Български > Дискусии

Възродителният процес - Горчиви Спомени !

<< < (162/172) > >>

havaika:
 1 април 1986 г.

В лагера в Белене етническите тюрки, останали след освобождаването на една голяма част от лагеристите, обявяват гладна стачка. Стачката продължава 30 дни, в началото на май повечето от лагеристите са освободени от Трудово Възпитателното Общежитие (ТВО) в което са били настанени от комунистическите власти и са интернирани в различни региони на страната, с предимно преобладаващо славянско население.
31 май 1986 г.

ТНОДБ разпространява във Варненски и Толбухински  (Добрички области) окръзи листовки с призив за бойкот на предстоящите на 8 юни избори. Листовките са разлепени по стени, пуснати са в пощенски кутии или в дворовете на етнически тюрки и призовават да се гласува с недействителна бюлетина.

На 5 юни е арестуван члена на ТНОДБ и ДС стига до ръководителя на организацията Меди Доганов (Ахмед Доган) техен верен агентурен кадър. Той е арестуван на 12 юни и прави самопризнания за пред хората, а в действителност издава основните участници в тюркското съпротивително движение. На 16 юни са арестувани още 22-ма души с ръководни функции в нелегалната организация. В процеси във Варна, Шумен и Толбухин (Добрич) са осъдени 18 души. Ахмед Демир Доган е осъден на 10 години, като ДС така му изгражда образът на борец за права и свободи на угнетените тюрки в България и го внедрява допълнително в затвора където да излежава УЖ присъдата си, за да шпионира и да донася за недоволните затворници попаднали благодарение на неговите и на такива като него доноси зад решетките. Останалите са осъдени благодарение на агентурните доноси на Ахмед Демир Доган от 2 до 10 години лишаване от свобода.

2 април 1987 г.

Среща в София на Тодор Живков със заместник-държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед. Въпреки че срещата събужда големи надежди в дисидентите и етническите тюрки, Уайтхед не поставя остро въпроса с нарушаването на човешките права в България.
Юли 1987 г.

Трима агенти на ДС с турско етническо самосъзнание, отвличат две деца под внушението на ДС в гр. Толбухин днешен (гр. Добрич) и ги отвеждат в Златни пясъци. Там правят изявление, че няма да убият заложниците, но демонстрират твърдостта на намеренията си като хвърлят гранати пред хотел "Интернационал". Искането им е да бъдат пропуснати в Турция, но истинските намерения на ДС е да си узаконят престъпленията си относно възродителният им процес. Според МВР близо до границата части на Червените барети застрелват единия от агентите на ДС, автомобила къде са похитителите на двете деца, катастрофира в друго Моторно Превозно Средство (МПС), специално поставен като преграда БТР на вътрешни войски и гранатите експлодират в автомобила като вследствие на експлозията автомобила се самозапалва. Двама от похитителите умират на място, а третият умира в болницата. Децата са ранени, но все пак остават живи. Според съграждани на похитителите те са били сътрудници на Държавна Сигурност (ДС), на които е възложено да взривят училище. Изплашени, те са искали да напуснат по този начин България. В резултат на разследване на гл. редактор на сп. "Правен свят" Гергина Банкова, което показва съществени несъответствия в разследването, през лятото на 2007 главният прокурор възложи проверка на делото.
13 август 1987 г.

Арестувани са трима етнически тюрки, всичките до един агенти на Държавна Сигурност (ДС) обвинени в извършването на терористичните актове през
1984 и през 1985.

16 януари 1988 г.

В дома на дългогодишният политически затворник, Бай-Илия Минев на ул. "Загоре" № 16 в гр. Септември 16 души създават Независимото дружество за защита правата на човека в България. За председател на НДЗПЧ е избран Илия Минев. Други от основателите са Григор Симов Божилов, Едуард Генов, Цеко Цеков, Божидар и Минка Статеви. Това е първата право-защитна,  организация в България и първата независима обществена организация след 1947.

Създаването на Дружеството е предшествано от изпращането на открито писмо-апел до Общо европейското съвещание за сигурност и сътрудничество във Виена на 19 декември 1986 и от предварителни разговори между някои от основателите през октомври - декември 1987.

Дружеството основава дейността си върху Всеобщата декларация за правата на човека от 1948, заключителния акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за основни задачи да наблюдава спазването на човешките права и свободи, да се обръща към властите при нарушаването им и да ангажира българското и световното обществено мнение с нарушенията. НДЗПЧ се обявява за спазването на правата на всяко национално или религиозно обособено малцинство; за защита на околната среда; против всяка форма на привилегии, освен за болни и социално слаби.

В първите шест месеца от съществуването си. Дружеството успява да изнесе на Запад случаи на нарушени човешки права. А Цеко Цеков и Димитър Томов привличат нови членове от тюрките, изселени в Михайловградско днес Монтанско.

След юни 1988 радио Свободна Европа все по-често започва да провежда разговори по телефона с членове на НДЗПЧ, които дават публичност на нарушения на човешките права. Членовете на НДЗПЧ нарастват до 500 души.

havaika:
18 февруари 1988 г.

Доклад на Комисията за човешките права към ООН обвинява България в преследване на мюсюлманската вяра, и етническото самоопределение на част от гражданите на Народна Република България (НРБ).
23 февруари 1988 г.

В условия на засилено външно внимание към насилствената асимилация и все по-голяма външнополитическа изолация България се отказва от политиката си да не преговаря с Турция. Външният министър Петър Младенов и турският му колега Външният министър на Р. Турция Месут Йълмаз подписват протокол за "добросъседски отношения, приятелство и сътрудничество" и за създаването на двустранни групи за разрешаване на въпросите с търговията, транспорта, комуникациите и културата, както и "хуманитарните въпроси" и най-вече - проблемите с тюрското малцинство в България. Две последващи срещи в София и Анкара не дават резултати.
12 март 1988 г.

Пред Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков излага основните моменти в "новата стратегия по възродителния (асимилационния) процес". Той предлага да се преселват отделни семейства и край границата да се настаняват българи. Според Живков преименуването не е дало желания резултат: "Трябва да се отиде към нови смели решения, които да ни позволят да доведем това дело докрай. Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се обрязват вкъщи, всяко новородено има две имена и т.н. При новите условия национализмът започва да се възражда."
22-23 март 1988 г.

В Аман на среща на министрите на външните работи на страните от организацията Ислямска конференция турският външен министър Месут Йълмаз говори за третирането на тюркското малцинство в България. Абдулла Омар Насеф от Саудитска Арабия, който през юни 1987 е в България начело на тричленна делегация, за да разследва ситуацията с тюркското малцинство по поръка на Ислямска конференция, разпространява доклад за "политиката на насилствената асимилация, предприета от комунистическото правителство в България, която нарушава личния живот, свободата и естествените права на тюркското население."
25 април 1988 г.

Върховният съд осъжда на смърт тримата агенти на Държавна Сигурност (ДС), с етническо тюркско самосъзнание обвинени в извършването на терористичните актове през 1984 и 1985. Четирима други са осъдени на различни срокове затвор. След 4 месеца присъдите са изпълнени. Съмненията за вината им, както и за ролята на Държавна Сигурност (ДС), си остават.
3 юни 1988 г.

В София е създаден казионен Комитет по правата на човека с председател висшия партиен функционер Константин Телаллов.
13 ноември 1988 г.

Създадена е Демократичната лига за защита на правата на човека. Сабри Искендер, който е излязъл от старозагорския затвор, се свързва с Али Орманлъ, с когото е бил в концлагера Белене, и с Мустафа Юмер и тримата основават организацията. Основаването става във Врачанско, където в селата Каменно поле, Кунино и Драшан са интернирани тримата след концлагера и затвора.

Мустафа Юмер е избран за председател, тъй като е завършил философия в Софийския университет, а Сабри Искендер и Али Орманлъ за секретари на организацията. През декември 1988 г. програмата на Демократичната лига е изпратена по пощата на Тодор Живков, Станко Тодоров, главния прокурор, на вестниците "Работническо дело" и "Земеделско знаме". Малолетният син на Сабри Искендер, Хюсеин, я предава в английското консулство и е прочетена по радио "Свободна Европа". Целта на организацията е връщане на майчините имена; защита на човешките права в България; борба срещу асимилацията на мюсюлманските малцинства и срещу забраната на мюсюлманските обичай практики и традици; възстановяване на демократичните принципи в обществения живот.

Организаторите смятат да постигнат това с легална борба изцяло с мирни средства и убеждават тюрките да не прибягват до насилствени действия и саботажи. До май 1989 г. в организацията членуват неколкостотин (по други сведения над 3 000) души, предимно тюрки, в множество региони на страната не само с компактно тюркско население. Местните ръководители се избират между лежалите в Белене добре образовани тюрки. В началото на май 1989 г. тримата лидери на Демократичната лига са експулсирани в Турция, но ръководството се поема от предварително определени хора. Председател става инж. Хюсеин Нух, бивш кмет на Ябланово. През май и юни 1989 г. след протестите в Североизточна България много от членовете на организацията са прогонени от страната.
23 декември 1988 г.

Комунистическите репресивни власти в България прекратяват заглушаването на предаванията за България на Радио Свободна Европа.
Януари 1989 г.

Етнически тюрки създават Дружество за подкрепа Виена'89. Целите им са мониторинг върху спазването от България на виенските споразумения на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, защита на гражданските права и противопоставяне на асимилаторската кампания. Водачи на Дружеството са Авни Али Вели и Исмет Емрулах от гр. Джебел. И двамата са експулсирани от България през май 1989 г.
17 януари 1989 г.

На заключителната сесия на конференцията във Виена турският външен министър Месут Йълмаз критикува третирането на тюркското малцинство от репресивните комунистически  власти в България и заявява, че споразумението между двете правителства от февруари 1988 е останало безплодно. В отговор българският външен министър Петър Младенов обвинява Анкара в "миниране на диалога и дискредитиране на общоевропейския процес".
Март 1989 г.

Засилва се ненасилствената съпротива на тюрките в България. Те започват открито да нарушават забраната да се говори на турски на публични места, а жените отново обличат традиционното си облекло яшмак. С отворени писма до прокуратурата и партийния орган "Работническо дело" настояват за връщане на имената.
Април 1989 г.

Първите гладни стачки на преименувани тюрки в селата Климент, Шуменско, и Таслаково, Силистренско.
15 април 1989 г.


Членове на Независимото дружество за защита правата на човека създават организацията Мюсюлманска Инициативна Група (МИГ). В нея влизат 35-40 етнически тюрки от района на Казанлък. Цели: защита на човешките права и религиозните свободи в България и борба срещу насилствената асимилация. Водещи фигури са: Рамадан Рунта, Ибрям Рунта, Ферат Рунта, Хюсеин Аджер.

havaika:
 22 април 1989 г.

Десет български граждани - етнически тюрки, искат политическо убежище в посолството на република Турция в Будапеща.
Май 1989 г.

Предстоящата в края на месец Май 1989 г. в Париж първа среща на Конференцията по човешкото измерение на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа катализира дейността на правозащитните групи. Демократичната лига за защита на правата на човека, Независимото дружество за защита на правата на човека в България и Дружеството за подкрепа Виена'89 са основните организации, които подготвят протестите на етническите тюрки срещу насилствената асимилация.
6 май 1989 г.

Февзи Реджеп Хюсеин от с. Таслаково, Закир Исмаил Мустафа от с. Правда, Хакъ Хакъ Мехмед от с. Любен и Ремзи Сюлейман Неджим от гр. Дулово, Разградска област, започват гладна стачка с искания за връщане на рождените им тюрко-арабски имена и прекратяване на политиката на етническа асимилация от комунистическото правителство. Планирано е протеста да продължи до откриването на конференцията по човешките права на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа в Париж на 31 май. Това слага началото на масовите гладни стачки и протести на етническите тюрки в България.
7 май 1989 г.

Интервюиран по телефона от Румяна Узунова от Радио Свободна Европа, Желю Желев прочита "Декларация за основните принципи за гласността и преустройството в Народна Република България (НРБ)" с искания за правова държава, политически плурализъм, свобода на словото и информацията, свобода на сдружаването, равноправие на националните малцинства.
7 май 1989 г.

ОУ на МВР - Хасково и Шесто управление - ДС осуетяват събиране на 14 членове на НДЗПЧ в Хасково, между които Илия Минев, Константин Тренчев, Николай Колев - Босия, Борис Лафчиев (Лъхчиев?) и четирима преименувани тюрки от Хасковска област. Целта на събранието е да се създаде клон на дружеството в Хасковска област. Иззети са учредителният протокол и молбите за постъпване в дружеството, а участниците са принудително изпратени по место живеене.
8 май 1989 г.

Седем етнически тюрки от с. Престое и от гр. Каолиново се присъединяват към гладната стачка.
10 май 1989 г.

36 етнически тюрки от Североизточна България се присъединяват към гладната стачка, в това число всички близки на Хакъ Мехмед - един от четиримата гладуващи от 6 май, на когото е съобщено в управлението на МВР в Дулово, че заедно със съпругата си и малкия си син трябва да напусне България. Към стачката се присъединяват и семейства от Асеновград и Крумовград.
17 май 1989 г.

По Радио Свободна Европа е прочетено протестно писмо до Тодор Живков от Сабри Искендер, лидер на Демократичната лига за защита на правата на човека, експулсиран в Турция заради друго свое писмо от 14 май, с което настоява Тодор Живков да прекрати асимилаторската си политика. Същия ден шуменското окръжно ръководство на Демократичната лига решава на всеки пет дни по петима тюрки да обявяват щафетна гладна стачка до окончателното решаване на въпроса с връщането на майчините имена, а в окръга да започнат мирни масови демонстрации от 18 май, като решението изпращат до главния прокурор, министъра на правосъдието, централните вестници и радио "Свободна Европа".
18 май 1989 г.

200 етнически тюрки се присъединяват към гладната стачка срещу политиката на насилствена асимилация. Гладните стачки започват да се разпространяват и в Югоизточна България.
19 май 1989 г.

Арестуването на местния лидер на съпротивата срещу "възродителния (асимилационния) протест" предизвиква мирен протест на от 3 до 10 000 души в центъра на родопския град Джебел. Протестиращите скандират лозунги в подкрепа на преустройството и на Горбачов. Шествието поздравява гладуващите и в квартал Изгрев и протестиращите се разотиват мирно с намерение на следващия ден да бъдат отново на площада. През нощта град Джебел е блокиран, от милиция и са извършени масови арести и побои над арестуваните в милицията. Исмет Исмаил Хасан, секретар на Дружеството за подкрепа Виена'89, е разпитван за ролята му в организирането на протестите.
20 май 1989 г.

В с. Пристое, Шуменско, е проведен първият в Североизточна България митинг на етнически  тюрки срещу "възродителния (асимилационния) процес". Демонстрацията продължава в Каолиново, участват около 5000 души от околни села. При сблъсъкът с милицията загива 47-годишният автобусен шофьор Неджеб Осман Неджеб от с. Кус. На 21 и 24 май милицията разпитва Гюлтен Осман, член на Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ), за организирането на демонстрацията в град Каолиново.
21 май 1989 г.

В близкото до град Каолиново село Тодор Икономово след ареста на правозащитника Тахир Али избухват протести. Милиционерите от специален отряд използват огнестрелно бойно оръжие пои протестиращите. Загиват трима демонстранти - Хасан Али Арнауд, на 45 г., Мехмед Лорн (?), на 55 г., и Мехмед Сали Рашид, на 37 г., 16 са ранени през този ден.
21 май 1989 г.

Сблъсъци в Силистренски окръг. В Дулово демонстрират 3000 души.
При опит да влязат в град Дулово около 200 души от селата Черник, Вокил, Овен, Окорш и Паисиево са спрени от милиционерски кордон в покрайнините на града и се стига до ръкопашен бой.
Демонстрация в село Правда, която трябва да се присъедини към демострантите в град Дулово, е разтурена мирно.
Със сила е разпръсната и демонстрация в село Босна с участници и от селата Искра, Бащино и Дичево, която трябва да се присъедини към демонстрацията в град Дулово.

havaika:
23 май 1989 г.

В село Езерче, Разградско, става най-ожесточеният сблъсък в Североизточна България между протестиращи етнически тюрки и органи на реда. Убити са двама демонстранти.
23 май 1989 г.

Антон Запрянов от Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) в България и отец Христофор Събев от Комитет за защита на религиозните права огласяват декларации, с които осъждат извършеното на 20 и 21 май насилие от милицията и армията срещу протестиращите етнически тюрки и апелират към сдържаност и мъдрост и за спазване на гражданските права на етническите малцинства.
23 май 1989 г.

БТА съобщава за демонстрациите в районите с компактно тюркско население с обяснението, че те са били предизвикани от неверни слухове за промяната в законите за паспортите и гражданството и са били инспирирани от чужди радиостанции и местни екстремисти. Съобщено е за смъртта на трима души при сблъсъците със сили на реда, но е казано, че единият е починал от инфаркт, а другите двама от рикуширали куршуми при предупредителните изстрели. БТА не съобщава, че демонстрантите са етнически тюрки и че протестират заради нарушаването на малцинствените им права.
23 май 1989 г.

Министърът на външните работи на Турция Месут Йълмаз прави изявление, че Турция ще постави въпроса за репресиите срещу тюрки в България на конференцията на ОССЕ в Париж.
24 май 1989 г.

Демонстрация на няколко хиляди тюрки в Шумен.
24 май 1989 г.

Демонстрации в Дългопол (Варненско), Бели Лом (Разградско), гара Хитрино (Шуменско), Ябланово (Сливенско), Орляк (Толбухинско/Добричко) и няколко други села във Варненско.
24 май 1989 г.

Изявление на Президента на Турция Тургут Йозал за тревожните новини от България. Турската страна отменя предстоящите на 25 май преговори с България за подновяване на спогодбата за събиране на разделените семейства и заявява, че ще постави въпроса за разделените семейства на конференцията за човешките права в Париж. Три турски опозиционни партии, включително Социалдемократическата народна партия и Партията на верния път, правят в турския парламент обща декларация за насилието срещу тюркското малцинство в България и критикуват правителството на Тургут Йозал, че е направило твърде малко за разрешаването на  на въпроса относно малцинствените права на тюрките в България.
24 май 1989 г.

Изявления на Държавния департамент на САЩ и Американската комисия за сигурност и сътрудничество в Европа срещу насилственото смазване на демонстрациите на етнически тюрки на 20 и 21 май.
24 май 1989 г.

Министър-председателят на Пакистан Беназир Бхуто, която е на посещение в Анкара, критикува третирането на етническото тюркско малцинство в България и заявява подкрепа за усилията на Турция да разреши проблема.
24 май 1989 г.


Деветима етнически тюрки и българи мюсюлмани (Помаци), са експулсирани от България през последните седмици, започват гладна стачка в Бурса, Турция, която смятат да продължат до края на конференцията за човешки права на ОССЕ, започваща в Париж. Сред протестиращите са Мустафа Юмер и Сабри Искендер, лидери на Демократичната лига за защита на правата на човека, и Зайнеб Ибрахим и Юсуф Бабечки от Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ).
25 май 1989 г.

С министерска заповед е създадена Централна оперативна група по линия на "възродителния (асимилационния) процес" под ръководството на първия зам.-министър на МВР Григор Шопов. Нейните задачи са: да събира данните за масовото изселване; да "регулира потоците на заминаващите си тюрки"; да разкрива сред завръщащите се бежанци вербуваните от турското разузнаване; да събира данни за "нарушаване на човешките права на помаците в Турция"; да осигури "опазване недвижимото имущество на заминалите в Турция"; да предотвратява завръщането в България на активно съпротивлявалите се срещу "възродителния (асимилационния) процес" и активисти на правозащитни организации, които вече са били експулсирани; да изяснява случаите на оказван психически и физически тормоз над етническите тюрки, нежелаещи да заминат за Турция и да осигурява тяхната защита.
26 май 1989 г.

Заради декларациите срещу насилието върху протестиращите тюрки в Североизточна България в Главно следствено управление в София са задържани Константин Тренчев, Антон Запрянов, Хасан Беляк, Николай Колев - Босия членове на независимия профсъюз "Подкрепа" и на Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека в България съкратено (НДЗПЧ). Следствието се опитва да докаже, че те, заедно с арестуваните по-късно отец Христофор Събев и Тодор Гагалов, са подстрекателите на майските вълнения. Освободени са на 4 септември 1989.
26 май 1989 г.

Многолюдна демонстрация в гр. Хлебарово, Разградско.
27 май 1989 г.

Демонстрации в Търговище, Омуртаг, село Бенковски (Добричко), село Медовец, Варненско. В с. Медовец са убити двама души: Назифе Хасан и Шакир Мехмед.
27 май 1989 г.

Демонстрация на около 2000 души в Шумен.
27 май 1989 г.

Реч на Тургут Йозал в Анталия пред парламентаристите от НАТО за трагедията на тюркското  национално малцинство в България и призив за намесата на Запада.
28 май 1989 г.

Около 500 имигранти от комунистическа България провеждат протестна демонстрация пред българското консулство в Истанбул. Демонстрация има и пред консулството в Одрин. Изгорени са портрети на Тодор Живков.
29 май 1989 г.

Тодор Живков прави официално изявление по телевизията за напрежението "в определени региони на страната сред някои групи от населението, подстрекавани от външни сили", обвинява Турция, че провежда антиславянска кампания и подстрекава към изселване на "ислямизираното българско население" и я призовава да "отвори границите си за всички помаци и етнически тюрки мюсюлмани, които искат да отидат да живеят в Турция временно или да останат и да живеят там за постоянно".
30 май - 21 август 1989 г.

Изявлението на Тодор Живков предизвиква вълна на масово изселване в регионите с компактно тюркско население - " Така наречената Голямата екскурзия". В периода май-август 369 839 етнически тюрки продават имуществото си и потеглят за Турция. От тях около 320 000 успяват да пресекат границата преди да бъде затворена от турската страна на 21 август. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война.

Комунистическата силен държава оказва натиск за изселване чрез спешно раздаване на паспорти и документи за пътуване по домовете и работните места на етническите тюрки. Не се прави и опит за прикриване на етническия принцип, по който става издаването на паспортите. Властите неофициално обещават по-бързо уреждане на документите на всеки, който продаде веднага недвижимото си имущество, за да бъде прекъсната възможността за завръщане. В бързината на депортацията хиляди етнически тюрки продават къщите си буквално за символични суми. Психологически натиск за изселване се оказва и върху учениците в училищата и върху работниците в предприятията.
31 май 1989 г.

Митинг, контролиран изцяло от Българската Комунистическа Партия (БКП) и структурите на Държавна Сигурност (ДС) в подкрепа на изявлението на Тодор Живков от 29 май, организиран от софийския градски комитет на Отечественият Фронт (ОФ) и воден от градския лидер на Отечественият Фронт (ОФ) Лазар Стамболиев, се провежда пред Народният Дворец на Културата (НДК) Людмила Живкова. След това шествието минава по бул. "Толбухин", сега "Васил Левски". Пред турското посолство организаторите се опитват да връчат декларация, която е отказана от служителите в посолството.

Участват между 20 и 50 000 души - служители в столични предприятия и студенти в софийските Висши Учебни Заведения (ВУЗ), задължени с подпис да присъстват. На участниците са дадени инструкции какво да скандират и плакати с надписи: "Българската нация - единна и неделима", "Социалистическата младеж подкрепя изявлението на другаря Тодор Живков", "Съд над родоотстъпниците и подстрекателите" (за обявилите се срещу "възродителния (асимилационния) процес" славянски противници на политиката на БКП). Шествието минава пред дома на Блага Димитрова и скандира лозунги срещу "родоотстъпниците".

1 юни 1989 г.

Митинги срещу "намесата на Турция във вътрешните работи на България", организирани от Отечествения фронт (ОФ), се провеждат в Шумен, Плевен, Разград, Търговище, Кубрат, Попово и Бургас. На митингите се отправят поименни нападки срещу "родоотстъпниците" от правозащитните и опозиционни групи. На честванията на Ботевия празник в София ген. Христо Добрев, зам.-министър на отбраната, отправя обвинения срещу дисидентите.

havaika:
 7 юни 1989 г.

Турция отваря границите си за масовото изселващите се етнически тюрки и създава приемателни пунктове за пристигащите при контролно-пропускателните пунктове ГКПП Капъкуле (Капитан Андреево) и Дерекьой (Малко Търново).
10 юни 1989 г.

Турската телевизия започва серия от предавания за лагера в Белене.
10 юни 1989 г.

Турското правителство създава палатков лагер с капацитет за 10 000 души край Люлебургаз за пристигащите изелници от България.
13 юни 1989 г.

Като протест срещу насилието върху тюркското малцинство Държавният департамент на САЩ отказва да приеме заместник-министъра на външната търговия Константин Главанаков, който е във Вашингтон за преговори по приемането на България в Генералното споразумение за митническите тарифи и търговията (ГАТТ).
13 юни 1989 г.

Турският външен министър съобщава, че депортираните от България се удвояват всеки ден и са вече 20 000 души. BBC World Service съобщава, че 10-километрова опашка от автомобили и конски впрягове при Капъкуле чака влизане в Турция. В реч в Анкара Президентът Тургут Йозал заявява, че Турция ще приеме всички изселници и че България един ден ще трябва да отговаря за масовата депортация на етнически тюрки.
13 юни 1989 г.

Американската делегация на конференцията на Организацията за Сътрудничество и Сигурност в Европа (ОССЕ) в Париж се среща с българската делегация, за да протестира срещу действията на София срещу тюркското малцинство и защитниците на човешките права. Западни дипломати на конференцията в Париж се опитват да убедят България да приеме неутрално посредничество за разрешаване на конфликта с Турция за тюркското малцинство, но България отхвърля предложението.
14 юни 1989 г.

В българската преса се появяват информации за сериозен недостиг на работна ръка, предизвикан от насилствено изселените етнически тюрки.

15 юни 1989 г.

Турският Президент Тургут Йозал предлага на българското ръководство да разговарят за ситуацията с тюркското малцинство в присъствието на Комисаря за бежанците на ООН.
15 юни 1989 г.

Съветът на Европа изразява загриженост от "все по-жестокия натиск върху тюркското малцинство в България".
16 юни 1989 г.

Решение на Централния съвет на профсъюзите за мобилизиране на трудовите ресурси за справяне с недостига на работна ръка след напускането на етническите тюрки.
16 юни 1989 г.

Канада и САЩ осъждат действията на България срещу тюркското малцинство на конференцията на Организацията за Сътрудничество и Сигурност в Европа (ОССЕ) в град Париж.
17 юни 1989 г.

Турският Президент Тургут Йозал посещава граничните региони, в които са настанени пристигащите от България насилствено изселени тюрки. Техният брой вече е 35 000.
19 юни 1989 г.

Комунистическите медии засилват злостната си антитюркска пропаганда, като правят репортажи от границата с УЖ "разочаровани" агенти на ДС с турско етническо самосъзнание от условията в Турция изселници, с цел манипулирането на все по недоволното обществено мнение в България през този период от време.
19 юни 1989 г.

Броят на етническите тюрки, преминали в Турция, е вече 44 000.
21 юни 1989 г.

Външният министър Петър Младенов прави изявление за Българската Телеграфна Агенция (БТА), с което предупреждава за усложненията, които могат да бъдат предизвикани от заселването на бежанците от България в Северен Кипър и кюрдските региони в Югоизточна Турция. Той отново отрича, че етническите тюрки са принудително прогонени от България.
21 юни 1989 г.

Бежанците от България са вече 53 000.
22 юни 1989 г.

Протестно писмо на Антонина Желязкова срещу "възродителния (асимилационния) процес" е огласено по радио Свободна Европа и Дойче Веле.
22 юни 1989 г.

На пресконференция в София заместник-министърът на външните работи Иван Ганев съобщава, че 7 души са загинали и 28 са били ранени при тюркските протести за човешки права през месец май на 1989 г. 150 000 помаци са получили паспорти, а 100 000 други са подали документи; 49 души са арестувани за "нарушаване на обществения ред" и се водят 33 следствени дела.
23 юни 1989 г.

Турското правителство внася оплакване в Обединеното Общество на Народите (ООН) за депортацията на етнически тюрки от България.
24 юни 1989 г.
Десетки хиляди протестират на площад Таксим в Истанбул срещу действията на комунистическите власти в България спрямо тюркското малцинство.
26 юни 1989 г.

Белият дом критикува политиката на комунистическото правителство в България спрямо тюркското малцинство.
26 юни 1989 г.

Работна визита на главнокомандващия на Обединените въоръжени сили на държавите от Варшавския договор съветски генерал Пьотър Лушев в София, срещи с Тодор Живков и министъра на отбраната Добри Джуров.
27 юни 1989 г.

Турският почетен президент Кенан Еврен посещава Гранично Контролно Пропусквателния Пункт (ГКПП) Капъкуле и двата палаткови лагера при Одрин и Къркларели и се среща с новопристигналите бежанци. Потвърждава, че Турция ще приеме всички бежанци и призовава за преговори по емиграционно споразумение. В Анкара Президентът Тургут Йозал заявява, че Михаил Горбачов трябва да се намеси, за да бъде прекратено масовото напускане на тюркските бежанци.
28 юни 1989 г.

Турция потвърждава, че турският посланик в София и българският в Анкара са се прибрали в страните си за неопределено време.
1 юли 1989 г.

96 877 са бежанците влезли в Турция.
4 юли 1989 г.

В Държавен вестник е публикуван указ № 1253 на Държавния съвет "За гражданска мобилизация в мирно време" за осигуряване необходимата работна сила и техника при кризата в селското стопанство и производството, създадена с изселването на етническите тюрки, което намалява с близо 50% работната ръка в селското стопанство. Започват масови бригади на служещи, студенти и ученици за прибиране на реколтата и в местни индустриални преприятия, в които са работели , , , тюрки.
8 юли 1989 г.

Представител на организацията Ислямска конференция посещава турската граница при Капъкуле и бежанските лагери при Одрин и Къркларели и заявява, че ще препоръча на страните-членки на Ислямска конференция да въведат политически и икономически санкции срещу България.
10 юли 1989 г.

Турският външен министър съобщава, че почетният президент Кенан Еврен е изпратил писма до държавните глави на 40 западни, ислямски, социалистически и необвързани държави с молба за помощ в разрешаването на конфликта с България за масовото изселване на етническите тюрки.
12 юли 1989 г.

Тюркските бежанци са 137 000 души, 25 000 от тях са си намерили работа.
12 юли 1989 г.

Върховният комисар на ООН за бежанците постановява етническите тюрки напускащи България за Турция да бъдат определени за бежанци и да получат помощ от организацията.
13 юли 1989 г.

Българското представителство в Обединеното Общество на Народите (ООН) разпространява писмо от министъра на здравеопазването и социалните грижи Минчо Пейчев до Световната здравна организация (СЗО), с което я призовава да разследва условията, при които живеят бежанците в Турция, заявявайки, че българското правителство е "силно разтревожено", че неговите граждани живеят в "нехигиенични и нездравословни условия в палаткови лагери или на открито".
18 юли 1989 г.

Блага Димитрова депозира в Народното събрание обръщение на Клуба за Подкрепа на Гласността и Преустройството (КПГП), съставено през месец юни на 1989 г. Клубът осъжда етническото насилие и прочистване, нарушавайки така по този начин правата на човека, извършени от българските власти над тюрките в България, погазването на традицията на толерантност и заветите на Васил Левски, настоява за връщане на имената, освобождаване на затворените за съпротивата си срещу насилието и прекратяване на насилственото прогонване на етническите тюрки в България. Клубът апелира към етническите тюрки да останат в общата ни родина България, и да не се поддават на провокации и внушения, да не използват насилие в съпротивата си и да преодолеят обидата си и желанието си за мъст.
18 юли 1989 г.

Сенатът гласува поправката Бърд-Декончини № 279, с която осъжда насилието над тюркското малцинство в България и предоставя на Турция помощ от 10 милиона долара, за да се справи с огромния поток тюркски бежанци все лоялни български граждани.

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page