ПРОЛЕТТРРÐЖДРЛЮБОВТÐ
Ðощта наÑтъпваше бавно тихо и кротко, а Ñенките на върховете Ñе запротÑгаха чак до полето. ЛекиÑÑ‚ хладен ветрец заподканва ÐÑан агата да Ñи ходи, че Ñ‚Ñ Ñ€Ð°Ð±Ð¾Ñ‚Ð°Ñ‚Ð° нÑма ÑÐ²Ð¾Ñ ÐºÑ€Ð°Ð¹. Ðо той упорито не объщаше внимание на нÑкакъв Ñи ветрец, колкото и да е хладен той. Позамлъкнаха и глаÑовете от уÑоите и птичките една по една Ñе прибраха в Ñвоите гнезда. Чуваше Ñе Ñамо Ñмехът на двете му дъщери, които нÑмаха равни на Ñебе Ñи по краÑота. Хеле тази малката, беше Ñе метнала цÑлата на ÐÑан агата, въпреки че Ñега вече коÑата му беше побелÑла, брадата и Ñ‚Ñ Ñъщо, та чак и веждите. Ðо на младини той беше извеÑтен из цÑлата Ð¾ÐºÐ¾Ð»Ð¸Ñ ÑÑŠÑ ÑвоÑта краÑота и доброта – нÑмаше мома, коÑто да не го желае, оÑвен една – дъщерÑта на ходжата Рахмието. ГолÑмата му Ð´ÑŠÑ‰ÐµÑ€Ñ Ð¿ÑŠÐº приличаше цÑлата на неÑ, затова ÐÑан агата не можеше да Ñ Ñподели Ñ Ð½Ð¸ÐºÐ¾Ð¹. Колко хора дойдоха на портата му да Ñ Ð¿Ð¾Ñ‚ÑŠÑ€ÑÑÑ‚ за Ñнаха, но той не и не – Ñвиваше побелелите вежди и Ñърдито отговарÑше:
–Малка е още ... ÐÑма Ð¿Ñ€ÐµÐºÑ .... или измиÑлÑше куп други причини.
Ð’ поÑледно време той забелÑза в Ð½ÐµÑ Ð½Ñкаква друга краÑота – Ñ‚Ñ Ð½Ñкак Ñи ÑиÑеше, когато Ñе уÑмихнеше, а на него Ñърцето му Ñе Ñвиваше:
– Ðе, не, навÑрно това да е заради наÑтъпването на Пролетта...– опитваше да Ñе залъгва, но знаеше много добре, че не е заради Пролетта, а заради Любовта, коÑто го беше отмеÑтила вече от нейното детÑко Ñърце...
При тази миÑъл го обхващаше Ñилен Ñмут, не знаеше какво да прави, Ñ Ð½ÐµÐ³Ð¾ никой нищо не ÑподелÑше, но той уÑещаше зад гърба Ñи Ñ‚Ñхното шушукане. Това го правеше вÑе по- уÑзвим. Задължи ги да Ñе обличат “прилично “ но и това не помагаше.
Една вечер, когато Ñе прибираше от джамиÑта, той чу глаÑа на Ð´ÑŠÑ‰ÐµÑ€Ñ Ñи как Ñе Ñмее от вÑе Ñърце. ÐейниÑÑ‚ ÑмÑÑ… Ñе Ñливаше ÑÑŠÑ Ð¸Ð·Ñ†Ð²Ð¸Ð»Ð²Ð°Ð½ÐµÑ‚Ð¾ на кон. Когато Ñтигна до портата, конÑÑ‚ профуча покрай него като падаща звезда:
– Ðе, не е иÑтина това.. . повтарÑше Ñи на глаÑ, ÑÑкаш не иÑкаше да забрави тази фраза, Ñ ÐºÐ¾Ñто иÑкаше да промени не Ñамо ÑÐ²Ð¾Ñ Ð½Ð¾ и нейниÑÑ‚ живот.
ÐÑан агата натъпка здраво лулата Ñ Ð½Ð¾Ð² тютюн и потърÑи още едно кафе. Рахмие ханъм разбра, че иÑка да говори Ñ Ð½ÐµÑ Ð¸ без да каже нито дума, направи от любимото му кафе, но този път Ñложи малко повече захар, за да е Ñладък разговорът.
ÐÑан агата отпи от кафето и нищо не каза, но Ñе Ñети защо е толкова Ñладко – Ñ‚Ñ€Ñбваше да й каже какво е това ÑвадбарÑко кафе, но нищо не каза и преглътна вÑичко. Дъщерите му Ñе доÑетиха, че Ñ‚Ñ€Ñбва да ги оÑтавÑÑ‚ на Ñаме и Ñе оттеглиха в ÑтаÑта Ñи.
- Рахмие, знаеш колко те обичам, а и не Ñамо тебе, а и Ñ‚ÑÑ…. Какво Ñъм аз без ваÑ, какво ... ? ÐœÐ¾Ð»Ñ Ñ‚Ðµ, кажи ми какво знаеш, не мога така да Ð¶Ð¸Ð²ÐµÑ ÑÑкаш Ñъм чужд, ÑÑкаш ви Ñъм душманин. Тази вечер, като Ñи идвах от джамиÑта чух глаÑа й чак от горната улица. Кажи ми Рахмие, какво Ñтава Ñ Ð½Ð°Ñ .... ?
– Ðищо не Ñтава ÐÑане, ти не му миÑли, те нашите дъщери знаÑÑ‚ какво да правÑÑ‚, пък и вече на колко години Ñтанаха?
ÐÑан агата не можа повече да Ñ Ñлуша, Ñтана и излезе, за да изпуши лулата Ñи навън между, мрака и звездите. Отиде до “набора†– така той обичаше да нарича Ñтарото Ñи магаре, видÑ, че лулата не му е запалена, Ñкръцна ÑÑŠÑ Ð·ÑŠÐ±Ð¸ и Ñе върна, за да Ñи взема чакмака. Когато наближи видÑ, че вратата на дъщерите му е леко открехната и оттам долиташе глъÑÑŠÑ‚ на жена му Рахмие:
– Докато е жив баща ти, това нÑма да Ñтане! Познавам Ñи го аз Ð¼Ð¾Ñ ÐºÐ»ÐµÑ‚Ð½Ð¸Ðº! Ти дъще, най-добре не го питай, а избÑгай, нÑма да те даде той, нÑма да те даде...
ÐÑан агата целиÑÑ‚ Ñе разтрепери и за да не падне, Ñе Ð¿Ð¾Ð´Ð¿Ñ€Ñ Ð½Ð° Ñтената. Тихомълком влезна във ÑтаÑта Ñи, но вече Ñън не го хващаше – от Ñмут и от бÑÑ Ð½Ðµ можеше да Ñтои на едно мÑÑто.
Стана и отиде пак при â€Ð½Ð°Ð±Ð¾Ñ€Ð° “Ñи. Седна до него и за първи път, откакто Ñе помнеше не му каза нито дума. За миг Ñе унеÑе в лека дрÑмка и му Ñе приÑъни Ñвадба,..
Планината екнеше от пеÑни... ЛиÑтата и те шумÑха нÑкак Ñи тихо и нежно... Щурците не бÑха дочакали този път мрака и подÑвиркваха къÑо – на малки паузи. Птиците и те от новината бÑха като пиÑни – пеÑните им нÑкак Ñи веÑели и щаÑтливи. Слънцето и то грееше по-Ñветло и по-заÑмÑно отвÑÑкога. Луната и Ñ‚Ñ â€“ оÑтанала на това ÑвÑто тържеÑтво, което празнуваше неговата голÑма дъщерÑ...
Сепна Ñе... СтреÑна Ñе, но не можеше да направи нищо. Пролетта Ñи идваше и той уÑети, как тази Ñутрин беше по- различна от другите.
Ð’ тази полу- прозрачна Ñутрин, вÑе още липÑваха Ñлънчевите лъчи, но Ñе чуваше нежното шушукането на безлиÑтните дъбрави :
– Ð”Ð½ÐµÑ Ñ‰Ðµ Ñе Ñлучи чудо на чудеÑата, Ð´Ð½ÐµÑ Ñ‰Ðµ Ñе роди пролетта... ÐежниÑÑ‚ допир на оголените им клони, приличаше на невиждана до Ñега интимноÑÑ‚, от коÑто щÑха да Ñе родÑÑ‚ безбройните зелени лиÑта, от които като девица непорочно ще Ñе зачене пролетта!
Тази божа веÑÑ‚ обходи земÑта, чуха Ñ Ð¸ цветÑта и тревата, дори и тръните по полÑта..... Ð’Ñички те бÑха като Ðнгели небеÑени, ноÑещи в утробата Ñи зеленина, от коÑто Ñе раждаше пролетта.
Само ÐÑан агата не Ñе радваше на тази радоÑтна веÑÑ‚. Душата му като Ñтар чувал беше препълнена, претъпкана, че нÑмаше мÑÑто дори и за най-добрата веÑÑ‚ на живота. Сърцето му и то едно време Ñе беше преборило Ñ Ð´Ð¸Ð²Ð° мечка, а Ñега разбито, натрошено на хилÑда парчета.
– Да не бÑÑ… чул, да не бÑÑ… чул .....- повтарÑше вÑе на глаÑ..
. – Да бÑÑ… оглушал, та да не бÑÑ… чул ...- продължаваше да Ñе вайка, като новородено агне изгубило майка Ñи.
Думите на жена му крещÑха в него, за да може Ñърцето му вÑе повече да кърви и да Ñе чупи. Ðе дочака изгрева, взе малката брадва и потегли за мÑÑтото, което беше Ñвещенно за него. Колкото по наближаваше бащината нива, толкова повече Ñърцето му ридаеше. Ðе можеше да не Ñе запита човек: – Как е възможно в толкова малко Ñърце, толкова много мъка да Ñе побере?
Седна под крушата, заÑÑта нÑкога от пра-пра бучу му и от очите му вече неудържими бликнаха едри капки Ñълзи. Пред него Ñе разпроÑÑ‚Ñ€Ñ Ð Ð¾Ð´Ð¾Ð¿Ð° планина, вÑе още необлÑкла зелената Ñи роклÑ. Ðо и така Ñ‚Ñ Ñи беше прекраÑна - като майка. Ð’ обÑтиÑта Ñи прегърнала биÑтрите ручейчета, а тези нежни, нежни птичи глаÑове, те караха да Ñе почувÑтваш в РаÑ!
–Пък и кой знае, може би оттук започва Ð Ð°Ñ â€“ обичаше да Ñе шегува ÐÑан агата, но Ñега той не виждаше РаÑ, а Ñи миÑлише Ñамо за краÑ.
- Хей, Ðллаше! Кажи ми къде Ñгреших? Ти даваш, ти дарÑваш, ти прощаваш ... Кажи ми Ðллаше къде Ñгреших, та да мога и аз да проÑÑ‚Ñ, та да мога и аз да живеÑ? Обикнах Ñ, а Ñ‚Ñ... Жена на жените – Ñтройна, виÑока като тези върхове, потайна като тези долини, пеÑнопойка като тези птици... Облече ли Ñе в бÑло – наÑтъпва зимата, тогава жаравата, пламъкът гори, изÑкри, кънти .... Облече ли Ñе в зелено , наÑтъпва пролетта – подмладÑва Ñе, ражда Ñе в Ð½ÐµÑ Ð¶Ð¸Ð²Ð¾Ñ‚ÑŠÑ‚, ухае на ÑвежеÑÑ‚, на Ñвобода ... Облече ли златиÑто- жълто – наÑтъпва лÑтото ...
Откъм Ñелото по Ð¿ÑŠÑ‚Ñ Ñе зададе Ñтройна фигура на жена, коÑто хем бързаше, хем Ñе оглеждаше във вÑички поÑоки. Когато понаближи, ÐÑан ага Ñ Ð¿Ð¾Ð·Ð½Ð°. Това беше Рахмие ханъм – неговата Родопа Планина! Черното й фередже беше покрило неизмеримо ÑладоÑтта и топлина й, а бÑлата й забрадка загърнала житната и златиÑта коÑа, шиÑта и гъÑтата роÑна мъгла ....
Когато го видÑ, Ñ‚Ñ Ð¿Ñ€Ð¾Ñ‚ÐµÐ³Ð½Ð° ръцете Ñи към Ðллах, затича Ñе като луда към него и Ñ Ð´Ð²ÐµÑ‚Ðµ Ñи ръце започна да милва лицето му, като занарежда думи от вÑе Ñърце:
– ÐÑане, ÐÑане, Ðллах да те прегърне! Кажи ми как да излекувам вÑичките ти рани? От тебе нÑма да Ñи отида никога, нÑма да те питам дори дали иÑкаш да оÑтана, ти за мен Ñи жива рана!
ÐÑан агата не обелваше и дума и Ñамо едрите капки по лицето му издаваха наранената му душа.
Рахмие ханъм нÑмаше друго какво да прави, Ñедна до ÐÑан ага и Ñе загледа в далечината, където Ñелото Ñе разбуждаше от Ñ‚ÐµÐ¶ÐºÐ¸Ñ Ñи Ñън, а ÑелÑните отлитаха като пчели във вÑички поÑоки, за да Ñъбират зимнина за зимата. Луната вече беше избледнÑла до безцветно, а Ñлънцето ÑÑŠÑ ÑвоÑта Ñветлина обгърна цÑлата планина. Ято врабчета като жива морÑка вълна Ñе плиÑкаше по небето – ту в единиÑ, ту в Ð´Ñ€ÑƒÐ³Ð¸Ñ Ð¼Ñƒ край, а глаÑовете им приличаха на детÑка Ñвада.
Така безмълвно ÑтоÑха те, потънали във тежки размиÑли – кой, къде и в какво е Ñъгрешил пред другиÑ. Рахмие ханъм Ñе загледа в лицето на ÐÑана, а то беше пуÑто и бледо, потънало в тревога и Ñкръб. Дали не Ñи миÑлеше за Ñмъртта? Тази миÑъл като Ñкала притиÑкаше душата й и не й даваше покой.
– Чух, вÑичко чух! – Ñ Ð³Ð¾Ð»ÐµÐ¼Ð¸ уÑÐ¸Ð»Ð¸Ñ ÐµÐ´Ð²Ð°Ð¼, той уÑÐ¿Ñ Ð´Ð° изговори тези три думи.
– Какво Ñи чул, кажи не мълчи, че от мълчание файда нÑма!
– †Докато е жив баща ти това нÑма да Ñтане. Познавам Ñи го аз Ð¼Ð¾Ñ ÐºÐ»ÐµÑ‚Ð½Ð¸Ðº. Ти дъще най-добре не го питай, а избÑгай, нÑма да те даде той, нÑма да те даде.†Ðе знаех, че заради щаÑтието на Ð´ÑŠÑ‰ÐµÑ€Ñ Ð¼Ð¸ ще Ñ‚Ñ€Ñбва да умра. Ðима Ñъм толкова лош баща и Ñъпруг, а аз Ñи миÑлех ... миÑлех Ñи, че Ñъм друг...
Душата й трепна, ÑÑкаш Ñ‚Ñ Ð¿Ð¾Ñ‡ÑƒÐ²Ñтва болката на зееща като пропаÑÑ‚ рана. Двете му черни огнени очи Ñ Ð³Ð»ÐµÐ´Ð°Ñ…Ð° и Ñипеха в душата й юлÑка жар, превръщайки Ñ Ñ†Ñлата в пожар. Ð¢Ñ Ñъщо го погледна. Лицето му беше изваÑно. Рочите... ÐÑ…, Ñ‚Ð¸Ñ Ð³Ð¾Ð»ÐµÐ¼Ð¸ и черни очи – буен огън, избухващ и угаÑващ, като пламъка на зимно огнище...
Ð¢Ñ Ñе доближи до него толкова близко, че той чувÑтваше топлотата на Ñ‚Ñлото й, което Ñе впиваше в него. Горещ нежен дъх лъхаше от лицето й. Ртой беше като опиÑнен и зашеметен от огнената ÑтраÑÑ‚ на тази нежна жена. Рахмие ханъм положи глава на широките му гърди и Ñе разплака. Тихо и задавено му зареди:
– Ти знаеш ли ÐÑан ефенди, ти знаеш ли, че Ð´ÑŠÑ‰ÐµÑ€Ñ Ð½Ð¸ Ñе е влюбила в момък от ÑÑŠÑедното Ñело? Знам ÐÑан ефенди колко Ñ Ð¾Ð±Ð¸Ñ‡Ð°Ñˆ и че нÑма да можеш да Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ¶Ð°Ð»Ð¸Ñˆ, но как да те питам:
- Даваш ли Ñи ÐÑане хубавото чедо в чуждо Ñело Ñнаха да Ñтане? Миналата вечер Ñ Ñ‡ÑƒÑ… да Ñи говори ÑÑŠÑ Ð·Ð²ÐµÐ·Ð´Ð¸Ñ‚Ðµ, приличащи на божии огнени очи, които Ñ Ð»ÑŽÐ±Ð¾Ð¿Ð¸Ñ‚Ñтво наблюдават какво Ñтава долу на земÑта, - че Ñ ÐŸÑ€Ð¾Ð»ÐµÑ‚Ñ‚Ð° Ñе е раждала и Любовта...
ÐвторÑка творба!
Ðе копирай без името на автора!
Ибрахим БÑлев
