Български > История
ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ
Тоска:
Съдържание
ПРИЗНАНИЕ /ВМЕСТО ПРЕДГОВОР/...........................................................3
Aспекти на идентификационната и терминологична проблематика на
населението в темата...........................................................................................7
Идентификационни аспекти на населението................................................7
Контактите на арабите с населението на Балканския полуостров през
VII-X в...7
Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров
през ХІ- ХVІ в............................................................................................12
Създаване и укрепване на Османската империя и приноса и в
разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония..............17
Терминологични аспекти на населението...................................................36
Помаците от Руско-османската война 1877-1878 г. до навечерието на
Балканскатa войнa 1912-1913..........................................................................42
Помаците в Източна Румелия.......................................................................42
Помаците в Княжество България................................................................53
Помаците останали на територията на........................................................64
Османската империя след подписването на Берлинския договор от
01.07.1878 г...64
Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и
Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г....................................78
Помаците в периода 1912-1923......................................................................84
Помаците по време на Балканската война от 1912 г..................................84
Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913)..........................89
Помаците по време на Междусъюзническата война от 16.06.1913 г.........101
Помаците от навечерието на Първата световна война до края на
управлението на БЗНС....................................................................................119
Помаците в периода 1924-1944 г...................................................................126
Помаците в периода 1924-1934 г...............................................................126
Помаците в периода 1934-1939 г...............................................................138
Помаците в периода от началото на Втората световна война до 1944 г.
...138
Бележки...169
Изворна литература.........................................................................................181ПРИЗНАНИЕ /ВМЕСТО ПРЕДГОВОР/
от академик д-р ПЕТЪР ЯПОВ - историк, писател и мемоарист, автор на книги с историческо съдържание, включително и труда “ПОМАЦИ”
Когато ме помолиха да дам мнението си за настоящия ръкопис, просто се съгласих за да не обидя автора. Той ме бе удостоил с внимание, признавайки ме за специалист в областта, а аз дори без да погледна ръкописа, да напиша някакви шаблонни слова! Не биваше така да постъпя. И го приех, но все пак с едно пренебрежение, мислейки си, че откъде този автор, а при това и млад, ще знае толкова, че да я написал цял трактат! По тази тема няма много материали.
И все отлагах прочитането на ръкописа, както и написването на моето мнение. Най-после започнах! И, о, изненада! Написаното ме увлече и се устремих с голямо внимание.
Първото нещо, на което ми заприлича, бе трудът на един мой приятел – фармацевтът Иван Боснев. Този човек, обикновен аптекар, а и зъболекар, се бе заел с написването на един справочник – под какви наименования са намират едни и същи лекарства в различните страни. Лекарството е едно и също, но ето че името му е друго! А хората мислят, че са кой знае колко различни. В България този справочник на Боснев не го оцениха, но в чужбина веднага направи впечатление. И започнаха да го издават. Издадоха го в много държави. И не само, че го издадоха, но го удостоиха с докторски и професорски звания. И ето го проф д-р Иван Боснев от Софийската медицинска академия!
Та спомняйки си за моя приятел, си помислих колко ли много труд този млад автор е положил за да събере толкова данни и напише това, което аз сега чета! Наистина много! И докато проф. д-р Боснев бе работил по безброй издания /и то написани от учени/, то младият човек, който се бе доверил на мен, да му дам някаква преценка, се бе ровил в съвсем непопулярни, дори направо неизвестни писания!
Ето за това назовавам предговора си “ПРИЗНАНИЕ”. Признание, че се учудих от написаното и стъкменото в ръкописа. Впрочем, кое ме учуди? Учудиха ме направленията, в които се бе впуснал да прави изследване. Направленията!
ПЪРВО: Как се е появил първия помак. Нещо като “първият” човек. И оттам насетне как върви появата на помачеството. И понеже това е свързано с приемането на мюсюлманството, вижда се и как е вървяло разпространението на тази религия по нашите земи. Та това е уникално изследване! Помачеството не е рожба на един акт, да рече “помюсюлманчване” извършено по време на османската власт. Различни са причините, при които хората стават помаци.
ВТОРО: авторът сочи и под какви имена съществуват тук и там помаците /Като при проф. Боснев – лекарството е едно, но имената му са различни/.
ТРЕТО: Проследява се поведението на помаците в различни ситуации, като например през време на Априлското въстание, на Руско-османската война, след която е създадена българската държава, на Балканските войни, на Първата и Втората световни войни.
ЧЕТВЪРТО: Потресаващи са моментите, когато помашко селище попада ту при една войска , ту при друга – била българска, била турска. Тогава различните войски имат и различен подход към помаците. А какво ли е отношението на различните населения в смесените райони?
ПЕТО: ето ги помаците, през чийто селища са минали войните в Гърция. Родовете им са буквално разделени. Дори и семействата им! Гърците ги наричат “гръко-мюсюлмани”. И докога така? Следват какви ли не теории, и какви ли не тълкувания на едно и друго историческо събитие, само и само да бъдат пригодени помаците към една от държавите. И образът на помаците става такъв, какъвто е на човек пред счупено огледало!
ШЕСТО: Изреждат се опитите в България помаците да бъдат насилствено похристиянчвани, подобно на “ислямизацията”, за която също се твърди, че е било насилствена.
СЕДМО: говори се и за смесените бракове – я на българи с помакини, я на турци с помакини. И все от този род кръстосвания и смешения.
ОСМО: Проследено е цялото разслоение и движение на помаците и ето я “ПЪТНАТА КАРТА”. Пътната карта на помачеството! А щом има такава карта, означава, че има и такъв етнос. ЕТНОС!
ИЗЛИЗАЙКИ ОТ ТЕМАТА АЗ СЕ ПОТОПИХ В РАЗМИСЛИ: Какво да следва оттук нататък? Наистина какво? Към две цели авторът трябва да се устреми:
едната: Към издаването на книга! Трябва да се внимава за под-ходящо издателство. Повечето от тях са пренаселени с всевъзможни националисти, които или направо ще отхвърлят предложения ръкопис, или пък /нещо, което е по-лошо!/ ще го преиначат, т. е. Фалшифицират.
вторaта: Към подготвянето за дисертация за получаване на докторат. Какво обаче трябва да се направи в тази насока? Ето какво: Още в началото на труда да се посочи целта, която се преследва. Т. е. какво ще се доказва с този докторат. И след като се посочи това, всичко от тук нататък да е все за доказването на целта! Това е като една защитна реч на адвокат. Той не се отклонява от целта си!
И ако за издаването на книга не се изисква солидна преработка на въпросния ръкопис, то за докторската дисертация ще е необходимо пренареждане на материала, в смисъл – доказване на тезата, която се преследва.
Тук авторът трябва да се постави на мястото на човек, който се намира на ж.п. прелез и се готви да го премине. А там на прелеза стои надпис, който предупреждава: “ослушай се, огледай се и ако не се задава влак, премени”! Та и авторът трябва да открие учебното заведение, в което да направи защитата. В него /в заведението/ в никакъв случай не трябва да има и помен от каквито и да е националисти.
ПРЕДЛОЖЕНИЕТО МИ Е:
за книгата, да се намери спонсор за издаването , а не издателство. При спонсора – издаването ще е гарантирано от фалшифициране.
за доктората, да се помисли за издаването навън, в незаинтересована страна. Има възможност за такова нещо.
Дотогава авторът трябва да запълни времето с подготвянето на въпросния ръкопис!
НА ДОБЪР ПЪТ! Това му казвам аз и му заявявам, че ще гласувам за него с две ръце! С две, и то поради липса на четири!
Aспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата
Идентификационни аспекти на населението
Контактите на арабите с населението на Балканския полуостров през VII-X в.
През 602 г. славяните се възползвали от тежкото положение на Византия и започнали да се заселват масово на Балканския полуостров. Едно от интересните събития от този период е походът на Константин II през 658 г. Той е съпроводен с разселването на големи маси славяни и авари в Мала Азия към границите на Византия със Сирия през 665 г., от които като военно формирование от 5000 славяни преминало на страната на арабите. Причина за това събитие са съвместните военни действия на славяни и авари, завършили с обсадата на Константинопол през 626 г. Преди това, в 597 г., 609 г., и 620 г. славяните последователно обсаждали Солун, а през 622 г. в обсадата на Солун участвали и авари. Последната обсада на Солун от страна на славяните е била през 647 г.
Интересни данни са запазени и за по-късните набези на арабите. Такива са например пиратските нападения още през първите години от управлението на Василий I, пред когото стояли трудни външнополитически задачи. Голяма заплаха за Византия представлявали арабите в Сицилия, които извършвали чести набези по далматинското и албанското крайбрежие. През 866 г., още преди Василий І да застане на престола, арабите завзели град Котаро (Котор), а на следващата година бил обсаден и Рагуза (Дубровник). Василий І се отзовал на молбите за помощ и изпратил на дубровчани голяма флота начело с пълководеца Никита Ориф. Арабите били принудени да се оттеглят. Намесата на Византия укрепила нейното влияние в градовете по адриатическото крайбрежие и по-специално в Далмация, която включвала местните градове и някои острови от Адриатическо море. Градовете в тази тема имали вътрешно самоуправление, но били длъжни да плащат, като израз на признание на византийската власт, малка сума на цариградския стратег. Набезите на арабите в Егейско и Средиземно море, които били прекратени за известно време след победите на Никита Ориф и Несър, отново се засилили в края на IX в.. Като използвали за главна база остров Крит, арабите предприели нови пиратски нападения. Опустошени били островите Самос и Лемнос, а през 902 г. бил разорен тесалийският град Димитриада. Начело на арабската флота стоял гръцкият генерал Лъв Триполитански. През 904 г. арабите нападнали и опустошили гр. Анталия в Мала Азия, а по-късно с многобройни кораби се отправили към Солун, втория по значение град в империята на Балканския полуостров. Солун паднал след тридневна обсада, ръководена от Лъв Триполитански. Много жители загинали, а около 22 хил. били пленени и превърнати в роби. Мнозина от тях били разменени в Тарсус за арабски пленници, които по този начин могли да се върнат по родните си места. Йоан Каменияд е жител на Солун и очевидец на превземането на града от арабите през 904 г. Той е автор на книгата "Превземането на Солун". Сагудатите са едно от славянските племена, които обитавали земите на запад от Солун чак до Бер и са участвали в обсадата на Солун през 620 г. и 647 г., а през 904 г. във връзка с арабската обсада на града също се споменават. Преди това арабите няколко пъти се опитвали да превземат Константинопол, но без успех. Първият опит бил на Муавия от 674 г. до 677 г., а вторият – на Маслама през 716 г., продължил една година.
Арабите се изявявали и като добри търговци. В началото на VII в. а и много преди това, те купували стоките си от Йемен и с кервани стигали до Дамаск, за да ги продават. През ІX и X в. арабите от Сирия пък са стигали чак до търговското средище на Константинопол. Там освен сирийци са търгували също и хазари, руси, евреи, българи, италианци и пр. Хазарите например внасяли от север кожи, пурпур, пипер. Русите – скъпи кожи и восък. Арабите пък докарвали южни плодове, подправки, оръжие, платове и др. Наред с Константинопол важен търговски център през IX и X в. бил Солун. Там ставал голям събор на 8 ноември – празника на св. Димитър Солунски, считан за покровител на града. Там са се стичали търговци и от други страни и народи. Известни търговски центрове били и градовете от Източна Тракия Одрин и Силиврия. На адриатическото крайбрежие пряка връзка с Италия продължавал да е Драч. Важна роля в транзитната търговия играел и остров Родос, а след 966 г. и остров Крит.
Освен чрез военни набези и търговия арабите присъствали на Балканския полуостров и като военнопленници. Това се случило през 746 г., след като император Константин V предприел поход в Северна Сирия и завладял Германикия – роден град на баща му. Големият брой военнопленници, които попаднали в ръцете му и които настанил на българо-византийската граница, имали задача да служат като стратиоти. Следващата година византийците нанесли голям удар на арабската флота при остров Кипър. Според Теофан Изповедник и патриарх Никифор, император Константин V предприел нов поход в Армения и Месопотамия, където били превзети крепостите Теодосинопол (вероятно тук става въпрос за крепостта Осрогена, днес Раз ел Аим) и Мелитене (днес Малатия). Отново в Тракия били доведени много сирийски и арменски военнопленници, пак по протежението на българо-византийската граница, където за тях били изградени крепостни градове. За построените градове в Тракия българите поискали данък, но императорът не уважил желанието им. По тази причина българите се отправили на поход, като преминали тракийските селища, достигайки до т. нар. Дълга стена. При срещата им с византийските войски българите претърпели поражение.
По време на краткото царуване на Лъв ІV, на изток борбата с арабите продължила. Византийците отново нанесли голямо поражение на арабските войски през 778 г. при Германикия. При военните действия в Сирия също били пленени голям брой местни жители, които императорът, следвайки предишната политика, колонизирал в Тракия.
На българо-византийската граница била разположена и намиращата се в Източните Родопи област Ахридос. Това, което се знае със сигурност е, че Византия, която е земеделска страна, е включила в териториите си един слабо развит планински район с малки градчета по басейна на р. Арда и със стотици села, пръснати по склоновете на планината. Областта е осеяна с малки и големи крепости с ромейска стража в тях. Известни са засега и имената на Устра, Кривос, Перперикон, Мняк, Ефрем, Потмос, но кои от тях са крепости и кои укрепени градове, не може да се установи. Градовете - крепости в Източните Родопи едва ли са имали население повече от 2 - 3 хиляди души. На най-високата част на населеното място се издигала крепостта, а по склоновете се разполагал същинският град с обществените постройки и жилища. Сред населението на областта се набирала многобройна войнствена и твърде боеспособна войска. През XIV в. Йоан Кантакузин споменава за отряд ахираити от тази войска, които му изменили. По-интересното за тази област е, че тя никога не е влизала в пределите на тримата известни владетели на Родопите – Иванко, Алексий Слав и Момчил. Единствено Момчил със съюзника си Йоан Кантакузин воювал срещу тази област, но въпреки всичко, той си останал владетел на област Меропа (Смолянска област), която обхващала средното и горното течение на р. Арда и се покривала в общи линии с Ахърчелебйската покрайнина. Жителите на област Ахридос са наричани ахряни. Това наименование произлиза от името на местността. Така те били известни и във византийските и в османските хроники. През ХІІІ и ХІV в. под Ахридос и Мора се имало предвид една и съща област, намираща се по средното и долното течение на р. Арда, която през османското владичество запазила очертанията си, но вече под името Султанйери. Допуска се през ІХ век в област Ахридос да са живели араби, тъй като в гр. Мадан е открит надгробен камък от 254 г. по хиджра (870 г.) и е на името на хаджи Хасан Рухиджун.
През 865 г. по време на покръстването в България бил улеснен значително и достъпът до други религии. В страната, както стана ясно, се настанили арабски, павликянски, а също така и иудейски проповедници. Нещо повече – пристигналите в страната ислямски проповедници предложили на българския владетел да разпространяват сред населението и исляма. Това личи и от отговорите на папа Николай І на въпроса, зададен от група българи за ислямските книги, които те получили от сарацините (арабите сирийци). Папата им наредил да ги изгорят, тъй като според него те били вредни и богохулни, а лошите беседи разваляли добрите нрави.
Тоска:
Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ- ХVІ в.
През 1071 селджутският султан Алпарслан Малазгирт разгромил византийската войска и пътя на селджуците към Мала Азия бил открит. Не след дълго в Мала Азия била образувана и селджутска държава. Търговските връзки между селджуците с венециянци и генуазийци се осъществявали по черноморското крайбрежие на Балканския полуостров. Също така някои византийски владетели след военните си походи преселвали насила пленени селджуци от Мала Азия в пограничните крепости срещу своите противници. Такива е имало около някогашния Боруй (днес Стара Загора), в Одрин по долината на Долна Арда и в Македония край река Вардар. Между 1090 и 1091 г. Византия изживяла тежки времена, предизвикани от съюза между безчинстващите в Тракия печенези и малоазиатските селджуци. В помощ на печенезите от север нахлули и кумански войски под предводителството на Тугортаг и Боняк. Съюзът стреснал управниците в Константинопол, които побързали да отправят тревожни апели към християнска Европа за спасяването на загиващата източно-християнска империя. С големи усилия през април 1091 г. император Алексей І Комнин успял да нанесе на печенезите съкрушителен удар при Левунион, югозападно от Тракия, след като с щедри подаръци привлякъл на своя страна куманите. С това бил поставен край на печенезката опасност. Дълги години във Византия тази победа се чествала под надслов "печенезки петък". За същото това събитие турските историци пишат, че в армията на селджукския пълководец султан Кълъч I Арслан, която наброявала 200 хил. души, 40 хил. били печенези, наети от Балканите. Тези войски успели да превземат Изник, както и други градове, достигайки чак до Константинопол. Там бил убит свекърът на Кълъч I Арслан, Чака бей, което било сериозна загуба и през 1094 г. византийските войски постепенно се съвзели и успели да разбият селджуците и печенезите. Вследствие на това поражение селджуците изгубили излаза си на Егейско и Мраморно море. Окончателната разправа с печенезите станала през 1123 г. в битката при Боруй, в която император Исак II Комнин ги разгромил окончателно. След това поражение над печенезите няма съмнение, че те са се пръснали по околностите на Боруй. Според Иречек още във византийско време в Родопите се срещат тюрки, които живеели около Архидос. Те били подобни на селджуците, каквито кръстоносците заварили в 1189 г. около Боруй и в по-старо време в Солун. На същото мнение е бил и проф. Батаклиев, който пише, че в Родопите тюрките се заселват още през XIV в. По този повод интерес представлява надписът на надгробната плоча на текето на Хъзър баба в с. Горна крепост, Кърджалийско. В него се споменава, че Хъзър баба починал през 550 г. по хиджра (1155 г.) и се изселил от Хорасан през 474 г. по хиджра (1081-1082 г.) или 73-74 години преди посочената дата в надгробната плоча за смъртта му. Селджутското присъствие на Балканите в началото на ХІІІ в. се открива и в т.нар. тюркопули, наемници, използвани от латинци и българи. Така например през 1205 г в борбата си срещу латинците Калоян потърсил помощта както на куманите, така и на селджуците. Император Хенрих при похода му по течението на река Арда в 1206 г. също прибягнал до помощта на селджуците.
В Шар планина между земите на днешна Македония и Албания живеело население, което никога не плащало налози и не подържало никакви отношения с властта и князете. Напълно свободно, то заемало неплодородни и маломерни участъци във високите планини. Това най-вероятно
са били предците на днешните торбешите и горани. Има вероятност в някои части на горепосочените области и по-рано да са живели араби или селджуци. Например в село Млике, Призренско, някой си Ахмед ага родом от Халеб, Сирия построил джамия. Това се подразбира от долупосочената плоча на джамията в с. Млике, чийто надпис гласи следното:
Направил тази великолепна джамия Ахмед ага в годината 1238, която също така била изградена през 688 г. по хиджра
По това време освен Ахмед ага е имало и други мисионери от Халеб. Техните потомци днес са с фамилно име Алеповци и живеят в селата Млике, Драгаш, Крушево и Рестелец. От тях имало и в Призрен, които били предимно ковачи и занаятчии. Също така съществува и документ от Дамаск, придобит в 1995 г., който е издаден от Министерството на вакъфите на Република Сирия и гласи: “Родът ал-Ага от Халеб е стар род от който са се изселвали много мисионери, които са построили немалко джамии.”
В началото на 1265 г. татарският хан Берке с голяма войска преминал река Дунав и през България се насочил към Константинопол, за да освободи бившия селджутски султан Изеддин Кайгауз II от византийски плен. За участие в този поход бил привлечен и българският цар Константин Тих Асен. Освобождаването на султана не се оказало трудно и татарите се завърнали в своите територии. По същото това време в Добруджа е имало десет хиляди селджуци начело със Саръ Салтук, които били изпратени от султан Изеддин Кайгауз II още през 1263 г. Саръ Салтук е пълководец, който участвал във войните на селджуците срещу византийци в Мала Азия и на Балканите и благодарение на своя героизъм и святост още приживе станал легендарна личност. Най-важният източник, в който откриваме сведения за живота му, е произведението Салтукнаме на Ебюл Хаир-ъ Руми. По заповед на Джем Султан, Ебюл Хаир-ъ Руми обиколил целите Балкани и Мала Азия, откъдето събрал предания за Саръ Салтук и съставил тритомната си творба. Предполага се, че неговият труд е завършен през 1480 г. В това произведение се споменава, че Саръ Салтук има 12 гроба, а в Сеяхатнаме на Евлия Челеби се казва, че Саръ Салтук, преди да умре, е завещал да му се направят седем ковчега. Това се е правело с цел гробът на покойника да не се разравя и да се опази тялото. Днес в Анадола и на Балканите съществуват много текета, назовани на името на Саръ Салтук. Ф.У. Хаслук е изследвал гробниците и светилищата в Охрид, Калиакра, Бабаески (Турция), Бабадач (Румъния). Грейс М. Смит дава сведения за много гробници, като една от тях е в Балагет (Босна и Херцеговина). Тадеуш Ковалски установил, че гагаузите са потомци от наслагването на три тюркски вълни. Първата идва от север, втората - от юг, а третата - през Османската империя.
Вторият отряд тюрки според него е преминал от Мала Азия на Балканите под командването на Иззеддин Кайгауз II и Саръ Салтук. Преминавайки в Румелия, Саръ Салтук, според сведенията, е посетил много места. В Охрид гробът на Саръ Салтук е посещаван както от мюсюлмани, така и от християни. Според едните това бил неговият гроб, а според другите - гробът му бил на св. Наум. Както в Сеяхатнаме, така и в Салтукнаме се споменава, че Саръ Салтук е владеел няколко езика и знаел Библията наизуст. Преоблечен като монах, проповядвал исляма сред християните.
След смъртта на византийския император Адрионик ІІІ през 1341 г., настъпили вътрешни размирици във Византия. Тъй като наследникът на трона Йоан V Палеолог бил малолетен, Йоан Кантакузин назначил регентство. Но скоро между него и майката на Йоан V Палеолог, Ана Савойска, избухнала открита война. Омар, емир на Айдън, пръв оказал помощ на Йоан Кантакузин. Прекосявайки многократно морето, за да стигне Европа, той се проявил като верен съюзник, макар че войските му опустошавали земите, през които минавали, без да се интересуват дали те са приятелски или неприятелски. Но през 1344 Омар бил изправен пред голяма трудност, когато латините завзели пристанището Смирна (Измир) и неговата крепост. Омар умрял малко по-късно, през 1348 г. пред вратите на града, пронизан с арбалет. Йоан Кантакузин трябвало да търси нов съюзник. Най-могъщият и най-близко намиращ се емир бил Орхан (1326-1359). Йоан Кантакузин омъжил дъщеря си Теодора за Орхан и така те станали съюзници.
Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония
Нашествията на тюрките в Европа имат дълга история. Изследвайки този въпрос, в своя капитален труд ''История на Османската империя'' Хамер е споменал всички техни нашествия до завладяването на европейската крепост Галиполи през 1354 г. До тогава според писмени сведения, са отбелязани 18 нападения. По това време според Нешри са заселени и арабски номади заедно със семействата си. През XIV в. станало знаменателно събитие – появила се нова голяма сила на Балканите и в Европа – Османската империя. В продължение на десетилетия обитаващите Мала Азия селджуци и османлии били често използвани от византийците в борбата им срещу останалите балкански държави, а техните нашествия в Тракия, Родопите и Загоре през XIV в. станали ежегодно явление. Заплахата от османско владичество във Византия принудила Йоан Кантакузин в 1351 г. да се обърне към българския цар и сръбския крал за помощ като се създаде общ флот, който да не позволява преминаването на османлиите от малоазийския към европейския бряг. Неговото предложение обаче не намерило отклик. Това неразбирателство на балканските държави дало възможност на османлиите под предводителството на сина на султан Орхан, Сюлейман, да се настанят трайно на Балканския полуостров. През 1352 г. те превзели крепостта Цимпе, а през 1354 г., след големия земетръс – и стратегически важната крепост Галиполи.
След като се укрепили на Балканите, османлиите започнали настъпление в Тракия. Техният военен натиск се засилил особено след 1359 г., когато последователно били превзети Чорлу, Гюмюрджина, Димотика и други градове. През 1364 г. войските на султан Мурад І (1359-1389) проникнали в южнобългарските предели и превзели Боруй (Стара Загора) и Пловдив. През 1369 г. османлиите завладели Одрин и го провъзгласили за столица. Преди това за столица те използвали град Димотика. Завладяването на Одрин стреснало серския деспот Углеш и прилепския крал Вълкашин, които организирали поход за да ги прогонят от полуострова. В битката при Черномен на 26.09.1371 г. войските им били разбити, след което през 1372 г. към османските владения преминали Северна Тракия, Загоре и Родопите. При завладяването на Родопите към вътрешността щ се насочили два османски военни отряди под командването на Джевдет Али паша. Единият тръгнал по течението на река Чая. Първо била превзета крепостта Зареница, след което постепенно отрядът успял да навлезе навътре в планината. Вторият отряд се насочил към Дряново. Друга войска е навлязла от източните части на планината по течението на река Арда в областта Ахридос, след което се прехвърлила и в Меропа. От север по течението на река Въча нахлули и други османски части, начело с Ибрахим паша. След превземането на крепостта Градище, той насочил няколко отряда към крепостта Кавурското кале, на пет километра западно от Девин. След превземането и на Средните Родопи, Ибрахим паша бил убит в една от битките при село Гьоврен.
През 1393 г. било предприето ново голямо настъпление. Докато султан Баязид І (1389-1402) обсаждал Константинопол, пълководецът Евренос бег предприел поход срещу Солун и Тесалия, с което започнало завладяването на Македония и Албания. На 25.09.1396 г. с битката край Никопол се слага край на самостоятелното развитие на Средновековна България и тя попаднала под османска власт. Най-ранните османски заселници на Балканите били пълководците и принадлежащите към тях военни гарнизони. След тях дошли и търговците. Постепенно била създадена инфраструктурата на селищата с техните културни, обществени и административни сгради, които били съсредоточени в централната им част, след тях били изградени и махалите.
След османското нашествие много от болярите и местната аристокрация са приели исляма, за да запазят своите привилегии. Останалата част от аристокрацията потърсила спасение във Влашко, Унгария и Сърбия. Като пример тук могат да се посочат двамата синове на цар Иван Шишман. Първородният му син Александър, след завоюването на България от османлиите, приел исляма. Той станал султански служител първо в Самсун, а по-късно, през 1413 г. – в Сирия, където намерил гибелта си в сражение с частите на шейх Бедреддин. Обстоятелствата, при които попаднал в плен при османлиите, са неясни. Фружин (име, необичайно за династията) избягал в Унгария.
В османски данъчен регистър за ленните владения в Западните Родопи и Серско се отбелязва, че през 1499-1502 г. в множеството села в Западните Родопи населението е било немюсюлманско, но имало и случаи на преминали към исляма местни жители. Едно от тях е съществуващото и днес село Теплен (Гоцеделчевско). В Голо Бърдо, разположено в района, където днес живеят торбешите, данните от османските данъчни регистри от 1519 г. сочат, че населението се състояло изцяло от немюсюлмани.
След малко повече от сто години, когато територията на българската държава била окончателно присъединена към Османската империя, на Балканите започнало и заселването на юруците. Едни от най-разпространилите се юрушки оджаци са били на халдокенските юруци. В България те са се заселили почти навсякъде. Това станало през 1543 – 1609 г. От тях например е имало в татарпазарджишко, пловдивско и пр. В ловешко през 1566 г. се заселил един оджак и през 1585 – още един оджак. Солунските юруци се настанили в Тракия и Македония. Много оджаци е имало и в останалите български земи. Седем от тях са предпочели татарпазарджишко, а три – ловешко. От тях е имало и в пловдивско и пр. Юруците карагьоз са били вторите по численост след солунските юруци. Те са пристигнали на Балканите в 1543 г. и са се заселвали предимно по Беломорието, подобно на солунските юруци. През 1642 г. в пловдивско са се настанили три техни оджака. Юруците офчаболу също са се разселили в близост до много български градове. Например през 1566 г. в татарпазарджишко и пловдивско е имало по един оджак, докато юруците визе са се заселвали предимно в Източна Тракия. Юруците коджаджък са се пръснали почти из целия Балкански полуостров. В пловдивско например през 1453 г. се заселил един оджак и през 1584 г. – още един. Следи на юруци се откриват далеч на север. На сръбско-българската граница между Знеполе и Власина една местност се наричала Юрушки колиби. Според Милетич ловешките помаци са потомци на павликяните, но по това време и православни българи са приемали исляма. Павликяните приели исляма от юруците, които дошли от Мала Азия. Сред юруците в ловешко е имало членове на суфитското братство на халвентия – рамазания.
През ранните османски периоди главна роля за разпространението на исляма са играели намиращите се сред юруците суфитски братства. Суфиите не са проповядвали единствено ортодоксален ислям, сред тях е имало братства, които са били и хетеродоксални. Най-ранните суфии били по-скоро аскети и съзерцатели, отколкото мистици. Непреодолимото усещане за греховност, съчетано със страх от Аллах, страх от съдния ден и мъчението на адския огън, така ярко описан в корана, ги карало да търсят спасение в бягството от света. Суфиите, облечени във вълнената дреха ”суфа”, изглеждали по скоро като странстващи просяци и бедняци, които отдават изключително голямо значение на зикира (възпоменание и хвалене на Бога). За да бъде един вярващ признат за суфия, той трябвало да премине следните степени: покаяние, въздържание, себеотрицание, бедност, търпение, уповаване в Бога и удовлетворение. След пророците и техните сподвижници, суфиите са се смятали за избраници измежду мюсюлманската общност, а светците са ги смятали за избраници между самите тях. Светците в суфизма са известни като евлии. Тази дума означава близък роднина, патрон, покровител и приятел. Суфиите смятали своите евлии за толкова праведни, че Аллах като благодарност за тяхната вяра ги дарил с керамет (чудотворна сила). За да стане един суфия светец, най-напред той бил учител или водач, наричан баба (баща). През целия си живот, ако събирал около себе си ученици, той ставал глава на суфитски орден, който след смъртта му бивал преименуван на негово име. Освен членовете, така наречените дервиши, към всеки орден са били прикрепени и голям брой миряни – послушници и по такъв начин влиянието на ордена прониквало във всички слоеве на мюсюлманското общество. От своя страна един мирянин, за да стане член на определен орден или суфия, трябвало да си намери шейх (наставник) – т.е. свят човек с богат опит и задълбочени познания. Най-ранното от тези големи братства датира от ХІІ в.
Сред помаците силно е разпространен зикирът или саляватът (възпоменание и хвалби). По време на тези споменавания се използва броеница. Освен това и сред тях се разказват истории за евлии, евлии жени, хъзърнебии, евлии покойници, и пр. Наличието на тюрбетата също е предпоставка за разпространяването на исляма сред помаците от суфии. Примери в това отношение са тюрбетата на братята Охран, Йенихан и Саръ баба, които се намирали в Средните Родопи. В гръцката част на Родопите, в с. Мемково, близо до Ксанти, имало и четвърто тюрбе. Съществувало и тюрбе в Смолян на шах Хюсеин Ефенди. Суфитското братство, разпространявало исляма в Татарпазарджик, е халвентия, основано в Кавказ. Халвентийското движение шабания пък се развивало в Неврокопско (Г. Делчев). В Македония, Косово и Албания ислямът се е разпространявал чрез суфитските братства на садиите. Те са възникнали недалеч от Дамаск, в Сирия. Мелемия или меламия – нурия също е разпространявало исляма в Македония и Косово, но в по-късните периоди на Османската империя. Други братства са шазилия, които също са дошли от арабските земи в Косово. В Македония се намирали също текета на суфитското течение рафа. Те са в Битоля, Дебър, Скопие, Тетово и т.н. Тези суфии дълго време поддържали връзки с центровете си в Египет и Сирия.
Много историци, като Иречек например, са на мнение, че голяма част от павликяните и богомилите на Балканите през този период приели исляма. Например за успеха при завладяването на териториите, а после и при разпространяването на исляма сред селяните на Балканите са допринесли смутовете и анархията преди османския период. През 1211 г., цар Борил свикал събор срещу богомилството. На участвалите в него богомили било внушено без никакъв страх да разяснят учението си. След като приключил религиозният спор, на една част от тях насила била наложена православната вяра, а другите, които оказали съпротива, били подлагани на различни мъчения и заточения в пограничните райони. Павликянството и богомилството в ловешка област се е разпространило в изключително големи мащаби. Възникнали са дори еретически селища като Горан, Долно Павликени, Бъхирево, Горно Павликени, Лъжене, Тележени, Сокъево и Калугерица. Има не малко исторически данни, които показват, че в този край е била силна борбата против еретическите учения. Например двата преписа на синодика на цар Борил против богомилите са ловешки. В единия, наречен дриновски, преписан през XVI в., остро се разобличават българските еретици. Исторически легенди и предания говорят, че в с. Горно Павликени ловешко, поп Богомил е проповядвал своето учение и е бил убит тук, в местността Каменица. Католическата църква също водела ожесточена борба срещу тези учения. Тя разрешавала еретиците да бъдат продавани като роби, с което към средата на ХV в. се отворили вратите за масова търговия на босненски патаряни. Средновековна Босна се превърнала в източник на роби за запада. Балканските еретици са били лишени от всякаква закрила и нямали какво повече да губят. Те открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение. На Балканите постепенно се установили суфитските братства на мевлеви, накшибенди, халвети и пр. И тъй като и едните, и другите имали близки религиозни възгледи, богомилските селски общини били привличани от тях и убеждавани в ислямската религия. Ислямът са приемали най-вече тези, които наскоро със сила са били принуждавани да приемат католицизма или православието.
В България най-рано павликянството се разпространило от някой си Сантаварин. Това се споменава в едно писмо, написано между 886-897 г. от епископа на Неокесария Стилиян до римския папа Стефан V. Сантаварин най-вероятно е бил потомък на павликяните, които били колонизирани от Константин V и Лъв ІV в края на VІІІ в. По време на управлението на Йоан Цимиски (969-976) били докарани нови групи павликяни от Сирия и Армения и заселени в град Пловдив и в неговите околности. Освен в Тракия, през Х в. павликянството започнало да прониква и в Македония, тъй като по тези земи били заселвани много арменци между годините 988-989 по нареждане на византийския император Василий ІІ.
Павликяните, колонизирани от Василий ІІ, създали благоприятна почва за разпространението на богомилството в Тракия и Македония. Свидетелство за това, че в Македония е било силно разпостранено богомилството са съхранените и до днес названията на селата Торбачи, Богомила, Кутугерица, Богослов, Богословец, Йеремия, на долината Богомилско поле и пр. В Македония били разпространени и такива богомилски названия, като бабуни, торбеши, кутугери и пр. Също така съществували легенди, че родното място на поп Богомил било село Богомила и че неговият гроб се намирал до самото село. През Х в., освен в тези области, павликяни и богомили имало и в Северна България. Това личи и от надписа върху каменна плоча на една средновековна църква в град Ескус, в близост до р. Дунав (днес с. Гиген), изписана от някой си монах Ананий.
Богомилството възникнало през Х в. по време на управлението на цар Петър. Името си дължи на своя основател и пръв ръководител поп Богомил. След смъртта му начело на богомилите застанал неговият ученик Михаил. Около главния ръководител се групирали неговите ученици, наричани апостоли по аналогия с учениците на Иисус Христос. Благодарение на дейността на богомилските проповедници, учението им печелело все по-широка популярност, в резултат на което през ХІ и ХІІ в. възникнали голям брой религиозни богомилски братства (общини), начело на които стоял старейшина, наричан дедец, комуто помагали няколко сътрудници.
Богомилите се делели на три групи. Начело стояли т. нар. съвършени. Те били най-добрите познавачи на учението и главните му разпространители и организатори. За представителите на първата група било задължително спазването на всички норми на учението. Те не се женели, отказвали се от всякаква собственост, водели скромен и умерен живот, не ядели месо, не пиели вино, избягвали шумните веселби, обличали се в тъмни дрехи подобно на монасите. Единственото им занимание било със свещените книги под ръка, Йоановото евангелие (Тайната книга) и Катарския требник да проповядват своето учение. Другите две категории са – вярващи и слушатели. Вярващите били членове на братство и имали право да участват в извършването на религиозните обреди. Били задължени да спазват известни религиозно-морални правила, да постят в определени дни, да се молят често и пр. Строгият аскетичен живот за тях обаче не бил задължителен. Те можели да се женят, да притежават имущество, с една дума – да живеят като обикновени хора. Що се отнася до слушателите, те не участвали в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквал някакъв по особен начин на живот. Единствено те били поучавани да спазват религиозните и морални норми.
Съвършените богомилите имали свой религиозен морал: били скромни, не се смеели на глас, не любопитствали и пр. Въздържали се от женитба, от ядене на месо и от пиенето на вино, тъй като смятали, че те са от дявола. Богомилите се молели четири пъти през деня и четири пъти през нощта и произнасяли молитвата ”Отче наш, ти който си на небесата ...”. Молитвите си към Бог отправяли в обикновени молитвени домове, а не в църкви. Не се молели на икони, тъй като ги смятали за идоли и наричали православните и католиците идолопоклонници и езичници. Не се кръстели и не кръщавали децата си. Не извършвали литургии и другите служби, тъй като приживе Иисус също не ги е извършвал и ги смятали за излишни. За причастието те твърдели, че хлябът не е тялото на Иисус, а си е обикновен хляб, a виното не е кръвта на Иисус, а си е обикновено вино. Не признавали мощите и не признавали Стария Завет, тъй като той бил от времето преди привидно да се роди човекът Иисус. Съвършените богомилите избягвали труда и изглеждали като просяци и бедняци. Приканвали сподвижниците си да не се изкушават от храната, питиетата и облеклото, за да не заприличат на езичниците. Ненавиждали царя, хулели богатите и не признавали църковната йерархия, тъй като по времето на Иисус такава не съществувала и наричали висшите православни духовници ”слепи фарисеи”. Учението им гласяло, че духовните неща са сътворени от Бог, а материалните – от дявола. Поради тази причина те се стараели да не се изкушават от плътското и материалното. Според тяхното учение Бог създал седемте небеса и вселената и под тях необитаемата и неустроена земя. Най-близо до Бога бил Сатанаил, който бил добър ангел, но след като се възгордял, Бог го изпратил на неустроената земя. Наричали дявола Мамон или Сатанаил и го смятали за паднал ангел, на когото Бог заповядал да благоустрои неустроената земя и да създаде човека. На Сатанаил му била дадена власт да контролира и природните явления. Но тъй като Сатанаил не изпълнил изцяло желанието на Бог и заблуждавал сътворения от него човек, на земята бил изпратен избавителя на човечеството Иисус. Богомилите признавали Иисус за по-малкия син на Бога, но не му придавали божествена същност. Отхвърляли наименованието на Дева Мария – Богородица, възприето от православните и католиците, и го смятали за богохулно. Ненавиждали кръста, тъй като на него привидно бил разпънат Иисус, а и защото бил средство за мъчение. Както в богомилството и другите подобни учения, така и в исляма Иисус се смята за човек, а не за Бог. В корана се казва, че Мария била известена от ангел Гавраил, че ще ъ се роди син. И въпреки че нямала полов контакт с мъж, тя с благословията на Аллах, го родила. Но за разлика от християнството, в исляма се твърди, че Иисус не е разпънат, а е възнесен от Аллах, докато вместо него е оприличен и разпънат предателят му.
Според Димитър Ангелов богомилите и павликяните са населявали териториите на Мизия, Тракия и Македония. Днес помаците също населяват тези територии. Това се посочва и в османските феодални регистри, в които е отбелязано, че там, където най-компактно били съсредоточени привържениците на еретическите учения, в хода на завоеванията са регистрирани първите случаи на ислямизация сред местното население. Това доказват и обнародваните оригинални османски обширни дефтери от М. Окич, с които частично били определяни областите с патарянско население в Босна и на тяхната ислямизация. Това станало благодарение на специалната регистрация на богомилите, според която те били записвани като кристияни за разлика от останалите местни жители записани като гербан или кяфир (неверник). От ХV до края на ХVІІ в. тези области вече били ислямизирани.
Освен специалната регистрация богомилите и павликяните са попълвали и редиците на населението със специален статут. Това е отбелязано и в многотомните трудове за историята на Османската империя на австрийците Хамер и Цинкайзен. Според тях при настъпването на османлиите в териториите на Балканския полуостров, било регистрирано и населението по своята верска и етническа принадлежност. От страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида “нестандартни” населения, сред които са били еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните и тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие. Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение. В това отношение важни исторически данни за ловешко или по-специално за селата Градешница, Галата, Торос и др. се откриват в регистъра на войнуците от 1548 г. От регистъра проличава, че част от мъжкото население в споменатите села били войнуци и ямаци. В българската историография въпросът за ролята и мястото на войнуците е добре осветлен. Те са били част от населението със специален статут, сред които са били кюмюрджиите, маданджиите (миньорите), дервенджиите (пазачи на проходи) и пр. Войнуците били спомагателно поделение на османската конна войска и се грижели за султанските придворни конюшни, както и за конете по време на война. Едно от основните им задължения било шест месеца в годината – от 1 април до 1 октомври – да косят трева на султанските ливади и да я редят на купи за сено. Много често част от войнуците били наричани търпанджии, което означавало косачи на сено. Населението със специален статут като войнуците не влизало в списъка на раята и ползвало известни привилегии срещу службата си. Те били освободени от някои данъци, като испенч (десятък), върху солта, дървения материал и др. Войнуците били под командването на независим войнук бей. Важно е и уточнението, че редовете на войнуците, а и на останалото население със специален статут, се попълвали от синовете или близките на починалия или избягалия войнук. В друг османски документ от 1576 г., отнасящ се за с. Бабяк в Западните Родопи, се споменава, че в селото е имало джелебкешани (овцевъди), които имали задача да доставят годишно определено количество месо за нуждите на османската власт. Те също са се причислявали към населението със специален статут. От документа, съдейки по имената, личи, че жителите на селището от скоро започнали да преминават към мюсюлманската религия.
Най-старият запазен регистър на Егейската низина около Ксанти и Комотини и по южните склонове на Родопите, е регистър 0,89 в колекцията на Муалим Джевдет в градската библиотека ''Ататюрк'' в Истанбул от 1454-1455 г. Става ясно, че 3/4 от населението на низината се състои от мюсюлмани с мюсюлмански имена. Част от това население все още били номади – юруци и 1/4 – християни. Това е сравнително ранен период, но за съжаление архиви от по-ранните години на Османското владичество не съществуват. За Даръдере (Златоград) в османските архиви било отбелязано следното: от 1516 г. имало 12 мюсюлмански и 28 християнски домакинства, през 1528 г. – 15 мюсюлмански и 39 християнски домакинства, а през 1558 г. – 38 мюсюлмански и 60 християнски домакинства. Това означава, че мюсюлманите са живели там още преди насилствената ислямизация, осъществена се според някои историци в средата на ХVІІ в. Преди османлиите да навлязат на Балканите, в областта Меропа (днес Смолянска област), която обхваща споменатия район, сред населението са били разпространени богомилски и павликянски възгледи. За разпространяването на това учение тук се допуска голяма роля да са играели и заточените в граничните райони богомили от цар Борил през 1211 г., след свикания от него събор срещу богомилството. Освен в Родопската област, богомилството и павликянството имали свои привърженици и в пловдивско, пазарджишко, Драговития, намираща се на североизток от Солун и в други райони на Тракия и Източна Македония.
Османският регистър, обхващащ значителна част от Родопите, отнасящ се за годините 1516-1517, се състои от 855 страници и включва всички селища в казите Диметока, Ипсала, Фереджик, Стара Загора, Чирпан, Пловдив (Филибе) и Татарпазарджик, султанските ханове, тимарите и вакъфите. През 1516 г. ислямизацията в Чепино вече е започнала. В същата година в чепинските села има общо 624 домакинства, 12 от които са мюсюлмански. Българите носят имена като Велчо, син на Златко, Петко, син на Райо, Радул, син на Прослав и пр., докато мюсюлманите използвали за фамилно име Абдуллах.
В Лъжене, (сега част от Велинград), е имало по това време седем мюсюлмански домакинства, всички с фамилията Абдуллах. Важно е да се отбележи, че всички тези седем домакинства владеели пълен чифт, т.е. парче земя, за което се е смятало, че може да осигури добро материално положение на едно семейство. В българската историография често се посочва, че християните приемали исляма, понеже били бедни земеделски стопани, които се изхранвали от малък къс земя и били неспособни или не желаели да плащат данъците си. В този случай такъв мотив не би могъл да играе съществена роля. Същата картина се разкривала и в другите чепински села.
Следващ пример е Ракитово. През 1516 г. селото имало 91 домакинства, като 6 от тях са мюсюлмански. Двама са синовете на Абдуллах, другите четирима имали за баща съответно Ахмед и Ибрахим. Ако приемем, че Ахмед и Ибрахим са също местни жители, което не е сигурно, тогава излиза, че към края на ХV в. населението на Ракитово изглежда е започнало да преминава към исляма. Пет от тези шест домакинства притежавали пълен чифт. Само Балабан, син на Ибрахим, бил бедняк, т.е. дребен земеделски стопанин. Всички синове на Абдуллах владеели пълен чифт. Последният споменат мюсюлманин – Хасан, син на Синан, също е мюсюлманин второ поколение. Обобщавайки, можем да кажем, че през 1516 г. 10% от жителите на чепинските села били мюсюлмани. Този регистър бележи началото на бавен процес, който се е проточил повече от две пълни столетия. Данните от 1528 г. са с обобщаващ характер, като цялостният брой на населението слабо е намалял, но мюсюлманите са се увеличили от 21 на 28 домакинства, или от 4% на 5%. Повечето от тях живеели в Ракитово, където съставлявали 12% от населението на селото. До тук установихме, че мюсюлмани през тези периоди в чепинските села е имало, но не е ясно дали първото поколение са местни жители, приели исляма или преселени дервиши. Колкото до името Абдуллах, то може да бъда дадено както на новоприел исляма местен жител, така и да е собствено име на даден мюсюлманин. Към 1570 г. чепинските села също имали свой дял в общото увеличение на населението на империята, макар и то да е по-слабо, отколкото другаде. Общият брой на домакинствата е бил 839, но мюсюлманите не са били по-малко от 196 или 26% от цялото население. В Костандово имало относително най-голям брой мюсюлмани – 49, а християните са били 64. В абсолютни цифри в Ракитово имало най-голям брой мюсюлмански домакинства – всичко 78, или 38% от цялото население. Забележително е, че в Каменица, която векове наред остава чисто християнска, през 1570 г. имало 5 мюсюлмански домакинства и четири неженени мюсюлмани. Село Баня също започнало силно да се ислямазира - 31 от всичките му 127 домакинства били мюсюлмани, като е 24%. От друга страна Дорково и Корова останали изцяло християнски. Всички тези цифри показват, че икономическият аргумент за приемането на исляма трябва да се приема с големи резерви. Той не обяснява защо в едно село в чепинската долина преминават към исляма, а в друго, поставено при същите условия, закони и данъчно бреме - не. Във всички случаи важни са други фактори. И тези фактори са свързани с населението, което най-вероятно е било павликянско. Изхожда се от факта, че през годините 1079-1089, по време на управлението на византийският император Алексий I Комнин, са регистрирани множество въстания на павликяни, които живеели в близост до този район.
Регистърът на големите вакъфи в Източните Балкани от 1595 г., съхраняван в Анкара, осветлява продължителността на този процес. В същото време той показва отново промените в населението. Мюсюлманите са се увеличили от 193 на 216 домакинства, а християните са намалели от 641 на 472 домакинства. Може би това се е дължало на миграцията по посока към низините, а може би е резултат от епидемии или от растящите икономически трудности в империята към края на XVI в. Броят на мюсюлманите слабо се е увеличил, което сочи, че процесът на ислямизация продължавал. През 1595 г. 31% от цялото население на Чепино били мюсюлмани, много от които вече трето или четвърто поколение. Костандово и Ракитово били наполовина мюсюлмански. Баня, в която през 1569 г. те били 24%, сега вече са 38%. Ислямизацията в XVI в като бавен, стабилен и доброволен процес е добре изразена в цифри. Джизае регистрите от XVII в показват, че районът на Чепино частично се е възстановил от удара в периода около 1595 г. Християнското население е нараснало към 1633 г. и останало стабилно до 1639 г., но отново намаляло към 1641 г. - от 593 на 479 домакинства, или с повече от 100 домакинства. Може би някои от тях са емигрирали към низината или значителна част са приели исляма, което с точност не
може да се докаже. Към 1640 г. се стига до повратна точка, когато мюсюлманите в района са съставлявали половината от населението. Всички регистри, включително и този на джизае, посочвали имената на поповете в селата. Човек на име Методи Драгинов не фигурирал в регистъра от 1641 г. Така през 1696 г. са записани общо 207 души, което в една нормална структура на населението би означавало около 150 домакинства. Най-забележително е, че след т.нар. масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още имало християни. В Дорково е имало 63 мъже християни или около 46 домакинства. Имало е също "синове на поп". Извънредно важно е и че в село Каменица, което според разказа на Драгинов е мястото, където отивали оцелелите християни, всъщност те значително намалели от 120 домакинства през 1639 на 90 през 1641 г. и около 50 домакинства през 1696 г. Докато жителите на Корова, предполагаемото родно място на поп М. Драгинов, са били християни. Регистърът на вакъфските села и градове към Сюлеймание от 1712 г. показвал, че християни и мюсюлмани живеели заедно. Каменица е останала приблизително същата, както и преди, с 55 домакинства, но мюсюлманите, които са живеели там през XVI в., са се преместили някъде другаде, най-вероятно в почти ислямизираните села наоколо. Във всички случаи важно е, че регистърът от 1712 г. показва, че тогава във всичките седем села е имало християни. Като цяло към 1712 г. 89% от чепинското население са били мюсюлмани. Между годините 1712 – 1842, когато са били изготвени регистрите "Temettьat", се вижда как населението на Чепино като цяло нараснало от около 900 на близо 1200 домакинства, или с 5000-6000 души. Християните са се увеличили малко по-бързо, може би защото те имали по-големи семейства, както е и в цяла България през ХIХ в. Първият документ, който доц. д-р Кемал Гьозлер от Uludağ Universitesi, İİBF в гр.Бурса проучил, е от 1497 г. и се отнася за ловешката област. Целият документ не е запазен, а само една част от него, която се състои от 60 страници. Според него общият брой на мюсюлманските семейства е 4, разпръснати в 3 села. Първото мюсюлманско семейство живеело в с. Извор. Християнските семейства в с. Извор по това време са били 31, а имало също и четирима неженени. Другите села, в които са живеели мюсюлмани, са Реселец и Тодоричане. В с. Реселец по това време имало 1 мюсюлманско семейство, 39 християнски и 4 неженени, а в Тодоричане – 2 мюсюлмански семейства, 17 християнски и 1 неженен. Имената на членовете на семействата не са известни. Подобни данни за селата Горна (Луковит), Бъркачево, Блъсничево (Румянцево), Буковча, Галата, Горник, Койнаре, Комарево, Попица, Търнак, Радомирче, Тлачене, Угърчин и т.н. липсват. Вероятно те не са съществували по това време или данните за тях липсвали в документа. Във включените в документа общо 24 села броят на мюсюлманските семейства по това време е бил 4, а на християнските – 487 с общо 34 неженени. Павликяните и богомилите също са били вписвани в тези документи. В друг документ от 922 г по хиджра (1516 г.), валиден по времето на султан Сeлим I, данните за ловешкия район са еднакви с тези на ММ 11, но са по-обширни. Документът е от 1516 г. Селата, които по неизвестни причини липсват в документа от 1479 г., тук се срещат. Това са Бъркачево, Блъсничево (Румянцево), Боковча, Луковит, Комарево, Койнаре, Попица, Радомирче, Търнак, Тлачене и Угърчин. Селата, в които живеят мюсюлмански семейства през този период, са вече 9. Те са: Черкова, Червен бряг, Извор, Лешница, Реселец, Роман, Рупче, Торос и Угърчин. Синовете на Абдуллах са 42% от останалите мюсюлмани. Християнските семейства също са се увеличили. Докато през 1479 г. те били 487 а неженените – 35, то през 1516 г. са вече 1472 семейства и 46 неженени.
До 1545 г. се отнасят два документа. Номерирани са като TD 416 и TD 452. Липсват им първите страници. Характерното и тук е, че са се увеличили селата с мюсюлмански семейства - от 9 домакинства през 1516 г., те са станали 13. Броят на изцяло християнските села е намалял. Селата с мюсюлмански семейства са Чомаковча, Хубуване, Крушовица, Лешница, Луковит, Петревен, Попица, Реселец, Роман, Сухаче, Тодоричане, Угърчин и Яница. Синовете и внуците на Абдуллах са вече 72% от населението.
За периода 1579 г. в Анкара се съхранява архивен документ КК58. Копие на същия се намира и в BOA в Истанбул, като TD под № 718. Документът е от 987 по хиджра, а султанът, който управлявал, е султан Мурад III. Първите му страници липсват. Липсващите през 1545 г. села Брегите и Галата тук са отбелязани. Вероятно те са от този период. В ловешкия район от общо 40 села в 22 има мюсюлмански семейства. Това са: Бяла Слатина, Бъркачево, Чомаковча, Черковна, Червен бряг, Галата, Хюван, Извор, Койнаре, Крушовица, Лешница, Луковит, Петревен, Попица, Радомирче, Рeселец, Роман, Рупче, Тодоричане, Торос, Угърчин и Яница. През 1545 г. мюсюлманските семейства са били 25 и имало 9 неженени, а през 1579 г. вече били 126 и 71 неженени. Въпреки че мюсюлманите са се увеличили, общият им брой е 21% от цялото население на района. Това означава, че и християнските семейства са се увеличавали, което се дължи най-вече на преселилите се в този район. Докато в мюсюлманските семейства имената са били Ахмед син на Мустафа, при българите имало имена като пришълец Петко, пришълец Манол. През 1516 г. общо мюсюлманските семейства са били 42%, през 1545 – 72%, а през 1579 г. – 21%.
В доклад от 1659 г. на епископ Филип Станиславов, родом от с.Ореш, Свищовско, се съобщава за павликянските села от свищовско, плевенско и ловешко, за броя на семействата и колко от тях са приели исляма. За родното си село Ореш Станиславов споменава, че е имало 60 павликянски къщи и 30 семейства павликяни, приели исляма. Мюсюлманите имали вече и джамия. От доклада става ясно, че павликяните в село Ореш приели исляма между 1625 г. и 1630 г. Приели исляма павликяни имало и в селата Петикладенци, Брестовец, Козаково. И в трите от тях имало по 10 мюсюлмански къщи. В Долно Лъжене мюсюлманските къщи са били 30, а християнските – 17. В част от гробището на с. Галата и днес съществували арменско-павликянски гробове, на които на надгробните плочи е нямало никакви православни символи.
Тоска:
Терминологични аспекти на населението
Тук е нужно да се направят някои важни терминологични уточнения относно използваните в настоящата книга, а и в научната и публицистичната литература през различните периоди названия, обозначаващи това население. Тъй като терминологичната яснота има важно значение за по-доброто разяснение на същността на проблема, въвеждането и ползването на названието ”помак” се нуждае от подробен анализ и сравнение с другите използвани термини като: ”торбеши”, ”аповци” и ”гажели”; ”горани”, ”жупани”, ”ахряни” и ”бабечани”; ”българи мюсюлмани” и ”българи мохамедани”.
Названието ”помак”, както е известно, произхожда от чисто българските думи ”помагач” или ”помъчен”, които най-често се сочат от авторите, занимаващи се с този проблем. Популяризацията на това название започнала още през 20-те години на ХІХ в., като е изпреварила значително официалната популяризация на наименованието ”българи мохамедани”, което се среща за пръв път през 1931 г., въпреки че са били направени опити терминът да се въведе още през 1879 г. от М. Маджаров в една негова статия във вестник ”Народний глас”.
Терминът ”мохамеданство” е неправилен от чисто теологична гледна точка, тъй като според ислямската религия пророкът Мухаммед не е Бог, а е пратеник на Бога, за разлика от будизма и християнството, където на Буда и Христос им се преписва божествена същност. През втората половина на 80-те години по времето на т. нар. ”възродителен процес”, терминът ”българи мюсюлмани” се използвал и за българските турци. Освен това и голяма част от циганите, изповядващи исляма и живеещи в близост до помаците, също се самоопределят като ”българи мюсюлмани” или ”българи мохамедани”, което до голяма степен пречи на статистическите изследвания.
Според регистъра на войнуците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. ”ямаци”, което в превод от османотурски език означавало ”помагачи”. Както стана ясно и от посоченото по-горе, разпространението на наименованието ”помак” започнало през 20-те години на ХІХ в. То е свързано с едно съобщение от ловешкия край на местните мюсюлмани до османската власт, че Калиник, игумен на Карлуковския манастир, е приготвял сухари за руската войска и е съградил църква при манастира без разрешение. По такъв начин населението било в помощ на османската власт, като съобщавало нередностите, извършени от немюсюлманите.
В помощ на османската власт в Никополския вилает още през ХV-ХVІ в. от това население са се набирали военни части. По това време част от това население вече е приело исляма. В поименен регистър на войниците от бригадата Саръ Шабан от 1841 г., отнасяща се за казата Ахърчелеби, се посочва, че в империята продължавало набирането на войска сред помаците за османската армия. Освен в споменатите райони, помаци били изпращани в армията и от всички други краища, като тиквешките и мегленските помаци служели и в султанската гвардия. Поради тази причина не е изключено и войската на Осман паша при Плевен да се е състояла от помаци от т. нар. ”помашка нахия" в ловешко.
Сред помаците се набирали и доброволчески отряди в помощ на османската власт при потушаването на бунтове и въстания, като тези отряди били наричани още и башибозушки. Такива чети например били създадени от тетевенски помаци през 1869 г. Като повод била използвана заплахата от четата на Филип Тотьо, поради което струпали от две до три хиляди души пред град Тетевен. Градът дължал своето спасение единствено на наместника на каймаканина от Орхание (Ботевград) и на армията. Наред с това в целия ловешки район вълнение сред помашките чети настанало и през 1872 г., когато е станал обирът на Арабаконак. В Родопите например такива били четите на Ахмед Барутенлията и Ахмед Тъмръшлията, които били в основата на потушаването на Априлското въстание през 1876 г. Четите на тетевенските помаци взели участие и в преследването на оцелелите участници в това въстание, които възнамерявали през Стара планина да избягат в Румъния, като някой си хаджи Рюзгяр от Добревци сам е отсякъл главата на Бенковски близо до малък мост и я потопил в ”Кървавото кладенче”. След разбиването и на Ботевата чета останалите живи четници се пръснали по посока на родните си краища. Четата на хаджи Рюзгяр и тук изиграла основна роля в преследването им, като един от тях на име Илия Пандурски от Гложене бил убит в местността “Десеткар” над село Черни вид. Други четирима неизвестни, двама от които били убити в местността “Гурунчето”, един в местността “Косица” и един в местността “Ходжовите средоки” също над село Черни вит. Друг четник на име Сава Младенов бил заловен и убит в местността “Козница” на три километра от град Тетевен.
Също така от средите на помаците били набирани и множество чиновници и управници, като Дервиш паша и Феим паша от Турски извор (Български извор), Тетевенско, които са били управители на софийския мутесарифлък. Имало също и учени, като известния юрист Ахмед Джевдет паша от Ловеч, написал не малко трудове както в областта на ислямското право, така и в други области на науката.
От османския период в българския език са останали множество турски думи на предмети и наименования. Едно от тях е така пополярното наименование за времето си “ямак”, което е отбелязвано и в регистъра на войнуците в Ловешко от 1548 г. Ямаците са били от населението със специален статут. Думата в превод от османотурски език означавало ”помагачи”. При изговора по-ямак или по-ямаци (по-помагач, по-помагачи) е произлязло и наименованието помак или помаци.
При определяне произхода на думата ”помак” от думата ”помъчен”, се изтъква най-вече верската страна на проблема. За това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и др. изследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например според М. Кил историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методи Драгинов от с. Корова, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методи Драгинов са били публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото ”Географско статистическо описание на Татарпазарджишка каза” отпечатано в Австрия през 1869 г. Почти по същото време е отпечатан разказът ”Второто разорение на България” на известния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, което според поверията е станало по време на управлението на султан Селим І (1512-1520). Този разказ описвал насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасяли и ”Исторически бележник”, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Цен-тралните и Източните Родопи, а също и ”Хрониката на манастира Св. Петка”, ”Беловската хроника” и ”Дряновския препис”, който е служел като допълнение към ”История славянобългарская”. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., сред които може да се причисли и историческия роман на Антон Дончев „Време разделно“ по която е създаден и филмът ”Време на насилие” екранизиран през 1987 г., прожектиран нееднократно по кината и излъчван по телевизионните екрани. В книгата били събрани и подредени записките на двама души – на светогорски монах, наричан поп Алигорко и на френски дворянин, пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата описвали едно и също събитие свързано с разорението и помюсюлманчването на родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година.
Всички изброени до тук се смятат за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Характерна черта на произведенията, описващи най-големите ужаси, публикувани през османския период е, че имената на владетелите, при които станали събитията и посочените дати не си съвпадат. Също така оригиналите на историята на поп Методи Драгинов, на ”Второто разорение на България” и на ”Исторически бележник” не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това и най-живописните писания будели съмнение за съществуването си.
Изследваните от М. Кил османски архивни документи като цяло не давали ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показвали обаче, е много бавният процес на ислямизация. Всичко това е достатъчно, за да бъде изключен разказът на поп Методий Драгинов, както и на останалите споменати по-горе произведения от списъка на достоверните източници. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата ”помак” е свързана с думата ”помъчен”, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си пробила път още по времето на Стою Шишков и успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.
В областта Чеч, наравно с наименованието ”помаци”, местното население е назовавано и като ”гаджели”. То се дължи най-вероятно на близостта между фолклора и носията на местното население с тази на турците. Така например е характерно, че те използвали зурни и тъпани, а жените, освен традиционните мюсюлмански дрехи, използвали и шалвари за разлика от останалите помаци в Родопите, където шалварите са по-слабо разпространени.
Терминът ”помаци” почти не се използва в Централна и Западна Македония. Там особено популярни са термините ”торбеши” и ”аповци”. Наименованието “аповци” идвало от албански език и означавало “братя”, а “торбеши” останало още от богомилството. Богомилите имали обичай да носят на рамото си торба за храна, в която си носели и свещената книга, поради което православните ги наричали торбеши.
В рамките на днешна Република Македония названието ”торбеши” постепенно се разпростира в източната и северната част на страната, където по-рано то не се е употребявало. Така например терминът се налага в Кичевско, като измества постепенно предишното ”аповци”. Също така се използва и в областта Гора, обхващаща северните склонове на Шар планина и прилежащите щ райони на северозапад от планината, сега част от Косово и Албания. Официално днес това население е известно като горани и жупани.
Термините ”горан” и ”жупан” имат регионален характер. Едните, както стана ясно, живеят в областта Гора, а другите – в близката до нея област Жупа в Косово Регионален характер имат и наименованията ”ахрянин” и ”бабечанин”, които са характерни за Родопите и се използват редом с термина ”помак”. Бабечаните са помаци, които живеят около селището Бабек, а ахряните населяват териториите на средновековната област Ахридос и османската област Ахърчелеби.
Помаците от Руско-османскат война 1877-1878 г. до навечерието на Балканскатa войнa 1912-1913
Помаците в Източна Румелия
В първите месеци на Руско-османската война от 1877-1878 г., когато военните действия се водели около Плевен и на север от Балкана, никой от родопските мюсюлмани не мислел да се изселва. Спокойни са били и онези от тях, които имали провинения спрямо участниците и жителите в района на състоялото се през 1876 г. Априлско въстание. Но когато в края на 1877 г. Родопите се препълнили с отчаяни, премръзнали и изгладнели бежанци от Северна България, в Ахъ-Челеби (днес Смолянска област) били предизвикани масови изселвания на мюсюлманите от българските земи на югоизток към Истанбул и Анадола. Увлечени от общата вълна на масово бягство, хиляди помаци напуснали завинаги Родопите. Например няколко села в Кешанско – Акходжа, Калъчкой, Курткой, Коджахаджъ и др. били населени от тях. Едновременно с настъплението на главните руски сили към Одрин, командването на руската армия изпратило отделни отряди в Родопите. На бригадата на ген. Чернозъбов било възложено да се спусне през Родопите към Гюмюрджина. На 17.01.1878 г. тя навлязла в долината на р. Арда. Не след дълго време били присъединени Ахъ-Челебийско и Мастанлийско (Момчилградско). Една казашка част под командването на ген. Черевин навлязла през Палас (Рудозем), Даръдере (Златоград) и Кушукавак (Крумовград) в Димотика. В своя поход към Родопите руските войски били активно подпомагани от българските части. През 1877-1878 г. населението на Чепинските села в Родопите било склонно по-скоро да напусне своите села временно, за да се укрие в недостъпните места на планината, отколкото да последва мюсюлманските бежанци от Северна България. Помаците от Чепинското корито избягали посред зимата в бабечанските колиби, като някои стигнали чак до Якоруда и Разлог. Тези от Дорково, Костандово и Ракитово пресекли Баташкото плато към Доспат.
Някои села като Лъжене били напуснати изцяло. След няколко дни студуване чепинските помаци се прибрали по родните села.
Според Сан-Стефанския мирен договор югоизточната граница на българската държава минавала от Боругьол на Бяло море по посока на Чалтепе, през Карабалкан до р. Арда. Оттам се спускала към Чирмен и по нататък към Черно море. Само Ахъ-Челебийско оставало извън българската държава. Берлинският конгрес от 1878 г. разпокъсал Сан-Стефанска България на пет части: Северна България, заедно със Софийската област образували самостоятелно българско княжество; Северна Тракия (Южна България) образувала автономна област, наречена Източна Румелия; Беломорска Тракия и Македония били предадени на османската власт. Част от Южна Добруджа преминала към Румъния, а Западните покрайнини – към Сърбия. По силата на Берлинския договор Родопската област била разделена на две. По-голямата част останала в пределите на Османската империя, като само Северните Родопи преминали към Източна Румелия. Границата между автономната област и Османската империя минавала западно от Мустафа паша (Свиленград), пресичала Източните Родопи и достигала до р. Арда – южно от Кърджали. След това по вододела на реките Арда и Марица отивала на запад, достигайки изворите на р. Места. Една част от родопското помашко население, което живеело в Северните и Западните Родопи, отказало да се подчини на румелийската власт. Това били т. нар. непокорни села в басейна на реките Дермендере и Кричимска и част от бабечанските колиби.
В област Рупчос още в края на ХVІІІ в. за управляващ се провъзгласил един помашки първенец, известен като Хасан ага. Главното седалище на управлявания от него район било с. Тъмръш, основано след идването на османлиите по българските земи. Той управлявал Рупчос цели 70 години. Събирал данъците, изпращал войници да служат в османската армия и лично помагал на османската власт във войните през първата четвърт на ХІХ в. Раздавал правосъдие, като наказвал със смърт всички, които крадели и убивали. Особено немилостив бил към онези, които изнасилвали жени и моми.
В 1860 г. властта преминала в ръцете на сина му Ахмед ага. Той събирал данъците, наказвал злодеите, а по-големите престъпници изпращал в Пловдив. По време на Априлското въстание през 1876 г. със заповед от Пловдив и Одрин, въоръжил помаци и цигани от целия Рупчос и опустошил Перущица. На отиване и връщане помаците башибозуци ограбили много български села в района. За тия му подвизи той явно бил осъден на смърт, а тайно – награден с ордени от османското правителство.
След разбиването на армията на Сюлейман паша при Кара агач, руските войски навлезли в родопските проходи. Рупчоските помаци освободили всички подвластни на тях български села и се изселили към Беломорието. По това време родопските българи, след като се снабдили с оръжията на бягащите османски войски, организирали чета с над хиляда души начело на които бил поп Тодор от село Ситово и тръгнали към помашките села да си отмъщават. Но там нямало помаци, затова пък били сринати и изгорени жилищата им, както и къщите и чифлиците на Ахмед ага Тъмръшлията. Селото на този прочут в цяла Тракия помак, било превърнато в пепел. На 5 и 6 януари 1878 г. руските войски завзели родопските проходи. По това време родопските чети започнали да се присъединяват към казашкия отряд на генерал-майор Черевин. Те го следвали до Ахъ-Челеби. От 6 до 18 януари българите родопчани успели да уредят много стари сметки, но малцина рупчоски помаци пострадали, тъй като поради извършените от тях зверства през 1876 г., те побягнали и се завърнали едва след като настъпил мир в Родопите.
Английският офицер от полски произход Сенклер, който бил известно време английски консул в черноморските градове Варна и Бургас, организирал в Родопите под новото си име Хидает паша, разбитите части от армията на Сюлейман паша и тамошни чети с цел да отблъсне руското военно настъпление. Английският посланик в Истанбул А. Лайард изпращал на Сенклер преки заповеди, финансови средства и офицери на планинците в Родопите, вдигнати против руските войски. През месец май руските отряди, подпомогнати от български доброволци и Петко войвода, предприели настъпателни действия за разпръскване на сенклеристите в Родопите. Тези сблъсъци и акцията на Сенклер, макар и неуспешна в стратегически план, имали своите цели. Те предизвикали изселвания сред мюсюлманите и допринесли за откъсването на около двадесет помашки села по поречието на р. Въча, които с Берлинския договор официално били присъединени към Османската империя. По време на сблъсъците в Рупчоската област започнало изселване. Само от Чепеларе бежанците наброявали 150 семейства. Селата по горното течение на р. Арда се напълнили с бежанци.За ускоряване на емиграцията сред помаците съдействали и създадените училища в Източна Румелия. За поддръжка на училищата си помаците от с. Каменица (Пещерска околия) и Ракитово през септември 1881 г. потърсили финансова подкрепа от Румелийското правителство. Сумата която искали била съответно 250 и 350 турски лири. Просветната дирекция отклонила молбата с финансови аргументи, но те срещнали отклик в Екзархийския постоянен комитет, който насърчавал християнизирането на помаците.
Друга тактика, която нерядко била прилагана в Източна Румелия спрямо помаците, била свързана с отпускането на стипендии и приемането на ученици в Пловдивската гимназия. Така например през август 1881 г. правителствена комисия към Просветна дирекция одобрила молбата за стипендия на Еюб Якубов от Пловдив. През септември 1882 г. Екзархийският постоянен комитет резолирал прошението на доспатчаните Халил Доспатски и Ахмед Кьойбашийски и препоръчал на Просветната дирекция да отпусне нужните средства, а ако ги няма, да намери извънредни. Заедно с тях били поощрени и Емин Мехмедов и Мехмед Сюлейманов от Хасково. Паричните помощи били в големи размери (15 тур. л.), защото тук ставало дума за помаци. Този вид финансиране и обучение било с цел приобщаване или най-малкото решаване на проблема с “непокорните села”. През 1883 г. Екзархийският постоянен комитет настойчиво моли да бъдат приети, дори и да няма средства, трима помаци от Каменица, в Пловдивската гимназия. Но Й. Груев, заемащ по това време длъжността директор в Просветната дирекция, преценява, че кандидатите са неграмотни, а приемането им в Пловдивската гимназия е невъзможно. Затова компромисно предложил тримата да получат стипендии авансово, но да продължават обучението си в родното си село, поемайки задължение да се подготвят добре за учебната 1884/1885 г. На това мнение Просветната дирекция останала и след поредното ходатайство на Екзархийския постоянен комитет – поне един помак да стане стипендиант, тъй като, макар и със слаб успех, бил завършил вече І клас.
През 1883 – 1885 г. с помощта на Румелийската дирекция на просвещението били открити по едно трикласно училище в Чепеларе и в с. Павелско, в което живеели малко помаци. Чепеларското училище завършили пет-шест помачета. То си спечелило такава репутация, че и отвъд границите на Източна Румелия помаци започнали да гледат на него с добро око. Но в чепинско, след като правител-ството разрешило да бъде открито едно помашко училище и да бъдат отпуснати помощи и стипендии на няколко помачета, за да учат в български средни учебни заведения, се стигнало до там, че населението в този район започнало все повече да се изселва.
За уреждане на бежанския въпрос Англия и Османската империя се опитали да използват Берлинския конгрес и за откъсването на Харманлийско, Хасковско и северните склонове на Родопите от Източна Румелия. По предложение на Англия конгресът решил да бъди изпратена комисия в Родопите, която да проучи причините за въстанията на местните мюсюлмани. Международната комисия посетила Родопите. Срещнала се и със Сенклер в неговата главна квартира в село Каратарла. Западните комисари се стремели да съберат материали, доказващи, че за да се разреши бежанският въпрос, руската власт трябвало да се замени с турска, а руските войски – с международни. Опирайки се на политическата активност на българите, Русия решително се противопоставила на тези стремежи на западните сили, поради което мисията на международната комисия завършила с неуспех. Сенклер бил принуден да напусне Родопите към края на 1878 г. Но все пак отделни мюсюлмански чети продължавали да се противопоставят.
Към средата на 1878 г., по време на Сенклеровото въстание, в желанието си да отмъстят на родопските българи, към въстаниците се присъединили и много от рупчоските помаци, а в Западен Рупчос, т.е. долината на Кричим, всички се били вдигнали на въстание. В началото руските окупационни власти не обръщали внимание на това мюсюлманско движение. Но когато въстаниците минали демаркационната линия, те въвлекли във въстанието селата Карамушица, Ер Кюприя, Дряново, Богутево и Софтъще, започнали да атакуват Югово, Павелско, Фойна, Ситово, Лилково, Малево и Рахово и наближили селата Тополово, Орешец, Червен, Чаушево и Бачково. Тогава руските висши военни разпоредили на пловдивския генерал-губернатор да изпрати няколко отряда в Родопите да отблъснат напредващите въстаници. Руските отряди, придружени от няколко български чети, преминали на 15 май през Тополово, Станимака и Дермендере. След няколко сражения те успели да отблъснат въстаниците зад демаркационната линия. По линията били поставени руски постове, но това било за кратко, тъй като доставката на храна и боеприпаси в планинските райони на Родопите, около селата Югово, Бачково, Павилско и Рахово, била много затруднена. По това време избягалите помаци започнали да се придвижват от р. Арда към Рупчос. В Кърджали и Западен Рупчос въстаниците продължавали да върлуват. Те нито били гонени от руските войски, нито им били окупирани районите.
Към края на август родопските български взели мерки за самозащита от нападателите. Те привлекли родопския войвода Петко от Дуган Хисар - Ференска каза, който през пролетта воювал срещу въстаниците в Димотишка околия. Петко войвода отишъл в Рупчос, за да състави чета. За главно седалище той избрал с. Чепеларе. Там той организирал отряди и завзел няколко погранични стратегически пунктове и по този начин успял да спре за кратко помашките нападения в Източен Рупчос. Но след един протест от страна на Високата Порта, руските военни власти с измама го заловили в Чепеларе и го откарали в Пловдив с петима негови съратници. Той бил оправдан от императорския комисар княз Дондуков-Корсаков и изгонен от руските власти зад демаркационната линия. След известно време той отново се върнал в Чепеларе и с четата си успешно защитавал българските села в Източен Рупчос до зимата на 1878 г. Няколко пъти успял да отблъсне нападателите, които са имали за цел да пресъединят помашките села Софтъще, Чокуркьой, Богутево, Дряново, Лакавица, Карамушица и Ер Кюприя. А те лесно биха се присъединили, ако между тях не бяха разположени българските села Чепеларе, Широка лъка, Върбово и Стойките.
На 06.10.1878 г. в района на Мугла, където по сведения на Петко войвода действала голяма помашка чета, се състояло сражение. То пламнало по обяд и траяло до вечерта. Четата на капитана попаднала в засада на една голяма поляна, държала се до настъпването на нощта, след което отстъпила към с. Гела. След два дни в с. Гела пристигнали пратеници от околните села, които заявили, че не желаят да участват в кръвопролитие, а искат да живеят в мир. Стигнало се до разбирателство и четите от двете страни се разотишли по селата. Няколко дни по-късно някаква разбойническа шайка нападнала с. Върбово. Петко войвода бил в Чепеларе, но когато научил за това, решил да завладее селата Брезе и Бедан, където предполагал, че се укриват нападателите. Събрал четата и потеглили нощем. Той разделил четата на две части, като начело на едната бил поп Тодор, а на другата – самият той. Напред изпратил специални разузнавачи, около 4-5 на брой, начело с Лабри Мерахлий. В същото време помашката четата не спяла, а успяла да плени техните постове и убила разузнавачите на Мерахлий. Като заела удобна позиция на билото на Кум Гидик, тя спокойно дочакала четата на поп Тодор и го обсипала с куршуми. Пристигнали и главните сили начело с Петко войвода. Боят продължил два часа, четата на Петко войвода била обкръжена и едва се измъкнала от полесражението, като оставила шестима убити и десетина ранени. Останалите четници се спасили поединично и се завърнали в Чепеларе.
След настъпването на зимата нападенията на непокорните помаци от Кричимската долина към Източна Румелия намалели. По това време Ахмед ага Тъмръшлията управлявал 13 рупчоски и 4 пещерски села. Уредил в тях някакво народно управление – независимо и от османската власт, и от окупационните руски власти, със седалище с. Настан. При него намерили убежище всички по-главни участници в мюсюлманското родопско въстание.
След оттеглянето на временното руско управление от Тракия през пролетта на 1879 г., Помашката родопска република в Рупчос останала единствена от периода на родопското въстание и продължила да се управлява самостоятелно. Новото румелийско автономно правителство, начело с княз А. Богориди се опитало да залъже нейните жители, като всячески се опитвало да им докаже, че разликата между неговото и предишното османско управление няма да е голяма. За целта на мястото на назначения българин – Г. Попов от ген. Столипин за рупчоски околийски началник бил назначен пловдивският турчин Мехмед Бея. Но въпреки това примирие не било постигнато.
На 22.10.1879 г. било открито първото областно събрание в Източна Румелия. На 29-то заседание на събранието от 13 декември имало запитване за непокорните села. Отговорът на комисията на главния управител бил, че частният съвет на главния управител е решил да приложи крайно миролюбиви мерки за тяхното присъединяване. По този повод на кърджалийската чисто турска околия, която постепенно се присъединявала към Източна Румелия, били направени някои отстъпки. Взето било решение службите тук да се заемат само от мюсюлмани, да им се позволи да носят оръжията си и да им се опростят старите данъци.
По същото време Ахмед ага Тъмръшлията свикал събрание на селските първенци. То определило Хасан ага от с. Триград за началник, хаджи Мехмед от с. Беден и Молла Еюб от с. Мугла за негови помощници. Исмаил ага от с. Тъмръш (брат на Мехмед ага Тъмръшлията) бил назначен за жандармерийски началник, а един неизвестен помак – за бирник и ковчежник. Тъмръшлията бил председател на събранието и началник на гореизброените чиновници. Била сформирана жандармерия от 20 души. На селските аги и първенци била предоставена голяма полицейска, административна и съдебна власт. Столицата била подвижна. Най-напред била в Триград, после преместена в Настън, в Михалково и в други по-големи села. Данъците били три пъти по-ниски от тези в Източна Румелия.
През 1880 г. Високата порта възложила на гюмюрджинския мютасарифин Мааджиб паша и на ахъчелебийския каймаканин Ахмед Велид ефенди да убедят непокорните села да преминат под управлението на Източна Румелия. Първенците помаци от непокорните села, след като се съвещавали помежду си, обявили, че са съгласни да се присъединят към Източна Румелия, но ги е страх от комити, тъй като при тях не идвала никаква войска, която да ги защитава от тях. След като това било съобщено на Портата, тя го предала на главния управител на Пловдив, но въпреки това не били взети никакви мерки. По същото време в Кърджали избухнало ново въстание вследствие на политиката, която водели източно-румелийските управници спрямо мюсюлманите. През есента на 1880 г. към непокорните 17 села се присъединили още 4 от Пещерска околия.
През зимата на 1880 г. Високата порта разпоредила на серския мютесарифин да предаде само четирите непокорни села. За целта от страна на Източна Румелия бил изпратен татарпазарджишкия префект Иван Найденов. Той бил придружаван от пещерския околийски началник, от един жандармерийски началник и от 15-20 души жандармерия. На 4 декември двете страни се срещнали в с. Дьовлен. Серският мютесарифин водел със себе си влиятелни лица, за да премине успешно предаването на селата. Едно от тези лица бил и Ахмед ага Барутенлията.
През есента на 1881 г., след като Високата порта разбрала, че румелийското правителство няма да може да наложи властта си над въпросните села, тя тайно признала републиканските управници в рупчоските непокорни села. Били възстановени старите наследствени права на Ахмед ага Тъмръшлията, а първенците получили ордени. Тези села не били присъединени към Ахъ-Челебийска или Неврокопска каза, но Портата прибирала данъците им.
Във връзка с това румелийското правителство заявило, че по тази причина ще си приспада всяка година от своя данък към османската власт за сметка на полагащия ѝ се данък от непокорните села. Също така главният управител издал заповед да се спре влизането и излизането в тези села и да се прекрати търговският обмен. Но след като населението в близките до Рупчоската република села започнало да негодува, Източно-румелийското правителство отменило забраната.
През 1882 г. правителството на Източна Румелия като че ли се отказало от правата си над непокорните села. По този повод не се говорело нито в окръжното, нито в областното румелийско събрание. През същата година една делегация от петима души от селата Наиплие и Карабулак, се срещнала с пещерските околийски управници както и пазарджишките, за да заявят, че искат да се присъединят към Източна Румелия, но и тогава не били взети никакви конкретни мерки.
След Съединението в рамките на Кърджалийския кантон въстанали 24 турски села от Харманлийската околия, разположени по течението на р. Арда. Тези села се отцепили за цели 8 месеца и образували миниатюрна държавица. В Цариградския договор, подписан от правителството на П. Каравелов в края на 1885 г. се посочва, че, докато управлението на Източна Румелия и Княжество България се намира в ръцете на българския княз, мюсюлманските села в Кърджалийска околия ще се отделят от тази област и ще преминат към управлението на султана и правителството му. След решението на Топханенската конференция от април 1886 г. обаче, Родопският полк отново ги присъединил към българската територия. Но през същата година селата от т. нар. Тъмръшка република били отстъпени на Османската империя.
Тоска:
Помаците в Княжество България
Българската национална държава от 1878 г. е образувана върху територия, която в продължение на петстотин години е била част от Османската империя. Голяма част от тукашното мюсюлманско население остава да живее в политическите граници на модерна България. Мюсюлманите в страната представлявали една огромна етническа група. Тя се състояла от турци, татари, цигани и др. Повечето от тези мюсюлмани в Османската империя били наричани обобщено “турци”. В това число били включвани и помаците. Поради това след освобождението на българската държава употребата на термина “турско малцинство” и “турци” е било често проблематично.
Преди Руско-османската война от 1877 -1878 г. в Северна България помаци са живеели в Ловешко, Тетевенско, Луковитско, Белослатинско, отчасти в Орханийско (ботевградско), Плевенско, Севлиевско и Свищовско. През 1751 г. например в свищовско помаци е имало в селата Белене и павликян, Ореше, Свищов, Владимир и павликян, Новград, Джулюлница, Чавушкьой, Сливе и мюслим, Стишаров, Лъжене и павликян, Козар Белене, Червена, Горна Студена и Павли.
В четирите руско-османски войни между годините 1768 – 1829 помаците и останалите мюсюлмани в свищовско се преселили от селата в градовете, най-вероятно за по-голяма сигурност. Така в селата делът на мюсюлманите е бил 35%, а в градовете през 1873 той нараснал на 48%. На 16.08.1877 г., след преминаването на река Дунав от руските войски, бил превзет град Свищов. По време на военните действия в този район повечето помаци от селата и градовете се заселили в пределите на Османската империя. За няколко години броят на мюсюлманите като цяло в района намалял наполовина. Към края на август 1877 г. главните усилия на русите се насочили към Плевен. Ловеч бил превзет на 22 август. През целия месец септември Плевен останал свързан с тила чрез пътя Орхание – София, който бил укрепен. Този район бил сърцевината на помашкото население. Русите си поставили за цел да откъснат Плевен от тила, което станало на 11 октомври между Горни и Долни Дъбник (помашки села). От средата на октомври до средата на ноември руските сили напредвали в помашкия край. На 17 октомври старшина Антонов със 116 казаци преминал през село Шипково, като два дена след това той атакувал град Тетевен. Атаката не успяла, тъй като помаците разполагали с 600 пехотинци и 150 кавалеристи. За превземането на града се наложило в боя да влезе и втори отряд под ръководството на полковник Орлов. Той бил командир на втора бригада от Втора донска дивизия. Начело на шест роти, две ескадрона и две оръдия полковник Орлов настъпил по маршрута Микре-Леседрен-Тетевен. Към отряда на Орлов се присъединил и Баньо Маринов със 40 руски стрелци. На полесражението помаците оставили множество боеприпаси и около 200 убити и ранени. На 21 октомври около 3000 помаци с викове “Аллах, Аллах” настъпвали правейки опит да си възвърнат града. Изплашено българското населението се разбягало към местността “Каменна плоча”. Там те се събрали с руските войски и дали упор. На 1 ноември окончателно бил превзет гр. Тетевен, а на 12 ноември руските войски на полковник Орлов достигнали до Етрополе.
По време на военните действия било предизвикано силно изселническо движение сред мюсюлманското население от Северна България на юг. В този изселнически поток са въвлечени помаци от Тетевенско, Луковитско, Белослатинско и др. Много от тях напуснали родните си огнища още в навечерието на войната. По време на плевенската обсада почти цялото помашко население, с изключение на с. Тлачене, Врачанско, избягало в Македония. През 1880 г., т.е. само две години след края на войната, голяма част от избягалите в Македония помаци започнали да се завръщат в родните си места в свободното вече Княжество България. Но те заварили повече от селата си опустошени от военните действия. Потеглили отново на юг към пределите на днешна Турция, в Лозенградско и Анадола. Една от причините за емигрирането на населението бил натискът на българите, които целели да купят техните земи или да ги заграбят. Друга причина било окаяното състояние на джамиите и училищата. По-голямата част от джамиите били сринати по време на руската офанзива срещу Плевен и били запазени само тези в селата Градешница, Бяла Слатина и Поповци. Правителството не им отпускало средства за ремонт и това подтикнало мюсюлманите да мислят, че в България е дошъл краят на исляма. Не могъл да им помогне и техният депутат от Плевен в ОНС от 1883 г. Юсуф Молла. По-големи джамии помаците са имали в селата Турски извор (от 1934 г. е Български извор), Орешене, Добревци, Луковит, Торос и Чомаковци. Също така османски паметници като една чешма, върху която до 1941 г. стояли османотурски надписи, са били запазени в Български извор и Орешене. След Освобождението на България е имало проект да се подготвят учители и да се открие помашко училище в Бяла Слатина. Независимо от това на много места помаците сами си откривали училища, които били в много лошо състояние. Те едва се издържали от мюсюлманските вероизповедни общини.
Останалата част от помаците, избягали в Македония, се установила там трайно. Създали нови села като Помаккьой и Йеникьой (Куманско) и Юмерли (Скопско). Отделни семейства се установили в стари помашки или смесени села из цяла Македония. Някои от изселниците в този край се заселили в турски села в Драмско.
През 1880 г. Убичини споменава, че районът в Ловеч, където живеели помаците, се наричал “помашка нахия”, но понякога авторите употребявали и названието “Помаклък”. През 1881 г. ловешкият епископ Натанаил Охридски изпратил мисионери да покръстят помаците, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация. В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат.
За християнизирането на помаците през този период някои автори, като Стоян Михайлов и Бончо Асенов твърдят, че хиляди мюсюлмани по това време изявили желание да се върнат към своите корени. Фактите обаче говорят друго. В архивни документи, които се намират в Дирекцията на изповеданията при МВРИ, се споменава само за няколко десетки молби за приемане на православната вяра. Според тези архивни документи могат да се разграничат три основни категории желаещи да сменят вярата си.
Първата, най-многобройна група, се състояла от дезертьори от османската армия. Регистрирани са няколко такива случая от 1880-1882 г. Това са войници, подофицери, дори и двама офицери, които през този период са дезертирали от своите части. На дезертьорите се давало временно местожителство на българска държавна издръжка, докато се подготвят да приемат християнството. След това те получавали малки субсидии и други привилегии, докато си намерят работа. Всички мюсюлмани от тази категория са приели християнството в София под личния надзор на софийския митрополит Милетий.
Другата група се състояла от малолетни деца, които по време на Руско-османската война от 1877-1878 г. са били изгубени или изоставени от родителите си. Те са били покръствани и настанявани в български семейства. Тук влизат и деца, останали сираци през войната.
Третата група, която БПЦ искала да приобщи към православието се състояла от помаци. През 1880-1881 г. в диоцеза на Ловешката епархия зачестили случаите на приемането на християнството от отделни лица. Причините за това били различни. Някои от тях приемали християнството поради финансовите си затруднения. В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци, пожелали да се покръстят, а такава помощ да не се отказва на турски фамилии, решили да станат християни. Другата причина, поради която помаците изявявали желание да се покръстят, е свързана със смесените бракове. Такъв бил например случаят с някой си Халил Мустафов от с. Торос, Ловешко. Преди войната той избягал със съпругата си в Турция. След като положението се успокоило, те се завърнали в България. Съседите българи отвлекли съпругата му и заявили, че няма да му я върнат, докато не смени вярата си. Така той се принудил на 08.01.1881 г. да подаде молба за “доброволното” си преминаване към християнството. Оглавяваната от БПЦ мисия за покръстване на помаците непосредствено след войната заглъхнала по различни причини от външно и вътрешно естество.
След тригодишен период, през който не се предприемали никакви мерки за покръстване, отделни доброволци понякога се решавали на този акт, но те не били толкова многобройни, за да се разглеждат като тенденция. От 1878 г. до 1888 г. преминалите към православието мюсюлмани били общо 1811 души и 102-ма неустановени. Мнозина от мюсюлманите, приели православието, били от Видинска и Врачанска епархия – 1505 души. Там турците били малцинство, а помаци почти нямало. Може да се предположи, че тук става въпрос за цигани мюсюлмани. За отбелязване е също така, че в Ловешка епархия, за която някои съвременни автори смятат, че непосредствено след войната е съществувало масово движение за отказ от исляма, всъщност са били регистрирани само 85 такива случая. Останалите 263 души приели православието, са били от Софийска епархия – 56, Доростолско-Червенска епархия – 18, Варненско-Преславска епархия – 18, Самоковска епархия – 39, Сливенска епархия – 16, Старозагорска епархия – 14. От тях имало и неустановени по религия, които били съответно от Търновска епархия – 62 и от Пловдивска епархия – 40. Не е изключено между тях да е имало приели православието помаци и турци, но това вероятно са били отделни единици. По-голяма е вероятността да са били мюсюлмани от цигански произход, тъй като във всички изброени епархии помаци почти нямало, а турците са били малцинство.
Според Васил Миков до 1878 г. етнодемографското състояние на помаците от Тетевенския и Луковитския край може да се определи по следния начин: чисто помашки били селата Помашка Лешница, Галата, Градешница, Български извор, Блъсничево, Орешене и Добревци. Села, в които помаците са били повече от половината са: Петревяне, Луковит, Беленци, Роман, Дъбяне, Рупци, Радомирци, Торос, Джурилово, Кукувец, Веселец и Ъсен. В третата група с по-малко помашко население са селата Видраре, Лесидрен, Малка Бресница, Голяма Железна, Ъглен, Девенци, Дерманци, Ракита, Садовец, Тодоричане, Долни Дъбник, Горни Дъбник, Червен бряг, Карлуково, Крушевица, Кнежа, Горна Митрополия, Долна Митрополия, Катунец, Сопод, Драгулин дол, Пещерна и Угърчин.
Селата от Белослатинска област, в които по време на Османското владичество помаците са съставлявали повече от половината от населението или са били наравно с броя на българите са следните: Бресте, Горник, Сухарче, Чомаковци, Еница, Тлачене, Буковец, Кумарево, Бъркачево, Поница и Бяла Слатина. По-малко помаци е имало в Койнаре, Глава, Леница и Търнак, а съвсем малко са били в Борован. Помаците в селата с преобладаващо българско население са били преселници от края на XVIII в. или от началото на XIX в. Бяла Слатина по време на османската власт била в по-голямата си степен помашка. Тук помашките къщи са били повече от 100 – 150, докато българските наброявали 10-15. В Бяла Слатина към 1893 г. помаците са били 797 души, като повечето от тях по-късно са се изселили в Османската империя. Плодородните земи и евтините помашки къщи били закупени или заграбени от българите, дошли от южните села на Белослатинската околия. След 1921 г. тук се заселили и българи от Западните покрайнини. Според данните от преброяването през 1881 г. помаците в Белослатинско са били 4080 души, а през 1892-1893 г. броят им спаднал на 3012.
След Руско-османската война от 1877-1878 г. и образуването на българската държава се създават условия за масово изселване на мюсюлманите и от Севлиевско – както от старите юрушки села, така и от старите помашки села като Богато (Богатово), Дамяново, Добромирка, Хирова, Кормянско и Сопот. Българите се установили в повечето от тях, докато другите села си останали пусти. Такова било селото Сопот, което повече никога не се е възстановило от изселването. В някои от старите юрушки села днес можем да срещнем турски жители, но те са твърде малко, както това беше установено през 1990 г. Така например в Адилер (днес Идилево) и в Малкочлар (днес Буря) живеят няколко турски семейства, в Акънджълар (Петко Славейково) има 60% турско население, в Севлиево живеят общо повече от 22 хил. души като турските семейства са няколко. Помашкото население в Севлиевско в годините след войната постепенно намалявало вследствие на изселванията, като през 1873 г. общо мюсюлманите са били 38% от населението в района или 2350 души, през 1887 г. те са били 12% или 1035 души, а през 1900 г. – 8% или общо 895 души. За разлика от тях обаче през периода 1887 – 1934 г. в Свищовско имало леко увеличение на мюсюлманското население, но през същия период българите бързо увеличили броя си, а след 1944 г. това става с още по-бързи темпове.
През 1881 г. общият брой на помаците в Княжество България е 7390 души, като в Ловешко те били 4717 души, в Плевенско – 1872 души, в Орханийско (Ботевградско) – 589 души и в Севлиевско – 212 души. Изселванията на помаците от Княжество България продължило и през 1900 г. Преброяването от 1910 г. показва присъствието на помаци в твърде голям брой села. Те наброявали по десет или по-малко души. Не е ясно обаче дали тук става въпрос за цигани или за помаци, превърнали се в скитници. През 1926 г. в Белослатинско, Тетевенско и Луковитско е имало общо 3054 помаци, а в останалите райони на Северна България те вече се били изселили. След 06.09.1885 г., когато Княжество Българя се обединява с Източна Румелия, помаците от Рупчоско също започнали да се преселват в Гърция и Македония и основали села като Хамидие и Султание в Драмска каза, Солунски вилает. По това време започнали да се изселват и помаците от чепинските села. Например за периода 1885-1887 г. от Баня в Османската империя са заминали 100 семейства, а от Лъжене – 50 семейства. Десет години по-късно Стойо Шишков съобщава, че от чисто помашко село Баня е станало смесено село, а в Лъжене (днес от Велинград) помаците значително намалели. По това време изселвания имало и в другите чепински села с изключение на Корова (Драгиново). По статистически данни от преброяването на населението през 1893 г. в Рупчос, тогава самостоятелна околия, са живеели 7641 помаци, от тях до края на 1894 г. са се изселили общо 3689 души. През 1900 г. само в Широка лъка, където е имало близо 105 помашки домакинства, не е останало нито едно семейство.
В бабечанските колиби, които били на българска територия, българското правителство въвело административен ред едва след Съединението, като била създадена нова селска община, наречена Флорово (днес с. Цветино), всички жители на която били помаци. До 90-те години на XIX в. те нито плащали данъци, нито пращали войници да служат в българската войска. През 1868 г. османската власт успяла да им наложи един минимален данък и със сила принуждавала населението да изпраща войници. Бабечаните са били известни и със своите набези, които извършили предимно в разположените в низините българските села, но те намалели след като от страна на българското правителство се взели мерки. Първоначално бил направен опит по мирен начин да се въдвори ред, но бабечаните посрещнали българските стражари с пушки в ръце. Безредиците в бабечанските колиби продължили до 1903 г. През тази година цяла рота от българската армия завзела колибите и установила редовна власт. Помаците оказали въоръжена съпротива, но били пръснати от войската из балкана. Главният подбудител Туберюоглу бил убит, а главатарите – братята Руневи, избягали в Османската империя.
В българските части на Родопите след Съединението започнало изграждането на пътища. По долината на р. Чая (Асеница) в началото на ХХ в. било прокарано шосе до Чепеларе. Селищата в басейна на реките Стара река и Елидере (Чепинското корито) били свързани с долината на р. Марица. Тези пътища улеснили експлоатацията на горите в северните склонове на Родопите. Започнало все по усилено изсичане и извозване на дървен материал, катран, борина и др.
През 1896 г. в Ахъ-Челебийско е създаден комитет, чиято първоначална цел била завоюването на останалата част от Родопите попаднала под османска власт. Революционната дейност обаче се активизирала през септември 1899 г., когато Ахъ-Челебийският район преминал към Върховния комитет, създаден на 23.10.1893 г. в София. За седалище на комитета в Родопите било обявено Чепеларе, а за началник бил избран Вълчо Сарафов. Той често преминавал със своята чета в османската част на област Ахъ-Челеби. Смъртта си обаче не намерил в сражение, а от ръката на своя най-добър приятел и най-доверено лице – кахведжията Георги Марков. Той го убил заради комитското злато, което било заграбено от първенци –помаци и наброявало 4324 златни лири. След убийството на Вълчо Сарафов бил екзекутиран и неговият палач Георги Марков.
На мястото на Вълчо Сарафов застанал Константин Антонов от Стара Загора, който решил да приеме името на предшественика си. Първият удар на Вълчо Антонов е прицелен в Салих паша, местен помак от с. Смилян. През пролетта на 1901 г. Вълчо Антонов пратил една чета, предвождана от най-верния му пълководец Даракчията над с. Пещера, където се очаквало да мине Салих паша на връщане от Пашмаклъ (днес Смолян). Салих паша бил навреме предупреден и опитът да го убият се провалил. На 10 май втора чета от 15 души причакала известния големец, но тогава той се бил отказал от пътуването и изпратил на свое място хаджи Нури. И вместо него, под куршумите на комитите попаднал неговият пратеник. Последвали арести и нападенията срещу Салих паша били осуетени. Не минало и месец и на 28.08.1901 г. през нощта Вълчо Антонов предприел нападение срещу друг помашки първенец – хаджи Салих от с. Райково. Четата под командването на Даракчията пробила дебелите стени на конака с динамит и влязла вътре. хаджи Салих се скрил зад чували с вълна. Успял да се спаси като негов аргатин духнал през дулото на празната си пушка. Така хората на Вълчо Антонов помислили, че идва редовна османска войска. Те прекратили нападението и се оттеглили. След около месец Вълчо Антонов предприел трета подобна акция срещу друг помашки първенец на име Хюсеин паша, известен още като Кочоглу, който живеел в с. Енуздере (днес Елховец, Смолянско). Разликата между двете нападения била само в това, че този път Вълчо Антонов решил сам да ръководи операцията. До Енуздере четата стигнала незабелязано. След като се стъмнило, тя нападнала селото и конака. В престрелката Вълчо Антонов бил ранен, което предизвикало постепенното изтегляне на четата. Към изгрев слънце тя се озовала на Тузбурун (днес Могилица). Тук четниците се натъкнала на един помак от същото село, който заедно със съселяните си бил изпратен да пази селото от комити. На границата Вълчо Антонов вместо да му благодари, че ги е извел, наредил да го убият. На българска територия комитите се натъкнали на двама кираджии помаци, които по заповед на Вълчо Антонов също били убити, уж за отмъщение. Комитите не смятали помаците за българи, а за турци заради тяхната религиозна принадлежност и поради това предприемали срещу тях подобни действия.
По късно командването на комитета преминало в ръцете на Пейо Шишков. Той продължил политиката на предишните двама предводители – Вълчо Сарафов и Вълчо Антонов. Шишков не взел участие в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. уж поради липса на оръжие. На два пъти през 1905 г. комитите се опитали да оберат известния със своето богатство буховски феодал хаджи Хасан. Акциите им продължили и по време на Балканската война (1912-1913 г.) С тези си действия те принудили голяма част от населението на Ахъ-Челебийския район да се изсели на юг в Гърция и на територията на днешна Турция.
Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.
След Берлинския договор търговските връзки между Източна Румелия и Османската империя се осъществявали свободно. Родопските овчари от селата по северните склонове на Родопите безпрепятствено закарвали своите стада на зимуване в Беломорска Тракия. Също така свободно се изнасяли и изделията на занаятчиите от Ахъ-Челебийско (главно шаяци и аби) на пазарите в Пловдив, Хасково, Пазарджик и други градове на Северна Тракия. След Съединението на Източна Румелия и Княжество България положението на населението в Родопите се усложнило и в икономическо отношение. Границата между България и Османската империя била пречка за търговския обмен на населението от централните, южните и западните райони на Родопите и Северна Тракия. Овчарите от българската част на Родопите изгубили право на свободен и безпрепятствен достъп до топлите беломорски полета. Това довело до упадък на овцевъдството, а във връзка с това и до упадъка на абаджийството в чепинското корито и в долината на р. Чая (Асеница). Стопанският живот на населението от долината на р. Арда и Западните Родопи се насочил почти изцяло към Беломорието. В края на ХІХ в. и в началото на ХХ в. голям икономически напредък постигнали градовете Гюмюрджина и Ксанти, а в Източна Македония – Драма и Серес. До известна степен това се дължало на бързото проникване в Родопите на новата и доходна тютюнева култура, която дала тласък на стопанския обмен между родопското население и приморските земи. Били построени пътища от Одринска Тракия до Централните Родопи и Беломорието и ж.п. линии от Дедеагач през Гюмюрджина, Ксанти, Драма, Серес до Солун. В Пашмаклъ (Смолян), Палас (Рудозем), Дьовлен (Девин), Егридере (Ардино) били струпани военни гарнизони и др.
Общият брой на изселилите се от българските земи мюсюлмани през периода от 1878 до 1912 г. бил 350 хиляди души (турци, помаци, татари и черкези). В Източна Тракия помаците преселници били предимно от Северна България. Така например още през 1878 г. помаци от Ловешко основали нови села в Бунархисар – Пурялий и Тузаклий. Отначало в тях живеели само помаци, но впоследствие се настанили и други мюсюлмани, изселници от България. От пътеписите на Васил Кънчов, обнародвани през 1899 г., се установява, че в околностите на Бурса също имало множество помаци и бошнаци. Помаци и бошнаци имало и в каза Михалич. Също така се установява, че помаци живеели и по северното крайбрежие на Мраморно море. Всички те са се преселили след войната от 1878 г., когато османците загубили голяма част от владенията си на Балканския полуостров.
В Одрински вилает по това време помаци живеели в селата:
Димотишка каза: Кулели Бургас.
Ортакьойска каза: Дотлу.
Узункюприйска каза: Бейкьой, Хасан бунар, Султан, Талишман, Турнаджък, Куртбей, Павлово, Мандра, Кестамбол, Сазлъ-Малкоч и Кадикьой.
Бабаескийска каза: Козбунар, Мандра, Катранджа, Бурнусус и Наимкьой.
Софулийска каза: Мерикос, Хебилево, Хаджиюрен, Кутруджа, Мукада, Семербуруни няколко къщи в българското село Малък Дервент.
Еноска каза: Султаница и гр. Енос.
Кешанска каза: Тодорич, Акъджа и Курткьой.
Хайреболска каза: Шолгам, Черказмуселим, Баткън, Правчас, Данъшман, Попкой и Перин чешме.
Гюмюрджинска каза: Терзйорен, Ададере, Гердеме, Чалаблъ, Мусево, Балдъран, Ешекдере, Казлач, Айлъка, Йени-махала, Кирково, Ортакчи, Сърпдере, Данъкчи, Ипдере, Арабаджикьой, Долно Капиново, Горно Капиново, Чакалово, Текедере, Баладжа, Коюндере, Каинчукур, Йеникьой, Юваджалъ, Керезли, Петмеза, Гюрлюк, Коюолу, Къркма, Кузрен, Кованлък, Янево и Пъндък.
Ксантийска каза: Ясъйорен, Алмалъ, Окманйери, Сениково, Кетенлик и Сандевица. Егридерийска каза: Хамбардере, Река, Бозва, Балъккьой, Берово, Давудево, Бостан, Вълканово, Долашър, Лъджа, Лесково, Синково, Козлуджа, Ахрянкьой, Алмали, Сърткьой, Менекше, Терзикьой, Ховазли, Вълчово, Трева, Лесичен, Ерекли и Юрпек.
Даръдерийска каза: Даръдере, Узундере, Долен, Гюнели, Тикла, Саръкъз, Самлар, Макмулар, Елехча, Ерма река, Аламовци, Сарияр, Бани, Мемково, Жувнци, Алмали, Угурли, Буково, Шахин, Шаренка, Циганско, Долня, Барата, Сениково, Суюджик и Караалан. Ахъ-Челебийска каза: Пашмакли, Аламидере, Арда, Буюкдере, Горен и Долен Палас, Виюво, Влахово, Вълканово, Гьокчебунар, Демирджик, Кирезли, Козлуджа, Кокалич, Кючюкдере, Мочур, Муставчово, Пашевик, Петково, Пъндажък, Горно Райково, Смилян, Союджик, Текир, Топукли, Тозбурун, Търън, Фъндажък, Хасанково, Чамлъджа, Чангърдере и Енуздере.
Рупчоска каза: Тъмръш, Черешово, Осиково, Петвар, Чуреково, Михалково, Чиликли, Селча, Лъково, Брезен, Беден, Дьовлен, Аланджиево, Касък, Доспат, Гюмюшдере, Барутин, Чавдар махала, Каинчалъ, Карадере, Дерилери, Наипли, Дюсюкдере, Кестенджик, Айгърдере, Триград, Балабан, Настън, Мугла и Катранчукур.
В Македония Руско-османската война от 1877-78 г. не предизвикала изселвания на мюсюлманското население. Областите останали далеч от военните действия. Отделни семейства от Северна България се установили в помашки или смесени селища из цялата Македония. След Съединението на 06.09.1885 г. на Източна Румелия и Княжество България, Македония приела заселници и от Родопската област.
През 80-те и 90-те години на XIX в. исторически, етнографски и статистически изследвания на този район са правили хърватинът Веркович и българинът Васил Кънчов. Веркович е автор на “Топографски-етнографски очерк” за Македония, който бил издаден в Санкт Петербург през 1886 г.
Васил Кънчов започнал да събира своите материали през 1893 г., когато бил избран от Екзархията в Истанбул за главен инспектор на българските училища в Европейската част на Османската империя. Тази длъжност той изпълнявал четири години, след което върху него ляга подозрението на османските власти, че действията му са в разрез с интересите на империята. От друга страна между Екзархията и управляващите среди в София се появили разногласия и Васил Кънчов станал обект на критика и недоволство. При това положение въпреки несъгласието на Екзархията, той бил принуден да си подаде оставката и към края на 1897 г. да се завърне в България.
Според Веркович в Солунския вилает помаците са живеели в следните кази: Неврокопска (Гоце Делчевска) – 96 села (3434 домакинства), Драмска – 8 села (425 домакинства), Правешка – 8 села (840 домакинства), Слунска – 1 село (186 домакинства), Могленска нахия – Енидже Вардарска каза – 20 села (1725 домакинства), Авренско – Кукушка каза – 10 села (1700 домакинства), Велешка - 20 села (1111 домакинства), Тиквешка - 32 села (6336 домакинства), Струмешка - 21 села (1817 домакинства).
В Скопски вилает – Радовишка – 11 села (845 домакинства), Малешевска - 2 села (643 домакинства), Тетовска - 69 села (2120 домакинства), Кочанска - 17 села (1008 домакинства), Щипска - 1 село (1095 домакинства) и Скопска – 44 села (2911 домакинства).
В Битолски вилает – Битолска каза - 52 села (2190 домакинства), Охридска – 13 села (577 домакинства), Кичевска – 25 села (1636 домакинства), Прилепска – 22 села (1731 домакинства), Гевренска – 19 села (1253 домакинства), Дебърска – 55 села (2398 домакинства) и Костурска – 17 села (1127 домакинства).
Според Васил Кънчов в Демирхисарска каза имало едно помашко село – Палмиш, което се намирало на границата между Беласица планина и Кара даа. В Петричка каза имало пет помашки села – Будиница, Слимница, Моровци, Каменци и Брезница. Помаците в Петричка каза живеели в Малешевските планини и били част от малешевските помаци. От общо пет села, влизащи в Петричката каза, трите са били чисто помашки, а двете – смесени. Общо мюсюлманите от цялата каза имали 14 джамии, 4 месджида, 1 теке, 1 тюрбе, 3 медресета и 10 държавни училища. В Мелнишка каза имало само едно помашко село – Градешница, а в казата Горна Джумая помаците обитавали две села в подножието на Рила планина – Осеново и Церово, едно в покрайнините на Влахина планина – Крупник и едно на десния бряк на река Струма – Симитлия. Те служели като свръзка на разложките с малашевските помаци и съставлявали незначителна част от цялото население на казата. В културно отношение били изостанали, подобно на българите по онова време, но в икономически били добре.
В Неврокопска каза в с. Осиково помаците били дърводелци – цепели дъски, правели шиници, вили, лопати и пр. В Скребетно се занимавали главно с кираджийство – пренасяли стоки от пазарите в селата. В Долян се изработвали кебета и аби, които били дебели и широки и можели да се използват за постелки и завивки. Предлагали са се в големи количества в Серския и Драмския санджак, както и в Одринския вилает. Тъкали се и обикновени килими. Мнозина се препитавали и с кираджийство. И в други села около с.Долян се изработвали кебета и аби, но по пазарите ги продавали доленчани.
Областта Чеч е планинска и труднопроходима. Тя се простира главно по левия бряг на р. Места и стига на запад до р. Рата, на север и северизток Крушевата планина я дели от Ахъ - Челеби и Султанери. На юг Ксантийската планина я деляла от турското население в Ксантийско. Само една малка част от Чечко е разположена по десния бряг на р. Места близо до реката. Цялото население около реката е било смесено – помаци и българи. На север преобладавали българите, а по средата и на юг – помаците. В Чечко имало повече от 60 села с помаци. В административно отношение областта била разделена на три части. Най-голямата част спадала към Неврокопска каза, една малка част по левия бряг на реката била в Одрински вилает, а останалата част по десния бряг на р. Места, била към Драмска каза.
Населението се подчинявало на своите първенци във всичко. В Неврокопския Чеч начело стояла една стара аристократична фамилия от с. Осойница. Управителят на Чеч през 90-те години на ХIХ в. се казвал Али паша. Той бил на 70 години и имал неограничена власт над повече от 40 села. Всички спорове се решавали от него. Той биел, затварял и налагал всякакви наказания, които се приемали без задръжки. През неговата област търговците пътували безопасно. Ако някой пътник претърпявал от обир, Али паша бил длъжен на часа да го обезщети парично и тогава тежко и горко на разобличения крадец. По тази причина кражбите били рядкост. В къщата на Али паша имало отделни стаи за гости и те били гощавани богато. Като цяло в околността гостоприемството било на почит. Всяко село си имало отделна къща, където се посрещали чужденци и гости. Тези къщи си имали свое имущество, от което се издържали. Богатите къщи си имали отделни стаи за гости. Али паша събирал данък от хората и го предавал на правителството. Налозите обаче били ниски. Освен това той събирал и рекрути за войската. Али паша бил главният управник, а всяко село си имало коджабашия, който се занимавал със селските работи.
Населението в Чеч се препитавало със скотовъдство и пчеларство. На второ място стояло земеделието и тъкачеството. Много развито било също и ловджийството. Храната не им достигала и те си набавяли нужното от Драмско и Серско. Пчеларството също било на почит. Във всяко село имало кошери и медът замествал захарта, а восъкът се продавал в Драмско и Серско и носел високи доходи на населението. В долината сеели ръж, ечемик, овес, а в по ниските места – ечемик и по-рядко – лозя. А по планините пасели главно овце и кози, които били основният поминък на населението.
В много селища се изработвали аби и шаяци, които се продавали на по-далечни пазари от тези, където ходели доленчани. В село Ващица се провеждал панаир и там се продавали главно стоки произведени от помаци. В този район се добивал и дървен материал, който също носел добри доходи на цели села като Жижево, Кочан, Марульово и Дебрен. Тук освен това се изработвали за продан гребени от рогове. Село Пепеляш било прочуто със своите зурни. Чечките помаци се отнасяли горделиво към българите. В селата им се играели хора, като мъжете се хващали отделно от жените. Борбите и надбягванията били на почит сред всички неврокопски помаци и победителите получавали големи награди. Тези състезания се организирали главно по време на байрями и на сватби. В село Борово имало две джамии и един мектеб. Покрай р. Места населението от селото обработвало тютюн. Освен в с. Борово и в други села покрай реката се отглеждал тютюн. Село Осеница се намирало край Тисовската река на два часа път от вливането ъ в река Места. Това селище било седалище на чечкия първенец Али паша и на цялата му фамилия. Там имало две джамии и един мектеб. Правели се много аби и шаеци. Обработвало се е и малко земя. Жителите се занимавали предимно със скотовъдство Село Вощица или Ощица се намирало на река Рата на два часа от мястото на вливането щ в р. Места. Там също се изработвали аби и шаеци. На 26 октомври ставал традиционният панаир, наречен Дере панаир. Тук цялото чечко население продавало своите аби и шаеци на външни търговци и закупували от тях бакалски стоки. Тисово, което се намирало покрай Тисовската река, на четири часа югоизток от с. Борово, било най-голямото село в Чечко. Тук се провеждал еженеделен панаир и се обработвали лозя. Долината на Тисовската река била плодородна. Имало много абаджии, които работели по околните села.
Град Мехомия ( днес град Разлог) бил център на разложкия район. Той станал град след Руско-османската война от 1877-1878 г. Главната причина Банско да не бъде обявен за център е, че за разлика от него в Мехомия живеели помаци. В град Мехомия имало 820 къщи, от които 300 били помашки, 516 български и 5 влашки Това селище не се отличавало с по-добър изглед от град Банско. Помаците притежавали много гори и в миналото имали право на много земя. В града били издигнати две кули, високи около 20-25 метра. През османския период тук отношенията между помаците и българите не били дружелюбни. Но след Руско-османската война от 1877-1878 г. помаците вече не можели да оказват натиск върху българите въпреки че продължавали да се държат надменно.
След Кресненско-Разложкото въстание в село Баня помашкото население намаляло. В село Белица имало 500 къщи, от които 100 били помашки. В Якоруда имало 730 къщи и 354 били на помаци. Помаците, които живеели тук, били миролюбиви, но якорудчани много страдали от набезите на бабичани, които били техни съседи. В село Бачево имало 250 къщи, от които 130 били помашки.
Територията, която обитавали бабечаните, се намирала в Западните Родопи и граничела с Доспатско, Чепинско (дн. Велинградско) и Разложко. Наименованието им е родствено с едно от названията на богомилите, обитавали районите в близост до тях, а именно – бабуни. В района имало само едно централно селище – Бабек и няколко колиби с около 3000 къщи и население 15-20 хил. души. Те се делели на 32 части, които носели различни имена, като Аврамови колиби, Юнузови колиби и др. Всяка част си имала коджабашия. Бабечаните били добре въоръжени. Занимавали се главно с лов и скотовъдство, правели също и катран. До 1883 г. Бабек е управляван от фамилията на Яшар ефенди, но след като той починал, синовете му не били в състояние да наложат влиянието си над населението. Според Сан-Стефанския мирен договор цялото краище Бабек станало българска територия, но според Берлинския договор то се разделило на две части. Южната останала в Османската империя, а северната с намиращата се в нея колибарски поселения, била предадена на Източна Румелия. Бабечани не работели през празничните дни, играели хора, а през Рамазана в някои от колибарските поселения се налагало да ходят ходжи за да им отслужват молитвите. Те знаели, че не са неверници и повечето се задоволявали с това. Някой от фамилните им имена не са типични за изповядващите исляма, но затова пък личните им имена били мюсюлмански.
Общият брой на помашките села от Солунския вилает през 90-те години на XIX в. бил Серски санджак – Серска каза – Йеникьой. Демирхисарска каза – Палмеш. Петричка каза – Брезница, Сливница, Моравици. Мелнишка каза – Ново село, Грънчар, Градешница. Горно Джумайска каза – Осеново, Церово, Бачиново, Симитли, Крупник, Симитлийски чифлик. Разложска каза – Мехомия, Белица, Якоруда, Бачево, Добринище, Баня, Бабек. Неврокопска каза – Теплен, Беслен, Кашица, Ракищен, Лозна, Вълково, Брезница, Корница, Лъжница, Филипово, Буково, Рибново, Циропол, Осиково, Скребатно, Горно Дряново, Орешово, Долно Дряново, Долян, Сатовча, Плетена, Дъбница, Фустаня, Блатен, Крушово, Дебрен, Фърбово, Боболин, Манастир, Слащен, Вълкосел, Бръщен, Витово, Избища, Туховища, Горешево, Крабул, Борово, Попово, Владиково, Граждел, Съртчан, Глум, Колюш, Росилово, Любен, Борен, Осеница, Ловчища, Прибойна, Дъблен, Малошийца, Стирен, Шурдилово, Колярба, Добрежъл, Калгово, Кочан, Тисово, Бархово, Жижево, Любча, Марулево, Буган, Вердженица, Долна Лакавица, Страни, Барщен, Костен, Вощица, Осина, Перух и Рашово.
Драмски санджак – Драмска каза – Ескикьой, Боболец, Сидерево, Пепеляш, Джирновица, Крапица, Тифута, Тиклево, Драгища, Левотин, Загорич, Козлукьой, Лишен, Пасрево, Халван, Балабан, Калово, Горуново, Чора, Кътън, Пелпан, Краново, Чернягово, Радибош, Бакова, Черешово, Бичово, Лещен, Конищан. Правешка каза – Кучкар. Кавалска каза – Ески кавала, Корита, Кокала, Кънали и Пренчово.
Солунски санджак – Йенидже Вардарска каза – Фущани, Терстеник, Рониславци, Габровци, Кожушани, Перледово, Новоселци, Страища, Продом, Гостолюби, Слатино, Севрели, Порово, Рожени, Кавиняни. Воденска каза – Манастир, Църнишево, Прибъдище, Струпино, Тресино, Сботско, Костурчани, Родино, Драгоманци, Поляни, Бизово, Кронцелово, Джедит, Кърладово. Тиквешка каза – Кафадарци, Ватоша, Неготино, Глишик, Марена, Манастирец, Дряново, Бухля, Страмашево, Сирково, Росоман, Крушовица, Сопот, Турска курия, Криволак, Тремник, Пърждево, Бесвища, Барево, Вешие, Долни Дисан, Дамяник, Пепелища, Войшанци, Бистренци, Дублино, Корешница. Дойранска каза – Долно Горбасово, Горно Горбасово. Велешка каза – Ваничани, Долни Врановци, Горно Оризаре, Долно Оризаре и Мелница.
Според Васил Кънчов от Разлог до прохода Предела помаците живеели в долината на река Струма. В самия проход помашки села били Осеново и Церово. На юг, по десния бряг на река Струма, живеели помаци в целия западен дял на Кресненската клисура. Главно село в този район било село Крупник, а при изхода на клисурата имало помаци в още 5 села.
В долината на Брегалница имало три помашки поселения. Първото било в Малашево и се състояло от селата Пехчево, Берово и Ратово. На север се намирало по-многобройно помашко поселение – в Пиянец със средище Царево село. Освен в него помаци и в още пет села. В Куманово и Скопско е имало по едно помашко село, обитавани от преселници от Княжество България – Помаккой и Юмерли. В Щипско също имало едно помашко село – Мушанци. Малка помашка група живеела в Беласица планина, около прохода Дова тепе. В Серско поле до р.Струма на път за Солун било разположено помашкото село Йеникьой, жителите на което се заселили през 90-те години на XIX в. от Ловешко.
В горепосоченото село Пехчево, разположено в полите на Влахина планина до един малък приток на име Кадънка, имало три джамии и една църква. В селото ставал пазар и се търгувало главно с месни произведения. В Царево село имало една джамия и един мектеб и всяка събота там също ставал пазар.
В източните склонове на Кошуница планина помаци се срещали в селата Пренджово, Къналъ и в още 15 села.
Около Шар планина в няколко района живеели торбешите. Най- многобройни били дебърските. Те образували три отделни групи, като най-голямата били на югозапад от град Дебър и населявала гребена на планинската верига, разделяща коритото на Черни Дим от коритото на Девол. Тази торбешка група заемала земи чак до Охридското езеро. В нея влизали 4 чисто торбешки и 11 смесени с българи села. Чисто торбешки села били: Требища, Голямо и Малко Острени и Ябланица. В Охридската част се намирали селата Охтиси, Подгорци, Бороец и Лабунишча – всичките смесени с българи. Съвсем отделно стояло с. Райца, което било още по на юг. То се намирало в Албания, но административно се водело към Охридска каза. По това време торбешите много притеснявали българите и ги принуждавали да се изселват. Втората група торбеши живеела в местността Жупа на югоизток от гр. Дебър. Тя се състояла от четири чисто торбешки села и от пет смесени с българи села. Третата обхващала високите части на планината Кърчин, на североизток от гр. Дебър като в нея влизала и част от местността Мала Река и достигала до река Радика, където се намирали двете села Янче и Могорче. Тук имало осем чисто торбешки села и четири смесени с българи села. Средище на тези селища било село Жерковица. В Горни Полог, Тетовска каза имало още три торбешки села, разположени в полите на Шар планина на път от Гостивар за Тетово. Близо до Гостивар се простирало село Враньовци, а след него – Еловяне и малкото село Урвич.
Друга голяма група торбеши живеели в Скопска каза. Селата им били шест на брой, чийто жители били преселници от Дебърско. Към тази група спадало и село Горно Враньовци, Велишка каза.
Вън от пределите на Македония в Призренска каза имало една голяма група. Тя населявала местността Гора, по горното течение на река Люма в западните склонове на Шар планина. Там били разположени 42 горански села. Жителите им се занимавали предимно с бозаджийство и обикаляли целия Балкански полуостров, за да търгуват.
Аповците се делили на две групи. Едните заемали Горно Кичово с чисто аповските села Сърбица, Бачища, Горна и Долна Стрегомища, Цъвивци. Само Прека било със смесено население. Всички села били разположени покрай стария път от Кичево за Тетово и Скопие. Втората група обитавала Долно Кичево. В нея влизали аповците от самото градче Кичево и от селата Сърбяне, Лисичани, Прегово, Пласница, Крушица, Челопеч и Требино. Освен тях, в село Модрища имало седем аповски домакинства, а другите били български.
В Костурска каза се наброявали 14 торбешки села. Само едно от тях –Жервен било отделено и се намирало на север от Костур в местността Кореща. Другите 13 били разположени на югозапад от Костур в местността Несрам и с изключение на три, сред жителите на останалите имало и българи.
През XIX в. търговците от планинските краища на Западна Македония – Тетовско, Дебърско, Кичевско и Костурско насочвали своите гурбетчийски маршрути повече към Сърбия, а от Източна Македония – към България.
В Прилепска каза имало една малка група състояща се от три села – Дебреще , Пещалево и Лажене , в последното от които живеели и българи. Тези села се намирали в Барбарос планина.
В Горна Преспа, Битолска каза, имало също една малка група от торбеши. Имало ги и в околийското градче Ресен, както и в селата Съподско, Лахии, Царедвор, Дърмен, Подмочане и Козяк. Последните две били със смесено население, като в първото живеели и българи, а във второто – албанци. Към тази група спадало и торбешкото село Буково, разположено между Преспа и Охрид, чието население също било смесено с албанци.
Значителна била тиквешката помашка общност. В Тиквеш помаците съставлявали три отделни групи. Най-голямата заемала плодородните части от Тиквеш по десния бряг на река Вардар с център Кавадарци и с големи помашки села около него. Втората група обхващала няколко големи села по левия бряг на река Вардар, а третата се вмествала в тясната ивица по десния бряг на река Църна с главно село Дряново, на пътя между Тиквеш и Прилеп. Общо помашките села били 27 и съставлявали половината от населението на Тиквеш. В повечето от тях имало и българи, които работели като ратаи и им обработвали земята. В Тиквеш сред помаците имало големи земевладелци – бегове и аги. Предполага се, че това са потомци на местни боляри, които приели исляма, за да запазят владенията си.
Друга голяма група са мегленските помаци. Местността Меглен обхваща плодородната котловина между Нидже планина и Кожух планина. Тя е оросявана от много притоци, които се спускат от двете планини и образуват река Меглешница. В низината били разположени общо 49 села, като 13 от тях – в планината и били български , четири били турски, а другите – или чисто помашки или смесени с българи, които навсякъде били малцинство. Към тази група спадало и влашкото мюсюлманско село Нъте. Мегленските помаци били фанатици и не позволявали да се градят църкви в техния район, както и в село Съпотско – административен център на част от Меглен. Много от тиквешките и мегленските войници служели в султанската гвардия. Между мегленските помаци също имало голям брой бегове и аги, които подобно на тиквешките владеели много земи.
Общата статистика на помашките села в Скопски и Битолски вилает от 90-те години на ХIХ в.е следната:
Скопски вилает – Скопски санджак - Скопска каза - Юмерли, Долни Количани, Пагарюша, Цветово, Умово, Държилово. Тетовска каза – Еловяне, Урвич, Враньовци. Куманска каза – Помаккьой, Косматица. Малешевска каза – Пехчево, Берово, Царево село, Турско Габрово, Вирче, Станимир, Град, Звегор, Трабатовище, Истевник, Цървеник, Килиманци. Щипска каза – Уланци.
Битолски вилает – Битолски санджак – Битолска каза – Търновци, Ресен, Буково, Спотско, Лахци, Царев двор, Дърмени, Подмочани, козяк, Сливница. Прилепска каза – Пещалево, Дебреще, Ложане. Охридска каза – Пещани, Велгоща, Райца, Охтиси, Подгорица, Лабунаща, Боровец, Вранища. Кичевска каза – Кичево, Премка, Сърбица, Бачища, Горна Стрегомища, Долна Стрегомища, Цървивци, Сърбяни, Староец, Лисичани, Преглово, Пласница, Крушица, Челопеци, Требино, Модрища. Дебърска каза – Обоки, Обреле, Макелари, Долна Коргища, Клабучища, Житинени, Кочища, Брещица, Голяма Папраница, Малка Папараница, Църни Оборци, Байрамовци, Горно Горенци, Долно Горенци, Власики, Ябланица, Дженища, Требища, Кленьое, Летен, Стреблево, Себища, Големо Острени, Малко Острени, Радомирица, Миреши, Отишане, Сърпетово, Тучепи, Торбачи, Търново, Радовеща. Ресенска каза – Жерновица, Видоши, Болетин, Требища, Вельо Бърдо, Раостоше, Хаджиевци, Присойница, Скудриньое, Долно Косоврасти, Могорче, Янче. Костурска каза – Жервени, Желин, Цикони, Добролища, Дреничево, Галища, Забърден, Желегоже, Гърлени, Св. Неделя, Ошени, Четирок, Горно Папрадско.
Тоска:
Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
Няколко месеца след Руско-османската война от 1877-1878 г. в Разложко и Малешевско избухнало Кресненско-Разложкото въстание. Причините за това въстание са свързани с разделянето на Сан-Стефанска България след сключването на Берлинския договор, според който Македония и Тракия попадали под османска власт. Целта на това въстание била Македония да бъде освободена и присъединена към освободените български територии. На 05.09.1878 г. се състояло съвещание, в което участвали йеромонах Пахомий от Рилския манастир, Баньо Маринов, Тодор войвода от Старчища, един сърбин, Ангел войвода, Георги Банков и Георги Тодоров. Решението за въстание в Разлог било взето от тях и на следващия ден четата, която се състояла от 376 души, тръгнала към границата. На 8 ноември тя се приближила до Банско и на разсъмване го нападнала. След тежки сражения на 9 ноември селото било превзето. На 10 ноември част от четниците пристигнали в Горна Джумая, но те не предприели никакви действия против мюсюлманите. Задоволили се само с плячкосване. От Горно и Долно Драгилище към Щерю войвода и неговата чета от 10 души се присъединили близо 280 доброволци. Стражи били поставени срещу Мехомия, Баня и Белица. Сраженията между помаците от Баня и Белица и четниците на Щерю войвода започнали още на следващия ден. Щерю войвода влязъл в съюз с банската чета и на 13 ноември било взето решение да се нападне село Баня.
В Мехомия мюсюлманите решили да забавят сражението, докато пристигне подкрепление. Поради това били изпратени мюдюрът, кадията, един бинбашия и двама помаци за преговори. На срещата се явили Войткевич – поляк по произход, Тодор войвода и двама банчани. Мюсюлманската делегация поискала срок от три дена, уж да преговаря с помашкото население, за да се предаде. Въстаниците им дали обаче само 24 часа. Делегатите се съгласили и се върнали обратно, за да се стягат за отбрана. На 13 ноември Щерю войвода тръгнал със 180 души към село Баня. След сражението помаците отстъпили пред многочисления си враг, укрепили се и упорито се отбранявали зад големия конак на Али ага, зад зидовете на училището и джамията обградени от дебели каменни стени, а друга част избягала в Мехомия. Въстаниците подпалили помашката махала, но конакът не пострадал. За да пробият стените на конака, въстаниците си послужили с черешов топ, но при втория опит той се спукал и те и с негова помощ не успели. В същото време в подкрепа на мюсюлманите пристигнала и една бабечанска чета, но тя била отблъсната. Едно отделение селяни от Банско под командването на Тодор Байрактаров нападнало село Добринище. Помаците се защитавали, но не след дълго решили да се предадат. На 14 ноември дошло известие, че откъм Неврокоп тръгват османски войски начело с Тефик бей. Тодор Байрактаров завзел теснината на Добринишката река, където минавал пътят от Момина клисура до Банско. Той възнамерявал да остави войската да отминат и да ги нападне в гръб, но след като един селянин изпуснал пушката си и тя гръмнала, войниците открили позицията им и влезли в сражение с драгилищяни, които изоставили с. Баня и тръгнали към своите села, за да ги защитят. В Баня настъпила страшна паника, селяните се разбягали и до вечерта там не останал нито един българин. Мюсюлманите го плячкосали и опожарили, като по този начин успели да си отмъстят за загубите и жертвите, дадени от тях преди това. От Банско, Горно и Долно Драгилище българите започнали да се изселват към Горна Джумая. На 16 ноември пристигнала редовна османска войска от Неврокоп. Тя се разположила извън Банско и на 17 ноември влязла в селото. Командирите не допуснали опожаряването му и селището си останало непокътнато.
Четата, която тръгнала към Кресненския проход, начело със Стоян войвода от с. Старчища имала друга участ. На 7 октомври г. дружината от 50 – 60 души на път за Кършияка опожарила изоставеното село Грънчар, в което живеели и помаци. На 9 октомври въстаниците водили тежък бой с повече от 1000 башибозуци, събрани от околните села за превземането на с. Моравка, в което също живеели помаци. След боя при Моравка въстаниците овладели и опразнените от помаците села Брезница и Сливница.
Между 15 и 20 октомври въстаниците овладели един голям район от демаркационната линия: под Горна Джумая до Беласица и Градешница на юг; на югозапад – почти целия Кършияк; на югоизток – до Предела. След като въстаниците имали два по-малки сблъсъка край селата Белица и Градешница, населени и с помаци, на 28 октомври битката между двете страни пламнала с нова сила, но тук въстаниците претърпели неуспех.
Пристигналата османска войска и българите влезли в сражение в местността Криви ливади. Въстанците удържали позициите, но след като чули лошите вести от Банско, се разколебали, хвърлили оръжията, взели семействата си и се преселили в Горна Джумая. Скоро след това османското правителство изпратило известие до Горна Джумая, че се разрешава на всички бежанци да се завърнат по домовете си. Банчани най-напред се възползвали от амнистията и започнали да се завръщат, но кресненци отказали да се подчинят на властта. След като им било обещано, че ще ги освободят за три години от данък джезае, те се завърнали. Две години данъкът наистина не им бил вземан, но на третата правителството не си удържало на думата.
Тъй като Македония и Одринско продължавали да са в границите на Османската империя по силата на Берлинския договор поради това продължила и национално-освободителната борба. През следващите десетилетия връхната ъ точка в Македония и Одринско било Илинденско-Преображенското въстание от лятото на 1903 г. В публикуваните от Ст. Кендерова и М. Добрева документи в “Известия на държавните архиви в София”, брой (85-86), чийто текст е на османотурски език и оригиналът му се пази в ODA в Истанбул, има телеграми, свързани с участието на населението от Чепинския край във въстанието. Сведенията за този район са доста по-малко в сравнение с други райони, където кръстосвали бунтовници, действали въстанически чети, водели се сражения с османските военни части и пр.
В двете дешифрирани телеграми, изпратени от валията на Солун Хасан Фехми до главната канцелария на султанския дворец Йълдъз от 03.05.1903 г. се съобщава, че близо до границата са се разположили около 60 четника. Те трябвало да се присъединят към две чети, идващи от околия Пещера и да преминат на османската територия. От друга телеграма, изпратена на 23.08.1903 г., се разбира, че около село Демирджилер (Ковачево) са се струпали въстаници, към които са се присъединили и размирници от Лъжене и Чепино. Независимо от фактите, тук трябва да се има предвид, че в Чепинските села, освен помаци, живеят и българи. В писмото от 19/20.06.1903 г., отправено до главната канцелария на Приемната зала на султана и до главнокомандващия султанската армия Риза паша, се съобщава, че в Аврамово, разположено според документите в околностите на Батак, населението започнало да копае окопи. В същото писмо се споменава също, че на кмета на с. Корова е било разпоредено да осигури при първа необходимост тридесет броя товарен добитък и два впряга волски каруци.
Публикуваното от Д. Загаровски съобщение на австроунгарския консул в Битоля Август Крал до Министерството на външните работи също било свързано със започването на Илинденското въстание, но в Битолско, на 04.08.1903 г. Съобщението съдържало сведения, свързани с развоя на въстанието в този район. Така например, за да забавят пристигането на редовна османска войска, въстаниците унищожавали телеграфните мрежи, които били съсредоточени в Битоля, взривявали станции и мостове на ж.п. линии и пр. Обект на нападения ставали най-често мюсюлманските села и военните караули. Опожарявани били имотите на мюсюлманските чифликчии, като например в албанските села Рама, Цръвенец, а също и в Ресен, където преобладавали торбешите. Освен това Ресен бил нападнат от шест страни, цяла нощ гърмели пушки, но въпреки това въстаниците не успели да го превземат. Други въстанически части се насочили към Преспанското езеро, където мюсюлманите също се отбранявали. В този район торбешите живеели главно в селата Дърмен и Подмочане. Кървави насилия били извършвани и в Смилево, където е било стреляно срещу тамошния малък гарнизон по време на молитва. Към Преспа се отправили 250 души от редифския батальон в Призрен, известен със своята свирепост, който трябвало да започне потушаването на въстанието в Битоля.
Консулски съобщения от Битоля също твърдят единодушно, че въоръжени мюсюлмани доброволци (башибозуци) са взели участие във всички големи битки срещу комитите. По този повод били направени и сериозни възражения пред Портата. Въпреки това торбешкото население оказвало помощ на османската власт. Пример в това отношение са събитията в с. Жервени, Костурска каза. На 23.07.1903 г. 400 въстаници, начело с войводата Лазар Поптрайков, обсадили селото. Причината била, както станало ясно, че жителите на това село съдействали на башибозука и помагали на османските власти в залавянето на български четници, издавали местонахождението на организираните чети и пр. Командирите на въстаниците им предложило да предадат оръжието си. Селяните отвърнали на предложението с внезапна стрелба, като убили двама и ранили четирима четници. След известна съпротива селото било превзето и подпалено.
Още през нощта на 2 срещу 3 август въстаниците нападнали Кичево. Там действали около 500 въстаници, разпределени по отряди под командването на Л. Джеров, А. Мицков и В. Сърбаков. Жителите мюсюлмани, повечето от които били аповци, изпаднали в паника. Единият отряд настъпил срещу османската войска, разположена в местността Юрия. Вместо да се съпротивляват те се оттеглили и се затворили в калето до идването на помощ, която не закъсняла. След двучасова престрелка въстаниците се оттеглили, османската власт в Кичево била възстановена, но положението на мюсюлманите в останалите райони било все още тежко. В Разлог комитетът на Цончев през август 1903 г. предприел опит за въстание, което се ограничило в няколко села и завършило с неуспех. След потушаването на този бунт участниците в него избягали в свободна България. В декларация от 28.09.1903 г. до околийския управител на Самоков, те откликват на поканата да се върнат по родните си места. В декларацията са посочени и селата на бунтовниците, където са станали военни сблъсъци. Това са: Обидим, Кремен, Бачево, Белица и Мехомия. Четнически акции се провели и в Лозенградско и Одринско, но те имали по-ограничен характер.
Помаците в периода 1912-1923
Помаците по време на Балканската война от 1912 г.
Войната с Османската империя през този период била неизбежна. Тя била пряко следствие от крайните процеси в развитието на българския национален въпрос. В Балканската война помашките села в Родопите подпомагали с доброволци османската армия. Село Сепет махала (Кошица), Ахъ-Челебийско например дало 20 войника, които се сражавали в Караманджъ, Рожден и Кавгаджък. В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджък към Печинско. След оттеглянето на османската армия помаците доброволци, включени в нея, били разпуснати и се завърнали по родните си села.
През 1912 г. българските войски завзели Родопите, а през януари 1913 г. капитулирал и Одрин. Вследствие на това цяла Тракия била под контрола на българските управници. За пръв път помашкото население в Родопите се оказало изцяло на българска територия. В с. Бабек и околността до войната е имало над 2000 колиби, а след войната са останали наполовина. В доклада на Разложкия архиерейски наместник Н. Саев от 26.03.1913 г. се твърди, че точният брой на населението на Бабешко не могъл да се определи, тъй като не бил известен броят на загиналите при навлизането на войските. Убити най-често имало при съпротива, имало избягали, а също и починали от епидемии, които върлували по това време. В Дьовленско били разрушени и опожарени изцяло или частично 33 села с 3970 къщи. Повод за това била оказаната съпротива на някой от тъмръшките села в първите дни на войната срещу настъпващите български войски. За сломяването на съпротивата и за опожаряването на селата се погрижили 21 пехотен полк, 9-ти пловдивски пехотен полк и първа бригада на Втора пехотна дивизия. Действията им са под направление Карабулак - Ягодина - Буйново - Кожаре - гара Бук - Грохотно - Гьоврен - Настан - Беден - Рожжжеен - Карлък. В авангарда на тези действия тук се изявила и съставената предимно от павелска и хвойненска втора погранична рота начело с капитан Стефан Пешев съществувал и доброволчески взвод батачани, които били в основата на сриването до основи село Тъмръш. В село Триград от 120 хаджии над 70 били убити в триградското медресе по време на войната. Сред убитите били Исмет хаджи Сюлман и Али Мемиш и др. В Дьовлен в местността “Саковица” съществувал общ гроб на стотина изклани от войската месни жители. В близост до Доспат в местността “Касапска поляна” и до днес стои т. нар. “Ратайско гробе”. Това била обща яма на 40-те ратаи на местен чифликчия избити от 9-ти Пловдивски пехотен полк набедени, че били помагачи на оттеглилата се вече от Доспат османска войска. Сред опожарените села в Дьовленско било и Барутин, на което село останала само една къща на Хасан Хюсеин Дервиш. В нея грабителите открили една сляпа старица, която поради слепотата си ги посрещнала като свои.
През този период пострадали в Ахъ-Челебийско – 7 села с над 1100 къщи, а в Дедеагачко – 10 села с над 300 къщи. Други селища обаче били опожарени, след като фронтовата линия вече е отминала. Такива били например християнските села в Дедеагачко. Те били уличени в сътрудничество с противника и били опожарени и разграбени от отстъпващия корпус на Явер паша. Същите мотиви били поводът и за опожаряването и разграбването на мюсюлманските села в Ахъ-Челебийско от българските войски. Село Каршилъ (Виево) например по време на войната било опожарено поради непосредствената си близост до границата. Палежи в централната част и насилие по време на войната имало и в село Исмилян (Смилян). По време на войната в село Равнината били убити Ариф Бостанджиев, Хасан Садъков и братя Сулеви. Били измъчвани и малтретирани и много други селяни. В село Юрюпек (Гълъбово) през войната били убити десетина души. Обхванати от паника, мнозина побягнали от селото. В село Аламидере (Полк. Серафимово) натрупаните в населението страх и несигурност не били без основание. Кметът Момчил Пичонов не останал безучастен към пълното опожаряване на турската махала. Синът му Георги Пичонов окървавил ръцете си с убийството на Мехмед Гелема, Таксим Кехая и невръстния Ахмед – всички от разванската махала. Не били пощадени и мюсюлманите от агупската махала. След като населението на региона изтърпяло всички ужаси на войната, част от българите побягнали на север, към старите предели на страната, а помаците се отправяли на юг, към беломорските градове. Всеки спасявал от имота си това, което можел да носи или да води след себе си. Подгонени от насилниците, бегълците от село Аламидере се отправили към Демирджик, Гюмюрджина и Козлуджа. До Демирджик, намиращ се в днешна Гърция, са достигнали и жителите на селата Равнината, Йонуздере (Елховец) и пр.
Освен че спадал към две различни военно-административни структури – Драмският окръг – към Македонското военно губернаторство и Гюмюрджинският окръг – към Тракийското военно губернаторство, Родопският масив оставал далеч от централните им управления. Тъй като бил трудно достъпен, той не се поддавал лесно на контрол, а по това време българските политици и военните били ангажирани главно с обсадата на Одринската крепост, с отбраната на позициите при Чаталджа и Булаир и с положението в Македония. В Родопите тогава нямало нито достатъчна военна сила, която да поддържа реда и сигурността, нито подготвена администрация, която да гарантира нормалния живот на населението. Там царяло ако не безвластие, то поне едно крайно некадърно управление. От докладните записки, които изпращал Стою Шишков през декември 1912 г., тогава комендант в Устово, до началника на Втора пехотна тракийска дивизия ген. Илиев, стават ясни безчинствата на разбойниците, които бродели навсякъде. Те грабели, изнасилвали и създавали смут. Важно психологическо въздействие върху това оказало обстоятелството, че почти всички пълнолетни мъже от мюсюлманско вероизповедание в Родопите и Беломорието били депортирани в старите предели на страната и настанени в лагери. Най-често били депортирвани военнопленниците, участвали във войната на страната на османската армия. Специално военнопленниците от село Сепет махала били предадени от жителите на селата Туран и Пещера, които твърдели, че още си носели османските военни униформи. От военното командване в Станимака военнопленниците били препратени в Ловеч и Плевен и там били покръстени и върнати след година като християни. В Исмилян също имало заловени военнопленници. Те били откарани в Харманли, където били покръстени. Всички заловените военнопленници от Каршилъ, били на войнишка възраст. Те били взети за заложници и откарани в Карлуково (Славейно). От тях били мобилизирани 12 души, които преди това служели в османската армия, и след като били покръстени, ги изпратили на границата с Румъния. Село Давудкьой (Давидково) станало сборен пункт на докараните в джамията помаци, които трябвало да бъдат изпратени във вътрешността на страната като военнопленници. По това време в селото живеели и няколко български семейства. Едно от тях било на чорбаджията Тодор Гажала. Един помак на име Али Салихов аргатувал при него и бил спасен от заточение. В групата попаднал и баща му Салих, но затова пък те не могли да избегнат покръстването. Предполагало се, че по този начин процесът на покръстването ще се улесни и отпорът от страна на мюсюлманското население ще бъде значително по-малък. Но не след дълго голяма част от доброволците, които не били заловени, са се включили в четите в преследване на покръстителите.
Родопите и Беломорието били присъединени за шест седмици – от 5 октомври до 14.11.1912 г., когато при долното течение на р. Марица капитулирал корпусът на Явер паша. След окончателното завладяване на Родопско-Беломорската област и сключването на първото примирие на 20.10.1912 г., бежанците християни и мюсюлмани се завърнали в своите села или по-точно в онова, което е останало от тях. От Аламидере например много бездомници намерили подслон в къщата на българина Коста Трампов. В Харделево (днес Богутево) например по време на войната от 1912 г. селяните побягнали към пределите на Гърция. Установили се в гръцкото село Паспала, където тамошните духовници се опитали да ги погърчат и да им наложат християнската вяра. Наложило се харделевци отново да потеглят на път, като достигнали чак до Истанбул. Престоят им там бил около половин година и поради пренаселеност от бежанци, те поели обратно към Харделево. Но след ден-два селото било превзето от български войници, с които бил и поп Алекси от Павелско.
Избухналата през октомври 1912 г. Балканска война предизвикала изселване на помашко и торбешко население от Албания, Македония, Гърция в Източна Тракия и Анадола. Част от македонските и част от албанските земи като Голо Бърдо и Пешкопия, където освен албанци живеели и торбеши, останали под сръбска и черногорска окупация. На Лондонската конференция на посланиците на Великите сили, състояла се на 12 декември с.г., били отправени призиви към балканските държави да се оттеглят от завладените албански територии, но постепенното изтегляне на сръбско-черногорските войски приключило едва към края на 1913 г. В доклада на Карнегиевата анкета се споменава, че голям брой албански и торбешки села били опожарени. Броят на опожарените торбешки къщи в района на Голо Бърдо в Шар планина бил около 386. Сръбските власти подпалили повторно къщите на живеещите в този район торбеши и по време на Първата световна война.
Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913)
В края на 1912 г. започнала подготовката за първите насилствени акции по християнизирането на помаците, след като в окупираните територии установено българското военно и административно управление. Изпълнители щели да бъдат военни свещеници и местният екзархийски клир при активната подкрепа на четническите формирования от ВМОРО. В България по това време имало също не по-малко пламенни патриоти, които обаче се застъпвали за помаците. Те били главно представители на интелигенцията, като например писателят Антон Страшимиров.
Част от мотивите за акцията за християнизиране на помаците са изложени в една статия на “Църковен вестник”, която призовава управляващите да не пропускат момента, за предприемане на мерки за приобщаване на помаците към православната вяра. В статията се посочва, че тук не става въпрос за насилие, а за бързи и енергични действия. Според автора моментът бил удобен. В случая “Църковен вестник” отразява становището на една институция, а не общественото мнение, но въпреки това то било посрещнато с одобрение от правителството, а вероятно и от монарха.
По този повод секретарят на Св. Синод Ст. Костов осведомил министър-председателя Ив. Ев. Гешов за интереса на цар Фердинанд и царицата към покръстването на помаците, като специално в двореца бил извикан свещеникът д-р Ст. Цанков за по-подробни сведения относно извършването на този акт. От министър-председателя се търсело и съдействие за събирането на средства за построяването на параклиси и за снабдяването им с църковни книги и одежди, а също и за отпускането от Червения кръст на средства за закупуването на калпаци, шамии, цървули и други дрехи, които да бъдат предадени на мисията.
Едва в края на декември 1912 г. Синодът подготвил, а през януари 1913 г. изпратил специални комисии, която трябвало да извърши подготовката за покръстването. Това били т. нар. “духовни мисии”, начело с епископи и с известен брой свещенослужители. Първоначално те били две – едната за Беломорието и Южните Родопи, а другата – за Неврокоп (Гоце Делчев). Беломорско – Родопската мисия се ръководела от Драговитския епископ Йосиф, управляващ Старозагорската епархия, който през 1912 г. бил началник на свещениците към Главната квартира на армията. В новата си длъжност той бил подпомаган от седем клирици и един църковен певец. На 25 април епископ Йосиф излязъл в отпуск по здравословни причини, а длъжността му била поверена на Левкийския епископ Варлаам, викарий на Софийската митрополия.
В покръстването на помаците в Южните Родопи главна роля играели и местни помаци, които били назначавани като пъдари-полицаи. Те носели тефтери, в които записвали новите имена на покръстените, биели камбаната за неделните литургии, следели за посещението на неделните молитви и за приобщаването на покръстените към новата вяра. Освен това те при определени обстоятелства имали правото дори и да покръстват. Като в с. Ескикьой (Мала Арда) например, където попските помощници Хасан Саидов и петковчанинът Димитър Куртев с пушки в ръце подканяли под строй обречените на покръстване селяни в превърнатата в църква бивша джамия. Всичко станало набързо, без кандила и песнопения. Попските помощници напръсквали със светена вода селяните и ги преименували, след което им връчвали гугли и кръстчета. Минарето било разрушено, а на едно дърво в двора на джамията направили камбанария и поп Харитон от с. Петково биел камбаната за неделната литургия. По време на покръстването 18 души от с. Петково били убити в с. Блатево и хвърлени от моста на р. Малка Арда, след което петковчани не дали отпор на покръстителя си поп Харитон и мисията била завършена с успех. Някои обаче успели да избягат в Гюмюрджина. Един от тях на име Хасан се върнал в с. Петково като хафъз (знаещ наизуст корана) чак през 1932 г., но бил заплашен и се наложило отново да се изсели в Бурса, където оставил голям род. В с. Юрпек (Гълъбово) покръстването започнало през 1913 г. също с жертви. Поради нежеланието си да си смени вярата, Айше Пашалиева била убита. Юрпекчани не били покръстени на едно място, а за целта била използвана и джамията. Свещеникът бил пришълец чак от Червен бряг. В края на 1912 г. четниците влезли в с. Долашър (Загражден) и първата жертва станал Реджеб Бекир. Заедно с войниците пристигнал и поп, яздещ червен кон. Помощник на попа бил Ахмед Каршилията. Жителите на селото били събрани и покръстени в долажърската джамия. Тук били покръстени и жителите от селата Баладжидере, Каниево, Съдъзкьой (Безводно), Хасанкьой и Алабурун. В Хамбардере жертва паднала и немощна старица поради нежеланието си да си смени вярата. Немалко били и бегълците към Гюмюрджина и Бурса. Повечето от тях след покръстването се завърнали в Долашър.
В с. Сьойджюк (Върбина) било съборено минарето на джамията. Вътре окачили икони, а на една череша в двора била прикрепена камбанарията. Много от селяните побягнали в горите, за да не ги покръстят, но с помощта на войска голяма част от тях били върнати. След като те били строени в редица и след като били извършени ритуалите, свързани с пръскането на светена вода и окадяването с тамян, свещеникът ги задължил да му целуват дрехата и им слагал имена. Така било покръстено цялото село. В покръстването на с. Сьойджюк участвали двама свещеници от с. Славейно и един от с.Петково. По същото време починало едно дете, но на селяните не им било разрешено да го погребат с кефен (плат за погребало), докато не му се смени името. На всички селяни били раздадени гугли, а на жените, тъй като не достигнали подходящи дрехи, им свалили тестемелите. Тъй като покръстителите трябвало да изпълняват мисията си и в други села, оставили сьойджуклии сами да се надзирават за спазването на новата вяра и за изпълнението на обредите. За целта пристигнали като надзиратели и каршилъйците (виевчаните) Осман Волевски и Хасан Труски. Но селяните, след като влизали в преобразуваната в църква джамия за да се кръстят, продължавали да извършват мюсюлманските си ритуали. Тъй като с. Търън било централно и на кръстопът, покръстването на жителите му се осъществило в днешното с. Требище. В Юнуздере пръв бил покръстен имамът Хасан Кафтаджъ. Той сменил вярата си след като бил заплашен, че ще го убият. После приканил и другите да го последват. В Юнуздере имало и комендатура. Военните стъкмили набързо и църква. Там карали и новопокръстените да се молят. Покръстено било и с. Бяла река. На селяните им били давани гугли, а на жените сваляни тестемелите.
Първата жертва на покръстването в с. Давуткьой (Давитково) станал фесът на един от селяните. Имамът Хасан също принудително си сменил вярата, след което му сложили и гугла. Било съборено минарето, но още на следващата година след покръстването то било възстановено. В с. Елехчекьой (Старцево) покръстването се осъществило през ноември 1912 г. В селото бил докаран с муле голям казан, който бил поставен в средата на джамията. Възрастните били пръскани с вода, а децата потапяни в казана. Свещеникът ги научил как да се кръстят. Джамията била превърната в църква, а на голямо дърво в двора била направена камбанария, чиято камбана всяка неделя биел Хусеин Сандов. Мнозина от селото, поради нежеланието да си сменят вярата, били заточени в Брацигово. Неколцина от тях се завърнали в Елехчекьой след като акцията отшумяла. Един от жителите на селото на име Тръмбаш, за да го сплашат, насилниците го увесили с главата надолу от един мост, а след като продължил да упорства, го пуснали във водата на р. Узундере и така му зачели покръстването. Тикла (Средец), Гранати, Бурево, Козарка, Кочани и околните села били откъснати от селищата в местността Равница и така били създадени два пункта за покръстване. В с. Тикла, което служело като централен пункт, било отсечено дървеното минаре. В двора на джамията попът, стъпвайки на една плоча, покръствал помаците, които били строени в редица. В местността Равница покръстването извършвал свещеник от гр. Севлиево.
През 1912 г. потомците на Салих Агушев в Ахъ-Челебийско се намирали в летните си конаци на Черешево и в зимните си конаци в Тозбурун (Могилица). Голямо било желанието на четниците от трите чети в състава на полка под командването на полк. Вл. Серафимов да припознаят в рода на Салих Агушев потомствени християни от стар болярски род. Причините да се желае покръстването на агушевци били две. Родът разполагал с обширни земи и пасища в Родопите. Те притежавали и много стада. Наред с това агушевци имали и силно духовно влияние. Членове на рода били мюфтии (хаджи Салих, мюфтия в Ахъ-Челеби), преподаватели в медресетата на Тозбурун, Смилян и Смолян (Хюсеин ефенди, Мехмед Агуш), имами (Далгъч Агуш ефенди в с. Търън) и пр. Агушевци са свързани и с рода на Мохаммед Агуш от Истанбул и с рода на Петреф бей от Измир както и на Хасан Шафкъ бей от Палестина. За да мине по-тържествено покръстването на агушевци, то се осъществило с участието на екзарх Стефан. Главният акт се състоял в Тозбурун в специално пригодена за църква сграда, която впоследствие става мандра, запазена и до днес. Усилията обаче не се оправдали. Не бил записан с християнско име нито един потомък на агушевци. Също така нито една жена от рода не носела облеклото, което им било връчено. По-интересно е, че родът Агуш не предприел бягство по време на покръстването към Гърция или към Османката империя. Запазеното хладнокръвие и вярата в благополучния развой на събитията съхранили родът от преселение. В Могилица един от агушевските ратаи, поради отказ да си сменя вярата, бил впряган в рало. Всъщност ратаят си бил християнин, но никой не му вярвал и го насилвали да се покръсти втори път. Наложило се за доказателство да го съблекат гол.
По време на покръстването Даръдере (Златоград) наброявало 600-700 помашки и стотина български домакинства. За такава компактна маса били необходими и много християнски духовници. Християнската група била настанена в къщата на Али бей, който от с. Емленер (Добромирци) Кържалийско се бил преселил в Даръдере заедно с османските части. Първата задача на свещениците била да разрушат три от четирите джамии и двата месджида. По това време в Даръдере имало и християнски храм (днес ”Св. Георги”). В него много даръдеренски помаци преминали насилствено под кръста. В с. Текир (Сивино) духовната асимилация се осъществила в Хаджиеминския конак в края на 1912 г. В обградената от войниците сграда се ръсела светена вода и се размахвали кандила. Покръстващите били от с. Гудевица и за помощник си взели пъдаря Хюсеин Малецов, който по-късно си получил заслуженото от турската чета. В хода на покръстването гудевчани прибягнали и до физическо насилие. Убита била Хасибе Кьоровска заедно с невръстния ъ син, разрушено било минарето, имуществото на джамията било плячкосано и закарано с муле в домовете на гудешевчани. След година имуществото било върнато, но вярващите в Аллах не го внесли в джамията, тъй като било осквернено от престоя си в български домове.
В с. Борие в близост до Палас (Рудозем), а и в самия Палас акцията провеждал поп Таньо Гьоргиев от с. Устово. Жителите на с. Борие под надзора на въоръжени четници били събрани в къщата на Шериф Шерифов. На балкона били размахвани кандила и китки чимшир със светена вода. В с. Исмилян (Смилян) покръстващият свещеник бил поп Чакъров от с. Чокмаково с помощник кмета Томчев. В покръстването на исмилянчани помагали и пъдарите Емин Лъджалията и някой си Бекир. Било съборено минарето, запалени били големи конашки комплекси и била унищожена махала Изворище. В Долни Исмилян до 1912 г. живеели само помаци. След насилственото им покръстване, на имотите на избягалите в Османската империя се заселили няколко български семейства от селата Чомаково, Арда и Гудевица. Сред тях особено активен в това начинание бил Георги Янакиев. На мъжете сваляли фесовете и им раздавали калпаци, а на жените отнемали фереджетата и им давали забрадки за да им се откриели ушите и да можели да чуват по-добре божието слово, проповядвано от поп Чакъров. Джамията била превърната в църква. И тук била сформирана полиция от Сульо Сеитев и Мехмед Реджебов, които тогава били с християнските имена Симо и Митьо. Жителите на с. Равнината били събрани в джамията и покръстени, след което всяка неделя били принуждавани да учат християнските молитви. През февруари се падал месец Рамазан и от Исмилян специално идвал пъдаринът Мехмед Реджебов да проверява да не би жителите да говеят. Питал ги и за новите им имена. Имало план и за построяване на параклис в местността Моратева могила, но поради станалите промени това не се осъществило. И на мястото, където щял да се строи параклисът, останали само купчини от камъни.
В Балъкдере (Рибница), тъкмо когато трябвало да се покръстят децата, които били събрани в къщата на Тахир Бинбашов, пристигнал войник на кон и прочел на свещеника едно писмо. След това свещеникът яхнал мулето си и наредил на жените сами да извършат ритуала. Жените обаче излели казана с водата и се разотишли. В Чангърдере (Чепинци) попът-покръстител от Павелско решил да привлече към християнската вяра най-напред хаджи Кьоровски. Той обаче отказал и бил налаган с пъдарските приклади. И тук било съборено минарето на джамията. В Чамуркьой (Мочуре) покръстването се развихрило в късната есен, веднага след оттеглянето на османските части през Еледже към Ксанти. В селото пристигнали хора с попски раса, под които можело да се види оръжие от всякакъв вид. Те били предвождани от поп Христо от Аламидере (Полковник Серафимово). Покръстителите събрали всички от мъжки пол – от десет годишни до старци и ги вкарали в джамията. При отказ да целунат кръста, те били бити. Един от селяните на име Мюмюн Онбашиев успял да се отскубне и побягнал по стъпалата на минарето, тъй като пред вратата на джамията имало пазачи. Като се изкачил, той се развикал за помощ. Чули го жените от околните къщи и набързо скроили план как да спасят мъжете. Напълнили мехове с пепел, увили ги в месали и излъгали пазачите, че носят храна. След като ги пуснали в джамията, жените почнали да хвърлят пепелта в очите на покръстителите и така мнозина успели да избягат, като се пръснали по околните баири. Малко по-късно били покръстени жените и децата, а минарето на джамията било срутено. В с. Аламидере ритуалът се състоял в построената още през османския период църква ”Св. Димитър”. Ръководел го поп Христо от Чокманово. Сред облечените в попски дрехи били и някои си Христо и Иванко. Под попските раса на Живко от Райково, на Георги Пичонов и Кольо Гогов имало оръжие. Акцията не минала без обири и изнудвания. И до ден днешен са запазени един изографисан таван от орехово дърво и една дъбова врата в къщата на Васил Хубчев. Шевна машина на Ахмед Кехая можело да се види в къщата на Диньо Хубчев и пр.
Неврокопската мисия, която трябвало да действа на територията на едноименната епархия, тогава без архиерей, бил поверена на бившия скопски митрополит Теодосий, който имал на разположение шестима духовници и един църковен певец. Членовете на духовната мисия били сред най-подготвените свещенослужители на БПЦ, предимно преподаватели в Софийската духовна семинария или в училището за свещеници към Бачковския манастир. На 15.01.1913 г. секретарят на Св. Синод Ст. Костов осведомил министър-председателя Гешов, че в Неврокопско от митрополит Теодосий покръстил 30 помашки села, след което акцията била прекратена от тамошния околийски началник и там останали 41 непокръстени села. За бързото покръстване на 30-те села спомогнали и обстоятелствата, посочени в протокол № 3 на Св. Синод от 22.01.1913 г., а именно – мизерията, гладът, както и обирите, изнудванията и убийствата извършвани от четници и пр. Сформираната трета мисия, която ръководела покръстването в старите предели на страната, главно в Северните Родопи, била поверена на пловдивския митрополит Максим и на духовниците от неговата епархия. Неин ръководител бил йеромонах Павел. Тя постоянно увеличавала своя състав със свещеници, които били командировани от старите предели на страната. Във включеното към тази мисия Чепинско корито бил образувано дело по оплакване на колегите на свещеника Константин Коев, който до такава степен се увлякъл в изнудването, че започнал да ограбва и самите тях. Твърде разпространено било и ограбването на селата, напуснати от мюсюлманите. За това свидетелстват и някои привърженици на идеята за покръстване, като Стою Шишков и Христо Караманджуков. Атанас Страшимиров пък подозирал, че покръстването е само претекст, и че властите са действали по позорен за страната и за човечеството начин. Единствената цел, която те преследвали, била личното им обогатяване.
В цитирания по-горе протокол № 3 на Св. Синод от 22.01.1913 г. е посочено, че към тази дата в Чепинското корито акцията по покръстването била към своя край. Били покръстени Корово, Баня, Лъжене, 300 къщи в Ракитово, 200 къщи в Дорково и 200 къщи в Костандово. Имамите в Дьовлен (Девин) също били покръстени заедно със семействата си, а в с. Беден (Дьовленско) джамията била превърната в църква.
На 15.01.1913 г. от духовната мисия за покръстването на Дьовленско станало ясно, че в селата боеспособното население било взето в плен и една от причините да не се покръства в този район била издействането на тяхното освобождаване. Мисията помолила властите за съдействие при покръстването и освобождаването на пленниците, за да може по-лесно да протичат по-нататъшните действия. Също така се посочвало, че тези, които приемали християнството, го правели по икономически съображения. По този повод било отправено искане да бъдат изпратени в Дьовленско над 500 шапки за лица от 10 до 30 годишна възраст, 100 чифта цървули, 1000 кръстчета и 100 шамии, 200 чифта чорапи, ризи, гащи, шаечни платна, готови мъжки дрехи, 5-6 юргана, кърпи, 100 шарени забрадки за жени и 100 лева за подаръци на новопокръстилите се. Поради икономическата изостаналост на населението в Родопите, в 14 села в Тъмръшко имало по 5-10 полуголи, гладни, живеещи в полусрутени колиби семейства, което ги принудило да се покръстят.
Също така комендантът на гр. Дьовлен Спасов потърсил съдействие за започване строежи на църкви в 5-6 села в Дьовленско. По този повод станимашкият архиерейски наместник В. Димитров на 02.02.1913 г. обявил намерението си да превърне джамията в с. Богутево (близо до Чепеларе) в храм, който щял да бъде наречен “Св. Великомъченица Петка” и там да се покръстят помаците. В село Сепет махала (Кошица), Ахъ-Челебийско, през 1908 г. била отремонтирана джамия, но до 1912 г. там нямало минаре. Един български офицер в знак на благодарност, че е отгледан от туркиня, събрал сепетмахаленчани, отсекли най-големия в землището дъб и с помощта на войниците го изправили като минаре. След като офицерът чул и първия езан (призив за молитва) в чест на ”майката-туркиня”, продължил с войските си. Но само след година неговите събратя съборили минарето. Това били четници към 21-ви пехотен полк, командвани от полк. Владимир Серафимов.
Жителите на селата Богутево, Ер Кюприя (Мостово) и Дряново на 04.02.1913 г. в писмо до председателя на НС, Ст. Данев се оплакали, че християнизацията била насилствена и ако те са искали да се върнат към корените си, щели да го направят още преди 35 години, веднага след Руско-османската война. Те настоявали пред председателя на НС да бъде прекратен този позорен акт на БПЦ. На 23.02.1913 г. пловдивският митрополит Максим призовал архиерейските си наместници в епархията да наредят на свещениците си да съдействат за връщането на заграбеното имуществото на новопокръстените.
В с. Каршилъ (Виево) мъжете били взети в плен, а жените, децата и старците били разселени в съседните села Кутела, Чепеларе и Дерекьой (Могиловци). Тази част, която била отредена за Чепеларе била покръстена в Дерекьойската църква. Джамията в Чепеларе, била подпалена. Неколцина се опитали да потушат пожара, но били заловени и откарани в Дьовлен. Там били покръстени и върнати в селото, след което били покръстени и семействата им. Децата били вкарвани в църквата, потапяни в казани и опявани, след което отрязвали кичур от косата. В Чепеларе християнският храм бил построен още през османския период с разрешителен ферман от султана. За да се укрепи вярата на новопокръстилите се, местна българка на име Чорлаковица, им разказвала с подробности за християнството и ги водела на неделна литургия. Търсейки спасение от духовното насилие, някои чепеларски помаци изживели кошмара на бегълци към Османската империя. Свещеник Янакиев пък на 19.04.1913 г. съобщил, че комисията не успяла да осъществи покръстването на жителите помаци в с. Чурен, тъй като те избягали в Кричим и се укрили в турски семейства. В отговор на това пловдивският митрополит Максим на 20.04.1913 г. съобщил на архиерейските си наместници в епархиите Пещера, Хасково, Станимака, Пазарджик, Карлово, Панагюрище, че покръстването на турци не е забранено.
Наравно с православните и протестанти имало възможност да правят опити да привлекат някой друг помак. По този повод разложкият архиерейски наместник Н. Саев на 30.04.1913 г. съобщил, че засега протестантите не са имали успех, но ако в бъдеще ми сионери предложат материални помощи, от каквито се нуждаело населението, те биха могли да постигнат известни резултати. На 20.03.1913 г. от рапорта на свещеника Димитрий Кутуев ставало ясно, че в покръстването на бабечанските колиби участвали три комисии. Първата комисия покръствала колибите около Коняревско, втората селищата с център Доганова махала и третата – с. Бабек с център Черешка махала. Всяка комисия се състояла от двама свещеника, един съветник, един писар и петнадесет полицаи за охрана. За още по-голяма сигурност съдействие са оказали и местните военни и граждански власти. В конярския участък били покръстени 1300 души, от които 100 болни, в догановския – 869 души със 162 болни и в бабешкия 1446 души със 130 болни. В тези райони населението мизерствало и гладувало и за целта комисията се нуждаела от допълнителни доставки на храна и за населението. Имало непокръстени, които били тежко болни от шарка и дифтерит поради условията, в които живеели.
Балканската комисия с председател Ноел Бъкстон, секретар Артър Симъндс и почетен секретар Едуард Бойл на 01.05.1913 г. се обърнала към министър-председателя Ив. Ев. Гешов относно слуховете, достигнали до нея, за насилствената промяна на вярата на мюсюлманите в завладените от съюзническите войски райони. Балканската комисия настоявала да получи опровержение на тези обвинения.
Navigation
[0] Message Index
[#] Next page
Go to full version