Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 275294 times)

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
КРАЯТ

 Мария беше родена в балканско селце, което набързо се разрасна и започна да прилича на малко градче. Промяната там беше толкова очевидна, че сякаш Бог с ръка все хубави неща рисуваше по него. Забележителностите не можеха да се изброят на пръстите на ръцете. Площадът беше обширен и застлан с калдъръм. От едната му страна важно се перчеше черквата, а до нея снага извисяваше голямо училище, което гъмжеше от живот. До него пък гордо се намираше масивно читалище, в което почти всеки ден се провеждаха социални мероприятия. Тук човек с просто око можеше да се зарадва на породистите стада и добре отгледаните градини, ниви и ливади …
На бял свят Мария се появи в заможно семейство, което я научи на трудолюбие и уважение. Но за да се развива, само това не беше достатъчно. Затова баща й реши да я изпрати да учи в града и оттам в столицата за да стане я лекар, я даскалица, от което селото имаше най-голяма нужда. Така и стана. Тя хвана пътя на просветата, който я прекара през града и столицата, и накрая съдбата й предложи образованието да го продължи в Европа. На това решение майка й твърдо се възпротиви, но баща й след като ставаше дума за просвета, с цялото си сърце я подкрепи. Така тя замина за година - две, които се превърнаха в десетилетия. Но ето, че днес тя с голямо вълнение си събра куфарите и се запъти към бащината стряха. Листата по дърветата вече бяха пожълтели. Но тази златна премяна не ги правеше по-богати или различни, а ясно напомняше, че краят им беше наближил. Тревата и тя до толкова беше избледняла, че напомняше на мъртвец, а миризмата на гнило, която излизаше от нея подсещаше какво ни очаква. Боровете, които населяваха по-високата част от планината, все още бяха зелени и ясно се открояваха с живот. Но и той вече стоеше някак уморен и за разлика от оная празнична премяна, която я обличаше напролет, вече се беше променил и приличаше на стар прегърбен човек, който от живота освен живот, друго нищо не искаше. В простора освен слънцето, което изпепеляваше всичко наред, друго нищо не се виждаше. Облаците, птиците, та дори и хората оттук сякаш бяха побягнали и картината все повече приличаше на пустош.
Когато Мария наближи родното си място, покрай пътя като гъби започнаха да никнат зелени ниви и ливади. Това взе да радва окото и сърцето й, а когато навлезе в града, цветята и плодородните дръвчета започнаха  да й подсказват, че тук все още има живот и не всичко на този свят беше изгубено. Така тя вече започна да кара по-внимателно и да се наслаждава на живота, който все още цареше в родния й град. Видимо в него доста неща се бяха променили, което още повече започна да я радва. Имаше построени нови къщи. Училището беше разширено и черквата пребоядисана в бяло и също като в детството й, тя приличаше на млада булка. Пред къщите под плодородните асми бяха насядали женорята на селото, които с любопитство я оглеждаха, а десетките деца все още си играеха на ония игри, които в живота който тя живееше вече ги нямаше.
Така тя навлезе в тесния сокак, на който беше разположена родната й стряха. Заради изникналите стотици въпроси, сърцето й започна лудо да бие. Но най-силният от тях беше, какво ще намери в нея. В този момент й се прииска в ръцете си да има вълшебна пръчица и с нея да върне времето назад с тридесет години. Когато наближи портата, първият спомен, който изплува в съзнанието й, това беше майка й, която през свободното време стоеше на пейката до вратата и от нея наблюдаваше трите й рожби как си играят. Пейката си стоеше на същото място и беше непокътната, но пуста и празна. Тя паркира колата и от чантата извади ключа, който за нея струваше едно цяло състояние и за нищо на света не би го заменила. За нейно щастие той отключи тежката врата и тя с бавни и плахи стъпки влезе в двора. Всичко си беше на мястото, само душите ги нямаше. Разликата, която видя, бе дивата в изобилие трева и окапалите едри, сочни ябълки и круши, заради които едно време с братята си, тя се биеше като момче. Внимателно мина покрай тревата и взе една от окапалите круши. Първо я помириса. Тази миризма я върна в детството и й нашепна, че това са били най-прекрасните дни в живота й. След това я отхапа, но не можа да я преглътне. Тази хапка здраво заседна на гърлото й и като нещо харам остана там и не мърдаше наникъде. Някаква бездомна черна кучка се разлая откъм къщата и я предупреди да не се приближава до рожбите й. Тя извади от чантата си няколко бисквити и ги хвърли пред нея. След като ги вкуси, кучето започна да размахва опашката си, след което Мария се приближи до нея и започна да я гали по главата, което тя на драго сърце прие. Тя не бързаше да посяга към рожбите й, защото добре осъзнаваше, че за една майка те бяха най-скъпото нещо на този свят.
Отвори вратата на работната стая на баща си. Някаква хладина като върл душманин я лъхна в сърцето, но тя не се уплаши и влезе в стаята. С любопитство заразглежда бюрото му, на което в портрет стоеше нейна снимка, когато оттук си замина да учи във Виена. Тогава тя беше младо като фиданка момиче и най-голямото й желание беше да се махне оттук и да се запознае с безкрайния свят. Снимките от черно-бели се превърнаха в цветни и красяха и четирите стени. На всичките тях, тя беше много щастлива. След това влезе в трапезарията. Там целият й живот като на филмова лента премина през съзнанието й. Покорно седна на мястото, на което през цялото си съществуване беше отсядала и в този момент й се прииска да им разкаже за себе си. Но краят тук отдавна беше дошъл и тя като горчиви сълзи трябваше да преглътне всичко това.
Изведнъж дочу, че на вратата се хлопа. Това я накара да си помисли, че в бащината стряха животът не беше прекъсвал, карайки я като на нищо друго до сега да се зарадва. По инерция, също както в детството си, тя отвори портата и зачака да види лицето на посетителя и какво ще поиска от тази вече пустош.
 - Здравейте! Видях ви колата, та „Най-сетне е дошла“ - си казах. Но аз не съм дошла за вас, а за да нахраня кучката. Жал ми е за нея. Има толкова много чеда.
 - Да, заповядайте. Чувствайте се като у дома си. Ще пиете ли кафе? Веднага бих приготвила.
 - Ще пия, разбира се. На кафе кой нормален човек би отказал?
 И докато пиеха горчивото си кафе, тя подхвана:
 - Ще ме заведете ли при родителите ми?
 - Да, разбира се. Ние всеки ден ходим там.
- Къде е това „там“?
 - Там е края.
 - Защо е края?
 - Защото след него нищо не се знае. Така след кафетата, те като сестри се запътиха към гробището, което беше в горния край на градчето.
 - Знаеш ги тук адетите. Жената винаги я полагат до гроба на мъжа й. Така направихме и с тях. При катастрофата за нещастие и двамата починаха на място. В автобуса имаше и късметлии, но майка ти и бащата не бяха от тях …
 През това време пред нея се появиха два красива гроба, които я накараха да учести дишането си. Сълзите пък от самосебе си бликнаха.
- Кой е направил гробовете им?
 - Малкият ти брат. Той някак остана по- привързан към бащината си стряха. Но и той след като се задоми скоро не е идвал. Лоши сме ние жените. Правим всичко възможно да изстудим мъжете си от бащината стряха …
 Мария вече не я слушаше. Смирено коленичи между двата гроба и през сълзи започна да им говори …
 - Кажи ми, майко… Как се продължава след края?

Автор: Ибрахим Бялев


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
ДУА

Дядо Юсуф и тази нощ не спа спокойно. Остри бодежи постоянно го бодяха в сърцето и не му даваха покой. Затова сънят му като дива кошута бягаше от него и той до сутринта оставаше все буден. Мислите му пък все отиваха към младини, когато беше млад и свеж. Когато до него Фатмето шеташе и с благи думи за джигарите го хокаше:
- Заради тези джигари, на младини ще си отидеш от този свят. Няма да можеш да се нарадваш на внуци и пра-внуци. Но ето, че Аллах реши първо нея да прибере при него. За хубаво ли беше или за лошо, той не можеше да прецени, но с разбиране се съгласи с това неговото решение. Докато с наслада размишляваше за Фатмето, петлите по двора започнаха да се надпяват и той ясно разбра, че трябва да става от леглото и да се захваща за работа.
Първото нещо, което направи, това беше да погледне телефона му дали е зареден до горе. След това стана от леглото и нахрани кокошките и малкия добитък, пък кравата след като я издои, без да й слага нещо за ядене, отвори портата и я пусна сама да ходи по къра. Тя с него добре се бе научила къде има хубава паша и затова знаеше къде да ходи и кога да се прибере в вкъщи. Кокошките и те след като се нахраниха, като пилци се изгубиха по двора. Така той в тази голяма къща, която я бе строил за трите му сина, остана само с магарето, което заради възрастта си на нищо не гледаше с добро око. Дядо Юсуф и на него в един леген надроби хлебец и го остави в яслата пред него. След това взе няколко яйца от кокошарника и с кривене се върна обратно в къщата. В един малък тиган сложи малко масло и в него счупи няколкото яйца. След това ги осоли и ги сервира на масата до прозореца. През това време вместо да яде, той извади от джоба си телефона и взе да го разглежда. Онова, което знаеше, това беше само когато той позвъни, да натиска зеленото копче и по този начин щеше да се свърже с децата и внуците си. Но този телефон вече месеци не звънеше и това го караше да живее напрегнато и в незнание.
- Развален ще да е този телефон. Толкова време след като не звъни, нещо се е повредил. Пък и на всичкото отгоре миналия ден ми падна от ръцете. Не, не, развалил се е. То кое в този живот не се разваля пусто да опустее, та и телефонът ми да не се развали. То гледаш хора здрави и читави, а на следващия ден му ходиш на погребението.
След като в съзнанието му изплува картината за погребение, някаква рязка болка премина през тялото му и се заби точно в сърцето. Точно там, където бяха те. Децата и внуците му. Жена му от отдавна се беше поминала и вече нямаше тези дертове и грижи. Сега пък мисълта му за нея пак го разнежи до неузнаваемост. Спомни си как му беше родила трите сина и с какво голямо внимание и нежност ги беше отгледала. През това време си спомни за яйцата, които вече бяха изстинали и той не пожела да ги яде, затова и реши да ги остави за вечеря.
През това време взе телефона и внимателно започна да го разглежда.
- Не му разбирам пустяло на това чудо. Да беше дете - щях да го нахраня и отгледам. Да беше нива -  щях да я изора и засея. Да беше либе - щях да го разлюбя! -  след което на последното се разсмя на глас. - Ще трябва да отида до касабата, да намеря майстор за тази работа.
Затова стана от масата и хвана първия автобус за касабата. За негова изненада в автобуса беше и набора му Хасан. Без много да се чуди седна до него и веднага подхванаха мухабета за проблемите си:
- Знаеш ли, Юсуфе, моят син живее в София и там на една голяма фирма е станал директор. Думата му се слуша от стотици хора. Каквото каже - това става. А дъщеря ми …
- Защо си тръгнал за касабата, Хасане? Да не си болен нещо?
След като го изслуша Юсуф подхвана:
- Че той кой е здрав на този свят, бе наборе. Ние и на болестите да се благодарим, че все още не ни хвърлят под земята. А ти защо ще ходиш в касабата? Да не би ти да си болен от нещо?
- Случи ми се нещо по-лошо и от болка, бе наборе. - през това време наборът му щеше да се пръсне от любопитство.
- Да не би да се е случило нещо с децата ти? Аллах да ги пази. Тюх, тюх, на кой от тримата?
- Там е белята, че не знам. Вече три месеца никой от тях не ми звъни. Та затова мислите ми къде ли не ходят. Но накрая разбрах, че телефонът ми е развален и реших днес да го откарам на поправка.
- А, така ли? Ами в центъра на града има много дюкяни, в които продават  телефони. Влез и питай, те ще ти помогнат. През това време автобусът беше пристигнал в касабата и дядо Юсуф без да губи време се запъти към един от магазините за телефони. В магазина го посрещна добре облечено момче и го попита с какво може да му помогне.
- Телефона, сине. Телефонът ми е развален. Ще можеш ли да го ремонтираш?
- Разбира се, дядо. Първо го дай и ще видя какво мога да направя. Дядо Юсуф с голямо вълнение от джоба си извади телефона и го подаде на момчето. Момчето го взе в ръцете си и започна подробно до го разглежда. Няма и минута, то върна обратно телефона на дядо Юсуф и му каза, че телефонът му не е развален и може да си го ползва, на което дядо Юсуф много се учуди.
- Ама как може? Децата ми вече с месеци не ме търсят. Развален трябва да е.
Момчето нищо не му каза. Само от срам сведе главата и продължи да се занимава с ежедневната си работа.
През това време дядо Юсуф вдигна ръцете си към небесата и започна да се моли на Аллах да опрости греховете на децата му и добре да се грижи за тях. Момчето на това нещо се смути и реши да го смъмри:
- Те поне по телефона да бяха те потърсили, бе дядо, а ти се молиш за тях. Що за човек си ти?
- Аз съм баща, сине и добре зная, че в една къща, ако нещата не вървят в ред, то в нея липсва бащината дуа.
 
Автор: Ибрахим Бялев


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
Най късият ми разказ.

На един надгробен камък пишеше; Дайте ми живот.

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
Регионалната седмица на четенето под мотото „Прочетена книга – свят без граници“  в нашето училище продължи с още едно вълнуващо събитие. Имахме удоволствието да посрещнем писателя Ибрахим Бялев, родом от с. Лъжница – автор на разкази и романи, чиито творби докосват читателя с искреност и човешки истории. Г-н Бялев се представи пред учениците и сподели своя труден, но вдъхновяващ път към творчеството. Той разказа за първите си стъпки в писането, за предизвикателствата, които е преодолял, и за силата на упоритостта и мечтата. Писателят подчерта колко важно е децата да учат, да се стремят към знания и да ценят образованието – като основа, която отваря врати към бъдещи успехи и личностно развитие. Учениците слушаха с интерес и задаваха въпроси, а атмосферата беше изпълнена с любопитство и уважение към госта. В края на срещата, като жест на добрина и подкрепа към младите читатели, г-н Бялев подари свои книги на ученици и учители. Събитието остави трайно впечатление у всички присъстващи и затвърди убеждението ни, че четенето и срещите с творци разширяват хоризонта и вдъхновяват към нови мечти.

https://ou-lajnitsa.weebly.com/

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
- Знаеш ли Йомер, хайде този път да си говорим за любовта!
- Много хубава, но тежка тема. В същото време и много болезнена. Колко хора страдат заради тази любов.
- Ти влюбвал ли са си някога Йомер?
- Е, разбира се!
- Хайде разкажи ми за нея. Как я чувстваше? Как я живееше?
- Чувствата не мога да ги разкажа. Защото като си спомня за тях ми се умира. А, за живеенето. На това живот не може да се каже.
- А-а-а, разбрах. Твоята любов не е била споделена. И аз съм имала от нея.
- Не, не …. Няма как ти да си живяла моята любов! Тя в живота се живее само един път. Тази сцена само веднъж се играе в живота! Повярвай ми само веднъж. В останалите, плуваш без посока и чувства. Просто плуваш и нищо повече. Защото без плуване няма как да стигнеш до края. До гроба си.
- А, ако някой тебе обикне по този начин, какво ще правиш?
- Ще го боготворя и ще се опитам с нещо да му помогна, за да стигне здрав и щастлив до брега си.
- Хайде кажи ми, коя е тази жена? Искам да я поздравя. Искам да й завиждам.
- Всъщност, ти я познаваш най-добре.
- Хайде моля те, кажи ми коя е тази щастливка? Че ще се пръсна от любопитство.
- Ето я! Стой пред мен! Една такава …. като не изпята песен! Като не изиграна пиеса! Като не извървян път! Като недокосната снежинка! Като неизплакана сълза! ….
Аслъ на това любовно признание цялата изтръпна и не знаеше какво да прави. В първият момент й се прииска да побегне. Но краката и сърцето й й отказаха да я слушат. След това й се прииска да го прегърне и целуне, но този път душата й, не й позволи. „Стой почакай!“ й каза. Тази любов не е от обикновените. Нея само една прегръдка може да я задуши и само една сълза, може да я убие.
из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
- След боя какво ти направиха?
- След боя беше най болезненото. Докараха някакъв лекар, който ми изнасяше лекции за любовта и ми обясняваше колко е била лоша тя. И след това ми даваше някакви хапчета, които щели да ми помогнат да те забравя.
из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
Две три думи на куп, знаеш ли какво нещо могат да причинят на човек! Нещо повече от изкопан гроб. Нещо повече от смърт. Хайде кажи ми няколко думи като „Отивай си.“ например и аз заради тях ще умра. Дори и да не умра, ще се превърна в жив мъртвец и всички не споделили любовта си, ще се огледат в мен. Хайде ако имаш смелост? Кажи ми няколко думи на куп. А аз за тебе ще напиша стих;

ДОСТАТЪЧНО - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Като „Стой, почакай!“ например!
Като „Не си отивай!“ например!
„Без тебе не мога да живея!“ например!

Достатъчно - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Но изказани през сълзи и от сърце!
Две – три думи само!
За да бъде вечна и жива – Тя Любовта!

Достатъчно - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Но моля те, не казвай „Аз.“ или „Ти.“
Че всичко ще свърши тъжно и без време.
Кажи „Ние!“ в което е скрита вечността!

Достатъчно - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Като „Стой почакай!“ и „Не си отивай!“ например!
„Отивай си.“ е лесно да се каже.
Ще имаш ли сили да ми кажеш „Остани!“?

Автор Ибрахим Бялев


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
В бара тази вечер с група младежи пристигна много красиво момиче. Краката му бяха дълги и изтънчени, но лицето му сякаш беше изваяно от някаква магия и в бара разпръскваше светлина и щастие. Йомер дълго време с поглед се спря на него и подробно го разглеждаше. Момичето без да иска с поглед на няколко пъти с него дойде очи в очи. Това подлуди Йомер, защото той по този начин вече беше успял да надникне в душата му. Оказа се, че душата му, беше още по изваяна. И за да се настани в нея, беше готов на всичко. Това чувство което обземаше душата му, до сега го бе изживял повърхностно. На едни беше харесал очите. На други гърдите или парите. Но този път бе нещо много по различно. В момента се опита да стане, но не можа. Краката му сякаш не бяха негови. Сърцето и той вече беше сякаш чуждо и не го слушаше. „Какво става с мен по дяволите? Момиче ли не съм виждал? Та тя е една от поредните. Една никой.“. Но в момента добре осъзнаваше, че тя не беше от обикновените. Тя беше нещо друго. Нещо много по различно от всичките. Нещо като онова, дето беше мечтал и чакал цял живот. През това време тя с приятелите си стана и на дансинга пред него взе да танцува. Това нещо вече накара и сърцето му също като краката му да откажат да действат. Той направи знак на сервитьорката да се приближи до него и й показа сто долара;

- Ако научиш кое е това момиче на дансинга пред мен? Тези пари са твой.
- Добре господине. На драго сърце. Аз за първи път я виждам в заведението ни, но ще се постарая. След това без да взима парите се изгуби във вътрешността на заведението. А тя продължаваше пред  него да танцува и му напомня за оная свята любов, заради която човек на драго сърце би висял на БЕСИЛОТО. През това време сервитьорката се върна при него и взе да му докладва; - Не е туристка. Дошла е тук при нейна роднина. Родом е от Франция и е преподавателка в някакъв университет и в същото време преподавала модерни танци. След това от него взе парите и си тръгна. Но Йомер я спря и й показа още една стотачка;
- Ако научиш в петък вечерта, каква й е програмата? Тези пари също са твой.
- Непременно господине. На драго сърце ще се постарая. След това пак изчезна във вътрешността на заведението. Където нямаше нищо скрито покрито. През това време Йомер на масата им изпрати две бутилки вино, със заръката да не казват от кой са. И когато те ги отвориха и пиха от тях, от него по щастлив човек на света нямаше. През това време сервитьорката се върна на масата му и пак за нея взе да му дава сведения;
- В петък ще посети Топкапъ сарая и имат запазено място за обед в ресторант на Босфора. И тъй като знам, че ще поискате да узнаете, името на ресторанта ….. Йомер с усмивка на лице от джоба си извади още една стотачка и заедно с останалата и я подаде.
- Ти си най-умното момиче на този свят която съм виждал. 
- Йомер! Не се прави на ….
- Замълчи и подмини. За останалото повече не искам да ти благодаря. През това време в погледа му се наби, че момичето отиде до тоалетната. Той също стана от масата и я последва. Но вместо и той да влезе в тоалетната, предпочете да я изчака да излезе от нея и когато тя излезе, той плътно я посрещна. И когато тя отстъпваше на ляво и той в тази посока отстъпваше. Когато тя отстъпваше на дясно, той също отстъпваше в същата посока. Така той цялата я почувства в себе си. Цялата без остатък. С парфюма й! С живота й! С мечтите й ….
- Май с мен искаш да танцуваш?
- Аз не мога да танцувам. Но ако ме научиш, на драго сърце с вас бих изтанцувал един танц и мислено си каза „Един цял живот!“.
- Защо не? А съм преподавател по ….
- Тогава в петък, в …. През това време, неговото обаяние, неговото мъжко излъчване като някаква бяла мъгла я обгърна и тя в този момент не можа да му откаже. Някаква сила просто й заповяда, че този момент от живота си, тя трябва да го изживее. Затова като първолаче, пред него склони глава и се съгласи.
- Разбрахме се тогава! И Йомер отстъпи крачка в страни за да й направи място да мине. Но тя не бързаше и като закована стоеше на мястото си. Но Йомер с неговият си маниер, продължи напред.
- Стой, почакай. Та ти все още не ми знаеш името.
- Името ви в момента няма значение. Някакво си наименование и нищо друго. Аз тази вечер за вас узнах достатъчно!
- А вашето име? Поне него кажете.
- Ще ви помоля, името ми вие да го сложите! Приятна вечер и до скоро!
- До скоро. Виното е от вас нали? Но този въпрос остана недочут. Защото Йомер през това време, напусна заведението. Защото ако беше останал, със сигурност щеше да допусне някаква глупост, която в любовта нямаше място. Момичето след това се върна на масата, но ясно чувстваше, че вече не беше същата. Затова взе бутилката вино и направо взе да пие от нея. На което нещо всички от масата взеха да й ръкопляскат.
- Наздраве! Е, вече какво се е случило там в тоалетната, нека да е за добро. И мисля, че е редно да го споделиш с нас.
- Де да беше толкова лесно момичета. Де да беше толкова лесно! Срещаш мъж, който ти казва, че трябва да танцуваш с него и ти нямаш сили да му откажеш. Казва ти, умри за мен и ти веднага започваш да мислиш, коя умирачка най-добре ще му отива. А бе мамка му, аз тази вечер срещнах любовта!
- А как се казва? Ако поне това не е в тайна?
- Не му знам името! А и той не пожела да научи моето.
- Но как така? Възмути се едно от момичетата на масата.
- Проблема е в това. Той за мен знаеше всичко. Знаеше, че преподавам танци. Знаеше, че в петък вечерта ще съм в заведение и даже в кое ще съм. Е, повярвайте ми, това вече не са случайности. Това нещо, е нещо друго. А за името му, ме помоли аз да му сложа името и аз сега се чудя с кое име да го назова. Да кажа, че е красив, ще е обидно за него! Да кажа, че е магьосник, ще е хептен обидно! Правилната дума е, че той е …. Че той е незаменим!
- А бе, какво има толкова в тази тоалетна? Нека и аз да я посетя. Съдбата може и мен да помилва. Каза едното от момичетата и всички на това нещо от сърце се разсмяха.

------------------------------

Тя за срещата облече черна рокля с дълбоко деколте. Тази вечер освен баджаците си, искаше да му покаже и останалите си божествени дарове, а именно, набъбналите си гърди. Напръска се от същият парфюм и чак след грима, вече беше готова за него.

Йомер пък от своя страна, не се постара кой знае какво. Облече сивият си костюм с бяла риза и след като за тази вечер освободи шофьора си, вече беше готов за среща. 
- Ако миналата вечер вие харесало виното? Нека и тази вечер да продължим с него.
- Много! Не знам къде и от какво е правено, но е страхотно! Някак те откъсва от земята и те понася в ….. Йомер без повече да чака, направи знак на сервитьора и му поръча бутилки от същото вино. На което тя не можа да се стърпи и продължи – снощи, доста се чудих, какво работите? Но сега със сигурност мога да кажа, че се занимавате с вино. Може би го произвеждате. Може би го продавате. Но е ….
- Да, така е, хубавото вино и жени ми са важната част от живота!
- Знаете ли? Тази вечер, вечерям с вас и все още не ви знам името. Това нещо не е ли ….
- А според вас?
- Според мен, сте женени и имате няколко деца. На което Йомер на глас се разсмя – извинете ме, нещо смешно ли казах?
- „Деца!“ колко добре звучи!
- Все още не сте ми сте казали името си.
- А вие как бихте ме нарекли? Може би идиот? Или нещо подобно?
- Не разбира се. Но имам чувството, че говоря с някакъв психиатър или пророк, който знае всичко за мене. Няма как съдбата и тази вечер, да е в отпуска и да се забавлява с мен.
- Все още не ми отговорихте на въпроса.
- „Незаменим!“. Поне това изпитах през последните часове.
- Това е чудесно! И искам това да ви кажа, че ако бях женен и то с деца, още в първият момент с гордост бих ви го заявил. Защото това постижение, наистина е най-голямата гордост за един човек! Но тъй като в момента аз съм взел думата, през следващите три месеца, докато сте тук, аз ще дирижирам нещата. Знам, че ще ви харесат. Защото в тях няма да има насилие. Няма да има принуда или изгода. Просто ако искате, момента го живеете. Ако ли не, не.
- Но как така ще изживея нещо с човек, който не го познавам?
- Просто е. През това време, няма да говорим за вас или мене. Няма да говорим за имане или бъдеще. Просто ще изживеем момента. Както сега например. Защото всичко това ще опорочи изживяванията ни.
- Това нещо само един луд може да го направи. Да, да. Ти си луд. Но това нещо ми харесва пустяло и ме подлудява! Но не мога ако не кажа и това, че ти търсите спокойно пристанище, в което, както искате, така да си развявате байрака.
- Не. Категорично не. Такива в живота ми с лопата да ги ринеш.
- А какво пустяло? Какво търсите в мен?
- Оригиналната! Непокорната! „Незаменимата!“!
- Как сте с лудостта си? Слуша ли ви?
- До миналият ден, ми беше като яйце в пазвата! Но след като ви срещнах, не й знам името. До толкова се промени, че и мен ме промени в нещо друго. В нещо непознато.
- Аз си тръгвам. До сега в живота си, с толкова нагла и надменна личност не се бях срещала.
- Напълно сте свободна в действията си. Но едно нещо искам да знаете, че утре вечер в осем, пак ще съм в това заведение, на тази маса. И ако сметените за нужно или интересно, можете пак да заповядате. Но тя не му отговори и с бързи и нервни крачки напусна заведението. Които крачки ясно я издаваха, че вече тя от това заведение си беше тръгнала без душа и сърце и само по бели кости. Когато излезе навън, първото нещо което й се прииска, това беше да се върне обратно и да му зашлеви един шамар. Но добре осъзнаваше, че за подобно нещо вече нямаше сили и власт. Затова ограбена продължи в тъмнината и за връщане за вкъщи не търсеше такси.

------------------------------------

Когато се прибра вкъщи, това нещо реши да го сподели с първата си приятелка. На което тя отговори с „Вай бе!“

- Защо Вай бе? Защо?
- Защото такъв човек и по точно мъж, на днешно време трудно се среща. Де да бях аз, веднага щях да му падна на колена в краката му.
- Чак пък. Какво толкова му има? Та да му падам на колена.
- Мило момиче, момчето ти обещава през следващите три месеца, да ти сбъдне мечтите. Второто е богат и най-вече млад и красив. Леле Боже. Повярвай ми живеем във време в което доста голям процент от мъжете са гейове. А този пращи от мъжество. Този ще те разцепи на две да знаеш.
- А какво ще стане с мен след тези три месеца?
- Нищо. Но в живота си ще имаш прекрасно изживени три месеца. Леле ако бях аз щях ….
На сутринта на вратата им почука куриер и им предостави кошница с лакомства за закуска и букет цветя от бели маргаритки, придружен с надпис „В живота един път се обича. Но не забравяй, че любовта е за силните и избраните от любовта хора?“. На което всички в стаята се ошашавиха.

- Този трябва да е някакъв Ангел! И как така аз съм го пропуснала? Почти през сълзи със злоба просъска приятелката й.
- Но ние с тебе май сме приятелки?
- Какво приятелки бе момиче? След като става въпрос за такъв мъж! При първата възможност ще те затрия за него.
Денят за нея не премина нормално. Изпи няколко кафета и почти цяла бутилка вино. Но нищо не й помогна да го забрави. Така тя ясно разбра, че всичкият си багаж който имаше, си го бе оставила при него и че за взимането му обратно, беше невъзможно. Затова загледана в огледалото, тя започна да брой часовете които оставаха до вечерта. След това затваряше очи и си представяше, как той я ухажва. Как хванати за ръце се разкарваха по зелени житни ниви изпълнени с алени макове. След това той от тях и бели маргаритки й правеше букети и венци и с тях я кичеше. След това как двамата в тези житни ниви до насита се любеха и в щастие и страст умираха. Как той във вярност и се кълнеше, а тя безусловно му вярваше и продължаваше да му се отдава. След това влезна ва банята и си взе душ. Но тъй като не беше сигурна, че за срещата им не се бе достатъчно изчистила, банята си я повтори и потрети. След това седна пред огледалото и докато се чешеше и гримираше, често в огледалото виждаше него. И неговото в момента което най-много я дразнеше, това беше неговата увереност и надменност. Което пък с някакви вериги здраво я прикрепеше към него. И тя от това нещо колкото и да не годуваше, че и  бе открал свободата, сърцето и душата от това нещо лекуваха.

-----------------------------

Точно в осем тя вече беше пред вратата на заведението. Поспря се за момент за да помисли. Но сърцето й и душата й и най вече любопитвото без нейно съгласие се натъпчиха в заведението и на нея не и оставаше нищо друго освен да ги последва. Той като я видя, стана от масата и я поздрави, след това мина от отсрещната страна на масата и издърпа стола и за да седне.

- Да повярвам ли?
- В днешно време се случват и чудеса!
- А това е едно от най хубавите! И след това си мина на мястото.
- Благодаря ви! На днешно време рядко се срещат подобни кавалери!
- Все още нищо не сте видели! Способен съм на много неща! Стига да пожелаете. Но в момента искам нещо да ви кажа и това е, че сте омагьосваща!
- Това и по рано сте го направили нали?
- Това за вас ще е ли проблем?
- Не голям.
- Тогава да не говорим за големите проблеми, а за малките и за щастието в тях.
- Тона който владеете и го налагате ме дразни. Понякога ми се иска да ви избода очите.
- Това ли заслужавам? След това в лицето й се разсмя на глас. Добре, че Всевишният не вие е дал мъж. Тогава на всички жени щеше да избодете очите. Какво ще пиете госпожо? Тази вечер е ваша!
- Мисля, че за момента ще е вино. А избора нека пак да е ваш.
- Благодаря ви за доверието!
- До кога смятате да сте анонимен? Толкова ли е важно вашето име?
- В момента името каквото и да е, няма никакво значение. В момента са важни отношението и чувствата. И повярвай ми, скоро за вас ще бъда най близкият човек на света. След това протегна ръката си и в шепата си хвана нейната. На което тя не се противи. Напротив искаше да усети неговата топлина и живот. Които като река от неговата мъжка корава ръка бликаха.
- След това какво ще стане? Ще страдаме ли един за друг?
- Това зависи и от двамата ни, как тези няколко месеца ще протекат. Ако се стигне до разпри и изневери, не мисля, че някой от нас за другият ще страда. Поне аз не. На колко години сте?
- На седемнайсет!
- През тези три месеца нямате право на лъжа.
- А вие нямате право една дама да я питате за годините й.
- Извинявам се. А имате ли семейство?
- Само майка.
- А баща?
- Дълга история.
- Достатъчно време имаме. Ще ми е приятно да я чуя.
- Баща ми за да си купи някаква китара, си е продал спермата на една банка. Това е. А майка ми е искала да умре девствена и най-голямото желание й е било да си роди дъщеря. И виждате ли, Господ осъществява мечтите й.
- Кратко на интересно.
- А вие господине? Имате ли семейство?
- На този свят няма човек без семейство. Защото семейството създава човека. Оттам насетне, вечерта премина в запознанство. Любопитството и на двамата беше голямо и за щастие на любовта и двамата един в друг виждаха само хубавите неща.

из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО на Ибрахим Бялев




Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male

- Настъпи ли края, крилата ти вече са ненужни!
- Обичаш ли все още?
- Вече не.
- И защо?
- Когато обичах, някак си спрях да съществувам. Бях в някаква празнина и в нея колкото и да се стараех, все не можех да се намеря. Дори и болката спрях да чувствам. Тя за мен се беше превърнала в нещо нормално. Спрях да виждам и чувам …. Всичко мое се беше превърнало в негово и той с него каквото си искаше, това правеше. После, лека полека взех да чувствам болка. След това взех да виждам и чувам. И един ден, няма да повярваш, ама в този живот видях себе си. И това нещо беше една страшна картина. Нещо което беше за оплакване. Нещо което беше за съжаление. Така и не можех да повярвам, че любовта от мен беше създала това. Но по късно, когато дойдох на себе си, осъзнах, че не любовта, а моята слабост или по точно слепотата ми в нея от мен беше сътворила тази кончина. И това осъзнах, че човек трябва обича силно, но гордо. Без да губи себе си. Без да се унижава. Тогава любовта си заслужава да се изживее. И най-важното, не ти, а тя трябва да е част от тебе. Ако е обратното, това не е любов, а някаква извратеност, от която нито ти, нито любовта ще сте доволни.
- Вай бе! Вие сте били за описване в някой роман. Какви дълбоки чувства само! Това всеки нормален човек, няма как да го изживее. Вие сте избраници.
- Случвало ли ти се е някога да си гола в дълбока изкопана яма? Или гола и обрулена да се движиш по заледена пътека? Повярвай ми, тогава човек единствено мисли за живота. Тогава ясно осъзнаваш, какво прекрасно нещо е това живота. 
- Кой е този човек по дяволите? Това трябва да е някакъв крал за да създаде от тебе това нещо.
- Много хубаво се смее! Много хубаво гледа! Много търпеливо слуша! И в замяна на това нещо, от тебе нищо не иска! Нещо като спокойна и дълбока вода, на която дъното не се вижда! В която нагазиш ли веднъж, е за цял живот!

- След всичко това, той за тебе все още съществува ли?
- Що за глупав въпрос? Та аз за него бих убила и Бога си и Рая си в мен! Та аз без него съм едно нищо. По дяволите едно нищо. Заради което всеки ден на Бога си благодаря.
- Това копеле трябва да е най късметлийското което познавам в живота.
- Това, че му повярвах, ми струваше живота и цялата мой нежност. Това, че му повярвах, струваше цялата моя същност и всички трохи които след моето съществуване съществуваше.

из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3025
  • Gender: Male
ГРЕШКАТА

Исмет като видя разплаканото си дете, вдигна тоягата с която се подпираше цял живот и с нея стовари жена си по главата. От която тутакси бликна алена топла кръв. В първият момент тя на това нещо не повярва. Защото до сега беше живяла все правдив живот и на никой нищо зло не бе сторила. А на мъжът си Исмет освен сърцето си, бе дала и целият си живот и чувства. Но след като се увери, че той я бе ударил и от нея на ручейчета се стичаше кръв, първото нещо което направи, това бе да се опита да спре да изтича кръвта. Но след като не успя, тя нададе оня вой, дето се срещаше само при умряло. Но след като и това не помогна, тя остави кръвта по нея да се стича на свобода и гордо се изправи и така продължи да си върши всекидневните задължения. На което Исмет до толкова се изплаши, че си взе солука в кръчмата. В която да късно през нощта направо от шишето пиеше на големи глътки. Но за негова изненада този път ракията не го хващаше. Затова с трезва глава продължаваше да мисли за жена си. Която като жива, цялата обляна в кръв гордо стоеше пред него и на места с поглед го съдеше, а на места с нежен поглед го караше да се потапя в нежността, която до сега в нито една друга не бе видял.

- Исмете, затваряме вече кръчмата. Стига за тази вечер. Ако ти се е облажило, мога да ти дам бутилка за вкъщи. Но знаеш, че по нашият край не е прието да се пие пред жена и деца. Исмет не му отговори, само се огледа и видя, че освен него в кръчмата нито един човек не бе останал.
- Дай една бутилка и за останалото не му мисли. Аллах за това нещо ми е дал глава на рамената. И кръчмаря докато му докарваше бутилка люта ракия, пак подхвана;
- Баща ти рахметлията* едно време казваше, че за някои неща трябва на време да се мисли. Че после …. Но Исмет от ръцете му грабна бутилката и без да го слуша напусна кръчмата. Навън освен, че беше пусто и тъмно, есенната хладнина го скова и напомни за отвъдното. Затова той с бързи крачки взе да крачи за вкъщи. Но колкото и да я приближаваше, той още повече от нея се отдалечаваше.

Когато пристигна пред портата, той вместо да почука, като крадец се промушна през нея и се спря пред прозореца и се взря в осветената стая, в която жена му за него бе сложила софрата и пред оджака с гергеф в ръце везеше ситна шарка. Този път той в нея видя своя живот. Как го бе направила мъж. Как му беше заченала и родила трите рожби. Как от стрехата му, направи завидно гнездо, в което до вчера в него живееха като семейство лястовици, като щъркели.
След това в нея се вгледа по подробно и видя, че по нея вече следи от кръв нямаше и се бе облякла в чиста премяна. „Дали ми е простила?“ по сърцето го жегна тази проста мисъл, която в момента за него бе животворна. След това зад него чу гласа на дявола; „Ако беше ти, би ли простил? Би ли забравил, тази обида, от която потече алена топла кръв?“. В този момент той на дявола не можа да отговори, затова погледа му се откъсна от нея и се спря, върху трите му невръстни деца, които сладко спяха по леглата си. Това нещо хем го зарадва, хем и натъжи. След това със сетни сили вместо да влезе в къщата, той се отправи към яхъра, където спяха животните. И без много да се бави се спря пред възрастното магаре и се метна в яслата му. Магарето на това нещо доста се учуди и поиска да избяга, но след като припозна госта си, реши да го изслуша и с него да изкара вечерта.

- Простак съм аз Пешо. Простак. Как можах това нещо да го сторя на нея. Та тя освен да ме обича, друго нещо не знае на този свят. А за децата ми, тя винаги е готова на всичко. Дори за тях можеше и мен да убие - след това от шишето отпи голяма глътка и продължи – та какво съм аз без нея, дявол ме взел. А той ако се погледне трезво, то такива като мен и дявола няма да ги иска. Та защо ще му са? Да му подливат вода ли? След това пак от шишето отпи голяма глътка и в съзнанието му изплува оная вечер, в която я докара в тази къща. Злато да кажеш? Ще е малко! Самодива да кажеш, ще е хептен малко? Тя беше неговото всичко. След това в съзнанието му изплува оня момент в който го беше налегнало голямо дърво и му беше пробило коремната част. Момент в който тя беше разбулена и за него с дявола и Изриела се сражаваше. В този момент за нея Рая нямаше никакво значение. Значението беше само едно и това беше неговият живот. След всички тези мисли той почувства как пълноводни сълзи се стичат от очите му и той не ги бършеше. Защото тези сълзи бяха за нея – знаеш ли пешо? Тя ме намери в балкана. Сякаш всевишният я беше изпратил да се сбогува с мен, но тя не го послуша. С някаква мъжка сила тръгна дървото от мен и след като ми превърза раната, за да ме спаси на гърбът си ме носеше цели девет километра. Хайде кажи ми, ако това нейното не е любов какво е? А аз простака, днес заради един плач на рожбата ни с тояга я ударих по главата. След това пак отпи от шишето и пак се принесе в оня момент когато я доведе в тази къща. На прага ги посрещна баща му и след като си подаде ръката, за да я целунат, което означаваше, че ги благослови, започна с неговите наставления, как трябва да се живее семеен живот.

- Гледаш ли тази ръка сине? - на която пред тях свиваше и отваряше пръстите – сама ръка звук не издава. Но когато са две – и взе с двете да ръкопляска – правят чудеса. Другото нещо което искам да знаете от мен, това е, че оня който умее да отсява семето от плявата, гладен няма да остане. Научете се да виждате камъните по пътя си и най-вече от тях да се поучавате. Оня от вас който посрещне трудността и болката с вдигната глава, ще се превърне в благословен. И не забравяйте, че в живота ще имате семейство, деца, родители и комшии и с тях се отнасяйте като със себе си. И още едно нещо от мене запомнете, че онзи от вас който умее да оцени една усмивка и да забрави лошите моменти ще бъде любимец на Всевишният. Спомените които бяха един от друг по щастливи се редяха пред очите му и той на тях до смърт страдаше. Така вече на ранна утрин той се унесе в дълбока дрямка и когато се събуди пред него видя засмяното лице на нея. За което на драго сърце би си похарчил живота.

Автор Ибрахим Бялев