ЖИВ МЪРТВЕЦ
Йомер днес реши да посети първият си приятел и адвокат, който години наред освен, че му гледаше делата, се бе превърнал в негова сянка и всичко за него до най-големи подробности знаеше. Йомер също за него знаеше всичко до най-големите подробности. Това например с колко ранимо и любящо сърце е и заради любовта си на какво беше готов? Затова Йомер за да се задоми, направи и невъзможното. Първото нещо което направи, това беше докато учи, да му плаща стипендия и плаща всички негови разходи. След това му осигури кантора. След това му намери жилище и с негови средства го задоми. За негово щастие приятелят му в живота се справяше добре и дойде момента в който той вече от Йомер нямаше нужда. Жена му също се се оказа читава жена, на която маята й беше здрава и от нея можеше да се замеси всичко. Аллах пък ги дари с една прекрасна дъщеря и с този дар те взеха да стават за пример измежду околните. Първото нещо което направиха, това беше да си закупят собствено жилище. След това и нова кола. Не след дълго не ги харесаха и ги подновиха за нови и на много по видно място. През това време с нещото което внимаваха, това беше здравословният живот. Внимаваха какво и по колко ядат. Дори и в разговорите си вече бяха се ограничили. Защото се страхуваха, някой нещо лошо за тях да не каже. Единственото нещо с което не се съобразяваха, това беше работата. За нея даваха всичко от себе си. И не дай си Аллаше един от тях да изгуби някакво дело от нерви се разкъсваха на хиляди парчета. Така преди няколко месеца на приятеля на едно от делата му прилоша и спешно го закараха в най престижната болница в Истанбул. След няколко изследвания, резултатите показаха рак на белият дроб. На което никой не искаше да повярва. И най-много самият той и семейството му. В началото крещяха колкото имат глас, че това е някаква грешка, заради която щели да съдят болницата. След това се разсърдиха на създателя им и взеха всичко да проклинат покрай тях. Третият етап вече беше най-болезнен. Приемаш истината и си готов на всичко. Но за изненада на всички, първа този вече обречен кораб го напусна жена му. След нея всички негови приятели и познати. С някакви манипулации на които приятелят му изобщо не се противи, тя му отне жилището и всичко онова, което през живота си беше придобил. А Йомер с мълчание и сълзи на очи наблюдаваше всичко това и освен едно изречение, (Само кажи и с нея ще нахраня рибите в Черно море.) втора дума за нея не отвори. И сега в този момент когато пак паркира колата си пред болницата в него бушуваше невиждан до сега ураган в хората и преди да отиде при него търсеше някакво добро нещо с което този ураган искаше да утеши. Така в колата си стоя дълго. Толкова дълго, че не само живота на приятеля си а и своя като на някаква филмова лента за кой ли път не ги изгледа. След това взе необходимите неща които бе закупил за приятеля и се отправи за онова отделение на болницата, в което имаше и такива, които не издържаха на болките и се молеха на създателя си живота им да си го вземе обратно. Имаше и такива, дето с двете си ръце здраво се бяха вкопчили в този свят, че за нищо не я даваха. А той през това време се питаше приятелят му, от кои е? И докато минаваше през коридора усещаше обичта не само на сестрите, а и н лекарките. И с задоволство чуваше техният почти припадък по него - „Идва, идва! Вала идва!“. Докато той за всичко това си беше запушил ушите и тъй като пътя като никой друг го бе научил и нямаше нужда от тяхната помощ с наведена глава премина покрай тях и влезна в стаята на приятеля си;
- Здравей!
- А, здравей приятелю!
- Днес как сме?
- А бе поне един ден подмени и за да не ме посетиш намери някаква причина.
- Причини има хиляда. Но най-голямата за мен си ти - след това и двамата замълчаха и за едно и също мислеха. Мислеха и сърцата им кървяха. През това време Йомер за да разведри обстановката отиде до прозореца и го отвори. През това време през него нахлу хладен вятър който и на двамата им напомни на съдбата която в момента живееха. Затова Йомер побърза да го затвори и с иронична усмивка продължи – какво ще правим днес?
- Няма да се промениш нали?
- Нямам такива намерения.
- Не виждаш ли Йомер? Не виждаш ли, че аз умирам. Броя дните вече. Броя ги по дяволите. Останаха само двадесет и девет дена. Знаеш ли това какво прави. По малко от един месец. В живота си ще имам само двадесет и девет изгрева и още двадесет и осем залеза. И това ще ми е последният залез в живота. Ха сега ти ми кажи какво да правим? Да ядем хайвер например. Да се любим с невръстни девственици …. Алаше аз вече полудявам. Двадесет и четири часа единствено мисля за погребението ми. И най болезненото в това нещо знаеш ли какво е? Те на него няма да присъстват. Знам, че ти ще си на него пустяло и с здравите си ръце, върху ми ще хвърляш черна земя. Но тях няма да ги има. Що за погребение ще е това Йомере? Онези дето най-много обичаш, да не присъстват на него. Що за отплата ще е това? Но Йомер вместо да му отогори излезе в коридора и от сестрата потърси да му докара някаква инвалидна количка и след като дойде той със здравите си лапи сграбчи приятеля си от смъртното легло и го постави в количката и без да го слуша го повлече към изхода на болницата. След него слушаше клишетата като „Господине нямате право.“ „Ти луд ли си бе човече? Та той е тежко болен.“ и като „Спрете го. Спрете го.“ Изведе приятеля си извън болницата. И след като отседнаха под сянката на дивите кестени, които в момента цъфтяха и по тях имаше безброй работни пчели което им напомни, че живота го има и че и след тях ще го има, Йомер взе две кафета докато ги пиеха пак също като едно време един на друг взеха да си показват раните.
- Йомере според тебе има ли Рай?
- Дори и да има, в момента за нас няма никакво значение.
- Йомере, моля те кажи ми според тебе има ли Рай?
- За тебе много ли е важно какво ще кажа?
- Но ти не лъжеш бе човече. Ти тази материя не я познаваш. Именно заради това нещо си ми приятел и ….
- Аз само едно нещо знам приятелю и това е, че на този свят има две неща. Първото е живота и второто смъртта. За останалото питай някой друг.
- Знаеш ли Йомере грешките ми в живота ми, са много повече от правдините. И сега аз вече нямам време да ги поправя. И това нещо много ме боли.
- Ех приятелю, как беше казал руският писател Фьодор Достоевски, че „Всеки човек на този свят умира сам“. Която истина на този свят няма сила която би я променил. Ето аз например, съм при тебе, но ти мислено пак си някъде другаде.
- Ще умра ли Йомере? Аз ще умра ли?
- И аз ще умра приятелю. Всички след като сме се родили ще умрем. Но пак ще се върна на Достоевски, „Какво би станало, ако не умра! Ако върна живота си обратно – какво безкрайност! И всичко това би било мое! Тогава бих превърнал всяка минута в цял век, нищо не бих изгубил, бих броил всяка минута, нищо не бих пилеел напразно!“ Ти това ли искаш? Минутите в живота ти да са векове и да не ги пилееш напразно. Ха сега ти ми отговори, кое в живота ти е било напразно?
- Алчността ми например. Заради която пропилях живота си. Знаеш ли Йомере, ако по този начин не се бях разболял, никога за този момент в момента нямаше да намеря време. Щях да искам нови и нови дела. Всяко дело да бъде спечелено и всички мои клиенти да бъдат доволни. Но къде в този момент са те Йомере. Тичат, като луди тичат в този толкова празен и лъжовен живот. Както аз тичах за да може банковите ви сметки да са пълни и препълнени. На жена ми и единствената ми дъщеря да купувам най скъпите подаръци. А те в момента къде са Йомере? Та май този твой писател е бил напълно прав. Всеки човек на този свят умира сам.
- А страх ли те е от смъртта приятелю?
- В началото на живота си си мислех, че съм безсмъртен. Но след тази болест, по някакъв начин исках от мен да я пропъдя. Но след като видях, че това е невъзможно, от нея взех да се плаша. Тя от мен отне всичко. Та на последно време дори и сънищата. Аз вече не спя Йомере, като по този начин си мисля, че ще наваксам изгубеното. А то какво се оказва, че на този свят нищо не сме спечелили. Изразходвали сме само загуба на сили и енергия.
- Но ти в живота си имаш много постижения приятелю.
- Кой ще ги помни Йомере? Кой? Стотици ме използваха като носна кърпичка и сега без да си спомнят за мене в тази бързина и голяма мъгла от някой наречен живот, към незнайното препускат като луди.
- В този момент, точно в този момент, в който всеки и един от нас някой ден ще дойде, какво би искал да направиш?
- Искам да изпия един фреш от портокал, но да не бъде поднесен от тебе, а от дъщеря ми.
- Искаш ли да го организирам? Знаеш, че мога да го направя.
- Добре знам, че ти като Мохамед не би отишъл при планината, а бе намерил начин цялата да я преместят при тебе или на което ти място заповядаш. Но всичко това в любовта ми ще е най-голямата грозота Йомере. Ако поне малко ме познаваш, би трябвало добре да знаеш, че любовта ми е свята и в нея насилието няма място. Затова ще се съглася и задоволя, този фреш да ми бъде поднесен от тебе. Не след дълго Йомер вместо един докара докара два фреша.
- Но защо два? Аз поисках един.
- Да де. Другият е за мен. На този свят няма само ти да умираш.
- Ха наздраве тогава и двата в смях отпиха от чашите.
- За какво най-много съжаляваш в този живот приятелю?
- Де да беше само едно.
- Колко са?
- И аз не мога да ги преброя. Но все пак ако трябва да започна от някъде, това ще е, че през живота си не бях себе си. Йомере едно нещо запомни от мене. Аллах ни създава за да бъдем себе си. През този живот който от него ни е даден като подарък, трябва да си го изживеем единствено и само единствено за себе си. Моята грешка беше, че този живот го пропилях за хората но не и за себе си. И сега е момента в който искам да си призная, че и тебе в него пренебрегнах. Което никога няма да си го простя. Подяволите, снощи всичко за тебе си премислях. И знаеш ли кое най-много ме заболя? Това бе, че аз през цялото време съм си мислел, че ми си бил длъжен. Аллаше, мило Аллаше, точно това не мога да си простя. Помниш ли оня случай, когато три дена не бях сложил нищо в устата и се обадих на тебе и ти веднага ми се притече на помощ и за мое щастие при мен не дойде празен а с един симид геврек. В този момент силно впечатление ми направи, че ти носеше само един симид и целият го даде на мен. Това нещо ме жегна и след твоето заминаване обиколих всичките симитчии на около и намерих човека от който си го взел. И той ми каза, че за него от всичките си джобове не си успял да събереш необходимата сума за него и си го взел с уговорката, че на следващият ден ще му го доплатиш. Йомере в този момент аз наистина разбрах твоята цена. Защото в момент в който си бил по гладен и от мене с нищетата си си успял с нещо да ме нахраниш. И сега си признавам, че аз това нещо не бих го сторил. На тази миризма дето излиза от прясно изпеканите симиди, аз не бих устоял. Поне половината от него бих го изял. Но ти не го направи. Тогава на себе си казах „Този човек е Човек!“ а примерите с тебе са безброй. Спомняш ли си оня случай, който на оная тълпа дето напсувах, ти се провикна, че ти си – Аз? Заради това провикване, ти от мястото се раздели с три чупени ребра. А аз нищо не правех. Само на Аллах се молех жив да те оставят. И той чу молитвите ми. Може би защото добре е знаел, че за днес пак ще ми си нужен.
- Сега остави миналото и погледни напред и ми кажи какво искаш да направиш?
- Знаеш ли в момента какво ми се иска? Да се кача на виенското колело и от него да погледна света, как в някаква мъгла забързан тича в неизвестна посока. Това нещо на Йомер беше достатъчно, за да забута инвалидната количка към паркинга на болницата. Йомере, спри се. Без разрешение, нямам право да напускам пределите на болницата. Спри се човече ти казвам. Това твоето е лудост. След това победоносно вдигна двете си ръце и продължи – Аллаше свободен съм? Пак съм жив Аллаше! Йомер го взе на ръце и го настани в колата си и бясно пришпори към лунапарка, който се намираше наблизо до болницата. Когато стигнаха там със същата сила го настани в една от клетките на колелото и веднага плати и помоли да бъдат вдигнати на тепето на колелото и само когато им даде знак да бъдат свалени на земята. Молбата веднага беше изпълнена и докато се качваха нагоре, приятелят му само една дума изрече и тя беше „Живот!“ на което Йомер му отговори;
- Не всеки го може приятелю. Не всеки може да се извиси.
- А заслужава ли си?
- Ами да. В момента живота го виждаме отвисоко. Това нещо само малцина го могат.
- Знаеш ли Йомере, защо пожелах да дойда тук? Добре знаех, че пред нищо няма да се спреш и ще ме докараш. И аз планувах като дойдем тук да се хвърля от колелото.
- Хвърли се. Какво чакаш? Помощ ли? Само кажи и ще го направя. Но какво ще стане с останалите ти двадесет и осем дена. Та това според тези дето днес умират, си е цяло състояние.
- От тебе го знам, че пред добрите хора и боговете си премълчават, защото в тях виждат себе си. Ти що за човек си Йомер? Как успяваш всяка моя буря с мъдрост да я укротиш? След това с трудност стана и го прегърна.
- Сега искам само едно нещо да си представиш. През следващите двадесет и девет дена всяка сутрин закуската в болницата си я правиш с любимата си и дъщеря си. От това по голямо щастие в живота има ли. Моля те, поне през тези двадесет и девет дена не прави грешки и бъди щастлив. След това вдигна ръката и направи знак да ги приземят обратно на земята.
из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО на Ибрахим Бялев
