Author Topic: Масово сменят турските си имена с български  (Read 15809 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline Svetlina

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1160
  • Опознай родината, за да я обикнеш!
You are not allowed to view links. Register or Login
Дедите ти по времето на Великата Османска Империя са получавали по-много и са си живуркали, както се е изказал Достоевски, но сегашното ви положение е вследствие на ксенофобията която е гангрена в обществото ви, но няма кой да вдене тези факти, така че сами сте си виновни за сегашната мизерия. Пожелавам ви ден по-скоро да си осъзнаете грешките и да се оправите.

Дедите ми са преселници от Бесарабия, живели са в Източна България, след което, бягайки от османлиите са се преселили в Западните покрайнини в планините
1) имали са право да СЪБИРАТ МЪЖКИТЕ ИМ РОЖБИ ЗА ЕНИЧАРИ ИЛИ ЗА СЛУГИ В ОСМАНСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ
2 ДЪЩЕРИТЕ ИМ СА МОЖЕЛИ ДА БЪДАТ ИСЛЯМИЗИРАНИ, СЛЕД КАТО СА БИЛИ ОТВЛИЧАНИ ОТ ОСМАНЛИИы които са ги харесали или са имали нужда от безплатни слугини във вид на "съпруги";
3) не са имали право да яздят кон
4) нито да носят пъстри дрехи,
5) плащали са всякакви данъци,
6) обирали са ги до шушка,
7) нямали са право да строят хубави църкви и затова последните са били ВКОПАВАНИ В ЗЕМЯТА "землянки", ЗА КОЕТО "право" СА ПЛАЩАЛИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ДАНЪЦИ и подкупи,
8)съдът не е вземал предвид свидетелствата им, защото СА БИЛИ НЕПРАВОВЕРНИ...

Както винаги споменаваш само 1/4 от статията на Достоевски  ще я публикувам и тук цялата. :D

Offline Svetlina

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1160
  • Опознай родината, за да я обикнеш!
Ф. М. Достоевски за войната 1877-1878 година...
Автор: Ф. М. Достоевски

Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание...

Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население".

Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида.

„Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."

И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му...А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин."

А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени" богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.

Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността" си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски. А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно... Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?

Какво лакейство вместо просветената деликатност,а? И за какъв смешен случай! Това е най-комичното от компенсацията у дома за тегобите от тоя неудобен мундир на европейска деликатност, с който се перчим пред Европа. Такава лакейска история да се случи с тия разпалени господа и завари мнозина от нас неподготвени. Това е вече по-сериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина.

По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината, макар и не всички, дори и до* днес не всички. Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно! Второ, не е виновен и за това, че бил «гледал накриво». Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари; не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: «Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?» 

Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво — и е бил прав,. сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тнх наистина се завърнаха турците и — какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история!

Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е била разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята.

Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете — същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, — всички те са платили за нас с бесилки и клади.

Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами...


NВ (Между другото съвсем наскоро, към средата на ноември, от Пиргос писаха за нови зверства на тия изверги.

По време на станалата там люта битка турците успели временно да изтикат нашите, така че те не смогнали да приберат ранените си войници и офицери, и когато по-късно вечерта на същия ден нашите отново се завърнали на същото място, те намерили своите войници и офицери обрани, голи, с отрязани носове, уши, устни, с разпрани кореми и накрая обгорени в подпалените от турците купи сено и жито, където те предварително пренесли все още живите ранени.

Репресиите, разбира се, са нещо жестоко, още повече всъщност не водят доникъде, както вече казах в един от предишните броеве на «Дневника», но добре би било да се държим по-строго с началството на тия скотове.

Би могло просто да се обяви открито пред цяла Европа (прусаците най-вероятно биха постъпили точно тъй, понеже точно тъй са постъпвали с французите, без да имат и една десета от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите срещу нас чудовища), че ако установят зверства, непосредствените началници на извършителите им, в случай на залавяне в плен, ще бъдат съдени на място от военен съд и подлагани на смъртно иаказание чрез разстрел. Това може да окаже някакво въздействие върху преките офицери н паши. (NВ. Смятам, че винаги може да се научи, веднага или впоследствие, кой от турските военачалници е командвал, да речем, атаката при Пиргос.)

Такъв сюрприз вместо каляските с ресори може и да вразуми мнозина от тях. А сега тоя «началник», като падне в плен и види как го посрещат след неговите зверства, си въобразява веднага, че стои неизмеримо по-високо от «руския поганец».

Повярвайте, тоя турчин никога няма да повярва, пък няма и да разбере нашата европейска деликатност и нашия страх от Европа, през ум дори няма да му мине тая причина. Деликатният страх от Европа е чисто руско изобретение и чисто руско дело и никой никога не би могъл да го разбере.

Следователно, разсъждава турският военачалник, „щом толкова ми се кланяш, след като аз вчера може би съм позволил да отрежат носа на брат ти, значи сам усещаш твоето нищожество пред мен и моето величие пред теб. Но точно така трябва да бъде според волята на аллаха и в това няма нищо чудно!" Ето какво би трябвало да си мисли плененият турски паша и той без съмнение мисли точно тъй.)

Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае.

И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема...

А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори.

Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия. А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина.

Той искрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава.

Форбз почти съжалява (естествено политически), че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце. Тъй че, припомняйки си руското мнение за „царския живот на българите" и съпоставяйки го с мнението на Форбз, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?"

Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима наистина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация?" Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците.

Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата.

Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси" го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания.

Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одри!

Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място?

Хората на Запада естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това — също както не могат да си представят гнездата на дървениците за нещо висше, идващо да ги смени.

Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация — как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда! Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!
 
Б е л е ж к и:
Откъсът е от „Дневник на писателя”. 1877. Година II. Ноември. Втора глава. II." Заглавието е на Ф. М. Цитира се по Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома, т.11. С.: Народна култура, 1989 (с. 344 - 348).


Offline Subeyi Kurt

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 3439
  • Gender: Male
и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида.

„Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."

Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога,
---------------------------------------

Достоевски е описал това което е видял, а после си прави политика за да не загази. Това е цялата истина. Научи се да четеш и между редовете, ама за това са нужни малко гънки, ане плоскости. (китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия)

Offline Svetlina

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1160
  • Опознай родината, за да я обикнеш!
Ти наистина си доста ЖАЛЪК ЛАКЕЙ, за да си послужа с използувана от Достоевски дума, ти си точно като тия тъпи руски войници, които са завиждали на българите, но са видели само

РЕЗУЛТАТА ОТ КЪРТОВСКИЯ ТРУД НА ПОРОБЕНИТЕ И ОБЕЗПРАВЕНИТЕ ДРУГОВЕРЦИ, който непрестанно е бил ограбван, а животът им ЗАПЛАШВАН и подложен на бича на ПРОИЗВОЛА на такива тъпунгери като ТЕБЕ, които само защото са били МЮСЮЛМАНИ  са си позволявали ВСЯКАКВИ ЗВЕРСТВА.

Offline Subeyi Kurt

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 3439
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login
на такива тъпунгери като ТЕБЕ,

Вместо да напишеш нещо смислено, пак те е избило на тъпунгерство както си се изразила. Постарай се да се самообладeeш, все пак тук сме във виртуално пространство и не си струва да подскачаш като опърлена :)

Dostoevski za bulgarite prez Osmanskoto upravlenie 1878 g. :(китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия)

Offline Svetlina

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1160
  • Опознай родината, за да я обикнеш!
Българите са имали китни къщи, защото СА ГИ ПОДДЪРЖАЛИ и СА БИЛИ РАБОТНИ, и не са си губели времето като тебе и османлиите.

Хрантутели са такива мързели като тебе, защото такива са били законите на османлиите, твоите предци, които са се отрекли от вяра, род, Родина, за да им е по-лесно... и да се издигнат в йерархията, за да  не плащат данъци, щот са били мързеливи като тебе.

Същите са били и крепостните в Русия, по цял ден са лежали на печката през зимата, затова са ги продавали със земята и не са вземали нито едно решение през живота си.

Търтеи като тебе са били, войниците са били крепостни като тебе, само че вместо върху печката да лежиш, ти висиш в сайта и затова завиждаш като тях на неправоверните.

Но толкова можеш, колкото войниците, тъй че и да цитираш и да не цитираш Достоевски, и да го четеш и да не го четеш - нищо няма да разбереш.


Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355

Offline Coban

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 63
Покръстването на българите мюсюлмани

покръстване помациНа 5 октомври 1912 г. избухва първата Балканска война. Надеждите и ентусиазма
на цяла България бликат и от печата. Дори и най-критично настроените опозиционни
вестници одобряват този политически и военен акт като истинско обединение на християнските
балкански държави срещу „азиатския нашественик“. Турция трябва да бъде прогонена
от балканските земи, а освободените територии да бъдат поделени. И докато всички
погледи са вперени в разиграващите се бойни действия, в тила се случват не по-малко
драматични събития.

Още в първите месеци на войната, по инициатива на Българската православна църква,
с подкрепата на цар Фердинанд, правителството на Гешев и ръководството на ВМРО,
започва покръстването на Българите-мюсюлмани.

„Моментът – както пише Ст. Шишков- беше много рядък, най-удобен, най-благоприятен,
тогава всички основания бяха и човешки и християнски и правоверни.“Това означава,
че ходът на политическите събития позволява провеждането на асимилационна политика
без излишен шум и гласност. Дори опозиционните вестници, традиционно критикуващи
всяка стъпка на правителството, не поместват информация по въпроса чак до края на
1913 г.

Единствено „Църковен Вестник“ публикува статии, пропагандирайки започнатото под
ръководството на пловдивския митрополит Максим покръстване. От страниците на печата
помаците са обвинени открито в антибългарски действия в най-критичните моменти от
освободителната борба – Априлското въстание (1876 г.) и Руско- турската война (1877-1878
г.): „…в помаците някога наши братя и сестри, ние сме имали най-големи, най-жестоки
и най-фанатизирани врагове…“ Но веднага следва уговорката : „Ала за това те не
са виновни, тяхната съдба се знае, тя е най-злочеста…“

Помаците са планински жители, които според част от битуващите на официално ниво
схващания са насилствено ислямизирани в хода на османското нашествие. Изолирани
от българите тъй като са мюсюлмани и от турците заради езиковите различия, а вероятно
и поради презрението към „неофитите“, те се обособяват като едно затворено общество
съчетало мюсюлманската религия с българския език и обичаи. С избухването на Балканската
война за тях настават тежки дни. Изгрелият мираж на „Велика целокупна“ България
поражда нови тревоги, касаещи религиозната принадлежност. „Разните вери носят разни
чужди идеали“ – пишат пазарджишки общественици до министър председателя Ив. Ев.
Гешов и споделят, че по време на робството българите са изгубили милиони свои сънародници,
станали гърци, румънци или турци. „На църквата предстои да потърси пасомите си,
което значи да ги побългари чрез вярата. За първа мишена са определени помаците
от освободените територии. Тяхната християнизация според инициаторите на покръстването
е единственият начин да се преодолее пропастта, зееща между българите християни
и мюсюлманската душа на помаците.

И така в условията на еуфория от победите на българските войски от края на 1912
г. до лятото на 1913 г. са покръстени стотици населени места (села, махали, колиби)
в Родопите, Западна Тракия и Македония. Покръстените в тези области са приблизително
200 хиляди души. Няма място за избор: „Поставихме въпроса прямо на помаците – че
те трябва да се кръстят“. Притиснати от църквата, от официалната власт, а и от бродещите
чети, които тормозят помашкото население и всяват страх, българите мюсюлмани бързо
преминават в редовете на християнската вяра.

Често кръщенетата се извършват масово за цялото село. Хората се свикват на мегдана,
поръсват се със светена вода, целуват кръста и отхапват парче свинско месо – символ
на отказа им от исляма. След това мъжете заменят фесовете с шапки, а жените свалят
фереджетата и се забраждат. От своите кръстници християни, новопокръстените получават
и християнски имена. Изказвания като: „Аз съм турчин, българско не щем!“, се определят
като фанатични, а криещите се по домовете, са изкарвани с охрана и също кръстени.
Има свидетелства за взривове на минарета, изнудвания, откупуване правото за запазване
на религията, както и за истински човешки драми завършващи със самоубийства.

Трудно е да се опише трагедията на тези хора, обвинени от инициаторите на покръстването,
че 35 години са чакани да се проявят като българи, т.е. след Освобождението да отхвърлят
исляма.

Насилствената смяна на религията преобръща целият им свят. Макар и запазили българския
език, техният мироглед векове наред е пречупван през мюсюлманската вяра. Смяната
на имената им, свалянето на фереджетата от жените, чийто лица би трябвало да са
скрити за чужди очи, заставянето на мъжете, имащи повече от една съпруга да отпратят
втората, принудата да отхапят парче месо от животно, което те като мюсюлмани смятат
за нечисто, е драматична намеса в техния живот.

И макар официално Църквата да тръби, че покръстването е доброволно, а желанието
за това идва едва ли не от самите помаци, докладите на църковните мисионери разкриват
истинското отношение към ставащото: „Особено на старите хора се забелязва, че им
е голяма мъка новата вера“.

Твърдата позиция на църквата за ненасилие при „кръщавкатa”, ще остане непоклатима
и след сгромолясването на тази инициатива, а в своята автобиография пловдивския
митрополит Максим още веднъж ще отрече злоупотребите с уговорката, че ако е „имало
някъде това са били частични случаи на местна почва“.

За сметка на това активната и пасивна съпротива на помаците е често срещано явление,
и тя придобива различни форми и размери в зависимост от успехите на българската
армия по бойните полета.

В началото на 1913 г. жителите на селата Ер Кюприя (или Ер Кюпрю, от 1934 г.
Мостово), Дряново и Богутево изпращат писмо до председателя на Народното събрание
С. Данев, в което протестират срещу насилието при християнизацията и откровено правят
аналог с помохамеданчването им преди 500 години. Писмото е анонимно. Авторите не
са посмели да поставят имената си. Това не е единственият документ с който българите
мюсюлмани ще се опитат да изразят своя протест, но той както и всички останали остава
без резултат.

Покръстванията продължават, а помаците намират своите начини да заобикалят новите
християнски правила, като например бързите годежи на 12-13-годишни момичета и момчета,
за да се избегне сродяването с християни. Ходжите системно заплашват по- податливите
помашки семейства с разправа, а богатите често укриват някои от тях по домовете
си. Много бащи не допускат поповете в къщите си, и според последните този „азиатски
фанатизъм“ възпрепятства спасението на техните домочадия, както и освобождението
на жените им, каквото само християнството може да даде.

Често мъжете бягат в планините или кръстосват със свои или чужди стада, далеч
от домовете си, където могат да бъдат принудени да приемат кръщението. Според свещениците,
за да се реши този проблем, собствениците на стадата трябва да бъдат кръстени по
места, а останалите да бъдат върнати в селата и там да приемат християнството заедно
със своите роднини, които били много неподатливи към новата вяра.

Не може да не се отбележи находчивостта на църковните власти. Тяхна е инициативата
за връщане по домовете на пленените помаци, участвали в турската войска, ако последните
се съгласят да приемат кръщението. Тъй като пленниците трябва да подадат официални
молби за това свое желание, тези документи се използват за бързото покръстване и
на семействата им, „за да не изпаднат в трудно положение кога се завърнат у свое
си“.

Далновидно е и предложението на Църквата за отпускане пенсии на бившите ходжи.
Какъв по-добър начин за париране на острата им съпротива, от даването им на алтернатива
за оцеляване?

След всичко споменато до сега е трудно да се повярва, че някои от помаците приемат
и доброволно християнската религия, но такива има, а съображенията са различни.
Някои от тях, според църковните власти, са участвали в ексцесии над българското
християнско население и справедливо се опасяват от възмездие. Други са военнопленници,
които се кръщават, за да се завърнат по домовете си. Трети, наистина многобройни
молби са свързани с икономическия фактор. Докладите и на учители и на свещеници
от мисиите свидетелстват за мизерия и лоша хигиена в която живеят помашките семейства.
Някои от селата са опожарени, в домовете, особено на участващите във турската войска
войници се гладува, а към зимните месеци се прибавя и разразяването на холерна епидемия.

Много от помаците са ограбвани от християните и на Пловдивската митрополия и
се налага да призовава своето паство да връща присвоените вещи.

Църквата организира благотворителни акции и раздава помощи за „изстрадалото помашко
население“, „за тези завърнали се към вярата братя.“

За „незавърналите“ се разорени помашки села обаче, има само едно предложение
за отпускане средства. С тях пострадалото население трябва да си построи бараки
за презимуване. Този „акт за милосърдие“ както е отбелязан в документа е тясно свързан
с идеята за бъдещото покръстване. Както се казва, няма нищо безплатно на този свят.

Сред помаците има една значителна част, която решава да се примири със ситуацията
докато „отмине бурята“ и твърдо вярва, че: „…щом се въдвори мирът… ний пак ще
си станем мюсюлмани…“. Същите тези хора се крият по горите и извършват молитвите
си към Аллаха. Младите семейства не кръщават новородените, а мъртъвците са погребвани
набързо без опело на свещеник. Вън християни, в домовете си те остават мюсюлмани.

В своите изследвания В. Арденски, отбелязва, че част от помаците наистина приемат
доброволно християнството, но това в никакъв случаи не е масово явление.

И докато църквата покръства, преустройва джамиите в църкви и училища и заменя
мюсюлманския морал с християнски, единствено „Църковен вестник“ дава гласност на
този процес. Разбира се в положителна светлина. Опозиционната преса, активизирала
критиките си с избухването на Междусъюзническата война (16 юни 1913 г.) мълчи.

Първите съобщения се появяват в края на 1913 г. под формата на кратки хроники
и то по повод предстоящите избори. Пловдивските вестници и в. „Народни права“ публикуват
предизборна реч на М. Такев в Пазарджишко. „Искате ли, – казвал Такев пред помаците
– …Искате ли щото камбаните на църквите да бъдат излети във звънци, които да красят
вратовете на вашите говеда, искате ли…да получите вярата си – гласувайте за Демократическата
партия.“ Самият Такев, един от малкото политици открит противник на покръстването
на помаците, отрича да е правил подобно изказване. След твърдата атака на пловдивския
окръжен управител г-н Димитров, че лъже и че с такава агитация върши „партизанщина“,
на страниците на в. „Тракия“ (в който за първи път се появява информация за спора),
започва остър диалог между двамата в стил „вярно е, не е вярно“. Спорът приключва
в полза на Окръжния управител, с изказването на М. Такев, че от покръстването на
помаците той не прави агитационен въпрос. За тази му позиция навярно е помогнала
и заплахата на Пловдивския митрополит, че „ако Такев продължава с тая антихристиянска
агитация, той ще бъде отлъчен от църквата….“ Категоричната и решителна реакция
на църквата е логична. Тя отчаяно се опитва да защити своето дело. Първите информации
за предизборната кампания се появяват в началото на октомври 1913 г. По това време
България вече е загубила Междусъюзническата война, а Цариградския договор от 29
септември 1913 г., я задължава да върне религиозните свободи на своите поданици.

Докладите на църковните мисии свидетелстват, че движението за връщане към стария
начин на живот сред помаците започва повсеместно в края на август и нищо не е в
състояние да спре този процес. Енергичните действия на духовенството, комбиниращи
увещания и заплахи и призиви не постигат успех. Държавата се оттегля от ролята си
на ням свидетел и забранява насилственото кръщение, а негативните чувства и сред
помашкото и сред българското население, по места ескалират във физическа саморазправа.
Загубило подкрепата на властите, духовенството хвърля основното си обвинение към
правителството на Радославов, което според техните думи е извършило национално предателство,
„изнасилвайки“ свободната съвест на новопокръстените.

Междувременно от страниците на в. „Народни права“, правителството застава на
твърдата позиция че: „…Досега нито едно българско правителство не е посягало на
гражданските и религиозни свободи на помаците…“ Очевидното противоречие не е толкова
интересно, колкото въпросът, защо Радославов не използва шанса да хвърли вината
върху предишните правителства, които и без друго обвинява във всички смъртни грехове?
При това, те наистина са отговорни за станалото. Официалната информация за окончателното
връщане на религиозните свободи, е поднесена смекчено: „…на ония от тях, които
във вихъра на освободителната война бяха преминали в праотеческата си вяра. Не е
пояснено що за вихри са се вихрили около тази смяна на вероизповеданието, още по-малко
кой е отговорен за тях.

Позицията на вестник „Пряпорец“, традиционно неласкав към Гешовото и Даневото
правителства, е аналогична. Защо така единодушно мълчат толкова различни по убеждения
вестници и правителства? Навярно, защото въпросът за покръстването на помаците добило
международна известност представя страната ни в много неприятна светлина. Освен
това фактите са използвани много умело и от турската, и от гръцката дипломации.
Според В. Арденски пресата мълчи, отчасти заради наложената военна цензура, отчасти
заради убеждението на голяма част от журналистите, че покръстването е начин да се
реши един болезнен национален въпрос. Но те грешат, защото покръстването го задълбочава.
Въпреки това „кръщавката“ е единственото позорно петно, което не е хвърлено директно
върху Гешов. Едва след обвинението на в. „Мир“, че Радославов насила е върнал към
исляма покръстените с цел да спечели изборите, в. „Народни права“ заплашително повдига
завесата:

Не за изборни цели… правителството даде религиозна свобода в страната. И ако
за това вместо похвали получава обиди и то тъкмо от тези, които би трябвало най-много
да си мълчат, поради некрасивите дела на народняшко-цанковисткото правителство,
нека знаят, че либералното правителство разполага с документи, които ще хвърлят
светлина по помашкия въпрос. В тях ясно личи, кой покръсти помаците и как стана
това покръстване. Ако „Мир“ продължава да върви по този път ще докара вълка до кошарата.

Рязък отговор, но обвинения не са повдигнати, а от църковните органи не е потърсена
отговорност за дейността им по време на войната.

Църквата е в достатъчно деликатно положение. След края на Междусъюзническата
война екзархът напуска Цариград и се връща в България. Няма нужда да се стоварва
едно тежко обвинение към институция, която ще трябва да помага с всички сили на
изпадналата в тежка криза разгромена държава. При стеклите се обстоятелства Църквата
не просто губи своето паство в присъединените към съседите на България земи. Тя
губи символа на стожер и потенциален обединител, както и правото си да поддържа
и подхранва българското съзнание в загубените територии. Неуспяла да защити покръстителното
си дело, тя реагира с гневен упрек към „антибългарската политика“ на Радославовото
правителство и горчиво констатира, че „спечеленото се изгубва“. Обясняват ли тези
факти липсата на упрек към Българската църква? Дали пък действията и просто не са
били в унисон мнението на управляващи, на опозиция и на голяма част от българското
общество? Защо защитниците на помаците като д-р Георги Чичовски, познавачи на помашкият
въпрос като Николай Вранчев, Николай Попфилипов, писателят А. Страшимиров и други,
които сигнализират за насилията до висши инстанции, не успяват да предизвикат интерес
или някакъв дебат? Навярно защото наистина съществува отношение на нетърпимост и
неразбиране към помаците. И тези настроения се засилват след изборите, когато в
парламента влизат повече мюсюлмански представители. Войната едва е приключила, раните
са пресни, а непоносимостта към чуждата вяра е така голяма, колкото е била и в навечерието
на войната срещу мюсюлманската Османска империя. Оказва се, че толерантна и свободна
България, съвсем не е толкова свободна, а толерантността и е доста разтегливо понятие.
Логично възниква въпросът – ако България беше излязла победителка от тези Балкански
войни, щеше ли да възвърне религиозните свободи на своите похристиянчени поданици
и то във време, когато в асимилационната политика е едно от основните оръжия за
създаване на „хомогенни“ нации на Балканите. А какво щеше да бъде отношението и
към другите новоприсъединени народи в нейните граници? Дали политиката на българската
държава към етническите и религиозни малцинства би се различавала от тази на нейните
съседки Гърция и Сърбия в следвоенния период? Отговорът е по-скоро отрицателен.

На тази мисъл ни навежда случилото се с българското мюсюлманско население по
време на войните. Покръстването също така засяга и част от други малцинствени групи,
като циганите и турците, покръстени въпреки резервите на Светия Синод, че с последните
трябва да се изчака. Ако говорим за толерантност, трябва да имаме предвид писмото
на пазарджишките активисти и да се запитаме колко ли българи биха припознали в гръцкото,
турското или румънското население от новоприсъединените земи. Събитията от Първата
световна война също са тема за размисъл. Тогава силата на българското оръжие превръща
Българската църква, във втора по големина в православния свят след Руската, а българското
духовенство полага искрени усилия за приобщаването на завареното население не само
към българската църква, но и към Българската държава и нация. Следователно покръстването
на българите мюсюлмани е мярка аналогична на средствата, използвани от другите балкански
държави спрямо техните малцинства. Наистина няма ги радикалните репресии характерни
за сръбските и гръцки власти, но този акт определено е насилствен. Странното в случая
е, че българската политика на асимилация е насочена не към етнически различно население,
а към българи, чийто единствен грях е изповядването на исляма.

Помаците и този път се оказват едно затворено отритнато общество, до които християнската
църква въпреки вложената голяма енергия не успява да стигне. Може би, защото желанието
да се поправят грешките и несправедливостите на историята често се оказва утопично,
а всяко насилствено пренасочване на човешките желания, съвсем логично поражда съпротива,
но не и положителен резултат.

Покръстването е определено и от съвременници и от изследователи като голяма политическа
грешка, която отдалечава българите мюсюлмани от техните етнически корени и ги прави
податливи на турската пропаганда. А според Св. Елдъров, вложените усилия в покръстването
отклоняват вниманието на църквата от важния въпрос за съдбата на българите в Македония.

След 29 септември 1913 г. започва поголовното завръщане на покръстените помаци
в мюсюлманската религия. Към средата на февруари 1914 г. от делото на Българската
православна църква, подето с ентусиазъм и осъществено с размах не остава нищо. Само
тежкото обвинение към България, като държава нарушила правата на своите поданици
и своите собствени закони, които тя по принцип би трябвало да защитава.

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42