Български > История

Ислямизационният процес през XV—XVII в.

<< < (16/17) > >>

ibrahim65:
 През 1723 г. в каза Неврокоп-джамии- 50, месджиди-36. Християните разполагали само с двама свещеници за града и всичките села.
Впрос
 Да приемем че тази книга е достоверен источник тогава какво е станало със всичко това
и защо задаваме въпроса че нямаме никаква история и защо я нямаме заради кого я нямаме.
За толкова кратко време да заличиш толкова много това си е бая.....

ЖАРКО ЖЕГЛЕВ:

--- Quote ---Демографски и етнорелигиозни процеси в западните Родопи през XV-XVIII век      
Оценка на читателите: / 10
Дискусии - България
Написано от Евгений Радушев      
Вторник, 15 Ноември 2011 11:39
--- End quote ---


С уговорката, че според мен в българската историография все още липсва яснота относно посоките, в които да се дирят главните причини за ислямизацията, ще си позволя да изтъкна някои от безспорните предпоставки за появата и развитието на феномена, що се отнася главно до района на Западните Родопи.

Като първа причина без съмнение се налага османското завоевание и последиците от него. Тук нещата опират до общия фон, върху който е протекъл ислямизационният процес: ликвидиране на средновековната балканска държавност и нейните институции. От голямо значение за изграждането на новата (османска) държава било преди всичко овладяването на нови пространства за исляма, на първо време в чисто териториално-политически план, едва след което идвал периодът на реалното, бих го нарекъл „физическо“ мюсюлманизиране на новите земи. Ще рече, че най-напред следва да се изясни въпросът за носителите на новата за балканския човек религия, които непосредствено осъществявали нейната представителност в живота на завладените земи. Следователно, за да установим нивото на тази представителност (мислейки не само за институциите на държавната власт и нейните служители по места), трябва да разрешим проблема за взаимовръзката и относителната тежест на колонизацията, от една страна, и на ислямизацията на местни християни – от друга, поставени в контекста на създаването на мюсюлманската империя и разпространението на исляма в отвоюваните от християнския свят земи. Тук особено вълнуващ за изследователите е въпросът за приоритетите, т. е. кой от двата фактора (тюркомюсюлманска колонизация или ислямизация на местни християни) се оказва решаващ за етнокултурните трансформации на завладените Балкани. Чудесно поле за изследване предлагат Западните Родопи.

Малкото на брой изследвания върху оскъдната доскоро изворова база успяха все пак да докажат един много важен факт – в района на Централните и Западните Родопи през нито един период на османското господство не е имало масово настаняване на анадолски тюркмени-колонизатори, така както това е станало в някои райони на Тракия, Добруджа, Лудогорието[37]… Първоначалната представителност на исляма в Западните Родопи (района на Неврокопско с Чеч) била осъществявана на институционално ниво от местната администрация и войската. Османските извори доказват това положение така: според ранен регистър на населението от 1445 г., в самия Неврокоп и по селата не е описан нито един[38] мюсюлманин . През втората половина на века в града вече са описани 265 християнски и 12 мюсюлмански домакинства, а в много от селата вече заварваме от 1 до 8 мюсюлмански домакинства[39]. Веднага трябва да се отбележи, че антропонимичната система на тези хора (композиция от мюсюлмански и тюркмено-юрушки имена) подсказва, че първоначалното представяне на исляма върху едно широко българохристиянско пространство било осъществено чрез колонизация.

Тук логиката на изложението налага да се отдели нужното внимание на тюркомюсюлманската колонизация като фактор в ислямизацията на територии в смисъла на споменатото по-горе „физическо“ мюсюлманизиране. Съвсем неотдавна, през предходното десетилетие, белязано от насилствената смяна на тюркомюсюлманските имена, в българската историография беше наложен изследователски подход, според който мюсюлманското население в т. нар. български етнически територии се обясняваше единствено като следствие на масово насилствено вкарване в исляма на местни българи християни. Преследваше се политико-пропаганден ефект – да се докаже българският етнически произход на мюсюлманите в България, като за целта идеологемите трябваше да добият силата на документирани исторически факти. И най-беглото запознаване с тогавашната изследователска практика разкрива отчетливата тенденция за заобикаляне (премълчаване) на темата тюркомюсюлманска колонизация изцяло в полза на детайлизиране представата за ислямизация на население – по-малко чрез документални следи от процеса, повече чрез трагизма за масово верско насилие, „съхранен в народната памет“. Заобикалянето (премълчаването) на проблема за тюркомюсюлманската колонизация на практика постави изследователите в парадоксалната ситуация да доказват ислямизация на хора при повсеместна липса на ислямизатори. Изход от това положение, както вече беше отбелязано, услужливо предлагат историческите митове[40]. Съмнителната научна стойност на този подход не беше от особено значение – той не изразяваше позитивни намерения за разкриване (реконструиране) на исторически явления и процеси, а служеше за въздействия върху масовото съзнание с оглед осъществяване на конкретни политически намерения [41].

За да се разбере колонизацията като фактор в ислямизационния процес, ще се наложи да се спуснем на юг от Неврокопската каза, към устието на р. Места на брега на Бяло море. Там е районът на каза Йенидже-и Карасу (дн. Генисеа, Гърция). В регистър от 1478 г., постъпил наскоро по обмена на архивна документация с Османския архив в гр. Истанбул, съществува плътна картина на демографската и етнорелигиозната ситуация по територията на казата през един период, когато османската социално-икономическа система вече била добила улегналия си вид, но конфесионалните промени все още се намирали в началната фаза на развитие. Няма нищо по-естествено (и логично!) от това, че мюсюлманският компонент в общия етнопейзаж на района бил представен от анадолските тюркмени колонизатори. Тук обаче искам да обърна вниманието на читателя върху следното обстоятелство: напоследък в българската, дори и в някои балкански историографии отчетливо се лансира идеята за номадския характер на тюркомюсюлманското завладяване и усвояване на балканските земи. Всъщност идеята не е нова. Още А. Тойнби в теоретичен план убедено твърди, че номадските скотовъдни общества след успешни завоевания на територии с културно-уседнало население се опитват да се отнасят към него, „като че то е човешко стадо, опитвайки се от пастири на животни да се превърнат в пастири на хора“ [42]. В средата на нивите и градовете обществото от номади и местни „човешки говеда“ е икономически нездраво, продължава Тойнби, тъй като „пастирите на хора винаги са икономически – макар и невинаги политически – излишни и затова паразитни. От икономическа гледна точка те престават да бъдат пастири, отглеждащи стадата си, и се превръщат в търтеи, експлоатиращи работните пчели. Те стават непродуктивна управляваща класа, поддържана от труда на продуктивното население, което ще живее по-добре, ако те не са там“ – приключва А. Тойнби[43].

Заключенията на английския историк, заедно с някои по-нови изследователски опити върху този проблем[44], експонирани върху балканската реалност в периода след османското завоевание, са в състояние да породят условията за един вид „съвременно митотворство“ от следния вид: отношенията, на които османотюрките се явяват носители, били отдавна изживени от народите на завладените земи. Затова и нашествието на номадски и полуномадски маси не само спряло, но и върнало столетия назад закономерното развитие на покорените земи и народи. Оттук лесно може да бъде обоснована „реакционната роля“ на османското нашествие – идея, твърде удобна за моделиране на определени исторически емоции с точен адрес.

http://librev.com/discussion-bulgaria/1404---------xv-xviii-

Rasate:

--- Quote from: Kor Bey on November 29, 2011, 20:28 ---
С уговорката, че според мен в българската историография все още липсва яснота относно посоките, в които да се дирят главните причини за ислямизацията, ще си позволя да изтъкна някои от безспорните предпоставки за появата и развитието на феномена, що се отнася главно до района на Западните Родопи.

Като първа причина без съмнение се налага османското завоевание и последиците от него. Тук нещата опират до общия фон, върху който е протекъл ислямизационният процес: ликвидиране на средновековната балканска държавност и нейните институции. От голямо значение за изграждането на новата (османска) държава било преди всичко овладяването на нови пространства за исляма, на първо време в чисто териториално-политически план, едва след което идвал периодът на реалното, бих го нарекъл „физическо“ мюсюлманизиране на новите земи. Ще рече, че най-напред следва да се изясни въпросът за носителите на новата за балканския човек религия, които непосредствено осъществявали нейната представителност в живота на завладените земи. Следователно, за да установим нивото на тази представителност (мислейки не само за институциите на държавната власт и нейните служители по места), трябва да разрешим проблема за взаимовръзката и относителната тежест на колонизацията, от една страна, и на ислямизацията на местни християни – от друга, поставени в контекста на създаването на мюсюлманската империя и разпространението на исляма в отвоюваните от християнския свят земи. Тук особено вълнуващ за изследователите е въпросът за приоритетите, т. е. кой от двата фактора (тюркомюсюлманска колонизация или ислямизация на местни християни) се оказва решаващ за етнокултурните трансформации на завладените Балкани. Чудесно поле за изследване предлагат Западните Родопи.

Малкото на брой изследвания върху оскъдната доскоро изворова база успяха все пак да докажат един много важен факт – в района на Централните и Западните Родопи през нито един период на османското господство не е имало масово настаняване на анадолски тюркмени-колонизатори, така както това е станало в някои райони на Тракия, Добруджа, Лудогорието[37]… Първоначалната представителност на исляма в Западните Родопи (района на Неврокопско с Чеч) била осъществявана на институционално ниво от местната администрация и войската. Османските извори доказват това положение така: според ранен регистър на населението от 1445 г., в самия Неврокоп и по селата не е описан нито един[38] мюсюлманин . През втората половина на века в града вече са описани 265 християнски и 12 мюсюлмански домакинства, а в много от селата вече заварваме от 1 до 8 мюсюлмански домакинства[39]. Веднага трябва да се отбележи, че антропонимичната система на тези хора (композиция от мюсюлмански и тюркмено-юрушки имена) подсказва, че първоначалното представяне на исляма върху едно широко българохристиянско пространство било осъществено чрез колонизация.

Тук логиката на изложението налага да се отдели нужното внимание на тюркомюсюлманската колонизация като фактор в ислямизацията на територии в смисъла на споменатото по-горе „физическо“ мюсюлманизиране. Съвсем неотдавна, през предходното десетилетие, белязано от насилствената смяна на тюркомюсюлманските имена, в българската историография беше наложен изследователски подход, според който мюсюлманското население в т. нар. български етнически територии се обясняваше единствено като следствие на масово насилствено вкарване в исляма на местни българи християни. Преследваше се политико-пропаганден ефект – да се докаже българският етнически произход на мюсюлманите в България, като за целта идеологемите трябваше да добият силата на документирани исторически факти. И най-беглото запознаване с тогавашната изследователска практика разкрива отчетливата тенденция за заобикаляне (премълчаване) на темата тюркомюсюлманска колонизация изцяло в полза на детайлизиране представата за ислямизация на население – по-малко чрез документални следи от процеса, повече чрез трагизма за масово верско насилие, „съхранен в народната памет“. Заобикалянето (премълчаването) на проблема за тюркомюсюлманската колонизация на практика постави изследователите в парадоксалната ситуация да доказват ислямизация на хора при повсеместна липса на ислямизатори. Изход от това положение, както вече беше отбелязано, услужливо предлагат историческите митове[40]. Съмнителната научна стойност на този подход не беше от особено значение – той не изразяваше позитивни намерения за разкриване (реконструиране) на исторически явления и процеси, а служеше за въздействия върху масовото съзнание с оглед осъществяване на конкретни политически намерения [41].

За да се разбере колонизацията като фактор в ислямизационния процес, ще се наложи да се спуснем на юг от Неврокопската каза, към устието на р. Места на брега на Бяло море. Там е районът на каза Йенидже-и Карасу (дн. Генисеа, Гърция). В регистър от 1478 г., постъпил наскоро по обмена на архивна документация с Османския архив в гр. Истанбул, съществува плътна картина на демографската и етнорелигиозната ситуация по територията на казата през един период, когато османската социално-икономическа система вече била добила улегналия си вид, но конфесионалните промени все още се намирали в началната фаза на развитие. Няма нищо по-естествено (и логично!) от това, че мюсюлманският компонент в общия етнопейзаж на района бил представен от анадолските тюркмени колонизатори. Тук обаче искам да обърна вниманието на читателя върху следното обстоятелство: напоследък в българската, дори и в някои балкански историографии отчетливо се лансира идеята за номадския характер на тюркомюсюлманското завладяване и усвояване на балканските земи. Всъщност идеята не е нова. Още А. Тойнби в теоретичен план убедено твърди, че номадските скотовъдни общества след успешни завоевания на територии с културно-уседнало население се опитват да се отнасят към него, „като че то е човешко стадо, опитвайки се от пастири на животни да се превърнат в пастири на хора“ [42]. В средата на нивите и градовете обществото от номади и местни „човешки говеда“ е икономически нездраво, продължава Тойнби, тъй като „пастирите на хора винаги са икономически – макар и невинаги политически – излишни и затова паразитни. От икономическа гледна точка те престават да бъдат пастири, отглеждащи стадата си, и се превръщат в търтеи, експлоатиращи работните пчели. Те стават непродуктивна управляваща класа, поддържана от труда на продуктивното население, което ще живее по-добре, ако те не са там“ – приключва А. Тойнби[43].

Заключенията на английския историк, заедно с някои по-нови изследователски опити върху този проблем[44], експонирани върху балканската реалност в периода след османското завоевание, са в състояние да породят условията за един вид „съвременно митотворство“ от следния вид: отношенията, на които османотюрките се явяват носители, били отдавна изживени от народите на завладените земи. Затова и нашествието на номадски и полуномадски маси не само спряло, но и върнало столетия назад закономерното развитие на покорените земи и народи. Оттук лесно може да бъде обоснована „реакционната роля“ на османското нашествие – идея, твърде удобна за моделиране на определени исторически емоции с точен адрес.

http://librev.com/discussion-bulgaria/1404---------xv-xviii-


--- End quote ---

Книгата е интересна,но в случая се развива теза базирана основно на статистическите данни и на някой източници.Съгласен съм с автора,но в българските земи през първата половина на 15 век стават много и различни събития,които ни говорят за периодично насилствено освобождаване от тюркският паразитен елемент.
Ако проследим източниците и фолклора ще забележим,че номадското и уседналото население са били в постоянна вражда-поради посегателството на първите не само върху имуществото на последните,но и върху техните деца и жени.
В някой места изходът е бил да се приеме ислямът,като средство на защита и равноправие пред падишаха,на други места се е търсила защита от влеелата се в османският административен и военен апарат българска аристокрация,а на трети като възпиращ елемент за безнаказаност е образуването на мъстеещи хайдутски чети.

От друга страна в книгата не е залегнала и вливането на българската аристокрация в османският управленски състав през целият 15 и 16 век.Процес протекъл не на всякъде безкръвно.

Не на последно място трябва да приемем и добиването на някакви права в християнското уседнало население по време на кърджалийското време,благодарение и на кърджалийте и на опасенията на високата порта за изчезването на основният данъкоплатец в империята,а именно християните.

Поздрави.

KaraIbrahim:

--- Quote from: Rasate on December 04, 2011, 13:27 ---

Не на последно място трябва да приемем и добиването на някакви права в християнското уседнало население по време на кърджалийското време,благодарение и на кърджалийте и на опасенията на високата порта за изчезването на основният данъкоплатец в империята,а именно християните.

Поздрави.


--- End quote ---

 Единственото право,и то неофициално,което е било придобито вследствие появата на кърджалиите е правото на християните да притежават оръжие.За друго не съм чул.

Rasate:

--- Quote from: KaraIbrahim on December 04, 2011, 19:46 --- Единственото право,и то неофициално,което е било придобито вследствие появата на кърджалиите е правото на християните да притежават оръжие.За друго не съм чул.

--- End quote ---

Това е основното,но има и редица други с течение на времето-от Ферманът на османския султан Фатих II в защита на франсисканците в Босна,през  1453 г., признаването на правата на общността на православните християни посредством създаването на Рум вилает,през ферманите на  Сюлейман II, с който се предприема кампания за подобрение на състаянието на християните-вече хората, които се връщат към Християнството не се наказвали със смърт,и най накрая до ферманът “Хети Хемаюн” от 1856г. на Султан Абдул Аджид даващ равни права на всички поданици в империята.

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page