Български > Дискусии

Помаци от Тетевенско- Галата ,Градежница...

<< < (37/255) > >>

ficinka:
Аз корана не съм го чела, това са неща разказани ми от стари хора няма как да знам дали е така или не , тук има много просветени хора нека те да отговорят, аз пиша каквото ми се разказва а ако има нещо което греша моля поправете ме, няма спор. 8)

ficinka:
Празнуват се и Коледа и Великден, който се изчерпва с боядисването на яйца.


По стара традиция Нова Година при помаците е Васил, на 14 януари. Тогава тръгват сурвакарите и се правят тиквеници.


След Васил се споменават Трифонците, после почват мартините съботи. Марта идва на  14 март,  което старите жени бележат, като връзват бял и червен бариш на овошките.
Мартините съботи са езически ритуали, за които не се знае откъде водят началото си. Езичеството е основано на поклонението на други богове. Идолите, които се почитат са от различно естество – муски, животни, природни сили. Езичниците са преследвани от християнската църква, тъй като за нея тези вярвания са ерес, която се отклонява от църковните догми.
Четирите поредни съботи след 14 март се наричат Мартини съботи. Последната е преди Благовец, който е на 7 април. Първата и третата събота не се излиза на полето, не се върши никаква домашна работа и най-вече не се чисти, шие, пере и преде. Втората и четвъртата Мартина събота се наричат „Прелавяне”, тоест може да се пипне нещо из къщи. Силата на празника е от девет часа сутринта до икиндия /пет следобед/, когато хората се събират на седенки по дворовете. Празнува се за да не пада гръм, да не бие град, да не влизат змии в къщата, да не нападат гъсеници овошките. В такива дни общественото мнение тежи най-много, тъй като за българомохамеданите тук Бог е преди всичко Природа и ако някой работи, му се присмиват или го проклиант, защото заради един нещастието може да сполети цялото село.

ficinka:
Ето ви една статийка за Възродителният процес тук в Тетевенско

ficinka:
                            Следите на “Възродителния процес”
                                  сред помаците в България
                                  (анализ на техния дискурс)

                   Моюру Мацумае, д-р на антропологическите науки, Токийки Университет


       Миналата пролет в новините по БНТ излъчиха възпоменателен митинг за инцидента в едно село близо до Гоце Делчев, Южна България, случил се преди около трийсет години. Много хора се бяха събрали около новия паметник, посветен на жертвите от съпротивата срещу кампанията за смяна на имената през 1970 година. Гостите произнасяха речи и призоваваха за религиозна и етническа толерантност в България. Но това, което ми направи по-силно впечатление, беше, че някои от селяните искаха да съдят виновните за този инцидент.
       Изглежда кампанията, бележеща началото на един процес, който властите по-късно ще нарекат “Възродителен процес” все още не е същинско минало за хората, към които е била насочена. Трябва да разгледаме тази кампания от гледната точка на тези хора. Как са преживели този процес? И как го виждат сега? В настоящата статия ще се опитам да анализирам дискурса на помаците или българоговорящите мюсюлмани в района на Тетевен, Северна България, и да изследвам тяхната гледна точка за “Възродителния процес”. С този труд искам да потърся и ключа за възстановяването на социалните контакти след конфликта.
       След края на Отоманското управление в България малцинствата често са подлагани на асимилация от страна на преобладаващата българска култура. С тази политика на интегриране в българската нация правителствата се опитват да решат малцинствения проблем. От друга страна обаче политиката им спрямо помаците е твърде променлива. През 20-ти век са проведени няколко кампании за смяна на имената на им, най-мащабните, от които са през 1960 и 1970 година. Помаците са принудени да сменят мюсюлманските/турските си имена с български с цел асимилация или “възраждане” на българската им идентичност.   По-късно по същата причина са заставени да се откажат от някои традиционни/религиозни обичаи и стил на обличане, забранено им е да носят шалвари (широка женска дреха) и фесове, които са се считали типични за исляма.

ficinka:
       Кампаниите, проведени след 1970 година, са като клин между помаците и българите християни. Такава е гледната точка и на двете страни в Тетевенския район. Един българин християнин споделя, че оттогава помаците започнали да странят от тях, а някои помаци казват, че тези кампании са били ужасно преживяване. Първоначално част от тях отказват да сменят имената си, заради което били викани от полицията (тогава милиция) в съвета и държани там докато не се съгласят.
       Но, както често се отбелязва, кампанията тук протича по-спокойно, отколкото в Родопите, а забраната на облеклото е наложена по-късно. На тези, които отказват да си изберат нови имена, официалните власти им ги сменят без да ги питат. Смяната става постепенно, тъй като е трябвало да сменят и вторите си имена, които се образуват от първите имена на бащите. Новородените са  записвани само с български имена и е било невъзможно да се напусне родилния дом без детето да бъде записано. В същото време в ежедневния си живот хората продължават да използват старите си имена, без значение с какво ново име са били регистрирани. Постепенно по между си започват да се наричат ту с новите си български имена, ту със старите си имена. Появили се и много прякори. Тази смесена употреба на имената била един вид отпор или отговор на “Възродителния процес”.
       Що се отнася до самия процес, един информатор споделя ,че местната комунистическа власт и цивилните, които са я обслужвали, са се чувствали неудобно да прилагат насила тази политика, тъй като в района всички са се познавали като добри съседи. Всички съседи, включително и българите християни, са наричани от помаците “наши хора”, което им  помага в общуването по между им. Например , според социалистическите изисквания за ритуалите било забранено да се вика духовник за погребенията, но хората често се осмелявали и викали имам, който четял молитвата след произнасяне на официалното слово от партийното лице.
       Тук се вижда значимостта на локалната идентичност, която размива границите между религиите (или обичаите).  В едно село, в което съжителстват  помаци и българи християни, съм чувала християните също да наричат съседите си помаци “наши”. От друга страна, разбира се, думата “наши” или дихотомията “нас/тях” се използва за изразяване на контрастта между помаци и българи християни. Което ще рече, че чувството за принадлежност у хората има различни измерения и се проявява в зависимост от контекста. Чувството за локална идентичност е едно от тези измерения.

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page