Author Topic: ХРОНОЛОГИЯ - ИСТОРИЧЕСКИ ДАТИ И СЪБИТИЯ  (Read 146939 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                                      
                                           ХРОНОЛОГИЯ - I част

               Славянските племена до създаването на Дунавска България

І-ІІ в. Славяните обитават областта между Карпатите на юг, Балтийско море на север, река Одер на запад и реките Днестър и Днепър на изток).

ІV-VІІ в. Велико преселение на народите.

ІV-V в. Предвижване на славяните от прародината им към териториите северно и източно от р. Дунав.

V в. краят – началото на VI в. Започват нападенията на славяните и българите на Балканския полуостров.

512 г. Император Анастасий (491-518)построява т. нар. Дълга стена от Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море с обща дължина от 420 стадия (126 км, широка 3,30 м, висока до 5 м. В началото на VI в. един стадий е равен на около 300 м.) на около 65 км от Константинопол за защита от нападенията на мизи (българи), скити (славяни) и други варварски племена.

517 г. Нападение на българи и славяни; стигат до Епир, Тесалия, Термопилите; вземат много плячка и пленници, които са избити поради недостатъчния откуп.

527–565 г. По време на управлението на Юстиниан I (527–565) за защита от нападенията на българи, славяни, авари и други варварски племена са построени над 300 крепости  в три защитни линии (по Дунава, по Балкана и в Тракия и Родопите), подновени са крепостните съоръжения на съществуващите градски центрове, построени са нови укрепени градове.

530–533 г. Славянинът Хилвуд, назначен от Юстиниан I за стратег на Тракия, спира за няколко години нападенията на славяните. На няколко пъти Хилвуд преминава Дунава и се сражава със славяни. В една от битките Хилвуд загива.

537 г. 27 декември. Осветена е църквата “Св. София” в Константинопол.

540 г. Византия предизвиква война между анти и славини.

548–549 г. Нападения на славяни в Илирик и Тракия. За първи път славяните превземат крепости с обсада.

550 г. За първи път след поредното нападение славяните остават да презимуват на византийска територия.

551 г. Голям славянски отряд разбива византийска войска при Адрианопол и подлага на грабеж областта Астика, близо до Константинопол.

559 г. Аварите започват нападения срещу славяните.

562–565 г. При устията на Сава и Драва се създава Аварски хаганат начело с Баян. В него са включени българските племена на утигури и кутригури. Аварите покоряват панонските и част от дакийските славяни. В следващите години славяните нападат византийските територии заедно с аварите.

577 г. Голямо нападение на 100 000 славяни на юг от Дунава. Славянските отряди стигат до Елада и я разоряват.

581–582 г. Начало на нападения на авари срещу Византия. Славяните възобновяват своите набези на юг от Дунав, като действат често заедно с аварите.

584 г. Първа обсада на Солун от авари и славяни.  

586 г. Солун е атакуван от авари и славяни със стенобойни машини.

602 г. Византийска армия, изпратена на Дунава за действия срещу славяните се вдига на бунт под ръководството на стотника Фока, насочва се към Константинопол, сваля император Маврикий от престола и качва на негово място Фока (602-610). Отбраната на дунавската граница рухва. Стихналите за известно време нападения на авари и славяни се възобновяват. Започва масовото заселване на големи славянски маси в целия полуостров.

609 г. Солун е обсаден от 5000 славяни.

619 г. Нападение на авари, които стигат до Дългата стена.

620 г. Солун е обсаден от славяни по суша и по море.

622 г. Съвместна 33-дневна обсада на Солун от авари и славяни със стенобойни машини и кула.

626 г. 29 юли – 7 август  Неуспешна обсада на Константинопол от 80 000 хилядна армия от авари, славяни, българи и гепиди, подпомогнати от персийска войска, разположена на азиатския бряг на Босфора. Ромеитете успяват да отблъснат атаката на стените по суша, както и да разгромят напълно славянската флотилия от лодки в Златния рог. Тази обсада е една от най-опасните за столицата на Византия. След неуспеха на обсадата следва упадък на аварския хаганат. Освободени от властта на аварите, славяните масово заселват полуострова.

630 г. Конфликт между авари и българи в Аварския хаганат. Част от българите са избити, други се преселват. Славянските племена отхвърлят господството на аварите. Край на аварските нападения на Балканите.

645–647 г. Двугодишна обсада на Солун от славяни.

658 г. Император Констант II (641–668) покорява славянски племена в Беломорието и ги преселва в Мала Азия.

70-те години на VII в. Византия успява да възстанови контрола върху голяма част от владенията си на Балканския полуостров. Този контрол обаче се базира на ромейските гарнизони в крепостите и големите градове. Славянските поселения се ползват със значителна автономия, което е изразено и с употребявания по това време термин “Славинии”.

674–678 г. Византия отблъсква няколко поредни нападения на арабите срещу Константинопол. При тези нападения ромеите използват за първи път т.нар. “гръцки огън” - специална горяща смес, изхвърляна от големи сифони срещу вражески кораби или при защита на градски стени. Съставът на сместа е пазен в голяма тайна и не е известен и до днес).

675-678 г. Неуспешна тригодишна славянска блокада и обсада на Солун.

 

Българите до създаването на Дунавска България

 

IV в. Българите обитават земите на север от Кавказ.

ІV-VІІ в. Велико преселение на народите.

334 г. В кратка латинска хроника се споменава, че българите (vulgares) са произлезли от Зиези, син на Ной и са един от 25-те народа, живеещи на изток. Това е първото споменаване на българите като отделен етнос.

354 г. “Анонимен римски хронограф” повтаря сведенията от латинската хроника.

377–453 г. Част от българите в състава на Хунския племенен съюз се настаняват в Централна Европа.

480–486 г. Византийският император Зенон (474–475, 476–491) сключва съюз с панонските българи срещу остготите. На два пъти (480 и 486 г.) българите са разбити от остготите.

V в. В “Историята” на арменския историк Мойсей Хоренски се споменават земите на българите, намиращи се северно от Кавказ.

493–499–502 г. Български отряди нахлуват в Тракия.

512 г. Император Анастасий (491-518)построява т. нар. Дълга стена от Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море с обща дължина от 420 стадия (126 км, широка 3,30 м, висока до 5 м. В началото на VI в. един стадий е равен на около 300 м.) на около 65 км от Константинопол за защита от нападенията на мизи (българи), скити (славяни) и други варварски племена.

517 г. Нападение на българи и славяни; стигат до Епир, Тесалия, Термопилите; вземат много плячка и пленници, които са избити поради недостатъчния откуп.

519 г. Българите опустошават Илирик.

527–565 г. По време на управлението на Юстиниан I (527–565) за защита от нападенията на българи, славяни, авари и други варварски племена са построени над 300 крепости  в три защитни линии (по Дунава, по Балкана и в Тракия и Родопите), подновени са крепостните съоръжения на съществуващите градски центрове, построени са нови укрепени градове.

530 г. В Тракия е разбит голям български отряд. Част от пленниците са включени във византийската армия в Мала Азия.

533–538 г. Сблъсъци на византийски войски с български отряди в Мизия и Тракия.

537 г. 27 декември. Осветена е църквата “Св. София” в Константинопол.

540 г. Голямо нападение на българи на Балканския полуостров на широк фронт – от Илирик до Дългата стена.

551 г. Византийската дипломация предизвиква война между утигури и кутригури при р. Дон. Част от победените кутригури се заселват в Тракия със съгласието на Византия.

558-559 г. Отряди от кутригури, начело с хан Заберган, и славяни ограбват околностите на Константинопол. След намеса на Византия избухва нова война между утигури и кутригури. Нападенията им на полуострова се прекратяват.

559 г. Византия предизвиква нова война между българските племена утигури и кутригури.

562–565 г. При устията на Сава и Драва се създава Аварски хаганат начело с Баян. В него са включени българските племена на утигури и кутригури. Аварите покоряват панонските и част от дакийските славяни. В следващите години славяните нападат византийските територии заедно с аварите.

567–568 г. Завладяване на приазовските и каспийските българи от Тюркския хаганат.

568–569 г. Група панонски българи, включени във войската на лангобардския крал Албоин, се заселват в Северна Италия.

581–582 г. След междуособни борби Тюркският хаганат се разпада на Източен и Западен. Българите остават в Западнотюркския хаганат.

597 г. Сблъсък на български отряд от около 1000 души с византийска войска при устието на р. Осъм.

619 г. В Константинопол император Ираклий (610-641)сключва съюзен договор с вожда на българите-оногондури Органа, чичо на хан Кубрат и негов регент. Договорът е насочен срещу хазарите и аварите. Хан Кубрат остава да живее известно време в Константинопол и приема християнството.

626 г. 29 юли – 7 август  Неуспешна обсада на Константинопол от 80 000 хилядна армия от авари, славяни, българи и гепиди, подпомогнати от персийска войска, разположена на азиатския бряг на Босфора. Ромеитете успяват да отблъснат атаката на стените по суша, както и да разгромят напълно славянската флотилия от лодки в Златния рог. Тази обсада е една от най-опасните за столицата на Византия. След неуспеха на обсадата следва упадък на аварския хаганат. Освободени от властта на аварите, славяните масово заселват полуострова.

628-630 г. Хан Гостун от рода Ерми застава начело на българите-оногундури.

630 г. Конфликт между авари и българи в Аварския хаганат. Част от българите са избити, други се преселват. Славянските племена отхвърлят господството на аварите. Край на аварските нападения на Балканите.

631–632 г. 9000 българи начело с Алцек се отцепват от Аварския хаганат и се отправят към Бавария. Там по-голямата част от тях са избити по заповед на франкския крал Дагоберт. По-късно оцелелите начело с Алцек се заселват във владенията на лангобардския крал Гримуалд в Северна Италия.

631–635 г. Създаване на Стара Велика България – първата българска държава. Начело застава хан Кубрат от рода Дуло на племето оногондури. Столица на държавата – Фанагория на дн. Тамански полуостров.

635 г. Договор между хан Кубрат и император Ираклий. Хан Кубрат получава титлата патриций.

665 г. (според някои историци това става през 651 или 655 г.) Умира хан Кубрат (погребан е заедно с голямо златно и сребърно съкровище близо до сегашното украинско село Малая Перешчепина). Разпадане на Стара Велика България. Първият му син Баян (Батбаян), остава на старите места и се подчинява на хазарите. Вторият син Котраг с племето си се придвижва към земите на Средна Волга и основава там ханство (Волжско-Камска България) със столица Велики Болгар. Третият син Аспарух с племето си се насочва на югозапад.

60–70-те години. Българите на хан Аспарух, на брой около 300 000 души, се придвижват на запад и се установяват в местността Онгъл при устието на р. Дунав (днешна Южна Бесарабия). Оттам започват нападения срещу византийските територии на юг.

60-70-те години. Придвижване на българите на Кубер на запад и отсядането им под аварска власт в Панония.

674–678 г. Византия отблъсква няколко поредни нападения на арабите срещу Константинопол. При тези нападения ромеите използват за първи път т.нар. “гръцки огън” - специална горяща смес, изхвърляна от големи сифони срещу вражески кораби или при защита на градски стени. Съставът на сместа е пазен в голяма тайна и не е известен и до днес).

 

Дунавска България при хан Аспарух и след него

 

680 г. пролетта. Отряди на хан Аспарух преминават Стара планина, нападат Тракия и застрашават  околностите на Константинопол.

680 г. краят на лятото. Поход на Константин IV Погонат (668–685) срещу българите в Онгъла. Битката при Онгъла завършва с разгром на византийската войска.

680 г. есента – началото на 681 г. Българите преминават Дунава и се настаняват в местността около Плиска. След като покоряват околните славянски племена, българите започват нападения в Тракия.

681 г. Мирен договор между Византия и Българското ханство. (Според някои историци походът и мирният договор са в една и съща година – 680 ). За договора се споменава на 16-то заседание на Шестия вселенски събор в Константинопол на 9 август 681 г. (Сведения на византийския хронист Теофан, патриарх Никифор, Лексикона “Свидас“ от Х в., западния хронист монахът Зигеберт – “Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство.“)

Около 680 г. Въстание на българите и преселници от Византия в аварския хаганат под ръководството на Кубер, вероятно също един от синовете на Кубрат. Придвижване на българите и преселниците от Аварска Панония в Керамисийското поле (между Битоля и Прилеп). Планове на Кубер за превземане на Солун.

680–685 г. Българите воюват срещу аварите, изтласкват ги на север от р. Дунав, присъединяват към България племето тимочани. Сведения за тези събития се намират в “Арменска география“ на Анани Ширакаци.

688–689 г. Поход на Юстиниан II срещу славянските племена около Солун и Куберовите българи и военен сблъсък с войски на хан Аспарух в Тракия.

700 или 701 г. Хан Аспарух загива във война срещу хазарите. Погребан е в специален гроб с въоръжението си и съкровище във Вознесенка, днес квартал на гр. Запорожие в Украйна.

701–718 г. (по други данни 700-721 г.) Управление на хан Тервел.

705 г. Договор между хан Тервел и Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) (685–695, 705–711). Хан Тервел подкрепя с 15 000 войска Юстиниан ІІ Ринотмет в усилията му да се върне на престола. В знак на благодарност Юстиниян II Ринотмет нарежда да се постави статуя на хан Тервел на хиподрума. На хан Тервел е дадена втората по значение във Византия титла “кесар”,  като той полага клетва за вярност към императора (във връзка с титлата съществува предположение, че Тервел приема християнството). Хан Тервел получава и областта Загоре.

708 г. Неуспешен опит на Юстиниан II Ринотмет да си върне Загоре. Византийската войска е разбита от българите при Анхиало.

711 г. По молба на император Юстиниан II Ринотмет хан Тервел му изпраща отряд от 3000 конници, които да му помогнат в борбата с вътрешните му врагове. Юстиниан II Ринотмет е убит, българският отряд се връща безпрепятствено.

712 г. Поход на хан Тервел към Константинопол след смъртта на Юстиниан II Ринотмет. Околностите на града са разграбени и опожарени.

716 г. Договор между хан Тервел и император Теодосий III (715–717). Византия плаща годишен данък (около 30 литри злато, копринени дрехи и червенобоядисани кожи) на България. Определя се границата в Тракия, като територията на Загоре е увеличена, подписва се специална клауза за връщане на политически бегълци, регулират се търговските отношения между двете страни, като на стоките трябва да бъдат поставяни специални печати. Този договор окончателно определя отношенията между двете държави като напълно суверенни.

717 г. Споразумение между Византия и България за съвместни действия срещу арабите, насочили се към Константинопол.

717 г. лятото – есента на 718 г. Константинопол е обсаден от арабите по суша и по море. През зимата българската войска ги блокира по суша и ги разгромява, като избива 22 000 араби. На 15 август 718 г. арабската обсада на Константинопол е прекратена. Отхвърлена е арабската опасност над Югоизточна Европа. Победата на Тервел има широк отзвук сред съвременниците.

718 г. краят. Т. нар. Куберови българи подкрепят бунт на претендента за престола, бившия император Анастасий II. Император Лъв III (717–741) успява да ги привлече на своя страна. (Някои историци смятат, че помощта за Анастасий II е дошла от хан Тервел.)

721–738 г. На българския престол е хан Кормисош от рода Вокил.

726 г. При император Лъв III започва кодификация на византийското право. През 726 г. са издадени т.нар. Еклога и Земеделския закон, сборници със закони, представляващ ядрото на средновековното византийско право. През втората половина на IХ в. И началото на Х в. Еклогата и Земеделският закон са преведени и използвани в България.

738–753 г. Управление на хан Севар, последен владетел от рода Дуло.

753–760 г. Управление на хан Винех от рода Вокил. След неуспешна война с Византия изпраща децата си като заложници в Константинопол. Загива при преврат.

755 г. Император Константин V Копроним (741–775) преселва в Тракия (около Одрин и Филипопол) население от Мала Азия (арменци и сирийци), с които да засили границата с България. По протежение на византийско-българската граница в Тракия се укрепяват градовете, строят се нови гранични крепости.

756–775 г. За период от близо 20 години Константин V Копроним провежда девет похода срещу България. Повечето се провеждат по суша и море. 20-годишната военна кампания срещу България завършва на практика без успех. В териториално отношение Византия успява да си върне единствено областта Загоре. Походите предизвикват вътрешнополитическа криза в България, изразяваща се в честа смяна на престола (за 10 години се сменят 6 ханове). В страната се създава силна провизантийска групировка, поддържана от Византия.

760–763 г. Управление на хан Телец от рода Угаин, Убит при преврат.

763–766 г. Управление на хан Сабин от рода Вокил. След неуспешна война с Византия предлага мир. Обвинен в предателство от народен събор в Плиска. Успява да избяга със семейството си в Константинопол.

766 г. 40-дневно управление на хан Умор от рода Вокил. Убит при преврат.

766–767 г. Кратко управление на хан Токту. Убит при преврат.

767–768 г. Управление на хан Паган. Склонен е на мирни преговори с император Константин V Копроним. При опит за бягство в Константинопол е убит.

768–777 г. Управление на хан Телериг.

774 г. Хан Телериг изпраща 12 000 войска в областта Берзития (района на Прилеп, Велес, Кичево и Битоля).

774 г. След неуспешен византийски поход през 774 г. между двете страни е сключен мирен договор.

775 г. С хитрост хан Телериг успява да залови и обезвреди византийските поддръжници сред българската и славянската аристокрация.

777 г. Свален от престола, хан Телериг бяга във Византия, където е приет от император Лъв IV Хазарски (775– 780), приема християнството и името Теофилакт, получава титлата патриций и се жени за роднина на византийската императрица.

777–803 г. Управление на хан Кардам. България започва да излиза от вътрешната криза.

778 г. Император Лъв IV Хазарски преселва в Тракия 150 000 арменци и сирийци.

789 г. Българите разгромяват византийската войска на стратега на Тракия Филит по течението на р. Струма.

791 г. Поражение на ромеите при крепостта Проват край Одрин. На практика българите контролират областта Загоре.

792 г. 20 юли. Българите разгромяват силна византийска войска при Маркели, Тракия. Император Константин VI (780–797) е принуден да бяга от бойното поле, убити и пленени са много знатни византийски пълководци и аристократи. Сключен е мирен договор според който България си връща областта Загоре и получава годишен данък от империята.

796 г. Нов неуспешен поход на Константин VI срещу българите. След този поход  мирните отношения се възстановяват, като империята се задължава да плаща годишен данък на България.
791, 795/796 г. С няколко похода франкския крал Карл Велики разгромява Аварския хаганат.

800 г. 25 декември. Карл Велики е коронясан от папа Лъв III за “император на римляните” (Imperator Romanorum) в църквата “Св. Петър” в Рим . Титлата му е призната от Византия чак през 813 г. след смъртта на Никифор I Геник.

803–814 г. Управление на хан Крум.

803 г. Император Карл Велики нанася поражение на Аварския хаганат.

805 г. Окончателно ликвидиране на Аварския хаганат от българите и разширение на българското ханство на северозапад (Банат, Трансилвания). Присъединяване на авари, панонски българи, както и на славянските племена тимочани, браничевци, абодрити, населяващи земите при Средния Дунав.

805 г. Ромеите потушават бунт на славянските племена в Пелопонес.

807 г. Поход на император Никифор I Геник срещу България. Прекъснат е в Адрианопол поради заговор срещу него в Константинопол.

808 г. краят. Българите разбиват византийски отряд при р. Струма, пренасящ заплатите на войските в областта, отнети 1100 литри злато (около 72 000 номизми) – т.нар. “Битка при Сяр”.

809 г. пролетта. Хан Крум превзема Средец, заповяда да се избият 6000 души от гарнизона и много граждани, част от градската стена е срината. След оттеглянето на българите, Никифор І Геник извършва поход към Средец, наказва оцелелите защитници на крепостта. Някои от тях, вкл. опитният военен механик Евматий бягат в Плиска. Императорът не успява да възстанови стените на града и се оттегля в Константинопол. Скоро след това  градът попада окончателно в български ръце.

810 г. По заповед на императора в граничните с България славянски области са настанени византийски преселници от Мала Азия.

811 г. май. Силна византийска войска (около 70 000 души), предвождана лично от Никифор I Геник, се отправя на поход срещу България.  На 11 юли в крепостта Маркели, преди ромеите да навлязат в българските земи, е получено българско предложение за мир, което императорът отхвърля. На 20 юли, след като преодоляват съпротивата на два български отряда (първият 12 000, вторият 50 000 души) ромеите превземат и разграбват Плиска. Хан Крум подновява предложението си за мир, което е отхвърлено отново. На 23 юли ромеите се оттеглят от разрушената Плиска.

811 г. 26 юли. Хан Крум, с помощта на авари и славяни организира засада при Върбишкия проход, където ромеите претърпяват пълно поражение. Император Никифор I Геник е убит. За втори път след 378 г., когато император Валент загива при Одрин в битка с вестготите византийски император е убит в битка с варвари. Поражението на ромеите при Върбишкият проход е едно от най-тежките в историята на отношенията между двете страни. След битката хан Крум пие наздравица със славянските вождове с чаша, направена от черепа на Никифор.

812 г. пролетта. Българите превземат крепостта Девелт. Жителите му са преселени в Отвъддунавска България. Превзети са също Анхиало, Проват, Берое.

812 г. есента. Българско пратеничество, начело със славянина Драгомир, предлага на Византия да се възстановят мирните отношения на базата на договора от 716 г.я Византийският император Михаил I Рангаве (811–813) отказва поради исканията на българския хан за размяна на пленниците.

812 г. 4 ноември. След обсада българите превземат крепостта Месемврия. В ръцете им попадат големи количества злато, сребро и запаси от “гръцки огън“ и 36 сифона, с които той е изстрелван. Превзет е повторно и Девелт.

813 г. 22 юни. Българите побеждават ромеите при крепостта Версиникия, обсаждат Адрианопол, след което се насочват към Константинопол.

813 г. 11 юли. Михаил I Рангаве е свален от престола и е замонашен. За император е издигнат Лъв V Арменец (813–820).

813 г. 17 юли. Хан Крум с войските си е пред Константинопол. При стените на града Крум извършва жертвоприношения. Като условие за мир той иска да забие копието си в Златните врата, му се плати откуп от злато и коприна, да му се предадат наложници. При уговорената среща между двамата владетели ромеите правят неуспешен опит за убийство на хан Крум. Българските войски разграбват и опожаряват околностите на Константинопол и местностите по пътя към Адрианопол.

813 г. есента. Българите превземат Адрианопол. Част от населението на Адрианопол и околността е преселено в Отвъддунавска България. Сред тях е и бъдещият византийски император Василий І Македонец.

813 г. Византия признава императорската титла на Карл Велики.

813 г. краят – началото на 814 г. Хан Крум изпраща 30-хилядна войска в Тракия. Заграбена е голяма плячка, пленени са около 50 000 ромеи, преселени в Отвъддунавска България. Започва подготовка за превземане на Константинопол. Изработва се обсадна техника, която трябва да бъде превозена с 5 000 коли, теглени от 10 000 вола.

814 г. 13 април. Хан Крум умира.

814–831 г. Управление на хан Омуртаг.

814 г. есента. Ромеите стоварват десант при Месемврия, разбиват българските войски в Тракия  и си връщат Адрианопол.

815 г. Между България и Византия е сключен 30-годишен мир. Сведения за него се съдържат в Сюлейманкьойския надпис, намерен в Шуменско. Договорът има 11 точки. Първата от тях определя границата, започваща при Девелт край днешен Бургас, минаваща по известния окоп Еркесия, пресичаща Марица, северно от Харманли, покрай Узунджово, и завършваща до върховете на Източните Родопи, като Загоре остава за България. Втората точка от договора организира размяната на византийски военнопленници с част от славянското население от пограничните области. Останалата част от надписа е загубена.

817 г. При Людовик Благочестиви (814–840), наследник на Карл Велики, империята се разделя на три части. През 843 г. начело на източната й част, заселена с германски племена, застава синът му Людовик Немски.

818–824 г. Български войски отблъскват нападения на хазарите при р. Днепър, източната граница на Отвъддунавска България.

818 г. Тимочани, браничевци и абодрити се отделят от България и преминават под покровителството на Франкската империя.

820 г. Новият византийски василевс Михаил ІІ Балба (820-829 г.) потвърждава тридесетгодишния мир.

822 г. Промяна в титлата на хан Омуртаг – “От бога поставен владетел“.

823 г. Хан Омуртаг помага с войски на византийския император Михаил II Балба за потушаването на бунта на Тома Славянина, като разбива неговите сили при Хераклея, на брега на Мраморно море.

824–826 г. Три пратеничества на хан Омуртаг до франкския владетел Людовик Благочестиви за уреждане на въпроса яс племената от Средния Дунав.

827 г. Българска флотилия по р. Дунав стоварва войска, която опустошава владенията на тимочани, браничевци и абодрити и прогонва князете им.

829 г. Нов поход на български войски по Дунава и окончателно утвърждаване на българската власт над славянските племена по Средния Дунав.

831–836 г. Управление на хан Маламир, най-малкият син на Омуртаг.

832 г. Българско пратеничество до краля на франките Людовик Благочестиви с известие за смяната на престола. Изказано е мнение за сключен договор между двете страни.

832 г. Енравота (Воин) – най-големият син на хан Омуртаг и брат на хан Маламир е посечен заради нежеланието си да се откаже от християнството.

836 г. Превземането на Филипопол.

836–852 г. Управление на хан Пресиян, ”владетел на многото българи”, племенник на хан Маламир.

837 г. Византийските пленници, заселени в Отвъддунавска България се качват на изпратени по р. Дунав византийски кораби и се завръщат в родината си. Българите с помощта на маджарите се опитват да осуетят византийската операция, на без успех.

837-839 г. Кавхан Исбул предвожда войска в помощ на въстанието на славянското племе смоляни, превземане на крепостта Филипи, присъединяване на славянски племена от Македония към България.

839–842 г. Неуспешна война със сръбския княз Властимир.

845 г. Сведения за потвърждаване на мирния договор с Немското кралство.

851–852 г. Преговори между България и Византия.


България при княз Борис ІІ:

 

846–870 г. Великоморавия при управлението на княз Ростислав.

852 г. Начело на ханството застава хан Борис. Българско пратеничество при Людовик Немски (840–876) в Майнц, известяващо за смяната на престола и за продължаване на добрите отношения между двете страни.

853 г. България скъсва с Людовик Немски и влиза в съюз с великоморавския княз Ростислав (846–870).

853 г. Война между България и Немското кралство. В западните български области нахлуват “франкски” войски  и ги разоряват.

853 г. Неуспешен поход на хан Борис срещу хърватския княз Търпимир.

855–856 г. Война между България и Византия. По мирния договор Византия си връща Филипопол, Девелт, Анхиало, Месемврия, областта Загоре.

855–874 г. Сръбските племена започват да приемат християнството от Константинополската патриаршия.

858 г. В Рим папа става амбициозният Николай І, а в Константинопол патриаршеския престол поема Фотий.

862 г. Съюз между хан Борис и Людовик Немски, насочен срещу Великоморавия. Двете страни воюват срещу Великоморавия.  Сведение, че хан Борис се съгласява да приеме християнството от немски свещеници.

862 г. Великоморавия сключва съюз с Византия и иска християнски мисионери на славянски език.

863 г. На църковен събор в Рим папа Николай І отнема патриаршеския сан на Фотий и го обявява за отлъчен от църквата.

863 г. есента. В българските земи настъпва суша, глад, страната е разтърсвана от земетресения. Византия започва война с България.Българите са победени. Между двете страни е сключан т.нар. “дълбок мир“. Условия на мира – приемане на християнството от Византия и скъсване на съюза с Немското кралство. На България е върната областта Загоре без пристанищата Месемврия и Анхиало.

863 краят или началото на 864 г. Хан Борис се покръства и приема името Михаил – на кръстника си, византийския император Михаил III (842–867). С това той става и “духовен син” на византийския император. Първоначално в кореспонденцията с Византия е титулуван като “архонт”. По-късно приема и славянската титла “княз”, което може да се тълкува като скъсване с българската езическа традиция. Начало на масовото покръстване на българи и славяни.

864 г. “Послание до княза на България Михаил – в какво се състои работата на един княз“ на патриарх Фотий (858–867, 877–886) до княз Борис в отговор на въпросите на княз Борис за новата религия.

865 г. Бунт на 52 български боляри от десет комитата срещу покръстването. Наказани са със смърт, заедно с целите им родове.

866 г. 29 август. Българско пратеничество в Рим при папа Николай I (858–867), начело с кавхан Петър и боилите Йоан и Мартин, със 115 въпроса за устройството на Българската християнска църква. Борис иска от папата книги със светски закони, богослужебни книги и наръчник по църковно право. Един от основните въпроси е за възможността българската църква да получи ранг на независима патриаршия.

866 г. Българско пратеничество в Регенсбург при Людовик Немски с искане за изпращане на епископи и свещеници.

866 г. 13 ноември. Папа Николай I връчва 106 отговора на изпратените от княз Борис 115 въпроса за устройството на Българската църква. Въпросите обхващат няколко групи питания – църковно-канонични, религиозно-обредни, правно-наказателни, за държавно-административното устройство, битови, като на практика засягат всички страни от живота на едно християнско общество и неговата държава. Главното искане за самостоятелна църква е отхвърлено с обещанието въпросът да се разгледа в бъдеще. Отговорите са подготвени от Анастасий Библиотекар, игумен на манастира “Санта Мария Транстевере”.

866 г. есента. В България пристига първото пратеничество на папа Николай I – епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Заедно с тях пътува пратеничество до константинополския патриарх, в което влиза дякон Марин.

866–870 г. Византийските свещеници са изгонени от България. Римските епископи започват ново покръстване, ръкополагат низши български духовници.Полага се началото на църковното устройство на Българската църква.

867 г. началото. В България пристигат немски духовници начело с епископа на Пасау  – Херменрих.

867 г. лятото. Патриарх Фотий реагира бурно на идването на римски свещеници в България и прогонването на византийските духовници. Отправя окръжно послание да всички източни църкви с обвинения срещу римския папа. На църковен с събор в Константинопол папа Николай І е анатемосан.

867–869 г. Писмо на император Михаил III до княз Борис с укори за обвързването му с Рим. Няколко византийски пратеничества до Борис по въпроса за Българската църква.

867 г. На църковен събор на източните църкви в Константинопол патриарх Фотий анатемосва папа Николай I.

867 г. втората половина. Българско пратеничество в Рим с искане Формоза Портуенски да бъде ръкоположен за архиепископ на България и да бъдат изпратени по-низши духовници. Папата отказва ръкополагането на Формоза и предлага на Борис избор между Павел Популонски и двама други епископи.

867 г. Умира папа Николай I. Новият папа Адриан II (867–872) поддържа решението на предшественика си да не се дава независимост на Българската църква.

867 г. 24 септември. Михаил III е убит и на негово място на византийския престол застава Василий I Македонец (867–886) – първият представител на новата Македонска династия. По време на военната кампания на хан Крум в Тракия, неговото семейство е било преселено в Отвъддунавска България, откъдето се връща през 837 г.

867 г. След смяната на престола патриарх Фотий е отстранен и на негово място патриарх става Игнатий.

867–868 г. След завръщането на епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски следва нова молба молба от княз Борис за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или Формоза Портуенски. Адриан II отказва и предлага поддякон Силвестър, който пътува до България. Този избор е отхвърлен от Борис и пратениците на Адриан се връщат в Рим.

868 г. Подобряване на отношенията между Адриан II и константинополския патриарх Игнатий.

869 г. краят и началото на 870 г. Църковен събор в Константинопол, на който присъстват и пратеници на римския папа.. Присъстват представители на Римската църква, Константинополската, Ерусалимската, Александрийската и Антиохийската патриаршия. (Този събор е смятан от римската църква за Осми вселенски събор).

870 г. 4 март, император Василий І приема участниците в събора. В присъствието на български представители (кавхан Петър, ичиргу-боила Стасис, кан-богатура Сондоке, кан-таркана Илия, сампсисите Пресиян и Алексей Хунол) се решава въпросът за принадлежността на Българската църква към Константинополската патриаршия.

870 г. Западното духовенство напуска България, писмо на княз Борис до папа Адриан II.

870 г. В България пристига ръкоположеният от константинополския патриарх Игнатий за глава на Българската църква архиепископ Йосиф (Стефан) заедно с няколко епископи и други византийски презвитери и монаси. Следващите архиепископи до 918 г., Сергий, Григорий и Леонтий са българи и са избрани от Синода на Българската архиепископия. Постепенно изграждане на Българската архиепископия по подобие на Константинополската патриаршия. Сведения за седем епископства (Доростолска, Плъвдивска, Средечка, Охридска, Брегалнишка, Моравска, Провадийска). Седалище на главата на Българската църква става Дръстър, стар християнски религиозен център.

870 г. Неуспешен поход на българите срещу сръбските племена. Пленени са Владимир-Расате и 12 велики боляри. Мирът между българи и сърби е възстановен след лична среща между Борис и сръбския жупан Мутимир и размяна на подаръци.

870–885 г. Нова кодификация на византийското право при император Василий I. Издават се Прохирос номос (Закон наръчник) и Епанагога (Напомняне на закона), приспособяващи старото законодателство към новите условия. И двата законника по-късно се използват от България и останалите източни славянски държави. Неговият син и приемник Лъв VI Филисоф (886–912) продължава работата по кодифицирането на правото и издава нов кодекс от 6 тома – Василики (Императорски закони). Т. нар. Шестокнижие представлява един от най-големите сборници на византийското законодателство. По-късно са издадени 113 нови новели, регламентиращи църковния и административния живот в империята. Двата законодателни корпуса оказват влияние и върху околните държави, включително и в България.

872–874 г. Новият папа Йоан VIII (872–882) изпраща две послания до княз Борис, опитвайки се да го убеди да се присъедини отново към Римската църква.

877 г. След смъртта на Игнатий за константинополски патриарх е избран отново Фотий.

878–879 г. Папа Йоан VIII изпраща нови писма и пратеничество до княз Борис, но Борис не иска да скъса с Константинопол.

879 г. краят и началото на 880 г. Църковен събор (т.н. Фотиев събор) в Константинопол с представители и на Българската църква. На 24 декември съборът решава константинополският патриарх да не ръкополага епископите в Българската църква, нито да изпраща омофор (знаци на епископско достонство), а българските свещеници да не фигурират в епархийските списъци на Константинополската патриаршия. С това окончателно се признава автокефалността на Българската църква.

882 г. Папа Йоан VIII отправя ново послание до княз Борис с увещания Българската църква да се присъедини към Рим. Посланието остава без отговор.

883–885 г. Съюз между България и Арнулф, управител на Панония (завладяна от немците след смъртта на княз Коцел), насочен срещу Великоморавия. Български войски опустошават граничните области на Великоморавия.

885 г. Новият папа Стефан V (885–891) обявява  назначението на Горазд за архиепископ за незаконно. За архиепископ е ръкоположен Вихинг. Забранени са литургиите и свещените служби на славянски език. Разрешени са само проповедите и разясненията на евангелските текстове. Наредено е славянското духовенство да бъде прогонено от църквата и дори от държавата.

 

Делото на Св.Св. Константин-Кирил и Методий:

 

815 г. Роден Методий в Солун.

826 (827) г. Роден Константин-Кирил в Солун.

843 г. Константин постъпва в Магнаурската школа в Константинопол. Там негов учител е бъдещият патриарх Фотий.

843–851 г. Методий е управител на военноадминистративна област, населена със славяни.

846–870 г. Великоморавия при управлението на княз Ростислав.

847 г. Константин побеждава в диспут сваления патриарх Анис (Йоан Граматик), привърженик на иконоборството.

850 г. Константин става библиотекар в патриаршеската библиотека към църквата “Св. София” в Константинопол и преподавател в Магнаурската школа. Там добива прозвището Философ.

851 г. Методий става монах в манастир в планината Олимп в Мала Азия, по-късно игумен в манастира Полихрон, близо до Мраморно море.

855 г. Заедно с бъдещия патриарх Фотий Константин участва в църковна и дипломатическа мисия при сарацините.

855 г. Константин-Кирил се оттегля в манастира Полихрон при брат си Методий.

855 г. и по-късно. Константин и Методий създават славянската азбука (глаголицата) и превеждат част от свещените книги на славянски език.

855 г. Покръстителска мисия на Константин-Кирил сред славяните по р. Брегалница. Покръстени са около 54 000 славяни.

855–874 г. Сръбските племена започват да приемат християнството от Константинополската патриаршия.

860 г. Княз Ростислав се обръща с молба към папа Николай І  да му изпрати свещеници, които да проповядват християнството във Великоморавия на славянски език. Папата отказва, вероятно поради липса на подготвени славянски проповедници.

860 г. Църковна и дипломатическа мисия на Константин и Методий при хазарите. По време на мисията намират мощите на римския епископ св. Климент (92–101).

861 г. Църковна и дипломатическа мисия на Константин при аланите. След тези мисии Константин се връща към преподавателска работа в Магнаурската школа, а Методий – в манастира Полихрон.

861–874 г. Панонско княжество при управлението на княз Коцел.

862 г. Великоморавия сключва съюз с Византия и иска християнски мисионери на славянски език.

862–863 г. Константин-Кирил и Методий превеждат на славянски основните богослужебни книги (Изборно (Неделно) евангелие, Апостола (избрани места от Деянията и Посланията на апостолите), Псалтира, Молитвослова, Октоиха и Постния синод) и част от текстовете на Библията.

863 г. есента. Константин-Кирил, Методий и техни ученици пристигат във Велеград, столицата на Великоморавия. Полагат се основите на първата славянска книжовна школа.

867 г. Папа Николай I кани Константин-Кирил и Методий да посетят Рим заедно със своите ученици.

867 г. пролетта. Константин-Кирил, Методий и част от техните нови моравски ученици заминават за Константинопол, за да бъдат посветени моравците в църковни санове. Братята остават шест месеца в Панония при княз Коцел и обучават 50 нови ученици. При престой във Венеция Константин-Кирил  влиза в спор с привърженици на триезичната догма и защитава правото на съществуване на славянската писменост и книжнина. След като вземат от Константинопол мощите на св. Климент Римски, заминават за Рим по покана на папа Николай I.

867 г. декември. Константин-Кирил и Методий пристигат в Рим. Новият папа Адриан II (867–872) освещава славянските богослужебни книги. Ръкоположени за свещеници (презвитери) са Горазд, Климент, Наум и Ангеларий; други от учениците на братята – за дякони, поддякони и четци. Константин-Кирил, Методий и техните ученици извършват литургии и моления в различни римски църкви. В Рим Константин пише съчинението си “Написание на правата вяра”.

869 г. 14 февруари. Константин-Кирил умира след кратко боледуване. Преди смъртта си приема монашески обет и името Кирил. Погребан е в римската църква “Сан Клементе“.

869 г. В була на Адриан II се разрешава да се четат на славянски литургии и други богослужебни книги, но след като се прочитат на латински. Методий е ръкоположен за архиепископ на славяните в Панония и папски легат в нея. Установява се в Блатноград, столицата на Панония.

869–870 г. След известни конфликти при новия княз Светополк във Великоморавия се засилва немското църковно и политическо влияние.

870 г. ноември. Методий се явява на немски църковен събор в баварския град Регенсбург с обвинението, че проповядва и служи в чужд диоцез. Методий е осъден и изпратен в бенедектински манастир в швабския град Елванген, където остава от декември 870 до май 873 г.

873 г. Отношенията между папата  и немското духовенство се изострят. По заповед на папата през септември Методий е освободен от манастира и ръкоположен за архиепископ на Великоморавия със седалище Велеград. Усилена книжовна дейност на Методий и неговите ученици. Полагат се основите на самостоятелна Моравска църква.

879 г. лятото. Папа Йоан VIII (872–882) забранява богослужението на славянски език във Великоморавия. Разрешени са само проповед и беседа на славянски език. Методий продължава богослужението.

880 г. началото. Методий е изправен пред църковен съд в Рим. Той изразява преданост към Римската църква и догми и поддържа искането си да се извършват литургии на славянски език.

880 г. лятото. Йоан VIII позволява да се четат на славянски език само проповедите и деянията на Исус Христос.

881 г. краят и началото на 882 г. Методий пристига в Константинопол по покана на император Василий I Македонец. Няколко от неговите ученици, снабдени със славянски богослужебни книги  остават в Константинопол. (Съществува предположение, че Методий и учениците му минават през България, а останалите в Константинопол ученици са изпратени при княз Борис.) След добрия прием Методий се връща във Великоморавия.

883–885 г. Методий и учениците му превеждат от гръцки нови богослужебни книги и част от съчиненията на Константин-Кирил Философ. Броят на учениците му надвишава 200 души. Постепенно засилване влиянието на немското духовенство.

885 г. 6 април. Методий умира във Велеград. Погребан е в местната съборна църква. Оставя за свой приемник Горазд.

885 г. Новият папа Стефан V (885–891) обявява  назначението на Горазд за архиепископ за незаконно. За архиепископ е ръкоположен Вихинг. Забранени са литургиите и свещените служби на славянски език. Разрешени са само проповедите и разясненията на евангелските текстове. Наредено е славянското духовенство да бъде прогонено от църквата и дори от държавата.

885 г. Разправа на немското духовенство с учениците на Константин-Кирил и Методий. Горазд, Лаврентий, Климент, Наум, Ангеларий и други ученици са оковани във вериги и затворени. По-късно, през зимата, са прогонени от Великоморавия.


Краят на управлението на княз Борис І:

 

886 г. началото. Климент, Наум и Ангеларий пристигат в българската крепост Белград и оттам са съпроводени до Плиска. Там Ангеларий скоро умира. Други от учениците са продадени в робство във Венеция, откупени и заведени в Константинопол при император Василий I.Част от тях са изпратени от императора в България.

886 г. Презвитер Климент заминава за областта Кутмичевица. Главен център на неговата дейност става Охрид. За няколко години обучава повече от 3500 ученици в своята Охридска книжовна школа.

889 г. Княз Борис се отказва от престола и се оттегля в манастир. Възкачва се първият му син – княз Владимир Расате.

892–893 г. Съюз между княз Владимир Расате, немския крал Арнулф (887–899) и папа Формоза (891–896), насочен срещу Великоморавия. България поема задължението да не изнася сол за Великоморавия от солниците си в Трансилвания. Тази политика на княз Владимир Расате с известна антивизантийска насоченост е съпроводена с опити за езическа реакция.

893 г. есента. Борис излиза от манастира и организира свалянето от престола на княз Владимир Расате. Той е ослепен и хвърлен в затвор. На народен събор в Преслав е обявено качването на престола на третия син на Борис – княз Симеон, столицата е преместена от Плиска в Преслав. Взето е и решение славянският език да стане държавен и църковен.

893 г. Презвитер Наум е изпратен в Охрид, за да замести Климент след неговото ръкополагане за епископ.

900 г. Наум се оттегля в охридски манастир, наречен по-късно “Св. Наум“.

907 г. 2 май. Умира княз Борис. Скоро след това той е канонизиран като светец на Българската църква.

910 г. 23 декември. Наум умира. Погребан е в манастирската църква.

916 г. 27 юли. Климент умира в Охрид. Погребан е в църквата на манастира “Св. Пантелеймон“.
852–889 г. Управление на княз Борис Михаил.

867–1056 г. Управление на Македонска династия във Византия.

878 г. Симеон e изпратен да учи в Константинопол. Кремонският епископ Лиудпранд, пратеник на император Отон IІ в Константинопол през 968 г., съобщава, че “още като малък Симеон бил изучил във Византия ораторското изкуство на Демостен и логизмите на Аристотел“, а по-късно станал монах. Заради високата му образованост самите ромеи го наричат “емиаргос” (полугрък).

886 г. На престола в Константинопол застава Лъв VI Философ (886–912). Фотий е свален от патриаршеския престол и изпратен на заточение. Лъв VI продължава работата на баща си Василий I по кодифицирането на византийското право и издава нов кодекс от 6 тома – Василики (Императорски закони). Т. нар. Шестокнижие представлява един от най-големите сборници на византийското законодателство.

886 г. Вероятно Симеон се връща в Плиска.

889–893 г. Управление на княз Владимир Расате.

893 г. есента. Борис излиза от манастира и организира свалянето от престола на княз Владимир Расате. Той е ослепен и хвърлен в затвор. На народен събор в Преслав е обявено качването на престола на третия син на Борис – княз Симеон, столицата е преместена от Плиска в Преслав. Взето е и решение славянският език да стане държавен и църковен.

893–927 г. Управление на цар Симеон (роден около 863–864 г., наречен по този повод “син на мира“).

Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                               
                                    ХРОНОЛОГИЯ - II част


893 г. Климент е ръкоположен за “пръв епископ на български език“ в областта Драгувития (земите северно от Солун) и Велика (Западните Родопи и долината на Места с главен град Тивериупол (Струмица). Освен това е назначен и за екзарх “да надзирава и третия дял от българското царство“ (Македония и Родопската област).

894–896 г. Българо-византийска война. Под натиска на василиопаторът Стилиан Зауцас, тъст на императора, правото да събират митата от българските стоки е закупено от Козма и Ставракий, двама търговци от Атика, като тържището е преместено от Константинопол в Солун. Това е удар върху българската търговия и пречка за развитието на търговските връзки между двете страни.

894 г. Битка в тема Македония. Поражение на ромеите. Пленени са много хазари, служещи в императорската гвардия. Част от тях, с отрязани носове са върнати на императора.

894–895 г. Византия подтиква маджарите да нападнат българските земи. Византийският флот прекарва маджарите през Дунава и те опустошават Североизточна България, след което се оттеглят.

895 г. княз Симеон нарежда да се прегради устието на Дунава, но византийският флот разкъсва преградите и маджарите нахлуват отново в Североизточна България, като дори заплашват Преслав. Княз Борис излиза от манастира и организира войска за отблъскването на маджарите. Княз Симеон е принуден да се затвори с войските си в крепостта Дръстър. Преговори с византийския дипломат магистър Лъв Хиросфакт, изолиран  в крепостта Мундрага. Запазени са 14 писма, разменени между него и княз Симеон

896 г. пролетта. Българи и печенеги нанасят поражение на маджарите, които са принудени да напуснат територията около Буг и Днестър и се придвижват към Централна Европа, където отсядат и по-късно организират своя държава.

896 г. Временно примирие между България и Византия, при което са разменени военнопленници. България освобождава около 120 000 ромеи срещу пленени българи.

896 г. лятото. Победа на българите над ромеите при Булгарофигон (дн. Баба Ески).

896 г. Сключване на мирен договор между България и Византия. (Според други автори мирът е сключен през лятото на 899 г. (“Тактика на Филотей“.)

901–902 г. Българите овладяват 30 крепости на югоизток от Драч. По-късно, след продължителни преговори, тези крепости са върнати на Византия.

902 г. 4 май. Сключен е мирен договор между България и Византия.

904 г. 29–31 юли. Арабите под ръководството на византийския ренегат Лъв Триполитански след тридневна обсада превземат Солун, ограбват го и отвеждат със себе си 22 хил. пленници.

904 г. Опит на княз Симеон да превземе Солун; Наръшки надпис (дн. Неа Филаделфия, на 22 км северозападно от Солун). Нов мирен договор - българската граница стига почти до Солун.

905 г. 17 или 18 май. Роден е Константин VІІ Багренородни.

906 г. Епископ на Преслав става Константин.

907 г. 2 май. Умира княз Борис Михаил

907 г. Русите, предвождани от княз Олег, нападат Константинопол.

910 г. 23 декември. Умира Наум

911 г. Русите, начело с княз Олег, нападат отново Константинопол. Империята сключва с тях договор, уреждащ политическите и търговските отношения.

911 г. 3 юни. Малолетният Константин VІІ Багренородни е коронясан за съимператор на баща си.

912 г. 12 май. Умира император Лъв VI Философ (886–912), за съимператор на малолетния Константин VII Багренородни (911–959) е провъзгласен чичо му Александър I (912–913).

913 г. След отказ на император Александър I да плати данъка на България започва нова война на Симеон срещу Византия. Скоро след това Александър I умира (6 юни 913 г.). Съставя се регентство начело с патриарх Николай Мистик.

913 г. август. Българските войски стигат пред Константинопол, сключва се мирен договор и  споразумение за брак между малолетния Константин VII Багренородни и дъщеря на Симеон. На прием във Влахернския дворец в присъствието на императора княз Симеон е коронясан за “василевс“ (цар) на българите от патриарх Николай Мистик, но не с короната на империята, а с епириптария на патриарха. Новата титла издига Симеон като “духовен брат” на императора, за разлика от баща му, третиран от Византий като “духовен син”. Макар и по-ниска от императорската, тази титла, заедно с проектирания годеж, му давала възможност да претендира за престола в Константинопол.

913 г. октомври. Императрицата-майка Зоя Карбонопсина се връща в Константинопол.

914 г. февруари. Зоя Карбонопсина взема властта в свои ръце и отстранява патриарх Николай Мистик от регентството. Императрицата-майка отказва да признае титлата на Симеон и отхвърля плана за годеж между неговата дъщеря и Константин VII.

914 г. лятото. Български войски опустошават тема Тракия и тема Македония (Югозападна Тракия) и превземат Адрианопол (септември).

914–915 г. Български отряди нахлуват в Драчката и Солунската тема.

916 г. 27 юли. Умира Климент Охридски.

917 г. юни. Византия сключва мир с Арабския халифат и освобождава силите си за борба срещу цар Симеон.

917 г. Опити на византийската дипломация да се привлекат маджарите и сръбския княз Петър Гойникович. По същото време стратегът на Херсон  Йоан Вогас води преговори с печенегите за съвместни действия срещу България. Цар Симеон успява да привлече на своя страна маджарите и печенегите и с това се разбива проектираната от Византия антибългарска коалиция.

917 г. 20 август. Победа на българите в битката при р. Ахелой. Византийската армия, командвана от доместик Лъв Фока е изтласкана към морето от тежката конница на българите, по-голямата част от ромеите са посечени.

917 г. началото на септември. Ново поражение на ромеите в нощна битка при Катасирти, близо до Константинопол.

917 г. На църковен събор Българската архиепископия става самостоятелна патриаршия. Архиепископ Леонтий е провъзгласен за патриарх. Новата титла на владетеля  – “Симеон в Христа Бога самодържец на всички българи и ромеи“. (Според проф. В. Златарски това става през 918 г.)

917 г. Поход на кавхан Теодор Сигрица и Мармаис срещу сърбите. Княз Петър Гойникович е заловен и отведен в България, където умира. Цар Симеон поставя на сръбския престол Павел Бранович.  

918 г. Български войски начело с цар Симеон нахлуват в Елада, разрушават Тива, отвеждат част от населението и прогонват друга част в Пелопонес и Егейските острови.

919 г. 24 март. Друнгарият на флотата Роман Лакапин взема властта в Константинопол, отстранява императрицата-майка Зоя, омъжва дъщеря си Елена за Константин VII Багренородни и получава титла василеопатор. На 24  септември 920 г. Роман Лакапин е провъзгласен за кесар, на 17  декември 920 г. – за съимператор, на 20 май 921 г. обявява сина си Христофор за съимператор. Това слага край на мечтата на цар Симеон да седне на престола в Константинопол.

920–944 г. Управление на византийския император Роман Лакапин.

920 г. есента. Български войски достигат Дарданелите и гр. Лампсак в Мала Азия.

920 г. Патриарх Николай Мистик изпраща писма до цар Симеон, кавхан Теодор и главата на Българската църква с молба да се спрат военните действия. Поискана е лична среща със Симеон в Месемврия, която е отказана. До 925 г. патриарх Николай Мистик отправя до цар Симеон 26 писма с молби за помирение, но без успех.

921 г. началото. В едно от писмата си до цар Симеон патриарх Николай Мистик му предлага негов син или дъщеря да сключат брак с дъщеря или син на Роман Лакапин. цар Симеон не отговаря на предложението и продължава войната.

921 г. След продължителна обсада българите превземат Адрианопол.

921 г. между 11 и 18 март. Българска победа при Пиги (дн. Балъклъ).

921 г. Българска намеса в междуособици в Сърбия. Провизантийски настроеният княз Захарий е победен от Павел Бранович и изпратен в България. По-късно Захарий с българска помощ сваля Павел Бранович и застава на престола.

922 г. Български войски опустошават гр. Виза, близо до Константинопол.

922 г. Пратеничество на цар Симеон при арабския фатимидски халиф Убайдаллах Ал Махди с предложение за съвместни действия за превземане на Константинопол по море (арабска флота) и по суша (български войски). На връщане българските и арабските пратеници са заловени и съюзът пропада. Втори неуспешен опит за контакт с флота на Тамал Ад Дулафи на егейското крайбрежие.

923 г. Влошаване на българските отношения със сърбите. Княз Захарий разбива българските войски и обезглавява кавхан Теодор Сигрица и Мармаис.

923 г. 9 септември (според други автори през 924 г.). След предварителни преговори с патриарх Николай Мистик се провежда среща между цар Симеон и император Роман Лакапин в предградието на Константинопол Космидион.

924 г. Война със Сърбия и присъединяването й към България.

924–925 г. В писмо до цар Симеон император Роман Лакатин съобщава, че 20 000 българи са напуснали страната си и са се настанили на византийска територия. Запазени са три писма на Роман Лакапин до цар Симеон.

926–927 г. Неуспешна война с хърватския крал Томислав (910–928).

926 г. втората половина. Преговори с епископ Маделберт и Йоан, дук на Кума, пратеници на папа Йоан Х, за признаване на царската титла на Симеон и патриаршеското достойнство на Българската църква.

927 г. 27 май. Цар Симеон умира от сърдечен удар.

927–970 г. Управление на цар Петър.

927 г. Кратък поход на Петър и първия му съветник, вуйчо му Георги Сурсувул, в Тракия. Обсадена е крепостта Виза.

927 г. лятото. Започват преговори между България и Византия за мир. Първоначално те се водят от монаха Калокир в Константинопол и в Месемврия от византийските дипломати Теодосий Авука и Василий Родоски и българина Стефан, близък роднина на цар Петър. След това преговорите са оглавени от Георги Сурсувул, който се среща лично с Роман Лакапин. По-късно в Константинопол пристига и самият Петър.

927 г. началото на октомври. Във Влахернския дворец в Константинопол Петър подписва 30-годишен мирен договор (дълбок мир). Уточнява се границата. Потвърждава се титлата  на българския владетел “василевс” на българите, но по специална формулировка, при която отпада частта “поставен от Бога“, което според ромеите означава, че титлата му е дадена по благоволението на Византия и той е “духовен син” на византийския император. Под натиска на император Роман Лакапин Константинополската патриаршия признава патриаршеската титла на досегашния български архиепископ Леонтий, но Българската патриаршия остава под нейната каноническа зависимост. Договорът предвижда също размяна на пленници, установяване на границата според договорите от 896 и 904 г., както и плащането на годишен данък от страна на Византия.

927 г. 8 октомври. В църквата “Св. Богородица при Пиги“ цар Петър сключва брак с Мария, дъщеря на Христофор, най-големия син на Роман Лакапин, който е съимператор и евентуален наследник на престола. В чест на сключения мир Мария приема името Ирина (мир). По-късно този брак е критикуван силно от Константин VІІ Багренородни.

928 г. (по други данни през 931 г.). Сръбският княз Чеслав бяга от България и възстановява независимостта на Сръбското княжество. Според някои историци това става през 931 г.

928 г. Разкрит заговор на претендента за престола Иван, по-малкият брат на Петър. Иван е заловен, затворен и насила замонашен. По-късно предаден на Византия в рамките на размяната на пленници между двете страни. Иван е освободен от монашеския обет, оженва се за знатна арменка, получава имение в Мала Азия и става част от византийската аристокрация.

930 г. Бунт на претендента за престола Михаил, замонашения първороден син на Симеон, в областта на Долна Струма, подкрепен от част от местното население. Михаил умира внезапно, с което бунтът затихва.

930-931 г. Св. Иван Рилски (870(880)–18 август 946 г.) основава Рилския манастир.

933-956 г. Константинополски патриарх е Теофилакт (син на император Роман Лакапин и вуйчо на Мария-Ирина, съпруга на Петър (933-956). В отговор на писмо на цар Петър той му изпраща послание, в което се дават обширни сведения за дуалистичните ереси и му дава съвети как да се справи с новопоявилата се ерес - богомилството в българските земи.

934 г., 943 г. Нашествия на маджари в българските и византийските земи.

943 г. Българска войска отблъсква нападение на печенеги в Северна Добруджа.

945 г. 27 януари. След като през декември 944 г. Роман Лакапин е свален от власт от синовете си Константин и Стефан, през януари те са арестувани и изпратени на заточение. На престола в Константинопол остава Константин VII Багренородни (945–959). През 945 г. Константин VІІ Багренородни обявява за съимператор сина си Роман ІІ.

948 г. Ново нашествие на маджарите през българските земи в Тракия.

955 г. Германският император Отон I разбива маджарите при Аугсбург, на р. Лех. Нападенията им в Централна Европа престават, но отново се възстановяват нападенията на Балканите.

957 г. Константин VII Багренородни посреща в Константинопол руската княгиня Олга, която приема християнството.

959–961 г. Нови маджарски нападения в Тракия. При едно от тях отрядите на маджарите стигат до Константинопол, където са отблъснати с големи усилия.

959–963 г. На византийския престол след смъртта на баща си Константин VII Багренородни остава Роман II (959–963).

963 г. Умира Ирина, съпругата на цар Петър. Подновяване на мирния договор между България и Византия. Синовете на Петър и Ирина – Борис и Роман – са изпратени в Константинопол като заложници за мира.

963 г. На византийския престол се възкачва Никифор II Фока (963–969).

963-966 г. Нападения на маджарите в българските земи.

965 г. Пратеничество на Петър при германския император Отон I.

965-966 г. Договор между България и маджарите, с който те могат да преминават свободно през българските земи при походите си срещу Византия.

967 г. началото. Никифор II Фока отказва да плаща традиционния данък на България и през юни прави военна демонстрация срещу нея в Тракия, но не започва война.

967 г. краят и началото на 968 г. Византия подтиква киевския княз Светослав Игоревич (964-972) към военни действия срещу България. Преговорите води патриция Калокир, син на херсонския управител. Според византийския летописец Лъв Дякон, Калокир, домогващ се до византийския престол, обещал на Светослав в случай на успех да му отстъпи България.

968 г. лятото. Поход на киевския княз Светослав в източните български земи с войска от 60 000 души. Разбита е 30 000 българска войска. Превзети са 80 крепости в Североизточна България. При вестта за поражението цар Петър получава апоплектичен удар, по-късно се замонашва се и се оттегля в манастир.Светослав се оттегля поради опасност от нападения на печенеги над руската столица Киев.

969 г. 10 декември. Никифор II Фока е убит при дворцов преврат. На престола застава Йоан Цимисхий (969–976).

969–970 г. Нов поход на Светослав срещу България.

970 г. 30 януари (според други историци смъртта му настъпва през януари 969 г.). Умира цар Петър. Малко преди смъртта си приема монашеска схима. Канонизиран за светец от българската църква. На престола застава завърналият се от Константинопол Борис II (970–972-976).

970 г. Подобряване на отношенията между България и Византия. Планиран брак между малолетни български принцеси и синовете на Роман ІІ, малолетните легитимни императори Василий ІІ и Константин VІІІ.

970 г. Преслав пада след обсада от русите. Царят и семейството му са под руски контрол. При поход в Тракия Светослав с войска от 38 000 руси, българи, маджари и печенеги превзема Филипопол. При последвала битка при Аркадиопол (Люлебургас) е разбит от ромеите под ръководството на Варда Склир.

970 г. В западните български земи властта преминава в ръцете на синовете на комит Никола, управител на областта Средец – комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

971 г. Появява се “Беседа на недостойния Козма презвитер за новопоявилата се ерес на богомилите”.

971 г. март. Император Йоан Цимисхий започва поход срещу русите в България по суша и с флот. На 6 април след кратка обсада е превзет Преслав. Походът продължава към Дръстър, където се намира Светослав. Българите масово се присъединяват към Йоан Цимисхий и разгневен от това Светослав екзекутира 300 знатни българи. След продължителна тримесечна обсада на Дръстър и поредица неуспешни сражения в края на юли Светослав е принуден да се оттегли от българските земи. През пролетта на 972 г. по пътя му към Киев, при праговете на р. Днепър, е убит в сражение с печенеги (печенежкият вожд Куря заповядва от черепа му да бъде направена чаша, обкована със сребро). Борис II е пленен и отведен в Константинопол, . При триумфа на Йоан Цимисхий на Борис ІІ са отнети знаците на царското достойнство (тиарата, багреницата и червените обувки) и му е дадена дворцовата титла магистър. Брат му Роман е скопен, получава титлата патриций и е назначен за стратег на областта Алидос. В Дръстър Йоан Цимисхий лишава от сан българския патриарх Дамян и закрива Българската патриаршия, но българите продължават да приемат Дамян като патриарх и смятат, че Патриаршията продължава съществуването си. Източните български земи попадат под византийска власт.

971 г. Средец става средище на съпротивата на т. нар. комитопули срещу Византия. Патриарх Дамян пристига в Средец, по-късно резиденция на българските патриарси (Герман (Гаврил), Филип и Давид) стават последователно Воден, Мъглен, Преспа, Охрид.

973 г. (според някои автори през 976 г.) Давид е убит от скитници власи близо до Преспа.

973 г. Германския император Отон І приема тържествено български пратеници и ги обдарява.

976 г. 10 януари. Император Йоан Цимисхий умира. На престола застава Василий II Българоубиец (976–1025).

976 г. Въстание на болярите Петър и Боян в Североизточна България и присъединяване на тази част към западните български земи. (Според някои автори това става през 989-990 г.)

976 г. Мойсей загива при обсада на Сяр.

976 г. Борис II и брат му Роман напускат Византия. На границата Борис II е убит. Роман (976–991–997) е провъзгласен за цар. (Според някои автори бягството и смъртта на Борис ІІ става през 978-979 г.)

977–981 г. След петгодишна обсада Лариса е превзета от Самуил. Мощите на някогашния епископ на Лариса св. Ахил са пренесени в Преспа.

986 г. юли. Първи голям поход на император Василий II срещу България. Крепостта Средец е обсадена, но след 20-дневни неуспешни опити да я превземат, ромеите се оттеглят.

986 г. 17 август. Поражение на ромеите при Траянови врата от българите, водени от Самуил, Арин и цар Роман. Василий II едва успява да се спаси, благодарение на арменската си гвардия, като оставя в ръцете на българите целия си обоз, императорската палатка и знаците на императорското достойнство. Проходът е наречен от ромеите Българска клисура. След тази битка българите превземат Верея и Сервия в Южна Македония.

987 г. 14 юни. В местността Разметаница, близо до Дупница Самуил наказва със смърт Арон и неговото семейство, поради опитите му за преговори с ромеите. Оставен е жив само синът му Иван Владислав. (Според някои автори това събитие става през 976 г.)

989 г. Руският княз Владимир оказва военна помощ на император Василий ІІ срещу претендентът за престола Варда Фока. В замяна на това Ана, сестрата на императора е изпратена в Киев и сключва брак с Владимир. Предварително условие за брака е покръстването на Владимир и русите. За първи път порфирогенета е дадена за съпруга на чужд владетел.

991 г. При военен поход цар Роман е пленен и отведен в Константинопол.

996 г. Победа на Самуил при Солун. При тази битка е пленен Ашот, син на солунския дук Григорий Таронит, който по-късно се жени за Мирослава, дъщеря на Самуил и е изпратен за управител на Драч. Българските войски навлизат в Южна Гърция, стигат до Пелопонес, на връщане са разгромени при р. Сперхей (близо до Термопилите) от новия солунски дук Никифор Уран.

997 г. Цар Роман умира в Константинопол. Край на династията на Крум. Самуил е провъзгласен за цар от патриарх Филип в Преспа.  Сведения за признаване на царската му титла от Рим.

998 г. Самуил нахлува в Сърбия и завладява княжествата Дукля (Зета) и Требине, напада и опожарява Котор и Дубровник. Князът на Дукля (Зета)  Иван Владимир по-късно сключва брак с дъщерята на Самуил Теодора-Косара, и е върнат на престола си. Брак на Гаврил Радомир с дъщерята на унгарския крал Ищван.

1001–1002 г. Василий II превзема източните български земи и крепостите Верея и Сервия.

1003 г. След 8-месечна обсада ромеите превземат Видин. За да ги отклони, по същото време Самуил напада областта около Адрианопол.

1004 г. Василий II превзема Скопие, обсажда без успех крепостта Перник. По същото време Самуил напредва към Солун и при засада пленява солунския управител Йоан Халд.

1005 г. Зетят на Самуил, Ашот, управител на Драч предава крепостта на Василий II.

1006-1014 г. Периодични военни сблъсъци между ромеи и българи.

1014 г. 29 юли. Битка при с. Ключ, поражение на българите, 15 000 войници са ослепени (по други сведения 14 000). Василий II получава прозвището Българоубиец (Булгароктонос).

1014 г. 6 октомври. Цар Самуил умира, след като вижда ослепените войници.

1014 г. 15 октомври. За български цар е провъзгласен Гаврил Радомир (1014–1015).

1014–1015 г. Управление на Гаврил Радомир. Виждайки силата на Византия, Гаврил Радомир предлага на Василий II мир, но предложението е отклонено. Убит е от братовчед си Иван Владислав (1015–1018), син на Арон. Убити са също съпругата на Гаврил Радомир и зет му Иван Владимир.

1015–1018 г. Управление на Иван Владислав. Новият цар също се опитва да сключи мир с Василий II, но и това предложение е отхвърлено.

1015 г. Василий II напада Охрид и опожарява царския дворец. Ромеите превземат крепостта Бояна.

1016 г. Василий II повторно обсажда неуспешно крепостта Перник.

1016–1017. Кракра се опитва да влезе в съюз с печенегите, за да отслаби византийския натиск. Опитът остава без успех, тъй като Василий II привлича печенегите на своя страна.

1018 г. февруари. При обсада на Драч цар Иван Владислав е убит.

1018 г. март-април. Василий ІІ навлиза в българските земи. Крепостите се предават една след друга. Василий II тържествено влиза в Охрид. Царица Мария и децата й, както и патриарх Давид са отведени в Константинопол.. Българите са покорени окончателно от Византия.

1018 г. април. Престолонаследникът Пресиян, с братята си Алусиян и Арон продължава за кратко съпротивата в планината Томор, но скоро се предава на Василий ІІ. Някои от войводите на Самуил – Ивац, Никулица, Гавра и Елемаг продължават известно време съпротивата, но и те са принудени да се предадат.

1018 г. След покоряването на България под византийска власт са поставени и сръбските княжества Дукля (Зета), Захълме, Рашка и Босна. Хърватското княжество е поставено във васална зависимост. Византия възстановява напълно господството си на Балканския полуостров.

1018 г. краят – началото на 1019 г.  Василий II празнува последователно своята победа над българите в църквата “Св. Богородица“ (Партенона) в Атина и в църквата “Св. София“ в Константинопол с тържествени молебени.



ДИНАСТИИ В КРАЯ НА ХII И НАЧАЛОТО НА ХIII В.

 

ВЛАДЕТЕЛИ НА БЪЛГАРИЯ

Петър (Теодор) (1185–1197).

Асен (Иван Асен I) (1189–1196).

Калоян (1197–1207).

Борил (1207–1218), племенник на Асен, Петър и Калоян.

Иван Асен II (1218–1241), син на Асен.

Коломан (Калиман) (1241–1246).

Български царици:

 Елена – съпруга на Асен I и майка на Иван Асен II; съпругата на Калоян, вероятно от кумански произход, след смъртта му се омъжва за Борил; втората съпруга на Борил е племенница на латинския император Анри; Ана – първа съпруга на Иван Асен II, се замонашва под името Анисия; Ана-Мария – втора съпруга на Иван Асен II, дъщеря на унгарския крал Андрей II; Ирина –  трета съпруга на Иван Асен II, дъщеря на Теодор Комнин.

Деца на Асеневци:

На Асен: синове Иван Асен и Александър.

На Калоян: син Витлеем и дъщеря Мария.

На Иван Асен II: Мария, омъжена за Мануил Комнин, брат на Теодор Комнин; Мария-Белослава, омъжена за сръбския владетел Стефан Владислав; Елена, сгодена с Балдуин II, по-късно омъжена за никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис; Тамара, Коломан (Калиман), Михаил Асен, Ана-Теодора.

Родственици на Асеневци: Иванко, братовчед на първите Асеневци; севастократор Стрез, брат на Борил, племенник на първите Асеневци; деспот Алексий Слав, братовчед на Борил, племенник на първите Асеневци; севастократор Александър, брат на Иван Асен II.

 
ВЛАДЕТЕЛИ НА ВИЗАНТИЯ

Мануил I Комнин (1143–1180).

Алексий II Комнин (1180–1183).

Андроник I Комнин (1183–1185).

Исак II Ангел (1185–1195).

Алексий III Ангел (1195–1203).

Алексий IV Ангел (заедно с Исак II Ангел) (1203– 1204).

Алексий V Мурзуфъл (1204 г.).

 

ВЛАДЕТЕЛИ НА ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ

(Константинопол е под латинска власт от 13 април 1204 г. до 25 юли 1261 г.)


Балдуин I Фландърски (16 май 1204 – 14 май 1205).

Анри (1205 г.) наместник, император (20 август 1206 – 11 юни 1216), брат на Балдуин I, зет на Борил.

Пиер дьо Куртене (1216–1217), съпруг на Йоланта, племенница на Балдуин I и Анри.

Йоланта (1217–1219), регентка.

Робер дьо Куртене (1219–1228), син на Пиер дьо Куртене и Йоланта.

Балдуин II Фландърски (1228–1261), син на Пиер дьо Куртене и Йоланта, брат на Робер дьо Куртене.

Жан дьо Бриен (9 април 1229 – 1237), дотогава крал на Ерусалим, регент и съимператор на Балдуин II.

 

ВЛАДЕТЕЛИ НА НИКЕЙСКАТА ИМПЕРИЯ

Теодор I Ласкарис (1204–1222).

Йоан III Дука Ватаци (1222–1254), зет на Теодор I Ласкарис.

Теодор II Ласкарис (1254–1258), зет на Иван Асен II.

Михаил VIII Палеолог (1259–1282).

 

ВЛАДЕТЕЛИ НА ЕПИР

Михаил I Ангел Дука Комнин (1204–1215).

Теодор Ангел Дука Комнин (1215–1230, от 1224 г. император в Солун).

Мануил Комнин (1230–1237), брат на Теодор Комнин.

Йоан Комнин (1237–1244), император, син на Теодор Комнин.

Димитър Комнин (1244–1246), деспот, син на Теодор Комнин; последен владетел на Солун и Епир.

 

ВЛАДЕТЕЛИ НА УНГАРИЯ

Бела III (1172–1196).

Емерих ІІ (Имре) (1196–1204).

Андрей II (1204–1235).

Бела IV (1235–1270).

 

ВЛАДЕТЕЛИ НА СЪРБИЯ

Стефан Неман (1170–1196).

Стефан II Неман Първовенчани (1196–1227), коронован за крал през 1217 г. от Рим.

Стефан Радослав (1227–1234).

Стефан Владислав (1234–1243), зет на Иван Асен II.

 

ПАПСТВОТО

Инокентий III (1198–1216).

Хонорий III (1216–1227).

Григорий IХ (1227–1241).

 

След 1018 г. Българските земи са включени в състава на теми България с център Скопие, Паристрион с център Дръстър,  и Сирмиум с едноименен център.

1019 г. Ликвидира се Българската патриаршия и се образува автономната Охридска архиепископия с 31 епископства. Архиепископията не е подчинена напълно на Константинополската патриаршия. Охридският “Архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България” се посочва от византийския император; заема първо място сред останалите архиепископи, подчинени на Константинополската патриаршия. Първият архиепископ Йоан Дебърски е българин, следващите са гърци. Официален църковен език става гръцкият. Със специални грамоти са запазени правата и привилегиите на българското духовенство. Охридската архиепископия е ликвидирана през 1767 г.

1025 г. 15 декември. Умира Василий II Българоубиец, един от най-великите византийски императори.

1027 г. Първо голямо нашествие на печенеги в българските земи. Следват нови нашествия през 1032–1036, 1048–1049, 1053–1054, 1059 г.

1037 г. На мястото на починалия охридски архиепископ, българинът Йоан Дебърски, начело на Охридската архиепископия е избран от императора гъркът Лъв, хартофилакс на “Св. София“. Всички последвали охридски архиепископи са ромеи.

1040 г. След падането на България под византийска власт през 1018 г. император Василий II Българоубиец запазва натуралното облагане за българското население. През 1040 г. тази привилегия е отнета и българите трябва да плащат данъците в пари. Това води до силно недоволство сред българското население.

1040–1041 г. Въстание на Петър Делян. Започва в западните български земи под ръководството на Петър Делян, син на цар Гаврил Радомир и внук на цар Самуил. Петър Делян е провъзгласен за цар. Изпратените срещу Делян византийски войски от Драчката тема се разбунтуват и избират за свой водач българите Тихомир, който е провъзгласен за цар. След срещата с Петър Делян Тихомир е убит.В хода на въстанието са освободени Ниш, Скопие, Охрид, като са въстаническите войски стигат до Драч на запад, Пелопонес на юг и София на изток. След първите успехи на Петър Делян към него се присъединява братовчед му Алусиян, син на цар Иван Владислав, внук на Арон. След падането на България под византийска власт той е пленен и по-късно назначен за стратег на тема Теодосиопол. През пролетта на 1041 г. Петър Делян му поверява 40 000 армия, с която да обсади Солун. Армията е разбита, а Алусиян се спасява с бягство. Алусиян започва преговори с ромеите, по време на един пир ослепява Петър Делян и бяга в Константинопол, където получава титлата магистър и нова служба. Скоро след това византийските войски навлизат във въстаналата област, разгромяват войските на Делян, пленяват го и го отвеждат в Константинопол.

1048 г. Нашествие на 800 000 печенеги в Подунавието. През 1053 г. Византия сключва “дълбок мир“  с тях.

1054 г. Окончателен разкол между Рим и Константинополската патриаршия. Разпространение на термина “схизматици“ за принадлежащите към източните църкви.

1059 г. Нашествие на печенеги. Император Исак I Комнин (1057–1059) води няколко успешни сражения с тях в Тракия и на север от Балкана. Печенегите са принудени да се заселят със статута на войнишко население и под контрола на централната власт.

1064 г. Нашествие на узи в българските земи.

1066 г. Бунт в Лариса, начело на който застава местният първенец Никулица Делфина.

1071 г. След два успешни похода през 1968–1069 г. срещу селджукските турци следва жестоко поражение на византийските войски при Манцикерт в Мала Азия. Пленен е самият император Роман Диоген. Империята започва да губи земи в Мала Азия.

1072-1073 г. Въстание на Георги Войтех и Константин Бодин. Започва в западните български земи с център Скопие начело с Георги Войтех, произхождащ от кавхански род. По покана на въстаниците за ръководител е поканен синът на княза на Зета Константин Бодин, внук на Косара, дъщеря на цар Самуил. През есента на 1072 г. Константин Бодин е обявен за български цар под името Петър. През декември Константин Бодин претърпял разгром от ромеите в голяма сражение в южната част на Косово поле. Боден е пленен и отведен в Константинопол, а по-късно в Антиохия. В ранните месеци на 1073 гж. въстанието е потушено. Георги Войтех е пленен също и умира в плен. При потушаването на въстанието ромеите ограбват и опустошават старите царски дворци на Самуил в Преспа и църквата “Св. Ахил“. Няколко години по-късно Константин Боден успява да избяга от плен и става княз на Зета (1082-1101).

1073 г. Бунт на българина Нестор, катепан на Дръстър.

1073 г. (по други данни през 1078 г.). Бунт на павликянина Лека в Средец.

1077 г. Селджукските турци завладяват Ерусалим и Палестина.

1079 г. Бунт на Добромир в Месемврия.

1083 г. Грузинецът на византийска служба, Великият доместик на Запада Григорий Бакуриани основава Бачковския манастир.

1083–1084 г. Бунт на павликянина Травъл във Филипопол. В битка с него загива Григорий Бакуриани.

70–80-те години Начало на нашествията на куманите на византийска територия.

1096 г. Първи кръстоносен поход за освобождението на “Светите земи“.

1091 г. април. Победа на ромеи и кумани над печенегите в Източна Тракия.

1111 г. Процес в Константинопол срещу водача на богомилите Василий Врач и 12 негови ученици. Василий е изгорен на клада.

1122 г. Последно печенежко нападение в Македония и Тракия. След жестоко поражение, нанесено им от ромеите при Боруй, печенегите усядат и са претопени в масата от местното население.

1147 г. Втори кръстоносен поход.

1176 г. 17 септември. Поражение на Византия от селджукските турци при Мириокефалон. Византия губи голяма част от владенията си в Мала Азия.  

80–те години. Нашествие на кумани в българските земи.

1183 г. Унгарският крал Бела III в съюз със сръбския жупан Стефан Неман превземат Средец. Пренасят мощите на св. Иван Рилски в Естергом. Върнати са в Средец през 1186 г. по искане на византийския император Исак II Ангел от тъста му, маджарският крал Бела III. Едната ръка на светеца остава в Грац. По-късно мощите на св. Иван Рилски са пренесени в Търново.

1185 г. юни. Сицилийските нормани превземат Драч.

1185 г. 24 август. Норманите превземат и разграбват Солун. След това се насочват към Константинопол.

1185 г. 15 септември. При бунт в Константинопол е убит император Андроник I Комнин. На императорския престол застава Исак II Ангел (1185–1195).

1185 г. краят на септември – началото на октомври. Мирен договор между Византия и Унгария. Моравска и Софийска област са върнати на Византия. Брак на Исак II Ангел и Маргарита, дъщеря на унгарския крал Бела III. Въведен е извънреден данък за покриване на разноските по сватбата.

1185 г. октомври. Братята Теодор (Петър) и Асен (Белгун – “мъдър“, “умен“) искат от император Исак II Ангел в лагера му в Кипсела да получат имение и да бъдат зачислени като стратиоти (според други историци като прониари) . Императорът отказва и след грубата реакция на Асен, нарежда да му ударят плесница.

1185 г. (26 октомври/8 ноември). Начало на въстанието на Асен и Теодор в Търново. На Димитровден се освещава на новата църква “Св. Димитър Солунски“ в Търново. Разпространен е слух, че Солунският чудотворец св. Димитър е оттеглил подкрепата си за Солун и е станал покровител на Търново. Според легендата българин, живеещ в Солун е спасил негова икона и я е донесъл в Търново. За архиепископ и глава на Българската църква е провъзгласен българският презвитер Василий. Той коронясва за цар на българите  Теодор, който приема името Петър (идентифицира се с цар Петър). (По други данни Василий става архиепископ и глава на Българската църква през есента на 1187 г.).

1185 г. 7 ноември. Византийска войска под командването на Алексий Врана нанася поражение на норманите при Мосинопол (Гюмюрджина) и Димитрица. Норманите са принудени да се оттеглят от Балканския полуостров.

1185 г. есента. Войската на Петър и Асен освобождават Велики Преслав.

1185 г. краят на декември. Първи поход срещу въстаниците начело със севастократор Йоан (чичо на Исак II Ангел), заподозрян е в държавна измяна. Втори поход начело с кесаря Йоан Кантакузин (зет на Исак II Ангел), ромеите са разбити от българите.

1186 г. март-април. Трети поход  начело с Алексий Врана, който вдига бунт срещу императора и загива под стените на Цариград.

1186 г. май. Четвърти поход начело с императора Исак II Ангел. Ромеите възстановяват властта си над територията между Стара планина и Дунава. Асен бяга при куманите, Петър остава в Придунавието. (Съществува и мнение, че Петър иска мир с императора.) По-късно Петър отива при Асен във Влахия.

1186 г. август – септември. След оттеглянето на византийските войски Асен и Петър се връщат придружени от отряди на своите съюзници – куманите. Освободени са земите в северна България без черноморските крепости. Българи и кумани нахлуват в Тракия и стигат до Агатопол (Ахтопол). По същото време в югозападните земи действа съратникът на Асеневци – Добромир Хриз.

1186 г. есента. Нов поход на Исак II Ангел . Асен нанася поражение на ромеите при Лардея и Боруй. Императорът се оттегля през Филипопол към Средец, където войската прекарва зимата.

1187 г. пролетта. Византийската войска преминава Стара планина през Етрополския проход и обсажда Ловеч. По време на обсадата е пленена жената на Асен. След тримесечна обсада, в края на май – началото на юни е сключен мирен договор. (Някои историци го смятат за примирие.) По договора е освободена цяла Северна България без някои черноморски крепости (Варна) и областта Загоре, но без крепостта Констанция (дн. Симеоновград). Третият брат Калоян е предаден като заложник на ромеите.

1187 г. есента. Търновският презвитер Василий става глава на Българската църква с ранг на архиепископ. (По други данни това става още в началото на въстанието.)

1187 г. есента. Асен е провъзгласен за цар. (По други данни това става по-късно през 1189–1190

Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                                       ХРОНОЛОГИЯ - III част


1187 г. 2 октомври. Ерусалим е превзет от султан Салах ад Дин (Саладин).

1189–1190 г. Трети кръстоносен поход. Водачи на похода са германският император Фридрих I Барбароса, френският крал Филип II Август и английският крал Ричард I Лъвското сърце.

1189 г. лятото. Кръстоносците на Фридрих I Барбароса навлизат в българските земи през Белград, Браничево, Равно и Ниш. В Ниш сръбският жупан Стефан Неман предлага на Фридрих І Барбароса военна помощ срещу Византия. В Ниш пристигат и пратеници на цар Петър, които предлагат на кръстоносците помощ от 40 000 войници срещу признаването на царската (според други автори - императорската) титла на Петър. Фридрих I Барбароса отказва помощта на сърбите и българите. Докато се водят преговори с Исак І Ангел отрядите на кръстоносците се настаняват във Филипопол и Адрианопол. Във Филипопол български пратеници подновяват предложението си.

1190 г. март. В началото на 1190 г. Фридрих І Барбароса и Исак І Ангел стигат до споразумение и през март кръстоносната армия се прехвърля в Мала Азия. По-късно Фридрих I Барбароса се удавя в река в Лидия.

1189–1190 г. Асен получава също царска титла. (По други данни това става след Ловешкия мир от 1187 г.)

1190 г. пролетта. След уреждането на отношенията с Фридрих I Барбароса Исак II Ангел предприема поход срещу сръбския жупан Стефан Неман и го принуждава да върне завладените от него византийски територии. След това императорът се насочва срещу Търново. Следва неуспешна обсада. На връщане в Тревненския проход византийската армия е разбита; при бягството е пленен обозът, а императорът загубва златния си шлем.

1191 г. Асен и Петър започват нападателни действия в Тракия. Константин Ангел, управител на Филипопол и брат на императора, им оказва успешен отпор.

1192–1194 г. Превзети са земите по горната част на Струма и Средец. От Средец са пренесени в Търново мощите на св. Иван Рилски.

1194 г. В битка при Аркадиопол (Люлебургас) е разбита византийска войска начело с Алексий Гид, който успява да избяга.

1195 г. март - април. Византия и Унгария подготвят съвместен военен поход срещу България. Походът е осуетен поради детронацията на Исак II Ангел от брат му Алексий III Ангел (1195–1203) на 8 април 1195 г. Исак II Ангел е ослепен.

1195 г. лятото. Българите разбиват ромеите при Сяр и пленяват Алексий Аспиет. Към България са присъединени областите около Мелник и Струмица. По-късно през годината са присъединени Видинската, Белградската и Браничевската област.

1196 г. Българите подновяват военните действия по Струма към Бяло (Егейско) море. След повторна победа при Сяр българите пленяват севастократор Исак Комнин.

1196 г. Боляринът Иванко убива братовчед си цар Асен в Търново. Неуспешен поход на византийска войска начело с Мануил Камица. Нов поход начело с император Алексий III Ангел, отново без успех. Цар Петър напуска Преслав и обсажда Търново. Иванко бяга във Византия и е назначен за управител на областта Филипопол.

1197 г. Убийство на цар Петър в резултат на болярски заговор. На престола се качва Калоян, който е избягал от Константинопол.

 

1197–1207 г. Управление на цар Калоян.

1198 г. Иванко (след бягството си приема името Алексий) се обявява за независим владетел на областта Филипопол и се съюзява с Калоян. Неуспешен поход на ромеите начело с Мануил Камица срещу него. Мануил Камица е пленен. Иванко откъсва Родопската област от Византия.

1198 г. Неуспешен поход на император Алексий III Ангел срещу Добромир Хриз, който премества седалището си от Струмица в Просек.

1199 г. краят или началото на 1200 г. Пратеникът на папа Инокентий III, архипрезвитер Доминик, носи писмо до Калоян.

1200 г. Поход на император Алексий III Ангел срещу Иванко. Той е заловен от ромеите. По-нататъшната му съдба е неизвестна.

1201 г. Българи и кумани нахлуват в Тракия. Калоян превзема крепостта Констанция (дн. Симеоновград).

1201 г. 24 март (Великден). Калоян превзема крепостта Варна.

1201 г. Добромир Хриз напада градове в Македония и нахлуват в Тесалия. Населението на областта се вдига на бунт.

1201 г. Бунт на Йоан Спиридонаки, византийски управител на Родопската област. Преследван от византийски войски бяга в България.

1201 г. Поход на ромеите срещу Камица и Хриз. Разрив между тях.. Камица бяга в Тесалия. Хриз влиза в преговори с император Алексий III Ангел. Отнети са му почти всички владения. По-нататък за него не се споменава в историческите хроники.

1201 краят или 1202 г. началото. Мирен договор между България и Византия. Император Алексий III Ангел  признава българските завоевания в Поморавието, Белградската и Браничевската област.

1202 г. Начало на IV кръстоносен поход. Ръководители на похода – граф Тибо, който скоро умира и е заместен от Бонифаций Монфератски. Срещу 85 000 сребърни марки Венеция се задължава да превози кръстоносните войски до “Светите места”.

1202 г. ноември. Кръстоносците превземат откъсналото се от Унгария пристанище Зара (Задар) и го предават на Венеция.

1202 г. ноември. По архипрезвитер Лъв Калоян изпраща отговор на папата. Заедно с него пътува и писмо на архиепископ Василий.

1202 г. 27 ноември. Второ писмо на папа Инокентий III до Калоян, донесено от Йоан Каземарински в Търново през юли или август 1203 г.  Пратеникът се завръща в Рим с писма на Калоян, Василий и други митрополити.

1202 г.  Синът на сваления и ослепен император Исак II Ангел, Алексий IV Ангел, иска помощ от кръстоносците.

1202 г. краят. Унгарският крал Емерих ІІ превзема Белградската и Браничевската област. Предоставя Ниш на сръбския жупан Вълкан, негов васал.

1203 г. Българи и кумани връщат под българска власт Ниш, Белградската и Браничевската област. Връщат на престола сръбския жупан Стефан II Неман.

1203 г. 18 юли. Кръстоносците са под стените на Константинопол. На 1 август на престола застава Алексий IV Ангел. Избягалите в Девелт Алексий III Ангел и патриарх Йоан Каматир молят Калоян за помощ, като са съгласни да признаят царската му титла и патриаршеското достойнство на българския духовен глава, но той им отказва.

1204 г. януари. Алексий IV Ангел е свален. На престола застава Алексий V Дука Мурзуфъл.

1204 г. февруари. Калоян предлага на кръстоносците 100 000 армия в замяна на признаване на царската му титла. Кръстоносците отказват.

1204 г. 25 февруари. Папа Инокентий III взема решение за признаване на Калоян за крал. През март от Рим през Унгария за България тръгва кардинал Лъв. Задържан е от унгарския крал до есента на същата година. Пристига в Търново на 15 октомври.

1204 г. 13 април. Кръстоносците превземат Константинопол и в продължение на три дни го разграбват. Византийската империя с център Константинопол пада. На нейно място се създава  Латинска (Константинополска) империя. Първи император на Латинската империя става графът на Фландрия – Балдуин. В различни части на Византия се оформят нови държави – Никейска империя, Епирско деспотство, Трапезундска империя. Първите две стават претенденти за наследството на старата Византийска империя.

1204 г. След превземането на Константинопол Калоян прави неуспешен опит да установи мирни отношения с новосъздадената Латинската империя.

1204 г. 7 ноември. Архиепископ Василий получава палиум (бял пояс с червен кръст, който носят папата и висшите духовници от католическата църква) и титлата “примас“ на Българската църква. На 8 ноември кардинал Лъв коронясва Калоян за “крал на българи и власи“ (Rex Bulgarorum et Vlachorum). Кардинал Лъв връчва на Калоян корона, скиптър и знаме. Като израз на върховна власт Калоян получава право да сече монети със своя образ.

1204 - 1205 г. Българо-ромейскисъюз срещу Латинската империя. Ромеитеобещават да признаят Калоян за василевс. Ромеите овладяват Димотика, Адрианопол (градът е венецианско владение) и други градове в Тракия.

1205 г. 29 март. Адрианопол е обсаден от латински войски, начело с император Балдуин, венецианският дож Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блоа.

1205 г. 14 април. Битка между българи и латинци при Адрианопол. Рицарите са разбити, пленен е император Балдуин, загива граф Луи дьо Блоа, венецианският дож Енрико Дандоло успява да избяга. Според някои източници Балдуин по-късно умира от естествена смърт, според други е убит по заповед на Калоян.

1205 г. май – юни. Калоян превзема Сяр и се насочва към Солун. Жителите му въстават, а ломбардският гарнизон се затваря в крепостта. Един отряд, начело с болярина Чъзмен, управител на крепостта Просек, влиза в града, но не успява да превземат крепостта, след което Калоян се оттегля.

1205 г. юни. Част от жителите на Филипопол (повликяни и богомили) предлагат на Калоян да му предадат града.  Рение дьо Три напуска Филипопол и се укрепва в Станимака. Ромеите от Филипопол, начело с Алексий Аспиет, се откъсват от съюза с българите. Калоян превзема Филипопол с помощта на павликяните и богомилите. След сурова разправа с ромеите Калоян си прикачва прозвището “Ромеоубиец“ (Ромеоктонос). Поради неговата жестокост ромеите го наричат “Скилоян” (кучето Йоан).

1205 г. Потушен неуспешен заговор срещу Калоян в Търново.

1206 г. началото. Военни действия в Тракия. Калоян праща войски в помощ на Адрианопол и Димотика.

1206 г. 31 януари. Българи, кумани и ромеи разбиват латински  отряд при Русион. Много градове и крепости преминават на страната на Калоян.

1206 г. началото на лятото. Ромейската аристокрация в Тракия, начело с Теодор Врана, скъсва съюза си с Калоян. Жителите на Адрианопол и Димотика отказват да го пуснат в градовете си.

1206 г. юни. Калоян превзема Димотика и разрушава укрепленията й.

1206 г. Писмо на папа Инокентий ІІІ до цар Калоян, в което го призовава да освободи Балдуин и да сключи мир с латинците, като в противен случай го заплашва с нападение от латинци и унгарци.

1206 г. 20 август. След като научава, че Балдуин е починал, брат му Анри е провъзгласен за латински император.

1207 г. Калоян сключва съюз с Теодор I Ласкарис, император на Никейската империя, насочен срещу Латинската империя. Българите обсаждат неуспешно Адрианопол с 33 бойни машини.

1207 г. август. Латинският император Анри и солунският крал Бонифаций Монфератски се споразумяват в Кипсела за съвместни действия срещу Калоян.

1207 г. 4 септември. В битка с български отряд в Родопите е убит солунският крал Бонифаций Монфератски.

1207 г. октомври. Калоян обсажда Солун. Куманският войвода Манастър убива Калоян. Тялото му е пренесено в Търново и е погребано в църквата “Св. Четиридесет мъченици“.

 

1207–1218 г. Управление на цар Борил. След смъртта на Калоян Борил се жени за вдовицата му, за да легитимира властта си.

1207 г. Синовете на Асен, Иван Асен и Александър – бягат в Галичкото княжество.

1207 г. Братът на Борил, севастократор Стрез, с помощта на сръбския жупан Стефан II Неман Първовенчани се обявява за независим владетел в Средна Македония с център Просек. В Родопската област с център крепостта Цепина се отцепва братовчедът на Борил, племенник на Асеневци, севастократор Алексий Слав. По-късно премества резиденцията си в Мелник.

1208 г. Маджарите превземат Белградската и Браничевската област, а сръбският жупан Стефан II Неман Първовенчани превзема Ниш.

1208 г. юни. Българите отблъскват армия на латинците при Боруй.

1208 г. 1 или 2 август. Латинците разбиват българите при Филипопол. Градът преминава в латински ръце.

1208 г. есента. В Станимака Алексий Слав сключва съюз с латинския император Анри, получава титлата деспот и през ноември се жени в Константинопол за дъщеря на Анри.

1208–1211 г. Военни действия на Борил и брат му, севастократор Стрез, срещу латинците в югозападните български земи, без особен успех.

1211 г. 11 февруари. Събор против богомилите в Търново, проведен по каноните на Източната църква. Издава се Синодик на цар Борил. В основата му е залегнал синодик на Константинополската патриаршия от 843 г. В Бориловия синодик са записани анатеми срещу богомилите. Освен за събора, Синодикът дава ценни сведения за възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г., славословия на царе, боляри, патриарси и др. Последната редакция на Синодика е от ХIV в. и принадлежи на патриарх Евтимий. Синодикът е разпространен в Сърбия, Влашко и Русия.

1211 г. пролетта. Съвместни действия с Никейската империя срещу латинците. Българите навлизат в Тракия, но се оттеглят, без да влязат в сражение.

1211 г. лятото. Военни действия на Борил и брат му, севастократор Стрез, срещу латинците в югозападните български земи. При Пелагония (Битоля) войските на Борил и Стрез са разбити от солунските барони и епирския деспот Михаил I Комнин.

1211 г. есента.  Борил се насочва към Солун, превзема Мелник, но е пресрещнат от войските на солунските барони и деспот Алексий Слав и се връща обратно.

1213 г. Потвърждаване на унията с папа Инокентий III.

1213 г. Мирен договор с Латинската империя с посредничеството на папата. Император Анри се оженва за Мария, дъщеря на Калоян, доведена дъщеря на Борил. От своя страна, Борил се жени за племенницата на Анри, дъщеря на сестра му Йоланта и зет му Пиер дьо Куртене.

1214 г. Годеж на дъщеря на Борил с унгарския престолонаследник Бела.

1214 г. Бунт на боляри (или кумани) във Видинска област. Потушен е с помощта на унгарския военачалник Ивашин. Според други историци тези събития се развиват през 1211 г.)

1214 г. Неуспешен съвместен поход на българи и латинци срещу Сърбия. В коалицията се включва севастократор Стрез, който е убит при неизяснени обстоятелства. В тази коалиция участва и епирският владетел Михаил I Комнин, който загива през 1215 г.       

1216 г. 11 юни. В Солун умира латинският император Анри.

1217 г. Сръбският жупан Стефан II Неман получава кралска титла от Рим и приема името Първовенчани.

1217–1218 г. Завръщане на Иван Асен II и брат му Александър с руски дружини. В продължение на седем месеца Борил е обсаден в Търново. Прави опит за бягство, но е заловен и ослепен.

 

1218–1241 г. Управление на цар Иван Асен II.

1219 г. На връщане от кръстоносен поход унгарският крал Андрей II минава през България, сключва мирен договор с нея. Уговорен е бракът на Иван Асен с дъщеря му Ана-Мария. Бракът е сключен през 1221 г. след разрешение от папа Хонорий III. Като зестра Иван Асен получава Белградската и Браничевската област.

1224 г. краят. Епирският владетел Теодор Комнин превзема Солун и е коронясан за император на ромеите от охридския архиепископ Димитър Хоматиян. (Други историци приемат 1227 г. за дата на коронясването му.)

1224 г. Иван Асен II сключва съюз с Теодор Комнин. Братът на Теодор Комнин, деспот Мануил, се оженва за Мария, дъщеря на Иван Асен II.

1225–1228 г. Никейци и епирци си съперничат в Източна Тракия. Адрианопол преминава последователно в никейски и епирски ръце.

1228 г. Умира латинският император Робер дьо Куртене. На престола застава малолетният му брат Балдуин ІІ. Сведение на Марино Сануто за договор между Латинската империя и България, според който Елена, дъщерята на Иван Асен II, ще встъпи в брак с Балдуин II и българският цар ще му стане настойник. България обещава помощ на Латинската империя срещу Никея и Епир. Филипопол и областта са присъединени към България.

1229 г. 9 април. Споразумение на латинците с ерусалимския крал Жан дьо Бриен в Перуджа. Той става регент и съимператор на Балдуин II и сгодява дъщеря си с него.

1230 г. Солунският император Теодор Комнин нарушава договора с Иван Асен II. На 9 март – битка при Клокотница (на 10 км северозападно от дн. Хасково). Теодор Комнин и семейството му са пленени и отведени в Търново, където Теодор е ослепен. Управител на Солун, Тесалия и Епир като български васал става зетят на Иван Асен – деспот Мануил Комнин. Победата е ознаменувана с надписа върху колона в храма “Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. България граничи с три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Иван Асен се титулува “цар на българи и гърци“.

1230 г. Иван Асен посещава Света гора и обдарява тамошните манастири “Ватопед“, “Зограф“, “Протата“, Великата Лавра “Св. Атанасий“. (Запазена е грамотата за манастира “Ватопед“.) Издадена е грамота с привилегии за търговците от Дубровник.

1231 г. август. Ерусалимският крал Жан дьо Бриен е коронясан за император в Константинопол и обявен за настойник на Балдуин II. Отношенията с България се изострят.

1232 г. Иван Асен II скъсва унията с папа Григорий IХ.

1232 г. Под натиска на папа Григорий IХ унгарците нападат Белградската и Браничевската област. Отблъснати са от брата на царя – севастократор Александър.

1234 г. На сръбския престол застава Стефан Владислав, женен за Мария-Белослава, дъщеря на Иван Асен II.

1234 г. Преговори за съюз между Иван Асен II и никейския император Йоан III Дука Ватаци.

1235 г. пролетта. На среща между Иван Асен II и император Йоан III Дука Ватаци в Калиопол (Галиполи) е сключен съюз. Веднага след това в Лампсак, на малоазийския бряг, константинополският патриарх Герман II венчава никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис и Елена, дъщеря на Иван Асен II. С императорско и съборно постановление на източните патриаршии Българската църква е издигната в патриаршия начело с патриарх Йоаким I. Архиепископ Василий се оттегля в атонски манастир, където скоро умира.

1235–1236 г. Български и никейски войски обсаждат неуспешно Константинопол.

1237 г. 22 март. Умира латинският император Жан дьо Бриен. След размяна на писма и пратеници с папа Григорий ІХ Иван Асен II се отмята от съюза с Никейската империя и сключва договор с латинците. Провежда заедно с тях обсада на крепостта Цурулум. В Търново умират от чума царица Ана-Мария, патриарх Йоаким I и един от синовете на Иван Асен II. Възстановен е съюзът с Никейската империя.

1237 г. Иван Асен II се оженва за Ирина, дъщеря на пленения солунски император Теодор Комнин.

1238–1240 г. Папа Григорий IХ се опитва да организира кръстоносен поход срещу България и Никейската империя. Той влиза в кореспонденция с унгарския крал Бела IV и го призовава да подкрепи войските на Балдуин II, събирани в Западна Европа. Унгарският крал се отказва от проектирания поход, а Балдуин II – от намеренията да нападне България. Походът се насочва само срещу Никейската империя.

1240 г. Иван Асен II пропуска 60 000 кръстоносна войска от Западна Европа, начело с латинския император Балдуин II, да премине необезпокоявана през българска територия. С тези войски и с помощта на куманите по-късно Балдуин II отнема от никейците крепостта Цурулум.

1241 г. Българите отблъскват татарите (според известие на Филип Мускес).

1241 г. 24 юни. Умира цар Иван Асен II. След смъртта му България започва да плаща ежегоден данък на татарите.

1261 г. 25 юли. Никейският пълководец Алексий Стратeгопул превзема неохранявания от латинците Константинопол. На 15 август император Михаил VIII Палеолог влиза тържествено в Константинопол и извършва втора тържествена коронация. Константинопол става отново столица на Византийската империя.

1241–1246 г.
Управление на Коломан I Асен
[/b].

1242 г. Татарите нападат и опустошават част от българските земи. България се задължава да плаща годишен данък на татарския хан.

1246 г. Коломан I Асен е отровен. На престола застава Михаил II Асен, син на Иван Асен II от третата му жена Ирина. Управлява до 1257 г.

1246 г. След убийството на Коломан I Асен императорът на Никейската империя Йоан II Дука Ватаци нарушава мира с България и завладява Тракия, Родопската област, Беломорието, част от Македония. През същата година никейците завладяват и Солун. По-късно унгарският крал Бела IV присъединява Белградската и Браничевската област.

1253 г. Михаил II Асен сключва договор с Дубровник, насочен срещу сръбския крал Урош. Договорът съдържа и търговски клаузи, облекчаващи взаимната търговия на двете страни.

1253 г. Михаил II Асен предприема кратък поход в сръбските земи, но под натиска на Никейската империя преустановява войната. Договорът с Дубровник е прекратен.

1254 г. На престола на Никейската империя се качва Теодор II Ласкарис. Български войски навлизат в Родопската област и Македония, но са принудени да се оттеглят.

1255 г. Преговори за мир с Никейската империя, водени с посредничеството на княз Ростислав Михайлович, тъст на Михаил II Асен, княз на областта Мачва. Договорът предвижда предаване на части от Северна Македония и Родопската област на Никея. Михаил II Асен отказва да го признае. Българските боляри са недоволни от политиката на Михаил II Асен.

1257 г. Михаил II Асен е убит. На престола се качва Калиман (негов братовчед, син на севастократор Александър, брат на Иван Асен II). Съперници за престола са боляринът Мицо и княз Ростислав.

1257 г. Между няколкото претенденти за престола за цар е избран боляринът от Скопие Константин Тих (1257–1277). След брак с Ирина, внучка на Иван Асен II и дъщеря на никейския император, приема името Константин Асен.

1261 г. 25 юли. Никейският пълководец Алексий Стратегопул превзема неохранявания от латинците Константинопол. На 15 август император Михаил VIII Палеолог влиза тържествено в Константинопол и прави града отново столица на Византийската империя.

1262 г. Война между Византия и България. Византийците превземат важни градове и области в Тракия и по черноморското крайбрежие (Филипопол, Станимака, Анхиало, Месемврия).

1268 г. Неуспешен договор с Византия. Преговорите с Карл Анжуйски за антивизантийска коалиция завършват без резултат. България не може да води активна антивизантийска политика поради татарската опасност.

1277 г. В североизточните български земи избухва въстание, ръководено от Ивайло. Прогонване на татарски отряд.

1277 г. Битка между въстаниците и войската на Константин Асен. Смъртта на царя.

1278 г. Михаил VIII Палеолог провъзгласява Иван, синът на Мицо, за цар на България под името Иван Асен III и го оженва за дъщеря си. Византийски войски тръгват на поход към България.

1278 г. Ивайло влиза в Търново, сключва брак с вдовицата на Константин Асен – Мария, и поема царската корона.

1278 г. Войските на Ивайло водят сражения с византийците по крепостите на Стара планина. Самият Ивайло предвожда други войски срещу нахлулите в Северна България татарски отряди.

1279 г. зимата. След преговори на търновските боляри с византийския император градът се предава и в него влизат византийски войски. За цар е провъзгласен Иван Асен III.

1279 г. Ивайло разбива и прогонва татарите. След това се насочва на юг и печели последователно сражения с 10 000 и 5000 византийска войска.

1279 г. Иван Асен III бяга тайно от Търново с царското съкровище.

1279 г. Георги Тертер е обявен за цар. Ивайло търси убежище при татарския хан Ногай. Иван Асен III при Ногай. Убийството на Ивайло.

Края на ХIII в. Поява на лъжеивайловци във Византия във връзка с войните срещу турците.

1292 г. Тертер напуска престола поради болярски междуособици и избягва във Византия.

1292–1298 г. Управление на цар Смилец. Татарите засилват намесата си във вътрешните работи на България. През 1295 г. Тертер се признава за татарски васал.

1298–1300 г. Управление на вдовицата на Смилец. Тя предлага ръката си на сръбския крал Стефан Милутин и като зестра България. Бракът не се осъществява поради отказа на сръбския крал.

1300 г. Тодор Владислав и Чака бягат от Златната орда. На престола застава Чака, който е в конфликт с баща си Токту, който изпраща войски срещу Търново. Тодор Светослав сваля Чака, изпраща главата му на Токту, възстановява отношенията с него и застава на престола.

1300 г. Бесарабия е дадена във владение на България от татарите.

1300 г. Патриарх Йоаким III е наказан със смърт.

1301 г. Неуспешен опит на Михаил, син на Константин Асен и Мария, да се върне на престола.

1301 г. Братът на Смилец, Радослав, претендент за Крънското деспотство, е заловен в битка и ослепен, заедно с него са пленени 13 византийски велможи, които са заменени във Византия с бащата на царя – Георги Тертер.

1304–1307 г. Война с Византия в съюз с Елтимир, владетел на Крънското деспотство. Българите превземат няколко области в Тракия, черноморските пристанища Месемврия, Анхиало, Созопол, Агатопол. Поражения на византийците през 1304 г. при р. Скафида (край Созопол) и Виза.

1305 г. Тодор Светослав превзема Крънското деспотство.

1307 г. Мирен договор между България и Византия. България запазва териториалните си придобивки. Тодор Светослав сключва брак с дъщерята на византийския император.

1321 г. Умира Тодор Светослав, на престола се качва синът му Георги Тертер II.

1322 г. Българите превземат Филипопол.

1322 г. ноември. Умира Георги Тертер II, без да остави наследници.

1322 г. Болярите избират за цар видинският деспот Михаил Шишман.

1323–1324 г. Български войски завладяват областта между Сливен и Месемврия. По мирния договор България запазва тези придобивки.

1324–1325 г. Михаил III Шишман се жени за сестрата на Андроник III, Теодора, бивша съпруга на Тодор Светослав. Първата му съпруга Ана-Неда и синът му Иван Стефан са заточени.

1325 г. България подкрепя Андроник III, а сръбският крал Стефан Дечански – Андроник II в борбата им за византийския престол.

1328 г. 24 май. Андроник III надделява над дядо си Андроник II и заема византийския престол. През 1330 г. Михаил III Шишман и Андроник III сключват съюз, насочен срещу Сърбия.

30-те години. Начало на турските нападения в Тракия. Андроник III започва да приема турци като наемници в борбата за византийския престол.

1330 г. 28 юни. Българска войска начело с Михаил III Шишман е нападната внезапно от сърбите и разгромена. Михаил III Шишман е ранен тежко и умира.

1330–1331 г. На престола застава цар Иван Стефан, син на Михаил III Шишман от първата му съпруга, сръбкинята Ана-Неда.

1330 г. Андроник III нахлува в Тракия и превзема някои български градове.

1331 г. Ловешкият деспот Иван Александър е избран за цар.

1331 г. Иван Александър подкрепя новия сръбски крал Стефан Душан и подобрява отношенията със Сърбия. Стефан Душан се оженва за Елена, сестра на Иван Александър.

1332 г. 18 юли. Победа на българите над византийците при Русокастро. Последвалият мирен договор връща на България градовете в областта между Сливен и Черно море. Уговорен е годеж между престолонаследника Михаил Асен и Мария, дъщеря на Андроник III. Мирът продължава до смъртта на Андроник III през 1341 г.

1332 г. Иван Александър усмирява бунт на видинския деспот Белаур.

1340 г. Иван Александър се развежда с първата си жена Теодора, дъщеря на влашкия войвода Иванко Бесараб (от нея има трима синове – Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен) и се жени за еврейката Сара, която се покръства и приема името Теодора. От нея има двама синове (Иван Шишман и Иван Асен) и три дъщери (Кера-Тамара, Кераца и Десислава).

1341 г. Във Византия започва гражданска война за престола. Главният съперник на Йоан V Палеолог е Йоан Кантакузин, велик доместик и влиятелен земевладелец. Във войната се намесват останалите балкански владетели.

1342 г. Момчил е назначен от Йоан Кантакузин за управител на област в Родопа. По-късно Момчил се обявява за независим владетел.

1344 г. Момчил опожарява кораби на айдънските турци в беломорското пристанище Абдера. Скоро след това нанася поражение и на една войска на Йоан Кантакузин.

1344 г. В борбата за запазване на престола за Йоан V Палеолог (1341–1391) срещу съперника Йоан Кантакузин, Ана Савойска сключва съюзен договор с Иван Александър. България получава ред важни области и градове в Тракия – Филипопол, Станимака, Цепина и др.

1345 г. Войски на Умур бег и Йоан Кантакузин нападат Момчил край крепостта Перитор. Момчил е убит. За него се създава легендарният образ на защитника на християните срещу турците.

1346 г. Стефан Душан се обявява за цар на сърби, гърци и българи. Сръбската архиепископия е издигната в патриаршия. Иван Александър признава новата титла на Стефан Душан, неговите завоевания в Македония и сръбската патриаршия. Срещу това той получава само някои области, загубени след битката при Велбъжд.

1347 г. Търговски договор с Венецианската република.

1347 г. Йоан Кантакузин влиза в Константинопол и след като сгодява дъщеря си за Йоан V Палеолог става съимператор.

Средата на ХIV в. Отделяне на Добруджанското деспотство на Балик, наследен от Добротица.

1351 г. Йоан Кантакузин разбира погрешната си политика на използване на турците като наемници и иска помощ от Иван Александър за построяване на флот за борба срещу тях. Иван Александър (както и Стефан Душан) отказват помощта. Разединението на балканските владетели подпомага турската инвазия на полуострова.

1352–1354 г. Нови междуособици между Йоан V Палеолог и Йоан Кантакузин. Българският и сръбският владетел застават зад законния император. Йоан Кантакузин прибягва отново до помощта на османските турци на Орхан.

1352–1354 г. Турците превземат крепостите Цимпе и Галиполи на европейския бряг на Дарданелите и оттам започват териториална инвазия в Тракия.

1352–1354 г. Разширяване на турските владения в Тракия. В битка с турците загива Михаил Асен, най-големият син на Иван Александър.

1354 г. Поради обвинения, че е довел турците на Балканския полуостров, Йоан Кантакузин напуска престола. На него отново застава Йоан V Палеолог.

1355 г. Временен антитурски съюз между България и Византия. Брак между дъщерята на Иван Александър, Кераца, и Андроник, син на Йоан V Палеолог.

1355 г. Умира Стефан Душан. След неговата смърт сръбската държава се разделя на множество отделни малки княжества.

1355–1360 г. Обособяване на Видинско царство на Иван Срацимир, син на Иван Александър от първата му съпруга Теодора.

Началото на 60-те години на ХIV в. Мурад I завладява по-голямата част от Тракия с главните й градове (Адрианопол, Димотика, Филипопол, Боруй
и др.). Мурад I премества турската столица от Бурса в Адрианопол.

1364 г. Война между България и Византия за черноморските градове. Византийският съюзник граф Амедей Савойски превзема градовете и ги предава на Византия. В тази война Иван Александър използва като съюзници турците.

1365 г. Унгария напада и превзема Видинското царство и Иван Срацимир е отведен в плен. Четири години по-късно, с помощта Иван Александър и влашкия войвода Владислав Влайку, той е освободен и възстановен във Видинското царство.

1369 г. Йоан V Палеолог заминава за Рим и моли за помощ от Западна Европа срещу турската инвазия, дори с цената на приемането на католицизма.

1371 г. Умира Иван Александър.

1371 г. 26 септември. Битка на войските на братята Вълкашин и Углеша срещу турците при Черномен. Християнските войски са разбити, Вълкашин и Углеша са убити.

1371–1373 г. Иван Срацимир присъединява Сре-дец и областта към Видинското царство.

1373 г. Иван Шишман се признава за васал на Мурад I и му дава за жена сестра си Кера-Тамара.

1381 г. Видинското царство се откъсва от Търновската патриаршия и се подчинява на Константинополската патриаршия.

1382 г. Обсадена и превзета от турците е важната стратегическа крепост Средец.

1387 г. Турците превземат Солун.

1387 г. В битка при Плочник обединените сили на сръбския крал Лазар и босненския Твърдко нанасят поражение на турски войски. Това е единствената християнска победа над турците в последния етап на завладяването на Балканския полуостров.

1388 г. Турците овладяват Силистра и областта, както и някои земи на добружданския деспот Иванко.

1389 г. 15 юни при Косово поле се разгаря битка между обединените сили на сърби, босненци и хървати срещу турските войски, предвождани от Мурад I. Сръбският войвода Милош Обилич убива Мурад I в палатката му. Битката продължава наследникът му Баязид I Йълдъръм (Светкавицата) (1389–1402). По-следва разгром на християнските войски. Сръбският крал Лазар е убит. Пътят  на турците към западната част на Балканския полуостров и Централна Европа е открит.

1393 г. Турците обсаждат три месеца Търново. Крепостта пада на 17 юли. Част от търновските първенци са избити, други са преселени в Мала Азия, патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир.

1393 г. След превземането на Търново турците се насочват към Никополската крепост, където се намира Иван Шишман. След кратка обсада крепостта е превзета, Иван Шишман е пленен и по-късно убит. Единият му син – Александър – приема исляма, а другият – Фружин – се оттегля в Унгария. Край на Търновското царство.

1393 г. Турците превземат и Добруджанското деспотство.

1395 г. Иван Срацимир и влашкият войвода Мирчо стават турски васали.

1396 г. Кръстоносен поход на западни рицари от Унгария, Полша, Германия, Италия, Франция под ръководството на унгарския крал Сигизмунд (1387–1437). В битката при Никопол на 25 септември кръстоносците са разбити.

1396 г. Веднага след битката при Никопол турците обсаждат Видин и го превземат. Иван Срацимир е пленен и отведен в Мала Азия.

1453 г. Константинопол е превзет от турците. Край на Византийската империя.

1396 г. Окончателно завладяване на Видинското царство от османците.

1396 г. Поражение на кръстоносните войски на Сигизмунд при Никопол.

1389–1402 г. Управление на султан Баязид I.

1400 г. Тамерлан с войските си напада анадолските провинции на османските турци.

1402 г. 25 юли. Битка между Баязид I Йълдъръм и монголските войски при Анкара. Османските турци са разгромени, Баязид I е пленен и по-късно убит.

1402–1413 г. Династична война за престола между синовете му Муса, Сюлейман I (1402–1409 г. само в Румелия) и Мехмед I Челеби (1402–1421 г. отначало само в Анадола, а след 1413 г. и в Румелия).

1403–1404 г. Общи действия на балканските владетели Стефан Лазаревич, босненския крал Остоя, влашкия княз Мирчо и българския княз Константин срещу османците.

1406–1408 г. Усилия на унгарския крал Сигизмунд да организира коалиция на балканските владетели срещу османците.

1406 г. (по други източници 1404 или 1408 г.). Освободителен поход на Константин (син на Иван Срацимир), влашкия войвода Мирчо и Фружин (син на Иван Шишман). Превзета е Силистра и някои области в Добруджа. Според други източници са освободени земи и около Видин.

1409 г. Потушаване на въстанието на Константин, Мирчо и Фружин от Сюлейман I.

1412 г. Бунт на принц Муса.

1412 г. Въстания на българите срещу Муса.

1413 г. Муса разселва принудително българското население поради въстанията от 1412 г.

1413 г. юли. Мехмед I Челеби разбива Муса при с. Чамурлий (дн. Калково, Софийско).

1416 г. Бунт на Бедредин Симави.

1422 г. Османските войски на Мурад II обсаждат Цариград.

1425 г. Войски на власи, сърби и българи овладяват Видин и Оряхово.

1425 г. Сигизмунд организира против османците нов съюз, в който участват власи и сърби; българският княз Фружин търси подкрепата на Венеция.

1430 г. Османските турци превземат Солун. Настъплението им продължава към западната част на Балканския полуостров и във Влашко.

1432–1435 г. Въстание на Арианит и Депа (Андрея Топия) в Албания против османците.

1435 г. Дипломатическа мисия на княз Фружин при въстаналите албанци.

1439 г. Първо покоряване на сръбското княжество от османците.

1439 г. Уния между Рим и Константинополската патриаршия на събор във Ферара и Флоренция. Унията трябва да обедини усилията за противопоставяне на османската експанзия към Централна Европа и за спасяването на последните владения на Византийската империя. На 1 януари папа Евгений IV издава була за обявяване на кръстоносен поход срещу османците.

1443 г. Първи кръстоносен поход на полско-унгарския крал Владислав III Ягело (1434–1444), трансилванския войвода Янош Хунияди и сръбския деспот Георги Бранкович. Победи на кръстоносците при Алексинац и Ниш. Затрудняване на движението при Ихтиман поради настъпилите студове. Султан Мурад II по това време е зает с междуособици в Анадола и предлага примирие, сключено в Одрин, и мир, сключен в унгарския град Сегед.

1444 г. Втори поход на Владислав III и Янош Хунияди. Походът се прехвърля през Дунава и се насочва към Варна. На 10 ноември се разгаря битка с османските войски, при която кръстоносците са разбити. Владислав III Ягело (наречен Варненчик) е убит, а Янош Хунияди успява да избяга през Дунава.

1444 г. Въстание на албанците начело с Георги Кастриоти (Скендербег).

1445 г. Експедиция на Валери дьо Ваврен по Дунава.

1451–1481 г. Управление на султан Мехмед II Завоевателя.

1453 г. 29 май. Османските турци превземат Константинопол (Цариград).

1453 г. Османците завземат отново българските черноморски градове Несебър, Анхиало и Созопол.

1454 г. Първи сведения за хайдути. Край София е пленен войводата Радич.

1459 г. Окончателно покоряване на сръбското деспотство от османците.

1460 г. Завладяване на Пелопонес от османците.

1460 г. Подготовка за нова кръстоносна коалиция с участието на папата, Венеция, Унгария и Албания.

1481–1512 г. Управление на султан Баязид II.

1512–1520 г. Управление на султан Селим I.

1520–1566 г. Управление на султан Сюлейман Кануни.

1521 г. Османците завладяват Белград.

1526 г. Османците разбиват унгарската войска при Мохач.

1529 г. Османците обсаждат за първи път Виена и претърпяват поражение.

1536 г. Сключване на първите търговски договори (т. нар. “капитулации“) между Франция и Османската империя. Действителният режим на капитулациите започва да действа от 1569 г.

1568 г. Селски бунт – разбягват се работниците, които трябва да работят на строежи в Цариград.

1571 г. Голям османски флот е разгромен при Лепанто (в залива на Орфано на Адриатическо море) от обединените флоти на Венеция, Папството, Испания. Потопени са над 200 османски кораба, убити са около 30 000 османци, пленени са 3000 души.

1572 г. За възстановяването на турския флот българите са задължени да работят ангария (според писмо на епископ Тимотей). В Созопол и Варна са построени 30 големи галери.

1572–1574 г. Охридският архиепископ Йоаким посещава Неапол и Мадрид.

1583 г. Австро-турска война. На страната на Австрия участват Влашко, Молдова, Трансилвания. Влашки отряди преминават често Дунава и нанасят поражения на местни военни отряди.

1586–1587 г. Посещение на бъдещия търновски архиепископ Дионисий Рали в Москва с църковно-политическа мисия.

1593–1606 г. Война на Османската империя с Хабсбургската монархия и нейните съюзници.

1595 г. Отряди на Михаил Храбри достигат до София и я завземат временно.

1597–1599 г. Мисия на охридския архиепископ Атанасий в Италия, Австрия, Чехия, Германия, Испания.

1598 г. Избухване на Първото търновско въстание, свързано с акция на влашки отряди при Силистра.

1606 г. Ситваторокски мирен договор между Австрия и Османската империя.

1617 г. Не е събран поголовният данък джизие от войнуците в Ямболско.

1618 г. Хайдушки дружини действат в Софийско.

1622 г. Бунт на селяните от с. Маловище, Битолско, които отказват да плащат данъци.

1645–1669 г. Война на Османската империя за завладяването на остров Крит.

1647 г. Мисия на Петър Парчевич във Влашко и Полша.

1649–1650 г. Мисия на Петър Парчевич във Влашко, Варшава, Виена и Венеция.

1651 г. Никополският католически епископ Филип Станиславов издава в Рим молитвеник “Абагар“, написан на кирилица.

1656 г. Съзаклятие на духовни йерарси на Балканите и мисия на Петър Парчевич при император Фердинанд III.

1657 г. Мисия на Петър Парчевич при украинския хетман Богдан Хмелницки.

1662–1663 г. Война между Османската империя и Австрия.

1672–1676 г. Войни на Османската империя с Полша.

1673–1674 г. Мисия на Петър Парчевич в Полша, Австрия, Венеция, Флоренция и Рим.

1863-1864 г. Създава се Свещена лига от Австрия, Полша, Венеция и Русия за борба срещу Османската империя. Войната водена от Свещената лига завършва през 1799 г. с Карловацкия мирен договор.

1683 г. Османските войски обсаждат Виена с големи сили. Обсадата е неуспешна. С помощта на полския крал Ян Собиески турците са разгромени.

1686 г. Действия на 4–5 хайдушки дружини от 200 души в Костурско, Воденско и Хрупишко.

1686 г. Среща на московски патриарх Йоаким с “търновския княз“ Ростислав Стратимирович. Изработва се план за въстание в България.

1686 г. Избухва Второто търновско въстание. В него участват около 4000 души. Потушено бързо от турците.

1687 г. Султан Мехмед IV (1648–1687) е сменен от брат си Сюлейман III (1687–1691).

1688 г. 20 октомври. Софийският архиепископ Стефан Княжевич пише доклад до Конгрегация за вярата, в който подробно описва въстанието.

1688 г. Австрийски войски обсаждат Белградската крепост. На 6  септември Белград е превзет. Това служи като сигнал за избухване на Чипровското въстание.

1688 г. септември. Избухва въстание в Чипровци, Копиловец, Железна и Клисура, където живеят предимно българи католици. Главен център на въстанието става Чипровци. Градът е подложен на обсада от турски войски и техния съюзник унгарския протестантски граф Имре Тьокьоли. След обсада на Чипровци през октомври въстанието е потушено. Оцелелите въстаници бягат във Влашко, по-късно в Трансилвания.

1689 г. Действия на хайдушкия войвода Страхил.

1689 г. При продължаващите военни действия на австрийските войски са превзети Ниш и Кюстендил. В боевете участва отрядът на Георги Пеячевич и хайдушкият отряд на Страхил войвода. Създава се петхилядна въстаническа армия начело с хайдушкия войвода Карпош, действащ в югозападните български земи. Успехи на въстаническите сили при Крива Паланка, Куманово, Скопие. Карпош е обявен за крал. След оттеглянето на австрийските войски турците потушават въстанието. Край Скопие Карпош е пленен и убит.

1699 г. януари. Карловацки мирен договор, с който завършва войната на Свещената лига. Османската империя започва да губи владения в европейската си част.

 1662–1663 г. Война между Османската империя и Австрия.

Първи въоръжени конфликти между Русия и Османската империя от втората половина на ХVII в. Във войните от 1676–1681 г., 1686–1700 г., 1710–1713 г., 1735–1739 г. главната цел на Русия е да ликвидира турската власт по северното крайбрежие на Черно море и да получи търговски излаз през Проливите към страните от Западна Европа. От втората половина на ХVIII в. руската политика спрямо Османската империя се активизира, което е предизвикано от засилването на кризата в империята, от разрастването на националноосвободителните борби на християнските народи на Балканите и в Кавказ и от перспективата Русия да завладее или да постави под свое влияние стратегическите райони на Балканите, Истанбул, Проливите и Източното Средиземноморие. Войните срещу Османската империя отразяват завоевателните стремежи на Русия и обективно подпомагат националноосвободителните движения на балканските народи.

1669 г. В Чипровци е роден Кръстьо Пейкич, виден служител на католическата църква в българските земи. Главен труд – “Огледало на истината между източната и западната църква”. Според автора с обединените сили на православни и католици балканските славяни могат да бъдат освободени от турците.

1672–1676 г. Война между Османската империя и Полша.

1683–1699 г. Война на Османската империя със Свещената лига – Австрия, Полша, Венеция и Русия.

1683 г. Османските войски обсаждат Виена с големи сили. Обсадата е неуспешна. С помощта на полския крал Ян Собиески турците са разгромени.

1863-1864 г. Създава се Свещена лига от Австрия, Полша, Венеция и Русия за борба срещу Османската империя. Войната водена от Свещената лига завършва през 1799 г. с Карловацкия мирен договор.

1686 г. Избухва Второто търновско въстание. В него участват около 4000 души. Потушено бързо от турците.

1687 г. Султан Мехмед IV (1648–1687) е сменен от брат си Сюлейман III (1687–1691).

1688 г. Австрийски войски обсаждат Белградската крепост. На 6 септември Белград е превзет. Това служи като сигнал за избухване на Чипровското въстание.

1688 г. септември. Избухва Чипровското въстание.

1689 г. Австрийските войски превземат Ниш и Кюстендил. В боевете участва отрядът на Георги Пеячевич и хайдушкият отряд на Страхил войвода. Създава се петхилядна въстаническа армия начело с хайдушкия войвода Карпош, действащ в югозападните български земи. Успехи на въстаническите сили при Крива Паланка, Куманово, Скопие. Карпош е обявен за крал. След оттеглянето на австрийските войски турците потушават въстанието. Край Скопие Карпош е пленен и убит.

1690 г. В Елена е роден Йосиф Брадати, монах в Рилския манастир, автор на около 10 ръкописни сборника, разпространявани в българските земи.

1695 г. В Силистра е роден Партений Павлович, църковен служител, книжовник, дипломат. Умира като епископски викарий в Сремски Карловци на 29 април 1760 г. Автор на множество книги, вкл. “Автобиография”.

1699 г. януари. Карловацки мирен договор, с който завършва войната на Свещената лига. Османската империя започва да губи владения в европейската си част.

1718 г. – Пожаревацкият мирен договор слага край на войната от 1714-1718 г. между Австрия и Венеция срещу Османската империя. Към Австрия преминават част от Влашко, Банат, Темешвар, Северна Босна, част от Сърбия с Белград, дават се гаранции на католическото духовенство в Османската империя. Австрия получава и изгодни условия за търговия, като се ползва от режима на капитулациите.

1722 г. В Банско е роден Паисий Хилендарски.

1726 г. Султан Ахмед III (1703–1730) издава ферман за изборите на аяни, които да подпомагат дейността на местната държавна администрация. За аяни трябвало да бъдат избирани влиятелни личности от областта без намесата на местната държавна власт. Изборът се потвърждава от санджак-бея със съгласието на бейлербея на Румелия. Избраните аяни получават специален документ. Постепенно влиянието на аяни нараства и през втората половина на ХVІІІ век стават причинители на т.нар. аянски размирици. През 1785 г. султан Абдул Хамид І премахва привилегиите на аяните.

1727 г. В Цариград започва да работи първата печатница, в която наред с турски книги се печатат и преводни от Западна Европа.

1735-1739 г. Война между Русия и Османската империя, водена с променлив успех. С Белградския договор от 1739 г. Русия си връща крепостта Азов, но без право да строи укрепления. Руските търговци в Османската империя започват да се ползват от режима на капитулациите.

1737-1739 г. С Белградски мирен договор 1739 г. завършва неуспешната за Австрия война, започнала през 1737 г. Османската империя си връща в Сърбия (с Белград) и Влашко.

1739 г. в Котел е роден Стойко Владиславов (Софроний Врачански).

1741 г. Христофор Жефарович, родом от Дойран,  издава във Виена “Стематография“ – сборник с изображения на български и сръбски владетели и светци и гербове на народи и области от Мизия, Тракия и Македония. Сборникът е по подобие на “Стематография“ на Павел Ритер Витязович, издадена на латински език през 1701 г.

1745 г. Паисий Хилендарски заминава при брат си Лаврентий, игумен на Хилендарския манастир и става монах и таксидиот.

1755–1756 г. Първи съчинения за историята на България в чужбина – Йосиф Асемани (1755 г.), Андрия Качич-Миошич (1756 г.).

1758 г. В Света гора Паисий Хилендарски вероятно се среща с видния сръбски книжовник и историограф Йован Раич. След тази среща Паисий започва работата си върху своята история.

1761 г. Блазиус Клайнер, францискански монах и лектор по богословие в манастира “Св. Апостоли Петър и Павел” в гр. Алвинц, Трансилвания завършва тритомна история на българите. Първият том е описание на българската история до падането на Константинопол през 1453 г. Вторият и третият том  описва съдбата на българите-католици и специално францисканци до втората половина на ХVІІІ век. Ръкописът е на латински език и е предназначен за разпространение сред българите католици.

1761 г. май-юли. В Сремски Карловци Паисий Хилендарски се запознава с труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография“ (в руски превод).

1762 г. Паисий Хилендарски се премества в Зографския манастир и след продължителна работа завършва своята “История славянобългарская о народе и о царей и о святих болгарских и о всех деяния и бития болгарская“. Историята се състои от 10 части в обем от 85 страници.

1762 г. Анонимен автор под псевдонима Зографец завършва “Зографска история“.

1762 г. 1 септември. Стойко Владиславов (Софроний Врачански) става свещеник в Котел.

1765 г. Първи препис на “История славянобългарска“, направен от Стойко Владиславов (Софроний Врачански) в Котел в присъствието на Паисий Хилендарски.

1768–1774 г. Руско-турска война. Завършва с мирен договор, подписан в с. Кючук Кайнарджа на 21 юли 1774 г. Крим е обявен за независим от Османската империя и минава под руско покровителство, разширяват се границите на Русия по Северното Черноморие. Дунавските княжества Влашко и Молдова получават вътрешна автономия под руска гаранция. Руските кораби получават правото да преминават безпрепятствено през Проливите и да плават в териториалните води на империята, а руските поданици да се ползват от режима на капитулациите, валиден за западните държави. Русия получава право да назначава свои консули във всички градове на Османската империя. Руските православни поданици получават право да посещават свободно Светите места, разрешено е да се построи руски православен храм в истанбулския квартал Галата. Титлата на руския император е призната за равностойна на султанската (дотогава това се признава само на краля на Франция). С този договор Русия става един от основните политически и военни фактори в Източния въпрос.

1771 г. Втори препис на “История славянобългарска“, направен от поп Алекси Велкович от Самоков в присъствието на Паисий Хилендарски.

1772 г. Рилски и Жеравненски преписи на “История славянобългарска“.

1773 г. лятото. Паисий Хилендарски умира в Амбелино, махала близо до Станимака (Асеновград).

1773 г. Ферман на султан Мустафа III (1757– 1774) за укрепване на еснафските организации в империята.

1774-1775 г. Поп Стойко Владиславов престоява около шест месеца в Света гора, където усъвършенства гръцкия си език и се запознава с богатата литература на атонските манастири.

1781 г. Втори препис на “История славянобългарска“ от Стойко Владиславов (Софроний Врачански).

1781 г. Руско-австрийски съюз, насочен срещу Османската империя. Във връзка с това руската императрица Екатерина ІІ развива т.нар. “Гръцки проект”, предвиждащ възстановяването на гръцката империя южно от Дунава със столица Цариград, начело с нейния внук Константин.

1783 г. Поп Стоян Кованлъшки прави препис на “История славянобългарска“, т.нар Кованлъшки препис.

1783 г. Русия присъединява Крим. Голяма част от кримските татари се изселват в Османската империя, част от тях в българските земи.

1784 г. В Елена Дойно Граматик прави препис на “История славянобългарска“.

1785 г. Поради прекомерното засилване на аянския институт султан Абдул Хамид I (1774–1789) издава ферман за премахване на аянската институция. Този опит да се намалят сепаратистките тенденции в империята остава без особен успех.

Краят на 70-те години – началото на 80-те години. Започват първите действия на кърджалиите в Румелия. Размириците се разширяват през 90-те години, като големи райони на Румелия преминават под тяхна власт. Най-активният период на кърджалийството е между 1800–1812 г., когато голям кър-
джалийски отряд, предвождан от прочутия главатар Кара Фейзи (според преданията – ислямизиран българин), извършва поход към Истанбул. Централната власт води непрекъснати военни действия срещу размирниците, но без особен успех. В някои моменти фактическата власт на султана се простира само в района между Цариград и Одрин. Като средство за защита на населението Високата порта позволява на християните в Румелия да се въоръжават. Върхът на кърджалийското време е през 1807 г., когато русенският аян Мустафа Байрактар навлиза с войската си в Истанбул, подкрепя реформите на султан Селим III (1789–1807) и става велик везир. Края на кърджалийската епоха бележи смъртта на Мустафа Байрактар, свален и убит от столичните еничари през същата година. Последна проява на кърджалийството е упоритата съпротива на пловдивския Кара Мустафа през 1812 г.

1787–1791 г. Руско-турска война с участието и на Австрия. Завършва с мирен договор, подписан в Яш на 29 декември 1791 г. (по нов стил 10 януари 1792 г.). С него се потвърждава присъединяването на Крим и Грузия към Русия и привилегиите на руските поданици и търговци по Кючюккайнарджанския договор.

1789–1807 г. Под ръководството на турския султан Селим III се прави опит за реформи, получили името “Низами джедид“. Причини за реформите са настъпилото разложение в поземлената система, засилването на феодалния сепаратизъм и на междуособиците, военните поражения на империята през втората половина на ХVIII в., разрастването на националноосвободителните движения на нетурските народности в Османската империя. Реформите започват в началото на 90-те години на ХVIII в. и включват нова регулация на поземлената система, сформиране на нова войска, наречена “низами джедид“, въвеждане на нови данъци за финансиране на реформите, премахване на откупуването на данъците, създаване на военноинженерни училища, оръжейни заводи, манифактури, подобряване експлоатацията на мините и др. Реформите целят да се преодолее упадъка на империята, като се “европеизира“ отчасти производството, свързано с нуждите на армията, и самата армия. Срещу “Низами джедид“ се оформя широка опозиция от мюсюлманското висше духовенство, едрите феодали и старата армия, особено еничарите. През 1807 г. в Цариград избухва еничарски метеж. Султан Селим III е свален от престола и на реформите е сложен край. След една година е убит при нов еничарски метеж.

1792 г. В манастира Нямцу, Молдова йеромонах Спиридон Габровски завършва “История во кратце о болгарском народе словенском“.

1792-1794 г. Поп Стойко Владиславов е свещеник в Карнобат и в с. Карабунар, Пазарджишко.

1794 г. След продължителни отцепнически действия, подкрепени и от местното християнско население и български хайдушки войводи (Кондьо войвода, Хайдут Велко), Осман Пазвантоглу (1758–1807) превзема Видин и фактически се превръща в самостоятелен управител на Северозападна България. Централната власт води три неуспешни военни похода срещу него. Султанът успява да си върне властта над Видин и областта едва след смъртта на Осман Пазвантоглу през януари 1807 г.

1794 г. 16 септември. След дълги митарства поп Стойко Владиславов е назначен за епископ във Враца и приема името Софроний Врачански.

1795 г. сръбски книжовник и историограф Йован Раич  (архимандрит в Святоархангелския манастир в Ковиле) издава във Виена завършената през 1768 г. “История разныхъ славанскихъ народовъ най паче же болгаръ, хорватовъ и сербовъ изъ тмызабвения изъятая и во свет исторический произведенная...” в три части.

1800–1803 г. Софроний Врачански е принуден от Осман Пазвантоглу да остане във Видин като епископ. Там той превежда от гръцки и съставя два сборника с църковни слова и поучения.

1801 г. Атанас Нескович подготвя и отпечатва в Будим (Будапеща) “История славяноболгарског народа”, преработка на частта за историята на българите от труда на Йован Раич.

1803 г. Софроний Врачански се установява в Букурещ.

1804 г. Софроний Врачански завършва автобиографията си “Житие и страдание грешнаго Софрония“. За първи път Житието е издадено от Г.С. Раковски като притурка във в. “Дунавски лебед” през 1861 г.

1804 г. Български първенци от северозападните български земи изпращат Иван Замбин от Враца и Атанас Николаев (Некович) от Тетевен на дипломатическа мисия в Петербург.

1804–1806 г. В Първото сръбско въстание участват много българи от северозападните земи. Създават се отряди, командвани от българи – Хайдут Велко, Кондьо войвода и др.

1806 г. Софроний Врачански издава в Римник първата печатна книга на новобългарски език – “Кириакодромион, сиреч Неделник“, известна по-късно с името “Софроние“.

1806–1812 г. Руско-турска война. Завършва с мирен договор, подписан на 16 май 1816 г. в Букурещ. По договора Русия получава част от Бесарабия и територии по грузинското крайбрежие на Черно море. Потвърдени са привилегиите на Дунавските княжества. На Сърбия се предоставя вътрешно самоуправление, което облекчава по-нататъшното освободително движение на сръбския народ.

1809 г. Софроний Врачански  превежда от гръцки “Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище” на Амвросий Марлиан.

1809 г. краят. В Букурещ се създава български политически кръг начело със Софроний Врачански, Иван Замбин, А. Николаев (Некович), Иван Караниколов, хаджи Панов, Петър Сарчоолу, Симеон Кипарис, Димитър Попски, архимандрит Вениамин Ловчански и др.

1810 г. Две възвания към българския народ на Софроний Врачански за помощ на руските войски при навлизането им на турска територия.

1811 г. Молба на Софроний Врачански до руското командване за създаване на българска автономна област на север от Дунава (от емиграцията във Влашко и Молдова) и евентуално създаване на подобна област в земите южно от Дунава, когато това бъде възможно. Първа политическа програма на българската емиграция.

1811 г. Създава се Българска земска войска в Букурещ в състав около 2000–2500 души.

1811 г. Българската земска войска участва в сраженията при Тутракан, Силистра и Русенско.

1813 г. есента. В Букурещ умира Софроний Врачански.

1814–1817 г. Йоаким Кърчовски (ок.1750–ок. 1820) издава няколко сборника с поучения, тълкувания на библейски текстове и нравоучителни разкази на новобългарски език. Сборниците получават голяма популярност и претърпяват няколко издания.

1815 г. Второ сръбско въстание. С помощта на Русия Сърбия извоюва автономия. За върховен княз на Сърбия е избран Милош Обренович. Сръбската автономия е призната от султана едва след руско-турската война от 1828-1829 г.

1844 г. Христаки Павлович издава в Будапеща “Царственик или история болгарская“, литературна преработка на “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски.

1845 г. Умира Кирил Пейчинович (ок.1770– 1845), монах в Хилендарския манастир, игумен на манастира “Св. Атанас“ в Тетовско, книжовник и просветен деец, последовател на Софроний Врачански. Издател на религиозна книжнина. Радетел за просвета на новобългарски език.

1824 г. Султан Махмуд II въвежда задължително начално образование за децата на мюсюлманите. С това е призната необходимостта от реорганизация на системата на образование в империята. През следващите години се създават военни училища по западен образец, изпращат се турски младежи на учение в Западна Европа, подготвя се въвеждането на общо светско образование.

1826 г. 15–16 юни. Потушаване на бунт на еничарите в Цариград, ликвидиране на голяма част от тях. Махмуд II издава ферман за ликвидирането на еничарския корпус и създаване на нова войска. За обучението й са повикани военни съветници от Европа.

1826 г. Полага се началото на българския абаджийски еснаф в Галата, Цариград. Развива се интензивно поради нарасналото търсене на аби и други текстилни стоки, необходими за турската армия и администрация. Броят на организираните в него абаджии и шивачи надминава 1000 души. След Кримската война абаджийският еснаф е един от най-активните в църковната борба. Отделя много средства и за просветна и културна дейност.

Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                                  ХРОНОЛОГИЯ - IV част

1830 г. Австрия получава изключителни права върху корабоплаването по турската част на Дунава. От 1834 г.

започва редовното търговско корабоплаване по р. Дунав. Разширяват се търговските връзки на българските земи със Средна Европа.

1831 г. 1 ноември. Започва издаване на първия правителствен седмичен вестник на турски (“Таквим-и Векаи“ – “Календар на събитията“) и френски език (“Moniteur Ottomаn“) в Цариград.

1832 г. Започва ликвидиране на спахийската поземлена система. Реорганизацията продължава до 1844 г., когато се създава редовна териториална армия (редиф).

1834 г. Султански ферман, регламентиращ събирането на поголовния данък от християнското население.

1834 г. Създава се Общоармейско военно училище по подобие на известния френски военен колеж Сен Сир.

1834 г. Започва функциониране на модерна пощенска служба в империята. Султан Махмуд II лично открива първата пощенска линия между Цариград (Скутари) и Одрин.

1834 г. (1835 г.) Създава се първата българска текстилна фабрика от Добри Желязков в Сливен.

1837 г. Обиколка на султан Махмуд II из българските земи. Посещава Варна, Русе, Никопол, Търново и други градове. Среща се и разговаря и с представители на християнското население.

1837–1838 г. Реорганизация на висшата държавна власт. Преобразуване на Дивана в Министерски съвет. Създаване на министерства по европейски образец. Регламентация на наказанията за държавните служители. Въвеждане на заплати за държавните чиновници, като средство за премахване на корупцията. Регламентира се облеклото, външният вид – дължината на брадата, мустаците, замяна на различните видове шапки с фес за чиновниците и войниците. Обикновените хора могат да носят шапка по свой избор, като постепенно за тях става нарицателен термина “башъбозук” (човек с неунифицирана шапка).

1838 г. Създава се висше медицинско училище в Галата Сарай, където образованието е по европейски образец.

1838 г. 16 август. Нов търговски договор с Англия, с който се премахва държавният монопол върху търговията с важни хранителни стоки и суровини, държавната регламентация и принудителните покупки. Чуждите търговци получават право да се занимават с вътрешна търговия  в империята. Установяват се нови мита (12% за износа и 5% за вноса върху паричната стойност на стоките). Подобни договори се сключват по-късно и с Франция, Австрия, Русия, САЩ и др. страни. Ликвидирането на държавния монопол върху търговията и оживяването на външнотърговските връзки се отразяват положително върху икономическото развитие на българските земи.

1839 г. 1 юли. Умира султан Махмуд II. На престола застава синът му – султан Абдул Меджид I (1839–1861).

1839 г. 22 октомври (3 ноември). Обявяване на т. нар. Гюлхански хатишериф. През 1838 г. е назначена комисия начело с реформатора Мустафа Решид паша, която трябвало да подготви нов проект за реформи. Подготвеният указ, т. нар. Гюлхански хатишериф (Хат-и шериф – букв. честно писмо), е обявен тържествено на 3 ноември 1839 г. в присъствието на Абдул Меджид в т.нар. Павильон на розите (Гюлхане) на султанския дворец. Издаден е на български език в Букурещ. Хатишерифът провъзгласява равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание; свобода на религията; гарантира неприкосновеността на живота, честта и имуществото им; право на съдебен процес на основата на закона, недопускащ наказание без присъда; справедливо разпределение и събиране на данъците, включващо и отмяна на илтизама – системата на откупуване на данъците; нов начин на организиране на войската, както и ликвидиране на произвола. Гюлханският хатишериф е преведен от Нефот Рилски и публикуван през 1841 г. Общото име на планираните реформи – ”танзимат-и хаирийе (благотворни наредби), дава името на епохата на реформи – Танзимат.

1840 г. януари. Назначаване на данъчна администрация и отмяна на илтизама (система за откупуване на данъци). Опитът се оказва неуспешен и през 1842 г. илтизамът е възстановен.

1840 г. 3 май. Обнародван е нов Наказателен закон, въвеждащ равенство на всички поданици на султана, независимо от произхода, имотното състояние и религиозната принадлежност. Законът предвижда сурови наказания за действия срещу държавата, участниците във въоръжени действия се наказват със смърт.

1840 г. Султан Абдул Меджид издава указ за създаване на държавна Отоманска банка. Скоро след това се въвеждат книжни пари със строго определени стойности.

1842 г. Окончателно е вдигнат държавният монопол върху търговията със зърнени храни. Отменят се вътрешните мита в Румелия и Мала Азия.

1843 г. Отмяна на смъртното наказание при вероотстъпничество (отнася се за тези, които се отказват от исляма).

1843 г. 6 декември. Нов закон за армията. Тя се състои от низам – редовна войска на активна служба за срок от 5 години, и редиф – войска в резерв за срок от 7 години. Въвежда се обща наборна служба за всички мюсюлмани от 17-годишна възраст. Въпреки провъзгласеното равноправие, в армията не се допускат християни, с изключение на гърци за флота. Християните се откупуват от военна служба със специален данък.

1843 г. Извършва се парична реформа. В обръщение са пуснати златни и сребърни монети с различни стойности. В чест на султан Абдул Меджид те са неречени “меджидие”.

1845 г. Започва създаването на местни съвети (меджлиси) с участие на представители на християнското население.

1846 г. Издава се закон за просветата, насърчаващ създаването на светски училища за мюсюлманите.

1847 г. Създават се смесени търговски съдилища. В тях влизат по 10 турски поданици (мюсюлмани и немюсюлмани) и 10 чужденци, живеещи и работещи в империята. Дотогава при съществуващата система на капитулациите чужденците в Османската империя получават защита по граждански и криминални дела, но не и по търговски.

1848 г. Основана е текстилната фабрика на Михалаки Гюмюшгердан в пловдивското село Дермендере.

1850 г. 6 ноември. Влиза в действие нов Търговски закон по френски образец. Икономиката на империята се отваря за широки контакти с Европа.

1851 г. Издава се нов Наказателен закон.

1852 г. Създават се смесени съдилища с участието и на светски (в т.ч. християнски) лица.

1853–1856 г. Кримска война между Русия и коалиция на Османската империя, Англия, Франция и Сардинското кралство.

1854 г. Османската империя взема първите два заема от европейски банки.

1856 г. 18 февруари. Султан Абдул Меджид I обявява нов реформен акт т. нар. Хатихумаюн (Хат-и хумаюн – букв. щастливо писмо; султанска наредба по най-важните държавни въпроси). Той е споменат в Парижкия мирен договор 1856 г. и по този начин придобива характер на международно задължение. Хатихумаюнът съдържа основните постановки на Гюлханския хатишериф и обещава нови реформи. Новият реформен акт създава условия за по-бързото навлизане на капиталистическите отношения в икономиката, като стимулира оформянето на буржоазна прослойка, предимно от нетурските народности, дава тласък на светската култура и образование. Хатихумаюнът предоставя право на всяка немюсюлманска общност да се обръща пряко към правителството със свои искания. С настъпването на Източната криза 1875–1878 г. реформите са прекратени, а по време на управлението на султан Абдул Хамид II в империята е установен реакционен режим.

1858 г. Издава се Закон за земята с който се регулира статутът на земевладението в империята. През 1867 г. е издаден закон, с който се разрешава на чужденци да владеят земи в империята.

1858 г. Издава се нов Наказателен закон по френски образец, уреждащ процедурите при следствието, равенство  на всички поданици пред закона, защита на частната собственост.

1860 г. Създават се търговски и апелативни съдилища във вилаетите.

1860 г. Издава се нов Търговски закон, уреждащ търговските отношения. Според закона се организират търговски палати и търговски съдилища.

1861 г. Сключват се нови търговски договори с европейските държави, което води до разширяване  на стокооборота, навлизане на нови  чужди капитали, до по-нататъшна интензификация на стопанския и финансовия живот на империята и съотв. в българските земи.

1856 г. Основана е Имперска отоманска банка с английски и френски капитали. В българските земи банката има клонове в Пловдив, Русе, Варна, София, Бургас.

1861 г. 25 юни. Умира султан Абдул Меджид I. На престола застава брът му Абдул Азис.

1863 г. Издава се Закон за морската търговия.

1864 г. Със Закона за вилаетите се въвежда нова административна организация. Империята е разделена на вилаети, санджаци, кази и нахии, начело съответно с валии, мютесарифи, каймаками и мюдюри. Към управителите на новите териториални единици се създават меджлиси (консултативни органи) с участието и на немюсюлмани. С този закон се разделя административната от съдебната власт. На територията на империята се създават 27 вилаета, 10 от тях обхващат европейската й част.

1864–1868 г. За управител на Дунавския вилает е назначен Ахмед Мидхат паша (1822–1884) – виден турски реформатор и привърженик на конституционната монархия. Мидхат паша заема различни длъжности при Високата порта. Управител на Дунавския (5.10.1864–24.2.1868) и на Багдадския вилает (1869– 1872). Осъществява реформи, които съдействат за икономическото и културното развитие на двата вилаета. Противник е на националноосвободителното движение на нетурските народности в Османската империя, като смята, че реформите ще засилят влиянието на турския елемент в империята. Велик везир (1872, 1876–1877). Под негово ръководство е изработена първата турска конституция, провъзгласена на 23 декември 1876 г. След краха на конституционното движение (1878 г.) е назначен за управител на Сирия, а през 1880 г. – на Измир. През 1881 г. е обвинен в държавна измяна и осъден на смърт, но по-късно присъдата е заменена с доживотно заточение. Удушен по заповед на султан Абдул Хамид II. Като управител на Дунавския вилает способства за  модернизиране на вилаета и на главния му град Русе, за подобряване на пътната мрежа във вилаета (във вилаета са построени 3000 км. Пътища и 420 моста), стимулира селскостопанското производство чрез кредитиране на селскостопанските производители от създадените “земеделски каси“, създава модерното земеделско стопанство в “Образцов чифлик“.

1864 г.  В Дунавския вилает се създават т. нар. “земеделски каси“, които кредитират селскостопанското производство.

1864–1865 г. В българските земи се преселват големи групи черкези и татари от Кавказ, чиито разбойнически действия тормозят българското население.

1865 г.  1 януари. Публикуван е и влиза в действие Закон за печата. Законът предвижда всички непериодични издания да влизат в империята с разрешение на правителството. Забранява се публикуването на подстрекателски статии и оскърбяване на религията. Законът не въвежда предварителна цензура. Предвиждат се наказания – парични глоби и затвор от шест месеца до три години за критични статии и други материали срещу султана, правителството, представителите на други държави и др.

1865 г. Открита е ж.п. линията Черна вода – Кюстенджа.

1866 г. Открита е ж.п. линията Русе – Варна, построена с английски капитали.

1867 г. Допълнение към Закона за земята, който позволява наследството върху нея да преминава и към други роднини, а не само към синовете. По този начин се утвърждава и развива правото на частна собственост и се дава възможност за стопански оборот на земята.

1868 г. Създават се Съвет по юстицията и Държавен съвет. Държавният съвет в състав от 28 мюсюлмани и 13 немюсюлмани става един от главните органи в управлението на империята.

1869 г. Издава се Закон за образованието.

1869 г. Издава се Закон за рудниците.

1869 г. Издава се Закон за унифициране на мерките и теглилките.

1869 г. Издава се Граждански закон, основан на принципите на шериатското право.

1870 г. Открит е Истанбулският университет.

1873 г. Официално е открита за експлоатация ж.п. линията Цариград – Белово, построена с австрийски капитали.

1874 г. Преброяване на населението в Османската империя. За първи път данните са публикувани по вилаети, санджаци и кази.

1874 г. декември. Пусната е в експлоатация ж.п. линията Търново Сеймен – Ямбол

1875 г. Отменени са вътрешните мита в Османската империя.

1875 г. Пусната е в експлоатация ж.п. линията Солун – Велес – Скопие – Митровица.

1875 г. 6 октомври. Османската империя обявява частичен финансов банкрут, като обявява, че от 1 януари 1876 г. престава да плаща лихвите по ценните си книжа. По това време османският държавен дълг възлиза на повече от 5,3 млрд. франка.

Килийни училища в българските земи през ХV в. – 17, през ХVI в. – нови 29, през ХVII в. – нови 31, през ХVIII в. – още 75. Общо до средата на ХVIII в. функционират 112, до 30-те години на ХIХ в. – 235 килийни училища.

Гръцки училища през ХVIII в. и началото на ХIХ в., имащи значение за българската просвета – в Одрин, Пловдив, Търново, Сливен, Мелник, Битоля, Скопие.

Гръцки просветители, оказали влияние върху духовния живот на българите – Никифор Теодокис, Адамантиос Кораис, Теофил Каирис, Константин Вардалах, Е. Дарварис.

Южнославянски просветители – Захарий Орфелин, Йован Раич, Доситей Обрадович.

ХVIII в. краят. Сведения за буквар от Христофор Жефарович.

1792 г. Църковнославянски буквар, отпечатан във Виена със средствата на търговеца от Разлог Марко Теодорович.

1806, 1819 г. Цариградската патриаршия съдейства активно за развитие на новогръцкото образование. На два пъти патриарх Григорий V призовава за подобряване преподаването на гръцки език на Балканите.

1810 г. Първи опит за създаване на елино-българско училище в Сливен, просъществувало кратко време.

1812 г. Опит за създаване на елино-българско училище в Котел от даскал Антон.

1815 г. Първо елино-българско училище в Свищов, основано от Емануил Васкидович; 1819 г. – Котел, Райно Попович; 1820 г. – Сливен, Иван Селимински; 1826 г. – Карлово, Райно Попович; 1827 г. – Самоков, Неофит Рилски; 1828 г. – Смирна, Константин Фотинов (за първи път тук се прилага взаимоучителната система); 1831 г. – Свищов, Христаки Павлович.

1824 г. Султан Махмуд II въвежда задължително начално образование за децата на мюсюлманите. С това е призната необходимостта от реорганизация на системата на образование в империята. През следващите години се създават военни училища по западен образец, изпращат се турски младежи на учение в Западна Европа, подготвя се въвеждането на общо светско образование. През 1846 г. е издаден Закон за просветата, насърчаващ създаването на светски училища за мюсюлманите. През 1869 г. в Турция се издава нов Закон за образованието, даващ нов тласък на образованието в империята.

Взаимни училища: със средства на Васил Априлов, братя Палаузови, братя Мустакови и др. на
2 януари 1835 г. в Габрово е открито първото училище с учител Неофит Рилски. Преди откриването на училището Н. Рилски е изпратен през 1834 г. за 9 месеца в Букурещ, за да изучи взаимноучителната система. Там той съставя и “Взаимноучителни таблици” и “Болгарска граматика”за нуждите на обучението. (Според някои изследователи взаимоучителната метода се прилагат в училището на К. Фотинов от 1828 г. в Смирна, през 1831 г. в Свищов от Хр. Павлович.) След 1835 г. взаимни училища са открити в Свищов, Панагюрище, Казанлък, Карлово и др. До средата на 50-те години в българските земи има над 200 начални взаимни училища, а до Освобождението броят им е около 1500.

1840 г. По инициатива на Васил Априлов са отпуснати стипендии за българчета в Херсонската семинария и Одеския лицей. По-късно Русия отпуска 20 стипендии за българи в Киев, Москва и Петербург.  

1845 г. Николай Хр. Палаузов съставя първия училищен правилник, в който се урежда управлението и програмата на Габровското училище.

Девически училища: първото е открито през 1840 г. в Плевен от Анастасия Димитрова; след това във Враца, Ловеч, София, Свищов, Елена, Шумен и др.

Класни училища: първото е основано от Н. Геров в Копривщица през 1846 г.; следват през 1847 г. – Пазарджик; 1848 г. – Калофер; 1850 г. – Пловдив и др.

Гимназии: 1858 г. – Болград; 1868 г. (през 60-те години на ХIХ в.) – Пловдив; 1872/1873 г. – Габрово.

Специализирани училища: търговско училище в   Свищов – 1874 г.; педагогически училища в Щип (1869 г.) и Прилеп; богословски училища в Лясковския манастир (1874 г.) и в Самоков (1876 г.).

Звучна метода – приложена за първи път от Й. Ковачев през 1868 г. в Габрово и Щип.

От 1869 г. в българските земи започват да се разпространяват т. нар. неделни училища. Първото училище е открито през 1850 г. в Стрелча от Хр. Г. Данов. Тези училища са заемки от Европа и САЩ и изпълняват функции на началните училища като засягат и отделни теми от общ характер, пропагандиращи патриотизъм и т. н. До Освобождението има 49 училища.

Първото протестантско училище е открито в Пловдив през 1860 г. Мъжко и девическо протестантско училище съществува в Самоков от 1870 г. Училища по европейски образец в квартал Галата Сарай и в Бебек.

Учителски събори:  първият събор е проведен в Стара Загора през 1868 г.; следващите са в Хасково, Пловдив, Русе, Тулча, Прилеп и др.

1851 г. 11 май. По предложение на Найден Геров за първи път в пловдивското училище се чества празника на братята Кирил и Методий. Редовното му празнуване започва масово през 1857 г. и постепенно се превръща в  празник на българската просвета и култура

1862 г. януари. Братята Димитър и Константин Миладинови, дейци за развитието на българската просвета и култура в Македония и създаването на независима Българска църква, умират в затвор в Цариград.

1863 г. Открит е Роберт колеж в Цариград – първият американски колеж извън територията на САЩ.

1868 г. Открит е султанският лицей в Галата Сарай. Лицеят е създаден с френска помощ, преподаването се извършва на турски и френски език, част от преподавателите са французи.

1869 г. Издава се Закон за образованието. С него се създават възможности за регулиране на учебното дело и се дава нов тласък на образованието в империята.

1870 г. Създаване на Българската екзархия и ролята й за развитието на българското образование. До създаването на Екзархията управлението на училищата се осъществява от общините чрез църковните или създаваните по-късно училищни настоятелства. След 1870 г. училищното дело започва да се централизира. Под ръководството на Екзархията през 1873 г. в Шумен се провежда първи училищен събор за Варненско-Преславската епархия. През следващите години се свикват нови събори под ръководството на български митрополити. Изключителната роля и значение на Екзархията за развитието на учебното дело в Македония.

1871 г. По инициатива на американските протестантски мисионери е осъществен първия пълен превод на Библията на български език. В работата върху последната редакция на превода участват американските мисионери д-р Алберт Лонг, д-р Елиас Ригс, българинът-протестант Христодул Сечанов и Петко Р. Славейков. Преводът е направен на основата на източнобългарския диалект и окончателно го налага като литературен език. Първият канонизиран от Българската църква превод на Библията се издава едва през 1925 г.

Учебници: “Буквар с различни поучения“ (“Рибен буквар“) от Петър Берон – 1824 г. в Брашов; буквар на Васил Ненадович от 1826 г.; учебник по аритметика на Христаки Павлович от 1833 г.; “Взаимноучителни таблици” и “Болгарская граматика“ – Неофит Рилски през 1835 г.; Неофит Хилендарски (Бозвели) и Емануил Васкидович –  “Славяноболгарское детеводство“; Христаки Павлович – “Царственик“ или “История Болгарская“ – 1844 г.; Райно Попович – “Христоития“; Иван Богоров – “Първичка българска граматика“; Найден Геров – “Физика“, Константин Фотинов – “Землеописание“ и др.

Просветни дейци

Петър Берон – роден в Котел около 1795 г. Учи при Софр. Врачански и Р. Попович. По-късно продължава образованието си в Бейската академия (Букурещ), в Хайделберг и Мюнхен. През 1824 г. издава в Брашов “Буквар с различни поучения“. Практикуващ лекар във Влашко; от 1843 г. се установява в Париж, където се отдава на научни и книжовни занимания. Подпомага материално просветното движение в България. Умира в Крайова на 21 май 1871 г.

Васил  Априлов е роден на 21 юли 1789 г. в Габрово. Учи в родния си град, в Брашов, Виена (медицина). Установява се в Одеса, където се занимава с търговска дейност. През 1831 г. посещава Цариград, запознава се със съчинението на Ю. Венелин и възприема идеята за откриване на българско училище. Развива активна книжовна и културна дейност. Събира народни песни. Умира в Галац на 2 октомври 1847 г. През 1841 г. издава “Денница на новоболгарского образования“, а в 1842 г. – “Дополнение к книге Денница...“

Неофит Рилски (светско име Никола Поппетров Бенин) е роден в Банско около 1793 г. Става монах през 1818 г., учителства в Самоков, Габрово, Копривщица, преподава в Богословското училище на о-в Халки. Игумен на Рилския манастир. Автор на учебници, преводи, религиозни съчинения. Умира на 4 януари 1881 г. Заради заслугите му за българското образование и литература е наречен от Константин Иречек “патриарх на българските писатели и педагози”.

По-известни учители: Димитър Миладинов (Охрид, Струга, Битоля, Прилеп), Константин Миладинов; Йордан Хаджиконстантинов-Джинот (Скопие, Велес, Тетово), Добри Чинтулов (Сливен, Ямбол), Илия Блъсков (Шумен), Захари Круша (Самоков, София и др.), Найден Геров (Копривщица, Пловдив), Петко Славейков (Севлиево, Ловеч, Търново, Трявна и др.), Йоаким Груев (Копривщица, Пловдив), Сава Филатеров (София), Иван Момчилов (Елена и Горна Оряховица), Христаки Павлович (Свищов) и др.

Направления в изграждането на новобългарския език: консерватори, либерали (д-р Петър Берон, Васил Априлов), компромисни. Възможна квалификация на направленията: Пловдивско – Найден Геров, Йоаким Груев; Търновско – Никола Михайловски, Иван Момчилов; компромисно – Марин Дринов, Любен Каравелов.

Периодичен печат

1844 г. – Смирна, сп. “Любословие“ (Константин  Фотинов).

1846 г. – Лайпциг, в. “Български орел“ (Иван Богоров).

Излизали в Цариград:

1848–1862 г. – “Цариградски вестник“ (Иван Богоров, Александър Екзарх).

1859–1863 г. – в. “България“ (Драган Цанков).

1863–1865 г. – в. “Съветник“ (Тодор Бурмов, Никола Михайловски).

1863–1867 г. – в. “Гайда“ (Петко Славейков).

1864–1873 г. – в. “Турция“.

1865–1866 г. – в. “Време (Тодор Бурмов).

1866–1872 г. – в. “Македония“ (Петко Славейков).

1869–1873 г. – в. “Право“ (Марко Балабанов).

1874–1876 г. – в. “Век“.

Вестници: “Източно време“, “Ден“, “Напредък“; списания: “Читалище“, “Български книжници“ и др.

Емигрантски периодичен печат

1857 г. – Нови Сад, “Българска дневница“ (Георги С. Раковски).

1860–1861 г. – Белград, “Дунавски лебед“ (Георги С. Раковски).

1864 г. – Букурещ, “Бранител“, “Бъдущност“ (Георги С. Раковски).

1865 г. – Букурещ, сп. “Българска старина“ (Георги С. Раковски).

1869–1872 г. – Букурещ,  “Свобода“ (Любен Каравелов).

1872(1873)–1874 г. – Букурещ,  “Независимост“ (Любен Каравелов).

1874–1875 г. – Букурещ, “Знаме“ (Христо Ботев).

“Българска пчела“ (Браила), “Периодично списание“ (Браила), “Тъпан (Букурещ), “Дума на българските емигранти“, 1871 г. (Хр. Ботев – Браила), “Будилник“, 1873 г. (Хр. Ботев – Букурещ).

Печатници: 1838 г. – Солун, архимандрит Теодосий Синиатски; 1846 г. – Самоков, Никола Карастоянов; 1848 г. – Цариград, Иван Богоров, Александър Екзарх.

Общо от 1842 до 1877 г. излизат 63 вестника и 36 списания. До Освобождението са издадени общо около 1800 книги.

Читалищно дело и културно-просветни организации: първи читалища – 1856 г. в Шумен, Свищов и Лом; по-известни читалища до Освобождението – читалище “Братска любов“ в Букурещ, основано от Георги С. Раковски през 1861 г.; от 1866 г. – Цариградско българско читалище. Общо до Освобождението – около 200 читалища.

Учителски дружества: първото е основано през 1871 г. в Русе; ученически дружества, женски дружества (първото – в Лом през 1857 г.); братство “Просвещение“ в Цариград (1868 г.); Македонска дружина (1871 г.) и Дружество за разпространение на полезни знания в Букурещ (1872 г.).

Българско книжовно дружество: основано през есента на 1869 г. в Браила. В областта на историята работят: Спиридон Палаузов – “Век болгарского царя Симеона“ (1852 г.); “Синодика царя Борила“ (1855 г.); Марин Дринов – “Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“ (1871 г.);
Г. С. Раковски, Гаврил Кръстевич и др.

Фолклористика: Г. С. Раковски – “Показалец“ (1859 г.); братя Миладинови – “Български народни песни от Македония“ (1861 г.).; Петко Славейков –  “Български притчи или пословици и характерни думи“; Л. Каравелов – “Памятники народного бита болгар“ (1861 г)., “Записки за България и за българите“ (1868 г.); Ив. Богоров – “Кратка разходка из българските места“ (1848 г.), “Български народни песни и пословици“; Юри Венелин – “Древните и сегашни българи“ (1829 г.); Виктор Григорович –  “Очерк за пътешествието по Европейска Турция“ (1848 г.); Ст. Веркович – “Народне песни македонских бугара“ и “Веда словена“.

С философия и социология се занимава Ив. Селимински.

Литературна критика: Н. Бончев, Л. Каравелов, Д. Войников и др.

Възрожденска литература: главни книжовни центрове през ХVIII в.: Зографски, Хилендарски, Етрополски, Рилски манастир, Котел, Враца, Габрово, Калофер. Известни български дамаскинари от ХVIII в.: Йосиф Брадати, Тодор Врачански, Пахомий, Роман Габровски, Никифор Рилски. Книжовни центрове на българските католици през ХVIII в.: Кратово, Виена, Загреб, Нови Сад (Георги Пеячевич, Кръстьо Пейкич, епископ Антон Стефанов, Яков Пеячевич, Франц Ксавер Пеячевич).

“Руско-славянска школа“ в Сремски Карловац (Хр. Жефарович и П. Павлович). 1741 г. – “Стематография“ от Хр. Жефарович, отпечатана във Виена.

Паисий Хилендарски (1722–1773) – “История славянобългарска“, завършена през 1762 г. в Зографския манастир.

Йеромонах (йеросхимонах) Спиридон Габровски, автор на “История во кратце...“, завършена през 1792 г.

Софроний Врачански (1739–1813) – “Неделник“ (1806 г.), Първи и Втори Видински сборник (1802 г.), два преписа на Паисиевата история (1765 и 1781 г.), “Житие и страдания грешнаго Софрония“ (1803– 1804).

Поезия: Димитър Попски – “Ода за Софроний Врачански“, даскалска поезия; Н. Геров – първата българска поема “Стоян и Рада“ (1845 г.); Елена Мутева; Петко Славейков – “Смесена китка“ (1852 г.); Г. Раковски – поемата “Горски пътник“ (1857 г.); Г. Пърличев – поемата “Арматолос“ (“Сердарят“, 1860 г.); Хр. Ботев, Ст. Стамболов – “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ (1875 г.); Ив. Вазов – “Пряпорец и гусла“ (1876 г.), “Тъгите на България“ (1877 г.).

Белетристика: В. Друмев – повестта “Нещастна фамилия“ (1860 г.); Ил. Блъсков – “Изгубена Станка“ (1865–1866); Л. Каравелов – “Крива ли е съдбата?“ (1869 г.), “Българи от старо време“ (1872 г.), “Мамино детенце“ (1874 г.).

Театър: С. Доброплодни – “Михал Мишкоед“ (1853 г.); Д. Войников – “Райна Княгиня“ (1866 г.), “Криворазбраната цивилизация“ (1871 г.); В. Друмев – “Иванко, убиецът на Асеня“ (1872 г.). Първото театрално представление е в Шумен през 1856 г. на пиесата “Михал Мишкоед“.

Музика: Първият оркестър за европейска музика е създаден от Михаил Шафран в Шумен през 1849 г.; първият ученически духов оркестър – в Шумен, 1851 г., Д. Войников. Широка популярност добиват песните на Д. Чинтулов.

Изкуство: Захари Зограф (1810–1853) – Бачковски, Рилски, Троянски, Преображенски манастир.   Станислав Доспевски (1823–1877) – възпитаник на Петербургската академия на изкуствата. Николай Павлович (1835–1894) – известни творби: “Минаването на Аспарух през Дунава“ и “Покръстването на Преславския двор“; Хр. Цокев, Г. Данчов и др. Известни художествени школи са Тревненската, Самоковската, Банската и Дебърската.

Архитектура: църковно и манастирско строителство (Рилски, Преображенски, Троянски манастир и др.); строителство на училищни сгради, ханове, часовникови кули и други обществени сгради. Възрожденски архитектурен стил – Копривщица, Трявна, Жеравна. Майстор Кольо Фичето (Никола Фичев; 1800–1871) – строителство в Бяла, Ловеч, Търново, Севлиево и Свищов.

1219 г. От състава на Охридската архиепископия излизат сръбските епархии, които оформят  самостоятелна архиепископия. Първоначално седалището й е в Жича, а от 1253 г. – в Печ (Ипек).

1272 г. Император Михаил Палеолог със специална грамота потвърждава на Охридската архиепископия привилегиите, дадени й от Василий II.

1346 г. На поместен събор в Скопие е създадена Сръбска (Ипекска) патриаршия, на която търновският патриарх дава благословията си.

1393 г. След падането на Търновското царство и заточването на патриарх Евтимий статутът на Търновската патриаршия остава неуточнен. Първоначално (1394 г.) е оглавена от молдовския митрополит Йеремия.

ХV в. първата половина (вероятно през периода 1416–1439 г.). Търновската патриаршия е ликвидирана и диоцезите в българските земи (без тези на Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия) преминават към Цариградската патриаршия.

1454 г. януари. Няколко месеца след превземането на Константинопол от турците султан Мехмед II дава специални привилегии на Цариградската патриаршия. С този и други последвали актове на турските султани на Цариградската патриаршия е предоставен статут на официален представител пред Високата порта на православното християнско население в Османската империя.

1463 г. Ликвидирана е Ипекската патриаршия, като диоцезите й са присъединени към Охридската архиепископия.

1557 г. Възстановена е Ипекската патриаршия.

1766 г. Ликвидирана е Ипекската патриаршия.

1767 г. Ликвидирана е Охридската архиепископия. Последният охридски архиепископ Арсений отива в манастир в Атон, където умира през 1793 г.

1806, 1819 г. Съдействайки активно за развитие на новогръцкото образование и подобряване на преподаването на гръцки език, патриарх Григорий V на два пъти отправя призив и за налагане на гръцкия език сред всички православни християни в Османската империя.  

1821 г. За търновски владика и екзарх на България е назначен Иларион Критски.

1824 г. Под ръководството на местния търговец Димитраки Хаджитошев врачани се опитват да заменят гръцкия владика Методий с българския архимандрит Гаврил Бистричанин. Три години по-късно Димитраки Хаджитошев е посечен във Видин по обвинение в подстрекателство към бунт.

1827-1828-1832 г. Искане на българското население в Скопие да бъдат сменени гръцките владици Ананий, Неофит и Генадий с българския протосингел и иконом на митрополията Димитър.

1829 г. Населението на Самоков иска замяната на гръцкия владика с Неофит Рилски.

1833 г. След продължителни спорове с Патриаршията се създава Гръцка автокефална църква с ранг на архиепископия. Нарушен е монополът на Цариградската патриаршия като единствена църковна организация на православното население на Балканите.

1836 г. Населението в Старозагорско, Новозагорско и Казанлъшко иска смяната на гръцкия владика с българина Онуфрий Попович Хилендарец.

1838 г. Умира търновският владика Иларион Критски. На негово място е назначен Панарет.

1839 г. пролетта. Начало на т. нар. Търновски събития. Българите от 16 епархии пишат махзар (молба) до Патриаршията и Високата порта да бъде заменен търновският владика Панарет с Неофит Бозвели. Патриаршески служители подкупват тримата български делегати и махзарът не стига до Високата порта. За владика е назначен гъркът Неофит Византиос, а Неофит Бозвели – за негов протосингел.

1839–1840 г. Неофит Бозвели е в Цариград, където установява връзки с българската колония.

1839 г. 22 октомври (3 ноември). Гюлхански хатишериф на султан Абдул Меджид – провъзгласява равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхното вероизповедание, гарантира неприкосновеност на живота, честта и имуществото им, справедливо разпределение и събиране на данъците и ликвидиране на произвола. Основните постановки на Хатишерифа създават условия за разгръщане на борбата за църковна независимост.

1840 г. Отношенията между новия търновски митрополит Неофит Византиос и протосингела Неофит Бозвели се изострят. Неофит Бозвели се отказва от поста си и се оттегля в Лясковския манастир.

1841 г. март. По оплакване на Неофит Византиос Неофит Бозвели е изпратен в Хилендарския манастир.

1844 г. лятото. Неофит Бозвели се установява в Цариград. Създава тесни връзки с българската колония. Възнамерява да направи турската столица център на борбата за независима Българска църква. Към него се присъединява Иларион Макариополски (Стоян Михайловски).

1844 г. септември. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават с помощта на Михаил Чайковски, поляк на служба във френското посолство, два меморандума по църковния въпрос до Високата порта. Исканията се свеждат до: 1) в епархиите в българските земи населението да избира български архиереи; 2) признаване на българския език за равноправен на гръцкия в църквата и училищата; 3) българите да откриват свои народни училища; 4) отваряне на българска църква в Цариград; 5) позволение да се издават свободно български вестници и книги в Цариград; 6) да се създадат смесени съдилища от българи и мюсюлмани, които да предпазват от интригите на гърците; 7) да се състави българска делегация от духовници и миряни, която да представя българските искания пред Високата порта. Двата меморандума представят програмните искания на българите по църковния въпрос в началото на борбата за независима Българска църква. Тези искания на практика целят официалното признаване на българите като отделна народност в рамките на османската империя, различна от гръцката православна общност.

1845 г. началото. Неофит Бозвели е приет от великия везир и министър на външните работи Мехмед Али във връзка с меморандумите. Турското правителство се отнася благосклонно към исканията в меморандумите и решава да се свика събрание на български представители от цялата страна.

1845 г. пролетта. Отделни градове съставят прошения до Високата порта. Н. Бозвели и Ил. Макариополски съставят също прошения от името на отделни епархии.

1845 г. краят на април – началото на май. Събрание на представители от българските епархии. Колебания в по-голямата част от представителите. Тези  от Русе, Шумен, Ниш, Самоков одобряват исканията, представителите на Видин се колебаят, а тези на Търново и Пловдив вземат страната на Патриаршията. Събранието завършва неуспешно.

1845 г. юни. Н. Бозвели и Ил. Макариополски са упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представят пред правителството и патриарха по верски въпроси.

1845 г. лятото. Н. Бозвели представя ново прошение до Високата порта. В него се излага положението на българите и вредното влияние на патриаршеското духовенство. Има и искане да се установят заплати за архиереите, за да се премахнат злоупотребите.

1845 г. лятото. Патриаршията предлага на Н. Бозвели митрополитски пост в Трапезунд. Н. Бозвели отказва.

1845 г. 29 юли. Н. Бозвели и Ил. Макариополски са изпратени от Патриаршията в Атон.

1847 г. краят. Александър Екзарх, упълномощен от цариградските български еснафи, представя на великия везир и патриарха искане за построяване на българска църква в Цариград и създаване на българска църковна община.

1848 г. началото. 24 български еснафа от Цариград упълномощават първомайстора на абаджийския еснаф Никола Сапунов да действа за “изваждането на ферман за основание новобългарска св. Църква в Цариград”. На патриаршията е представено искане за построяване на българска църква и създаване на отделна българска църковна община в Цариград. Преговорите с Патриаршията се проточват и провалят.

1848 г. 4 юни. Неофит Бозвели умира в Атон. Архивът му е запазен от дякон Григорий, бъдещият Доростолочервенски митрополит.

1848 г. Иван Богоров започва да издава първия български седмичен вестник – “Цариградски вестник“. В патриаршеската печатница започват да се издават книги на български език. Създава се училище за български духовници.

1849 г. август. С помощта на княз Стефан Богориди (1775/1780)– август 1859), внук на Софроний Врачански, висш турски чиновник, близък приятел и сътрудник на султаните Махмуд II и Абдул Меджид, е издействан ферман за откриване на българския храм “Св. Стефан“ в Цариград. За първи път българите са споменати като отделен народ – “булгармилет“. Мястото за храма е подарено от княз Стефан Богориди. Първоначално е построен параклис, който е осветен тържествено на 9 октомври 1849 г. По-късно на негово място е построен  храм.

1849 г. Под влияние на тесните връзки, установени от Н. Бозвели и Ил. Макариополски с френски    дипломатически представители, Франция препоръчва на Високата порта проект за реформи, в който се предлага създаване на независима Българска църква.

1850 г. ноември. Ил. Макариополски се завръща в Цариград като представител на светогорските манастири.

1850 г. Под натиска на Англия протестантите са признати за отделен милет в Османската империя.

1851 г. Под натиска на Франция католиците са признати за отделен милет в Османската империя.

1851 г. 14 юли. Приет е Уставът на българската църковна община в Цариград. Избран е първият предстоятел на храма сърбина Стефан Ковачевич (по настояване на руското посолство кандидатурите на Неофит Рилски и Иларион Макариополски за отхвърлени).

1852 г. Ръкополагане на българи за владици в Ловеч и Враца.

1856 г. февруари. Провъзгласен е Хатихумаюнът – нов турски реформен акт, обявен в края на Кримската война, повтарящ основните постановки на Гюлханския хатишериф и обещаващ нови реформи. Провъзгласява се правото всяка етническа и религиозна общност да се обръща пряко към правителството със свои искания, отменят се всички църковни данъци и се заменят с определени възнаграждения за всички свещенослужители. Хатихумаюнът дава нов тласък на борбата за независима църква на българите.

1856 г. Представители на българската община в Цариград представят  на султана прошение от името на 6 400 000 българи за български църковни и светски представители пред Високата порта, отделни съдилища за българи с изборни съдии, български подуправител и в областите с българско население.

1857 г. началото. В Цариград пристигат представители на различни български общини (около 40 души). Заедно с цариградските българи се подават 60 прошения до Високата порта с искания за независима църква и представителство пред Високата порта.  

1857 г. Продължителните борби на българите в Търново и Пловдив завършва с оттеглянето на корумпираните гръцки владици Неофит и Хрисант от двете епархии. Примерът на Търново и Пловдив е последван от много други селища.

1858 г. Иларион Макариополски е ръкоположен за епископ (Макариополски) и е избран за предстоятел на българската църква “Св. Стефан“.

1858 г. октомври – 16 февруари 1860 г. По настояване на Високата порта се провежда събор на Цариградската патриаршия по българския въпрос. В събора участват само трима български представители (хаджи Николи Минчооглу от Търново, Георги Чалъкоглу от Пловдив и Илия Петров от Видин). След многомесечни безплодни дискусии съборът потвърждава неограничената власт на Патриаршията и не дискутира българските искания.

1859 г. Драган Цанков започва да издава в-к “България”, в който се води пропаганда срещу Патриаршията.

1859 г. 20 декември. Сбиване между българи и гърци в пловдивската църква “Св. Богородица“ за правото службата да се води и на български език. Пловдивският владика Паисий, макар и грък, подкрепя исканията на българите и преминава на  тяхна страна. Владиката Григорий Търновски също подкрепя българите.Вестта за случилото се разпространява и активизира борбата срещу Патриаршията в много градове – Стара Загора, Враца, Ловеч Хасково, Самоков и др.

1860 г. 16 февруари. Съборът на Цариградската патриаршия завършва, без да удовлетвори и минималните искания на българите.

1860 г. 3 април. Великденска акция в Цариград. По време на службата по искане на събралите се в църквата епископ Иларион Макариополски не произнася името на цариградския патриарх, като го заменя с това на султана. Този акт означава и формалното отделяне на българите от Цариградската патриаршия.

1860 г. Многобройни молби от българските общини до Високата порта за признаване на независима Българска църква. Общините признават Иларион Макариополски за свой църковен водач. Владиците Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки и Гедеон Софийски се отказват от Патриаршията и се присъединяват към Българската църква.

1860 г. 18 декември. В Цариград се подписва акт за създаване на българска Униатска църква. За глава на църквата е избран 80годишният архимандрит Йосиф Соколски.

1861 г. февруари. На църковен събор Цариградската патриаршия отлъчва от църквата Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Тримата владици са заточени. Изпратен на заточение е и софийският владика Гедеон. Съборът изработва проект от 15 точки за решаването на българския въпрос. Проектът е в антибългарски дух и е отхвърлен от представителите на българските общини, събрали се в Цариград.

1861 г. март. Йосиф Соколски е ръкоположен от папата за архиепископ на българската Униатска църква. Турското правителство признава новата църква.

1861 г. лятото. В Цариград се събират 30 представители на български общини. Поради липса на средства някои общини уполномощават видни цариградски българи. Образува се образуват постоянно българско представителство по църковния въпрос. Представителството отхвърля проекта на Патриаршията от 15 точки.

1861 г. 5 юни. Предстоятелят на Униатската църква архиепископ Йосиф Соколски е отвлечен в Одеса по инициатива на руското посолство в Цариград и с помощта на П. Р. Славейков. Влиянието на униатското движение бързо запада.

1861 г. 25 юни. Умира султан Абдул Меджид I. На престола застава султан Абдул Азиз (1861–1876).

1861 г. юли. Постоянното представителство представя на великия везир Али паша амбициозно искане от 8 точки за решаване на българския църковен въпрос. Сред исканията са българите да участват в избора на вселенския патриарх според своята численост, половината от членовете на Светия Синод да бъдат българи, и др. Високата порта иска препраща на патриарх Софроний българските искания. Патриаршията отхвърля исканията.

1862 г. 7, 11 януари. Братята Константин и Димитър Миладинови, борци срещу гърцизма в Македония, умират от тифус в цариградски затвор.

1864 г. февруари. Събор на Патриаршията с участието на четирима български представители (трима влазици-българи, привърженици на Патриаршията и Гаврил Кръстевич). 8-те точки от 1861 г. са отхвърлени от събора. В неговите протоколи дори не се говори за българи, а само за християни.

1864 г. есента. От заточение се завръщат Иларион Макариополски и Авксентий Велешки, а по-късно – и Паисий Пловдивски.

1867 г. май. Компромисен проект на новоизбрания патриарх Григорий VI за създаване на полуавтономна Българска църква, наречена Екзархия, с диоцези между Дунав и Стара планина, подчинена на Цариградската патриаршия. Проектът е представен на руския посланик ген. Н. Игнатиев. Проектът е отхвърлен от българите.

1868 г. октомври. Високата порта представя на Патриаршията два проекта за решаване на българския църковен въпрос чрез създаването на независима Българска църква с епархии, обхващащи всички области, населени с българи. Патриаршията отхвърля и двата проекта

1869 г. февруари – юни. Високата порта свиква българо-гръцка комисия за решаване на българския църковен въпрос. Комисията се ръководи от великия везир Али паша. За основа на разискванията турското правителство предлага турските проекти от октомври 1868 г. Български представители са Гаврил Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович и Георги Стоянович. Работата на комисията продължава до юни и завършва без успех.

1870 г. 28 февруари. Ферман на султан Абдул Азис за независима Българска църква под название Българска Екзархия. В нея влизат Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Ловешка, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска епархия (без града и без 20 села, разположени между Варна и Кюстенджа), Сливенски санджак (без Анхиало и Месемврия), Пловдивска епархия (без Пловдив с изключение на махала “Св. Богородица“), Станимака, девет села и четири манастира (вкл. Бачковския). Екзархът и владиците ще се избират според устава, без намесата на Патриаршията. Екзархът ще се назначава от султана и по всички граждански дела може да се отнася до него и местните власти.

 1870 г. 8 март. Създаване на 15-членен Привременен съвет за изработване на проектоустав на Българската екзархия и организиране на църковно-народен събор. Борби между привържениците на различните течения (млади и стари).

1871 г. 23 февруари – 24 юли. Заседания на първия български народно-църковен събор за изработване на Устава на Българската екзархия. В заседанията участват 11 духовници и 39 светски лица. Уставът е одобрен на 14 май и представен на Високата порта за утвърждаване.

1872 г. началото. Избрани са първите митрополити на Екзархията.

1872 г. 6 януари. Богоявленска служба в българския храм в Цариград, въпреки обещанието от 1864 г. да не се служи в него. Цариградската патриаршия налага наказания на водилите службата владици. Иларион Макариополски е отлъчен отново, а Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски са низвергнати. На 21 януари 1872 г. тримата владици са заточени.

1872 г. януари. Масови акции на цариградските българи в защита на заточените владици. Църквата “Св. Стефан“ и метохът са обгърнати в черен плат. На великия везир е предадена протестна подписка. По решение на турското правителство владиците са върнати от заточение.

1872 г. 11 февруари. Турското правителство дава разрешение да се проведе избор за глава на Българската църква.

1872 г. 16 февруари. Видинският митрополит Антим I е избран за първи български екзарх.

1872 г. 3 април. Антим І получава султански ферман за Български екзарх.

1872 г. 11 май. На празника на славянските просветители Св.св. Кирил и Методий екзарх Антим І официално провъзгласява независимостта на Българската църква. Веднага след това той е анатемосан от Светия синод на Патриаршията.

1872 г. 16 септември. На поместен събор Цариградската патриаршия обявява Българската екзархия за схизматична.

1874 г. Българите-екзархисти, печелят допитванията в Скопската и Охридската епархия. Със султански ферман за Скопски митрополит е назначен Доротей (преди това Врачански и Софийски), за Охридски митрополит – Натанаил.

1877 г. 14 април. Във връзка с Руско-турската война екзарх Антим I е свален и заточен.

1877 г. 24 април. За нов български екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф.

1945 г. 22 февруари. Вселенската патриаршия снема схизмата от Българската екзархия. Българската църква става автокефална.

1953 г. 10 май. Възстановена е Българската патриаршия. Призната е от Вселенската патриаршия през 1961 г.

1768–1774 г. Руско-турска война. Завършва с мирен договор, подписан в с. Кючук Кайнарджа на 21 юли 1774 г. Крим е обявен за независим от Османската империя и минава под руско покровителство, разширяват се границите на Русия по Северното Черноморие, руските кораби получават правото да преминават безпрепятствено през Проливите, а руските поданици – да се ползват от режима на капитулациите, валиден за западните държави. Дунавските княжества Влашко и Молдова получават вътрешна автономия и преминават под руско покровителство. Русия получава право да се застъпва за християнските поданици на Османската империя.

Краят на 70-те години – началото на 80-те години. Започват първите действия на кърджалиите в Румелия. Размириците се разширяват през 90-те години, като големи райони на Румелия преминават под тяхна власт. Най-активният период на кърджалийството е между 1800–1812 г., когато голям кърджалийски отряд, предвождан от прочутия главатар Кара Фейзи (според преданията – ислямизиран българин), извършва поход към Истанбул. Централната власт води непрекъснати военни действия срещу размирниците, но без особен успех. В някои моменти фактическата власт на султана се простира само в района между Цариград и Одрин. Като средство за защита на населението Високата порта позволява на християните в Румелия да се въоръжават. Върхът на кърджалийското време е през 1807 г., когато русенският аян Мустафа Байрактар навлиза с войската си в Истанбул, подкрепя реформите на султан Селим III (1789–1807) и става велик везир. Края на кърджалийската епоха бележи смъртта на Мустафа Байрактар, свален и убит от столичните еничари през същата година. Последна проява на кърджалийството е упоритата съпротива на пловдивския Кара Мустафа през 1812 г.

1787–1791 г. Руско-турска война с участието и на Австрия. Завършва с мирен договор, подписан в Яш на 29 декември 1791 г. (по нов стил 10 януари 1792 г.). С него се потвърждава присъединяването на Крим и Грузия към Русия и привилегиите на руските поданици и търговци по Кючюккайнарджанския договор.

1804 г. Български първенци от северозападните български земи изпращат Иван Замбин от Враца и Атанас (Некович) от Тетевен на дипломатическа мисия в Петербург.

1804–1806 г. В края на XVIII  и началото на XIX в. във връзка с руско-турските войни борбата на сърбите навлиза в нов етап. През февруари 1804 г. избухва Първото сръбско въстание. За вожд на въстаниците е избран Караджордже Петрович. Въстанието обхваща целия Белградски пашалък. През 1806 г. въстаниците овладяват главните турски опорни пунктове – крепостите Белград и Шабац. В края на годината е сключен мир, по силата на който Сърбия фактически получава автономия срещу задължението да плаща годишен данък. Започналата през 1806 г. нова руско-турска война дава повод на въстаниците да се откажат от сключения мир и да се опитат с руска помощ да извоюват пълната независимост на страната. Специална клауза на подписания след края на войната Букурещки мирен договор (1812 г.) задължава турското правителство да предостави вътрешна автономия на Сърбия. Но през 1813 г., като се възползва от заетостта на Русия във войната срещу Наполеон I, Османската империя изпраща силна армия в Сърбия, разгромява силите на въстаниците и възстановява властта си. Част от ръководителите на въстанието избягват в Австрия. Сред тях е Караджордже Петрович, който през 1814 г. заминава за Русия. Второто сръбско въстание е предизвикано от тежкия режим, наложен от турците след разгрома на първото въстание. Опитите на сръбските първенци да получат на Виенския конгрес (1814–1815) помощ от великите сили завършват неуспешно. През май 1815 г. избухва ново въстание начело с Милош Обренович. Първоначално сръбските отряди имат известни успехи, но през лятото на 1815 г. към Сърбия се насочват две големи турски армии. Милош Обренович е принуден да започне мирни преговори. Неблагоприятната за Османската империя международна обстановка принуждава турското правителство да подпише споразумение с въстаниците, съгласно което на сръбското население се предоставят широки права за участие в административното управление на страната. Милош Обренович е назначен от султана за върховен княз на Сърбия. След руско-турската война от 1828–1829 г. Сърбия получава автономия (със специален хатишериф от 1833 г.), а след руско-турската война от 1877–1878 г. – и пълна независимост.

1804–1806 г. В Първото сръбско въстание участват много българи от северозападните земи. Създават се отряди, командвани от българи – Хайдут Велко, Кондьо войвода и др.

1806–1812 г. Руско-турска война. Завършва с мирен договор, подписан на 16 май 1816 г. в Букурещ. По договора Русия получава част от Бесарабия и територии по грузинското крайбрежие на Черно море. Потвърдени са привилегиите на Дунавските княжества. На Сърбия се предоставя вътрешно самоуправление, което облекчава по-нататъшното освободително движение на сръбския народ.

1809 г. краят. В Букурещ се създава български политически кръг начело със Софроний Врачански, Иван Замбин, А. Николаев (Некович), Ив. Караниколов, хаджи Панов, Петър Сарчоолу, Симеон Кипарис, Димитър Попски, архимандрит Вениамин Ловчански и др.

1810 г. Две възвания към българския народ на Софроний Врачански за помощ на руските войски при навлизането им на турска територия.

1811 г. Молба на Софроний Врачански до руското командване за създаване на българска автономна област на север от Дунава (от емиграцията във Влашко и Молдова) и евентуално създаване на подобна област в земите южно от Дунава, когато това бъде възможно. Първа политическа програма на българската емиграция.

1811 г. Създава се Българска земска войска в Букурещ в състав около 2000–2500 души.

1811 г. Българската земска войска участва в сраженията при Тутракан, Силистра и Русенско.

1815 г. Второ сръбско въстание. С помощта на Русия Сърбия извоюва автономия. За върховен княз на Сърбия е избран Милош Обренович. Сръбската автономия е призната от султана едва след руско-турската война от 1828-1829 г. Запазват се турските гарнизони в шест крепости в Сърбия.

1821–1829 г. Френската революция от края на XVIII в., Наполеоновите войни и Виенският конгрес (1814–1815) дават нов тласък на гръцкото освободително движение. В гръцките земи и в чужбина се разгръща широко движение, което смята, че националното освобождение може да се постигне със собствени сили. През 1814 г. в Одеса, където има голяма гръцка колония, се създава “Филики Етерия“ (“Дружество на приятелите“) – тайна революционна организация. Скоро са организирани нейни клонове в Гърция и в останалите области на Османската империя, където има компактни маси гръцко население, както и в гръцките колонии в Европа. През пролетта на 1820 г. начело на “Филики Етерия“ застава Александър Ипсиланти – генерал-майор от руската армия. През 1821 г. въоръжен отряд етеристи, предвождани от Ипсиланти, навлиза в Дунавските княжества, но походът му завършва с неуспех. През март същата година избухва въстание и в Гърция. Скоро под ръководството на Т. Колокотронис, М. Боцарис, Г. Караискакис, А. Маврокордатос и др. въстанието обхваща континентална Гърция и островите в Егейско море. През януари 1822 г. в Епидавър се свиква Национално събрание, което провъзгласява независимостта на Гърция и обявява страната за република. За президент е избран А. Маврокордатос. Под натиска на общественото мнение в Европа и с разрастването на въстанието великите сили започват да променят недоброжелателното си отношение към въстанието. През 1823 г. Англия признава Гърция за воюваща страна, а английски банки отпускат заеми на въстаниците. Русия също променя политиката си и решава да подпомогне въстанието. През 1822 г. турското правителство изпраща 30-хилядна армия в Гърция. Въстаническите войски принуждават турците да отстъпват, а турският флот под натиска на многобройните кораби на въстаниците е принуден да се укрие в Дарданелите. През 1825 г. султан Махмуд II успява да получи помощ от египетския си васал Мехмед Али, който изпраща голяма армия, водена от сина му Ибрахим Али. Въстаниците не могат да се противопоставят на добре обучената египетска армия и отстъпват. През април 1826 г. пада и един от основните опорни пунктове на въстанието в Пелопонес – Мисолунги. Въпреки неблагополучията, въстанието в Пелопонес не е потушено, а в континентална Гърция въстаническите отряди имат успехи в сраженията. През 1827 г. настъпва нова фаза във въстанието. За президент е избран Й. Каподистрия, работил дълго време на руска дипломатическа служба. С неговия избор се активизира руската политика спрямо въстанието. През юли 1827 г. Англия, Русия и Франция подписват конвенция в Лондон, която съдържа искане към султана да се признае автономия на Гърция. Едновременно с това трите сили изпращат обединена ескадра към гръцките брегове. Махмуд II отказва да приеме Лондонската конвенция. На 20 октомври обединеният флот на Англия, Франция и Русия разгромява в Наваринския залив силна турско-египетска ескадра. Съдбата на гръцкото въстание е решена окончателно от победата на Русия в руско-турската война от 1828–1829 г. По силата на Одринския мирен договор 1829 г. Гърция получава автономия със задължението да плаща годишен данък на Османската империя. През февруари 1830 г. представители на Англия, Русия и Франция се събират на конференция в Лондон и поставят искане пред султана за пълна независимост на Гърция. Той е принуден да се съгласи. Границите на новата държава са определени на нова конференция в Лондон (май 1832 г.), като голяма част от земите, населени с гърци, остават под турска власт. Гърция е провъзгласена за монархия, на престола е избран баварският принц Отон.

1821–1829 г. Участие на много българи в гръцкото въстание. Българинът хаджи Христо става генерал в състава на гръцката конница.

1828–1829 г. Руско-турска война, предизвикана от сложната обстановка, създадена на Балканите във връзка с гръцкото националноосвободително въстание (1821–1829). След разгрома на турския флот при Наварин султан Махмуд II призовава към “джихад“ (свещена война) срещу Русия. Войната започва през април 1828 г. На дунавския военен театър през октомври руските войски превземат Варна. През 1829 г. под ръководството на генерал И. И. Дибич (наречен по-късно Забалкански) е превзета Силистра, обсаден е Шумен и е преминат Балкана. На 8 август капитулира Одрин – последната турска крепост по пътя към Цариград. По искане на султана на 2 септември е подписан Одринският мирен договор. Според него на Русия се дава устието на р. Дунав и цялото грузинско край-брежие, призната е автономията на Дунавските княжества и на Сърбия. Гърция също получава автономия, а през февруари 1830 г. – и пълна независимост. По условията на договора християнските поданици на Османската империя могат да се изселят от нея в период от 18 месеца. Българите не са споменати изобщо в договора.

1828 г. пролетта. Във връзка със започналата нова руско-турска война сред българските изселници във Влашко и Молдова се създават доброволчески отряди. Техни организатори са Георги Мамарчев (1786–1846), Панайот Фокиано, Милко Петрович, кап. Живко, кап. Алекси и др.

1828–1829 г. През пролетта на 1828 г. се активизират букурещките българи. През юли техни представители начело с Александър Некович (племенник на Атанас Некович) се опитват да се срещнат с руския император Николай I, който по това време се намира в руския лагер при Шумен. Намерението на представителите е да поискат от Русия такива права за българите, с които се ползват Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция. Николай I обаче не приема делегацията, а подготвеният меморандум не е разгледан. По това време сред българите от Сливенско започва силно брожение, което може да прерасне във въстание. Руските власти обаче не го подкрепят. В края на войната руските войски дори пристъпват към разоръжаване на българските доброволчески чети. По този начин става ясно, че руската политика през първата половина на XIX в.  все още не предвижда политическото освобождение на българите.

1828–1830 г. По условието за изселване на поданици на Османската империя и под влияние на руската пропаганда (по специална програма от 1828 г. за привличане на български заселници) след изтеглянето на руските войски от Балкана започва голям изселнически поток от българските земи към Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Броят на изселниците е около 130 000–140 000 души. Емиграцията на такива големи маси влияят негативно върху развитието на възрожденските процеси в българските земи.

1830 г. пролетта. В края на войната кап. Георги Мамарчев успява да създаде голям въоръжен отряд от въстаници в Сливенско. Планира се поход към Търново, обявяване на независимостта на България и развитие на въстанието. Руското командване не подкрепя идеята, арестува кап. Г. Мамарчев, а отрядът му е разпуснат.

1830–1831 г. Проект на видни букурещки българи (Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов, д-р Никола Пиколо и др.) за автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех. Идеята не се реализира.

1833 г. Ункяр-Искелесийски договор за вечен мир, дружба и отбранителен съюз между Русия и Османската империя. През 30-те и 40-те години се засилват противоречията между египетския паша Мехмед Али и султан Махмуд II. През есента на 1831 г. Мехмед Али започва военни действия. В края на 1832 г. египетските войски разбиват една турска армия в Анадола и се насочват към Цари-град. След безрезултатна молба към Англия, Махмуд II се обръща за помощ към Русия, след като получава отказ от западните държави. В началото на 1833 г. една руска ескадра навлиза в Босфора и стоварва десантен отряд в Ункяр-Искелеси, на азиатския бряг. През май е подписан договор между Махмуд II и Мехмед Али. Преди евакуацията на руските войски е подписан Ункяр-Искелесийския договор. Русия се задължава да оказва при необходимост военна помощ на Османската империя. В случай на война империята се задължава да затвори по искане на Русия Проливите за военни кораби на други държави. Този договор е важна победа за Русия и засилва нейното влияние в Османската империя и в Близкия изток. Преимуществата, които Русия получава съгласно договора, фактически са анулирани от Лондонските конвенции от 1840 и 1841 г., с които се установява принципът за затваряне на Проливите в мирно време за военните кораби на всички държави. Конвенциите са важна стъпка към засилване влиянието на великите сили в Османската империяи в Близкия изток. Те довеждат до намаляване влиянието на Русия, тъй като принципът за колективни действия ограничава свободата на нейната политика.

1833 г. Бунт на населението от няколко спорни нахии във Видинско, Берковско, Нишко по границата със Сърбия. Бунтът е инспириран от сръбския княз Милош. Спорните нахии са присъединени към Сърбия.

1835 г. Велчова завера – два бунтовнически центъра – Силистра (кап. Георги Мамарчев) и Търново (Велчо Атанасов Джамджията, Никола Гайтанджиев, първомайстор на гайтанджийския еснаф, Иванаки Йончов (Кюркчи), първомайстор на кожухарския еснаф, отец Сергий, известният майстор строител Димитър Софиянлията, учителят Андон Никопит, Стоянчо Ахтаря, еленският чорбаджия хаджи Йордан Брадата и др.). Организиране на въстаническа мрежа в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско, Плаковския манастир с игумен отец Сергий. Планира се поход, овладяване на Търново и обявяване на общобългарско въстание. Разчита се на намесата на Русия. Първи опит за въстание, ръководен от заможната българска буржоазия. Заверата е предадена от еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Арестувани са ръководителите. Голяма част от тях са обесени. Отец Сергий е заточен в Мъглижкия манастир. Неуспехът е обусловен и от неблагоприятната външна обстановка, свързана с подобряване на отношенията между Русия и Османската империя, изразена в сключването на Ункяр-Искелесийския договор. Г. Мамарчев е заточен първоначално в Коня, а след това на о-в Самос, където по това време управител е княз Стефан Богориди. Умира там през 1846 г.

1835 г. Селски бунт в 16 села в Нишко. Бунтът е прекратен с намесата на сръбския княз Милош.

1836–1837 г. Селски бунтове в Пиротско, Царибродско, Берковско, Белоградчишко. Бунтът от 1836 г. се води от Манчо Пунин, на чието име е наречен Манчова буна.

1837 г. Въстание в Пиротско, Берковско, Белоградчишко.

1837–1841 г. Г. Раковски учи в гръцката Велика народна школа в Куручешме (Цариград).

1839 г. 22 октомври (3 ноември). Обявявен е т. нар. Гюлхански хатишериф. През 1838 г. е назначена комисия начело с реформатора Мустафа Решид паша, която трябвало да подготви нов проект за реформи. Подготвеният указ, т. нар. Гюлхански хатишериф (Хат-и шериф – букв. честно писмо), е обявен тържествено на 3 ноември 1839 г. в присъствието на Абдул Меджид. Издаден е на български език в Букурещ. Хатишерифът провъзгласява равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание; свобода на религията; гарантира неприкосновеността на живота, честта и имуществото им; право на съдебен процес на основата на закона, недопускащ наказание без присъда; справедливо разпределение и събиране на данъците, включващо и отмяна на илтизама – системата на откупуване на данъците; нов начин на организиране на войската, както и ликвидиране на произвола. Общо име на планираните реформи – ”танзимат-и хаирийе (благотворни наредби), даващо името на етапа на реформи – Танзимат.

1841 г. Г. Раковски заминава за Браила.

1841 г. 6 април. Избухва въстание в Нишко, породено от нежеланието на местните турски първенци да изпълняват реформите, заложени в Гюлханския хатишериф. Въстаниците правят опит да получат международна подкрепа, като изпращат обръщения към Сърбия и Франция. Въстанието е потушено особено жестоко. В Западна Европа се разгръща кампания срещу турските зверства. За първи път е предизвикана международна анкетна комисия начело с френския политик Жером Бланки. Придружител на Бланки е Александър Екзарх, по това време студент в Париж. В издадената през 1845 г. в Париж книга “Пътуване в България през 1841 г.“ Жером Бланки подчертава необходимостта от подобряване положението на българите, но  изказва мисълта, че тяхното освобождение е преждевременно. Анкета извършва и специален руски представител, в чийто доклад се описват причините за въстанието и мерките за преустройство на управлението в тези земи.

1841–1843 г. Браилски бунтове. Първият бунт от юли 1841 г. е подготвен във връзка с въстанието в Нишко и планираните въстания на гърците в Епир и Тесалия. Образувана е чета от 300 души начело с кап. Татич и Васил Хадживълков. Бунтът е потушен от местните власти. При втория опит за бунт от февруари 1842 г. Г. Раковски планира да създаде емигрантска революционна организация и въоръжен отряд от 1000 души. Осъществени са контакти с Атина и Епир. Заговорниците са арестувани след намеса на руската дипломация. Раковски е заловен и осъден на смърт. Третият опит за бунт от есента 1843 г. отново се проваля поради разкрития. Ръководителите Андрей Дешев, Васил Хадживълков и Никола Филиповски са арестувани и осъдени на затвор.

1842–1844 г. Г. Раковски е осъден за участието си във Втория браилски бунт на смърт. Като гръцки поданик трябва да бъде предаден на Гърция. По пътя успява да избяга и заминава за Марсилия.

1844 г. Г. Раковски се връща в Котел. По-късно е арестуван и прекарва три години в затвор в Цариград.

1844 г. Сръбският държавник Илия Гарашанин съставя т. нар. “Начертание“, документ, определящ главните насоки на сръбската национална политика, целяща издигането на Сърбия като обединител на славянските народи, вкл. българите, на Балканите.

1846 г. есента. На о-в Самос умира кап. Георги Мамарчев.

1850 г. май – юли. Масово селско въстание във Видинско, Белоградчишко, Кулско, Ломско, породено от неприлагането на аграрната реформа в този край. През май въстаническите отряди се опитват да блокират Видин, обсаждат Белоградчишката крепост, образуват въстанически лагери. През юли представители на Високата порта преговарят с въстаниците, което води до разпускане на въстаническите лагери. На 3 август делегация от въстаналите райони излага в Цариград исканията си. Високата порта под влиянието на княз Стефан Богориди извършва административна реформа, като оформя нова административна полуавтономна област от трите въстанали нахии. Започва прилагането на аграрната реформа, като българите имат възможност да получават земя.

1853–1856 г. Кримска война – война между Русия и коалиция от Турция, Англия, Франция и Сардинското кралство за влияние в Османската империя и в Близкия изток. В средата на XIX в. противопоставянето между Русия, от една страна, и Англия и Франция, от друга, е вече ясно изразено. Във връзка с избухналия спор между православната и католическата църква за покровителството на “Светите места“ в Палестина през февруари 1853 г. император Николай I изпраща в Цариград извънредна мисия начело с княз А. С. Меншиков с ултимативното искане “Светите места” и православните поданици на империята да бъдат поставени под руско покровителство. Турското правителство, подкрепено от Англия и Франция, отхвърля ултиматума. Русия окупира Дунавските княжества Влахия и Молдова. В Черно море влиза англо-френска ескадра. Султанът иска руските войски да се оттеглят от княжествата и обявява война на Русия. През 1854 г. англо-френски флот навлиза в Черно море, стоварва голям десант във Варна, блокира русия флот в Севастопол, а Одеса е подложена на обстрел. През септември 1854 г. руските войски се оттеглят от Дунавските княжества и войната се пренася на руска територия. Главната руска военноморска база – Севастопол – е обсадена. Отбраната й продължава 349 дни. През септември 1855 г. руснаците се изтеглят от крепостта. Падането на Севастополската крепост показва слабостта на Русия и военнотехническата й изостаналост от западните държави. Парижкият мирен договор е подписан на 30 март 1856 г. Съгласно договора, Черно море е обявено за неутрално и Русия и Османската империя нямат право да поддържат там военни флоти и военни арсенали. Русия предава на Молдова устието на р. Дунав и южната част на Бесарабия. Провъзгласена е свобода на плаването по р. Дунав, което се поставя под контрола на международна комисия. Всички държави се задължават да не се намесват във вътрешните работи на Османската империя и гарантират автономията на Дунавските княжества и на Сърбия в рамките на Османската империя. Парижкият договор отслабва позициите на Русия по Източния въпрос. През 1870–1871 г., като използва кризата, породена от френско-пруската война, Русия постига премахването на клаузите, ограничаващи нейния черноморски флот и арсенали.

 

Революционна дейност в годините на Кримската война:

 

1853 г. 1 май. Прошение на цариградските българи до руския император Николай І, в която се иска предоставяне на автономен статут на българските земи по подобие на Влашко и Молдова.

1853 г. пролетта. Образуване на “Тайно общество“ за подготовка на въстание в българските земи –  първа тайна революционна организация в национален мащаб. Ръководи се от Г. Раковски и калофереца Иван Бацов. Дейни членове са Павел Чалъков, Павел Грамадов, Цоко Каблешков. За кратко време се образуват тайни общества в Шумен, Габрово, Търново, Русе, Свищов, Враца, Видин. Готови за действие са около 3600 души, разделени в няколко отряда. Целта на организацията е да подготви въстание на българите, съчетано с очакваното навлизане на руските войски на Балканите.

1853 г. юли. Никола Палаузов пише специална “Записка за сегашното положение на българите в Европейска Турция“ и я предава на княз Горчаков, командващ Южната руска армия. Палаузов предлага да се създаде българска разузнавателна мрежа на юг от Дунава. “Записката“ е препратена на княз Меншиков в Цариград. Вероятно е докладвана и на император Николай I.

1853 г. август. След окупацията на Влашко и Молдова от руската армия – молба от влиятелни български търговци (Иван Селимински,  Евлоги Георгиев Недев, Михаил Авромович,  архим. Максим Райкович) от Букурещ,  Галац и Браила до руския император Николай I за автономия на българите.

1853 г. декември. Създаване на българска Епитропия в Букурещ от заможни български търговци (Константин Чокан, Христо и Евлоги Георгиеви Недеви, Иван Селимински, Иван хаджи Бакалоглу, Христо Мустаков, Никола Мустаков, Иван Недялкович, Михаил Кифалов, д-р Васил Берон, д-р Петър Берон, Маринчо Бенли, Димитър Ценович, Димитър х. Василев). Събира доброволци, оказва материална помощ, поддържа връзки с руското командване, с българската емиграция във Влашко, Молдова, Южна Русия.

1853 г. декември. Иван Бацов преговаря с руския консул в Белград , като му съобщава за комитети на “Тайното общество” в Свищов, Видин, Габрово, Търново, Елена, Казанлък и иска материална помощ.

1853 г. краят. Г. Раковски  е назначен за главен преводач на щаба на турската Дунавска армия. Скоро е обвинен за шпионин, задържан и отправен под стража към Цариград. По пътя успява да избяга.

1854 г. началото. Г. Раковски с малка чета обикаля Източна Стара планина. След разпускането на четата се установява тайно в Котел, където пише поемата си “Горски пътник“. Скоро се прехвърля отвъд Дунава.

1854 г. 2 февруари. В Одеса се създава “Одеско българско настоятелство” от заможни българи (Никола Хр. Палаузов, Константин Н. Палаузов, Никола М. Тошков, братя Тошкович, Никола Рашеев и др.). Цели – набира български доброволци, поддържа връзка с руското командване, оказва му разузнавателна помощ. Никола Палаузов е привлечен от руското командване за координатор с българската емиграция. Натоварен е от княз Горчаков да установи контакт с Епитропията в Букурещ. Уставът на Настоятелството е одобрен официално от руското правителство и Синода на руската православна църква едва през 1858 г. и определя Настоятелството като дружество за частна благотворителност. Въпреки това Одеското настоятелство се ангажира често с политическа дейност и подпомага освободителните борби на българската емиграция.

1854 г. 9 март. Епитропията се преименува в Средоточно попечителство с ръководство от 7 души (председател – Константин Чокан, подпредседатели – Христо Мустаков и Иван хаджи Бакалоглу, секретар – Христо Георгиев Недев и членове Александър Хаджи, д-р Петър Протич, и д.р Георги Атанасов). Подобни дружества се създават и в Браила, Галац и в други градове в Дунавските княжества. Задачите на Попечителството са да събира помощи за българите в страната и да съдейства за сформирането на доброволчески отряди.

1854 г. пролетта. Никола Палаузов издава нова “Записка за България“ с предложение за организиране на Български комитет към Главната квартира на руската армия и подготовка на въстание в българските земи. Одеското българско настоятелство пропагандира българската кауза в Петербург и Москва.

1854 г. пролетта. Средоточното попечителство и Одеското българско настоятелство организират доброволчески отряд от около 4000 души, под командването на гръцкия генерал Салос.

1854 г. лятото. Г. Раковски образува чета от 12 души в Източна Стара планина. Разпуска я в края на годината.

1855 г. лятото. Иван Бацов се среща с руски дипломати в Сърбия и Румъния във връзка с дейността на “Тайното общество“. Предлага помощ от около 1600 въоръжени българи.

1856 г. 18 февруари. Султан Абдул Меджид I обявява нов реформен акт – т. нар. Хатихумаюн (Хат-и хумаюн – букв. щастливо писмо; султанска наредба по най-важните държавни въпроси). Той е споменат в Парижкия мирен договор 1856 г. и по този начин придобива характер на международно задължение. Хатихумаюнът повтаря основните постановки на Гюлханския хатишериф и обещава нови реформи. Прокламират се равните възможности между мюсюлмани и немюсюлмани при заемане на държавни длъжности, в съдилищата, при прием в гражданските и военни учебни заведения. Хатихумаюнът предоставя право на всяка християнска общност да се обръща пряко към правителството със свои искания. Новият реформен акт създава условия за по-бързото навлизане на капиталистическите отношения в икономиката, като стимулира оформянето на буржоазна прослойка, предимно от нетурските народности, дава тласък на светската култура и образование. С настъпването на Източната криза (1875–1878) реформите са прекратени, а по време на управлението на султан Абдул Хамид II в империята е установен реакционен режим.


Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                                                  ХРОНОЛОГИЯ - V част


1856 г. 12 май. Опит за въстание във Видинско под ръководството на Димитър Петрович, т. нар. Димитракиева буна. Събралите се въстаници се насочват към Белоградчик, но са разпръснати от турска войска.

1856 г. юни. Иван Кишелски, възпитаник на Киевския университет и участник в българския доброволчески отряд по време на Кримската война съставя “Проект за безсмъртно общество”. В него се развива идеята за освободителна борба на българите с подкрепата на Русия.

1856 г. краят на юли – началото на август. Опит за въстание в Търновско под ръководството на Никола Филиповски (капитан дядо Никола).

 

Революционна дейност на Г.С. Раковски:

 

1856–1857 г. Г. Раковски се установява в Нови Сад (Австрия). С помощта на д-р Данило Медакович там издава вестник “Българска дневница“. Вестникът води активна пропаганда по църковния въпрос и политическите проблеми на българите. Отпечатва поемата “Предвестник Горскаго пътника“, в който развива идеята за подобряване на положението на българите чрез задълбочаване на реформите в Османската империя.

1857 г. април. Г. Раковски завършва третата редакция на поемата “Горски пътник”, в която поставя ударението върху въоръжената борба на българите за политическо освобождение. Поемата възпява хайдутството и е предпоставка за развитието на идеята на Г. Раковски за четническото движение.

1857 г. октомври. Вестник “Българска дневница” е спрян от австрийските власти.

1857 г. 4 ноември. Г. Раковски е арестуван и на 9 ноември е експулсиран от Австрия.

1858 г. лятото-есента. Установилият се за кратко във Галац и Яш Г. Раковски ходатайства пред молдовския княз Никола Богориди за създаването на българска гимназия в Болград.

1858 г. След престоя си във Влашко Г. Раковски се установява в Одеса. Книжовна дейност – “Показалец“ – програма за етнографски проучвания; “Изступлений дервиш или въсточний въпрос“ – оценка на положението на Османската империя и политиката на великите сили; “Ключ болгарского язика“ – езикова студия; “Неколико речи о Асеню Первому“ – историческа студия и др. Първи план за освобождение на България – създаване на “Главна тайна канцелария” като ръководен център на борбата, дипломатическа дейност пред великите сили (Русия и Франция) и съседните балкански страни, пропагандна работа вътре в страната, внасяне на оръжие и барут. В определен ден въстанието трябва да избухне в цяла България, Стара планина трябва да стане основна база на въстанието и там да се създаде “Временно правление”. Крайната цел е “да ся реши и наша бъдущност и ми да живееми под равноправност и под наши народни закони”.

1860 г. Г. Раковски се установява в Белград във връзка с изострените отношения между Сърбия и Османската империя. Издава в. “Дунавски лебед“ (септември 1860 – декември 1861) – първи революционен вестник на българската емиграция. Първоначално вестникът се занимава най-вече с проблемите на църковната борба, държи умерен тон към турското правителство, поради което е допуснат от турската цензура за разпространение в империята. Част от материалите се печатат на френски език, с което стават достъпни за европейската публика. От пролетта на 1861 г. засилва революционната си пропаганда и влиянието си сред българската младеж.

1861 г. 25 ноември. Г. Раковски разработва втори “План за освобождение на България“. Според страната е трябвало да бъде подготвена за въстание от революционни комитети. На сръбска територия е трябвало да се създаде един въоръжен български полк от 1000 души. При избухване на сръбско-турска война полкът е трябвало да навлезе в българските земи по билото на Балкана и с подкрепата на въстаналите българи и чети от Влашко да стигне Търново, където да се обяви освобождението на България.

1862 г. пролетта. Неуспешни преговори на Г. Раковски с княз Никола Богориди, представител на богатата  българска виенска емиграция за субсидиране на плановете за българско въстание.

1862 г. пролетта. Г. Раковски създава “Привременно българско началство“ като политически ръководен център на революционната борба. През юни е изработен и неговият “Статут“. Състав на Привременното българско началство: председател – Г. С. Раковски, членове – д-р Рашко Петров, Димитър Павлович, Сава Йованович, Иван Касабов, Иван Грудов. Събрани са значителни суми за Първата българска легия. Отправят се призиви към младите българи да се записват доброволци за Българската легия.

1862 г. лятото. Създаване на Първата българска легия в Белград. В легията влизат около 500–600 души. Оформяне на втори въоръжен отряд от български доброволци под командването на войводата Ильо Марков в Крагуевац.

1862 г. 3-5 юни. Българската легия участва в боевете срещу турците в крепостта на Белград.

1862 г. юни. Във връзка с конфликта между Сърбия и Турция от Търново и Габрово излизат две чети под ръководството на войводата хаджи Ставри Койнов и Никола Стефанов. След кратки схватки в Балкана четите се разпускат. Изпратени са на заточение над 30 души.

1862 г. 15 юни.  Г.Раковски съставя “Статут на Привременното българско началство”, което трябва да ръководи бъдещото въстание.

1862 г. 1 август. Г. Раковски пише “Позив” към българите за въстание.

1862 г. 7 септември. Международна конференция изработва съглашение, с което се изселва голяма част от мюсюлманското население от Сърбия. Запазват се турски гарнизони само в четири крепости. Според съглашението сръбското правителство е трябвало да разпусне всички въоръжени отряди от чужденци. Разпусната е  и българската легия. На 20 март 1867 г. след споразумение със сръбското правителство империята изтегля турските гарнизони от крепостите в Сърбия.

1863 г. март – май. Дипломатическа дейност на Г. Раковски по поръчение на сръбското правителство в Атина и Цетине за създаване на общ антитурски християнски съюз.

1863–1867 г. Дейност на Г. Раковски в Букурещ. Издава вестниците “Бъдущност“ и “Бранител“.

1866 г. декември. Под ръководството на Г. Раковски в Румъния е създадено Върховно българско тайно гражданско началство (Върховно началство). Върховното началство се състои от 7 души  - председател Г. С. Раковски, подпредседател Рафаил Атанасов, съветници Панайот Хитов, Ильо Марков и Филип Тотю и др. Около него се събират и други известни хъшове като Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Иван Кършовски, Христо Македонски и др.

1867 г. 1 януари. Трети план на Г. Раковски за освобождение на България от името на Върховното началство – “Привременен закон за народните горски чети през 1867-о лето“. Документът представлява връх в идеята на Г. Раковски за въоръжена борба чрез чети като основа за всенародно въстание.

1867 г. 9 октомври. Г. Раковски умира в Букурещ.

 

Политическа дейност на Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство:

 

1858 г. 28 май. Одеското българско настоятелство е утвърдено с императорски указ като благотворително общество, подчинено на руския Свети синод и херсонския архиепископ.

1862 г. Епитропията в Букурещ се преименува в Добродетелна дружина. Нарича се още Комитет на старите. Главни дейци – Христо Георгиев Недев, Маринчо Бенли, Георги Шопов, Михаил Колони, д-р Петър Протич, Васил Рашеев, д-р Георги Атанасов, Иван хаджи Бакалоглу, Найден Геров.

1866 г. Във връзка с подготовката на антитурски съюз между Сърбия, Гърция и Черна гора възниква плана на руския посланик в Цариград генерал Николай Игнатиев за “Югославянско царство“ начело със Сърбия. С него се предвижда да се намали влиянието на западните сили на Балканите и да се усили руското влияние върху балканските народи. Към идеята се присъединяват Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. В рамките на външнополитическия си курс за издигане като обединител на балканските славяни през 1866–1868 г. Сърбия се стреми да образува балкански съюз, като подписва договори с Черна гора, Гърция и Румъния и желае да привлече и българите на своя страна.

1867 г. 14  януари. След преговори със сръбски държавници в духа на плана на генерал Игнатиев Добродетелната дружина изготвя “Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. Предвижда се създаване на федеративна държава на двата народа начело с династията на Обренович.

1867 г. 5-7 април. Членове на Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство обсъждат на събрание руската идея за “Югославянско царство“ и приемат “Проекто-протокол за създаване на Югославянско царство“. За действия по проекта се избира настоятелство, в което влизат Христо Георгиев Недев, д-р Георги Атанасович, Михаил Колони, д-р Димитър Протич, Стефан Иванов, Георги Николопуло и Димитър Гикулеску.

1867 г. април-август. Чети на П. Хитов с подвойвода Жельо Чернев, знаменосец Васил Левски, писар Иван Кършовски (април – май) и Ф. Тотю със знаменосец Никола Странджата (май – август). Изпратени са с материалната подкрепа на Добродетелната дружина. Целта на четите е да установят настроенията вътре в българските земи и да покажат готовността на българите за въстание.

1867 г. май. Преговори на П. Шопов и М. Колони, членове на Добродетелната със сръбския княз Михаил Обренович и министър-председателя Илия Гарашанин, които обещават подкрепа на българското освободително движение. В крайна сметка Сърбия не подписва “Проекто-Протокола за създаване на Югославянско царство”.  

1867 г. август-септември. По споразумение между сръбското правителство и Добродетелната дружина в Белград започва формирането на Втората българска легия. Към Артилерийската школа е открито военно училище за български доброволци. Общият брой надхвърля 200 души. Издръжката е поета от руското правителство.

1867 г. 26 август. Сърбия и Гърция сключват договор за общи действия срещу Османската империя. Договорът предвижда присъединяване на български земи към двете държави – разширение на Сърбия в земите до р. Искър и присъединяване на Тракия до Стара планина към Гърция..

1868 г. юни. Сръбското правителство поема курс към сближаване с Австро-Унгария, разграничава се от руските планове на Балканите и разпуска Втората българска легия.

1869 г. 9 януари. Мемоар “Българският народ пред конференцията в Париж“ на Добродетелната дружина до конференцията на великите сили в Париж по критския въпрос с предложение за автономия на българите и българо-турска дуалистична държава. Мемоарът предизвиква остри осъждания от страна на революционната емиграция.

 

 

Дейност на ТБЦК:

 

1866 г. 11 февруари. Преврат в обединените княжества Влашко и Молдова. От престола е свален княз Йон Александър Куза. На престола е поканен германският принц Карл Хоенцолерн. Влошаване на отношенията между Високата порта и Букурещ. На Дунава са струпани турски войски.

1866 г. май (според други автори през март). След преговори с новите румънски власти се основава Таен български централен комитет (ТБЦК) начело с Иван Касабов. С новите румънски власти се приема акт за “Свещена коалиция между румънците и българите”. Целите на комитета са изложени в “Основно законоположение на народните тайни комитети“ и предвиждат “освобождението на отечеството с кой да е начин и средство, т. е. възстановяване на Българското царство самостоятелно, под зависимост от Портата или чрез конфедерация (съюз) със съседните народи“. ТБЦК не изключва и действия за подготовка на въоръжена въстание. В ТБЦК съжителстват две крила – умерено (П. Кисимов, Ив. Грудов, Ив. Адженов) и радикално (Ив. Касабов, К. Цанков), които търсят различни пътища към освобождението на България. Създаване на комитети в Румъния, Одеса и България (Търново, Свищов, Русе и други селища). Революционна пропаганда от вестника на ТБЦК “Народност“(1867–1869). Започва изграждане на комитети в Румъния, Русия и в българските земи (Търново, Шумен, Свищов, Русе и др. селища).

1866 г. юли. След уреждане на отношенията с Турция новите румънски власти се отказват акта за “Свещена коалиция между румънците и българите”. ТБЦК  остава да съществува като самостоятелна революционна организация.

1866 г. декември. ТБЦК издава брошурата “България пред Европа в края на 1866 г.“ на български и френски език, с която да привлече вниманието към съдбата на българите. Автор на брошурата е Пандели Кисимов.

 1867 г. 3 март. Мемоар (Припомнювание) на ТБЦК до султан Абдул Азис с предложение за дуалистична българо-турска държава, по подобие на току що създадената двуединна Австро-Унгария. Със специални допълнения Мемоарът е изпратен и до руския император Александър II, френския император Наполеон III, пруския крал, пруския канцлер Ото фон Бисмарк и до редакциите на влиятелни европейски вестници с молба за съдействие за разрешаването на българския въпрос. В тези мемоари ТБЦК критикува политиката на Европа към българите и заявява, че е по-добре Европа да подтикне Високата порта да предостави автономия на българите, вместо те да се вдигнат на въоръжено въстание. Мемоарът иска султанът да провъзгласи автономия на българите в рамките на реформираната Османска империя. България трябвало да се отдели като отделна конституционна държава със свое народно събрание, правителство, войска, съдилища, независима църква, общинско самоуправление, свобода на печата и личността, веротърпимост и др. демократични свободи. Турският султан ще носи титлата “цар на българите”.

 

Други революционни акции:

 

1867 г. февруари. Л. Каравелов се установява в Белград като кореспондент на славянофилския в. “Голос“ и други руски вестници.

1867 г. май – юни. Л. Каравелов, заедно с войводите Ив. Кулин, дядо Ильо и Цеко Петков основава в Белград Български революционен комитет в състав от 12 души с цел подготовка на чети и въоръжено въстание в българските земи. Изработен е устав (“Закон и наредба”) от 17 точки. Комитетът участва в подготовката на т.нар. Зайчарска чета от 500 души, която обаче не може да премине границата поради промяната на сръбската политика.

1867 г. 1 юни. Л. Каравелов издава в Белград “Прокламация към българския народ“, с която го призовава да се вдигне на оръжие. В Прокламацията е издигнат лозунга “Свобода или смърт”.

1867 г. Никола Войводов и Цвятко Павлович, войвода и знаменосец на подготвяната в Сърбия чета са открити от турците на австрийския параход “Германия” в Русе и след престрелка загиват. Четата не успява да премине границата.

1868 г. юни. След разпадането на ТБЦК в Букурещ Иван Касабов, Димитър Ценович, Константин Чокан, Спиро Константинов и др. образуват “Българско общество“ като наследник на ТБЦК. Печатен орган на “Българско общество е вестник “Народност”. Прекратява съществуването си в началото на 1869 г.

1868 г. 6-18 юли. Прехвърляне на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (127 души). Подготвена е с материалната помощ на “Българското общество“. Четата носи “Прокламация“ на Иван Касабов от “Привременно правителство в Балкана“, с която се призовават българите да последват четата. По същото време Иван Касабов отправя Адрес до посланиците на великите сили в Цариград, с който се иска намеса на Европа за създаване на независима България. Отправен е и Мемоар до султана, с който се предупреждава, че ако не се предостави независимост на българите, народът ще се вдигне на въстание. Разгром на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

1868 г. 11 декември. С паричната помощ на “Българското общество“ В. Левски започва първата си обиколка в българските земи.

1869 г. 24 февруари В. Левски се завръща в Букурещ от първата си обиколка из българските земи.

1869 г. пролетта. След разпадането на “Българското общество” Ив. Касабов, Кириак Цанков, Димитър Ценович, Иван Кършовски и др.създават групата  “Млада България“ с печатен орган вестник “Тъпан”.От името на “Млада Блъгария” през май са изпратени двама делегати (Теофан Райнов и Р. Гръблев) за разговори с руските революционери Александър Херцен и Михаил Бакунин в Женева и Джузепе Мацини в Лондон.

1875 г. 30 септември. Христо Ботев подава оставка от БРК. Преди това на 14 септември спира издаването на в. “Знаме“.

1875 г. 1 октомври. Събрание на БРК – спорове сред членовете. Ф. Тотю и Ст. Стамболов са натоварени да започнат подготовка на ново въстание. Неспособен обаче да осъществява дейност след провала на Старозагорското въстание, БРК се саморазпуска.

1875 г. 11-12 ноември. Създаден е Гюргевският комитет. Състав от 15–17 души. Главни дейци – Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Иван Хаджидимитров, Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Тодор Петков-Чорбаджи, Никола Мартинов-Черноводенеца, Никола Обретенов, Христо Караминков-Бунито.Допълнително привлечени и допуснати само до някои заседания – Иваница Данчев, Георги Обретенов, Георги Измирлиев-Македончето, Никола Славков, Никола Славков, Георги Бенковски. Заседанията се провеждат в наета под наем къща (казарма) от Д. Горов и Ив. Стоянов.

1875 г. 11–12 ноември – 25 декември. Заседания на Гюргевския комитет. Създаване на пет революционни окръга. Ръководство на Първи революционен окръг – Стефан Стамболов с помощници Христо Караминков и Георги Измирлиев. Сливенски окръг – главен апостол Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Войводата Стоил Вучков. Врачански окръг – Стоян Заимов с помощници Никола Обретенов и Никола Славков. Пловдивски окръг – Панайот Волов с помощници Георги Бенковски (Гаврил Хлътев) и Георги Икономов. На практика не се определя ръководство за Софийски окръг и там не се провежда подготовка.

1875 г. 25 декември. Разпускане на Гюргевския комитет.

1876 г. началото на годината. Апостолите се прехвърлят в България.

1876 г. април. Георги Живков заминава за Белград, за да съгласува избухването на въстанието в България с очакваната сръбско-турска война.

1876 г. 10 април. Решение за сформиране на чета в помощ на Врачанския революционен окръг. След отказа на Ф.Тотю и П. Хитов, четата е оглавена от Ботев.

1876 г. 12, 28 април, 14 май. До Екзархията са стигнали сведения за революционното раздвижване в българските земи. Новосъздадената българска църква се намира в сложно положение, тъй като не може да подкрепи подготвяното въстание и трябва да запази добрите си отношения с правителството. Ето защо тя изпраща няколко послания в към епархиите си със съвети към българите да са покорни и да живеят в любов с мюсюлманите. В този дух изпращат послания и епархийските владици. Смесените съвети към казите също изпращат уведомителни писма до свещениците и населението в този дух

1876 г. 14–16 април. Общо събрание в местността Оборище (недалеч от с. Мечка) – присъстват 64 делегати от 55 селища, утвърждаване плана на въстанието (отбранителни боеве в няколко укрепени места), дата (1 май), извънредни пълномощия на апостолите, Г. Бенковски е избран за главен апостол, Панагюрище – център на въстанието. Специална комисия, начело с Г. Бенковски трябва да изработи оперативния план на въстанието и да уточни датата на въстанието.

1876 г. 17 април. Военната комисия заседава в Панагюрище. Решение за повсеместно въстание с укрепени лагери и четнически действия, опожаряване на Пловдив, Пазарджик и др. Селища. Гарантиране живота на мирното турско население. Начало на въстанието - 1/134 май, но при извънредни обстоятелства и по-ранно избухване.

1876 г. след 16 април. Участникът в събранието в Оборище Ненко Стоянов Терзийски от с. Балдево уведомява властта в Пазарджик и Пловдив за подготвяното въстание.

.

 

Въстанието в Панагюрски окръг:

1876 г. 19 април. От Пазарджик към Панагюрище е изпратен кърсердаря Ахмед ага с 20 заптиета. От Пловдив към Копривщица е изпратен кърсердаря Неджиб ага с 14 заптието.Задачата на двамата е да арестуват бунтовните елементи в двете селища.

1876 г. 20 април. Неуспешен опит за арест на Т. Каблешков. Избухване на въстанието в Копривщица. “Кървавото писмо“.

1876 г. 20 април. Избухва въстанието в Панагюрище, създава се Временно правителство, начело с Павел Бобеков, за комендант е назначен Иван Соколов. Разпратено е “Възвание към българския народ“. Изграждане на землени укрепления за отбраната на града.

1876 г. 20–22 април. Въстанието избухва в околните села, общо в окръга въстават 32 селища.. Действията на “Хвърковатата чета“ на Г. Бенковски – подпомагане на въстаниците от отделни селища, разрушаване на ж.п. мост между Саранбей и Белово, прекъсване линията и телеграфа,опожаряване на станцията на гара Белово.

1876 г. 21 април. Избухва въстанието в Брацигово.

1876 г. 22 април. Изграждане на лагер при Еледжик, начело с Гене Телийски и Теофил Бойков.

1876 г. 22 април. Потушаване на въстанието в Стрелча.

1876 г. 22 април. Избухва въстанието в Батак. Селото се подготвя за отбрана.

1876 г. 23 април. Избухва въстанието в Перущица.

1876 г. 25–26 април. Тосун бей потушава въстанието в Клисура.

1876 г. 26–30 април. Потушаване на въстанието в Панагюрище от 3000 редовна турска армия.

1876 г. 30 април - 5 май. Батак е обсаден от множество башибозуци, начело с Ахмед ага Барутанлията. Въстаниците оказват слаба съпротива и след преговори предават оръжието си. Над 4000 мъже, жени и деца са изклани в училището и църквата “Св. Неделя”.

1876 г. 30 април – 6 май. Брацигово е обкръжено от турска войска и башибозук. След преговори и откуп селото се предава. Арестуваният ръководител на въстаниците Васил Петлешков е подложен на мъчения между два запалени огъня, за да издаде другарите си. Отведен към Пловдив, по пътя Васил Петлешков поглъща отрова и е доубит от заптиетата.

1876 г. краят на април. Турското правителство изпраща срещу въстаниците 10 000 редовна армия. Въоръжени са 80 000 – 100 000 башибозуци, действащи като нередовна войска.

1876 г. 1 май. При Копривщица пристига 5000 турска войска и башибозуци. Копривщица се предава срещу откуп.

1876 г. 1 май. 3000 турска войска, башибозуци и черкези превземат лагера при Еледжик.

1876 г. 2 май. Остатъците от “Хвърковатата чета” се насочват към връх Лисец над Панагюрище. Гледайки опожареното Панагюрище, Бенковски изрича знаменитата си фраза - “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда”. Четата се разпръсква. Г. Бенковски, З. Стоянов и няколко четници се насочват към Балкана в опит да се прехвърлят в Румъния.

1876 г. 1 май. Срещу голям откуп Копривщица е спасена от грабежи.

1876 г. 1 май. Превземане на въстаническия лагер на в. Еледжик.

1876 г. 1 май. Перущица се отбранява срещу башибозуци и редовна турска войска. В църквата “Св. Архангел Михаил” се събират останалите въстаници със семействата си. К. Чистеменски и С. Гинев убиват жените и децата си и се самоубиват.

1876 г. 12 май. Г. Бенковски е убит в засада в местността Костина в Тетевенския Балкан. Отец Кирил и Стефо Далматинеца са пленени. Захари Стоянов успява да се укрие, но по-късно и той попада в ръцете на турците.

1876 г. 26 май. Малка чета от оцелели въстаници от Панагюрище и Копривщица, сред които Панайот Волов, Павел Бобеков, Тодор Каблешков, Георги Икономов и др. е разбита от пурците.  Спасилите се Панайот Волов и Георги Икономов се удавят в р. Янтра при с. Бяла, Русенско, опитвайки се да се прехвърлят в Румъния.

1876 г. 2 юни. Заловен от турците, Тодор Каблешков се самоубива в конака в Габрово.

 

Въстанието в Търновски окръг:

1876 г. 23 април. В Търновски окръг властта започва поредица от арести, за да предотврати избухване на въстание. Ст. Стамболов е принуден да се укрие в с. Самоводене.

1876 г. 26–27 април. В Търновски окръг се взема решение за избухване на въстанието на 28 април Част от ръководството на І рев. окръг в Горна Оряховица (Иван Семерджиев, Георги Измирлиев и др.) са арестувани от властите. Арести са извършени и в Търново, Севлиево, Троян. Въстание избухва в района на Бяла Черква, Михалци и Мусина.

1876 г. 28 април. В с. Мусина се формира чета, водена от поп Харитон Халачев с военен ръководител Петър Пармаков. Четата от 192 души се насочва към Габровския Балкан.

1876 г. 29 април - 7 май. По пътя към Балкана четата на поп Харитон отсяда в Дряновския манастир, където е застигната от турска войска. Започват неколкодневни боеве. Поп Харитон ослепява при взрив на барут. На 7 срещу 8 май при опит да се оттеглят, четниците са разбити. П. Пармаков и други са убити, Бачо Киро Петров и 47 други четници са пленени.

1876 г. 1 май. Избухва въстанието в с. Кръвеник и Ново село.

1876 г. 1–11 май. Боеве на четата на  Цанко Дюстабанов в Батошево, Кръвеник и Ново село и тази на Христо Патрев и Тодор Кирков в Тревненско. Жестокости на редовната турска войска и бошибозук в Габровско, Севлиевско, Троянско, Тревненско.

 

Въстанието в Сливенски окръг:

1876 г. 3-13 май. В местността Куш бунар в Сливенския Балкан се формирана четата на войводата Стоил Вучков, Иларион Драгостинов и Георги Обретенов от 72 души. Четата вдига на въстание с. Неково и Жеравна. През следващите дни води тежки боеве с преследващите я редовна войска и бошибозук. Загиват ръководителите и много четници. Част са заловени и по-късно обесени.  

1876 г. 11-17 май. На 11 май черкези и турци-башибозуци се опитват да нападнат мирното село Бояджик, Сливенско. Селяните се въоръжават и ги отблъскват. Ямболският каймакамин е уведомен от нападателите, че селяните са въстанали. Той вика на помощ войска, начело с Шевкет паша. Без да изслуша делегация от селяните, пашата дава заповед за нападение. Селото е разграбено и опожарено, избити са над 2000 селяни, включително старци, жени и деца. Малка част от жителите успяват да избягат.

 

Въстанието във Врачански окръг:

1876 г. краят на април. Във Враца пристига редовна турска войска. Ръководителите на окръга се колебаят да обявят въстанието и решават да чакат преминаването на четата на Хр. Ботев от Румъния.

1876 г. 18-19 май. Стоян Заимов и ръководителите на въстанието във Врачански окръг се събират в църквата “Възнесение”, но поради турската войска в града не вдигат въстание. Ст. Заимов успява да избяга в Румъния.

 

Въстание в Македония:

1876 г. 8 май. Избухва въстание в с. Разловци, Пиянечко (Източна Македония). Въстаналите селяни сформират чета начело с Димитър Попгеоргиев и Стоян Разловски, но свиканият башибозук и редовна войска я разбиват. Следват масови арести.

 

Четите:

1876 г. 5 май. Хр. Ботев издава първия и единствен брой на в-к”Нова България”, в който приветства избухналото въстание.

1876 г. 16-27 май. Близо до Тутракан през Дунава преминава четата на Таньо Стоянов в състав от 20 души. Целта на четата е да се придвижи към Сливенския Балкан в помощ на тамошните въстаници. Преследвана от турците четата е разгромена в Османпазарско (близо до Попово).

1876 г. 16–17 май. Завладяване на кораба “Радецки“и слизане на четата на Хр. Ботев в Козлодуй. Четата е от 205 души начело с Христо Ботев, военен комендант – Никола Войновски, знаменосец – Никола Симов-Куруто, членове на щаба – Давид Тодоров, Георги Апостолов, Димитър Икономов, Никола Обретенов, поп Сава Катрафилов и др.

1876 г. 18 май. Битка на четата на Хр. Ботев при Милин камък.

1876 г. 20 май/1 юни. Смъртта на Хр. Ботев на в. Вола. Четата се разпръсква и мнозинството от четниците са убити или заловени.

1876 г. 12-31 юли. Петдесетина от събралите се българи доброволци в Сърбия под ръководството на Сидер Грънчаров организират чета, която на 12 юли преминава границата. С. Грънчаров смята, че четата на Хр. Ботев още действа и въстанието в Средногорието продължава. След продължителен преход около вр. Мургаш четата е разгромена от турска потеря.

 

Събитията след въстанието:

1876 г. 25 април/6 май. На 24 април/6 май в Солун българска девойка е отвлечена от турци и намира спасение в колата, а по-късно в дома на Периклес Лазаро, американски вицеконсул в Солун. На следващия ден въоръжена тълпа турци напада френския консул Жюл Мулен и англичанина Хенри Абът (германски консул в Солун) и ги пребива до смърт. Инцидентът засилва напрежението във връзка с въстанието в Тракия.

1876 г. 1 май. Във връзка с въстанието в Босна и Херцеговина Русия, Австро-Унгария и Германия подписват в Берлин меморандум за реформи в Османската империя.

1876 г. 17/29 май. Преврат на реформистката група “Нови османи“ под ръководството на Мидхат паша. Султан Абдул Азис (1861–1876) е свален, на престола застава племенникът му Мурад V (1876 г.). Съпротива на привържениците на Абдул Азис на предлаганите законодателни промени и въвеждане на конституция в империята.  

1876 г. 18/30 юни. Обявена е война между Сърбия, Черна гора и Турция.

1876 г. 8 юли. Райхщадско споразумение между Русия и Австро-Унгария във връзка с Източната криза (подписано в замъка Райхщад (Закупи), в Чехия).

1876 г. 10 юли. Създаване на Българско централно благотворително общество (БЦБО) в Букурещ. Членове – Кириак Цанков, Петър Енчев, Иван Грудов, Георги Золотов, Иван Вазов, Олимпий Панов, Стефан Стамболов. Програма – възстановяване на българската държава в България, Тракия и Македония с помощта на Русия и Сърбия. Набиране на 2500 доброволци за сръбско-турската война. План за ново въстание в България посредством силни четнически отряди от Сърбия и Русия. Подкрепа на БЦБО на руската политика за разрешаване на кризата.

1876 г. 10 юли. Създаване на “Българско човеколюбиво настоятелство“ от дейци на Добродетелната дружина в Букурещ, начело с митрополит Панарет Рашев, финансова помощ на обиколката на Драган Цанков и Марко Балабанов.

1876 г. юли – август. Анкетна комисия на Х. Дюпюи, английски вицеконсул в Одрин и У. Беринг, втори секретар в английското посолство в Цариград. Въпреки че са настроени протурски, двамата английски дипломати дават сведения за турските жестокости при потушаването на Априлското въстание.

1876 г. юли – ноември. Анкетна комисия на американския генерален консул в Цариград Юджийн Скайлър, придружен от Дженюариус Макгахан, кореспондент на английския вестник “Дейли Нюз“. Към тяхната обиколка във въстаналите области се присъединява и руският вицеконсул в Пловдив княз Церетелев. Скайлър написва своя предварителен доклад за турските зверства на 10 август. Данни за турските жестокости, опиращи се на доклада на Скайлър, изнася Макгахан в серия статии в “Дейли Нюз“. На 20 ноември Скайлър завършва окончателния цялостен доклад, в който излага причините за въстанието, провеждането му и броя на жертвите от потушаването на въстанието. Този доклад потвърждава и допълва статиите на Макгахан и оказва силно въздействие върху дипломацията на великите сили. За кратко време Ю. Скайлър става един от най-добре осведомените експерти за България.

1876 г. 2 август. Цариградските българи съставят Меморандум за автономия на български народ (“силите, покровителки на християните на Изтока, да се застъпят, щото той (българският народ) да добие правото да се управлява в бъдеще сам“). Драган Цанков и Марко Балабанов през лятото и есента обикалят столиците на великите сили (Англия, Франция, Германия, Италия, Русия, Австро-Унгария).

1876 г. 5 август. Руският външен министър Горчаков предлага свикване на европейска конференция за Източния въпрос.

1876 г. 19/31 август. Смяна на престола в Цари-град. На мястото на психически болния  Мурад V на престола застава брат му Абдул Хамид II (1876–1909). Той дава обещание на групата на Мидхат паша да въведе конституционно управление.

1876 г. есента – началото на 1877 г. Широка обществена акция в Европа и Русия в защита на българите.

1876 г. септември. Брошурата на Уйлям Гладстон “Българските ужаси и Източният въпрос“. Преиздадена през 1877 г. под заглавие “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г.“

1875–1878 г. Източна криза, възникнала във връзка с националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина и в българските земи на Османската империя, както и с официалния банкрут на Османската империя. Кризата е един от върховните моменти в развитието на Източния въпрос поради засилените противоречия между европейските велики сили. Избухналото през лятото на 1875 г. въстание в Босна и Херцеговина, подкрепено от Сърбия и Черна гора, застрашава интересите на Австро-Унгария, която се бои от образуването на голяма славянска държава на Балканите. Русия се стреми да подпомага освободителното движение на южните славяни като преграда за австро-унгарската експанзия на юг и за да облекчи русите планове за господство в Проливите. Кризата се изостря след жестокото потушаване на Априлското въстание.    

1876 г. 17/29 май. Преврат на реформистката група “Нови османи“ под ръководството на Мидхат паша. Султан Абдул Азис (1861–1876) е свален, на престола застава племенникът му Мурад V (1876 г.). Съпротива на привържениците на Абдул Азис на предлаганите законодателни промени и въвеждане на конституция в империята.  

1876 г. 18/30 юни. Сърбия и Черна гора обявяват война на Османската империя.

1876 г. 8 юли. Райхщадско споразумение  между Русия и Австро-Унгария във връзка с Източната криза (подписано в австрийския замък Райхщад). Споразумението предвижда неутралитет на двете държави в започналата война на Сърбия и Черна гора срещу Османската империя. При евентуална победа на империята се предвижда възстановяване на статуквото и административни реформи в Босна и Херцеговина. При победа на двете славянски държави, според руската версия, те трябва да получат голяма част от Босна и Херцеговина, а останалата част от двете провинции да премине към Австро-Унгария. Според австрийската версия, Сърбия и Черна гора получават само малка част от Босна и Херцеговина, докато по-голямата част преминава към Австро-Унгария. В австрийската версия се съдържа и искането Русия да не подпомага образуването на голяма славянска държава на Балканите. Австро-Унгария се съгласява Русия да получи Южна Бесарабия, която й е отнета съгласно Парижкия мирен договор (1856 г.). При разгром на Османската империя, според руската версия, България и Румъния трябва да образуват независими княжества, а според австрийската – да получат автономия в рамките на Османската империя заедно с Албания. Предвижда се също Гърция да получи Тесалия, Епир и Крит, както и възможност Цариград да стане свободен град. Поради настъпилите промени в развитието на Източната криза през януари 1877 г. Райхщадското споразумение е заменено от подписана в Будапеща руско-австрийска конвенция.

1876 г. 5 август. Руският външен министър Горчаков предлага свикване на европейска конференция за Източния въпрос.

1876 г. 19/31 август. Смяна на престола в Цариград. На мястото на психически болния Мурад V на престола застава брат му Абдул Хамид II (1876–1909). Той дава обещание на групата на Мидхат паша да въведе конституционно управление.

1876 г. есента – началото на 1877 г. Широка обществена акция в Европа и Русия в защита на българите.

1876 г. септември. Брошурата на Уйлям Гладстон “Българските ужаси и Източният въпрос“. Преиздадена през 1877 г. под заглавие “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г.“

1876 г. 20 октомври. Указ за създаване на Българско опълчение към руската армия.

1876 г. 19/31 октомври. След разгром на сръбските войски Русия изпраща ултиматум на Турция за спиране на военните действия и започване на преговори за примирие със Сърбия. В Русия е обявена частична мобилизация в помощ на Сърбия.

1876 г. 23 декември – 20 януари 1877 г. Цариградска конференция на великите сили. Проект за автономни български области (вилаети). Обявяване на турската конституция. Заключителният протокол на конференцията и българският въпрос – създаване на два вилаета. Източният вилает включва Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски, Пловдивски санджак и Елховска, Свиленградска и Лозенградска каза. Западният вилает обхваща Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски и една част от Серски санджак и казите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур. Обособяване на мюсюлманското и християнското население в различни кантони. Начело на вилаетите – валия християнин, назначаван за 5 години със съгласието на великите сили и областно събрание със срок на действие от 4 години с членове без разлика на вяра и народност. Вилаетите обхващат практически всички територии, населени с българи – фактическо признаване на етническите граници на българския народ от великите сили. Неуспех на конференцията. Оттегляне на посланиците на великите сили от Цариград.

1877 г. 3/15 януари. Руско-австрийска конвенция, подписана в Будапеща, уреждаща условията на австро-унгарския неутралитет в подготвяната от Русия война срещу Османската империя. Новата конвенция допълва Райхщадското споразумение между двете държави. Русия дава съгласието си Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да се предаде на Русия Южна Бесарабия. Русия се съгласява също да не съдейства за образуването на голяма славянска държава на Балканския полуостров.

1877 г. началото. Създаване на първите три батальона на Българското опълчение в Кишинев.

1877 г. 16/28 февруари. Османската империя и Сърбия подписват мирен договор на основата на статуквото.

1877 г. 19/31 март. Лондонски протокол, изразяващ исканията на великите сили за провеждане на реформите, изработени на Цариградската конференция и мирно разрешаване на Източната криза.

1877 г. 29 март/10 април. Султанът отхвърля Лондонския протокол.

1877 г. 12/24 април. Руският император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война на Османската империя.

1877 г. 12/24 април. Началото на бойните действия на Кавказкия фронт. До средата на май руските войски превземат Баязид, Ардахан и блокират крепостта Карс.

1877 г. 12/24 април. Апел на БЦБО към българите за въоръжаване и помощ на руските войски.

1877 г. 14/26 април. Русия сключва конвенция с Румъния за преминаване на нейните войски през румънска територия и нейно участие във войната с корпус от 40 000 души.

1877 г. 14 април. Във връзка с Руско-турската война екзарх Антим I е свален и заточен.

1877 г. 24 април. За нов български екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф.

1877 г. 6/18 май. Българското опълчение в Плоещ получава знаме, подарено от жителите на град Самара. Опълчението се състои първоначално от 6, а по-късно от 12 дружини с обща численост около 10 хиляди души. То е въоръжено със средства на емиграцията и славянските комитети. Командва се от ген. Столетов.

1877 г. 10/22 юни. Десант на отряд от Дунавската армия под командването на ген. Ап. Цимерман при Галац за заблуждаващи действия в Северна Добруджа. При настъплението си отрядът стига до линията Черна вода – Кюстенджа.

1877 г. 15/27 юни. Основен десант на части от Дунавската армия при Свищов.

1877 г. 26 юни/7 юли. Освобождаване на Търново.

1877 г. 2/14 юли. Превземане на Никопол.

1877 г. краят на юни-началото на юли. С 37 000 души и 70 оръдия от Видинската крепост Осман паша организира отбраната на Плевен.

1877 г. 7/19 юли. Овладяване на Шипченския проход.

1877 г. 8/20 юли. Първа атака на Плевен. Руснаците дават около 2500 убити и ранени.

1877 г. 10/22 юли. Освободена е Стара Загора.

1877 г. 18/30 юли. Втора атака на Плевен. Руснаците дават около 7000 убити и ранени.

1877 г. 19/31 юли. Битка при Стара Загора. Частите на Предния отряд се изтеглят на Шипка.

1877 г. краят на юли. След няколко сражения Източният отряд изгражда отбранителна линия срещу опитите на превъзхождащите сили от укрепения четириъгълник (Русе, Силистра, Шумен, Варна) да напреднат на запад.

1877 г. 9/21–11/23 август. Сражения при Шипка. Провал на турския план за преминаване на Балкана.

1877 г. 31 август/11 септември. Трета неуспешна атака на Плевен. Загубите на руснаци и румънци достигат 15 000 души убити и ранени.

1877 г. 5/17 септември. Нов, последен опит на отрядите на Сюлейман паша да преминат през Шипченския проход. След неколкочасов бой те са принудени да отстъпят.

1877 г. октомври. Действия на ген. Гурко при Горни Дъбник и Телиш за блокиране на връзките на Плевен. Изграждане на пълна блокада на града.

1877 г. октомври. Сърбия и Черна гора се включват във войната.

1877 г. октомври – ноември. Кавказката армия превзема Карс и се насочва към Ерзерум.

1877 г. 28 ноември/10 декември. Осман паша се опитва да пробие блокадата на Плевен без успех. На другия ден (30 ноември/11 декември) е принуден да капитулира с около 43 000 офицери и войници.

1/13 декември. Сърбия обявява война на Османската империя.

1877 г. 23 декември/4 януари 1878 г. Освободена е София.

1877 г. 27–28 декември/8–9 януари 1878 г. Ген. Радецки разбива при Шипка – Шейново Вейсел паша.

1878 г. 4/16 януари. Освободен е Пловдив.

1878 г. 8/20 януари. Одрин е превзет от руски войски.

1878 г. 14 януари. Англия предупреждава, че мирният договор трябва да се съгласува с великите сили. В началото на февруари английски кораби преминават Дарданелите и навлизат в Мраморно море.

1878 г. 19/31 януари. Подписано е Одринско примирие.

1878 г. 31 януари. Австро-Унгария смята, че са нарушени договореностите по Райхщадското споразумение от август 1876 г. и руско-австрийската конвенция от януари 1877 г. и иска свикването на международен конгрес.

1878 г. 1 февруари. Русия дава принципно съгласие за провеждане на международна конференция.

1878 г. 19 февруари/3 март. (Датата е подбрана специално – на 19 февруари 1855 г. Александър II се възкачва на престола, на 19 февруари 1861 г. подписва манифеста за освобождаването на крепостните селяни, за което е наречен Цар Освободител.) Сключен е предварителен мирен договор в Сан Стефано. Договорът съдържа 29 члена. С чл. 1-5  се дава независимост на Черна гора, Сърбия (която получава Нишката област) и Румъния (която получава Северна Добруджа като компенсация за южната част на Бесарабия, която се присъединява към Русия). Чл. 6–11 се отнасят за новосъздаденото Княжество България: то е признато за автономно, трибутарно княжество с християнско правителство и народна милиция. В границите  му се включват териториите от Мизия, Тракия и Македония, заселени с компактно българско  население. Границите на княжеството с известни изключения са идентични с тези на Българската екзархия, създадена през 1870 г., и с проекта, изработен от великите сили на Цариградската конференция от 1876 г. Князът на България се избира от нейното население и се одобрява от султана със съгласието на великите сили. Препоръчва  се събрание от български първенци да изработи Органически устав (конституция) на княжеството. Новото управление се въвежда за срок от 2 години под надзора на руски комисар. За същия период от време в княжеството остават руски войски за поддържане на реда. България трябва да плаща годишен данък на Османската империя, която няма право да държи войски на територията на княжеството, но може да прекарва войски и бойни материали по определени пътища. Всички османски крепости  в княжеството подлежат на разрушаване. Мюсюлманските изселници запазват недвижимите си имоти. Чл. 12 и 13 уреждат корабоплаването по река Дунав. Според чл. 14 и 15 в Босна и Херцеговина трябва да се осъществят реформи. На о-в Крит, в Епир, Тесалия и другите части на Европейска Турция трябва да се въведат органически устави, гарантиращи правата на християнското население. Чл. 16–20 уреждат обезщетението, което Османската империя трябва да изплати на Русия. От общата сума 1410 млн. рубли се приспадат 1100 млн. рубли за териториите, които империята отстъпва на Русия: Северна Добруджа, част от Североизточна Мала Азия с Ардахан, Карс, Батуми и Баязид. Останалите членове уреждат въпроси, свързани с правата на руските граждански и духовни лица в Османската империя, с военнопленниците, с преминаването на неутралните плавателни съдове през Проливите, с изтеглянето на руските войски. Санстефанският договор е опит от страна на руската дипломация да засили позициите на Русия на Балканите и по Източния въпрос преди началото на Берлинския конгрес, да пропагандира каузата на Русия като загрижена за разрешаването на националните проблеми на българския народ. Срещу договора се обявяват останалите велики сили, най-вече Англия  и Австро-Унгария, както и християнските балкански държави, които възразяват срещу създаването на голяма българска държава, с което се нарушава равновесието на силите на Балканите. Румъния е недоволна и от замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа. Санстефанският договор е посрещнат с въодушевление и възторг единствено от българите, тъй като той възстановява независимата българска държава в максимално възможните етнически граници.    

1878 г. 19 февруари/3 март. Умира княз Черкаски, ръководител на Гражданската канцелария.

1878 г. 18/30 май. Лондонско споразумение между Англия и Русия по основните въпроси на мирния договор. Англия е съгласна Русия да получи Южна Бесарабия, Карс и Батуми. Русия се съгласява новото българско княжество да се ограничи на юг до Стара планина.

1878 г. 6/18 юни. Тайно споразумение между Англия и Австро-Унгария за единни действия на бъдещия конгрес.

1878 г. 1/13 юни. Начало на Берлинския конгрес с участието на Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Италия и Османската империя.

1878 г. 1/13 юли. Подписване на Берлинския мирен договор. Договорът ревизира част от членовете на Санстефанския мирен договор. Съдържа 64 члена. Централно място в клаузите на договора заема българският въпрос. Образува се автономно, трибутарно Княжество България в територията между
р. Дунав и Стара планина и Софийския санджак. Князът на България се избира от населението и се утвърждава от султана със съгласието на великите сили, подписали договора. Събрание от български първенци трябва да изработи Органически устав. До въвеждането на новото управление страната ще се управлява от руски комисар и в нея ще бъдат разположени руски войски. Срокът на Временното руско управление и на престоя на руските войски е 9 месеца. Османската империя няма право да държи войски в княжеството. В него се организира народна милиция. Княжеството признава всички договори, подписани дотогава между Османската империя и други държави. Княжеството ще плаща годишен данък на Османската империя и поема част от държавния й дълг, както и турските задължения към ж.п. компаниите, които имат линии на негова територия. В земите между Стара планина и Родопите се създава нова провинция – Източна Румелия с административна автономия. Неин управител става генерал-губернатор християнин, назначаван от султана със съгласието на великите сили за срок от 5 години. Османската империя има право да разполага свои гарнизони по границите на провинцията. В помощ на генерал-губернатора се създава Областно събрание, избирано от населението. Европейска комисия трябва да изработи Органически устав на Източна Румелия. Македония и останалата част от Тракия остават под пълната власт на султана. В тези области, както и на о-в Крит и в областите, населени с арменци, Османската империя се задължава да осъществи реформи, за да се изравнят правата на християнското и мюсюлманското население. Сърбия, Румъния и Черна гора стават независими държави. Сърбия получава териториално разширение по източната си граница (Нишката област), Румъния – Северна Добруджа за сметка на Южна Бесарабия, която преминава към Русия, а Черна гора излаз на Адриатическо море, но под австро-унгарски контрол. Австро-Унгария получава правото да окупира и да управлява турските провинции Босна и Херцеговина за срок от 30 години и да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава под турско управление. Освен Южна Бесарабия, Русия получава градовете Карс, Ардахан и Батуми със съответните им области. Батуми се обявява за свободно пристанище. Град Баязид с областта му се връща на Османската империя. Договорът предвижда също териториално разширение за Гърция, което да се уреди от специална международна комисия. Гарантира се свободата на корабоплаването по р. Дунав. Берлинският договор потвърждава всички постановки на Парижкия мирен договор от 1856 г., които не са засегнати от него. Договорът подронва авторитета на Русия и влиянието й на Балканите и в Източния въпрос. Договорът е удар върху националните интереси на българския народ, тъй като разкъсва територията, на която той живее, на пет части. Договорът не разрешава и национално-териториалните въпроси на останалите балкански държави и усложнява отношенията между тях. Формално остава в сила до Балканските войни (1912–1913) Някои негови членове отпадат след Съединението на България с Източна Румелия през 1885 г., след отмяната на статута на свободно пристанище на Батуми (1886 г.) и след обявяването на независимостта на България (1908 г.) и на анексията на Босна и Херцеговина (1908 г.) от Австро-Унгария.

1878 г. 19 юли. Бившият руски посланик в Цариград генерал-адютант Николай Игнатиев получава графска титла.

1876 г. септември. Създава се “Канцелария за гражданско управление на освободените земи зад Дунава“ начело с княз Владимир Черкаски. Комисия към канцеларията издава 5 тома “Материали за изучаването на България“.

1877 г. 4/16 юли. Създадена е първата губерния на България с център Свищов, губернатор – Найден Геров, вицегубернатор – Марко Балабанов. До Берлинския договор са създадени 8 губернии (Свищовска, Русенска, Тулчанска, Оряховска, Търновска, Софийска, Пловдивска, Сливенска) начело с руски офицери и български заместници, 56 окръга, околии и общини.

1878 г. 19 февруари/3 март. Подписан е Санстефанския прелиминарен мирен договор. 1878 г. 19 февруари/3 март. Умира княз Владимир Черкаски.

1878 г. февруари – март. Начело на Канцеларията за гражданско управление е ген. Димитрий Анучин.

1878 г. 31 март. Създава се Българска земска войска. През април се свиква първият набор (около 9000 души) в нея. Вторият набор е свикан през август 1878 г. Общо под знамената са събрани над 31 000 души.

1878 г. 8/20 май. Княз Александър Дондуков-Корсаков, назначен за императорски комисар в България пристига в Пловдив. Остава на поста си до май 1879 г.

1878 г. 1/13 юли. Подписване на Берлинския мирен договор. Договорът ревизира част от членовете на Санстефанския мирен договор. Съдържа 64 члена. Централно място в клаузите на договора заема българският въпрос. Образува се автономно, трибутарно Княжество България в територията между
р. Дунав и Стара планина и Софийския санджак. Князът на България се избира от населението и се утвърждава от султана със съгласието на великите сили, подписали договора. Събрание от български първенци трябва да изработи Органически устав. До въвеждането на новото управление страната ще се управлява от руски комисар и в нея ще бъдат разположени руски войски. Срокът на временното руско управление и на престоя на руските войски е 9 месеца. Османската империя няма право да държи войски в княжеството. В него се организира народна милиция. Княжеството признава всички договори, подписани дотогава между Османската империя и други държави. Княжеството ще плаща годишен данък на Османската империя и поема част от държавния й дълг, както и турските задължения към ж.п. компаниите, които имат линии на негова територия. В земите между Стара планина и Родопите се създава нова провинция – Източна Румелия, с административна автономия. Неин управител става генерал-губернатор християнин, назначаван от султана със съгласието на великите сили за срок от 5 години. Османската империя има право да разполага свои гарнизони по границите на провинцията. В помощ на генерал-губернатора се създава Областно събрание, избирано от населението. Европейска комисия трябва да изработи Органически устав на Източна Румелия. Македония и останалата част от Тракия остават под пълната власт на султана. В тези области, както и на о-в Крит и в областите, населени с арменци, Османската империя се задължава да осъществи реформи, за да се изравнят правата на християнското и мюсюлманското население. Сърбия, Румъния и Черна гора стават независими държави. Сърбия получава териториално разширение по източната си граница (Нишката област), Румъния – Северна Добруджа за сметка на Южна Бесарабия, която преминава към Русия, а Черна гора – излаз на Адриатическо море, но под австро-унгарски контрол. Австро-Унгария получава правото да окупира и да управлява турските провинции Босна и Херцеговина за срок от 30 години и да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава под турско управление. Освен Южна Бесарабия, Русия получава градовете Карс, Ардахан и Батуми със съответните им области. Батуми се обявява за свободно пристанище. Град Баязид с областта му се връща на Османската империя. Договорът остава в сила частично до Балканските войни (1912–1913). Някои негови членове отпадат след Съединението на България с Източна Румелия през 1885 г., след отмяната на статута на свободно пристанище на Батуми (1886 г.) и след обявяването на независимостта на България (1908 г.) и на анексията на Босна и Херцеговина (1908 г.) от Австро-Унгария.

Територия на Санстефанска България – 172 000 кв. км. Територия на Княжество България според Берлинския договор – 63 752 кв. км с население 2 007 919 души (данни от 1881 г.). Територията на Източна Румелия обхваща 32 978 кв. км с население 815 951 души.

1878 г. 8/20 юли. Създава се Съвет на императорския комисар с членове ген. П. Гресер, М. Дринов, С. Лукиянов, К. Бух, В. Золотарев, ген. М. Домонтович, А. Тухолка.

1878 г. пролетта и лятото. Жителите на Македония и Одринска Тракия пишат петиции и мемоари против откъсването им от България.

1878 г. лятото и есента. Създаване на комитети “Единство“ – Търново (на 29 август начело със Ст. Стамболов, Л. Каравелов, Христо Иванов Големия, Христо Караминков, Георги Живков, архим. Стефан), Русе (Ив. Вазов), Пловдив (екзарх Йосиф) и др.

1878 г. септември – ноември. Началникът на съдебния отдел към Временното руско управление Сергей Лукиянов изработва проект за Органически устав на Княжество България. За основа на проекта служи румънската конституция ат 1866 г., на Сръбското княжество от 1869 г., които от своя страна се базират на белгийската конституция от 1831 г. Проектът е съгласуван с известни българи и руското правителство. В началото на ноември руският император Александър ІІ одобрява проекта за Органически устав. По-късно специална комисия  променя проекта в либерален дух, съобразен е с парламентарните принципи в Западна Европа.

1878 г. 5 октомври – 25 май 1879 г. Кресненско-Разложко въстание – цели, тактика, противоречия между местните дейци и софийския комитет “Единство“, потушаване на въстанието.

1878 г. 26 ноември. В София е открито Военно училище.

1879 г. 7 януари. Открита е I мъжка гимназия в София.

1879 г. 21 януари. В Русе умира Л. Каравелов.

1879 г. 15 януари. Създава се Народната библиотека.

1879 г. 10 февруари. В Търново се открива Учредителното събрание с 229 делегати (88 избрани, 117 по звание (12 представители на висшето духовенство и 105 председатели на административните съвети и съдилищата), 5 представители на учреждения и дружества и 19 назначени от руския императорския комисар). Прения по “общонародния въпрос“ и изпращане на неофициален Мемоар до великите сили, подписан от 120 народни представители, с искане за единство на българския народ. Оформяне на политически групировки в събранието – “консерватори“ (Тодор Икономов, Марко Балабанов, Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович, Тодор Бурмов) и “либерали“ (Петко Славейков, Драган Цанков, Петко Каравелов).

1879 г. 27 февруари. Учредителното събрание изпраща мемоар до великите сили срещу разпокъсването на България по Берлинския договор.

1879 г. 21 март. Отхвърлен е рапортът на консерваторите за основните принципи на конституцията. Под натиска на либералите започва разглеждането й по членове.

1879 г. 3 април. София е обявена за столица на Княжество България.

1879 г. 16 април. Приема се Търновската конституция, състояща се от 22 глави и 169 члена.

1879 г. 17 април. Първото Велико народно събрание избира Александър Батенберг (5.4.1857, Верона–17.11.1893, Грац) за княз на България. Батенберг произхожда от управляващата династия на херцогство Дармщат, племенник на руския император Александър II, има роднински връзки с управляващата английска династия.

1879 г. 23 май. Създава се Българска народна банка.

1879 г. май – юли. Руските войски напускат България.

1879 г. 24 юни. Княз Александър Батенберг пристига в България.

1879 г. 26 юни. Александър Батенберг полага клетва като княз на България в Търново. През август получава ферман от султана с неговото назначение. Великите сили изпращат в София свои представители с ранг на дипломатически агенти. Скоро след това Сърбия, Румъния и Гърция също изпращат свои дипломатически агенти.

1878 г. януари – юли. Бившият английски офицер и консул във Варна и Бургас Д. Б. Сенклер застава начело на мюсюлмански бунт в Родопите. Целта на бунта е да се дискредитира Временното руско управление и евентуално да се откъсне Родопската област от Източна Румелия. Бунтът е потушен от руските войски с помощта на българското население. Важна роля в потушаването на бунта играе и прочутия Петко войвода.

1878 г. В Пловдив се формира комитет “Единство“.

1878 г. есента. Създаване на 16 гимнастическо-стрелкови дружества. Те са снабдени с оръжия от руската армия, подпомогнати са от руските власти с правилници и инструктори. Целта на гимнастическите дружества е защитата на Източна Румелия от евентуално навлизане на турски войски.

1878 г. есента. Протести на населението от областта срещу Берлинския договор, мемоари, заявление на 864 карловски вдовици, протести срещу директора на финансите Шмит и др.

1878 г. 18 септември – 14 април 1879 г. Назначаване и дейност на Европейската комисия за изработването на Органическия устав. Комисията работи първоначално в Цариград, а от 15 октомври – в Пловдив. Според устава в областта има: генерал-губернатор (главен управител) християнин, назначаван от султана със съгласието на великите сили за срок от 5 години; Областно събрание от 56 души с депутати по избор (36 души, избирани чрез тайно гласуване и с имуществен ценз), служебно положение (ръководителите на религиозните общини (на петте християнски църкви (Цариградската патриаршия, Българската екзархия, арменската църква, католическата и протестантската църква), мюфтията и главния равин), председателите на върховните съдилища, главният финансов контрольор и назначение (10 от най-видните хора, назначавани от областния управител); Постоянен комитет от 10 души, излъчван от Областното събрание – действа по времето, когато Областното събрание няма сесия; Директорат с 6 министри (директори); административно деление на 6 префектури (окръга) – Пловдивска, Пазарджишка, Старозагорска, Сливенска, Хасковска, Бургаска – и 28 кантона (околии). В областта има три официални езика – български, гръцки и турски (официалният език по места е на преобладаващото население) – на практика се налага българският език. Гаранции за основните права и свободи (свобода на словото, печата, събранията, равенство пред законите, защита на частната собственост). Създават се въоръжени сили – милиция и жандармерия с офицери, назначавани от султана. Турция има право да строи крепости и да държи редовни войски в областта – на практика се отказва от това право поради натиск на Русия и Англия. Органическият устав е приет на 14 април 1879 г.

1879 г. 24 април. Руският пратеник ген. Обручев огласява обръщение на руския император Александър II към населението на Източна Румелия. В него се съобщава за съгласието на султана да не въвежда войски в областта.

1879 г. началото на май. Султанско ираде за назначаването на Александър Богориди (Алеко паша) за генерал-губернатор (областен управител) на Източна Румелия.

1879 г. 15 май. В Пловдив пристига новоназначеният генерал-губернатор Александър Богориди. На гарата сменя феса си с български калпак.

1879 г. май. Образува се Централно настоятелство на гимнастическите стрелкови дружества.

1879 г. май. Формиран е първият Директорат от шестима членове – Гаврил Кръстевич (главен секретар и директор на вътрешните дела), Тодор Кесяков (директор на правосъдието), Адолф Шмит (директор на финансите), д-р Георги Вълкович (директор на земеделието, търговията и обществените сгради), Йоаким Груев (директор на народното просвещение), ген. Виктор Виталис (началник на милицията и жандармерията).

1879 г. юли. Руските войски напускат Източна Румелия.

1879 г. 7 октомври. Избори за Областно събрание. В Областното събрание 44 от 56 депутати са българи, в Постоянния комитет 10-те членове са българи.

1879 г. 22 октомври. Започва работа I областно събрание с председател Иван Евстратиев Гешов.

1879 г. 10 декември. Избран е Постоянен комитет начело с Ив. Евстр. Гешов.

1880 г. 10 април. К. Величков и Д. Наумов пристигат в София във връзка с планове за  Съединение под влияние на изострената международна обстановка – спорове между Турция и Гърция и Черна гора по гранични въпроси и идването на Либералната партия на Уйлям Гладстон на власт в Англия. Осъществени са контакти с княз Александър Батенберг.

1880 г. 17 април. Програма за бъдещото обединение на княжеството и областта – решение за образуване на Таен комитет в областта и създаване на народно опълчение в княжеството.

1880 г. 16–19 май. Събрание на дейци от областта в Сливен, изработва се програма за общи действия с княжеството, създаване на Централен и местни комитети, подготовка за военни действия чрез гимнастическите дружества, набиране на средства. Начело на организацията са д-р Георги Странски и Константин Величков.

1880 юни. След консултация с княз Батенберг - мисия на преподавателя от Роберт колеж Стефан Панаретов в Англия във връзка с планираното съединение. Английското правителство не подкрепя акцията. Русия също се изказва против съединение в този момент. След нормализиране на отношенията между Турция, Гърция и Черна гора идеята за Съединение се отлага.

1881 г. май. Оформяне на Либералната (д-р Георги Странски, д-р Стоян Чомаков, Иван Салабашев, Калчо Хаджикалчов, Георги Бенев, Тодор Кесяков и др.) и Народната партия (Ив. Евстр. Гешов, Ив. Ст. Гешов, д-р Георги Хаканов, д-р Георги Янкулов, д-р Христо Стамболски, Михаил Маджаров и др.) в Източна Румелия.

1881 г. май. Избори за Областно събрание. Либералната (Казионна) партия и Народната (Съединистка) партия получават равен брой места в Областното събрание, Постоянния комитет и Директората.

1881 г. юни. Споразумение между участниците в Съюза на тримата императори (Русия, Германия, Австро-Унгария). Трите държави няма да се противопоставят на евентуално съединение на княжеството и Източна Румелия с едновременно присъединяване на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария.

1882 г. краят. В Пловдив е изпратен княжеският политически агент П. Берковски със задача да работи по бъдещото Съединение.

1882 г. 30 декември. С подкрепата на княжеството започва да излиза в. “Съединение“.

1882 г. Идея на английската дипломация за обединение на Източна Румелия с Македония и след това с Княжеството. Идеята е подкрепена от в. “Съединение“.

1883 г. май. Избори за Областно събрание, спечелени от Либералната (Казионната) партия.

1884 г. началото. Митинги в подкрепа на избора на Гаврил Кръстевич за нов областен управител, съпътствани от лозунги за Съединение. Митинги за Съединение и в княжеството. Правителството на Драган Цанков смята момента за Съединение за неподходящ.

1884 г. В княжеството се създават т. нар. Македонски комитети начело с Димитър Петков, Димитър Ризов, капитан Коста Паница и др.

1884г. април. Сондажи на Ив.Ст.Гешов и Хр. Христов за Съединението в Лондон, Париж и Виена. И в трите столици идеята за Съединение е посрещната студено.

1884 г. 6 май. Султанско ираде за назначаване на Гаврил Кръстевич за областен управител.

1884 г. 23 септември. Избори за Областно събрание. Пълна победа на Народната партия след усилена агитация за Съединение. Ръководителите й се отказват от бързи действия за Съединение и получават прозвището лъжесъединисти.

1884 г. 30 септември. Митническо споразумение между княжеството и Източна Румелия. Не влиза в сила, тъй като султанът не издава необходимото ираде.

1885 г. 10 февруари. Създаване на Македонски комитет в Пловдив с председател Захари Стоянов, секретар Иван Андонов, касиер Тодор Гатев, членове: Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев, поручик Ганьо Атанасов, Тома Карайовов. Цел на комитета – пълно национално освобождение и обединение на българския народ. През следващите месеци се създават местни комитети на базата на старите комитети “Единство“ и гимнастическо-стрелковите дружества.

1885 г. март. Македонският комитет в Пловдив издава две възвания към българския народ за въстание в Македония и Одринско.

1885 г. април. Македонският комитет в Пловдив се преименува в Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Изработва се програма и Устав по подобие на БРЦК в Букурещ.

1885 г. 19 май. Честване на 9-годишнината от смъртта на Христо Ботев.

1885 г. 28 май. Започва да излиза в. “Борба“ като неофициален орган на БТЦРК под редакторството на Захари Стоянов. Вестникът упражнява силно влияние върху общественото мнение в областта.

1885 г. 21 юли. Масово честване на 17-годишнината от гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа на Бузлуджа.

1885 г. 25 юли (по други данни на 26 юли). Заседание на БТЦРК в Дермендере. Присъстват и дошлите от княжеството Димитър Ризов и кап. Коста Паница. Избор на нов Централен комитет – Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, Димитър Ризов, кап. Коста Паница. Отказ от действие в Македония и решение за въстание в Източна Румелия на 15 септември със силите на милицията и чети. За акцията са спечелени и офицерите от милицията майор Данаил Николаев, майор Райчо Николов, майор Сава Муткуров, майор Димитър Филов, майор Стефан Любомски, поручик Г. Атанасов и др.

1885 г. юли – август. Сондажи на княз Александър Батенберг в Лондон и Виена за евентуално съединение.

1885 г. 3 август. Разширено заседание на БТЦРК в Дермендере с представителите на местните комитети. Определена е датата на акцията – 15 септември, уточнява се подготовката и агитацията.

1885 г. 10 – 30 август. Маневри на войската на княжеството в Шуменско.

1885 г. 20 август. Среща на княз Батенберг с руския външен министър Н. Гирс в Австро-Унгария. Русия се изказва за запазването на статуквото и следователно против предстоящото Съединение.

1885 г. 23 август. Заседание на БТЦРК за изработване на конкретния план на акцията чрез чети или чрез съвместни действия на милицията и четите. Приема се вторият вариант.

1885 г. 30 август. Княз Батенберг приема представителите на БТЦРК - майор Сава Муткуров и Димитър Ризов, в Шумен и одобрява плана за Съединението.

1885 г. 2 септември. Вълнения в Панагюрище, Голямо Конаре и др. селища. В Панагюрище трима младежи обявяват Съединението с развято знаме, арестувани са, но под натиска на около 2000 души са освободени. В Голямо Конаре ръководителят на местния комитет Продан Тишков-Чардафон арестува пловдивския префект Петър Димитров.

1885 г. 2–5 септември. Членовете на БТЦРК агитират за Съединение в областта.

1885 г. 3 септември. Решение на БТЦРК акцията да се проведе на 5 срешу 6 септември.

1885 г. 4 септември. Сондаж на Народната партия пред руското консулство за възможността Съединението да се обяви с руска подкрепа. Отказ на руските дипломатически представители.

1885 г. 6 септември. Съединението в Пловдив, арест на Гаврил Кръстевич от части на румелийската милиция, начело с майор Д. Николаев, съставяне на Временно правителство начело с д-р Георги Странски, под-председател – д-р Ст. Чомаков и членове: майор Данаил Николаев (командващ румелийската милиция), майор Д. Филипов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев (кмет на Пловдив), д-р Г. Янкулов (председател на Областното събрание), З. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчов, А. Самоковец, Г. Бенев. Временното правителство изпраща телеграма до княз Александър Батенберг. Обявено е военно положение и  обща мобилизация.

1885 г. 6 септември. Княз Батенберг издава указ за обща мобилизация и свиква извънредна сесия на IV обикновено народно събрание на 10 септември.

1885 г. 6 септември. Княз Батенберг изпраща телеграма до руския император Александър III, с която го известява за събитията и го моли за подкрепа на Съединението.

1885 г. 7 септември. В княжеството се провеждат множество митинги в подкрепа на Съединението.

1885 г. 8 септември. Манифест за Съединението на княз Александър Батенберг, издаден в Търново.

1885 г. 9 септември. Княз Александър Батенберг и министър-председателят Петко Каравелов пристигат в Пловдив. На мястото на Временното правителство е назначено “комисарство“ (д-р Г. Странски, П. Р. Славейков, Й. Груев).

1885 г. 9 септември. Княз Александър Батенберг уведомява представителите на великите сили в София, че е поел управлението на Източна Румелия. В нотата се признава сюзеренитета на султана и се апелира към великите сили да признаят Съединението и да съдействат за признаването му от Турция.

1885 г. 9 септември. Лично послание на княз Александър Батенберг до султан Абдул Хамид II, в което се потвърждава васалността на България и лоялността на княза към султана. Отправя се молба да бъде признато Съединението.

1885 г. 9 септември. Турция струпва войски по границата с Източна Румелия и окупира Кърджали и т. нар. “непокорни села“ в Родопите. Изпратена е циркулярна нота до великите сили, в която се казва, че султанът ще използва дадените му от Берлинския договор права, за да възстанови с оръжие статуквото в областта. Но в крайна сметка Турция не се решава да навлезе с войски в областта, тъй като това може да разпали общобалкански конфликт, а изчаква реакцията на великите сили. В отговор на нотата великите сили съветват Турция да не предприема военни действия.

1885 г. 10 септември. От Русия пристига нареждане военният министър княз М. Кантакузин да подаде оставка, а руските офицери да се въздържат от действия. По същество това означава отказ от признаване на Съединението. Няколко дни по-късно всички руски офицери от княжеството и Източна Румелия са отзовани.

1885 г. 10 септември. В княжеството е обявено военно положение.

1885 г. 11 септември. Започва извънредна сесия на IV обикновено народно събрание в София. Одобрено е въведеното военно положение, гласуван е 5- милионен кредит за евентуална война. Изпратена е телеграма до руския император Александър III за подкрепа на Съединението.

1885 г. 11 септември. Русия, Германия и Австро-Унгария се споразумяват за свикване на общо съвещание на посланиците в Цариград по въпроса за Съединението. Отправени са съвети към Сърбия, Гърция и Румъния да се въздържат от действия.

1885 г. 12 септември. Чрез посланика си в Цариград Англия иска от Турция да признае Съединението под формата на лична уния – княз Александър Батенберг да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия.

1885 г. 19 септември. Извънредна сесия на сръбската Скупщина. Искания за възстановяване на статуквото или компенсации, равни на разширяването на България.

1885 г. 21 септември. Българска дипломатическа мисия в защита на Съединението в Копенхаген (по това време там се намират руският император и руският министър на външните работи) в състав: митрополит Климент Търновски, Ив. Евстр. Гешов, Ив. Герджиков, Д. Тончев, Д. Папазоглу. На срещата Александър III заявява, че “за разединение и дума не може да става“, но княз Батенберг не може да разчита на руска подкрепа.

1885 г. 21 септември. Неуспешен опит за разговори в Цариград на д-р Ст. Чомаков и И. Хаджипетров.

1885 г. 22 септември. Първо заседание на посланиците на великите сили в Цариград по въпроса за Съединението. С изключение на Русия, предложената формула за лична уния изглежда приемлива за останалите сили.

1885 г. 26 септември. Русия предлага свикване на международна конференция за възстановяване статуквото на Балканите.

1885 г. краят на септември. Посещения на Ив.Евстр. Гешов в Лондон и на Гр. Начович във Виена за сондиране на мнения.

1885 г. краят на септември. Източна Румелия е присъединена в административно отношение към княжеството. Ликвидирано е комисарството, функциите на отделните директори са поети от съответните министерства в княжеството, пренесени са архивите на областта в София.

1885 г. 22 октомври. Със заповед на руския император княз Александър Батенберг е отчислен от почетния състав на руската армия и е лишен от званието генерал.

1885 г. 24 октомври. Начало на Цариградската конференция на великите сили в двореца Топхане по въпроса за Съединението. Русия иска “формално възстановяване“ на статуквото. Англия се противопоставя. Конференцията затъва в безплодни разисквания.

1885 г. 2 ноември. Сърбия обявява война на България. Сръбските сили – 60 000 добре обучени и модерно въоръжени войници и офицери с 500 оръдия (по-късно нарастват на 120 000), съсредоточени в две армии (Нишавска към София и Тимошка към Видин). Българските сили – 108 000 души, но недобре въоръжени, без опитни офицери (резултат от изтеглянето на руските офицери от българската армия и румелийската милиция), без опит във военни действия, участие на много доброволци (доброволческият легион на кап. К. Паница, Ученическият легион). Румелийската милиция е съсредоточена на турската граница в Тракия.

1885 г. 3 ноември. Решение на княжеския Коронен съвет да се даде отпор на сръбските войски при Сливница. Заповед за прехвърляне на войските от турската граница към Сливница.

1885 г. 5–7 ноември. Боеве при Сливница. Боеве срещу Моравската дивизия при Брезник и Гургулят.

1885 г. 10 ноември. Сърбите са разбити при Драгоман.

1885 г. 10 ноември. Сърбите обсаждат Видинската крепост, но не успяват да я превземат.

1885 г. 12 ноември. Сърбите са разбити при Трън и Цариброд.

1885 г. 12 ноември. Австро-Унгария, Германия и Русия изпращат ноти до Сърбия и България за прекратяване на войната.

1885 г. 14–15 ноември. Българските войски преминават границата, сърбите са разбити при Пирот. Пътят на българските войски към Ниш (Главната квартира на сръбската армия) е открит.

1885 г. 15 ноември. Австро-унгарският дипломатически представител в Белград граф Кевенхюлер-Меч пристига в българската главна квартира и предава на княз Батенберг ултиматум от името на Австро-Унгария, Германия и Русия България да пре установи военните действия. Кевенхюлер заявява, че в противен случай българите ще срещнат австро-унгарски войски.

1885 г. 16 ноември. Спиране на военните действия от страна на България и Сърбия.

1885 г. 20 ноември. Мисия на турските комисари (Лебиб ефенди и Гадбан ефенди) в Пловдив. След неуспех Гадбан ефенди заминава за София като турски комисар по вакъфите, но със задачата да действа за споразумение по Съединението.

1885 г. 9 декември. Примирие между Сърбия и България. Сръбските и българските войски трябва да се оттеглят на старите граници, демаркационна линия по границата, размяна на военнопленници, назначаване на делегати за водене на мирни преговори.

1886 г. 20 януари. След продължителни преговори е изработено българо-турско споразумение от шест точки за Съединението. Княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия за срок от 5 години с възможност за преназначение; румелийската милиция се влива във войската на княжеството; отстъпване на Кърджалийска околия на Турция заедно с няколко българомохамедански села в Родопите; определяне на границите с оглед на стратегическите интереси на Турция; в случай на вълнения турската войска има право да навлезе в областта и княжеството за възстановяване на реда; взаимна военна помощ между Турция и България; преразглеждане на Органическия устав на Източна Румелия от комисия в срок от четири месеца. Запазват се останалите клаузи от Берлинския договор.

1886 г. 23 януари/3 февруари. Начало на преговорите между Сърбия и България в Букурещ.

Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                                        
                                                    ХРОНОЛОГИЯ - VI част

1886 г. 19 февруари/3 март. Мирен договор между Сърбия и България от един член: “Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество, смятано от деня на подписването на настоящия договор.“

1886 г. февруари – март. Русия се противопоставя на някои клаузи на българо-турското споразумение: срещу споменаването на името на българския княз; преназначаването на княза да става с одобрението на великите сили; Органическият устав да се преразгледа от международна комисия; да отпадне клаузата за взаимна военна защита.

1886 г. 24 март. Акт на Високата порта (т. нар. Топханенски акт) за признаване на Съединението. В основата му лежи българо-турското споразумение от 20 януари с исканите от Русия поправки не се споменава името на българския княз, отпадат клаузите за взаимна военна помощ и за правото на влизане на турски войски в областта и княжеството в случай на вълнения.

1886 г. 29 март. Отменя се военното положение, бюджетът на Източна Румелия е включен към този на княжеството, насрочват се допълнителни избори в областта за Народно събрание.

1886 г. 13 април. На тържествена аудиенция в София на княз Александър Батенберг е връчен султански ферман за длъжността главен управител на Източна Румелия.

1886 г. 11 и 18 май. Парламентарни избори в Източна Румелия.

1886 г. 2 юни. Открива се извънредна сесия на IV обикновено народно събрание с депутатите от областта. Критика на опозицията за отстъпчивост пред Високата порта при сключването на Топханенския акт.

1884 г. 29 юни – 9 август 1886 г. Правителство на Петко Каравелов.

1885 г. 6 септември. Съединението на Източна Румелия с Княжество България.

1885 г. 24 октомври. Цариградска конференция на великите сили за Съединението.

1885 г. 2–16 ноември. Сръбско-българска война.

1885 г. 9 декември. Примирие между Сърбия и България.

1886 г. 20 януари. След продължителни преговори е изработено българо-турско споразумение от шест точки за Съединението. Княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия за срок от 5 години с възможност за преназначение; румелийската милиция се влива във войската на княжеството; отстъпване на Кърджалийска околия на Турция заедно с няколко българомохамедански села в Родопите; определяне на границите с оглед на стратегическите интереси на Турция; в случай на вълнения турската войска има право да навлезе в областта и княжеството за възстановяване на реда; взаимна военна помощ между Турция и България; преразглеждане на Органическия устав на Източна Румелия от комисия в срок от четири месеца. Запазват се останалите клаузи от Берлинския договор.

1886 г. 3 февруари. Начало на преговорите между Сърбия и България в Букурещ.

1886 г. 19 февруари. Мирен договор между Сърбия и България от един член: “Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество, смятано от деня на подписването на настоящия договор.“

1886 г. февруари – март. Русия се противопоставя на някои клаузи на българо-турското споразумение: срещу споменаването на името на българския княз; преназначаването на княза да става с одобрението на великите сили; Органическият устав да се преразгледа от международна комисия; да отпадне клаузата за взаимна военна защита.

1886 г. 24 март. Акт на Високата порта (т. нар. Топханенски акт) за признаване на Съединението. В основата му лежи българо-турското споразумение от 20 януари с исканите от Русия поправки  – не се споменава името на българския княз, отпадат клаузите за взаимна военна помощ и за правото на влизане на турски войски в областта и княжеството в случай на вълнения.

1886 г. 29 март. Отменя се военното положение, бюджетът на Източна Румелия е включен към този на княжеството, насрочват се допълнителни избори в областта за Народно събрание.

1886 г. 13 април. На тържествена аудиенция в София на княз Александър Батенберг е връчен султански ферман за длъжността главен управител на Източна Румелия.

1886 г. 11 и 18 май. Парламентарни избори в Източна Румелия.

1886 г. 2 юни. Започва извънредна сесия на IV обикновено народно събрание с депутатите от областта. Критика на опозицията за отстъпчивост пред Високата порта при сключването на Топханенския акт.

1886 г. 2 юни . Министър-председателят Петко Каравелов и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов се срещат с руския дипломатически представител П. Богданов в опит да подобрят отношенията с Русия. Става ясно, че основната пречка за подобряване на отношенията е княз Батенберг.

1886 г. юни – юли. Сред част от българските офицери назрява идеята за заговор срещу княза. Заговорниците са подстрекавани от руските дипломатически представители в София.

1886 г. 9 август. Преврат на русофилски настроени офицери начело с началника на Военното училище майор Петър Груев, кап. Атанас Бендерев, кап. Радко Димитриев и др., подкрепени от Струмския полк, Първи артилерийски полк и юнкерите от Военното училище. Княз Батенберг е принуден да обяви абдикацията си. След това е изведен от страната и по р. Дунав е отведен в руското пристанище Рени, откъдето отпътува за Германия.

1886 г. 9 август. Опит на детронаторите да съставят общонационално правителство от изявени личности от всички партии, без тяхното съгласие. В правителството влизат П. Каравелов, Ст. Стамболов, Т. Бурмов, Т. Икономов, К. Величков, Д. Греков, К. Стоилов, М. Маджаров, майор К. Никифоров и др. Повечето от обявените министри отказват да влязат в правителството.

1886 г. 10 август. Русофилско правителство на митрополит Климент Търновски с министър на вътрешните работи – Др. Цанков, на външните работи – Хр. Стоянов, и военен министър – майор К. Никифоров.

1886 г. 10 август. Начало на контрапреврата, с център Пловдив, начело с подполк. Сава Муткуров и останалите офицери от Пловдивския гарнизон, оглавен от председателя на Народното събрание
Ст. Стамболов, който се намира в Търново. За контрапреврата са спечелени и гарнизоните в Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Търново, Ловеч, Видин.

1886 г. 11 август. Прокламация от Търново на Ст. Стамболов като председател на Народното събрание срещу преврата. Подкрепят го гарнизоните, верни на княза.

1886 г. 12 август. Ст. Стамболов обявява княжеско наместничество в състав: Ст. Стамболов, П.Р. Славейков, д-р Г. Странски.

1886 г. 12 август. Обявено е Регентство в състав: П. Каравелов, Ст. Стамболов, майор К. Никифоров, и правителство в състав: П. Каравелов – министър-председател, К. Стоилов – министър на външните робати, Ив. Евстр. Гешов – министър на финансите, В. Радославов – министър на вътрешните работи, Г. Орошаков – министър на правосъдието, Т. Иванчов – министър на народното просвещение, майор Ол. Панов – военен министър. – да се види още веднъж състава на тези правителства , наместничества и т.н.

1886 г. 13–15 август. Поход на шест полка от южнобългарските гарнизони срещу детронаторите в София. Част от детронаторите бягат, някои са арестувани, Струмският и Артилерийският полк са изтеглени от София.

1886 г. 15 август. Ст. Стамболов изпраща телеграма до княз Батенберг, който я получава в гр. Лемберг (Лвов), на австрийска територия, с която го моли да се върне обратно в България и да заеме трона си.

1886 г. 16 август. В “Прокламация до българския народ“ княз Батенберг назначава княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Р. Славейков, д-р Георги Странски. Със същата прокламация е назначено правителство в състав: В. Радославов – министър-председател, Гр. Начович – министър на външните работи и управляващ Министерството на финансите, Д. Тончев – министър на правосъдието, Г. Живков – министър на народното просвещение, и полк. Д. Николаев – военен министър.

1886 г. 17 август. Княз Батенберг се завръща в България.

1886 г. 17 август. От Русе Княз Батенберг изпраща до руския император Александър III телеграма с молба да бъде одобрено завръщането му на престола в България.

1886 г. 20 август. Александър III се противопоставя на завръщането на княз Батенберг на престола.

1886 г. 25 август. Повторна абдикация на княза, Регентство – Стефан Стамболов, Петко Каравелов, полк. Сава Муткуров.

1886 г. 26 август. В правителството на В. Радославов влизат К. Стоилов, Ив. Евстр. Гешов, Т. Иванчов. На преследване са подложени привържениците на преврата.

1886 г. 26 август. Княз Батенберг напуска окончателно България.  

1886г. 1 септември.Извънредната сесия на IV обикновено народно събрание взема решение за свикване на Велико народно събрание за избор на нов княз.

1886 г. 13 септември. За нов руски дипломатически агент в България пристига ген. Н. Каулбарс, военно аташе във Виена. Искания – отлагане на изборите за ВНС, вдигане на военното положение, освобождаване на детронаторите.

1886 г. 15 септември. Отменено е военното положение в страната.

1886 г. 22–28 септември. Пропагандна обиколка на ген. Н. Каулбарс в Северна България.

1886 г. 28 септември. Избори за III Велико народно събрание. Правителството спечелва 420 от общо 590 мандата.

1886 г. 1 октомври. Ген. Н. Каулбарс уведомява правителството с нота, че Русия не признава изборите и смята Великото народно събрание за незаконно.

1886 г. 13 октомври. Във варненското пристанище пристига руският военен кораб “Забяг“, с което Русия се стреми да окаже натиск върху Регентството и правителството.

1886 г. 15 октомври. Откриване на сесията на III Велико народно събрание.

1886 г. 17 октомври. Във варненското пристанище пристига втори руски военен кораб – “Память Меркурия“. Руският натиск се засилва.

1886 г. 17 октомври. Правителството взема решение да се освободят от затвора детронаторите.

1886 г. 19 октомври. ІІІ ВНС започва работата си в Търново. Отхвърлена е кандидатурата на грузинския княз Н. Мингрели за български княз.

1886 г. 24 октомври. П. Каравелов подава оставка като регент.  

1886 г. октомври. Русофилски бунтове и вълнения в Пловдивско, Сливен, Бургас и в Северна България, потушени бързо от правителството.

1886 г. 29 октомври. III ВНС избира за български княз датския принц Валдемар, син на датския крал Християн IХ и брат на руската императрица.

1886 г. 31 октомври. Датският крал от името на своя син отказва предложението.

1886 г. 1 ноември. След оставка на П. Каравелов ново Регентство в състав – Стефан Стамболов, полк. Сава Муткуров, Георги Живков.

1886 г. 1 ноември. Избрана е делегация в състав: К. Стоилов, Д. Греков, К. Хаджикалчов със задача да обиколи столиците на великите сили и да престави българския въпрос, както и да се потърси съдействие за избор на нов български княз.

1886 г. 5 ноември. След незначителен инцидент с пазача на руското консулство в Пловдив ген. Н. Каулбарс изпраща на правителството остър ултиматум, като заплашва със скъсване на дипломатическите отношения.

1886 г. 6 ноември. Ген. Каулбарс обявява скъсване на дипломатическите отношения с България. На 8 ноември руските дипломати напускат княжеството.

1886 г. ноември. Появява се руската кандидатура на грузинския княз Николай Мингрели, обвързана с промени в състава на Регентството и правителството и свикване на ново Велико народно събрание. Кандидатурата е отвхърлена категорично от Регентството, правителството и депутатите. Срещу кандидатурата се противопоставят и Англия, Австро-Унгария и Италия.

1886 г. ноември – декември. Обиколка на българската делегация (К. Стоилов, Д. Греков, К. Хаджикалчов) във Виена, Берлин, Лондон, Париж, Рим, Цариград. На делегацията е отказан прием в Петербург. Във Виена делегация влиза за първи път в контакт с принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски като евентуален претендент за българския престол.

1886 г. ноември. Бунт на капитан Набоков в Бургас.

1886 г. ноември. В Цариград, Одрин, Букурещ, Солун се основават комитети на русофилските емигранти.

1886 г. декември. Махзар на емигрантите съединисти до Високата порта за турска окупация на България.

1886 г. декември. Предложения на Стамболов до румънския крал и султана да поемат българския трон.

1886 г. 28 декември – 23 януари 1887 г. Неуспешни преговори на К. Стоилов с Драган Цанков и русофилската емиграция в Цариград.

1886 г. краят – началото на 1887 г. Започва създаването на дружинките “България за себе си“ – доброволни сдружения, подкрепящи политиката на Регентството и правителството.

1887 г. 16–19 февруари. Русофилски офицерски бунтове в Силистра и Русе (майор Ат. Узунов, майор Олимпи Панов, майор Д. Филов, кап. Кръстев). Бунтовете са потушени бързо.

1887 г. 19 февруари. В Черната джамия (дн. храм “Св. Седмочисленици“) са арестувани водачите на опозицията, между които и П. Каравелов, и им е нанесен побой. Арести, уволнения, интерниране и емиграция на опозиционни дейци.

1887 г. 22 февруари. Военнополеви съд осъжда на смърт участниците в офицерските бунтове в Силистра и Русе. Екзекутирани са майор Ат. Узунов, майор. Ол. Панов, кап. Г. Зеленогоров, поручик Кръстеняков, подпоручик Кожухарски, подпоручик Тръмбешки, подпоручик Енчев, подпоручик Т. Кърджиев, подпоручик Ал. Цветков.

1887 г. март. Нов махзар на Драган Цанков до Високата порта за турска окупация на България.

1887 г. март. Средиземноморско съглашение между Англия, Австро-Унгария и Италия, насочено срещу руската политика на Балканите.

1887 г. 15 март. Нова мисия на Константин Стоилов в Европа с цел да се потърси разрешение на княжеския въпрос. Във Виена се водят разговори с принц Фердинанд.

1887 г. краят на май. Княз Александър Батенберг обявява, че няма да се кандидатира отново за българския перстол.

1887 г. 25 юни (7 юли). III ВНС избира принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за български княз. Русия обявява избора за незаконен.

1887 г. 28 юни. Оставка на правителството на д-р В. Радославов; правителство на К. Стоилов.

1887 г. 2 август. Принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски полага клетва като български княз в Търново.

1887 г. 10 август. Под силен руски натиск Високата порта отправя нота до правителството, с която заявява, че Турция и великите сили смятат присъствието на Фердинанд в България неотговарящо на клаузите на Берлинския договор. Тайно Турция уведомява правителството, че нотата е формална и не изисква отговор. С това Високата порта мълчаливо приема присъствието на Фердинанд на българския трон.

1887 г. 20 (21) август – 18 май 1894 г. Правителство на Стефан Стамболов. Състав на правителството: Ст. Стамболов – министър-председател и министър на вътрешните работи, д-р Г. Странски – министър на външните работи, Гр. Начович – министър на финансите, К. Стоилов – министър на правосъдието, Г. Живков – министър на народното просвещение, полк. С. Муткуров – министър на войната.

 

Вътрешна политика на правителството на Ст. Стамболов:

 

1887 г. 30 август. Вдигане на военното положение и насрочване на избори за V обикновено народно събрание.

1886–1887 г. Оформяне на Либералната (Радославистка) партия.

1887 г. 28 септември – 9 октомври. Избори за V обикновено народно събрание. Насилия при провеждането на изборите. Изборите са спечелени от привържениците на правителството.

1887 г. 15 октомври – 17 декември. I сесия на V обикновено народно събрание.

1887 г. 24 ноември. Народното събрание гласува Закон за изтребление на разбойничеството. Предназначен да се справи с разбойничеството, законът позволява разправа и с политически противници. Член 13 на закона прави подсъдни на военнополевите съдилища всички, които вдигат бунт в държавата. С чл. 12 се въвеждат т. нар. “екзекуции“ на села, които укриват разбойници или отказват помощ при преследването им. При “екзекуциите“ се въвеждат за неопределен срок войскови части в селото, които се издържат от населението.

1887 г. 16 декември. Народното събрание гласува Закон за печата, с който се ограничава възможността за публична изява на опозицията.

1887 г. 23 декември. Чети на русофилската емиграция, водени от кап. П. Набоков и кап. П. Боянов, навлизат от турска територия, но са разгромени бързо.

1888 г. пролетта. Процес срещу майор Христо Попов, обвинен в материални злоупотреби. Майор Попов е отстранен от армията.

1888 г. декември. Оставка на К. Стоилов и Гр. Начович от правителството. На тяхно място в правителството влизат Д. Тончев като министър на правосъдието и Ив. Салабашев като министър на финансите.

1888 г. краят. Конфликт на Ст. Стамболов със Светия синод, който събрал се на заседание, отказва да посети княза и министър-председателя, което означава, че не ги признава. Полицията закрива заседанието, а митрополитите са въдворени в епархиите си.

1889 г. март. Гр. Начович е назначен за български дипломатически агент във Виена. Това е първото назначение на български дипломат в една от великите сили, което означава подкрепа за княза и правителството.

1889 г. есента. Първо пътуване на княз Фердинанд в чужбина. Пътуването се преценява като закрепване на княза на престола.

1890 г. януари. Заговор на майор Коста Паница за прогонване на княз Фердинанд от престола и сваляне на Стамболов. Майор Паница е осъден и разстрелян, няколко офицери са уволнени от армията и изгонени от страната.

1890 г. лятото. Начало на организационно изграждане на Народнолибералната партия. Първият устав на партията е приет през 1892 г.

1890 г. август. Избори за VI обикновено народно събрание.

1891г. 15 март. Неуспешен атентат срещу Ст. Стамболов, при който е убит министърът на финансите Хр. Белчев.

1891 г. юни. При посещение в Австро-Унгария княз Фердинанд е приет от император Франц Йозеф.

1891 г. 2 август Основаване на БСДП на Бузлуджа.

1891 г. 14 декември. Закон за народното просвещение.

1891 г. декември. Закон за устройството на въоръжените сили.

1892 г. 16 февруари. Убийство на българския дипломатически представител в Цариград д-р Георги Вълкович.

1892 г. 18 юни. Процес срещу Петко Каравелов и други дейци на опозицията. В процеса са осъдени на смърт четирима души, няколко души – на различни срокове затвор. П. Каравелов е осъден да лежи пет години в Черната джамия.

1892 г. лятото. При посещение в Англия княз Фердинанд е приет от кралица Виктория.

1893 г. 25 януари. Основано е първото Българско параходно дружество.

1893 г. 8 април. Сватба на княз Фердинанд с принцеса Мария-Луиза Пармска.

1893 г. 18 април. Избори за ІV велико народно събрание.

1893 г. 3-17 май. IV ВНС прави промени в конституцията. Най-спорната промяна е в чл. 38, който засяга вероизповеданието на престолонаследника. Промяната допуска той да изповядва друга, освен източноправославната вяра. IV ВНС решава също да се създадат две нови министерства – министерство на търговията и земледелието (в което влиза и промишлеността) и министерство на общите сгради, пътищата и съобщенията (в което влизат и железниците, пощите и телеграфите). Променя се също и начина на избора на народните представители – един народен представител ще се избира не от 10 000, а от 20 000 души. По този начин броя на депутатите се намалява наполовина. Мандатът на Народното събрание се увеличава от три на пет години.

1893 г. юли. Процес срещу митрополит Климент Търновски поради съпротивата му на промяната на конституцията по въпроса за вероизповеданието на престолонаследника. митрополит Климент Търновски е заточен в Гложенския манастир.

1893 г. 18 юли. Избори за VII обикновено народно събрание.

1893 г. 5 ноември. Първият български княз Александър Батенберг умира в Грац. По негова воля е погребан в София. През 1898 г. в София е завършен специален мавзолей, където е положено тялото му.

1893 г. лятото. Създаване на съединената легална опозиция (консерватори, либерали, съединисти, радослависти) – К. Стоилов, Гр. Начович, Д. Тончев, В. Радославов. Орган на тази част от опозицията става в. “Свободно слово“.

1894 г. 18 януари. Роден е престолонаследникът княз Борис Търновски.

1894 г. февруари – март. След допълнителни парламентарни избори през януари в Поповско и Разградско избухват селски вълнения. “Екзекуцията“ на с. Садина.

1894 г. 15 април. След като военният министър Михаил Савов подава оставка заради скандално поведение на съпругата му, княз Фердинанд назначава за военен министър полк. Рачо Петров, негов доверен човек.

1894 г. 14 май. Ст. Стамболов подава 15-ата си оставка.

1894 г. 18 май. Княз Фердинанд – приема оставката на Ст. Стамболов.

 

Икономическа политика на правителството на Ст. Стамболов:

 

1887 г. 30 август. Вдигане на военното положение и насрочване на избори за V обикновено народно събрание.

1887 г. краят. Народното събрание приема програма за насърчаване на българската промишленост. Мерките включват задължително изкупуване на местни стоки, отстъпки на български индустриалци при строеж на фабрики, внос на машини, сключване на договори за готова продукция, отпускане на безлихвени заеми, даване на концесии на производители, освобождаване от данъци, такси, намаление при превози и др.

1887 г. краят. Закон за сключване на търговски договори с чужди държави. С този закон се създава възможност за заобикаляне на ограничителните клаузи на Берлинския договор.

1887 г. 31 декември. Обявени са резултатите от общото преброяване на населението в княжеството и Източна Румелия. Общият брой е 3 154 375. Мъжете са 1 605 389, а жените – 1 548 986.

1888 г. 31 юли. Пусната е в експлоатация отсечката Цариброд – София – Вакарел, свързваща България с Централна и Западна Европа.

1888 г. есента. Народното събрание гласува програма за железопътно и пристанищно строителство. Предвижда се построяване на ж.п. линиите Ямбол – Бургас, Каспичан – Шумен, Търново – Севлиево, София – Кюстендил, както и на модерни пристанища във Варна и Бургас. С тази програма започва бързо изграждане на ж.п. линии в страната.

1888 г. 5 октомври. Сключен е първият външен заем на княжеството с английски банки на стойност 46 777 500 лв. Заемът е употребен за откупуване на ж.п. линията Русе – Варна, за изплащане на източнорумелийския дълг, за покриване на разходите по ж.п. линията Цариброд – Вакарел и за военни нужди.

1888 г. краят. Към Министерството на народното просвещение е създадена Индустриална комисия с цел да се проучи състоянието на стопанството и да се набележат мерки за развитието му.

1889 г. 11 ноември. Временна търговско-митническа спогодба с Англия. Това е първият самостоятелен търговски договор на княжеството, с което се заобикалят ограничителните клаузи на Берлинския договор. През следващата година подобни търговски споразумения се сключени с Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия.

1890 г. 18 май. Пусната е в експлоатация ж.п. линията Ямбол – Бургас. С това Южна България получава железопътен излаз на Черно море.

1892 г. 15 август – 1 ноември. Първо българско търговско-промишлено изложение и земеделско-промишлен събор в Пловдив.

1892 г. Сключен е заем на стойност 142 780 000 лв. с виенската Лендербанк за нуждите на железопътното строителство и военни доставки.

1892 г. краят. В Народното събрание е внесен законопроект за Закон за насърчаване на местната промишленост. Законопроектът предвижда ред облекчения за индустриалците – освобождаване от данъци и мита, предимство при държавни търгове и доставки, отпускане на терени за строителство и др. Законопроектът е приет по принцип на първо четене, но окончателното му приемане се отлага поради външнополитически причини.

1893 г. 25 януари. Основано е първото Българско параходно дружество.

1893 г. 3-17 май. IV ВНС прави промени в конституцията. Най-спорната промяна е в чл. 38, който засяга вероизповеданието на престолонаследника. Промяната допуска той да изповядва друга, освен източноправославната вяра. IV ВНС решава също да се създадат две нови министерства – министерство на търговията и земледелието (в което влиза и промишлеността) и министерство на общите сгради, пътищата и съобщенията (в което влизат и железниците, пощите и телеграфите). Променя се също и начина на избора на народните представители – един народен представител ще се избира не от 10 000, а от 20 000 души. По този начин броя на депутатите се намалява наполовина. Мандатът на Народното събрание се увеличава от три на пет години.

1893 г. 9 декември. Пусната в експлоатация ж.п. линията София – Перник.

 

Външна политика на правителството на Ст. Стамболов:

 

1887 г. 30 август. Вдигане на военното положение и насрочване на избори за V обикновено народно събрание.

1889 г. 22 февруари. Сръбският крал Милан абдикира в полза на сина си Александър Обренович. Ориентация на Русия към Сърбия, която засилва пропагандата си в Македония.

1889 г. март. Гр. Начович е назначен за български дипломатически агент във Виена. Това е първото назначение на български дипломат в една от великите сили, което означава подкрепа за княза и правителството.

1889 г. есента. Първо пътуване на княз Фердинанд в чужбина. Пътуването се преценява като закрепване на княза на престола.

1890 г. февруари. Нота на Ст. Стамболов до Високата порта, в която наред с други въпроси се поставя искането за владишки берати в Македония.

1890 г. 4 юни. Нова нота на Стамболов до Високата порта за признаването на Фердинанд за княз и за владишки берати в Македония. По същото време искане за берати в Скопска, Охридска и Велешка епархия отправя и екзарх Йосиф I. Великите сили, без Русия и Франция, подкрепят искането на княжеството и екзарха.

1890 г. 5 юли. Султанско ираде за екзархийски митрополити в Скопска и Охридска епархия и позволение за свободно посещаване на екзархийски митрополит в Одринския вилает. В ирадето се дава разрешение за издаване на екзархийски вестник (“Новини“) и за построяване на българска църква в квартал “Фенер“. Бератите са издадени на българското правителство, с което се признава че княжеството е законният представител на българите в Македония и Одринско.

1890 г. Създадена е Солунската мъжка гимназия “Св. Св. Кирил и Методий“.

1891 г. Създадена е Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон“.

1891 г. юни. При посещение в Австро-Унгария княз Фердинанд е приет от император Франц Йозеф.

1892 г. Създадена е Солунската девическа гимназия “Св. Благовещение“.

1892 г. лятото. При посещение в Англия княз Фердинанд е приет от кралица Виктория.

1892 г. август. Посещение на Ст. Стамболов в Цариград. Стамболов успява да получи обещание за приравняване на българските училища по статут с гръцките, създаване на около 40 общини.

1893 г. 23 октомври. В Солун се създава Вътрешна революционна организация.

1894 г. 12 април. След продължителни искания на екзарх Йосиф I, подкрепен от българското правителство, както и от Англия и Австро-Унгария е издадено султанско ираде за митрополитски берати за Велешка и Неврокопска епархия. Българската екзархия получава официално правото върху българските училища в Македония и Одринско. В ирадето се разрешава също да се закупи сграда за Екзархията в Пера, даден е терен за построяване на българско духовно училище в Цариград.

 

1894 г. 19 май – 18 януари 1899 г. Правителство на К. Стоилов. Състав на правителството: К. Стоилов – министър-председател и министър на вътрешните работи, Гр. Начович – министър на външните работи и управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, Ив. Евстр. Гешов – министър на финансите, В. Радославов – министър на правосъдието и управляващ Министерството на народното просвещение, Д. Тончев – министър на търговията и земеделието, полк.
Р. Петров – военен министър.

 

Вътрешна политика на правителството на К. Стоилов:

1894 г. 19 май. Правителствено нареждане за освобождаването на всички интернирани и лежащи в предварителен затвор. Освободени са противници на режима на Стамболов – общественици, журналисти, известни русофили.

1894 г. 20 май. Декларация на правителството с основните му задачи – демократизиране на управлението, възстановяване на гражданските свободи, подобряване на икономическото положение.

1894 г. 3 юни. Създаване на Народната партия. В нея влизат предимно личности от бившата Консервативна партия, южнобългарските съединисти, някои цанковисти и независими.

1894 г. май – август. Политическа амнистия на осъдените по политически причини по време на управлението на Ст. Стамболов. На амнистия подлежат подалите молби до княза. П. Каравелов отказва да подаде молба, поради което остава в Черната джамия.

1894 г. 11 септември. Избори за VIII обикновено народно събрание. 72 депутати се обявяват за членове на Народната партия.

1894 г. 22 септември. Излиза първият брой на вестник “Мир“, орган на Народната партия.

1894 г. 16 ноември. Народното събрание създава парламентарна комисия за разследване делата на управлението на Ст. Стамболов.

1894 г. 9 декември. Промени в правителството. Либералите на д-р В. Радославов напускат кабинета, в него влизат русофилите М. Маджаров и д-р Д. Минчович.

1894 г. 20 декември. Народното събрание гласува Закон за амнистия. Законът не амнистира всички престъпления, като изключва тези на министрите, водачите на заговора от 9 август 1886 г. и обикновените престъпници. От затвора излиза П. Каравелов, а Др. Цанков се връща от чужбина.

1894 г. 20 декември. Народното събрание гласува Закон за съдене на незаконно забогателите чиновници.

1894 г. 20 декември. Народното събрание гласува Закон за Висшето училище.

1895 г. януари. Либералната партия начело с д-р В. Радославов публикува програма и устав. В програмата залягат принципите на преданост към княза, стопански преобразувания, реформи в социалната област, приятелски отношения с всички държави.

1895 г. 3 юли. Покушение срещу Стефан Стамболов. На 6 юли умира от раните си.

1896 г. 2 февруари. Покръстване на престолонаследника Борис. Покръстването в православната вяра се извършва от екзарх Йосиф I в съборната църква “Св. Крал”  в присъствието на официален пратеник на император Николай II, който е официалният кръстник на Борис.

1896 г. 1 май. Влиза в сила нов Наказателен закон, който заменя действалия досега османски Наказателен закон.

1896 г. 7 септември. Част от бившата Либерална партия, начело с П. Каравелов, се преименува на Демократическа партия. В основата на партията залягат искания за демократизация на политическия живот, подобряване на положението на дребните и средните стопани и близки отношения с Русия.

1896 г. 14 октомври. Открива се Държавното рисувално училище.

1896 г. 17 ноември. Избори за IХ обикновено народно събрание.

1896 г. 24 декември. Народното събрание гласува Закон за амнистия, с който се амнистират офицерите, участвали в преврата от 9 август 1886 г. и в действия против държавата след това. Според този закон всички политически емигранти могат да се завърнат в страната.

1897 г. 11 май. При опит за атентат срещу противника на правителството Михаил Такев е убит писателят Алеко Константинов.

1897 г. Оформяне на Прогресивнолибералната (Цанковистка) партия. Д-р Стоян Данев замества Драган Цанков като водач на партията. Приема името Прогресивнолиберална партия през 1899 г.

1898 г. 8 септември. Екзарх Йосиф освещава новата българска църква “Св. Стефан” (Желязната църква) в Цариград.

1898 г. Основана е Българска телеграфна агенция.

1899 г. 14 януари. Правителството на К. Стоилов подава оставка.

 

Икономическа политика на правителството на К. Стоилов:

1894 г. 20 декември. Народното събрание гласува Закон за насърчаване на местната промишленост. Този закон утвърждава политиката на протекционизъм. Създават се редица облекчения при построяването на фабрики в отделни клонове на промишлеността, като безплатни места за строежи, безмитен внос на машини и суровини, намалени тарифи по българските железници, освобождаване от някои данъци, предпочитания при държавни и общински търгове. През 1897 г. законът е разширен и за нови клонове на промишлеността.

1894 г. декември. Народното събрание приема ред финансови и стопански закони, с които се подобрява финансовото положение на страната. Приети са Закон за поземления данък, с който започват да се облагат земите и горите, а не произведенията, добити от тях; Закон за данък върху занаятите; Закон за данък върху сградите; Закон за акцизите; Закон за земеделските каси, осигуряващ евтини кредити за земеделието; Закон за подпомагане на предприятията в областта на земеделието; Закон за търговско-индустриалните камари; Закон за железопътната мрежа и др.

1895 г. 28 януари. Обнародван е закон за насърчаване на местната промишленост. С него се въвеждат ред облекчения (освобождаване от данъци, безмитен внос, безплатни терени за строеж, намаляване на превозните такси по железниците, предимство при държавните търгове и др.) за български промишлени предприятия.

1895 г. 20 юни. Въведена е в експлоатация ж.п. линията Шумен-Каспичан.

1896–1897 г. България сключва търговски договори с почти всички европейски страни. С тези договори се повишават вносните мита.

1897 г. 6 февруари. Пусната в експлоатация е ж.п. линията Перник-Радомир.

1897 г. 20 февруари. Пусната в експлоатация е ж.п. линията София-Роман.

1897 г. 14 март. Закон за задължително носене на дрехи и обувки българско производство в армията и от чиновниците.

1897 г. октомври. Закон за благоустройството.

1897 г. краят. Закон за уредба на еснафските сдружения. Законът цели да подобри положението на занаятчиите.

1898 г. 1 януари. Обнародван е нов Търговски закон, заменил досега действащите османски търговски кодекси от 1850 и 1862 г.

1898 г. 16 ноември. Българското правителство откупува от Компанията на Източните железници правото да експлоатира ж.п. мрежата на българска територия.

1898 г. ноември. Заем от 290 млн. лв. с консорциум от френски и австрийски банки.

 

Външна политика на правителството на К. Стоилов:

1894 г. 20 октомври. Умира император Александър III. Създава се възможност за подобряване на отношенията с Русия.

1895 г. март. Събор на македонската емиграция в София. Основан е Върховен Македонски комитет с председател Трайко Китанчев.

1895 г. Начало на революционната организация в Одринско (Хр. Косев). Обединява се с Вътрешната македонска организация на Солунския конгрес през 1896 г.

1895 г. юни. Делегация начело с председателя на Народното събрание Т. Теодоров и митрополит Климент Търновски в Санкт Петербург за полагане на венец на гроба на император Александър III. Прави се първата крачка за подобряване на отношенията между двете страни.

1895 г. юли. Мелнишка акция на Върховния комитет.

1896 г. 2 февруари. Покръстване на престолонаследника Борис. Покръстването в православната вяра се извършва от екзарх Йосиф I в съборната църква “Св. Крал”  в присъствието на официален пратеник на император Николай II, който е официалният кръстник на Борис.

1896 г. 2 март. Със специален ферман султан Абдул Хамид ІІ обявява Фердинанд за княз на княжеството и главен управител на Източна Румелия. Следва официално признаване на княз Фердинанд от великите сили. Дипломатическите отношения с Русия се възстановяват.

1896 г. 14 март. Първо официално посещение на княз Фердинанд в Цариград. След това князът посещава официално Петербург, Париж и Берлин.

1896 г. 12 май. Във Варна се създава дружество “Странджа“. Обединява се с Върховния комитет през 1900 г.

1896 г. декември. Открива се българско дипломатическо агентство в Атина.

1897 г. началото. Открива се българско дипломатическо агентство в Цетине, Черна гора.

1897 г. 19 февруари. След подобряване на отношенията със Сърбия и посещение на сръбския крал Александър е подписан българо-сръбски договор. С него се изключва подялбата на Македония, самостоятелните действия на двете държави срещу Турция. Двете страни ще се подпомагат по национални, религиозни и училищни въпроси в Европейска Турция. С този пункт се признава правото на Сърбия да води своя пропаганда в Македония.

1897 г. март. Създава се Българско тайно революционно братство от привърженици на Екзархията, които смятат, че на първо място трябва да се постави просветното движение. Обединява се с Вътрешната македонска организация през 1899 г.

1897 г. април. Отваряне на български търговски агентства в Битоля, Скопие и Солун.

1897 г. април – май. Гръцко-турска война по повод гръцкото въстание на о-в Крит. Гърция губи войната, но през 1898 г. султанът е принуден да даде автономия на о-в Крит

Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                                                    
                                                  ХРОНОЛОГИЯ - VII част

1897 г. 26 октомври. Получени берати за владици в Битоля, Дебър, Струмица. Дава се разрешение за отваряне на търговски агентства в Цариград, Драма, Кавала, Сяр и Родосто.

1898 г. 8 септември. Екзарх Йосиф освещава новата българска църква “Св. Стефан” (Желязната църква) в Цариград.

1899 г. 14 януари. Правителството на К. Стоилов подава оставка.

1903 г. 5 май. Правителство на Народнолибералната партия. Ген. Рачо Петров – министър-председател и министър на външните работи, Д. Петков – министър на вътрешните работи, Антон Манушев, сменен от Л. Паяков – министър на финансите, Н. Генадиев – министър на правосъдието, Д. К. Попов – министър на обществените сгради и управляващ Министерството на търговията и финансите, проф. Ив. Шишманов – министър на народното просвещение, полк. М. Савов – военен министър.

1903 г. 2 август, 19 август. Илинденско-Преображенско въстание в Македония и Одринско.

1903 г. 19 октомври. Избори за ХIII обикновено народно събрание, спечелени от Народнолибералната партия. Отменен е приетият през 1901 г. Правилник за вътрешния ред на Народното събрание, с което се отнема възможността за нормална работа на опозиционните депутати.

1903 г. 4 ноември. Закон за устройството на въоръжените сили. Увеличаване, реорганизация и модернизация на армията. Армията се увеличава от 25 000 на 60 000 души, превъоръжава се с пушки “Манлихер“, оръдия “Шнайдер“ и “Круп“. По-късно са изработени нови устави, съобразени с поуките от руско-японската война от 1904-1905 г. и с новите френски устави. Разработен е план за война с Османската империя. Военните разходи в държавния бюджет нарастват над 30%.

1903 г. 19 декември. Закон за Ефорията на университета “Братя Евлогий и Христо Георгиеви“.

1903 г. 19 декември. Закон за университета, с който се урежда неговия статут.

1903 г. 23 декември. Закон за създаване на Българска земеделска банка от старите земеделски каси. Тази банка играе важна роля за кредитиране на селското стопанство.

1903 г. декември. Закон за опазване на общественото здраве, с който се полагат основите на съвременното здравеопазване.

1903 г. Влиза в действие новото пристанище в Бургас.

1903–1904 г. Открити са български дипломатически агентства в Берлин, Лондон, Рим.

1904 г. януари. Народното събрание гласува Закон за престъпленията, извършени чрез печата срещу държавния глава и членовете на семейството му. Предвидени са наказания от 3 до 10 години затвор. Цивилната листа на княза е увеличена от 1 000 000 на 1 200 000 лв.

1904 г. 26 март. Споразумение между България и Турция. Турция се съгласява да приложи Мюрцщегските реформи в Македония, дава амнистия на участниците в Илинденско-Преображенското въстание и възможност за връщане на бежанците, България възпрепятства преминаването на въоръжени чети.

1904 г. 30 март. Сключват се два договора между България и Сърбия. Тайният договор предвижда усилия за прилагане на Мюрцщегските реформи в Македония и разширяването им в Одринско, общи действия срещу акции или окупации на четирите вилаета, сключване на военна конвенция (не е сключена), защита на интересите на Черна гора в Албания, арбитраж на руския император. Явният договор предвижда облекчения за взаимна търговия и сключване на митнически съюз, регулиране на транспортните и телеграфо-пощенските такси, съдебна и монетна конвенция и др.

1904 г. 12 ноември. Заем от 100 млн. лв. с френски банки за покриване на стари дългове, строеж на ж.п. линии. С част от заема е поръчано въоръжение във Франция.

1904 г. 27 ноември. Закон за нова обща митническа тарифа, с която се повишават вносните мита на чуждите промишлени стоки.

1904 г. краят. Създаване на  Опозиционен блок от Народната партия, Прогресивнолиберална партия, Демократическа партия и Либералната партия.

1905 г. 22 януари. Закон за защита на женския и детския труд в промишлеността. Работният ден на жените е ограничен до 10 часа, за тях е забранен нощния труд, родилките получават едномесечен отпуск. За децата между 12 и 15 години се въвежда 8 часов работен ден, забранява се детския труд до 12-годишна възраст и нощния труд до 15-годишна възраст. Създава се инспекторат по труда. България става една от първите европейски държави със специална закрила на женския и детския труд.

1905 г. 29 януари. Закон за насърчаване на местната промишленост и търговия. Създава различни привилегии за 23 клона на българската индустрия –  безмитен внос на машини, съоръжения, строителни материали и суровини, безплатно ползване на държавни и общински земи и водна сила, намален превоз по държавните железници, освобождаване от износни мита, освобождаване от данък сгради и занятие и др. Предвидени са мерки за застраховане на работниците. С този закон се дава силен тласък на промишленото развитие на страната.

1905 г. 29 януари. Закон за спомагателните каси на работниците в обществените предприятия и за привилегиите на надниците им.

1905 г. 18 май. В София тържествено е открит Народният музей.

1905 г. 3 юли. Митнически съюз със Сърбия. Според него двете страни премахват митата помежду си. Договорът е ратифициран от Народното събрание през декември. Австро-Унгария, застрашена в търговските си интереси, оказва натиск върху Сърбия, като започва с нея митническа война и митническият съюз не влиза в действие.

1905 г. Закон за благоустройството на населените места.

1905–1907 г. Нови търговски договори с Русия, Германия, Англия, Франция, Италия. С тези договори се ликвидират привилегиите на чуждестранните търговци и индустриалци, наложени от васалния статут на княжеството според Берлинския договор.

1906 г. януари. Промени в Закона за народното просвещение от 1891 г. Образователната система се привежда в съответствие с образователните системи в развитите европейски страни.

1906 г. 22 октомври. След скандал във връзка с подкупи от средствата за въоръжения, ген. Р. Петров подава оставка.

1906 г. 22 октомври – 3 март 1907 г. Правителство на Димитър Петков.

1906 г. ноември. Закон за търговско-индустриалните камари.

1906 г. ноември. Закон за наследството. С цел да не се раздробява обработваемата земя наследниците от женски пол получават половината от земите, които получават наследниците от мъжки пол.

1906 г. Стачки на работници и държавни служители поради ниски заплати и нередовно изплащане. Някои от стачките са потушени с полиция и войска.

1906 г. ноември. Промени в Наказателния закон и Закона за държавните служители, за да се ограничи правото на стачка.

1906 г. 20 декември. Обща стачка на железопътни служители и работници, подкрепена от студентите.

1907 г. 3 януари. Университетска криза. Освиркване на Фердинанд при откриване на Народния театър, гонения срещу студентите, протест на професорите, затваряне на университета и уволнения на професори.

1907 г. 24 януари. Закон за кооперациите.

1907 г. 13 февруари. Заем от 145 млн. лв. от френски банки за въоръжения.

1907 г. 26 февруари. Димитър Петков е убит в центъра на София от недоволен чиновник.

1907 г. февруари. Създаване на Патриотичен блок на опозиционните партии. Състав – партиите от Партиотичния блок от 1904 г. (Народната партия, Прогресивнолиберална партия, Демократическа партия и Либералната партия) към които се присъединяват Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти) и Радикалдемократическата партия.

1907 г. 27 февруари – 3 март. Правителство на Димитър Станчов.

1907 г. 3 март – 16 януари 1908 г. Правителство на Петър Гудев.

1907 г. 13 март. Закон за печата, с който се ограничава дейността на опозиционната преса.

1908 г. 16 януари – 13 март 1911 г. Правителство на Александър Малинов в състав: Ал. Малинов – министър-председател и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, ген. Ст. Паприков – министър на външните работи и изповеданията, Михаил Такев – министър на вътрешните работи, Ив. Салабашев – министър на финансите, Тодор Кръстев – министър на правосъдието, Андрей Ляпчев – министър на търговията и земеделието, Никола Мушанов – министър на народното просвещение, ген. Д. Николаев – военен министър.

1908 г. 28 януари. Разрешаване на университетската криза. Възстановени са правата на университета, уволнените професори са върнати на работа.

1908 г. 25 май. Избори за ХIV обикновено народно събрание, спечелени от Демократическата партия.

1908 г. 12 юли. В Турция избухва т. нар. Младотурска революция. Целта й е да свали кървавия режим на султан Абдул Хамид II, да установи конституционен строй и да предотврати разпадането на империята. Революцията се ръководи от младотурци –  членове на организацията “Единство и прогрес“. Революцията започва с въстание в Македония. Безсилен да потуши въстанието, султан Абдул Хамид II обявява, че възстановява конституцията от 1876 г. и се съгласява да бъде свикан парламент. Революцията е посрещната с всеобщ възторг. Навсякъде се провеждат митинги и събрания под лозунги за “свобода, равенство, братство, справедливост“. Премахната е цензурата, освободени са политическите затворници, завръщат се политическите емигранти. Обявено е, че всички поданици стават равноправни “османи“.Първите мерки предизвикват голям ентусиазъм. Скоро ръководителите на революцията се отказват от много от обещанията си. Не се зачитат правата на националните малцинства и срещу тях се води същата реакционна политика, както по времето на Абдул Хамид II. Младотурската революция остава незавършена и провеждането на широки буржоазни реформи се осъществява едва след края на войната под ръководството на Кемал Ататюрк.

1908 г. 30 август. “Инцидентът Гешов“. Българският дипломатически агент Гешов не е поканен на прием по случай рождения ден на Абдул Хамид II под предлог, че не е представител на независима държава. България отзовава Гешов, Турция – своя комисар. Криза в българо-турските отношения.

1908 г. 5–6 септември. Служителите на Компанията на Източните железници вдигат стачка.

1908 г. 9 септември. Българското правителство окупира ж.п. линиите на Компанията на Източните железници на българска територия и ги обявява за българска собственост.

1908 г. 16 септември. Решение на Министерския съвет за обявяване на независимостта.

1908 г. 22 септември/6 октомври. В църквата “Св. Четири-десет мъченици“ в Търново в тържествена обстановка България е обявена за независимо царство. Княз Фердинанд получава титлата “цар”.

1908 г. 23 септември/7 октомври. Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина.

1909 г. 18 февруари. Закон за народното просвещение.

1909 г. 6 април. След продължителни преговори Турция признава независимостта на България. С посредничеството на Русия е постигнато споразумение. По него Русия приспада дължимите от Турция 125 млн. лв. от войната през 1877–1878 г., а България трябва да плати 82 млн. лв. на Русия чрез заем от руска банка.

1909 г. 7 април. Първо Русия, а след това и останалите европейски и балкански държави признават независимостта на България.

1909 г. 17 май. Споразумение между България и Компанията на Източните железници за обезщетението за ж.п. линиите на българска територия.

1909 г. След продължителни преговори европейските държави се отказват от привилегиите си, произтичащи от капитулациите. България става равноправен търговски партньор.

1909 г. лятото. Въведени са в експлоатация ж.п. линиите Левски – Свищов и Радомир – Кюстендил.

1909 г. 30 декември. Заем от 100 млн. лв. от виенска банка за покриване на стари задължения, въоръжения и железопътно строителство.

1910 г. 10–19 февруари. Посещение на цар Фердинанд, Александър Малинов и външния министър ген. Ст. Паприков в Петербург. Неуспешни преговори за сключване на съюзен договор.

1911 г. 9 март. Ал. Малинов подава оставката на правителството, която е приета на 16 март.

1911 г. 16 март–1 юни 1913 г. Русофилско правителство на Народната и Прогресивнолибералната партия начело с Иван Евстр. Гешов в състав: Ив. Евстр. Гешов – министър-председател и министър на външните работи, Ал. Людсканов – министър на вътрешните работи, Т. Теодоров – министър на финансите, Петър Абрашев – министър на правосъдието, Димитър Христов – министър на търговията и земеделието, Антон Франгя – министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, Ст. Бобчев – министър на народното просвещение, ген. Никифор Никифоров – военен министър.

1911 г. 5 юни. Избори за V Велико народно събрание за промени в Търновската конституция.

1911 г. юни. Промени в Търновската конституция. Заменят се “княжество“ и “княз“ с “царство“ и “цар“. Променя се чл. 17, съгласно която царят има право да сключва тайни международни договори от името на правителството, без да се допитва до Народното събрание. Извършени са и други промени – за заместване на царя при отсъствие от Министерския съвет, за цивилна листа, за ликвидиране на изключителните военни съдилища. От особено значение е създаване на четири нови стопански министерства (на търговията, промишлеността и труда, на земеделието и държавните имоти, на обществените сгради, пътищата и благоустройството и на железниците, пощите и телеграфите), които ще играят важна роля в регулирането и подпомагането на стопанското развитие на страната.

1911 г. 4 септември. Избори за ХV обикновено народно събрание.

1911 г. Българското книжовно дружество се преименува в Българска академия на науките.

1877 г. 24 април. Начело на Екзархията застава екзарх Йосиф.

1878 г. пролетта и лятото. Жителите на Македония и Източна Тракия пишат петиции и молби против откъсването им от България.

1878 г. лятото и есента. Създаване на комитети “Единство“ – Търново (Ст. Стамболов), Русе (Ив. Вазов), Пловдив (екзарх Йосиф) и др.

1878 г. октомври. Екзарх Йосиф поставя пред Портата въпроса за оставането на Екзархията в Цариград и иска връщане на изтеглените по време на войната български владици от Македония.

1878 г. 5 октомври – 25 май 1879 г. Кресненско-Разложко въстание – цели, тактика, противоречия между местните дейци и софийския комитет “Единство“, потушаване на въстанието.

1880 г. лятото. В Русе се основава Македонска лига, начело с В. Диамандиев.

1880 г. август. След дълги протакания една европейска комисия изработва проект за Закон за вилаетите на Европейска Турция. Той се базира на чл. 23 от Берлинския договор и взема за основа Органическия устав на о-в Крит за автономия от 1868 г. с подобрения. Законът за вилаетите не е приложен от турското правителство.

1881 г. 27 януари. Първа нота на българското правителство до великите сили по македонския въпрос. В нотата се описва тежкото положение на българите в Македония и се иска прилагането на реформите, предвидени в Берлинския договор.

1883 г. октомври. Зайчарска буна в Западните покрайнини.

1883 г. 17 декември. Султан Абдул Хамид II приема на аудиенция екзарх Йосиф и го уведомява, че седалището на Екзархията остава в Цариград.

1884 г. февруари. В София се основава Македонско благотворително дружество с печатен орган в. Македонски глас.

1885 г. 6 септември. Съединението.

1885 г. 24 октомври. Цариградска конференция на великите сили за Съединението.

1886 г. 24 март. Топханенски акт за Съединението.

1886 г. В Белград е основано дружество “Св. Сава“ за пропаганда в Македония.

1890 г. юни – април 1894 г. – октомври 1897 г. След натиск от страна на правителствата на Ст. Стамболов и К. Стоилов са получени владишки берати за Охрид и Скопие, Велес и Неврокоп, Битоля, Дебър, Струмица.

1890 г. Създадена е Солунската мъжка гимназия “Св. Св. Кирил и Методий“.

1891 г. Създадена е Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон“.

1892 г. Създадена е Солунската девическа гимназия “Св. Благовещение“ с първа директорка Царевна Миладинова, дъщеря на Димитър Миладинов.

1893 г. 23 октомври. В Солун се полагат основите на Вътрешна революционна организация от Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев.

1894 г. началото. Създаване на Централен комитет с председател д-р Хр. Татарчев и секретар-касиер Д. Груев. Уставът  (по Устава на БРЦК) е изработен от Петър Попарсов, а Правилникът за вътрешния ред от Иван Хаджиниколов.

1894 г. 12 април. След продължителни искания на екзарх Йосиф I, подкрепен категорично от българското правителство, е издадено султанско ираде за митрополитски берати за Велешка и Неврокопска епархия. Българската екзархия получава официално правото върху българските училища в Македония и Одринско. В ирадето се разрешава също да се закупи сграда за Екзархията в Пера, даден е терен за построяване на българско духовно училище в Цариград.

1894 г. В Атина се създава дружеството “Етники Етерия“.

1895 г. 28 март.  Конгрес на македонската емиграция в София. Създаден е Върховен македонски комитет, начело с Трайко Китанчев, обединен през 1900 г. с тракийското движение под името Върховен македоно-одрински комитет.

1895 г. юли. Мелнишка акция на Върховния македонски комитет.

1895 г. декември. Конгрес на Върховния македонски комитет. За председател е избран ген. Данаил Николаев. Част от участниците в Мелнишката акция се отцепват в самостоятелен комитет.

1895 г. Начало на революционната организация в Одринско (Христо Коцев) и Свиленградско (Павел Генадиев).

1896 г. 22 март. Проект за реформи на ВМОК – политическа автономия за Македония и Одринско на базата на чл. 23 от Берлинския договор. В проекта са посочени териториите, населени с българи, които трябва да образуват отделен вилает, искат се български чиновници, българи в жандармерията и др. Проектът е приет и от ВМОРО на Солунския конгрес.

1896 г. април. Солунски конгрес на ВРО. Обединение с Одринската организация. Устав и правилник на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Искане за политическа автономия на Македония и Одринско. Въпросът за подготовката на българите за въстание. Създаване на 7 революционни окръга (Солунски, Скопски, Сярски, Струмишки, Битолски, Щипски и Одрински). Централен (Солунски) и местни комитети, тайна поща и полиция. Създаване на четнически институт. Представители в София – Гоце Делчев и Гьорче Петров. Приети са нов устав и правилник. В организацията се допускат и българи-патриаршисти.

1896 г. 12 май. Във Варна се създава дружество “Странджа“. Обединява се с Върховния македонски комитет през 1900 г. под името Върховен македоно-одрински комитет.

1897 г. 19 февруари. След подобряване на отношенията със Сърбия и посещение на сръбския крал Александър е подписан българо-сръбски договор. С него се изключва подялбата на Македония, самостоятелните действия на двете държави срещу Турция. Двете страни ще се подпомагат по национални, религиозни и училищни въпроси в Европейска Турция. С този пункт се признава правото на Сърбия да води своя пропаганда в Македония.

1897 г. пролетта. Малки български чети действат в Одринска Тракия.

1897 г. април. Отваряне на български търговски агентства в Битоля, Скопие и Солун, след това и в Дедеагач и Одрин.

1897 г. април – май. Гръцко-турска война по повод гръцкото въстание на о-в Крит. Гърция губи войната, но през 1898 г. султанът е принуден да даде автономия на о-в Крит.

1897 г. Руско-австрийско споразумение за запазване статуквото на Балканите, подписано от Франц Йозеф и Николай II в Петербург. И двете страни в момента нямат интерес от усложнения по Източния въпрос, тъй като Австро-Унгария има вътрешнополитически  затруднения около националния въпрос, а Русия е заета с експанзията в Далечния изток. Споразумението предвижда консултации между двете държави при ново изостряне на положението на Балканите.

1897 г. 26 октомври. Получени берати за владици в Битоля, Дебър, Струмица. Дава се разрешение за отваряне на търговски агентства в Цариград, Драма – Кавала, Сяр и Родосто.

1897 г. март. Създава се Българско тайно революционно братство от привърженици на Екзархията, които смятат, че на първо място трябва да се постави просветното движение. Обединява се с Вътрешната македонска организация на 16 септември 1899 г.

1899 г. началото на май. Начело на ВМК застава Борис Сарафов, привърженик на въоръжени акции в Македония.

1900 г. краят на юли-началото на август. На конгрес в София се обединяват Върховния македонски комитет и дружеството “Странджа” във Върховен Македоно-Одрински комитет, с председател Борис Сарафов.

1901 г. януари. След поредица от афери (Винишка 1897 г., Валандовска 1899 г., Керемедчиоглува 1900 г., Иванчова 1901 г.)     ВМОРО е засегната силно от Солунската афера. След разкрития на един от прислужниците в Централния комитет са арестувани голяма част от ръководителите на организацията Хр. Татарчев, Хр. Матов, Пере Тошев, Ив. Хаджиниколов и др. членове в цяла Македония. В ръцете на турската власт попадат важни документи, между които са уставът и правилникът на организацията. Заловените са осъдени на различни срокове затвор и заточение. Начело на организацията застава Иван Гарванов.

 1901 г. март. Под натиска на квяз Фердинанд от ВМОК е отстранен Борис Сарафов. Начело на комитета застават Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев. Изострят се отношенията с ВМОРО.

1901 г. 21 август – 18 януари 1902 г. “Аферата мис Стоун“. Близо до Банско четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат американската протестантска мисионерка мис Стоун и нейната придружителка Катерина Цилка. Целта на акцията е получаването на паричен откуп за нуждите на революционната организация. В продължение на няколко месеца четата с отвлечените жени е преследвана от турски потери. По това време бременната Екатерина Цилка ражда момче. След дълги преговори откупът от 14 500 златни турски лири е платен в Банско и двете жени са освободени. Отвличането на американската мисионерка мис Стоун предизвиква широк отзвук в Европа и САЩ. В следващите месеци мис Стоун изнася много лекции в САЩ.

1902 г. 1 септември.  Конгрес на Вътрешната организация. Името се променя на Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО). Приема се т. нар. “Гоцев устав“, в който се прави известна промяна в целите на ВМОРО към пълна политическа автономия с участието на всички народности. Член на организацията може да бъде всеки македонец и одринец.

1902 г. 23 септември. Горноджумайско въстание, подготвено от ВМОК. Правителството е против прибързаната акция и не я подкрепя. Въстанието е потушено бързо и следва нов поток бежанци към княжеството. Прибързаното въстание нанася удар върху Вътрешната организация в областта.

1903 г. 2-4 януари. Конгрес на ТМОРО в Солун под председателството на Иван Гарванов. Не присъстват главните дейци (Г. Делчев, Д. Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански). Взема се решение за подготовка и вдигане на въстание през пролетта на 1903 г.

1903 г. 23 февруари. Поради нарастващото напрежение в Европейска Турция Русия и Австро-Унгария предлагат на султан Абдул Хамид II проект за реформи. Т. нар. Виенски проект предвижда само някои промени в управлението на Солунския, Битолския и Скопския вилает (реорганизация на полицията и жандармерията с чужда помощ, отделни бюджети за трите вилаета, назначаване на пъдари християни в районите с християнско население и чуждестранен генерален инспектор по реформите). Поради ограничения му характер проектът е посрещнат с недоверие в Македония и България и е наречен иронично “пъдарски“.

1903 г. началото на април. В Лондон се създава Балкански комитет начело с Ноел Бъкстон. Комитетът извършва огромна пропагандна работа за въвеждането на реформи в Европейска Турция и подобряване на положението на християнското население в Македония и Одринско.

1903 г. 15-18 април. Солунските атентати на т. нар. гемиджии. Йордан Попйорданов-Орце, Димитър Мечев, Павел Шатев и др. взривяват френския параход “Гвадалкивир“, Банк Отоман, част от газопровода и водопровода на града, разрушена е част от ж.п. линията край Солун. Почти всички атентатори загиват. Турски погроми след атентатите. Арестувани са част от членовете на Централния комитет, сред тях и Иван Гарванов.

1903 г. 17-24 април. Конгрес на Битолски революционен окръг в с. Смилево под ръководството на Д. Груев. Взема се решение за въстание на 2 август (Илинден).

1903 г. 21 април. В битка с турска потеря при с. Баница загива Гоце Делчев.

1903 г. 28 юни-1 юли. Конгрес на Одринския революционен окръг в Петрова нива с решение за въстание на 19 август (Преображение).

1903 г. 2 август, 19 август. Илинденско-Преображенско въстание – овладяване на Битолско, Странджанско, останалите окръзи не въстават, неравни боеве, поражение; 4694 убити, 201 опожарени села, 30 000 бежанци.

1903 г. 3 октомври. Среща на австро-унгарския император Франц Йозеф и руския император Николай II в Мюрцщег. Приема се т. нар. Мюрцщегска програма – съвместен руско-австрийски проект за реформи в европейската част на Османската империя (главно Македония). Повод за реформения проект е изострянето на обстановката след Илинденско-Преображенското въстание. Проектът предвижда: смесен руско-австрийски контрол върху дейността на административната власт и по-специално при въвеждането на реформите; реорганизация на жандармерията и полицията, осъществена от чуждестранен генерал с помощта на военни специалисти от великите сили; реорганизация на местната администрация и съдебни учреждения; обезщетения за пострадалото по време на въстанието население; отказ от употреба на нередовни войски в Македония. Проектът си поставя за цел запазването на статуквото в Македония чрез известно подобряване на положението на християнското население. По искане на Австро-Унгария от реформите е изключен Новопазарският санджак, а по искане на Русия – Одринският вилает. Проектът е одобрен от останалите велики сили, а след известно колебание е приет и от турското правителство. Изпълнението на Мюрцщегския реформен проект се натъква на силна съпротива от турската власт и на практика не довежда до подобряване на положението на християнското население.

1904 г. февруари. Конгрес на Одринския революционен окръг. Спорове за въстанието. Избор на ново ръководство.

1905 г. 25 март. Гръцки чети извършват клане и опожаряват с. Загоричане, Костурско.

1904 г. 26 март. Споразумение между България и Турция. Турция се съгласява да приложи Мюрцщегските реформи в Македония, дава амнистия на участниците в Илинденско-Преображенското въстание и възможност за връщане на бежанците, България възпрепятства преминаването на въоръжени чети.

1905 г. 23 май. Със султанско ираде власите в Македония са признати за отделна народност и им се разрешава да отварят румънски училища и църкви.

1905 г. септември – октомври. Рилски конгрес на ВМОРО – неуспешен опит за изглаждане на противоречията. Приема се нов Устав, правилник на организацията и правилник за дейността на четите.

1906 г. юни – юли. Антигръцки митинги във Варна, Пловдив, Станимака. В Анхиало се извършва погром. Вътрешният министър Д. Петков взема бързи мерки за прекратяване на погрома.

1906 г. 10 декември. В престрелка с турска потеря при с. Русиново, Малешевско, загива Д. Груев.

1907 г. 28 септември. Ново руско-австрийско споразумение, подписано във Виена, предвиждащо Мюрцщегския реформен проект да се осъществява до 1914 г. и изискващо от султана да продължи дотогава пълномощията на военните и гражданските чинове на европейската администрация в македонските вилаети. Отправени са също и съвместни ноти до  България, Сърбия и Гърция с искане да се прекрати изпращането на въоръжени чети в Македония.

1907 г. 28 ноември. По нареждане на Яне Сандански Тодор Паница убива Иван Гарванов, Борис Сарафов и войводата Михаил Даев. Започват непрекъснати убийства сред македонските дейци.

1908 г. 12 юли. В Турция избухва т. нар. Младотурска революция. Целта й е да свали кървавия режим на султан Абдул Хамид II, да установи конституционен строй и да предотврати разпадането на империята. Революцията се ръководи от младотурци –  членове на организацията “Единство и прогрес“. Революцията започва с въстание в Македония. Безсилен да потуши въстанието, султан Абдул Хамид II обявява, че възстановява конституцията от 1876 г. и се съгласява да бъде свикан парламент. Революцията е посрещната с всеобщ възторг. Навсякъде се провеждат митинги и събрания под лозунги за “свобода, равенство, братство, справедливост“. Премахната е цензурата, освободени са политическите затворници, завръщат се политическите емигранти. Обявено е, че всички поданици стават равноправни “османи“.Първите мерки предизвикват голям ентусиазъм. Скоро ръководителите на революцията се отказват от много от обещанията си. Не се зачитат правата на националните малцинства и срещу тях се води същата реакционна политика, както по времето на Абдул Хамид II. Младотурската революция остава незавършена и провеждането на широки буржоазни реформи се осъществява едва след края на войната под ръководството на Кемал Ататюрк.

1908 г. лятото. Създаване на политически организации на българите в Македония и Одринско. Десницата се обединява в Съюз на българските конституционни клубове, левицата – в Народнофедеративна партия (българска секция).

1909 3 октомври. Турският парламент издава Закон за четите в европейските вилаети, след което започва тяхното разоръжаване. Според закона на преследвания подлежат не само четниците, но и техните семейства. Положението в Македония и Одринска Тракия се изостря отново, появяват се нови “афери“, започват преследвания и убийства на българи. Нов бежански поток към България.

1909 г. ноември. Турският парламент издава Закон за политическите сдружения, според който партиите от нетурски произход трябва да се разпуснат. По този закон е разтурен Съюзът на българските конституционни клубове в Македония. Разпускане на Народнофедеративната партия (българска секция).

1910 г. 10–19 февруари. Посещение на цар Фердинанд, Александър Малинов и външния министър ген. Ст. Паприков в Петербург. Неуспешен опит за сключване на съюзен договор.

1910 г. Начело на Централния комитет на ВМОРО застават Т. Александров, П. Чаулев, Хр. Чернопеев. Поема се отново курс към въоръжени четнически действия и акции.

1911 г. 21 ноември. Атентат на ВМРО до джамията в Щип. Клане на българи в града – 23 убити и 423 ранени. Вълнения сред българите в Македония и в България.

1912 г. 11 януари. Погром над българи в Гюрешкия манастир “Св. Богородица“, Скопско.

1912 г. 19 юли. Атентат на ВМОРО в Кочани. Ново клане на българи.

1908 г. 22 септември. В църквата “Св. Четиридесет мъченици“ в Търново в тържествена обстановка България е обявена за независимо царство.

1910 г. 10–19 февруари. Посещение на цар Фердинанд, Александър Малинов и външния министър ген. Ст. Паприков в Петербург. Неуспешни преговори за сключване на съюзен договор.

1911 г. 16 март – 1 юни 1913 г. Русофилско правителство на Народната и Прогресивнолибералната парти начело с Иван Евстр. Гешов.

1911 г. юни. Промени в Търновската конституция. Заменят се “княжество“ и “княз“ с “царство“ и “цар“. Особено важна е промяната на чл. 17, съгласно която царят има право да сключва тайни международни договори от името на правителството без да се допитва до Народното събрание.

1911 г. 16 септември – 2 октомври 1912 г. Итало-турска война за Триполи и Киренайка (днешна Либия). През октомври 1912 г. в Лозана е подписан договор, по силата на който на Триполи и на Киренайка е дадена автономия и турските войски са изтеглени. На практика двете провинции стават италианска колония под името Либия. Тази война отслабва Османската империя и стимулира създаването на Балканския съюз.

1911 г. 21 ноември. Атентат на ВМРО до джамията в Щип. Клане на българи в града – 23 убити и 423 ранени. Вълнения сред българите в Македония и в България.

1912 г. 11 януари. Погром над българи в Гюрешкия манастир “Св. Богородица“, Скопско.

1912 г. 29 февруари. Съюзен договор и тайна военна конвенция (29 април) между България и Сърбия за война с Османската империя и подялба на Македония с руско посредничество. Двете страни поемат задължението да си окажат взаимна помощ в случай на нападение от трета държава. България трябва да участва в евентуален конфликт с 200 хил., а Сърбия – със 150 хил. войници. След успешна война срещу Турция в българските граници трябва да влязат всички земи на изток от долното течение на р. Струма и Родопите, а Сърбия получава териториите на север и запад от Шар планина (Косово и Новопазарския санджак). Идеята за автономия на Македония е приета половинчато, като в случай на невъзможност да се осъществи, се предвижда нейната подялба. България получава земите на югоизток от линията Крива паланка – с. Гъбовци на Охридското езеро. Териториите между тази линия и Шар планина се определят като “спорна зона“, чието притежание трябва да се  реши след войната. При неразбирателство ще се търси решението на руския император Николай II.

1912 г. 16 май. Сключва се съюзен отбранителен договор, а по-късно, на 22 септември и военна конвенция между България и Гърция за срок от три години. Договорът не разглежда териториални проблеми и с това става основа за бъдещ конфликт.

1912 г. 19 юли. Атентат на ВМОРО в Кочани. Ново клане на българи.

1912 г. август. Спогодба между България и Черна гора за война срещу Османската империя. България оказва финансова помощ на Черна гора от 750 000 лв. месечно до края на войната.

1912 г. 16 септември. Турция обявява обща мобилизация.

1912 г. 17 септември. Нота на балканските съюзници до турското правителство с искане за реформи в срок от 6 месеца по член 23 от Берлинския договор, включващи административна автономия с изборни областни събрания в европейските вилаети, генерал-губернатори чужденци, жандармерия, свобода на образованието, местна милиция, висш съвет по реформите при великия везир с участието на християни и под надзора на посланиците на великите сили. Едновременно с това съюзниците мобилизират армиите си. България мобилизира 606 636 войници и офицери (първоначално са мобилизирани 600 000 души, в хода на войната стигат до 750 000 души), Сърбия – 190 000, Гърция – 120 000 души.

1912 г. 22–24 септември. Извънредна сесия на ХV обикновено народно събрание за войната. Всички партии с изключение на БРСДП (т.с.) одобряват курса на правителството. Дадени са извънредни финансови пълномощия на правителството.

1912 г. септември. Македоно-одринската емиграция създава доброволчески отряди, от които се образува 15 дружини на т.нар. Македоно-одринско опълчение.

1912 г. 25 септември. Нота на великите сили до противостоящите страни с искане да решат проблемите по мирен път.

1912 г. 26 септември. Черна гора скъсва дипломатически отношения с Турция и й обявява война.

1912 г. 2 октомври. В Лозана, Щвейцария, е сключен мирен договор между Италия и Турция.

1912 г. 3 октомври. Турското правителство отхвърля нотата на балканските съюзници и скъсва дипломатическите си отношения с тях.

1912 г. 5 октомври. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Османската империя.

1912 г. 5 октомври. Българските войски започват настъпление по линията Одрин – Лозенград. Поражение на турците при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Ериклери, Петра, Кайпа и др. Турското отстъпление се превръща в бягство.

1912 г. 11 октомври. Крепостта Лозенград се предава без бой, Одринската крепост е обсадена. Хасковският отряд влиза в Кърджали, а Родопският в Смолян.

1912 г. 13 октомври. Сръбската армия превзема Скопие, Куманово, Велес и Щип.

1912 г. 16 октомври. Първа въздушна бомбардировка на обсадения Одрин от български летци.

1912 г. 18 октомври. Преодоляна е турската отбранителна линия Люлебургас – Караагач – Бунархисар, на която са съсредоточени около 130 000 турски войници. Турските войски отстъпват на последната укрепена Чаталджанска позиция. Българските войски излизат на Мраморно море и са на 40 км от Цариград. Пълна обсада на Одрин от втора армия на ген. Никола Иванов.Освободен е Неврокоп.


Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
                                
                                 ХРОНОЛОГИЯ - VIII част

1912 г. 5–27 октомври. Настъпление на Седма пехотна Рилска дивизия по Кресненското дефиле към Солун. На 26 октомври Солун е предаден без бой на гърците. На 29 октомври след споразумение с гръцкото командване две български дружини влизат в града.

1912 г. октомври – ноември. Успехи на съюзниците. Освободени са почти всички части от Македония, Беломорска Тракия и Албания, без обсадените крепости Янина и Шкодра от гръцки и черногорски войски.

1912 г. 30 октомври. В телеграма до цар Фердинанд великият везир Кямил паша иска примирие и започване на преговори за мир. По заповед на Фердинанд правителството отказва примирието и е дадена заповед за атака на Чаталджанската позиция с надежда, че българските войски могат да влязат в Цариград.

1912 г. 4–6 ноември. Двудневна неуспешна атака при Чаталджа. Турците са докарали нови сили от Мала Азия. Българските войски са уморени, върлува холера. Атаката се проваля. Фердинанд е принуден да приеме примирието.

1912 г. 7 ноември. Торпедоносецът “Дръзки“ торпилира турския кръстосвач “Хамидие“ и го изкарва от строя.

1912 г. 5–15 ноември. Настъпление на български отряди и Македоно-Одринското опълчение в Родопите и Западна Тракия. На 15 ноември командващият Явер паша с 10 000 корпус се предава.

1912 г. 13 ноември. Българските войски влизат в Дедеагач.

1912 г. 12-20 ноември. Преговори за сключване на примирие. България, Сърбия и Черна гора подписват примирие с Османската империя. Гърция отказва да се включи в него.

1912 г. 26 ноември. Румъния заявява, че иска като компенсация промяна на границата до линията Силистра – Балчик, впоследствие за граница по линията Тутракан – Добрич – Балчик.

1912 г. 28 ноември. Обявена е независимостта на Албания.

1912 г. 3 декември. В Лондон започва мирна конференция на участващите във войната. Ръководител на българската делегация е председателя на Народното събрание д-р Стоян Данев.

1912 г. 4 декември. В Лондон започва конференция на посланиците на великите сили.

1913 г. 4 януари. Нота на великите сили до Турция за предаване на територията западно от линията Мидия – Енос на съюзниците и островите в Егейско море под контрола на великите сили.

1913 г. 10 януари. Националистическият комитет “Единение и прогрес“ извършва преврат. Новото правителство отказва да приеме исканията на Лондонската конференция.

1913 г. 17 януари. Преговорите в Лондон са прекъснати. Възобновяване на военните действия.

1913 г. 26-28 януари. Турски десанти на полуостров Галиполи при Булаир и Шаркьой. Десантът е отблъснат от българите. Неуспешен турски опит за пробив при линията Чаталджа.

1913 г. 16 февруари. Сърбия иска ревизия на съюзния договор. Гърция настоява за по-големи части от Беломорска Тракия.

1913 г. 20 февруари. Гръцката армия превзема крепостта Янина.

1913 г. 11–13 март. Атака на Одринската крепост от Втора армия на ген. Никола Иванов. В действията участват и две сръбски дивизии с тежка обсадна артилерия. След двудневни тежки боеве крепостта се предава.

1913 г. 31 март. Турското правителство иска примирие.

1913г. 15 април. Черногорци и сърби превземат крепостта Шкодра.

1913 г. 18 април. Конференцията на посланиците на великите сили завършват работата си върху проекта за мирния договор между Турция и балканските съюзници.

1913 г. 22 април. В Солун гръцкият принц Николаус и сръбският престолонаследник Александър подписват секретен протокол. Той задължава Сърбия и Гърция да сключат в десетдневен срок договор за приятелство и отбранителен съюз, гарантиран и с военна конвенция.

1913 г. 26 април. След подписването на специална конвенция в Петербург, град Силистра с  околността в радиус от 3 км. са предадени на Румъния.

1913 г. 2 май. Сърбия официално иска ревизия на съюзния договор с България. Гърция иска обща граница със Сърбия.

1913 г. 9–10 май. Сражение между български и гръцки части при р. Ангиста.

1913 г. 17 май. В Лондон е подписан мирен договор. Османската империя отстъпва на съюзниците всички територии западно от линията Мидия – Енос, Крит преминава към Гърция, съдбата на егейските острови ще се решава от великите сили, Албания става независима държава, чиито граници ще се определят от великите сили.

1913 г. 17 май. Правителството на Ив. Евстр. Гешов подава оставка.

1913 г. 19 май. Договор между Сърбия и Гърция за обща граница в Македония. Фактическо ликвидиране на Балканския съюз и оформяне на антибългарски съюз.

1913 г. 26 май. Телеграма на руския император Николай II до цар Фердинанд и крал Петър: “Държа да установя, че страната, която би започнала тази война, ще бъде отговорна пред славянството и че си запазвам всичката свобода на действие на Русия по отношение на една тъй престъпна борба.“

1913 г. 1 юни. Правителство на Прогресивнолибералната и Народната партия начело с д-р Ст. Данев.

1913 г. 2 юни. Русия кани балканските съюзници на конференция в Петербург за изглаждане на противоречията.

1913 г. 5 юни. Министерският съвет решава да отклони руската покана за проектираната конференция.

1913 г. 8 юни. Ген. Савов иска правителството в десетдневен срок да реши дали ще демобилизира или ще започва военни действия.

1913 г. 9 юни. Коронен съвет решава да се участва в конференцията в Петербург, ако се спази сръбско-българския договор.

1913 г. 14 юни. Ултимативно искане на руския външен министър С. Сазонов до балканските съюзници за започване на конференция в Петербург. Д-р Ст. Данев решава да пътува за Русия на 16 юни.

1913 г. 16 юни. Цар Фердинанд дава устна заповед за атака срещу гръцки и сръбски части в Македония.

1913 г. 16–18 юни. Части от II и IV армия нападат гръцките позиции, но поради липса на достатъчно сили не развиват настъплението. Бавни действия срещу сръбските войски. Сърбия, Гърция и Черна гора скъсват дипломатическите отношения с България. Начало на Междусъюзническата война.

1913 г. 18 юни. По нареждане на правителството военните действия са спрени. Ген. М. Савов е заменен с ген. Радко Димитриев.

1913 г. втората половина на юни. Гръцки и сръбски войски започват настъпление. В сраженията се включват и останалите български армии, които блокират настъплението на гърци и сърби.

1913 г. 27 юни. Румъния се намесва във войната, войските й преминават в Северна България, един румънски отряд стига на 30 км от София.

1913 г. 30 юни. Турция се намесва във войната, нейни войски преминават линията Мидия – Енос и окупират почти цяла Одринска Тракия.

1913 г. 2 юли. Правителството на д-р Ст. Данев подава оставка.

1913 г. 4 юли. Правителство на Либералната партия начело с д-р В. Радославов; Н. Генадиев – министър на външните работи, земеделието и държавните имоти, Д. Тончев – министър на финансите, П. Пешев – министър на правосъдието и управляващ Министерството на народното просвещение, Ж. Бакалов – министър на търговията, промишлеността и труда, П. Динчев – министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, Б. Морфов – министър на железниците, пощите и телеграфите, ген. Г. Вазов – военен министър. България иска примирие.

1913 г. 10 юли. След настъпление в Източна Тракия турските войски превземат отново Одрин.

1913 г. 17 юли. Начало на мирната конференция в Букурещ.

1913 г. 28 юли. Подписан е мирен договор в Букурещ. Румъния получава Южна Добруджа до линията Тутракан – Екрене на Черно море, Сърбия взема Вардарска Македония, Гърция – Егейска Македония. България придобива само Пиринска Македония и Беломорска Тракия.

1913 г. 12 септември. Неуспешно въстание на ВМРО в Охрид, Струга и Дебър, съвместно с четите на Христо Чернопеев и Павел Христов. Сръбските войски подлагат на опустошение Охрид.

1913 г. 16 септември. Мирен договор между България и Османската империя. България връща Източна Тракия без Малко Търново, Свиленград и Царево с околностите.

1913 г. 27 ноември. Екзарх Йосиф пристига в София. Тук е преместено и седалището на Българската екзархия. Това представлява своеобразен символ на националната катастрофа в Балканските войни.

1918 г. октомври. Окупация на страната от войски на Антантата.

1918 г. 3 октомври. Цар Фердинанд абдикира, на престола се качва цар Борис III.

1918 г. 17 октомври. Преустройство на правителството – в него влизат представители на Демократическата, Радикалдемократическата и Народната партия, както и един представител на БРСДП (ш.с.) и двама представители от двете крила на БЗНС. Ал. Малинов - министър-председател и министър на правосъдието, Т. Теодоров - министър на външните работи, М. Такев – министър на вътрешните работи, Ст. Костурков – министър на народната просвета, А. Ляпчев – министър на финансите и управляващ министерството на земеделието, С. Савов – министър на войната, Я. Сакъзов – министър на търговията, Ц. Бакалов – министър на обществените сгради, Н. Мушанов – министър на железниците.

1918 г. 19 ноември. Командването на съглашенските войски в нарушение на клаузите на Солунското примирие издава заповед България да оттегли войските и администрацията си от Южна Добруджа. В знак на протест правителството на Ал. Малинов подава оставка.

1918 г. 28 ноември – 7 май 1919 г. Коалиционно правителство (Народна партия, Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Прогресивнолиберална партия, БРСДП (ш.с.), БЗНС) с министър-председател Теодор Теодоров Н. Мушанов – министър на вътрешните работи, Ст. Костурков – министър на народната просвета, Ст. Данев – министър на финансите, П. Джидров – министър на правосъдието, А. Ляпчев – министър на войната, Ял Сакъзов – министър на търговията, Д. Драгиев – министър на земеделието, Ц. Бакалов – министър на железниците. 24 януари – преустройство на правителството – в него влиза Ал. Стамболийски.

1918 г. 31 декември. Народното събрание гласува закон за политическа амнистия. По силата на тази амнистия Ал. Стамболийски, укрил се след Войнишкото въстание излиза от полулегалност и заема министерски пост (министерството на обществените сгради и благоустройството).

1918 г. краят – началото на 1919 г. Създава се Военният съюз.

1919 г. 21 февруари. Народното събрание гласува закон за данъка върху печалбите за периода 1912-1918 г.

1919 г. 12 април. Народното събрание гласува закон за отнемане на незаконно придобити имоти от държавните служители в периода 1912-1918 г.

1919 г. 8 май. Под натиска на БЗНС и след оставките на Ал. Стамболийски и Ц. Бакалов се съставя ново правителство на Теодор Теодоров (Народна партия, Прогресивнолиберална партия, БРСДП (ш. с.), БЗНС). М. Маджаров става министър на войната, Ст. Данев – министър на финансите, Ал. Стамболийски – министър на обществените сгради, Д. Драгиев – министър на земеделието, Ц. Бакалов – министър на железниците, Кр. Пастухов – министър на вътрешните работи, Я. Сакъзов – министър на търговията, Ст. Костурков – министър на просветата, Н. Ганев – министър на просветата.

1919 г. 27–29 май. ХХІІ конгрес на БРСДП (т. с.). Партията се преименува на Българска комунистическа партия и конгресът става първи за новата партия. Процес на болшевизация на партията. Възприемат се идеите за диктатурата на пролетариата и въоръженото въстание като средство за сваляне на съществуващата политическа система.

1919 г. 25–27 май. ХV конгрес на БЗНС. Ал. Стамболийски оглавява съюза. Като основна програма се приема съсловната теория. Намерения за бързи реформи и искане за балканска федерация.

1919 г. 19 август. Избори за ХVIII обикновено народно събрание – победа на левицата (БЗНС, БКП, БРСДП ш.с.) в българския политически живот.

1919 г. 7 октомври – 16 април 1920 г. Коалиционно правителство на Ал. Стамболийски (БЗНС – седем министри, Народна партия – двама министри, Прогресивнолиберална партия – един министър).

1919 г. октомври. Създава се Военния съюз с водач полк. Ив. Вълков. В организацията влизат офицери на служба и от запаса. Организацията си поставя както професионални, така и политически цели. Девиз на съюза е “Обновление, защита и обединение”. Съюзът е настроен антикомунистически и срещу управлението на БЗНС. През есента на 1920 г. правителството на БЗНС разтуря Военния съюз, но неговите членове продължават дейността си нелегално.

1919 г. 22 ноември. Закон за съдене на министрите и закон за съдене и наказване на виновниците за  националната катастрофа.

1919 г. 27 ноември. В кметството на парижкото предградие Ньойи министър-председателят Ал. Стамболийски подписва т.нар. Ньойски мирен договор между Антантата и България. България отстъпва Западна Тракия, Южна Добруджа, Струмишка област, Западните покрайнини. Наложена е репарация от 2,25 млрд. златни франка. На балканските съюзници на Антантата трябва да се предадат десетки хиляди глави добитък, въглища и дървен материал. България няма право да поддържа редовна военна армия. България преживява втора национална катастрофа.

1919 г. ноември. Закон за държавно-кооперативния монопол – т.нар. Консорциум за търговия и износ на зърнени храни. Въведеният монопол върху търговията със зърнени храни е неефективен, поражда корупция. През септември 1921 г. е отменен.

1919 г. краят. Възстановява се ВМРО. Целта на ВМРО е създаването на независима македонска държава при невъзможността тя да се присъедини директно към България при съществуващата обстановка.Начело на организацията са Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев. Между различните личности и групировки съществува съперничество, което през следващите години води до поредица от убийства. Начало на четнически акции в сръбска и гръцка Македония.

1919 г. 24 декември – 19 февруари 1920 г. Транспортна и обща политическа стачка.

1920 г. 28 март. Предсрочни парламентарни избори за ХІХ ОНС. Победа на БЗНС след касиране на избора на 13 депутати..

1920 г. 16 май. Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия образуват Националлиберална партия. Народната и Прогресивнолибералната се сливат в Обединена народнопрогресивна партия.

1920 г. 21 май. Самостоятелно правителство на БЗНС. Ал. Стамболийски – министър-председател, министър на външните работи и управляващ министерството на войната, Ал- Димитров – министър на вътрешните работи, Ц. Бакалов – министър на обществените сгради, М. Турлаков – министър на финансите, Р. Даскалов – министър на търговията, Ал. Радолов – министър на правосъдието, Ст. Омарчевски – министър на народната просвета, Ал. Оббов – министър на земеделието, Н. Атанасов – министър на железниците..

1920 г. 28 май. Закон за трудовата повинност. За извършване на държавни строежи в специална трудова армия се мобилизират мъжете над 20 г. и жените над 16 г. съответно за 12 и 6 месеца (по-късно намалени на 6 и 4 месеца). Въвежда се и временна трудова повинност за всички мъже от 20 до 40 години при нужда, както и трудове полудни и седмици за ученици и студенти. По време на трудовата повинност се провежда и военно обучение. По тази начин се заобикалят ограничителните военни клаузи на Ньойския договор. Допуска се откупуване на повинността.

1920 г. 30 юни. Закон за прогресивно-подоходното облагане. Отменя се поземления данък и се въвежда подоходно облагане. Голяма част от данъчното бреме се прехвърля върху буржоазната прослойка, като се намалява от селяните.

1920 г. 17 юли. Закон за отчуждаване на едрата градска собственост за държавни и общински нужди. Въвеждат се жилищни комисии, които с широките си пълномощия въвеждат хаос в градския живот. Този закон е антиконституционен и не зачита правото на лична собственост.

1920 г. 17-20 октомври. Създава се “федеративна” ВМРО, близка до левицата и противопоставяща се на т.нар. “автономисти”.

1920 г. 16 декември. България е приета в Обществото на народите.

1921 г.  25 април. Закон за трудово-поземлената собственост. Според закона се отчуждават ниви и ливади над 300 декара, както и гори и ливади над 500 декара срещу символично заплащане. Отчуждават се също всички необработваеми земи между 40 и 100 декара. От всички земи се създава държавен поземлен фонд, с който се оземляват безимотни и нискоимотни селяни, както и бежанците. Този закон е антиконституционен и не зачита правото на лична собственост.

1921 г. 28 юни. От “автономисти” е убит Гьорче Петров, един от създателите на ВМРО.

1921 г. 21 юли. Закон за народната просвета. Въвежда се задължително начално и прогимназиално 7-годишно безплатно образование, създават се нови професионални училища, прокарва се правописна реформа, с която се опростява правописа. Забрана за участие в политически партии за ученици и студенти. Учители и професори нямат право да заемат ръководни длъжности в партиите.

1921 г. 14 октомври. Официално се създава се Народният сговор. Неговото формиране започва още през 1919 г. Целта на надпартийната организация е да работи за стопанското развитие и демократизацията на страната по европейски модел. Народният сговор има претенцията да бъде интелектуалния ръководител на буржоазията.

1921 г. 22 октомври. Убит е Ал. Димитров, един от видните членове на ВМРО

1921 г. краят. Създава се Комитет за селска диктатура. Начало на формирането на Оранжевата гвардия.

1922 г. февруари – 17 август. “Университетска криза”. Правителството се опитва да се намеси в автономията да университета, опит за уволнения на преподаватели, разпръсната студентска демонстрация, финансов натиск. Под натиска на обществеността е отстранен министъра на просветата Ст. Омарчевски и е призната автономията на университета.

1922 г. март. Правителството спира цензурата, вдига се военното положение, разпуснати са военните съдилища.

1922 г. 6 юли. Създава се Конституционният блок (Демократическата партия, Народнопрогресивната и Радикалдемократическата партия). Целта на новото обединение е възстановяване на парламентарния режим, създаден с Търновската конституция.

1922 г. 16 септември. Ръководителите на Конституционния блок (Н. Цанов, Т. Теодоров, Ст. Данев, Ал. Малинов, М. Маджаров, П. Стоянов и др.) пътуват с влак към Търново, където на следващия ден е свикан събор. На гара Долни Дъбник те са посрещнати от участници в свикания от БЗНС конгрес на цвеклопроизводителите също в Търново и са малтретиран и унижавани. Същото се случва и в Русе. На 17 и 18 септември са побой и унижения са подложени всички привърженици на Конституционния блок в Търново. Някои от ръководителите на блока са принудени да напуснат страната.

1922 г. 14-17 октомври. Засилване на конфронтацията между правителството и ВМРО. Чети на ВМРО превземат Неврокоп.

1922 г. 19 ноември. Референдум за съдене на министрите от кабинетите на Ив. Евл. Гешов, Ст. Данев и Ал. Малинов. Въпреки че референдума е противоконституционен министрите от тези кабинети са арестувани и затворени.

1922 г. 4-5 декември. Чети на ВМРО превземат Кюстендил.

1922 г. 15 декември. Неуспешен атентат срещу Р. Даскалов от дейци на ВМРО.

1923 г. 4 февруари.  Неуспешен атентат на ВМРО срещу Ал. Стамболийски и трима земеделски министри в Народния театър.

1923 г. 21 март.  След продължителен съдебен процес е прочетена присъдата срещу бившите министри от кабинета на В. Радославов, с която те се осъждат на различни срокове затвор.

1923 г. 23 март. Нишка спогодба между България и Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Предвижда обща охрана на границата и действия срещу македонското четническо движение.

1923 г. 22 април. Парламентарни избори за ХХ ОНС – пълна победа на БЗНС. Засилване на режима на диктатура на БЗНС.

1923 г. 9 юни. Преврат срещу правителството на Ал. Стамболийски. Правителство на проф. Александър Цанков (Народен сговор, Военен съюз, Конституционен блок, Националлиберална партия, БРСДП (ш.с.). Ал. Цанков – министър-председател, о.з. ген. Ив. Русев – министър на вътрешните работи и народното здраве, полк. Ив. Вълков – министър на войната, о.з. полк. Хр. Калфов – министър на външните работи, П. Тодоров – министър на финансите, Цв. Бобошевски – министър на търговията, промишлеността и труда, проф. Я. Моллов – министър на земеделието и държавните имоти, Я. Стоенчев – министър на обществените сгради и благоустройството, Б. Смилов – министър на правосъдието, Д. Казасов – министър на пътищата и съобщенията.

1923 г. 9-14 юни. Потушаване на спонтанни селски бунтове в Пазарджишко, Плевенско, Радомирско, Асеновградско.Убити са видни дейци на БЗНС - Ал. Стамболийски, Спас Дупаринов, Кр. Попов и др.

1923 г. юни. Комунистическият Интернационал в Москва взема решение да се вдигне “антифашистко” въстание против новата власт в България. Последователно са изпратени телеграма и писмо до ЦК на Българската комунистическа партия.

1923 г. 5-7 август. Заседание на ЦК на БКП. Пристигналият от Москва В. Коларов налага решението на Коминтерна за вдигане на “антифашистко” въстание. Решението не е взето единодушно, като Д. Благоев, Т. Луканов и други привърженици на стария тесняшки курс не са съгласни с въоръжените действия.

1923 г. 10 август. Създава се коалиция Демократически сговор (Народен сговор, Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Народнопрогресивна партия).

1923 г. 26 август. В Прага от екзекутор на ВМРО е убит Р. Даскалов.

1923 г. 22–30 септември. Септемврийско въстание.

1923 г. 23 септември 4 – януари 1926 г. Правителство на Демократическия сговор начело с проф. Ал. Цанков.

1923 г. 9 юни. Преврат срещу правителството на Ал. Стамболийски. Правителство на проф. Александър Цанков (Народен сговор, Военен съюз, Конституционен блок, Националлиберална партия, БРСДП (ш.с.). Ал. Цанков – министър-председател, о.з. ген. Ив. Русев – министър на вътрешните работи и народното здраве, полк. Ив. Вълков – министър на войната, о.з. полк. Хр. Калфов – министър на външните работи, П. Тодоров – министър на финансите, Цв. Бобошевски – министър на търговията, промишлеността и труда, проф. Я. Моллов – министър на земеделието и държавните имоти, Я. Стоенчев – министър на обществените сгради и благоустройството, Б. Смилов – министър на правосъдието, Д. Казасов – министър на пътищата и съобщенията. В обявения от правителството манифест се заявява, че се гарантират “осветените от конституцията лични и обществени свободи”, а правителството ще се ръководи от “принципите, залегнали в основата на Търновската конституция”.

1923 г. 9-14 юни. Потушаване на спонтанни селски бунтове в Пазарджишко, Плевенско, Радомирско, Асеновградско.Убити са видни дейци на БЗНС - Ал. Стамболийски, Спас Дупаринов, Кр. Попов и др.

1923 г. юни. Комунистическият Интернационал в Москва взема решение да се вдигне “антифашистко” въстание против новата власт в България. Последователно са изпратени телеграма и писмо до ЦК на Българската комунистическа партия.

1923 г. 5-7 август. Заседание на ЦК на БКП. Пристигналият от Москва В. Коларов налага решението на Коминтерна за вдигане на “антифашистко” въстание. Решението не е взето единодушно, като Д. Благоев, Т. Луканов и други привърженици на стария тесняшки курс не са съгласни с въоръжените действия.

1923 г. 10 август. Създава се коалиция Демократически сговор (Народен сговор, Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Народнопрогресивна партия).

1923 г. 26 август. В Прага от екзекутор на ВМРО е убит Р. Даскалов.

1923 г. лятото. Създава се Вътрешна добруджанска революционна организация начело с Дочо Михайлов, убит през 1926 г.

1923 г. лятото. Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация е разтурена от правителството на Ал. Стамболийски. През септември се създава българска Вътрешна тракийска революционна организация.

1923 г. 12 септември. След сведения за подготвяната от комунистите въоръжена акция правителството провежда масови арести на противниците си. Арестувани са около 2500 комунисти и земеделци.

1923 г. 13 септември. Начало на комунистическото въстание в с. Мъглиж, Казанлъшко, Нова Загора, Чирпанско.

1923 г. 22–27 септември. Комунистическо въстание в северозападна България (Врачанско, Видинско, Кулско, Белоградчишко) под ръководството на Г. Димитров, В. Коларов и Гаврил Генов. Въстанието е потушено с жестоки методи. По различни данни са убити между 2500 и 5000 души, много са арестувани и изтезавани. Ръководителите на въстанието бягат на сръбска територия.

1923 г. 23 септември 4 – януари 1926 г. Правителство на Демократическия сговор начело с проф. Ал. Цанков.

1923 г. 15 октомври.  Във Виена е създадено Задграничен комитет (представителство, бюро) на БКП. Състав – В. Коларов, Г. Димитров, Г. Михайлов.

1923 г. 30 октомври. Н. Генадиев е убит в София по нареждане на ВМРО, съгласувано с правителството.

1923 г. 18 ноември. Парламентарни избори за ХХІ ОНС, спечелени от Демократическия сговор.

1924 г. 4 януари. Приет е Закон за защита на държавата. По силата на закона се обявяват за разтурени БКП, Партията на труда и всички останали организации на БКП, като имотите им се конфискуват.

1924 г. началото. Демократическата партия, Радикалдемократическата партия и БРСДП (ш. с.). напускат Демократическия сговор.

1924 г. 6 май. Съвместен манифест на ВМРО и БКП (Майски манифест). Опит от страна на комунистите и лявоориентирани македонисти да се превземе ВМРО.

1924 г. 7 май. Умира Димитър Благоев, основател и дългогодишен ръководите на БРСДП(т.с.) и БКП.

1924 г. 17-18 май. На Витоша се провежда конференция на БКП, на която под натиска на Задграничното бюро се взема решение за ново въоръжено въстание.

1924 г. 26 юли. Правителството обявява амнистия за участниците в юнските и септемврийските събития, като се изключват организаторите им.

1924 г. 31 август. Убит е Тодор Александров, един от влиятелните ръководители на ВМРО. Начело на едно от крилата застава Ванче Михайлов. Следват многочислени екзекуции на неговите противници в организацията – П. Чаулев, Т. Паница и др.

1925 г. 14 април. Дейци на БКП убиват о.з. ген. Константин Георгиев. По същото време е направен неуспешен опит да бъде убит цар Борис ІІІ в прохода Арабаконак.

1925 г. 16 април. Атентат на дейци на БКП в църквата “Св. Неделя“. Убити са 140 души, ранени – над 500.

1925 г. 16 април. След въведеното военно положение в страната започва терор срещу комунисти и хора с леви убеждения. Многобройни арести (над 13 000 души), процеси и убийства.

1925 г. септември. Създава се Добруджанска революционна организация (ДРО), която се намира под влияние на БКП.

1925 г. 18 октомври. България и Турция сключват т.нар. Ангорски договор, с който се уреждат ред спорни въпроси помежду им. Въпреки настойчивото искане на България Турция не се съгласява прогонените тракийски бежанци да се завърнат по родните си места.

1925 г. 22 октомври. Гръцки войски, преследващи българска чета минават границата и окупират Петрич.Под натиск на Обществото на народите са заставени да се изтеглят.

1926 г. 4 януари. Оставка на правителството на проф. Ал. Цанков. Ново сговористко правителство: Андрей Ляпчев - министър-председател и министър на вътрешните работи, Атанас Буров - министър на външните работи  Вл. Моллов – министър на финансите, ген. Ив. Вълков – министър на войната.

1926 г. февруари. Политическа амнистия (частична и условна).

1926 г. Разцепление в земеделското движение. Създават се БЗНС – “Врабча 1“, БЗНС – “Оранжев“, БЗНС “Стара Загора”, по-късно БЗНС “Пладне” и БЗНС “Ал. Стамболийски”.

1926 г. краят. Сключване на т.нар. Бежански заем.

1927 г. февруари. БКП създава Българска работническа партия, 1928 г. – Работнически младежки съюз.

1927 г. 29 май. Парламентарни избори за ХХІІ ОНС спечелени от Демократическия сговор.

1927 г. Оформяне на политически кръг “Звено”.

1927 г. 9 декември. Спогодба Моллов–Кафандарис. Нова бежанска вълна от Западна Тракия.

1928 г. 14, 18 април. Катастрофални земетресения с център Чирпан. Нанесени са много щети в цялата страна.

1928 г. 7 юли. Застрелян е Ал. Протогеров. Ванче Михайлов се налага като водач на ВМРО.

1928 г. 12 септември. Промени в правителството на А. Ляпчев.

1928 г. ноември. България получава т.нар. Стабилизационен заем.

1930 г. 25 октомври. Сватба на цар Борис ІІІ с Джованна, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил в катедралата “Сан Франческо” в Асизи. На 31 октомври в катедралата “Александър Невски” е проведена втора брачна православна церемония.

1931 г. 14 май.  Промени в правителството на А. Ляпчев.

1931 г. 30 май. Създава се т. нар. Народен блок (Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Националлиберална партия, БЗНС – “Врабча 1“, БЗНС “Стара Загора”).

1931 г. 21 юни. Парламентарни избори за ХХІІІ ОНС, спечелени от Народния блок.

1923 г. 9 юни. Преврат срещу правителството на Ал. Стамболийски. Правителство на проф. Александър Цанков (Народен сговор, Военен съюз, Конституционен блок, Националлиберална партия, БРСДП (ш.с.). Ал. Цанков – министър-председател, о.з. ген. Ив. Русев – министър на вътрешните работи и народното здраве, полк. Ив. Вълков – министър на войната, о.з. полк. Хр. Калфов – министър на външните работи, П. Тодоров – министър на финансите, Цв. Бобошевски – министър на търговията, промишлеността и труда, проф. Я. Моллов – министър на земеделието и държавните имоти, Я. Стоенчев – министър на обществените сгради и благоустройството, Б. Смилов – министър на правосъдието, Д. Казасов – министър на пътищата и съобщенията. В обявения от правителството манифест се заявява, че се гарантират “осветените от конституцията лични и обществени свободи”, а правителството ще се ръководи от “принципите, залегнали в основата на Търновската конституция”.

1923 г. 9-14 юни. Потушаване на спонтанни селски бунтове в Пазарджишко, Плевенско, Радомирско, Асеновградско.Убити са видни дейци на БЗНС - Ал. Стамболийски, Спас Дупаринов, Кр. Попов и др.

1923 г. юни. Комунистическият Интернационал в Москва взема решение да се вдигне “антифашистко” въстание против новата власт в България. Последователно са изпратени телеграма и писмо до ЦК на Българската комунистическа партия.

1923 г. 5-7 август. Заседание на ЦК на БКП. Пристигналият от Москва В. Коларов налага решението на Коминтерна за вдигане на “антифашистко” въстание. Решението не е взето единодушно, като Д. Благоев, Т. Луканов и други привърженици на стария тесняшки курс не са съгласни с въоръжените действия.

1923 г. 10 август. Създава се коалиция Демократически сговор (Народен сговор, Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Народнопрогресивна партия).

1923 г. 26 август. В Прага от екзекутор на ВМРО е убит Р. Даскалов.

1923 г. лятото. Създава се Вътрешна добруджанска революционна организация начело с Дочо Михайлов, убит през 1926 г.

1923 г. лятото. Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация е разтурена от правителството на Ал. Стамболийски. През септември се създава българска Вътрешна тракийска революционна организация.

1923 г. 12 септември. След сведения за подготвяната от комунистите въоръжена акция правителството провежда масови арести на противниците си. Арестувани са около 2500 комунисти и земеделци.

1923 г. 13 септември. Начало на комунистическото въстание в с. Мъглиж, Казанлъшко, Нова Загора, Чирпанско.

1923 г. 22–27 септември. Комунистическо въстание в северозападна България (Врачанско, Видинско, Кулско, Белоградчишко) под ръководството на Г. Димитров, В. Коларов и Гаврил Генов. Въстанието е потушено с жестоки методи. По различни данни са убити между 2500 и 5000 души, много са арестувани и изтезавани. Ръководителите на въстанието бягат на сръбска територия.

1923 г. 23 септември 4 – януари 1926 г. Правителство на Демократическия сговор начело с проф. Ал. Цанков.

1923 г. 15 октомври.  Във Виена е създадено Задграничен комитет (представителство, бюро) на БКП. Състав – В. Коларов, Г. Димитров, Г. Михайлов.

1923 г. 30 октомври. Н. Генадиев е убит в София по нареждане на ВМРО, съгласувано с правителството.

1923 г. 18 ноември. Парламентарни избори за ХХІ ОНС, спечелени от Демократическия сговор.

1924 г. 4 януари. Приет е Закон за защита на държавата. По силата на закона се обявяват за разтурени БКП, Партията на труда и всички останали организации на БКП, като имотите им се конфискуват.

1924 г. началото. Демократическата партия, Радикалдемократическата партия и БРСДП (ш. с.). напускат Демократическия сговор.

1924 г. 6 май. Съвместен манифест на ВМРО и БКП (Майски манифест). Опит от страна на комунистите и лявоориентирани македонисти да се превземе ВМРО.

1924 г. 7 май. Умира Димитър Благоев, основател и дългогодишен ръководите на БРСДП(т.с.) и БКП.

1924 г. 17-18 май. На Витоша се провежда конференция на БКП, на която под натиска на Задграничното бюро се взема решение за ново въоръжено въстание.

1924 г. 26 юли. Правителството обявява амнистия за участниците в юнските и септемврийските събития, като се изключват организаторите им.

1924 г. 31 август. Убит е Тодор Александров, един от влиятелните ръководители на ВМРО. Начело на едно от крилата застава Ванче Михайлов. Следват многочислени екзекуции на неговите противници в организацията – П. Чаулев, Т. Паница и др.

1925 г. 14 април. Дейци на БКП убиват о.з. ген. Константин Георгиев. По същото време е направен неуспешен опит да бъде убит цар Борис ІІІ в прохода Арабаконак.

1925 г. 16 април. Атентат на дейци на БКП в църквата “Св. Неделя“. Убити са 140 души, ранени – над 500.

1925 г. 16 април. След въведеното военно положение в страната започва терор срещу комунисти и хора с леви убеждения. Многобройни арести (над 13 000 души), процеси и убийства.

1925 г. септември. Създава се Добруджанска революционна организация (ДРО), която се намира под влияние на БКП.

1925 г. 18 октомври. България и Турция сключват т.нар. Ангорски договор, с който се уреждат ред спорни въпроси помежду им. Въпреки настойчивото искане на България Турция не се съгласява прогонените тракийски бежанци да се завърнат по родните си места.

1925 г. 22 октомври. Гръцки войски, преследващи българска чета минават границата и окупират Петрич.Под натиск на Обществото на народите са заставени да се изтеглят.

1926 г. 4 януари. Оставка на правителството на проф. Ал. Цанков. Ново сговористко правителство: Андрей Ляпчев - министър-председател и министър на вътрешните работи, Атанас Буров - министър на външните работи  Вл. Моллов – министър на финансите, ген. Ив. Вълков – министър на войната.

1926 г. февруари. Политическа амнистия (частична и условна).

1926 г. Разцепление в земеделското движение. Създават се БЗНС – “Врабча 1“, БЗНС – “Оранжев“, БЗНС “Стара Загора”, по-късно БЗНС “Пладне” и БЗНС “Ал. Стамболийски”.

1926 г. краят. Сключване на т.нар. Бежански заем.

1927 г. февруари. БКП създава Българска работническа партия, 1928 г. – Работнически младежки съюз.

1927 г. 29 май. Парламентарни избори за ХХІІ ОНС спечелени от Демократическия сговор.

1927 г. Оформяне на политически кръг “Звено”.

1927 г. 9 декември. Спогодба Моллов–Кафандарис. Нова бежанска вълна от Западна Тракия.

1928 г. 14, 18 април. Катастрофални земетресения с център Чирпан. Нанесени са много щети в цялата страна.

1928 г. 7 юли. Застрелян е Ал. Протогеров. Ванче Михайлов се налага като водач на ВМРО.

1928 г. 12 септември. Промени в правителството на А. Ляпчев.

1928 г. ноември. България получава т.нар. Стабилизационен заем.

1930 г. 25 октомври. Сватба на цар Борис ІІІ с Джованна, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил в катедралата “Сан Франческо” в Асизи. На 31 октомври в катедралата “Александър Невски” е проведена втора брачна православна церемония.

1931 г. 14 май.  Промени в правителството на А. Ляпчев.

1931 г. 30 май. Създава се т. нар. Народен блок (Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Националлиберална партия, БЗНС – “Врабча 1“, БЗНС “Стара Загора”).

1931 г. 21 юни. Парламентарни избори за ХХІІІ ОНС, спечелени от Народния блок.

1931 г. 30 май. Създава се т. нар. Народен блок (Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Националлиберална партия, БЗНС – “Врабча 1“, БЗНС “Стара Загора”).

1931 г. 21 юни. Парламентарни избори за ХХІІІ ОНС, спечелени от Народния блок.


Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male

                                         ХРОНОЛОГИЯ - IX част

1931 г. 30 май. Създава се т. нар. Народен блок (Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Националлиберална партия, БЗНС – “Врабча 1“, БЗНС “Стара Загора”).

1931 г. 21 юни. Парламентарни избори за ХХІІІ ОНС, спечелени от Народния блок.

1931 г. 29 юни – 12 октомври. Формира се правителство на Народния блок начело с Александър Малинов. Ал. Малинов – министър-председател, министър на външните работи, Н. Мушанов – министър на вътрешните работи, д-р Ал. Гиргинов – министър на финансите, К. Муравиев – министър на просветата, Д. Гичев – министър на земеделието, Г. Йорданов – министър на обществените сгради, Д. Върбенов – министър на на правосъдието, Г. Петров – министър на търговията, Ст. Костурков – министър на железниците, ген. Ал Кисьов – министър на войната.

1931 г. 12 октомври – 19 май 1934 г. Второ правителство на Народния блок начело с Никола Мушанов. Н. Мушанов – министър-председател, министър на външните работи и управляващ министерството на просветата, д-р Ал. Гиргинов – министър на вътрешните работи, Ст. Стефанов – министър на финансите, ген. Ал Кисьов – министър на войната, Д. Гичев – министър на търговията, К. Муравиев – министър на земеделието, В. Димов – министър на обществените сгради,Ст. Костурков – министър на железниците.

1932 г.21 март. Нова земеделска формация – БЗНС “Ал. Стамболийски“.

1932 г. април.  Закон за закрила на земеделския стопанин – мерки за подпомагане на българското земеделие.

1932 г. 15 май. Привържениците на проф. Ал. Цанков излизат от Народния блок и създават Народно социално движение (НСД). В програмата му са включени част от идеите на италианския и германския фашизъм.

1932 г. 7 септември.  Промени в правителството на н. Мушанов.

1932 г. Лозанска конференция – разсрочване на българския репарационен дълг.

1932 г. Политическа амнистия.

1932 г. 31 декември.  Нови промени в правителството на н. Мушанов.

1933 г. юли-септември. Продължителна обиколка на цар Борис ІІІ в Европа. Срещи югославския крал Александър в Белград и в Евксиноград.

1933 г. 21 септември-23 декември. Лайпцигски процес.

1934 г. 9 февруари. В Атина е създаден гаранционен Балкански пакт (Балканска Антанта) с антибългарска насоченост. Участници са Гърция, Сърбия, Румъния и Турция.

1934 г. 28 февруари-1 март. Среща на цар Борис ІІІ с А. Хитлер в Германия.

1934 г. 14 май. Кабинетна криза след бламиране на министър Ст. Костурков в Народното събрание и последвала оставка. Управление на правителство в оставка.

1934 г. 19 май. Преврат на групировка от “Звено“, Военен съюз, десни земеделци, Народно социално движение. Правителство на Кимон Георгиев. Кимон Георгиев – министър-председател и министър на правосъдието, ген. П. Златев – министър на войната, П. Мидилев – министър на вътрешните работи, К. Бояджиев – министър на промишлеността, К. Батолов – министър на външните работи, Н. Захариев – министър на съобщенията, проф. Я. Моллов – министър на просветата.

1934 г. 30 май. Политическият кръг “Звено” се саморазпуска.

1934 г. 9 юни. Създава се т.нар. Обнова – мозъчен тръст за разработка на идеологията и политическата стратегия на новата власт, за организация на обществения живот и пропаганда на действията на правителството.

1934 г. 14 юни. Неофициална отмяна на Търновската конституция. Разпускане на всички политически партии и организации с наредба-закон. Имуществото и архивите им са конфискувани.

1934 г. 23 юли. Възстановяване на дипломатически отношения със СССР.

1934 г. 3 август. Общинска реформа. Общините са окрупнени, броят им е намален, кметовете не се избират, а се назначават от правителството, ликвидирано е общинското самоуправление.

1934 г. 23 август. Арести на членове на ВМРО. Лидерите й (Ив. Михайлов и др.) успяват да напуснат страната. Имуществото на организацията е конфискувано.

1934 г. август-октомври. Държавни монополи върху стоките от първа необходимост.

1934 г.1 септември. Наредба-закон за защита на безопасността на държавата. Предвижда се затвор и големи глоби за въоръжените антидържавни прояви.

1934 г. Търговски договор с Югославия.

1935 г. 11 януари. Наредба-закон за създаване на казионни професионални организации.

1935 г. 23 януари – 21 април. Правителство на ген. Пенчо Златев от умерени привърженици на деветнадесетомайците. Ген. П. Златев – министър-председател и министър на войната, К. Батолов – министър на външните работи, полк. К. Колев – министър на вътрешните работи, ген. Т. Радев – министър на просветата, М. Календеров – управляващ министерството на финансите, проф. Я. Моллов – министър на народнотостопанство, Н. Захариев – министър на съобщенията, проф. Л. Диков – министър на правосъдието

1935 г. февруари-март. С наредби-закони се въвежда корпоративна организация на обществото по италиански фашистки модел.

1935 г. 8 февруари. Дамян Велчев, един от главните водачи на деветнадесетомайския преврат, е изключен от Военния съюз.

1935 г. 16 март. Германия отхвърля военните клаузи на Версайския договор и започва да изгражда редовна армия.

1935 г. 18 април. След задълбочаване на разногласията във Военния съюз и сред различните крила на управляващите правителството на ген. П. Златев подава оставка.

1935 г. 21 април – 23 ноември. Надпартийно правителство на Андрей Тошев. Андрей Тошев – министър-председател, Г. Кьосеиванов – министър на външните работи, Ст. Мошанов – министър на народното стопанство, ген. Ст. Цанев – министър на войната, ген. Р. Атанасов – министър на вътрешните работи, ген. Т. Радев – министър на просветата, М. Рязков – министър на финансите, Анг. Карагьозов – министър на правосъдието, Т. Кожухаров – министър на железниците.

1935 г. краят на юни.  Наредба-закон  за изменение и допълнение на Наредбата-закон за забрана на политически партии. Засилват се мерките срещу действията на партиите..

1935 г. началото на октомври. Подготовка за преврат на дейци от Военния съюз, “Звено”, БЗНС “Пладне” и членове на ВМРО. Арест на полк. Д. Велчев на 2 октомври. Налагане на военно положение на 3 октомври.

1935 г. 12 октомври. Д. Велчев и още 79 офицери са уволнени от армията.

1935 г. 23 ноември – 15 февруари 1940 г. Първо правителство на Георги Кьосеиванов. Г. Кьосеиванов – министър-председател и министър на външните работи, о.з. ген. Г. Сапов – министър на вътрешните работи, о.з. ген. М. Йовов – министър на просветата, К. Гунев – министър на финансите, Д. Пешев – министър на правосъдието, ген. Хр. Луков – министър на войната, Д. Вълев – министър на народното стопанство, С. Ганев – министър на обществените сгради, К. Стоянов – министър на железниците. 

1935 г. декември – март 1936 г. Съдебни процеси срещу Военния съюз. На 3 март Военният съюз е разпуснат.

1935 г. Италия започва война с Етиопия (Абисиния). Обществото на народите налага икономически санкции срещу нея. България участва в санкциите.

1936 г. началото. Цар Борис III посещава Англия, Франция, Германия и Италия.

1936 г. 7 март. Германските войски навлизат в демилитаризираната Рейнска зона.

1936 г. 29 май. Създадена е опозиционна групировка (БЗНС – “Врабча 1“, Демократически сговор, Радикалдемократическа партия, Националлиберална партия, БРСДП) под името “Петорка“.

1936 г. 1 юни. Адрес на “Петорката“ до цар Борис III за възстановяване на конституционното управление.

1936 г. 12 юни. Наредба-закон за запазване на моралната и материална сила на армията. Забранени са всички обществено-политически прояви на военните.

1936 г. 4 юли. Реконструкция на правителството на Г. Кьосеиванов с участие на министри от Народното социално движение на проф. Ал. Цанков. Цел на правителството е да изработи нов избирателен закон и да проведе законодателни избори.

1936 г. 23 октомври. Реконструкция на правителството на Г. Кьосеиванов, без министрите от НСД на проф. Ал. Цанков.

1936 г. 4 декември. “Всенародно искане до царя на българите” на буржоазната опозиция за възстановяване на конституцията, провеждане на парламентарни избори, отговорно конституционно правителство. Искането е подписано от хиляди граждани.

1936 – 1937 г. Германия, Япония и Италия създават Антикоминтерновски пакт.

1936 – 1939 г. Гражданска война в Испания.

1937 г. 18 януари. Нов закон за общински избори. Ограничаване правата на партийната опозиция, по-нататъшно централизиране на общинската власт.

1937 г. 24 януари. Българо-югославски пакт за “вечно приятелство“.

1937 г. 7, 14 ,21, 28 март. Общински избори. Победа на правителствените кандидати при натиск от страна на властта.

1937 г. 21 май. Реконструкция на правителството на Г. Кьосеиванов.

1937 г. 16 юни. Ражда се престолонаследникът Симеон, княз Търновски.

1937 г. 12 октомври. Водачите на “Петорката”, Демократическата партия, БЗНС “Пладне” и НСД изпращат писмо до цар Борис ІІІ за възстановяването на политическия живот в страната.

1937 г. 22 октомври. Нов закон за парламентарни избори. Намаляване на броя на депутатите от 274 на 160, еднолично издигане на кандидатури, без партийни листи, министрите, държавните и общинските служители са лишени от избирателно право, потвърдено и избирателното право за омъжените, разведените жени и вдовиците.

1938 г. 24-29 януари. Реконструкция на правителството на Г. Кьосеиванов.

1938 г. краят на януари – началото на февруари. Петорката (БЗНС – “Врабча 1“, Демократически сговор, Радикалдемократическа партия, Националлиберална партия, БРСДП), БЗНС “Пладне”, БКП, Радикалната и Демократическата партия изработват обща програма с искане за възстановяване на Търновската конституция и премахване на всички наредби-закони след 19 май 1934 г.

1938 г. 23 март. При произнасянето на предизборна реч в в Модерния театър в София АЛ. Малинов получава инфаркт и умира на трибуната.

1938 г. 6, 13, 20, 27 март. Избори за ХХІV ОНС.Относителна победа за правителствените кандидати.

1938 г. 12 март. Аншлус (присъединяване) на Австрия към Германия.

1938 г. 31 юли. Солунско споразумение между България и държавите от Балканския пакт за отпадане на военните клаузи на Ньойския договор и Лозанската конвенция от 1923 г. за премахване на петкилометровите демилитаризирани зони по границата в Тракия.

1938 г. август-септември. Обиколка на цар Борис ІІІ в Англия, Франция, Германия, Югославия.

1938 г. 30 септември. Мюнхенско съглашение между Германия, Англия, Франция и Италия, което дава Судетската област на Германия.

1939 г. 15 март. Германия окупира останалата част от Чехословакия. Словакия е обявена за независима държава.

1939 г. 23 август. В Москва е подписан Пакт за ненападение между Германия и СССР. Територията на Полша е поделена между двете страни.

1939 г. 1 септември. Германия напада Полша. Започва Втората световна война.

1939 г. 15 септември. България обявява неутралитет.

1939 г. 17 септември. СССР навлиза на полска територия и присъединява Западна Украйна и Западна Белорусия.

1939 г. 24 октомври. Реконструкция на правителството на Г. Кьосеиванов.

1939 г. 25 октомври. Разпуснато е Народното събрание.

1939 г. декември. Спогодба със СССР за въздушни съобщения. Сключване на търговски до-
говор.

1939 г. 24 декември – 28 януари 1940 г. Избори за ХХV ОНС спечелени от правителствени кандидати.

1940 г. 16 февруари – 11 април 1942 г. Правителство на проф. Богдан Филов. Б. Филов – министър-председател, Иван Попов – външен министър, Петър Габровски – министър на вътрешните работи, Добри Божилов – министър на финансите, ген. Теодоси Даскалов – министър на войната, Славчо Загоров – министър на търговията, Иван Багрянов – министър на земеделието, Димитър Василев – министър на обществени сгради, Иван Горанов – министър на железниците, Васил Митаков - министър на просветата.

1935 г. 16 март. Германия отхвърля военните клаузи на Версайския договор и започва да изгражда редовна армия.

1935 г. Италия започва война с Етиопия (Абисиния). Обществото на народите налага икономически санкции срещу нея. България участва в санкциите.

1936 г. 7 март. Германските войски навлизат в демилитаризираната Рейнска зона.

1936 1937 г. Германия, Япония и Италия създават Антикоминтерновски пакт.

1936 1939 г. Гражданска война в Испания.

1938 г. 12 март. Аншлус (присъединяване) на Австрия към Германия.

1938 г. 30 септември. Мюнхенско съглашение между Германия, Англия, Франция и Италия, което дава Судетската област на Германия.

1939 г. 15 март. Германия окупира останалата част от Чехословакия. Словакия е обявена за независима държава.

1939 г. 23 август. В Москва е подписан Пакт за ненападение между Германия и СССР.

1939 г. 1 септември. Германия напада Полша. Започва Втората световна война.

1939 г. 15 септември. България обявява неутралитет.

1939 г. 17 септември. СССР навлиза на полска територия и присъединява Западна Украйна и Западна Белорусия.

1939 г. 25 октомври. Разпуснато е Народното събрание.

1939 г. декември. Спогодба със СССР за въздушни съобщения. Сключване на търговски договор.

1939 г. декември – януари 1940 г. Парламентарни избори.

1940 г. 16 февруари – 11 април 1942 г. Правителство на проф. Богдан Филов. Б. Филов – министър-председател, Иван Попов – външен министър, Петър Габровски – министър на вътрешните работи, Добри Божилов – министър на финансите, ген. Теодоси Даскалов – министър на войната, Славчо Загоров – министър на търговията, Иван Багрянов – министър на земеделието, Димитър Василев – министър на обществени сгради, Иван Горанов – министър на железниците, Васил Митаков - министър на просветата,

1940 г. април. Закон за гражданска мобилизация.

1940 г. юни. Създава се Дирекция на външната търговия.

1940 г. 7 септември. Крайовска спогодба за връщане на Южна Добруджа. На 21 септември българсака армия навлиза в опразнената от румънци Южна Добруджа.

1940 г. 27 септември. Подписан е тристранен пакт между Германия, Италия и Япония.

1940 г. октомври. Германия и Италия предлагат на България да се присъедини към Тристранния пакт.

1940 г. ноември. В страната е въведена купонна система.

1940 г. 18 ноември. Среща на цар Борис III с Хитлер по негова покана. Царят отказва да присъедини България към Тристранния пакт, но е наясно, че тази стъпка не може да се отлага дълго.

1940 г. 24 ноември. СССР предлага на България пакт за взаимна помощ и установяване на съветски бази на българска територия. По нареждане на Г. Димитров и Коминтерна започва т. нар. Соболева акция на БРП (к).

1940 г. 24 декември. Закон за защита на нацията. На евреите е забранено да бъдат приемани като български граждани, нямат право да бъдат избирани в законодателната, изпълнителната и общинска власт, да се откупуват от военна служба, да влизат в брак с лица от български произход, въвеждат се ограничения при постъпване в учебни заведения. Въвежда се данък върху еврейското имущество

1940 г. 29 декември. Закон за организиране на младежта. Създава се младежката организация “Бранник“.

1941 г. 20 януари. Продължително заседание на министерския съвет, на което се взема неизбежното решение за присъединяване към Тристранния пакт.

1941 г. 20-22 януари. Неуспешна мисия на американския полковник Донован за запазване на българския неутралитет и предотвратяване на съюза с Германия.

1941 г. 17 февруари. България и Турция подписват спогодба за дружба и ненападение.

1941 г. 1 март. Във двореца Белведере във Виена министър-председателят проф. Б. Филов подписва протокол за присъединяването на България в Тристранния пакт. В същия ден 680 000 германски войници навлизат в българска територия за военни действия срещу Гърция.

1941 г. 3 март. Британската империя скъсва дипломатическите си отношения с България.

1941 г. 4 март.  САЩ блокират българските авоари, но дипломатическите отношения между двете страни са запазени. Запазени са и дипломатическите отношения със СССР.

1941 г. 13-15 април. Първи английски бомбардировки над София.

1941 г. 19-20 април. Български войски навлизат във Вардарска Македония, Източна Македония и Беломорска Тракия.

1941 г. април – юни. Капитулация на Сърбия и Гърция пред Германия и Италия.

1941 г. 19 април. Българските войски влизат в Македония и Беломорска Тракия. Окончателното решение за т.нар. “нови земи” ще се вземе след края на войната. В “новите земи” се разполага българска администрация.

1941 г. 22 юни. Германия напада СССР. Два дни след това българското посолство в Москва поема защитата на интересите на Германия, Унгария и Румъния.

1941 г. 24 юни. БРП (к) взема решение за въоръжена борба.

1941 г. началото на юли. Масови арести на комунисти.

1941 г. август - октомври. Неуспешни акции на т. нар. “подводничари” и “парашутисти”.

1941 г. 25 ноември. България се присъединява към Антикоминтерновския пакт между Германия и Япония от 1936 г.

1941 г. 12 декември. Решение на Народното събрание за обявяване на “символична война“ на Англия и САЩ.

1942 г. 11 април. Реконструкция в правителството на проф. Богдан Филов

1942 г. 17 юли. По съветската радиостанция “Хр. Ботев”, предаваща на български език е прочетена Програма на Отечествения фронт за спасяване на България в 12 точки.

1943 г. 10 август. Създава се Отечествен фронт (Българска работническа партия, БЗНС – “Пладне“, “Звено“, по-късно БРСДП).

1942 г. 25 август. Създава се Комисарство по еврейските въпроси. Комисар – Александър Белев.

1943 г. 22 февруари. Българо-германска спогодба за депортиране на 20 000 евреи от “новите земи”. За попълване на бройката Комисарството по еврейските въпрос предлага да се депортират 6 000 – 8000 евреи от България.

1943 г. 17 март. Протест на 43 депутати, начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев срещу антиеврейската политика на правителството и депортирането на българските евреи. Поради широки протести на цялата българска общественост, българските евреи не са депортирани. 11 400 евреи от Беломорието, Македония и Пиротско са депортирани към лагерите на смъртта.

1943 г. 10 август. Създаден е Национален комитет на Отечествения фронт. В него влизат К. Драмалиев от БРП, Н. Петков от БЗНС “Пладне”, Гр. Чешмеджиев от Социалдемократическата партия и К. Георгиев и Д. Казасов от “Звено”.

1943 г. 14 август. Среща на цар Борис ІІІ с Хитлер в германската Главна квартира на Източния фронт.

1943 г. 28 август. Умира цар Борис III. На престола застава малолетният Симеон II. На 5 септември цар Борис ІІІ е погребан в Рилския манастир.

1943 г. 9 септември. В противоречия с Търновската конституция ХХV обикновено народно събрание избира Регентство в състав – принц Кирил, проф. проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов.

1943 г. 14 септември – 1 юни 1944 г. правителство начело с Добри Божилов. Добри Божилов – министър-председател и министър на финансите, Д. Шишманов - министър на външните работи, Дочо Христов – министър на вътрешните работи, Борис Йоцов – министър на просветата, К. Партов – министър на правосъдието, Р. Русев – министър на войната, Ив. Вазов – министър на транспорта, Ив. Бешков – министър на земеделието, Д. Василев – министър на обществените сгради, Хр. Петров – министър на железниците.

1943 г. октомври. Създават се т.нар. “Ловни дружини” - специални военно-полицейски формирования за борба с нелегалната съпротива.

1943 краят – началото на 1944 г. Начало на съюзническите бомбардировки над България.

1944 г. 10 януари, 29, 31 март, 20 април. Разрушителни бомбардировки над София.

1944 г. 26 януари. Създадена е специална военнополитическа част – жандармерия за борба с нелегалната съпротива.

1944 г. 24 март. Декларация на 10-те от нефашистката опозиция. Искания за промяна във външната политика, оттегляне на българските войски от Сърбия, прекратяване на полицейския терор, подобряване на отношенията със СССР.

1944 г. 1 юни – 2 септември. Правителство на Иван Багрянов. Ив. Багрянов – министър-председател,Първан Драганов – министър на външните работи, Ал. Станишев – министър на вътрешните работи, М. Арнаудов – министър на просветата, Д. Савов – министър на финансите, Ал. Сталийски – министър на правосъдието, Р. Русев – министър на войната и упвалляващ министерството на земеделието, Хр. Василев – министър на транспорта, Сл. Василев – министър на обществените сгради, Б. Колчев – министър на железниците.

1944 г. краят на юли – началото на август. Крупна акция срещу партизанското движение. Обявени са парични награди за партизански глави.

1944 г. август. Неуспешна мисия на Стойчо Мошанов в Анкара и Кайро за сондиране на възможността за примирие и мир със САЩ и Англия.

1944 г. 7 август. Декларация на 13 водачи на легалната опозиция. Искания за преустановяване на войната с Англия и САЩ, подобряване на отношенията със СССР, спазване на конституционните демократични права и свободи на гражданите, съставяне на конституционно правителство.

1944 г. 26 август. Окръжно № 4 на ЦК на БРП (к). Засилване на въоръжената борба.

1944 г. краят на август – началото на септември. Оттегляне на българските войски от Беломорска Тракия и Македония.

1944 г. 2 – 9 септември. Правителство на Константин Муравиев (БЗНС – “Врабча 1“, Демократическа партия, Народняшка партия). Оставени са няколко министерства за представители на ОФ, който обаче отказва да участва в кабинета поради планирания преврат. К. Муравиев – министър-председател и министър на външните работи, В. Димов – министър на вътрешните работи и вр. упр. министерството на железниците. , Б. Павлов – министър на правосъдието и вр. упр.министерството на просветата, Ал. Гиргинов – министър на финансите, Хр. Попов – министър на земеделието, Ст. Даскалов – министър на обществените сгради, Н. Мошанов, Д. Гичев, Ат. Буров - министри без портфейл. В програмната декларация на правителството се обявява политическа амнистия, спира се изпълнението на смъртни присъди, разформироване на жандармерията, разпускане на ХХV ОНС, разтуряне на всички фашистки организации, отмяна на антиеврейското законодателство, излизане от състоянието на война със САЩ и Англия, скъсване на съюзническите отношения с Германия, предлага се освобождаване на проф. Б. Филов от Регентството.

1944 г. 4 септември. Германски войски пленяват щаба на българския корпус в Нишка баня и щабовете на три български дивизии..

1944 г. 5 септември. СССР обявява война на България. Три дни по-късно съветските войски навлизат в страната, без да срещнат съпротива.

1944 г. 6 септември. Решение България да обяви война на Германия, което влиза в действие от 8 септември, поради опасността от германска окупация.

1944 г. 9 септември. Извършен преврат от верни на “Звено“ офицери. Правителство на Кимон Георгиев от партии на ОФ и независими интелектуалци. К. Георгиев – министър-председател, П. Стайнов – министър на външните работи, Антон Югов – министър на вътрешните работи, Ст. Чолаков – министър на просветата, П. Стоянов – министър на финансите, М. Нейчев – министър на правосъдието, Д. Велеч – министър на войната, Д. Некйво – министър на транспорта, Ас. Павлов – министър на земеделието, Б. Бумбаров – министър на обществените сгради, Анг. Държански – министър на железниците, Р. Ангелов – министър на народното здраве, Гр. Чешмеджиев – министър на съобщенията, Д. Казасов – министър на пропагандата.министри без портфейл - Добри Терпешев, Н. Петков, Ал. Оббов. На мястото на досегашните регенти се назначават Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов.

1944 г. 28 октомври. Сключено е примирие със страните от антифашистката коалиция.

1944 ноември – май 1945 г. Участие на България във войната срещу Германия."



Автор: Доц. д-р Петко Петков. ИФ на СУ "Св. Климент Охридски"

Уеб страница: www.historyexam.hit.bg

Offline Subeyi Kurt

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 3439
  • Gender: Male
1364 г. Война между България и Византия за черноморските градове. Византийският съюзник граф Амедей Савойски превзема градовете и ги предава на Византия. В тази война Иван Александър използва като съюзници турците.
1364 - Turci sa se bili za interesite na bulgarite. Vseki da zapomni tazi data, dokazatelstvo che krıv voda ne stava. Obyavyavam ya za naçaloto na tursko-bılgarskite bratski otnoşeniya i predlagam da se çestva vsyaka godina. Da se sızdade komisiya za da opredeli toçnata data. Şte dam predlojenie v Medjlisa. Sigurno bulgarskiya car i upravnicite mu sa si govorili na turski s Han Orhan i Han Murat. De da byah tam togava ta sega da vi razkaja za tezi krıvni bratya kak sa se bili zaedno protiv obştiyat im vrag-vizantiycite. :)

Offline imersim

  • Member
  • **
  • Posts: 38
Незире, добре че не си даскал и няма да искаш да ги учим тия дати. :)

Offline abc

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1415
Незире, добре че не си даскал и няма да искаш да ги учим тия дати. :)




Определено сме късметлии.

Offline dim56

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 558
1364 г. Война между България и Византия за черноморските градове. Византийският съюзник граф Амедей Савойски превзема градовете и ги предава на Византия. В тази война Иван Александър използва като съюзници турците.
1364 - Turci sa se bili za interesite na bulgarite. Vseki da zapomni tazi data, dokazatelstvo che krıv voda ne stava. Obyavyavam ya za naçaloto na tursko-bılgarskite bratski otnoşeniya i predlagam da se çestva vsyaka godina. Da se sızdade komisiya za da opredeli toçnata data. Şte dam predlojenie v Medjlisa. Sigurno bulgarskiya car i upravnicite mu sa si govorili na turski s Han Orhan i Han Murat. De da byah tam togava ta sega da vi razkaja za tezi krıvni bratya kak sa se bili zaedno protiv obştiyat im vrag-vizantiycite. :)

Субиги, да не мислиш, че максимата "Няма вечни врагове, има вечни интереси" не е важала тогава?  ;D

Offline nezir_9

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 316
  • Gender: Male
Незире, добре че не си даскал и няма да искаш да ги учим тия дати. :)

Нямаа!

Защото знам, че не сте ги забравили - само ги припомням!

Нека тези страници служат като справочник - да се допълват, да се оспорват...

И в един прекрасен ден да доживеем вмъкването на житието - битието на помашката общност сред тях...

Защото сега като се четат излиза, че ние не сме съществували никога!?!

Offline Kaplan

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 752
  • Gender: Male
Не, че не сме съществували ами някои добре се е погрижил, интересното около нас да не излезе на бял свят.

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42