Български > История

ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ

<< < (55/69) > >>

fotakiev:
Проф. д.и.н. Петър Петров: 


(Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)



Кои са по-конкретно основните слабости на разглежданото „съчинение”?


1. Неподходяща структура и огромни пропуски

„Съчинението” на Х. Мехмед няма ясна структура: то е без глави и параграфи (само отделни заглавия),. без увод и заключение. Позицията на автора е прокарана чрез подбора на фактите и литературата, а често прозира и между редовете.

Хронологически „съчинението” обхваща времето от VІ век (заселването на славяните на Балканския полуостров) до 1944 г. Отделни заглавия са неумело формулирани било като теми, било хронологически. Още в началото (на с. 9) едно под друго следват три заглавия: „Аспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата” (в съдържанието – „индификационна”), „Идентификационни аспекти на населението” и „Контакти на арабите с населението на Балканския полуостров през VІІ – Х в.” (с. 9 – 12). Четвъртото заглавие е „Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ – ХІV в.” (с. 13 – 16). Последните две заглавия, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика, въз основа предимно на два неточно разчетени надписа целят „да докажат” арабско проникване и трайно заселване на Балканския полуостров през ІХ и особено през ХІІІ век. Тук авторът изобщо не се е сетил да каже поне две думи за създаването на българската държава. „Пропуснал” е да съобщи и за голямото поражение, което българите нанесли на арабите през 717/8 г. под стените на Цариград. А сред многото грешки има и една наистина непростима: известните въпросите до папа Николай І през 866 г. изпратил княз Борис, а не „група българи”, и отговорите си папата изпратил не до тях, а до българския владетел (при това в бележка се цитира изданието на БАН).

Следващото заглавие е „Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония” (с. 17 – 31). То е сбъркано по самото си съдържание. Нищо по същество не е казано за създаването и укрепването на Османската държава, пък то не е и необходимо за разглежданата проблематика. Що се отнася до самото разпространение на исляма в българските земи, авторът се е плъзнал по второстепенни въпроси или необосновани твърдения. Така напр. юруците, които са пастирско население и наброяват 60 хиляди семейства по целия Балкански полуостров и то от ХVІ до ХVІІІ век, имат малка заслуга за разпространението на исляма. Същото се отнася и до движещи се с тях ислямски проповедници. Масовото разпространение на исляма в отделни райони предполага от една страна разрушаване на християнската организация (църкви, манастири и духовенство), а от друга – джамии и мохамеданско духовенство, т. е срастване на исляма като официална религия с държавния апарат.

Особено внимание за разпространението на исляма е отделено на богомилството и павликянството. Тук авторът е показал абсолютно непознаване на проблема.

Павликянството възниква като „арменска ерес” и носи народностен заряд. То не само не е преследвано като ерес, но бива използвано от Византия през VІІІ век като гранично население и получава субсидии от държавата. Богомилството пък винаги е било преследвано като ерес. В Беседа против богомилите е казано, че те и на църква ходят, и кръст и икона целуват, но тайно пазят вярата си. Поради това и до днес не е установено със сигурност нито едно селище, в което е имало богомили – всичко е въпрос на предположения. Затова не отговаря на истината, че цар Борил през 1211 г. ги заточил по границите в Родопите – такова нещо не се споменава в Синодика. Измислица на автора е, че в Ловешка област богомилството взело „изключително големи мащаби” (с. 21); че така било в Родопите и изобщо в Мизия, Тракия и Македония, където по-сетне имало компактни маси помаци. Измислица са и твърденията, че балканските еретици „открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение”; че богомилските селски общини били привличани и убеждавани в ислямската религия; че първите случаи на ислямизация станали при компактно богомилско население. По пътя на аналогия с Босна, където богомилството било прието за официална религия, без да има каквито и да е податки се твърди за записване на богомили и павликяни в турските регистри, че тази регистрация се правела по верска и етническа принадлежност. Цитират се дори измишльотините на П. Япов (Помаците. С., 2006, с. 131), че богомилите било поставени в привилегировано положение. Изобщо приписването на богомилите едва ли не главната вина за разпространението на исляма в българските земи е гавра с това бележито социално-религиозно движение.

На конкретните примери на ислямизации са отделени само няколко страници и то преразказ на издирени от М. Кил документи за Чепино и от К. Гьозлер за района Бяла Слатина – Тетевен – Луковит през ХVІ век. Несъмнено това са ценни документи, но те далеч не изчерпват темата за разпространението на исляма в българските земи и по-специално в районите на помаците. При това наивно звучи твърдението на автора, че в документа от 1497 г., в който са регистрирани всичко 4 мохамедани в 3 села, „павликяните и богомилите също са били вписвани в тези документи” (с. 30).

Към тази проблематика се отнася и заглавието „Терминологични аспекти на населението” (с. 32 – 36). Тук повече от наивно е обяснението, че названието помак идва от глагола „помага”, че в турския език буквата „г” е мека и не се произнася, поради което се получава „помаачи”, т. е помаци означава помагачи на турците. И като доказателство се твърди, че в Никополския вилает през ХV – ХVІ век от това население „се набирали военни части” (с. 33). Но по това време няма вилаети – те са създадени през средата на ХІХ век. Все още не е извършена и ислямизацията на района. Но най-важното е, че по това време османската армия се състои от еничари и спахии, и такива „военни части” не са набирани от местното население! Все тук Х. Мехмед се е увлякъл от опитите на М. Кил да отрича автентичния характер на българските летописни сведения за ислямизациите, а е направил и свой „принос”: отрича автентичния характер на документалните сборници от втората половина на ХХ век; не е разбрал, че „Време разделно” на А. Дончев е роман, поради което разказите на героите му поп Алигорко и Венецианеца не са автентични записки (с. 35).

Темата за „помаците” в трите български области Мизия, Тракия и Македония предполага изследване на Османската империя като теократична ислямска държава, формите и методите на разпространение на исляма (еничарство, робство, единични и масови ислямизации), етапите на ислямизация и крайният резултат от всичко това. Без изясняването на тези въпроси е невъзможно да се обясни защо в едни райони ислямизацията доведе до асимилация (потурчване), а в други ислямизираното население съхрани майчиния си език (помаците). Все тук стои и въпросът до каква степен чрез ислямизирането на тези българи (помаците) османската власт е успяла да ги използва в своята политика и да ги противопоставя на техните сънародници християни. И всичко това „принос на Османската империя” ли е или налагане на един деспотичен режим с ярко изразени асимилационни цели?


Авторът не е отговорил на нито един от тези въпроси. А и как да отговори, като не е използвал многобройните издания на извори и научните разработки по въпросната проблематика. Става дума за няколко тома „Турски извори за българската история”, „Турски извори за историjата на Македониjа” (10 тома, някои от по 2 и повече книги) и още много и много други документални издания. Къде са изследванията на проф. Хр. Гандев, проф. Стр. Димитров, проф. П. Петров, проф. Е. Грозданова, проф. Ст. Андреев и още много български учени? Същото се отнася и за многобройните изследвания на македонски и сръбски учени.

Изясняването на горепосочените въпроси предполага разглеждането им до Освобождението, а не да се спре до ХVІ век. Защото ислямизирането на българско население продължава до 1878 г., а за останалите в Османската империя области – чак до 1912 г.
Изпуснати са и други изключително важни проблеми: за броя на ислямизираното население в навечерието на Освобождението, за скритото християнство сред него и за съпротивата му против османската власт.

Историческите извори показват, че по време на Освобождението в българските земи имало над милион и половина ислямизирани българи, от които броят на българите мохамедани наброявал около половин милион: около 100 000 в района от Ловеч до Бяла Слатина, около 20 000 в Източна Стара планина, а останалите – в Родопите, Беломорието, Разложко и Неврокопско, Македония. Без поставянето на този въпрос не може да се отговори колко от българите мохамедани се изселиха в Османската империя по време на Освобождението и след това, пък и каква част от останалите в България бяха потурчени.

Всички сериозни изследвачи изтъкват, че въпреки мохамеданската религия българите мохамедани са съхранили в най-чист вид българския си език, обичаи и песни. Към това може да се добави и фактът, че една част от тях не само не са били безропотни оръдия на османската власт, но са оказвали и сериозна съпротива. Ето само няколко примери, публикувани в сборника „Непокорни поданици на султана” (С., 1995).

В протокол на кадията в Ахъчелеби от 1720 г. са записани имената на българи мохамедани, които отказват да служат като еничари в султанската армия.


През 1859 г. в Ахъчелеби избухнал първият мохамедански бунт: меджлисът бил разгонен, а мюдюринът отведен в плен. Първоначално се вдигнали няколко мохамедански селища, а след това към тях се присъединили и някои християнски селища.


През 1865 г. избухнал вторият родопски бунт: около 1880 души селяни, въоръжени със сопи, тръгнали към центъра на казата. По пътя към тях се присъединили още много други. Изпратените от Пловдив комисари за преговори били изгонени. Същата участ постигнала и кърсердарина на нахията Рупчос, който бил изпратен там с полицаи. Накрая жителите на областта заявили, че ако исканията им не бъдат удовлетворени, те ще се „съпротивляват със сила и затова се готвят да съберат десет хиляди души на брой и вече не с тояги, както по-рано, а с оръжие”.


В началото на ХІХ век в борбата против кърджалиите се изявил и Али Сираков от с. Чомаковци, Оряховско окръжие. Той образувал чети от помаци и християни, конници и пешаци, и в продължение на седем години защитавал населението от района, което го считало за свой герой и закрилник. Дружината му била предимно от смесените села Чомаковци, Горник, Реселец, Габаре, Джурилово, Тлачене, Бреске и други, а така също и от редица християнски села по поречието на р. Искър до Мездра и Враца.

Редица сведения говорят за българския произход на помаците. Това са съхранени християнски старини в ислямизирани семейства в Охрид и Кукушко. Дописка от Пазарджик от 1862 г. съобщава за новобранци българи мохамедани, които заминавали за Битоля и „в похода си пееха старовременни български народни песни”.


Още по-красноречиво говори за същото дописка от 1868 г. „В България има потурчени българи, които носят името „помаци”... Такива помаци има в същинска България около Ловеч, Плевен и Троян, в Тракия около Пловдив и навсякъде в Македония. Тези потурчени българи са си променили вярата, но от езика си не са променили нито една черта. Те говорят най-чист български език, пеят най-чисти български народни песни, в които се възпяват подвизите на техните прадеди, свирят с всякакъв вид народна музика и най-вече с болгарина с четири телени жици. Освен това те са запазили и много стари български обичаи и народни поверия... Освен това те, като знаят че са българи, пазят си старите икони тайно от мохамеданското духовенство, за задушница жените им открито ходят на техните прадядовски християнски гробища: преливат ги с вода и вино и палят восъчни свещи... От ловчанските помаци и най-вече от селата Лешница (дн. Кирчево), Торос, Извор (дн. Български извор), Галата мнозина знаят да четат и пишат на български език и имат у себе си стари ръкописи. Ходжата от Галата знае да чете и пише добре на български. Той казва, че се е научил от баща си Илия. Той учеше и сина си.”


Още по-категорични са сведенията на Л. Каравелов, добити от лични впечатления и проучвания (в семейството им в различно време служели двама помаци). Той пише, че помаците в Ловешкия край, Доспатските планини, Неврокопската и Серската епархии, в част от Дебърската епархия и т. н. наброяват около 500 хиляди души. „Те са съхранили множество стари християнски обреди и обичаи; те и до днес още са съхранили множество християнски прякори; и най-после те уважават множество християнски светии... В Ловешкия окръг се намира с. Луковит, в което старите помакини ходят по гробищата и палят на умрелите восчени свещи, както то бива и у християните... Освен това помаците празнуват някои християнски и славянски (езически) празници, като например св. Георги, св. Димитър, св. Никола, св. Влас, горещниците, вълчите празници, мишите празници и прочее.” Любопитно е, че когато питали единия от техните служащи (Исмаил Дурко) от каква вяра е, той отговарял: „И аз сам не зная: нас наричат помаци и потурмаци, а бащите ни бяха кауре (гяури, християни).” Интересна е и констатацията, че в помашките песни се пеело за миналото, за народни юнаци, за войни с турците и т. н. Показателна е и записаната песен за „Юнак Панчоолу”, в която се говори са съвместна борба на помаци и българи християни против турците.


Особено интересно е сведението за преминаването на 30 помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско през 1843 г. Това станало благодарение приятелските връзки на местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всичко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и поискал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството, казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те издържали и останали християни.


И още нещо. Ж. Назърска препредава констатацията на Б. Лори за ловчанските помаци: „Те не спазват стриктно шериатските догми: отглеждат и консумират свине, предпочитат задругата като тип брачност пред полигамията, не приемат като религиозен дълг военната служба, живеят в хармония с околните християни, не правят масивни джамии и честват някои християнски религиозни празници.” Х. Мехмед се позовава няколкократно и на Б. Лори, и на Ж. Назърска, но е „подминал” горния пасаж.

pomak BG:
Nishto novo pod slinceto priyatel. Tezi raboti sim gi cel. Tova e kritikata na prof. Petrov. I az sim mu napravil edna iznenada, no vsqko neshto sis vremeto si.

bggrazdanin:
Ха, ха, ха исторрици?!

Serif mkd:

--- Quote from: fotakiev on September 17, 2009, 16:01 ---Особено интересно е сведението за преминаването на 30 помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско през 1843 г. Това станало благодарение приятелските връзки на местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всичко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и поискал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството, казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те издържали и останали християни.
--- End quote ---

 citat od postot na Fotakiev,Проф. д.и.н. Петър Петров

  Prasanje do Fotakiev ,citiraniot prof. i site mislecki lugje;


-  Ima li elementarna logika vo ovoj napis?

    Ovaa prikazna e dosta (zlo)upotrebuvana i vo Makedonija i citirana po sistemot"jas te citiram tebe ti mene" ili "jas tebe vojvodo ti mene serdaru" seto zaedno gluposti na kvadrat !!!
   Imeno ako tolku "surovata "osmanska vlast mu dozvolila na galicanecot Tomo da gi pokrstuva muslimanite ???kakva e taa surovost ?? "Prijatelskite vrski " profesore ili spored drugi izvori na koi Vie se oslonuvate a koi vikaat deka "na debarskiot pasa mu se bendisal konjot na mesniot prvenec od Galicnik - Tomo , pa za trampa gi pokrstil galickite muslimani!!!???
   Da bideme malku seriozni zatoa sto vakvite tvrdenja da ne se tragicni bi bile premnogu smesni !! Nastrana "istocnicite" izvorite polni so fantazija (fantazijata profesore e dobra kaj decata no stetna e za vozrasnite i seriozni lugje !) Ima edna naucna disciplina koja se vika logika!! Dobro e da se koristi osobeno koga imame vakvi "istocnici"-izvori ! Vo sprotivno ja ponizuvame i istorijata i naukata voopsto ! Pa najposle ni ovci ne mozes da  'prevospitas' taka a kamo li lugje . Nesto drugo se slucuvalo i vo Galicnik i na mnogu drugi mesta no ...za toa vo druga prilika .Go povtoruvam prasanjeto od pocetokot na napisov i navistina bi sakal da slusnam odgovor za elementarnata logika vo taa prikazna.

pomak BG:
Както казах и подобно на Шериф и аз имам нещо специално за този професор. Мислих да го сместя в бъдещата ми книга, но защо да се чака толкова време като и тук може да се побликува. Става въпрос за следното:

 В сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., не са допуснати хронологически грешки, но пък от своя страна те до голяма степен са политизирани. Като пример тук може да се даде книгата на проф. Петър Петров “По следите на насилието” издадена през 1972 г. Още в предговора (с. 9) се споменава, че не са поместени всички известни документи. Освен това като извор можело да се използват данни и от други източници, сред които биват посочените етнография, музика и пр., но в настоящата книга те не били обект на внимание. Независимо от това (на с. 11) се публикува така популяризираната народна песен “Даваш ли, даваш, балканжди Йово”. На следващата страница (с. 13), автора отбелязва прословутото изказване на Митхат паша, публикувано във едно френско списание. В него се споемнава за повече от един милион месни българи приели исляма, които не са дошли (подобно на юруците) от (Мала) Азия. Сред тях не влизат и татарите и черкезите. И независимо, че говорят на турски, те са чеда на тази раса, като произхождали от това коляно. Сред тях имало и мюсюлмани, които говорили на български. Независимо от факта, че тук става въпрос за турците потомци на прабългарите, узите, печенегите, куманите и пр. и помаците (славяни) автора още в началото (на с. 5), в духа на национализма отбелязва, че това са двете потомствени български групи, на потурчилите се и запазили роденият си език мюсюлмани.

Книгата “По следите на насилието” е разделена на три дяла, първите два от които не са свързани с помаците. Първият е обозначен като “Помохамеданчването политика и практика” и е свързан най-вече с насилственото помюсюлманчване на отделни лица, пленници, деца и жени, с последните от които най-често след този акт мюсюлманите се женили. В споменатите документи е пропуснат факта, че в исляма по примера на пророка, който имал жена християнка от Египет, на мюсюлманите им е разрешен брак с християнка и еврейка, но не им е разрешен такъв с идолопоклонничка, докато тя не приеме исляма. Също така в исляма, а и чрез Султански ферман от 22.01.1844 г. (с. 43), се забранява насилсвеното помюсюлманчване, тъй като не е било по убеждение и акта няма да е траен. Във фермана изрично се потвътждава факта, че тези насилствени действия не са били масови, а били единични случаи по време на османската власт.

Втория дял обозначен като “Помохамеданчвания чрез откъсване от родната среда” е свързан най-вече с робовладеенето. Тъй като на много места в Корана (примери 2: 177; 4: 92; 5: 89 и пр.) е споменато, че за да се опрости даден грях, най-доброто за човек е да освободи роб, поради тази причина не са случайни и отбелязаните случаи на освободени роби, които приели исляма. От друга страна в Османската империя също така е отбелязано, че не само турците притежавали роби, но и евреите и християните (67, 81, 102). Колкото до еничарите, въпреки подчертаното усилено ислямизиране, имало случаи на избягали младежи от еничерски корпуси (с. 138), а също и на бивши еничери (с. 17), които запазили християнската си вяра.

Последния дял, който е обозначен като “Помохамеданчвания без откъсване от родната места” и който би трябвало да е свързан с помаците, до голяма степен в него са посочени документни материали характерни за райони, далеч от местонахожденията им. Сред данните за помаците интерес преставляват (на 157-162) сведенията от регистъра на соколарите от 1477 г. за поединичното преминаване към исляма. С изключение на помашките села Кочан, Чечко и Драгиново, Велинградско във всички останали райони помаци не живеят и ако е имало такива, те ще да се изселили в един по-късен период. Също така във всички останали, с изключение на споменатите две села, посочените мюсюлмани били бивши роби. В тези ранни години, от споменатите две села, единствено в Кочан имало мюсюлмани, които били 7 мюсюлмански домакинства, 1 бенак и 13 неженени. През 1491 г. (с. 165) от регистъра джезае, в отбелязаните 10 вилаета единствено Пловдивския, Охридския, Дебърския и Призренския живеели помаци, торбеши и горани. Като цяло в споменатата година от регистъра се вижда, че в споменатите вилаети, общоприелите исляма били 11 души. В регистър за зеамети и тимари в Ксантийско и Драмско от 04.11.1491 г. в споменатото село Муставчово, в което живеели помаци от всичко 17 мюсюлмани, само един бил освободен роб. В откъс от османски регистър между годините 1497-1502 г. за Неврокопско и Беломорието (168-197) от всички изброени села само помашкото село Буково (с. 178) по това време било чисто мюсюлманско. От тимарския регистър за Търновско от 1502 г. (с. 198) са регистрирани и приели исляма в дн. села Сенник Севлиевско и Крушуна Ловешко. Като първото е мюсюлманско, а второто в по-голямата си част. От списъка на джелебкешаните от 1576 г. (221-222) в Родопите се посочва, че в село Бабек по-това време всички пастири били мюсюлмани. Списъка показва, че пастири мюсюлмани имало и в Белица – 1, Баня – 2, Бачево – 2, Разлог – 1, Дорково – 3, Костандово – 5, Ракитово – 4, Чепино – 3, Лъжене – 2, Тъмръш – 3 и пр. Из опис на Охридския санджак от 1582 г. в нахия Река, Дебърско, имало 170 мюсюлмански домакинства, почти всички наскоро приели исляма. Като в Жеровница през тази година имало 89 мюсюлмански домакинства и 31 немюсюлмански (с. 233). Пак от тази година е и регистъра на вакъфските владения на Ебу Еюб Ансари, където са споменати Севлиевското село Абланица, където живеели 40 мюсюлмани и в Свищовска нахия с. Алеко с 29 мюсюлмани и с. Босилковци с 35 мюсюлмани (235-236). Според католическия епископ Петър Богдан през 1640 г. в павликянските гр. Павликени имало 20 мюсюлмански домакинства, с. Малчика, Плевенско 25 мюсюлмански домакинства, с. Брестовец, 30 мюсюлмански домакинства, гр. Белене 10 мюсюлмански домакинства и в с. Орешене Свищовско 30 мюсюлмански домакинства. Докато Хъсен, Тетевенско, която до ХІХ в. била чисто-помашка, през 1648 г. все още е била немюсюлманска (248-250). До 1636 г. според тефтер за джезае е установено, че в някой от помашките села в Неврокопско, все още е имало немюсюлмани. Така например в Рибново живеели 44 немюсюлмански домакинства, в Брезница 65 домакинства, в Тешево 130 домакинства, в Осиково 65 домакинства и пр. ( с. 247). Според подобен дефтер от 1660 г. за Неврокопоско, немюсюлманите в горепосочените села започнали да намаляват, като в Рибново били вече 10 немюсюлмански домакинства, в Брезница 20 домакинства, в Тешево 90 домакинства, а в Осиково 25 домакинства. Освен в тези села по това време немюсюлмани живеели и в Лъжница 2 домакинства, Корница 13 домакинства, Буково 17 домакинства, Тисово 15 домакинства, Сатовча 60 домакинства, Дебрен 50 домакинства и пр. (254-255).

В приложението, което е озаглавено “Из борбите на Родобското население против османската феодална гнет”, от страна на помаците са включени главно две протеста, през 1720 г. от област Ахърчелеби против “получилите повиквателно за еничери” Хайдукоглу Ахмед и Маркооглу Исмаил, които били разбойници, и през 1859-1866 г. срещу арменеца Якуб Ефенди, който закупувайки преди десет години доставките на сукно, е раздал пари на жителите на същата област за приготвянето му, но правителството отнело доставката на арменеца. Оттогава той, като използвал корупцията на властта, заставил жителите на Ахърчелеби да изготвят за него сукно с големи загуби за тях и с това ги довел  до неплатежоспособност. Поради това началникът на охраната на Одринския генерал губернатор, който бил изпратен да събере означения дълг, бил бит и межлисът разпуснат.

След всичко това, независимо от наличието на данни от османските архиви и пр., в книгата си проф. Петър Петров намерил място и за горепосочените летописи и за някои жития, които до голяма степен променят историческата действителност. За да се останови дали легендарните личности присъстващи в посочените летописи и жития са действителни, трябва да се направи справка с османските архиви. Така например според Махиел Кил в регистрите, включително и този на джизае са посочени имената на поповете в селата на Чепинското корито. В регистъра от 1641 г. човек на име Методи Драгинов не фигурирал. Също така според него най-забележително е, че след т. нар. масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още имало християни.

В друга своя книга озаглавена “Помохамеданчването в Ловешкия край (Главно в селата Б. Извор, Градежница, Галата и Лешница), издадена в Ловеч през 1964 г., Петър Петров (34) пише, че според Салнамето от 1874 г. на турския управител в Русе Митхат паша, броя на свинете в Т. Извор били 1667, в Галата 394, в Градежница 53 и в Лешница 561. Според К. Гьозлер от османския опис “Салнаме-и Вилает-и Туна” от 1873 г. става ясно, че данните на Петър Петров са измислени и в описаните села наличието на прасета било 0. И според местните жители в селата Галата, Градежница, Глогово, Бабинци и пр. до 1975 г. свинята и свинското месо били чужди на местното помашко население. И те не гледали свине като домашни животни, нито се ядяло свинско месо.  

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page