Български > Дискусии

Възродителният процес - Горчиви Спомени !

<< < (39/172) > >>

abc:
Не.

Hadj:
    За  възродителните мероприятия 1972-73 г. като че ли по-малко се споменава.Не съм чувал за турска следа  за организиране на съпротива.По онова време даже се говореше че президента на Турция-Демирел
е обещал на Т. Живков че няма да се бъркат в работите на  БКП така че могат  да си правят коквото искат с помаците.Дали наистена е вярно това?

daczo:
Shumarov,pyrvo vojnici koito izpylniavat svoite zadylzheniia,bez pravoto da streliat ne sa bashibuzuci.Ne opravdavam obshta otgovornost,koiato priema Zhivkov.Ne e syprutiva kogato s bombi se ubivat zheni i deca.Kogato na Zlatnite piasyci se hvyrliat bombi.Smyrta na bylgari hristiiane za niakoj e bez znachenie.Bylgarite prez tova vreme ne znaeha tochno kakvo se vyrshi.Syshto taka ne e istina che zapad si mylchal.Az mislia che Bylgaria ne bi napravila tazi iskurziia bez znanieto na Syvetskiia syuz.Nikoj sigurno ne iskal 3 Svetovna vojna.Malkite niamat pravoto.Te sa pionki v svetovnata politika.Amerika niamashe da se byrka na Balkanite.ako ne vizhdashe dobro strategichno miasto za svoi bazi.Chudia se che napadate tozi uchitel,bez da kazhete,lyzhi li, ili ne.

Coban:
ЗЕЙНЕП ИБРАХИМОВА: "ПОМНЯ СТУДА И СТРАХА, КОИТО БЯХА СКОВАЛИ ВСИЧКО - И ПЪТИЩАТА, И ДУШИТЕ НИ" I


Даниела Горчева

    Зейнеп Ибрахимова е родена през 1958 година в с. Корница, Гоцеделчевско, известно със съпротивата си срещу насилственото преименуване на помаците през 1964 и 19731. След бруталното смазване на съпротивата през март 1973 семейството на Зейнеп Ибрахимова е принудително заселено в с. Славовица, Плевенско, а след изтичането на 5-годишния срок на изселване - в с. Фелдфебел Дянково, Толбухинско. През 1980 Зейнеп Ибрахимова постъпва във Висшия педагогически институт в Шумен, но заради отказа да си смени името, е принудена да прекъсне през 1982. След едногодишно прекъсване отново продължава следването си. По време на насилственото преименуване на мюсюлманите през 1984-1985 Зейнеп Ибрахимова и още трима нейни близки са осъдени на затвор. След като излиза от Сливенския затвор в края на декември 1986, принудително е заселена в с. Ботево, Михайловградско.

    През 1988 Зейнеп Ибрахимова става член на "Независимото дружество за защита на правата на човека" (с председател Илия Минев) и е избрана за негов представител за Варненска област. В това си качество тя трябва да се срещне с френския президент Франсоа Митеран при неговото посещение през януари 1989, но е арестувана от Държавна сигурност, а на 3 февруари 1989 е експулсирана от България. От 1989 живее в Анкара. Доцент, д-р на филологическите науки. Работи в Анкарския университет и университета "Гази" в Анкара. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи, има издадена книга и участва като съавтор в различни сборници. Литературните й изследвания са свързани предимно с творчеството на Антон Чехов и на Йордан Йовков.

 

- Името Зейнеп звучи много красиво, какво означава?

- "Зейнеп" е име от арабски произход и означава "скъпоценен камък". А като словосъчетание (изафет) "зейн-у еб" означава "украшението на баща си". Така са се казвали една от съпругите на Мохамед и една от неговите дъщери. Всъщност аз нося името на две мои лели - по майчина и по бащина линия.

- Разкажете за детските си години, за родителите си? Като дете в България чувствахте ли различно отношение, затова че сте мюсюлманка и сте част от едно малцинство?

- Моето детство беше много трудно, дори трагично. Не само защото от малка трябваше да работя непосилна за годините ми работа (без да се занимаваш с тютюн беше невъзможно да оцелееш) и никога не можех да си доспивам, но и затова, че още на 6 години се сблъсках с първото насилствено побългаряване, а на 15 години (заедно с майка ми и по-малкия ми брат) бях натоварена през нощта на камион и изгонена завинаги от родния ми край.

Още като съвсем малко дете слушах разкази за асимилаторската политика по време на Балканската война, за този страшен период от живота на двете ми баби, станали свидетелки на насилие и убийства. Защото и двете ми баби заедно със семействата си са преживели покръстването в нашия район. След края на Междусъюзническата война дядо ми по бащина линия отишъл да засее земите си през лятото в своето родно село (в Бабечкия район) и есента при прибирането на реколтата е бил убит пред очите на леля ми от българи, дошли да вземат житото.

- Кога беше първият опит за насилствена смяна на имената, който вие лично помните?

- През 1964 година, едва 6-годишна, преживях това, което някога слушах като страшни приказки. Беше много студена зима и всички мъже избягаха в гората. В селото останаха само жените, старците и децата. Помня, че ходех самичка у баба ми по майчина линия и се връщах обратно, за да осъществявам връзката между двете семейства. Често виждах групи от непознати хора, които влизаха по къщите, по всяка вероятност, да търсят мъжете. Понякога в тези групи от непознати виждах да вървят към съвета и познати ми лица. Помня студа и страха, които бяха сковали всичко наоколо - и пътищата, и душите ни.

След това изведнъж всичко като че ли се стопли, празнично облечени жени и момичета нещо празнуваха, вървяха по улиците с тепсии и на нас, децата, ни раздаваха бонбони и други лакомства. Страхът беше изчезнал и студът не изглеждаше вече толкова страшен. И най-важното: баща ми, дядо ми и чичо ми (живеехме в една къща) вече си бяха у дома, у баба ходехме заедно с майка ми, а по пътя срещах само познати и спокойни хора.

- Това, което ми разказвате е в годината, в която излиза написания по поръчка роман на Антон Дончев "Време разделно". Става дума за един от първите опити за насилствена смяна на имената на помаците (решението е взето през 1958, първите опити са от 1962-1964 година). По това време преименуванията на някои места са прекратени заради бунтовете.

- Като филолог и като потърпевша не мога да не изразя мнението си за този крайно шовинистичен и без особена художествена стойност роман. Единственото "достойнство" на книгата е подклаждане на шовинизма у българите, така необходим на правителството за прокарване на асимилаторската му политика. През 80-години този "исторически" роман още веднъж бе използван със същата цел след заснемане на филма, на който задължително се водеха всички ученици от смесените райони, за да се ненавиждат след това помежду си.

Ако бях на мястото на г-н Антон Дончев, щях да се срамувам от написаното. Или ако продължава да твърди, че си е послужил добре с "историческите" източници, нека сега да има достойнството да напише исторически роман за нечовешкото асимилиране в страната, на което лично стана свидетел.

- Академик Дончев няма угризения, зададох му този въпрос в Хага на поредното представяне на "историческия" му роман. Не одобрявал насилията, но очевидно се радва на добър сън. Къде беше вашето село, в кой район?

- Моето родно село Корница се намира близо до Гоце Делчев, между селата Брезница и Лъжница.

- Какво се случи после?

- Не бяха минали и десет години, когато всичко отново се повтори, но вече много по-добре организирано и планирано. Подготовката започна още през 1971/1972 година, в училищата учителите бяха настроени срещу нас. Помня, че по история ми написаха направо двойка за втория срок само затова, че не знаех някаква дата, а за първия срок имах отличен (6). Освен това класният ми ръководител (К. Янев) ме би много жестоко, защото не исках да се запиша в хора на училището.

За събитията в с. Корница се е писало много. Аз ще кажа само това, че когато през студената нощ на 28 срещу 29 март 1973 в село влязоха военни и милиция, аз бях на 15 години и моят вуйчо Хюсеин Карахалилов (45-годишен, с 6 малолетни деца) беше убит пред очите ми на 50 метра от нашата къща (за съжаление, той не беше единственият). Същата нощ майка ми, аз и брат ми (по-малък с две години) заедно с много други семейства (почти всички жени и деца) бяхме насила изведени от къщи и изселени. По време на пътуването ни към най-близката гара на района си мислех, че ни водят на разстрел.

Не знаехме дали баща ни е жив. Той дойде при нас в село Славовица, Плевенско, където бяхме изселени, чак след 10 мъчителни дни на тревога за неговата съдба. Семейството на чичо ми също беше изселено, но на друго място. Мисля, че тази нощ изселиха около 35 семейства от Корница, а след това и други. Вкъщи беше оставена само баба ми по бащина линия, тогава вече вдовица.

- Смениха ли ви имената?

- Нашите имена не бяха сменени, дори и след близо петгодишно изселване. Но това не е последното ми сблъскване с асимилаторската политика. Ние живеехме вече в Североизточна България. През 1982 година имах проблеми с милицията в Шумен, където бях студентка във ВПИ, защото отново поискаха от мен да си сменя името. Баща ми също беше викан в МВР - Толбухин. Понеже отказах, бях принудена да прекъсна следването си, това стана през юли 1982, а същия месец на баща ми организираха трудова злополука, при която той загина.

- Успяха ли да ви пречупят?

- Не. Пак не си сменихме имената. Но настъпи страшната зима на 1984/1985 г. Отново се започна, този път станахме свидетели на най-мащабната насилствена кампания за асимилиране на всички турци, помаци и роми, изповядващи мюсюлманска религия. Отново не искахме да си сменим имената. Затова служителите на Държавна сигурност задържаха бащата на братовчедите ми Юсуф и Вахиде Бабечки - Хюсеин Бабечки, и го изпратиха в лагера в Белене, а двете семейства ни изгониха от село Фелдфебел Дянково, Толбухинско, поради което се установихме в с. Климент, Шуменско.

Скоро след това аз, брат ми и братовчедите ми и още двама души от Толбухин бяхме осъдени на затвор, изселване и парична глоба. От двете ни семейства, общо 8 души, ненаказани останаха само майка ми, майката на братовчедите ми и техният брат, Кемал, който беше 15-годишен.

- Какви присъди ви дадоха и колко време бяхте в затвора?

- Аз и братовчедка ми получихме по 2 години затвор и по 2 изселване, а брат ми и братовчед ми по 2 години и 4 месеца затвор и по 2 изселване.

- Разкажете за вашето участие в Независимото дружество за защита на правата на човека.

- След излежаване на присъдите (най-напред аз, а след това брат ми), заминахме за определеното ни от съда място на изселване - с. Ботево, Михайловградско, а братовчедите ни в с. Черни връх, Михайловградско. Тук непременно трябва да подчертая, че тогава в този район във всяко село или община имаше най-малко по един изселник-турчин (или семейство). Представяте ли си какви са били мащабите на разправата с обявилите се открито против насилственото асимилиране?

Някъде през първата половина на 1988 чухме по радио "Свободна Европа" за дейността на НДЗПЧ. Братът на Юсуф и Вахиде - Кемал (понеже ние нямахме право да напускаме селата), осъществи връзка с Димитър Томов и Цеко Цеков в Михайловград и поиска те да се заемат със защитата на нашите права, потъпквани години наред.

Димитър Томов и Цеко Цеков обещаха да се заемат с нашия случай и ние изпратихме по Кемал данни за миналото си. Те ни обясниха, че в момента най-неотложна нужда от защита имат турците в България, че търсят контакти с това население, но срещат трудности и се сблъскват с недоверие и страх. Ето защо според Цеко Цеков и Димитър Томов ние сме хората, които биха могли да играят ролята на мост за достигане до тази част на населението, която спешно се нуждае от защита. Така ние станахме членове на НДЗПЧ и започнахме да работим за защита правата на турското, помашкото и ромското население.

Помня, че някакъв чужд журналист трябваше да ни посети, за да вземе интервю от нас за живота ни, но Държавна сигурност предотврати тази среща, връщайки ни насила в с. Климент, Шуменско. Целта беше да не се допусне срещата, а освен това да се отдалечим от михайловградските ни приятели, които имат изключително голяма роля за създаването и дейността на НДЗПЧ. Обаче с това свое решение представителите на ДС много сгрешиха. Тук ние продължихме дейността си в НДЗПЧ и заради това на няколко пъти бяхме задържани от органите на МВР.

Аз бях избрана за представител на дружеството от Варненска област и в това си качество трябваше да се срещна с френския президент Франсоа Митеран като представител на насилствено асимилираното население в България. Някои членове на НДЗПЧ трябваше да се срещнем в Пловдив и оттам да заминем заедно за София. Но още преди да влезем в Пловдив, бяхме арестувани и задържани, точно тогава бе извършен и обискът в дома на Петър Манолов. Затова ние не можахме да се срещнем с Франсоа Митеран, а по телевизията за първи път беше предадено съобщение за задържани, които са бивши затворници, осъдени за престъпни деяния.

След обиска на дома му и изземане на личния му архив Петър Манолов обяви гладна стачка, която аз и братовчедите ми подкрепихме.

- Как нарастваха членовете на НДЗПЧ и каква дейност имаше дружеството?

- Докато всичко това ставаше, някои турци от съседни и далечни населени места, които благодарение на предаванията по радио "Свободна Европа" бяха чули за нас и научили от радиото адреса ни, започнаха да ни посещават и да изявяват желание да станат членове на дружеството. Разбира се, това не беше масово, а единични случаи. Населението на самото село Климент, което беше може би най-голямото село с турско население в Шуменско, в началото само наблюдаваше събитията и нашата съдба след такава открита дейност. Само наши роднини и изселници от Гоцеделчевския край и района Бабек поддържаха по-тесни връзки с нас. Но с течение на времето и местни жители изявиха желание да членуват в дружеството, което беше от голямо значение за нас. Понеже активистите от НДЗПЧ непрекъснато се експулсираха от страната, това можеше да се случи и с нас. Затова решихме да изберем резервно ръководство на Дружеството от Варненска област, което да ни замести в случай на изгонване. Постепенно хората се увериха в безпомощността на ДС и желанието за членство непрекъснато нарастваше. Представители на ДС няколко пъти идваха в Климент и се опитваха да ни убедят да не дразним хората, които вече били свикнали с положението си на ...побългарени.

- Вие сте от първите експулсирани правозащитници от НДЗПЧ. Няколко месеца по-късно, през май 1989, ДС вече масово експулсира лидери на етническите турци - около 5000 души. Според вас това реакция на застрашения режим ли е, или е било част от дългосрочен план, свързан с бъдещите политически промени - т.е. "разчистване на терена" от евентуални политически противници и активни хора, вече придобили известен политически опит?

- Аз мисля, че нашето експулсиране беше свързано с намерението да ни отделят от района, който вече доста се беше наелектризирал. Ние работехме заедно и със семействата от Пристое, осъдени по едно и също време с нас и изселени в същия район. С тях се бяхме свързали още по време на изселването. Представителите на ДС вече много добре осъзнаха, че са ни върнали сред хората, които бяха толкова напрегнати, че при появата на необходимата искра там можеше да избухне протест.

- Как стана вашето експулсиране?

- Както вече казах, ние бяхме задържани при опита си да се съберем в Пловдив, но след като ни освободиха, отново се събрахме и дадохме интервю за Френската телевизия, където с братовчед ми Юсуф за кой ли пореден път разказахме за начина на асимилиране, за дадените жертви, за нашия живот, минал 7 години в изселване и две години в затвора. Всичко това беше излъчено по Френската телевизия, западноевропейските радиостанции също гърмяха по този въпрос. Мисля, че от ДС са помислили, че ако ни експулсират, ще могат да се справят с най-активната част на турското население в започналата вече политическа борба, а именно местата, където ние развивахме дейността.

Бях отишла в Пловдив за среща с Петър Манолов, оттам минах през София, за да се срещна по негово поръчение с Блага Димитрова. Беше 1 февруари 1989 г. и в дома на известната писателка се запознах със съпруга й Йордан Василев, с Жельо Желев и с Деян Кюранов, всички те членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това беше една изключително плодотворна среща за мен. Вечерта си тръгнах с влака и на сутринта бях в Климент. Нашите две семейства вече бяха уведомени, че паспортите са готови и че трябва да напуснем незабавно България. След час-два служители на ДС щяха да пристигнат с коли, за да ни закарат до Русе за експулсиране.

Когато се качвахме на минибуса, по прозорците на съседските къщи беше пълно с хора, които искаха да ни видят за последен път. Вкъщи през нощта мнозина идвали да се сбогуват, някои и сега "случайно" минаваха, но най-много бяха децата, изпратени от родителите си. В Русе проверката продължи 8 часа, през нощта ни настаниха в хотел, заключиха ни отвън и чак на другия ден ни качиха на влака за Букурещ, изчаквайки неговото потегляне.

Не искахме да заминаваме, обаче бяхме спокойни за едно: оставили бяхме смели и всеотдайни заместници, които заедно с останалите членове на НДЗПЧ непременно щяха да продължат борбата за извоюване на правата си, да работят за заклеймяване асимилаторската политика на българското правителство и неговите помощници и да си възвърнат не само имената, но и достойнството, което така варварски им беше потъпкано.

- Вие сте вече извън България, когато се случват големите протести на етническите турци през май 1989, които разклатиха комунистическия режим. Но сигурно можете да кажете как се стигна до тях, бяха ли организирани или бяха спонтанни?

- Да, по време на майските събития ние бяхме в Турция, но непрекъснато слушахме западноевропейските предавания на български, от тях следяхме развитието на събитията и понякога успявахме да се свържем по телефона с кореспондентите им.

Първите бунтове избухват именно в селата на община Каолиново, като насъбралите се тръгват от Пристое (вече споменах за членовете на НДЗПЧ оттам, които бяха изгонени няколко седмици след нас и през Будапеща и Виена пристигнаха в Турция), минават през село Климент и умножавайки се по пътя с непрекъснато стичащи се от околностите хора, стигат до община Каолиново, където предявяват исканията си да им бъдат върнати имената. Вместо това обаче срещу тях се стреля и са дадени човешки жертви.

Тези бунтове са вдъхновени от хората, които продължиха създадената от нас в рамките на НДЗПЧ организирана протестна група, която осъществява по-късно тесни контакти с Демократичната лига на Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер, подкрепяща ги по въпроса за предприемане на открити протести срещу потъпканите права на турците в България. Разбира се, тези първи протести са разгласени по всички западни радиостанции (не трябва да се забравя никога огромната роля на работещите в тези предавания журналисти, особено на Румяна Узунова) и продължени след това по много други места в Североизточната, а после и в Югоизточната част на страната. Но именно този район запалва първата искра на откритите бунтове. Надявам се, че имената на тези хора ще станат известни и някога те ще заемат полагащото им се място в историята2.

- Как преценявате политическото и общественото развитие на България след 1989?

- След 1989 година много неща се промениха, но някои - не. Системата на управление е многопартийна, има свобода на словото, хората могат да пътуват навсякъде, стига да имат средства. Влизането на АТАКА в парламента, възможността тя да издава вестници и да излъчва предавания с такова шовинистично и расистко съдържание, плаши представителите на малцинствата. Дори ние, извън България, често си говорим помежду си: асимилаторската политика може да се повтори, нужният за нея потенциал в страната е налице. Само трябва да се създадат подходящи условия...

- Разкажете за Вашата научна работа, за изследванията и проучванията в България и след това - в Турция.

- Аз не съм правила научни изследвания в България, там никога не съм и мечтала дори, че ще работя в университет. Тогава заемащите що-годе някаква хубава длъжност представители на малцинствата трябваше да са доверени хора, или казано с други думи - да плащат за положението си. Завърших в Шумен (след две принудителни прекъсвания) българска филология с втора специалност руски език. В Турция най-напред започнах работа в Катедра български език и литература в Анкарския университет и писах дисертациите си върху българската литература. След това бях поканена от университет "Гази" (също в Анкара) да организирам основаването на руска филология. От 1999 г. работя в тази катедра и се занимавам с руска литература и история, теория и практика на превода (от руски и български на турски). Разбира се, продължавам да пиша и върху теми, свързани с българската литература.

- Направи ми впечатление, че имате много текстове, посветени на Йордан Йовков? Разкажете за това.

- Съдбата ми е някак си свързана с този изключителен писател-хуманист. Много обичах произведенията му и през 1980 г., когато кандидатствах, темата на изпита беше за неговото творчество (може би по повод 100-годишнината от рождението му). Магистърската ми работа беше на тема "Турците в творчеството на Й. Йовков". Това е единственият писател на Балканите, който няма никакви предразсъдъци към малцинствата като цяло и в частност към турците. Няма друг творец от този регион, който така добре да ги познава. (Запозната съм добре с творчеството на Иво Андрич, за когото не мога да твърдя същото.) Няма по-вълнуващо заклеймяване на принудителното изселване на турците от неговия разказ "Сенебирските братя".

- Минаха 20 години от 1989. Как преценявате положението с човешките права в света, в Турция, в България? Дали след два тоталитарни режима през 20. век днес е нараснало съзнанието за тяхната ценност?

- Няма страна, където да не съществува проблема с човешките права в по-малка или в по-голяма степен. Страшно става тогава, когато властващите съзнателно манипулират въпроса за човешките права в съответствие с политическите си цели.

Иска ми се да вярвам, че най-напред политиците, а после всеки човек трябва да си е взел поука от историята. Но всичко, което стана за тези 20 години на Балканите, расизмът и фашизмът, възраждащи се през последните години в Европа, това, което става сега в света, не ми дава основание да бъда оптимистка. Иначе как да си обясним последните войни, водещи се пред очите ни и непредизвикващи нужната реакция на световната общественост?

- Как се чувствате в Турция, имате ли усещането, че на вас гледат като на чужд човек, защото сте родена в България?

- Мога определено да кажа, че се чувствам добре. Живея вече почти 20 години в Анкара, в България никога не съм живяла толкова продължително на едно и също място. Където и да съм, нещо ме тегли обратно към този град.

Не мога да говоря от името на всички. Аз толкова бях свикнала да сменям местожителства и отново да изграждам някакъв образ за себе си, да се доказвам като човек, че тук не се затрудних много. Още повече че в началото ни беше оказана голяма помощ и от държавата, и от самите хора.

Това, че сме родени в България, си има своите плюсове и минуси. Отношението към нас е благосклонно и доброжелателно като цяло, много хора подхождат при взаимоотношенията си с нас с любопитство и желание за помощ. Защото повечето семейства непременно имат някаква връзка с изселник - било то от Балканите или Кавказ. Дори грешките ни се прощават повече, отколкото заслужаваме. Но не може да се каже, че са изключени случаите, когато се проявява хладно и високомерно отношение.

- Идвате ли си в България и с какви чувства се връщате у нас?

Често ходя в България, преди всичко за участия в различни научни конференции. Имам там близки роднини и много приятели. Приятно ми е да бъда сред тях, бих желала при възможност да посетя и селата, в които бях изселена и където срещнах прекрасни хора.

Но, за съжаление, има и неща, които настойчиво ме връщат към тъжни за мен спомени. През май миналата година след 17 години отново посетих гроба на баща ми в с. Фелдфебел Дянково, Толбухинско. Отново ме потресе почти избледнелия вече спомен от гледката на разораните с булдозери след 1985 година гробища, струпаните или разхвърлени по полето надгробни камъни, където паметната плоча на баща ми по чудо е оцеляла.

Надгробни камъни от турско гробище в с. Фелдфебел Дянково- Но защо са разсипали гробищата, мъртвите и те ли са ни врагове?

- Ами нали трябваше да заличат, че някога в България са живели турци и мюсюлмани. Ето няколко снимки. На тази се вижда една от по-новите надгробни плочи, която е оцеляла, намерена и изправена между другите стари надгробни камъни, защото е невъзможно да се открият гробовете. Старите турски гробища обикновено са дялани камъни, завършващи отгоре с чалми. Тези камъни са много стари и по някои от тях имаше османски надписи. Искаха да оставят селата без гробища, т.е. без история.

- Но защо и старите гробища?

- Защото твърдяха, че турците са потурчени българи и трябваше да бъдат унищожени най-старите следи. Затова изтриха и старите надписи по чешмите, където имаше дати и имена на дарителите. Трябвало е да бъдат унищожени всички по-стари надгробни камъни с турски надписи от периода, за който твърдяха, че е било извършено насилственото потурчване, включително и от джамиите, където обикновено са погребвани висши духовници. Техните надгробни камъни са били художествено обработени и с ценни от историческа гледна точка надписи. Но заедно със старото гробище, за да не се виждат турските имена, са унищожили и новото. Там, където са останали имена по плочите и камъните, на населението е наредено да ги замаже с блажна боя.

- Нери Терзиева ми разказваше, че са унищожавали дори тетрадките и свидетелствата на децата от училище, всички документи и снимки със стари имена.

- Има още толкова неща, които изобщо не се знаят, просто трябва да се работи, за да се съхранят за историята и за да знаят хората и бъдещите поколения.

- Благодаря ви за това интервю, краят с варварски разсипаните гробища стана малко тъжен и ще ми позволите да завърша с откъс от "Сенебирските братя" на Йовков, който е и мой любим автор.

"Там, дето тия две дървета, като два зелени стълпа, се изправяха нагоре към небето, отвъд чертата на хоризонта беше селото Сенебир и в него живееха двамата сенебирски братя Петър и Павли.

Не бяха двама братя - мислеше си дядо Щерю, - като два работни вола, кротки, добри, да живеят, да се поминават с чест, да имат страх от бога и милост към хората. Бяха като два вълка, свирепи, хищни и зли, също като ония бели балтенски вълци, които зимно време минават по замръзналия Дунав и скитат из равнините на Добруджа. Тъй се появиха и те. Дойдоха един ден в Сенебир - в руското мурабе беше, - докараха стада като облаци - и овце, и хергели, и сюреци говеда, - но всичката тая стока не беше тяхна мъка, а яма, награбена в това смутно време. Забиха се в Сенебир, както кърлежът се забива в живо месо. Който беше слаб, падна и коленичи пред тях, който беше по-силен, биваше мушкан и премазван като с рогата на бик. И за по-малко от двайсет години двамата братя станаха стопани на цялото село.

Един по-имотен човек само беше останал в Сенебир - Халил ходжа. Когато и неговата къща - пространен бял конак с чардак и с два големи бряста отпред, същите тия две далечни дървета, които гледаше сега дядо Щерю, - когато и тоя имот мина в ръцете на сенебирските братя, тогава шепата турци, които още се крепяха в Сенебир, се откъртиха и потеглиха за Анадола.

Родени бяха в тая земя и мъчно им беше да се разделят с нея. Напиха се, макар че никога през живота си не бяха пили вино, играха хоро, пяха, плакаха, прегръщаха и приятели, и довчерашни врагове. Най-после тръгнаха и почти всички селяни, между тях и дядо Щерю, излязоха да ги изпратят до къра. Канили се бяха да тръгнат в зори, а ето грееше вече месечина. Чисто беше небето, равнината се разстилаше нашироко, загърната с бяла мъгла, и там, дето беше селото, между белите стени на къщите с черни, угаснали прозорци, издигаха се двата тъмни бряста, сякаш две души, два призрака от миналото, които стояха един до друг и гледаха след ония, които си отиваха.

Тия две дървета погледна Халил ходжа, погледна своята къща зад тях и когато вече се прощаваха, когато мъжете пееха най-лудо, а жените плачеха, той каза на дяда Щеря:

- Прощавай, Щерю чорбаджи. Отиваме си. Ще ида далеч, чак до морето. Ако и там срещна зло, както тука, ще ида още по-нататък, ще ида отвъд морето. Моя имот го взеха двамата братя. Нека. Не ще кажа да не им е халал. Но слушай какво ще ти река: виждаш ли двата бряста, двете дървета? Тях баща ми ги е садил с ръката си, когато аз и моят брат сме се родили. Те са наречени на нас, наш късмет са - знаеш ги, нали, зелени, весели са, няма суха клечка между листата им. А занапред? - Не знам. Не вярвам туй, което бог е дал на едного, да го вземе назад и да го даде другиму. Не вярвам, помни ми думите, Щерю чорбаджи..."

Coban:
САБРИ ИСКЕНДЕР: "КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ПРАВИТЕЛСТВА ИЗМИСЛЯХА ВРАГОВЕ, ЗА ДА РАЗДЕЛЯТ ХОРАТА" I

    Сабри Искендер е секретар на „Демократичната лига за защита правата на човека в България”, легална правозащитна организация, създадена в комунистическа България през ноември 1988. Роден е на 08 септември 1947 в село Жълти бряг, Сливенско. Сабри е на две години и половина, когато баща му загива при трудова злополука. Детството му не е безгрижно. Завършва основно образование в съседното село Бяла паланка, до което ходи всеки ден пеша - и зиме, и лете. През зимата заедно с негов съученик прокопават тунели в еднометровите преспи, за да стигнат до училище. Учителят води съучениците им да видят тунелите, прокопани с ръце в снега от две деца, които не са се отказали да отидат на училище, въпреки студа и затрупаните от сняг пътища. След като завършва СПТУ по дърводелство, а по-късно и строителен техникум, Сабри Искендер работи в СОАТ, Варна и в „Пътни строежи”.

    На 17 януари 1985 (един ден преди да започне насилственото преименуване на турците в неговия край) е задържан без обвинение и близо 4 месеца е незаконно държан в следствения арест в Сливен, където е жестоко малтретиран. В ареста остава до 8 май 1985, а след това (без съд и присъда) е изпратен в концлагера на о-в Белене, където остава до 6 май 1986. Следва принудително изселване в село Камено поле, Врачанско. На 30 октомври 1986 е отново в ареста (този път на ул. „Развигор”, София) заради опит за бягство зад граница. Осъден е на две години, които излежава в Старозагорския затвор. След като излиза от затвора е отново принудително изселен в село Камено поле, където остава до насилственото му изгонване от родината му България в Република Турция, извършено на 16 май 1989 година от органите за сигурност на комунистическа България. В момента живее в Анкара и работи в Агенцията за младежта и спорта.

 

- Разкажи за Демократичната лига, кой даде идеята и кога я създадохте?

- През 1988 година, на 13 ноември. Идеята дойде от мен. Но хората ги беше страх, трудно се намираха куражлии, рискът беше голям. Съмишленици имаше, но всеки се страхуваше и вика: „Ами то хубаво, ами ако узнаят?” Казвам им: „Те ще узнаят, няма как да не узнаят, защото ние ще се борим открито. Ние няма да се крием, ние искаме легална организация.” Борци за човешки права не може да са нелегални. Ако си нелегален, значи криеш нещо. За човешки права се бориш, защитаваш си правата, които ги има в Конституцията. Член 52, алинея първа... какво гласи? Това, това и това гласи. Когато ме разпитваха в ДС, аз им казвам: вие първо трябва да научите Конституцията на България. Ние действаме според законите и със законни средства. И им цитирам Конституцията, че гражданите на Народна република България могат да създадат неполитически организации. Нашата организация е неполитическа. Те - млади момчета, ей така ме гледат. Казвам им даже Живков по кой член може да бъде осъден. Те така ме гледат и викат: „Как може да говориш така?” А аз им казвам: „Истината говоря. Ето законът какво казва.” „Да оставим сега закона - казват ми. - Партията друго казва.”

- Как реагираха хората на вашата битка с режима?

- Подкрепяха ни. Ние не се борехме само за правата на турското малцинство, аз съм писал в протестно писмо до Тодор Живков, че цялото българско население тегли цели 35-40 години от тяхната диктатура. Това писмо го бях изпратил на Тодор Живков, едно копие бях дал на в. „Труд” и друго копие до радио "Свободна Европа", за да се разпространи. Ние с моите съмишленици тогава доказахме, че срещу „живия вълк” може да се бориш. И да се бориш със законни средства, както сме писали в програмата на Демократичната лига. И в програмата личи, че ние не сме против българския народ, ние сме срещу тероризма и срещу държавния терор. Хората слушаха радио "Свободна Европа" и това им даваше кураж. Идва един човек и ми казва: „От Червен бряг имаш много поздрави! От един непознат - по радиото те слушал, че се бориш срещу Тодор Живков.”

- Кога те задържаха за първи път?

Първо ме задържаха в Сливен на 17 януари 1985, превантивно - един ден преди да започнат насилственото преименуване в моя край. 111 дена бях задържан в МВР-Сливен при най-тежки условия там... следствие, бой, следствие, бой. Много ни биха - с маркучи, с живачна палка... Даже хвърляха табуретки срещу мен. Два пъти правиха на ужким да ме бесят, да ме плашат. С маркуч за врата ме бесиха. Нечовешко беше. Много ни биха там, много. Аз и преди това съм лежал в затвора, 27-годишен бях, наклеветиха ме. Един старши от МВР-то ме наклевети, уж че съм бил казал нещо против властта и дори против българите. Няма такова нещо - аз само му се опънах за някаква несправедливост. Една прокурорка имаше в районна прокуратура, унгарка, омъжена за българин - Илонка Дамянова. Тя разбра, че са ме наклеветили и ми даде 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и ме пратиха да ги излежа. А аз дотогава с политика не се бях занимавал, но като те вкарат в затвора несправедливо и по политически причини, политизирват те. Комунистите така правеха - вкарват в затвора за нищо и после ей така политизирват хората. Сами те принуждават. Всичко е от несправедливост. Вижте историята. Тиранията до падение води. Като има тирания, има борци за свобода. Историята създава хората.

- Така е.

- И през 1985 ме вкараха пак в затвора и там вече се държаха като фашисти и садисти. 38-годишен бях тогава. Големи изтезания. След това, след 111 дена, ни пратиха на остров Белене, това беше през пролетта на 1985. Там беше малко по-друго от килиите в Сливен - там вече направихме стачки, от София дойдоха да ни убеждават да спрем. Големи стачки правихме там. Гладни стачки.

- Колко души бяхте в концлагера Белене?

- 514 човека ли бяхме, 517 ли - нещо такова. Над 500. И българи имаше също. Аз бях от Сливен, но имаше хора от цяла България - най-много от Кърджалийско имаше, после от Сливенско... От Ябланово - това голямо село, имаше много. Оттам само имаше около 48 човека. В Белене останах една година, накараха ни да работим по обектите, грубо пак се държаха с нас. Без присъди бяхме, не ти обясняват нищо, защо, за какво си там. И като направихме гладните стачки, започнаха да ни пускат, но ни изселиха. Пръснаха ни по селата из Врачански окръг. Мен ме изселиха през януари 1986 в село Камено поле, Врачанско. Предадоха ме в кметството и казват: „Този така и така го караме, една тетрадка ще му направите всеки ден да идва да се разписва - и сутрин, и вечер да се разписва, че е тук, че не отсъства.”

- А къде беше настанен в това село?

В една квартира, намериха ми те една квартира.

- Ти ли трябваше да я плащаш?

Аз трябваше да я плащам. 15 лева беше наемът. Обаче аз после смених две квартири. Последната квартира, дето бях, те хората не ми взеха пари за квартира.

- Българи ли бяха?

- Да, да българи. И много човечни бяха. То и самото село... хората бяха идеални там, няма какво да се говори. Хората бяха добри. От началото ме гледаха криво, мислят, че съм престъпник. А и пропагандата им говори - те турците преврат ще направят, република ще направят, глупости разни. Пък ние не сме имали никога такова намерение. Само сме работили цял живот, само сме работили, нищо друго. И в началото гледаха ме накриво в селото, но сетне като се заприказвахме - а-а, малко по-друго стана. Сетне, като те разберат вече нацяло, стават открити и много добри. А аз никога в живота си задни мисли не съм имал. Така съм учен - ако имаш нещо да казваш, кажи го, но зад гърба на човека не трябва да се говори. По нашата вяра е грехота да си кривиш душата и да лъжеш. Не може да си бил у тия хора, да си пил у тях кафе или чай, те да са те посрещнали човешки, а ти да си кривиш душата и да кажеш: те българите са такива, онакива. Затова турците не казват, че българите са криви, а властта. Българите са хора като нас - всякакви хора има, има и добри, има и лоши. Тия хора там, в Камено поле, бяха добри хора, много добри. За два-три месеца ме опознаха и станахме приятели.

- А защо си направил опит да преминеш границата през есента на 1986?

През октомври 1986 взехме решение с моя син да преминем българо-сръбската граница. На 4 ноември Конференцията за човешките права започваше - във Виена, в Австрия. Там искахме да отидем и да разкажем истината за положението на турското население в комунистическа България. В живота си тогава най-големия риск съм направил, най-големия. Такъв риск... аз преминах тогава постовете с моя син, 16-годишен беше. Прескочихме ниското електронно съоръжение (аз съм бил в редовните и знам как става). Прескочихме ниското съоръжение под носа на трима войници и едно куче. Кучето как не ни усети! Имаше една рекичка. Рекичката е тук, а кучето с войника е тук. И тук е сечището. И ако сме на него място по течението на реката, кучето ще ни усети, но ние сме тук, а то е обратно на течението. А ако ни бяха усетили, после ми разказват, че първо стреляли, а след това викали „Стой!”. Щото ги е страх и момчетата. Първо стрелят, убиват и след това викат „Стой”. През нощта е това, може и ние да сме въоръжени и ги е страх момчетата. Както и да е, преминахме постовете, но моят син падна, удари се, ръката си удари. Като падна и изврещя, сякаш сърна изврещя. И аз се уплаших тогава. А отпред има още доста път. И като излизаме вече от гората, насреща ми се привижда войник с плащ, с наметало. Студена вечер, краят на октомври е, а Ком е на 2016 метра височина. Високо е там, връх Ком. Започнаха да ни замръзват краката. Отпаднахме, втора нощ не сме спали, а панталоните ни замръзнаха като кюнци. Нещо чувам като че ли някой върви и не знам дали не си внушавам от умора. Както и да е, запалихме един огън в гората, изсушихме се. Войници ни видели тогава, но ни взели за овчари. Хапнахме малко, имахме ядене, носехме си. И на другата сутрин се върнахме и се предадохме, не можехме да вървим повече. Но цяла нощ слушахме сръбска музика, сватба ли имаше, какво имаше там, отсреща в Сърбия. Чува се. Реката шумоли и насреща е Сърбия, но не можахме да преминем браздата, далече е, уморени сме, измръзнали. И синът вика: „Дай да се предадем”. Хайде, викам, добре. Върнахме се, стигнахме един каруцарски път. Насреща ни върви един човек: „Какви сте, откъде сте?”. „Ами сбъркали сме пътя”, му викам. „Ами тук е застава” , казва. Ще отидете ей там до телената мрежа и ще натиснете един бутон, ще дойдат да ви приберат. Така и направихме. Има там един бутон, натиснах го, дойде един войник, обади се на капитана. Дойде и джипката с капитана.

- А разбраха ли, че сте искали да избягате?

Ние казахме, че сме искали да отидем до село Бързия, Врачанско и сме се заблудили по пътя. Моят хазяин беше от Камено поле, а жена му - от Бързия. И там, викам, отиваме - на гости. И капитанът се обади по телефона в селото: „Има ли такъв човек?” Има, казват му. И тогава малко поомекна. Понеже на границата много биели, страшна работа било - чупели зъби, чупели кости. И това поне спасихме. Върза ни там ръцете. „Вие сте за мен нарушители”, казва. Но ни нахраниха, каквото даваха там за войниците, дадоха и на нас. Задържа ни и се обади в Драгоман да ни вземат. Застава „Победител”, още го помня името. Оттам ни закараха в Драгоман, после на „Развигор”. След три дена освободили моя син, отишло си момчето, той е непълнолетен. А следователят (младо момче, учтиво се държеше с мен) ми показва един турски вестник (тогава Наим Сюлейманов беше избягал) и ме пита: „Искаш ли да ти го дам, да го прочетеш в килията?” „Няма да направиш лошо”, казвам му. Не ми го даде, но така разбрах, че Сюлейманов е отишъл от Австралия в Турция. И сетне ме пратиха в затвора. Осъдиха ме на две години.

- В кой затвор?

След следствието първо бях в Централния затвор в София, от януари до август 1987. През август ме преместиха в Старозагорския затвор. С Ахмед Доган там се срещнахме - в Старозагорския.

- Колко време изкара в старозагорския затвор?

До 30 април 1988. Присъдата беше две години, но като работиш в затвора два дни се броят за три излежани и присъда от 2 години, горе-долу за година и половина изкарваш я.

- Доган как се държеше в затвора?

Доган как се държеше... В една гладна стачка участваше, направихме там една гладна стачка. Обаче при него дойде един от старшините и му казва на Доган: „Абе ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.” И той се отказа.

- Отказа се от гладната стачка?

Отказа се от гладната стачка. Ахмед Доган... де да знам, ама отпреди, както разправят, бил на ДС човек. Така казват, аз не съм видял документите.

- Това вече официално е обявено и се знае, доказано е. Но тогава в затвора също се е говорило, че е човек на ДС, така ли?

Да, говореше се. Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите. А както се знае сега, още първото комунистическо правителство на България са ученици на Москва, даже слуги да се каже е по-добре. Уж се борят против империализма. Ами Съветският съюз и той е империя. И Русия сега пак е империя. Те и досега не са се променили много. И сега в България още няма такъв манталитет - що е демокрация, що е самостоятелност. А това е важно, когато трябва да решиш съдбата на своята страна, а не да се водиш по ума на Москва. Когато ти обичаш своята страна, трябва да мислиш как хората, които живеят в тази страна да са щастливи. България може да стане Швейцария на Балканите. Хората са работливи, каквото сееш - никне, гладен никой няма да остане. Хората са работливи.

- Какво стана после?

- Като излязох от затвора, 39 дена бях вкъщи, в Сливенско, в моето село. Но имах присъда за още две години изселване. Първия път ме закараха без никакъв багаж, бях и без кола, тъй като МВР-то ме закара с тяхна кола. Сега отидох с моята кола, натоварих си неща от първа необходимост, дрехи, завивки. Първия път нямах чаршафи, одеяло, нищо. От ДЗС-то ми дадоха, от техния склад. Дадоха ми хората дюшек, чаршафи. Сетне наши хора ми донесоха дрехи. Второто изселване вече с колата заминах, по-друго беше.

- А къде беше второто изселване?

- Пак същото село. То това беше хубаво, че ме знаеха хората, познаваха ме. И те бяха добри хора, антикомунисти - не бяха с властта. И комунисти имаше, но Врачански окръг е борчески край, бунтовни хора са, Горуня е оттам. Хората са будни там. Стари баби, 75-годишни, ама по транзистора радио "Свободна Европа" слушат, Би Би Си слушат. Всичко знаят, много отворени бяха. Носеха ми яйца - ей викат, благодарение на теб, пак за нашето село казаха по радиото. Като отидох за второто заточение, хората там ме помолиха, понеже нямаше кой да кара комбайна, а аз имам шофьорска книжка, и два сезона направих като комбайнер. Не съм бил комбайнер, но се научих. Ами те стари хора там, старци са, няма кой да кара комбайна.

- А имаше ли кой да те обучи, как се научи да караш комбайна?

- Няма кой, няма кой да те научи. Сам. По неволя (смее се). То не е сложно, основното е да имаш шофьорска книжка, а на комбайна като му разбереш лостовете - това е за надолу, това е за пускане, за няма и един час можеш да се научиш да караш комбайн.

- И разкажи сега за Демократичната лига?

Тази работа я замислих още като бях задържан на „Развигор”. Седя и мисля - как да се намери изход. Викам си, то само с бягствата зад граница няма да стане. И реших, че трябва да има легална борба. Но в затвора не можеш да се довериш на никого. Само на един съм казал, защото отвънка само него го познавах - Мустафа Мутлъ. И той тогава ми каза: „Ние се изморихме много. След като излезем от затвора, една-две години трябва да чакаме, да се възстановим.” Викам му: „Мустафа, време за възстановяване няма. Ние като излезем, веднага трябва да започнем легална борба.” И като излязохме, той изселване нямаше, защото не беше в Белене и си отиде в своя край и чул за създаването на Демократичната лига по радиото, по Свободна Европа. По радиото като чул и идва при мен в Камено поле и ме прегръща и вика: „Ти в затвора каза и го направи”. Казвам: „то приказки много, дела трябва да има”. Сетне Мустафа Мутлъ много помагаше на Демократичната лига. И брат му Насъф Мутлъ помагаше.

- А като отиде в Камено поле, там с кого обсъди идеята за Демократичната лига?

На второто изселване тази идея не ми даваше мира вече и казах на Али Орманлъ - той беше изселен в съседното село. Али Орманлъ веднага се съгласи: „Аз съм готов”, каза. Сетне говорих с Мустафа Юмер, той е философ, завършил е Софийският университет. Той беше тогава изселен в Кунино, а по-сетне го преместиха в с. Комарево - да бъдем далеч, далеч да сме един от други. Той предупреди, че е опасно. „Те - вика - може да ни убият, в затвора да ни тикнат, опасно е”. А и тогава от ДС бяха създали един „Комитет по правата на човека” начело с един Константин Теллалов - за парлама само. То само името на този Комитет като му погледнеш: Комитет по правата на човека, даже няма думата „защита” в името му. Само за парлама създаден от Тодор Живков и ДС. Каква работа ще имаме ние там? Мустафа казва: „Ние като влезем в него и отвътре ще го променим”. Това, казвам му, е дълга и широка и няма да успеем. Аз предлагам най-краткия път. И му викам: „Мустафа, ние трябва да създадем една истинска организация за човешките права, това е най-краткият път”. Той ми казва: ”Ще видим, трябва да се помисли.” И най-после един ден, в неделя мисля, 13 ноември беше, фатално число (смее се)... от Мездра отидох да си взема акумулатора на колата и на връщане гледам по шосето върви един човек, аз го подминах и видях, че е Мустафа. Спрях, върнах малко назад и го питам: „Откъде идваш?” Той се качи в колата и казва: „От отпуска идвам. Бях малко в отпуска.” „Сега - питам го - съгласен ли си?” „Сега съм съгласен” - казва. 13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той, двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ, забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме - Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември. Имаше и още един - четвърти човек от Силистра - Хайретин Алиев (сега се казва Йостюрк). Но той каза: аз ще работя с вас, но не ми пишете името. Каквото трябва ще правя, но не ми пишете името. Слабичък беше, много пушеше. Страх го беше човекът, но много помагаше. А и то си беше страшно. Ние като се подписахме, в кръг се подписахме - за да не разберат кой е пръв, кой е втори, кой е трети.

- И тогава ли избрахте Мустафа Юмер за председател?

Малко по-късно, първо бяхме „триумвират” (смее се). После избрахме Мустафа Юмер за председател. Хайретин първо предложи мен, защото съм бил в Белене и защото идеята е моя. Но аз казах: „Мустафа е философ, той е по-подходящ за председател.” Не е важно аз да съм председател, важно е световната общественост да разбере, че ние се борим. Направихме и програмата. За програмата най-голям дял има Мустафа Юмер - той е философ, учен човек, умен човек и написа много хубава програма. Аз сам никога няма да мога да направя една такава програма идеална. Е, по неволя, мога да направя, неволята учи човека, но няма да е така добре. Но целта е да се види, че ние си искаме правата, това е. Първо се разбрахме всеки да напише нещо и сетне общо да се съберем и да решим. Обаче ние не сме свободни хора, за да се събираме всеки ден, рисковано е. Тогава Мустафа Юмер написа програмата, написа и обръщение. Първата програма, която направихме, беше 23 точки. Но аз казах да изтрием последната точка, защото е опасно за организацията.

- Каква беше последната точка?

Последната точка беше, че от виновниците за „възродителния процес” ще се търси най-строга отговорност. Аз викам какво ще кажат: гледайте ги, още нищо не са направили, пък вече ще ни търсят сметка. И го махнахме, останахме с 22 точки. Но това беше програма-проект... Сетне дадохме тази програма на Назъм Башаран от Силистра - той е правист. Той също беше изселен - в Роман. Дадохме му я и той я ошлайфа и я направи 25 точки. И там беше залегнало: трябва да се премахне дискриминацията между хората, да няма дискриминация - едните са българи, а другите са турци, цигани, все едно втора категория.. Да се даде право на хората да си пишат с хора от други страни, право на кореспонденция и т.н., а не да ти отварят писмата и да те преследват и да те питат защо си пишеш с други хора. Даже внасянето на списания и вестници беше идеологическа диверсия. А то няма нищо опасно в тази работа, но комунистите се плашеха и от сянката си. И затова създадоха и много доносници. Гледах сетне документални филми за Втората световна война и виждам, че нашият режим в България е бил като този на Хитлер. А нали все ни съдеха за разгласяване на държавна тайна, написахме, че държавна тайна може да има, но трябва да се каже за народа кое е държавна тайна и кое - не.

- Да, разумно. После какво стана?

После, аз нали съм лежал в затвора и знам - никога не трябва да се допуска грешка, когато страната не е демократична. Щом страната не е демократична, грешки не трябва да се допускат. Затова, каквато и организация да направиш - дори най-мирна, първо се съобщава на външния свят, да имаш гаранция, и след това се съобщава на властта. Ако направиш обратното, какво ще направят? Ще те вкарат в затвора, ще фалшифицират програмата ти и после ще думкат в пресата: разкрихме терористи, разкрихме терористична организация, вижте ги турците какво правят. Ще лъжат хората, за да ги настройват срещу нас. Затова програмата я написахме и на турски, и на български език. В турското посолство не може да се влезе. Пуснахме я в английското посолство, но не в посолството, а там, където живеят - в резиденцията. Отиде моят син и един негов приятел и я пуснаха през нощта. Пуснахме там програмата да се знае, че няма нищо терористическо, а само си искаме правата по законен път. И след това се разбрахме и направихме копия от програмата. Аз изпратих копия от нея лично на Тодор Живков и на в. „Отечествен фронт”; Мустафа Юмер - на председателя на Народното събрание и на „Работническо дело”, а Али Орманлъ - на главния прокурор и на в. „Земеделско знаме”. Значи на 6 места сме я изпратили.

- Някой публикува ли я?

Че кой ще я публикува? Тия неща публикуват ли се в една недемократична държава? Никога не се публикуват. Но когато ще предадем на радио "Свободна Европа", на Би Би Си и на Дойче веле, ние казваме, че еди-къде си сме я пратили. Иначе е въздух, другата страна ще каже - на нас нищо не е пратено, тия си измислят. А после пратихме и протестно писмо до Георги Атанасов, министър-председател тогава - в подкрепа на Илия Минев, да удовлетворят исканията му, защото са справедливи. Копие от него пратихме и на Илия Минев, председател на Независимото дружество, и на Петър Манолов, секретар на Независимото дружество. Те тогава бяха обявили гладна стачка и ние ги подкрепяхме. НДЗПЧ имаше говорител - един художник, Димитър Томов, от Михайловград и аз ходих веднъж там да се срещна с него, но не можахме да се видим с него и говорих с леля му. Те искаха да се обединим, но аз им казах - по-добре да сме повече, ние подкрепяме тях, те подкрепят нас, а двата пътя ще водят до една цел - демократизацията на България. Илия Минев не съм го виждал отблизо, но Петър Манолов го видях в Париж, там се запознахме. След като ни изгониха от България.

- А как осъществявахте връзката с радио "Свободна Европа", не ви ли следяха?

Следяха ни, но не ме е било страх, само внимавах. Аз правех съобщенията по Свободна Европа по обед, когато всички спят. Помня наизуст телефоните. Качвам се на колата и отивам в друг град или село, след това влизам в пощата, обаждам се. Тогава нямаше улични автомати за чужбина. Само в пощата. Написахме и едно писмо в защита на Вацлав Хавел, исках да го пратя телеграфически от пощата в Камено поле до чешкото правителство. Но телефонистката се уплаши и пита началника си в Мездра, а той само като чу: „протестно писмо” и вика: „не може, дума да не става”. А, не може - казвам, - ама ако е поздравителна телеграма до Тодор Живков, ще я пуснеш, нали? Съжалявам, Сабри, казва ми тя, не може. И го прочетохме по радиото.

- Кога беше това?

На 9 или 10 март мисля. На 9 март 1989.

- А в пощата как се обаждаше до радио "Свободна Европа"? С покана за разговор ли?

- Не, не с покани - автоматично. Вече имаше и автоматично избиране. Влизам в кабинката, говоря по телефона, казвам бързо, каквото има да кажа, плащам, колкото струва, и излизам. Понякога телефонистките ни издаваха, те ни чуваха какво говорим. Но така предавахме по Свободна Европа - членове колко станахме, за гладните стачки обявявахме. Духът на народа трябва да се поддържа. От ДС почнаха да ни викат, първо в кметството ни извикаха. Като чуят, че сме говорили по радиото, на другия ден идват и започват да ни разпитват. Бяха двама, единият не си казва името и аз му казвам: добре, щом не си казваш името, ще кажа по радиото, че единият от вас не си даде името.

(вж. тук изказването на Сабри Искендер по радио Свободна Европа: http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_S_iskenderov.html)

И им казвам: никой не може да ни спре, ние ще продължим до връщането на правата ни. А хората като слушат по радиото и като разбират къде сме, и почнаха да идват да се записват за членове на Демократичната лига. По едно време Държавна сигурност се усети и взе да варди край Камено поле и да ги връщат от края на селото, да не влизат в селото. И аз след това казах по радиото: молбите да не ги носят в Камено поле, а в окръзите, има си отговарящи за окръзите. Доста се бяхме организирали вече. И казваме на хората: само с легални средства, защото ние се борим против тероризма, а не може да си терорист и да се бориш с тероризъм. Терористи никой не защитава и това е много правилно.

- Как се развиха събитията после?

На 8 или 9 май от ДС забрали Мустафа Юмер и Али Орманлъ, закарали ги на влака и ги депортирали в Турция. А сетне от ДС вероятно дебнат да видят дали предаванията по Свободна Европа ще продължат. И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио "Свободна Европа" връзката не е прекъсната. Продължава.

- И двамата едновременно ли ги екстрадираха?

- В един ден, но в различни коли. Изгонили ги от България, без да кажат на близките им, без багаж, без пари. И идват близките им при мен и питат къде са. Тревожат се, защото Мустафа и Али изчезнали от домовете им, няма ги. И аз писател не съм бил, журналист не съм бил и по неволя... написах протестно писмо. Два пъти го късах, на третия път горе-долу стана. Още го помня:

„Гражданино Живков,

крайно време е да се откажете от асимилаторската си политика спрямо турското малцинство в България. Единственото решение на турския въпрос в България е да седнете около Кръглата маса с ръководителите на Демократичната лига за защита правата на човека в България”.

И сетне пиша, че искам да знам къде са Мустафа Юмер и Али Орманлъ и пиша, че той лично носи отговорност за живота и здравето им. Искам от вас отговор, пиша му. Питам го да каже къде са, защото техни близки идват, питат къде са и се тревожат. Така започва и след това пиша, че на еди-коя си дата започва щафетна гладна стачка, изреждам имената на тия хора от Дулово и обявявам, че се присъединявам към тях. На 12 май започнах гладна стачка. И накрая му пиша: вие освен че отнехте всички права на турското малцинство в България, но и основното, българското население тегли вече 35-40 години от вашата диктатура. Направо му пиша, че е диктатура, не със заобикалки. Аз съм сложил главата тогава в торбата, ще кажа, как няма да кажа. И му пиша, че ние ще се борим докрай за възвръщането на нашите права. Защото какво е човекът без свобода, без име, без достойнство? Нищо не е. И пращам писмото до Тодор Живков и копие до вестник „Труд”. И два дни след това дойдоха и ме взеха и мен и ме изселиха от България.

- Кога те експулсираха?

На 16 май вечерта дойдоха в Камено поле с две коли. По пътя те ядат, аз не ям, аз съм в гладна стачка тогава. Спряхме в един ресторант „Гергана”, оттатък Хасково. Ядоха, пиха, аз викам - аз няма да ям, няма да пия, аз съм в гладна стачка. С колата ме закараха до Капитан Андреево и цяла нощ чакаме влака.

- Грубо ли се държаха?

- Не, не. Не бяха груби. До сутринта седяхме да чакаме влака. И разговаряхме там.

“Ти - питат ме - сега като отидеш в Турция, какво ще разправяш там?” “Истината ще кажа - отговарям им. - Аз не съм научен да лъжа. Но то и това, което сте направили и него не мога да обясня на хората защо го направихте?” А на 17 май бях вече в Турция и по радио Свободна Европа четат моето писмо и после ми разказва мой приятел, че негов комшия, българин казал: „Ей, от турците ни отърваха руснаците, а сега от руснаците ще ни отърват турците!”

- Поддържаш ли връзка сега с Мустафа Юмер и с Али Орманлъ?

Мустафа се върна в България. Али Орманлъ се пенсионира, от време на време се чуваме. И с Мустафа се чуваме понякога по телефона, той е в България. Преди години беше даже председател на Общинския съвет в Крумовград.

- От ДПС ли?

- Май че от ДПС, но те с Ахмед Доган не се обичат. Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? Човекът е роден един път, трябва достойно да живее. Щом работи, ще си изкара прехраната. Аз не се състезавам с никой. Не ми трябва да имам вили и мерцедеси, не ми трябва да ходя по хотели и не ме интересува другите какво имат. Алчността погубва човека. Но това, което друг човек е направил, ти не може да си присвояваш и не може да отричаш това, което е направено. Това е мошеничество, голямо мошеничество.

В разговора внезапно се намесва нашият домакин Шабан, който до този момент е слушал мълчаливо:

- Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците си да носят табелки с новите им, „българските”, имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма.

Сабри кимва и продължава:

Ние не сме правили „Демократичната лига” за слава. Ние, каквото сме направили, от човещина сме направили. Заслуги не искаме, но никой няма право да отрича Демократичната лига.

- Още повече че сега всеки може да се бие в гърдите, но тогава куражлиите не са били много.

- Да, не бяха много отначало. Те после хората се окуражаваха като слушат по радиото. И не само турците - и българите кураж вземат. Овчари са ми разказвали, че ходят с овцете и слушат транзистора. Като слушат по радиото, и хората кураж получават. Виж какво нещо са медиите и духът - голяма сила!

- А как разбираха хората по места кои са отговорниците?

- Пак по радиото. По радиото съобщават: еди-къде си, еди-кой си е отговорник, и хората при него си носят молбите. Обявявахме стачки, протести. Всеки е свободен да обяви гладна стачка, но когато я обяви, трябва да съобщи на властта, на някоя инстанция и за да има гласност, трябва да съобщи на света и да се обади по телефона или на радио "Свободна Европа", или на Дойче веле, или на Би Би Си. Трябва да знаят хората, че протестираш. Иначе сам вкъщи да се заключиш и без да кажеш на никого, да направиш гладна стачка, никой няма да знае, и да умреш, никой няма да знае защо. И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има. Даже и да трябва да си вържеш обувките, пак може да е опасно, защото може да помислят, че се навеждаш да вземеш камък и да хвърляш по милицията. Порядъчно трябва да бъде всичко. И в програмата е залегнало.

- Колко членове имахте?

Само при мен аз бях регистрирал 474. Архивата аз държах в Камено поле. Обаче в окръзите, когато обявихме там да подават молбите, тогава станаха хиляди.

- А как осъществявахте координацията вътре в самата организация?

Ами те идваха. Така ставаше връзката. Идваха нощем - който успее, успее, който го върнат, върнат. Така беше. Хората, особено отначало, ги беше страх. Много ги беше страх. Имаше един случай в началото. Дойдоха едни хора, слушали по радиото, подадоха молба за членство. Сетне, като се върнали по родните места, и се уплашили. И идват пак след няколко дена да си вземат обратно молбите. Страх ги е хората. И аз им казвам: ако се увеличим, няма страшно, събирайте молби, да станем повече хора. Една вечер в 10 часа, чука се по прозореца. Гледам: те са, клюмнали са. „Слушай, Сабри, ние дойдохме обратно да вземем молбите.”

Ей, направо ми се обърна сърцето, лошо ми стана. „Защо, питам ги, защо тъй?” И те ми казват, че ги е страх от Държавна сигурност. Аз им казвам: „Вижте, най-големият риск ние носим. Вие може да кажете: ние се излъгахме, хвърлете всичката вина на нас, ние сме съгласни. Но не се отказвайте, ще видите, ние сме решили да се борим за нашите права. Не се отказвайте. Който е решителен, той ще победи.”

Както и да е, кафе им направих, извадих молбите, печката гореше. Питам ги: „Вие ли ще си вземете молбите или направо в печката да ги хвърлям?” „А, хвърли ги в печката - викат, - по-добре е...” И аз ги хвърлих в печката. След месец-два идват едни младежи, вечерта пак, и пак така чукат. Гледам, не ги познавам - 17-18-годишни момчета. Ние сме, казват, от Кърджалийско. Аз съм син на еди-кой си, той е син на еди-кой си. Заповядайте, казвам. Ние, вика, дойдохме обратно да дадем пак молбите и носим и други молби, на други хора. Тъй и тъй, викат, нашите бащи ти се извиняват, че тогава са се уплашили, поздрави ти пращат.

- Хубаво е това, хубава история.

- Да, окуражили се пак. Човек идва, молба дава, после може да се откаже, това си е негово право. Но 474 се окуражиха и това е само при нас. После в окръзите - станаха хиляди. За събитията хората следяха радио "Свободна Европа", Би Би Си, Дойче веле.

- Вие сътрудничихте ли си с НДЗПЧ и с „Дружеството за подкрепа на Виена'89”?

Да, да. Ние ги подкрепяхме тях и те нас. С Авни Велиев от „Виена ‘89” си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също. Обаче, когато турците отиват в НДЗПЧ да се запишат, там не ги приемат с турски имена, насочват ги към нас, към Демократичната лига. После аз попитах секретаря на НДЗПЧ - Петър Манолов, когато бяхме в края на май в Париж за Съвещанието за човешките права. Питах го защо не са записвали турците с турски имена. И той ми казва, че така са ги посъветвали в София, че ако ги записват с турските имена, властите ще оспорват самоличността на членовете им и няма да им регистрират организацията. Юридически ход, значи. Но пък какъв е смисълът тогава? Човекът отива да си търси правата, протестира, че му сменят името, как да си търси правата с име, което му е насила сложено? Така е, вика, но така ни казаха.

- Като ви екстрадираха от България, какво стана?

Продължихме. Замести ни Хюсеин Нух от Ябланово.

- Ти се познаваше с него от затвора, така ли?

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page