Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

[ibrahim65]

Здравейте приятели!Днес е един от най-щастливите ми дни в живота! Защото върху бели листа се роди поредният ми роман БЛИЗКО ДО БОГА ( Убиецът на пеперуди!) и в такъв вид ще има възможността да достигне до вашите огнища. Искрено ще се надявам ония от вас, които ценят творчеството ми да се сдобият с нея. От тази трибуна също така искам да благодаря на издателя Dimço Djigovski за положеният труд и внимание! И напомня, че онези от вас които се интересуват от книгата ми, трябва да се обърнат към него на тел. 0 898 406 486 Също така и към книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202…За страната ще могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. Пощи. А за чужбина - с бълг. пощи.С уважение.

[ibrahim65]

Здравейте приятели и почитатели!

Днес имам честта да ви представя новия ми роман „ИЗГУБВАНЕ“, който излезе от печат и за него вече взимам поръчки! И тъй като вече съм в Родината си, книгата ми този път ще се разпространява лично от мен. Ония от вас, които искат да я притежават ще ги помоля да ми пишат тук или на лични. Книгата ще се разпространява със Спиди и Еконт, също така и с Български пощи. Със съдържанието на книгата много от вас отчасти са запознати, но нека все пак и аз да внеса малко яснота. Това е любовен роман, който с топли и разбираеми думи се опитва да ни поучи, как трябва да живеем в любовта. Главната ни героиня смело крачи по ръба на пропастта и умело следва тънката нишка на любовта, която ние често от небрежност или невнимание я късаме. Книгата също така е изпълнена и с много мъдрост и ни кара да си зададем десетки въпроси, на които героинята смело ни отговаря.
На уважилите ме, предварително искам да им Благодаря! И ще завърша с един кратък стих, с който започва романът!
 * **
Вчера те обичах!
Днес пак те обичам!
И ако утре съм жив,
пак и пак ….
Ще те обичам!
До безкрай!
До смърт!
Обичам те!
Прости ми за тази смелост!
Без която не мога да живея!

С уважение вашият Ибрахим!

[ibrahim65]

Всичките ми книги могат да се поръчват от книжарница Български книжици.

https://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202

[ibrahim65]

ЛЮБОВНА ЖЪТВА

Настъпи време за жътва. Заради това нещо Ахмед ага, свъртка не го свърташе. С арабският си жребец той всеки ден обикаляше нивите си засети с едро жито и умоляваше Аллаха да го съжали и още няколко дена да грееше ясно слънце и добре да изпече житните класове. А той и тази година чу молитвите му и го дари с много нафака*. Когато стигаше до най-голямата си нива, той момчешки слизаше от жребеца и нежно откъсваше по няколко житни класа и ги разтъркваше в големите си мъжки лапи и като на малко дете се радваше на едрите им зърна, от които по тези места ставаше най бялото и хубаво брашно. С което се беше прочул по цялата околия. Тази нива той най-много я обичаше, защото още от пра бучу** му, на нея всяка година се провеждаше състезание между жътварите и който го спечелеше, Ахмед ага го даряваше с по една нива и с негови средства му вдигаше сватба. Заради това състезание на тълпи идваха и жътвари и от околията, които той гостеше с чевермета, сладка халва и курбан чорба.
И ето че чакащият ден настъпи и въпреки, че времето беше ясно като моминско чело, Ахмед ага със свити вежди разпореждаше кое как трябва да е.
- Колко коча заклахте? Готвачите готови ли са? Миналата година курбан чорбата не ми хареса. А фасула сякаш ми намирисваше на загоряло. Ако и тази година това се случи, глави ще хвърчат. А подаръците за всичките младежи, готови ли са? А за вдовиците добре помислихте ли? Че те от месеци чакат и дуа правят ….
- Всичко е наред ага. От седмица младежите се стараят пред тебе да застанат с бяло лице.
- А, те с тези лица не пред мен, а пред изгорите им искат да застанат. Що за шейтани са те, не само аз, а и цяло село знае.
- Успокой се ага. Всички сме минали по този път. Всичко ще е наред. Го уверяваше глашатая.
На другият ден още от ранни зори, в селото се раздумкаха десетина тъпана. Пръв от постелята стана Ахмед ага, който през нощта изобщо не беше мигнал и сънят си го беше пратил по чужди порти и стрехи. След като ги поздрави с „Добре дошли!“, на всеки от тях в ръцете им пъхна по една пендара и продължи с наставленията;
- За разлика от миналата година, тази искам да сте по тържествени. Тези тъпани да ги биете сякаш сте на сватба на дъщеря ми. При тези думи едно нагрято желязо парна сърцето на агата и го накара да омекне и си спомни, когато единствената си дъщеря повери на чужденец. В очите му проблеснаха няколко болезнени сълзи, на които на помощ както винаги се притече жена му Хатидже ханъм.
- Живи и здрави да сте ми и тази година добре сте ми дошли. Миналата година всичко премина както агата искаше. Тази година също така ще премине ишалла.
През това време двора взе да се пълни с все млади хора, които горяха от желание, час по рано да започнат работа. Защото добре знаеха, че жътвата траеше до пладне. След пладне класовете от слънцето се изпичаха и при най-малкият им допир зърната им се ронеха по земята.
- И вие добре сте ми дошли мили хора. Нивата я знаете и трябва до пладне да се ожъне. След това най работният от вас, лично аз ще го оженя или омъжа. На което всички в двора се разсмяха и не можеха да скрият своето задоволство от щастие. След това със сърпове в ръце, между смях и закачки се запътиха към аговата нива, която до сега беше оженила десетки. А след тях в темпо ги следваха мургавите тъпанари.
Нивата не беше далече, но беше обширна и още повече плодородна. Житните класове като бременна жена се бяха свили на две и като стар човек всички гледаха само към земята. Начело на младежта вървеше белият Али. Който тази година имаше най-голямо желание да се ожени за русото Фатме, дето я искаха всички останали младежи от селото. Дори от тях имаше и такива, дето бяха ходили по ходжи, за да й направят магия за да се омъжи за тях. Но тя беше като горска кошута която магия не я хващаше и от всички ловко бягаше. 
Тъпаните и те гръмко в ранни зори заехтяха – Дум, дум да. Дум, дум да …. Което означаваше, че на всяко - дум, сърпът трябваше да откосява койка, а на всяко - да, да я оставят настрани. Това темпо в началото всеки от младежите я спазваше, но след като слънцето се качи на няколко възтигарки*** на небето, откъдето като баща им се радваше, само малцина го спазваха и един от тях беше белият Али, който в този момент не знаеше какво е това умора. Нивата вече беше към своя край и на нея бяха останали само няколко младежи, които също като слънцето от топлина горяха тази година да се оженят.
А Ахмед ага стоеше настрани от тях и определяше темпото на тъпаните. През това време като лешояди в съзнанието му нахлуха спомени от неговото младо време, в което всичко бе зелено и жилаво. Все бе живо и щастливо. През това време погледа му се спря върху Али и в него припозна себе си. Това го накара от задоволство да се усмихне. Защото добре осъзнаваше, че докато подобни хора в товасело ги има и тях ще ги има. И когато пред състезателите остана само една койка, те се спряха и зачакаха да дойде агата да я покоси. А той не бързаше. Защото добре осъзнаваше, че този момент за един от тях ще е съдбовен. Но тъй като всички с любопитен поглед го следяха, той взе сърпа от Али и покоси последната ръкойка и я подаде на него;
- Тази година най кадърният си ти Али! Затова нека първо Аллах ти помага, след него и аз. За това ти давам нивата си на Падалата и новопостроената ми къща на горният край на селото. Нека там да създадеш поколение, от което ще се гордееш и с вдигната глава ще си отидеш от този свят. Оттук насетне, нека дясната ти ръка е обичта, а лявата търпението. Оттук насетне, нека обичта ти да е само за по слабият и нуждаещият се от нея.
След тези мъдри съвети всички колективно се насочиха към аговата къща, където ги очакваше вкусна гощавка. След това борба гюреш и щеше да завърши с кръшно хоро на мегдана. С които щяха да засвидетелстват задомяването на още едно младо семейство.
-----------------------------
* - имане.
** - дядо.
*** - дървена подпирала при товаренето на добитък.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ПОРТРЕТ   

Баща ми беше тих човек. Също като летен ручей. Тихо и кротко си живееше своя живот и с цената на всичко гледаше да не се бърка в чуждите. Твърдият характер който имаше, не му позволяваше да взима акъл от другите хора, нито пък той да дава. С няколкото деца и проблемите които си беше създал, му стигаха за цял живот и с тях гледаше да си довърши остатъка от живота. Нивите които имахме винаги бяха засети, а ливадите окосени. Животните ни също бяха в изобилие и на този боллук и аз още от детски години трябваше да се включа в помощ с каквото мога и всеки ден да се уча да боравя с приборите на живота. Което боравяне, щеше да ми е нужно за цял живот и трябваше да го предам на поколенията си. Със занаята пък като обущар който беше наследил от баща си, освен, че помагаше да прехрани семейството си, ми даваше възможност до него да бъда близко и от него да уча енциклопедията на живота.
Един ден го погледнах по подробно и видях, че с побелелите му вече коси и брада, изцяло бе заприличал на дядо ми. Дори и мазолестите му ръце, които все още не спираха да работят приличаха на неговите. А аз от него всичко бях взел или по точно той ми беше дал. Само сините ми очи бях взел от майка ми. В този техен портрет аз видях себе си на средна и стара възраст. Видях какво ще бъда след време и това хем ме натъжи, хем зарадва. Натъжи, защото вече не бяха между нас живите и зарадва, защото Всевишният точно тях беше дал за мои родители.
Майка ми от този миг насетне замълча. Сякаш беше онемяла или пък беше забравила всичките думи и нямаше с какво да ни говори. С часове отвята нанякъде гледаше портрета на баща ми (който заедно на дядо ми с неговият заемаха централно място в стаята ни) и сякаш продължаваше да живее в неговия свят. Това изплаши цялото ни семейство и най-вече мен самия. Защото въпреки, че понякога нейните съвети ми идваха в повече, сега разбрах, че без тях не мога да живея. Все ми се струваше, че в нещо греша и това което правя или е погрешно или пък ненужно. Тя машинално продължаваше да си върши по-къщната работа, но вече без усмивка. Без щастие. Сякаш беше поела дълбоко въздух и ако го изпуснеше, за нея щеше да настъпи края. Оня край, в който баща ми си отиде от този свят и след него остави само спомени за доброти.
Един от тях, който най-много в съзнанието ми крещеше, това беше с краденото колело. В махалата имаше доста по богати семейства от нашето и за тях не беше проблем да си вземат цветен телевизор или колела на децата си. Дори много от тях имаха от тези по две. Един ден не се стърпях и откраднах едно и без да ме види някой го скрих у дома зад къщата и всеки ден ходих до него за да го милвам и му се радвам. А през нощите да си мечтая, как някой ден ще го карам с пуснати ръце.
- Буба ще ми вземеш ли черна блажна боя и четка?
- За какво ти е блажна боя и то черна?
- Е, може да е и тъмно синя или някакъв друг тъмен цвят. Но не и розова или червена.
- За какво ти е боя, бе сине? Не е ли редното да кажеш къде ще я ползваш за да знам колко да взема? - но аз упорито мълчах и всеки ден го молих да ми вземе боя и четка. Така един ден ми донесе черна боя и четка и ми ги даде малко тържествено, а аз ги поех като нещо свещено. И на следващия ден вместо да отида на училище, се захванах да боядисвам колелото в черно, за да не може собственикът да си го познае. Докато го боядисвах бях толкова възбуден, че не усетих как и кога баща ми е дошъл зад къщата и докато ме гледаше със сълзи на очи плачеше. В този момент исках жив да се зария в земята.  Вместо това се опитах да побягна от местопрестъплението  и да се скрия в незнайни земи, но бях спрян от думите на баща ми:
- Немотията, сине принуждава хората да правят глупави неща, та понякога и престъпления. За случващото се ти не си виновен. Нито пък Аллаха. За случващото се аз съм виновен и те моля за прошка. Хайде сега взимай колелото и заедно да си го откараме на собственика.
- Но, буба …. Така цяло село ще научи. Как ще гледам хората в очите? Не, моля те, аз довечера в тъмното ще си го занеса на собственика. Моля те …. Но молбите ми от него не бяха чути и заедно закарахме колелото на собственика, като баща ми там със склонена глава се извиняваше на детето и баща му.
Другият спомен който крещеше, това беше случая, когато ме притисна дърво в гората.
Вече бях станал юноша и трябваше да съм патерицата на семейството ми. С каквото можех това помагах. Грижех се за добитъка, помагах на нивите засети с тютюн и зеленчуци. Поливах ливадите, берях и карах за зимата сухи дърва. Така един ден исках да поваля един изсъхнал бук, от който щяха да излязат доста и хубави дърва. Но за мое злочестие стволът на дървото се стовари върху мен и каквото и да правех, от мястото си не можех да помръдна. Така изкарах нощта и на разсъмване баща ми ме намери. Поотмести дървото и след като ми превърза раните, ме метна на гърба и така отидохме до болницата. А по пътя докато вървяхме за да не заспя, ми разказваше за неговите подвизи в живота. Как е бил юноша като мен и в гората се е срещнал с мечки и вълци. Как се е влюбвал и разлюбвал. Как се е запознал с майка ми и се е оженил за нея. След това ми обясняваше какви вкусни ястия ще ми приготви …
Третият беше когато се разболях от туберкулоза и за лечение ме бяха приели в болницата. Освен, че присъстваше на всичките свиждания, той през нощта спеше на една пейка пред отделението. Когато ме излекуваха и изписаха от там, със собствените си ръце за мен заколи курбан.
Четвъртият – петият – шестият …. бяха свързани с моето влюбване. С часове с него стояхме под астмата на двора и като първи приятели си разговаряхме как любовта трябва да се изживее.
- Любовта, сине, не е шега работа. Тя е като огъня. Няма ли я, ще умреш от студ. Имаш ли я в повече ще те изгори, та дори и изпепели. Любовта, сине е като на лудия акъла. Никога не можеш да прецениш какво ще направи с тебе и винаги той е ще е силният и правият. Когато с това нещо се научиш да живееш, тогава се влюбвай и жени. В противен случай животът ти ще се превърне в горчилка, която от тебе ще направи сухо дърво.
Така и аз днес седнах до майка ми и загледан в портрета, обмислях живота си, как е преминал и как трябва без грешки и злоба да мине. Кои са по-слабите от мен и имат ли нужда от моята помощ. Какви ми са грешките в живота и какво трябва да направя, за да не се повторят. И по някакво чудо в този чернобял портрет намирах отговорите.

Автор:  Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

БОГАТСТВО

   Бай Атанас застана в центърът на двора и взе да оглежда всичко онова което през живота си бе построил с голям труд и любов. Първо очите му се спряха на двуетажната просторна къща. За да я построи, първо замина две години за Коми, след това цели четири години в Либия. Тези пари дето ги докара от там останаха и с тях си купи лада, която сега не струваше и пукнат грош. Тази мисъл го накара, да се замисли върху въпроса, кое колко струва в живота му? И ясно разбра, че най скъпото нещо което му беше останало, това беше семейството на дъщеря му. И само като си помисли за двата му внука, на лицето му изгря такава усмивка, на която всеки в това село би завидел. Старото му куче се доближи до него и без да го поглежда в очите, уморено се тръшна на земята пред него и лениво размаха голямата си рунтава опашка. Бай Атанас се наведе над него и както винаги взе да го милва по главата.
   - Ех приятелю ще трябва да се разделим. Бог така е дал. Всичко да има начало и край. Ако ли пък се случи някакво чудо и пак се върна тук, заедно с теб ще продължим песента на живота. Но ти сега прости. И ти благодаря за верността и любовта с които ме дари. След това стана и за последно старателно поля всички цветя в двора, които бяха останали още от жена му. И след като и от тях поиска прошка, набра един букет от рози и с него се запъти във вътрешността на пустата къща. Отвори един куфар и в него първо за внуците си сложи от всички плодове който имаше. За тях сложи и две кесии орехи. Защото добре знаеше, че те бяха здравословни. За дъщеря му сложи две буркани мед и две сладко от боровинки. Защото медът успокояваше и живот даряваше, а сладкото тя още от рождение най-много него го обичаше. За зетя сложи една бутилка червено вино и бутилка ракия от смокини. Знаеше, че не пие, но нямаше как да се покаже на вратата им с празни ръце. След това в куфара взе да реди негови вещи. Редяха се панталони, ризи, чорапи, гащи и една нощница. Не забрави в куфара да сложи и две три от любимите му книги. И най накрая в него сложи черният костюм с една бяла риза. И след като сложи и черните обувки, ядосано го затвори и с трудно дишане отседна на дивана и заоглежда стаята, която сякаш го омаляваше да не ходи никъде и че камъкът си тежи на мястото. 
Но той се направи на глух и гласно си каза:
   - На времето както са казали османлиите ,,Мохамед видял че планината не идвала при него, станал и той заминал при нея." Затова с голямо покорство стана и със сетни сили повлече куфара и букета от рози към изхода на къщата.
   Комшията пред портата му го чакаше със старият си Москвич и като го видя с куфар в ръце, вместо да се зарадва, ядосано сви вежди. До гарата която не беше много далече, си размениха само по няколко реплики и двамата потънаха в дълбоки размисли. Но когато стигнаха на гарата и двамата сякаш изтрезняха и се върнаха към нормалният живот.
   - Спиро. Братко. Ако има нещо прости. От мен простено да ти е. Но Спиро вместо да му отговори, разпери ръце и силно го прегърна. В този момент и на двамата очите се напълниха със сълзи.
   - И ти ли бе Атанасе? И ти ли ще побегнеш от корена си? Та ти си първенеца на селото. Сега кой ще ни е учителя, директора и кмета на селото? И най-вече …. И най-вече другаря и съветника ….
   - Спиро бе. Та аз не заминавам от хубаво бе брате. Знаеш, че вече тази болест не с дни, а със седмици ме поваля на легло пустяло. От болки вече не се издържа. Затова искам последните дни да ги изживея при внуците си. Хайде, хайде оставяй си със здраве и да се пазиш много, че времената са лоши. След това от джоба извади ключа на къщата си и му го подаде. Искам да те помоля да я наглеждаш. Да се знае, че тази къща не е пущина и все още си има стопанин. Събери овошките, за да не станат зиян. От тях по някоя остави да има и за птиците. Че и те имат душици пустяло. Кучето и той от старост вече не ходи никъде, затова и за него ще те помоля да се грижиш. И като се помине, погреби го някъде в двора. Колко години вече ми е верен другар. След това пак се прегърнаха и бай Атанас хвана куфара и се качи във влака. След това отвори прозореца и взе да го умолява да си го спомня с добро.
  - Атанасе. Той няма за какво. Но от мен простено да ти е. Ще моля Бог скоро в касабата да намериш цяр и пак да се завърнеш при нас. Ще те чакаме да знаеш. Оставяй си със здраве. А за къщата не бери грижа. Докато нозе ме държат, всеки ден ще я наглеждам.
   - Ха и последно. Щях да забравя. Ако някой ден ….. Но спря и не можа да продължи. Една буца му заседна на гърлото и го задави. Но след като избърса сълзите от очите с дрезгав глас продължи. Ако някой ден ме докарат. Искам да ме положите до нея. На друго място не искам. Бай Спиро му кимна в знак на съгласие и през това време влакът изсвири оная мелодия, дето с години беше разкъсала човешките сърца и съдби.
   В купето в което отседна нямаше никой и това го накара да потъне в размисли и спомени. Първото нещо което си спомни, това беше пак свързано с тази гара. На която не веднъж го бе изпращала първата му любов и най сладките от тях бяха, ония когато пристигаше от казармата. Другите бяха когато изпращаше единствената си дъщеря да учи в София. Тогава сърцето му се късаше на хиляди парчета. С тази болка той и до днес не можа да свикне.

   Така в дълбоки размисли той стигна на централна гара в София. Качи се в първото такси и без много да говори за двадесетина минути стигнаха пред дома на дъщеря му. Плати на таксиметровият шофьор и с куфар в ръце застана пред вратата на дъщеря му. Тя като го видя развълнувано изтича да го посрещне.

   - Добре дошъл Татко! Реши се най-после значи. Откога с децата и съпруга ми те молим. Но ти …. Той й подаде букета с рози и я помоли първо да влезнат вътре и тогава да говорят. Така и направиха. Настаниха се в хола и бай Атанас първото нещо което направи, това бе да отвори куфара и от него да извади подаръците. Дъщеря му го уверяваше, че нямат нужда от нищо и че не е трябвало тези неща да ги мъкне чак от провинцията. Но след като в него видя черният му костюм и бялата риза, нещо я парна по сърцето. И докато той от куфара вадеше подаръците, в главата й нахлуха стотиците добри спомени изживени с него. И ясно осъзна, че в този живот те им бяха най-голямото богатство. Спомни си за многото подаръци които бе получила от него. Спомни си как я учеше да кара колело и да язди кон. Спомни си кога й решеше косата и й говореше все за добри и велики неща. Спомни си когато тя като него завърши педагогика, как открито пред всеки с нея се гордееше. С раждането на внуците му, пък го направи най-щастливият човек на света …..

   Да драги читателю, на този свят има много богатства. Но те никога не са стигнали на глупавите хора. Има и такива богатства дето можем да поберем само в един куфар. Но истинското ни богатство е онова, което е побрано в сърцето и душата ни. Той няма цена и измерения. Ние с тях отлитаме в отвъдното. И ако сме живели като добри хора и на оня свят ще има с какво да живеем.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ИМАНЕ


   Ибиж ага беше чорбаджията на селото. Баща му също беше заможен човек, но не колкото него. Той нивите на баща му ги удвои, а стадата утрои. Това го направи първенец не само на селото, а и на околията. Но добротата, с която той се славеше, беше в пъти по-голяма. Той никой не върна от портата си. На стотици даде пари за болести и още толкова със собствени пари задоми. Освен, че построи нова джамия в селото, той построи и трите каменни моста, които свързваха селото. Всяка година построяваше и по няколко чешми. Засаждаше стотици орехи и нито един от тях не береше, а ги оставяше на хората да ги берат. Всяка година правеше тържество сюнет и на него със собствени средства обрязваше децата на бедните, не само на селото, а и от околията. Тогава се канеха оттам пехливаните и се въртяха десетки чевермета.
Ибиж ага освен тези дейности, в живота си имаше две любови. Първата беше просветата, за която даваше и мило и драго. Училището в селото всяка година се пребоядисваше. На всеки учител всяка година даваше по една заплата. Библиотеката пък я пазеше като зеницата на окото си. Всяка година за нея купуваше стотици нови книги.
Втората му любов пък беше гиздавото Вайде, която още от юноша той я нарече Гиздавуша и така я наричаше до последно. За нея той без да мисли би си дал и сърцето, и душата. И нямаше нещо, което тя да пожелае и да не го направи. Русите й къдрици и сините небесни очи още от дете го бяха пленили и той през целият си живот само за тях живееше.
Тя пък за негово щастие се случи оправна жена. Къщницата за нея беше като за детето играта, като на старец лулата, като на ерген мечтата. Откакто влезна в къщата на Ибиж ага, тя изцяло се промени. Някои стени се събориха, други построиха и тя заприлича на конак, на който всеки би завидял. Навсякъде се засади любимото й цвете – къкален карамфил, който човек веднъж помиришеше ли го, цял живот с този мирис живееше.
Тя му роди трима сина и ги отгледа. Освен, че ги отгледа ги и задоми. Освен това в този конак тя беше изковала железни правила,с които всичките в хармония живееха. Тези правила  тя с цената на всичко бранеше и на всички налагаше. Ибиж ага с тях лесно свикна. Синовете му пък с тях израснаха и хора станаха. На снахите им в началото им беше трудно, но след като нямаха друга възможност и те в тях се побраха.
На Гиздавуша с тях им беше лесно, защото като някакъв психолог добре ги беше разчела и знаеше кой или коя най-много обича. Големият им син например освен, че обичаше кърската работа, също толкова обичаше и лова. Затова тя по два дена в седмицата го оставяше на свобода с пушка в ръка да скита по балкана. Средният пък в живота си само едно нещо знаеше и това беше животновъдството. Ако не го повикаха, щеше да си осъмне по кошарите при животните. С най-големи подробности той знаеше всичко за тях. Някои от тях ги даряваше с велики имена, други пък кичеше като родни деца. Третият й син пък беше домошар. Когато по конака имаше някакъв проблем Гиздавуша винаги се обръщаше към него и той винаги успяваше с нещо да й помогне. За снахите си пък беше успяла да научи всичко. Та дори и на коя какво й е любимото ястие. Коя обича месо или сладко. Коя обича солено или безсолно ……
Но ето, че един пролетен ден Гиздавуша един път завинаги затвори своите небесно-сини очи. Ибиж ага въпреки, че я спусна сам в черната земя, не повярва, че тя го е оставила и заминала във вечното. Когато се завърнаха от погребението, той продължи да я търси по къщата. Дори чакаше, тя да му сервира любимото ястие. Но тази вечер на широката софра вечерята я сервира най-голямата снаха. За да направи уважение и според железните закони на Гиздавуша, той седна на софрата, но не яде. Това нещо на останалите членове не им направи впечатление. Вместо това те още на вторият залък с думи, които до сега бяха забранени в тази къща, се хванаха шия за шия:
 - Аз съм най-голямата и на мен ми е правото да наследя Гиздавуша. Оттук насетне в тази къща аз каквото кажа, това ще е.
Втората пък не остана по-надолу и тропна по софрата:
 - Най умната в тази къща съм аз. Затова аз каквото кажа, това ще става. Третата пък на свой ред се разсмя така, че беше чута от улицата:
 - Вижте ги тия. Едната била голяма, другата умна. Докато аз съм най-млада и красива, и Гиздавуша от всички вас най-много мен обичаше. Затова оттук насетне в тази къща, каквото ще става, аз ще го казвам …..
Ибиж ага тихомълком стана от софрата и приседна на миндера под столетния орех, който бе засят от пра-пра бучу му. И докато пълнеше лулата си с тютюн, породистото куче се настани до него и любопитно го загледа в очите. А той след като запали лулата и отпи от нея отровата, погледна към луната и на Гиздавуша заговори:
 - Хей, любов моя Гиздавушо! Всичкото имане на този свят си отнесла със себе си. Да кажа, че вече в тази къща ще има мир, ще е лъжа. Да кажа, че в тази къща ще има разбиране, пак ще е лъжа. Да кажа, че вече в тази къща след тебе ще има обич, пак ще е лъжа. Да кажа, че в тази къща след тебе ще има имане, хептен ще е лъжа.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ИЗПОВЕД

   В горният край на селото в малка стара къщичка, живееше нена Адилея. До нея в още по-малка къщичка живееше кучето й Адил, което тя бе кръстила на мъжа си, който бе изгубила още на младини. Оттогава до сега тя в него виждаше неговата душа и топлина. Старицата вече освен, че се беше прегърбила, още повече бе и оглушала. Едно по едно хубавите неща в живота я бяха напуснали и тя се страхуваше скоро да не я напусне и Адил, който й служеше хем за очи, хем за уши, хем и за съратник в живота. Затова тя го обичаше повече от брат и сестра.
Градината пред къщурката беше обширна и ако някога беше засята с разно-лични цветя, то сега също като нейната душа пустееше и бурените по нея се ширеха на свобода. Силите й бяха толкова пречупени, че приличаха на есен пред люта зима. От цветята й бяха останали само няколко рози пред къщата, за които вече никой не се грижеше и се бяха превърнали в големи страшни храсти. Тя вече не намираше спокойствие в леглото. Затова когато настъпваше нощ или зима, на себе си и двете ги проклинаше.
Покъщнината на старицата се състоеше от дървена софра и дървено легло, както и няколко дървени табуретки и посуда, които човек спокойно можеше да ги изброи на пръсти. На стената имаше старо огледало, което не бе поглеждала с години. До него имаше пано от няколко черно-бели снимки, на които ясно се виждаше нейната младост обляна в щастие. На две от тях тя беше облечена в празнично облекло, а на  останалите скромно беше склонила глава на неговото мъжко силно рамо. Щастливите мигове в живота й не бяха много, но пък само заради тях си заслужаваше човек да дойде на този свят и да ги изживее.

Така тя и днес с паница в ръка отседна до кучето Адил и тихо започна да му говори:
„Понякога си казвам, Аллах първо на мен душата да вземе. Но после си казвам, какво ли ще правиш без мен? Ще се намери ли някой с душа, който да ти отвори портата и да ти даде парче хляб?“
 Кучето на свой ред започна да скимти в колибата и с бавни стъпки излезе от нея и без да поглежда към паницата се настани близко до нена Адилея за да почувства пак топлината й, от която в момента имаше най-голяма нужда.
От портата на дворната долиташе скърцане на ръждясалите панти. По двора пък вятърът си играеше с окапалите листа, а от тъмното небе западаха студени капки дъжд. На тази гледка сърцето на нена Адилея се пречупи на две и тя реши, че е дошло време да се пречисти пред Аллах.

- Алаше мили, знам от майка си, че човек преди да умре, трябва с някой да си сподели греховете. Но аз с кой да ги споделя Аллаше, като покрай мен има само една жива душа и това е тази на кучето? Откакто се помня, все съм работила, а този който работи, няма време нито да греши, нито да излъже, нито пък да открадне нещо. Греховете ми бяха в това да засея, да събера и да го раздам. Ако това е грях - нека да е! Ще го нося гордо на челото си!
 Старото куче седнало до нея с килната глава настрани, в знак на разбиране и съгласие тихо размахаше опашката си.

- Аз в живота видях изгрева, Аллаше. Видях вишнения и ябълковия цвят. Видях пролетта, Аллаше. Ако това е грях - нека да е! С вдигната глава ще го нося с мен в отвъдното.

През това време студен въздух нахлу в двора на къщата. Започна да прехвърля и ситен бял снежец, но тя не помръдваше от мястото си. Кучето и то сгушено до нея не се отместваше от нея. Така на сутринта слънцето огря една малка част от Рая, който малцина успяха да видят и изживеят тук на земята.

Автор : Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ИМАНЕ

Исмаил ага произлизаше от бедно семейство. Но обичта му към имането, бързо го извиси над другите и се нареди до заможните ора в селото. Обичта си към имането той не го криеше от никой. А на тези които бяха покрай него, винаги ги насърчаваше да не мързелуват и се стремят към него. По бедните от селото му се подиграваха, а по богатите силно му завиждаха. Но пък всички искаха с него да дружат или се сватосат. Добрите му дела не можеха да се преброят на пръсти. Построй десетки чешми по къра, направи ново минаре на джамията. Разшири училището с нови класни стаи, подпомагаше на десетки бедни семейства в селото ….

Исмаил ага още на юношески години се влюби в най-красивото момиче в селото Адилея и Аллах му помогна с нея да се задоми. От нея се сдоби с три дъщери и един син, който нарече Адил. И защото в него виждаше своето бъдеще, всичко онова което знаеше се стараеше да му го предаде. И често когато се събираха покрай софрата да вечерят, на всички ясно заявяваше, че цялото си имане, ще го остави на него. Адил пък се оказа сръчно момче и освен занаятите които научи от баща си, се научи да свири и на гайда. На която често през нощта даваше душа и с нея си изливаше мъката си по несподелена любов. Добрите качества на Адил бяха в изобилие, но по късият му крак, с който накуцваше го караше да страда много и да не се чувства равен с другите ергени в селото. Затова любовта си към гиздавото Фатме, той не я сподели с никой. Тя си му остана като жива рана, цял живот като нагрято желязо да го пари по сърцето.

Но съдбата не протече така, както Исмаил ага беше начертал. Дъщерите му заради имането на баща им, бързо се задомиха и заживяха своят семеен живот. Синът му докато беше в казармата, жена му от коварната болест се помина. След няма и месец и той й последва участта. Селото лесна и бързо ги забравиха. А дъщерите му през това време си поделиха имането му, като на синът му оставиха само една малка нива в долният край на селото. Нивата се намираше до реката и тъй като през целият ден слънце не я огряваше, в нея освен коприва, друго не вирееше.

Адил на това тяхно решение не възрази и тихомълком прегърна своята съдба. Защото за него по важно беше да има роднини, отколкото градини. Пък и имаше само една душа, която можеше да нахрани и с коприва. След като се уволни взе да събира камъни от реката и с тях да строй воденица и до нея ковачница. За едно лято ги построй и във воденицата взе да мели ситно бяло брашно, а в ковачницата да прави подкови, сита, копачки, рала и всичко онова от което съселяните му имаха нужда. И тъй като подковаваше коне и крави, хората при него се стичаха на тълпи. Едни идваха за това, че не им работеше радиото, други пък, че им се бе счупила копачката или скъсала печката. А той на никой не отказваше и докато воденицата тракаше, той през свободното си време се стараеше, да им помага с каквото може. По двора спокойно се разхождаха кокошки на които яйцата подаряваше на хората от селото. Черешите и ябълките които бе засял и раждаха в изобилие, също не ги продаваше, а раздаваше за помен за родителите си.

Сестрите му по една или друга причина бяха изгубили имането си и когато го срещаха го поглеждаха ненавист и с погнуса. Всяка една от тях го кълнеше с люти клетви. Защото си мислеха, че тази участ ги е стигнала заради него. Но той на това нещо не отговаряше с лошо. Всеки петък ги навестяваше и даряваше с каквото имаше и можеше. Но те това не го оценяваха и неговите добрини вместо да ги радват, още повече ги озлобяваше.

Привечер той вадеше гайдата и с вълшебни мелодии говореше на гиздавото Фатме. Любимата му мелодия беше;

„Ой ле росна росичке,
що си толкова хубава?
Хубава и невъзможна,
невъзможна, но желана!“

Но една нощ гайдата не проплака. Това учуди цяло село. Втората пак. И третата. Тогава като мълния вестта, че Адил е починал, се разнесе по цяло село. На другата заран цяло село се събра в долният край на селото и всички вайкаха. Кмета на селото накара падара* да извика полицая. Той пък от околиството докара още трима и всички задаваха един и същи въпрос; - Защо толкова здрав и жизнерадостен младеж внезапно е починал?

- Заради любовта си по гиздавото Фатме си отиде. Въпреки, че на никой не казваше, цяло село знаеше колко много я обича. Провикна се към полицаите бледолико момиче забрадено в бяла шамия.

- Не. Не е заради любовта си. От работа си отиде момчето. Откакто сестрите го оставиха без имане, той денонощно работеше. Искаше да постигне онова, което баща му беше постигнал и му бе завещал. От тълпата се провикна един от първенците в селото.

През това време всички погледи се стовариха върху сестрите му, които стояха до него и плачеха с глас. При тази загуба на цяло село им стана ясно, че ИМАНЕТО на този свят не е ниви или къщи. Имането на този свят е добрината. Близкият човек до себе си. Благата дума, сладкият сън и залък.
(Ако греша ми простете)

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ДЪЩЕРИТЕ

 Днес баба Стамена както никога до сега, се разбуди по-бодра и щастлива. Някакви пеперуди без причина прехвърчаха в гърдите й. Това дали беше за добро или за лошо така и не знаеше. Но тя твърдо реши днес да се наслади на този момент. Затова стана от леглото и застана пред огледалото. То пък не се държеше приятелски с нея, но тя реши днес да не му се сърди. Затова взе гребена, който бе изработен от известен майстор и с него започна да си реши побелелите вече уредели коси. Клепачите и те вече бяха почти прихлупени, но тя и на тях не обърна никакво внимание и продължи да си мисли само за добри неща.
 И тъй като днес тя имаше рожден ден, в този момент си спомни за годините, които никак не бяха малко. Но и това не я уплаши, а точно обратното - те я зарадваха: „Колко съм богата на години!“ - си помисли и продължи да се радва на живота. Затова стана и широко отвори прозореца и от него след като взе дозата чист свеж въздух, с широка усмивка му благодари. В този момент тя дочу гласовете на птиците и усети, че те бяха първите, дето я поздравяваха за това, че преди много години се беше родила. След това отиде в банята и както никога до сега на разсипия започна да използва скъпия шампоан. В този момент, спомените с все сила нахлуха в съзнанието й. Някои бяха като южните ветрове, някои от тях пък идваха от север. Безжалостно взеха да я шибат по лицето и тя в този миг едвам не примря, защото един от тях като сив вълк взе да я дави за гърлото и й напомняше как точно под този душ беше заченала първата си дъщеря.
Този спомен колкото беше сладък, толкова беше и груб. Сладък, защото той в този момент докосваше всички нейни струни и стигаше чак до душата й. Груб, защото той в този момент не се интересуваше от нейното мнение, желание или чувства. И тъй като тя не беше от слабите жени, които всеки ден си брояха камите по гърба, реши както никога до сега да продължи на чисто. Затова след душа гола както от майка родена, отиде в кухнята и там си направи двойна доза силно кафе и с него в наслада отседна на избелялото вече като нея канапе, което все още миришеше на него. След като от чашата отпи голяма глътка, тя реши изцяло да се отдаде на момента - момент, който Бог й бе подарил. В този миг миризмата на кафето и на дивана, я повлякоха към един друг спомен. Спомен, който за нея нямаше цена и не се повтори никога в живота й.
Беше един светъл майски ден. Ден, в който животът кипеше. В него не само хората, а и животните се любеха. Дори цветята и дърветата интимно се раздаваха на пчелите или на вятъра. На този ден тя и на двамата направи по едно силно кафе. Тя го обичаше дълго и с мляко. Той пък го обичаше късо и силно. Сложи и няколко курабии и това чудо го поднесе в леглото им. На това нещо той хем се зарадва, хем навъси.
- Не ти ли харесва? Защо пак така? Сякаш …. съм грешна?
 - Да. Ти си моята грешница, на която всеки ден всичко й прощавам. Навъсен съм, защото кафето е много малко и в този момент ще ми е нужно още едно. След това на екс изпи кафето и я придърпа силно към себе си. В този момент тя почувства неговата ерекция и най-вече неговата нежност и чувства.
 - Стой, почакай луднико! Не бързай толкова. За тези неща се искат не само чувства, а и време.
 - Хареса ли ти?
 - Кое?
 - Кафето… Как кое!
 - Да и то много. Дори искам още едно! - и за негова изненада, тя като ужилена се отскубна от прегръдката му и отиде в кухнята, за да му прави още едно. Но той я последва и още там я разгърди и като луд започна да я целува по гърдите. След това я взе на ръце и я понесе на това канапе, на което тя зачена втората си дъщеря. На него той й позволи да прекрачи всички прегради и изцяло да се наслади на неговите прелести и чувства. А тя в този момент беше като луда - полудяла и сякаш искаше двамата да се слеят в едно.
Докато допиваше кафето, тя усети по гърба си струя студена пот, която й напомни, че остатъка на живота си го беше изживяла монотонно-сиво. Трябваше да отгледа децата и засити мъжа си. За нея никога времето не стигна. Тя винаги беше второстепенна, а понякога и непотребна. Но днес тя почувства, че животът й наново започва. Нямаше никакво време за пропиляване и затова трябваше да се отърве от всяка тежест в живота си, и като някакъв войник здраво трябваше да стъпи на земята. И вместо да се вайка и цял ден да чака двете си дъщери и петте внуци да я търсят и честитят рождения ден, тя стана от канапето и отиде пред гардероба и от него извади най-хубавата си рокля, и я облече. След това пеша се спусна по улиците на града. В очите й се наби магазин за цветя. С носталгия и голямо желание се спря пред него и й се прииска в този момент от там да купи най-големия букет от червени рози и с него цял ден да се разкарва по града. Но не го направи, защото това, което имаше в джоба си щеше да й стигне само за фактурите, както и за купуване единствено на пресен хляб. Но това не я натъжи. С цялото си сърце се усмихна на витрината и още по-щастлива продължи напред .
Не след дълго, едно от момичетата в магазина за цветя я настигна и й подаде един скромен букет. - Това е за вас! Моля ви приемете го!
 - Благодаря! Но откъде знаете?
 - Кое? Кое знаем?
- Че днес ми е рождения ден!
 - А, така ли!? Честит ви рожден ден тогава! - и се наведе и я прегърна. В тази прегръдка тя спомняйки си за своите дъщери до неузнаваемост се разтопи и припадна. Когато дойде на себе си видя, че е в болнична стая и покрай нея имаше десетки красиви букети. Първото нещо, което попита това беше:
 - Къде са те?
 - Кои? - я попита сестрата.
 - Дъщерите ми!

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

И тази година се изниза някак неустно. На късметлиите Аллах им даде рожби, на други невести или зетьове. На трети здраве и щастие …. Имаше и такива които пострадаха от коварни болести. Не бяха малко и ония на които стрехата им жадуваше за радост и поминък. Но както казваше бучу /дядо/ ми;
- Всичко е в ръцете на Аллах. Той решава. Той прощава. Той дарява. Именно заради това нещо, всички в селото ни с голямо вълнение очакваха днешният ден, на който към всемогъщият щяха да отправят жертвоприношение.

Селото ни в което се бях родил и живеех, колкото беше малко, толкова беше и древно. В него много мъдреци и дервиши бяха живели. Но в съвремието ни, само моят бучу /дядо/ тяхната мъдрост беше наследил. До неговата мъдрост много хора когато бяха в беда опираха и от него съвети искаха. Аз често отсядах до него и винаги на мъдростите му съм се наслаждавал. Но той всеки ден за мен отделяше време и както той обичаше да казва;
- И днес искам върху основите ти да сложа един камък. „Заради другият Рай, много хора пропускат този тук на земята?“ „Човек огън не го гори. Горят го греховете му.“ „Неукият всичко не харесва в другият. А себе си, се гледа със слепи очи.“ „Който се качи на магарето, трябва да му приеме и последиците.“ „В търговията намръщеното лице, в семейството невъзпитаното дете и пропадналата жена, ги провалят.“ ….

Днес не можах да се стърпя и аз го попитах;
- Буче, как трябва да съхраним месото на курбана, за да не се развали?
- Като го раздадем на нуждаещите сине. По този начин до съдният ни ден, няма да се развали.

Така и днес на портата ни почукаха цяла дузина изпаднали в беда хора. И както винаги той и днес на всички успя да помогне. На някой от тях даде бащини съвети. Други пък ги изпрати с упреци, че са се отклонили от човешкото и заради лакомията си, неусетно са се превърнали в чудовища. На един от тях пък с въже завърза единият му крак и ръка и така го изпрати за в къщи и го посъветва, че това ще е живота му когато остане без семейството и без обичта му към тях.

Така днес надвечер, когато остана свободен баща ми с голямо вълнение се приближи до него и с още по голямо вълнение го попита;

- Буба, утре е Байрям! Кажи ми какво да заколя на него? Знаеш животните ни са в изобилие. Имаме и хубави кочове и още по хубави телета. Но тъй като всичките ги обичам като мои чеда, така и не мога да реша, кое да заколя.

Бучу ми този въпрос сякаш го беше чакал цяло столетие и като малко дете му се зарадва и след като си погали брадата, както никога до сега сериозно му отговори.
- На този толкова велик празник за нас сине, първо заколи лъжата. След това заколи и изневярата. С гордост заколи и кражбата. След това недей да щадиш и немотията. Заколи и нея. Заколи и нечовечността в себе си. И накрая в себе си заколи и омразата. И чак след тях, каквото искаш, това коли.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

РАНИ

 Балнеолечебницата в с. Добринище беше вековна сграда. Банята беше разположена в обширен парк, в който едно време дори имаше и жива мечка стръвница и това я правеше още по-приемлива. Заради лековитата си вода, в нея доста хора си бяха намерили цяра. Така днес и аз реших да я посетя и използвам нейните благини. На вратата ме посрещнаха доста добри и засмени санитарки, които с голяма любезност ме обслужиха. След като в съблекалнята се съблякох както от майка роден, влезнах в помещението, в което се намираше басейна. За моя изненада в него имаше седем-осем човека, които с голямо любопитство ме огледаха. След този „рентген“ искам да си призная, че се почувствах малко неудобно. След измиването с предпазни стъпки и аз се настаних до тях във водата. И тъй като там всички бяхме голи, кой - кой е трудно можеше да се разбере. Но тъй като аз имах опит, първият който различих, това беше циганинът, който беше целия в синини и от тях охкаше като жена през първата брачна нощ. По мургавия тен ясно си личеше, че беше от другите. В басейна имаше и един доста добре охранен мъжага, на чиято шия  висеше голям сребърен кръст. Затова си помислих, че или е силно вярващ, или е някакъв поп. Странното, което в него беше, че той от всички ме гледаше най-навъсено.
- Ти мюсюлманин ли си?- не можа да се стърпи и ме попита.
 - Личи ми, нали? Бре да му се не види, човек и в банята не може за се скрие. - на което всички в басейна се засмяха.
- А ти поп ли си?
 - И на мен ми личи, нали? - с гордост заяви попът. Ти защо си тук? - продължи да се заяжда той.
 - За да се изкъпя. Банята е за всички, нали? Но ако си против, мога и да изляза от басейна? - Не, разбира се. Помислих да нямаш някаква болест та затова.
- Не! - му отвърнах и се обърнах към другите посетители.
Но попът се приближи по-близо до мен и взе да ме разпитва за исляма. Това как е при нас. Онова как е.
 - Аз не съм мюсюлманин.
 -Но ти си рязан. Това доказва, че си такъв. Продължи да спори попа.
- Не се е случило по моя воля и на този свят има доста рязани, които не са мюсюлмани. А и мисля, че знаеш, че и Исус Христо също е бил обрязан. След това се отдалечих от него.
- А ти защо си тук?- попита един от баняджиите циганина.
 - Аз съм целия натъртен. Значи миналия ден, като се прибирам от къра, една кола ме удари и от мен, и каруцата нищо не остана. Бог ми е свидетел, че аз не съм виновен! - доста настоятелно обясняваше циганинът.
 - Какво беше крал пак? - го подхвана един от баняджиите.
 - Бог ми е свидетел, че нищо не съм крал. - продължи да се кълне циганинът.
 - На колко ракии си бил? Тук тъй не стават тези работи. -  продължи да го обвинява следващият. А циганинът продължи да се кълне във вярност.
 - А ти защо си тук? - попитах единия от тях, на който лицето му бе изгоряло повече от това на циганина и по всичко му личеше, че беше човек, който работи на открито.
 - Аз съм болен от сърце, та затова съм тук. Казват, че тази вода идвала добре за здравето. Та затова.
- Ти тогава не стой много в басейна, че видиш ли може да се кютниш ей тука и ще се чудим какво да те правим.
 - Всичко е писано от Бога. - набърка се в разговора и попът.
- Сега това, което вчера стана с мен и каруцата ми, Бог ли го е написал?
- Да, разбира се! Без негово позволение на този свят и перо не може да падне на земята.
 - Да ти @ба и каруцата па на тебе! - не можа да се стърпи най-младият от нас, на който по всичко му личеше, че скоро секс не бе правил.
 - Ти сега моята каруца ли искаш да @беш? И какво ти е направила, та искаш да си изкарваш очите с нея? Хей, Боже господи, какво време доживях. - продължи да се вайка циганинът.
- Каруцата не е виновна. Той е виновен. Той е за @бане! - продължи следващият.
В центъра на басейна насам-натам се разкарваше доста поизсъхнал човек, на който очите му се стрелваха във всички посоки наслаждавайки се на всеки от нас.
- Хей, много @бачи в тази баня, бе! Дори и каруцата щели да @бат! А мен няма кой да @бе.- на което всички се спогледаха с погнуса. Само най-младият някак му се зарадва.
През това време по стълбата на банята заслиза човек в напреднала възраст. Всички мъже се вгледаха в достойнството му, а то горкото от големия корем почти не се виждаше.
- Богат е! - пръв проговори циганинът.
 - И по какво позна, че е богат?- не можа да се стърпи и го попита най-младият.
- По корема. Всички, които имат големи кореми са богати.
- Болен е! - прошепна болният.
 - И по какво позна? - и на него му се тръшна пак същият.
 - Ако не е болен, няма да идва на бани! - на което всички в басейна се разсмяха.
 - Аз не съм болен! - с гордост заяви педалът. Здрав съм! Много съм здрав …
- За оная ми работа си здрав. За оная. Знам ви аз вас … - не можа да се стърпи най-старият от нас, който до сега тихо и кротко си стоеше потопен във водата.
- Асъл вие сте най-болни! - не можах да се стърпя и аз, и го смъмрих.
- Лесно ти е на тебе с тази дарба! И аз да съм ... - което ме принуди с ръце да си закрия достойнството.
 - Бог да помага на жена му. Нямала е късмет жената. - проговори пак до мен попът.
- Какъв сте вие, господине? - не можах да се стърпя и го попитах.
 - Аз съм политик! - доста гръмогласно ми отговори човекът и поради тази причина беше чут от всички.
 - Точно вие @бахте майката на България. Точно вие сте за @бане ... - го срита най-младият. - А, бе момче, ако толкова ти се иска @бане, ела малко навън! - взе да го моли педалът.
- Ти си гледай болното здраве, бе пепо. С такива си нямам работа аз. Аз си имам няколко гаджета, които си умират за мен.
- Аз никой и никога не съм @бал. Ако поне малко разбирате от политика, ще ми дадете възможност да ви обясня за нашата партия, каква платформа има и какво планува за майката ни България. - но в басейна вече никой не го слушаше и го поставиха на мястото на педала.
 - А ти кой си? - попитах следващия от тях, който до сега не обелваше ни дума и само слушаше.
 - Аз съм грък.
 - И какво работиш?
 - Внасям мрамор и изнасям дърва.
- Ето и този. За клане сте вие гърците. Съсипахте гората ни. Едно време ни се смеехте на комунизма. Ама тогава ние засадихме цели гори. И това сега е нашето богатство.
- До сега аз не съм отсякъл нито едно дърво, така че ...
 - Ако не ги изкупуваш, горите ни няма да се секат. За @бане си ти, за @бане … - пенеше се най-младият и този път наистина вече беше готов да го направи.
Иначе банята беше построена още от османско и водата й бе доста лековита. На едни изваждаше камъни от бъбреците и жлъчката - на други лекуваше ставите и дробове … Само моите раните си останаха непокътнати. Раните в сърцето, които и ден и нощ милееха за тази Родина, в която засееш ли храст, може да се превърне в гора и трън, който ще се превърне в роза. Рани, които ме крепяха към живота и ще си ги нося до сетния ден.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

УМНИТЕ ХОРА ЗВУЧАТ КАТО ЛУДИ ЗА ПРОСТИТЕ

 Днес трябваше да пребивавам на гости на сина ми, който по някакво чудо се бе настанил в най-богатия квартал на София – Бояна. Кварталът беше  точно под полите на планината Витоша. Зеленината в него бе в най-голямо изобилие, а сутрин птичите гласове ми напомняха на родното ми място. За съжаление хубостта на този толкова известен квартал беше само толкова. Но тъй като на мен душата ми бе изградена само от хубост, на това място спрях да я търся и се залових за работа. С продуктите, които носех с мен за внучката ми Мерием трябваше да приготвя любимите й ястия. Първо се захванах със супата топчета. То не бяха кайма, моркови, картофи и запръжка от чисто краве масло. Второто ястие беше боб с пастърма, придружен с ориз приготвен в изобилно прясно краве масло. За сина пък направих имамбаялдъ, а за снахата баница с домашни яйца и на ръце пресни точени кори. След като приготвих блюдата видях, че за вечерята нещо куца и това бяха питиетата, които с голямо желание отидох от магазина да ги купя. И както се досещате, за мен взех нещо по-твърдо, за сина ми бира и за останалите безалкохолно. Но за моя изненада, когато се наредих на касата, касиерката и управителят с все сила на един клиент крещяха, че нямали да го обслужат и веднага трябвало да напусне магазина.
 - Нима имате право на това? Ще затворя магазина ви, да знаете. Нямате право да избирате клиентите си.
 - Защо да нямаме? - се ококори продавачката.
 - Защото този гражданин като всеки един в тази държава си плаща данъците и ако се наложи ще я защити с кръвта си.
 - Извинете господине, но вие познавате ли го този човек? - се набърка управителят.
 - А, нужно ли е да го познавам?
 - Но господине, този човек, ако мога така да го нарека, всеки ден идва тук и я краде, я плаща но в късо. През това време стотинките, които държеше в ръцете си Човекът ги сложи обратно в джоба си и тръгна към изхода. Но аз го настигнах и сложих ръката си върху рамената му.
 - Не е толкова лесен, нали?
 - Кое? Кое не е лесно? - потрепваше под ръката ми.
 - Животът. За живота говоря.
- Какво разбираш ти от живота, та ми се периш? Разкажи ми. Искам за него да знам. Искам да го опозная.
 - Познавам ви аз Вас. Всички сте изградени от лицемерие.
 - Да, такива сме. А ти от какво си изграден? Като те гледам не си китка за мирисане.
 - Защо не си гледаш живота, бе братле и ме оставиш на мира?
 - Е, след като вече сме братя, тази вечер ще я изживеем заедно и то по братски.
След това прегърнати като братя започнахме да пазаруваме в магазина. Той за себе си вземаше ония продукти, които му харесваха. Аз за себе си правех същото. За наша изненада на касата този път ни посрещнаха така, както трябваше и по същият начин ни изпратиха. Когато излязохме от магазина и трябваше да се разделим, за моя изненада Човекът ме покани да му гостувам.
 - На драго сърце ще ти гостувам. Но аз все още не ти знам името. И не се ли страхуваш от непознати като мене?
 - Не говори глупости, че на човек като на тебе не му отива. Иначе се казвам Георги.
 - Приятно ми е! Аз се казвам Ибрахим. Няма да ви преча нали?
 - Какво ще ми пречиш? В къщи имам само две кучета. Едното съм аз, другото е Роки. А той вече е почти сляп.
- Добре тогава, да тръгваме! Далече ли живееш?
 - Не, на една пряка само. След това с бързи крачки забърза пред мен, по които аз съдех, че час по-скоро искаше да стигне до вкъщи за да отвори бутилките с ракия и бира.
Къщата, която ни посрещна, беше строена по старобългарска архитектура. Стопанинът в нея освен пари, беше вложил и душата си. Дворът беше застлан с калдъръм и със същия масив покрай нея бяха издигнати високи стени. От източната й част се извисяваха столетни борове, а от лявата бяха паркирани няколко коли, останали още от комунизма. Самата къща беше от два етажа придружена с тавански стаи.
 - Родителите ти май са били възрожденци?
 - Бяха! - след което отвори едната бутилка и взе да пие направо от нея.
- Ти няма ли да пиеш?
 - Аз така не пия.
 - О, знам ви аз вас. Вие живеете с обноски. На тях служите и се кланяте.
 - А ти? Ти на какво служиш и се кланяш?
 - Аз съм роб на свободата.
- Или пияница?
- Брат, брата не обижда, нали? Но трябва да го посъветва и каже истината в очите му, нали?
- Да, по дяволите прав си. Вие винаги сте били прави. Казвай сега какво да направя за да пиеш?
 - Остави това на мен. Аз ще се погрижа. След това запалих камината, която също беше строена по план. В нея можеше да се изпече цяло агне. Георги ми се притече на помощ и донесе колкото се може повече сухи дърва. Аз през това време приготвих салатите и месото, което сложих върху огъня. Една божествена миризма се разнесе не само из къщата и накара Георги да се разплаче с глас.
 - Спомените те душат, нали?
 - Да, точно те. Този мирис ме отвя в детството ми. Родителите ми бяха велики хора. Дядо ми е родом от Копривщица. Къщата му все още там стои. Такива като него изградиха една цяла държава. Докато аз... Докато аз, нямам и петак.
 - Това нещо прави ли те по-различен от тях?
 - Единствено недоимъка ме гложди.
- А правиш ли нещо за да се отървеш от него?
 - Опитах няколко пъти, но не стана.
- И защо?
- Защото умните хора звучат като луди за простите! - Юлий Цезар!
След това си затворих очите и мислено си представих Родината ми, която не беше обградена с високи стени и всеки в нея като събеседника ми беше по един Юлий Цезар, който до сутринта ми обясняваше какво е способен да направи за Родината си, но освен мен, друг нямаше кой да го чуе.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

СЪН

Баба Стойна днес стана по-рано и от зората, и както никога до сега се разшета из къщата, която приличаше на конак и цялото село й завиждаше за него. Първо нахрани животните и след това набързо замете двора. В този момент й се прииска да боядиса и къщата, но за това нещо днес тя нямаше време, защото най-близките, най-любимите й щяха да й дойдат на гости. През това време разноцветният петел, който беше любимец на цялата женория в къщата й се наби на око и тя  взе да мисли някои неща за него. Но тъй като той не можеше да прочете мислите й, продължи важно да се разкарва по двора. А времето тъй напредваше. Слънцето вече се бе качило две възтигарки на небето, а тя тепърва трябваше да подкваси хляба и мекиците, заради които внуците й си облизваха пръстите. В този момент тя не забрави и за коконата от София, която освен курабиите й нищо друго не харесваше в тази къща. Затова набързо и за тях замеси тесто. А часовете в този момент се бяха превърнали в минути, които измъчваха поостарялото й сърце и й нашепваха, че за събитието няма да смогне.
След като всички теста бяха готови и оставени да втасват, тя си изми ръцете и решително излезе на двора. В този момент петелът продължаваше пред нея да дирижира ежедневието на женорята и да се прави на стопанин в къщата. През това време баба Стойна без много да мисли се наведе,  хвана го за краката и го повлече към дръвника, където без да й мигне окото му отряза главата. Докато си мислеше как внуците й щяха сладко да го ядат, го оскуба и сложи във фурната да се пече. След това, без да губи време отиде в градината и от там набра най-хубавите плодове и зеленчуци. А за коконата от София, която й беше жива рана и носеше нейното име, специално набра от малините и ягодите, които пак специално бе засяла за нея. След всичките тези приготовления, баба Стойна влезе в мазето и оттам за всеки извади по нещо. За сина си и зетьовете взе няколко бутилка отлежало вино, а за снахата и дъщерите напълни две бутилки ликьор от боровинки.
И докато петелът, хлябът и курабийките се печаха в пещта, тя заприготвя масата. От лявата страна където щяха да отседнат дъщерите и снахата й, тя подреди сладките неща. Сладко от малини, ягоди придружени от реване и още куп сладки от шоколад. Откъм страната на сина й и двамата й зетя, тя подреди от любимите им питиета и салати. В средата на софрата постави изпечения петел, който в изобилие бе „украсен“ с пържени картофи и зеленчуци.
През това време чу, че някой звъни на портата и в този момент някакъв вятър я повдигна от земята и я понесе към вратата, която с години не бе докосвана от свои. В този момент баба Стойна изпита онова щастие, което се изпитваше от малцина и само няколко пъти в живота. В този момент тя бе с отворени обятия, с които можеше да прегърне целия свят. И както се очакваше, за нейно щастие цялата й челяд едновременно бе пристигнала и тя ги запрегръща жадно всичките до един. След това ги настани на масата и започна да ги гощава. Тази гощавка протече точно така, както тя я беше планувала. Но ето, че след нея дойде време да се сбогува с тях, което тя не можа да преживее с отслабналото си вече сърце.
Първо се обърна към Бог и започна да го умолява да направи така, че да останат още ден - два. След това се обърна към снахите и зетьовете да не бързат със заминаването и чак на края коленичи пред внуците си и ги помоли да не я забравят. След това последваха стотици клетви в Бога, че много ги обича и още повече ще й липсват.
Баба Стойна почувства остри болки в гърдите си и това я накара да се разбуди от дълбокия си сън. Полежа тя още минута - две в леглото, но певческият глас на пернатия петел й напомни, че трябва да става от леглото и да се захваща за ежедневната си работа.

Автор: Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ОБИЧ


Апартамента се намираше в центъра на града, с изглед към планината. Мебелите в него бяха последна мода и в изобилие Изобилието в него не бяха само те. Просторните стаи можеха да поберат гости от цяла сватба. Облеклата в гардероба също бяха в изобилие. Продуктите в мазето и хладилника можеха да нахранят една цяла рота. Но в тази къща в най-голямо изобилие беше тяхната кавга. Без която и ден не можеха да живеят. Елена днес по задължение направи вечерята, която се състоеше от задушени гювечета и за десерт сладко реване. Които тя можеше да ги приготви и със затворени очи. Но днес защото още от снощи му беше ядосана, реши в гювеча да не слага сол, а в реването захар и като по този начин щеше да го накаже и най-вече покаже тя коя е.

На вратата се позвъня. Което беше само веднъж и по възможност най късо, по което тя позна че беше той. Това негово звънене винаги я дразнеше и заради него си бе задала десетки въпроса като; „Ако позвъни по дълго, какво ще стане?“ и Ако позвъни два пъти, ръката ли му ще пресъхне или ще изразходи толкова ток, че няма да може да го плати?“ В същото време се притесняваше, дали днес бе много работил и бе много огладнял. Но запази хладнокръвие и със съдебна физиономия нервно отвори вратата и без да казва нищо отиде в кухнята и си намери някаква работа. Той пък с засмяно лице я поздрави и със завидно спокойствие се настани във фотьойла пред телевизора и както винаги отвори спортните канали и с цялото сърце взе да им се наслаждава. На което тя до толкова се ядоса, че цялата позеленя. „Поне една стотна от това на мен да беше се отдал, от него Ангел бих сътворила.“ Но стисна зъби и взе да сервира вечерята и го покани да вечерят. Той с разбиране и покорство седна на масата и взе да яде от гювеча. Тя го изчака няколко минути и с голямо задоволство го попита, дали му харесва вечерята. На което той й отговори с широка усмивка. Което означаваше, че много я харесва. Така те преминаха на десерта, който той също с охота ядеше. Което нещо нея доста я подразни и реши веднага да го попита, дали му харесва. На който въпрос, той пак отговори по същият начин.

- Ти с мене подиграваш ли се? Не можа да се стърпи тя и взе да му крещи в лицето.
- А ти? А ти подиграваш ли ми се? И искаш ли да чуеш истината?
- Да проклетнико. Искам да чуя истината. И ако не ми я кажеш право в очите ….
- И какво ще направиш?
- Ще си замина един път завинаги. Ще те оставя и забравя. Дори и всеки ден ще те проклинам ….. Той пак със засмяно лице смирено я слушаше и добре осъзнаваше, че като луда го обича и никога нямаше да го остави или напусне. Да, да ще дойде един ден, в който не само един път ще звъниш на вратата, но няма да има кой да ти я отвори. След това продължи със заплашите като между тях нагледно наместваше чувствата и трудностите които бе изживяла този ден. Които той с голямо внимание и търпение слушаше.

- Обичаш ли ме? На който въпрос тя замълча и не знаеше какъв отговор да му даде. Обичаш ме нали? И то лудо! Ако не беше така, всичко това нямаше да го живееш с мен.
- Защо мислиш така?
- Защото много добре знам, че ония дето не обичат, когато си тръгват, на никой не казват, че ще си тръгнат. Дори на излизане, не затварят вратата дори. Ако съм аз, така ще направя. Докато ти всяка вечер ми отваряш вратата и дори да не ме прегръщаш или целуваш, настоятелно ме питаш дали ти съм харесал вечерята. И това го правиш защото ме обичаш. И ти много добре знаеш, че в гювеча се слага сол, а в реването захар. И това нещо защото ме обичаш, не го си направила.
- Това не мога да го разбера.
- Просто е. Любовта защото е магия, кара хората да правят чудеса или глупости. На едните да им се наслаждаваш, а на другите ядосваш.
- А ти защо не се ядоса?
- Защото мила моя, аз любовта я храня с мъдрост.
- Като си толкова мъдър, хайде разкажи ми онова което знаеш за любовта.
- Когато в любовта има крамола, тогава проблем няма. Това значи, че тази любов за тебе е от значение и ти дори с викане искаш да я запазиш до себе си. Проблема е, когато ти е безразлична. Е тогава края е дошъл. Дали ти е харесал ястието ти е все едно и не питаш дори. Дори не те интересуваш как се чувства и още по лошото дали е до тебе или на майната му. И сега аз добре осъзнавам, че солта и шекера тази вечер трябваха да възпалят един голям спор, в който на края щяхме да кажем, че един без друг пак не можем. Но ако не обичаш, то тогава няма нужда от спор или крамола. Няма и нужда от доказване, кой в какво е прав. Просто взимаш куфара и без да затваряш вратата си отиваш.
- Но аз съм ядосана. Ти това не го ли виждаш?
- Виждам го и му се наслаждавам. Защото по този начин ти доказваш, че ме обичаш. Ако беше безразлична. Тогава ще трябва да моля боговете ми да ми помагат.

Автор Ибрахим Бялев