Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 199581 times)

0 Members and 5 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ХЛЯБ И СОЛ
 
 Ако знаеш само... Ако знаеш,
 пламъкът ти в мене как гори!
 Ти самата в него ще изгориш,
 ще се превърнеш в пепел и сълзи!
 
 С обич името ти изговарям,
 по това разбрах, че те желая.
 С копнеж лудо по теб изгарям,
 в сърцето ми люта рана ти остана.
 
 Обичам те силно, без окови!
 В теб аз на свобода летя, творя!
 И в съня те докосвам с жадни устни,
 а в словата ми живееш ти и тя – Любовта!
 
 От стомана ли е тази моя душа?
 Мисълта за теб ме наранява, пленява!
 Няма ли те – до смърт съм в тъга,
 а надеждата с усмивка ме дарява.
 
 Ако ме попиташ, какво си ти за мен –
 каквото са за човека хлябът и солта!
 За небето каквото са звездите!
 За планината водите, горите,
 на влюбените в очите – каквото са сълзите!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
СВЕТЛИНА
 
 Всеки ден Аллах ми дава
 Слънцето, теб и нея – Любовта,
 за да има в живота ми радост
 и много, много светлина...
 
 А през нощта настъпва магия...
 Сърцето ми обливаш с топлина,
 ласката ти сякаш е стихия
 и забравям аз за моята самота...
 
 Все някой ден и аз ще си замина.
 Моля Аллах да е през Пролетта,
 за да има цъфнали безброй цветя,
 да почувстваш зародиша на живота,
 а не смъртта, а не смъртта! ..
 
 Моля те, ти за мен не страдай!
 Не се кори – остави огъня да гори!
 Пей, плачи, себе си раздавай!
 За мене само една, две сълзи остави!
 И моля те... С добро ме споменавай!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЩЕ ТЕ НАРЕКА ЛЮБОВ
 
 Ще ми простиш ли някога -
 не зная,
 че откраднах искрици от -
 обичта ти,
 за да гори огънят вечно в -
 сърцето ми ?..
 От тебе научих какво е това -
 вяра и незабрава ...
 В теб вятърът е вихър, а росата -
 сълзи ...
 Всеки допир е следа, от която -
 боли ...
 Ще те нарека Любов и ще те -
 освободя ...
 Нека магията между нас да -
 живее на свобода!..
 Нека с шепи алчно да граби от
 обичта ни!..
 Дали като моята съдба Аллах дава -
 на всеки -
 или всеки върви по различни -
 пътеки?..
 
 Със сърце ще те докосна,
 и дано някога те прегърна!
 Тогава ще е празник на Любовта,
 и двамата ще сме с по две сърца.
 Ще сме толкова щастливи,
 че слънце ще грее и през нощта!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
*****
 
 Не си тръгвай
 като слънцето!
 Не си отивай,
 че от това аз ще умра!
 Друга ще изгрее
 с нейната светлина,
 но дали това ще е Любовта,
 или просто живот на шега?
 Моля те, не си отивай!
 Сълзите ми не ще стигнат в очите!
 С мен заедно ще страдат и щурците,
 полята, нивите и горите...
 На болката ми не ще помогнат дори и лъжите!
 Любов моя, ти си ми тиха, потайна,
 мълчалива, жива, игрива, спонтанна...
 До мен ли си слънцето не залязва !
 Ще те помня все такава-
 Звезда в нощта изгряла!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
БОЛКАТА
 
 първа част
 
 Някаква неописуема тъга притискаше сърцето ми, а силните резки болки в него се редяха една след друга и не ми даваха покой:
 – Ще трябва да е от времето, или от възрастта – си мислих, но болката се увеличаваше и не намаляваше. Докато не е станало късно ще трябва да отделя малко време и на себе си, че както е тръгнало сигурно няма да дочакам пролетта...
 
 От дълги години исках да посетя Родопа планина, за да се потопя в нейните тайнствени недра, в нейните зелени, свежи и чисти ниви, от които бликаше свеж вълшебен аромат... – мислите ми тържествуваха и в сърцето ми ликуваха ....
 
 Неусетно как, но щастливо вече крачех из нейните клисури, а те – безкраен зелен Рай. Болката в сърцето ми дори беше заглъхнала от тази неземна красота. Слънцето – голямо и ярко, беше толкова близко, че само да протегнеш ръка и би загребал със шепи от неговата топлина. Златистата яркост взе да се превръща в кърваво червена и да ми подсказва, че наближава време за лягане, а аз бях на километри разстояние от най- близкото населено място.
 
 Царуваше дълбока царствена тишина. Полето, елите, птиците – всичко беше спряло своя дъх, тъжно загледано към пламтящия запад – лумнал в божи огньове, в които слънцето умираше.
 
 Нощта неусетно беше дошла. Полето – пъстро и безкрайно, облякло своята черна премяна и на живота, и на смъртта, сякаш леко засмяно, млъкна и потъмня.
 А небето в своята звездна премяна оживя. Живи и игриви, на всеки погледнал ги, звездите протягаха ръце. Щурците и те – скрити в широката страшна бездна на нощта, започнаха тихите си любовни песни ...
 
 Тъмната нощ започна да ме плаши, сякаш смъртта от нея ме дебнеше и ми нашепваше, че я има и човек тогава, някак си се чувстваше отчужден от живота.
 
 В тази суматоха дочух стъпки на кон, които леко потропваха по земята. Това ме укоражи и развесели, но най-вече успокои. Когато наближи, дочух гласа на младо момче:
 
 – Здравейте, господине! Какво така по тези места, забравени от Аллаха? – но още преди да му отговоря, той вече се досети, че съм се загубил.
 – Хайде, ела! – тази вечер, ще си ми на гости! – каза той и доста енергично скочи от коня и ми помогна да се кача на неговото място. След половин час приятелски разговор вече бяхме стигнали до Куртовите хайте*, сгушили се между няколко големи скали, за да ги предпазват, като че ли от силните ветрове. Няколко грамадни кучета със гръмки гласове и лай се нахвърлиха върху нас. Чу се силно подсвиркване, което отекна във въздуха като изстрелян куршум. Кучетата останаха на място като поразени от небесна мълния, след което се дочу и дрезгавият и строг глас на стопанина им:
 
 – Елате по местата си! – едрите и почти диви кучета размахаха радостно опашки и се разделиха в три различни посоки. Когато наближихме хаятя, се видя и силуета на овчаря, който се поклащаше ту на ляво, ту на дясно. Походката му напомняше повече на моряк, а не на овчар.
 
 – Дойдох те, а?..
 – Нещо позакъсняхте, та затова реших аз да направя вечерята. Тази вечер ще ядем "котмач" **! – незнайно защо лицето на спътника ми грейна като нощната месечина, както той наричаше луната.
 – Ооо, много се радвам, ние ще ядем котмач, а на тебе нося "селска баница със сяра". ***
 
 По широкото бледолико лице на овчаря се появиха едри бръчи – смееше се от все сърце, а веждите, косата, мустаците и те рошави и бели – леко настръхнали – заприличал бе от човек на лъв.
 Преди да седнем да вечеряме, овчарят изсипа в три паници мляко и в тях накъса парчета хляб, след което изсвири няколко пъти и големите кучета дотърчаха и засърбаха лакомо – всяко едно от паницата си. След като се нахраниха, потънаха обратно в тъмнината сякаш не бяха идвали.
 
 Дойде време и ние да похапнем, но сега беше мой ред да се усмихна, а причината беше именно селската баница и незабравимият от мен и до сега котмач.
 Овчарят приседна по турски до пламтящия огън, който и при най-лекия допир разпръскваше искрите си – като празнична заря на всички посоки. Под звуците на чановете – леко и нежно, сякаш говореше на някое божество, той заразказва, как на времето чорбаджията на съседното село поискал от него най-хубавия овен, за да го пренесе курбан на единствената си дъщеря – висока двуетажна къща, цялата боядисана в бяло, като млада невяста – заградена от всякъде с високи каменни стени.
 
 Ратаят ме покани да вляза вътре, че чорбаджият искал да ми благодари и да ми плати три жълтици за любимия ми овен.
 Свалих калпака и с плахи стъпки пристъпих в широкия и просторен двор, потънал целият в цветя и босилек. В центъра му издигаше снага царски шадраван, а покрай него гордо пристъпваха няколко пауна.
 Чорбаджията – едър и важен човек, учил по Стамбола, в ръцете си държеше едра златно – жълта броеница. Размахваше я във всички посоки и обясняваше на дъщеря си, че искренният човек умее да скрива добрите си дела така, както крие и лошите...
 
 Овчарят спря да разказва, сякаш нещо му заседна на гърлото. Мълчахме и ние. Чуваше се само песента на щурците и звънците.
 С голямо усилие и плачевна душа той продължи:
 – Такава красота и самодива не може да има!.. Погледът й ме горя, горя, та чак ме изпепели!.. Ах, да не беше само тази немотия! Аллах да беше справедлив и щедър към всеки – светът нямаше да е Ад, а Рай!
 
 * Оборе – място на което нощуват домашни животни.
 ** Котмач – овчо мляко, което се вари продължително време на водна баня, докато се сгъсти.
 *** Селска баница със сяра – приготвя се от селски яйца и първото издоено краве мляко, непосредствено след раждане на телето.
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
*** 
 Видях те сама във света!
 Обля ме като лятна топлина ...
 Казах си: - Не, не ще да е земна тя!
 Това е паднала небесна звезда...
 Бяла магия, в нощта – сънна стихия,
 на щурците любовната симфония!
 Твоята красота ми дари лудостта...
 Бушува в мен желание, страдание,
 вълнения. увлечения... Откровение!
 
 Ангел си ти! Раним и търпелив!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПОМНЯ-ТЕ
 
 Помня -
 Те!
 И раздялата
 помня ...
 Бях се изгубил,
 или полудял ...
 Небето ридаеше ...
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 Дъжд не валеше...
 Слънце не грееше ...
 Съдбата ми изгаряше ...
 А душата ми кървеше ...
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 
 Помня -
 Те!
 Беше
 моя
 нежна теменуга!
 В ръцете си те държах
 и за милост те молех!
 За всичките злини!
 За грубите думи!
 За разрушените мечти
 и за всички от теб проляти сълзи ...
 Моля те да ми простиш!
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 
 Беше лято...
 Ти отлетя като ято...
 Остана вината
 и от тебе творбата:
 "Ако не полетиш, няма как небесата да покориш!"
 Остана и спомена,
 как се целувахме в устата ....
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 
 Не, не знам дали той е виновен,
 но му благодаря, че те превърна във спомен.
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЛУДОСТТА МИ
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Душата ми - късче синьо небе!
 В него се раждат Ангелите бели,
 а птиците ми даряват по перце
 и нашепват, че с полет са живели.
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Тази магия ще я нося до смъртта!
 Звездите посипват своето сребро,
 напомнят, че съществува Любовта
 и че с нея ще преборят всяко зло.
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Името ти нека да е – Незабрава!
 Бог на Богиня с усмивка те дарява!
 Всеки на всичко да ти се удивлява,
 сякаш току - що от Рая си извадена!
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Нека, нека това да е „лудостта ми“!
 Като тихо море да погаля душата ти!
 Сутрин да миришеш на парфюма ми!
 Вечер с целувка да чупиш душата ми!
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
БОЛКАТА

 втора част

 – Аллаше! Толкова красота си побрал на едно място!.. Колко ли слънца има в нейната душа?..
 Едрата й и стройна фигура сякаш не беше земна, а паднала от небето. Русата коса пък – пожънати класове от полето. Къдриците прикриваха зелено-ливадните й очи – влажни, но изпълнени с топлина – погледне ли те с тях или политаш нависоко, или се спускаш в някоя дъбрава на дълбоко .... Усмивката й – Пролет, придружена с южен вятър. В нея имаше толкова радост и живот ,че можеше да разтърси изоснови уморената и болна снага на земята. На полу-забуленото й с бяла забрадка лице само Слънцето можеше да съперничи. Щастието й беше верният приятел и за миг не слизаше от лицето й – засмее ли се – изгряваше не едно, а сто .... сто слънца .... Кокиче беше тя! Щастливо кокиче в бяла забрадка ....
 Сърцето ми, опиянено от толкова ярки лъчи, замираше в мечти и човешки страсти. Като новородено птиче видяло майка си, желаех допира й, топлината й, закрилата й, Любовта й .....
 Спогледахме се мълчаливо, и в този кратък, но чист и искрен поглед, душите ни говореха за Любов, за щастие, за търпение, за обещание във вярност и уважение ...
 Засмяна, тя кротичко продума:
 – Толкова ми е леко, сякаш ще полетя ...
 Чорбаджията се сепна, погледна дъщеря си, след това в мен. Почувства огъня, който се беше разпламтял между два бора, между две ели, между две сърца – докосне ли ни, ще се извиси до небесата, ще се види и от съседните села, но от нас ще остане само спомена...
 – А, овена ли?.. Много е хубав, направо красавец. Кажи колко искаш за него?
 – Тук никой не прави пазарлък за курбан, но ние в Истамбул правиме, така е редно – след което той протегна ръката си и сграбчи моята. Притисна я със все сила, което означаваше само едно: „Стой далече от дъщеря ми, че и тебе ще пренеса в курбан, както овена ти!“. Сиромашкото ми сърце се сви на кълбо. От него вече не очаквах нищо добро, защото то не виждаше нищо наоколо ....
 – Стигат ли ти три жълтици? Стигат ли ти?.. – крещеше колкото му глас държи и размахваше моята груба овчарска ръка, а аз просто си бях преглътнал езика и не можех да обеля и дума. Душата ми вече разкъсана на парчета крещеше колкото й глас държи: “ Защо, защо?" ...
 Ратаят, за да ме спаси от този ад ме посъветва:
 – Кажи стигат, кажи стигат! ... С големи усилия изговорих: “Да“, а чорбаджията продължаваше победоностно да пита:
 – Какво да?.. Какво да? ..
 Не можах да устоя повече на тази негова власт и сила, и трябваше да се махна оттук колкото се може по - бързо, защото сълзите издаваха болката ми, която и до днес пари като въглен в сърцето ми...
 – Да, да, да! Стигат, стигат!.. но той продължаваше да ми стиска ръката и да не я пуска. Гледаше ме право в очите, а от тях сякаш излизаше пламък или светкавици:
 – Ето вземи три жълтици и ти давам още тридесет, за още десет коча! Ще ми ги докараш следващият петък преди пладне! Ще ми дойдат знатни гости от Стамбола, искам да ги нагостя с твоите кочове! – вместо отговор, се опитах да му се усмихна, но силите ми бяха някъде побягнали като овце от гладни и свирепи вълци.
 – Добре, добре! Ще ги докарам... Кочове има колкото искаш! – направих крачка назад и се запътих обратно към вратата. До мен крачеше ратаят и като домашно куче скимтеше:
 – Добър е моят чорбаджия и е доста щедър, хубав пазарлък направи, ....
 Когато вече бях на свобода, закрещях колкото имах сили, а ехото неуморно повтаряше след мене, сякаш и планината беше наранена в сърцето, или неогряна от слънцето. Когато човек е в беда, поглежда към небето. Така направих и аз, и една дълбока и тиха радост изпълни душата ми. Пред замечтаните ми очи изпъкна ярката картина на чаканите ми дни и шептях на глас:
 – Ще я видя още един път! Ще я видя още един път!..
 В петък станах рано, избрах най- хубавите десет коча и ги подкарах към съседното село. Когато наближих, дочух звук на пискливи гайди, а на мегдана кръшно хоро се виеше. – Имал съм късмет! – си помислих и с гегата подканих кочовете да побързат. В двора на чорбаджията този път имаше много хора. Всички те шетаха насам - натам, само чорбаджията седнал по турски, държеше в едната си ръка теспиха, а в другата наргилето и обясняваше на съселяните как ще протече тържеството. Ратаят като ме видя дотича и подкара кочовете към задният двор, където го чакаха касапите и готвачите.
 – Закъсня ти, закъсня! Свадбата вече започна, а гостите от Стамбола дойдоха още вчера. Не казах нищо, в мене всичко се беше разпиляло в различни посоки, а надеждата вече я нямаше... Всичко беше посивяво, оглупяло, осиротяло ....
 За да я видя затворих очи, а тя бяла, бяла сякаш от сняг е дялана, от самодива раждана ... Мислите ми я караха като топли пролетни лъчи да милва душата ми. А тя изпълнена със живот, неуморно бъбреше като пчела търсеща своята храна:
 – Толкова ми е леко, сякаш ще полетя!.. Гласът й като писък на ранена птица ме прониза точно във сърцето...
 – Ще има ли пак пролет?.. От радост кукувицата ще закука ли?.. На Балкана поляните ще позеленеят ли пак, дъбравите и те ще облекат ли своята нова премяна?.. Ще има ли пак дебели сенки, за да се пладнува? ...
 На третия ден селото заглъхна, сякаш нищо не е било. Стамболии се готвеха за дълък път, а чорбаджията до тях доволен, пре-доволен от сделката, някак си по- игриво подхвърляше златисто-жълтият си теспих и се подхилваше под мустак. Жена му ридаеше и на глас молеше Аллах да пази единственото й чедо. А тя като сърна се озърташе и нещо търсеше – може би Любовта, а може би искаше да се скрие от своята съдба... Погледът й, когато ме намери онемя, само сърцето й пропищя: – Аз там няма да мога да летя и сигурно ще умра.. Ще умра!...
 А моето просълзено мълвеше: – В Стамбола виреят ли кокичета? От земята си откъсната – в чужди ръце си дадена... Би ли могла там корен да пуснеш, цвят да разцъфнеш, семе да завържеш? ...

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

ОТКРОВЕНИЕ

 Обичам те
 дори и на мене да не принадлежиш .
 Чувствата ми са дъх на планински сняг,
 дори за тях и с презрение да говориш,
 ти ще си останеш винаги моят бряг.

Ааах, Мила!
 Бялото на тебе толкова ти отива,
 умирам за да те гледам отстрани,
 сякаш си неуловима самодива...
 Недей жали ти за мойте сълзи!

 Божи дар си ти!
 Потайна, омайна, но винаги открита...
 Съдбата ми е да те гледам отстрани
 Душата ти ту светла – ту сърдита,
 сълза съм аз във твоите очи добри.

 Истината е една!
 Колкото и да ме боли, ти си на света!
 Обичам те и тоя миг ми стига само,
 за да живея аз непобедим с Любовта
 и да има светлина в сърцето ми кораво!
 
Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

НИМА

 Нима ще загасне огънят –
 между нас от страст горял?..
 Нима ще пресъхне изворът–
 на Любовта, лудо от нас желан?..
 Капки роса по очите ми се стичат.
 Любовта като свои чеда ни Обича.
 Спомените ми все по тебе тичат.
 Мечтите ми все на тебе приличат.
 Цветята все със тебе се кичат.
 Боговете все, ама все теб Обичат!
 Ако нявга душата ми крила отпусне
 и бездънното небе без звезди остане...
 Или в душата ми белите цветя увяхнат
 и песените на щурците в мен заглъхнат...
 То тогава ще съм някъде там до безкрая...
 Ще те чакам, да влезнем заедно във Рая!

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 ПОМОГНИ МИ

 Моля те –
 не влизай в сърцето ми!
 Ще изгориш, казвам ти!..
 Там е страшно горещо –
 лумтят силни огньове!
 Лудеят там твоите богове ....
 Не, не влизай в сърцето ми!
 По-добре – помогни ми!
 Приеми ме във своето!
 Дай ми Обич и ето -
 ще възкръстне Любовта!
 Не, не казвай: – И какво от това ...
 Заедно ще победим болката!
 Ще си откраднем крила!
 Ще си имаме дори и небеса!
 Аз ще ти вярвам – и ти на мен
 и това ще е всеки божи ден ...
 Помогни ми на болката – проклета!
 По душата ми е разсипана жарава
 и за миг поне мира не ми дава …
 На живота – живот ми бъди!
 Разлей се по мен като нощни звезди...   

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!
 И.Б   

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

ПОБЕДЕН
 Хайде съдба!
 Удари с камшика
 със събрани крила!
 Чакам те там – на ръба,
 победен – оръфан от Любовта...
 На две крачки съм от смъртта ...
 Подадох си молбата за Ада,
 със гордост ще му прекрача прага.
 Животът нека на нея да остане за награда!
 Ще занеса със мен няколко трохи спомени,
 уморените - ослепели по нея – небесните ми очи...
 Удари съдба ти с камшика и за мене не му мисли!..
 Не беше шега за мен Любовта!
 Слезнала от небеса – приши ми крила!
 Подари ми небесата и за Рая посока!
 Не знае, че аз съм произлязъл от жена
 и съм предопределен за черната земя!
 Удари камшика съдба! Нека дойде краят... Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

АКО ТЕ СЪДЯ ПРОСТИ

 Яраби...!
 Има те в мойте гърди...!

 А сърцето ми,
 от самота кърви ...

 Защо на младини
 от мен я отне ти?...

 Наказа ме -да бъда слепец в твоите покои ...

 Размахвайки крила в простори,
 като полет на птица се изгуби,
 понасяйки със себе си моите мечти.

 Ако те съдя - ти прости ми!

 Но кажи ми, Яраби -
 защо я изстуди ти -
 със смъртта -
 Любовта ми?...

 Ааах, без нея как
 боли – и ще боли!...

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42