Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 311649 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3033
  • Gender: Male
ГОЛОТА   
(откъс от романа В ПОДНОЖИЕТО НА РАЯ на Ибрахим Бялев)
 Вече се замрачаваше. Яркото слънце си бе свършило работата и се  оттегляше в покоите си. След поредната пура дойде време да се подготвя  за срещата, която щеше да се състои в малък италиански ресторант с  френска кухня и най-вече се славеше с качественото вино. Съблякох се  като от майка роден и се заоглеждах в огледалото. Очите ми като рентген  заразглеждаха до най-големи подробности цялото ми тяло. Освен брадата,  всичко друго бе безупречно. С бавни и доволни стъпки влязох в банята.  Там още дълго се взирах в огледалото, но този път в него вместо мен,  виждах нея. Бе бяла. Много бяла. И още повече нежна. Дотолкова нежна, че  ме бе погълнала целия. Аз вече не бях – Аз. Дори нямах сянка или  остатък. Онзи остатък, дето не ти го иска никой и го криеш от всеки. Но  аз без нейно разрешение вече го бях поставил в ръцете й. След дългите  размисли насапунисах брадата си и започнах да я бръсна. Пред нея исках  да съм безупречен. Засмян. Отговорен. Палав. Дори глупав. Исках да съм  това, което тя желае да съм.  Когато излязох от банята, ситен дъждец валеше над града. Стрехите като  малки поточета щастливи се стичаха по сивите павета. Поседнах на  канапето до прозореца и се загледах в тях, и в тях видях нея. Като  ситен, спокоен, плодороден дъждец, като щастливи поточета, които се  вливаха в сърцето ми. На мястото на слънцето вече се бе появила  сребриста луна, а покрай нея трептяха като мъниста звездите. Под тази  сребриста светлина сякаш бях потънал в някакъв сън или транс и не исках  нищо друго, освен нейния допир, нейния мирис и поглед, нейното  присъствие и топлина. 
Ресторантчето бе малко и поместено в стара вековна каменна сграда. Откъм  вътрешността му имаше и малка градина, в която бяха поместени няколко  маси само за по двама влюбени и върху тях луната изсипваше своето  сребро. Пръв пристигнах аз и избрах масата под сребристия водопад. Щеше  да й отива много. Не след дълго и тя пристигна. Походката й бе като на  газела и на все още неомъжена жена. Поздрави с къса иронична усмивка и с  моя помощ се настани пред мен под сребристия водопад. Пръв малко  притеснено подхванах аз:
- Как си? - Мерси! А, Вие? - пак последва иронична усмивка, но този път тя бе  по-дълга и топла, но с това “Вие“ ме постави на разстояние, което ми се  стори цели планини. 
- По-щастлив никога не съм бил! - с топла и широка усмивка се опитах да  прескоча няколкото планини и да се доближа до нея. През това време тя  срамежливо сведе поглед към масата, а аз я заразглеждах като чудотворна  икона поставена в рамка. Видях, че на ръката й няма халка, но следата от  нея все още си личеше. „Дали ще ме хареса?“ „Дали ще ме обикне?“ „Едва  ли с това разбито сърце.“ Под тези болезнени мисли и влюбено сърце вече  бях готов на всичко. Да я милвам. Целувам. Прегръщам. Любя, любя до  полуда. Да й се раздам до голота …
Докато тя бе безразлична. Или различна. Или необикновена. Но не и  влюбена. Сърцето ми трепна. „Дали пък не е дошла заради сребристия  водопад?“ „Дали хей тъй с мен да избие предишния пирон от душата си?“  През това време дойде сервитьорът и вежливо попита за поръчката. И  двамата си поръчахме еднакво меню, еднакво вино и един и същ  десерт. По  този начин се почувствах близко до нея. Без планини. Дори едно цяло,  което изсипва своя чувствен водопад над нея. Тя го почувства и се засмя.  След втората чаша вече и на глас. На втората бутилка се разплака. Но не  на глас, а само със сълзи. Така видях как плачат женските души. Те не  ругаят и не псуват като нас мъжете, а раждат тихи, наранени сълзи. След  като приключи вечерята тя поиска да си тръгне. Да отиде там, от където  бе дошла. Там, където душата й пиеше животворна вода, за да се превръща в  горчиви сълзи. Не поиска да се качи в колата ми, а да върви. Да върви  към незнайното. Към своето. Към начертаното от Бога й. По време на пътя,  под жълтата слаба светлина на уличните крушки приличащи на малки слънца  вървяхме мълчаливо. Черните й обувки с тънките токчета издаваха странен  звук. Звук, който и до днес кънти в ушите ми. Когато скришно я  поглеждах, виждах как краката й се преплитат един в друг и ми се  струваше, че ще падне. Но тя не падаше, а гордо вървеше по следите на  своята съдба. Теми между нас нямаше или пък и за двамата бяха болезнени и  затова ги избягвахме и мълчахме. Мълчанието за нас в този момент бе  спасението, което щеше да спаси магията, в която аз бях нея, а тя - все  още не знаех. Когато стигнахме на моста, тя се спря и се обърна с лице  към мен. А то под сребристия водопад бе пламнало и заприличало на ален  мак в зелена житна нива. По лицето й продължаваха да се стичат едри  парливи сълзи, които така и не избърса. „Сигурно е свикнала с тях?“ „Или  ги жали.“ „Дали ще ме хареса и обикне?“ „Дали ще ….?“ „Дали ще ….?“ …. - Стигнахме. Което означаваше “разделяме се“, което като нагрято желязо  ме парна по сърцето. В този момент ми се поиска да съм Бог, за да мога  да върна времето назад. Или да го спря. Но нито го върнах, нито спрях. А  я хванах за кръста и я придърпах към мен. Устните ми като пиявици жадни  за кръв се впиха в нейните и под сребристия водопад жадно пиха, пиха,  пиха …. Дъждът пак над нас ситно заромоля. Но нито тя го виждаше. Нито аз.  Съвкуплението беше истинско и интимно, нежно и красиво. Какво ли повече  му трябва на едно мъничко сърце като моето? Едно ярко слънце, сребриста  луна и нейният водопад. Тих дъждец и сладки устни на желана жена. И да  стоиш гол в любовта. Оттогава насетне, когато видя слънце, луна или дъжд, душата ми вижда  нея. Сърцето и то.
 Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3033
  • Gender: Male
+++

Обичта е причината!
Цветята и те ......
За да те Обичам!
За да ме няма или има!
Обичта е причината!
Цветята и те ......!
За да те обичам и да ме има!

Автор Ибрахим

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3033
  • Gender: Male
УРОК
Днес беше един прекрасен ден, в който дадох всичко от себе си, за да мога и аз с нещо да бъда полезен на съдбата си и най-вече на света, който като бащина стряха ме бе приютил. Признавам си, че с тези две деца и жена, не ми беше никак лесно, но те бяха всичко онова, което исках да имам на този свят. Затова със знанията и най-вече с мъдростта си които бях наследил от родителите си, исках да им създам щастливо и сигурно бъдеще. В което и те също като мене след време щяха да се борят с вятъра и сами щяха да пишат съдбата си. И тъй като синът ми вече беше пораснал и имаше доста излишни сили, често в семейството ни се опитваше да наложи своето мнение. Което не беше никак лошо разбира се и с това нещо показваше, че вече можеше да носи отговорност и товар. Но той колкото повече растеше, проблемите с него ставаха все и все по големи. Което на места ме радваше, но в повечето време ме и плашеше. Особено неговите приятели с които се събираше всеки ден, много нощи ме оставяха в безсъние. И по лошото беше, че действията му изцяло се копираха от по малката му сестра.
Така днес огладнял като вълк като се прибрах вкъщи, направо нахълтах в кухнята и след като целунах жена ми, първо я попитах какво има за вечеря, второто къде са децата и третото беше как й е минал деня. Но тя предпочете да ми отговори само на вторият;
- По стаите си са. Ние вече им идваме в повече. Често си мисля, че вече им съм излишна.
- Не говори така, моля те. Ако не си ти, нито ние ще сме ние, нито семейството ми семейство, нито пък къщата ми къща. След това пак я прегърнах и за разцелувах. На което тя се противи.
- Недей така. Знам, че ме обичаш, но децата могат да ни видят и не е ….
- Добре. Добре. Ти сега сервирай вечерята, а аз ще видя какво правят. И с бързи крачки се качих по стаите им. И за моя изненада когато влезнах в стаята на синът ми, в ръцете му видях доста скъп телефон, на който играеше някаква игра.
- Какво е това бе сине? И най-вече откъде е?
- Не виждаш ли? Телефон. Намерих го на улицата.
- Дай да го видя. Изглежда много скъп.
- Защо да ти го дам? Той е мой късмет. От дълго време се моля на Бога да ми го даде и ето че той ми чу молитвите.
- Добре хайде да вечеряме. Че умирам от глад. След това отидох до стаята на дъщеря ми и двамата ги домъкнах в кухнята. Както винаги и тази нощ вечерята ни беше в изобилие и много вкусна. За което първо благодарих на Бога, след това на жена ми за златните й ръце. След вечерята децата ми пак като пилци се разбягаха по стаите им и след като останахме заедно с жена ми, реших първо да споделя с нея.
- Знаеш ли за телефона?
- Да знам. Но аз по въпроса нищо не мога да направя. Вече дори не ме и слуша. От известно време вече от чантата ми краде и пари. Гледам колко много се уморяваш и не искам с тези проблеми още повече да затруднявам живота ти.
- Но аз съм ти мъжът. Аз съм главата на семейството. Аз за вас трябва да знам всичко. Има ли още неща което да криеш от мене?
- Не. Само това дето тя вече си има приятел. Но все още не е нещо сериозно. А и аз я следя. Проверявам й всички дрехи и чанти. Дори миналият ден се опитах с нея да говоря. Но както предполагаш, не ме чува поне.
- Разбрах. Утре ще се опитам да им дам един доста добър урок, който няма да забравят през целият си живот. Затова ще те помоля, от утре в тази къща повече нищо да не готвиш и утре четиримата ще отидем на едни места.
- Добре. Но все пак кажи къде ще ни водиш? Нека според това да се облека и подготвя.
- Ще видиш. Хайде да гледаме някакъв филм. Че и тази нощ няма да мога да заспя.
Сутринта която започна с изненади и нацупени муцуни предсказваше, че не само тя, а и живота ни вече се променяше.
- Мамо, защо няма закуска на масата? Със сигурност си се успала. А аз днес трябва да ходя на спорт и ми са нужни доста калории и витамини. Но жена ми спокойно стоеше на масата и още по спокойно отпиваше от чашата си кафе. През това време в кухнята ни дойде и дъщеря ми, която също реагира по същият начин.
- Днес никъде няма да ходите. Заедно ще ходим на едно място.
- Татко тези неща не трябва ли да се говорят през нощта? Боже. Боже. Аз днеска задължително трябва да съм в даскалото. Имаме контролна.
- Вече са си научила и да лъжеш така ли? Това означава, че вече достатъчно си нараснала. На което лицето й заприлича на ален мак в житна нива. Обадих се в училището ви и ви взех разрешение за днес да не ходите на даскало.
- Добре, къде ще ходим по дяволите и то гладни. Тросна се синът ми и захвърли чантата си от рамената.
- В тази къща повече дявола не искам да се спомина. Останалото нека да е изненада.
- Знам ще ни водиш на пикник нали? Но аз не му отговорих и всички се качихме в колата и потеглихме за затвора, който се намираше в покрайнините на града. И когато стигнахме пред него, никой от героите ни не искаше да слезе от колата.
- Аз в тази сграда няма да влезна. Аз тук си нямам работа. Пак се тросна синът ми.
- Татко точно това нещо не го очаквах от тебе. Що за баща си ми кажи? Вместо да сме в даскалото, ние посещаваме затвори. Този път и дъщеря ми нададе вой.
- След като баща ви, така е решил и знаете, че няма как това да не стане, не си губете времето и слизайте от колата. Аз пък продължавах да мълча. Защото в този момент, аз не трябваше да говоря, а живота които като удавник за сламка пред нас без да си подбира думите красноречиво говореше.
Приятелят ми който тук работеше като охранител, ни посрещна с усмивка и ни разкара по целият затвор. И през цялото време говореше за определени случки, заради които много хора си бяха почернили живота.
- Ето този виждате ли го? Заради кражба е осъден на двадесет години затвор. Едва ли вече в живота си ще има възможност да си създаде семейство. Със сигурност и тук ще умре. А този виждате ли го? Този се е влюбил в погрешният човек и това нещо го е принудило да го убие и сега е осъден на доживотен затвор. Със сигурност от децата му нищо няма да стане и има голяма вероятност да последват примера му. Случаите които ни разказа, един от друг бяха по болезнени и трагични. На излизане му благодарих и подкарах колата към градското гробище, което ни посрещна с най-голямата хладнина, която можеше да съществува тук на земята. След като влезнахме в малката черква и запалихме по няколко свещи, придружени от свещеника с който се познавахме от казармата, ни за разкарва по гробището.
- За днес имаме да изкопаем три гроба. По някога се случва да копаем по пет и повече - се завайка свещеника и се спря пред трима мъже, които усърдно си вършеха работата и с нея прехранваха семействата си - ще смогнем ли за днес приятели? Хайде, хайде, че времето напредва. А аз през това време погледнах към синът ми и го попитах дали иска да помогне на работниците да свършат по бързо тази работа.
- Не разбира се. Никога. Ама никога в тази дупка аз няма да влезна. Но погледа ми пък говореше друго и му се наложи да влезне в нея. И докато копаеше свещеника ни разказваше за покойните, че едните са починали при катастрофа, а другите докато са извършвали обир на една банка.
- Знаеш ли сине, тази дупка в момента която копаеш, може да е и за тебе. За мене. За майка ти или сестра ти. Затова добре си помисли как ще продължиш занапред да пишеш съдбата ти. След това му подадох ръка и го извадих от тази дупка, която можеше да бъде на всеки от нас. И след като благодарих на приятеля ми, се запътихме за вкъщи, но бях спрян от синът ми.
- Татко, карай към полицията.
- Защо сега пък към полицията. Нададе вой пак дъщеря ми. Но от никой не получи отговор. И когато стигнахме пред полицията, синът ми както никога до сега уверен в себе си, влезна в нея и на полицаите предостави намереният телефон.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3033
  • Gender: Male
НАСЛЕДСТВО


Държавната болница в Одрин защото беше и университетска бе най-голямата в Тракия. В нея се поместваха над хиляда болнични легла. Персонала заедно с докторите и учениците пък надхвърляха три хиляди. И въпреки че се славеше и с “лошото“ си име – „Последната спирка.“, тук годишно хиляди хора намираха своето лечение. Аз също бях един от тях. В течение на времето с много лекари и професори станахме приятели. Понякога те ми гостуваха, понякога аз на тях и темата винаги беше за здравето и трудностите които живееха в „Последната спирка.“. Примерите бяха стотици, а понякога и доста комични. И ето че днес пак ми се наложи да отида до „Последната спирка.“, и посетя приятелите си. И те както винаги заради подаръците които им карах се събраха в един от кабинетите и пак започнаха да си разказват за ежедневието или някои случки за да си подобрят настроението.

- Професоре, хайде пак ни разкажи оня случай за коча. С усмивка на  лице единият от професорите подкани професор Айдън Алтан. Който беше един от основните фигури в тази болница.

- Наближаваше Курбан Байрям, затова и аз като хората на синът ми реших да заколя един коч – заразказва професора Айдън Алтан – и тъй като в отделението ми имаше един овчар който често го лекувах, му се обадих и го помолих за един коч.
- А-а-а-а професоре има, има кочове колкото искаш. И да няма за вас винаги ще се намери. Вие само кажете кога да го докарам?
- За Байрама ще ми е нужен. Вие сега кажете колко пари да си подготвя за него?
- За пари и думичка не искам да чувам докторе. Колко пъти вече живота ми спасяваш. Та и не само на мене, а и на цялото поколение.
- Не, не …. Тъй като е за Курбан, искам както му е реда да си направим пазарлъка и да си го платя.
- Добре тогава. Хубавите кочове тази година вървят по петдесет хиляди, но ти дай две и е твой - през това време всички на масата взеха да се превиват от смях. Айдън бей и на него от очите му хвърчаха сълзи – слушайте сега, знам, че случая съм ви го разказвал. Но този път го разказвам на Ибрахим, не на вас. Нека и той да се посмее малко.
- Добре. Добре. Ти продължавай да го разказваш.
- Ей това нещо колкото пъти и да го чуя все със сълзи се смея на него. Докато с кърпичка си бършеше сълзите, си призна другият професор.
- Е, и ? Разказвай бе професоре, че ще се пръсна от любопитство. През това време всички останали пак избухнаха в силен смях.
- Добре тогава. Тъй като аз искам коча да е от хубавите, за него ще ти дам пет хиляди. Продължи професор Айдън.
- И дума да не става професоре. Пет хиляди за тебе са много. Никога няма да се съглася на тази цена.
- А, бе човече ти продаваш кочовете, а аз купувам. Как така става, че аз за твоя коч правя пазарлък да е по скъп? През това време всички се държаха за корема.
- Професоре, сега извинявай, може и да си учен. И да ма си направил пет операции, ама няма как повече от мен да разбираш от кочове. Единият от професорите вече с ръце махаше и молеше Айдън бей да спре да разказва.
- Края, Края е трепач. Разказвай професоре. Подканиха го останалите.
- Аз наистина не разбирам от кочове. Защото съм учил за други неща. Но не искам да те ощетя.
- Професоре, моля ви се. Уважението ми към вас е до небесата – продължи овчаря вече разсърдено – знаете ли аз кой съм? Вие колкото болни имате в болницата, аз толкова кочове имам в къщи. Вече гордо продължи овчаря.
- Добре. Добре. Извинявай. Аз не исках да ….
- Извинен сте професоре и пазарлъка приключи. Точка. За Байрама ще имате най-хубавият коч. Точка.
- Благодаря! Жив и здрав и поздрави на семейството ви – и с леко подсмъркване продължи професора – ей братле, ако искаш вярвай, ако искаш недей, на следващият ден пред болницата с един жив коч пристигна овчаря и ми се обажда по телефона.
- Къде сте професоре? Както ви обещах, докарах коча.
- Какво си направил бе човече? До Байрама има още цели две седмици. Аз какво ще го правя този коч тези две седмици? Разказването на случки продължи още дълго, но аз днес искам да ви разкажа моята.

 -----------------------

В болницата след като дадох кръв и зачаках за резултатите, които щяха да излязат след три часа, реших да посетя закусвалнята която се славеше с вкусното си меню. И тъй като цените тук бяха изгодни, както винаги в нея имаше опашка от гладни хора и на мен ми се наложи на нея доста да почакам. И докато мислех какво да взема за обяд, една старица с побелели коси ми се наби в очите. Тя съвсем смирено мина покрай нас и без да си вземе нищо за ядене отседна на една празна маса и от чантата си извади шише вода и едно пликче с десетина хапчета. В началото с глътка вода отпи две хапчета на веднъж, след това по същият начин изпи и следващите. Не можах да се стърпя и от менюто си поръчах повече от онова което можех да изям и любезно я попитах дали мога да седна на масата й. Тя въпросително огледа празните маси покрай нея и с още по голямо недоумение ме покани да седна на масата й.

- Благодаря ви! Чакате ли някого?
- Вече не.
- Защо не?
- Миналата година завинаги си замина от мен.
- А, извинявай. Разбрах. Не исках да бъркам в рани.
- Това не са рани сине. Дори и да са, те ми са като мехлем за душата. Знаеш ли. Той много боледуваше. И когато идвахме на болница, винаги отсядахме на тази маса. И след него, аз продължавам да живея с неговите навици.
- Извинете, но тази манджа, ще ми дойде в повече. Вие бихте ли я изяли? И без да чакам нейният отговор, пред нея сложих ястието.
- Благодаря ви от сърце. Въпреки, че не съм много гладна ще го приема.
- Аз ви благодаря, че го приехте. По този начин ме направихте щастлив. След  това към нея подбутнах и сутляша. Ако не е тайна какво сте работили през живота си?
- Аз съм педагог! И спокойно мога да заявя, че с подобни фини действия като вашите в страната ни вече почти не останаха. И това нещо мога да заявя, че това нещо не се учи в училището. Той е наследство на ген и семейно възпитание.
На излизане от закусвалнята й целунах ръката и й благодарих, че днес ме бе накарала отново да се почувствам Човек.

Автор Ибрахим Бялев