ИзворътРазказ от Ибрахим БÑлeв
Живеех в â€Ð³Ð¾Ð»Ñмото Ñело“, както наричахме Ð¡Ð¾Ñ„Ð¸Ñ Ð¿Ð¾Ð¼ÐµÐ¶Ð´Ñƒ Ñи. Имахме Ñи даже и ,,триÑтаен†апартамент на петиÑÑ‚ етаж, радвахме Ñе на гледката от нÑколко ÑÑŠÑедни блокове, поолющени и поÑивели като върховете на Витоша. За ÑÑŠÑедите не мога да кажа нищо, защото не ги познавах. Едно „Здравей†беше доÑтатъчно или нÑÐºÐ¾Ñ Ð»Ð¸Ñ†ÐµÐ²Ð° гримаÑа, опитваща Ñе да мине за уÑмивка.
Ðо имах и жена Ñи, коÑто бе вÑичко за мен. Ð’Ñички „букви†в Ñърцето, че дори в битието ми, които имаха лична ÑтойноÑÑ‚. Ð¢Ñ Ð±ÐµÑˆÐµ нÑкак и тази, коÑто определÑше за кое как и какво да Ñе говори. Избрала ми беше една маÑка – задължително да Ñ Ñлагам пред чужди хора, но най-вече пред приÑтели. Имахме Ñи и дъщерÑ, нашето Ñъкровище, нашата малка принцеÑа. ЕдинÑтвеното нещо, за което винаги Ñи е Ñтрувало да живеÑ. Тогава принцеÑата ни нÑмаше още пет годинки, но, надÑнали маÑките на лицемерието, учехме и Ð½ÐµÑ Ð´Ð° живее Ñ Ð¼Ð°Ñка. Да Ñ Ð½Ð¾Ñи, вÑе едно е еÑтеÑтвеното й лице.
Имах и кола, даже две (купихме една и за жена ми), видимата чаÑÑ‚ от живота ни Ñ‚Ñ€Ñбваше да е перфектна. Ðо невидимата – като това, Ñ ÐºÐ¾ÐµÑ‚Ð¾ Ñе хранихме – беше вÑе в недоÑтиг, там Ñ‚Ñ€Ñбваше да Ñе жертваме. И не Ñамо там – переше Ñе Ñамо, когато Ñе Ñъберат доÑтатъчно дрехи; крушките не биваше да бъдат оÑтавÑни ей така, безразборно да ÑветÑт…
Ðаближаваше рождениÑÑ‚ ден на Ð´ÑŠÑ‰ÐµÑ€Ñ Ð¼Ð¸. Имаше повод да Ñе покажем, правиха Ñе планове. Колко хора ще каним, Ñ ÐºÐ°ÐºÐ²Ð¾ ще ги нахраним – да нÑма Ð¾Ð´ÑƒÐ¼Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ñлед това. Ðо ние Ñ Ð¶ÐµÐ½Ð° ми бÑхме учители – това, което получавахме, беше предварително изчиÑлено, за какво може и за какво не.
- Ще кажеш едно Ñтихотворение, ще оÑтанат Ñ Ð¿Ñ€ÑŠÑÑ‚ в уÑтата. Толкова малка, пък казва Ñтихотворение – наредихме на малкото Ñи момиченце. – ТрÑбва да е нÑкакво патриотично. „Да, това ще ни отива на наÑ, нали Ñме учители…â€. И започнаха репетиции вÑÑка вечер.
Една Ñутрин оÑтра болка ме ÑÑ€Ñза от лÑвата Ñтрана на гърдите. Ðе беше за първи път това, и друг път Ñе беше Ñлучвало. Знаех, че Ð³Ð¾Ð»ÐµÐ¼Ð¸Ñ Ð³Ñ€Ð°Ð´ нÑма как да ме излекува. Качвах Ñе в такива Ñлучаи на колата и потеглÑÑ… за ,,извора“ Ñи. Само там намирах утеха, Ñамо там от болката не оÑтаваше и помен. Ðо колкото повече приближавах родното мÑÑто този път, толкова повече Ñе ÑъмнÑвах и натъжавах. Беше ме Ñтрах да не би да не Ð½Ð°Ð¼ÐµÑ€Ñ Ñ‚Ð¾Ð²Ð°, което бÑÑ… оÑтавил.
Човек, където и да го е отнеÑъл животът, не може да Ñе отдели напълно от корена Ñи. Кой повече, кой по-малко запазва в Ñърцето Ñи краÑотата на родната планина, пеÑента, бащината дума, майчината лаÑка…
Когато гледах планината, ми Ñтаваше леко, вÑе едно, че Ñе ноÑÑ Ð½Ð°Ð´ Ð½ÐµÑ ÐºÐ°Ñ‚Ð¾ птица. Съмне ли, погледът Ñтигаше далече, далече, чак до Ð¾Ð¿Ñ€ÐµÐ»Ð¸Ñ Ñ‡ÐµÐ»Ð¾ в небето ОрелÑк*. Ðадвечер виждах как Ñлънцето от билата Ñе обира и цÑлата планина лÑга да Ñи почине като уморен човек. Ð Ñетне звездите, Ñ‚Ð¸Ñ Ð¿ÑƒÑти пиринÑки звезди! Ðикъде, никъде нÑма такива. Сипнали Ñе по небето като жълтици и блеÑÑ‚ÑÑ‚ ли, блеÑÑ‚ÑÑ‚. Когато пък има пълнолуние, то е небивала чудеÑиÑ. ЦÑлата планина е като полÑта ÑÑŠÑ Ñребро и ÑÑкаш чуваш как ти говори: ,,Ðе Ñи отивай оттук, по-хубаво от мен нÑма да намеришâ€.
„ПроÑти ми, земльо, че те оÑтавих, проÑти ми…†– прокраднаха Ñе издайничеÑки нÑколко Ñълзи. Ðо не от болката, а от вината, коÑто изпитвах.
Вратата на Ð±Ð°Ñ‰Ð¸Ð½Ð¸Ñ Ð´Ð¾Ð¼ беше залоÑтена. Ðе заради крадци, а заради животните, които влизаха без покана. Отворих Ñ Ð¸ зачаках мама да Ñе зададе отнÑкъде. По едно време Ñ‚Ñ Ñе показа, задÑнала Ñноп Ñъчки. Като ме видÑ, ги оÑтави на земÑта; опита Ñе да Ñе изправи, но не можа веднага. Дали от товара, който ноÑеше, или от ÑтароÑтта – трудно й беше. Ðо не беше изгубила гордоÑтта Ñи. Приближи Ñе към мен, протегна ми ръка да Ñ Ñ†ÐµÐ»ÑƒÐ½Ð°, придърпа ме поÑле към Ñебе Ñи. Прегърна ме и ме притиÑна Ñ Ð²Ñе Ñила…
- Добре Ñи ми дошъл, Ñине, защо Ñи Ñами, да не е Ñтанало нещо? Малката какво прави, да беше взел и неÑ… Гладен ли Ñи, хей Ñега ще Ð½Ð°Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ñ Ð½ÐµÑ‰Ð¾ да те нагоÑÑ‚Ñ.
- Ð’Ñички Ñме добре, а пък Ñ‚Ñ ÑƒÑ‚Ñ€Ðµ ще навърши пет годинки. Ти как Ñи, защо ноÑиш този товар? Ðа Ñ‚Ð¸Ñ Ð³Ð¾Ð´Ð¸Ð½Ð¸ защо не Ñе пазиш малко?
- Важното е не на колко Ñи, а на колко Ñе чувÑтваш – каза мама и леко Ñе заÑмÑ. – Хайде ела, влизай. Ще Ñе връщаш ли? Снахата знае ли, че Ñи тук?
- Ðикой не знае, дойдох да те питам нещо. Ще празнуваме Ñ€Ð¾Ð¶Ð´ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½ на малката….
- Ðз не мога да дойда, знаеш, Ñнахата… Пък и Ñ Ñ‚Ð°Ð·Ð¸ черна шамиÑ, дето Ñъм Ñ Ð½Ð°Ð´Ñнала, откакто баща ти почина, и коÑто нÑма да ÑвалÑ… Ðе, не иÑкам да ви излагам, там Ñте вÑе големи, важни хора…
- Ðз миÑÐ»Ñ Ð½Ð¸Ðµ да дойдем тук, Ñ Ñ‚ÐµÐ± да го празнуваме. Какво ще кажеш, ще Ñме доÑта хора, да не те притеÑним Ñ Ð½ÐµÑ‰Ð¾?
- Ð-а, на драго Ñърце, та Ñ‚Ñ Ðµ Ð¼Ð¾Ñ Ð²Ð½ÑƒÑ‡ÐºÐ°, как така… Сега цÑла нощ нÑма да мигна, Ñ Ð¾Ñ‚Ð²Ð¾Ñ€ÐµÐ½Ð¸ очи ще дочакам утрото. Ðо Ñнахата какво ще каже, дали ще Ñе ÑъглаÑи?
- Ти там не му миÑли, аз ще Ñе Ð¾Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ñ â€“ отговорих. Ðо не знаех вÑъщноÑÑ‚ как точно да го поÑтигна.
ПриÑеднах до печката и зачаках да ме нагоÑти. Знаех, че без да Ñъм Ñл, нÑма да ме пуÑне да тръгна. Вгледах Ñе в лицето й – времето беше риÑувало безпощадно по него, вÑÑка бръчка означаваше нещо. Питах Ñе кои бÑха причинени от мен – повечето или вÑичките…
Взе брашно и го замеÑи, Ñложи картофи да Ñе варÑÑ‚, надроби на Ñитно праз, Ñчупи и нÑколко Ñйца. Почна да точи тънки и фини кори, които препече на печката. Ðареди върху вÑÑка кора от праза, наÑтърга от картофите, Ñложи от Ñйцата. Скоро баницата беше вече във фурната и миризмата й изпълни ÑтаÑта.
Ðа вратата Ñе почука, майка ми излезе да види кой е. Беше комшийката.
- ВидÑÑ… колата пред къщата, имаш гоÑти га че ли, кой е дошъл? Изпекох хлÑб, та ти донеÑох малко, може да е гладен. Пък и Ð´Ð½ÐµÑ Ñ‚Ðµ нÑмаше, къде ходи?
- Синът е това, нÑма да Ñтои, ще Ñе връща. Почакай малко, направих му баница Ñ Ð¿Ñ€Ð°Ð· и картофи. Много Ñ Ð¾Ð±Ð¸Ñ‡Ð°, но там в града нÑма как да Ñи правÑÑ‚. Ще ти дам един клин, не Ñе връщай празна.
Жената влезе, поздравихме Ñе и приÑедна на един Ñтол. Погледна ме така, ÑÑкаш припознаваше в мене ÑобÑтвен Ñин.
- Колко е хубаво, че Ñи дошъл. И аз имам двама Ñина, но не Ñе Ñещат да дойдат. Колко ни оÑтава на Ð½Ð°Ñ Ñ Ð¼Ð°Ð¹ÐºÐ° ти – вÑички наши набори Ñе загубиха вече, идва и нашиÑÑ‚ ред. Събирахме Ñ‚Ð¸Ñ Ð´Ð½Ð¸ билки и гъби, дадохме ги на билкарÑ. Взехме Ñи кефенк** и вÑичко оÑтанало за погребение. Ðе иÑкаме да Ñме в тежеÑÑ‚ на децата, че и те Ñ Ð´Ð¾Ð¹Ð´Ð°Ñ‚, Ñ Ð½Ðµ. Ртова ни очаква, било днеÑ, било утре…
- Хайде, хайде, Ñтига Ñи говорила такива неща – отвърна й майка ми. – Това е работа на Ðллах, той ако е казал, ще Ñтане. Вземи баницата и върви да почиваш, че Ñтава къÑно.
След като изпрати комшийката, мама Ñедна до мен и ми поднеÑе прекраÑната баница ÑÑŠÑ Ñтудено киÑело млÑко.
- Ðе й Ñе връзвай на приказките, Ñ‚Ñ Ñи е такава, много говори. Хайде Ñж, докато е топла. Снахата готви ли ти, трудно ще й е, защото и Ñ‚Ñ Ñ€Ð°Ð±Ð¾Ñ‚Ð¸.
- Утре ще дойдем към обед деÑетина човека. Кажи какво ще ти Ñ‚Ñ€Ñбва, за да донеÑа.
- Ти ме познаваш добре, защо ме питаш?
Това означаваше, че каквото и да донеÑа, нÑма да го приеме.
Беше Ñтанало къÑно, Ñ‚Ñ€Ñбваше да тръгвам. Сбогувах Ñе и потеглих Ñ Ð¼Ñ€Ð°Ñ‡Ð½Ð¾ наÑтроение. Как кажа на жена Ñи, че имам план за Ñ€Ð¾Ð¶Ð´ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½, който не бÑхме обÑъдили преди това? Реших да не й казвам, да бъде изненада и за неÑ.
Обадих Ñе на директора на училището, в което работехме, на Ð´Ñ€ÑƒÐ³Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½ да дойдат по-рано. Същото казах и на оÑтаналите поканени колеги.
Ðа Ñутринта Ñе опитах да бъда по-любезен, но иÑках този път петелът да пее в Ð½Ð°ÑˆÐ¸Ñ Ð´Ð¾Ð¼.
- Хайде мила, Ñтавайте вече, че Ð´Ð½ÐµÑ Ð½Ð¸ очакват трудни моменти.
- Има време до вечерта, ще Ñе ÑÐ¿Ñ€Ð°Ð²Ñ Ð´Ð°Ð¶Ðµ и без теб. Ð Ñега ми Ñе разкарай.
- Обадих Ñе на вÑички да дойдат на обÑд, ще го празнуваме на друго мÑÑто, затова Ñтавай и Ñе приготви, че нÑма време.
- Как така, и то без да ме питаш? Ха-ха, не ме разÑмивай… ÐœÐ¾Ð»Ñ Ñ‚Ð¸ Ñе, разкарай Ñе вече.
- Ти Ñи знаеш, но ако бÑÑ… на твое мÑÑто, щÑÑ… да Ñтана. Или попитай директора ни, ха-ха.
Както и предполагах, Ñ‚Ñ Ð²Ð·Ðµ телефона и Ñе обади. Ðо преди да проговори, Ñи Ñложи маÑката и Ñи Ñмени глаÑа. Тонът Ñтана мек и монотонен.
- ГоÑподин директор, добро утро… МерÑи, Ñтанахте ли вече? МерÑи, да, Ñамо иÑках да ви Ð½Ð°Ð¿Ð¾Ð¼Ð½Ñ Ð·Ð°â€¦ Да, да, ще тръгнем от наÑ; да, и за мен е изненада… Да, доÑкоро виждане. Затвори телефона и Ñи Ñвали маÑката.
- Ти Ñи луд, да, да, луд, това е иÑтината… И другата иÑтина е, че Ñи най-голÑмата ми грешка в живота. Къде ще ни караш Ñ Ñ‚ÐµÐ·Ð¸ малки деца, защо не ме питаш първо, защо? Омръзна ми вече да ти повтарÑм, че ти не Ñи ÑпоÑобен…
Ðо вече беше твърде къÑно. „Петел Ñъм аз, петел, ха…â€, наÑтроението ми Ñе подобри. Кокошката нещо кудкудÑкаше, но това не беше от значение.
ГоÑтите започнаха да идват един по един, вÑичките любезни и добре облечени, довели бÑха и децата Ñи. Събрахме Ñе пред входа, чакахме директора, той както винаги закъÑнÑваше. Като приÑтигна, попита важно:
- Ð’ кой реÑторант ще ходим?
- Ще ходим на ,,Извора“, не го знаете, затова карайте Ñлед мен. И който нÑма бензин, да Ñи вземе, че пътÑÑ‚ дотам е два чаÑа.
Качихме Ñе по колите и потеглихме. Ðе знаех какво ни очаква там, но знаех, че майка ми ще Ñе Ñправи. Ð¢Ñ Ð±ÐµÑˆÐµ иÑтинÑки извор, утолÑваше жаждата и мъката на вÑеки.
Когато започнахме да Ñе катерим по баира за нашето Ñело, на жена ми й падна „пердетоâ€, изпадна в иÑтериÑ. Правеше вÑичко възможно да Ñпре колата, иÑкаше да Ñкочи от неÑ, но беше къÑно… МаÑката й щеше да падне, и то един път завинаги.
Като приÑтигнахме, пред къщата ни чакаха около деÑетина жени. Само толкова бÑха оÑтанали в цÑлото Ñело. Ð’Ñички те почти в един Ð³Ð»Ð°Ñ Ð¿Ð¾Ð²Ñ‚Ð°Ñ€Ñха „Добре дошли!â€, а гоÑтите гледаха Ñмутено като в небрано лозе.
СлÑзох от колата пръв, целунах ръката на майка ми и Ñлед това на вÑички оÑтанали жени, които грейнали ми подаваха ръцете Ñи. Това целуване на ръце беше ÑвидетелÑтвото, че Ñа по-големи от наÑ, а и че ги има вÑе още… Ðо този ритуал беше доÑта труден за преглъщане за жена ми и за директора.
Когато влÑзохме в двора, ни очакваше небивала трапеза, пълна Ñ Ð»Ð°ÐºÐ¾Ð¼Ñтва. Баници, печена тиква, боб в гърне, печени пилета, пълнени Ñ Ð¾Ñ€Ð¸Ð·, Ñалати, отлежала гроздова Ñ€Ð°ÐºÐ¸Ñ Ð¸ вино, курабийки за децата, какво ли не…
Ðе Ñ Ð±ÑÑ… виждал майка Ñи по-щаÑтлива. Беше взела Ð´ÑŠÑ‰ÐµÑ€Ñ Ð¼Ð¸ в ръцете Ñи и й говореше толкова нежно и топло, Ñ Ð´ÑƒÐ¼Ð¸, които и да Ñе опишат, не вÑеки може така да ги изрече. ÐаÑÑдахме поÑле покрай маÑата, а мама Ñедна до мен.
- Да Ñте ми живи и здрави! Колко хубаво направихте, че дойдохте… Ðе мога да повÑрвам на очите Ñи, Ñнаха ми и Ñ‚Ñ Ðµ дошла на гоÑти, внучката ми и Ñ‚Ñ. И побърза да дари детето Ñ Ñ‚Ð¾Ð¿Ð»Ð¸ целувки и лаÑки.
ГоÑтите започнаха да раздават подаръци на рожденичката, коÑто ÑиÑеше от радоÑÑ‚. ПоÑтоÑнно благодареше и им целуваше ръцете.
Ð’ един момент жена ми привика детето и Ñе обърна към гоÑтите:
- Подготвили Ñме за Ð²Ð°Ñ Ð¾Ñ‰Ðµ една изненада, подарък от любимата ни дъщерÑ.
Малката вдигна виÑоко лице, разпери леко малките Ñи ръчички и Ñ Ð²Ñе Ñила започна да рецитира, като да беше правила това, от както Ñе бе родила.
РОДИÐÐТРМИ
Ðз Ñъщо обичам БългариÑ,
нека да бъде и пребъде.
Ð‘ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ Ñ‚Ð¾Ð²Ð° Ñъм аз и ти,
това е ÑънÑÑ‚ и мечтите ми.
Позволете ми да Ñ Ð¾Ð±Ð¸Ñ‡Ð°Ð¼,
да Ñ Ñънувам, да Ñ Ð¼ÐµÑ‡Ñ‚Ð°Ñ.
Ðе ме Ñлагайте на ÑÑнка,
не мога да Ñ Ð²Ð¸Ð¶Ð´Ð°Ð¼ цÑла.
Ð‘ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ Ðµ Ñрка, Ñветла,
има лъчи, изгрев и залез.
Ðз Ñъм изгревът, а ти лъчите,
нека да бъде и пребъде.
- Много хубаво, още на тези години Ñ ÑƒÑ‡Ð¸Ñ‚Ðµ на родолюбие. Браво, от Ñега мога да кажа, че ще Ñтане голÑм човек… – Разтопи Ñе директорът.
Ðо дали бÑхме Ñвалили наиÑтина маÑките или бÑхме ги забравили Ñамо за малко, заради мъдроÑтта на една майка и вÑичката й любов?
http://www.eurochicago.com/2012/06/izvorat/