Български > История
Исторически геноцит върху българската история
Rasate:
В тази тема ще се опитам да разясня как върху българската история се извършва един преднамерен геноцид от така наречените велики сили.
Гръцкият проект
"Гръцкият проект" е геостратегическа инициатива на Руската империя за християнско овладяване на Балканите под егидата на православна Русия.
Идеята е изречена от императрица Екатерина Велика в нейно писмо до император Йозеф II (Свещена Римска империя) от 10(21) септември 1782 година.
През 1774 година завършила поредната Руско-турска война (1768-1774) с подписването на Кючуккайнарджишкия договор, но този път с много тежки и унизителни за Османската империя клаузи - защита и покровителство на православните християни в империята от страна на Русия.
Следвала подялбата на Полша, а апетитите на Русия нараствали. Основния геостратегически руски взор към онзи момент естествено бил насочен към Цариград.
Идеята преследвала и стремеж за овладяване на Проливите с установяване на контрол над Новия Рим.
За целта се предлагало възстановяване на някогашната Византия под формата на православна Гръцка империя, но начело с руски княз, императорски племенник.
След предприемането на конкретни действия към реализация на този проект, през 1787 г. Високата порта обявила война на Русия, която отново завършила с успех за русите - Руско-турска война (1787-1792).
Развитието на военните действия породило надежди и сред българите, провокирайки активността им в подкрепа на руските войски.
Губейки втора жизнено важна война с Русия, Османската империя изпаднала в сериозна вътрешна криза - настъпило т.нар. кърджалийско време.
Размириците принудили официалните османски власти да разрешат носенето на оръжие за самоотбрана от населението, което още повече усложнило вътрешното положение на империята.
Източния въпрос чакал своето трепетно разрешение и единствено нахлуването на Наполеон Бонапарт в Русия (един ден след руската ратификация на Букурещкия договор от 1812) осуетило по-нататъшната реализация на начинанието.
„Гръцкият проект” на Екатерина Велика предвиждал от централните области на Балканския полуостров – териториите на днешна Гърция, Македония и България да се създаде независима Гръцка византийска империя под покровителството и попечителството на Русия.
Този план не успял поради Наполеоновите войни. Външната политика на Николай I след стабилизирането на европейския мир преследвала вече малко по-различни цели, сред които и запазване на статуквото на Pax Ottomana, а излизането на историята на руската държава на Николай Карамзин предизвикало активирането на славянофилската концепция за понататъшното решаване на Източния въпрос.
След неуспешната Кримска война, общественото мнение и управляващите в Русия узрели в лицето на „Цар Освободител” и за „освобождението” на България, а “Мегали” идеята била подхваната от противниците на Русия към онзи момент в "голямата игра" - Британската и Френската империя.
Мегали идеята
Мегали идеята (на гръцки: Μεγάλη Ιδέα), наричана още ѝ Великата идея или Голямата идея е идеологически проект на гръцкия национализъм за възстановяване на Византия.
Символичното начало на проекта слага Йоанис Колетис с една своя знаменателна реч от 14 януари 1844 година произнесена в гръцкия парламент.
// Мечтата по Византия
Мечтата за възстановяване на Византия като "гръцка държава" не престава да съществува сред гръцката общност още от времето на превземането на Константинопол от османските турци на 29 май 1453 година.
Под влияние на просветения национализъм, белязал началото си от Великата френска революция, в Европа възникват редица национални доктрини.
Сантименталното антично и средновековно гръцко величие, отъждествявано най-вече с елинската култура и Източно-римската държавност, полагат основите на просветния гръцки национализъм.
Доктринално гръцката национална идея изкристализира след извоюване на независимостта на Гърция от Османската империя на 25 март 1821 година.
Същност
Същността на този гръцки национален идеал се обобщава от следното изречение :
„
Възкръсване на Гърция в рамките на нейното териториално величие, военна сила и културно великолепие.
“
Териториалното величие на гръцкия национален идеал от втората половина на 19 и началото на 20 век обхваща територията до Карпатите на север, Либийско море на юг, река Сава на запад и цяла Мала Азия на изток, т.е. до извоюване на гръцка държавност в границите на някогашната Юстинианова Византия.
Концептуално Мегали идеята почива на разбирането, че всички православни християни от така очертаната територия на някогашната Византия са гърци, независимо от езика на който общуват.
Мегали идеята, стъпвайки на инерцията от успеха на гръцкото национално-освободително движение, завършило с постигането на гръцката независимост, сравнително лесно се възприема от всички политически кръгове и течения в гръцкото общество, което пък от своя страна е впрегнато за нейното осъществяване.
Успехи
Първоначално идеята набира скорост, но прясно възстановената Гърция скоро осъзнава, че сама без съюзници не е в състояние да воюва срещу Османската империя за осъществяване на идеала.
Независимо от това лесните и конюнктурни успехи не закъсняват - през 1881 година към Гърция е присъединена цяла Тесалия и немалка част от Епир.
Кралство Гърция излиза победител от двете Балкански войни в началото на 20 век.
Големият поддръжник на идеята Елефтериос Венизелос успява да нареди кралството сред победителите в Първата световна война.
Крахът
Гръцкият политически елит и общество въодушевени от лесно постигнатите победи по пътя към така "предначертания идеал" пристъпват без подкрепа от Антантата към саморазправа с победената в Първата световна война Османска държава.
Въпреки изгодните за Гърция условия на Северския договор, тя се впуска в малоазийската военна авантюра от началото на 20-те години на 20 век.
Крахът ѝ слага край и на алюзиите, че някогашната Източна Римска империя, наречена пост-фактум от историците Византия, може да бъде възстановена като гръцка национална държава…
/Ползвани са данни от Уикипедия/
...
Този материал помага да се разберат корените на гръко-руското политическо и "научно-историческо" сътрудничество и отговаря на въпроса защо антибългаризма е в основата му.
Руските експерименти в края на 18 и началото на 19 век за възстановяване на "Византийската" империя в началото като гръцка в последствие като романска държава ще създадат една нова националност-румънската базирана изцяло върху българския етнически елемент.
В последствие в руската политика ще се развие идеята за Панславизма,който на сръбска почва ще се превърне в пансърбизъм.
Rasate:
Великосръбската доктрина е идеологически план за създаване на южнославянска държава под сръбска доминанта.
// Според доктрината, на сърбите се отрежда "държавотворческа" водеща роля, като всички земи в които живеят сърби, задължително трябва да влязат в границите ѝ.
В по-крайния вариант на проекта, държавата се нарича Велика Сърбия.
Основа за създаването на плана е "Начертанието" на Илия Гарашанин.
Водещи идеолози и подръжници /ратници/ (от ср. рат - война) са Стоян Новакович и Милош Милоевич - наричан още "лудия Милош".
По конюктурни съображения от геополитически характер, след Първата световна война, чрез Версайската система от договори се създава Югославия.
В голяма степен, проекта на доктрината се осъществява на практика, и то най-вече с подкрепата на водещата сила в Антантата - Франция. Франция, чрез създаване на Югославия, цели неутрализиране на евентуално бъдещо немско влияние на Балканите.
През Втората световна война великосръбската доктрина се споделя, и е подета, от четниците на Дража Михайлович.
Съседните на сърбите народи (сред тях и българите), правейки аналогия между Югославия и Велика Сърбия, иронично наричат Югославия по името на водещата народност в нея - Сърбославия.
Великосръбската доктрина не признава в земите населени или заселени от сърби, правото на самостоятелно държавно съществуване за съседните народи, независимо от демографското им съотношение спрямо правоимащия етнос - в случая сръбския.
Македонизмът е инструмент във великосръбските планове за овладяване на Вардарска Македония. В периоди на сръбска хегемония на Балканите, той е бил изоставян, като българското население е обявявано за прави сърби.
Начертание
Начертание (на сръбски: Начертаније) е таен документ по въпроса "каква следва да е външната политика на Княжество Сърбия". Негов автор е Илия Гарашанин - написан е в 1844 година. Издържан е в духа на панславизма, и по същество слага началото на пансърбизма. След изготвянето на документа, незабавно се пристъпва към осъществяването му на практика, т.е. на всички сръбски правителства и държавни глави той е бил известен, и в своите си цели и външнополитически действия, те са се ръководили от него.
За да бъде изградена независима сръбска южнославянска държава, според Гарашанин, трябва системно да се води революционна пропаганда сред южните славяни под турско и австрийско иго, и да се ратува /от ср. "рат" - война/ Сърбия да получи икономическа независимост и излаз на море. В Начертанието Гарашанин признава, че измежду всички южни славяни, най-многобройни са българите, към които сръбската страна трябва да има специална асимилационна политика. Тази политика трябва да включва преди всичко печатане на български книги в княжеството, но със сръбска азбука, както и обучението на българи за свещеници в сръбски духовни учебни заведения.
Начертанието става основа за развитието на сръбската външна политика. Въпреки това трудът дълго време остава пазен в тайна, за да не предизвика негативна реакция най-вече у съседната Австро-Унгария. То е разкрито от австро-унгарската дипломация и за първи път е публикувано в 1906 година [1], като правителството във Виена реагира крайно отрицателно.
Из „НАЧЕРТАНИЕ"-то на Илия Гарашанин
……………….
Най-напред да означим нашите отношения спрямо България
От всички славянски земи България е най-близо до славната турска столица; по-голямата част от страната е лесно достъпна; тук се намират и най-важните военни позиции на турците, и по-голямата част от тяхната войска.
В никоя друга европейска страна турчинът не се чувства толкова сигурен и все още господар; освен това българите нямат почти никакви оръжия и са приучени да се трудят и да слушат - покорството и трудолюбието са се превърнали в тяхна втора природа.
Но тези забележки не бива да ни карат да отричаме качествата на българите или, което е още по-лошо, да ги пренебрегваме.
За зла чест българите са най-големият славянски народ в Турция; те нямат почти никаква вяра в собствените си сили и само поради външни подбуди (от Русия) се решават на опити за освобождение.
Открай време те възприемат Русия като сила, която най-силно желае и може да ги освободи и избави.
А Русия работи само за себе си и причини доста неприятности на българите в турския им ярем, но както е видно, не смее да се притече с военна помощ на българите, защото Европа вече разбира истинския характер на онези уж благородни руски намерения спрямо Турция и би се разразила своеобразна европейска война, ако Русия още веднъж дръзне да прекоси Дунава.
Поради това Русия се стреми да действа чрез други, за да стори онова, което самата тя не е в състояние. В този смисъл княз Михайло беше безропотно тяхно оръдие и те наистина ще поискат да повторят плана, който бяха започнали да осъществяват чрез княз Михайло.
Тъй като правителството на княз Александър не се ползва с доверието на Русия, защото не допуска да бъде ползвано като сляпо оръдие, Русия подготвя преврат, за да може след падането на правителството да издигне на власт правителство, откликващо на плановете й. Всички опити Русия да бъде заблудена, че сегашното правителство следва плановете и, са обречени на провал.
Когато Русия разбере, че в Сърбия се пробужда независимият народен дух, няма да вярва на нищо, което и се предлага, защото Русия е твърде лукава и няма да се оплете в примка, противна на намеренията й.
Имаме основание да твърдим, че Русия ще използва стремежа на Сърбия да сключи съюз и да се споразумее с останалите турски славяни, за да убеди управниците в Турция, Австрия и владенията им, че виновна не е Русия, а бунтовната и противопоставящай се Сърбия.
Но преди всичко Русия ще се осведоми за тези споразумения, за да предвиди протичането им и техните последици и да ги употреби в своя полза.
Ако Сърбия успее да запази своята независимост, ще се радва все по-малко и по-малко на руското доверие и ако Русия не успее да промени ситуацията в Сърбия и да унищожи самостоятелната й политика, тя ще се постарае да отстрани всички турски славяни от Сърбия, да ги разедени, да ги противопостави едни на други и да подклажда несъгласията им.
И ако Сърбия не се окаже по-действена и по-ревностна от нея, Русия ще я изпревари и победи.
Трябва да внимаваме много да не бъдем подмамени. Русия никога не би се унижила пред Сърбия и ако забележи, че Сърбия няма да й служи предано и без уговорки, ще отхвърли с гордост и презрение всички спогодби. Та тя отхвърли грубо дори мъдрите съвети на собствените си дипломати, Ливен например, само защото предлагаха временно омекотяване; можем ли да си представим, че Русия ще бъде по-отстъпчива спрямо собствените си верни служители?
Най-накрая ако в Сърбия не се намери някой, който да се съгласи да се предаде безусловно на Русия и Русия бъде принудена да работи с онези, които могат да й сътрудничат само при определени условия, тя няма да се поколебае да работи и в съюз с тях, защото никога няма да остави Сърбия на други, но само докато намери хора, които безусловно да й се подчинят и винаги ще предпочита тези сърби пред другите, истинските патриоти.
Русия няма да допусне да й поставят условия малки държави като Сърбия; тя ще изисква съветите й да бъдат изпълнявани безропотно, като заповеди, и онези, които желаят да й служат, трябва да й се отдадат изцяло. Струва ни се понякога, че тя е съгласна да й служат, но тя не ги използва за нищо, ако не се ползват с доверието й. Така е осуетена всяка възможност да бъде измамена.
Ако Сърбия иска да се измъкне от сегашното си подчинено положение, тя трябва да се стреми постепенно да унищожи политическата мощ на Турция - за сметка на своята мощ. Това обаче е точката, където се сблъскват сръбската и руската политика, понеже и Русия действа за отслабване на турската политическа мощ. От това съвпадение не следва, че целите и намеренията на двете държави са еднакви и че тяхната политика е в хармония и съгласие.
Накратко: Сърбия трябва да настоява от сградата на турската държава да се отделя само камък по камък и този добър материал да се прибавя към основите на старото сръбско царство. Още сега, докато Сърбия се намира под турска власт, това съзиждане трябва да се подготви, защото за подобни задачи не може да се действа с успех в последния момент.
Тук обширно се говори за характера на руската и сръбската политика, за това, което може да се направи в България, където най-напред и най-пряко ще се срещнат руското и сръбското влияние.
Много сме говорили и доказвали защо сръбската политика не може да се съгласи с руската. В същото време обаче казваме, че Сърбия много по-лесно може да изпълни своите цели, ако е в съгласие с Русия, но само тогава, когато Русия изцяло и точно приеме условията на Сърбия, т.е. да осигурява нейното бъдеще в най-широк смисъл на думата.
Един съюз между Сърбия и Русия би бил съвсем естествен, но дали това може да се постигне, зависи само от Русия.
Сърбия трябва да го приеме с отворени обятия, ако се убеди, че Русия искрено го приема, ако отстъпи от досегашната си система, т.е. ако предпочете естествения съюз със Сърбия, макар и малка, пред съюза с Австрия, за която пази западните славяни.
При все че не се надявам Русия някога да се преклони искрено пред Сърбия, считам за нужно да спомена каква полза би имала Сърбия и че веднага би трябвало да се възползваме от такова едно явление.
Против Русия са изречени твърде много неща, но казаното не е от омраза, а от принуда, към която ни тласна самата Русия с ред свои действия.
Още няколко думи за България, за да преминем по-нататък.
Ако сме опознали добре настроенията на народния дух в България и ако уважаваме родолюбивите чувства, които притежава, трябва веднага. да кажем, че освобождението й от турския ярем е още много далече.
И Русия отправя главните си стремежи нататък, тъй като тази страна се намира пред вратите на Цариград и на руския път към този град; но по отношение на Сърбия тази страна има същото значение и положение, което има и за Русия.
Ако Русия действа в България още няколко години по начина, по който е действала досега и ако Сърбия остави Русия да действа сама там, без нищо да прави, влиянието на Русия толкова ще се засили, че вече няма да има нужда от сръбски опити за влияние в България.
Нека това да бъде предупреждение за Сърбия, напомняне да не забравя, че оттам може да се очаква политическо приятелство само ако и ние сме показали нашата любов. Сърбия трябва да направи нещо за България, защото любовта и помощта трябва да бъдат взаимни.
След като означихме накратко положението на днешна България и голямото й значение за Сърбия и след като споменахме за голямото руско влияние, което съществува там, преминаваме към очертаването на няколко средства, чрез които може да се засили сръбското влияние в България:
1. Българите нямат просветни и учебни заведения, затова Сърбия би трябвало да отвори своите училища и за българите и особено да отпусне няколко стипендии на българчета, които желаят да следват в Сърбия.
2. Духовният клир в България е най-вече гръцки, а не народен, български, затова би било твърде желателно и полезно няколко млади българи да завършат богословие в Сърбия, след което да се върнат между своите като свещеници.
3. Би трябвало в Сърбия да се печатат български молитвеници и други църковни книги и български трудове. С това важно средство Русия вече отдавна си служи и Сърбия трябва да се стреми да изпревари Русия и в това отношение.
4. Необходимо е да изпратим в България сигурни и способни хора, които да насочат вниманието на българския народ към Сърбия и сръбския народ, а заедно с това да будят надежди, че Сърбия наистина ще се притече на помощ на българите за тяхното избавление и ще се старае за постигането на тяхното щастие.
А в това време
Руският филолог и славист Петър Драганов (по произход българин от Бесарабия), защитава идеята за самостоятелен етнически облик на македонските славяни в Османската империя....
Стоян Новакович
Стоян Новакович (на сръбски: Стојан Новаковић или Stojan Novaković) е сръбски филолог и политик. Известен е като основоположник на идеологията на македонизма.
Завьршва гимназия в родния си град и лицей в Белград. През 1863 г. постъпва на работа в Министерството на финансите. След 1863 е последователно гимназиален учител, библиотекар в Националния музей, министър на просветата.
От 1875 до 1880 г. е професор в Белградския университет, член на Държавния съвет (1883) и министър на вътрешните работи (1884).
От 1885 до 1892 г. е посланик на Кралство Сърбия в Цариград, а на следващата година става министър на външните работи. Като премиер (1895-1896) преориентира сръбската австрофилската външна политика в русофилска. Посланик в Париж и Петербург (1899-1904), а след пенсионирането отново става премиер (1909).
Стоян Новакович е един от основателите на Прогресивната партия през 1880 г. След смъртта на Милутин Гарашанин, син на Илия Гарашанин, става председател на партията. Пише стихове и разкази, превежда от руски, полски, немски и френски. Публикува сборници стихове и разкази, а през 1913 - историческия роман "Калугер и хайдутин". Занимава се с филология, история на литературата и със събиране, издаване и тълкуване на исторически материали.
От 1877 година започва работа и в областта на културата и обществената история.
Стоян Новакович е основоположник на Великосръбската доктрина. Продължавайки завещаното в „Начертанието“ на Гарашанин, Новакович в качеството си на водещ сръбски политик от края на 19-и, и началото на 20 век, успява да наложи и утвърди в сръбската външна политика, разбирането за "богоизбраната" и водеща роля на Сърбия в уреждането на балканските дела.
Новакович е привърженик на панславизма. Предвид слабите сръбски позиции при уреждането на македонския въпрос, разработва и налага македонизма като инструмент на сръбската колонизаторска политика в Македония.
Ето какво пише Новакович за македонизма, като средство за антибългарска пропаганда в Македония
Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу ѝ само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея от помощ ще ѝ бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в определени мъдро поставени граници, отразяване на македонския диалект и македонската специфика. Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това - с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма.
и още
В този момент Ви обръщам внимание върху потребността от един специален Македонски Буквар за училищата в Македония, който би трябвало да се подготви специално за разширяването на сръбската писменост и сръбския език в Македония. Само истинските сметки се осъществяват, а в политиката истински са само онези сметки, в които няма ни най-малко илюзия. От тази гледна точка и по въпроса за разпространяването на сръбското влияние в Македония като същинска основа трябва да се вземат следните точки:
1. „че македонският диалект е различен и от сръбския и от българския език, но има нещо общо и с единия, и с другия";
2. „че досега българската пропаганда е полагала големи грижи да отбележи и изрази по всички възможни начини разликата между македонския диалект и сръбския език";
3. „че от сръбска страна трябва да се тръгне по същия път, но търпеливо, солидно и систематично с нови оригинални средства, а от друга страна, да се употребява всичко, където може да се направи разлика между сръбския език и македонския диалект, противно на приведените по-горе български стремежи."
В тази посока ми се струва като най-необходимо съставянето на един специален буквар на македонски диалект за Македония. В този буквар би трябвало с македонския да се спои и сръбският буквар, но така, че македонският да представлява две трети, а сръбският една трета, при това във втората половина.
Букварът би трябвало да се напише със сръбски правопис, с цялото необходимо внимание за истинска и добра транскрипция на македонския диалект.”
А в това време Руският филолог и славист Петър Драганов (по произход българин от Бесарабия), защитава идеята за самостоятелен етнически облик на македонските славяни в Османската империя....
Сърбошовинизмът или сръбският шовинизъм е обострената и крайна форма на традиционния етнически сръбски национализъм.
Сърбошовинизмът е основа за изграждането на Великосръбската доктрина през 19 век, и „почвата“, на която тя вирее. Търси опора в средновековната сръбска държава (Рашка), и по-точно в Душановата империя, като еталон при изграждането на новата Великосръбска държава.
Всички територии, които са влизали в някогашната Душанова държава, се приемат за изконно сръбски (старосръбски), а населението (в частност южнославянското и по-точно българското) от тези територии е обявявано за прави сърби.
Девизът е: „Където умре сърбин там е Сърбия!“
Според сръбския шовинизъм южнославянските народностни групи са сърбословенци, сърбохървати, сърбомакедонци и сърбобългари.
След краха на великосръбските аспирации в Сръбско-турската (1876) и Сръбско-българската война (1885), сърбошовинизмът насочва претенциите си към албанските земи, влизащи в състава на Османската империя.
С победата на Сърбия в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, сърбошовинизмът намира изражение в Югославия след нейното създаване.
На различните етнически групи (българи и власи), влезли първоначално в състава на Княжество Сърбия и Кралство Сърбия, не е позволено националното самоопределение, като малцинствата са лишени от възможност за самосъхранение посредством процеса на сърбизация.
След окупацията от Сърбия на Вардарска Македония този процес се усилва, като вследствие от създаването на новото кралство той придобива под въздействие на сърбошовинизма нови причудливи и уродливи форми и спрямо новите народности (хървати и словенци), влезли в състава на държавата.
На 20 юни 1928 г. народният представител от Народната радикална партия Пуниша Рачич стреля срещу група хърватски народни представители и убива Павао Радич и Джуро Башарички, а също така ранява тежко председателя на Хърватската селска партия, Стиепан Радич, който на 8 август 1928 г. умира от раните си.
След стрелбата в парламента, опозицията настоява за отмяна на Видовденската конституция и въвеждане на федерализма. В Загреб се провеждат големи демонстрации, като се стига до въоръжени сблъсъци с властта, последвани от множество убити..
Южнославянските наречия (в частност българските преходни говори), които се говорят на териториите в състава на т.нар. Стара Сърбия, също са обявени за сръбски диалекти. Под натиска на сърбошовинизма сръбските езиковеди обявяват съществуването на общ сърбохърватскословенски език, а неговият териториален обхват за тях достига до река Искър (или Янтра) на изток, и съответно Тесалия и Епир на юг.
Сърбошовинизмът вследствие от Великосръбската доктрина се превръща в дръжавна политика на Княжество Сърбия и Кралство Сърбия.
През 1912 година са сключени редица двустранни международни договори между Балканските държави, насочени срещу Османската империя, оформили т.нар. Балкански съюз. Същата година избухва Балканската война, като сръбската войска се насочва през Санджак и Косово в южно направление към Вардарска Македония и Албания, окупирайки ги впоследствие.
На 14 октомври 1912 година на Каменния мост в Скопие сръбският престолонаследник Александър Караджорджевич, който е начело на сръбска армия, е посрещнат по традиция с цветя от деца от града. Сред тях е 7-годишната Васка Зойчева.
На въпроса му „Каква си ти?“
(„Па шта си ти?“), детето отговаря „Българка!“.
Шокиран от отговора, бъдещият държавен глава не се стърпява и зашлевява шамар на момиченцето. Случката бързо се разнася и извън границите на Кралство Сърбия. Общественото мнение в съюзена България е възмутено от разигралата се срамна сцена.
В недоволството се включва и "народния трибун" Иван Вазов. В емоционален изблик на чувства, той пише стихотворението
„Па шта си ти?“
Па шта си ти? — такъв въпрос задава
в твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? — с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец.
Па шта си ти? — туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, българино, сърбин те полага,
и чака с начумерен лик ответ.
Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.
Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой, затвор, изгнание -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край.
Че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!
Не споменувай Лозенград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.
Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина,
ще викат с глас през всички времена:
„Тук българи са, българи от памтивека!“
Случката повлиява за оформяне на българското обществено мнение в полза на Междусъюзническата война.
Със създаването на Югославия, сръбският шовинизъм намира отчасти реализация на своите стремежи. Концептуално на държавата се прехвърлят концентрирани идеалистични надежди за продължаване политиката за налагане на Великосръбската идея, и при новите условия, над останалите народи влезли в новото кралство (впоследствие и федерация).
Тази политика, в съчетание с продължаващата сърбизация на населението и в новообразуваната държава, е сред основните причини, довели до рухването на Югославия през Втората световна война, последвано от окончателния разпад на федерацията (2006), с териториален крах ѝ за Сърбия (2008).
В началото на 20 век, с оформянето на двата геополитически военни блока, сблъскали се в Първата световна война, сръбската външна политика сближава все по-осезаемо позиците си с Антантата и в частност с Руската империя. Това е обусловено от обстоятелството, че сръбските външнополитически аспирации под въздействие на пансърбизма се насочени основно към Австро-Унгария (заради Босна и Херцеговина, но и поради сръбското население във Войводина, в съчетание със стремежа за обединение на хърватските и словенски хабсбургски поданици под сръбската корона).
С цел ползване на благоприятната външнополитическа конюктура на противопоставяне за осъществяване на Великосръбската доктрина, в Сърбия се създават редица паравоенни формирования — „Народна отбрана“ (Народна одбрана, 1908), „Черна ръка“ (Црна рука, 1911), „Бяла ръка“ (Бела рука, 1912), както и „Млада Босна“.
Убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд от члена на „Черна ръка“ Гаврило Принцип в Сараево на 28 юни 1914 г., става формален повод за избухването на Първата световна война.
Сърбошовинизмът намира подходяща среда за своите идеи в Сърбия и Югославия. Идеологията му се превръща в държавна политика на Сърбия по време на управлението на Милошевич, и е сред катализаторите за избухване на кръвопролитните войни довели до разпадането на Югославия.
Сърбошовинизмът намира подкрепа, както от неокомунистическия режим на Слободан Милошевич, така и от влиятелната Сръбска радикална партия, която също се осланя в своите идеи на него.
Тия дни, в Цариброд, в двора на училището, където учат и деца българчета беше открит паметник костница на загинали в "борбата срещу българския окупатор" сърби.
Става дума за костите на великосръбски войвода на чета, която след балканската война е изклала десетки мирни граждани, в това число и две деца, заради дързостта им да се определят като българи...
Това става днес...
Дали великосръбската доктрина "Грашанин" е минала политика?
Дали великосръбският шовинизъм е само сянка от трагично минало?
Rasate:
Македонизмът е политическа доктрина и идеология, която обосновава съществуването в миналото и днес на македонска идентичност и самостоятелна македонска нация, език и култура, различни от българската, гръцката и сръбската. Македонистката идеология е официална доктрина в Република Македония.
Македонизмът се появява като самостоятелна идея през втората половина на 19 век. Терминът македонист за първи път се употребява в статията „Македонският въпрос“ на българския общественик Петко Рачев Славейков, публикувана във вестник „Македония“ през 1871 година. В нея той критикува македонистите за безпочвените им твърдения, като същевременно посочва, че техните идеи са чути от него за първи път около 1860 г. Непосредствено след появата си те не са популярни, макар да са използвани епизодично като инструмент на Великосръбската доктрина в края на 19-ти и началото на 20-ти век, по - специално от политика Стоян Новакович. Целта е била формирането на отделна славянска народност в Македония и отделянето й от българския етнос. Впоследствие тези идеи се популяризират в СФРЮ където се формира македонска нация, като съставен компонент от югославската федерация.
Според македонизма славяноговорящите македонци в различните части на географската област Македония представляват отделен народ със своя собствена история и традиции, различаващи ги от всички съседни народи. Част от привържениците на македонизма търсят опора за своите възгледи в историческото минало на региона Македония, като утвърждават тезата за наличие на македонско самосъзнание в миналото — от Античността до Възраждането. В зависимост от различията в интерпретациите на историческото минало споделящите македонистката идеология се делят на антични македонисти, акцентиращи на мнимо или реално наследството от Древна Македония, и такива, които наблягат на славянската принадлежност на мнозинството в днешна Република Македония.
Процесът на македонизация на македонските славяни е следствие на политиката на Коминтерна за създаване на Балканска федерация, провеждана активно от СФРЮ и подкрепяна от Албанската, Българската и Гръцка комунистическа партии през през 40-те и 50-те години на 20-ти век. Тази политика е била насочена към славянското население на всички части на историко-географската област Македония или извън нея и има различен успех в различните части на областта. Процесите на македонизация са най-напреднали в Република Македония след 1944 г. и отказа на официалната сръбска доктрина от тезата, че населението на Вардарска Македония е сръбско по произход и етническа принадлежност. Пример за македонистки организации в България днес са сепаратистките структури на ОМО Илинден и ОМО Илинден-Пирин, които според българското правителство имат за цел да македонизират Пиринския край.[3] Македонистки организации съществуват и в Гърция и Албания, но там тези идеи също не са популярни.
Освен мнозинството застъпващо българският етнически характер на македонските славяни през 19-ти и ранния 20-ти век, съществуват и някои чуждестранни общественици и учени, които считат македонците за отделен народ от българския и сръбския.
За македонците, като за отделен етнос, пише и руският генерал Александър Ритих.[6] Според писмо във вестник "Македонский голос", публикувано от негово име, наблюденията си той излага в работата „Славянските наречия на XX век в Югозападна Европа“ от 1901 година. Сред европейските етнографи от началото на ХХ век, които описват населението в Македония като славяномакедонско и различно от сръбското и българското, са също така К. Герсин (псевдоним на Нико Жупанич).
Руският филолог и славист Петър Драганов (по произход българин от Бесарабия), защитава идеята за самостоятелен етнически облик на македонските слевяни в Османската империя.
Гръцкият професор Гиоргос Сотериадис от Университета на Атина в 1916 година издава етноложка карта на разпространението на елинстичната култура на Близкия Изток. Според неговата карта[8], както и френска и немска етнографически карти показват съществуването на македонска народност и език на Балканите.[9][10]
Македонисти
Ранни Македонисти
Представители на ранния македонизъм са Стефан Дедов, Кръсте Мисирков, Петър Драганов, Георги Пулевски, Теодосий Скопски, Атанас Раздолов и Димитър Чуповски. Мнозинството от тях са непостоянни в македонизма си — неколкократно приемат и после отказват идеите му и признават българския характер на македонците и своята българска национална принадлежност.
Една част от тях творят докато са в близост на сръбски и руски политико-обществени кръгове, като някой от тях дори са агенти на руските и сръбските тайни служби.
Мнозинството от тях умират в България.
Късни Македонисти
Късните македонисти в голяма си част са приобщени от комунистическата идеология и развиват македонизма след решението на Коминтерна да признае официално съществуването на отделна македонска нация. Представители на късния македонизъм са Смиле Войданов, Георги Димитров, Георги Пирински-старши, Кръстю Гермов, Лазар Колишевски, Киро Глигоров, Димитър Влахов и други дейци на ВМРО (обединена), БКП и ЮКП.
ЖЕРТВИТЕ НА СЪРБОМАНЩИНАТА И МАКЕДОНИЗМА
Първата крупна жертва на сръбския македонизъм - Кочо Рацин
Кой е Кочо Солев Рацин?
Всички, които следят културния живот на СР Македония, знаят, че днешните македонисти особено възхваляват делото на трагично загиналия млад поет от Велес Кочо Апостолов Солев – Рацин (1909 – 1943), сочейки го като родоначалник на съвременната македонска поезия. Този шум обаче покрива премълчаването на истината както за народностните чувства на Рацин, така и за потайностите около неговата ранна смърт.
Ние обаче ще се постараем да надникнем зад черната завеса на цялата тая мистерия, като анализираме някои факти, съобщени с недомлъвки в писанията на днешни отговорни лица, както и събраните данни по пътя на анкетата сред близките другари на Рацин.
Истината е, че Кочо Рацин е първият даровит поет на Македония под югославска власт, който можа да обнародва през 1939 г. в Загреб своята единствена стихосбирка "Бели мугри" на народен велешки говор. С тази си особеност сбирката е единствено по рода си явление в новата ни история. Наистина една година преди него по-младият му съгражданин Венко Марковски вече беше напечатал своята първа сбирка "Народни бигори" също на велешки говор, но стана не в Югославия, а в София.
Книжката на Рацин "Бели мугри" бе посрещната с радост от местната македонска интелигенция като историческо събитие, тъй като тя представляваше съпротива срещу сръбските налитания чрез езика.
Точно така я разбраха и сръбските властници – като израз на надигащата се по това време народна реакция в Македония срещу сръбската денационализаторска политика. Същественото в делото на Рацин бе, че съпротивата се вършеше със средствата на българския народен език, чиято чиста форма, без всякакви примеси от сръбски език, ставаше сигнал за борба. Под тази форма книгата на Рацин беше и манифестация на българския дух на Македония, тъй ревностно преследван в една насилническа държава, каквато бе кралска Югославия. Ето защо личността на Рацин и неговата съдба будят у нас особен интерес, още повече, че с тях се вършат днес жалки спекулации.
Роден в семейство на беден грънчар, Коста Рацин е могъл да получи само малко образование, в два прогимназиални класа, след което бил принуден да си изкарва прехраната в грънчарницата на своя баща. Обаче влечението му към книгата не го напускало нито за миг, така че по пътя на самообразованието успява да навакса много нещо от онова, което би получил чрез училището. Успял дори да научи задоволително немски и френски език и да си служи с тях. Особено го привличала поезията, на която се отдал с цялата си душа. [227]
Излязал от низините на народа, от средата на отрудените хора, той станал певец на техните страдания в борбата с нищетата и за парче хляб. Но освен мъките на унижените и оскърбените черноработници той е отразил в песните си и техния език. По тоя начин в неговата поезия се чувствува родната ни реч с всички нейни първични хубости, напълно чиста от примеси от езика на поробителя.
В песните му няма нито една сръбска дума, стиховете се леят със звучни изразни средства, взети направо от народния извор, и почти носят музиката на съвременния ни книжовен български език. Колко това е вярно може да се види дори от следните откъси:
Из "Тутуноберачите"
От темни зори на утрини летни
до никоя доба на вечери зимни
той гладно пие тагата наша,
и потта, и кървта, и снагата ни.
Жълт-жълти прави лицата бледни
и жълта гостенка у градите носи.]
Из "Елегии за тебе" No 2
Таму горе на небето
зора руди, земя буди,
ден морави шири крила
и алова точи свила,
натопете лути рани
да не горат, да не болат.
Зоро златна и румена!
Зоро сладка посестримо!
Ти изгреваш надалеку –
таму зора цървенее –
мое сърце ми църнее.
Изкопайте дълбок бунар,
извадете ладна вода,
дали еднаж ке изгрееш
силно, силно, дури милно
над долови и над гори,
над полиня и над реки
над моята татковина?
Из "Татунчо"
.........................................
Не ме кълни, не ме жали!
Не ми нижи низа клетви!
Камен тежок живот ми е,
а по-тежко отдзив пусти
на народни думи свети!
Ако кукя не направив
со високи шимшир порти,
кукя цел свет братски ми е,
братски сърце що отвора,
сърце-порта най-висока,
сърце – кукя най-широка.
Ако жена не донесоф,
гюл-трендафил во одая,
верна, добра млада люба,
не ме кълни, не ме жали:
во борбата другарката
сълнце сяе, сълнце трепти!
Ако млади си години
по друмища по патища,
в младост горка разпосеяв –
погледни ми право в очи:
ти ли беше, що пееше:
"Айдутин майка не рани..."
Диалектните форми са толкова малко, че може да се каже спокойно: налице е почти книжовен български език.
До звучността на книжовния го приближават и някои особености на велешкия говор, една от които веднага прави впечатление: звуковата група ЪЛ, която днешните скопски писатели старателно избягват като книжовнобългарска.
А у Рацин на всяка крачка срещаме: ДЪЛБИНИ, ДЪЛБОКИ, ДЪЛГИ, КЪЛНА, СЪЛЗИ, ПЪЛНО, СЪЛНЦЕ, ЖЪЛТА, ВЪЛНА, ВЪЛК, ЯБЪЛКО и пр.
Книжовни са или книжовно звучат и думи като следните: ПЕЧАЛ, СИЧКО (всичко), ЛЪСКАТ, УДАРИ, СВЕТНАЛ, ДЕН, ВИВНАЛИТЕ ДНИ, ПРИКАЗКИ (вм. приказни), ПРОКУДА, ЯГЪНЦА (агънца), СТРЪМНИ, СТРАДАЛНИЦИ, БЛАГОРОДНИ, БЛИКАМ, ДА ЕКНЕ, ПРЕЗ ОГЪН, БЕЗНАДЕЖДЕН, ПОЛЯ, ДИМИ, ЛЪЩАТ, ДУМА, ТАТКОВИНА, ПРАВДИНА, ПОГЛЕД, МЕСЕЧКО, ТИХО, РЕЕШЕ, УТРИНТА и пр.
Ясно е, че Рацин е обичал книжовния български език, чел всичко и вече взел да пише на тоя език поетични творби. Това за него не е било мъчно, след като виждаме чистотата на неговия език, отразен в диалектните му стихове. 3асега са известни само заглавията на шест негови стихотворения на книжовен български език: "Разнеженост", "Рухнаха се надеждите мои", "Плач в безмощие", "Все пак... ", "Мечти в полунощ", "И пак тъга раздира ми гърдите".
За жалост тези стихотворения не само не са обнародвани, но и старателно се крият от днешните скопски автори. Защо? Защото се страхуват да не проличи, че Рацин носи българска душа. По същата причина те преустройват и езика на неговата поезия.
В новите издания навред, където Рацин е употребил групата ЪЛ, те са я заместили с ОЛ или АЛ. Вместо ДЪЛБИНИ ДЪЛБОКИ поставили ДЛАБИНИ ДЛАБОКИ, вместо СЪЛЗИ – СОЛЗИ, вместо КЪЛНЕ – КОЛНЕ и т.н.
Няма две мнения, че в цялата поезия на Рацин проличава българинът от Велес. Не само по език, но и по съзнание Рацин е бил добър българин. Според данни на близки до него хора от по-старото, предшествуващото го поколение, той е приел комунистическото учение като свое верую и затова, защото смятал, че само комунистите носят правдата за всички потиснати нации. Само чрез тях ще се постигне заветният идеал на миналите революционни поколения – свобода за всички, но и за българите в Македония, преследвани от всички останали народности. "Ние сме си българи и името "македонец" е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор" – казал е той и смело се втурнал да дири пробив за българската истина чрез езика на своите песни. Загреб му отвори малко път, колкото да мине творбата му и да се пренесе по цялата поробена страна. Затова най-вероятно е, че именно поради тия му разбирания го е постигнала трагичната съдба.
Рацин не е бил само певец на трудовия народ, но борец за неговото социално освобождение. Добре запознат с марксистко-ленинската литература, той рано станал активен член на комунистическата партия. Като комунист е бил и редактор на нелегалния партиен вестник "Искра" през 1933 година на македонски говор с мото "Пролетари от сите земйи, соединете се" и с мисъл на Гоце Делчев под самото заглавие на вестника: "Свободата на Македония лежи во внатрешно вооружено востание. Кой мисли инаку, той и себе си лъже, и другите". След разкритията и провала около вестника Рацин отива в затвора. После сътрудничи на прогресивни списания в Белград и Загреб и участвува активно в живота на организацията. Това отново го довежда в затвора. Особено тежка присъда излежал в Сремска Митровица.
Рацин бил комунист с чиста душа, комунист, който не е нито национален нихилист, нито безотечественик. Затова имал доблестта пред сръбските комунисти да говори открито, че е българин и че славянското население в Македония е част от българския народ. Това си убеждение е манифестирал в навечерието и през Втората световна война.
Това не се харесвало на сръбските водачи на комунистическата партия на Югославия, които вече били застанали на становището за отделна македонска нация, опълчили се срещу разбиранията на Методий Шаторов и подели хайка срещу всички негови привърженици. Рацин обаче бил упорит. За критиката си срещу неправилната политика на партията той бил наказан с бойкот: заповядано било от ЦК на ЮКП да бъде напълно изолиран от партийните среди, никой партиец да не общува с него, да го отбягват навсякъде, дори когато Рацин се озовал между всички концлагеристи комунисти в Иваница като опасен за властта комунист. Това е траяло през цялата 1941 и началото на 1942 г.
По този въпрос неговият съгражданин и виден партиен функционер Страхил Гигов пише: "Точно тогава (1940 – 1941 г.) се явиха съмнения у известни хора в неговата привързаност към революционното движение... "
Подобни недомлъвки четем и в спомените на други другари на Рацин – Никола Кирков, Боро Мокров, Йордан Леов и др. – печатани във вестник "Народен билтен". Но истината, укривана зад тях, е една: Рацин като българин е бил против вдигане ръка срещу България и с убеждение, че борбата трябва да се води срещу правителството в единодействие с БКП.
Но как Рацин все пак се е озовал между македонистите партизани? От добре осведомени партийни среди се узнава, че това е станало пак с измама. Българската фашистка власт била арестувала Рацин през есента на 1941 г. поради участие в редактирането на нелегалния вестник на местната партийна организация "Народен билтен" и го интернирала в старите предели на България. След освобождението си подир няколко месеца той се връща във Велес. Партията спира бойкота над него през пролетта на 1942 г. и го извиква на работа в Скопйе. Но Рацин остава при старите си разбирания за народността на македонците. Тогава бива подплашен от партийните органи, че българската власт отново го дири и ще го арестува. Затова той трябва временно да се приюти на безопасно място, каквото е частта на Македония под италианска окупация. Рацин тръгва от Скопйе на 5 май 1943 г. с група от 8 души, между които и познатия ни вече Добривое Радосавлевич, минава границата и се озовава в гората край с. Никифорово, в околията на Маврово. Това е времето на пълновластието на Темпо, който вече от три месеца е върховен разпоредител в Македония и с настървение води борба срещу приемниците на Шаторов и неговите възгледи.
Сега вече Добривое Радосавлевич си сваля маската. Той става груб с Рацин, командува цялото му движение. Рацин мъчно се движел поради болест в краката и Радосавлевич го подкарал насила пред себе си с пистолет, опрян в ребрата му, ругаейки го: "Иди, майку ти бугарашку!".
Стигнали в местността Лопушник, Кичевско, където се намирал щабът на партизаните. Там били и Страхил Гигов, и Темпо, и прочее. Поставя му се задача да редактира и печата партийните материали в специално уредената в голяма землянка печатница. Подробности не се знаят, но едно става известно, че след един месец Рацин вече не е между живите. Той е застрелян от партизанската охрана на лагера. Престъплението става на 13 юни 1943 г. Една мистерия покрива злодеянието. Съществуват две версии за станалото – една официална, другата – най-правдоподобна – според тайните данни на свидетели. Официалната ни се разказва от партийния функционер Влацо Милевски в цитирания "Народен билтен" от 13 юни 1963 г. Там четем:
"Кочо Рацин беше заминал по някаква работа до базата на Главния щаб и привечер (13 юни 1943 г.) се връщаше към скривалището на печатницата. Без да забележи, че се е приближил към печатницата, Рацин свободно продължил да се промъква между буките, без да се обади с обичайните конспиративни знаци. Това събуди съмнението на часовоя, който почна внимателно да се взира към мястото, откъдето допираше шумоленето. Няколко секунди по-късно – остро отекна гласът на часовоя: "Стой!"
Но и след извикването Рацин продължи да се движи през буките. Не можейки да го разпознае, часовоят пак извика: "Стой!"...
Както е известно, Кочо беше доста глух и не чу гласа на часовоя, на когото изглеждаше съвсем съмнителен мълчаливият човек, който върви напред към него, към печатницата. А при това всички в печатницата знаеха, че неприятелят бе съсредоточил голяма войска в подножието на планината, в местността Извор, и че в цялата околност владееше обсадно положение.
След третия предупредителен вик на часовоя изгърмя пушка, която отекна далеч в планината... Другарите от печатницата грабнаха оръжието и се затичаха към мястото на часовоя. Чу се охкане. По гласа познахме, че е Рацин. Изтичаха... Беше смъртно ранен. След непълни два часа той умря..."
Другата версия говори за съзнателно устроена засада от страна на Темпо. Самият часовой, който е стрелял срещу Рацин, е отишъл при неговата майка и й разказал следното: Рацин и Темпо няколко вечери са спорили разпалено и най-после са се скарали. Последната вечер Темпо наредил на караула да се стреля без предупреждение срещу всекиго, който се движи вечерно време. Нарочно позадържал Рацин при себе си, докато падне първият здрач. След това Рацин се насочил към печатницата, но преди това се отклонил по нужда. Караулът, дебърчанецът Мино Минов, стрелял и тежко го наранил. Рацин разбрал, че е нарочно стреляно срещу него, и викал: "Майко, загивам за Македония!" Викал за помощ, но бил оставен да мре в гората. Кръвта му изтекла и на сутринта бил намерен мъртъв. А могъл да бъде спасен.
Ще дойде ден, ще проговорят много затворени засега уста. Но убеждението, че Рацин е съзнателно убит по заповед на Темпо, е дълбоко заседнало у всички почитатели на поета. Пък и простият анализ на цитираните официални данни също говори за това. Колкото и да е бил глух Рацин, не е възможно да не чуе предупредителния вик, повторен три пъти – и непременно на все по-висок глас. Още повече, че фигурата на човека в гората се виждала, идвала към печатницата, сама, и срещу нея не е стреляно наслуки, а с прицел. Също така знаело се, че Рацин още не си е дошъл, а хората в печатницата са чували всичките предупреждения на часовоя – според самия Милевски.
Една година след това Темпо покоси и другите съидейници на Шаторов, изби без съд стотици хора само поради българското им съзнание. Смъртта на Рацин бе най-тежката прокоба за македонските българи-патриоти, независимо от тяхното социално убеждение. Започваха дни на изтребление на партизани и партийни функционери с българско съзнание. Зловещата ръка на Темпо действуваше безпогрешно. Това впрочем ни доказва и цитираният от нас в глава 21 документ – писаното от в. "Политика експрес" от 14 март 1978 г., че Темпо очистил "партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи".
***
Подвигът на българските новобранци в Крагуевац
В тези години готовността да се гине за българското име е особено силно изразена в отказа на българската младеж от Македония да служи в редовете на сръбската армия. Неявяването в армията или дезертиранията от нея бяха масово явление. Младежите или се криеха по градовете и селата, или избягваха в четите на възстановената революционна организация, или пък прибягваха в България, за да се поставят на разположение на българската армия като доброволци и да попълват новоорганизираните революционни чети, изчакващи събитията, за да тръгнат в авангарда на българските войски в очакваната война. Подробна статистика на забягналите в горите или дезертиралите от сръбската армия не е възможна, но само общите данни, обнародвани в книгата на К. Пърличев, ни говорят за една цифра от кръгло 10 хиляди младежи, които са се укрили в горите или избягали в България, Албания и (малка част) в Гърция. Пограничните или близките до границата на България околии са дали внушителен брой бегълци и дезертьори, а именно: от Велес и околията – 1200 души, от Кратово и околията – 1174, от Щип и околията – 900, от Крива Паланка и околията – 2750, от Св.Никола – 243, от Радовиш – 525 и пр.
Близките до Албания околии са дали също голям брой бегълци: Ресенско – 540, битолските села – 350, Кичевско – над 300, Тетовско – 330, Галичник и Дебър – всички подлежащи на набор са избягали, Крушовско – 800, Струга – 270 и т.и.
Ония пък, които не успели да избягат и да се укрият или били заловени, бързо били разпратени по сръбските полкове. Но при военните действия срещу Австрия веднага се предавали на австрийците.
В цялата тая спонтанна акция на българската младеж от Македония срещаме забележителни прояви на героизъм, от които ще споменем три особено ярки.
Първата е дело на група прилепски младежи, забягнали с оръжие в ръка и образували цяла чета, която е водила многочасово сражение с преследващата я потеря в местността Сарикаски рид. Една от акциите на тая чета е убийството на потераджийския войвода Вангел Димитриевич. Изпълнители са двамата прилепски младежи Иван Пепелюгов и Димко от Кръстец. Четата е формирана в навечерието на Великден 1914 г. под ръководството на Атанас Джамот. Щом нараснала от придошли нови бегълци от армията, командуването й поел Даме Попов от с. Долнени, изпитан организационен боец. Четата непрекъснато нараства и се създават нови чети, които поемат районите: Марийово, Заградските села, Прекоридския край. Създава се връзка с Тиквешкия революционен комитет, оръжие се доставя, като се нападат военни складове от страна на мобилизирани и след това дезертирали младежи. Забележително е и сражението на Дамевата чета над с. Заград, когато четата след тричасов бой си пробива път с бомби. Тъй се дочаква обявяването на войната, когато съединените чети се поставят на разположение на българската армия, а после участвуват в боя с англофренците при с. Житолуп, недалеч от устието на р. Черна във Вардар.
Втората, необикновено внушителна акция, е дело на героичните велешки младежи, на брой 1200 души. На 1 септември 1915 г. те се насочват едновременно към българаката граница, въоръжени с хубави пушки и една картечница, останали от турските войски през Балканската война и старателно скрити в града и околията. Преди да прехвърлят българската граница, те биват открити от сръбоко войсково отделение. Започва ожесточено сражение, в което падат значителен брой жертви от двете страни. Останалите минават в България и постъпват в редовете на българската армия.
Най-внушаваща по своето българако родолюбие проява на македонските младежи – новобранци, е случаят в сръбския град Крагуевац. Неуспели да се укрият или забегнат, няколкостотин младежи от Щипско, Радовишко, Кочанеко, Св. Никола, Пехчевско и Тиквешко били под конвой откарани към казармите в Сърбия. На 21 март 1914 г. те се озовали на гарата във Велес, пред влаковата композиция, която ще ги отвлече в непозната посока. Видели се в такъв внушителен брой от няколкостотин души, младежите запели "Шуми Марица". Никой не бил в съатояние да ги спре. Когато били подканенн да влязат във вагоните, те единодушно заявили: "Не искаме да служим в дръбската армия! Ние сме българи!" Докараната войска от гарнизона обсадила гарата и ги принудила да влязат във вагоните. На 23 март заранта в Крагуевац пристигнали и щипяни, а на 25 март – радовишани и тиквешани. За да се получи някакъв ефект на благосклонност към тях, властта наредила тържествено посрещане с топовни салюти, музика, хор и празнично облечено гражданство, любопитно да види "новоосвободените сърби". Но младежите при маршировката слисали народа с българските си песни: "Край Босфора шум се вдига... Ето Симеон пристига..." и "Тих, бял Дунав се вълнува".
Сърбите преглътнали горчивия хап и разпределили новобранците по частни квартири, където патриотични сърби се опитвали поединично да ги убеждават да служат на Сърбия. Но безрезултатно. Какво е станало след това, узнаваме от следния разказ:
"На 30 март те били събрани в казармите и облеченн в нови войнишки дрехи. От 1 до 5 април при тях всеки ден дохождали офицери и учители да ги обучават във военен дух и агитират, че досега те са били заблуждавани от българите. Към 10 април дадена им била за разучаване войнишката клетва. На 14 вечерта били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармення двор. В присъствието на граждани от Крагуевац и цялото духовенство начело с митрополита, с музика и знамето на полка дадена била заповед войниците да оставят пушките ои и да се построят в кръг. Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани – всички със затаен дъх, чакат новобранците да повтарят клетвата, която той произнася, отвсякъде се чуват гласове: "Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!" Всред настъпилото между офицерите и присъстващите недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително "Ура!"...Свещеникът едва изговаря името на крал Петър, а новобранците го заглушават с непрекъснато ура" и "да живее България!" Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника... посред звънтенето на изпотрошени шашки и капеща кръв, по заповед на полковия командир Данаило Калафатович туря се край на тая кървава саморазправа. В тоя момент майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперяш от яд и злоба глас пита всекиго: "Ти приемаш ли?", на което всеки отговаря: "Не!" – Последва отделянето на селяните новобранци от гражданите.
Селяните, запитани кой им е внушил да не дават исканата клетва, отговорили, че те се считат вече обвързани, като са дали еднаж клетва като българи, затова не могат да дадат втори път. По-будните от тях тикват в затвора, а останалите – в казармата. Гражданите са били разпитванн поотделно. Търсили агитаторите между тях, за да бъдат изпратени в България. Десетдневен нечовешки арест не е установил никакви агитатори. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно мяето и им предложили: "Който иска да иде в България, да излезе 5 крачки напред". Пръв излиза Христо Кошевец, който, козирувайки, казал: "Аз съм българнн и искам да ида в България". След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите воички извикали задружно, че са българи.. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни – в тежък арест, а останалите – на казармени изтезания. Патилата на затворниците били грозни. Всеки затворник бил поставен в отделна килия, в която не е било възможно нито да се лежи, нито да се седи. За храна им се давало на 2 дни по малко хляб и вода, Ежедневно е идвал в затвора офицер, който е запитвал всеки затворник: "Ще се кълнеш ли?" И ежедневно е бил даван все краткият отговор: "Не!" Това е продължило 18 дена. Една вечер – това е било през една тъмна нощ – всички затворници са били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът е бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанал срещу изправените мъченици, а един офицер, командуващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: "Ще се кълнете ли?" Изправените пред гроба ои новобранци и тоя път произнесли непоколебимо: "Не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!" Но офицерът нямал заповед да убие непреклонните ... " [153]
Най-същественото от този разказ се потвърждава и от сръбския прогресивен вестник "Радничке новине", който в броя си от 17 април 1914 г. дава следното описание:
"Радостни през великденските празници, новобранците тоя ден биха променили настроението си. Те бяха печални и мрачни. Най-после очакваният час настъпи. Новобранците бяха наредени пред казармите. Скоро дойдоха командирът и свещеникът и церемонията почна. Свещеникът напомни на синовете на "Нова Сърбия", че трябва да бъдат верни на отечеството, и припомни, че Сърбия трябва да се готви за нови жертви за освобождението на техните поробени братя оттатък Сава и Дунава. "Новоосвободените" слушаха тази патриотична реч неми и с наведени очи. Изведнаж отдалеч се разнесе вик: "Не искаме да се кълнем!" Цялата дружина като един човек отказа да положи клетвата. Смятаме за безполезно да описваме по-нататъшните събития. Ще прибавим само, че две отделения от 1 полк обградиха с ножове на пушките своите "новооовободени" братя... Между туй настана нощта. Дали тези нещастници са доживели утрото след своята спонтанна манифестация, това никой не би могъл да каже." [154]
Съществуват спомени и на други преживели ужаса тогавашни новобранци, сега възрастни хора, които разказват подробности около това събитие, всеки от своя гледна точка, но всички единни в едно: че новобранците от разни краища на Македония (не само от Щип) са заявили смело, че са българи, че не искат да се кълнат във вярност на сръбския крал, и са викали: "Да живее България!" А и сега могат да се чуят преразказите на синовете или дъщерите на починалите бивши новобранци относно подвига на техния роднтел и неговите другари. Тук ще дадем извадки от спомените на един от живите герои – Константин Гр. Ангелов от град Св. Николе, живеещ в София, ул. "Шипка" No 41. Пишещият тези редове получи направо от него копие от тия спомени, които после отидоха в Държавния архив, а сега могат да се видят напечатани в книгата на БАН "Македония. Сборник от документи и материли", 1978, стр. 591 – 595. От тия спомени узнаваме имената на известен брой огнени българи от Св. Николе и малко данни за съдбата на някои от тях, доколкото е било възможно да се знае. Ето списък на 15 от тях:
1. Константин Гр. Ангелов.
2. Стоян Манев Буюклиев – най-веселият, изчезна безследно.
3. Стойко Алексиев Рабушчилски.
4. Христо Веселинов – изчезна безследно.
5. Владе Бабадостин.
6. Йордан Йосифов.
7. Илия Ордев – почина в Крагуевац.
8. Тасе Панев Велков.
9. Ване Бойковски.
10. Гьоше Лазаров Чакаров.
11. Пано Христов Неманички.
12. Димитър Христов Драката.
13. Коне Лазов Шанин – изчезна безследно.
14. Костадин Тричков.
15. Тоде Серимовски – изчезна безследно.
Освен тези имена на светинколци и другите споменати от Радовиш нека прибавим и имената на водачите щипяни Панчо Тодоров – Калято и Панчо Янев – Яната.
Как постъпили сърбите с главната маса новобранци узнаваме от споменнте на Константин Ангелов:
"Нашият полк (наречен "Брегалнички пук") бе разформирован. Пушките ни бяха взети... Нас изпратиха подружинно в различни гарнизони без оръжие, карани като пленници от сръбските въоръжени войници, в следните градове: Зайчар, Ниш, Вальево, а 11 дружина – в Крушевац, за да се влее в 12 пук "Цара Лазара". С пристигането ни в Крушевац ни вкараха в казармата. Пред нея имаше новомобилизирани запасни сръбски войници. Строиха тях, строиха и нас. От нашия строй изкарваха по двама и ги смесваха между 10 сърби. И така ние си загубихме нашите другари, попаднахме в различни части. Сърбите нямаха доверие да ни оставят самостоятелно..."
Обстановката в самата Македония не е по-различна. Органът на сръбската социалистическа партия "Радничке новине" от 4 декември 1920 г. правдиво отбелязва:
"Резултатът от всичко това бе, че народните маси с омраза се отвръщаха от сръбския полицейски режим (1912 – 1915 г.) и не една най-напредничава част от градското население още тогава обръщаше своите погледи към социализма. Това нещо констатираха и самите буржоазни вестници през онова време. Други, особено селските маси и буржоазията, очакваха България като политически и икономически освободител от сръбското иго..."
Това е самата истина. Македония копнееше за пълно обединение с България. Никакъв македонизъм не смущаваше нито едно честно сърце в Македония. Той бе изобщо немислим, защото би имал срещу себе си поначало най-темпераментна съпротива.
Това впрочем се вижда в признанието на цитирания в. "Радничке новине". Като се има предвид, че този вестник бе орган на сръбската социалистическа партия, която се беше вече превърнала в комунистическа, става ясно, че сръбските комунисти от първите години след края на Първата световна война са били наясно какво е населението в Македония. И ако все пак по-сетне тръгнаха по пътя на сръбските националисти, приемайки Цвиичевите идеи за македонското население, че то е аморфна маса и може от него да става и сърбин, и българин, това е поради преобладаващото схващане сред сръбските комунисти, че "националният въпрос засяга само буржоазията, а не е въпрос на цялото общество, по-право на всички слоеве на съответната нация..." Спорът върху въпроса дали сърбите, хърватите и словенците са един или три народа, гледан през призмата на марксизма, няма практическо значение и за комунистите представлява само "известен теоретически интерес" [155]
Главен теоретик на това разбиране се оказа партийният виден функционер Сима Маркович, който в своята брошура "Националният въпрос в светлината на марксизма" (1923) засегна и македонския въпрос. За него не съществува македонска нация, при все че съществува някакъв македонски въпрос, комплициран поради етнографската пъстрота на населението. Следователно неговото уреждане ще стане само на икономическа основа, чрез преустройството на държавата. Това е достатъчно за аморфната маса...
Кланетата в Прилеп, Велес, Куманово и в други селища
При самото изтегляне на българските войски и непосредственото влизане на партизаните в опразнените градове започват най-тъжните страници за българщината в Македония, за нейната съпротива срещу македонизма на сърбо-македонците, жадни за невинна българска кръв.
Предвождани от сърби, сърбомани, гъркомани, албанци и известен брой заблудени българи, с върховен началник най-върлия българомразец Светозар Вукманович–Темпо, партизаните имаха за първа задача да се справят с всички ония български патриоти, които през времето на българското управление продължиха делото на старите поколения, като постепенно възстановяваха старите национални ценности, потъпкани от сърбите. Пръв Прилеп изпита тяхната ярост. По заповед на Темпо и Цветко Узуновски те започнаха с избиването на другарите на Методий Шаторов, а именно:
1) Димче Топличанец – Клайнето, шивач, около 43-годишен, потомък на един от героите на "Ножот" (1907 г.); мъж умен, приятен, твърд, обичан;
2) Ордан Дебеламесо, вече възрастен, към 70-годишен, основател на комунистическата партия в Прилеп;
3) Неговия син Х. Йорданов – Дебеломесо, студент;
4) Трайче Електротехника от с. Селце;
5) Кице Кюркчиев, също един от основателите на партията в града, възпитател на много партийни кадри. При опит за арестуването му той се самоубил.
Избиването на всички се извършило по коварен начин. Клайнето например бил извикан от Темпо на разпит, уж му прощава миналото, но при условие да каже кои са приятелите на Шаторов. След това го застрелял. Подир това озлобените Темпови мекерета започват веднага да избиват по улиците като кучета, без съд, цяла група проявени българи:
1) Александър Хаджиздравев, юрист, потомък на възрожденското семейство Хаджиздравеви. Застрелян е на улицата.
2) Чичо му Панчо Хаджиздравев, завършил Физико-математическия факултет в Лиеж, бивш български учител в турско време, от дълбока скръб за любимия си племенник и тежко разочарован от новия поход срещу българщината, се самообесва с думите: "По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!"
3) Христо (Ицко) Иванов Сърчар, търговец на стъклария, застрелян пред вратата на собственияму дом от д-р Дулян от Ресен, зъболекар, женен за французойка, голям злодей. Търсил е и сина му Кирил Христов Иванов, също проявен българин, но той успял да избяга и бива осъден задочно на смърт (сега се намира в Америка).
4) Илия Ристески Лажо, шивач и също проявен българин от народа, обесен.
5) Дончо Северски от с. Варош, край Прилеп, бивш дългогодишен организационен четник, кмет в едно сърбоманско село в Прилепско.
6) Никола Стоянов – Мамин Кольо, шивач, активен българин, критикувал насилията над българщината от страна на сърбоманите партизани.
7) Миро Симоновски, 65-годишен мъж, кмет на албанското с. Десово, роднина на Димитър Талев (зет от братовчедка) – обесен лично от Вера Ацева.
8) Илия Оровчанец – Никодинец
9) Ицко Радески
10) Милан Гюрлуков от с. Кривогащани, Прилепско, стар войвода, и други неизвестни имена.
Освен тях веднага били избити около 20 българи от старите предели начело с подполковник Белчев. Избиванията на местни българи от Прилеп, на брой 56 души, щели да бъдат извършени, ако в последния момент не се е намесил Методий Ченто и ги спасил от явна смърт. Но той не е успял да предотврати касапницата.
Rasate:
Една статия на Проф. Крум Балтаджиев:
ФАЛШИФИКАЦИИ И МАНИПУЛАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Проф. Крум Балтаджиев
"Отрежете на едно дърво корените и то ще изсъхне."
ВЪВЕДЕНИЕ
(Със звездичка са отбелязани историци и изследователи със специфични небългарски имена или такива с чуждо етническо самосъзнание, прокарващи зловонните идеи на тайни организации и сили, работещи срещу България!)
Обуначването на нацията започва с изопачаването и преиначаването на нейната история. Вземете на една нация историята и тя ще изчезне безследно, Обезличаването на народите чрез фалшифициране на историята беше дело на комунистите интернационалисти, но то е дело и на глобалистите-космополити - разлика в подходите и методите няма! Риба се лови в мътна вода - колкото по-мътна, толкова по-добре; Разделяй и владей!,...
През всичките векове, българската история е била подлагана на нагли манипулации, безочливи фалшификации, кражби и директно унищожение (горене на книги, рушене на културни паметници и геноцид спрямо живите носители на историческата истина и традиция). В това отношение, най-големите вреди на българската история са нанесени от гърците, турците, евреите, руснаците и сърбите! В по-ново време грубата игра беше заменена с някои по-рафинирани средства и методи, но това не променя нещата. Например - Световната банка отпуска някаква жалка целева субсидия на Министерството на образованието и срещу това го обвързва с договор, нейни специалисти да изготвят учебните програми, по които ще учат българските ученици и студенти. И за да са нещата точни - в това не участват български експерти за да не объркат нещо. Точно и ясно!...
Наскоро четох, че в САЩ в училищата не се изучава предмет "История". Това ме потресе, но същевременно ми стана ясно защо американската нация се състои от жизнерадостни идиоти, които вярват на всичко, което се каже по телевизията или е написано във вестник!...
В Съветският съюз и неговите сателити от соц. лагера, по времето на болшевизма и тоталитарния комунизъм се учеше история. В България също. Но тази история беше така деформирана и изопачена, че последствията още личат в учебниците. Дали се е променило нещо у нас през последните две петилетки и нещо. Нищо подобно - главите на децата се тъпчат с все същите исторически сурогати и свободни съчинения, подплатени с комунизъм и марксистко-ленински постулати (20). Дори става и по-лошо, като например старите догми да се заместват с нови - когато политиката влезе с кални ботуши в покоите на науката, не очаквайте нищо добро!
Вземете например един от новите учебници по "История на България" за кандидат-студенти и зрелостници (2001-2002 г.) под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев (87) и ще видите познатата схема - Колко са велики славяните; с тях започва историята на България; дивашките и ниско-културни "прабългари"; траките липсват!? Защо да не липсват, след като указанията са да се разтягат повече локуми за Византия и елините. В същия "учебник" Старата Велика България на кан Кубрат е сведена до едно малко петънце, намиращо се между Фанагория и р.Сал. Човек да се чуди защо точно чуждите хронисти са наричали тази българска държава "Стара" и "Велика". Че кое й е "великото", след като според учебника на Васил Гюзелев там е имало едва ли не само няколко села!... В момента българските учебници по история продължават да са пълни антинаучна марксистко-ленинска и сталинска идеология, която трови душите и на новите поколения (20). Отделни автори правят някакви опити да променят нещата, но това са гласове в пустиня. Вредите, които са нанесени са толкова големи, че всичко се движи по инерция и старите клишета се мултиплицират непрекъснато. Редица изследователи и учени считат, че трябва да дойде едно ново поколение необременени историци, които да напишат истинската история. Проблемите тук обаче са два- Първо старите комунистически кадри продължават да обучават в познатия ни стереотип новите поколения студенти и ученици и ло този начин се "само възпроизвеждат", както се изрази преди време един наш учен. Новите политически повеи започват да налагат и някои нови стереотипи далеч от обективната реалност. Тук по "принципа на махалото" се отива в другата крайност което е също толкова вредно. В стремежа си да изгоним комунизма от учебниците по история. неговото място беше веднага заето от обезличаващия и безроден глобализъм и космополитизъм. Напоследък определени кръгове непрекъснато, упорито и садистично насаждат в обществото "либерално-демократични" теории, според които "трябвало да се загърби миналото", "да сме по-толерантни", "етнически търпими", "да не дразним съседите", "да не се изтъкваме чрез историята", защото това е "национализъм" и т.н. А видите ли национализма и патриотизма са нещо много лошо и представете си, че объркат нечии планове!... Тази олигофренска политика вече дава горчиви "плодове". От учебниците по история започват да изчезват цели раздели и децата получават някакви половинчати и осакатени знания. Полуистините обаче никога не са градивни и не носят нищо добро. Те не могат да заместят истината и съдържат негативен и разрушителен елемент. Това в още по-голяма степен важи за историческата истина и манипулациите, които я замъгляват. В новите учебници по история първо изчезнаха траките (по-нататък ще обясним подробно защо); след това турското робство стана "турско владичество", а малко по-късно "турско присъствие на Балканите". Както е тръгнало не бих се учудил след време турското робство и геноцидът спрямо българите и арменците в Османската империя да бъдат представяни като "хуманитарни операции" на башибозука и редовните турски войски!... Във връзка с това научихме, че съвсем наскоро една учителка от гр. Лом - Клара Петкова*, в час по родинознание учела децата, че от "турско робство са ни освободили САЩ", а който твърди обратното е "комунист"!!!... Коментарът е излишен. Същата учителка сега обаче е депутатка на НДСВ в Народното събрание!?!
Но нека бъдем последователни и да разкрием механизмите, чрез които се фалшифицира българската история. Настоящето изследване няма за цел да обхване цялата тази проблематика, защото става въпрос за огромен масив от информация, обработката на който в никой случай не е по силите на отделен изследовател. По-важното е да се сложи акцент върху начина, по който са фалшифицирани ключови събития и факти и да се посочат виновните лица - нещо, което до сега не е правено цялостно, но ние ще поемем риска, защото тук става въпрос за ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ! За това прошка няма да има за никого! Щом си си продал душата на дявола, ще трябва да повриш и в катрана, за да се пречистиш от греховете. Такъв е божия закон! Съд ще има за всеки [...Националните предатели и българофобите трябва да бъдат разобличени.
Продължава
Rasate:
МЕХАНИЗЪМ НА ФАЛШИФИКАЦИИТЕ
Когато се работи със старите автори (т.нар."извори") трябва да се има предвид, че в повечето случаи чуждите хронисти са били враждебно настроени срещу българите и не са били особено обективни при отразяването на събитията. Независимо от това, тези текстове са по-достоверни от по-кьсните интерпретации и преводи, особено тези, писани през последните сто години (88). И наистина, още от края на XIX век историческата наука в България започва да бъде използвана като политически инструмент и идеологическо оръжие за прокарване на различни идеи, вредящи на България. В началото това беше панславизма, после еврейския комунизъм и марксизъм, а в наши дни този комунизъм се трансформира в безреден и обезличаващ юдею-масонски космополитизъм и глобализъм!... Обективното отразяване на историята е труден процес, защото обикновено официалните историци са зависими от управляващите кръгове. Така е било през всички времена. Точно затова адмирирам "Българска Орда -1938" и сродните на нея организации, че застъпват модела на интер-дисциплинарното българознание, което разбива монопола на официалните историци. Така не правителствените организации и независимите експерти могат да бъдат коректив на лъже-историците и да се отстоява историческата истина!
В по-новата ни история, Паисий е първият историограф, направил тази решителна крачка. След него обаче в нашата историческа наука са намесват външни сили, които и полагат жалените на най-големите фалшификации и манипулации на българската история. Ето какво пише по този въпрос големият наш изследовател-българист д-р Тачо Танев - "...На това отгоре, изграждането на делото на българската история се осъществява първоначално от чужденци, които прокарват в българската история своите небългарски концепции. А сетне мнозина българи заработват за изграждането на нашата история, но заучаВайки А-Бе-то на съвременната историческа наука, те остават ученици на чужденците и следователно, техни епигони. Между тях се отделя до известна степен най-големият български историк проф. Васил Златарски..." (който обаче е руски възпитаник и "щемпела" си личи отвсякъде - бел. моя). И така, българската история, както днес е оформена след едно 100-годишно съществуване на нова България, е изградена в едрите си черти според представите и схващанията на чужденците. Най-главните й положения всъщност са предостатъчно явно оформени съобразно със съвременните политически интереси на чуждите народи..." (54).
По-важните от тези чужди учени писали българската история са - Н.С.Державин (руснак); М.Сперанский (руснак); Константин Иречек (чех); Якоб Веис* (евреин); Карел Шкорпил; Херменгилд Шкорпил; ф.И.Успенский (руснак); Юрий Венелин; Павел Йосиф Шафарик* (чешки евреин); И.В.Ягич (руснак); проф.В.Томашек (чех, австроунгарец); Геза фехер* (унгарски евреин), и др. Наред с тези имена в по-ново време се появяват и цяла плеяда други чужденци и чуждоземни имена на "български историци"с небългарски произход. Най-накрая в тази печална редица се появяват и български историци слуги на "силните на деня", към тях се причисляват и една особена категория "историци" с привидно български имена, но с небългарски или смесен произход и с чуждо етническо самосъзнание! Тази последна категория "историци" е най-опасна и вредна и трябва систематично да бъде разобличавана за фалшификации и подривна дейност насочени срещу България!... За да се ориентира читателят кои точно сили стоят зад фалшификациите на българската история, ще дадем един частен пример.
Когато д-р И. Д. Шишманов "доказва", чесборникът "Веда Словена"на Стефан Веркович е "фалшификат", веднага получава по-висока степен в масонската ложа, където членува. В обобщен вид се вижда, че основната българска история писана и преповтаряна през последните сто години е творена главно от чужденци и шпиони на чужди правителства. Сега вече на всички би трябвало да им стане ясно, защо имаме такава осакатена и накъсана история, пълна с бели полета и премълчани истини.
Нека видим по какъв начин се фалшифицира исорията и видовете фалшификации, които имаме
1. Укриване и унищожаване на факти и документи (изнасяне на ценни ръкописи в чужбина).
2. Манипулации и инсинуации (грешни внушения).
3. Крадене на история.
4. Премълчаване на важни събития и обстоятелства.
5. "Редактиране" на изворен материал.
6. Откровени и нагли фалшификации.
7. Репресии и физическо унищожаване на историци и хора от интелигенцията, отстояващи историческата истина.
Всички тези методи са прилагани и се използват и сега за фалшифициране на българската история под една или друга форма.
Ще изброим и основните пунктове за фалшификация и след това ще дадем примери от съответниге трудове на "историци".
Navigation
[0] Message Index
[#] Next page
Go to full version