Topic: Поучително от живота- Pouchitelno!

[pemben]

Малкият Али се вълнуваше, ра дваше  се, че отново ще види приятелите си от детската градина.

От известно време не беше ходил, защото беше болен, но вече беше здрав и майка му реши да го заведе.

Когато отидоха, всички деца от неговата група дойдоха, за да го поздравят.

Скоро Али щеше да стане на 6 години и се подготвяше следващата година да е първокласник.

Когато занятията започнаха, учителката на Али им каза,

че наближава Коледа и трябва да се погрижат за украсата на стаята,

на коледната елха и най-важното, да напишат писмо на дядо Коледа какви подаръци да им донесе.

Али знаеше, че дядо Коледа не съществува.

Сам се беше убедил в това,

когато на миналогодишното тържество брадата на дядо Коледа падна и всички познаха чичо Мустафа,

продавача от съседното магазинче.

Освен това Али получаваше много подаръци, така че сега нищо не му липсваше.

Вечерта, когато майка му го взе от градината, го заведе в болницата,

където тя беше детски лекар и често й се налагаше да работи извънредно.

В детското отделение Али също имаше приятели и се зарадва да ги види.

Помоли майка си да им купят нещо от магазина, искаше да ги почерпи.

От всички деца в отделението, Али стана близък с трима – Ибрахим, когото всички наричаха Ибо, Зия и Халил.

И тримата бяха тежко болни, затова Али се отбиваше най-напред при тях.

Той не знаеше от какво са болни, но Ибо нямаше коса, Зия не можеше да ходи – използваше инвалидна количка, а Халил беше претърпял катастрофа, в която беше изгубил и двамата си родители, а той едва беше оцелял.

Когато децата видяха Али, много се зарадваха, отдавна не ги беше посещавал, а такива интересни неща им разказваше той от градината. Когато си тръгнаха, Али беше тъжен. Погледна майка си и каза:

– Мамо, искам да съм като теб, да помагам на децата, да ги лекувам. Не искам да има болни деца!

Очите му се напълниха със сълзи.

– Но ти също можеш да им помогнеш! – успокои го майка му, като го погали по главата.

– Наистина ли? –попита с надежда малкият Али.

– Разбира се! – отговори майка му. – Като се молиш за тях. Аллах приема молитвите на децата и особено когато те са за техните приятели.

Само трябва да го искаш от сърце.

Али запомни всяка казана дума.

Вечерта, когато си легна, той от все сърце се помоли на Всевишния Аллах да излекува приятелите му и всички болни деца.

На другия ден в градината учителката им каза, че е време да напишат писмата си до дядо Коледа,

а който не можеше да пише, можеше да нарисува желания подарък.

Дълго време Али гледаше белия лист, без да изпише и буква, след което се обърна към учителката:

– Госпожо, може ли моето писмо да не е до Дядо Коледа? – попита той.

– А до кой искаш да пишеш? – учуди се учителката.

– Аз ще пиша до Аллах. Мама казва, че всичко зависи от Него и Той приема молитвите ни и ни дава онова, за което Го помолим.

Госпожата се съгласи. Но малкият Али продължаваше да е тъжен.

– Какво има сега?! – попита учителката.

– Дали може това, което искам да не бъде за мен, а за близък приятел? –зададе поредния си въпрос Али.

– Разбира се! –отговори учителката.

Очите на малкото момче светнаха доволно и то с голямо старание започна да пише своето писмо.

Когато часът приключи и учителката събра листата на всички деца, тя с любопитство прочете написаното от Али.

С голямо старание малкото момче беше написало следното:

„О, Аллах, моля те, помогни на моите приятели да оздравеят и те моля,

я, Рабби,

помогни на всички деца по света!”

Учителката се трогна от искрената молитва на малкото момче и го прегърна с обич.

 

Мъдрите хора казват, че за да бъдеш щастлив:

1. Трябва да посещаваш болниците, за да разбереш благодатта на здравето;

затвора, за да видиш благодатта на свободата;

и лудниците, за да осъзнаеш благодатта на разума,

защото ти си в благодат, за която дори не предполагаш.

2. Гледай към тези, които са по-зле от теб в телата,

богатството, работата и децата, за да разбереш, че си по-добре от хиляди хора.

3. Защо мислиш за изгубеното, а не благодариш за това, което имаш?

Забравяш благодатта, която имаш, а мечтаеш за тази, която нямаш.

Завиждаш на хората, а не виждаш това, което е при теб.

 

 

[pemben]

Да сбъднеш мечта

 /една истинска история/


    Те бяха скромно селско семейство. Живееха в малко родопско селце, скътано някъде в горите на Родопа планина. Общият им житейски път продължаваше вече над 40 години. Аллах им беше отредил нелека съдба- от всичките им пет рожби, жив остана само Салих, единствено дете, което осмисляше трудния им живот, изпълнен с кърска работа от сутрин до вечер.

   Ð’ъпреки трудностите обаче, двамата съпрузи Айша и Хасан, не се оплакваха. Те бяха наясно, че земния живот е само един изпит за отвъдното и целта им  беше да го издържат успешно, като изпълняват повелите на Аллах.

   Ð•Ð´Ð¸Ð½ÑÑ‚веното, което ги притесняваше, беше сина им Салих. Докато беше малък, беше послушно и спокойно дете, което не се отделяше от родителите си и им помагаше според силите си. Но като порасна, се  събра с неподходящи приятели, стана буен и невъздържан младеж, на когото му се живееше живот, различен от този на родителите му. Въпреки непрекъснатите опити на Хасан и Айша да вразумят сина си, Салих въобще не ги слушаше. На горките родители не им оставаше нищо друго, освен да отправят непрекъснато дуа към Аллах да напъти сина им.

Хасан често си спомняше с тъга за времето, когато Салих беше малко момче и обичаше да споделя всичко с него. С особено умиление бащата си спомняше един незабравим момент, когато веднъж малкия му син го погледна с невинните си очи и изненадващо го попита:

- Тате, ти имаш ли мечта..?!

Хасан се усмихна тъжно на неочаквания въпрос, погали детето по главата и с тих глас отговори:
- Да, синко..Имам мечта, но тя е трудно осъществима, защото няма как да стане без средства..

 ÐžÑ‡Ð¸Ñ‚е на детето се разшириха от любопитство- за какво ли мечтаеше баща му- сигурно за голяма къща, скъпа кола или пък да види света..?! Чакаше със затаен дъх да чуе мечтата на баща си..
Хасан сподели с тих глас, сякаш се страхуваше да произнесе това, което пазеше само в сърцето си:
- Единственото, синко, за което мечтая, е да отида на хадж- да видя Дома на Аллах на живо, да посетя джамията на Пророка, Салеллаху алейхи уе селлем, да усетя въздуха, който той е дишал, да стъпвам па местата , където той е ходил..
 ÐŸÑ€Ð¸ тези думи малкото момче сложи ръчичката си върху грубата бащина ръка и каза с глас, изпълнен с увереност:

- Един ден  аз ще изпълня мечтата ти, татко, с позволението на Аллах.

Тези думи на невръстния си син разплакаха Хасан и той само целуна детето си по челото.

След няколко години на безцелно губене на времето, Салих започна да осъзнава, че родителите му вече не могат да му осигурят средства за охолния живот, който живееше и затова реши да замине за чужбина. Отиде с няколко приятели, като не се отби дори да се сбогува с майка си и баща си,а заръча да им съобщят за заминаването му. След неуспешно търсене на работа, част от младежите са завърнаха обратно в България. Но Салих, въпреки недостатъците си, беше наследил упоритостта и издръжливостта на баща си и реши да остане сам в далечната страна.

Един ден, скитайки се и търсейки работа, съвсем случайно се запозна с друг мюсюлманин, също от България, който от няколко години работеше там. Той заведе Салих в квартирата, където живееше, а няколко дни по- късно вече го настани на работа при него. Човекът беше истински вярващ- изпълняваше намаз, държеше оруч, даваше садака. Това нямаше как да не повлияе на младия мъж, който вече беше почнал да осъзнава какъв безсмислен живот е водил до сега и искаше да се промени. С голяма тъга Салих си спомняше за родителите си и чувството за вина завладяваше сърцето му, когато се сещаше за отношението си към тях през последните години.

Чудеше се как да изкупи вината си пред тях, как да им се отблагодари , какво да направи за тях, за да му простят. Тогава в съзнанието му изплува момента, в който баща му за пръв и единствен път беше разкрил сърцето си пред сина си, а именно беше споделил мечтата си.

Доволен и радостен, той реши да направи подарък на родителите си, като им даде пари да отидат на хадж. Като Салих се прибра от гурбета, Хасан и Айша не можеха да си намерят място от радост, въпреки болката, която им беше причинил, той беше техен син. Те все още на знаеха за голямата промяна, станала с единственото им дете.
Салих прегърна остарелите си вече родители и каза с тих глас:
- Татко, спомняш ли си какво ти обещах преди време?

Старият мъж беше забравил обещанието на сина си да осъществи мечтата му..

-Все още ли мечтаеш да отидеш на хадж..?- продължи Салих.

Хасан не отговори, само обърна погледа си към снимката на Кябе, която висеше на стената от много години, и очите му се изпълниха със сълзи.Не разбираше защо сина му задава всички тези въпроси..

- Искам да изпълня обещанието си, което преди време дадох пред Аллах, да ти помогна да отидеш на хадж, заедно с мама- каза Салих, наблюдавайки внимателно баща си и същевременно страхувайки се да не му откаже.

Хасан се обърна към сина си, сякаш не вярваше на това, което чу. От очите му рухнаха сълзи, които беше сдържал цял живот.
Салих за пръв път виждаше баща си да плаче така. Той го познаваше  като много корав и издръжлив човек и сега сина също се разплака, сякаш пречиствайки сърцето си огорчението, което беше беше причинил на родителите си и което му тежеше през всичките години.

Хасан прегърна сина си и само промълви:
- Аллах да е доволен от постъпката ти и да те зарадва в Ахиретския ден така, както ти зарадва възрастните си родители! Имаш нашата прошка, само се моли на Аллах и той да ти прости!

От този ден нататък, докато настъпи времето за хадж, Хасан закачи един календар на стената и задраскваше всеки изминал ден, който го приближаваша стъпка по стъпка към заветната мечта-
 Ð´Ð° бъде гост на Аллах в Неговия Дом- Кябе..


Мухаммед, Саллеллаху алейхи уе селлем е казал:

  ,,Далече да е от милостта на Аллах този, на когото родителите (дори единият от тях) достигнат до старост и не се възползва да го вкарат в Дженнета!”
/ Хаким/





                                               

[Hat]

Нуждаем се от много такива истински приказки,които да ни правят по добри.Алчността,завистта и много други подобни качества властват над душите ни днес  в тези нелеки времена, нека Всевишният АЛЛАХ се смили над нас и ни даде шанс да поправим грешките си.

[pemben]

Cърцето на човека...

В днешно време се разпространиха много болести.
Една от най-опасните, която разпространява злото и нищо не оцелява от тази болест е болестта, която се установи в сърцето на човека.
Болестта се нуждае от лекар, а болния е този, който трябва да излекува сърцето си.
Тази болест не е нито физическа, нито душевна, а е именно жестокостта и твърдостта на сърцето.
Пратеникът ни Мухаммед (с.а.с.) рече:
"В тялото има парче месо, когато е здраво, здраво е и цялото тяло, а когато е болно, болно е цялото тяло и това е сърцето."
(Бухари и Муслим)
Когато разглеждаме хората според вида на сърцата им откриваме много групи, но ние ще се спрем на три от тях:
Първата група са хората с мъртви сърца.
Хора, които са се удавили в морето на земните блага, желанията и страстите си.
Хора, които обичат и мразят според желанията си, дават и вземат според тях.
Те предпочитат задоволството на желанията и страстите си пред задоволството на Всевишния Аллах.
Те си въобразяват, че никога няма да бъдат върнати към Господаря на вселената и, че няма да им бъде държана сметка за делата.
Техният ръководител е желанието им, насладата им е водача, невежеството е картата им, нехайството е возилото им, не откликват на напътстващия и следват всеки проклет шейтанин.
Желанията им ги правят глухи и слепи пред знаменията на Всевишния Аллах.
Пратеника на Аллах Мухаммед (с.а.с.) рече:
"Греховете се предлагат на сърцето, както дърветата на огъня едно по едно.
И което сърце приеме един грях му се слага една черна точка, а което сърце го отхвърли му се слага бяла точка."
В Свещения Коран Аллах Теаля казва:"
Те са онези,чиито сърца Аллах запечата и които следват своите страсти." (Мухаммед)
Колко жалко е за тези хора!
Макар, че постоянно се предупреждават и им се разясняват знаменията на Аллах и те продължават да Му противоречат и да му се противопоставят вършейки всякакви грехове.
Противопоставят Му се с оставянето на намаза, храненето със спечелено от лихва, изоставянето на джамиите и разголвайки телата си и ги излагайки на огъня.
Жена, която вече е станала майка се разгалва и излага тялото си на показ пред останалите мъже, кълчейки се, шегувайки се, глезейки се с тях без срам и страх от Всевишния Аллах за какво?
Това са майките, а какво остава за дъщерите им.
Още от детската градина и началното училище се учат и подстрекават от родителите им да се обли¬чат модерно, да се гримират, да разхищават и т. н. Завършили са осми клас и ще им правим абитуриентска вечер, ще хващаме музика, ще им купим модерни дрехи и ще ги изпратим да танцуват момчета и момичета.
Какво е завършено, че толкова голяма е радостта?!
Голяма радост е да завършиш 8 клас и да не можеш да решиш елементарни задачи освен чрез калкулатор, да не можеш да си напишеш името правилно или да сричаш когато четеш.
Изглежда такъв успех си заслужава да се отпразнува!
Няма намаз, говеене, храни се с пари от лихва и яде свинско месо, пие алкохол, лъже, завижда, клевети, псува, чества празниците на останалите религии заедно с тях и т.н.
И това се прави от мюсюлмани!
А къде е мюсюлманското
Аллах Теаля повелява следното:
"Създадохме за Ада много от джиновете и от хората.
Имат сърца, с които не схващат, имат очи, с които не виждат, имат уши, с които не чуват.
Те са като добитъка, даже са по- заблудени.
Те са нехайните." (ел-Араф, 179)
Животните си имат вродена готовност да се напътват, но за разлика от тях хората са отличени със сърца - осъзнаващи, очи и уши.
За жалост те не са отворили сърцата си, с които Аллах ги е дарил да осъзнаят и да усетят сладостта на имана и напътствието.
Не са отворили очите си да видят знаменията на Великия Аллах в тях и около тях. Не са отворили ушите си да чуят думите на Създателя.
Аллах Теаля ги е дарил с тези важни органи, но те не ги използват за това, за което са създадени и затова те са: както Аллах ги описва в предишния айет.
„Те са като добитъка, даже са по-заблудени.
Те са нехайните."
Нека да знаят хората притежаващи тези сърца,
че това е голяма загуба за тях,
и ако не осъзнаят и не приемат това,
към което Аллах ги призовава,
то краят им ще е явна заблуда и болезнено мъчение.

[pemben]

Цената на времето

Един скъперник натрупал чрез търговия и заемане, три хиляди динара.
Имал имоти и сгради, и всякакви богатства.
Тогава решил, че ще прекара една година в забавления,
живеейки удобно и тогава ще реши какво да е бъдещето му.
Но, почти веднага след като спрял да трупа състояние, меляикето на смъртта се появил пред него, за да му вземе душата.
Скъперникът опитал, чрез всички аргументи, които можал да изтъкне, да разубеди меляикето на смъртта, който бил непреклонен. Тогава мъжът казал:
"Дай ми само още три дни и ще ти дам една трета от притежанията си".
Меляикето на смъртта отказал, дръпнал го, за да вземе живота му.
Мъжът казал:
"Ако ми дадеш само още два дни живот ще ти дам двеста хиляди динара от състоянието си".
Но меляикето на смъртта не го слушал. Дори отказал да му даде и само ден за всичките му три хиляди динара.
Скъперникът казал:
"Моля те дай ми време само да напиша нещо кратко."
Този път меляикето на смъртта му позволил, и мъжът написал със собствената си кръв:
"Човече, използвай живота си. Не можах да купя и един час за три хиляди динара. Убеди се, че разбираш цената на времето си".
Този скъперник, който бил много богат, който имал три хиляди динара, казано с наши пари в наше време се равнява на около половин милион лева, той не успял да купи и само един час, ние, чудно е как така, с такава лекота пропиляваме времето си за сериали, за алкохол, за клюки, за всичко друго, но не и за Аллах, виждаме и чуваме всеки ден, че на някой му е свършил времето и въпреки това, вътрешно сме убедени, че ние едва ли не ще векуваме. Мислим си, че времето ни е неограничено.
На теория, всички знаем, че никой не е вечен, но на практика живеем така, сякаш че сме вечни, защото ако осъзнаем, че наистина времето ни е малко, ако осъзнаем, че наистина времето е безценен капитал, то тогава ще се страхуваме да отделим и една минута за безполезни неща, така както скъперника се страхува да отдели и левче за нещо, което няма да му е от полза.
А времето е безценно, загубим ли го, няма възстановяване, докато парите ако ги загубим, впоследствие можем да ги възстановим с много работа, но времето няма как да върнем. Възможно ли е някой от нас да си купи 10 кила мърша? Не, не е възможно, нали?
А как тогава отделяме не 10 часа, а месеци наред, дори години от живота си за неща, които изобщо не са полезни, дори са във вреда за нас?
Това и животното не може да го направи.
Сполучил е този, който знае цената на времето си и го използва разумно, а загубил е този, който е нехаен и пилее времето си, докато настъпи смъртта и тогава и да съжалява и да не съжалява, нищо няма да го спаси.
Молим Аллах Теаля да ни напътства, да ни насочва към полезни дела, да ни пази от злините на делата ни и всички да ни събере в Дженнета.
Амин

[pemben]

Бащата не се замислял, за разлика от сина си


Бащата не се интересувал от религия.
И без това целият му живот преминал така.
Не знаел какво е забранено и какво не,а и не искал да узнае.
Учудващо било как при един такъв баща,живее съвсем различен син.
Наскоро завършил училище,синът се срещал със съвсем различни хора,четял книги и обогатявал знанията си.
С тези темпове сякаш синът вървял по един път,а бащата по съвсем друг.
Един ден неразумният баща извикал сина си и му казал:
- Сине,тази вечер ще наберем грозде от чуждо лозе и ще го занесем на пазара и ти ще дойдеш с мен.
Синът се възпротивил:
- Това е невъзможно!Не мога да дойда с теб и да бера грозде от чуждо лозе.
Отговорът на бащата бил готов:
- Ти няма да влизаш в лозето.Ще стоиш и ще пазиш,ако някой дойде ще ме предупредиш.
След като бащата настоял много,синът, дори да не желаел това,се съгласил.
И посред нощ тръгнали към лозята.
Накрая стигнали мястото.
Синът останал да пази,а баща му прескочил оградата и започнал да бере.
Но не минало много време, когато синът с тих глас извикал:
- Татко,татко, има един,който ни наблюдава.Той вижда всичко,не може повече да останем тук!
Баща му дошъл бързо при него,като страховито се оглеждал наоколо:
- Невъзможно е да има някой тук в този час.Кой ни наблюдава в тази тъмнина?
Синът му с треперещ глас отговорил:
- Татко,Аллах ни вижда,Аллах!..
Сякаш гръм поразил бащата.
Било дошло време за размисъл.
След няколко секунди бащата осъзнал грешката си.
Сякаш гласът на сина му сега идвал от околните дървета и камъни:
- Татко,Аллах ни вижда,Аллах!..
Ръцете му се разтреперили,очите му се изпълнили със сълзи. Не могъл да издържи повече.
Прегърнал сина си и започнал да плаче:
- Моят умен син!Ти се изучи,притежаваш и вяра.Не спаси само себе си,а сега спаси и мен.Ще съм ти благодарен цял живот,благодаря ти синко...


ЗЛАТНИ СТРАНИЦИ ОТ ИСЛЯМСКАТА ИСТОРИЯ
на Ахмет Шахин