Author Topic: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"  (Read 16658 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline jemal

  • Historian
  • *****
  • Posts: 114
ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« on: March 28, 2009, 22:48 »
ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
През 1874 г. в Белград и през 1881 г. в Санкт Петербург излизат двата тома на "Веда Словена" - "Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха". Съставена от босненския сърбин Стефан Веркович, "Веда Словена" предизвиква фурор сред научния свят от Русия до Франция и влиза в историята като най-голямата фолклорна загадка, споровете около която продължават и днес.
Сензацията е там, че тези и други публикувани от Веркович песни, "записани" в един забутан край на българска Македония, представят материал, който преобръща наопаки представите за предписмената история на Европа.  "Веди"-те, чието "индийско" название също не е случайно, не само съдържат предания за това как са възникнали ралото, сърпът, лодката, житото, виното, писмеността, но създават цяла легендарно-митологична концепция, в която фигурират индийският бог Вишну, тракийският певец Орфей, македонските царе Филип II и Александър Велики, Троянската война и т.н. При това, ако прочутият германски епос "Песен за Нибелунгите" съдържа "едва" 9776 стиха, то само двата тома на "Веда Словена" включват цели 23809, като самият Веркович твърди, че има на разположение поне още десет пъти по толкова.
В разразилите се спорове в европейската славистика възникват два лагера  - "разобличители" и "апологети".  "Веда Словена" успява да спечели подкрепата не само на мнозина авторитетни чуждестранни учени, но и на немалко български фолклористи от самата Македония, които познават в тънкости местното народно творчество и диалекти. Френското правителство на два пъти изпраща свои инспектори, които да проверяват достоверността на епоса там, където е "открит": в югозападните Родопи, сред т.нар. помаци - българоезична етнографска група, която изповядва исляма. Нито френските, нито по-късните български анкети, дават еднозначни и убедителни отговори на въпросите около "Веда Словена".
Онова, което се знае със сигурност, е, че загадката възниква благодарение на  българина Иван Гологанов (1839-1895 г.). Роден в съседство със споменатия помашки район, в село Търлис недалеч от град Валовища (днешният Сидерокастрон в Гърция), той прекарва  почти целия си живот като селски учител в родния си край. Именно той е човекът, който твърди, че е издирил и записал (срещу скромно заплащане от Веркович) песните от "Веда Словена". Това става в продължение на 12 години. Сърбинът Веркович издава под свое име събраните песни.
Критиците на Иван Гологанов, предишни и настоящи, отричат достоверността на "Веда Словена". Техен аргумент е грубо казано, че Гологанов е бил "прост" и за това е "лъгал". Но такъв аргумент е некоректен. Гологанов трудно може да бъде причислен към безпросветното простолюдие.
"Невзрачният" селски учител далеч не произхожда от случайно семейство. Единият му брат става академик, а също така и митрополит на Скопие, столицата на Вардарска Македония и днешна Република Македония. Другият му брат е игумен на Бачковския манастир, втората по важност българска обител. Самият Иван Гологанов владее старогръцки и новогръцки, познава в детайли елинската митология и негов кумир е безсмъртният Омир. Той познава перфектно неговото творчество.
За "Веда Словена" и днес се спори кое е автентично и кое измислено от Гологанов. Дали всичко е фалшификация? Дали всичко е автентично?
Сигурно е, че нито мащабите на "Веда Словена", нито художествените качества на песните, нито огромното им количество могат да бъдат дело на бездарен графоман. Освен това, както ще се види по-нататък, мотивацията за неговата удивителна работоспособност, ако той е съчинителят,  съвсем не се свежда само до едното свързване на двата края.
Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893 г.) също не е човек за подценяване. Бивш францискански монах, през 1850 г. той се установява в Македония, за да провежда като платен агент на сръбското правителство пропагандата му сред местното население. Историческият момент е такъв, че освободилите се в началото на века от четиристотингодишно турско господство Сърбия и Гърция кръстосват великодържавните си апетити в Македония. А в Македония, според османски и европейски стотистики,  преобладават българите. България все още е под султанска власт (нейната държавност ще възкръсне едва през 1878 г.)
Всъщност в началото Белград иска да създаде южнославянска федерация под сръбско господство. Белград все още е далеч от идеята да  обяви македонските българи за "южни сърби" и още по-далеч да ги нарече "отделна нация". Напротив - в тези години Белград подпомага борбата на българите за откъсване от опеката на гръцката патриаршия и възстановяване на собствената църковна йерархия. В такъв смисъл дейността на Стефан Веркович е частен, но ярък пример за благородна дейност в името на Българското възраждане.
Нещо повече: когато официален Белград променя своята политика и започва широкомащабна дейност в ущърб на македонските българи, францисканецът Веркович остава верен на морала на своя орден. Той не отстъпва от историческата и фактическата истина, противник е на политическите фалшификации и продължава упорито да служи на онова, което смята за вярно и справедливо. През дългогодишния си престой в Македония той се изявява като забележителен учен в областта на нейния фолклор, етнография и география. Освен това благодарение на колекционерската си страст Веркович спасява множество старинни ръкописи, монети, предмети на изкуството и др.
Усилията на Веркович по проучването, съхраняването и популяризирането на македонската старина, както и дейността на неговия помощник Иван Гологанов имат и чисто практическа стойност за българите. По онова време в България (Мизия, Тракия и Македония) кипи трескава борба на два фронта - срещу националните  поробители- турците и Османската империя, и срещу църковните подтисници - гръцката църква и  духовенство. В такъв смисъл активността на Веркович и Гологанов е неделима от онзи мощен порив на тогавашна България към просветна, културна, религиозна и стопанска еманципация, увенчан с революционното движение и възстановяването на народностната държава.
Но колкото и да са специфични всички тези процеси, те са в пряка връзка с тенденциите и промените в цяла Европа от края на XVIII- средата на XIX в. Това е епохата на могъщия европейски революционен романтизъм, който се стреми към реформи и социална свобода, а при поробените народи - и към национално освобождение. Разочаровани от съществуващата действителност, романтиците търсят опора за нейното отрицание и преустройство в живителните корени на традицията, в идеализираното минало на своите страни. Във всички области на мисълта и изкуство те се отказват от античните образци и рационализма на Просвещението, като търсят вдъхновение в историята, народното творчество, фолклора, музиката, архитектурата на своите народи.
В идеологията нахлуват месинианските идеи, които възвеличават - естествено - своята собствена нация. Същевременно никоя друга културна епоха не е дала такива огромни натрупвания, проучвания и разработки на народен материал, както романтизмът. Макар и със закъснение от няколко десетилетия тази вълна залива и Балканите. Ако Германия има своите братя Грим, то българският им аналог са братя Миладинови. Навсякъде по Европа романтиците събират, преработват, обработват, авторизират народното творчество. Тъкмо на тази основа израстват гениите на Байрън и Пушкин, на Шопен и Лист.
А там, където фактите или силите не достигат, романтиците често прибягват кога към по-безобидни, кога към не съвсем невинни фалшификации. Родоначалник на този "похват" е шотландецът Джеймс Макферсън, предшественикът на романтиците, издал през 1765 г. своите преработки на келтски предания и легенди като автентичен сборник от съчинения на легендарния воин и бард Осиан. От кръга на езиковеда Вацлав Ханка през 1817-1818 г. пък излизат нашумелите на времето си "древни" ръкописи, които се представят за оригинални творби от IX и XIII в. Целта на мистификацията е да се докаже старинността на чешката култура и да се активизира националното самосъзнание на намиращите се под австрийска власт чехи.
Ако я сравним с тези примери, то по своите мащаби и размах "Веда Словена" надминава споменатите феномени. Нека предположим, че това произведение е фалшификат.
Ако Веркович е въвлечен в неговото създаване  неволно, то българинът далеч не го прави случайно. Според свидетелство на един от синовете му основната подбуда на баща му е била патриотичната. За тази си дейност впрочем Гологанов е преследван и затварян от турските власти, както се случва и с други български "романтици". Ето защо не всички съвременници са склонни да го осъждат. Най-бележитият държавник на нова България, премиерът Стефан Стамболов (1887-1894 г.), предлага на Гологанов да се пресели в София, обещавайки му значителна пенсия. На упреците, че иска да възнагради един мошеник, Стамболов отговаря: "Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста, или ги е измислял от своя глава, за нас българите е все едно..."
Допускането, че "Веда Словена" е фалшификат, означава да признаем Иван Гологанов за поетически гении със свое място в историята на световната литература. Допускането, че това са автентични фолклорни текстове, означава необходимост от преразглеждане на културното развитие на цяла Европа. Тази дилема чака своя ред повече от век.

Offline jemal

  • Historian
  • *****
  • Posts: 114
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #1 on: March 28, 2009, 23:10 »
Предлагам на желаещите да се запознаят с "Веда Словена" следния линк от където могат да изтеглят целия текст на книгата в pdf формат
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline chech224

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 74
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #2 on: March 31, 2009, 14:03 »
Веда Словена 1, песен 6 :
...
Утъ небе си падна звездувита люлька,
Люлька виси на кральска трапеза.
Първа крале какъ си виде люлька звездувита,
Мощне му се сорце зарадува ;
На крале си вели утговори
Е бре вие, седемдесе крале!
Нашъ курбанъ дуръ при Бога си утиде,
Та е пратилъ сае люлька звездувита,
Чи ни се е вече грешка упростила,
Та ша блесне сонце на небе-ту,
Да си грее да си свети на земе-та;
Сае люлька си прилега на мое-та керка,
На мое-та керка Вълкана девойка;
Кога се на нее люле сите да се чудетъ,
Какъ си ми е дюнягюзеллийка,
И люлька е гюзелъ звездувита.
Седемдесе крале му велетъ и говоретъ :
Нека седне тое керка на люлька-та
Да видиме да ли за нее си прилега?
Та ми седна Вълкана на люлька-та да се люле
Лу ми седна крале си люлька залюлиха;
Люлька си се не люле,
Лу се качи горе на небе-ту!
Викна, цикна Вълкана да си плаче:
Ой ле тате, мили тате !
Люлька не ми е паднала утъ Бога,
Люлька ми е спусналу ясну сонце,
Мене да излъже, да измами,
Да ме качи горе на небе-ту,
Да си праве измет на негува стара майка:
Три години има утъ какъ ма е сонце залибилу,
Та язъ гу самъ лъгала, мамила;
Дуръ сега ма сонце измамилу!
Какъ ми чу първа крале,
Чи си плаче негува-та мила керка;
И той ми се фати за люлька звездувита,
Па на керка си вели утговори:
Каде си ти, керку, и язъ там' да самъ,
Чи безъ тебе ша си умра!
...
цялата песен: You are not allowed to view links. Register or Login

Това, мисля ,че съм го слушал да се пее (по-скоро декламира) от стари хора.
Върти ми се в ума една картина - люлка спусната от небето, която се вдига заедно с момата - която свързвам с ранното ми детство.
(сигурно съм се чудил за какво е вързана тази люлка и къде отвеждат момата)

Някой чувал ли е за някои от тези песни във Веда Словена 1 и 2?

Веда Словена 1: You are not allowed to view links. Register or Login
Веда Словена 1: You are not allowed to view links. Register or Login
----------------------------------------------------------------------------
Наскоро прочетох епоса"Сказание за Чулман"
и ми направи впечатление сходния сюжет с някои от песните
във Веда Словена (Отворих тема в този форум, но не предизвика интерес).

Странното е, че и двата труда се отричат от официалната наука.



fotakiev

  • Guest
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #3 on: March 31, 2009, 14:54 »
            
You are not allowed to view links. Register or Login
Наскоро прочетох епоса"Сказание за Чулман"
и ми направи впечатление сходния сюжет с някои от песните
във Веда Словена (Отворих тема в този форум, но не предизвика интерес).

Странното е, че и двата труда се отричат от официалната наука.



 

     Аз не се учудвам , че е нямало интерес.Когато някоя тема се различава от мисленето на болшинството, просто се подминава , а след време като няма интерес даже и може да ти я заключат!
Забелязвам, че хората когато искат нещо много много силно , ако фактите говорят друго ,не се интересуват от факти.Дали \"Веда словена\" е факт за нещо или не , все още се спори....ето някои от причините  които разколебават нейното признаване:      


                                                                                         ФЕНОМЕНЪТ "ВЕДА СЛОВЕНА"
                                                                                                    Георги Михов
В далечната 1874 година в Белград излиза от печат една книга, която разбунва духовете в научните среди и не им дава покой до днес. Авторът" й е босненският сърбин Стефан Веркович, а заглавието -
"Веда Словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха". Това е един особен сборник с фолклорни песни и предания, събирани в продължение на дванадесет години сред българите - мохамедани (помаци) от Македония и Родопския край. Особен е защото изложените в него умотворения са с необикновена тематика и съдържание; говорят за езически богове, свръхестествени същества, митологически герои, древни царе и господари - знания, спомени формирани далеч преди насилственото потурчване на помаците и преди християнизацията на целокупния български народ, вечни истини, съхранени от езически времена, доказващи устойчивостта, дълбокия смисъл и високата културна стойност на езическите идеи, вярвания и философия. Именно затова, заради езическото си съдържание, "Веда Словена" бива отречена, обявена за "фалшификат и откровена измислица". Защото коя държавна научна институция, коя власт и кой закостенял "учен" мозък биха допуснали някакви си "съмнителни" народни песни да проповядват езическата правда, да мътят благоверното съзнание на едно "целомъдрено" християнско общество, пък били и тия песни проявление на хилядолетната езическа мъдрост на цял един народ. С какво е ценна за българите Веда Словена?

1. Песните в нея са събирани сред родопските и беломорските българи - мохамедани. Съдържат огромен брой реминисценции от християнски и езически религиозни практики, характерни за българския народ. Така Веда Словена се явява неопровержимо доказателство за българската принадлежност на т.нар. помаци от Южна България и Северна Гърция. Тя доказва, че българите мохамедани в определен исторически период са споделяли с останалите българи славянските езически вярвания, а по-късно и християнската религия.

2. Песните събирани сред македонските българи пък са на специфичен български диалект и на нито едно място не се споменава нищо, характеризиращо ги като "македонци". Самият сърбин Стефан Веркович издава Веда Словена под наслов "Обрядни песни отъ язическо время. Упазени со устно предание при Македонско - Родопски-те Българо - Помаци". Какво по-добро доказателство за бърския характер на "македонците" от това сам сърбин да събира български песни в Македония?

3. Легендите във Веда Словена са записани в периода 1860-1870 и съдържат митологически спомен от езическо време, славят езически божества, езически герои, духове, самодиви. Т.е. езическите вярвания сред помаците са оцелели и след християнизацията (ІХ в.)и след ислямизацията им (ХVІ - ХVІІ в.), потвърждавайки дълбоката истина за света и голямата ценност за човека, които носят.Съществуването на тези легенди е доказателство, че езическата религия е била необходима на народа ни и продължава да съществува хилядолетия след опита за изтриването й от народнатапамет, живеейки на апокрифно ниво - сред обикновените хора в изолираните планински общности.

4. Редица от сказанията говорят дори за предславянски митологически персонажи, познати специално на древните траки - факт, разобличаващ наложената в българската историография абсурдна презумпция, че във формирането на българския етнос участват единествено славяни и прабългари. Песните от Веда Словена показват, че във фолклора ни траките оставят мистично наследство, което доказва тяхното важно участие в изграждането на българската народност, култура и система от езически вярвания.Формалните доводи за оспорване автентичността на един неудобенписмен паметник могат да бъдат всякакви - диалектови разминавания, смислови несъответствия, необичайна стихотворна стъпка, "прекомерна" дължина на стиховете, неочаквано стара историческа памет, грешно поставени запетаи, нуместноупотребени местоимения, сбъркано минало несвършено време и т.н, и т.н. По-важен е въпросът с какво е "неудобен" въпросният писмен паметник? На пръв поглед - с нищо, поне за обикновения българин. Но всъщност има твърде много хора, които са заинтересовани от пазенето му в тайна: - като Българската Православна Църква, например, с целия клир - тене желаят да съществува нещо, което напомня на българите, че някога са били езичници, че са имали своя лична (не еврейска, не гръцка) езическа митология, свой личен езически епос и хилядолетна родова памет, за тях е по-добре българите въобще данямат история отпреди покръстването.

- като редица учени, набедени професори и доценти, които не желаят да се занимават с проучване на нови, изцяло непознати им фолклорни монументи, които противоречат на показното им християнско благоверие и съдържат напълно непонятна им (поради слабите им познания за езическата религия) информация.
- не желаят да съществува Веда Словена и някои политически анти-български елементи в България, които всячески се опитват да убедят българите-мохамедани, че всъщност не са и никога не сабили българи и че са мюсюлмани от дълбока древност (!?).
- подобни нечисти кроежи следват и учените във Вардарско, които ако признаят, че Веда Словена е автентична, автоматично ще признаят, че така наречените "македонци" са всъщност българи -идея табу отвъд югоизточната ни граница

fotakiev

  • Guest
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #4 on: March 31, 2009, 16:55 »
You are not allowed to view links. Register or Login
Фотакиев, не отричам автентичността на "Веда Словена",но  от десет години се занимавам със събиране и изследване на брезнишките помашки песни. Основните ми источници са възрастни хора, притежавам колекция магнетофонни записи от 60-те години на миналия век, където по-голямата част от изпълнителите са пак основно възрастни хора и въпреки многото ми опити да открия ведическа песен, не съм открил още такава.

Полезно начинание да събираш стари помашки песни.Мноого малко хора го правят и със сигурност ,това което си намерил е много ценно.Поздравявам те за това!
Не отдавна в друга тема и друга дискусия  ти наблегнах ,че помаци няма само във Брезница и когато някои мисли различно от теб може и да не е от там.Моля те ,промени си малко мирогледа, защото ако не го направиш има опасност да се самоизолираш.
Ако събураш помашки песни с цел да докажеш древната им култура ще станеш герой на Брезница и допринасяики на една подмяна , ще
предизвикаш изолация.Ако наистина това ти е целта продължавай...., но тук не ти пожелавам успех!

You are not allowed to view links. Register or Login
А Македония не я закачайте, тя е суверенна държава и трябва да си остане такава. Между другото намирам голямо сходство между помаците и македонците в това, че "опирайки" се на научни доводи, никой не се вслушва, и не уважава правото ни на самоопределение.

Точно тук  е сходството със македонизма...Във македонизма има само   македонизирани герои, подменена обща българска история,Целят свят се хваща за главата за лъжите доказващи македонски етнос.Обаче има македонци които си вярват нали?
Да не разводняваме темата с македония, защото точно македонизма е пример за подмяна и ако ти я вземаш за пример на самоопределяне все едно си почнал да градиш кули на пясъчни основи...

Offline Сидхарта

  • Historian
  • *****
  • Posts: 887
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #5 on: March 31, 2009, 17:29 »
Персонажи като вили и самодиви прастари езически вярвания все още могат да се запишат в Родопите -Фотакиев е прав изводите му относно това на кого не му изнася да се коментира езическото също а по отношение на македонизма по ясен пример за подмяна вярно че няма.

Offline Dobrev

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 500
  • Gender: Male
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #6 on: March 31, 2009, 19:37 »
"Веда Словена" безспороно е един невероятен сборник.
Той продължава да предизвиква интерес и спорове 150 години след издаването му. Има множество учени, които са на мнение, че песните и диалекта в него са автентични. Повечето обаче споделят мнение, че песните в него са съчинени и написани от самия Гологанов.
Иван Гологанов е учител, събирач на песните, а сърбинът Веркович издава сборника.
През целия си живот Веркович вярва, че песните, които Гологанов му предава са автентични и оригинални. Публикацията предизвиква интерес в цяла Европа и накарва френското просветно министерство да организира експедиция в Родопите водена от Огюст Дозон и А. Дюмон. Подобна експедиция е организирана и от български учени, общественици и просветници. Самият Веркович идва до селата, в които Гологанов предполагаемо е събирал песните.

Ето какво пише Иван Вазов във "В недрата на Родопите" след срещата му със самият Веркович:

XVIII. Г. ВЕРКОВИЧ В ЛЪДЖЕНЕ. - ВЕДА СЛОВЕНА. - HABENT SUA FATA LIBELI

Една хубава баня подир цял ден уморително пътуване из балкана бе най-доброто нещо, което можах да направя, за да успокоя и освежа разнебитения си до крайност организъм.
Когато се завърнах от банята, току-що заник-слънце, при кафенето на дяда Даскала ми обадиха, че дошъл господин Веркович, и че ми е съсед в хана.
Името на тоя почтен български труженик веднага извика в мисълта ми едно друго име, или по-добре название, което върви всякога свързано с неговото: Веда Словена. Веда Словена! Грамадна сбирка български простонародни песни, намерени от г. Верковича преди няколко години в Родопите, от части – в самата долина, гдето аз от няколко време се навъртах! Песни, които разкриват за нас цял нов мир в предхристиянското и предисторическо време, които осветляват такива дълбочини от славянската древност, за каквито науката никога не се бе догадила да предполага. Това странно и от никого неочаквано произведение на славянското най-старовековно творчество в Родопските планини, произведе смайване в учените слависти; един общ вик от възхищение, от учудване, от неверие, процепи тихата и безшумна до тогава атмосфера на филолозите. Част от слависткия печат, гръмко и с горещи думи, поздрави великото откритие; Гайтлер и немецът Хан ръкопляскаха; в парижката катедра на славянските езици ученият професор Ходзко обяви, че народ, който е създал такива песни, е един най-поетически народ; че Веда Словена внася една революция в историческата наука на Изток, в която освещава нова ера. Едновременно с тия възторжени заявления, други, противоречиви гласове из Петербург и Харков, из Прага се раздаваха. Тия гласове, също така силни, разхладиха ентусиазма, като изказаха съмнение в съществуването на песните във Веда Словена и в устата на родопските българи-помаци. Дринов, Иречек, Пипин, Славейков чисто и просто ги нарекоха подложни. Според них, против песните възставаше здравата критическа наука и всичко снова, което до сега се знае за родопските българи-помаци, за техния бит, миросъзерцание и творчество. "Не, казваха те, до сега има стотина песни, събрани от разни краища на Родопите, и ни в една от тях не се среща митологическото име Орфей (Орфен), и на индийски и други божества; още по-малко може да се вярва уцеляването и запазването в устата на народа петдесетина хиляди стихове от най-отдалечените векове на старината; при това, между тия песни само една има – Орфеновота песен – с повечето от 2000 стиха! Когато всичките известни родопски – са кратки..."
Думата мистификация биде произнесена!
Издателят на Веда Словена се слиса. Всеки ден растящето недоверие в учения мир подкопаваше кредита на неговата намяра, която считаше за гордост и венец на своето дълго подвизание и самопожертвуване на попрището на българския фолклор. За един учен, който се самоуважава, това констатиране беше наравствено убийство. Но въпросът при все това оставаше още нерешен. Г-н Веркович питаеше блага надежда, че времето само ще му дойде на помощ и ще убеди противниците на Веда Словена в пълната нейна неподложност и истиниост, за чест на българския народ, равно и на самия издател. Неизвестността по тая работа все траеше. За да се премахнеше тя, имаше само едно средство, най-вярно, най-разумно, най-лесно: да се проверят песните на някои от местата, гдето са събирани, по-скоро, догдето са още живи някои от певците, забележени във Веда Словена. Чепинско беше едно от тия достъпни места, не бозна колко далече: четири-пет часа от Пловдив, столицата на Източна Румелия. Тая проверка направена сполучно, щеше да тури край на недоразумението, точка на препирните. А не беше нищо по-лесно. По предложение на пишущия тия редове, Постоянният комитет в Пловдив реши да изпрати Петка Славейков с тая важна мисия, и за тая цел му отпусна нуждната сума. По-компетентно лице за тая работа не можеше да се намери. Той незабавно тръгна за Родопите, гдето престоя цял месец. Няколко твърде интересни и които привлякоха на времето вниманието на филолозите статии, напечатани в Наука, за рупчоското наречие, бяха резултата на неговата заобиколка из Родопите. Но за Веда Словена почтеният деятел не донесе никакво осветление, по простата причина, че не беше ходил в чепинско, а в друг родопски край – Рупчос! Неизвестността проче е върху естеството на Веда Словена си остана. Румелийското правителство не намери вече време или охота да мисли за нова проверка подир несполуката на първата.
Общото мнение, обаче, отдавна взе страната на партията на скептиците. Веда Словена беше осъдена без съд, като мистификация. Един път станало това, всеки забрави Веда Словена, небрежното равнодушие замести и последния косъм интерес към нея. Не това същото, обаче, стори и издателят й: той не можеше малодушно да капитулира пред такава присъда, която лесно можеше да бъде едно предубеждение, според него. И ето един ден скоква, и от бреговете на Нева дохожда право на бреговете на Елидере, в дълбочините на Родопите, за да намери истинската защита на Веда Словена.
Ето защо и аз с такъв напрегнат интерес следях резултата от личните издирвания на г. Верковича в чепинско.
Те траяха няколко дена. Аз мога сега да обадя на читателите си какво се получи от тях.
Най-напред г. Веркович, придружен от г. Хр. Константинов, вещия познавач на чепинско, от чиито интересни сведения за тая покрайнина аз допълних моите, отидоха в чисто помашкото село Корова, за да дирят едного от певците, забележен от предговора на Веда Словена, като тамошен някой си Сюлейман Алиев. Коровският кмет направи най-любезна среща на стария филолог и при пиенето горчивото кафе до вълните на Елидере разказва му много любопитни неща за селото си. Но за Сюлейман Алиев кметът нищо не знае, не знаят нищо и другите разпитани старци коровски, не знаят даже да е съществувал в селото им помак, познат като певец.
Г. Веркович се завърна с праздни ръце.
Второто разпитване в помашкото село Дорково нема по-положителен резултат. И там не съществува, нито е съществувал помак, не само певец, но и с име, под каквото го диреха.
Бутнаха и в Баня, и там същото. Г. Веркович не се обезсърчи. Той мисли, той е уверен, че помаците, под влиянието на някакъв страх или друго съображание, таят. Невежественото наше селско население не пръв път се е отнасяло недоверчиво към филолозите, които са го посещавали. Той се надява с времето да се долови до тържествуващата истина. Както всички изобретатели и откривачи, той ще бъде последният да се усъмни в сериозността на делото си. Не, той протестува против всяко загатване за мистфикация от негова страна.
Такова подозрение не може и да съществува у оногова, който лично се запознае с него. Г. Веркович е правдив и добросъвестен, и като човек, и като учен. Това е той доказал чрез многогодишната си деятелност и борба за правотата на нашата кауза в Мекедония. Па той и не владее до там български и още се изразява на половина по сръбски (той е бошнак). За подлог, прочее, не може да става дума. Той и не се нарича право събирател на песните – тях ги е събирал друг, някой си Г-нов.
Има вече една утвърдена легенда за тoя Г-нов, която му преписва авторството на песните във Веда Словена. Тая легенда има твърде голяма правдоподобност, и чини ми се, че тя е набутала самата истина. Онова, което разбрах за този Г-нов от г. Веркович, както и от други лица, които са се по-рано от мене заинтересували за него, не оставя никакво съмнение, че авторът на Веда Словена не са родопските българи-мохамедани, не е г. Веркович, а г. Г-нов. Той е авторът на двадесетината хиляди стихове, напечатани до сега, и на петдесет хиляди още ненапечатани!
Какъв и къде е сега, прочее, този чудовищно плодовит Омир?
Г. Г-нов живее сега в градеца **, в Демирхисарската кааза, в Македония. В турско време, когато г. Веркович е живял в Серес и събирал материал по народното творчество на македонските българи, този господин, учител татък, донесъл му няколко народни песни, доста вещо записани. Подир по-близко запознаване, г. Веркович, като вижда, че може да има един полезен и интелигентен помощник в своите филологически работи, предложил му да се посвети изключително на събиране песни из страната, срещу една заплата от триста гроша месечно. Г. Г-нов драговолно приел това, дава си оставката от учителството и тръгва по работа.
В разстояние на две години той просто помазва г. Верковича с народни песни, едни от други по-важни, по-необикновени, по-невероятни, и всичките събрани от помаците в Неврокопско, в Чепинско и други покрайнини на Родопите, когато дохождали на македонските панаири, гдето ги карал да му пеят!
Г. Веркович, зашеметен от откритието на такова неизчерпаемо съкровище от славянското творчество, може би, и не проникнал добре в духа на това последното, поради слабото запознаване българския език, не помислил да се отнесе критически към богатите приноси на помощника си. Че той се не е ни най-малко съмнявал върху истинността им, това се види в предговорите, пълни с ентусиазъм и вяра в Веда Словена. "Аз не се надявах, пише той в предговора на втория том, че като издавах първита книга от древните български народни песни под заглавие Веда Словена, ще имам щастието по-после да открия и събера в Родопските планини още по-богато съкровище от паметници на древната славянска народна култура от известни автори, в неизвестна страна Македония и още по-малко известни времена". Г. Веркович, прочее, е вярвал в подлинността на всяко стихче, което му е донасял Г-нов, в чиято искреност той не се е догадил нито за миг да се подвоуми. Резултат на това прискръбно доверие е появяването в филологическия мир най-поразителната мистификация, която се нарича: Веда Словена.
Има някои, които и днес казват: Да приемем, че Г-нов е авторът на песните, но тогава трябва да приемем, че Г-нов е един нов Омир! За да се съчинят всичките тия песни и поеми, изисква се силата на един гений. Веда Словена е едно море от поезия!
Има тука едно недоразумение.
Г. Г-нов, който, казват, е приел гръцко образование и, следователно, не е невежествен човек, с доста сръчност е успял до наниже една безконечна върволица песни, горе-долу подведени под размера на нашите народни песни, и ги е прошарил с имена от индийската митология и други чудати и непонятни фрази и думи, чрез което им е предал характер на произведение от дълбочайша древност, примка, в която тъй лесно падна г. Веркович. Възможно е в побужденията на г. Г-нова да е имало и патриотизъм: желание да се прослави и България със своя Илиада, която да не отстъпва на гръцката, поне по множеството на митологическите същества. Между тях – Орфен, сиреч Орфей – което ловкият г. Г-нов оставя на читателя сам да се сети, като си припомни, че гръцката легенда дава на Орфея за отечество Родопите, пославянени вече от автора. Това е всичкото. Колкото за вътрешната стойност на тия произведения, то я няма никаква: от поезия ни сянка не може да се намери, даже и смисъл много малко ще уловиш тук-там, и то при много добра воля. Във всичките тия хиляди стихове не може се набра нито толкова поезия, колкото има в коя да е истинска народна песен, или от чепинските, от които по-напред напечатахме тука. Веда Словена не е друго, ами една безкрайна галиматия, която благодарение на своите митологически имена и думи индийски18, можала за една минута да хипнотизира много умове. В това отношение може би г. Г-нов е истински Омир.
Този нашенски Омир е още жив. При всичките молби на г. Верковича да даде разяснения, той отговаря само онова, което стои в предговорите на Веда Словена, именно: че той е чул всичките тия песни от помаците, които са дохождали на македонските панаири, и ги е записвал тоз час! Казват, че и Министерството на народното просвещение го е канило да дойде в София за тая цел, като му е обещавало крупно възнаграждение, но той не е пожелал да дойде; задоволил се е само да протестува против г. Верковича, че несправедливо събирал лаврите на неговия труд!... Но най-чудното е друго едно нещо: Г-нов и днес продължава, при всичко, че не получава триста гроша, по привичка или по инерция, да съчинява своите родопски песни, пак по същия калъп, които се пеят само в Родопите на неговата фантазия, а не в географическите. Той вече е изпратил до Министерството още няколко големи сбирки от тях, в които вече излазя и името на цар Крума! Щастлив г. Г-нов!
За добра чест, г. Верковичевите заслуги лежат на много по-здрави основи, и той няма защо твърде да се съкрушава за изпарението на Веда Словена. Преди нея и после нея той е издал трудове по българския фолклор и отечествоведение, които му обезпечават за винаги едно почтено място в народната признателност. Тия ценни трудове нека ги наименуваме: съ "Песме македонских бугара", "Етнографическа и топографическа статистика на Македония" и ред други хубави членове по Македония, обнародвани в разни руски журнали. Той, прочее, може да прежали напечатаните вече и да хвърли в огъня ненапечатаните още купове песни – лесен продукт на твърде родливата фантазия на г. Г-нова.
_________________________________
18 Каквито се намират и в Рамаяна. По това се види, че авторът на тия песни е имал тая книга на ръце.

Offline Dobrev

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 500
  • Gender: Male
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #7 on: April 01, 2009, 00:58 »
You are not allowed to view links. Register or Login
ivan vazov otişıl na edna niva da pişe stigovorenie ividql horata da rabotqt  i im kazal rabotete hora rabotete rabotata krasi çoveka i sednal pod sqnkata :D :D


Македонците се славите с антична остроумност, наследена още от Александр Македонскиот. Само ми е интересно Вазов как го разбирате? В оригинал ли го четете или ви го преведоха? Щото той човека на български пише ...


Относно Веда Словена - още едно мнение на бележития фолклорист и литератор - академик Петър Динеков:

  ДЕЛОТО НА СТЕФАН ВЕРКОВИЧ

Петър Динеков

web | Народни песни на македонските българи

Стефан Веркович, който преди повече от сто години издаде своята бележита книга с български народни песни, е една от най-интересните фигури в историята на българската фолклористика. Неговият сборник се появява в един период, когато интересът към българското народно творчество особено се засилва и в разстояние на няколко години излизат четири важни сборника, които показват пред света един нов богат извор на народно поетическо изкуство: "Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар" на П. Безсонов (1855), "Народне песме македонских бугара" на Веркович (1860), "Български народни песни" на Д. и К. Миладинови (1861) и "Памятники народното быта болгар" на Л. Каравелов (1861). В тези сборници се разкрива творческият гений на един малко познат славянски народ, който по своята поетическа надареност и художествено словесно богатство съвсем не отстъпва на славянските си братя, изявили вече големите си народнопоетически постижения.

Ненапразно историците на българската фолклористика говорят, че през 50-те и 60-те години на миналия век тя се намира вече в своя разцвет. Към народното поетическо творчество са насочили погледа си такива големи литературни и обществени дейци като Г. С. Раковски и Братя Миладинови, Н. Геров и П. Р. Славейков, Л. Каравелов и К. Шапкарев. Високо се оценява както значението на фолклора за издигане на националното самосъзнание и за разкриване на историческото минало, езика и бита на народа, така и огромната роля, която той може да играе за развитието на литературата като образец на изключително и велико поетическо изкуство. Тъкмо през тоя период потърсват вдъхновение и образи в народното творчество Раковски, Славейков, Н. Козлев, Каравелов и Ботев.

Делото на Ст. Веркович е неразделна част от тоя общ подем на българската фолклористика. То е израз на дълбока любов към историческата съдба и културата на българския народ и се нарежда до делото на онези благородни чужденци, които допринесоха извънредно много за проучване и популяризиране на богатото поетическо творчество на нашия народ през епохата на възраждането. Името на Веркович стои на едно от първите места в блестящата редица на В. Караджич и Ю. И. Венелин, В. Григорович и Ст. Враз, П. Безсонов и О. Дозон.

Минал през школата на илиризма - едно течение, вдъхновявано от идеята за културно издигане и обединение на южните славяни, - завладян от патриотичен славянски ентусиазъм и романтични схващания за величието на миналото, горещ ценител на народната поезия, Ст. Веркович прекарва много години в средата на нашия народ и свързва всичките си научни амбиции и цялата си жизнена съдба с неговата култура. Тая близост му носи големи радости, но и дълбоки огорчения; участта му го люшка между възторзите и отчаянието и той си отива от тоя свят буквално смазан от тежкото бреме, което с безкрайно въодушевение и наивна вяра е поел върху плещите си. Вазов го среща през 1892 г. в Родопите, където Веркович напразно търси следите на мнимите певци, от които неговият доверен сътрудник Ив. Гологанов уж бил записал огромните епически песни, поместени в двата сборника "Веда словена". След двете безрезултатни пътувания на Веркович до Родопите проф. Ив. Д. Шишманов отбелязва: "От това време Веркович като че се сломи не само морално, но и физически. Очевидно някогашната му фанатична вяра в автентичността на сбирката му беше рухнала. Докато по-напред той енергично отблъскваше и най-слабото съмнение във "Веда словена", след екскурзиите си в Родопите той мълчаливо изслушваше доводите ми против "епохалното му откритие". Нему сега само едно лежеше на сърце: да се покаже поне, че не той е фалшификаторът, за да може да склопи спокойно очи. В това време Веркович правеше впечатление на един несправедливо на смърт осъден, който е загубил всяка надежда да бъде помилван и иска поне с чест да умре." (Шишманов 1966: 251).

Вложил огромна амбиция в сборниците "Веда словена", посветил почти тридесет години от живота си, за да докаже автентичността на своите песни (уви, автентичност мнима), станал жертва на една от най-шумните мистификации в историята на славянската и европейската наука, Веркович умира сломен само две години след проверката, която е направил в родопските села.

Вазов справедливо отбелязва, приключвайки описанието на своята среща с Веркович в Родопите: "За добра чест г. Верковичевите заслуги лежат на много по-здрави основи и той няма защо твърде да се съкрушава за изпарението на "Веда словена". Преди нея и после нея той е издал трудове по българския фолклор и отечествоведение, които му обезпечават завинаги едно почтено място в народната признателност" ("В недрата на Родопите", гл. XVІІІ). Между тези трудове несъмнено едно от първите места заема сборникът "Народни песни на македонските българи".

Тоя сборник е резултат на прякото съприкосновение с нашия народ. Когато се е запътвал на юг, за Македония, Веркович може би не се е готвил за дейност на фолклорист. Но все пак той пристига като събирач на старини (макар че по същество мисията му е чисто политическа), въодушевен от славянски романтични иден. Срещата му с една среда, където народното поетическо творчество е необикновено живо и богато, разкрива пред него нови и неочаквани перспективи и го прави фолклорист за цял живот.

Роден на 5.ІІІ.1821 г. в с. Угляра, Босна, в бедно селско семейство 1, Веркович има не леко детство. Рано остава сирак. Прибран от роднини, той бива изпратен да учи във францисканско католическо училище, продължава образованието си във францискански манастир, където приема монашество, учи богословие в епископския лицей в Загреб. Но кариерата на католически духовник не успява да го увлече и Веркович напуска монашеството. Това става до голяма степен под влиянието на идеите на илиризма; Веркович заживява с мисълта за политическа дейност сред поробените южнославянски народи. В 1843 г. той се озовава в Белград и се поставя на разположение на сръбската национална пропаганда, ръководена от министър Ил. Гарашанин. Като неин таен агент първоначално Веркович пътува в Далмация, Черна гора и Албания, а от 1850 г. насочва изцяло дейността си към Македония. Тук живее почти непрекъснато до обявяването на Руско-турската война в 1877 г., след което прекарва няколко години в Русия. В 1891 г. се завръща в България и умира в София на 30.XII.1893 г.

В Македония Веркович се настанява в Сер. Това не е случайно - тук особено е силно гръцкото влияние. А целта на сръбската политика е да се попречи тези земи да бъдат присъединени към Гърция при бъдещото ликвидиране на турската империя. Веркович пътува из македонските краища, събира информации за положението на населението, като прикрива политическата си дейност с археологически издирвания, търсене на стари монети и т.н. Тук няма да се спираме на ролята, която играе като агент на сръбската пропаганда в Македония. Ще изтъкнем само, че Веркович се ориентира правилно върху българския национален характер на македонското славянско население, за което говори открито във всичките си трудове, бори се упорито срещу елинизаторската политика на цариградската гръцка патриаршия и срещу влиянието на гърцизма - за славянски училища и славянска просвета, поддържа тесни връзки с българската интелигенция в Македония, допринася твърде много за националното и културното раздвижване на тамошните българи.

Един от най-важните моменти в неговата дейност е интересът му към народното поетическо творчество. За тоя интерес говорят както издадените негови сборници с народни песни и приказки, така и богатата му кореспонденция и запазените материали в архива му в Българската академия на науките. Ст. Веркович се занимава с въпросите на фолклора в продължение на 40 години, обнародва няколко сборника с песни, които предизвикват огромен интерес, дълги години неговото име се намира в центъра на ожесточени научни спорове.

Първата му книга "Народне песме македонски бугара", която излиза в Белград през 1860 г., се оказа и най-ценният му принос в областта на българската фолклористика. Книгата съдържа 335 народни песни, наречени още в заглавието "женски", т.е. лирични ("Кньига прва: Женске песме"). Както се вижда от кореспонденцията му и от предговора към първия том на "Веда словена" (1874), Веркович започва да събира народни песни след настаняването си в Сер през 1855 г. Книгата излиза в Белград, поради което нейното заглавие, посвещението на княгиня Юлия Михаил Обренович, предговорът, бележките и обясненията към песните са на сръбски език. Че тя е била предназначена за сръбските читатели, говори и поместеният на края речник на непознатите български и чужди думи, обяснени на сръбски. Самите песни са обнародвани на оригиналния език, на който са записани; Веркович го нарича навсякъде български, изхождайки от единството на тоя език с езика на другите български краища и от националното съзнание на населението, сред което събира и записва песните.

Още в началото на своя интересен и ценен предговор Веркович обяснява подбудите, които са го накарали да се заеме със събирането и издаването на български народни песни:

    "Пътувайки в разстояние на повече от девет години из Македония и съседните области на Европейска Турция, за да проучвам както народните наши славянски старини, така и различните антични паметници, имах възможност покрай тази главна задача да изготвя една сбирка български народни песни, която сега предоставям на общественото внимание и особено на българските и останалите славянски любители на нашето народно творчество и книжнина.

    Тези песни принадлежат на онази част от славянството, която е най-малко известна от всички славяни, населяващи турската империя.

    Тези славяни населяват онези македонски области, за които западните учени смятат и пишат, че са чисто гръцки или влашки (цинцарски), и на малцина е известно, че там живеят и славяни. Гръцките и почти всички западни автори, които са писали за Турция, без изключение наричат тези области гръцки, а защо постъпват така, тук е излишно да се говори, това всеки разумен читател лесно може да разбере.

    Тъй като вече девет години живея и пътувам из тези краища, аз имах възможност достатъчно добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни."

Веркович посочва твърде подробно границите на географската област между Родопите и Егейско море, в която живеят описваните от него македонски българи, спира се на селищата и тяхното население, засяга твърде обстойно живота и съдбата на българските славяни, характеризира езика им. Неговите наблюдения имат важно значение за установяване на народностните отношения в тая част на Македония и Тракия през средата на миналия век.

В предговора Веркович прави кратка характеристика и на събраните и обнародвани в книгата народни песни. Той особено подчертава тяхната поетическа красота. Говори за голямата надареност на народа и горещо се възхищава от певицата Дафина от Серско, от която записал 270 песни (не всички поместени) - най-хубавите в сборника. Веркович е удивен от богатството на нейния песенен репертоар, от необикновената й памет, от поетическите й дарби и я нарича българска Омирка.

Посочвайки голямата важност на обнародваните песни за езикознанието, историята, археологията, етнографията и митологията, с особен възторг изтъква техните високи художествени достойнства: "Що се отнася до тяхната поетическа красота и полет, смятам, че всеки читател, който има поетически усет и непокварен вкус, ще открие и почувствува тази красота и ще се увери, че тези български славяни въпреки своята нещастна съдба и пораженията от чуждото влияние и господство не са загубили поетическото си чувство, по богатство и красота на народните песни са равни на останалите свои братя, клонове на един велик славянски народ, който може да се нарече предимно поетичен народ. Песните на певицата Дафина, струва ми се, представят венец на българската народна поезия."

Не може да не се подчертае заслугата на Веркович като един от първите и най-възторжени ценители на нашето народно поетическо творчество.

Песните произхождат от няколко селища на Македония: 235 от с. Просеник (Серско), 36 от с. Горно Броди (Серско), 7 от с. Лехово (Легенско), 4 от с. Добринище (Разложко), 40 от Велешко, 12 от Дебър, 1 от Крушево (Прилепско) 2. Огромна част от песните произлизат от с. Просеник и са записани в Сер от една певица - прочутата Дафина. В Сер са записвани и останалите песни от лица, които Веркович е могъл да срещне в града. Самият той изрично съобщава в бележка под линия, че песните от Легенско е записал от една стара жена, която дошла в Сер и която му е била посочена от Дафина, а тези от Дебърско - "от дебърци, които идват тук да търсят работа".

Ясно е, че песните, публикувани в сборника, са твърде единни по географски произход. Монолитността на сборника се засилва още повече от обстоятелството, че 235 песни принадлежат на една певица, представят нейния песенен репертоар. От друга страна, това са песни "женски", т.е. лирични (не случайно, с незначителни изключения, те са изпети само от жени, което още повече осмисля подзаглавието на книгата: "Женски песни"). Поместени са и известен брой епически песни (главно в групата на трапезарските), но това не променя общия облик на сборника. Трябва да се подчертае, че Веркович успява да създаде книга, подчинена на една основна задача: да разкрие богатството от лирически песни в българското народно творчество. Сборникът има свой стил - нещо, към което съставителят съзнателно се е стремял и което го отличава от излезлия пет години по-рано пръв сборник с български народни песни (като не се смята малката книжка на Ив. Богоров "Български народни песни" от 1842 г., съдържаща само 12 песни) - "Болгарские песни" на П. Безсонов. Тая стилност проличава по-късно и в двата тома на "Веда словена" (независимо от отношението ни към стойността на материалите) - в тях са публикувани ясно обособени епически песни. Очевидно, Веркович е живял с мисъл за обширно и планомерно издаване на българския фолклор; за това говорят и запазените материали в архива му. В предговора той отбелязва, че ще следва втора книга от сборника - с юнашки и трапезарски песни.

Можем да имаме сериозни възражения по разпределбата на песните и начина, по който са записани, но няма никакво съмнение, че в сборника на Веркович прозвучава силно и обаятелно лирическият глас на нашия народ. Тук е отразен преди всичко неговият интимен свят от чувства и мечти, тъги и радости. Огромен брой от поместените творби представят песни за любовта, която е показана във всекидневния живот на човека с удивително разнообразие. Посрещат ни не само стаени копнежи, но и дръзки, фриволни желания. В много от тези творби навлиза тъгата по скъпи и близки същества, сполетени от неочаквани нещастия, от тежки раздели, от мъчително чезнене в далечна чужбина. Чувствата са предадени с томителна нежност, любовта се разкрива с безкрайна взаимна преданост. Но заедно с това в редица песни избликва буйно радостта от живота, любовните копнежи се заливат от весели шеги и задевки; във възникналите конфликти се разменят духовити нападки, остри удари, но винаги в една атмосфера на радостна наслада от света. Читателят не очаква, че в народната патриархална среда любовната игра може да взима толкова разнообразни и остроумни форми. И това е една от големите изненади на тия песни.

Но с това не се изчерпва съдържанието на сборника. Наред с любовната лирика ние навлизаме и във фантастичния свят на юди и самодиви, на жестоки вграждания на живи същества в основите на постройки, на болни от тежка болест, на робски страдания, на хайдушки образи, на семейни трагедии. Много често мотивите се разкриват в жанровите рамки на баладата. Епически разгърнатите творби са малко; преобладават лирическите жанрове и по-кратките композиционни форми, но с това не се ограничава обсегът на изображението, не се обеднява картината на народния живот. Напротив, сборникът на Веркович отваря широк прозорец към него и той се явява пред нас със забележително богатство, многобагреност, пъстрота. За чужденеца това е един нов и малко познат свят, който привлича не толкова с екзотиката си, колкото със своята задушевност и човечност, благородна простота и наивност. Дълбоко прав е Веркович, когато изтъква в предговора си необикновената поетическа красота на тия творби.

Ако се опитаме да оценим работата на съставителя от специалното гледище на фолклористиката, не бива да забравяме, че сборникът излиза в твърде ранна епоха, когато Веркович има малко предходници в събирането и издаването на българското народно творчество. От друга страна, той започва работата си без предварителна специална подготовка, без основно познаване на езика. Всичко това се отразява върху качествата на сборника. Класификацията на песните - една област, в която и до днес съществуват толкова много колебания - е все още твърде обща, основана върху признака на времето и обстоятелствата, при които песните се пеят. Веркович разпределя материала си в десет групи (изреждаме ги така, както се появяват в сборника): великденски, гергьовски, константиновски (свързани с празника на св. Константин и Елена), петровденски, хороводни, аргатски, лазарски, сватбени, трапезарски, седенкарски. С изключение на името на Дафина не се отбелязват имената на другите певици и певци, поради което липсват и данни за тяхната възраст, социално положение, образование. Разбира се, може да се предполага, че това са изключително селяни, които в оная епоха са били най-често неграмотни. Като отбелязваме тая особеност в работата на Веркович, същевременно трябва да изтъкнем, че в един случай той ни дава извънредно интересни данни за една отделна певица - нещо, което твърде рядко се среща и при нашите по-късни фолклористи. Касае се за случая с певицата Дафина. Характеристиката, която й прави, е извънредно интересна от научно фолклористично гледище. Веркович привежда моменти от нейната биография, спира се на зараждането и развитието на нейния интерес към народните песни, изтъква дарбите и паметта й, посочва нейната популярност като певица и обществената роля, която играят песните й. Особено интересни и ценни са наблюденията на Веркович върху начина, по който Дафина възпроизвежда песните, за характера на нейната памет, за ролята на мелодията. Много интересна е и бележката под линия към песен № 235. От нея се вижда, че Веркович е прочитал повторно на Дафина записаните песни, за да постигне по-голяма точност. Недоволна от текста на една от песните, тя я казва отново, с променен текст. Веркович заключава: "Това донякъде свидетелствува, че много от тези песни Дафина сама дотъкмява със своята поетическа дарба и като истинска импровизаторка облича своите мисли в слова." Интересна е и бележката към песен № 272: Дафина сама е пожелала да съпостави по красота песните си с песните на старата жена от Легенско, която завежда при Веркович.

Характеристиката на Дафина трябва да се оцени като първи опит за проучване на отделен певец в историята на българската фолклористика, за записване и обнародване на целия му репертоар (не случайно Веркович подрежда и обнародва песните на Дафина в отделен, самостоятелен дял).

Всички изследвачи на Верковичовото дело отбелязват една основна слабост в неговата работа като събирач и издател на фолклорни материали: неточността при предаване на формалните и езиковите особености на песните. Започвайки фолклорната си дейност през 1855-1856 г. сред българска народностна среда, той не познавал българския език; не е могъл да предаде точно звуковете и формите на серския диалект, към който предимно се отнасят песните. Чувствува се силното влияние на западните говори и на сръбския език; многобройните сърбизми са очевидни. В записите са се вмъкнали твърде много неточности, неправилности, непоследователности, езикът твърде често е покварен. Картината се влошава още повече, като се изтъкнат и неточностите в метриката и ритмиката на песните. Преди всичко редица материали са незавършени; често се променя размерът на стихотворните редове; многобройни отделни стихове са непълни или удължени, което нарушава метриката и ритъма. Това се дължи не само на известна небрежност и бързина при записването (може би в редица случаи и на липса на музикален усет), но и на обстоятелството, че песните са предимно казвани, рецитирани, а не пети; отсъствието на ясно изразена мелодия е довеждало до метрична нестабилност при възпроизвеждането на текста. Трябва да се съжалява, че Веркович е допуснал тези слабости при записването на песните. В това отношение Димитър и Константин Миладинови са притежавали по-висок поетически усет, по-голяма поетическа и специална култура, поради което техният сборник, излязъл само една година по-късно, превъзхожда Верковичовия. Все пак независимо от своите недостатъци сборникът "Народни песни на македонските българи" представя голяма и ценна придобивка на българската национална култура - както с подбора и богатството на мотиви, така и с количеството на материала: това е най-обемистата сбирка с български народни песни, излязла до 1860 г. (335 песни с 10 889 стиха); огромната част от песните са нови и непознати (само малък брой представят варианти на обнародвани по-рано песни). Колко голяма е стойността на материала, който Веркович публикува, се вижда и от това, че няма избор от български народни песни, при който да не се черпи от тоя материал, нито пък по-голяма студия, в която той да не се използува научно. Книгата "Народни песни на македонските българи" е първата стъпка в дейността на Веркович като фолклорист; тя съдържа само част от материалите, които е събрал и продължава усърдно да събира през следващите години. Той върши това при пътуванията си из Македония, но си служи и със сътрудници, главно учители, както се вижда от кореспонденцията, запазена в архива му в Българската академия на науките. Там се намират и голямо количество от събраните материали. Веркович не успява да ги обнародва приживе главно защото неговото внимание бе насочено към "епохалните открития", които смяташе, че бе направил със старинните (всъщност мними) епически песни от Родопите.

Необнародваните фолклорни материали на Веркович са привличали след смъртта му неведнъж вниманието на български и чужди учени и някои от тях се появяват в печата: 9 песни в Сборника за народни умотворения, кн. X, 1894; две приказки от Солунско (сп. "Македонски преглед", г. IV, 1928); приказки и песни с гръцко писмо (пак там, издадени от Ст. Романски). Материали от Веркович излязоха и в две отделни книги. Първата е "Сборник Верковича, I, Народние песни македонских болгар" (Петроград, 1920), под редакцията на проф. П. А. Лавров. Сборникът съдържа онези 200 трапезарски песни, за които Веркович говори в предговора към първата си книга. За необнародвани фолклорни материали на Веркович проф. Лавров бе съобщил по-рано в обширната си статия "Сборник македонских песен, сказок и обичаев С. И. Верковича" (в Сборника в чест на В. И. Ламански, ч. II, Петербург, 1908).

Втората книга, появила се след смъртта на Веркович, представя сборника "Южномакедонски народни приказки. Из ръкописите на Ст. Веркович", издадени в Прага в 1932 г. от П. А. Лавров и И. Поливка (Лавров-Поливка 1932). Тук са публикувани приказките, запазени в Ленинград, и 34 приказки от софийския архив с вещ научен коментар, с резюме на чешки, с показалец на мотивите и обширно изследване върху езика. От изданието проличава голямата заслуга на Веркович като един от първите събирачи на български народни приказки.

Книжовното и научното дело на Веркович няма да бъде закръглено, ако не се споменат и неговите етнографски изследвания, намерили израз в две книги: "Описание бита болгар, населяющих Македонию" (Москва, 1868) и "Типографическо-этнографический очерк Македонии" (Петербург, 1889). Докато в първата се излагат някои фантастични теории за произхода, бита и езика на македонските българи, втората съдържа ценни проучвания и данни. Към тях трябва да се добавят и редица ръкописи в архива на Веркович, представящи доклади, бележки от пътувания, нумизматически издирвания и др.

Както бе вече загатнато, в дейността на Ст. Веркович има още една важна страница, която, колкото и печална, не може да се отмине без внимание. Касае се за голямата мистификация, на която горещият славянофил, влюбеният в славянската старина Веркович твърде лесно става жертва. Увлечен може би от фантастичните теории на пламенния патриот Раковски, закърмен с духа на романтизма от първата половина на XIX в., Веркович дълго време търси песни за македонски царе като Александър и Филип, за тракийски певци като Орфей и др., вярвайки, че славяните някога са се преселили от Индия и са прастари жители на Балканския полуостров. Усилията му остават напразни: "Моите другари - пише той през 1869-1870 г. в хърватския вестник "Народне новине" - ми обещаха, че ще изпълнят молбата ми, но между лицата, които горе-долу притежаваха някое образование, имаше някои, които не само се почудиха на моята мисъл, но дори я намериха смешна." Но Веркович не се отчайва; той обещава щедри парични възнаграждения на ония, които биха му издирили такива старинни народни песни. Случаят му помага да се срещне през 1865 г. с учителя Иван Икономов Гологанов (от с. Горно Броди, Серско), който добре разбира патриотичната страст на Веркович и умело я използува. Когато Гологанов му доставя първата песен за Орфей от 853 стиха, Веркович преживява необикновено щастлив ден: той смята, че започва нова епоха в славянската наука, и съобщава за своето откритие с възторжена телеграма до славянския събор в Москва (Всероссийская этнографическая выставка) в 1867 г. В края на същата година излиза в отделна малка книга "Древняя болгарская песня об Орфее" (с превод на руски от Р. Жинзифов). Последователно се появяват и двата големи тома: "Веда словена. Български народни песни от предисторично и предхристиянско доба. Книга 1" (Белград, 1874) и "Веда словенах. Обрядни песни от язическо време. Упазени со устно предание при македонско-родопските българопомаци. Книга друга" (С. Петербург, 1881).

От тези три публикации светът узнава, че в юнашко-митическите песни на българското население в Родопите са запазени прастари, предисторически представи и спомени за Орфей, за идването на славяните от Индия, за боговете им Огнебог, Сива, Вишну, Юда и пр., за борбите им с първобитните племена, които живеели на Балканския полуостров, и т.н. По-голяма сензация науката отдавна не бе познавала, при това касаеше се за предълги песни, съдържащи хиляди стихове. От тези открития бяха въодушевени не само славянски, но и видни френски, немски и други учени. Името на Веркович обиколи целия европейски научен свят; разнесе се бързо и славата на незнайните народни български певци от Родопите. На Веркович повярваха такива учени като Е. Бюрнуф, А. Дюмон, О. Дозон, Ал. Ходзко, Я. Шафарик, Вс. Милер, Л. Гайтлер и др. Двама французи анкетираха случая и "потвърдиха" откритието (Дюмон и Дозон). Но заедно с това сборниците "Веда словена" събудиха и съмнение и след дълги научни спорове с усилията на учени като Л. Леже, Йосиф и Конст. Иречек, В. Ягич, А. Пипин, Вл. Ламански, М. Дринов, Ив. Д. Шишманов и др. бе доказано че се касае за мистификация. Установи се, че отбелязаните певци, от които уж са били записвани песните, никога не са съществували или подобни песни никога не са знаели. Изтъкна се също от мнозина, че публикуваните песни по размер, строеж и стил не отговарят на народнопесенната поетика, че са слаби като художествени творби, неясни, мътни, несвързани по смисъл. Доказа се най-сетне, че Веркович е бил подведен - и автор на публикуваните песни е учителят Гологанов, учил в гръцко училище, имащ известни познания по митология, вероятно запознат и с трудовете на Раковски. Веркович му се бе доверил напълно, получавайки тетрадките му с дълги епически песни. Той бе се постарал да го осигури материално, за да може да посвети повече време на издирване и записване на песните.

Да се проследи историята на тая голяма мистификация значи да се разлисти един интересен роман, изпълнен с истинско драматично напрежение. Шумът около "Веда словена" е отдавна отминал и страстите са успокоени. Но все пак не всичко е още изяснено в тоя изключителен епизод от историята на българската фолклористика. Струва ми се, че подлежи на известна ревизия общоприетото становище, че създадените песни от Гологанов представят само празно и бездарно съчинителство. Работоспособността на скромния селски учител е удивителна - за кратък срок той съчинява няколко десетки хиляди стиха. Внимателният анализ на двата тома "Веда словена" може би - без да открива нов и необикновен поетически талант в българската литература през 60-те и 70-те години на миналия век - би ни показал някои интересни творчески пориви. Това е една задача, която българската наука трябва да извърши без излишно въодушевение, но и без предубеждение.

Случаят с "Веда словена" говори за особената роля, която в епохата на нашето национално възраждане се отреждаше на фолклора. Тая мистификация не бе единствена в историята на славянските народи. Тя се предхождаше от мнимото откритие, което в началото на XIX в. бе направил чешкият патриот, писател и учен Вацлав Ханка, издателят на подправените лирически и епически песни "Краледворски ръкопис" (1819) и "Зеленогорски ръкопис" (1820). За тия творби се води борба цял век и най-сетне бе доказана тяхната неавтентичност, но те също изиграха важна роля в чешкото национално възраждане. От патриотично-романтични съображения се бе ръководил и Ст. Веркович, за да повярва на мистификацията на Гологанов. В неговото дело обаче - както Вазов правилно отбелязва - има достатъчно изпълнени с благороден труд и чисто въодушевение моменти, за да не се помрачат несъмнените му заслуги в историята на българския народ и южните славяни изобщо. Дошъл в нашата страна като агент на една чужда национална пропаганда, Веркович обикна нашия народ, изпълни се с дълбоко уважение към творческия му гений, опита се да проникне в неговата историческа съдба и стана негов горещ приятел и почитател, истински български патриот.


* * *

Първото издание на бележитата книга на Ст. Веркович "Народне песме македонски бугара" отдавна е библиографска рядкост. Преиздаването на книгата се налага както за научни цели, така и за да стане достъпен на по-широк кръг читатели богатият избор от песни, който тя съдържа. Всъщност настоящото издание е трето поред, като се вземе пред вид изданието, направено преди няколко години в Югославия от д-р К. Пенушлиски с променено заглавие "Македонски народни песни" (Скопие, 1960).

Поставихме си за задача да възпроизведем точно текста на Веркович - на съвременен правопис, но с пълно спазване на всички езикови особености. Това не бе твърде лесно, като се имат пред вид непоследователността и грешките, допуснати от Веркович. Той не е познавал добре българския език; не е могъл да долови много особености на диалекта на песните (така например, смесва архаичната ятова гласна с обикновено е). Не се старахме обаче да прокарваме някаква последователност в езика и правописа, да отстраняваме неправилностите и неточностите - оставихме ги така, както са в оригиналното първо издание (оправени са само очевидните буквени грешки).

Преводът на посвещението и на предговора е направен от А. Игов, преподавател по сърбохърватски език в Софийския университет "Климент Охридски"; речникът на непознатите думи е изработен от Ел. Огнянова. Оригиналният сръбски текст на посвещението и на предговора и обяснителният речник на Веркович, предназначен за сръбските читатели, даваме във факсимиле.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В по-старите изследвания и статии като дата на неговото рождение погрешно се отбелязва 1827 г. Точната дата установи К. Пенушлиски (1960). [обратно]

2. Селата Горно Броди (Серско) и Лехово (Легенско) се отбелязват от А. П. Стоилов (1916: 52). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Лавров-Поливка 1932: Lidove povidky jihomakedonske. Z rukupisu St. Verkoviovych. Vidali Petr A. Lavrov a Jiri Polivka. V Praze, 1932.

Пенушлиски 1960: Пенушлиски, К. Прилог за биографията на Стефан И. Веркович. // Трудови. Орган на Катедрата за история на книжевностите на народите на ФНРЮ, Скопие, 1960, г. I, кн. 1-2.

Стоилов 1916: Стоилов, А. П. Показалец па печатаните през XIX век български народни песни. I. София, 1916.

Шишманов 1966: Шишманов, Ив. Д. Френската наука и "Веда словена". Избрани съчинения. Т. 2. София, 1966.


You are not allowed to view links. Register or Login

Offline chech224

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 74
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #8 on: April 08, 2009, 16:05 »
Разговор на Гологанов с Хасим от с. Чавдарли, Пазарджишко

(От предговора към книгата на И. Богданов 'Веда Словена'. Превод от руско издание, от преди 17-та година. Затова текстът, в този вид, след два превода, няма нищо общо с помашкия диалект!)

...
– Бог да ни помага, приятелю, и на тебе и на всички. А занеш ли, чул ли си, вие помаците как сте дошли и сте се заселили в планините на Доспат.

– Когато дедо ми ме учеше и ми разказваше песните, плачеше и говореше, че някога наще деди били най-прочутите юнаци на земята и са населявали 'Край земя', а техният войвода Помаш, „удальцом волхвам“ (не зная точното значение на тази руска дума!?) наричан, летял като птица, ходил на небето и служил на Бога, който му наредил да отиде в „Юдината (самовилската) земя“, за да го научат Юдите на всякакви занаяти и особено на битки, кога се иде на война. И когато отишъл там, залюбил щерката на Юдиния крал, оженил се за нея и я взел в двореца.

Тогава дошли до двореца много жалби, че няма къде вече младите да орат и добитъка да пасат. Замислил се той, какво да прави, а господарката дошла при него и казале, че не може повече да останат на тази земя, а трябва да събере младежите, да вземат саби и стрели и да тръгнат да търсят друга земя. Послушал той господарката си, събрал младежите и момите, а на момите и невестите, господарка била неговата кралица. Ходили по земята и където минели завладявали я и поставял войводи да управляват, и градове строили, и им слагали имена, каквито са им били имената на „Край земя“. Така наричали с подобни имена, реките и моретата, та да живеят дружно и да не им е тъжно за оставената „Край земя“.

Когато завладели много земи, и му омръзнало да ходят повече, попитал кралицата, съгласна ли е да съберат войводите и да поделят земята що са я завладели, с девет големи града, и да хърлят жребий, та кому кое се падне, там да управлява, а той да е първ войвода и да разрешава всички спорове каквито стигнат до него. Но Кралицата казала, че трябва още да ходят, докато не намерпт земя подобна на Юдината (самовилската), и като я завладеят, да построят градове и села и там да се заселят. Войводите му да останат на полето а той в планината, така както на 'Край земя', войводата живеел в планината и другите войводи отивали при него за съдене, при спорове, и за да учат всякакви занаяти.

Послушал той господарката си и търсили такива места, докато стигнали планината Доспат, която била пуста. Заселили я, направили градове и села, и в памет на „Край земя“, нарекли планината „Бела гора“ или „Белита“. И като се заселили и станали прочути навсякъде, тогава от „Край земя“ започнали да идват Юдите самовили, да ги учат на всякакви занаяти. Поради това започнали да вярват, че сам Бог се спуснал от небето и ги е учил на всичко. А от този войвода Помаша, сме започнали да се наричаме помашки род, и че когато сме имали царе, не сме имали нещастия, понеже Юдите – самовили са им помагали. Но дедо ми казваше, че някога пак ще се върнат тези златни години и синовете ни ще покажат участ, от която всички ще се уплашат.

– Когато са дошли наще деди на тази земя, имали ли са писменост и книги?

– Приятелю, ама защо ме питаш, нали ти казвах, че те са били най-учените в онова време. Дедо ми казваше, че са имали учители (влъхви?), които са им клали жертви, и им казвали какво ще се случи (предсказвали са им). Тази вяра е имала много книги, но на най-голяма почит са били песните, когато влизали в бой и когато ги нападало некое зло. Учителят пеел и колел жертва на Бога, а момичетата свирели със свирки и се занимавали със домакинството.

Ако искаш вярвай, но нашите деди са били най-учени и всички са идвали при учителите ни да питат, кое как да правят.

– Не си ли чувал някъде да са попадали на такива книги или свитъци?

– Дедо ми казваше, че такива книги е имало във всяко село в Доспат, докато не дошли друговерци (вероятно - римляните?). Тогава враговете ни много тормозели дедите ни с вярата, така че никой от юнаците, нито с храброст, нито с късмет не е можал да ги опази, и започнали да горят старите книги. Тогавашният цар издал заповед, в кого намерят такава стара книга, да го накажат със смърт. Тогава некои вдигнали въстание против царската заповед, но царят с помоща на враговете, ги надвил и ги разгонил. И едни предпочели да оставят отечеството, но не вярата, а други тайно пазели старата вяра и книги.

Така се разправили нашите врагове, за да не се страхуват от дедите ни, но ще постигнем с вярата това, което с късмета не сме можали, и ще запазим нашата чест във всичко, което е произлезло от нас, и после ще дойде време, когато нашите деца ще вземат връх, защото и Бог не е съгласен (да е така), за да управляват само тези, от които е произлязло всичко на земята.

– Не знаеш ли сега да има някъде скрити такива стари книги?

– Може и да има някъде скрити такива книги, които учителите са скривали, за да не ги намерят наще врагове. Преди 5 години ми разказа един от село Дьовлен, че когато строил къщата, изкопал един сандък за патрони, в който нямало нищо друго, освен 5 кожени книги, които той взел и показал на ходжата. А той му казал да ги пази много и никому да не ги показва, докато не дойде някой от Московската земя и даде за тях нещо - много пари, и ще му окаже голяма почит, че в неговия дом са се намерили такива стари книги, още от онова време, когато нашите деди са били в „Край земя“.

Та Приятелю, както го научил ходжата, и до ден днешен ги пази в сандъка, закопан на едно место в дома си, а от как ги е бил изкопал, са минали около 20 години.

Друг приятел от село Баня, ми казваше, че когато орал на нивата, намерил една малка пещеричка, в която имало много човешки кости, а сред тях железно сандъче, в което имало златни пръстени, гривни и огърлици, и две много големи книги. Та пръстените и другите скъпоценности извадил, а книгите оставил и довел ходжата от селото, за да ги види и прочете. Ходжата неможал да прочете нищо, затова се разсърдил, запалил огън и ги изгорил, и казал, че сигурно е нещо магьосническо от неверниците. И ако ги намери некой неверник, веднага ще прочете и ще разбере, че някога са имали царство, което турцитеняма да позволят у нас. А златните ценности ги претопил при един ковач в Пазарджик, и с това си оправил домакинството.

Та така, човече, по нашите села сигурно има много места, където за заровени книги в земята или скрити по дворовете, но вече никой не ги вади, а ги крият в скривалища. Някога са били много повече, ако не са ги горили ходжите, а и сега много приятели са ми казвали, че са намирали такива книги, но ходжите ги горили.

–  Ако даде Бог, приятел, веднага ми пращай, ако ти попадне нещо от това златно време на наще деди, и чрез тебе вие помаците ще се сдобиете с честта, която сте имали някога. Затова те умолявам, щом узнаеш нещо за тези книги, веднага иди в село Дьовлен, и за колко дни оставиш своята работа, ще ти платя за всеки ден по 6 гроша, а ако намериш и донесеш такива книги, и ако това са книги, на които са записани песните на наще деди, тогава ще ти дам награда 1000 гроша

– Добре, приятел, аз сега един месец ще пообикалям из селото, да поразпитам за такива книги, и съм съгласен, ако ми платиш по 6 гроша за ден, а ако успея да уговоря приятеля от Дьовлен да ми продаде книгите, но не знам как ще стане, понеже имам жито вкъщи само за 20 гроша, а без пари може да не ги даде, а може и много скъпо да поиска за тях?

– Ти гледай само да го уговориш да ги даде, а за парите ако иска нека сам дойде, само да донесе книгите, и тогава ще поговорим за цената, а ако не може да дойде, тогава ти разбери цената и веднага идвай при мен за парите.

– Така ще направя, сега ще се занимавам с това и ще пообиколя и по другите села, но скоро при тебе не ще мога да дойда, понеже ще трябва да се наемам на работа по нашите села.

– Добре, когато можеш, тогава ела, само гледай да намериш стари книги.
......................................




(Превод от руски, от книга издадена преди 17-та година. Затова текстът няма нищо общо с помашкия диалект! Така се получава, понеже за сега нямам на разположение българското издание, и текстът на много места не е съвсем точно преведен, а и след двата превода – от български, на руски, и сега от руски, на български, непременно има много неточности, но важен е смисъла, а той не е променен!  Не искам да отлагам публикуването и да търсия оригиналния български (помашки) текст, понеже считам тези разговори за много важни!)

И още едно пояснение:
Множеството събрани от Гологанов и издадени от Веркович, наши древни песни, не без основание са озаглавени "Веда Словена", защото наистина става въпрос за най-древни предания (и книги)!
А за тези, които не са чели тези песни, ето един куплет, цитиращ отделните книги от древните славяно-арийски веди:

'Вета книга и звезница,
И Звезница и Земица,
И Земица и Ратина,
И Ратина и Петица.'

Вета книга - книга с празнични - обрядни песни
Звезница - звездна книга, за звездобройци - предсказатели
Земица - описание на земите, в които са живели и през които са преминали пра-пра дедите ни.
Ратина - Книга с бойните песни
Петица - Петокнижие с песни за боговете и Богините
...

You are not allowed to view links. Register or Login


Offline tsigahrah

  • Member
  • **
  • Posts: 9
  • Gender: Male
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #9 on: April 12, 2009, 14:12 »
"Веда Словена" е феноменален труд и всички можем да се гордеем с него - независимо дали се чувстваме помаци, българи, турци, гърци или македонци - "Веда Словена" е богатство за цялото човечество. Защото песните са красиви и вълнуващи, изпълнени с впечатляваща дълбочина и многопластовост, човечност.
Макар и да пиша за пръв път, отдавна чета в този форум и знам, че темата за "Веда Словена" е повдигана неведнъж. Покрай споровете дали е автентична или не, от време на време се надигат гласове, че не трябва да се интересуваме от тези песни, защото те са езически. С малко закъснение ще отговоря на онези от нашите съфорумници, които мислят така, че могат да се вгледат в чуждите страни и да видят как там се отнасят с езическите старини:
 - Египет - макар гробниците и пирамидите да са служели на езическите богове - властите и местните се отнасят с голямо уважение и съзнават, че техните старини са важни не само за тях, но и за целия свят
 - Турция - останки от древните градове и храмове се проучват внимателно, запазват се, опазват се
 - Гърция - доволно християнска (почти фанатизирана) страна - старите храмове, статуи, гробници се пазят по-добре и от сградата на парламента. Всичко се тачи, камък върху камък да намерят и се обявява за национална светиня.
 - Италия - същото положение
 - Мога да дам същите примери и с Йордания, Мексико, Иран, Сирия.
Хората освен, че се гордеят с достиженията на древните, правят наука, а не на последно място и привличат много туристи и от това печелят местните хора.
Представете си сега през година-две да се прави събор "Веда Словена", където да се събират певци, свирци и танцьори от целия регион - да се надпяват, надсвирват, да показват старите занаяти, така че и младите да се учат, и да им е интересно. Ако "Веда Словена" се популяризира повече в чужбина, ако се изучава в училище - на такива събори ще идват хиляди гости и вярвам, че това ще помогне и на местните да заживеят малко по-сносно.

Offline Сидхарта

  • Historian
  • *****
  • Posts: 887
Ynt: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #10 on: April 12, 2009, 23:04 »
You are not allowed to view links. Register or Login
"Веда Словена" е феноменален труд и всички можем да се гордеем с него - независимо дали се чувстваме помаци, българи, турци, гърци или македонци - "Веда Словена" е богатство за цялото човечество. Защото песните са красиви и вълнуващи, изпълнени с впечатляваща дълбочина и многопластовост, човечност.
Макар и да пиша за пръв път, отдавна чета в този форум и знам, че темата за "Веда Словена" е повдигана неведнъж. Покрай споровете дали е автентична или не, от време на време се надигат гласове, че не трябва да се интересуваме от тези песни, защото те са езически. С малко закъснение ще отговоря на онези от нашите съфорумници, които мислят така, че могат да се вгледат в чуждите страни и да видят как там се отнасят с езическите старини:
 - Египет - макар гробниците и пирамидите да са служели на езическите богове - властите и местните се отнасят с голямо уважение и съзнават, че техните старини са важни не само за тях, но и за целия свят
 - Турция - останки от древните градове и храмове се проучват внимателно, запазват се, опазват се
 - Гърция - доволно християнска (почти фанатизирана) страна - старите храмове, статуи, гробници се пазят по-добре и от сградата на парламента. Всичко се тачи, камък върху камък да намерят и се обявява за национална светиня.
 - Италия - същото положение
 - Мога да дам същите примери и с Йордания, Мексико, Иран, Сирия.
Хората освен, че се гордеят с достиженията на древните, правят наука, а не на последно място и привличат много туристи и от това печелят местните хора.
Представете си сега през година-две да се прави събор "Веда Словена", където да се събират певци, свирци и танцьори от целия регион - да се надпяват, надсвирват, да показват старите занаяти, така че и младите да се учат, и да им е интересно. Ако "Веда Словена" се популяризира повече в чужбина, ако се изучава в училище - на такива събори ще идват хиляди гости и вярвам, че това ще помогне и на местните да заживеят малко по-сносно.
-съгласен съм с теб- културните достижения плод на материалната или на духовната култура трябва да се пазят те са част от историята а историята е част от нас -щем не щем историята по свой си начин влияе на живота ни.

Offline chech224

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 74
Re: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #11 on: October 20, 2009, 00:36 »


РАЗГОВОР С ХАСАН ОТ СЕЛО КОРОВА
– Тези песни що си ми казал, от кого си ги научил?
– Научих ги от амижето (байно) ми, който беше прочуен песнопоец на секъде по нашите села.  Той знаеше и много други песни, но не можах вред (всичките) да ги науча.  Знаеше и една песна, която, когато я пееше, траеше три дни и три нощи.  Аз имах много мерак да я науча, но не можах, че беше исафтан дишери (необикновено) голяма.  Още ма е много яд, че не можах я запомне, но що да правя, че Господ не ми е дал толкоз ум, колкото дал на амиджето.  Много пъти ми я казуваше, за да я науче, но после като виде, че неша мога да я науче, плачеше и думаше:  – “Ах!  Докога съм аз жив ша се славет нашите дедове с тази песна, която изпели нашите царе.  Като умра яз, със мене заедно ша загине и песната, която останала и са сохранила между нас да са пее от толкова неброене години, а сега може от гюнефете (греховете ни) повелил Господ да загине”...  Та и ти ли са чудеш бе чорбаджи, колцина други са се чудили като тебе!  Зер ние не сме (Нима не сме) били като вас кабадани (юнаци), затова и Господ ни е давал сила на ума, та лу що чуехме, запомнювайме го, като как ти писуваш на книгата, тъй и аз съм писувал на умът си, онова що съм слушел.  Абе и това е от Аллах (от Бога), за да се учюва (съхрани) нещо от нашите дедове.  Имал съм толко мерак на песните, щото само еднош да чуех некоя песна, лу колко (колкото) голема да и да била, записувах е като на книга.  Затова са е чюдил и дедо ми, и ми е думал, че съм бил като него на умът.  Ние сме имали мерак на песните и драго ни е  било да ги слушаме, но сега нашите момчета нещат да знаят, защото хми (им) кажуват ходжите, че е гюнеф да пеят песни, а и кой пея, имат го за безверник.  Преди 5 години дойде в селото един хоже от Арчелебийско, по времето на рамазанът.  Той тимбих (разпит) усторил на нашите ходжи, кой пея песни да го не пущат на джамията.  Тога и на мене тимбих усториха да не пея.  Три нидели ни отидох на джамията, и от тога вече  ни съм пел.  Сега само на тебе що казах (песните). 
– Как ти е казувал дедото песните, та си ги научил?
– Той ми казуваше, че негов дедо, от когото той изучил песните, заръчал му бил и го приклел, че не ще има хаир, ако не ги каже на друг, който има мерак.  Сека вечер ми казуваше и за малко време научих, колкото песни знаеше.
 
РАЗГОВОР С ПОМАКЪТ ХАСИМ ОТ СЕЛО ЧАВДАРЛИ,
ПАЗАРДЖИЙСКА КААЗА, ОТНОСИТЕЛНО НАРОДНОСТТА
 
– Благодаря ти много амиже, че ми исказа толко песни, които са от годините още на нашите стари дедове, и са ги запазили досега за техен ихтибар (почит), но сега ша та питам и за други работи и ти са моля да ми кажеш.
– А бе, чорбаджи, питай ме каквото сакаш, и онова що знам, ша ти кажа.  Аз от сега та имам като брат, чунки бакшишът що ми даде, падна ми като от небето, като от бога, та да си купя жито на децата да поминат барем две недели, а сетне аллах кирим (бог е милостив).  Ако ми веруваш чорбаджи, оставил съм децата си с 10 оки жито, ... но докат са върна дома си, ща има ли що да ядат децата, и аз не знам, че остави моите деца, но и на синът ми децата аз ги храня, че е на кура аскери (служба по жребие) вече от две години.
– Има господ, амиже, за сички и за тебе.  А знаеш ли или чул ли си, вие помаците как сте дошли и сте се заселили в планината Доспат.
– Кога дедо ми ма учеше и ми казваше песните, разплакуваше се и ми думаше, че едно време нашите дедове били най-прочуените по земята за юнаштвото си, и тие седели на край земя.  Техният войвода, Помаша юдица, назоваем, бил фъркат като пиле, та ходил дур по небето, та лафувал с бога, който му дал изим (разрешение) да ходи и на Юдинската (самодивската) земя, та го учили юдите (наречници – самодиви) на секакви занаяти, и най-вече, как да се бие, кога ходи на юрдие (на война).  Той като ходил залюбил дъщерята на самодивския крал и се оженил за нея, та си я откарал в сарая.  Един ден дошли мнозина в сарая му с плач, че немало место където всички да орат и да им пасе стоката.  Той се зачудил какво да прави.  Ханката му (Жена му) захванала да му думе, че е стига вече да седи на оная земя, но да си земе сабята и стрелата, да поведе юнаците си и да тера (търси) друга земя.  Той послушал жена си и като закарал най-младите юнаци, моми и ханки (невести), от дето минавал, заптисвал (завладявал) и оставял негови войводи да управляват онези места.  Които градове завладявал, турял им други имена, с каквито имена били градовете им на край земя.  Тъй правел и с реките и с моретата, та на дружината му да се струва, че са си на край земя.  На юнаците той бил войвода, а на момите и невестите, глава била жена му. 
Като завладял много земя и му се додяло да ходи повече, попитал жена си, дали е добре да събере войводите си и да подели земята що е завладял, на девет големи града, да хвърли чоп и всеки войвода да управлява земята, паднала му се на чопът, а той да им е първ войвода и за секо нещо да се допитват с него.  Ханката му (жена му) не станала каил (не се съгласила) и му казала, че трябва да ходи още по земята, дорде намери такава планина, каквато била юдинската (самодивската) планина.  И нея като завладее, тамо да се засели, да построи градове и села, а другите войводи да се заселят по полето, а той в планината, и както на край земя войводите живеели в планината при самодивската краля, та се допитвали до него и се учели от него на всичко. 
Затова той послушал ханката си и терал такава планина, дорде дошел в Доспат, която тогава била пуста, но той изградил градове и села, та я заселил и за спомен от оная планина в крайна земя, нарекъл я Бела гора и Белюр планина.  И като се заселил в нея, започнали да идват от край земя самодивите и учели човеците на секакви занаяти.  После захванали да вярват, че сам Господ слязъл в планината и учел човеците на всяко нещо.  А от онойзи войвода Помаше, сме останали ние и закачаме от помашкия сой.  Че когато ние сме имали царе, от нас по-юнаци нямало, защото ни помагали самодивите.  Но пак, казваше дедо ми, когато и да е, ще се завърнат за нас онези златни години, в които пак нашите синове ще показват юнаштво, с което ще плашат всички.
– Когато са дошли нашите дедове по тая земя, нямали ли са те писмо и китапе (книги)?
– Ама чорбаджи, какво ме питаш?  Дума ти казувам, че тие били най учени от онова време.  Дедо ми казваше, че тие си имали ходжи (духовници) които им колели курбана и им казвали какво ша стане.  Тяхната вяра имали много книги, но които били най-почитани били пет, които ги пели, когато отивали на юрдия и когато ги нападало некакво зло.  Ходжата пеял и колел курбанът на бога, а моми свирели със свирки и служили.  Ако сакаш чорбаджи вярвай, че онова време нашите дедове били най-учените по земята, и другите сички дохождали , та се допитвали до ходжите им за секакви работи.
– Чул ли си нейде да е имало скоро от онези книги или китапе?
– Дедо ми казваше, че такива китапе имало в секо село в Доспат, дур да станат кауре (преди да станат неверници).  Тогава нашите душмане, като ги надвили нашите дедове с вярата, която никой юнак с никакво юнаштво не можел да достигне, най сетне зафанали да горят онези наши книги с техното (нашето) умение (наука).  Тогавашни наш цар издал заповед, у кого се намерят онези стари китапе, ще го накажат със смърт.  Тогава едни се противили на царската повеля, дори кавга устроили, но царят спомогнат от душманите, ндвил им и ги разгонил.  И те предпочели да оставят отечеството си, а не вярата си, и тръгнали по земята, а други скришом си чували старата вяра и китапите.  Това го правели нашите душмане, не че ги е било грижа за нашите дедове, но да достигнат с вярата онова, което с юнаштво не могли и да се запази почитта към нас, че всичко от нас е излязло (Неяснотата в изказа е според оригинала!).  Но пак ще дойде време, когато нашите дедове пак ще си върнат нашата слава, защото и Господ не е съгласен да страдат толко онези, от които всичко е зависело на земята.
– Сега не знаеш ли да има скриени нейде такива китапе?
– Може да има скриени нейде по земята, за да не ги найдат душманите.  Сега има вече 5 години от как ми е казвал един от село Дьовлен, че като правил къщата си, изкопал един сандък от куршуми, в който нямало нищо друго, а само 5 китапе от кожи, които, като ги извадил, показал на хожата.  Той му рекъл да ги чува (пази) харно и да не ги дава на никого, дур дойде некой да ги тера от Московската земя, за които ще му даде много пари и ша има голяма почит, че са намерили дома му такива стари китапе, още от онова време, когато биле на край земя нашите дедове.  Приятелят ми, както го учил хожата, до ден днешен ги чувал в сандък, закопани на едно място в къщата.  А от как ги е изкопал (намерил) от земята, може да има вече 20 години.  Друг един приятел от село Баня ми казваше, че като орал на нивата си, намерил една малка пещеря, в която имало много човешки кокале, а сред тях имало едно малко сандъче от желязо, в което имало златни пръстене, наушници и гердане, и два много големи китапа (книги).  Китапете ги оставил и закарал хожата от селото да ги види и да ги прочете.  Хожата не можал нищо да познае (прочете), затова се ядосал та запалил огън и ги изгорил.  Казал му че (книгите) са още от каурските писания и ако ги найде некой каурин (гяур), ша ги прочете и ша се научи, че и тие имале едно време царщина, което не ще е добре за турците.  А златото претопил при един куюмджия (златар) в Пазарджик и си направил такъми (накити) за ханката си.   И тъй чорбаджи, по нашите села трябва да има на много места стари китапе, заровени в земята или скрити по къщите, но чинки нема кой да ги тера, тъй си таят по кюшетата.  Едно време имало много повеке, че хожите не ги горели, а сега много приятели са ми казвали, че са намирали такива китапе, но нашите хожи ги са горели.   
– Господ та е амижа, максус пратил (Господ те е байно, нарочно пратил) при мене, за да куртулисаш (спасиш) нещо от онези златни години на нашите дедове, а през тебе вие помаците да си дотъкмите (придобиете) онзи ихтибар (слава), който сте имали едно време.  Затова ти се моля, от сега нататък да питаш за такива китапе и да идеш нарочно в село Дьовлен, и колкото дни се забавиш по тая работа, ша ти платя за секой ден гюнделък (надница) по 6 гроша, а ако направиш да искараш ония китапе, и ако са от онези китапе, на които са писани песните на нашите дедове, ша ти дам бакшиш, до 1000 гроша.
–  Арно бе чорбаджи, аз ша хода по село за един месец да питам за такива китапе, и ставам каил (и съм съгласен) да ми платиш по 6 гроша гюнделък, а ако кандардисам приятеля си от Дьовлен да ми продаде китапите, тога какво да правя, че нямам жито за 20 гроша в къщата си, а без пари може да не даде, а може и скъпо да ги тера (да иска).
– Ти гледай само да го кандардисаш да ги даде, а за парите тъй ще правим, сам той да дойде тука да донесе китапите, та каквото и да е ша са погодиме за апзарлъкът.  Ако ли не може да дойде, тога ша направиш ти пазарлъкът и ша дойдеш до мене да земеш парите.
– Тъй чорбаджи бива, и сега за това ша са мъче, ша терам и по други села по достовете, но скоро не мога да дойда при тебе, че сега вейке по нашите села влизат в работа.
– Добре, но когато можеш, тога да дойдеш, само гледай да намериш нейде стари китапе.
....................
 Разговорите са преписан от книгата на Иван Богданов “Веда Словена и нашето време”.

You are not allowed to view links. Register or Login


Offline EvroPOMAK

  • Global moderator
  • ****
  • Posts: 1410
  • Gender: Male
  • POMAK - POMAKY
Re: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #12 on: June 19, 2012, 18:57 »
Дали отнова пак за сметка и върху гърба на Помаците, историцте са създавали или са фалшифицирали историята на Помашкия народ!  ::) 8) ;)

Най-известният български фалшификат е несъмнено Веда Словена[14]. Случаят Веда Словена е историята на компилацията, публикацията и драматичното социално съществуване на два тома, които съдържат епически, лирични, ритуални и митически песни, събрани и записани предимно сред българските мюсюлмански общности в Западните Родопи. Първоначално песните са приветствани като „откритието на века“ поради това, че в тях се вижда запазена най-старата историческа памет: траки, Орфей, Алек­сандър Македонски и т.н. Веда Словена създава фурор в академичния свят от Русия до Франция, който се запомня в историята като най-голя­мата мистерия около публикуван фолклор, дебатите върху който все още продължават. Сензацията се дължи на факта, че песните, публикувани от Стефан Веркович, „записани“ в забутани краища на Родопите, предлагат доказателства, които обръщат наопаки общоприетите концепции за евро­пейската предписмена история. Името на ведите неслучайно се свързва с индийската традиция на ведическа поезия. Т е съдържат легенди за това, как са измислени плугът, сърпът, лодката, житото, виното, писмеността, и създават легендарно митологична концептуална рамка, в която всички – индийският бог Вишну, тракийският поет Орфей, македонските царе Фи­лип и Александър, Троянската война – присъстват. Едно кратко сравне­ние: най-известният германски епос Песента на Нибелунгите се състои от 9776 стиха, докато двата тома на Веда Словена съдържат 23 809 стиха. Веркович твърди, че той разполага с още десет пъти по толкова[15].

Първият том на Веда Словена е публикуван в Белград през 1874 г.[16] Седем години по-късно, през 1881 г., е публикуван вторият том[17]. За да разпространи книгата и да защити своето „откритие“, Веркович заминава и живее в Русия между 1877 и 1891 г. След това се връща в България с намерението да организира експедиции и да намери доказателства за автентичността на публикуваните от него песни. веркович умира разоча­рован през 1893 г.

Началото на мистерията се дължи на българския учител Иван Г ологанов (1839-1895). Той е роден в село Тарлис (днес Сидерокастрон в Гър­ция) и прекарва целия си живот като селски учител там, където твърди, че е намерил и записал песните от Ведата срещу скромно заплащане от Веркович за цели дванадесет години. Стефан Веркович публикува събра­ните песни от свое име. Критиците на Гологанов използват като основен аргумент факта, че Гологанов е необразован човек и поради това лъже. Т ози аргумент обаче не издържа критика. „Обикновеният и невеж“ сел­ски учител произлиза от добре образовано семейство. Един от неговите братя по-късно става академик, както и митрополит на Скопие. Другият му брат е игумен на Бачковския манастир, вторият по значение манастир в България. Иван Гологанов знае старогръцки и новогръцки; познава гръцката митология в детайли и има омир за идол. Гологанов познава неговата поезия изключително добре[18].

Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893) е също забеле­жителна фигура. Той получава образованието си във францискански ма­настир в Босна. По-късно става платен агент на сръбското правителство и се заселва в Македония през 1850 г. с цел да пропагандира сръбската кауза сред местното население. Но през дългите години, в които живее в македония, той проявява и качества на истински учен при събирането на фолклорни, етнографски и географски свидетелства. Воден от своята колекционерска страст, Веркович запазва многобройни древни ръкописи, монети и други артефакти[19].

Най-авторитетният критик на автентичността на Ведата е професор Иван Шишманов, който изцяло подкрепя първоначалната теза на френ­ския изследовател Луи Леже. Според него славянските народи приемат Веда Словена толкова ентусиазирано и безкритично, защото виждат в тази книга някакъв вид бягство от мрачната действителност.

Последният нерешен въпрос е кой е истинският измамник – Верко­вич или Гологанов? Гологанов праща на Веркович записи всяка седмица. Но Веркович не е доволен от съдържанието на песните. Той иска пес­ни за Орфей, за Александър Велики и други македонски царе и обещава на Гологанов да му плати двойно, ако намери песни с такива сюжети... И след не повече от два месеца Веркович получава „най-голямото бо­гатство“ – песен за Орфей, съдържаща 853 стиха. Това е превратният момент в отношенията между двамата – Веркович наема Гологанов на редовна заплата от хиляда гроша, за да продължава да събира и записва фолклор за него. Веркович даже променя името на своя помагач от Ико­номов на Гологанов, за да звучи „по-славянски“[20] !

Тезите на защитниците не издържат академична критика. дебатът за Веда Словена тихо заглъхва с надмощие на критичната академична ли­ния, неприемаща автентичността и.

Изведнъж, през 80-те години на ХХ в., Веда Словена отново се поя­вява с гръм и трясък на българската сцена. Няколко водещи литературни издания и седмичниците Литературен фронт и АБВ стават арена на може би най-ожесточената полемика по исторически въпроси сред българската общественост по време на социализма. Съвременните учени – фолкло­ристи, историци, литератори, и местните изследователи спорят отново по същите въпроси, които близо век преди това са чертали междата между патриотично-романтичната тенденция и критично-академичния дискурс. Сякаш този спор никога не е бил воден и най-малкото решен. Въпросът е друг: защо точно в началото на 80-те години? Отговорът може да се намери в климата, създаден от завоя в българската културна политика по това време, белязано от председателството на Людмила Живкова на Ко­митета за култура. Създателите на доктрината 1300 години България са екип от историци, за които единствената възможна успешна политика за България е акцентиране върху културната дейност и изключително акти­визиране на пропагандата на българските културни постижения, предим­но на историческото наследство. По този начин завоят, за който говоря, премества центъра на тежестта от мъглявите и фалирали постулати на комунистическия интернационализъм към един тип политика, която може да се нарече „социалистически национализъм“. Този обрат впрочем не е чужд и на другите страни в Източна Европа. Той е един от най-важните симптоми на кризата в обществото – криза, която е първо идеологическа и чак след това политическа и икономическа. Национализмът винаги е бил изпитаното, надеждно оръжие в такава ситуация.

Съществуват няколко конкретни предпоставки, които предопределят развитието на дебата около Веда Словена. През 70-те години изследвани­ята на тракийската древност по така наречените български земи получават за първи път своята самостоятелна институция – създаден е Институтът по тракология към Българската академия на науките. Учени и аматьори се втурват да търсят останки от тракийското минало навсякъде из забра­вените краища на България. Съживяването на сенките, хвърлени от Веда Словена, върши прекрасна работа за пропагандата на каузата на тракологията. В дебата участват известни фигури и техният спор се нажежава до червено. в глухотата и безинтересността на българската преса този спор идва като живителна струя. В крайна сметка дебатът не довежда нито до академичен, нито до обществен консенсус, но острастеността на участни­ците в него попада в десетката на политиката на новия социалистически национализъм.

Социалното битие на Веда Словена в българската хуманитаристика е поддържано от силна националистична линия, от непресъхващо жела­ние да се намират колкото може повече доказателства за древната исто­рия на българите в подкрепа на тезата, че историческата идентичност на народа е запазена в неговия фолклор. Кулминация на тази линия е спорът в края на XX в., който има за задача да обслужва идеологически държава­та и нейната официална културна политика, чиято крайна цел беше да се докажат автохтонните корени на българската култура, или, другояче ка­зано – на мита за примордиалността, неизменна част от всяка национална идеология.


You are not allowed to view links. Register or Login

Offline KaraIbrahim

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1282
  • Gender: Male
Re: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #13 on: June 20, 2012, 00:08 »
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline EvroPOMAK

  • Global moderator
  • ****
  • Posts: 1410
  • Gender: Male
  • POMAK - POMAKY
Re: ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
« Reply #14 on: June 20, 2012, 11:35 »
Може би е най-доре това произведение да си се нарече "ВЕДА ПОМАКЕНА", защото това богатството е събрано от Помаците!  8) :)

"Според него дядо му наистина е събирал песните от българомохамеданите. А за Спириев те са загадка. Между песните, записани от прадядо му, и техния говор има абсолютно съвпадение. Според него те са заселени у нас от Персия. Така му признавали самите помаци в Гоцеделчевско: "Нашите поверия са такива, че ние сме докарани от Персия." Единият вариант, е че са потурчени там, другият - по-меродавният, е, че това е станало по българските земи. Изследвачът се позовава и на факта, че и днес те правят цветен хляб, както е писал дядо му във "Веда Словена". Обичаят е запазен в селата Абланица и Блатска. "

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42