ГОЛОТА
(откъс от романа В ПОДНОЖИЕТО НА РАЯ на Ибрахим Бялев)
Вече се замрачаваше. Яркото слънце си бе свършило работата и се оттегляше в покоите си. След поредната пура дойде време да се подготвя за срещата, която щеше да се състои в малък италиански ресторант с френска кухня и най-вече се славеше с качественото вино. Съблякох се като от майка роден и се заоглеждах в огледалото. Очите ми като рентген заразглеждаха до най-големи подробности цялото ми тяло. Освен брадата, всичко друго бе безупречно. С бавни и доволни стъпки влязох в банята. Там още дълго се взирах в огледалото, но този път в него вместо мен, виждах нея. Бе бяла. Много бяла. И още повече нежна. Дотолкова нежна, че ме бе погълнала целия. Аз вече не бях – Аз. Дори нямах сянка или остатък. Онзи остатък, дето не ти го иска никой и го криеш от всеки. Но аз без нейно разрешение вече го бях поставил в ръцете й. След дългите размисли насапунисах брадата си и започнах да я бръсна. Пред нея исках да съм безупречен. Засмян. Отговорен. Палав. Дори глупав. Исках да съм това, което тя желае да съм. Когато излязох от банята, ситен дъждец валеше над града. Стрехите като малки поточета щастливи се стичаха по сивите павета. Поседнах на канапето до прозореца и се загледах в тях, и в тях видях нея. Като ситен, спокоен, плодороден дъждец, като щастливи поточета, които се вливаха в сърцето ми. На мястото на слънцето вече се бе появила сребриста луна, а покрай нея трептяха като мъниста звездите. Под тази сребриста светлина сякаш бях потънал в някакъв сън или транс и не исках нищо друго, освен нейния допир, нейния мирис и поглед, нейното присъствие и топлина.
Ресторантчето бе малко и поместено в стара вековна каменна сграда. Откъм вътрешността му имаше и малка градина, в която бяха поместени няколко маси само за по двама влюбени и върху тях луната изсипваше своето сребро. Пръв пристигнах аз и избрах масата под сребристия водопад. Щеше да й отива много. Не след дълго и тя пристигна. Походката й бе като на газела и на все още неомъжена жена. Поздрави с къса иронична усмивка и с моя помощ се настани пред мен под сребристия водопад. Пръв малко притеснено подхванах аз:
- Как си? - Мерси! А, Вие? - пак последва иронична усмивка, но този път тя бе по-дълга и топла, но с това “Вие“ ме постави на разстояние, което ми се стори цели планини.
- По-щастлив никога не съм бил! - с топла и широка усмивка се опитах да прескоча няколкото планини и да се доближа до нея. През това време тя срамежливо сведе поглед към масата, а аз я заразглеждах като чудотворна икона поставена в рамка. Видях, че на ръката й няма халка, но следата от нея все още си личеше. „Дали ще ме хареса?“ „Дали ще ме обикне?“ „Едва ли с това разбито сърце.“ Под тези болезнени мисли и влюбено сърце вече бях готов на всичко. Да я милвам. Целувам. Прегръщам. Любя, любя до полуда. Да й се раздам до голота …
Докато тя бе безразлична. Или различна. Или необикновена. Но не и влюбена. Сърцето ми трепна. „Дали пък не е дошла заради сребристия водопад?“ „Дали хей тъй с мен да избие предишния пирон от душата си?“ През това време дойде сервитьорът и вежливо попита за поръчката. И двамата си поръчахме еднакво меню, еднакво вино и един и същ десерт. По този начин се почувствах близко до нея. Без планини. Дори едно цяло, което изсипва своя чувствен водопад над нея. Тя го почувства и се засмя. След втората чаша вече и на глас. На втората бутилка се разплака. Но не на глас, а само със сълзи. Така видях как плачат женските души. Те не ругаят и не псуват като нас мъжете, а раждат тихи, наранени сълзи. След като приключи вечерята тя поиска да си тръгне. Да отиде там, от където бе дошла. Там, където душата й пиеше животворна вода, за да се превръща в горчиви сълзи. Не поиска да се качи в колата ми, а да върви. Да върви към незнайното. Към своето. Към начертаното от Бога й. По време на пътя, под жълтата слаба светлина на уличните крушки приличащи на малки слънца вървяхме мълчаливо. Черните й обувки с тънките токчета издаваха странен звук. Звук, който и до днес кънти в ушите ми. Когато скришно я поглеждах, виждах как краката й се преплитат един в друг и ми се струваше, че ще падне. Но тя не падаше, а гордо вървеше по следите на своята съдба. Теми между нас нямаше или пък и за двамата бяха болезнени и затова ги избягвахме и мълчахме. Мълчанието за нас в този момент бе спасението, което щеше да спаси магията, в която аз бях нея, а тя - все още не знаех. Когато стигнахме на моста, тя се спря и се обърна с лице към мен. А то под сребристия водопад бе пламнало и заприличало на ален мак в зелена житна нива. По лицето й продължаваха да се стичат едри парливи сълзи, които така и не избърса. „Сигурно е свикнала с тях?“ „Или ги жали.“ „Дали ще ме хареса и обикне?“ „Дали ще ….?“ „Дали ще ….?“ …. - Стигнахме. Което означаваше “разделяме се“, което като нагрято желязо ме парна по сърцето. В този момент ми се поиска да съм Бог, за да мога да върна времето назад. Или да го спря. Но нито го върнах, нито спрях. А я хванах за кръста и я придърпах към мен. Устните ми като пиявици жадни за кръв се впиха в нейните и под сребристия водопад жадно пиха, пиха, пиха …. Дъждът пак над нас ситно заромоля. Но нито тя го виждаше. Нито аз. Съвкуплението беше истинско и интимно, нежно и красиво. Какво ли повече му трябва на едно мъничко сърце като моето? Едно ярко слънце, сребриста луна и нейният водопад. Тих дъждец и сладки устни на желана жена. И да стоиш гол в любовта. Оттогава насетне, когато видя слънце, луна или дъжд, душата ми вижда нея. Сърцето и то.
Ибрахим Бялев
