Topic: НОВИНИ - NEWS - HABER

[ЖАРКО ЖЕГЛЕВ]

http://www.youtube.com/watch?v=WIWop1YmYUM&index=87&list=UUs_8ytVxvSoZhrBoM-u_TVw

[Marlboro]

Turkey ranked No. 1 in world for aid provision
[/size]
[/size]According to a 2013 report by the national coordination agency, Turkey provides the most humanitarian aid, with $4.3 billion sent through official channels and non profit organisations around the world

World Bulletin/News Desk
 
Turkey is No.1 in the world for the provision of humanitarian aid, according to the 2013 report by the Turkish Cooperation and Coordination Agency released on Sunday.
Turkey managed $4.3 billion in humanitarian aid sent through its official channels and non-profit organizations around the world, and that amount, with respect to Turkey's Gross National Product, ranks it as first in the world. Countries are ranked in the report by the amount of aid provided with respect to the country's GNP.
The report explains that the Turkish Cooperation and Coordination Agency played an important role in conducting Turkey’s "soft power" foreign policy.
According to data from the Organisation for Economic Co-operation and Development, also released in 2013, Turkey has become the fourth donor country in the world after the U.S., the EU and the U.K. The OECD data also placed Turkey in the first rank in terms of humanitarian aid spend as a percentage of GNP:  0.21 percent in 2013.
Turkey’s humanitarian aid has been divided among regions, with 55.9 percent provided in the Middle East, 24.7 percent in Africa, 15.3 percent in South and Central Asia, 15.3 percent in the Balkans and 3.1 percent in Eastern Europe.
Turkish humanitarian aid has reached 120 countries, including Afghanistan, Yemen, Haiti and Philippines in 2013.
The three countries receiving the most humanitarian aid are Syria, Egypt and Kyrgyzstan. Somalia, Afghanistan, Palestine, Pakistan, Kazakhstan, Tunisia and Azerbaijan are other countries at the top of the list.
Turkey is followed by Japan and Germany on the list.

[ibrahim65]

  Българският геноцид в 21 век              Живеем в единствената страна в света, където майките са толкова мразени              Димо РАЙКОВ             05.12.2014                Има ли някъде на друго място днес в света, в 23 век, случаи като тези в Родопите, Странджа, старци да си вадят зъбите с ръждясали клещи?! Има ли някъде другаде населени места, където от 40 години да не е идвал зъболекар!            
   ÐšÐ¾Ð¼ÐµÐ½Ñ‚ирано:  6 пъти Четено:   7944 пъти E-mail   
    С намерението, демонстрирано многократно от новоизлюпения министър Петър Москов да повиши таксата на пенсионерите при преглед на лекар, бе премината всякаква граница в безчовечието на българина. Оттук нататък просто няма накъде!
Само това да бъде направено, за мен вече е ясно, че тези хора, тоест новото старо правителство на България, още отсега са за бунището на историята.
Първият ти акт, аз разглеждам правителство и Народно събрание в едно, да бъде отмяната на таксата върху лотарията и по този начин да напълниш джобовете на хазартния бос, а веднага след това да удариш жестоко по начало ударените жестоко пенсионери, тоест твоите бащи и майки, да ги посечеш със саблен удар като една ненужна и омразна вещ – е, това наистина го може само българинът…
Мен ме е срам да казвам в чужбина каква е пенсията у нас. Защото хората се извръщат като от прокажен и бягат, бягат…
Големият Стефан Хесел, когото имах честта да познавам и който вече е покойник, основателят на движението „ Възмутете се”, написал едноименното есе, превърнало се във вдъхновение на милиони люде по света, особено в Америка, така ми каза, когато разбра „пенсионерската” истина у нас: „Нима е възможно това, господин Райков? Какви тогава хора сте вие, българите, за да продължавате толкова години да се държите така спрямо ония, които са ви създали…”
Да повтарям ли и думите на известния певец Шарл Азнавур, който при споменаването от мен на цифрата на пенсията на мама тогава, преди цели осем години, всъщност аз го излъгах тогава, защото тя получаваше в оня момент едва 32 евро, ми каза – а, по 50 евро на ден е горе-долу добре… И когато аз доуточних – не на ден, на месец, известният певец така ме прониза с арменските си иначе топли очи, че…  А как само ме гледаха неговите бодигардове! И мигом се извърнаха от мен всички – а това във Франция, извърне ли някой поглед от теб, значи – ти си дотук, ти вече не ми си интересен. Да, как да им бъдеш интересен, след като не можеш да се погрижиш за родителя си? Какво да очакват от теб самия, нали.
Защото нормалният мозък трудно асимилира, че днес, в 21 век, при тези страшни цени, равни на европейските, че и по-големи, и то особено на хранителните продукти, те да получават под 45 евро на месец, а това са близо милион българи, а останалите пенсионери да бъдат със средно около стотина евро пенсия,…
Да дойдеш на власт уж с повика за нов морал, за почтеност, за възвръщане на нормалността и да започнеш това ”възвръщане” тъкмо с удар срещу най-бедните, срещу най-онеправданите, срещу най-болните и нямащите възможност дори и за най-елементарна защита… Това не е просто кощунство, това е геноцид от най-висша класа.
Когато в мрежата прочетох преди време как оприличават този Москов на оня д-р Менгеле, в първия миг, като човек и писател, който никога не прибягва до крайни изрази, това е против моето усещане за почтеност и морал, аз си рекох – е, пресилено е.
Сега обаче започвам да се замислям. Защото какъв трябва да си, за да пристъпиш към този акт?! Какъв трябва да си, за да си премиер и за тези хора, отчаяни и бродещи като сенки в нашия мъглив и без това живот на сенките, обиращи кофите за боклук, за да кажеш на всеослушание – ето, давам им 40 лева, ама да не вземат сега да ги скрият под дюшеците, трябва да ги похарчат, за да се върнат тази пари в държавната хазна! Колко трябва да си убог? Колко трябва да си опериран от усещане за елементарно уважение към този, който те е родил и отгледал!
Нямало пари в България… Нямало ли? А има пари за далавери, за плюскане като за световно, за крадене, ох, какво крадене, за слагане в сметки с огромни лихви – справка КТБ…, има, нали?
Има за скъпи и прескъпи лигавщини и „кефове” на разни мижитурки-чиновници. Да си припомняме ли – да, оня Вальо Топлото, живеещ като Крез, и сам той ли, докато в същото време наказателни отряди-шайки, щедро заплащани от самия него, ходеха по къщите на хората и тормозеха, убиваха психически и с последващи инфаркти сума ти възрастни хора. И къде е сега този Вальо, сеща ли се някой за него. Не, никой. Днес се сещат пак за пенсионерите, пак да им „одерат” още някоя кожа.
Знаете ли кой най-много се перчи в чужбина от дипломатите – да, нашите. На гол тумбак чифте пищови. Знаете ли колко французи са ме питали: „Господин Райков, вие сте най-бедните, пък вашите политици се държат като най-богатите в света…” Отделно не говоря за възпитанието.
Разгулна, коварна държава, територия на уникално за света „творение” – тъй наречената контролирана мизерия.
Всъщност това е „лостът”, с който се държи вече толкова време в подчинение моя народ – за тъй наречения елит има милиони, а за народа – и пет лева няма. Геноцид от най-висша класа. И същевременно пълен разгул, пълно пилеене на парички народни, мегаломания навсякъде.
Ами, обърнете се, погледнете наоколо – там, в провинцията, а и по трамваите в крайните софийски квартали – я ги вижте тези хора с уста-дупки. Държавата с хора с уста-дупки. Има ли някъде на друго място хора с такива беззъби уста? Има ли някъде на друго място днес в света, в 23 век, случаи като тези в Родопите, Странджа, старци да си вадят зъбите с ръждясали клещи?! Има ли някъде другаде населени места, където от 40 години да не е идвал зъболекар!
Защо не виждате онова, което всъщност ви избожда очите? Кой, как и защо ви е родил и възпитал на такава безчовечност, цинизъм и наглост, та пълните мрежата с такива обиди към възрастните люде! В нормалните общества, с нормалните политици по отношението именно към възрастните, болните, децата се съди за степента на зрелост на това общество – нещо, което нашенските доморасли тарикати-политици не искат и да знаят.
Да не си възрастен в България – това е проклятие! Да не ти дават да живееш, да изживееш онова, което природата ти е дала! Защото наистина не е хубаво да си възрастен, в това спор няма, но това е единственият начин да поживее човек, нали?
А и знаем оная притча за сина, който изхвърлил на бунището своя татко и за думите на неговия син, който взел носилката – ще я запазя за теб, теб да изхвърля след време също на бунището.
Във Франция, страната с една от най-високата средна продължителност на живота, е нещо нормално да се живее до 90 – 95 години, че и повече. Да видите само какви грижи полагат французите към своите възрастни! Наскоро бях с един французин при неговата майка – 94-годишна, която от две години била почти неподвижна в болница. Такава болница! Такава чистота, такова внимание на персонала… Тук една скоба – преди дни чух по националното радио как директорът на инфекциозната болница в София казваше, че нямали пари за електрически ток. Докато тук, в парижката болница, останах смаян, когато видях как в групирани в две отделни стаички майката на французина, моя приятел и още една жена, тя пък абсолютно неподвижна, рецитираха Лафонтен и се превъплъщаваха във всяка в отделна роля от басните на големия писател. Персоналът не им се караше, че вдигат шум или нещо подобно, а напротив – и медицинската сестра, че по едно време и един лекар участваха в мизансцена. И то с нескрито удоволствие.
 Ð’сичко това без никакви парички – просто възрастните си бяха заслужили това отношение и грижи с живота досега и труда си. Най-канени по френските телевизии са именно възрастните, с какво внимание ги слушат зали, пълни с млади хора. А у нас?
Раната у мен е кървяща – само преди три месеца загубих баща си в България. Загубих го по един най-нелеп начин, „благодарение” на най-безотговорно, на най-безчовечно отношение, какво ти отношение, направо липса на каквото и да е отношение от страна и на здравни институции, и на хората, на които го бях поверил, че и на най-близки…
Всяка вечер сънувам татко, още се разтрепервам само при мисълта за онова, което му се е случило, когато три дни и три нощи е ревал от болки, а не са извикали Бърза помощ, защото бил се преструвал. И защото бил над 80 години.
И когато плачещ и с изтръпнала буца на сърцето извиках по телефона от Париж защо не са се обадили на Бърза помощ, някаква жена, която ми се представи единствено като удостоверила смъртта му, която така и не ми каза каква е длъжността й, какво всъщност работи, само едно мъгляво – ами, от време на време ме викат тук…, та тази жена на моя синовен вопъл, напълно законен и човешки, ми каза, и то два пъти го повтори – господине, какъв ти лекар, каква ти Бърза помощ, това тук е България…
„Това тук е България…” Страшно, безнадеждно… Звучи като отглас от някакъв друг, далечен и много, много лош свят. Какъв ти свят, направо концлагер за възрастни в 21 век! Звучи като оправдание на гузен, обременен с демоните на безчовечието човек. Човек ли?
И после аз разбирам какво значи бизнес с погребални агенции, какво значи процент, който се взимал от лекари, от медицински персонал за всеки починал… Как да не се облее с кръв сърцето на човек, на един нормален човек, „разбиращ” за подобни абсолютно „нормални” и нестряскащи никого неща, характерни само за концлагерите на войната.
И понеже зная, че във Фейсбук е пълно с убоги същества, платени тролове и безчовечни анонимници, които сега ще гракнат срещу този мой текст, ще им кажа в аванс засега само това – пожелавам ви да попаднете в ситуация като тази при татко, да я изживеете, ако наистина можете, за да усетите онова, което искам сега да ви кажа тук. Защото българинът се слави с много отрицателни качества, едно от тях обаче е страшно – неспособността му да състрадава на другия, той все мисли, че това, лошото, него никога няма да срещне.
А той го среща – кога по-рано, кога по-късно, но винаги, няма начин да не го срещне. Просто такъв е животът. И тогава вече е разлюлян, тогава вече смаяно гледа и пита с невярващи очи – ама как така, ама защо това е възможно…
От досегашния си съзнателен живот съм се убедил категорично – няма друга територия, където възрастните да бъдат подложени на такъв геноцид. На такъв расизъм. Само защото природата го е дарила с повечко години. Няма друга страна, където на възрастния да казват – ало, пенсийо, ало, морук… Да го питат – абе, къде си тръгнал баш сега по трамваи и рейсове… Да се извръщат от него, защото миришел…
Няма друга такава мрежа, освен българския фейсбук, където когато те видят, че си над 50 години, да се обръщат подигравателно и цинично към теб – абе, мършо…
Тези „мърши”, дами и господа българи, „патриоти” и неземни „красавци” и „моралисти”, са най-канените и тачени люде по френските телевизии, за тях има толкова социални блага от страна на държавата, за тях се грижат доброволци – студенти и тъй нататък млади хора, без никакви парички, за тях има милиони асоциации, елате пролет и лете в Париж да видите по кейовете на Сена как до късно през нощта 90-годишни мъже и жени танцуват под овациите на околните…
Да, радостта от живота… Дори и когато той изтънява.
А у нас? Още на 50 години и вече си „аут”, вече си труп. Има ли смисъл да продължавам. Нашенецът си знае – абе, кво ми ги хвалиш, стари хора, за чеп на каца за зеле вече не стават.
Не, наистина няма друга такава безчовечна страна в света! Където вече 25 години да държат своята кръв, тоест своите родители, майките и бащите, в такава мъртва хватка, благодарение на пенсията-подаяние!
И ето – дошлият повторно като победител Борисов, заедно този път с „реформатори”, с „патриоти”, със социалисти от уж висша класа, тоест от тип „Гоце”, започва своята дейност не с друго, а с премахване на коренно противоположни две такси – тази на лотариите и тази на… пенсионерските прегледи при лекар…
Правителство, което, поне за мен, вече не съществува. Защото да посегнеш на майка си, това те прави приживе мъртвец. Това те прави наистина доктор Менгеле.
О, ама как щях да забравя… Да, идва следващата стъпка на тези лешояди. Намаляването на пенсиите. Говоренето на тези невероятни простотии – та какво друго освен простотии е да намаляваш онова, което е всъщност под границата на нормалното усещане…, започна служебното правителство, това е на път да го довърши. В негова подкрепа е една „царска” особа – Гергана Паси. Между другото, тези, царистите, след като се бяха изпокрили вдън гори, сега отново изпълзяха… Ето нейните думи по БНР: „Възрастните хора с радост трябва да приемат пенсиите им да бъдат намалени и да са сигурни, че отговорният им жест ще допринесе за оправяне на положението в България…”
Тук вече дъхът спира. Да, всяка граница вече е премината.

http://ploshtadslaveikov.com/?p=11702

 

[Marlboro]

Една емигрантка споделя…

По действителна история!




Броени дни преди коледа реших да ви разкажа тази история. Тя е на наша читателка. Жена, която се е върнала от така желаната от всички ЧУЖБИНА. Не, тя не е луда. Просто е решила, че е най-добре да се върне там, където са нейните близки и роднини. Там, където е израснала. Да се върне в своята родна земя. Да остарее в България. За съжаление, това не е нейният щастлив край. Това е по скоро приказка на ужасите... Какво се случва, когато се върнеш в страната си, след години, през които си бил далече? Какво откриваш? Какво виждаш…какво те ужасява? Една емигрантка споделя…„Първо ще ви разкажа защо заминах. По същата причина, поради която и вие вероятно искате да заминете: от отчаяние. Събудих се една сутрин и осъзнах, че не мога да живея повече така. Нито аз, нито моето семейство. Бях безработна от половин година. Съкратена. Дума, която допреди това никога не бях използвала. Съкратиха ме след близо 20 години усилена работа в една фирма. Изгониха ме като мръсно куче, просто, защото имали нужда от „ново попълнение“- човек със свежи идеи. Беше изключително болезнено, защото изведнъж осъзнаваш, че се чувстваш непотребен. Ненужен никому. Неоценен през всичките години, през които си работил съвестно и отговорно. Първият месец прекарах като в някакъв унес. Не знаех какво да правя и накъде да поема. Все още чаках някакви обезщетения, затова не се отчайвах. На втория и третия месец отчаянието ме хвана в пипалата си. Изстиска от мен цялата сила, която някога бях имала. Превърна ме в една слаба жена, която по цял ден се чудеше какво да прави, къде да отиде, как да си намери работа…Живеех в малък град в провинцията. Там не е лесно да започнеш нова работа. Можех да стана сервитьорка - нещо, което никога до момента не съм работила, а и никой не пожела да ме вземе, след като видя, че съм прехвърлила 40-те. Другият вариант беше да мета улиците. Наравно с циганките, които никога не бяха работили нищо друго. Аз, допреди няколко месеца уважавана и почитана - сега превърнала се в метачка. Потъвах все по-дълбоко в своя собствен ужас. Заплатата на мъжа ми не стигаше за нищо. Децата имаха нужда от нови дрехи, учебници. Пари за излизания. Аз не можех вече да им помагам. Не можех да допринасям за семейния бюджет. Започнаха скандалите. Отначало моят мъж прие нещата трезво и ме успокои, че ще си намеря работа. След това изпадна в едно от своите мълчания…накрая дойде обвинението, че нищо не правя, а по цял ден стоя у дома. Плачех и се молех да умра. Смъртта беше по-доброто решение, пред това да живея в този свят, където бях ненужна. Жалка и сама…поне така се чувствах тогава.Спасението дойде четири месеца по-късно, когато моя приятелка ми предложи работа в Испания. Не мога да кажа, че приех светкавично. Мисълта, че трябва да се разделя с децата си за неопределено време ме съсипваше. Но мисълта, че ги държа гладни - тя ме ужасяваше. Затова след много безсънни нощи аз реших да замина. Взех два чифта дънки - същите, които не бях сменяла от години, няколко по-дебели блузи и никакъв грим - отдавна не ползвах грим. Качих се на един автобус, който щеше да ме заведе направо там. Изпратиха ме мъжът ми и децата, махаха, когато автобусът потегли, но аз не ги виждах. Сълзите размазваха всичко.Не мога да кажа, че не се страхувах. Не знаех къде отивам, не знаех езика, никога не се бях отделяла от семейството си. Приятелката ми нямаше да ме чака. Трябваше да сляза на гара в Барселона и някакси да стигна до нейния град. Питах, молих…все пак стигнах. В рейса имаше много роми, от години работили в Испания. Тогава за първи път се сблъсках с това, което по-късно открих, че е запазена марка за българите в чужбина - злобата. Никога няма да ти помогнат. Дори да те гледат, че лазиш. За сметка на това испанците ти помагат винаги- правят го на драго сърце и никога не искат отплата. Правят го, защото са хора.Първата ми работа в Испания беше в един ресторант на километри далеч от всякаква цивилизация. Приятелката ми беше успяла да намери работа единствено там. После ме заведе в ресторанта. Дадоха ми малка стая тип килия и започнах в минутата, в която пристигнах. Работата беше тежка и уморителна, но все пак не очаквах друго. За един месец заплатата, която получавах се равняваше на две, които взимах в България. Говоря ви за времето преди години, когато и там още не ги беше ударила кризата. Пращах всичко на семейството си. Хранех се в ресторанта и не давах пари за квартира, така че единственият разход, който имах бяха цигарите. Мислех, че ме успокояват и ме отдалечават от ужаса на самотата, в който бях попаднала.Няма какво да ви лъжа. В чужбина винаги ще бъдеш чужденец. Без значение колко години работиш, какво работиш и как се държиш. Винаги има малка частица от отношението им към теб, която се долавя. Но поне се отнасят с теб като с човек. В България и това го нямаше.Прекарах 6 години в Испания. Не се върнах нито веднъж. Децата и мъжът ми идваха лятото. За Коледа бях сама. Шест Коледи, в които нямаш елха и не правиш вечеря за близките ти, просто, защото си сам. Шест години, през които си само ти и твоята самота. Хиляди безсънни нощи и безброй изплакни сълзи. Само човек, който го е преживял, може да разбере за какво говоря. Само човек, който е бил далеч от децата си знае, какво е да копнееш да ги прегърнеш, а да не можеш. Само човек, който е бил навън знае, какво е това. Няколко месеца след като започнах работата в ресторанта си тръгнах от малкото село. Започнах работа в града. Гледах стари баби, работех по ресторанти. Чистех къщи. Гледах деца. Гурбетът ме научи, че месо не се яде само на празници. Научих се, че човек не живее само като скот и не мисли как да си плати тока. Научих се да бъда уважавана: в институции, пред хора, по улицата. Научих се какво е да казваш „Добър вечер“ на човек, който туко що си видял на улицата, само, защото така е прието. Не гледаха на мен като на куче. Плащаха ми толкова, колкото бях заработила. Не ме лишаваха от надбавки, каквито се полагаше и на испанците. Живеех като европеец.Върнех се в България, защото не можех да понасям повече носталгията. Тя ме убиваше и разяждаше. Когато човек е далеч осъзнава, че започва да мисли само за доброто и забравя лошото. Забравих безработицата в България, която ме беше докарала почти до самоубийство. Забравих мръсните улици и убийствата, които оставаха безнаказани. Забравих ужаса, в който живеех допреди години. Забравих за корупцията и за лъжите. Помнех само доброто. Затова се върнах. При семейството си. В моята страна. Върнах се, за да работя, върнах се, за да живея.Оказа се, че това е най-голямата грешка, която съм правила през живота си. Оказа се, че много съм грешала…но какво се случи - ще ви разкажа по-късно…“Продължение:„Върнах се в България заради носталгията. Върнах се, защото се надявах, че нещо се е променило. Върнах се, за да бъда с децата си. И винаги ще казвам, че това беше моята най-голяма грешка. Напуснах Испания за една седмица. Без да се замисля дори. Всичко беше като сън. Сякаш летях към моята страна - в пряк и в преносен смисъл. Не осъзнах кога съм се озовала отново на моята родна земя. Не осъзнах, когато съм се прибрала. След години извън България разбрах, че нищо не се е променило. Всичко си е постарому. Дори вече е много по-зле.Първото, което видях беше сивотата. Всичко беше сиво и мрачно. Сградите, улиците, хората. Всеки беше навел глава, никой не се усмихваше. В Испания бях свикнала с позитивизма на хората, с тяхното веселие и жизнерадостност. Бях свикнала с хубавите сгради, чистите улици и подредените райони. Бях свикнала с уредеността на цялата страна. Тук отново всичко си беше такова, каквото го оставих. Когато се качих в колата при моето семейство, те веднага ме заляха с потока на черната хроника, която се случваше в страната ми. Правителства, които се сменят като есенни листа. Наводнения, за които никога няма виновен. Убити, които никога не намират своите убийци. Корупцията, която остава постоянен участник в управлението на държавата. Бедността, която живее редом с нас. Всичко беше такова, каквото го оставих.Следващото нещо, което забелязах беше отношението на хората към останалите. В магазина рядко срещах приветствие, рядко срещах любезност. Нямаше „Добър ден“, нямаше „Хубава вечер“. В Испания, без значение в кой магазин пазаруваш, винаги накрая ти казват: ''Благодаря, че пазарувахте при нас''. И това бяха истински благодарности. И аз чувствах доброто отношение към мен. Тук има само студенина и груб език. Сякаш отиваш лично в техния дом и си някакъв натрапник. Сякаш бях направила нещо лошо на самите продавачки. Сякаш бях чужда в собствения си квартал.Няколко седмици след пристигането ми в България започнах да си търся работа. Очаквах опитът ми в чужбина да не бъде оценен, но поне признат. За пореден път ударих на камък. Когато бъдещите работодатели чуеха на колко съм години, направо затръшваха вратата под носа ми. Не искаха да ме изслушат дори. Не искаха да чуят какво съм работила и къде. За тях бях една стара жена, която е прекалено далече от пенсия и твърде далече от намирането на работа.Пробвах навсякъде: магазини, кафета, павильони…реших дори да чистя къщи. В Испания един дом се почиства за 50 евро. Тук ми даваха 20 лв. на ден и искаха да гладя, готвя, кося ливади и разхождам кучета…Въобще в България трудът не се оценява. Той се приема за даденост. Все едно съм длъжна да бъда благодарна, че някой въобще ми е обърнал внимание и ми е дал някаква си работа.Тогава се сбъдна моят най-голям ужас. След като си бях тръгнала от България, за да помагам на семейството си…След като години наред бях далече от тях…Много Коледи, много други празници, рождени дни, самотни нощи…след като бях приета в една друга държава и работех наравно с нейните граждани, за пореден път се бях изправила срещу глада и мизерията в своята собствена държава. За пореден път се убедих, че съм никоя там, където се бях родила.Изненадващо за мен, реших да се обърна именно към същата тази държава, срещу която се борих толкова дълго време. Обърнах се към държавата, от която усилено бягах. Не знаех откъде да започна. Регистрирах се в Бюрото по труда , но ми казаха, че не осигурявали финансова помощ на безработни. Друга институция го правила. От другата институция ме върнаха. Не съм си носила диплома.Накрая, няколко дни по-късно, след много документи и много ксерокопия на същите тези документи, аз най-сетне се наредих на едно гише. Смешното е, че България продължава да издига на пиедестал гишетата. В Испания те канят в една стая, ръкуват се с теб, сядаш на стол в кабинет и обясняваш проблема си. В България стоиш прав пред малко и мърляво прозорче и на дълго, и на широко обясняваш историята на своите проблеми, докато другите зад теб те слушат в захлас. Започнах със своя разказ…когато бях прекъсната:- Ама какви помощи искате от нас, трябвало е да се регистрирате до три дни след като сте се върнала. Нищо не можем да направим…следващият! - изкрещя мъжът зад социалистическото бюрце.- Но аз нямам работа. Безработна съм. Не исках да идвам досега, защото си търсех работа. Не искам помощи, не искам милостиня. Искам само да работя.- Знаете ли какво ще ви кажа - отговори мъжът зад гишето - по-добре беше да не се връщате изобщо. Така е в България. Емигрирайте отново…Тръгнах си от гишетата и касите с насълзени очи. Държавен служител от моята държава ми каза да емигрирам. Държавен служител ме посъветва да не се връщам никога повече. Накъде отива тази държава…накъде отиваме всички ние? Не знам какво да правя сега. Може би ще се върна в Испания. Ще взема и семейството си и се надявам никога повече да не се върнем. Надявам се да забравим ужаса и мизерията, пред които бяхме изправени в нашата държава. Искам само да работя и да си изкарвам прехраната с честен труд. Искам този труд да бъде оценен, а не подценен. Искам просто да бъда възприемана като човек…искам децата ми да имат нормално бъдеще…" /lentata.com/

[Marlboro]

https://www.youtube.com/watch?v=GRTpUJC-eJY

[Marlboro]

Избягал боец разкри сензационно: Украинският капитан Волошин свали малайзийския Боинг!

http://bradva.bg/bg/article/article-30948#.VJpbV-B8DJ

[Marlboro]

Muslumani otrkrivat Noviq Svqt  5 veka predi Kolumbus !!!




USA: Discovery Of 9th Century Quranic Manuscripts Predate Columbus Travels By Five Centuries - See more at:


http://worldnewsdailyreport.com/usa-discovery-of-9th-century-quranic-manuscripts-predate-columbus-travels-by-five-centuries/#sthash.WtvLKJVl.dpuf

[Subeyi Kurt]

Къде живеят децата на богатите?

http://www.vecherni-novini.bg/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0/%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D1%8A%D1%82/1344-%D0%BA%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%8F%D1%82-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5

[Subeyi Kurt]

В Истанбул ще построят нова църква
http://www.vesti.bg/sviat/balkani/v-istanbul-shte-postroiat-nova-cyrkva-6029667

[Subeyi Kurt]

Яне Сандански на заплата при турцитеhttp://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4564428

[Marlboro]

Светът след 10 години: ЕС ще се разпадне, Турция става световен лидер

ЕС ще се разпадне, а Турция ще стане световен лидер предвижда „Стратфор“

Анализаторската агенция „Стратфор“ излезе с притеснителна прогноза за политическата обстановка в света след 10 години. Според анализатори, ЕС ще се разпадне, Русия ще загуби водещата си позиция, а Турция ще се наложи като регионален и световен лидер.
Анализаторите са убедени, че кризата, която федерацията предизвика в Украйна ще остане международен проблем номер едно и в следващите години. Заради кризата, която се задълбочава, страната ще загуби водещото си място на световната сцена, а ако се вярва на прогнозите ще загуби не само влиянието си над региона, но и ще се разпадне като държава.
Полша, Румъния и Унгария ще се опитат да си върнат територии, които са изгубили в различни периоди. И ще се опитат да привлекат на своя страна Беларус и Украйна, пише 1.mk.
Според „Стратфор“ САЩ ще остане единствена световна сила, тъй като Русия вече няма да съществува като държава. ЕС също няма да издържи ще се разпадне, а Полша ще заеме лидерското място на Германия в региона.
Турция ще се издигне като световна сила и ще завоюва част от териториите на Сирия. Китай пък ще затъне в комунистическа криза и ще загуби мощта си. Ще продължи да бъде сила в икономиката, но няма да се наложи като световен лидер. За сметка на това Япония ще доминира в азиатския регион. На световната политическа сцена ще се появи нова сила – 16 държави от Югоизточна Азия, Източна Африка и Латинска Америка ще се обединят в политико-икономически съюз и ще станат най-новия икономически диктатор в света.
Освен че преначерта почти изцяло картата на Европа /на която между впрочем България някак липсва/, агенцията дава превес на САЩ като най-голяма световна сила. През следващите 10 години страната ще извърши стотици военни интервенции в Кавказ, Африка и дори в някои части на Европа и Азия, за да затвърди позицията си като световен лидер./razkritia

[Subeyi Kurt]

"Турция е страната приютила най-голям брой бежанци"

http://www.trt.net.tr/bulgarian/%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82/2015/02/27/%D1%82%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B5-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%8E%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%BC-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8-174015

[Marlboro]

http://www.sondevir.com/kultursanat/292867/sofyada-anadil-gununde-turkce-siirler-video.html


Sofya'da Anadil Günü’nde Türkçe şiirler (video)

[Subeyi Kurt]

Президент России В. Путин принял исламhttp://www.gezitter.org/ushaktar/38013_prezident_rossii_v_putin_prinyal_islam/[/font][/color][/font][/size]

[Marlboro]

Расим ослепя на 24 години, но не падна духом, а печели медал след медал в шаха

Той е най-добрият шахматист на България със зрително увреждане. Ослепява на 24 години, но не пада духом, а печели медал след медал, съобщава bTV. Преди седмица Расим Низам се върна от Южна Кореа, където участва в Световните игри за незрящи.На въпрос кой е най-хитрият ход в шахмата, отговаря: „Най-хитър е ходът, с който печелиш. И да е хитър, ако в крайна сметка не спечелиш, това нищо не ти носи”.За да победи в шаха, човек трябва да е дисциплиниран, внимателен, да уважава противника и да мисли няколко хода напред. С тези качества Расим става 10 пъти шампион на България, 5 пъти балкански шампион, бронзов победител на световното първенство за хора с увредено зрение и първият човек в България с увреждане, заслужил нормата Международен майстор на спорта.„Това е едно хоби, забавление. Когато печеля една купа, просто се зареждам, защото животът за такива като нас е малко по-труден и като спечелиш нещо такова, се чувстваш по-добре”, признава Расим.След злополука на 24-годишна възраст Расим ослепява. Остават му само 5 процента видимост на едното око. „Аз първоначално не виждах въобще. Хем не вярваш, че може би ще ослепееш, хем го усещаш”, спомня си той.Расим Низам казва, че шахът му дава самочувствие: „Започнах да играя шах 1983 година... И след злополуката с очите 1996 година близо една година гледах да се лекувам. Аз просто не предполагах, че зрението ще ми остане увредено пожизнено. И започнах да се оглеждам, разбрах, че има състезания за шахматисти с увредено зрение и реших да се включа. С първото си участие станах републикански шампион 1998 година и оттогава насетне съм над 10 пъти официално шампион на България”.В ежедневните трудности на Расим помагат съпругата му Мария и трите им деца с красиви имена - най-голямата Мелиса и първокласниците близнаци Берк и Дилара.С Мария се запознават преди 21 години. В онези времена любовта между мюсюлманин и християнка не била често срещана и дори родителите им били скептични какво ще излезе от връзката. Но с времето се убедили, че между тях има истинска любов. Сега Мария се гордее с всяка купа и медал, които съпругът й носи вкъщи и за миг не съжалява, че е била до него не само в хубавите, но и в най-трудните моменти.Мария не се уплашила, когато Расим изгубил зрението си. Казва, че когато има любов, тя винаги надделява над трудностите.„В началото шок беше и аз не очаквах, че ще е така трайно, мислех, че ще се оправи поне едното око. Аз от тая гледна точка знам, че е трудно с човек с увреждане, ние и затова толкова време обсъждахме, мислихме, обаче в крайна сметка след като сме заедно толкова време, не ни пречи. После дойдоха децата, първо едно, после станаха три. Трудно е. Много е трудно, три деца”, признава тя.Какво ги крепи: „Любовта, уважението, радостта, че сме заедно, общуваме, говорим си, за каквото и да е”.А на празник, независимо какъв е той, задължително са при роднини. На Великден при нейните родители, а на Байрям при неговите - в Турция.Расим е категоричен, че по-хубаво от емоцията да печели са само съпругата и усмивките на децата му. И издава тайната на дългия и щастлив семеен живот - любовта един към друг и това, че винаги има за какво да си говорят./24часа