Български > История

Кога България е загубила независимостта си напълно

(1/10) > >>

Rasate:
Кога България е загубила независимостта си напълно



Докога е имало средновековна българска държавност? Кога за последен път сме имали територия, пък било то и васална някому? Това са въпроси, по които и до днес се спори. Най-задълбочени в тази област са изследванията на доцентите Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, залегнали в книгата им “Българите и османското завоевание (краят на 13 – средата на 15 в.)” на ИБ “Слово”.
Накратко двамата уважавани наши учени лансират и поддържат тезата, че падането на българските земи под османска власт е станало през 1422 г. Ето накратко изворите и документите, на които те се облягат в защита на своята теза:
Разказите за пленяването на цар Йоан Срацимир от Баязид и отвеждането му като пленник в Бурса не съдържат никаква информация за неговия син Константин. Нещо повече: от Григорий Цамблак, Българската анонимна хроника, Михаил Мокса и Нешри може да се направи извод, че пленяването на Йоан Срацимир е станало не през късната есен на 1396 г., а през 1397 и дори през 1398 г. . Така казва и в прав текст Българската анонимна хроника: “Той (Баязид) залови и подчини цар Срацимир в 6906 г. (=1397/1398 г.)” Така твърди и Мокса. Най-известният документ за събитията от онова време е писмото на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г., в което се казва:
“Господин Остоя, крал на Босна …., знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка, известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воевода на трансалпинска Влахия…. Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си…”
Както отбелязват доцентите Павлов и Тютюнджиев в случая ако се приеме, че Остоя, Стефан и Мирчо са владетели с реална власт, е много подозрително присъствието в тяхната компания на владетел на несъществуваща държава като Константин. Нещо повече: името на Константин е споменато точно след владетеля на Сърбия и преди това на влашкия воевода или в чисто географски аспект авторът на писмото е подредил владетелите в последователността, в която се намират владенията им от запад на изток: Босна – Сърбия – България – Влахия. Още по-интересно е, че думите “Constantinus, imperator Bulgariae magnificius” не са написани от кой да е, а от самият крал на най-голямата сила с влияние на Балканите в момента – Унгария. Кралят казва, че Константин и Мирчо “се върнаха” под негово подчинение. Тук ясно проличава, че двамата владетели се поставят на една основа, а изразът “се върнаха” означава, че досега те са били васали на някой друг (няма кой освен османците) и логично в новите условия са признали сюзеренитета на Сигизмунд. Дори, съгласно писмото, Константин притежава свои въоръжени сили, с които да напада османците и това е факт, който се потвърждава и от друг източник по-нататък.
Интересни са и описаните от двамата учени дубровнишки сведения, свързани с Видин от периода: Според решение на Големия съвет на републиката от 28. 11. 1398 г. се удължават с 5 години (1398 – 1403 г.) пълномощията на консулите “… в страните Славония, Босния, Срем и България”. В сведение от . 23. 3. 1411 г  се съобщава за смъртта на дубровнишкия търговец Якша Прибилович в “българската държава”!
Много показателен е и един документ: грамота на сръбския деспот Стефан Лазаревич за манастирите “Тисмана и Водица” във Влашко от 1406. В него се казва: “Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската (земя), мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне в определените църковни села, нека бъде свободен да дойде…” Какъв по-нагледен пример за съществуването на българска държава, пък била тя и васална от това България да стои редом до Унгария в този период и да приема бежанци?
Един от безспорно най-познатите документи от онова време е “Житието на Стефан Лазаревич” от К. Костенечки. Там пише следното: “… и българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе…” и по-нататък: “… (Сюлейман) се отправил срещу Темско (близо до днешен Пирот) и го превзел с бой." Този документ е послужил за изграждането на тезата за въстание начело с Константин и Фружин, датирано от мнозина към на 1408 г. Прави впечатление изразът “отстъпили” (някъде съществува изразът “отметнали”. И докато “отметнали” повече прилича на на въстание, но ако по-точният превод е “отстъпили”, то тогава излиза, че в тези земи е имало някаква васалност и тя е отметната или поне отметната в полза на чужда васалност.
И по-нататък има интересни документи: В една сръбска преписка, касаеща следващите години, се казва: "В годината 6921 (1413 г.) Муса разори българите и ги пресели на 23. 4. " Сведение на Ашък-паша-заде говори за неподчинение на Видин, а анонимна османска хроника добавя, че Муса "завзе града и го постави под своя власт". Ако приемем, че в някакъв отрязък от време Видин е бил столица, имал е и войска и е проявявал неподчинение, то кой ако не Константин ще е бил изразител на тази воля? А няма как Константин да не се именува цар на българите, още повече, че води армия и, че за такъв го именува дори Сигизмунд.
И ако за Видин има някакво обяснение, то как да тълкуваме следното? Ашък-заде пише по съшото време: "Муса овладя едно по едно селищата: взе Провадия, взе и Мадара ди него... и завзе Велес, завладя също и Овче поле" Нима и там е имало българска власт? Ако да, тогава едва ли говорим за някакво малко, слабо и изолирано въстание, още повече, че превземането на селища “едно по едно” иска време. Интересно е и друго: всички посочени селища се намират в бившата Търновска България и като такива действията означават възстановяване на властта на Фружин, но не касаят Видинска България на Константин!
По-нататък: Хрониката на Псевдо-Сфранцис казва, че през юли 1413 г. против Муса и на страната на Мехмед се сражават войските на "владетелите на Сърбия и България, и на василевса", а Константин Костенечки допълва: "Султанът върна българските пленници, които Муса бе прогонил и заживя в мир с всички". Византийският историк Дука е още по-категоричен: "Султанът приел радушно посланниците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакдемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир"
По-нататък: все още неизползваната в историографията ни "Хроника на турските султани" (XVII в.) за събитията след разгрома на Муса:
"Подари (Мехмед) и на принцепса (принца) на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много..."
Интересно е, че същият автор нарича влашкият владетел Мирчо Стари не "принцепс", а "автентис" (господар), което е по-долу в разбиранията му за владетелска йерархия. В късновизантийската книжнина "принцепс" се използва за независимите латински владетели на Морея и Атина, които от западноевропейска гледна точка са "крале" или "херцози", а "господар" е равносилно на Шишмановото "господин Търновски" или Фружиновото "господар на Загора"
И в други източници има интересни и показателни данни: Според “Руския хронограф” през 1397 г. Видинска България получава статут на васална държава, а Мокса твърди, че Срацимир (може да имал предвид наследникът му) е станал “данник” на султана.
После за известно време липсват данни, но почти няма и данни за военни действия на Балканите - дори Фружин се кротва! А след това идва бунтът на Дюзме Мустафа (1421-1422 г.). По този повод Мехмед Нешри пише: "по цяла Румелия не останал ни един спахия". Армията на Мустафа през Галиполи минава в Мала Азия. След като няма османци на Балканите всички християни наскачат отново (без Сърбия). Ето защо новият султан Мурад II, който разгромява Мустафа, наказва Влашко и тогава доцентите Павлов и Тютюнджиев предполагат, че е унищожено и Видинското царство (пролетта на 1422 г.)
Костенечки пише, че цар константин умира на 17. 9. 1422 г. в Белград, а Руския хронограф добавя, че Константин е дошъл там от Унгария. Нормално да е отхвърлил васалитета (или да е признала за султан Мустафа), а след като Мурад II се завръща да е избягал при Фружин (или заедно с него) при най-мощния османски враг. Още повече нищо не му пречи да живее от пролетта до септември в Буда! Ето и цитатът от Костенечки: “В това време умря и цар Константин, сина на Страцимир, царя български, в същия Белград. Тогава деспота беше в Албания и той дойде от Унгария, където живееше. Него деспота оплака като същински брат и раздаде много за (упокой) на душата му. И това стана в годината 6930 (=1422)." От този момент отново се активизира Фружин.
Друго интересно е, че за османски санджак във Видин за пръв път се споменава през 1430 г. Нешри пише, че местният санджак-бей "бил един юначага, когото наричали Видин Синанъ". Сякаш в унисон с това е и фактът, че активизирането на Фружин започва с похода на Пипо Спано през 1425 г. при който са превзети за кратко Видин и Оряхово.
И няколко думи за Фружин и неговите действия: Общоизвестно е, че след пленяването и обезглавяването на Йоан Шишман единият от синовете му – Александър приема исляма и става управител на Смирна, а друг – Фружин избягва. В “Забележителности от живота на император Сигизмунд” Е. Виндеке съобщава, че в периода 1403 г. – 1406 г. в дома на императора в Естергом живее унгарски военачалник на име “Сусман” Странно име, което най пиляга на наследника на последния Търновски владетел. Ако е вярна датировката, че Константин и Фружин “са отстъпили” от османците през 1408 г., то след престоя в Естергом Фружин е искал да възстанови с помощта на брат си българската власт в Темско. Едва ли е пропуснал да се обяви за български цар в хода на тези събития – това е обичайно действие в хода на всяка кампания. По-късно някои са склонни да виждат покрай надиганията в Провадия и Мадара участието и на Фружин. Следва период на липса на данни за Фружин, в който той или е в Унгария или е при братовчед си във Видин. През 1425 г. участва в похода на Пипо Спано, в който са превзети Видин и Оряхово. Какво ли е правил там? През 1425 г. му е дадено имението Липа в Унгария, а през следващата получава и още едно имение близо до границата. През 1435 г. е изпратен като личен представител на унгарския крал на преговори при въстаналия срещу османците албански феодал Георги Арианити. Интересното е, че преговорите са водени на официалния език в албанската владетелска канцелария, а именно български. Документирано е, че на 6. 9. 1444 г. Фружин продава трето свое имение, находящо се в Арадско. Два дни по-късно кръстоносната армия на Владислав III Ягело (Варненчик) и Янош Хуниади поема на втори поход срещу османците. Известно е, че Варненчик е обещал на Хуниади България като бъдещо владение. Нормално е Фружин да се е противопоставил, което косвено се доказва и от писмо на Хуниади до папа Евгений VI от 1445 г. След злополучния край на похода има документи, които сочат, че е възможно Фружин да е бил оставен без имотите си. Сведения за неговите наследници се съдържат и в други документи, чак до края на 16 в. (дори издигнатият за цар по време на Първото търновско въстание се е именувал Шишман III). Според един османски регистър на населението на Видински санджак от 1454/1455 г. е споменато и името на “Фрузин – княз” и синовете му, които следва да пазят пиротския проход т. е. те представляват свободна и привилегирована рая.
Всичко, писано дотук дължим изключително на труда на двамата наши изтъкнати учени – доц. Пл. Павлов и доц. Ив. Тютюнджиев, които са издирили и анализирали посочените източници в тяхната съвкупност и поотделно в горепосочената книга.
И още един интересен и слабоосветлен факт: “В своята книга “Героичната съпротива на българите против османското нашествие” - “Народна просвета” 1960 г., авторката Бистра Цветкова пише, че след падането на Търново храброст проявили много български градове, но най-много се отличил Ловеч. След продължителна обсада османците провели преговори с войводата на крепостта Станко, известен с прозвището Кусам, В резултат на тях Ловеч станал васален град, който плащал данък и давал войници за помощни корпуси по време на война. Градът имал официален ферман в потвърждение на това. Според едно предание, което се потвърждавало от сведенията на Евлия Челеби в началото на 15 в. османците решават окончателно да ликвидират независимостта на Ловеч. Войските, начело със Синаи паша разгромили българите пред крепостта и Станко наредил защитниците да се укрепят вътре. На копие бил набучен ферманът за особения статут на града. Но предателство на местни боляри улеснило османците в откриването на тунела от крепостта до близката река. Лишен от вода градът бил превзет, а Станко (Кусам) и неговите другари се спуснали с въжета от крепостта и станали хайдути, за което има и народна песен:
“Тук ходи Кусам войвода
с триста души юнаци,
да коли турци, потурнаци."
И за край още един слабоизвестен факт по темата: по пътя от Пирот към София през 1443 г. Янош Хуниади среща един конен български отряд. Б. Цветкова, подкрепена от доц. Павлов и доц. Тютюнджиев, смята, че не става дума за случайно събрани местни хора, а за хайдути или войнуци. Хуниади смята новопристигналите за сериозна военна сила и им поверява задачата да бъдат авангардна част на похода към София. Наистина интересна организация при положение, че след Нишката битка съвсем спонтанно българските селища въстават или българи неорганизирано избиват османци.
Кога е угаснала последната искра на българаската държавност? Въпросът е все още дискусионен. Всеки от посетителите на форума може да прецени и да изкаже своето становище.

Rasate:
Българите в "Хроника на славното Полско кралство" от  Ян Длугош (1415-1480)
Ян Длугош е секретар на краковския епископ,той пише труда си цели 25 години,като сведенията за българите черпи направо от разказите на все още живите участници в битките на Владислав Ягело- Варненчик. Вероятно именно походите на Варненчик стават причина Длугош да се заинтересува по-сериозно от българите. Работейки с множество местни, западни и руски извори, той попада на различни сведения за българите, които не пропуска да вкара в съчиненията си. За разлика от предшествениците си, Длугош познава добре географията на българските земи, като особено поетично е описанието му на Дунавската делта. Мизия пък, уверява читателя си, носи името си заради обилните реколти. Затова древните я наричат хамбара на Церера, а съвременниците му - България.
Ян Длугош съзнава напълно славянската общност и често лансира тезата за нейното величие. В такъв смисъл той е и един от първите "теоретици" на славянофилството. Длугош разглежда историята и разселванията на славяните още от времето на библейската древност, извеждайки техния корен от рода на Яфет. В съответствие с тогавашните знания той също използва митологизирани, фантастични предания. Така например хронистът твърди, че около 458 г. някакъв полски княз завладял "българите и мизийците". Длугош обаче разбира и оценява величието на Първото българско царство. После, въз основа на руската хроника на Нестор, той пише за първия поход на киевския княз Светослав срещу България, а след това и за покръстването на Киевска Рус  от българите. Описани са също битката на унгарския крал Сигизмунд с турците при Никопол през 1396 г., нападенията на османлиите срещу България през 1419 г. и др.
Една от най-ценните податки на Длугош е споменаването на български рицари в един турнир в унгарската столица Буда през 1412 г. Този факт е извънредно стойностен, защото участието в такъв турнир предполага наличието на родови цветове, герб, знаме, оръженосци, пажове, рицарски кодекс и ред други правила, за каквито няма почти никакви сведения в другите извори за българската история.От друга страна ни дава интересни сведения за все още съществуваща Българска държава,което сегашната ни история не показва.

Според покойния български историк проф. Георги Първев най-важното нещо е определянето на ополската княгиня Виола (ок. 1204-1251) като "по род и народност българка"в съчиненията на Длугош. Тази Виола е баба на полския крал Владислав Локетек и естествено, прабаба на неговия син Кажимеж III Велики. Нейна кръв тече също така във вените на немалко унгарски и чешки крале и кралици и на други короновани особи в цяла Европа.
Поради цензурни ограничения трудът на Длугош е издаден едва няколко века след смъртта му. Независимо от това неговият ръкопис е отлично познат на всички значими полски историци, които го използват нашироко в собствените си съчинения.

Rasate:
Има различни карти-показващи от една по голяма-до една по малка България.Всъщност колко голяма е била България през различните етапи на своето съществуване.



Учим,че по времето на Цар Симеон България е най могъща-пълни глупости-Според  "Унгарската Анонимна хроника”записана от нотариуса на крал Бела ІІ в 12 в. в края на царуването на Симеон, българските владенията  на север от Дунав се съкращават до Карпатската дъга и Бесарабия.Губи Панония,Българска Морава,Трансилвания,Буковина и пр.т.е. владенията на Салан-Глад,Менуморуд,Гелу и Лоборча.




може би реалната карта в края на царуването на Симеон-на Север вече е Унгарско.

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/GESTA_HU.pdf
http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/BG_HU_Granica_v_Srednite_vekove.pdf
България преди да попадне под Турска власт през 1422-24 година е представлявала една рехава империя от типът на Свещената Римска в Германия,където императорът е имал реална власт само над собствените си владения-т.е. областта Загоре(учебниците по история-Търновското Царство),а по принцип е бил сюзерен над останалите-Влашкото,Молдовското,Запланинското(Трансилванското),Видинското княжество,Добруджанското деспотство.
 


Например италианецът Филип Буонакорсо (1437-1496),наричан още Калимах в своята "История на Владиславовото царствие" описва военното сътрудничество между поляци и българи, но и конфликтите между тях - заради разрушенията и плячкосването, които съпровождат пътя на всяка армия. Повествованието на Калимах често има почти репортажен характер, вероятно защото самият той е бил в България. Италианецът явно заварва Банат и Войводина все още несърбизирани, щом като твърди, че от унгарския град Солнок на река Тиса кръстоносците навлизат направо в българските земи (на друго място пък е отбелязано, че България стига и до източната граница на Босна). Интересен е епизодът с "българката Фекуза от село Сулло, одъртяла старица, обаче много сръчна и опитна в отгатването на бъдещето". Тъкмо тази врачка предсказва в подробности какво ще стане при Варна, което дава повод на влашкия владетел Влад Дракула да не се включи в кампанията.

Gelina:
Rasate, всички сме учили история. ;) Или поне сложи всичко в една тема.

Rasate:
Според Меховски България окончателно пада под турска власт след 1453 г., когато Мехмед ІІ завоюва Константинопол.
 
Ето какво пише:
“Като умрял, той (султан Мурад II) оставил сина си Мохамет като осми крал. Този в 1453 г., в последния ден на май, превзел Константинопол след 54-дневна обсада, напрягайки всички сили в последния пристъп. Също тогава му се предал богатият град Пера и стените му били разрушени.
Като овладял България и Расция (Сърбия), той завзел Смидеров, великолепния замък на Расция над Дунава. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация, проникнал в Щирия и в Австрия”.
(Меховский, Матвей. Трактат о двух Сарматиях. М–Л., 1936, с. 88)

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page