Български > Дискусии

От блога на Дилмана!

<< < (50/72) > >>

Dilmana:
                          Нека чуем тези гласове поне сега
         прокудените от комунизма български турци двадесет години по-късно
                                       Евелина Келбечева



Гьоч – да прекрачиш границата
Документален филм на Ирина Недева и Андрей Гетов
Сценарий Даниела Горчева
Оператор Любен Бързаков
Продуцент Червената къща за култура и дебат, София

През зимата на 1984-1985 година бяхме в родопското село Чокманово, когато чухме новината за „доброволното” преименуване на турците в България. С приятелката ми Евгения Иванова, истински познавач на малцинствените проблеми, не можехме да повярваме на ушите си. В първия момент дори помислихме съобщението за отвратителна, нелепа и безвкусна шега, макар и да знаехме чудесно, че хуморът на умореното общество не можеше да бъде толкова морбиден.

Не един честен човек по това време виждаше в преименуването на турците най-шизофреничния акт на комунистическия режим. Но малцина разбираха тази шизофрения като поредния, заключителен етап в процеса на асимилиране – всъщност на унищожаване на идентичността на мюсюлманските малцинства в България. Това беше дълъг, и макар и зигзагообразен, беше пределно последователен процес. Той не спираше пред нищо – психологическо и физическо насилие над стари и млади, побоища, затвор, принудително изселване. Но на пръсти се преброиха хората, които дръзнаха да кажат високо своето НЕ на поредното потъпкване на може би най-естественото от всички човешки права – правото на име и на майчин език. Защото друго беше вече българското общество – не това, което застана срещу депортирането на българските евреи през 1942-1943...Четирите десетилетия комунизъм бяха заличили темелните представи за достойнство и доблест на българина, за което прекрасен лакмус е поведението към по-слабия, по-онеправдания, към преследвания и измъчвания твой съсед. Гласът, който се чуваше тогава в България, естествено, беше само гласът на лъжата – на плитката пропаганда и на наглото фалшифициране на историята. Турците – и жертви, и бунтари – бяха невидими и безгласни.

Създателите на документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата” връщат тези гласове. Двадесет години след като България се разделя с 370 000 от своите съграждани турци, имаме  един емоционален, човешки, но и дълбоко аналитичен разказ за „възродителния процес” и за съдбите на няколко български турци преселници в  Истанбул, Анкара, Бурса. Всички са високо образовани и успешно реализирани хора – между тях има университетски преподавател, архитект, инженер,  учител и компютърен специалист, поет и бизнесмен: Зейнеп Ибрахимова, Сабри Искендер, Авни Велиев, Сюлейман Тюрксьоз, Кезим Тюрксьоз, Метин Сеит, Ердинч Кюпчу. Нека чуем тези гласове поне сега.

Филмът е дълбоко познавателен. Колко българи днес знаят за измъчванията в мазетата на народната милиция, за бягствата в гората на подплашените хора сред студ и сняг, за „въдворяванията” на местожителство в противоположния край на страната, за отварянето наново на злокобното Белене, този път само за турци, за изнудването и заплашванията, противопоставящи съпруги на затворените им мъже?

Масовата публика днес отново преповтаря мантрата за турците-терористи, но не се пита не само защо, но и кой и кога. Знаем, че Ахмед Доган от агент на Държавна сигурност, след затварянето му в Пазарджишкия затвор уж става човекът, ръководил от затвора майските протести на българските турци  и създател на „най- ефективната националистическата турска организация като реакция на „възродителния процес” по неговите собствени думи. Зейнеп Зaфер – Ибрахимова опровергава тази лъжа, аргументирайки се включително и със своя собствен затворнически опит.

Едно от най-важните познавателни достойнства на филма са разказите за – отново широко неизвестни – опити на българските турци да се противопоставят на „преименуването” и да потърсят международна подкрепа за човешките си права. И те са не един и два. Авни Алиев създава партия под нарочно абсурдното име „Турска Ленинска Комунистическа Партия” още през 1980 г., за което е „награден” със седем годишна присъда,  а през 1989 г. и организацията „Дружество за подкрепа на Виена 1989”. Сабри Искендер е един от създателите на „Демократичната лига на турците в България”, след като през януари 1985 година, ден преди началото на акцията на „възродителите” в неговия район е арестуван и заплаща отказа да смени името си със 111 дни побоища в сливенската милиция и двукратно изселване. След двете години в затвора и многократни принудителни изселвания заедно с брат си и братовчедите си Зейнеп Зaфер участва в оглавяваното от Илия Минев „Независимото дружество за защита правата на човека” и е назначена за негов координатор в цялата Варненска област, където изгражда местните структури, за което тя и семейството й са от първите екстрадирани.

Филмът има един чудесен емоционален център - посещението на Сабри Искендер в село Камено поле, където е бил изселен. След повече от 25 години той звъни на вратата на Бисерка Илиева, неговата хазяйка, която никога не му е взела и стотинка за наем.  Срещата им е мъничък триумф на човещината и сърдечността. Бисерка е опазила през обиските дори оригиналните документи на „Демократичната лига на турците в България”. Тя разказва как Сабри ги е просвещавал политически – поставял ВЕФ-а върху една тенджера в задния двор, той научава всички да слушат редовно радио „Свободна Европа”.

Процесът, наречен едновременно нелепо и цинично „Възродителен” продължава да бъде срамно непознат. Широката българска публика днес все още е убедена, че турците като пета колона на Турция в България са се стремели да откъснат цяла Източна България – официалното „оправдание” на службите за насилствената асимилация.  И днес се повтаря омагьосаният кръг на омразата и на лъжата, употребявана от опортюнистите „патриоти”. Българската публика, подготвена добре „исторически” от „Време разделно”, намразва турците като най-чуждия сред всички други малцинства. За жалост новите високо професионални исторически  изследвания на тези процеси остават изолирани в академичната общност. Знанието на българина за целия период на комунизма не се формира от високата наука. „Ако си турчин – това значи да си варварин – ето какво идва от киното, училището и учебниците в България” казва архитект Кезим Тюрксьоз, който е бил едва десетгодишен, когато учителите му настоявали да си смени името с българско.


Българските турци дадоха достоен пример за отхвърляне и непримиримост към безумната политика на БКП, която накрая ги прогони от България.  Но колко българи виждат като „свои” опитите на турците да се опълчат на комунистическия режим и да създадат организации за опазване на човешкото си достойнство? Колко от нас биха били готови тогава да направят същото, заплащайки за това със собствената си свобода и със сигурността на семействата си?

Гьочмен е човек, който е насила изгонен. България изгуби стотици хиляди трудолюбиви и лоялни свои граждани. С мълчаливото съгласие на останалите.

Затова разказът за прокудените български турци и техният спомен 20 години след „събитията” е и размисъл за ценностите и самопознанието на цялото българско общество. Няма гняв и омраза у прогонените турци --  има болка и зрелост на оценката. А при нас покълват отново задушаващите плевели на ненавистта към турците – това събирателно, което не прави разлика между тези, които се разбунтуваха, и тези, които бяха верни помагачи на режима.

Филмът е великолепно замислен, построен и монтиран. Историческите препратки, данни и хронология са на вярното място, което прави филма лесен за възприемане дори от абсолютно незнаещия проблематиката.

Пожелавам му „добър път” от все сърце - защото съм уверена, че ще стигне до сърцата  и умовете на всички честни и мислещи хора в България.

Dilmana:
                          ПЕЧАЛНИТЕ ПОДВИЗИ НА "ЧОВЕЦИТЕ ОТ НАРОДА"
                                 Георги МИЧЕВ, доктор по философия


   Да си наумиш да смениш със сопа в ръка в края на ХХ столетие имената на стотици хиляди хора (в т.ч. и на техните покойници!), бидейки уверен, че по такъв начин етнически ги приобщаваш веднъж и завинаги – за това наистина се изискват не само конски дози плиткоумие, но и тотална партийно-нравствена деформираност, на каквато се радваха само неголям кръг апаратчици.
   Близко до ума е: в репресивната държава всичко е отбелязано с кошмарния печат на репресията. Дори онова, което се прави "в името и за благото на народа". Акт на възмутителен, безсрамен, брутален държавен тероризъм бе т.нар. "възродителен процес", теоретически обоснован от нашенски високотитулувани псевдоучени в областта на социалното знание. Достойният българин нямаше (а и сега няма!) как да не се усеща не само конфузно, но и завинаги орезилено при мисълта за всичко онова, което се случи тогава.
   Споменът за потоците наши съграждани с мюсюлмански имена, които потекоха през южната ни граница, заставени да напуснат родните си домове, и досега пари паметта ни. Срамна и недостойна вакханалия.
   Човек чувства  л и ч н а  вина за всичко станало, но тогава бе немислимо да се противостои – в онези "славни" времена на неудържимо движение "от връх към връх, от победа към победа", когато вече бяхме успели да построим две Българии и се готвехме да наливаме темелите на третата, с което окончателно да се наредим на опашката на жизнения стандарт в Европа – всички, без изключение, бяхме под желязната пета на червения тоталитаризъм. Имахме право само да наблюдаваме върха на айсберга и да мълчим. Дори тогава, когато в индустриални мащаби се пречупваха хиляди и хиляди човешки съдби! Да скършиш човешка съдба, използвайки ресурса на държавата и своя неприкосновен властнически произвол, е  а р х и п о д л о. Все едно доколко възвишени са подбудите за това: идеи, цели, идеали, близки шансове, далечни перспективи, благи намерения и пр.
   Повече от куриозно е, че онези представители на мюсюлманския етнос, на които днес, въпреки своите скромни възможности, са накичени обилно с титли, звания, степени, постове, от две десетилетия имат резервирани места в праламента и пр., бяха на страната на "възродителите". Дори само заради това, защото значителна част от тях се изявяваха особено убедително и повече от талантливо тъкмо като добре платени доносници на "службите". Истински честните, почтени представители на малцинството бяха попиляни като пилци – преследвани, затваряни, изгонвани. Днес тях ги няма сред висшия партиен елит. А и не само там! И явно, завинаги ще бъдат низвергнати.
   За всичко това повествува филмът "Гьоч – да прекрачиш границата" на Даниела Горчева, Ирина Недева и Андрей Гетов; оператор: Л. Бързаков. Филмът бе показан (при изключително висок интерес) на 11 ноември 2009 в "Червената къща".
    Направен е простичко, добронамерено, коректно, ще рече -  с и л н о. Прогонените наши сънародници, живеещи днес в Турция, споделят в мъчително откровение, но беззлобно, с вече позатихнала болка, ала незаглъхващо огорчение за своите безкрайни митарства, додето стъпят най-сетне на краката си в чуждата страна и намерят ново,  с в о е  място под небето, след като са били изтръгнати из корен от родната почва. Тъжно и срамно!
   Всеки българин би следвало да види този едночасов документален филм. От него ще научи много. Не толкоз като чиста информация, колкото синтез на идващи директно от душата емоции и ненатрапливи послания към нашата мисловност и към нашия морал.
   Няколко години след т.нар. "възродителен процес"  с моята съпруга бяхме на екскурзия до Истанбул. На връщане в Одрин, където автобусът спря да зареди, при нас дойде възрастен, плах, простичко облечен човечец, досущ с вида на моите съселяни, типични малки хорица, и с най-искрените сълзи, които съм виждал през живота си, ни заразказва, че не искали да отиват далеч от България, та затова спрели в този град, близко до границата. Всички се уредили криво-ляво (той самият работи като общ работник в ей онзи склад) : близките, децата му, роднините. Печелят добре и живеят нелошо. Но мъката по родното селце (някъде из Ловешкия край) няма никога да секне. Винаги ще го боли и всякога ще сънува онова, от което насилствено е бил откъснат.
   Слушахме го с болка в сърцето! И с някакво непреодолимо чувство за лична вина. Какво можехме да му кажем за утешение? Н и щ о!
   Бывали хуже времена,
   Но не было подлей...
   Така писа някога Н. А. Некрасов.
   Ужасният вкус на тази подлост едва ли ще се заличи някога в душите на почтения българин. Независимо от неговия етнос. Уви, това не ще се случи никога!
   Идеолозите и апологетите на тази (и колко още) подлости не само към един етнос и не единствено с "възродителни" проекти обаче са по местата си. Топлите, всепосочно защитени, престижни някога места, отредени само за "наши другари"! Техните деца и внуци тръгват устремно към висините на кариерата от досущ същия "патриотичен" фундамент и с досущ същите "народнически" (чети: фарисейски) постулати.
   Можете да бъдете абсолютно сигурни, че тази гледка ще трови живота ни не за ден или два, за десетилетие, две, три.
   Безотрадна национална участ...

Dilmana:
        Филмът “Гьоч” – или гледната точка на прокудените                                       Едвин Сугарев

“Гьоч – да прекрачиш границата” е особен, странен, запомнящ се филм. Неговите автори – Ирина Недева, Андрей Гетов и Даниела Горчева, са избрали един нестандартен подход – вместо да режисират и направляват, монтират и донагласяват своя материал, са оставили изповедите и емоциите на героите да определят нерва, сюжетните ходове и интонациите, като са ограничили своето присъствие само до визуални метафори и насочващи въпроси, провокиращи определени акценти – които често и дори не прозвучават в самия филм. Оставили са паметта да следва своето естествено русло – и пряко базисните закони на киноиндустрията, филмът не е изгубил, а е спечелил от това. Станал е автентичен, непосредствен и естествен; бих добавил и – много човешки.
Заглавието е обяснено още в първите кадри с Метин Сеит, шофиращ из Истанбул – гьочмените са изгнаниците, прокудените от родината им. “Гьоч” е самото прокуждане, процесът на неговото ставане. “Възродителният” процес – едно от най-тежките комунистически престъпления, вършени в България.
Не само по своите мащаби – с убитите, затваряните, насилваните, прогонените. Тежко и поради своя безмерен цинизъм, поради лицемерието, с което комунистическата партия оправдава потъпкването на човешкото достойнство, на най-основните човешки права.
Тежко поради лъжата, поради подмяната на българската история. Тежко за стотиците хиляди, които бяха прокудени и изгубиха родината си – но тежко и за милионите – за целия български народ, от чието име се вършеше това престъпление, за хората, които не смееха и не можеха, а може би и не поискаха да направят нищо, докато комунистическите копои се гавреха с честта и достойнството на техните сънародници. Едните изгубиха родината си. Другите понесоха и носят на гръб позора от варварство, което не са извършили, но пред което са останали само безмълвни свидетели.
За това престъпление нямаше наказание, нямаше и разкаяние. Когато след десети ноември българските турци дойдоха в столицата да си искат имената, по улиците се повлякоха и други шествия – тези на “героите” от самия възродителен процес.
Тези, които бяха обграждали села и бяха пребивали отказващите да си сменят името в провинциални МВР-та и кметски канцеларии.
Тези, които бяха изкупували на безценица земята и добитъка на заминаващите – и сега живееха в техните къщи, и копаеха техните ниви.
Тези, които искаха стотици и хиляди за един курс с камион до границата, за да могат бъдещите гьочмени да превозят челядта си и най-насъщната част от домакинството си до турската граница.
Тези, които не продаваха хляб на жени със забрадки и шалвари, не ги качваха в автобусите, не ги пускаха в болниците – дори когато идваха да раждат.
Тези, които прекръстваха живите и рушаха гробищата на мъртвите, заличаваха регистри, кръщелни актове и документи за собственост.
Тъй нареченият Обществен комитет за защита на националните интереси стана политически съюзник на провелата „възродителния” процес комунистическа партия; а в парламента и в политиката заедно с неговия лидер Минчо Минчев – бивш началник на ДС Кърджали, пряко отговорен за насилия и убийства, влезе и говорителят на ОКЗНИ – днешния президент Георги Първанов. А след време и Ахмед Доган: тъкмо човекът, който претендираше, че се е борил срещу „възродителния процес”, се оказа стратегически партньор на същата тази комунистическа партия. Партията, чийто лидер Тодор Живков в съвсем пряк текст беше заявил на 7 юни 1989 г. – в разгара на “голямата екскурзия”:  “ Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население.”
ДС и нейните знайни и незнайни помагачи изпълниха, дори и преизпълниха това партийно поръчение. Този “гьоч”, който организираха те, включваше убийства, побоища, интернирания; възстановяване дейността на концлагерите (в Белене например бяха затворени стотици турци, отказващи да си сменят имената); насилствени екстрадиции на най-непокорните и включилите се в легална организирана съпротива; обосноваване на историческата лъжа, че българските турци били всъщност помохамеданчени българи – за която лъжа работеха цели научни институти, правеха се филми, пишеха се книги (“Време разделно” на Антон Дончев, например, е точно такава поръчкова книга, написана, за да бъде морално оправдан “възродителния” процес, започнал през 60-те години със смяната  на имената на помаците); блокиране на цели области от България – включително с помощта на армията. Това е историческият контекст на тъй наречения “възродителен процес” – и този контекст е дълбоко трагичен.
Тази срамна страница от историята на България още не е прочетена. Нещо повече – опитите за прочит се сблъскваха с безогледна, но добре организирана съпротива – христоматиен е примерът с филма “Гори, гори огънче” на Малина Томова – срещу която – редом с публичното й охулване – бе направен опит за съдебна и дори физическа разправа! И до ден днешен истината за „възродителния процес” е нещо, което грижливо се заобикаля; освен когато се прави нещо по-лошо – когато се използва спекулативно с оглед определени политически интереси. Затова този период е рана в историческата плът на страната ни – рана, която и днес – двадесет години след тези събития, още не е зараснала.
“Гьоч – да прекрачиш границата” не се занимава пряко със събитията около „възродителния процес”, с тяхната фактология – за този филм е важна паметта за тях, важен е кодът, през който разчитаме тази памет. Той е прицелен в днешния ден – и към една друга гледна точка, различна от досегашните филми с подобна тематика. Опитва се да прочете събитията с днешна дата – но не през очите на българите и на България, а през очите на “гьочмените” – на жертвите на възродителния процес.
При това предполага двойна оптика – гледа събитията през очите на различните поколения: тези, които са преживяли събитията в зрялата си възраст – и съзнателно са се опълчили срещу насилието – и тези, които тогава са били деца – и на които им е било отнето името, а сетне и родината, без да могат да разберат смисъла на този варварски акт – и го оценяват именно днес, от гледна точка на своето емигрантско битие. От наслагването на тези две гледни точки – и от диалога между тях – се пораждат ефектите във филма.
Има много болка и горчивина в това, което споделят пред камерата героите в този филм. Например в думите на 11-годишния тогава Кезим Тюрксьоз, когато споделя как се е чувствал при настояването да си смени името – в един миг, в който не знае къде е баща му – жив ли е или не е; не знае къде е майка му: „Един ден дойде... аз останах без майка, без баща, ...без име...”. В думите на Авни Велиев, основал не друго, а Турска ленинска комунистическа партия (само че другарите решили, че това е опасно, защото искал плурализъм) – когато разказва как баща му бродел цял месец през зимата в планината, при сняг до кръста, което довело по-сетне и до смъртта му – само и само да не си смени името – или как хората на ДС нахлули при децата му, останали вече съвсем сами в опустошения от „възродителите” дом. В думите на Метин Сеит, когато споделя, че обича България толкова, че би си дал живота за нея – само че не са му позволили да я обича, забранили са му.
Тази болка е родена от понесените огорчения и унижения, от прекършените съдби. Същевременно и в думите, и в израженията на лицата, и в интонациите ние долавяме дълбоката човечност, с която всичко това е изстрадано и надживяно.
И може би усетът за тази дълбока човечност, нейното скрито, но пределно осезаемо присъствие е голямото достойнство на този филм. С всички тези хора е постъпено пределно несправедливо, постъпено е чудовищно и варварски – но от кадрите на филма не говори омразата. Понасяйки съдбата си, неговите герои са разбрали, че вина за техния труден жребий носи една престъпна власт – но не българите, не България.
Радостта, с която някогашните “ятачки” на Сабри Искандер го посрещат, тяхната гордост за това, че са приютили един толкова достоен човек при интернирането му от ДС, общият им разказ за тогавашните “конспирации” са може би най-убедителното свидетелство в това отношение. Въпреки всички усилия на тогавашните пропагандатори и днешните националисти тъкмо този човек, тогава секретар на Демократическата лига за защита на човешките права, е герой в техните очи – правото – и човешкото, и историческото, е на негова страна. При това забележете: става дума не за интелектуалци и дисиденти – а за две обикновени жени от село – и именно тяхната най-неподправена радост от срещата носи едно от посланията на филма: “възродителният” процес е провал. В политически, в морален и всякакъв друг смисъл.
Разбира се, има неща, които не могат да бъдат забравени. Няма как да се забрави примерно кутията бонбони, които насилниците носят със себе си, за да “почерпят” по случай смяната на името. Няма как например Сабри Искендер да забрави месеците в килията на сливенската ДС, изтезанията, при които тялото му от главата до петите било “като патладжан”. За него “това не са хора” – ала понесените страдания не се универсализират, не се прехвърлят върху съвестта на всички българи. Да, огорченията остават – но понесени с гордостта на човека, останал достоен за своя кръст – и надмогнал нанесените унижения.
Надмогнал, но не и забравил. Защото случилото се не може, а и не трябва да се забравя. И от жертвите на драматичния “Гьоч”, и от неговите неми свидетели – от нас, българите. Необходимостта да бъде запазена тази памет е другото същностно послание на този филм. И в него е едно от същностните му достойнства: той не заобикаля страшните истини, не се стреми да ги замаже с някакъв моралистичен хепиенд. Да – никой от свидетелите на този геноцид не таи ненавист към България. Тя е помнена и обичана – но е помнена също и болката от насилственото им отлъчване. Тук наистина няма как да бъдат заобиколени въпроси като: а другите, нашите съседи, българите – те тогава какво направиха за нас?
И не случайно Метин Сеит изпуска думите, че те, прогонените турци, не биха постъпили по този начин, ако бяха на тяхно място (и все пак не пропуска да спомене с благодарност, макар и единствения жест на съпричастност: парите, пъхнати му в джоба от негов приятел -българин, когато заминавал). Не случайно и Кезим Тюрксьоз подчертава, че има само турски паспорт – защото му се вижда неморално сега, когато България е член на ЕС, той да се възползва от това членство и възможностите, които двойното гражданство му осигурява – след всичко случило се това е недопустимо.
Тези, които са прогонени, няма да се върнат – казва този филм. Но те не са ни забравили, те не са забравили България – и ние също не трябва да ги забравяме. Трябва да положим усилия, за да стане диалогът между тях и нас възможен. Усилия, които предполагат и покаяние, и казване на неудобни истини, и разобличаване на удобни лъжи.
Филмът “Гьоч” прави тъкмо това – и го прави непосредствено и човешки. Сниман е за извънредно кратко време, буквално на прима виста, без отиграни положения и без добре режисирани емоции. Това впрочем се е превърнало в негов плюс – филмът е максимално естествен.  И е важен – защото показва нещата от другата гледна точка – през погледа на тези, които са били принудени да се лишат от родина, за да запазят вярата и достойнството си на свободни хора.
Има едно стихотворение, писано в затвора – което Ердинч, синът на бургаския поет Реджеп Кюпчу, чете по време на филма. В него се говори за черното, за вътрешния, духовния мрак, който се сгъстява – поради невъзможността да кажеш на черното черно. Филми като “Гьоч” са важни и насъщни – понеже разсейват този мрак.

pomakos_ a:
Чудесен замисъл за филма" Гьочмен".Поздравление на авторите Даниела Горчева и Ирина Недева.
Считам,че ще е много познавателен за турци,помаци,и всички.. за събитията по онова време.Филма запълва една празнина и дава допълнителна светлина,като чета инфото по горе от Д.Горчева.
Ще чакаме с нетърпение да се излъчи скоро по БНТ!

Nazmi:
Рецензията и погледа върху замисъла на филма която ни дава Даниела Горчева по горе ни кара да се замислим!

...
Заглавието е обяснено още в първите кадри с Метин Сеит, шофиращ из Истанбул – гьочмените са изгнаниците, прокудените от родината им. “Гьоч” е самото прокуждане, процесът на неговото ставане. “Възродителният” процес – едно от най-тежките комунистически престъпления, вършени в България.

Тази срамна страница от историята на България още не е прочетена. Нещо повече – опитите за прочит се сблъскваха с безогледна, но добре организирана съпротива – христоматиен е примерът с филма “Гори, гори огънче” на Малина Томова – срещу която – редом с публичното й охулване – бе направен опит за съдебна и дори физическа разправа! И до ден днешен истината за „възродителния процес” е нещо, което грижливо се заобикаля; освен когато се прави нещо по-лошо – когато се използва спекулативно с оглед определени политически интереси. Затова този период е рана в историческата плът на страната ни – рана, която и днес – двадесет години след тези събития, още не е зараснала.


“Гьоч – да прекрачиш границата” не се занимава пряко със събитията около „възродителния процес”, с тяхната фактология – за този филм е важна паметта за тях, важен е кодът, през който разчитаме тази памет. Той е прицелен в днешния ден – и към една друга гледна точка, различна от досегашните филми с подобна тематика. Опитва се да прочете събитията с днешна дата – но не през очите на българите и на България, а през очите на “гьочмените” – на жертвите на възродителния процес.
             .....

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page