Български > Дискусии

Възродителният процес - Горчиви Спомени !

<< < (30/172) > >>

Nazmi:
  Posting na Snake-Благодаря ти много.Това много ме трогна:"Върнах си бащиното име ,но от къде да съм сигурен че пак няма да го вземат".

Nazmi:
 Преместено от друга Тема,постинга е на muti6   Жанина Драгостинова

В петъка, когато в полите на Витоша ударил зловещият гръм (б. р. – самоубийството на Ахмед Емин), тъкмо се бях върнала от Измир и се канех да пиша репортаж за българските турци, изселили се там. Ехото от гърма заглъхваше бавно и мъчително и промени намеренията ми. Казах си, че едва ли репортажът ще прозвучи актуално точно в „тази ситуация”, че трябва да изчакам, за да видя какво ще се случи. Случващото се и ситуацията обаче сочеха точно към противоположното – за българските турци и изобщо за българските мюсюлмани трябва да се разказва.

Разказът, слушането са път към познанието. Само когато знаем повече един за друг, ще открием, че нещата, които ни свързват, са много повече от тези, които ни разделят. И тогава няма да делим християнска от мюсюлманска България и някак много по-лесно ще ни е да приемем, че право на живот в тази страна имат и българи, и турци, и помаци. Земята и небето са еднакви към всички. Друг е въпросът с държавата.
От Освобождението до наши дни българската държава никога не е знаела, и явно все още не знае, как да се отнася към мюсюлманите си. Те са доведените деца на християнската майка, нелюбими, натрапени някак, нежелани, но от кумова срама не иде директно да се отърве от тях. Затова държавата ту е подавала храна на мюсюлманите, ту е взимала пръчката и ги е била през ръцете, оправдавайки се, че така ги възпитава в добро поведение. Плодовете от това шизофренично държане берем днес.

Не познавам хората от централата на ДПС. Дори никога не съм ги виждала на живо. Но вече смея да твърдя, че добре познавам т.нар. „обикновени” български турци и помаци. Повече от година обикалям из районите с турско и помашко население, бях сред изселниците в Бурса, Истанбул и Измир, разговарях с български турци и помаци, които са отишли да търсят препитанието си на Запад, в случая – Виена. Храних се на трапезите им, спах в къщите им. Разбира се, всяко правило има своето изключение, но няма да звучи преувеличено, ако кажа, че това са кротки, гостоприемни и трудолюбиви хора. И много наплашени. И от българи, и от свои. Признавам, не е лесно да ги разприказваш. Посрещат ме любезно, но винаги „с едно наум”. Някак не могат веднага да приемат, че искам да чуя историите им от чисто журналистически интерес. Че не съм агент на ДС, на „Атака”, в краен случай на Доган. Нужно им е време да ме опознаят и чак тогава да ми се доверят. Част от разказите им могат да се прочетат и в архива на e-vestnik (виж линковете по-долу). Не мога да ги виня за страха им. Той е насаждан от десетилетия от българската държава, която всеки път е правила така, че турците и помаците в България да се чувстват втора категория хора.

Сред помаците има възрастни хора, на които 3 пъти са им сменяни имената. Затова не се учудих, когато един дядо край село Припек ми каза, че няма име. Баща му го кръстил Селим, държавата – Стоян. „Върнах си бащиното име, но откъде да съм сигурен, че пак няма да ми го вземат?”, попита човекът. Опитах се да го успокоя, че днес това е невъзможно. Не ми повярва.

„По царско, разказваше един друг възрастен човек от Златоград, на помаците не ни даваха никаква държавна служба. Дори пъдари не ни правеха. Комунистите излязоха хитри, дадоха ни държавни постове и всичките помаци отидоха на работа в МВР-то.”
Да, дойде ред на това малко изключение – държавата се е отнесла равнопоставено към християни и мюсюлмани, когато е трябвало да ги вербува за агенти на ДС. Само за няколко сребърника и едните, и другите са били готови да предават роднини и приятели, обвивайки страха, сребролюбието, чревоугодничеството или кариеризма си във високопарни фрази като „служба в името на родината”. Нали ви казах – повече си приличаме, отколкото се различаваме.
http://e-vestnik.bg/4925

PETER:
"Смисленият разговор за т.нар. възродителен процес включва основно два въпроса - може ли това да бъде повторено и понесена ли беше отговорност. Отговорът и на двата въпроса е не. България е член на Европейския съюз и има конституция и институции, които в общи линии гарантират спазването на основните права. Повторение на т.нар. възродителен процес при тези условия е невъзможно. И това е добрата новина. Лошата новина е, че никой не понесе отговорност за това емблематично престъпление. Това са важните въпроси по темата."
http://www.dnevnik.bg/izbori2009/komentari_i_analizi/2009/05/20/722461_taka_im_e_izgodno/

YusnI:
Eto edno int video, koeto smqtam 4e mqstoto mu e tuka. Tva mai e bilo sled kato ni sa varnali imenata.

 http://www.youtube.com/watch?v=YTxN5S9Msnk

yusu:
Разказ на Един Брезничанин 
 Информационна Агенция Фокус
Исмаил Гюзун е на 74 години. Роден в гоцеделчевското село Брезница, където живее и сега. През 1973 г. става пряк участник в насилствената промяна на имената на мюсюлманите в България. Събитието остава завинаги в историята с трагичните случаи в селата Корница и Брезница, които дават и жертви по време на тези събития. Трима са убитите в Корница, а двама в Брезница. Днес се навършват 35 години от така наречените Корнишки събития. Пред радио “Фокус” – Пирин Исмаил Гюзун разказва за събитията“Фокус”: Предстои една тъжна годишнина за вашето село Брезница и за съседното Корница. Преди 35 години смениха имената ви. Разкажете как стана това?Исмаил Гюзун: Стана с бой – изтрепаха ни. Ей тук на главата, виждате ли го – то се забелязва. Има белег. Хванаха пушката изкъм цевта и с приклада ми отпраха главата. Тогава ми строшиха и крака и вече не мога да ходя добре с него. Двамина човека от село убиха, а другите сме пребити от бой. “Фокус”: Как се казваха убитите, помните ли имената?Исмаил Гюзун: Тефик Хаджи и Исмаил Кальор са двамата. Убиха ги, за да може да се уплашим и да се съгласим да ни сложат християнски имена. Кой може да се съгласи да си даде вярата? Това е все едно да се откажеш от вярата и да вземеш друга вяра. И така ... изтрепаха ни. “Фокус”: Какво точно се случи тогава. В домовете ви ли дойдоха или ви извикаха някъде?Исмаил Гюзун: Дойде човек от Корница, който ни каза, че там ще има събрание. И ни каза да идем там, да се разберем и да чуем какво важно нещо ще ни кажат. А той всъщност ни е подмамил нарочно да идем там и да ни хванат.“Фокус”: Значи той е бил предател?Исмаил Гюзун: Да, предател.“Фокус”: А той от вашите хора ли беше или християнин?Исмаил Гюзун: От нашите беше. Дойде тука. То вече е било вързано селото Корница – пълно с милиция, но те са го пуснали нарочно да дойде тука и да ни закара и нас там. Да ни подмами. И ние отидохме да чуем какво ще кажат. Не знаехме дали е за хубаво или за лошо, ама тръгнахме. И ни пресрещнаха. Имаше един младеж, който беше тръгнал от Лъжница да си закара булка Тефик Хаджи се казваше. Любили са се с някаква мома от Лъжница и са се били разбрали да иде да си я закара от там за булка. И те, като ни пресрещат не знаят, че там върви и го убиват на пътя, пред нас. От куршума кръвта така започна да шурти, чак пяна излизаше. Майка му падна върху него. А те дойдоха и й казват на нея: “Ти майка ли му си?”, а тя казва “Майка съм му”. А те: “Каква си красавица. Айде да те закараме ей там в дерето.” Приказваха ги такива на майка му, дето си мъкнеше косата от мъка, че са го убили. И така .. биха ни колкото си искаха и после си дойдохме. “Фокус”: А вие само мъже ли бяхте тръгнали от селото?Исмаил Гюзун: Ние бяхме много – почти цялото село. И мъже и жени. Прекарваха ни през един язовир – той е между Корница и нашето село Брезница. “Фокус”: Защо ви накараха да минете оттам?Исмаил Гюзун: Да ни изтезават. Пресрещнаха ни да не минаваме по пътя, дето си ходим, а да влезем във водата – да ни хванат по-лесно. На една жена, тя ми е комшийка, във водата й паднаха шалварите. Нали знаете, че нашите жени ходят така – с шалвари. Като излезе от водата беше без шалвари. Една друга се случи че имаше 2 чифта у нея, та й даде. След това си дойдохме от там. Тук имаше един старец – Исмаил Кальор се казваше. Той си се греел на огъня, на оджак, на старата къща. Греел си се и те дойдоха тука с пистолетите, отвориха вратата и в главата го гръмнаха и го убиха на място, пред нас. Убиха го, да ни изплашат и да ходим да си сменяме имената, да си дадеме вярата. Започнаха да ходят по селото, закарваха ни в читалището, караха ни да се подпишем, че си сменяме името. Няма да ни питат ти какво избираш, а слагат това дето на тях им е удобно. На мен по прякор ми казват Млякото. И аз затова исках да ми сложат това име, ама не се съгласиха. “Фокус”: А какво име ви дадоха?Исмаил Гюзун: Да го кажа ли? Не знам, много ми е грозно това име. Самуил. “Фокус”: И как ви стана цялото име, след като го промениха?Исмаил Гюзун: Самуил Юлианов Гюзелев. И още по-голяма срамота. Баща ми беше починал и неговото име смениха. И на починалите хора ги смениха – на всичките. И така ми казаха, че ще се казвам вече. Не Исмаил Гюзун, а Самуил Гюзелев. Добре, че дойде това време и пак се оправиха нещата. Сега вече сме весели и сме добре и доволни. “Фокус”: Спомняте ли си често за тези случаи и разказвате ли на младите какво е било тогава?Исмаил Гюзун: Ооо, разказваме им. Това може ли да се забрави. Даже на 29 – ти декември, като ни върнаха имената, всяка година тогава тука има концерти, веселби, празненства – всяка година. Казваме го Куртулуш Байрям – че сме се куртулисали от тая мъка. “Фокус”: А тази годишнина от събитията на 28 март отбелязвате ли я?Исмаил Гюзун: Това е тъжна дата. Не я тачим толкова. Тука имаме паметник в село на двамата дето ги убиха. Има и в съседното село Корница паметник – там трима убиха. Иначе ние си празнуваме на 29-ти декември, когато сме се отървали от това. “Фокус”: Освен убитите знам, че е имало много хора дето са лежали по затворите или пък са ги изселили. Така ли е?Исмаил Гюзун: Имаше, да. И аз бях репресиран през 89-та година. Откараха ме в Ботевград.“Фокус”: Там са ви изселили?Исмаил Гюзун: Репресираха ме. Изпратиха ме там да живея.“Фокус”: Кога беше това?Исмаил Гюзун: През 89-та година. Бяхме много мъже от тука. Там седях 4 дни и после ме пратиха в Сливница“Фокус”: Цялото семейство ли ви изпратиха там?Исмаил Гюзун: Не, само аз. Самичък бях“Фокус”: И защо е станало това?Исмаил Гюзун: Никой не ти обяснява защо. Дойдоха у нас, взеха ме и ме закараха там. Заведоха ни на полигона в Сливница. Имаше един майор Тимев. Дано Господ да го поживи – да е здрав и жив. А ние го казваме – Аллах да го закриля. Той ме забеляза, че не мога добре да ходя с крака и вървим така заедно и аз разказвам всичко ей това, дето и на теб сега го разказвам – какво сме преживяли. А той ми казва: “Ти знаеш ли какво досие има за теб от вашето село?” А аз го питам “Какво досие? Дали отидох на някой да откърша от царевицата да дам на децата или взех от чуждото сено да нахраня коня. Дали съм набрал чужд боб? Какво съм направил, та тук сакат човек ме карате да марширувам?”. Аз бях във военни дрехи. Тогава бях на 69 години, а те ме облякоха като военен. И той тогава ми каза, че в мойто досие са се подписали партийния секретар на селото и кмета, че съм убил двама българи на площада, когато са ни сменяли имената. Аз се засмях и му казах: “Ако някога се случи да дойдеш в нашето село ще те откарам на българското гробище, защото имаме ние и българи в селото. Там ще видиш: колкото хора са легнали и колкото паметника са изправени – всичките от мене са налягали в земята. Аз съм такъв лош човек.” Така беше. Аз му казах тогава, че ние дето сме там викнати на Сливница, никой от нас няма кабаат. Това си е наша дума – че не е виновен човек. Ама щом тогава власта беше решила, че сме виновни, ние какво да направим. “Фокус”: А каква е истината? Имаше ли убити християни тогава при тия събития?Исмаил Гюзун: Нямаше никой. Нито сме ги били ние. Те бяха въоръжени, а ние си бяхме ей така – с двете голи ръце. Какво може да направим. Накараха ни да си вдигнем ръцете до главата и да си сложим лактите до нея – като кон както застава. Да не можем да гледаме кой точно ни бие. Берекят, че дойде това време. Сега сме спокойни. Празнуваме си и Байрями и всички празници. Никой не ни притеснява. Голяма мъка е да ти вземат вярата. Трудно се живее така. Сега е друго. Дано никой да не го изживява това. Даниела КРАНТЕВА

 

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page