Pomak.eu

Български => Култура и изкуство => Фолклор => Topic started by: ibrahim65 on June 17, 2012, 18:37

Title: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 17, 2012, 18:37
СВАДБА.

Tази вечер е по тъмна от всяка и една друга, тя е обвзела със тъмнината си всичко, дори и сърцето ми, особено него.По улицата която изминавах всяка вечер сега беше оживена както никога до сега, по калдаръма се слушаха забързаните стъпки на калесарите, а по стените отекваше смехът на жените по който си личеше че са доволни от това което правят. Стоях токова близко че да мога да я видя ако се покаже от някаде, и толкова далече че да не ме види никой че съм там. Не чуствах нищо само имах желание за мъст бях толкова озлобен че бях готов на най лошото което можех да направя през живота си, дори и на нея.Някой ме хвана здраво за рамото растреперих се исках да се обърна но чух гласът на баща ми.
- Хайде ела тук не ти е мястото. След като се увери че ще го последвам се запътихме за в къщи,но не исках да влизам във нея, след като влезнахме във двора взех да рева със все глас.
- Защо, защо, това не мога да разбера и искам отговора.
- Аз те разбирам най добре, всичко ще отмине ще видиш, ще си намериш по хубава, тя не е за теб, познавам ги що за стока са, така е по добре за теб, само ги гледай от страни що за картина са.
- Само това не искай от мен, да ги гледам, че тогава ще умра от мъка.Тя е толкова хубава че за нея бих умрял бих си дал живота, тя е това което никой друг не е дори и сега.
-Ти най добре утре не стой тук иди някаде, иди при братовчед си в града стой там един два дена, тогава си ела, всичо ще е отминало.Сега ела отгоре майкати те чака и хапни нещо.Последвах го но като видях майка ми се разплаках със глас който говорише много на нея.
-Знам всичко, но не мога да ти помогна, сега е време за страдане плачи сине мой от тази болка по голяма няма, със нея ще отидеш в черната земя. След което взе да плачи и тя със глас.
Приседнах на земята и зачаках да дойде сутринта, но тя и така не идваше, тя също беше срещу мен, реших да не я чакам и станах на крака, стана и баща ми, със малко висок тон взе да ми дава кураш и наставления, но това което ми говореше нито го слушах нито имаше някакво значение.Пътят го знаех много добре нямах нужда от светлина, но сутринта се беше пукнала вече, затова забързах за да не ме види никой в този час по улиците, но колкото и да бързах нещо все ме дърпаше назад затова смених посоката, реших да отида на място от кадето се виждаше цяло село, а това можише да е само едно ,,голямата дъбица,, имаше и колиба за подслон, след няколко минути вече се оказах там.

Есента беше дошла и подухваше студен вятър като камшик шибаше лицето ми, на места трябваше да поглеждам към земята за да мога да се предпазя от тези камшици. Земята беше покрита със листа който преличаха на мъртъвци, избледнели, загубили всички белези на животът, нищо че вятърът се опитваше да ги съживи те вече си бяха свършили работата, оставаше последното нещо да се превърнат във хумост за да подхранят корените на майка си, за да и се отблагодарят за всичко което е сторила за тях. А тя се оголваше всеки ден и не можише да направи нищо за тях, въпреки че беше силна и на високо, с болка гледаше как лежат във краката и оставаше само едно да чака пролетта за да се радва на нови рожби.

Тялото ми трепереше но не беше от вятърът нито пък от това студено излъчване от листата, те вече са поели пътят на вечноста даже ми се искаше да съм на тяхното място, да съм поел и аз този път който нямаше обратна посока, но любопитсвото не ме жалише и напираше със всички сили.Слънцето взе да си показва ярките лъчи и да отсяда на мястото си, но това не можише нито да ме зарадва нито да стопли душата ми, защото откъм селото взеха да се чуват звуците на тъпаните и зурните, който отбелязваха най черният ми ден във живота.

Прехвърлях целият си живот и се питах каде съм згрешил, възможно ли да се поправи тази грешка, защо се стигна до тук, но каквото и да беше краят вече беше дошъл, чуствах как смърта ми се усмихва и ме кани по пътят на вечноста. Защо не, рано или късно това ни очаква, но искам да я видя за последен път, ще е в бяло, щастлива и то без мен,поела пътят на щастието. Знаех всичко какво ще се случи кой каква роля ще вземе в този ритоал бяхме го планували с подробности, кой ще играе на хорото кой ще го извожда......

Чух мелодията - Проштавай Майко и Буба до сега съм тебе слушала, от сега нататък Свекър и Свекърва, баща и я хванал за ръка и я кара при мен предава я и ми казва през сълзи - Да я гледаш като очите си, тя за мен е всичко.
Поех ръката и гледах я в очите а тя мен, покрай нас нямаше никой само бяли облаци и ....сепнах се бях потънал в мечтите си а те бяха толкова хубави че ми се искаше да се върна пак във тях за винаги.

Всички хора вече бяха на мегдана хоро се виеше не видяно до сега нали той беше богат имаше и можише всичко а тя най отпред с китка в ръката поглеждаше встрани все едно търсише да види някого или да се збогува.
Хукнах със всички сили не виждах не чувах исках да съм там това беше волята на сърцето ми да съм до нея.Стигнах на мегдана тя беше срещу мен като ме видя спя хорото зурните също всички свадбари се обърнаха към нас, очакваха да се случи най лошото.Преблиших се до нея провикнах се със все глас.

- Хей душа моя толкова те обичам, ти ми превърна ноща в ден, хивота в рай, за тебе аз живях творях копнях, когато не си до мен всичко е мрак и лъжа.

разказ от Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 27, 2012, 23:51
МАЙКО, АЗ ДОЙДОХ

разказ от Ибрахим Бялев

Беше месец май в един ден, доста различен от другите. Ден, хем тъй забързан с много въпроси, хем въпросите се губеха; идваха един след друг и заглъхваха в теляша*. Прииждаха и хора - комшии, роднини, познати - говореха един след друг за това как е било и как трябва да бъде. Но и те се губеха, отиваха там, откъдето бяха дошли. Когато всичко утихна, останахме сами с майка ми - в една такава тишина, която плаши.

Но въпросите стояха, отговорите - също. Отговори, от които ме беше страх. Майка ме погледна с поглед, какъвто никой друг нямаше - топъл, нежен. От който не можеш да избягаш, който не можеш да излъжеш. А гласът й - тъй порицателен, сигурен, монотонен, този път бе и малко разтреперан.

- Ела - прошепна ми - и аз се приближих с изострен слух, за да я чуя по-добре.

- Месец май е месецът на розите, а ти заминаваш. Трябва да заминеш, там ти е мястото; за нас не мисли - каза ми, като свали погледа си към земята, където бе посадила една бяла роза. - Знаеш ли, това си ти - прошепна ми пак с треперещия си глас. В него улових и малко вина за случилото се.

- Ще те поливам, ще ти говоря, а ти ще цъфтиш, за да ме радваш, нали обещаваш...

Настъпи нова тишина. Трябваше да отговоря, да обещая.

- Да, когато съм до теб, винаги когато съм с теб.

- Дните са броени, а този път е извървяван от всеки. Да, знам, баща ти не се върна... - пое си дълбоко въздух и продължи обидена и смирена. - Такава била съдбата ни... А сега тръгвай, път те чака, за нас не мисли. Ние сме тук, ще те чакаме.

После се обърна към мен, разпери ръце и ме прегърна. Обля ме нежност, топлина, дъхът й... Любовта й ме разплака. Бях като закован на място, но трябваше да тръгвам. Пристъпих крачка назад, после още една, още една... Не знаех какво точно чувствам - дали гордост, или страх, или неувереност - чувствата бяха преплетени. Но бързах, исках всичко да свърши, за да се върна час по-скоро.

Дните се заместваха от нощите, редяха се един по друг, отстъпваха си място с уговорката за още. Така изтече времето, дойде уволнението. Тръгнах си забързан, но мислите ми отдавна бяха вече там, сякаш въобще не бяха потегляли. Въпреки че, а може би тъкмо защото, от доста време нямах вест от мама.

Открехнах леко вратата, чу се звук като от дълго непобутвани панти. Пристъпих леко, неуверен, любопитен. И после... после видях само пустотата, която бе обзела всичко. Нападна ме смут, гняв, злоба към всичко наоколо. Погледът прескачаше от едно място на друго, търсеше, търсеше, но нямаше върху какво да се спре. Тогава сведох поглед надолу, към земята. Розата си беше на мястото... и сякаш ми говореше, усмихваше се, радваше се.

Приседнах до нея и прошепнах с разтреперан глас.

- Майко, аз дойдох.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 27, 2012, 23:57
Чуство

Обикнах аз,
цветовете за теб видях аз,
мор жълто розово червено,
не всички са за теб всички.

Обикнах аз,
мечтите за теб сънувам аз,
летим с теб от цвят на цвят,
не всички са със теб всички.

Хей обич моя,
толкова блиско но чужда,
толкова далеч но желана,
толкова трудна но мечтана.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 27, 2012, 23:58
Влюбеният

Разказ от Ибрахим Бялев

Не съм тук, поне не и духом. Духът ми е влюбен, затова ме оставя все сам. Обича да ходи при любимата си, но не му се сърдя. Като го гледам как се старае да й се хареса, даже го насърчавам, дано да успее да отпие от чашата на щастието. Духът ми не е като мен, той е доста по-млад, буен и красив, както се казва, наперен. Не се спира пред нищо, високомерен е, не се подлага лесно, обича шегите, закачките, усмивки не му липсват.

Аз нямам голям избор, обречен съм на търпение и съгласие. Всеки изминал ден, а сега вече и час, се натрупват негативи и трябва да ги приемам, да им правя място, дори в сърцето си. Но има едно малко местенце, което пазя с меч и огън. Знам, че загубя ли и него, ще загубя цялата битка. Това място е за духа ми, винаги го почиствам старателно. Правя така, че да му е удобно, да иска да се връща при мен.

Този път пак ще ме остави – мрънка си нещо през носа и чака да дойде времето, когато ще се види с нея. Постоянно поглежда към часовника, а той тиктака ли, тиктака. Не се стърпявам и го подпитвам леко:
- Какво ще й кажеш този път?
- Аз ли? – сепва се. (То като че ли има някой друг тук, ама нейсе…) – Ще я погледна в очите и ще й кажа, че я обичам, а след това още един път и още един път, докато се усмихне. После ще я хвана за ръката и ще полетим, и ще…
- А ще й кажеш ли истината?  – прекъсвам го. Настъпва мълчание.
- Вече ти казах, не искам да я загубя. Когато му дойде времето, сега – не. Трябва да тръгвам.

- Рано или късно ще научи… – прошепвам след него, но вече е късно, пустотата обзема всяко кътче на стаята и сърцето ми. Задавам си още въпроси в тъмното: „Когато научи истината – за това не искам да мисля… Дали ще е достатъчно силна да я преодолее? Ще бъде ли искрена с мен?”. Времето не минава, заковава се на място… „А ще иска ли да дойде тук, в тази обреченост и безнадеждност?”. Усещам сълзите, как тихомълком напускат лицето ми.
Не ми остава друго, освен да взема да почистя пак мястото, предназначено за нея. Да се надявам… Да чакам духът ми да се върне.

На вратата леко се почуква. Изтръпвам. Толкова бързо – не, нещо е станало… Когато  поглеждам, на прага виждам духа си, сияещ от радост… За пръв път го виждам такъв.
- Какво стана, казвай бързо! Ела, казвай!
- Готов ли си да ни приемеш? – изрича на един дъх.
- Кого, сега ли, но как, тя тук ли е…

На прага изгрява лъч, който заслепява всичко. Не казвам нито дума – тя е тук, това ми стига. Опитвам се да стана, напрягам всички сили… – но чудо не става, оставам като закован. Тя идва към мен, движи се, пристъпва. Навежда се край банката с тръбичките, до иглите, забучени в ръцете ми…

- Да, знам, духът ти ми разказа, затова дойдох. Духът на твоята любима може всичко.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 28, 2012, 00:01
ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА

разказ от Ибрахим Бялев

Прозорецът ми беше отворен, влизаше топъл полъх, чуваха се и десетки птичи гласове. Трудно можех да ги разпозная, но този на врабчето беше най-близо, то беше най-курназ. Свикнало бе да яде това, което му слагах на прозореца, затова си беше направило гнездото наблизо. Лястовиците също бяха вече тук, пролетта беше тук, чувстваше се, че всичко се възражда.

Този ден се излежавах малко повече, защото беше петък, а петъкът за нас е по-различен от другите дни. Никой не бързаше или не се връщаше отнякъде в този ден; както домът, така и духът ни се пречистваше. Вратата леко се отвори и се показа силуетът на дядо, беше в добро настроение. Приседна близо до мен и каза твърдо:

- Днес не ходи никъде надалече, с теб ще отидем на едно място.

- Къде ще ходим? - попитах сопнато. Мразех изненадите.

- Ще видиш. Този момент съм го чакал, откакто се роди.

Не казах нищо, почувствах, че е нещо важно, обзе ме любопитство. Но каквото ще да е, едва ли щеше да ме откара някъде, където няма да ми хареса. Познавах дядо си, много ме обичаше, въпреки че не искаше да го показва.

Чух гласа на баща си, време беше да се поразмърдам, не трябваше да ме вижда в това положение. Станах и се запътих към него. Като ме видя, се озадачи.

- Ти тук ли си, защо...? - Но дядо стоеше зад него и го прекъсна.

- Той ще дойде с нас - каза решително. На лицето на баща ми изгря една голяма усмивка.

- Дойде ли време? (Не знаех за какво се отнасяше този въпрос, дали за възрастта ми, или за времето на тръгване...)

- Ела сега при мен. Ще правиш това, което правя аз, и ще повтаряш това, което казвам аз, разбра ли? - попита ме дядо.

- Да, разбрах - казах. Но не знаех какво ме очаква и това малко ме изнервяше. - Да тръгваме тогава - добавих.

- Преди да тръгнем, ще трябва да си вземем Абдест*.

Сега вече се сетих... - ще ходим в джамията.

Чувствата ми се преплетоха едно в друго, исках да избягам, не - да отложа всичко за друг път - но това също е бягство. Гледал съм стотици пъти дядо как си е взимал Абдест и много пъти съм му помагал, а той винаги ми се е усмихвал и благодарил за помощта. А когато тръгваше за джамията, Нена, баба ми, винаги го изпращаше до вратата с добри пожелания. След като го изпратеше, се усамотяваше в една стая, за да изпълни и тя молитвата си.

Свалих чорапите и си възбрах ръкавите, без да кажа нищо. Те и двамата взеха да се смеят. У мен настъпи една радост, взех да си мисля, че за една нощ съм нарасъл, щях да видя нещо, което други все още не бяха виждали. След като си взехме Абдест, се облякохме с най-хубавите дрехи и се запътихме за джамията. Както винаги, Нена и майка ми ни съпроводиха, но този път майка виждаше само мен.

- Да слушаш там, каквото ти кажат, да не вдигаш врява, да не тичаш, че ще ти се смеят - казваше това, което й дойдеше на ум, притесняваше се повече от мен.

- Не се притеснявай, всичко ще е наред - каза баща ми и тръгнахме. Бяха ме сложили да вървя между двамата - всички, които ни срещаха, ни поздравяваха, някои дори само с кимване, но всички усмихнати.

Джамията не беше далече от нашата къща, стотици пъти бях минавал покрай нея. Но този път колкото по наближавах, толкова по-силно тупкаше сърцето ми, изпитах чувство, което не бях усещал никога преди. Дворната врата я отвори баща ми, но не бързаше да влезе, чакаше първо аз "да прекрача прага". Чух някакъв глас: ,,Хайде" и влязох. Дворът беше изпълнен с хора, усетих погледите им върху себе си.

Дядо беше зад мен, но като видя ходжата, се забърза към него; като ни видя и той, тръгна към нас. Поздравиха се с дядо ми, след това дядо се обърна към мен. Дотогава не бях виждал толкова щастлив човек - дали се радваше на хората, или на мен, не знаех, но се наведе, хвана ми ръцете и ги целуна, а трябваше аз да целуна неговите. Аз, така ме бяха учили.

- Добре дошъл, Аллах да те напътства, да не те отклонява от правия път.

Благодари на баща ми, че ме е довел до храма. След това джамията пусна всички ни - дядо ми, татко и мен.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 28, 2012, 00:03
ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

разказ от Ибрахим Бялев

Живеех на село и то беше моята крепост. Дните си приличаха, минаваха без особена разлика - ако не броим студа и жегата, които понякога прекаляваха.

Къщата ни беше каменна, на два етажа, ние живеехме на горния. Там имаше голямо преддверие, наричахме го потун, с централна стая, в която имаше камина - оджак, и още четири стаи, които ползвахме за спане.

Прекарвахме времето предимно в стаята с оджака, където се готвеше и се хранехме. Но най-приятните мигове идваха след вечерята, когато възрастните запалваха цигарите си и почваше да се нарежда план кой какво ще прави на следващия ден. След плана започваха дългите разговори, дори икиета*, приказки. Един разказва, другите слушат; а аз все питах, питах, докато не се уморяха от мен и не ме сложеха на мястото ми. След това един по един си заминавахме по стаите да спим.

На долния етаж имахме овце, кози, крави, коне и разбира се, кучета. Да кажа, че бяха част от живота ни, ще е малко - те бяха нашият живот. Когато се прибираха от паша, обикновено настъпваше суматоха, майките бързаха да видят рожбите си и да ги нахранят. След това всичко утихваше, чуваше се само звънът на чановете, така дълбоко впит в мен, че още го чувам.

До оджака имаше едно място, което беше предназначено само за дядо ми. Там не сядаше никой, дори и дядо да не беше в стаята. Дядо ми беше строен човек с бяла брада, имаше чалма на главата, без нея не излизаше никога. Имаше и един червен пояс, в който слагаше много неща - табакерата с цигарите и чакмака**, с който ги палеше; разбира се, и праханта, от която, след като се запалеше, излизаше невероятна миризма.

- Остави го утре на мен - каза дядо на баща ми, като ме гледаше. Подобни неща, веднъж изречени, за нас бяха закон.

- Хайде, сине, ставай - чух на другата сутрин строгия глас на баща си. След който непременно трябва да станеш, че иначе последиците са лоши. На няколко пъти ги бях накусил и, да си призная, вкусът им бе отвратителен, даже болезнен.

Приближих се към него и лениво попитах какво да правя.

- Днес ще отидеш с дедо ти, гледай там да му помагаш, каквото ти каже, че е на възраст вече.

И се спусна по стълбата, забързан за някъде. А аз седнах до оджака и зачаках да дойде дядо.

- Хайде, тръгваме - чу се гласът му от двора. Скочих веднага на крака и видях, че е приготвил двата коня. Като видях и брадвата, се сетих, че ще ходим за дърва.

Качих се на единия кон, дядо ми на другия и потеглихме заедно с кучето Лиско, което беше вирнало опашка и се радваше повече и от мен.

По пътя, който беше бая стръмничък, дядо ми говореше за неговото детство, кое как е било. Така стигнахме до мястото, където щяхме да берем дърва. Покрай нас беше изпълнено с дървета - бук, дъб, имаше и бор. Дядо се приближи до мен, хвана ме за рамото. Наклони се малко и попита:

- Кое дърво да отсечем? - гласът му звучеше доста несигурен, което ме озадачи. Дори нотка вина се прокрадваше в него.

- Хей това - посочих аз най-хубавото и най-високото.

- Защо точно него избра? - изрече дядо с разтреперан глас.

- Защото то е най-хубавото и най-високото, затова.

- Слушай сега какво ще ти кажа и го запомни. Това дърво няма да го сечем, ще отсечем ей това - и показа едно друго, което се беше наклонило почти до земята. Пусна рамото ми и се запъти към него. - Това дърво е болно, не може да вижда слънцето, няма да живее дълго - каза. Почувствах как не на мен говори, а на дървото. Сякаш искаше прошка от него, че ще го сече.

- Виждаш ли братовето*** му как са засъхнали, виждаш ли...
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 28, 2012, 00:05
ОБИЧТА ОТ РАЯ

разказ от Ибрахим Бялев

- Виж, лудият пак минава. - Изтръпнах, все не можех да свикна с това наименование, но не можах да реагирам. Донякъде си бяха прави - в мен имаше нещо, което за тях беше непознато. Но това, което те не познаваха, беше Раят.

Селото ни беше малко, познавахме се всички, кой какво прави, къде е бил и къде ще ходи. Сгушило се под полите на Пирин планина, но се опълчило на Родопите, сякаш й казваше: „От мен по-хубаво няма”. И си беше така, имаше си всичко, трябваше само да има човек очи да го види и сърце да го почувства.

Бучу* ми имаше една стара къща, останала от неговия бучу, тя беше в горният край на селото. Усамотена далече от хорските очи и приказки. Беше построена от дялани камъни, покривът й също беше каменен, от тикли, обрасли с мъх. Зеленият цвят на покритите с мъх тикли придаваше приятен вид. До къщата имаше извисени два бора, които пееха неповторима песен под напора на вятъра. Бучу ми казваше, че това е песента на балкана, и когато си отидел от този свят, тази песен щяла най-много да му липсва.

Вътре имаше три стаи, едната от които беше кухня. Банята и тоалетната - алето, беше прикрепено до къщата. Малко зад къщата имаше бунар, направен също от камъни. На всеки трети камък единият беше наддаден малко навън, за да служи за стълба.
Много често ходих в тази къща, нещо ме превличаше, все едно говореше с мен. Не искаше да я оставям сами, умоляваше ме да я стопанисам.

- Буба**, аз искам да се преместя и да живея в бучувата къща на хълма, там ще ми е по-добре. Искам малко спокойствие и самота.
- Но как така, тя е много далече - или бягаш от нас? Пък и по нея има много работа, един млад човек какво ще прави там сами? Направи все пак, както искаш.
- Няма да съм отделно, ще идвам всеки ден, защо да бягам от вас? Ремонта ще си го направя сам лека-полека.

На другата сутрин се запътих за там. Когато стигнах и влязох, слънцето отдавна вече беше огряло стаята, която служеше за спалня, и това не беше случайно. Всяка сутрин ярките лъчи те разбуждат и те подканват за работа. А залязваше откъм другата стая, предназначена за всекидневна; и винаги, когато потъваше бавно зад хоризонта на върховете, нашепваше за прекарване на приятна вечер.

„Ще започна от бунара, той е най важен”, казах си. Надникнах в него, вода имаше, но беше пълен с листа и клони. За сам човек щеше да е трудно да го изчисти.
- Доста си подранил, сине, решил си твърдо, значи. Тази работа не е лесна, ще имаш ли нужда от помощ? – появи се отдолу по пътеката след има-няма двайсетина минути баща ми.
- Ще започна от бунара, защото ми е нужна вода, ако искаш, помогни ми само за него.
- Да, разбира се, сам не можеш, доста е дълбок. Чистил съм го на младини, но майка ти не искаше да живее тук без комшии, затова се преместихме в голямата къща. Там за нас е по-добре.
- Ела да изпразним водата му – рече. И отхлупи един камък, под който имаше вода. - Тази вода идва от бунара, минава през кухнята, а след това отива в алето. Така хем няма загуба на вода, хем е лесно да се поддържа чисто. А това тук служи за клапан, когато ти е нужна вода за градината, повдигаш този камък и готово.

Запретнах ръкави и се спуснах в бунара. Чистех старателно всичката тиня и листа, които се бяха натрупвали по стената му, а баща ми разказваше от кого и как е бил построен този бунар и къщата.

- На моя баща баща му някога е бил доста заможен човек, занимавал се е с търговия. Купувал е животни, стока от Анадола, и я продавал тук, по нашите земи. От баща ми съм слушал и за копринения път; за пътя на коприната, пренасяна от векове от далечен Китай, през Средна Азия до Европа. Веднъж, преди един Курбан Байрам, когато отивал да докара кочове за курбана, срещнал едно красиво момиче по пътя си. Поискал я за жена, но не му я дали, не я давали на чужди. Поставили му условие: „Ако имаш толкова и толкова жълтици, тогава ще ти я дадем”. Заслужавало си момичето, било доста хубаво - поне така обяснявал бучу – и той не пожалил сили да събере исканото. Но когато събрал жълтиците и отишъл да я търси, тя вече била омъжена за друг. Тогава той се върнал тук и с част от парите направил тази къща, а останалите ги заровил някъде. Казал на всички, че който ги намери, да му са халал, защото само умен човек можел да ги намери. Търси ги, дето се казва, цяло село – довърши тази история баща ми - но никой не ги намери.

Докато татко разказваше тази, а после и други случки – аз така, между разказите, стигнах до дъното. Взе да ме подканва, че е готово вече и трябва да излизам. Но аз не бързах, не исках нищо мръсно да остане в бунара, събирах всички боклучета, клонки, листа и пр. старателно. В една от последните шепи тиня изведнъж в ръцете ми нещо проблесна - не беше нито клонче, нито камъче. И после още едно, още едно... Взех намереното и тръгнах да излизам вече от кладенеца. Като ги огледах по-добре горе видях, че бяха няколко жълтици. Реших да ги дам на баща ми, но той ми отказа.
- Това са твой късмет, сине, и отплата за извършената работа. Вземи ги, тук има много масраф, ако искаш наистина да постегнеш къщата. Хайде, аз ще тръгвам. И не забравяй за сватбата, иди да помагаш.

За споменатата сватба се готвеше кажи-речи цяло село, щяха да взимат момиче от съседното село. Момчето беше заможно, канише цяло село и от съседните села, затова имаше много калесари***. Чуваше се, че ще има и борба, гюреш****. Гюрешът се извършваше под звуците на тъпани и зурли, и се състоеше от малък баш, орта баш и баш*****. Имаше три коча и всеки един се стремеше да ги вземе.

Аз бях ходил вече като калесар в съседното село, с още двама добре нагласени младежи. На гърдите си имахме всеки по една китка, да изглеждаме празнично, да личи, че сме калесари. Почуках тогава на една доста спретната къща, боядисана в бяло. Откъм двора й се чу лай на куче, помислих, че няма никой в къщи. Но вратата се отвори и на прага й застана едно високо момиче. Очите ми се впиха в нейните, преливащо бистри и зелени. Дотогава не бях поглеждал така никое момиче... Беше толкова близко до мен, че почувствах дъха й. Тя се сепна леко, но не се уплаши. После сведе глава и видя китката ми.
- Каним ви на сватба в нашето село, ще има и борба - изрекох едвам, все едно, че някой ме беше хванал за гърлото.
- Добре, ще дойдем, да са живи и здрави младоженците - промълви тя с лек, монотонен глас, като продължаваше да гледа в китката ми.
- Хареса ли ти? - взех китката и е протегнах към нея.
Тя я взе, поднесе я да я помирише и ме погледна пак с двете си прекрасни „езера”, в които вече бях почнал да се давя.
- Да, много е хубава – каза ми и се усмихна.
- Как се казваш ?– събрах кураж да я попитам, макар и доста плахо. Молех се за отговора.
- Вайде.

Девойката помириса още един път китката, усмихна се пак, обърна се и тръгна обратно за в къщи но не затвори вратата. Продължих да я гледам като омагьосан, докато черната й коса, игриво падаща над крехките рамене, докато не се скри зад падащите клони на дръвчетата.

Китката я беше правила майка ми: бяла роза, няколко момини сълзи, седефче, червен карамфил, беймигижик****** с листата му. Свежият, невероятен мирис на това приготвено за сватба букетче така отиваше на Вайдето.

Баща ми си беше заминал вече, а аз държах тези жълтици и мислих какво да ги правя. Реших да ги оставя на мястото си, където бяха. „Там им е мястото, нека ги има за черни дни” - казах си и се запътих за в къщи.

- Ано*******, би ли ми направила още една китка, ама да е много хубава, и да мирише. И се изчервих - за пръв път исках подобно нещо от нея.
- За кого ще е, за да знам какво цвете да сложа? - Почака отговор, но не получи. – Добре, разбрах, за специален човек ще да е.

Откъсна два карамфила, единият бял, другият червен, сложи и няколко пера от беймигижик, завърза ги с червен конец и ми подаде китката.
- Вземи, на която я дадеш, тя ще знае какво означава това. А аз искам да знам коя е тя, имам това право, нали? - И ми се усмихна.
- Но аз не знам какво означава това - казах озадачен.
- Червеният карамфил си ти, силно влюбен, а белият карамфил е тя, чиста и пъстра; и в света освен вас други няма.

Това ме направи щастлив, че е възможно хората да си говорят чрез цветята. Биваше си ги мурафетите на майка ми.

Взех китката и се запътих за сватбата. Търсих навсякъде Вайдето, но накъдето и да погледнех, я нямаше. Стана ми ясно, че не е дошла. Реших да отида аз до дома й. Сякаш вятър ме носеше по пътя натам, не разбрах как се оказах пред вратата - но като стигнах, не знаех какво да направя и зачаках. След малко по улицата се чуха стъпки. Вайдето и баща й се прибираха от нивата. Като ме видя, тя се усмихна и се приближи. Аз също се усмихнах и й подадох китката.
- Това е за теб, как си, защо не дойде на сватбата, търсих те навсякъде.
- Не идвай повече. Това което си мислиш, няма да стане. Взе китката и забърза да влезе в къщи.
- Ще идвам всяка вечер, да знаеш...

Като се прибра, се чу високият глас на баща й, който ме удари като с камшик.
- Кой е този, какво търси тук? Ако го видя още един път тук, ще го пребия.
Не исках да слушам повече и се запътих за в къщи. Но в ушите ми звучаха не толкова неговите, колкото нейните думи: ,,Не идвай повече, това което си мислиш, няма да стане.”

На другата сутрин исках да ремонтирам оджака, който се беше наклонил леко. Качих се на покрива и започнах да свалям камък по камък, щях да ги редя наново. Към долният край излязоха пак няколко жълтици и това ме развесели. Накара ме да си мисля за моят бучу, колко е бил предвидлив. Сложих си ги на мястото и наредих обратно камъните. Така се получи и с оградата, и с всичко останало, което ремонтирах.

Взех да се питам къде са парите на бучу ми, бях ли толкова умен, за да ги намеря? Това мислих щяла нощ, какво е мислил, когато ги е крил. Трябва да има знак, нишан, който ще е за постоянно, но какъв е той? Да това ще да е бунарът, той е нишанът, но парите не са в него, само няколко жълтици е оставил там. Къде ще да са, къде? На сутринта станах преди да изгрее слънцето, застанах до бунара и зачаках да се появят първите лъчи. И когато ме огряха, сянката на главата ми показваше къде е мястото. Бях сигурен, че съм прочел загадката - водата и слънцето бяха за постоянно тук.

Малко по-късно пристигна баща ми. Като видя, че съм направил всичката тази работа, се засмя под мустак.
- Станал си богат като гледам. - И продължи да се смее.
- Не, оставих си ги на мястото им, може да дойде ден да потрябват.
- И аз направих така преди време, идват всякакви моменти в живота. – Почувствах, че е доволен от мене.
- Намерих жълтиците на бучу, знам къде са, на много хубаво място ги е сложил.
- Къде ги е сложил? Очите му заблестяха от задоволство. Дали сметна, че съм се проявил като достатъчно зрял...
- Ако си умен, и ти ще ги намериш.
Сега беше мой ред да се засмея.
- Златото за мен си ти и това ми стига – продължи той. - На който му трябва злато, да търси. Утре какво ще правиш?
- Ще съдя цветя в градината, ще я направя рай, искам да има от всички цветя.
- Като каза цветя, та се сетих - майка ти иска да говори с теб за някакви цветя.

- Да тръгваме тогава, сигурно ще ми даде акъл, тя знае доста за тях. И се запътихме за в къщи. Но като видях майка ми разбрах, че нещо не е наред.
- Как може да направиш това, цяло село говори за теб... Береш им от цветята, какво ги правиш, на кого ги даваш толкова цветя? Коя е тази принцеса, ме питат хората. Не знам, им казвам, но не ми вярват. Обрал си на цяло село цветята.
- На теб не ти е до цветята, ами да научиш коя е, но рано или късно и това ще стане - прекъсна я баща ми.
- Казват му лудият, само луд ще вземе да направи подобно нещо, а и аз нищо да не знам... Хайде, за моите цветя нищо не казвам, но защо береш цветята на цяло село...
- Стига вече, умно ни е момчето. Ще вземе най-хубавата, както аз направих навремето – опита се да я успокои баща ми.
- Ти си ме вземал... Аз те взех, аз – сепна му се майка ми.

Този разговор кой кого е взел можеше да продължи с часове и накрая пак всеки на своето държеше. Бях го слушал не веднъж.

На другият ден започнах да копая градината, чух гласа на майка ми, идваше да ми помага с няколко комшийки. След това дойдоха още няколко, след това още. Всички носеха цветя, смехът им се преплиташе с песни за любов.

Обикнах аз,
избрах цветовете за теб -
жълто, розово, червено -
не, всички са за теб, всички.

Обикнах аз,
мечтите си за теб сънувам,
летим с теб от цвят на цвят,
не, всички са с теб, всички.

Хей, обич моя,
толкова близко, но чужда,
толкова далеч, но желана,
толкова трудна, но мечтана.

До вечерта градината се превърна в рай, бе станала по-хубава дори и от мечтите ми.

- Ех, сине, дано да намериш щастието си тук, но не е лесно да накараш човек да те обича. А без обич тези цветя няма да са цветя, и животът ти - живот. В гласа й личеше задоволство, че е могла да ми помогне с нещо, но имаше и неувереност, защото не знаеше нищо за Вайдето.

Благодарих на всички за подкрепата им и получих най-хубавите пожелания за щастие и късмет.
Откъснах най-хубавата роза, очистих я от бодлите и се запътих за любовта, като бях решил да й предложа този път да дойде със мен.
Застанах пред вратата на бялата къща, почуках така, че да се чуе от всички; вече нямаше какво да крия, бях готов на всичко.

Вратата се отвори, на прага застана бащата на Вайдето. По лицето му се четеше, че е станало нещо лошо.
- Ела, трябва да ти кажа нещо, така не може да продължава, трябва да знаеш...
Влезнахме в двора на къщата, покани ме да седна на миндера, а той седна насреща ми.
- Вайдето отдавна я няма тук и тези цветя, който ги слагаш всяка вечер пред вратата, аз ги взимам. Не идвай вече, тя е болна. Докторите казват, че няма надежда да се оправи.
Повече нямаше сили да говори, това му причиняваше болка.
- Къде е тя, в коя болница? Искам да я видя, моля ви, за мен е важно...
- В диспансера, малката болница на края на града. Като питаш ще ти кажат, но е по-добре да не ходиш.

Не казах нищо, защото ако кажех, щеше да ме чуе цяло село. Затова стиснах зъби.
Болницата беше някаква сграда, боядисана в синьо, отпред имаше зеленина. Нямаше много болни, изглежда това беше последната спирка.
Влязох вътре със страх, но не от друго, а от отговорите, които можех да чуя. Затова реших да не питам нищо, само попитах къде е тя.

Когато я видях, не повярвах на гледката, от нея не бе останало почти нищо, само очите й. Очи, които задаваха много въпроси.
Приближих се до нея, опита се да ми се усмихне, но лицето й изразяваше нещо друго. Като на човек, който се сбогува с ближните си завинаги.
Наведох се, взех я в ръцете си, а тя ме обгърна с нежните си длани. Така подехме по пътя към къщи. Предупрежденията да не ходим надалече, които бях получих, нямаха никакво значение. Исках колкото се може по-скоро да се махнем оттук.

Като стигнахме, на вратата ни чакаше свод от червени и бели рози, след това идваше ред на останалите цветя, които се състезаваха сякаш по прелест и ухания.
- Къде сме? - попита ме тя с усилие.
- В рая сме, в дома ни, при мен. Не се тревожи.

Така се занизаха дни, за които си бях мечтал. От ден на ден здравето й се подобряваше, бузите й поруменяваха, изтънелите й пръстчета ставаха по-силни, плахите й в началото стъпки - много по-уверени.
- Знаеш ли, вратата на рая останала отворена и цветята били доста любопитни, надникнали да видят какво има на земята – казах й веднъж. - Но вратата се затворила и така те останали тук, при нас. И сега ни радват и лекуват.
- Не знам за цветята, но знам за обичта, че е от рая. А при теб тя е толкова силна и голяма, че наистина може да върне живота.

--------------------------------------------------------------------
* дядо
** татко, обръщение
*** хора, които канят за сватба
**** вид свободна борба, пехливанлък
***** възрастови категории - „малък баш” са децата до 12 години, като зависи и от килограмите; „орта баш” - момчетата и мъжете от 12 до 30 години, без значение от това колко са тежки; а „баш” е категорията за най-добрите борци.
****** (обяснението за беймигижик)
******* мамо, обръщение
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 28, 2012, 00:09
Кметът

разказ от Ибрахим Бялев

Баща ми беше гордостта, закрилата, учителят, но и приятелят. Висок и строен човек, светъл, русоляв, но имаше поглед на ястреб – погледне ли те, замръзваш. Не беше разговорлив, но думите му тежаха на място. Имаше голям авторитет, но не чакаше по-възрастните да го поздравят, гледаше винаги той пръв да им кимне. Когато някой го помолеше за помощ, трудно отказваше; нашата къщна и семейна работа бяха все на второ място.

На двора имахме една стара круша, която всяка година ни даряваше с плодовете си. Често сядахме под нея на сянка. По клоните й имаше доста гнезда на врабчета и те постоянно вдигаха врява. Особено едно от тях, най-напереното: „Аз ще стана кмет, аз ще стана кмет…” – повтаряше сякаш то неуморно, с което дразнеше всички други живини наоколо.

Котаракът се излежаваше сладко, мързелуваше под лъчите на яркото слънце, но не можеше да свикне с постоянните изблици на врабчето. „Ха, той ще ми става кмет… Само да те барна, ще видиш какъв кмет си, пък и си толкова дребен… За кмет съм само аз.”

Ласко беше винаги вързан, беше известен с пакостите и „баритона” си, особено когато беше гладен. Няколко човека даже бяха опитали острите му зъби. Наблюдаваше всичко, но най вече котарака, който му правеше на инат. „Ха, той ще ми става кмет… Само да не ми е този синджир, ще те направя на парчета, ще ми станеш само на кмет…  Кмет мога да бъда само аз”.

Пешо, така казвахме на магарето, престъпваше от крак на крак, не му беше приятно, че е тук, искаше да е на къра, при приятелите си. Но беше и доста поостарял вече, не му се работеше. „Ха, той ще ми става кмет, сигурно иска да опита чифтето на задните ми крака. Аз докато не си дам гласа, кмет никой няма да стане. А аз никога няма да си го дам, ако ще и светът да се обърне, никога, никога няма да си дам гласа… Кмет ще съм аз… а-а-а-з,  а-а-а-ц,  а-а-а-ц-и  пфу”.

Близо до него стоеше конят ни, който беше много красив. Опашката му беше до земята, гривата му стигаше до рамената, ушите му бяха вирнати нагоре, а през тях един голям, игрив кичур се мяташе над черните му очи. „Ха, той ще ми става кмет… Толкова дребен, пък инатът му голям, и с този глас, дето го има… Кмет ще стане този, който аз избера – трябва да е висок, да може да носи товар, да няма по-бърз от него, да е красив и снажен. Като го видят, да казват: „Вай, вай, какъв е този кон, какъв е този юнак и хубавец, това не е кон, това е кон кмет…”

Майка ми, седнала под сянката на крушата, плетеше царевица на плетеници, а аз ги качвах под стряхата на къщата, да изсъхнат за зимата. Личеше й, че е нещо напрегната, сякаш очакваше някаква лоша новина. Не можех да я гледам как се измъчва.

- Какво има, какво е станало, защо си така развълнувана?

- Баща ти отиде на събрание, ще избират кандидати за кмет, не знам какво е станало и го чакам. Постоянно се оплаква, че не е за тази работа вече, иска да предаде поста на някой по-млад, но и достатъчно кадърен човек. Да е пъргав като врабче, да е ловък като котарак, да е смел като куче, да е инат като магаре, да е упорит и опитен като кон… То иначе може ли да се справи един кмет с всичката оправия така, че да има достатъчно за хората и за конете, за магаретата и за кучетата, за котките и за врабчетата.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 28, 2012, 00:21
Изворът

Разказ от Ибрахим Бялeв


Живеех в ”голямото село“, както наричахме София помежду си. Имахме си даже и ,,тристаен” апартамент на петият етаж, радвахме се на гледката от няколко съседни блокове, поолющени и посивели като върховете на Витоша. За съседите не мога да кажа нищо, защото не ги познавах. Едно „Здравей” беше достатъчно или някоя лицева гримаса, опитваща се да мине за усмивка.

Но имах и жена си, която бе всичко за мен. Всички „букви” в сърцето, че дори в битието ми, които имаха лична стойност. Тя беше някак и тази, която определяше за кое как и какво да се говори. Избрала ми беше една маска – задължително да я слагам пред чужди хора, но най-вече пред приятели. Имахме си и дъщеря, нашето съкровище, нашата малка принцеса. Единственото нещо, за което винаги си е струвало да живея. Тогава принцесата ни нямаше още пет годинки, но, надянали маските на лицемерието, учехме и нея да живее с маска. Да я носи, все едно е естественото й лице.

Имах и кола, даже две (купихме една и за жена ми), видимата част от живота ни трябваше да е перфектна. Но невидимата – като това, с което се хранихме – беше все в недостиг, там трябваше да се жертваме. И не само там – переше се само, когато се съберат достатъчно дрехи; крушките не биваше да бъдат оставяни ей така, безразборно да светят…

Наближаваше рожденият ден на дъщеря ми. Имаше повод да се покажем, правиха се планове. Колко хора ще каним, с какво ще ги нахраним – да няма одумвания след това. Но ние с жена ми бяхме учители – това, което получавахме, беше предварително изчислено, за какво може и за какво не.
- Ще кажеш едно стихотворение, ще останат с пръст в устата. Толкова малка, пък казва стихотворение – наредихме на малкото си момиченце. – Трябва да е някакво патриотично. „Да, това ще ни отива на нас, нали сме учители…”. И започнаха репетиции всяка вечер.

Една сутрин остра болка ме сряза от лявата страна на гърдите. Не беше за първи път това, и друг път се беше случвало. Знаех, че големия град няма как да ме излекува. Качвах се в такива случаи на колата и потеглях за ,,извора“ си. Само там намирах утеха, само там от болката не оставаше и помен. Но колкото повече приближавах родното място този път, толкова повече се съмнявах и натъжавах. Беше ме страх да не би да не намеря това, което бях оставил.

Човек, където и да го е отнесъл животът, не може да се отдели напълно от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, бащината дума, майчината ласка…
Когато гледах планината, ми ставаше леко, все едно, че се нося над нея като птица. Съмне ли, погледът стигаше далече, далече, чак до опрелия чело в небето Ореляк*. Надвечер виждах как слънцето от билата се обира и цялата планина ляга да си почине като уморен човек. А сетне звездите, тия пусти пирински звезди! Никъде, никъде няма такива. Сипнали се по небето като жълтици и блестят ли, блестят. Когато пък има пълнолуние, то е небивала чудесия. Цялата планина е като полята със сребро и сякаш чуваш как ти говори: ,,Не си отивай оттук, по-хубаво от мен няма да намериш”.
„Прости ми, земльо, че те оставих, прости ми…” – прокраднаха се издайнически няколко сълзи. Но не от болката, а от вината, която изпитвах.

Вратата на бащиния дом беше залостена. Не заради крадци, а заради животните, които влизаха без покана. Отворих я и зачаках мама да се зададе отнякъде. По едно време тя се показа, задянала сноп съчки. Като ме видя, ги остави на земята; опита се да се изправи, но не можа веднага. Дали от товара, който носеше, или от старостта – трудно й беше. Но не беше изгубила гордостта си. Приближи се към мен, протегна ми ръка да я целуна, придърпа ме после към себе си. Прегърна ме и ме притисна с все сила…

- Добре си ми дошъл, сине, защо си сами, да не е станало нещо? Малката какво прави, да беше взел и нея… Гладен ли си, хей сега ще направя нещо да те нагостя.
- Всички сме добре, а пък тя утре ще навърши пет годинки. Ти как си, защо носиш този товар? На тия години защо не се пазиш малко?
- Важното е не на колко си, а на колко се чувстваш – каза мама и леко се засмя. – Хайде ела, влизай. Ще се връщаш ли? Снахата знае ли, че си тук?
- Никой не знае, дойдох да те питам нещо. Ще празнуваме рождения ден на малката….
- Аз не мога да дойда, знаеш, снахата… Пък и с тази черна шамия, дето съм я надянала, откакто баща ти почина, и която няма да сваля… Не, не искам да ви излагам, там сте все големи, важни хора…
- Аз мисля ние да дойдем тук, с теб да го празнуваме. Какво ще кажеш, ще сме доста хора, да не те притесним с нещо?
- А-а, на драго сърце, та тя е моя внучка, как така… Сега цяла нощ няма да мигна, с отворени очи ще дочакам утрото. Но снахата какво ще каже, дали ще се съгласи?
- Ти там не му мисли, аз ще се оправя – отговорих. Но не знаех всъщност как точно да го постигна.

Приседнах до печката и зачаках да ме нагости. Знаех, че без да съм ял, няма да ме пусне да тръгна. Вгледах се в лицето й – времето беше рисувало безпощадно по него, всяка бръчка означаваше нещо. Питах се кои бяха причинени от мен – повечето или всичките…
Взе брашно и го замеси, сложи картофи да се варят, надроби на ситно праз, счупи и няколко яйца. Почна да точи тънки и фини кори, които препече на печката. Нареди върху всяка кора от праза, настърга от картофите, сложи от яйцата. Скоро баницата беше вече във фурната и миризмата й изпълни стаята.

На вратата се почука, майка ми излезе да види кой е. Беше комшийката.
- Видях колата пред къщата, имаш гости га че ли, кой е дошъл? Изпекох хляб, та ти донесох малко, може да е гладен. Пък и днес те нямаше, къде ходи?
- Синът е това, няма да стои, ще се връща. Почакай малко, направих му баница с праз и картофи. Много я обича, но там в града няма как да си правят. Ще ти дам един клин, не се връщай празна.

Жената влезе, поздравихме се и приседна на един стол. Погледна ме така, сякаш припознаваше в мене собствен син.
- Колко е хубаво, че си дошъл. И аз имам двама сина, но не се сещат да дойдат. Колко ни остава на нас с майка ти – всички наши набори се загубиха вече, идва и нашият ред. Събирахме тия дни билки и гъби, дадохме ги на билкаря. Взехме си кефенк** и всичко останало за погребение. Не искаме да сме в тежест на децата, че и те я дойдат, я не. А това ни очаква, било днес, било утре…
- Хайде, хайде, стига си говорила такива неща – отвърна й майка ми. – Това е работа на Аллах, той ако е казал, ще стане. Вземи баницата и върви да почиваш, че става късно.

След като изпрати комшийката, мама седна до мен и ми поднесе прекрасната баница със студено кисело мляко.
- Не й се връзвай на приказките, тя си е такава, много говори. Хайде яж, докато е топла. Снахата готви ли ти, трудно ще й е, защото и тя работи.
- Утре ще дойдем към обед десетина човека. Кажи какво ще ти трябва, за да донеса.
- Ти ме познаваш добре, защо ме питаш?
Това означаваше, че каквото и да донеса, няма да го приеме.

Беше станало късно, трябваше да тръгвам. Сбогувах се и потеглих с мрачно настроение. Как кажа на жена си, че имам план за рождения ден, който не бяхме обсъдили преди това? Реших да не й казвам, да бъде изненада и за нея.
Обадих се на директора на училището, в което работехме, на другия ден да дойдат по-рано. Същото казах и на останалите поканени колеги.

На сутринта се опитах да бъда по-любезен, но исках този път петелът да пее в нашия дом.
- Хайде мила, ставайте вече, че днес ни очакват трудни моменти.
- Има време до вечерта, ще се справя даже и без теб. А сега ми се разкарай.
- Обадих се на всички да дойдат на обяд, ще го празнуваме на друго място, затова ставай и се приготви, че няма време.
- Как така, и то без да ме питаш? Ха-ха, не ме разсмивай… Моля ти се, разкарай се вече.
- Ти си знаеш, но ако бях на твое място, щях да стана. Или попитай директора ни, ха-ха.
Както и предполагах, тя взе телефона и се обади. Но преди да проговори, си сложи маската и си смени гласа. Тонът стана мек и монотонен.
- Господин директор, добро утро… Мерси, станахте ли вече? Мерси, да, само исках да ви напомня за… Да, да, ще тръгнем от нас; да, и за мен е изненада… Да, доскоро виждане. Затвори телефона и си свали маската.
- Ти си луд, да, да, луд, това е истината… И другата истина е, че си най-голямата ми грешка в живота. Къде ще ни караш с тези малки деца, защо не ме питаш първо, защо? Омръзна ми вече да ти повтарям, че ти не си способен…
Но вече беше твърде късно. „Петел съм аз, петел, ха…”, настроението ми се подобри. Кокошката нещо кудкудякаше, но това не беше от значение.

Гостите започнаха да идват един по един, всичките любезни и добре облечени, довели бяха и децата си. Събрахме се пред входа, чакахме директора, той както винаги закъсняваше. Като пристигна, попита важно:
- В кой ресторант ще ходим?
- Ще ходим на ,,Извора“, не го знаете, затова карайте след мен. И който няма бензин, да си вземе, че пътят дотам е два часа.

Качихме се по колите и потеглихме. Не знаех какво ни очаква там, но знаех, че майка ми ще се справи. Тя беше истински извор, утоляваше жаждата и мъката на всеки.
Когато започнахме да се катерим по баира за нашето село, на жена ми й падна „пердето”, изпадна в истерия. Правеше всичко възможно да спре колата, искаше да скочи от нея, но беше късно… Маската й щеше да падне, и то един път завинаги.
Като пристигнахме, пред къщата ни чакаха около десетина жени. Само толкова бяха останали в цялото село. Всички те почти в един глас повтаряха „Добре дошли!”, а гостите гледаха смутено като в небрано лозе.

Слязох от колата пръв, целунах ръката на майка ми и след това на всички останали жени, които грейнали ми подаваха ръцете си. Това целуване на ръце беше свидетелството, че са по-големи от нас, а и че ги има все още… Но този ритуал беше доста труден за преглъщане за жена ми и за директора.

Когато влязохме в двора, ни очакваше небивала трапеза, пълна с лакомства. Баници, печена тиква, боб в гърне, печени пилета, пълнени с ориз, салати, отлежала гроздова ракия и вино, курабийки за децата, какво ли не…

Не я бях виждал майка си по-щастлива. Беше взела дъщеря ми в ръцете си и й говореше толкова нежно и топло, с думи, които и да се опишат, не всеки може така да ги изрече. Насядахме после покрай масата, а мама седна до мен.
- Да сте ми живи и здрави! Колко хубаво направихте, че дойдохте… Не мога да повярвам на очите си, снаха ми и тя е дошла на гости, внучката ми и тя. И побърза да дари детето с топли целувки и ласки.
Гостите започнаха да раздават подаръци на рожденичката, която сияеше от радост. Постоянно благодареше и им целуваше ръцете.

В един момент жена ми привика детето и се обърна към гостите:
- Подготвили сме за вас още една изненада, подарък от любимата ни дъщеря.
Малката вдигна високо лице, разпери леко малките си ръчички и с все сила започна да рецитира, като да беше правила това, от както се бе родила.

РОДИНАТА МИ

Аз също обичам България,
нека да бъде и пребъде.
България това съм аз и ти,
това е сънят и мечтите ми.

Позволете ми да я обичам,
да я сънувам, да я мечтая.
Не ме слагайте на сянка,
не мога да я виждам цяла.

България е ярка, светла,
има лъчи, изгрев и залез.
Аз съм изгревът, а ти лъчите,
нека да бъде и пребъде.

- Много хубаво, още на тези години я учите на родолюбие. Браво, от сега мога да кажа, че ще стане голям човек… – Разтопи се директорът.

- Да когато няма род няма родина няма нищо. Казах с гордост и то така че да чуят всички.

Но дали бяхме свалили наистина маските или бяхме ги забравили само за малко, заради мъдростта на една майка и всичката й любов?
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 28, 2012, 00:37
ЕДИН МИГ

Разказ от Ибрахим Бялев

- Моля ти се, докторе, този път излъжи, толкова ли е трудно да излъжеш, никой не иска истината…

Беше пролет, когато се ражда живот, когато не те свърта на едно място. Особено ако си имаш любима, за която да мислиш ден и нощ, на която да искаш да кажеш толкова много…

Този ден пак щях да се виждам с нея в парка, където имаше място за всички влюбени. Точно те ми даваха смелост да говоря за велики неща, да имам увереност и надежда.

Трябваше да тръгвам, никога не бях закъснявал. „Този път трябва да й покажа, че я ценя”, казах си. Огледах се за последен път в огледалото, но не виждах себе си, а нея. Усмихната, очарователна, но и малко унила. Винаги ми показваше, че съм умен, вежливостта й беше неизменна. Обичаше да ме слуша. ,,А, така ли?”, казваше в края на тирадите ми. ,,Да, да, така”, уверявах я аз.

Позвъних й и й казах, че тръгвам. Не след дълго я чаках с букет цветя на уговореното място пред входа на парка. Погледът ми беше вперен в отсрещната страна на улицата, откъдето трябваше да дойде. Започна да вали, капките дъжд се стичаха по лицето ми, сякаш ми пробваха нервите, докога ще издържа да стоя на открито. Но аз стоях, неподвижен като статуите, стърчащи невъзмутимо наоколо в парка, и чаках да видя едно-единствено лице. Което първо щеше да се усмихне, а после като че да съжали, и след това да ме възнагради с нежна, влажна целувка. Точно това си мечтаех, виждах го с подробности.

Тя се зададе доста забързана – дали заради дъжда или защото искаше по-скоро да стигне до мен – не знаех и никога нямаше да науча. Чадърът в ръцете й, наклонен срещу моментния порив на дъжда, ограничаваше полето на видимост. Като ме забеляза, вдигна ръка за поздрав и, без да се огледа, тръгна припряно да пресича. Чу се силен шум от спирачки, но мокрият път не позволи на колата да спре на място, инерцията я отнесе напред още няколко фатални метра. Звукът от свистенето на гумите накара хората да се обърнат към мястото, където… лежеше неподвижно моята любов. Всичко стана толкова бързо, че не можех изобщо да реагирам, не вярвах на очите си… Чаках да стане и да тръгне към мен с онази усмивка, която постоянно ме пленяваше.

Шофьорът слезе от колата и като видя какво е станало, се хвана за главата. Почна да крещи:
- Ти сляпа ли си бе, как можа да не ме видиш? Какво ще стане с мен сега, имам две деца… Видяхте ли какво направи тая, видяхте ли?

Затичах се с всички сили, вдигнах я от земята…
- Кажи нещо, моля те, не ме оставяй, не си отивай… Виж, аз съм тук, при теб, винаги ще бъда…

Линейката дойде учудващо бързо. Взеха я от мен, сложиха я в колата, качих се и аз. Сложиха й маска, правеха всичко, което трябваше, но тя не се усмихваше, лицето й беше каменно. Воят на линейката се разнасяше наоколо, предупреждаваше всички да бъдат по-внимателни, но те не чуваха, бързаха за някъде. Стигнахме в болницата, взеха я в операционното отделение, а аз вцепенен зачаках пред вратата. Почнаха да идват близки и приятели, питаха се тревожно какво ще стане, суетяха се. След известно време вратата се отвори и докторът тръгна към нас. На лицето му беше изписано това, което щеше да каже. Потърси ме с поглед между насъбралите се. Като ме забеляза се приближи, но аз го изпреварих. Помолих го да не казва истината, да излъже поне този път…

Всички в стаята плачеха безмълвно, слушайки разказа ми. Раната беше толкова прясна, преди час се бяхме върнали от погребението. Телефонът иззвъня – характерният, повтарящ се звук се чу няколко пъти, но никой не искаше да вдигне слушалката. След последното позвъняване се чу нейният глас:
- В момента няма никой в къщи, позвънете по-късно. Обичам ви.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 28, 2012, 00:48
Мъдростта за обичта

разказ от Ибрахим Бялев

Майка ми беше красива жена. Висока, стройна, а на лицето и сякаш винаги грееше усмивка. Така тя печелеше много и заради това нещо, хората се отнасяха с нея винаги положително и с уважение.
Винаги изслушваше отсрещния с голямо търпение, дори той да беше дете. Опитваше се да им помогне, но дори и да не успяваше, винаги ги даряваше с една усмивка, която на хората им стигаше повече от помощта.
Къщата в която живеехме, имаше една стая. Тя беше много ценна за майка ми и единствената, която беше с ключ. Когато тя имаше свободно време, все беше в нея, а когато изчезнеше от хоризонта, знаехме, че е там. Понякога стоеше до зори в нея. Там имаше стан, от който се чуваха силни звуци и от време на време прекрасният глас на майка ми. В стаята се тъчеха черги, цедилки, пищюмали, покривки, килими, китеници. Плетяха се чорапи, елеци и терлици. Везеха се покривки и карета, с две думи там се правеше „прекя”-чеиз, както за сестра ми, така и за мен. Майка ми обичаше да е там с нея и да я учи как се съчетават цветовете, което беше доста трудно и голям проблем. Трябваше сами да определят дали червено до синьо си подхожда или бордо до жълто…..Така продължаваха дългите зимни нощи, изпълнени със смях, песни и много обич. Аз отговарях за печката и трябваше да цепя дърва и да я поддържам, че те от захласването си забравяха да слагат дърва и тя загасваше. Тогава за всичко погрешно, бях виновен аз. Аз също се застоявах в тази стая. Може би, за да не съм сам или заради топлината не зная, но често заспивах в нея придружен от звуците на тази бъркотия около мен. Един път сестра ми попита майка ми:
- Ти си толкова хубава, но защо си криеш лицето от хората, защо се забулваш?
Майка ми спря да тъче. Въпросът беше доста сериозен.
- Аз не го крия от никого, а го пазя за баща ти! Моето лице само той го заслужава, както и сърцето ми. Когато обикнеш и ти някого ще го разбереш, сега ще ти е трудно.
- И аз обичам Али! - настъпи мълчание. Майка ми се изненада и се опита да погледне настрани, за да се престори, че не е чула, но вече беше късно. Засмя се, но приличаше повече на плач, ама запази самообладание.
- А така ли, много хубаво, но кой е този Али? Този с гърбицата ли, защото друг не познавам?
- Да този, но тя не е голяма и не му пречи, пък и не я е искал. Той така се е родил, тя го прави по-различен от другите, по-хубав, очите му са големи, сърцето също. Когато ме види, винаги ми се усмихва и ме поздравява…казва ми хубави неща.
Майка ми я слушаше без да я прекъсва, а тя говореше в захлас за него. Никога не бях чувал по-хубави думи за човек и то гърбав!
- А ти обичаш ли някого сине? Не ни казваш нищо! - питаше ме, за да избяга от отговора на сестра ми, който трябваше да и даде и то без да знае мнението на баща ми.
- Да, аз обичам Фатма! Знаеш я, на кмета дъщерята. Този път усмивката и обзе цялото лице, защото момичето беше много хубаво.
- А така ли, много хубаво? Но защо нея? - искаше да продължи разговора с мен и да забрави поне за момент какво е говорела със сестра ми.
- Ами защото си имат всичко - кола, къща ...продължавах да изреждам всичко, защото ги знаех наизуст. Майка ми ме слушаше без да ме прекъсне, но лицето взе да и става все по-сериозно и мрачно. По лицето и се зарониха едри сълзи, които не можеше да скрие от нас.
- Деца мои, вие за мен сте всичко - денят и нощта, усмивката и сълзите ми дори. Вече сте пораснали, готови за обич, да взимате и да давате. Но обичта е нещо, на която все трябва да и даваш. Тя е без граници, висока над всичко, виждана само с твоите очи, чувствана с твоето сърце. Имането не прави обич.
Обичта е истинска, когато обикнеш дори и гърбицата, гладът и мизерията, която животът ни поднася!
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on June 29, 2012, 02:18
СРЕЩА

разказ от Ибрахим Бялев

В душата ми един свещ гори и никога не огасва придружен с един глас.

- Ела , каквото и да си направил ела, кадето и да си ела, за тебе аз горя ела.

И това всеки ден и нощ, особено когато съм сам, тази самота ще ме довърши, гледам да съм на светло и да съм между тълпата но и тогава пак съм сам, а когато видя някого да прелича на нея, тогава от срам потъвам в земята, вината и тя ме преследва като сянка, винаги до мен като петно което колкото и да го чистиш той все си е черно.
Пишех и стихове и то с галени думи, за обич, за вечност, за вярност, но след като ги четях или плачех или ме беше срам от тях,
Пеех и песни на глас, дори и хоро играех но пак сам, само да не беше този срам, който ми правеше живота ад.

Знаех много добре че розите не можех да ги държа в лед защото ще го стопят със своят мирис и цвят, затова набрах най хубавите и свежите.
Беше дошло времето да се спася от този ад, от тази сянка която влизаше с мен дори и в леглото.

Наближавах чешмата с петте чучура. Там спрях, за да си напълня прясна вода и да набера кураж за неизвестното от моето завръщане.
Не знаех какво ме очакваше, какво ще видя и какви чувства ще изпитам. Водата бликаше и от петте чучура и си беше също толкова студена и вкусна, както преди двадесет години. Измих си лицето и поседнах под дебелата сянка на зелените буци и спомените ми изплуваха един след друг. Зад хълма се чуваше гласът на кавал придружен със звън на чанове.
Беше някакъв овчар и ако съдехме по гласовете им, те се приближаваха все по-близо към мен. Мелодията, която излизаше от кавала му, ми беше доста позната. Това беше тъжна песен, предимно се пееше с долно ,,до”, бях я пял стотици пъти. Та нали бях все известен с гласът си, пеех по всички сватби и седенки. Овчарят наближи почти на няколко метра от мен, тогава и аз се провикнах колкото ми глас държеше.

Мори вземи ме, бело Найле, вземи ме.
Че имам мерак, Найле за тебе.
Че имам мерак, Найле за тебе.

Тогава овчарят се обърна рязко към мен и видях, че по лицето му имаше следи от сълзи, а косата му нямаше нито един черен косъм, веждите и леката брада, която имаше, също бяха прошарени. Втренчи се силно в мен, сякаш се опитваше да ме припознае за някой близък, приближи се
по- близо до мен, а лицето му ставаше все по- сериозно, а малките му очи тъмни и свирепи.

- Ти а, това си ти и то все още жив, познах те по гласа ти, но как е възможно след толкова проклятия да си жив!

Аз също се загледах по- добре в него и го познах по очите.Това беше първият ми приятел, с който споделях всичко, както добро, така и зло.

- Все още не си забравил нали, след толкова време, дори си ме проклинал… а аз не съм виновен за нищо и ти много добре го знаеш това.

- През цялото време си ме лъгал, а аз съм ти вярвал на всяка твоя дума. Ти си проклятие в живота ми и по- голям подлец от теб не съм виждал. През цялото това време съм очаквал този момент, за да те убия, но сега си казвам, да ти дойде от Аллах. Нека той да те съди, за всичко което си сторил!

- Лесно се говори от там, за една малка грешка не знаеш какво съм преживял, прокудихте ме в пъкала. Но, не знаете хората как живеят там, имат пълна свобода. Всеки е с когото си иска и прави това, което ще го накара да се почувства щастлив.

- Ти не трябваше да се връщаш от пъкала, а да си на дъното му, от теб по- голям дявол не съм срещал, мястото ти е там!
- Нали няма да ме съдиш, нека това направи всевишният! Той си знае работата, пък и теб какво те интересува за моите грешки. Ти си виж твоите, сигурен съм, че и ти не си „китка за мирисане.”

- Така ли мислиш, тогава не си ме познавал достатъчно, но ти освен себе си, друг никой нито виждаше, нито чуваше. Мислеше си, че светът се върти около теб, но гледам, че не си се променил особено. Напразно си бил в пъкала. Защо се връщаш, като няма какво да те свързва тук, и след всичко това което стори?

- Беше грешка и то само за един миг. Знаех всичко… какво изпитваше към нея , но как да постъпя, като тя започна първа.

- Как стана, искам да зная всичко, но този път истината и ако ме излъжеш, кълна се, ще те убия!

- Добре, ще ти разкажа всичко. Знаеш, че ти идваше при мен да и пиша писма от твое име, но аз не и пишех от твое, а от мое име. Ти и ги носеше почти всяка вечер, след това докарваше отговорите, а аз ти ги четях все едно са писани до теб. Така продължи до този миг ,,грешката”. Ти не подозираше нищо, просто беше влюбен до уши. В течение на времето, Найле взе да ми харесва, все повече и повече, но не можех да ти го кажа, заради това, че беше мой приятел. Първа тя поиска среща, не че аз не исках, но заради теб, беше ми приятел. След това какво щях да ти казвам, но тя настояваше и аз приех без да имам някакви лоши намерения. Отидох на уговореното място и зачаках да дойде, взех да си мисля, че няма да дойде, времето беше доста хладно и дъждовито, но тя не след дълго се появи, доста забързана и уплашена, беше я страх да не я види някой. Снагата и беше стройна като топола, а кръста и тънък с едната ръка да го прихванеш, гърдите високо изправени, а главата ниско наведена, косата и руса изплетена на плитка, достигаше и до бедрата, а очите и сякаш взети от морето, излъчващи чистота и строгост. Когато се приближи до мен се опита да ми се усмихне, но усмивката и замръзна на лицето в очакване на моя отговор. Хванах я за ръката, а тя бяла, нежна, топла, сякаш за пръв път излиза на открито.
- Студено ли ти е. Отговорът и беше кратък, а гласът и нежен, като на лястовица.
- Не.
- Къде ще ходим?
- Където кажеш!
- Тръгнахме в неизвестна посока, но времето взе да става все по- студено. Подухваше доста силен вятър, който ни подканваше да се връщаме обратно. Попитах я, ако иска да се връщаме обратно, но отговор не ми даде, това означаваше, че иска да е с мен. Започнаха да валят едри капки дъжд. В началото не обръщахме внимание, но след като се усилиха и ние започнахме да тичаме с все сила към изоставената къща, която беше пред нас на стотина метра. Когато влезнахме вътре, все още и държах ръката, капките дъжд и се стичаха по зачервените и бузи като сълзи, бършех и ги една по една и се смеехме на глас. Капките дъжд бяха докарали при нас щастието и ние го бяхме приели с отворени сърца, които тупкаха до полуда. Усмивките за момент изчезнаха от лицата ни и отстъпиха място на мислите ни, които се бяха превърнали в едно желание. Устните и бяха леко набъбнали по сладки и от мед и сякаш ми прошепваха, че ме желаят, гледах я в очите и сякаш заплувах в океан без граници.........мигът беше дошъл, който желаехме и двамата. Това беше като песен пята в един глас от двама, но гласът стигаш чак до висините поръсен от звезди и оцветен от дъгата.

- - Сега разбирам, какво се е случило….- Става късно, къде ще отседнеш? Ако искаш ела у нас има място, но ме изчакай да издоя стадото и ще отидем у дома.

- Добре, ще те изчакам в колата, ще полегна малко в нея, че не съм мигнал от два дена, когато свършиш ела.

Така и направих полегнах в колата и веднага съм заспал, сякаш някакъв товар бях свалил от себе си. Почука се по стъклото, погледнах приятелят ми беше дошъл, кимнах му с главата да се качва. През целият път не говорихме, беше настъпила една доста страшна тишина, която се опитах да наруша.

- Какво стана с Найлето след мен? Тя как е, добре ли е, повярвай ми и за миг не съм я забравил. А за сторилото ми с нея повярвай ми не съжелявам, сега когато я видя ще и предложа да забравим за всичко и да започним всичко от начало. Зная че ме чака и копнее за мен, тя за мен е като звезда в тъмнината, поставил съм я там на високо далече от всичко земно и човешко, да свети само на мен и за мен.

- Когато отидем у дома ще ти обясня всичко подробно, сега гледай пътя, че има доста зайци.

Къщата му беше доста спретната, личеше си отдалече, че има жена в нея, всичко си беше на мястото, можеше спокойно човек да му завиди.

- Браво, като гледам много си успял, ти от малък си беше трудолюбив, постигнал си доста.

- Е, е така е, когато човек иска постига, сигурно и ти си постигнал много, мечтите ти бяха големи, хайде да влизаме.

Почука на вратата, но тя не се отвори, почука по- силно.

- Найле, тука ли си! Вратата леко се отвори и на вратата застана Найлето. Не повярвах на очите си. Времето беше спряло за нея, сърцето щеше да ми изкочи от гърдите, в главата ми нахлу силна струя кръв, въздуха не ми стигаше въпреки, че ускорих дишането.

- Но как е възможно!- едва прошепнах.

- Да буба тук съм. Разнесе звукът на лястовицата.

- Тази вечер ще имаме гости, подготви нещо за ядене и стаята за гости.
Исках да побягна със все сила, да се кача в колата и да се върна в пъкала.

- Хайде влизай, какво чакаш, заповядай!

- Влезнахме в къщата. Тя беше чиста подредена все едно не е живял никой в нея, приседнах на канапето.

- Сега е твой ред да казваш, какво е станало след това. След мен, ти знаеш всичко, хайде казвай!

- Какво да ти казвам, ти знаеш почти всичко за мигът ,,грешката,'' а аз за след това. Знаеш, че Найле остана от теб бременна и ти взе да я избягваш и постоянно лъжеше. Тя продължи да ти пише, но без отговор, защото ти не и отговаряше, а аз взех да я лъжа от твое име, докато тя ми признае, че е бременна. Закани се, че ще се самоубие, ако не я вземеш за жена. Тя не беше като теб във висините а тук на земята искаше да пусне корени за да изхрани рожбата си
Реших да кажа на баща ти, който ми обеща че ще говори с тебе, но теб повече не те видяхме. Станах сянката на Найлето, страхувах се от това което мислеше да направи. Но, тя не издържа и посегна на живота си. Един ден чух писъка на майка и. Затичах се, свалих я бързо от въжето и я закарах на болницата, но за нея беше вече късно. Успяха да спасят дъщеря ти. Казах, че е моя дъщеря и сложих името на майка и Найле, има ли по хубаво име от това, за мен няма. Вратата се отвори и се чу гласът на лястовицата.

- Правя ви кафе за отмора, как ще го пиете?
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
Post by: ibrahim65 on July 21, 2012, 07:25
САМОТА

Ох, майко мила!
Изгубих посоката, изгубих лъчът.
Самота обгръща душата ми,
сълзи капят, като порой.

Ох, майко мила!
Душата реве, крещи и се моли.
Пази я Боже, дари я с дар от теб,
дай и усмивка, както на ангел.

Ох, майко мила!
Гласът заглъхва, като в пустиня.
Светлината се сбогува завинаги,
какво ли остана, освен мрак и тъга.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 23, 2012, 23:34
КАРТИНАТА НА ЛЮБОВТА

разказ от Ибрахим Бялев

Възможно ли е да се опише любовта? Та тя е, като огънят, когато е нямаш, умираш от студ, когато я имаш, гориш като слънцето, дори да си и на високо, сам ли си, покрай теб е само мрак и пустота. Но имаш ли и сърце, тогава боли, защото чувстваш, че е нежна като снежинка, докоснеш ли я ще умре, ще те остави с болката и самотата. А душата напира с всички сили да се обедини в едно с нея, да я докосне, да я целуне, да и шепти нежни думи, да повтаря името и до безкрай.
Любовта в мен е пуснала корен, който подхранвам с мечти и сълзи, на места и дарявам и усмивки, нося я с мен навсякъде, дори и в сънищата. Те тогава стават светли, като ден, не ти се иска да се събудиш, че тогава те яха тази сиромашия, която на огънят слага огън, на мрака- мрак, на болката- болка.

За всичко което пиша ми е свидетел уличната лампа.
Както винаги е на най-високото място, за да вижда всичко и да засвидетелства това, което става покрай нея.
Този път реших да я поздравя, тъй като няма друг кой, нека да е тя, все пак ми помага, като разпръсва тъмнината по калдъръма, за да мога да видя, къде да стъпвам.

- Здравей, как си? Знаеш за мен нали, от теб нищо не избягва, тук си от години и всичко става пред очите ти.
Гласът ми отекваше в тъмнината и оставаше без отговор, сякаш тази лампа беше вкаменена, приличаше ми на нейното сърце.
- Тя какво прави, виждаш ли я? Ти си толкова близо до нея, само да искаш, би и прошепнала толкова неща…
Говори ли и ти за мен, би ли ми отговорила на чувствата ми........

Високата порта се отвори и от нея излезе възрастна жена. Беше доста подгърбена и облечена цялата в черно, като ме видя се спря, опита се да се изправи, но не успя. Загледа ме от ниско, но погледът и беше доста на високо, можеше да се види, че знае и може много, а гласът и беше доста строг и не отговаряше на годините които изглеждаше.

- Ела с мен не стой тук като „чучело”, няма кой да те чуе, особено зад тези високи и дебели стени. Хайде, хайде идвай!

Без да обеля и дума я последвах, тя също не говореше , а стъпките и бяха ситни, като на дете, но беше доста пъргава или бързаше за вкъщи, не знам, но и личеше, че беше доста ядосана. Бях чувал за тази жена, казваха и магьосницата. Можела е да прави магии и да ги разваля, говорела е дори и с дивите животни. Обзе ме страх, питах се какво правя тук, защо не се връщам обратно докато не е станало късно, но нещо ме караше да я последвам, може би надеждата, нали знаете, че тя умира последна. Живееше в горният край на селото, до сега както всеки избягвах да мина покрай тази къща, защото внушаваше страх. Когато наближихме ни посрещна лаят на куче, по гласът му личеше, че е голямо и вярно на стопанката си. Тя отвори вратата и със съвсем нежен глас му каза:
- Аз съм аз, стой мирно, но кучето, като ме видя усили лаят си, личеше, че тук не идват много посетители.
- Беше съвсем малко когато го намерих, беше със счупен крак, гледаше ме сякаш виждаше майка си, а гласът му беше непоносим, разкъсваше ми сърцето, взех го и от тогава до сега е моят спътник в живота. Приближи се до кучето, погали го така, сякаш гали най- любимото, най- нежното нещо в живота си, а той вдигнал високо опашката , я размахваше насам- натам, за да и благодари и отговори на чувствата, които изпитваше.
- Ела не се плаши, тук са идвали доста хора и всичките нещастни. Магьосницата взе да се катери по дървената стълба, а аз все още се колебаех да ли да я последвам, но имаше една сила, която ме блъскаше и любопитството ми прошепваше, „иди последвай я, сега е момента”.

Когато влезнах в стаята се учудих на синхрона на цветовете, който цареше в нея - златисто жълто, съчетано със светло кафяво, отпущат душата на човек , за да се разтовари да сподели мъките си, да изслуша един съвет.

- Като гледа човек цветовете, му се приисква да изпие и чаша кафе… хей, сега ще приготвя...

- Не, недей при това положение, как така ще приготвяте кафе....Едвам промълвих, като гледах към гърбицата.

- Не се притеснявай за нея, тя е най- малкият ми проблем, направила съм стотици кафета...Излезе от стаята и отиде да прави кафе.

- „Нима нещастните са толкова много, а аз си мислех, че съм само аз”. Това си говорех на глас, но погледът ми се спря изведнъж на една картина, която висеше на стената срещу мен. Не беше много лъскава, а съвсем непринудена.На нея беше изобразена една лодка в бурно море. В нея човекът беше сам, придружен от няколко чайки. Стаята се изпълни с миризма на кафе, тази плътна и неповторима миризма, когато я поемеш в устата почувстваш ласки и нежност, сякаш някой те докосва с кадифе.

- Седни, не стой прав. Приседнах на земята, но погледът ми не се откъсваше от тази картина, сякаш говореше за мен.

- Като толкова я гледаш, кажи ми какво виждаш в нея, това ми е подарък от едно момиче, което рисува, помогнах и да си намери душата.

- Животът е труден, дърпаш греблата в неизвестна посока, животът е самота, няма на кого да поплачеш, да благодариш дори, колкото и да протягаш ръка, винаги оставаш сам, обграден с бурни вълни. Животът е опасност, само една вълна му е достатъчна, за да стигнеш не на върхът, а на дъното. Животът е пустота, въпреки че има вода, има и самота, а самотата е болка, а болката е признак, че идва края. Но има и надежда, защото в нея няма залез, има време а времето е път, а пътят е спасение.

- Да, донякъде това е искала да каже. Но какво е това спасението, да се обединиш, уеднаквиш, обезличиш, с някой друг ли, да преминеш на неговото място, но това възможно ли е, тогава любовта, любов ли е, или сянка?

- Любовта е най- човешкото чувство, което те кара да не бъдеш това, което си, а което трябва да си, да прощаваш на грешките, да мечтаеш не за себе си, а за нея, да я търсиш дори и в мрака.

- А би ли я споделил с когото и да е, би ли я приел когато е щастлива с друг, би ли и дарил тогава на щастието и щастие.

- Не, тежестта ще е толкова голяма, че ще ме смаже, тогава нито сълзите, нито мрака ще ме утешат, тогава ще се моля за вълните.

- Чувствата ти са истински, но ако към тях прибавим времето ще ги обезличи, ще накара всеки да ги забрави, дори и теб.

- Ти защо си по- различна от другите, защо ти казват магьосница, какво можеш повече от другите.

- Аз съм магьосница, мога да изслушвам, да разбирам другите, болните и дивите животни дори, да помагам на нуждаещите се от мен. Ела утре по обяд и ще видиш. Твоята любима ще е тук. Не тя, а майка и иска да и помогна, затова бях тази вечер у тях. Толкова красива жена до сега не бях виждала, ако всевишният от мен е взел, то на нея и е дал в изобилие, но и е дал и гордост, която ще я свърши, не и позволява да е това което е, а времето не прощава на никого.

Цяла нощ не можах да мигна, мисълта ми съчиняваше от хубави, по- хубави сценарии за следващия ден. Отидох доста по- рано от обяд и зачаках да дойде, поне още един път да я видя по отблизо, да и чуя гласът, пък от там насетне да става каквото ще.

На вратата се почука и влезнаха с майка й. Походката и беше, като на сърна, но и доста уплашена. По лицето и се четеше тревога и страх, какво правя аз тук.

- Елате да минем в задния двор, там е по- добре, има дебела сянка и място за всички. Запътиха се към задния двор, който приличаше на рай, място където се бяха решили стотици съдби. Отпивайки от чашата с кафе, моята любима попита:

- Ти защо си гърбава, или така са си родила пречи ли ти?

- Това са мъките на хората, които нагърбих, всички останаха тук и се стовариха върху мен, но това не ми пречи. Когато вие си тръгнете от тук щастливи, тогава чувствам не гърбица, а крила. Ти какво ще правиш с тази красота, нямаш равна на себе си, кой е този дето не би те пожелал за жена.

- Не те, а аз трябва да ги желая, но такъв не съм срещнала до сега, и дали ще срещна искам ти да ми кажеш, има ли го някъде.

- Слушай ме сега внимателно, виждаш ли я тази алея от рози. Ще тръгнеш през нея, без да се връщаш назад, ще стигнеш до края и, ще гледаш и от двете страни, която роза ти хареса най- много я откъсни и я донеси на мен. Но без роза, не се връщай, тогава аз ще ти кажа, кой ще ти е късмета.

Така и направи. Тръгна тя през алеята от рози не бързаше, избираше да е най- хубавата, да има невероятен цвят и мирис, тази не мириса, а на тази цветът не е хубав и така стигна до края на алеята. Без роза не трябваше да се връща, затова откъсна последната, където беше почти прецъфтяла, изхабила си е мириса и цвета. Като се връщаше по лицето и се виждаше гневът, който я беше обзел, дори и погледът и беше станал свиреп и с тъга попита:

- Това ли ще е късметът ми, с това ли ще деля всичко с него ли ще лягам и ставам, на това ли.....

- Гордостта те е заслепила и лишила от всички други чувства. На теб и ангелите ти дори, не могат да ти помогнат!
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 06, 2012, 23:01
ДА ЦЕЛУНЕШ ПЕПЕРУДАТА

Разказ от Ибрахим Бялев

Сърцето ми говори, моля ви се чуите те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, ухажва ви, дори крещи ако този път не ме чуете ще ......тук гласът му заглъхва защото не може без вас, не иска да обещае неща който не би направил, след това обещава че ще ви обича каквито и да сте, винаги ще му бъдете вие короната на главата.

Би ли целунал пеперуда,.... какво би почуствал,.......... а тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те, хайде обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен.

Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, но погледът му се носеше над върховете за да стигне до мястото което за него беше свещено, смисълът на живота му, за което говорише с толкова нежност и любов че не беше възможно да не го слушаш.

- Най-високият връх в района на Тъмръш е Модър, а от него можем да видим всичко, което се простира до Рила, Пирин, Стара планина, а на юг през безбройните дипли на планината, погледът ни стига до гръцките планини.......

В районът на Тъмръш се намират едни от най-красивите смърчови гори в Родопите, в тях се срещат много сърни и елени, вълци и мечки. Тъмръш носи названието си от едноименото село, което жителите панически напускат през Балканската война 1912 г. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като хората от Тъмръш участват в потушаването в Перущица през Априлското възстание. Тъмръшлии са управлявали цялата планина до гръцката граница и са били горди и непокорни планинци. През цялото това време местата между река Въча и река Чая са се наричали “Тъмръшка република”. Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само
основите на около 300 къщи. Сега всичко това е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци, но легендите са живи подклаждани от дъбови дърва на който жеравата е доста силна, и говори за славата която е била разигравана от страна на Помаците Тъмръшлии, жарава която клее и до днес в сърцата на този славен народ, отпил от чашата на славата и свободата.

-Времето беше време за пишене на история време за изграждане на гнездо кадето ще се създадът поколения достойни за времето и готови да умрат за идеате си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай създаден от Аллах,който бяхме я загърнали с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и свирепи погледи, някаде там в душата ни за нас и само за близки и приятели. Нали знаете какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, паднала от душата едно парче. А когато ти се усмихне, то тогава изгряват няколко слънца, тогава душата ти се отпуска поимаш си дълбоко въздух, в мислите ти се появява една струя от добри мисли иска ти се да полетиш, да запееш песен не чувана до сега.
Претискаш я блиско до сърцето си за да ти почуства топлината и душата, даряваш я с една, две, хиледи целувки, иска ти се да я изедеш както казват нашенци......

Но заплаче ли, тогава люта змия хапи сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач а писък който пронизва и камък.Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го както никога до сега, за да се усмихне, за да стопли душата ти.

Ах рожбо моя за теб бих умрял, бих дал и дъхът си, усмивката си, погледа си.........
Ах рожбо моя за теб бих направил това което мога и немога, за да бъдеш и пребъдеш.

ТЪМРЪШ

Ти си искрата, мечтата,
в моят живот.
Ти си копнежът, сълзата,
в моят живот.
Ти си дъхът, лъчът,
в моят живот.
Ти си денят, ноща,
в моят живот.

Гледах го как шепти думи изречени хиледи пъти, превъплати ли се в него както името му, сълзите му капяха върху жълъдът и парче земя който носише винаги със него и бяха най ценото нещо в животът му.

- Когато умра искам да ми ги сложите в гроба да дойдат с мен в черната земя ще ги занеса там, парче земя от рая в рая, а този жълъд ще посея за да пусне корен не виждан до сега, а перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закарате нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 09, 2012, 01:46
ЛЮБОВТА

разказ от Ибрахим Бялев

Прозорецът ми беше широко отворен, бялите пердета леко се развяваха от топлият въздух който нахлуваше в стаята ми на дванадесетият етаж, която имаше изглед към пурпорно синйото море.Лежах по гръп, и чуствах как лъчите ме галяха така нежно сякаш играеха със мен, сякаш ми шептяха приказка за любов, от която чуствах небивала наслада.Исках да си представя как ще изглежда любовта в този ден, бях готов да и се одам със всичката си сила и нежност,за да може да е и тя доволна за да е винаги при мен. На вратата се почука, не бях поръчвал закуска кой може да е, за срещата ми имаше доста време, станах като си използвах всичите си сили, но и те едвам стигаха да се добера до вратата. Когато я отворих до нея стоеше прекрасно момиче което беше облечено като портиер или пощаджия, лицето му сияеше от чистота а сините и очи допълваха картината на щастието което изпитах от нея. В ръката си държеше добре оформен розов плик като ме видя ми го подаде

- Това е за вас господине. След което се усмихна, бялите и зъби бяха като бисери, леко се наведе направи крачка назад и се загуби в коридора, сякаш не бе идвала никога, гледах към плика и се чудех от кого може да е и то по това време и на това място. Влезнах в стаята и се върнах обратно в спалнята си заех предишната си поза и се опитах да продължа предишните си наслади и мисли за любовта. Но пликът ми шептеше аз съм тук отвори ме, прочети ме, помогни ми.....

- Да ти помогна ли, аз, на теб, добре но какво бих спечелил аз от това нещо. Станах взех този розов плик и го отворих от който излизаше неверотна миризма, просто те омайва, пренася те в друк свят, в светът на чуствата.

- Да аз съм любовта, тук съм за да ти кажа че си заминавам, не мога вече да понасям как ме пренебрегвате, сякаш съм едно нищо, ще замина, ще се скрия от вас, за да видя какво ще правите без мен, не ме търсете не ме викайте, няма да се върна тъй лесно, нито сълзите нито песните ви за мен ще ме трогнат вече, нека да настъпи мракът и мълчанието с който се борих ден и нощ.

Това трябваше да е някаква шега си казах, как така без любов, ха та това е лудост, по добре да умра.Но мога ли да я съдя, не, та тя до някаде си беше права, одавахме ли и неубходимото внимание и време, подхождахме ли към нея както заслужаваше, стъпките ни бяха ли сигурни а думите убидителни. А обещанията ни те бяха най зле, обещавахме и всичко дори че ще умрем за нея, а тя горката се правише че ни вярва и продължаваше да ни дарява и слотява, за нея нямаше ден и нощ, море или океян.Мислите ми взеха да прелистват лист по лист животът ми от който така се оплаквах, а ако в него извадим любовта какво ще остане, усмивка ли целувка ли или .........почуствах остра болка в сърцето сякаш се изпълваше с мрак и студ, а душата ми сякаш не беше моя, някак си чужда и далече от мен. Не не трябва да се направи нещо, но какво бих говорил с нея, но първо трябва да я намеря знаех каде е облякох се набързо и излязах на улицата. На ъгала имаше малко магазинче което беше препълнено с цветя, нямаше как човек да него забележи но за моя изненада беше пусто в него нямаше никого освен продавача който беш надхвърлил средна въздраст. Влезнах във него и поздравих, получих отговор но той беше толкова тъжен че все едно идваше не от цветар а от гробар, а по лицето му нямаше и какпа живот, но това не ме трогна трябваше да продължа да се опитам да помогна на любовта да възвърна живота.

- Ще може ли четилидесет и четири рози, нека да са бяли, не не нека да са червени, не не нека да са розови, незнам вие какви бихте ми препоръчали нали вие това работата.

- За кого ги взимате, ако ми кажите може би ви бих помогнал.

- За любовта ги взимам, ще я намеря ще я помоля да ни прости, тя винаги ние прощавала, ще я помоля да се върне, бих и позволил всеки ден да ми бие и шамари ако трябва само да се върне....Продавача се чудеше дали да плаче или да се смее на мойте думи.

- Остави на мен тогава, ще се опитам да направя чудо, но не е ли вече късно, след всичките тези рани обиди и ругатни, кой би ти повярвал, кой би ти простил.....Продавача бъбреше и протягаше ръка и избираше най хубавите и пресни щветя от който се стараеше да направи букет на който не би остоял никой.

- Заповядай вземи дано да успееш, не не пари не ми трябват, само ще те помоля да я поздравиш от мен, кажи и че я чакаме.
Взех букета и излязох от магазина, слънцето сякаш си беше изгубил блясъка всичко изглеждаше някак си сиво и студено тъжно.
Пред мен идваха няколко момичета и момчета, бяха облечени в черно дънките им едвам се крипяха на кръста, а по ушите и носът имаха по няколко обици, реших да не ги питам за любовта едва ли я познаваха. Продължиш напред като се оглеждах навсякаде, надникнах в кафето, гледката беше ужасяваща, кой пиян кой залян кой дрогиран, като ме видяха с букета цветя избухнаха в смях. Притворих вратата и продължих, питах се каде може да е любовта каде, в парка си помислих да там имаше алея на влюбените който се състезаваха за най дългата целувка. Когато стигнах на мястото имаше няколко двойки който се целуваха, ще ги питам няма как да не знаят, когато се преближих видях не целувки а едно лицимерие което отблъсква дори и мен. Продължих трябваше да не се отказвам, точно това си казвах на глас и я видях, беше висока стройна косата и беше толкова игрива, а гърдите толкова големи от далече се виждаха силно испъкнати напред сякаш те канеха заповядай ела те са твой за теб и само за теб.
- Здравейте ще мога ли нещо да ви попитам.
- Да разбира се стига да знам
- Каде е любовта, знаете ли каде е тя..
- Само не ги докосвайте че ще гръмнат доста скъпо ми струваха...

Попягнах със всички сили и тук я нямаше и тук беше пусто някакси изкуствено. Видях една пейка реших да поседна и да помисля каде е тя каде може да бъде. Към мен приближаваха двама старци, мъжът държеше здраво ръката на жена си сякаш я пазише да не падне времето беше спряло за тях, стъпките им бяха толкова бавни ситни но сигурни.Когато приближиха седнаха до мен но мъжът все още държеше ръката на жената и нямаше намерение да я остави, а тя му се бе одала на чуствата му, слухът зрението и бяха изцяло негови, гласът му беше толкова изтънчен сякаш говорише от някаква трибуна.

- Помниш ли.... тук на това място ..... беше облечена в бяло а цветята по роклята ти сякаш се състезаваха кое да е по напред, беше ми достатъчно само един миг, за да те видя направих няколко крачки напред но краката ми отказваха да продължат, а сърцето ми затуптя и ме умоляваше, моля ти се не отивай върни се, хвани я за ръката, и и кажи че я обичаш, че тя е любовта ти, от тогава та до днес, никога не ние напускала винаги ние сплотявала винаги сме я подържали жива, хубаво е че те има че си до мен любов моя, без тебе ще умра....

Бях сигорен, бях намерил любовта, а тя е във мене . А вашата каде е знаете ли.

Протегнах букета към тях.

- Вземете, това е за вас, хубаво е че ви има, че сте сред нас.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 19, 2012, 10:05
ДА ЦЕЛУНЕШ ПЕПЕРУДАТА

Разказ от Ибрахим Бялев

Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, но погледът му се носеше над върховете за да стигне до мястото което за него беше свещено, смисълът на живота му, за което говореше с толкова нежност и любов че не беше възможно да не го слушаш.

- Сърцето ми говори, моля ви се чуите те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, уха
жва ви, дори крещи ако този път не ме чуете ще ......тук гласът му заглъхва защото не може без вас, не иска да обещае неща който не би направил, след това обещава че ще ви обича каквито и да сте, винаги ще му бъдете вие короната на главата. Защото много добре знае че без вас пеперудата няма може да живее, няма да я има.

- Би ли целунал пеперуда,.... какво би почуствал,.......... а тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те, - Хайде обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен. Аз имам всичко за което си мечтаете от което имате нужда, само че цената ми е доста висока, тази цена е само за смели сърца, целунат ли ме ще ги даря с даровете си, ще ги закрилям от врагове им, ще им прославя имената им, .........

- Най-високият връх в района на Тъмръш е Модър, а от него можем да видим всичко, което се простира до Рила, Пирин, Стара планина, а на юг през безбройните дипли на планината, погледът ни стига до гръцките планини.......

Тъмръш носи названието си от едноименото село, което жителите панически напускат през Балканската война 1912 г. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като хората от Тъмръш участват в потушаването в Перущица през Априлското възстание. Тъмръшлии са управлявали цялата планина до гръцката граница и са били горди и непокорни планинци. През цялото това време местата между река Въча и река Чая са се наричали “Тъмръшка република”. Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само основите на около 300 къщи. Сега всичко това е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци, но легендите са живи подклаждани от дъбови дърва на който жеравата е доста силна, и говори за славата която е била разигравана от страна на Помаците Тъмръшлии, жарава която клее и до днес в сърцата на този славен народ, отпил от чашата на славата и свободата.

-Времето беше време за пишене на история време за изграждане на гнездо кадето ще се създадът поколения достойни за времето и готови да умрат за идеате си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай създаден от Аллах,който бяхме я загърнали с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и свирепи погледи, някаде там в душата ни за нас и само за близки и приятели. Нали знаете какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, паднала от душата едно парче. А когато ти се усмихне, то тогава изгряват няколко слънца, тогава душата ти се отпуска поимаш си дълбоко въздух, в мислите ти се появява една струя от добри мисли иска ти се да полетиш, да запееш песен не чувана до сега.
Претискаш я блиско до сърцето си за да ти почуства топлината и душата, даряваш я с една, две, хиледи целувки, иска ти се да я изедеш както казват нашенци......

Но заплаче ли, тогава люта змия хапи сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач а писък който пронизва и камък.Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го както никога до сега, за да се усмихне, за да стопли душата ти.

Ах рожбо моя за теб бих умрял, бих дал и дъхът си, усмивката си, погледа си.........
Ах рожбо моя за теб бих направил това което мога и немога, за да бъдеш и пребъдеш.

ТЪМРЪШ

Ти си искрата, мечтата,
в моят живот.
Ти си копнежът, сълзата,
в моят живот.
Ти си дъхът, лъчът,
в моят живот.
Ти си денят, ноща,
в моят живот.

Гледах го как шепти думи изречени хиледи пъти, превъплати ли се в него както името му, сълзите му капяха върху жълъдът и парче земя който носише винаги със него и бяха най ценото нещо в животът му.

- Когато умра искам да ми ги сложите в гроба да дойдат с мен в черната земя ще ги занеса там, парче земя от рая в рая, а този жълъд ще посея за да пусне корен не виждан до сега, а перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закарате нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.
Времето вече беше дошло, трябваше да закарам дядо ми в родното му място, знаеше ли се животът всичко е възможно можише да се случи всеки момент, животът и смърта вървят ръка за ръка дели ги само един косъм, тогава щеше да ми тежи на съвеста,че не съм му збъднал мечтата.
- Утре раното Аллах късмет ще отидем, нека и аз да я видя тази пеперуда, и ако е толкова хубава защо и аз да не я целуна, нека и мен да ме дари с нейните дарове.
- Наистина ли, Аллаше благодаря ти че ми даваш тази възможност, Аллаше още един път ще видя рая сътворен от теб, когато стъпя в него ще заколя курбан за да откупя всички грехове извършени в теб Аллаше .......

От очите му капяха едри сълзи а устните му шептяха дуа ,,Алифатихa" и след това последваха още няколко, сигорен бях че тази нощ нямаше да мигне, както и стана, бях станал доста рано доста път ни чакаше, а той надянал най новите си дрехи и седнал на любимото място и смирено ме чакаше. Знаех какво е това за него и реших да го заприказвам за да го поуспокоя малко.

- Как си наспа ли се или изобщо не си лягал, така не може ела да хапним по нещо, пък и пеперудата няма да избяга тя та е чакала толкова време ще почака още малко, хайде идвай в кухнята.

Беше пролет някаде по средата на май, и времето си беше някак си хладно особено вечер, затова трябваше да взема и по дебели дрехи, пък и този път за първи път ще го извървя. Качихме се в колата и потеглихме, дядо ми за пръв път седна на предната седалка, не че там се чустваше по удобно а защото щеше да вижда всичко по добре или за да ми показва пътят. Слънцето взе да се показва рогата, сякаш ни галише или ни пожелаваше приятен път, дядо ми погледна няколко пъти към него и сякаш му се усмихна, настроението му се подобри, какво му минаваше през главата незнам но ми се искаше да съм на неговото място.

- Еее казвай сега кой е този Ахмед ага Тръмбашлията, познаваш го лично били сте рамо до рамо, збъднаха ли му са мечтите, или си останаха само мечти.
- Ахмед ага Караходжов, известен още като „Тъмръшлията“, е помашки водач. Висок рус човек, в плещите доста широк за да може да изхранва семейството си както всеки и един Помак, но в него имаше борбеност която в никой друк я нямаше,на лицето много често ще видиш усмивка но това което говорише беше винаги много добре обмислено. Ахмед ага е син на Хасан ага, помак от село Лясково. Майката на Ахмед ага е родена в село Чепеларе и е дъщеря на Джафер Дервишев, виден помак в селото.След първоначалното прогонване на населението и опожаряването на региона през 1878 година, голяма част от управниците начело с Ахмед ага Тъмрашлията и бежанците се завръщат и основават Тъмръшката република в Родопите. Докато „републиката“ е била под негово управление, не е допуснато никакво насилие, противопоставяне и противоречия между различните религиозни и етнически общности, които живеели в мир и разбирателство.

- А каква е тази република от каде до каде се е разпростирала, колко време е съществувала.

- Тъмръшката република обхващаше общо 22 села и 5 махали Ахмед ага по подобие на своя баща от който получи в наследството този район, сам раздаваше правосъдие и представляваше закона. Охраната и войската му се състоеше само от 40 специално обучени хора единът от който бях аз.

Под натиска на Англия и Турция западните сили не признаха Санстефанския договор и свикаха конгрес в Берлин. На 30 юли 1878 година бяха обявени и решенията на Берлинския договор. Съгласно тези решения на територията на нашата страна се създаваха самостоятелно Княжество България и автономна Източна Румелия.

Северната граница на „автономията” вървеше по билото на Стара планина, а южната — по Доспатските балкани — връх Перелик — превала Рожен — Преспанския дял — по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отиваше на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла — Триглау — Борино оставаше в Източна Румелия.

- А от каде иде името и Тръмбаш.

- Възможно е името да идва от формата на местността, но може да има тракийски произход.
В подкрепа на това твърдение е и старата тракийска легенда, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец — страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий.

Пред мен взе да се разпростира море от зеленина, обляна в бяло сякаш някакво було беше обгърнало високите им части, мъглата се спускаше и по долината преличеше на стада овци които се разпростираха върху зелените ливади. А прясната зелинина на буките, дъбът и високо издинатите се смърчове които сякаш допираха небето, съчетанието им беше неуписуемо преливаха едни в други и те караха да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш, да си кажеш ето това е.....

- Пристигнахме ли вече, гледам че се възбуди нещо, ако е това то си заслужаваше ........просто нямам думи.
- Да, пристигнахме, от тук започва всичко и тук свършва.
- Не разбрах какво свършва.
- Тази вечер звездите бяха толкова ярки, сякаш и те очакват среща със мен, скоро, ще е скоро.
- Пак не разбрах ама както и да е, искам да се порадвам на тази красота която едва ли има равна на себе си.
- Спри хей тук и ме почакай малко сега ще се върна.

Спрях колата и излязох малко да се порастъпча че се бях схванал целият, въздухът беше толкова свеж че като го поемеш не ти се иска да го испускаш.След малко дядо ми се зададе и в ръцете си държеше цветя не можише ако не се засмея.

- Това какво е цветя ли си набрал, толкова са хубави, как се казват.
- Това е ,, видрица " вирее само по тези места, на запад и казват че това е сълзата на Исус Христос, когато е видял че Помаците преимат исляма се е разплакал за тях, затова вирее само тук.

- Така ли и това незнаех, прекрасни са,хайде да се качваме и ми казвай накъде да карам.
- Карай направо и ще стигнем в Тъмръш, голямо, хубаво село, с къщи на два етажа всяка със чардак, покрити с тикли, а улиците застлани с калдъръм. Джамията имаше две рукала, езан запее ли животът спира, една неповторима мелодия пята от векове за благото на народа.

Пред нас се появи стадо овце дядо ми каза пак да спра, слезна от колата и отиде при овчара, говоряха си нещо на дълго и на широко, след което дядо ми брой някакви пари и му ги даде стиснаха си ръцете и след това овчара хвана най хубавият овен подкара го към мен когато дойде върза му краката и го сложи в колата, благодари на дядо ми и замина след стадото. Подкарх колата без да питам за нищо защото пак нямаше да разбера.

- Трябва да е тук наблизо, но защо всичко е замряло защо няма живот,каде са тези хора едно време наброяваха близо три хиляди имаше четири махали. Пред нас стояха само руени от къщите обрасли в бурени и дървета но никакъв помен от живот. Дядо ми слезна от колата взе да си говори сам като показваше с пръст каде какво е било. Взе овена подкара го към определено място а това някога е било мегдана на селото, реших и аз да му помогна че тази работа не е за стари хора. Беше си подготвил всичко, положи овена на земята върза му трите крака, със бяла кърпа върза очите му, след това искара остар нош, обърна се към небето.

- Хей Аллаше, умолявам те от името на всичките тези хора тук, да простиш греховете им сторени срещу теб, прости им Аллаше те бяха твой чеда, вярваха в теб моляха ти се, възхваляваха те, за тях ти беше всичко,прости им Аллаше, прости им.
След това погали няколко пъти гърлото на овена като шепнеше дува за прошка, заби ножа в гърлото от кадето потече ярко червена кръв, след това седна настрани от курбана и през сълзи прошепна.
- Толкова кривини има на този свят, толкова много защо, защо. Говореше сами на себе си и знаеше че така ще е и за напред, не винаги правдата възтържествува. Качихме курбана в колата, защото плъта му вече не е толкова от значение, от значение беше дувата, душата и целта.

- Карай ще отидим на едно място, това за да го видиш ти трябват очи, а за да го почустваш ти трябва душа. Не след дълго......

- Майчице мила....пред мен се простираше широка поляна заградена от вековни смръчове, бeше застлана със зелена трева и осеяна от алени макове който се изпреварваха със белите лайки кой по напред да си покаже прекрасните цветове, но не им отстъпваха и другите цветя.Но на преден план изпъкваха безбройните пеперуди които сякаш се боричкаха или играеха някаква си тяхна игра. Цветовете им се вливаха със безройните цветя сякаш бяха създадени един за друг. В далечината се издигаше връх Модър, по който все още имаше сняг,и сякаш беше диригент на тази мелодия която пееха стотиците птици сама по себе си беше неуписаема мелодия.

- Син ти дойде майко мила, син ти дойде, да изтрие твойте сълзи, да докосне твойте прелести, да отдам почестите си, да полетя в рая ти като пеперуда. Ела сине на това място ще се кланиме три рекята. Промълви дядо ми със гордост, сякаш говорише със баща си.

Сега вече разбрах, когато човек се кланя навежда се към земята, като поставя дланите на ръцета си на земята, и след това поставя лицето си между тях за да докосне земята, или за да я ,, целуне" щяхме да целуваме ,,земята пеперуда". Взехме си абдест, застанахме един до друг, обърнахме се към каблето, дядо ми ме погледна и клепна с двете си очи като ми се усмихна, това означаваше готов ли си, аз му кимнах и ме се усмихнах в знак на отговор, вдигнахме ръце и със палците докосвнахме задната меката част на ухото, дядо ми със пълен глас се провикна.

- Алайху-екбер. Свалихме ръцете и изучихмеме дувата Субанике, преминахме към седже, сложих си ръцете на земята, поставих си лицето между тях и целунах земята. Когато се изправих дядо ми все още беше на земята, аз продължих, преминах във второто седже, изправих се, дядо ми все още стоеше неподвижен. Към нас се приближаваха стотици хора, който се усмихваха на дядо ми, а и той на тях, след това се преврщаха в пеперуди, и полетяваха на свобода, затворих очи и продължих молитвата, след като свърших си отворих очите, а дядо ми все още стоеше неподвижен във полужение на седже.

- Дядо какво ти става, какви бяха тези хора, дядо, дядо, но за да ме чуе беше вече доста късно, беше отлетял със свойте, при свойте пеперуди, беше станал част от голямата пеперуда, в която имаше място за всички. Взех го на ръце, близо до нас имаше голяма дъбица, клоните и правяха дебела сянка, реших че за него ще е най добре там. Положих го в земята и както искаше поставих до него жълъдът и парчето земя, която бяха неразделна част от него. Преди да се збогувам със Тръмбашката пеперуда, взех един жълъд и парче земя, целунах ги и им обещах че за тях ще живея и за тях ще умра.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 21, 2012, 00:48
Аз съм от България

В глобуса погледни в глобуса,
там горе, от ляво.
На земята, земя много,
Да България е малка, но е една.

А ти приятелю, от каде си.
Говориш ми за величини, Ха.
Имате ли планини, и бистри реки,
а розово масло от рози. А кажи.

Имате ли Черно море, не синю е,
Стара планина, Пирин, и Рила,
Да видиш само как се боричкат,
а Родопите, аах  Родопи  Родопи.

Търся навсякаде свободата.
А ти приятелю, познаваш ли я.
Кажи ми искам да я поздравя,
със нея да творя, и да летя.

Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 17, 2012, 21:33
Отивайки си

Отивам си,
За да не съм жив между грешници,
пропиляли любовта ми като прашец.

Отивам си,
Но миризмата ти е все още върху мен,
дали ще успея да заличам спомените ми с теб.

Отивам си,
Отпивайки от чашата на любовта,
дори и да горчи, дори и да боли се смях.

Отивам си,
За последно ще летя но със свити крила,
за последно се смея, но този път през сълзи.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 29, 2012, 22:17
ДАР

Разказ от Ибрахим Бялев

Както винаги бях пак с нея, а тя засмяна толкова пъстра толкова нежна, докосниш ли я сякаш ще полети тъй игриво и високо че ще те остави сами със спомените си, да се ядосваш на това че си я докоснал, затова си я само гледам и се наслъждавам на това сътворение от всевишният което успя да ми обземе всички мисли в него. Във хола на стената имах закачена голяма снимка, от която така и не можех да
си отръгна погледа, беше един миг от живота ми за който бих дал всичко да се повтори. Всяка вечер влизах в този миг, омагйосан от фейте на любовта, времето там беше спряло, и това всяка вечер, дори и утрото ми започваше с него, след това си го носих и със мене. Но не смеех да кажа и дума на никого за него, беше ме страх че ще се развали магията на този миг или времето ще заличи всичко от снимката която излъчваше пъстрота и нежност.

Бях назначен като нов директор на предприятието и не трябваше да закъснявам за работа, от сега да бия на очи, и без това всички погледи бяха върху мене, който ме чакаха още от вратата на предприятието. На събранието взехме решение да отида да сключа нови договори със друго предприятие което щеше да е подиспълнител на продукцията ни която произвеждах ме, това означаваше ще ще пътувам доста път. Събрах си багажа и потеглих със автобус който криволичеше между възвишенията на тази местична планина Родопи, която в зеленината си беше забулела тайните на живота, който опираха чак в древноста на траките та до днес. Когато пристигнах на мястото ме чакаше мой колега който беше подготвил всичко, трябваше само да се подпиша, така ми остана доста свободно време реших да се поразходя из градът да намеря нещо за спомен едва ли друк път щях да идвам тук. Беше петък и на Помаците който преобладаваха в този град беше почивният ден, имено затова днес имаше пазар и беше голяма бъркотия слушаха се гласове от всякаде по който се съдеше че животът тук кипи. Пред мен застана доста едър мъж който в ръцете си носише няколко чанти и не ми отстъпваше да премина, като постояно ме зяпаше сякаш бях някакъв вестник, от който икаше да прочете някаква новина.

- Гошо, Георги, ти ли си, Гошо това си ти, вала това си ти. Засмя се от все сърце. - Хей братко да те видя тук а и то баш днес. Гласът му се разнасяше из пазара сякаш беше в неговият двор.

- Да аз се казвам Георги, Гошо, да, а вие извинявайте не ви познах, вие кой сте, как се казваш, извинявай. В мен настъпи голяма обърканост, откаде ме познава този човек, колко съм глупав.

- Редник Георгиев, миирно, равнение наааа дясно, хей момченце как така ма си забравил абе хей, не могга да повярвам, аз ви помня всичките до един.

Да това беше младсрежанта ни Бялев, от който бях останал толкова доволен, как можах да не го позная.

- Младсержант Бялев, дявол да го вземе същият си си, няма грам промяна в теб, ела ела. Той остави чантите на земята и така здраво ме прегърна че ми спря въздуха.

- Знаеш ли точно на време престигаш, утре и в другият ден ще правя свадба на дъщеря ми, много държа да присъстваш, няма да те пусна тъй лесно, хайде тръгваме хайде. Нямах друг избор спомените ми напомняха че на този човек не е невъзможно да му се откаже, той не познаваше думите като няма, не може, не искам, и т.п.

- Да но искам да взема нещо на младоженците, така не става с празни ръце нали.

- Абе няма нужда имат си всичко, важното е ти да присъстваш, ще ги зарадваш много това им стига.

- Не, карай ме сега в някакъв магазин, иначе няма да дойда, срамота е така с празни ръце.
Влезнахме в един златарски магазин и взех една гривна за младоженката, а той все ми повтаряше че няма нужда от това.
- Сега сме вече готови за свадба. Казах го с усмивка защото бях задоволен от покупката която бях направил, пък и от това че ще ходя на свадба, пък и си видях приятелят от казармата деляхме хляба повече от две години.
Приятелят ми се спря пред едно муле, взе да го чука по главата и да му говори нещо което не се дочуваше.
- Хайде ще му се качиш ли или те е страх.
- До сега не съм се качвал на животно, пък и нямам желание.
- Хайде хайде признай си че те е страх, ти там в София кога си видял муле.
- Защо муле а не кон, не е ли по добре кон.
- Мулетата са като Помаците товар носят колкото им сложиш, пък и не ядат много, и когато те ядоса жената можиш да си искараш ядът от него и нищо няма да ти каже. Това доста ме расмя едно животно толкова много функции да испълнява.
- Нашето село е хей тука зад този хълм за по малко от час и ще сме у дома. Подхвана синджира на мулето и тръгнахме на път, а аз гледах да съм по настрани от това интересно животно.
По пътят се спуснахме в спомените си за казармата кой беше крив кой беше прав все още не можехме да решим. Пътят взе да става доста стръмен, и младсержанта заповяда да яхна на мулето, беше ме страх но нямаше на каде с негова помощ се качих и се зграпчих със все сила за самара, а той беше толкова твърд и неудобен пък и похотката на това животно, абе жива мизерия.
Когато стигнахме на хълмът вече се виждаше тяхното село, младсержанта взе да обеснява че от това място в света по хубаво няма че тук иска да живее до края на живота си, а когато стигнахме покрай село имаше доста старо гробе и показваше мястото каде иска да бъде погребан. Вече стигнахме до селото и реших да слезна от мулето но и това се оказа че не е толкова лесно, но с негова помощ слезнах, но краката толкова ме боляха че не можех да стоя на тях.
- Ще ти мине защото ти е за пръв път, пък и самара е удобен като софийските трамвай. И взе да се смее с глас. - Само някой да те беше видил, ще каже че от градът до тук си тичал. И продължаваше да се смее колкото го глас държи.
Къщата му беше доста масивна на три етажа, пред къщата имаше столетен орех, а под него се беше згушила едно етажна къштичка която сякаш беше взета от приказките, пред къштичката имаше широка тераса на която беше седнал белобрад старец и пушише лула тютюн. Като ни видя стана и със бавни крачки се приблежи към нас, главата му стоеше доста високо а веждите леко събрани а погледът му беше като на ястреп. И със твърд но уравновесен тон.
- Пристинахте ли, добре дошъл чедо, това кой е. Погледът му беше закован върху мене сякаш му бях плячка.
- Това е приятел от казармата, видяхме се в града, и го поканих на свадбата, живее в София. На младсержанта гласът беше толкова изменен че не можех да повярвам че той говори а картината му беше като чернобял тилевизор.
- Хубаво си направил, да се настани при мен, при теб има доста деца и жинории, докара ли това за което те бях пратил. Младсержанта искара едн кесия и я даде на баща му, той я развърза видя какво има в нея и кимна задоволително с глава. След това сложи лулата в устата и си отиде на мястото от кадето беше дошъл.
- Какво имаше в кесията. Попитах любопитно.
- Ядигер на свадбата ще видиш какво е, хайде идвай да хапним нещо че огладнях като вълк.
Къщата на младсержанта беше препълнена от роднини и кумшии който си правиха план за свадбата кой какво ще прави кой ще готви кой ще сервира кой ще посреща изпраща и т.н. А набора ме представяше на всички и силно подчертаваше че сме като братя.

Стоях в коридора който беше доста тясен за този момент, пукаше се по шевовете както се казваше можеше трудно да се размине човек чаках набора да дойде щяхме да ходим на някакво място да ме представя но така и не идваше.

Някой ме докосна леко по рамото, целият се разтреперих , сякаш някой ме погали по сърцето. Когато се обърнах да видя кой е видях едно сътворение на всевишният което за да го сътвори беше работил със месеци. Това лице с тези руси къдрици, тези пъстри очи, а тези устни който ми се леко усмихнаха сякаш искаха да ми кажат ,,здравей “ или ,,добре дошъл” но каквото и да беше не беше важно, важното беше че видях любовта си, за която вече бях готов на всичко, заслужаваше си да се преборя със целият свят. Ревноста веднага нахлу като северният вятър и взе да се разпорежда кого и как да убивам.
-Ще може ли да мина. Гласът и беше толкова мек толкова лек, все още звъни в ушите ми. Искаше ми се да и кажа не не минавай , не заминавай остани , но от каде тази смелост в мен. Като премина покрай мен се размириса на лавандула , миризмата на боговете, сътворили този цвят и миризма само за себе си, да, да, това беше богиня.

Младсержанта ми се появи от някаде и ми махна с ръка.
– Хайде да тръгваме че стана късно чакат ни сигорно са почнали и без нас. Искаше ми се да му кажа че не искам да ходя никаде да изчакаме още малко, дано да я видя още един път но той вече беше подел и трябваше да го последвам.Когато го настигнах му се ропнах доста сърдито.
– Ти все така ли се разпореждаш както в казармата.
- Защо бе какво е станало, не гледаш ли всички питат мен, а тази вечер се събираме.
– Каде са събирате и защо така бързаш все и едно някой те гони, или бягаш, бягаш бягаш.
– Ще видиш каде ще ти хареса, ще се повеселим сега, че на свадбата няма да можим.
Вленах ме в стара къща която беше цялата от дърво и сигорно не си знаеше годините, на хвода и имаше доста обувки а от вътре идаха доста гласове който преличаха на врява. Когато влезнахме всички станаха и в почти един глас – Каде останахте бе. Здрависах се със всички като приятелят ми ме представяше като негов брат. Къщата беше доста обширна от всички страни имаше прозорци , беше застлана с дебели цветни черги. Покрай стените и имаше нещо подобно на канапета кадето бяха насядали мажете от селото, всеки и един ме канише да седна при него, но младсержанта пак се разпореди и седнахме на централното място кадето имаше една печка от ковано желязо , върху нея имаше медни чайници от който излизаше доста пара. Когато вече се настаних видях че в центара на стаята имаше шадраван от който течеше вода, а точно срещу мен имаше няколко човека който имаха маленки дрънки на който им казваха ,,тамбури” на които им сверяваха звукът, имаше и едно доста пълно момче което държеше таранбука.
- Хайде наливайте вече че ми се пие какво още чакате, се провикна пак този до мен младсержанта. Едно младо момче стана и взе един от чайниците и взе да разлива течноста от която излизаше пара, пред всеки имаше специялни чаши без дръшки и всеки и един я държеше в ръката си когато момчето престигнеше с чайника. Така направих и аз, когато ми сипа в чашата течноста ухаеше на гроздова ракия.
– Каво е това. Попитах младсержанта а той се засмя и ми каза че - Това е ,,греена ракия “ пробвай ще ти хареса , но пии бавно че боли глава после от нея, прави се от ракия и захар, слага се на огана да заври и се пие и се пее , хайде бе какво стана с песните, се провикна пак младсержанта. А те сякаш това бяха чакали, понесе се толкова мелодична песен пята на три гласа ,,Жени ме майко женен да ходя....” Стига си ходил бе сине стига си шетал... “ ,,Кадето и да ходя нея виждам дори и съня ми “ така се редяха един по един и вдигаха наздравица а момчето с чайника сякаш беше раждан за тази работа тичаше от човек на човек и разливаше от тази вълшебна течност , която на мен доста ми хареса и взех и аз да вдигам наздравица със всеки, затова приятелят ми ме подканваше да не бързам че ноща е дълга. По едно време всички млъкнаха и гледаха към мен, а аз се оглеждах наляво и на дясно и не доумявах за какво става въпрос, младсержанта пак се провикна.
- Хайде твой ред е какво чакаш, изпей една песен. След това всички го последваха хайде, хайде де де,недей се срамувай тук няма жени и се смеят със глас. До сега не бях пял, как да пея сега изобщо не си бях чул гласът на какво прелича, а само това ли не бях яхал животно , не се бях влюбвал, не бях пил ракия, и аз съм директор що за живот съм живял, слушах само хайде хайде и се пресраших и взех да пея ,,Шуми Марицаааа” всички се шокираха дали от гласът ми дали от песента не знам, но избухна такъв смях който до тогава не бях чувал, Аз също се смеех може би обстановката или това вълшебно питие беше пречината. От дясна та ми страна подхвана приятелят ми една много тъжна песен и така продължи до края.

Вторият тур на обиколката беше отговора на ,,Какво е това любовта” редяха се всички запомнил съм няколко от тях ,,Песен която трябва да се изпее дори и да плачиш от нея “ Като връх по който се катериш за да докажиш че можиш “ . Когато дойде моят ред всички се бяха подготвили пак да се смеят ,,Любовта е като свеща, за да свети трябва да гори “ настъпи овации и ръкопляскания сякаш бях на някакво събрание.Хората един по един си разотиваха като пожелаваха приятно изкарване на ноща, но вънка слънцето вече беше започнало да поздравява ранобудните. Младсержанта стана и ми заповяда да стана но аз бях закован за мястото с и не мърдах, имах желание но силите ме бяха напуснали, беше ги отнело това питие което беше топло и сладко ...... а сега главата охх.

На сутринта всички бяха забързани всеки даваше акъл кое как трябва да бъде да се спазва най-вече традицията която опира чак до хилядолетия. Младсержанта ми го нямаше и аз реших да се порастъпча малко из двора за да осетя вкусът на този ден ,,канъ” за който всички се стараеха толкова много ,пък и исках да си видя ,, богината” знаех много добре че е някаде тук.

Но вместо ,,богинята „ видях този белобрад старец който беше седнал на терасата и пиеше кафе придружено с лула тютюн а в ръцете си имаше златисто жълта броеница ,,теспих” който прехвърляше между пръстите си, и казваше на глас молитва.

Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за животните - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Айет или Корана.
Моята вяра е любов любовта в Корана и в себе си.
Аллаше, направи ме инструмент на Твоя покой;
при омразата нека посея любов;
при обидата - прошка;
при съмнението - вяра;
при отчаянието - надежда;
при мрака - светлина;
при тъгата - радост.
О, Всемогъщи Аллаше, благослови ме
не да търся утешение, а да утешавам;
не да бъда разбиран, а да разбирам;
не да бъда обичан, а да обичам;
защото давайки получаваме,
защото като прощаваме, биваме опростени,
и защото умирайки се раждаме за Вечен Живот.
Амин.

Преближих се и реших да го претегля колко тежи. поздравих го доста очтиво, потърсих разрешение и след като ме покани седнах до него ,, трезицки” и пред мен се разкри страхотна гледка която колкото и да я гледаш не може да избледнее.
– Какво виждаш, какво чустваш, не си прост човек дошъл си от далече от високо, има ли някаква разлика от високото и ниското. Попита ме старият Ибрахим ага като се беше взрял в далечината.
- Всеки сам решава за съдбата си. Разликата е че можиш да пипнеш със ръката и да погалиш снагата на тревата, да я помиришеш след като е покосена.Друго е вечер да седиш на асмата да отпиваш от чашата кафе и да слушаш как жабите пеят своите летни песни.А на щуреца песента сякаш тук е друга сякаш те кани за любов.Със цялото си семейство да вечеряш под асмата и Ласко да се излежава на двора усетил миризмата на топлата баница.А котарака нахалника се мотае из краката ти и те гледа сякаш си му длъжник Звездният небесклон осветява и засвидетелства всичко случило се със присъствието на цялото ти семейство като включвам във тях и овцете,козите ,кравата,мулето,кучето и котката, душата ти се отпуща и е благородна.Там при нас горе има интернет, от него можеш да научиш всичко но да усетиш селската красота и вдишаш миризмата на окосената трева, това само селянина може да я усети.Та със една дума прекрасна е душата на селянина.Селската душа е много по романтична, селската душа обича и страда за всички свои животинчета,които има във двора си. Градското дете се ражда със компютъра и със интернет.Модерен е но, като му кажеш кое е яре и кое агне,няма да познае.Селското дете много добре познава природата.На село рано се ляга и рано се става, особено да те събуди петел е най приятното нещо. Сутрин да храниш животните всеки като дете иска дажбата си и се ритат и се блъскат, бързат като малки децата.Кокошките пеят, петела гордо се разкарва между тях брой ги да не би да има по една на комшията в двора.

- Да така е, ние живеем за природата и тя ни се отплаща щедро за кето и благодарим от сърце.

– Каква ти е философията, живял си толкова време и то на такова място, какво си разбрал от живота. Много исках да науча неговият поглед върху това ,,Да бъда или да не бъда”. През това време и на мен пристигна чаша турско кафе на което му се носеше миризмата навсякаде.

- Знам едно че живота влезна през тази врата и през нея ще излезе , но си заслужава да влезеш и да излезеш. Философията ми е ,, Когато си се родил ти си плакал, а света се е радвал. Изживей живота си по такъв начин, че когато умреш света да плаче, а ти да се радваш."
Промълви белобрадият Ибрахим ага.
Това ме потресе и ме накара да се замисля от каде идвам и каде отивам.

От някаде се появи младсержанта , поздрави ни и той отседна да пие чаша кафе и през това време да даде отчет как върви приготовлението на свадбата.
– Всичко е готово и за днес и за утре, телето го заклахме и го предадох на готвачите, музиката също е готова четири тъпани и четири свирки, ще престигнат днес на обяд ,остава само да посрещаме гостите.
- Добре, знаех си че ще се справиш, дано да не са пропуснали някого калесарите, че след това ще ме е срам да ги гледам в очите .Промълви агата, а младсержанта го успокояваше че всичко е наред.
– Какво е това ,,ядигер” погрешно не ме разбирайте моля, просто от любопитсво питам. Но за това че попитах веднага започнах да съжелявам.
– Това е нещо което се предава от поколение на поколение, Може да се поработи върху него за да се увеличи стоиноста му както направих аз, но никога не се продава или заменя, а се предава на най знатният от поколението, който със гордост ще го носи и съхранява. След това извади от джоба си кесията която беше получил от приятелят ми и ми я подаде да я видя. Когато я развързах видях едно изящно колие със зелени камани, изящната му изработка грабваше очите на човек.
– Защо не си я дал на синът ти а я даваш на внуката, нямаше ли му доверие. Ибрахим ага се подсмя под мустак и каза гордо.
– На него му дадох песента на Родопите, от това по гордо и скъпо няма, иди и му я покажи че за този глас съм се затъжил, пък и искам хей тъй да ми олекне на душата нека да я чуем на този знатен ден за нас. Толкова бях озадачен че горях от нетърпение да я чуя и аз.
Със младсержанта се покатерихме на тавана на неговата къща, там имаше специялно помещение което го държеше заключено, когато влезнахме в него на тавана имаше десетки звънци ,,чанове „ бяха в отлична форма излъскани от всякаде и подредени по големина.
– Това са тюмбилечки за малките животни, а тези са за по големите. Но тези са всичко за мен, те са седемнадесет на брой, всъщност са петнадесет защото три от тях има вдянати един в друк, но са броят за три броя, този всеки не може да го носи тежи шест килограма и го носи само водача на стадото доста отгледан пръч или овен. Ляти са със специялен калъп от пра пра дядо ми, във тях има злато и сребро за да дават по добър звук. След това взе да ги докосва, но сякаш докосваше душата им, от тях излизаше звук който не можех да опиша, сякаш те караха да политиш в небесата. Видях че моят младсержант плаче и доста се озадачих, аз исках да летя а той плачеше просто не доумявах на това.
– Какво става, защо така се разчуства да знаех нямаше да дойда. – Не е лесно брад да даваш най скъпото си нещо остава още една вечер ще е с нас после, после, чакай някой да ти отвори вратата , а когато дойде или ще е разтроена или ще бърза да се прибере при семейството си ние за нея няма да сме семейство а чужди.
– Защо така говориш та тя винаги ще си остане твоя дъщеря, пък и не се жени някаде далече а във вашето село. Но това не стигаше да го успокой изглежда имаше нужда да си поплаче затова го оставих сами със песента на Родопите.

На другата сутрин се разбудих от врявата на двора беше доста рано но хората се бяха вече събрали, и се слушаше само гласът на готвача който распореждаше дайте това, дайте онова. Като ме видя се провикна така че да го чуят всички
- Хайде бе софиянец много спиш, вие там в София си проспахте младините, знам ви аз вас, служил съм в София и гледам софиянки са толкова слаби че да ги дуйниш ще паднат.
– Е-ее, там няма толкова вкусни гожби като твойте, де да видим ти какво ще ни приготвиш. Му отвърнах аз, но си знаех че този няма да ме остави така лесно на мира.
– Е-ее ще направя ама трябва и ти да помогнеш, не е лесно ще храним цяло село. Продължи да се заяжда готвача, приближих се към него и го попитах със какво мога да му помогна, а той ме изпрати при три здрави момчета и им се провикна.
– Дайте и на него да побърка така ще е по сладка ,, хълвата” и хайде бъркайте, бъркайте, гледайте да не загори че..... Приближих се до момчетата който се бяха навъртяли покрай един доста голям казан, в който имаше брашно от царевица и го пържеха в масло, като я бъркаха постояно със една голяма лъжица за да не загори от силната жарава под него. Подадоха ми и на мен тази голяма лъжица която беше предназначена за това нещо, взех и аз да бъркам ту на ляво ту на дясно а от казана идваше невероятна миризма.Готвача се приближи до мен и взе да ми обеснява че това ястие се е готвело по една и съща рецепта от столетия насам.
– Касто е сладка ,,хълвата” така да е сладка любовта на младоженците а както гори жаравата под нея така да горят тяхните страсти. Нареждаше готвача а останалите се смеяха на устроумията му, който нареждаше като стара жена. През това време беше дошъл човек който имаше два фотоапарата на шията и един държеше в ръцете, чакаше да дойдат младоженците за да ги снима. Тъпаните и те дойдоха предвождани от това назначен човек ойто в ръцете си държеше червено знаме, преминаха покрай нас и се спряха при Ибрахим ага, който стоеше пак на терасата и наблюдаваше всичко дали върви във вред, като ги видя стана и здрависа всички един по един и ги покани да седнат при него.
– Хайде искарайте сега един ,,небет” нека да да чуе мало и голямо че си имаме свадба. Понесе се мелодия която бе присъщна само за това място, Ибрахим ага раздаваше банкноти на музикантите който ги пребираха със задоволство. А фотоджията снимаше всичко за да го запамети на тези хартики който щяха да говорят за тези моменти и след дълги години.
Младсержанта ми се появи от някаде, след него караше булката и всички блиски да се снимат, като ме видя се провикна и аз да отида да се снимам със него и булката.
Но когато се приближих видях че булката е момичето от коридора което ми докосна сърцето, което го търсих навсякаде да го зърна за да му кажа че........Но вече беше късно дори и за една дума, ако щеше да е тя най прекрасната, щеше да остане като глас в постиня. Приближих се към тях , булката ме хвана под ръка и се усмихна на фотоапарата със усмивка която цеше да ме пленява цял живот със своята чистота и пъстрота. Сърцето ми су развълнува както преди, а умът ми заповядаше върви си в София какво правиш тук , тук не ти е мястото, но вече не слушах нищо, просто исках да отмине този мик в който щях да живея цял живот.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 30, 2012, 10:38

Ти за мен

Ако можеш,
да си това което си.
да вярваш в себе си,
дори и когато си сам.

Ако можеш,
да помагаш на истината,
дори и да не е твоята,
дори и да е срещу тебе.

Тогава ще си мой, приятел,
път на пътят ми, перо в ръката ми,
бих се опълчил тогава на щял свят,
аз имам приятел на приятелите ми.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 12, 2012, 21:29
След теб

Очите ми не мигват,
търсят те просълзени.
Спомените ме разплакват,
отиде си завинаги от мен.

На сърцето си прошепвам,
любовта не е за тебе.
Но ако все пак обикнеш,
и аз със теб ще си замина.

Защо си ми ти душа моя,
като остана без душата си.
И вие устни мой не шепнете,
няма кой да ви чуе пусто е.

Какво бих дал аз на теб,
като нищо не ми остана.
Ноща се спуска пред очите,
нека да е моя и последна.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 12, 2012, 21:38
Аз за теб.

Като струна бях аз за теб,
трябваше да ме докоснеш.
За да пея, а ти да плачеш,
за да плача, а ти да пееш.

Като цвете бях аз за теб,
трябваше да ме видиш.
за да докосна душата ти.
като никой друг до сега.

Пея живота си просълзен,
няма те пусто, празно е
Проклинам аз съдбата си
хей любов, боли ме боли.

Хайде кажи сега, ако можиш,
кажи ми нещо без да плачиш.
Ще забравиш всичко дори и мен,
ще продължиш да живееш,без мен.

И аз със свито сърце, ще лъжа,
ще забравя всичко, дори и теб,
ще продържа да живея,и без теб,
ще крия раната си, дори и от теб.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 12, 2012, 21:56
СЪДБА

Ще почустваш остра болка,
точно във сърцето.
Кожата ще ти е тясна,
а очите пресъхнали.
Ще си самотен във тълпата.
За миналото ще мислиш,
ама само хубавите спомени.
Ще искаш да избягаш,
толкова далече че да я виждаш.
Ще искаш пред очите ти да умре,
след това ще искаш във ръцете и да умреш.
И да можиш да я забравиш няма да искаш.
Дори и някои да прелича на нея,
на неино място няма да я поставиш.
Нито денят ще ти е ден, нито ноща нощ.
Мечтите ти в сън ще се превърнат,
и във тях ще искаш да живееш.
Ако някой ти казва че ще я забравиш,
няма да вярваш, да говориш поне за това.
Надеждата приятел ще ти стане, дано да я видя,
със него ще лягаш и ставаш, ще му говориш дори.
И на края никога няма да обичаш, ще му се кълнеш.
По такъв начин ще живееш, ако на това се каже живот.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 25, 2012, 15:51
РАЯТ НАРЕЧЕН ЗАТВОР

Както винаги бях пак с нея, а тя засмяна толкова пъстра толкова нежна, докосниш ли я сякаш ще полети тъй игриво и високо че ще те остави сами със спомените си, да се ядосваш на това че си я докоснал, затова си я само гледам и се наслъждавам на това сътворение от всевишният което успя да ми обземе всички мисли в него. Във хола на стената имах закачена голяма снимка, от която та
ка и не можех да си отръгна погледа, беше един миг от живота ми за който бих дал всичко да се повтори. Всяка вечер влизах в този миг, омагйосан от фейте на любовта, времето там беше спряло, и това всяка вечер, дори и утрото ми започваше с него, след това си го носих и със мене. Но не смеех да кажа и дума на никого за него, беше ме страх че ще се развали магията на този миг или времето ще заличи всичко от снимката която излъчваше пъстрота и нежност.

Бях директор на предприятието и не трябваше да закъснявам за работа, не исках да бия на очи, и без това всички погледи бяха върху мене, който ме чакаха още от самата вратата. На събранието взехме решение да отида да сключа нов договор със друго предприятие което щеше да е подиспълнител на продукцията ни която произвеждах ме, това означаваше ще ще пътувам доста път.
Когато събранието свърши, всички взеха да ми се извиняват и да ми съчустват че щяли да ме изпратят на талкова лошо място което преличало на “затвор”.Не можах да се стърпя и попитах .
- Защо така мислите, какво лошо има по тези места. Да не би там да ядат живи хора. Всички избухнаха в смях.
- Не не разбира се, но тези хора там са някакси откъснати от света, затворени от себе си, не обичат чужди, когато отидиш ще видиш за какво ти говорим, и когато се върнеш ще имаш доста спомени да ни обесняваш за този “ затвор” кадето е невъзможно да се живее....
- Когато се завърна непремено ше споделя спомените си със вас.

Събрах си багажа и потеглих със автобус който криволичеше между възвишенията на тази местична планина Родопи, която в зеленината си беше забулела тайните на живота, който опираха чак в древноста на траките та до днес. Когато пристигнах на мястото ме чакаше мой колега който беше подготвил всичко, трябваше само да се подпиша, така ми остана доста свободно време реших да се поразходя из градът да намеря нещо за спомен едва ли друк път щях да идвам тук. Беше петък и на Помаците който преобладаваха в този град беше почивният ден, имено затова днес имаше пазар и беше голяма бъркотия слушаха се гласове от всякаде по който се съдеше че животът тук кипи. Пред мен застана доста едър мъж който в ръцете си носише няколко чанти и не ми отстъпваше да премина, като постояно ме зяпаше сякаш бях някакъв вестник, от който икаше да прочете някаква новина.

- Гошо, Георги, ти ли си, Гошо това си ти, вала това си ти. Засмя се от все сърце. - Хей братко да те видя тук а и то баш днес. Гласът му се разнасяше из пазара сякаш си беше в неговият двор.

- Да аз се казвам Георги, Гошо, да, а вие извинявайте не ви познах, вие кой сте, как се казваш, извинявай. В мен настъпи голяма обърканост, откаде ме познава този човек, колко съм глупав.

- Редник Георгиев, миирно, равнение наааа дясно, хей момченце как така ма си забравил абе хей, не могга да повярвам, аз ви помня всичките до един.

Да това беше младсрежанта ни Бялев, от който бях останал толкова доволен, как можах да не го позная.

- Младсержант Бялев, дявол да го вземе същият си си, няма грам промяна в теб, ела ела. Той остави чантите на земята и така здраво ме прегърна че ми спря въздуха.

- Знаеш ли точно на време престигаш, утре и в другият ден ще правя свадба на дъщеря ми, много държа да присъстваш, няма да те пусна тъй лесно, хайде тръгваме хайде. Нямах друг избор спомените ми напомняха че на този човек не е невъзможно да му се откаже, той не познаваше думите като няма, не може, не искам, и т.п.

- Да но искам да взема нещо на младоженците, така не става с празни ръце нали.

- Абе няма нужда имат си всичко, важното е ти да присъстваш, ще ги зарадваш много това им стига.

- Не, карай ме сега в някакъв магазин, иначе няма да дойда, срамота е така с празни ръце.
Влезнахме в един златарски магазин и взех една гривна за младоженката, а той все ми повтаряше че няма нужда от това.
- Сега сме вече готови за свадба. Казах го с усмивка защото бях задоволен от покупката която бях направил, пък и от това че ще ходя на свадба, пък и си видях приятелят от казармата деляхме хляба повече от две години.
Приятелят ми се спря пред едно муле, взе да го милва по главата и да му говори нещо което не се дочуваше.
- Хайде ще му се качиш ли или те е страх.
- До сега не съм се качвал на животно, пък и нямам желание.
- Хайде хайде признай си че те е страх, ти там в София кога си видял муле.
- Защо муле а не кон, не е ли по добре кон.
- Мулетата са като Помаците товар носят колкото им сложиш, пък и не ядат много, и когато те ядоса жената можиш да си искараш ядът от него и нищо няма да ти каже. Това доста ме расмя едно животно толкова много функции да испълнява.
- Нашето село е хей тука зад този хълм за по малко от час и ще сме у дома. Подхвана синджира на мулето и тръгнахме на път, а аз гледах да съм по настрани от това интересно животно.
По пътят се спуснахме в спомените си за казармата кой беше крив кой беше прав все още не можехме да решим. Пътят взе да става доста стръмен, и младсержанта заповяда да яхна на мулето, беше ме страх но нямаше на каде с негова помощ се качих и се зграпчих със все сила за самара, а той беше толкова твърд и неудобен пък и похотката на това животно, абе жива мизерия.
Когато стигнахме на хълмът вече се виждаше тяхното село, младсержанта взе да обеснява че от това място в света по хубаво няма, че тук иска да живее до края на живота си, а когато стигнахме покрай село имаше доста старо гробе и показваше мястото каде иска да бъде погребан. Вече стигнахме до селото и реших да слезна от мулето но и това се оказа че не е толкова лесно, но с негова помощ слезнах, но краката толкова ме боляха че не можех да стоя на тях.
- Ще ти мине защото ти е за пръв път, пък и самара е удобен като софийските трамвай. И взе да се смее с глас. - Само някой да те беше видил, ще каже че от градът до тук си тичал. И продължаваше да се смее колкото го глас държи.
Къщата му беше доста масивна на три етажа, пред къщата имаше столетен орех, а под него се беше згушила едно етажна къштичка която сякаш беше взета от приказките, пред къштичката имаше широка тераса на която беше седнал белобрад старец и пушише лула тютюн. Като ни видя стана и със бавни крачки се приблежи към нас, главата му стоеше доста високо а веждите леко събрани а погледът му беше като на ястреп. И със твърд но уравновесен тон.
- Пристинахте ли, добре дошъл чедо, това кой е. Погледът му беше закован върху мене сякаш му бях плячка.
- Това е приятел от казармата, видяхме се в града, и го поканих на свадбата, живее в София. На младсержанта гласът беше толкова изменен че не можех да повярвам че той говори а изобображението му беше като на чернобял тилевизор.
- Хубаво си направил, да се настани при мен, при теб има доста деца и жинории, докара ли това за което те бях пратил. Младсержанта искара едн кесия и я даде на баща му, той я развърза видя какво има в нея и кимна задоволително с глава. След това сложи лулата в устата и си отиде на мястото от кадето беше дошъл.
- Какво имаше в кесията. Попитах любопитно.
- ,,Ядигер,, на свадбата ще видиш какво е, хайде идвай да хапним нещо че огладнях като вълк.
Къщата на младсержанта беше препълнена от роднини и кумшии който си правеха план за свадбата кой какво ще прави, кой ще готви кой ще сервира кой ще посреща изпраща и т.н. Когато влезнахме набора ме представяше на всички, и силно подчертаваше че сме като братя. След като ни нагостиха тръгнахме да ходим на някакво място, аз излезнах в коридора който се пукаше се по шевовете както се казваше, не можеше да се размине човек, а набора продължаваше да даваше постояните негови наставления, Стоях в коридора и го чаках да дойде, някой ме докосна леко по рамото, целият се разтреперих , сякаш някой ме погали по сърцето. Когато се обърнах да видя кой е, видях едно сътворение на всевишният, което за да го сътвори беше работил със месеци. Това лице с тези руси къдрици, тези пъстри очи, а тези устни който ми се леко усмихнаха сякаш искаха да ми кажат ,,здравей “ или ,,добре дошъл” но каквото и да беше не беше важно, важното беше че видях любовта си, за която вече бях готов на всичко, заслужаваше си да се преборя със целият свят. Ревноста веднага нахлу като северният вятър и взе да се разпорежда кого и как да убивам.

-Ще може ли да мина. Гласът и беше толкова мек толкова лек, все още звъни в ушите ми. Искаше ми се да и кажа не не минавай , не заминавай остани , но от каде тази смелост в мен. Като премина покрай мен се размириса на лавандула , миризмата на боговете, сътворили този цвят и миризма само за себе си, да, да, това беше богиня.

Младсержанта ми се появи от някаде и ми махна с ръка.
– Хайде да тръгваме че стана късно чакат ни сигорно са почнали и без нас. Искаше ми се да му кажа че не искам да ходя никаде да изчакаме още малко, за да я видя още един път, но той вече беше подел и трябваше да го последвам.Когато го настигнах му се ропнах доста сърдито.
– Ти все така ли се разпореждаш както в казармата.
- Защо бе какво е станало, не гледаш ли всички питат мен, а тази вечер се събираме.
– Каде са събирате и защо така бързаш все и едно някой те гони, или бягаш, бягаш бягаш.
– Ще видиш каде, ще ти хареса, ще се повеселим сега, че на свадбата няма да можим.
Вленах ме в стара къща която беше цялата от дърво и сигорно не си знаеше годините, на хвода и имаше доста обувки а от вътре идаха доста гласове който преличаха на врява. Когато влезнахме всички станаха и в почти един глас – Каде останахте бе. Здрависах се със всички като приятелят ми продължавашеда ме представяше като негов брат. Къщата беше доста обширна от всички страни имаше прозорци , беше застлана с дебели цветни черги. Покрай стените и имаше нещо подобно на канапета кадето бяха насядали мъжете от селото, всеки и един ме канише да седна при него, но младсержанта пак се разпореди и седнахме на централното място кадето имаше една печка от ковано желязо , върху нея имаше медни чайници от който излизаше доста пара. Когато вече се настаних видях че в центара на стаята имаше шадраван от който течеше вода, а точно срещу мен имаше няколко човека който имаха маленки дрънки на който им казваха ,,тамбури” на които им сверяваха звукът, имаше и едно доста пълно момче което държеше таранбука.
- Хайде наливайте вече че ми се пие какво още чакате, се провикна пак този до мен младсержант. Едно младо момче стана и взе един от чайниците и взе да разлива течноста от която излизаше пара, пред всеки имаше специялни чаши без дръшки и всеки и един я държеше в ръката си когато момчето престигнеше с чайника. Така направих и аз, когато ми сипа в чашата течноста ухаеше на гроздова ракия.
– Каво е това. Попитах младсержанта а той се засмя и ми каза че - Това е ,,греена ракия “ пробвай ще ти хареса , но пии бавно че боли глава после от нея, прави се от ракия и захар, слага се на огана да заври и се пие и се пее . - Хайде бе какво стана с песните, се провикна пак младсержанта. А те сякаш това бяха чакали, понесе се толкова мелодична песен пята на три гласа ,,Жени ме майко женен да ходя....” Стига си ходил бе сине стига си шетал... “ ,,Кадето и да ходя нея виждам дори и съня ми “ така се редяха един по един и вдигаха наздравица а момчето с чайника сякаш беше раждан за тази работа тичаше от човек на човек и разливаше от тази вълшебна течност , която на мен доста ми хареса и взех и аз да вдигам наздравица със всеки, затова приятелят ми ме подканваше да не бързам че ноща е дълга. По едно време всички млъкнаха и гледаха към мен, а аз се оглеждах наляво и на дясно и не доумявах за какво става въпрос, младсержанта пак се провикна.
- Хайде твой ред е какво чакаш, изпей една песен. След това всички го последваха хайде, хайде де,недей се срамувай тук няма жени и се смеят със глас. До сега не бях пял, как да пея сега изобщо не си бях чул гласът на какво прелича, а само това ли не бях яхал животно , не се бях влюбвал, не бях пил ракия, и аз съм директор що за живот съм живял, слушах само хайде хайде и се пресраших и взех да пея ,,Шуми Марицаааа” .Всички се шокираха дали от гласът ми, дали от песента не знам, но избухна такъв смях който до тогава не бях чувал, Аз също се смеех може би обстановката или това вълшебно питие беше пречината. От дясна та ми страна подхвана приятелят ми една много тъжна песен и така продължи до края.

Вторият тур на обиколката беше отговора на ,,Какво е това любовта” редяха се всички запомнил съм няколко от тях ,,Песен която трябва да се изпее дори и да плачиш от нея “ Като връх по който се катериш за да докажиш че можиш “ . Когато дойде моят ред всички се бяха подготвили пак да се смеят ,,Любовта е като свеща, за да свети трябва да гори “ настъпи овации и ръкопляскания сякаш бях на някакво събрание.Хората един по един си разотиваха като пожелаваха приятно изкарване на ноща, но вънка слънцето вече беше започнало да поздравява ранобудните. Младсержанта стана и ми заповяда да стана но аз бях закован за мястото с и не мърдах, имах желание но силите ме бяха напуснали, беше ги отнело това питие което беше топло и сладко .

На сутринта всички бяха забързани всеки даваше акъл кое как трябва да бъде да се спазва най-вече традицията която опира чак до хилядолетия. Младсержанта ми го нямаше и аз реших да се порастъпча малко из двора за да осетя вкусът на този ден ,,канъта” за който всички се стараеха толкова много ,пък и исках да си видя ,, богината” знаех много добре че е някаде тук.

Но вместо ,,богинята „ видях този белобрад старец който беше седнал на терасата ,,трезицки,, и пиеше кафе придружено с лула тютюн, а в ръцете си имаше златисто жълта броеница ,,теспих” който прехвърляше между пръстите си, и казваше на глас молитва.

Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за животните - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Айет или Корана.
Моята вяра е любов любовта в Корана и в себе си.
Аллаше, направи ме инструмент на Твоя покой;
при омразата нека посея любов;
при обидата - прошка;
при съмнението - вяра;
при отчаянието - надежда;
при мрака - светлина;
при тъгата - радост.
О, Всемогъщи Аллаше, благослови ме
не да търся утешение, а да утешавам;
не да бъда разбиран, а да разбирам;
не да бъда обичан, а да обичам;
защото давайки получаваме,
защото като прощаваме, биваме опростени,
и защото умирайки се раждаме за Вечен Живот.
Амин.

Преближих се и реших да го претегля колко тежи. поздравих го доста очтиво, потърсих разрешение и след като ме покани, седнах до него и пред мен се разкри страхотна гледка която колкото и да я гледаш не може да избледнее.
– Какво виждаш, какво чустваш, не си прост човек дошъл си от далече и от високо, има ли някаква разлика от високото и ниското. Попита ме старият Исмаил ага като се беше взрял в далечината.
- Всеки сам решава за съдбата си. Разликата е че можиш да пипнеш със ръката и да погалиш снагата на тревата, да я помиришеш след като е покосена.Друго е вечер да седиш на терасата да отпиваш от чашата кафе, да слушаш как жабите пеят своите летни песни.А на щуреца песента сякаш тук е друга сякаш те кани за любов.Със цялото си семейство да вечеряш под асмата и Ласко да се излежава на двора усетил миризмата на топлата баница.А котарака нахалника се мотае из краката ти и те гледа сякаш си му длъжник Звездният небесклон осветява и засвидетелства всичко случило се със присъствието на цялото ти семейство като включвам във тях и овцете,козите ,кравата,мулето,кучето и котката, душата ти се отпуща и е благородна.Там при нас горе има интернет, от него можеш да научиш всичко но да усетиш селската красота и вдишаш миризмата на окосената трева, това само селянина може да я усети.Та със една дума прекрасна е душата на селянина.Селската душа е много по романтична, селската душа обича и страда за всички свои животинчета,които има във двора си. Градското дете се ражда със компютъра и със интернет.Модерен е но, като му кажеш кое е яре и кое агне,няма да познае.Селското дете много добре познава природата.На село рано се ляга и рано се става, особено да те събуди петел е най приятното нещо. Сутрин да храниш животните всеки като дете иска дажбата си и се ритат и се блъскат, бързат като малки децата.Кокошките пеят, петела гордо се разкарва между тях брой ги да не би да има по една на комшията в двора.

- Да така е, ние живеем за природата и тя ни се отплаща щедро за кето и благодарим от сърце.А ти от каде познаваш толкова добре селският живот, от приказките на родителите ти, или си живял на село.
- Не аз съм раждан на село, това е най-хубавата страница от животът ми.На лицето му се появи лека усмивка като чу че съм раждан на село.

– Каква ти е философията, живял си толкова време и то на такова място, какво си разбрал от живота. Много исках да науча неговата философия върху това ,,Да бъда или да не бъда”. През това време и на мен пристигна чаша турско кафе на което му се носеше миризмата навсякаде.

- Знам едно че живота влезна през тази врата и през нея ще излезе , но си заслужава да влезеш и да излезеш. Философията ми е ,, Когато си се родил ти си плакал, а света се е радвал. Изживей живота си по такъв начин, че когато умреш света да плаче, а ти да се радваш." .Промълви белобрадият Исмаил ага.
Това ме потресе и ме накара да се замисля от каде идвам и каде отивам.

От някаде се появи младсержанта , поздрави ни и той отседна да пие чаша кафе и през това време да даде отчет как върви приготовлението на свадбата.
– Всичко е готово и за днес и за утре, телето го заклахме и го предадох на готвачите, музиката също е готова четири тъпани и четири свирки, ще престигнат днес на обяд ,остава само да посрещаме гостите.
- Добре, знаех си че ще се справиш, дано да не са пропуснали някого калесарите, че след това ще ме е срам да ги гледам в очите .Промълви агата, а младсержанта го успокояваше че всичко е наред.
– Какво е това ,,ядигер” погрешно не ме разбирайте моля, просто от любопитсво питам. Но за това че попитах веднага започнах да съжелявам.
– Това е нещо което се предава от поколение на поколение, Може да се поработи върху него за да се увеличи стоиноста му както направих аз, но никога не се продава или заменя, а се предава на най знатният от поколението, който със гордост ще го носи и съхранява. След това извади от джоба си кесията която беше получил от приятелят ми и ми я подаде да я видя. Когато я развързах видях едно изящно колие със зелени камани, изящната му изработка грабваше очите на човек.
– Защо не си я дал на синът ти а я даваш на внуката, нямаше ли му доверие. Исмаил ага се подсмя под мустак и каза гордо.
– На него му дадох песента на Родопите, от това по гордо и скъпо няма, иди и му я покажи че за този глас съм се затъжил, пък и искам хей тъй да ми олекне на душата нека да я чуем на този знатен ден за нас. Толкова бях озадачен че горях от нетърпение да я чуя и аз тази мелодия която означаваше Родопите.
Със младсержанта се покатерихме на тавана на неговата къща, там имаше специялно помещение което го държеше заключено, когато влезнахме в него на тавана имаше десетки звънци ,,чанове „ бяха в отлична форма излъскани от всякаде и подредени по големина.
– Това са ,,тюмбилечки,, за малките животни, а тези са за по големите. Но тези са ,,тюмбилеци,, те са всичко за мен, и са седемнадесет на брой, всъщност са петнадесет защото три от тях има вдянати един в друк, но са броят за три броя, този всеки не може да го носи тежи шест килограма и го носи само водача на стадото доста отгледан пръч или овен. Ляти са със специялен калъп от пра пра дядо ми, във тях има злато и сребро за да дават по добър звук. След това взе да ги докосва, но сякаш докосваше душата им, от тях излизаше звук който не можех да опиша, сякаш те караха да политиш в небесата. Видях че моят младсержант плаче и доста се озадачих, аз исках да летя а той плачеше просто не доумявах на това.
– Какво става, защо така се разчуства да знаех нямаше да дойда.
– Не е лесно брат да даваш най скъпото си нещо, остава още една вечер да е с нас после, после, чакай някой да ти отвори вратата , а когато дойде или ще е разтроена или ще бърза да се прибере при семейството си, ние за нея вече няма да сме семейство а чужди.
– Защо така говориш та тя винаги ще си остане твоя дъщеря, пък и не се жени някаде далече а във вашето село. Но това не стигаше да го успокой изглежда имаше нужда да си поплаче затова го оставих сами със песента на Родопите.

На другата сутрин се разбудих от врявата на двора беше доста рано но хората се бяха вече събрали, и се слушаше само гласът на готвача който распореждаше дайте това, дайте онова. Като ме видя се провикна така че да го чуят всички
- Хайде бе софиянец много спиш, вие там в София си проспахте младините, знам ви аз вас, служил съм в София и гледам софиянки са толкова слаби че да ги дуйниш ще паднат.
– Е-ее, там няма толкова вкусни гожби като твойте, де да видим ти какво ще ни приготвиш. Му отвърнах аз, но си знаех че този няма да ме остави така лесно на мира.
– Е-ее ще направя ама трябва и ти да помогнеш, не е лесно ще храним цяло село. Продължи да се заяжда готвача, приближих се към него и го попитах със какво мога да му помогна, а той ме изпрати при три здрави момчета и им се провикна.
– Дайте и на него да побърка така ще е по сладка ,, хълвата” и хайде бъркайте, бъркайте, гледайте да не загори че..... Приближих се до момчетата който се бяха навъртяли покрай един доста голям казан, в който имаше брашно от царевица и го пържеха в масло, като я бъркаха постояно със една голяма дървена лъжица за да не загори от силната жарава под него. Подадоха ми и на мен тази голяма лъжица която беше предназначена за това нещо, взех и аз да бъркам ту на ляво ту на дясно а от казана идваше невероятна миризма.Готвача се приближи до мен и взе да ми обеснява че това ястие се е готвело по една и съща рецепта от столетия насам.
– Както е сладка ,,хълвата” така да е сладка любовта на младоженците а както гори жаравата под нея така да горят тяхните страсти. Нареждаше готвача а останалите се смеяха на устроумията му, който нареждаше като стара жена. През това време беше дошъл човек който имаше два фотоапарата на шията и един държеше в ръцете, чакаше да дойдат младоженците за да ги снима. Тъпаните и те дойдоха предвождани за това назначен човек който в ръцете си държеше червено знаме, преминаха покрай нас и се спряха при Исмаил ага, който стоеше пак на терасата и наблюдаваше всичко дали върви във вред, като ги видя стана и здрависа всички един по един и ги покани да седнат при него.
– Хайде искарайте сега един ,,небет” нека да да чуе мало и голямо че си имаме свадба. Понесе се мелодия която бе присъщна само за това място, Исмаил ага раздаваше банкноти на музикантите който ги пребираха със задоволство. А фотоджията снимаше всичко за да го запамети на тези хартики който щяха да говорят за тези моменти и след дълги години.
Младсержанта ми се появи от някаде, след него караше булката и всички блиски да се снимат, като ме видя се провикна и аз да отида да се снимам със него и булката.
Но когато се приближих видях че булката е момичето от коридора което ми докосна сърцето, което го търсих навсякаде да го зърна за да му кажа че........Но вече беше късно дори и за една дума, ако щеше да е тя най прекрасната, щеше да остане като глас в постиня. Приближих се към тях , булката ме хвана под ръка и се усмихна на фотоапарата със усмивка която цеше да ме пленява цял живот със своята чистота и пъстрота. Сърцето ми су развълнува както преди, а умът ми заповядаше върви си в София какво правиш тук , тук не ти е мястото, но вече не слушах нищо, просто исках да отмине този мик в който щях да живея цял живот.
Свадбата протече в доста голям шум гледах как хората се веселят до насита, а аз очаквах да дойде момента да си тръна от този за вас ,,затвор а за мене ,,рай,,.

След този спомен разказан от мен никой от подчинените ми не смя да каже нито дума, всеки и един напусна залата като носиха в себе си спомените, кой за затвор, кой за рай.

Разказ от Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 30, 2012, 20:57
БЕЗ НЕЯ

Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.

Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
Ангелът, смисълът в живота.

Кажете ми,
Утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.

Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.

Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.

Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Rahmie on November 14, 2012, 10:14
Прекрасно...

(https://www.pomak.eu/board/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fnimga.com%2Fm%2FBz88b.jpg&hash=5a87a30d01588f10a3bd2ed87e2a52288720c6c0) (http://nimga.com/v/Bz88b)
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 17, 2012, 20:56
ДОКОСНИ МЕ

Докосни ме в мечтите ми поне,
нека да изгрееш там като лъчи.
Дори и да се изгубиш в мрака,
след теб винаги остават следи.

Докосни ме в сънищата ми поне,
на воля и спокойно скитай там.
Ще те целувам много пъти плахо,
да не изчезнеш в мрака пак сама.

Докосни ме с обич веднъж поне,
нека да дойде пролет и при мен.
Ще бъда капки дъжд за цветята,
в сърцата ще бие пулс и за двама.

Докосни ме с тялото веднъж поне,
нека да почувствам струя от страсти.
Волно ще разпусна душата си с теб,
дъха ти ще превърна в стих в нощта.

Докосни ме с песента си веднъж поне
и невидим в съня с теб ще танцувам.
Ще се чудиш защо ме сънуваш пак
неразбрала, че още сляпо ме обичаш.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 18, 2012, 20:26
ДАР

Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети,
Знам, че любовта ти е прокоба
за нея ще се боря аз до гроба,

Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре.
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля.

Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака.
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 20, 2012, 20:20
ЛЕДЕНО СТУДЕНИ

Любовта ранена, в пепел се превърща
вятърът жесток, без жалост го разнася.
Изгасва и последното пламъче надежда,
одалечавайки се сърцето ти ден след ден.

Пайжина от спомени обвива сърцето ми,
след теб душата ми в пустиня се превръща.
Без теб устните ми не ще да се смеят,
сълзи от очите ми не ще да се проливат.

Дали сърцето ти за мене пак ще жали,
със златен пламък в погледа ти нежен.
Под огъня пламтящ на звездното небе
седиме ние двама с теб ледено студени.

Ибрахи Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2012, 19:54
НА ТОЗИ СВЯТ

Над тази свят,
като птича прелетях.
На живота си ,
не обичта, а края видях.

Над тази свят,
като песен прозвучах,
На живота,
не обичта, а мъката изпях.

Над тази свят,
из между стотици теб видях.
В живота си,
с теб творях летях горях.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 09, 2012, 00:17
ОБИКНАХ АЗ БОГИНЯ НА БОГОВЕТЕ

Беше към средата на лятото когато всеки стягаше багажа да отиде на почивка, кой на море кой на балкан, но жадуваха да имат различни приживявания и спомени за да имат какво да расправят на колеги и блиски. Аз също по това време оставах свободен, даскалото вече беше свършило и реших да замина на провинцията. Там имахме добре подържана къща останала още от пра дядо ми, беше и нашата гордост, там се бяха случали голями събития за нашето семейство, имено затова някак си ме превличаше като магнит.
Къщата беше от два етажа построена от дялан гранит, имено затова зимата беше сравнително топло а лятото хладно. Къщата беше строена през османско затова беше обградена с високи стени, за да пазят от не канени гости. Портата беше от нагорял дъбов масив, на нея имаше два топуза горният беше по голям беше предназначен за мъже, когато го удариш по вратата издаваше твърт звук, това означаваше че у нас идва мъж, тогава баща ми отваряше портата, долният беше предназначен за жени, когато го удариш по вратата идваше тънък звък по това съдехме че удома идва жена, тогава майка ми отваряше вратата. Долният етаж беше предназначена за ежедневие и за гости, горният беше за спане имаше и една работна стая за баща ми, тя се намираше от към пътят който беше застлан с калдаръм , а от прозореца имаше не повторима гледка към планината. Бях се усамотил в тази стая и наблюдавах върховете на планината който ме подканваха любезно да ги посетя.
Изведнъж слънцето се загуби зад тъмните облаци от който се засипа като от ведра, всеки тичаше забързан да се прибере в къщи че нямаше намерение да притихне този дъж който беше придрожен с грамотевици. Аз седях до прозореца и му се любувах като жилядите животни навън който от дълго време го чакаха да дойде, а да не говорим и за тревата , и гората, който без дъж се бяха някак си състарили увяхнали сякаш искаха преждевремено да си отидат от този бял свят.
По улицата не остана и жива душа, само едно младо момиче тичаше някак си без сила или без посока, погледът ми се спря върху него беше доста объркано, тогава от небето се стовари силен гръм върху нея, а след това дойде и заглушителният звук , тя се повали на земята като отсечено дърво. Затичах се със все сила знаех какво трябва да правя в тази ситуация, мигът за нея беше важен за да се върне от поелият вече път, път който не беше още за нея. Когато вече бях до нея се молих да не съм останал късно за сърцето и което е покосено от тази зла светлина падаща от небето.
Обърнах я по гръп, видях че няма пулс , започнах да и правя масаж на сърцето, натисках колкото мога , пулсът дойде но дишане и не беше в ред. Наведох се и започнах да и давам от дъхът си, вдъхвах и със все сила, и дъхът и се нормализира. Видях че циалата трепери сякаш подскачаше от мястото си, взех я на ръце внесах я в къщи положих я на спалнята. Циалата бише мокра не знаех какво да правя реших да я съблека,пък нямах друг избор, трябваше да довърша нещата до край, все някак ще ме разбере си казах и почнах да я събличам.
Под дрехите се показа едно тяло не на момиче а на богиня, гърдите леко закръглени стърчащи напред, бедрата и сякаш бяха ляти във калъп, а личето  на ангел, черните коси и бяха дълги и леко начупени, а устните ......

Покрих я със всички одела но тя продължаваше да трепери като лист, температурата и трябваше да се нормализира , затова реших да и дам от моята топлина. Саблякох се и легнах до нея, обгърнах я плътно така че да почуства дори и чуствата ми, а те бяха доста объркани, изпитвах страх да не згреша в нещо, съчуствах и че изпитва тази болка, и най вече едно друго непознато чуство до сега, може би беше любовта.

Ръцете ми бяха вплетени в нейните бедрата също а сърцата биеха в един такт , бяхме се превърнали в едно тяло, така лежахме със часове. Питах се постояно на сутринта какво ще направи ще си замине ли, или ще остане да и давам от дъхът от топлината и чуствата си, толкова ли много исках, а не го ли заслужавах. Докато си мислех за тези неща вече бях проникнал в нея, в душата и, а имах ли право да съм там и то не канен, но желанието ми беше наделяло, беше вече късно за съжеление или връщане назад, оставих се на вълната от страсти да бошуват във мен до насита. Така продължи до сутринта, а тя вече напираше със все сила, сякаш казваше хайде ставайте сънят свърши време е за раздяла, време за тъга за болка.

- Ще останиш нали, не си отивай тук ти е добе нали, обещавам ти че винаги ще бъдем заедно, повярвай ми обикнах те с цялата си сърце, не си отивай моля ти се, ще бъдеш моята богиня. Но тя не казваше нито дума само ме гледаше със тези черни очи който сякаш не бяха тук а някаде другаде, това взе да ме плаши повече от отговора, имаше едно обеснение тя беше все още в шок и имаше нужда от време. Това колкото ме натъжи толкова ме и зарадва, все още ще е със мен, ще намеря начин да и обесня че я обичам , че без нея не мога.
Така започнаха да се редят ден след  ден, аз говорих, пеех,  въспявах я в стихове, а тя все слушаше в захлас.

Дар

Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети,
Знам, че любовта ти е прокоба
за нея ще се боря аз до гроба,

Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре.
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля.

Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака.
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен.

Днес имах лошо предчуствие сякаш щеше да се случи нещо не предвидено, това ми притискаше сърцето,  беше ме страх да кажа нещо за да не я събудя от този сън в който се беше унесла, сън в който бяхме само аз и тя, реших да се излежавам до нея пък нека да става каквото ще на мен това ми стигаше, тази топлота, тази нежност която излъчваше каде бих я намерил на друго място. По стъклата на прозоръцът взеха да се стичат капки дъжд, пак щеше да вали и ако съдим по голимината им нямаше да е за кратко, точно това си мислих,  чу се гръм, сякаш предвещаваше че е дошъл дъждът и всеки да вземе необходимите мерки.
 
–  Каде съм  аз, ти кой си, какво правя аз в твоето легло. Крещеше със всички сили,  този зловещ гръм и беше върнал  всичко загубено това взе да ме плаши , видях че е дошъл краят на сънят.

 – Не се притеснявай, не си ли спомняш нищо, аз, аз ........ Тя обляка дрехите си и се запъти към хвода на къщата без да ме слуша или погледне в очите поне. Аз също се облякох и тичах след нея  за да я питам поне как се казва, или поне едно збогом, но вече беше късно тя отвори вратата и се загуби по улицата както и си беше дошла. Сълзите ми се сливаха със капките дъж, който бяха студени като спомените ми, който преминаваха като вятърът който шибаше лицето ми безжалостно, и ми напомняше мигове нe изживяни дори и от богове. Но сега трябва да се плаща, а цената им е за богове, който можеха всичко. Дали ще мога да забравя поне един миг изживян със нея. Ето устните и са толкова влажни,  способни да те накарат да тръпнеш от желание да ги докосниш, а засмеят ли се, този израз на щастие поражда в теб крила. А очите и те бяха всичко онова за което можех да умра.

 – Защо, защо това ли е отплатата на любовта. Крещях след нея колкото можех, но това вече едва ли щеше да промени нещо. Качих се в стаята, навсякаде виждах нея, а миризмата и, сякаш не бе си заминала а беше скрита там под юргана и ме чакаше със свояте ласки и  нежност. Легнах и зачаках да се върне, вярвах и желаях това със все сърце, хей сега, хей сега ще отвори вратата без да каже нито дума, ще приседне до мен ще ме погледне с тези големи черни очи, който прощават на всичко. Дните се занизаха пак един след друк, а аз вярвах в любовта че ще ми се отплати, поне с една целувка или един поглед. Реших да я нарисувам за да остане жива в спомените, за да не избледнее в съзнанието ми, човек устарява, оглупява, умира, но картините остават, нека да я има за вечно до мен даже и след мен. Използвах цветовете на пролета и есента, роклята и ще е от жълто което ще улищетвори топлината и, примесено с червено, което ще говори за страстите и, в ръцете и ще и дам книгата със стиховете написани за нея, нека да ги чете и почуства болката която чуствам аз в момента.

БЕЗ НЕЯ

Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.

Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
Ангелът, смисълът в живота.

Кажете ми,
Утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.

Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.

Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.

На вратата се чукаше но беше малкият топус, това сигорно беше жената която ми носише мляко и яйца, но когато отворих вратата видях богинята ми, някак си се беше разхубавила, беше се променила през всичкото това време, а аз с тази дълга брада, поне да се бях бръснал.Очите и греяха от щастие, приближи се блиско мен.

– Нося ти дар от любовта, ще го приемеш ли. Сведе поглед надолу кадето между двете си ръце държеше сътворението на мен и на нея.
– Ще е момче нали. Щастието ми беше до небесата.
 - Защо да е момче, нека да е момиче. 

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 23, 2012, 20:57
ПОМАКИНЯ

Автор Ибрахим Бялев

Ах майко мила, видях я горе на балкана,
беше като бяла лястовица,
в ръцете си държеше зелен здравец, а на устата песен,
с нея моли Всевишния за здраве, живот и любов.

Ах майко мила, очите и са извор, а сълзите порой,
косата като тревата, а снагата взела от дъгата,
като изгрева е чиста, като залеза топла,
като росата е по цветята, като песен е по гората.

Ах майко мила, ангел със крила за мен е тя,
извисила се до небеса, не казвай че ще отмине
хей тъй без следа, или без сълза,
покрай нея има цветя само в бяло,
но и те бледнеят пред лицето и като цяло.

Ах майко мила, тя не е човек, а дива сърна,
от човек невидяна, с ръка недокосната,
гордостта й е до небесата, а гласът - до върховете,
моли се, майко, път да се отвори, майка да си види.

Като я видях, сърцето ми прошепна –
Това е тя, тя е, последвай я,
помогни й да премине през планината,
майка да си види, майка й да не жали за едничко чедо.

Кажи ми майко мила, ти ли да жалиш или нейна майка,
а сърцето ми напира със все сила: иди, иди;
а тя е като бял гълъб, в ръцете си държи зелен здравец,
а на устата песен молитва.

Ах майко мила, не търси в спомени си утеха,
ще идвам във съня ти ще влизам тихо и кротко,
дори и в мрака ще те намеря за да те погаля и целуна,
молитвата да ти взема, сълзите ти ще избърша дори.

Ах майко мила, в планината има гъсти гори, дълбоки води,
как да оставя либе сами, а майка жали чак до зори.
Жали майко, жали ти за двама чак до гроба......

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Suleyman.45 on December 24, 2012, 07:50
Ot sırtze i duşa bravo,bravo i pak bravo.İma edno izsledvane li opit za po pılno i obemno osvetlyavane na pomaşkiyat etnost li,neznam kak da go nareka.Zaglavieto e:"Pomatzite",no avtora ne e akad.Petır Yapov.Pırvoto ime ne si go pomnya,no vtoroto sıs sigornost beşe Çilingirov.Avtora tzitira edno pismo na sıprugata na britanskiya konsul do edna svoya poznata pisano sled edna obikolka prez pomaşkite rayoni,kıdeto opisva pomatzite kato mnogo krasiva rasa.Toçno tzitiranata e rasa,koeto pokazva çe oşte togava pomakite sa se razliçavali i to v polojitelen smisıl ot bılgarskoto i türkso naselenie.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Suleyman.45 on December 25, 2012, 07:46
İbrahim,sen de sağ ol.İma oşte edna priçina bılgarite da ne sa  ştastlivi  i tova e zaştoto mnogo malko ot tyah şte imat ştastieto da imat sıpruga pomakinya,nali veçe me opredeliha tuk kato fanatik şte dobavya i türkinya.Prez trudovaşkite godini po vreme na poçivkite si spodelyahme pomejdu si kakvo sa ni pisali v naşite priyatelki isıprugi,priznavam si po romantiçni pisma ot pismata na momiçetata pomaki i do sega ne sım sreştal.Tova ne byaha pisma,tova byaha izpovedi,tova byaha pesni,tova beşe ne rimuvana poeziya pisana samo ot pılni s çista i svyta lübov romanticni sırtza.Mislya,çe moite vnutzi koito obiçam ot vse sırtze poradi obştuvaneto s cep telefonite  nyama daje da razberat s kakvo vılnenie si spomnih tozi perid ot taka nareçenata mladost.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Mariana on December 25, 2012, 18:23

http://oreliak.blogspot.com/2012/12/blog-post_23.html (http://oreliak.blogspot.com/2012/12/blog-post_23.html)


Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 26, 2012, 00:40
втори вариянт

ПОМАКИНЯ

Автор Ибрахим Бялев

Ах, майко мила, видях я горе на балкана,
горе на балкана, на широка поляна.
Беше, като бяла лястовица,
литнала през пролетта.
А в ръцете си държеше китка зелен здравец,
а на устата песен молитва.
С нея тя молеше Всевишния, за живот, здраве и любов.
Ах, майко мила, очите и са извор, а сълзите порой,
косата и като тревата, а снагата взела от дъгата.
Като изгрева е чиста, като залеза топла,
като росата по цветята е и като песента по гората.
Ах, майко мила, ангел с крила за мен е тя…извисила се е до небеса.
Ама ти не казвай, че ще отмине…. хей тъй, без следа или без сълза…..
Покрай нея майко, има цветя само в бяло,
но и те бледнеят, пред лицето и като цяло.
Ах, майко мила, тя не е човек, а дива сърна,
от човека невидяна и за ръка не държана.
А гордостта й е до небесата, а гласът - до върховете.
Моли се тя майко, път през планината да се отвори
и при нейна майка да си иди, да си иди и да види…
Като я видях майко, сърцето ми се разтрепери …
и тихо ми прошепна – „това е тя, тя е, последвай я….
помогни й да премине през планината,
майка да си види, майка й да не жали за едничко чедо.”
Кажи ми майко, мила, ти ли да жалиш или нейна майка?
А сърцето ми напира – „иди, иди”…..
а тя е, като бял гълъб, в ръцете си държи зелен здравец,
а на устата песен молитва.
Ах, майко мила, не търси в спомените си утеха,
ще идвам в съня ти, ще влизам тихо и кротко,
дори и в мрака ще те намеря, за да те погаля и целуна,
сълзите ти ще избърша дори…но не ме съди…
Ах, майко мила, в планината има гъсти гори, дълбоки води….
Как да оставя либе сами? А как, теб майко, със сълзи на очи?
Но ти жали майко, жали и за двама...че тя ми в душата остана…
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Suleyman.45 on December 26, 2012, 08:40
Dobre,çe Ibrahim s poeziyata i razkazite si predava nasayta i malko romantika.Za uvajavanata ot men Mariana:Bılgarite i damite im priemat kato liçna obida vsyaka pohvala ili zaştita na naşata vyara,naşata istoriya,na naşata kultura i obiçai.Vızhvalata i vızhiştenieto  mi ot trudolübieto,skromnosta duhovnata i fiziçeska krasota na naşite jeni i momiçeta,da se priema kato obida ne moga da go priema za normalna reaktziya.Moeto liçno mnenie,çe jenata tryabva da bıde  ne samo partnör v legloto i na restoranstkata masa,ne samo lübovnitza i duşeprikazçik na kafe tya trybva da bıde ne moga da se izrazya,no şte opitam.Tya tryabva da bıde toçno obratnoto na  sıbiratelniya obraz na sıvremennata bılgarka-tya trybva da bıde jena s çeteri glavni bukvi.Prekrasna mayka,lübyaşta sıpruga,dışterya ot koyato ne se sramuvaş  i na koyato mojeş da  razçitaş v dobri i loşi vremena.Da bıde dostoyna i mıdra jena,a ne jensko tyalo s mıjki loşi naklonosti.Za istoriçeskoto minalo i Levsk Benkovski t.n.:Edin narodne nepostigne li nezavisimosta si sıs sobstveni sili,vdigayki vıstanie s vodaçi-greşnitzi pişeşti pisma s krıv vmesto s mastilo, ubivayki nevini müsülmani i paleli sami bılgarskite sela estestveno nyama da uspeyat.Dobro se postiga samo s oşte po dobro.Podarenata nezavisimost na narod ne stignal v razvitieto si sam da si ya postigne ne dava plodove.Vinagi ste  bili za visimi i vinagi ot greşnata strana.İzvinyvam se za smescaneto na temite.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Nazmi on December 27, 2012, 14:14
You are not allowed to view links. Register or Login
(https://www.pomak.eu/board/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fnimga.com%2Fm%2F0qsL7.jpg&hash=9ee84246f421fd8295d043e52089e74eae0eda85) (http://nimga.com/v/0qsL7)

  Ибрахим,всеки докоснал се до таланта на помаците като теб и стремежа да покаже на света едно друго лице на нас помаците буди у нас гордост и предизвиква приятно чувство.
 ГОРДОСТ ЗА САЙТА НИ Е,КОГАТО ТАКИВА ТАЛАНТИ СА ТУК СРЕД НАС!
                                                                                                                                  УСПЕХ!

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 27, 2012, 19:20
You are not allowed to view links. Register or Login

  Ибрахим,всеки докоснал се до таланта на помаците като теб и стремежа да покаже на света едно друго лице на нас помаците буди у нас гордост и предизвиква приятно чувство.
 ГОРДОСТ ЗА САЙТА НИ Е,КОГАТО ТАКИВА ТАЛАНТИ СА ТУК СРЕД НАС!
                                                                                                                                  УСПЕХ!



Благодаря ти Nazmi.

Виждам че в днешно време за нашите ПОМАКИНИ няма почти нищо написано, нима те не заслужават един стих, един разказ една усмивка.
Когато ги видиш как боравят със тези прекрасни цветове за правяне на чейз, или чуеш някоя пята песен от тях в която непремено ще има болка и любов, дори и само един поглед да им уловиш, няма как да не почустваш нежноста им която е зародена в душата им ..........


Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 04, 2013, 19:56
* * *

До сутринта колко остава,
а до края на живота ми...?
Не знам и не ме интересува.
Стига ми огънят твой, любов моя,
в него искам да изгоря,
и в душата ти капка живот да сложа.
Нека да кажат недокосналите се до теб -
умря сиромахът хей тъй, за една лювов.

А вие, сълзи мои, в езеро се превърнете,
за да потъне любовта в него,
нека плува там като златна риба,
чакана и молена от всеки,
и да избира сама бисери свой.

А ти, душа моя, научи ме да убивам смъртта,
за да живее тя до безкрай,
нека носи и тя душа лека на птица,
нека да пише нашата съдба.

Дори и сега в последните си мигове, любов моя,
ти пак си до мен, бяла и засмяна,
молиш ме да остана в прегрътката твоя,
болката в мен искаш да изтръгнеш,
от тъгата крила да направиш,
за да летим с теб от цвят на цвят.

И сега, когато аз си отивам,
на теб оставям розите в градината ни,
за да продължиш с тях нашата магия.
Който ги види, с въздишка да казва -
тук живее любовта.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 17, 2013, 13:28
КУРБАН

Автор Ибрахим Бялев

Ти виждал ли си как умирам, как бавно ме напуска гордостта, за нея е най трудно да се прости със светлината, как със всички сили се бори и в тъмнините, как изпуска и последната искрица надежда за живот. А вярвах че ще спечеля двубоя с усмивката моя защото и да е жилаво злото, усмивката е като светлината, тя е толкова нежна че не би и устояло злото.
Когато се изгубиш и забравиш и светлото на белите си дни, когато всичко хубаво увехне, и останат само спомени, ще можиш ли да разкажеш за тъжното, което изпита в тези бели дни изпълнени с лъчи, огряващи и всяко кътче на живота ти, а сега толкова копнеещи и желани лъчи, създаващи светлото на живота.
Не не исках от живота да е лесен той винаги се ражда от сълзи, но исках привечер по лунни нощи луната среброто си върху мен да излее, а слънцето пак така нежно да ме погали със лъчите си, та да се почуствам важен и горд,
Нещо ставаше със мен, сменях си мястото, преминавах от едно място на друго, а тук ми беше токова хубаво и топло, е да малко ми беше тясно, защото аз обичах свободата и простора. Бях създаден да тичам от едно място на друго, и със тази си игривост да радвам човешката душа. Във очите ми нахлу ярка светлина, която сега я търся навсякаде, на която и премигвах сякаш ми беше стар приятел. Почуствах хладина която обвзе цялото ми тяло, от която леко се разтреперих, стегна ми всичките мусколи и ме подканваше да се изправя на краката. Така и направих събрах всички сили и реших да се изправя, но не беше толкова лесно, краката ми бяха доста гъвкави а аз доста объркан. Майка ми със тревожният и нежен глас ме подканваше да опитам пак и пак, докато не стъпех здраво на краката си.
Така и направих поех този крехт подарък поднесен от всевишият, наречен живот, изправих се на крака си, и стъпих здраво на земята, а тя горката от сега ме чакаше все и едно бях роден за нея, искше от сега да ме обгърне със свойте обятията. Но като чу гласът на майка ми който беше толкова нежен и горд, че се застрами и зачака този момент когато тя щеше да се радва а майка ми ще ридае песен през сълзи.
Стъпих здраво на земята но до мен стоеше едно черно петно подобно на мене което ме плашише постояно исках да избягам от него но така и не можех, беше се така здраво завързало за мен че кадето и да ходех той беше все със мен.
- Не се плаши от сянката си, тя е част от теб, тя е тъмната част от живота ти, тук е за да ти напомня за отвъдното, само когато те налегне тъмнината тогава те оставя на мира. Успокояваше ме майка ми – ти от нея не се плаши тя нищо не може да ти направи, враговете ти са други.
Занизаха се дните един след друк, когато хората ме видяха ме взимаха в ръцете си говореха ми нежно както на никой друг, за тях бях нещо специялно, нещо си говореха но не можех да ги разбера.
- Избрали са те за Курбан, защото си най хубавият, само такива като теб може да им откупи греховете. Прошепна майка ми, но в гласът и почуствах доста тъга която и мен натъжи. Да откупиш греха на други това щеше да е нещо много хубаво но защо майка ми се натъжава това не можех да го разбера, когато си имам рожба като нея може би тогава ще разбера, сега е още рано.
Днес е един такъв слънчев ден някак си по различен от другите дни, а в мен има тъга, сърцето ми се беше свило, а мислите ми сиви и студени, чусвата ми объркани.

- Днес е празник сине, днес е ден за откопуване на грехове, но не на нашите, а на други греховете ще откопуваш, днес е голям ден за теб и за мен, на този празник коя майка би издържала без сълзи без молитва. Нарицаше майка ми през сълзи, колкото и да се преструваше, видимо и беше как силите я са напуснали и едвам стоеше на крака.
- Ако някога почустваш мъничко тъга или самота ако нещо там те заболи, в мислите си ме покани, прегърни ме нежно и се утеши. Мъничко самотен ако се почустваш ти просто тихо, мълчаливо за мене си спомни, и моята милувка ще избърше твойте сълзи, и пак ще те целувам тихо, нежно, и ще те обгръщам с искрената си любов, и дори небрежно ще забравиш, че света понякога е тъй суров, и жесток. Знаеш как сърцето ми за теб гори, няма никога да стихне моята обич което ти в душата ми роди, ще дойда бързо дори на края на другият свят да си. Продължаваше майка ми да реди през сълзи, а аз не разбирах защо беше това така нежно збогуване със мен.

Към мен се преближи един човек, аз все така смирен както винаги го гледах в очите му и очаквах тези нежни думи който така и не разбирах , погали ме по главата и ми се усмихна така както никога до сега. Хвана ме здраво за рогата и ме повлачи към другите хора, а единият от тях в ръцете си държаха ножове, опитах се да се съпротивя но силата му беше доста повече от моята. Когато стигнахме до хората, събрах всички сили подскочих от земята и още един път и още един път......
Повалиха ме на земята единият ми държеше рогата, вторият ми завърза здраво краката, третият ми завърза очите, претискаха ме здраво към земята, не знаех какво да сторя силата ми беше отстъпила мястото на страхът, който ме караше да потрепвам като лист. Сега в този момент исках да съм птица да се извися над всичко зловещо, да расперя крила хей тъй волно на свобода да се любувам на всичко земно. Слушах молитвите на храта отправени към всевишият, молеха го за прошка за злините който са сторели, в гласът им имаше страх но и задоволство че са намерили начина да си откупят греховете, а те не бяха сигорно малко, а аз не знаех нито един от тях, а какво ще стане с мойте грехове кой и как ще ми ги откупи,........
Почуствах остра болка в гърлото, една хладнина обвзе тялото ми, вече не се съпротивлявах а отправих и аз молитва поне с нея да откупя греховете си, ако имах такива. Сега виждах как нишката на живота изчезва, гледам нагоре и виждам умиращата светлина, която лека полека отстъпва място на мрака, за някой вечност, ама все така тъжна и студена, оплаквана с писъци и истински сълзи, възбуждащи само хубави спомени създадени от краткият ти и светъл живот.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 20, 2013, 23:16
ЖИВОТЪТ

Автор Ибрахим Бялев

Към мен приближаваше жена която беше седнала на инвалидна количка, а мжът и я буташе като си говореха нещо, лицето на жената изразяваше болка и то непоносима но когато се обърнеше към мъжът, на лицето и изгряваше една пурпурна усмивка, сякаш беше най щастливата жена на света. А усмивката и отиваше толкова много, сякаш беше създадена за нея със нея забравяше болката си или задържаше щастието си което я беше напуснало, но каквото и да беше тя със нея ставаше съвсем друг човек. Когато се приближиха до мен решиха да си удъхнат, мъжът я обрна към него и се наведе ниско няд нея, за да може да го чува по добре и шепнеше думи който така и не можах да забравя до сега.

Ела любима,
в бяло, розово, червено.
Ела любима,
в деня, в ноща, в съня.
Ела любима,
засмяна, тъжна, просълзена.
Ела любима,
в живота, в мечтите, в сърцето.

Тя му се усмихваше толкова нежно и му отвръщаше също със стих.

Ти си искрата, мечтата,
в моят живот.
Ти си копнежът, сълзата,
в моят живот.
Ти си дъхът, лъчът,
в моят живот.
Ти си денят, ноща,
в моят живот.

Мъжът беше толкова доволен и горд и той със усмивка на лицето продължи.

Обикнах аз,
цветовете за теб избрах аз,
мор жълто розово червено,
не всички са за теб всички.

Обикнах аз,
мечтите за теб сънувам аз,
летим с теб от цвят на цвят,
не всички са със теб всички.

Хей обич моя,
толкова блиско но чужда,
толкова далеч но желана,
толкова трудна но мечтана,

Беше редът на жената впреки че се усмихваше гласът и леко треперише като идаваше болката която чустваше душата и.

Ох майко мила,
Изгубих посоката,изгубих лъчът,
самота обгръща душата ми,
сълзи капят като порой.

Ох майко мила,
душата реве,крещи и се моли,
Пази я боже, дари я с дар от теб,
дай и усмивка както на ангел.

Ох майко мила,
гласът заглъхва, като в постиня,
светлината се збогува завинаги,
какво остана освен мрак и тъга.

Нали се разбрахме да не говорим за това нещо,доктора какво каза горе главата, и на свой ред продлжи.

Всичко е твойо земята, гората, водата,
всичко е твойо изгревът, залезат дори.
Всичко е твойо сърцето ми, душата ми,
всичко е твойо устните, сълзите ми дори.

Спомените са мой,спомените с теб и мен
бях щастлив, горд, смирен, богат със тях
Надеждите са мой надеждите с теб и мен,
бях силен, уверен, живях, летях със тях.

Ти беше усмивката, прошката, увереноста,
аз бях целувката, грешката, смиреноста.
Ти беше обичта ми, любовта ми, лудоста ми
аз бях обичта ти, любовта ти, лудоста ти.

А тя сякаш не го беше чула и продължи но гласът и се растрепери повече от преди.

Хей любов моя
прободена с нош
распъната на кръст

Ще живееш ти
в небесата
в сърцата дори

След теб ще има
следи от сълзи
от кръв дори

Но пътят ти
ще е осеян с рози
с мечти дори

Моля ти се недей недей така ще видиш аз ти обещавам ще се оправиш аз съм с теб дори и в ...... премълча беше го страх че ще згреши в нещо, но продължи като стискаше силно зъби.

Ще можиш ли да ми говориш,
за тъмнината която ми оставяш.
Ще можиш ли да пееш,
за тъгата която ми даряваш.

Ще можиш ли да живееш,
животът който ми оставяш.
Ще можиш ли да погледнеш,
това което ще съм след тебе.

Но като го казваше вече не и гледаше в очите, а беше извърнал главата настрани и със ръка бършише сълзите си който го издаваха. Тя също плачеше но трябваше да му каже нещо и продължи.

Ако си любовта,
ела, дори и да ме боли.
Но ако си само сън,
не, не, дори да си щастие.

Нека да съм аз,
мислиш си, любов моя.
Но знае ли се,
кого ще разплаче живота.

Сълзите са твой,
любов моя,бърши ги бърши.
Аз пея любов моя,
пея, дори и през сълзи.

Беше влюбен до уши, но и горд човек, леко се изправи и почти се провикна защото хората взеха да гледат към тях.

Хей любов моя,
чувам, сърцето ми те моли,
остани, до смърта ми дори,
да ти кажа, обичам те мила.

Хей любов моя,
прободи ме там в ляво,
кадето сме само аз и ти
остана само мрак и тъга.

Хей любов моя,
има ли раздяла без болка,
а сега когато мен ме няма,
ще пееш ли пак за любовта.

На нея пак се появи тази така кристална усмивка , във която дори и аз се влюбих. Тя сщо си повиши гласт.

Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети,
Знам, че любовта ти е прокоба
за нея ще се боря аз до гроба,

Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре.
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля.

Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака.
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен.

Да любомима да, ти за мен си богиня и продължи на още по висок тон.

Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.

Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
Ангелът, смисълът в живота.

Кажете ми,
Утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.

Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.

Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.

Усмивката и се беше възвърнала както преди сияше от щастие и продължи със умерен тон.

Над тази свят,
като птича прелетях.
На живота си ,
не обичта, а края видях.

Над тази свят,
като песен прозвучах,
На живота,
не обичта, а мъката изпях.

Над тази свят,
из между стотици теб видях.
В живота си,
с теб творях летях горях.

Така не са сме разбрали с тебе ще видиш аз ти обещах но ти трябва да ми повярваш, трябва да искаш не само живота а и неговите дарове сътворени за нас.

Любовта ранена, в пепел се превърща
вятърът жесток, без жалост го разнася.
Изгасва и последното пламъче надежда,
одалечавайки се сърцето ти ден след ден.

Пайжина от спомени обвива сърцето ми,
след теб душата ми в пустиня се превръща.
Без теб устните ми не ще да се смеят,
сълзи от очите ми не ще да се проливат.

Дали сърцето ти за мене пак ще жали,
със златен пламък в погледа ти нежен.
Под огъня пламтящ на звездното небе
седиме ние двама с теб ледено студени.

Като казваше тези думи погледа му се беше спрял върху мене, протегна ръка и отксна най хубавата ми рожба която сега се беше напъпила. Откъсна я очисти я старателно от бодлите, и я протегна на жената която го гледаше в изумение.
- Как е възможно да направиш подобно нещо ако те види някой как така посмя.
– Давай да тръгваме докато не са на видяли, много е хубава нали и миризмата и е хубава, както тебе излъчва обич и щастие.
Одалечавайки се от мен не чуствах никаква злоба че са ми взели рожбата, а се радвах че е на такова място, място испълнено с нежност и любов. На следващият ден когато росата се вдигаше от мен за да разнася миризмата ми, по пътят се зададе кола която беше украсена с много цветя, а след нея вървяха хора облечени в черно, стъпките им бяха бавни придружени от зловещи писъци. Това беше погребално шествие, когато колата се приближи до мен видях рожбата ми как краси ковчега, но беше някак си увяхнала и цветовете му потъмнели.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Suleyman.45 on February 21, 2013, 07:26
Bravo İbrahim65,naistina si dobır poet i dobır Çovek.Pozdravyavam te ot tzyaloto si sırtze i duşa.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 15, 2013, 23:52
СЪВЕТ

Подухва лек вятър, който нито е топъл нито е студен, но пък е свеж, сякаш е създаден от снежните върхове на планината, който се извисяваха до небесата. Поглеждах към тях и им обещавах че един ден непремено ще ги посетя, нека и те ми видят не само снагата, а и мъката която беше надвеснала над мен като сянка.

Днес бях като чупен клон в пролета, знете това чуство нали, иска ти се да вдишаш от този свеж въздух, да нагазиш в този бял сняг, да се понесеш като пролетен вятър над всичко, но нещо ти пречи, нещо има погрешно в живота ти а ти това не го намираш. Решиш да полежа още известно време и да реша какво да правя, той чупен клон не може да се сложи обратно на мястото си, но трябваше да намеря пречината на това чуство което ме изтезаваше тази пролет.

Мислите ми се преплитаха но все бяха в миналото а някой си противоречаха със спомените, виждах живота ми колко е бил празен и погрешен, взех да го проклинам, защо ли живее човек , както обичаше да казва дядо ми – Живеем за една комачка хляб. А можеше и без нея когато в живота сивото е повече от бялото , сълзите повече от усмивката, мислех си тези неща и очите взеха да ми се насълзяват, а душата сякаш се збогуваше с мен.

Реших да навестя дядо ми, от доста време не бях ходил да го видя,щях да потърся от него съвети, все пак беше живял близо столетие. Станах обляках се и взех неубходимите неща за там, една копачка лопата и няколко цветя ,много обичаше цветята на места когато ги поливаше съм го чувал да им говори, затова реших на гробът му да засея няколко рози.

Гробищата бяха вече наблизо а моят дядо беше в самото начало на едно от централните места от кадето се виждаже както нашата къща така и снежните върхове, с други думи на това място на човек трудно можеше да му доскучае. Оставих нещата който носех и изучих дуата която трябваше да изучи за мъртвите, за да получат както поздрав, така й покой. Гробът на дядо ми беше обрасъл в трева почистих я старателно, след това засях и розите, полях ги обилно с вода, гробът се превърна в малка градина, сигорен бях че дядо ми ме гледа от някаде и ми се радва.

Поседнах до елата, която беше посял баща ми за да прави сянка на гробът, да си отпочина и да си споделя мъките с дядо ми, който много обичах, и беше оставил голяма следа в живота ми, все още си спомням неговите съвети като.

; Искай прошка сине, и не забравяй за този дар от бога, живота, в него има и тъга, има и крила, когато ти е тъжно не слизай толкова дълбоко при мене, когато летиш не лети с облаците все пак си с душа. ; В живота на всеки се появяват неща който го променят, не е важно дали е щастие или е болка.Ти просто бъди такъв, какъвто си; ; Само баща и майка знаят да прощават. Другите просто забравят. ; ;Най трудната борба, носи най-сладката победа. ; ;Загубеното щастие е по-страшно от самата смърт а загубиш ли себе си тогава си мъртвец.;

Пред мен се появи една калинка която едвам летеше , като ме видя се устреми към мен и ми кацна на рамото, тя беше толкова малка и нежна че не можех да я докосна, за нея бях толкова груб, че просто трябваше да я докосна само с поглед. Калинката сви крилата си, прелеста и беше невероятна, тъмно-червеният и цвят излъчваше не друго а любовта която изпитваше към всички ни, а тъмно-черните точки, издаваха мъката която виждаше във живота. Не знаех какво да правя, какво яде за да я нахраня или каде живее за да я подслоня. А бях толкова силен и велик че за нея бих направил дори чудеса, но не знаех и това ме учуди, в същото време ме направи бесилен пред нея. Гледах я как едвам се крепеше на рамото ми с тези малки крака, сякаш искаше да ми каже нещо, това ме развесели и взех да се притеснявам че ще ме остави сам с мъките си, който така и не знаех как да ги реша.

Гледах как калинката распери крила и полетя, със своята си обич и мъка, я при свойте чеда я при своето щастие.

Изправих се и аз на крака - Дайте ми на мене обич и тъга, животът е сладък до смърта.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 01, 2013, 10:34
ПОГЛЕДЪТ НА ДУШАТА

В стаята на свобода се ширяха тишината и тъгата, бяха притеснявани само от звуците на дъждовните капки, който се спускаха от стрехата на дървеният таван. Тяхните звуци напомняха че има живот, а кадето има живот има и надежда. Но тях едва ли някой ги слушаше или любуваше. Погледа и вниманието ми както винаги бяха насочени надолу по небосклона, кадето кривуличаше пътят по който си бяха заминали, с уговорката за малко. Но вече години се измина и никой не се завръща. На места се питам има ли по пуст път в света от този.
До прозорецът си бях поставил дървеният стол, бях го пригодил и за спане, доста вечери осъмвах на него, на места си мислях че с него сме едно цяло. Когато се пребирах в къщи, най напред отивах при него, сядах и вперях погледа си в далечината, от него се виждаше най добре пътят по който щеше да се завърнат.

Така се нижеха дните и нощите в едно очакване и надежда, за едно по хубаво време, когато ще има глъч и смях, а защо не и плач от болка в коляното.

– Ела сине, ела да видя, не плачи де какво толкова е станало, една капка кръв и си се уплашил, а когато отидеш войник как ще си, не забравяй този свят е за смелите, няма място в него за слабите и страхливците. Колко пъти ти казах да не тичаш след кокошките, петелът е тяхният защитник, не му се сърди сега на него, той си е свършил добе работата, опазил си е тъйфата, и ти когато пораснеш ще пазиш свойте рожби от неприятели.

- Заповядай набрах ги за тебе защото много те обичам, сега на мене какво ще ми дадеш.
– Ела да видим от каде си ги набрал, пък тогава ще видим какво ще ти дам, дали плесници или стотинки, ела защо бягаш, пак си обрал цветята ми нали.........

Спомените ми бяха почти целият живот, на места говорих със тях, много често ме хващаше срам от тях, обещавах си че ще бъда по старателен и търпелив, каквото ще да се случва в живота.
А сърцето пак ме подканваше да си подготвя необходимите неща за последното тържество в живота ми, а аз го претисках няколко пъти, сякаш му казвах. - Стой ти там мирно сега не му е времето, нека да ги видя още един път, пък тогава, тогава.......

Албумът беше най четената книга в живота ми, често я вземах в ръцете си, а тя говореше ли говореше, със всички подробности. Ето тази третата снимка, когато се беше родил, чернобяла почти е избледняла, но споменът ми я оцветява със всички подробности, а плачът му е все още в мен, попит е от душата ми сякаш е днес.

От към дерето до чешмата взе да се вдига дим, това означаваше че циганката пак беше дошла за да калайдисва. Взех двете тенджери и посъбрах малко боб пъстарма, и още някой неща който можеше да са в нужда на карайджиката. Когато бях вече при нея видях че не беше сами, а имаше и малко момче около на пет години. Момчето плачеше със сълзи на очите а тя вместо да го успокой го налагаше с шамаре.

– Защо го биеш, какво е направил. Попитах я сопнато.
– Нищо не е направил, какво може да направи едно пет годишно момче. Одговори ми още по сопнато циганката.
- Защо го биеш те попитах, какво иска това момче. Настоявах да узная защо това дете яде бой.
– Гладно е, не е яло нищо, казвам му че няма, ама не разбира от дума, а аз трябва да работя, иначе как ще има. Продължаваше да обеснява циганката, но беше толкова ядосана че продължи на цигански, като си мислише че я разбирам.
– Вземи тези тенджери, аз след малко ще се върна да ги взема. Оставих тенджерите и се запътих обратно за в къщи. Събрах нещо за ядене на момчето, видя ми се доста оръфано, затова реших да му закарам и някой дрехи останали от детето ми, който ги пазех в гардероба, за да ги галям от време на време, пък и миризмата му все още стоеше върху тях. Когато отворях гардероба, винаги от него излизаха стотици спомени, все едно тях бях затворил там, а не дрехите.
Така стана и този път, ето неговата фанелка, небесно синя като очите му, сякаш бяха взети от небето, а засмее ли се сякаш изгряваше слънце на лицето му, черните панталони, изгладени винаги да имат ръб, а обувките му, когато ги взехме от радост първата нощ спа с тях. Взех ризката на карета, чорапи, и черното сакото, помирисах ги до насита, згънах ги старателно в една чанта, взех и останалият багаж и потеглих към чешмата.
Мислите ми възраждаха спомени, когато го обличах с тези дрехи за празника. Бързаше да се покаже на приятелите си, а пък аз исках да остане при мен, за да му се радвам, на тези руси къдрици, който сякаш бяха взети от снежните върхове на планината.

–Докарах ви нещо за ядене, нахрани го момчето недей да плаче от глад, такива работи не са хубави, каде е баща му, не работе ли нещо, как може такива работи. Циганката когато се обърна към мене в устата и имаше цигара, която охотно пушише.
- Ха така, за цигари пари имаш, а за храна нямаш, осрами се, осрами се.......
– Това ми е даде комшията ти, преди малко мина, потърсих му една цигара а той ми даде цялата кутия.
– Не говори много а вземи и нахрани детето- Което все още плачеше. Тя взе чантата седна на земята, взе детето в скута, и почна да го храни и да му говори нещо на цигански. Както всяка и една майка беше нежна с него, гледах и не вярвах на очите си, преди малко го налагаше със шамари, а сега сякаш не беше тя а някоя друга жена.

- Много хубав народ сте вие, бе ага, да потърся и душата ви, и нея на драго сърце ще си я дадете. Благодаряше ми циганката и обесняваше колко хубав народ сме били, може би заради тези няколко хапки храна, който бяха дошли точно на време, я бяха разчуствали толкова много.

– Вземи и тези дрехи, бяха на синът ми, вече няма да му станат, твоето момче е имало късмет, облечи го, че времето е доста хладно.

Тя взе чантата, и започна да облича детето, а аз очаквах да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка че сияеше цялата, след като си облече рожбата се провикна в захлас.

- Ето това е, видя ли какъв човек стана, винаги съм казвала, че дрехите правят човека, и си е така. Но аз бях поразен от гледката, на мястото на синът ми имаше нещо съвсем друго.

– Не, дрехите не правят човека, а живота прави човека, или го разваля. Но бях и сигорен, че и душата е важна, зависи с какви очи ще го погледнеш човек.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 16, 2013, 22:38
ЛЮБОВТА Е ЖЕНА


Преди да влезнем в музикалният спектакъл, който очаквахме повече от месец, в предверието разговаряхме с няколко приятелски семейства, който също бяха пожелали да дойдат на представлението. Разговорът беше за да си уплатним тези няколко минути преди започването на представлението. Аз както винаги предпочитах да слушам отсрещният и да го рисувам в мислите си. За някой колата беше всичко в живота, а някой жената или децата, в това се редеха хвалбите, кой каво е, но със притурки от рода на мечти.

– Кажи и ти нещо, приятел, защо така, да не би да имаш някакви проблеми, сподели може и да ти помогнем. Ме съжели или укори един от събеседниците, който видимо не ме познаваше що за човек бях.

–Той не обича много да говори, предимно слуша, аванта. През усмивка се опита да ме предпази мой приятел. Аз също се усмихнах, може би на авантата.

- Ние хората нямаме търпение да понесем и сто години. Все бързаме да си заминем, от всичко земно, всъщноста е да се слеем със земята, със вечноста. Непознатият просто не доумяваше нищо от това което му казах, аз също недоумявах защо му го казах. Жена ми ме жвана за ръката и ме стисна здраво, сякаш казваше – Не се излагай.

– Човек е с по едно крило, затова не лети, но когато са двама, тогава им трябва висини. Аз също стиснах ръката на жена ми което означаваше довери ми се, не се притеснявай пред тези лицемери. Непознатият продължаваше да ме гледа втренчен, и не доумяваше нито и една моя дума.

– Трябва да влизаме вече, стига приказки. Ни подкани приятелят. Така и направихме, седнахме и зачакахме представлението.

* * *
Сцената беше голяма просторна, изведнъж потъна в тъмнина ,остана само един лъч който търсеше любовта. Прескачаше от двойка на двойка, който правеха определени движения, за да и докажат че те са любовта. Движенията бяха предимно от одолу нагоре, със подскок във въздуха, сякаш искаха да полетят към светлината. Но винаги падаха на земята , момичетата вземаха и подкрепата на момчетата, но пак се извисяваха само до някаде, а това не беше достатъчно да си любов. На земята лежеше самотно момиче което туко що бе родено от майка си, движенията му бяха забавени но сигорни в себе си, изправи се на краката, научи се да ходи, раздаде на всички двойки от обичта си, като през това време взимаше от тях ласките с който се извисяваше към светлината, докато се изгуби във висините. На това кой не би ръкопляскал кой би останал равнодушен. Когато излезнахме от залата, жена ми ме целуваше както никога до сега, нежноста и ме обве навсякаде, затворих очи и виждах как полита към светлината.

– Любовта е жена, любовта е жена, любовта е жена. Повтарях тази истина в мислите ми, докато чух гласът на приятелите ми, който ни гледаха във захлас и доза завист, на нашите своеволия.

– Още е рано, хайде да идим да пииним по нещо, а, сега му е момента, кога ще се съберем пак всичките заедно. Предложи най младият от нас, кимнах ме му че сме съгласни, и се оставихме в негови ръце, да ни води кадето той знае за добре.

Закара ни в някакъв нощен бар, на вратата стояха няколко горили който сякаш бяха крали от всеки преминаващ мусколна плът.Вътре светлината беше предимно червена, която трябваше да означава любов. На бара и на подийума беше претъпкано от млади жени, който сякаш бяха опити от тази светлина или от гъстият дим кото витаеше във всяко кътче на заведението.Тук жените с този грим преличат повече на кукли отколкото на живи, изчезнало им е всичко естесвено създадено от всевишият. На преден план излизат стройните им тела, издялани сякаш от скулптор. Лицата има липса на човечност а усмивките празни сякаш под шаблон, за да има нещо да правят.
В сепарета беше претъпкано от мъже ,от кадето наблядаваха парада на човешка плът. А той се провежда заради тях. Жените танцуват. Искат да бъдат забелязани, искат да бъдат черпени.На кой ли са дъщери или сестри, ми минава през мисълта.Танцуват разголени и си търсят богат, мъж На бара седи момиче. Поглежда ме злобно може би защото съм със жена.Става ми гадно. Насочвам очи към тялото й, перфектното , стройните й високи крака, нацупените силиконови устни, преливащите силиконови гърди. Пола по-скоро дразнеща, отколкото изпълняваща функция. Гледам я, и си мисля. Да, тук няма любов…

Стана ми задушно, излязох навън, любовта започна бавно да умира в съзнанието ми. Жена ми ме държеше здраво за ръката, сякаш я беше страх да не ме загуби в мрака. Беше ме страх да кажа нещо, защото ако кажех нещо щеше да е , Да тук няма любов, а само тук ли. Погледнете в сърцата си ще видите ли нещо.

Жената иска да бъде възприемана за олицитворението на любовта, но те самите наясно ли са какво е тя.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 17, 2013, 21:16
* * *

На мене шепи добрина ми стори.

Човек си - от плът и кръв нали ... ?
Но имаш и сърце, и топлина дори.

Едната да е от любовта. Нека ме боли дори.
Нека любовните вълни, в мен да се разбиват до насита.
Без причина, просто ей така, заради пролетта в душата ми.
С устни ме рисувай. Повтаряй името ми до захлас.

Човек си - без крила. Но имаш Ангели нали.
Вземи ме в прегръдките си - дъхът ми вземи.
От него спомен. Песен за двама ни направи.
В танца ще затворим очи. Само аз и ти.

Човек си - уморен си. Но имаш душа и страсти.
Потърси ме, когато душата от жажда се буди.
И аз ще съм там. Топла, нежна и страсна.
Потърси ме. Аз съм половинка от цяло.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 17, 2013, 23:16
ПОБЕДАТА Е СВОБОДА

Пустояно в сънищата си, се скитам в гънките на планината. Там където е коренът, истината, топлината която блика като извор, като южния вятър разбива се в теб, кара те да се отпуснеш, да се усмихнеш да забравиш за злото. А защо не и за смисъла на живота.

Тичам през гората по зелената трева, изпреварвам дърветата едно по едно, дъхът ми сякаш го няма за да не пречи на погледа ми който беше изострен и тревожно търсеше викащия го глас.

– Ела, ела, сега, бързо не спирай......... И това всяка вечер, затворя ли си очите се понасям като сокол, като елен през родният ми край, но преди да се разбудя винаги съм стигал пред бащината ми сряха.

Ето и този път стоим с баща ми под нея, сложил е коравата си ръка върху рамото ми, и гледаме как перата на дърветата се къпят под капките дъж които бяха като порой, а вятърът им предаваше вид на неописуем танц които беше присъщ само за тях. А когато изгря и слънцето, то беше небивалица, листата сякаш се любуваха с него, или му показваха прелестите колко са свежи и жизнени, сякаш бяха родени едни за други, или неповторими приятели.

– Виждаш ли. Попита баща ми, отговорих му. – Аха виждам. Знаех много добре че обича природата повече дори и от себе си, често сме ходели през зимата да носим храна на дивите животни.

– Когато си добър ще те обичат, но не забравяй че и хората са добри та затова те обичат. Продължаваше наставленията баща ми сякаш беше това негово задължение. - Животът ни е тъжен.., весел... понякога труден…... актьор си в него без режисьор..........

Ето сега пак затварям очи и се понасям над върховете на планината. Но този път бързам да стигна до огнището кадето гореше вечният огън на майка ми, този път я видях нещо загрижена, натъжена.

- Защо си така унила за какво се притесняваш, или нещо те боли та не казваш. Да знам че баща ми не може да го понася когато си болна, и винаги ходи към балкана там си намира утеха .....

– Не сине не, добре съм, но се притеснявам за тебе като те гледам сърцето ми се къса, кажи ми какво има, аз съм ти майка, паднал ми си от дробът както се казва, какво те измъчва толкова.

- Имам една тайна майко, и това е тя, за нея знаят само сълзите ми,те винаги я съпътсват, където и да иде, каквото и да направи, сълзите ми винаги са със нея. Целувам спомените ми майко, а сълзите ми капят върху тях, сълзите породени от болката ми, болката ми там в ляво където беше ти майко,кадето се беше сгушила толкова чиста и пъстра, без да искаш нещо, а само ме утешваше, каквото и да направя ти беше все до мене майко. А сега тя се спотайва там, като звездите в ноща, но блясъкът и не ми дава покой. Когато си затворя очите тя е с мене, тогава тя е най пъстра, тя за мен е като за чайките морето майко, колкото и да е силен вятъра, те никога не се отказват от него. Някой на младини я убива някой на старини, а аз искам тя да живее в мене,видях я веднъж, поех я, тя трябва да живее, тя трябва да е щастлива.

- Страхливият винаги ще и шепне колко много и е верен, безсилният ще плаче от тъга, а истинският сам ще я намери. – Тя любовта е за хората сине, има ли я в тебе ще я намериш и в отсещния. А гнездо от сам не се гради. И на тебе ти е дошло времето сине, иди по пътя си, но остави след тебе следи. Така на тези след тебе ще им е по лесно да стигнат до тебе ..

- Помниш ли ти майко любовта, онази първата, онази бялата, чистата?

- Дори след сто години се помни сине. Тя не ходи никаде,тя е в теб, в сърцето си я носиш гордо, радваш и се говориш и нежно дори и да те боли от нея, тази болка е като ляк за тебе. Пазиш я от врагове от приятелите си дори. Помня шестнайсет години не бях навършила, тогава изгряха в мен усмивките, сълзите, болка, красота, тъгите мечтите в безсънните нощи, надеждата, молитвата, луната - и залеза дори. Със усмивка си спомням за дните когато сълзите ми падаха - една, по една, плаках за нея, но надеждата беше мой приятел. Помня и вярата, помня скръбта и радостта. Колко щастлива, и как изцяло отдадена на Бога бях. Как съм се борила – и съм победила. Победата е да я пуснеш на свобода. Като пеперуда да лети на свобода, а на теб да останат чуствата породени от полетът и ..........

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 21, 2013, 22:29
АНГЕЛЪТ ЛЮБОВ

Каде си Любов, каде си, но истинска, както си изпята в песните, възпята в безброй стихове, породила сълзи като порой , родила си живота и смърта дори. Това се питах всеки миг когато остана сами със себе си, исках да я срещна такава каквато я е създал Всевишият, бяла засмяна а защо не и по хубава и от самият създател. Хей Любов, за да ме дариш поне с прашинка от твоята сила кажи какво да направя за тебе, каде живееш , във висините ли не не, там е той, твоят създател. За тебе е създал сърцето от плът и кръв, ти си там радоста и топлината за да прогониш от там всичко не човешко, да оставяш след себе си следи но много често от кръв дори. Това си мислех всеки ден и нощ каде може да е любовта,исках да я зърна поне за момент дори да е в съседният двор или прозорец, това щеше да ми стига за цял живот. Какво ще прави любовта при мене, две сини очи, и руси коси, който взеха вече да побеляват, а тези четири стени, не не, на нея и е нужно пространство, висини .......... Да, да тя е в Париж, не случайно този град го възпяват като град на любовта, тогава какво чакам ..... Събрах си личните вещи, а те не бяха кой знае колко, но старателно ги скътах, все пак ще ходя при нея, гледах да не забравя химикалките и тетрадките, със който щях да я опиша моята любов.

Настаних се в малък хотел в центъра на Париж. На първият етаж на хотела имаше малко кафе, вътре беше доста тясно за да побере двадесетина човека. В помещението беше помислено за всяко и едно кътче, масите бяха малки за по двама човека, заедно със столовете бяха ръчна изработка от орех, наредени до витрината която се плъзгаше по дължина на улицата. Стените му също бяха от същата материя, от дясната страна имаше продълговат бар, до него бяха наредени високи столове, предназначени за случаен посетител или за непознати, отбили се да отпият по чаша кафе. Миризмата на кафето заедно с музиката витаеха из цялото заведение и бяха гордоста на бармана. От външната страна на заведението също бяха наредени същият стил маси и столове, но бяха от цветна пласмаса и предназначени за повече посетители, предимно туристи, дошли да се полюбуват като мен на този град на любовта. От заведението имаше изход към хотела, беше за гостите който бяха отседнали в него, от там минавах към хотела, качвах се по мраморните стълби до последният етаж, кадето се намираше най хубавата стая с голяма тераса. Но нито етажа нито терасата я правеха най хубава, а гледката която се распростираше пред нея ден и нощ. Гледка на която някой хора се любуваха като на Любовта, а за мен беше само една структора от желязо, извисила се към небето чакаща възхвали и овации ......

Бях в стаята си и се опитвах да опиша обстановката в която се намирах, дали тук би живяла любовта. На вратата ми се почука, когато отворих вратата видях собственика на хотела, помислих че има нещо нередно в документите ми, но след като видях в ръцете му ботилка шампанско и някакво мезе си зададох въпроса какво ли ще иска този човек от мен. Ироничната му усмивка говореше толкова много, отворих широко вратата и го поканих да влезе, а той се запъти направо към терасата, седна на масичката която беше също само за двама. Побърза да налее от това червено вълшебно питие, на което и сладоста и пяната му бяха времени но и неповторими, след като ги поемеш в себе си споменът остава завинаги.

- Знаеш ли когато се регестрираше, аз само от любопитсво ви попитах, какво ще правите тук, но одговорът ви ме впечетли. – Дойдох да търся любовта, ми одговори. Аз също за това дойдох тук, за да намеря Любовта, и да я покоря, намерих я но никога не и станах слуга. Много неща съм отминавал, много любов съм забравил, без да съм си давал сметка, че после някой ще го боли, или сърцето ще му кърви. Много любов съм забравил до днес, със сълзи съм бил посрещан и прощаван, много мечти съм разпилявал, много слънца и бели птици съм имал в ръцете си, много цветя съм пречупил, дори някой още не разцъвнали. Толкова много съм се смял на любовта че ме е избрала за нейн култ, че се е усмихнала на мен, че се е настанила в сърцето ми. Да обичаш е трудно, да не обичаш е по трудно, но когато си обичан ......

Слушах този старец какви неща говореше за Любовта, не него, а Любовта съжелявах, това ли е намерила за себе си, купчина желязо и човек без чуства. Пихме до насита, Питър отправил погледа към Айфеловата кула, цяла нощ ми обесняваше какъв Дон Жуан е бил, как до насита са е подигравал и лъгал Любовта, а тя горката е била все с него, колкото и да я е боляло.

На вратата пак се почука, гогато я отворих пред нея стоеше жена на възраст, опитала да запази себе си през времето което е крало от нея тихомълком, и на всяка и една негова кражба и е оставял по една бръчка за спомен. Поздрави ме учтиво и попита за Питър да ли е тук, кимнах и с усмивка че е тук, тя протегна ръката си за поздрав, понесах ръката и към устните ми, за да я целуна в знак на учтивост. Погледът ми се задържа върху нейните кафявите очи, които излъчваха толкова много топлина и нежност, това излъчване го нямаше нито майка ми нито сестра ми, а от ръката и едва ли имаше нещо по нежно на света. След като мина церемонията на отчтивост, тя се запъти към терасата, когато стигна до Питър го целуна и почти прошепна.

- Хайде , Питър късно е вече, знаеш че срцето ти не е като на младини, трябва да помислиш и за него, сигорна съм че не си си взел хапчетата пак тази вечер.

Питър стана и със нейна помощ, и се запътиха към изхода на стаята ,а във въздуха се носеха нежните настъвления на ангела покровител.

На сутринта седнах на бара за да пия едно кафе. Исках да започна деня от тук а барманът вече ме познаваше доста добре, даже ми знаеше слабите места. Без да го питам започна да ми обеснява как се прави вкусно кафе, как не е могъл да си представи живота без него, колко много похвали е получил от все-известни личности.

– Сега след малко ще влезе Люси, на две глътки ще изпие едно кафе без захар. Преди да вземе първата глътка ще ме поздрави, преди втората ако и е харесала първата, ще ми благодари. Ако ли не ще се намръщи. Но след втората ако не и е допаднал вкусът му, непремено ще ме напсува на майка,но ако и е харесало непремено ще ме дари с целувка, затова се старая да направя по-добро кафе от вчера, за да .....

Гласът му заглъхна, а погледът му се впери в посока на входната вратата, аз също се обърнах и загледах натам от любопитсво. Вратата се отвори, появи се силует на жена, на около двадесет години. Беше облечена в черно, с тънки глезени и леопардова походка. Не се озърташе насам-натам а беше устремена към бара, не толкова за да получи чаша кафе, а за да накаже или да дари някого с ласките си. Това е правише по-различна от останалите.

- Ако не и хареса кафето нека да накаже мене - прошепнах на бармана, но той беше вече опиянен от това което се случваше, и то всяка сутрин, и едва ли ме чу какво му казах. Има жени, които като се появят променят обстановката, карат ни да се усмихваме. Има жени с чар и интелект, които успяват чрез влиянието си да променят хората и нещата около тях.

Знаех едно правило за мъжкият свят, искаш ли една жена да се влюби в теб, кажи й, че не бива да го прави, знаех и нещо друго. И най-суровият мъж потръпва под женската ласка.
Когато Люси се приближи до нас, миризмата на парфюма и промени въздухът на заведението. Човек нямаше как да не се почуства в райска градина. Настани се до мен. Постави върху бара малката си черна чанта. Докато поздравяваше пред нея вече имаше чаша с ароматно кафе. Люси със забавени движения свали дантелените си ръкавици, взе чашата и отпи от кафето. Настъпиха мигове на очакване. А любопитсвото ни ги правеха много специялни, както за нея така и за заведението. На лицето и се появи лека усмивка. Не каза нищо, вдигна чашата и отпи от кафето, като не бързаше да го погълне.

- Кафе букет, смесица от ..........изреди всички видове който бяха смесени в този малка чашка. Плъта и миризмата са съвършени, а вкусът-уникален. След това се наведе и последва една кратка целувка. Деколтето и беше ниско, и издаваше доста тайни. Нямаше как гледайки го човек да не потъне в романтични мечти. През това време, от другата ми страна, се беше настанил снощният Ангел-Покровител. Чух я да изрича думи като молитва.

- За какво са ни устните, ако няма кого да целуваме? За какво ни е щастието, ако нямаме с кого да го споделим? За какво ни е Любовта , ако не можем да я раздаваме безкористно?

- Люси, имаме много специялен гостенин. Дошъл е да търси любовта, би ли му помогнала да я намери? Люси се обърна към мен, а погледът и сякаш виждаше някаква далечина. Кимна ми че трябва да тръгваме. Взе си ръкавиците и чантата и се запъти към изхода.
–Когато видиш птица как лети,ще поискаш крилете и!–Видиш ли Любовта-ще поискаш сълзите и! -С много любов е кратко, а със истинската е сладко!
Снощният Ангел продължаваше напътствията и ми кимаше,че трябва да последвам Люси.Така и направих.По пътя не говорихме много,но когато стигнахме под Айфеловат Кула, Люси обви с ръце рамената ми и започна да говори за Любовта.Близостта й ме накара да почувствам дъха й

–Целуни тази болка в мен ,наречена Любов и не мисли за утрешния ден! Капка нежност от теб ще ми стигне за да живея още година! Не искам да ми сваляш звезди! Тях ги има в тъмнината! Обуздай само Любовта в мен донасита,за да си тръгна и аз щастлива.

Автор Ибрахим Бялев.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 24, 2013, 20:59
СЛЯПАТА ИСТИНА?

Оставих се в ръцете на спомените си,а те ме понесоха по развалените тротоари на София.Градът,който ми отне най-голямото богатство-младините.А на негово място като желязо остави студената и непоносима болка споена в душата ми...Непоносимата и страшна болка,особено през зимата,когато бях сам в нощта.
Скитах се по улиците ,по които бях минавал стотици пъти.
Ето го парка,където я видях за първи път...Дърветата са същите и все още тук.Есента им е помогнала да посипят златото по земята...Олющени като мен,в очакване на пролетните лъчи,на онези майските...в очакване на глъч от малчугани и обещания за вярност.
Пейката също си стои на мястото ,но и тя като всичко останало беше загубила същността и външния си вид.
София...градът носещ името на жена,родила най-хубавите дъщери в света! Поне тази,която аз познавах беше такава...
Поседнах на пейката заедно със спомените,които бяха моя живот.
 Ето виждате ли как към мен се приближава високо чернокосо момиче,което държеше в ръка тънка пръчка,с която намираше пътя по който се движеше.
Погледът ми се спря върху нея.Станах,за да й помогна,но видях,че тя сама се справя добре.Не бързаше.Само почукваше с пръчката и след като се увереше,че е сигурна-пристъпяше.Вървеше доста бързо.Личеше си,че познава улицата добре.
Гледайки я съжалявах,че беше лишена от толкова много.Господи,как е възможно на тази красота и младост да дадеш такъв недостатък?
Замислих се,нима и аз не бях пълен с недостатъци?Нима аз виждах всички красоти и цветове на Живота?Бях ли пълноценен човек,познавах ли чувствата? Кой е такъв,кой?
Момичето мина покрай мен,а аз се наслаждавах на стройното й тяло,на красивото продълговато лице,на плътните устни...
Реших,че трябва да я последвам.Исках да знам всичко за нея-къде живее,с кого се среща....Може би исках да залъжа себе си,че съм добре,че нищо не се е случило с мен?
Гледах как внимателно върви и стъпва ,как се предвижва по тези разбити тротоари и си мислех,че ако съм на нейното място колко много щях да проклинам кого ли не за това безумие!Питах се дали има нормални управници и "големи"хора на този свят?
Момичето влезе в едно училище.Децата крещейки я поздравяваха от радост.Бяха любезни с нея.Тя също усмихвайки се ги поздравяваше и назоваваше по имена.
Зачаках я да се появи и върне обратно.Нямаше я.Спрях и попитах едно дете за нея,а то ми каза,че тя е неговата учителка.Онемях!Как е възможно човек с такъв дефект да бъде учител?
Момченцето беше бъбриво и ми каза къде живее,дори ми даде телефонния й номер.
На другия ден реших да позвъня.Бях объркан.Сърцето ми биеше силно...–Ти готов ли си ?Почакай,спри! Какво ще й кажеш? Затръшнах слушалката сякаш телефонът бе виновен за случващото се с мен.Започнах да обмислям всичко с подробности.Трябваше да съм по-внимателен в този момент.Колебах се близо час ,но реших да позвъня.
Не след дълго чух нейния глас:
–Ало!-Кратко и нежно,а имаше толкова топлина...!
–Ало,повтори се тази нежност.Тя говореше на мен...с мен !
–Ало,здравей,как си?-Гласът ми трепереше като на първолак,който рецитира стихотворение.
–Благодаря,Вие как сте?Кого търсите?Кой сте Вие...?
Настъпи мълчание.
–Аз...Аз Ви видях...ммм,как да Ви кажа...В същност аз...аз вчера Ви видях в парка,когато отивахте на работа...
–Да,но не разбирам какво искате от мен? Гласът й стана строг и съмнителен.
–Аз, аз нищо не искам.Просто те видях,когато минаваше покрай мен! Аз те видях,аз искам да те видя пак,може ли...?
Телефонът прекъсна...не,връзката сигурно се е разпаднала ? Не,не...тя без да иска е прекъснала...По дяволите!Какъв глупак съм! Чак сега ли го разбрах! Глупак !Тя е сляпа,а аз искам да я видя! Как можах да го кажа ?
На другия ден отидох отново в парка .Зачаках я да се появи.Не след дълго дочух почукването на пръчката по земята.
–Чук-чук-чук...
Скочих и тръгнах след нея,движейки се на разстояние....И така всеки ден -от къщата до училището и обратно,а понякога и по два пъти.
След една седмица за моя изненада тя дойде в парка.Седна на моята пейка и зачака да я заговоря.Аз мълчах като ням...
–Няма ли поне едно "Здравей" да ми кажеш?Защо правиш всичко това?Моля те,ако аз не те виждам ,хората ни гледат...!Ако искаш нещо да ми кажеш ,направи го сега!Втори път няма да имаш такава възможност!
Бях приятно изненадан,че тя ме е познала и ми е повярвала идвайки на тази среща.
Сърцето ми заби силно!Гласът ми се губеше някъде,а смелостта изчезна.
–От кога знаеш за мен?Как така ме видя?....Не,не исках да кажа това...!Пак се обърках...–Прости ми,аз исках само да бъдем приятели...Боже,каква ситуация!Заслужавах плесница!
Отговорът й ме накара да се опомня.
–Когато човек вижда с ръце и уши-той долавя всички подробности на света...Но това ти трудно ще разбереш в този момент! Кажи ми защо искаш да станем приятели?Какво видя в мен?Няма ли да ти е трудно?
–Аз не те видях,моето Сърце те видя!То ми заповядваше да идвам при теб всяка сутрин и вечер.Щом те виждах,Сърцето ми биеше по-различно,то туптеше от Любов и ми заповядваше да му се подчиня...То е моят господар!На него му е добре,когато е до теб!Много нощи то туптеше само за теб...Любовта не е наказание,а е дар от Бога!Трябва да я носим гордо винаги с нас!Не трябва да я крием и да се срамуваме от нея !
Ела Любима,ела въпреки болката! Само сънищата са лъжа!Ти си моето Щастие-не оставяй след себе си развалини...Всичко е скрито само в сърцата ни моя Любов-търпението,умението,тъгата , дори и раздялата...Аз искам само Вяра и тогава никога няма да те изоставя...!
–Срам ме е,срамувам се от себе си,че не мога да ти дам всичко,което заслужаваш моя Любов! Дори и смъртта се срамува от мен,загубила се там някъде в мрака...За какво й е на смърта човек,който не може да я види...?
Спомням си вика на майка ми:–Хайде мила,ела при мен,ела!Наричаше ме с галени думи-Слънчице мое,единствената ми...моята малка принцеса!-докато не разбра истината...Смехът й се превърна в плач,тъгата обви сърцето й!Проклинаше всичко и всеки.Болката й беше по-голяма от моята.Всяка вечер ме прегръщаше и питаше Бог ЗАЩО?Защо й дари тази болка?
Баща ми и той се скиташе там някъде в мрака...Не обелваше и дума,но и неговата болка виеше в сърцето му като див звяр.Когато ме носеше на ръце ,усещах как извръща поглед от мен !Но аз се усмихвах,защото чувствах тяхната обич.Тя беше искрена и топла,като на никой друг.
–А сега моя Любов,как да те погледна в очите,за да ти кажа:–Обичам те!Ще можеш ли да повярваш на тези очи пълни с мрак и тъмнина?
Ние постоянно убиваме Любовта в себе си!Убиваме Любовта към нашите деца,към близките и любими хора,ту с гордост,ту с ревност.
Нека нашата Любов не се ражда,защото аз не мога да я убия,тя ще живее дори да кърви...
–А сега ми кажи как в тъмнината тя може да бъде щастлива?

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 27, 2013, 15:01
ИЗЛЪЖИ ЗА ДА ЖИВЕЕ ТЯ

Казвал ли съм ти за магията на любовта.
Как се е згушила някаде между устните ти,
как ме прелъстява с нежни думи.
Обичам те мили. Аз без теб ще умра.
А аз ти вярвам.
Дори и да знам че това е лъжа.
За да живее тя любовта.
Казвал ли съм ти за сънищата си.
Как умирам в тях всяка вечер.
А ти с ласките свой в тях,
ми даряваш живот.
Обичам те мили. Аз без теб ще умра.
Казвал ли съм ти за живота си.
Как се превивам от болка и тъга за любовта.
А ти с усмвката своя ми даряваш надежда.
Обичам те мила. И аз без теб ще умра.
Повярвай ми и ти,
дори и да знаеш че това е лъжа.
За да живее тя любовта.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 28, 2013, 01:18
***

Тя Любовта.
Всеки ден като слънчев лъч изгрява.
Огрее ли те и тебе някой ден.
И ти за нея като свещ ще светиш.
Пламъкът му, няма да искаш да загасиш,
дори и да знаеш че заради нея изгаряш.
Ден и нощ ще премигваш на тази светлина,
ще се одаваш и даряваш, нейната топлина.
Ноща за размисъл ти остава,
ако не си забравил нейните лъчи.
Ще се отешаваш с много сълзи,
превърнали се в нощни звезди.
Ще продължиш да гориш,
и с горянето си в ноща,
в звезда ще се превърнеш.
Така ще ти мине живота.
Ден и нощ ще гориш,
заради една любов.


Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 29, 2013, 09:55
ОТ ТОВА ПО СЛАДКО НЕЩО ИМА ЛИ


Днес на лицето ми има една децка усмивка. Знаете я нали. Една такава искрена от сърце, огряла ми е цялото лице, ще стигне дори и за всички врагове. Защо ли съм толкова щастлив. Е това нека за сега да е моята тайна.

В един доста хладен ден минавах през парка, от тук минавах за по пряко за в къщи.Но този път, въпреки хладнината не исках да се пребирам в къщи. Какво щях да правя между тези четири стени, които бяха някак си много строги, и някак си враждебни към мен. Не ги обичах много, на места исках да ги съборя, и на тяхно място да сложа стъкла. За да станат по красиви и приемливи, налепих ги с плакати и снимки на хубави момичета, който ми радваха окото, даже пораждаха в мене мечти. Но лекият вятър взе леко да ме подканва Хайде, Хайде, по бързо, не хващай инат. Но аз бях инат, обръщах му гръб и му доказвах че съм смел, силен, и независим от никой. На хладнината и вятъра се претече на помощ и едрите капки дъжд, който бяха безжалостни към мен. Започнах да се двоумя, все пак трима срещу един, не е честно нали, и аз имам душа. В парка не беше останал никой, сигорно аз съм най-смелият, най-умният си мислех, и пред мен видях едно момиче да седи на пейката, и да говори сами на себе си.

– Ааах бе любов, вместо от очите ми да бършиш сълзите, защо от живота ми не изличиш виновните за тях. Това много ме растрой, толкова мъка, толкова болка видях в тези думи, че не можах да продължа, седнах до нея на пайката и на пук на сълзите и се пошегувах.

- И рибата ако те види ще заплаче. Но морето едва ли ще я разбере че плаче.

- Ти пък кой си, и какво знаеш за Любовта. Пое ми кърпичката която и бях подал. Отмести се малко на встрани. Не можах да разбера дали бяга от мен или ми прави място да седна. Аз разбира се избрах второто. След като се настаних до нея, станах по сериозен. Всеки ден до мене не стоеше разплакано момиче. Ако не смятаме сестра ми, която правеше това всеки ден.

– Любовта това е, Приятелството в живота. Болка на сърцето. Дялбата на мечтите. Лишаване от сладките сънища. Ревноста. Да тъгуваш без пречина. Да се страхуваш, да не я загубиш. Да танцуваш без музика под дъжда ......... Това го знаех наизуст, пак разбира се от сестра ми.

– Ааа, така ли. Виж го и този е знаел много. Защо плача тогава аз защо.

- Обичам те много. Тази дума за да се изрече, ти трябват три секунди. Но за да докажеш обичта си, ще ти трябва един цял живот. Но ти не се отказвай. Тези който са се отказали, винаги са загубили. Тук вече взех да обичам сестра ми, колко е хубаво да имаш по голяма сестра от теб. Почуствах че съм порастнал, пък и съм си умно момче, а за красотата ми, няма равна на нея, поне това казва огледалото.

- Свърши, всичко свърши. Разбираш ли ме, мразя те, мразя всичко свързано с тебе..... Беше толкова растроена че ме бъркаше с любимият си, със сигорност това искаше да го каже на него, а не на мене.

- Любовта кога свършва знаеш ли. Когато кажеш че е свършила и сърцето не те боли. А тебе те боли, сълзите те издават, те не са предатели, те не могат да лъжат, те се раждат от болката, но олицетворяват истината. Този път не повтарях думите на сестра ми, а си бяха мой, някаде от вътре ми дойдоха, от дълбоко. До сега не бях бъркал там, а сега пречината сигорно бяха нейните очи или косите. Не не, това бяха сълзите. Когато са за любовта са толкова истински. Гледах я и онемях от вълнение и от възхищение!

- Научих че човек две неща в живота си не може да напусне. Едното е майка си, а второ раната в сърцето. Продължаваше да реди през сълзи. Приблежих се до нея, хванах я за ръката, за да я стопля и предпазя от студените капки дъжд.

- Ако ти страдаш заради любовта. То тогава няма значение кой ще е правият. Опитвах се да я успокоя, или по точно да я спечеля. Бях намерил моят Ангел и с цената на всичко не трябваше да го губя.

- Един човек когато истине от теб, и Рим да запалиш пак няма да го стоплиш. Тя вече се беше згушила в мене, беше почуствала топлината на Любовта ми.

Всъщност ще си ви призная исках да и кажа истината, която обичат жените. Но при уговорката че няма да ме съдите.

,,Най-хубавите думи който можеш да кажеш на една жена не са - Аз те обичам. А - Много си отслабнала. - Косите ти са страхотни. - Недей приготвяй вечеря ще хапним нещо навън.,, Нали признайте си. Видях ви как се усмихнахте.

Да, Дами и господа затова се смея от все сърце. Защото намерих Любовта ми распъната на кръст, прободена с нож, но аз ще я излекувам. Обещавам ви, че не само тя, а и вие с мен ще сте щастливи.

Взел съм букет от бяли лалета, и чакам Любовта си .

От това по сладко нещо има ли.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 04, 2013, 13:14
КОПНЕЖ ЗА ПРОБУЖДАНЕ

Гледах я как си събира вещите и не можех да повярвам на очите си,че това се случва и то след всичко,което бяхме преживяли и мечтали с нея.
Въпреки,че стисках зъбите си с всички сили ,устните ми продължаваха да говорят неща,които бяха като юмрук,ударен по лицето ми.
Гледах я как плаче вътрешно в себе си,избягвайки всеки допир с мен.Още от сега се затъжих за този жизнен поглед,който убих с един замах,а сърцето ми спотаено там някъде в тъмнината от сега страдаше и повтаряше:
–Моля те,не си отивай! –Моля те...!
Молех се за него на Аллах да го спаси! Дори да живее с тази рана,но да е живо...

От врата й падна шала,този който тя най-много обичаше.Той беше като цвета на очите й.

Всичко след нея опустя и посивя...Тя взе със себе си и топлината и нежността...Отнесе цялата Любов...
Мечтите ми и те ми затръшнаха вратата след нея,без да се сбогуват с мен...
Какво бих могъл да направя за нея?Бих я оковал във вериги,бих я зазидал в най-дебелите стени,бих й обещал Рая,но всичко това щеше да я убие още повече и по-бързо.В ръцете ми щеше да остане едно мъртво тяло без душа и мечти..Бях толкова силен,а сега не можех дори да помръдна...Бях като закован на едно място.Пък и къде ли бих могъл да отида толкова жалък и ограбен...?
След всичко това не можех да бъда дори и просяк,защото той също си има някой за когото проси ,храни и живее...

Мислите ми течаха бързо и само в една посока.Трябваше да стигна до края и то по най-бърз начин.Само това щеше да ме спаси...

Станах и започнах да търся здраво въже.Сълзите,които капеха от очите ми ме затрудняваха.Вече не ги бършех,а ги оставих да текат спокойно по лицето ми.Поне те имаха право на това в този момент.И те като като мен сигурно са чакали края...

Поглеждайки на земята съзрях нейния шал.Вдигнах го,но миризмата и ароматът му ме заляха с нежност.Избързах с него сълзите си...Това сякаш ме накара да се успокоя.Заридах на глас с всичка сила:
–Къде си,Аллах? –За какво си ти? –Моля те,пази я! –Пази я от всички злини на тази земя! –Аз умирам,аз си отивам,оставям я на теб! –Тя ще бъде твоят Ангел! –Кажи й,че я обичам! Тя ще ти повярва,защото те обича повече от мен! –Знаеш ли Аллаше,тя има най-красивите устни на света! –Тя е събрала в себе си цялата сладост и чар на света! –Когато се засмее,тя ме кара да летя от щастие,тогава сърцето ми се разтапя от нежност!–Как можа да я сътвориш толкова прекрасна...?

Изричах всички тези молби към Аллах,защото знаех,че е Велик! Знаех,че само той ще й помогне,защото неговата обич е безкрайна...!Знаех,че ще ми прости!...

В този миг почувствах дъха й до мен...Беше ме прегърнала с ръцете си ...!Топлината и нежността й ме накараха да се осъзная. Те нямаха равни на себе си ! Тя ме целуваше нежно по очите,от които все още течаха сълзи. Целуваше ме силно и страстно,както всяка сутрин!

Стреснах се и скочих от леглото...
–Ти тук ли си? –Кога се върна? –Прости ли ми?
–Благодаря ти Аллаше,че ми я върна! Ще бъда твой роб до края на живота си!
–Какво ти е мили? –Какво сънуваше?
Гледаше ме изумена и уплашена.–Разкажи ми за този сън! –Наистина ли беше страшен?

Прегърнах я силно и страстно.Целувах очите и косите й.Казвах й колко много я обичам и че без нея не мога да живея!
Разбрах цената й ,докато не я бях загубил. Тя беше безценна за мен! Това беше най-важното,че все още е до мен!

Загубиш ли Любовта на живота си,заради собствената си болка,ще упрекваш за това дори и Аллах !!!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 06, 2013, 10:43
НАРИСУВАЙ МЕ...

Нарисувай ме,ако си обичал някога...
Нарисувай ми не голотата, а Душата ми!
С Болката я нарисувай,нека да крещи тя там!
Нека да се къса, да те моли да я убиеш.
Но ти я нарисувай само в черно и й прости!
Нарисувай ме,ако си плакал някога...
Нарисувай ми не очите, а сълзите ми!
Напук на всичко,с радост ги нарисувай!
Нека да са като ручеи чисти и пъстри.
Нека и враговете да се радват,че имам сълзи...!
Рисувай, рисувай ако имаш толкова цветове.
В мене Любовта нарисувай. Тя е колкото света.
Луната и Слънцето дори.... И себе си в мене побери!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 07, 2013, 21:50
ПРАТЕНИК НА ЛЮБОВТА

Толкова много ли иска моята Душа?
Нежност,доброта и малка творба.
Гордост и душевна красота.
Ще споделя с тебе само нощта.
В нея само вирее Любовта.
Ще се слеем с тебе в тъмнината.
Ще запалим -Ти звездите,аз Луната.
За да бъде и там щастлива Любовта.
Ще намираме с теб изгубените души.
Абсурдна ще е за тях раздялата.
Ще оцветяваме избледнелите им мечти.
От гръдта си ще им даваме топлина.
Ще им казваме,че Любовта не е пари.
Две думи само-по-значими от милиони дори.
Колко малко е нужно на Любовта!
Обичам те, МИЛА !

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 08, 2013, 21:05
ЕЛА

Ела,Любов! Ела и остани!
В Душата ми завинаги, се настани.
Аз няма да ти дам злато, или сребро.
Изгревът ще бъде твой, залезът и той.

Ела, Любов! Ела и остани!
Дължиш ми усмивки и много сълзи.
Очистил съм се от бодли, и злини.
Надежда ще има между устните ми.

Добре дошла Любов в душата ми!
Очите си изплаках, в тази самота.
Неуморно те търсих в тая тишина.
Ако ти кажа збогом, нека да умра.

Любовта е дошла в душата ми!
Няма да прося вече нежност и обич.
Ще умирам и ще се раждам в нея.
Ще спрем времето, за теб и мен.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 09, 2013, 22:19
МОМИНА КУЛА - KIZ KULESİ

1 - част

На тридесет и няколко съм, по средата на живота, точно когато си имаш всичко, пари, здраве и време. Но ако си романтик като мене, то тогава живота ти се превръща в приказка от хиляда и една нощ. Бях като вълк единак, така беше по лесно, да одговаряш само за себе си. След мен живота нямаше никакво значение, беше важен само момента. Взимаш една жертва, даваш и това което иска, вземаш и това от което имаш нужда, и всеки е щастлив. В София ме познаваха почти всички що за екземпляр бях, доста от тях сами се предлагаха. Винаги имаше пречина разбира се, някой от тях просто искаха да опитат нещо по различно от всекидневието. Аз също този ден исках нещо по различно. Тук жените сякаш бяха ляти под един калъп, обличаха се почти от едно и също място, парфюмът им също нямаше кой знае каква разлика.
Взех си паспорта, и без да казвам на никой, качих се в колата и потеглих за Истамбул. На мен ми харесваше повече нашето му име Цариград, градът на царете, колко хубаво звучи. По магистралата за Пловдив видях любовта да се предлага доста евтино, изрусеното я правеше по голямо менте, даже отвратителна. За някой можеше това да е някакво приключение, но за мене гледката беше непоносима, предимно се обръщах в другата посока на нея. В Турция магистралата беше изчистена и не се налагаше да се обръщам натук или натам. Не ми беше трудно да стигна до градът на царете и навсякаде бях Hoş geldin, Добре дошъл. Настаних се в доста спретнат хотел, избрах последният етаж заради панорамата която на друго място едва ли би се повторила. След като отдъхнах няколко часа, бях готов за лов. Слезнах в ресторанта, докато чаках поръчката към мен се преближи доста симпатично момче. Очите си беше открал от дявола, и едва ли вършише по различна работа от самият дявол.

– Hoş geldin, Да ви е сладко господине, по работа ли, или ....... ако имате нужда от нещо аз ще съм тук. И посочи бара, направи лек поклон на главата, отседна на посоченото място от него и зачака да му дам поръчка-та. След като се нахраних, направих му знак да дойде, а той това и чакаше.

– Дошъл съм за да изживея незабравими мигове, а за това ми е нужна вишната на тортата. Момчето леко се подхили под мустак, изглежда беше роден точно за тази работа.

– За да са незабравими миговете ще ви трябват три етапа. Тази вечер ще е тортата, утре изненадата, а утре вечер вишничката. Лицето му грееше както пълнолунието на небето. Този път аз се подхилих от задоволство. – Качете се в стаята си, аз ще се погрижа за всичко. Още един път Hoş geldin, господине. След като направи класическият си поклон, се одалечи от масата. Качих се в стаята си и зачаках да ми поднесат тортата. Не след дълго на вратата се почука, като я отворих пред нея стоеше доста красиво момиче, а на лицето си имаше скромна иронична усмивка, без да се колебае влезна в стаята.

– Здравейте.

- Здрасти. Вие ли сте тортата.Попитах възхитен на гледката.

– Да можете и така да ме наричате, нямате никакви проблеми. Облечи нещо по прелично и да тръгваме че закъсняваме. След това отиде до прозореца и се загледа в морето от светлини който се распростираха в краката ни.

– Каде ще ходим. Попитах озадачен, пък и не обичах да ме водят за носът като някое невъспитано хлапе.

-Довери ми се, всичко е планувано. Виждаш ли вътре в морето, има една кула.Казва се, Kız kulesi, Момината кула, сега е ресторант. За нея има две истории. Едната ще ти я кажа сега по пътя, а другата когато стигнем там.

- Сив костюм с бяла риза става ли, или да облека черният.Не е ли по добре вие да изберете какво да облека все пак незнам каде ще ме карате. Момичето този път се засмя на глас.

– Всички мъже сте еднакви, стане ли въпрос за това какво да се облича, просто чакате като малки деца. Те майките ви са виновни, всичко ви се сервира опрано изгледено, ..... Ето готово, видя ли колко е лесно, хайде че доста закъсняхме. Пред хотела за моя изненада ни чакаше лимузина с черни стаккла. Качихме се в нея, и момичето започна да разказва първата история за тази простовута Kız kulesi, Момината кула.

- На Византиският император една циганка му е гледала на кафе, и му е казала че единствената му дъщеря ще умре като я охапи змия. Той решил да построй за нея къща в морето и така нямало как да я охапи отровна змия. Строял я (от 578-до 582) г. Заживяла там принцесата защитена от тази злина която е било проклятие за нея. Принцесата обичала да яде грозде направо от гроздака, в един от гроздаците е била скрита една малка змия и ухапала принцесата на езика. Императора я взел и я зазидал над един от ходовете на черквата Света София. Лимузината беше спряла пред черквата, момичето свали стъклото от към моята странна. Света София беше осветена цялата от жълти светлини, излъчването и беше внушаващо. – След време когато са отворели кофчега и видяли са голяма змия да лежи до нея. Това е едната от историята за Kız kulesi. Да тръгваме. След десетина минути вече бяхме на брега на морето, кадето ни чакаше лодка за да ни закара до Kız kulesi. Качихме се на лодката която беше предназначена само за тази дейност. Не след дълго вече бяхме до така прословуто място, Kız kulesi. На брега вече ни чакаха с любезното Hoş geldiniz. Кулата както вънка така и вътре беше доста запазена. Настаниха ни до прозореца, морето се плискаше в стената на ресторанта,и разказваха историята която е била изживяна тук на това място. Масите предимно бяха за по двама, за всяка маса имаше по един сервитьор, на който умивката им беше едно от задълженията. Менюто беше риба сйомга със сос от САФРАН за десерт Кюнапе със сметана. За мен специялно дойде една торта във вид на Kız kulesi. И задължително червено вино и шампанско.

– Каде остана втората история за Kız kulesi. Не си мисли че съм забравил, или съм безинтересен към историята. Попитах без притеснение, след като бяхме преминали към втората бутилка вино.

– Втората история на мене повече ми харесва, защото в нея има драма с голяма любов. Двадесет и четвъртата година Преди Новата Ера, Византиският инператор Konstantinus'имал много хубава дъщеря, толкова я е обичал че не е искал да я сподели с никой, пазил я от всеки. Да но тя пораснала и се влюбила в момък на име Леандро. Когато научи императора Konstantinus, за тази светла любов, реши да предпази дъщеря си от тази ярка светлина. Повикал дъщеря му при него и когато дъщуря му коленичила пред него той със бащина ласка я посъветвал.

- Тази светлина като стрела пронизва сърцето. Доста си крехка и не си опитна за да се предпазиш от нея. Затова аз ще го направя, ще изтрелям аз една стрела в морето, кадето падне, там за тебе кула ще направя, за да те предпазя аз от тази злина наручена любов. Като чу това дъщеря му, душата и се натъжи а очите насълзи.

– Отнемеш ли ми тази злина, в душата ще ми сложиш тъга. Нека тя там да живее до насита, от сърцето ми свита да направи, от сълзите ми .......

Императора изобщо не искал и да чуе тази молитва, взел лъка и изпратил една стрела в морето, кадето паднала, там кула постройл. Но тяхната любов била толкова голяма че дъщеря му всяка вечер тук на това място палила огън за Леандро. Той се орентирал по огънят и всяка вечер преплувал морето за да стигне до огънят на любовта му. Но веднъж дъждът загасил огънят, Леандро загубил посоката и се удавил в морето. Любимата му не можала да приживее смърта на любимия си и тя се хвърли ла в морето и се удавила заедно с него. Това е втората история за Kız kulesi.

– Голяма любов е било това, всяка вечер да плуваш в тези бурни вълни. Но и тя е била доста влюбена за да си посегне на живота заради любовта. Вие бихте ли го направили заради любота, би ли се жертвала за нея. Тя пак се усмихна, но този път усмивката и я красеше много повече,вече беше под въздействието на виното, затова казваше това което мислише без да мисли за после.

– Аз да, защото я познавам любовта, но ти едва ли би го направил. Това нейно мнение за мене доста ме раздразни.

– Защо така мислите, нима ма познавате достатъчно доре, познаваме се едвам от няколко часа. Попитах доста обиден. – И сега дано да не искате да ви доказвам колко много познавам тази материя любовта. Усмивката продължаваше да тържествува на лицето и, което ме подразнише, но това което ми каза ме накара да се замисля сериозно по въпроса кой съм.

– Доста си готин личи си че за това полгаш голями усилия. Но пред нея си само един голям смешник. От както си с мен постояно ме гледаш или в баджаците или в гърдите, или в устните. На това името му е секс, а не любов. Ти си само един консуматор на органи и нищо повече. Знаеш ли баба ми беше на осемдесет години, но дядо ми продължаваше да я обича като че ли беше още на осемнадесет. И когато почина, той не можа да живее поне три месеца без нея. Това доста ме застрами и за мое оправдание и хвърлих камък в нейната градина.

– До колкото знам тук в Истамбул има кабарета нали, ако се пита от вас, то би трябвало да ги затворят нали, ама ето че има хора който мислят по различно от вас. Пък и тази консумация не е ли част от любовта.

- Преди малко вие самият ми казахте, че не се познаваме достатъчно добре нали ..... А за кабаретата те са създадени за консуматори, и трябва да ги има, по такъв начин хората се предпазват от болести и зараза. Но както и да е, извини ме, ако съм ви засегнала с нещо, не сме тук за да решаваме проблемите на страната ми, а да изживееш незабравени мигове, нали.

– Да права си, направо се засрамих от поведението си, затова ви моля за прошка. Но такава е мъжката природа, на хубави неща трудно устоява. Извинявай ако съм създал подобно впечетление. Почуствах че съм бил на погрешен път, и беше доста трудно с едно извинение да се върна от него.

– Стана доста късно, ще имаш ли нещо против да се пребираме вече. Кимнах и с главата че съм съгласен да тръгваме. Бяхме изпратени със същите любезности с който бяхме посрещнати. Лодката ни остави на другият бряг, а лимузината до хотела. Пред хотела момичето ме запозна с приятелят и, който я чакаше учили са заедно, и наскоро щяли да се женят. Което както ме изненада така и ме зарадва.

– А сега си почини добре, че утре те чака тежък ден. Аз повече няма да мога да ви видя, затова ми позволи да ви пожелая успех и щастие, и дано да успееш да отпиеш от чашата на любовта. А в нея има само щастие. Ние пием от нея вече три години, и мислим да е така до краят на живота ни.

– Беше ми много приятно повярвай ми, успя да ми отвориш очите за някой неща. От тук нататък ще внимавам, кое и как консомирам. Аз също ви пожелавам здраве и щасие в семейният живот. Качих се в стаята си и дълго не можах да заспя, в пространството имаше толкова въпроси.

Автор Ибрахи Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 11, 2013, 23:57
АЗ и ТИ

Аз съм Адам, ти си Ева.

От обич, и за обич сме родени.

Любов ни изпълни сърцата.

Ще има плач, ще има и смях.

Аз съм луната, ти си зведата.

Ще задгърбим, тъгата и тъмнината.

Ще ти дам сърцето, ще искам душата.

Аз съм Адам, ти си Ева.

Така е било, и така ще е ....

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 14, 2013, 23:46
******

Кажи ми Любов.
След като ти за мен си Бога.
В живота, все така ли става.
Който падне, все там ли остава.
Който обича, все ли ще страда.
Сълзите ли са, моята награда.
Защо си толкова без пощадна.
Защо там от ляво, е жива рана.
Защо си дарена с нежноста.
Кажи ми, коя е твоята вяра.
Слънцето за кой ще изгрява.
Ти не си ли като моята майка.
Щастието е в твоята прегръдка.
Съди ме ако и ти си безгрешна.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 15, 2013, 19:43
*****

Ех Любов.
Дойде неканена. И приля,
като мълния в мене заживя.
Поля ме със звезди,
а след това със сълзи.
Капка бях аз за теб в морето.
Люшкаше ме от бряг на бряг,
та и по целият свят.
Ех Любов.
Ти за мен си истина една.
В мене заживя, и остаря.
Но остави след тебе следа.
Жаждата беше ти в мене,
отпивах от теб.От Обичта.
Ех Любов.
За някой си измислица,
за някой скитница.
Но за мене си бяла пролет.
Цъвтя но не прецъфтя в мене.
Какво щях да съм аз без тебе.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2013, 10:20
ТЯ ЛЮБОВТА

Всяка вечер гледам един и същи сън. Нея Любовта. Съпротивлявах и се, не и давах възможност да си играе с мен, вече не бях дете. Бях мъж. Бях като вятъра, не и позволявах да ме пороби, знаех че любовта е създадена от огън. През който преминеше, след нея оставяше страдания и болка.

- На тебе любов, никога няма да се дам, ще бродя лудо по света, до сетния си дъх със тебе ще се боря, докато аз тебе поробя.

Чух че на вратата ми се чука, отворих леко очи, беше истина, някой чукаше настоятелно на вратата, трябваше да отворя. С бавни крачки се запътих към вратата като проклинах който и да беше. - Да не види бял ден. Но когато отворих вратата, както се казва, блокирах от всякаде. По дяволите. Но защо в този момент изричах името на дявола, той можеше само да развали обзелата ме магия. Тогава щях да го обия.

Гледах я в очите, усетих че бях онемял, толкова беше трудно да изговоря думата "ДА" . Вече бях влюбен мъж, можех да направя всичко за нея, стигаше само да заповяда. Мислено я канех да ми стане господар на сърцето.

- Ела Любов ела, нима е възможно да ти устоя, каде беше до сега, заради тебе ще пребродя света. Не можех да повярвам че изричам аз тези думи, до преди малко бях като скала, а сега съм прашец, изсипваш се пред нея.

Не, не, това не е Ангела, това е Любовта, ангелът има крила, но тя има душа, топлина, а гордоста на богиня, би покорила дори и пустиня. Слънце ли, не не, той огрява само половината от живта ми. А тя и най тъмното ми кътче изпълни със светлина, топлина .... А нежноста сякаш блика от вечноста .......

Тя ще е моя. Обевявам война на цял свят. Но нима е възможно кадето има война, да живее Любовта, никаква война тя е нежноста. Ще и подаря цветя, не не, и това не, някак си на готово, вземи този букет и бъди моя. Не това е Любовта, за нея ще умра.

Когато слабостта си осъзнаеш, че без нея няма да можеш, и в ръцете сърцето си държиш, и няма на кога да го дариш. Когато без да мислиш се засмееш, на места дори и само за да се разсееш. Когато в леглото си сам без мисъл и без цвят, когато си сам в целият свят. Тогава "ТЯ" се претича на помощ, за да попълни тази празнина, наречена самота.

– Здравей Любов моя. Избирай или си със мене, или оставаш един хубав спомен. Не се страхувай от болката ми, в нея е скрита нежността. Не търси лек за моята душа. Когато видиш е болна моята душа, "Обичам те мила!" ми прошепни.

- Сънувах те Любов моя, сънувах те всяка нощ. За душата си ми талисман, сън в реалността. Ако знаех че си по нежна и от майка ми дори, нямаше да бягам от теб, а щях да ти дам от гърдите ми топлина за да те има на света.

Но стига вече. Време е да спра, за да продължите вие тази магия.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 26, 2013, 13:24
ДОКОСНИ МЕ

Докосни ме Любов,
в мечтите ми поне веднъж,
изгрей там като единствен лъч.
Дори и да се изгубиш в мрака,
след теб остава мирис и следа.

Докосни ме Любов,
в сънищата ми поне веднъж.
на воля скитай там до насита.
Ще те целувам нежно и плахо,
не изчезвай като птица в небесата.

Докосни ме ЛЮБОВ,
с обичта си поне веднъж,
нека да дойде пролет и при мен.
бъди за цветята ми като капки дъжд,
в сърцето ми ще бие пулс и за двама.

Докосни ме Любов,
с тялото си поне веднъж,
нека да почувствам струя от страсти.
Волно ще разпусна душата си с теб,
дъха ти ще превърна в стих за нощта.

Докосни ме Любов,
с песента си поне веднъж,
невидим в съня си с теб ще танцувам.
Ще се чудиш защо пак ме сънуваш,
неразбрала, че още лудо ме обичаш.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 28, 2013, 00:25
ИЗБОРЪТ Е НАШ

Очите ми се бяха заковали на едно и също място, не се страхуваха или срамуваха, а само тържествуваха. Не знаеха че след време заради това което виждат, дори и да са затворени или наводнени, ще виждат само тези руси къдрици, и тези пъстри очи, в който ще се изгубят до забрава. Тя също ме погледна, в начало плахо, след това въпросително, продължи озадъчено, но завърши с усмивка, в която имаше доверие радост, и щастие. Червеният цвят на срамът по лицето и беше само чарът който беше присъщ само на нея. Това беше картината на Любовта ми, която нахлу със всички сили обвзе ми цялата душа, прогони сивотата наречена самота. Сърцето ми ме подкрепяше, като беше вече в нейните ръце, говореше и нежно, и галено, сякаш тя беше малко момиче, и го беше страх да не заплаче. Не знаех че един поглед може да говори толкова много, дори и от разтояние, дори и между толкова много присъстващи, може дори да обрисува и раят.

Днес беше празник, Курбан Байрам, чаках ме го от доста време, момчетата събирахме пари помежду нас, и пазаряхме цигани със тъпани и свирки, да ни веселят цели три дни. Но не знаех че днес аз съм избран за курбан, от тази всевиша сила, Любовта, превърнала се в магия, преборила се дори и с царе и везири. Бях се вече отдал на нея и нищо друго нямаше значение за мене, исках само едно нещо, да я докосна, както я докосвах с погледа, да умра в прегръдката и ............

Цяло село беше на мегдана, родителите гледаха как тяхните чеда на хорото се отдават един на друг, как флиртуват помежду си, някой ги насърчаваха, някой се хвалеха, но на всички по лицата имаше изгряла усмивка която тържествуваше до насита. Редът беше като момичето се хваща на хорото, това момче което я е харесало се хваща до нея, и играят заедно като така засвидетелстват тяхната любов на останалите. Но мойте пъстри очи не играеха тази вечер, нямаше как да се хвана до тях, и аз да покажа на всички че тя е моя и единствена. Приближих се близко до нея, поздравих я с усмивка, не исках да си помисли нещо лошо за мене, или да я изплаша със сереозния ми вид, тя също ми отговори с усмивка.
– Как си.
– Добре съм.
- Защо не се хванеш на хорото.
– Аз не мога да играя.
– Как така, шегуваш ли се.
– Не не се шегувам до сега да си ме видял на хорото.
– Аз до сега съм бил сляп, и не съм те видял.Гледах я колко свободно говори с мен, а усмивката и разграждаше всички мой стени който бях изграждал до сега.

Някой ме докосна по рамото не реагирах изобщо, едва ли имаше това някакво значение за мен, но като чух гласът на майка ми, се стреснах.
– Ела баща ти иска да говори с тебе. По трепетът на гласът и познах че това нещо не е за добро.
– Какво има, къде е той, да не е станало нещо лошо. Майка ми мълчеше но погледа и говореше, беше устремен в посока на баща ми, а неговият ме пронизваше като с нож.
– Да те запозная, това е .....
– Зная сине зная, коя е. - Здравей Фатме, майка ти какво прави, кажи и много поздрави от мене. След това ме хвана за ръката, и ме повлече към баща ми, а той беше пребледнял почти от злоба.
- Търси търси, та това ли намери, сакатото Фатме, ти знаеш ли кой си, ти си моят син, аз каквото кажа това ще стане, знаеш че думата ми е закон за теб. Само през трупът ми ще влезне в моята къща .....

Вече не го слушах, в ушите ми звучеше един странен звук във вид на писък, който пронизваше сърцето ми. - Чуваш ли ме, заминавай направо удома и ме чакай, с тебе тепърва ще се занимавам ........ Само махах главата в знак на съгласие и виждах как се отдалечавах от него с бърза скорост. - Хайде хайде заминавай в къщи че станахме за срам пред цяло село. Това и направих отдалечих се но не от мегдана а от баща ми, за да мога да поема глътка въздух, за да си избърша горчивите и солени сълзи.

Застанах на тъмно там кадето беше непрогледно и студено, там кадето проклятията бяха на свобода. Аз също бях проклет, затова че я видях, че я поздравих, че я обикнах нея Любовта. Но как ще живее тя тук при мен, тук няма дори надежда .......... В мислите си имах безброй въпроси, но тук отговорите бяха погълнати от тъмнината и самотата.

Усетих как сърцето ми тупти както никога до сега, някакси тържесвуваше, в него се беше настанила тя, Любовта. И никой не можеше да я изтръгне, дори и най глямата обида за нея щяше да е като комплимент. Тя щеше да живее там с болката си, да свети и да топли сърцето до последният му час.

Гледах я как ме търси с погледа си в тълпата, беше озадачена и изплашена, всичко се случи за миг, сякаш беше сън. Стоях като закован на мястото си, и чаках да завърши веселбата, която толкова много очаквах, бях изпълнен с мечти а сега със страх. Щях да я загубя, беше ме страх че нама да я притежавам. Но възможно ли е да притежаваш Любовта, та тя е толкова ярка, толкова гореща, както обичаше да казва един мой приятел , ,,Любовта е жарава в силни ръце,, бих ли я задържал без да я загъся, и без да ме изгори. И нещо друго знаех че Любовта е като дъжд, всеки те желае , но когато дойдиш като буря, всеки бяга от теб, колкото и да са та жадували и желали.

Успя да ме намери дори и в мрака, впи жадният си поглед в мене и ме пита безброй въпра, а аз вместо да одговарям, говорех сами на себе си.
- Като си харам за мене ти Любов, защо ме докосна с крилото си, защо показа прекрасното си лице, и прогони в мене сънищата. Защо си толкова кратка, чиста и нежна като снежинка, докосна ли те, ще ме зарадваш , но със своята смърт ще оставиш в мене рана да кърви до гроб.........

Знаех много добре че всичко в живота всичко е въпрос на избор. Решаваш как другите ще влияят на твоят живот. Избираш как ще ти протече животът всеки ден имаш избор да се наслаждаваш на живота или да го мразиш. Единственото нещо, което си е само твое и което никой не може да отнеме, е твоето щастие. В живота има винаги два избора - да живееш или да умреш, Бог очаква твоето решение. Това е решение, което никой няма да вземе вместо теб. Затова реших, и аз имам право да я имам, да бъда щастлив, да и даря живот, за да може и тя с нейният живот, да дарява щастие на нещастните.

Излязох от тъмнината, и отидох до баща ми който като ме видя се доста изненада, хвана ме за ръката и започна да крещи.
– Ти още ли си тук, нали ти казах да се прибереш, или заради една саката ще ме накараш да се откажа от тебе. След това аз го хванах за ръката, погледнах го в очите, и с усмивка на лицето му заевих.
– Ако за тебе е саката, тя за мене е Ангел, който ходи върху водата, който е по хубав и от цветята, за който бих си дал и душата.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 01, 2013, 03:07
*****

Само Ти и Аз.
Лудост и страст.
В мене Я разгори. Полет на орли.
Не не говори за мъка, от нея боли.
Ти за мен си Ангел имаш крила.
Но остана до мен.  Не отлетя.
Аз и Ти. Затваряме очи.
Чуй Я как шепти, помежду ни!
Не не  я поглеждай, а замълчи,
Изпиши ми Я.С нейни думи.

Обичам те Мили. ОСТАНИ.
Обичам те Мила. ОСТАНИ.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 03, 2013, 00:54
*****

Обич моя.
Положи ме в скута си.
Разлисти ме лист по лист,
Живееш пак, в горещия ми стих.
Прочети ми плачевната самота.
Прегърнати в думите на Любовта.
Пламналите ни от страст тела.
Любов моя.
Във теб се влюбих, себе си погубих,
Топъл полъх, с вълшебен аромат.
Златна жар. Неочакван луд пожар.
На себе си ме обещавай всеки ден
Страх.Неизвестност, пълна тишина.
Но само във мене вирее тя Любовта.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 12, 2013, 23:42
ОБЛЯКОХ СПОМЕНИТЕ СИ В ЧЕРНО

Имах двама приятели, единият беше силен, а другият красив, или такива искаха да са, а аз бях умният, или такъв ми се искаше да съм, да се славя с умът си, за мене той беше калъча на живота, с него човек можеше да пробие дори и планини. Говорихме винаги за велики неща, кой какво щял да направи, за да може хем ние хем тези покрай нас да са добре. В това китно селце в което живеехме, си имаше доста проблеми, особено старите хора, те бяха най-зле, освен мъдроста им не им беше останало кой знае какво. Като ни виждаха винаги ни поздравяваха и натоварваха с някое задължение. Не пропускаха и закачките на който се смеехме до насита. - Тази мома мина от тук. - Отиде там. -  Кажи и това.  -  Тя какво ти каза. - Аз ако съм. - Аз едно време. Така продължаваше живота в този кът от раят, който се впи в мене чак до болка. Силният ми приятел се казваше Сюлейман, той беше по голям от мен една година и обичаше винаги да се перчи, от него излизаха идеите, но ние трябваше да ги одобрим такъв ни беше закона. Както винаги той пак питаше.

 – Тази вечер има седянка, ще ходиме ли или не. Вторият ми приятел се казваше Мохарем, той беше от мене една година по малък, заради любопитсвото си се съгласяше на всичко. Пък и му харесваше да си показва красотата както той обичаше да казва че е било срамота и грехота да я крие.

 - Да ще отидем, друго и без това няма какво да правим. Гледаше ме право в очите и чакаше с нетърпение моето съгласие. А на мен не ми оставаше кой знае какво, съгласих се на драго сърце. Седянката протече със закачки песни и гощавки. Пък и знаете какво може да се случи между млади хора, всеки е запалил в себе си огънят на Любовта, и иска с нея да покори отсрещният. Но понякога и двамата изгаряха в него.

След седянката бяхме някак си възбудени не ни се пребираше в къщи, леглата ни бяха студени и пусти, за един млад човек беше още рано за спане. Как да се разделиш с тези ярки звезди, който сякаш се любуваха една с друга, който ни се радваха, и искаха да ни разказват свойте любовни истории.

 – Какво ще кажете  тази вечер да посетим бучу Ибрахим, гледам че още не си е легнал, ламбата му свети. Пък и одавна не му сме ходили на гости. Вчера го видях доста замислен, дори не ми прие поздрава. – Тръгваме. И двамата ми одговориха в един глас. Къщата на бучу Ибрахим беше расположена на най-високото място в село, от там се виждаше както цяло село и целият балкан. От както се помня той живееше все сам, бях чувал че на два пъти си е палил сами къщата, а след това селените му са я въстановявали. Някой казваха че е луд, а някой че е ранен от Любовта, а трети че тя живее в него. Преминахме през големият двор в който имаше от всички плодородни дървета, ябълки, круши, сливи, череши, ......  Беше известен с тях, когато озреяха береше, и ги раздаваше на хората, а когато някой му даваше пари за тях, категорично отказваше и се провикваше сякаш искаше някой да го чуе. – Нека да е за здраве на нея. Цяло село знаеше коя е тя, дори и съседните. Като ни видя ни се зарадва но нещо му пречеше да се засмее, може би очите, който му бяха навлажнени. Покани ни да влезнем, а той си зае мястото до прозореца от кадето се виждаше гробището на селото. Настанипме се и ние до него  но не смеех ме да го заговорим, като гледахме как си е сложил ръката на устата, а погледът му вперен в празнината. Стояхме така, без да каже никой нищо, но аз чуствах че иска да се изповяда, да излее гневът, огънят който беше натрупал в себе си, сега го изгаря, каква сила му беше нужна на човек да издържи на него.

 – Какво става бучо Ибрахим, защо така, вчера те поздравих но поздрав не получих, згрешил ли съм с нещо пред тебе, ако е така искам прошка.

 – Не не си згрешил, дори и да си згрешил, на младите е простено, грешката на тях  им отива като на мома къдриците, като на мъж мустаците, като на старец бастуна. Аз искам прошка от тебе не съм те чул бях се замислил нещо.

 – Кажи тогава какво има, какво се е случило, да няма нещо лошо.

 – Вчера бях на касабъта. Като минавах край християнското гробище, погледът ми се спря върху надписа на входа, който гласеше: “И ние бяхме като вас, но и вие ще дойдете при нас”. Това ме накара да се натъжа, да се замисля пак за Нея. А тя беше по-свежа и от пролетта, особено когато се засмееше, сякаш беше къпан ябълков цвят, от ситна слънчева роса. Очите й – парче, взето от ясно небе. Погледът й – поразяващ като мълния, но понякога те обгръща като гъста мъгла, обърква ти посоките. Излъчващата й нежност беше като ромона на забързан поток, примесен с песента на гласовито птиче, което пее за любов. Косата й беше събрала мириса на всички горски цветя – ухаеше на свобода, висота и чистота, на люляк, иглика, минзухар, кокиче .....
Погребвали ли сте някога нея, Любовта, в тази черна и студена земя. Осещали ли сте как тогава силите те напускат, как бягат от теб като от чума. Потънал си до плещи в земята, застанал си на прага на вечноста, а в краката ти лежи тя Любовта. Не питаш нищо, дори и не плачеш, само искаш да продължиш пътя си с нея. Искаш да я стоплиш, да я заговориш за цветята, защото на тях винаги се радва,тогава очите и някак си наголемяват, издават изражение на смях или на истинско щастие.
А след всичко това когато и да погледна надолу към земята, там ниско кадето ще е нашето бъдеще, виждам легналите в нея. А те гледат нагоре към нас, в очакване на срещи с близки и приятели. Някой беше си осъществил мечтите, някой беше си оставил най-милото, но всички бяха обърнати с лице към нас и чакаха някой да прекрачи тази пропаст която ни делеше, която след като я прекрачиш няма връщане назад.
Разсърдил съм се на живота, защо ме щади, за какво съм му такъв просяк? Та аз съм половинката от цяло, всичко в мене куца, дори и усмивката ми не е цяла, а е с половин уста. А мислите ми все се обръщат назад в миналото – там, където тя си замина, и на нейно място остана само споменът да ме пари като нагрято желязо.
 Ех, бе Любов, защо изсипа целия си огън върху мен – не ме пощади дори затова, че имам толкова мъничко сърце. Как да нося в него този пламък, този скъпоценен камък, като съм толкова малък… Ще се скитам по гори и поля, ще се моля на звезди и небеса, поне един път да те зърна в деня или в нощта. Облякох спомените си в черно и той стана любимият ми цвят. Оставих се течението на живота да ме влачи като паднал в реката лист.
Ако животът има острие, той е забито в мене, и то там кадето трябва. Падах ставах, тъпчеха ме оплюваха ме, обвиняваха ме за всичко, дори и ме обичаха. Но аз прощавах на всеки, дори им пожелавах живот и здраве, със злоба не одговорих на никой. Познавах аз и болката и самотата, на тях одговора е добротата.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 14, 2013, 18:18
*****

На Съдбата
Заложих аз Душата.
Сълза за мен си ти.
Сълза от душа. От Божествени небеса.
Очите ми обливаш. По мене се разливаш.
Любов без красота. Без доброта.
Умира още в нощта. Обречена самота.
Роза без бодли. Червена да е тя дори
Не би оставила Кървави следи.
Болката ти пред всички ме боли.
Любовта, която ми е отнела съня.
Като божество живее в мене тя.
В бурите, в стихиите твои се влюбих.
Като деня в нощта се изгубих.
Макар да знам миналите спомени,
В душата ми се крият сълзи отровени.
Всичко непознато в теб ме привлича.
Огнената ти страст до полуда ме увлича.
Ненаписан роман. Орисия или магия.
Ти си моето силно, мъжко момиче.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 16, 2013, 09:53
АНГЕЛЪТ НА ДУШАТА МИ

Всичко започна ей тъй на шега,както в приказките...
В моята имаше всичко,от което се нуждаех,а приказките нали бяха за това,да убиеш злото в тях и да възпееш хубавите неща,да покориш върхове и непроходими планини,а защо не и да полетиш,за да се извисиш над всичко земно и да останеш само с чувствата си като някой ПОЕТ.

Поканиха ме на рожден ден,приятелката на мой приятел-беше поканили всички приятели,за да отпразнува двадесетото си рождение.Купих малък подарък и букет цветя и зачаках на спирката да дойде автобусът.Времето се беше разсърдило на всички ни,защото никой не беше доволен от него.Едни искаха дъжд,други слънце,а трети все да е лято.Затова подухваше и студен вятър и прехвърляше едри капки дъжд,с които сякаш ни се отплащаше.

Към спирката със забързани крачки се приближи стройно младо момиче.С чантата си се предпазваше от вятъра и капките дъжд,които не я жалеха,а я налагаха с всичка сила.Друго не можех да направя за нея ,освен да се отместя,за да й направя място да се подслони на сухо.

Ухаеше на цветя,любопитството измъчваше погледа й ,но гордостта не й позволяваше да ме разгледа.Всеки сътворява собствен свят и живее там,но много често пътищата ни се пресичат,сърцата ни се докосват от разстояние и тогава сме виновни без вина.
Но този път моето сърце напъваше и крещеше,защото беше усетило пулса на отсрещното,което туптеше с него в един такт...
–Сбогом Мила,дано си щастлива и без моята магия! Няма как да не те срещне и друга Любов,дори и в мрака би те разпознала и би те възпяла...

Автобусът се зададе от завоя.Движеше се бавно,защото беше претъпкан с хора,които бягаха от разлютилото се време.Сърцето ми продължаваше отчаяно да се вайка и протяга ръка.Късно е вече за едно "Здравей!" ,поне ще останеш като спомен само в този час,ще се изгубиш завинаги...

За моя голяма радост автобусът не спря.Тя проклинаше,а аз се радвах на този прекрасен дъжд,който в момента рисуваше съдбата ми...
–Моля те,ела! Не искам спомени и тъга,ти си като небесната дъга,сътворена от дъжда...
След тези мои думи тя вече можеше спокойно да ме разгледа и проучи.
–Ти поет ли си?Толкова нежни думи не бях чувала скоро...?
Ако съдех по тона на гласа й беше ме одобрила.

–Оставяш образа си в мен,зад облаците се показваш като звездите,пробуждаш в мен мечтите,объркваш в мен дните с нощите...
По лицето й вече се беше появила усмивка.

–Браво,толкова добро и силно,възхитена съм.В тона й имаше задоволство и радост.

–Още преди да те срещна в живота си ,теб аз обичах,в древни гравюри,рекламни афиши...Колко години чакам,колко причини трябваха,за да създадат този момент.Нежният сблъсък на сърцата ни,за да започне съдбата ми...
–Ти,ти си до мен,това е чудо!

–Къде така си тръгнал с тези цветя и в това време?
Погледът й се беше заковал върху цветята,а те сякаш бяха създадени за нея.

–Вече са за теб,моля те не ги оставяй в мене да умрат...

–Не,не,моля те,дай ги на тази,за която си ги взел.

–Може повече да не се видиме,затова когато се разделям с този,който обичам,винаги се сбогувам с думите на Любовта.От всички мои думи само една ще остави за нас следа сега:

–Обичам те,мила,остани докато умра!

Протегнах цветята към нея,а тя след като ги пое прошепна сякаш на себе си,защото чувстваше някаква вина за случилото се в момента.

–Но как е възможно да говориш подобни неща,ти не ме познаваш,а сякаш си живял един век с мене? Учудването й не се криеше, даже беше премесено със съмнения.

–Едно нещо знам,човек,който прави другите щастливи не може да бъде нещастен.Ти си възпята в мислите,в мечтите,в сълзите ми дори.За теб имам едно късче от Рая в мен,спотаил съм го дълбоко,за да не го докосне никой-дори с поглед или с мисли,защото в тях може да има капка завист,която ще го опетни или натъжи.Няма място там за тях.Имаше и бури и тъга,и болка дори в него,но след тях изгряваха окъпаните от слънцето лъчи,радостта тържествуваше на свобода...Болката се превръщаше в щастие и заличаваше станалите рани,все едно не е имало нищо.

Най-лошото беше,когато ти си тръгваше.Тогава започваха молбите...–Не си отивай,моля ти се остани още малко,секунда дори,ти за мен си вечност,ти за мен е всичко онова,за което си заслужава да живея...!

–Моля ти се,чуваш ли ме Мила,не си тръгвай! –Не ме оставяй сам,че ще умра,аз не живея без теб,а чакам...чакам...чакам............
След тебе в пустотата оставаше само викът:Ела...Ела...Ела...

Обичах като малко дете да те държа за нежната ръка,за да ме водиш,за да не се изгубя в този райски кът,който бях създал за тебе.Обичта ми те правеше млада,наперена,с голяма доза и гордост,която й отиваше най-много.Очите ми те правеха Ангел на Душата ми,затова когато си вдигнеше ръката или погледа от мен дори -изгарях от самота от болката,която изпитвах...

Бях безмълвен,когато ме питаше:–А ти,как си...? Тогава мъничкото ми Сърце се вцепеняваше и не можеше да отрони дори троха от чувствата си...но тихо и скрито бършеше породените сълзи от щастие,че го е попитала как съм...

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 21, 2013, 08:02
КЛЕТВА

Участ мъжка,все да съм сам,
да обичам безметежно и без свян.
Не е Любов това,а ураган...
За обич съм роден и без срам...
Но опасна Любов за мене си ти.
Караш душата ми да лети,да кърви.
Ти си сутрин и още нещо. ИЗГАРЯМ !
Ти си вечер и още нещо. ПОЛУДЯВАМ !
От къде долетя и очите ми заля?
След теб и червеното е сълзи.
Опасна Любов за мене си ти...!
Не,не мога да се прегръщам сам.
Когато съм сам не падат звезди...
Заради Любовта станах с тебе едно ЦЯЛО !
В пепелта ми ще намериш вината своя.
Нямам Бог,за да му се помоля,
да не прося Любовта твоя.
Да бъдеш огън ти,който не гори.
Да нямаш рани,но да те боли.
Жива да си,но да не си !
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 26, 2013, 00:59
МОЯТ БУЧУ /ДЯДО/

- Не искайте много от живота сине, че няма как да му се отплатиш след това, пък и големият товар не краси винаги човека, на места е като гърбица. Бедността не е болест като богатството, което разболява душата на човека, отчуждява я дори от бащиното огнище. Да така е, няма такъв човек, който да е роден само за щастие, без да боледува, без да страда. Но бедността позволява да се радваш на малки неща, да получаваш, да помагаш на по слабият, нуждаещият се от теб...... Хората вече се интересуват само от пари, а незнаят че земята е важна, земята, тя не гори като парите. Във всеки човек има и добро, и зло, много е важно кое от двете ще храниш, както казват хората. Затова човек трябва да се стреми да бъде смирен, за да не умре в прегръдките на злото.
Тези мъдри мисли на дядо ми, се бяха потайли някаде дълбоко в мене, и когато ме налегнеше носталгия по бащиното ми огнище, те винаги изпъкваха като бисери пред очите ми. Дядо ми ще го помня с това, как помагаше на всеки с каквото може, не го бях чул поне един път да се оплаква от каквото и да е било. Често казваше, че Аллах толкова тежест дава, че човек да може да я носи неговата тежест.Не неговата тежест, а алчноста и зависта смазват човека.
Когато се пребирах от училище, винаги наминавах през него, без неговите съвети и на баба ми гощавката не можеш да живея
- Как мина днес. Не пропускаше да попита.
– Добре мина. Одговорих с пълна уста.
– Ако е добре, значи не е било важно за теб. Но баба ми както винаги ме предърпа към нея, за да сме от една страна, и да сме по силни. Но и това не помагаше. На следващият ден одговора беше.
– Зле мина.
– Ако е зле, значи ни си си гледал добре работата. Баба ми вече не издържа и се разкрещя да ме остави на мира да се нахраня пък тогава,да ме разпитва. Това за нея беше тормоз върху малко дете. След като се нахраних дядо ми ме повика да ида при него.
- Гледай сега сине, ще ти кажа нещо, това не го забравяй никога. Остави златисто-жълтият теспих, и с едната ръка ме хвана за рамото, а с другата ръка след като растворени пръстите на дланта, ме докосна по главата. Хвана здраво черепа я леко ме растърси.
– Ако акълът не беше толкова важен Аллах щеше да го даде в краката а не в главата. Ако не го ползваш, няма да мажеш да си и животно. Но баба ми вече беше на крака и ме дърпаше към потуна /предверието/ за да ме спаси от този за нея тормоз, а за мене рай.
Когато го питам. - Ние бедни ли сме. Одговорът му беше доста твърд. – Не, виждаш ли, водата, гората, долината, всичко е сътворено за нас. Не забравяй и свободата в душата. Ти само порасни и човек бъди от това по голямо богатсво има ли.........

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 28, 2013, 13:50
SEVMEKTEN KİM USANIR

Mutlu olmak istiyorum
Ve ...Yine seninle yaşıyorum.
göz yaşı dökmeni istemiyorum
Seninle olmak istiyorum gülüm.
Ben senin uruna ölürüm ölürüm.

Umutlarım kurşun gibi gelecek
Sevdam senin yüreğine işlenecek.
Kefenim olsun giyeceğim damatlık,
Sen üzülme güzelim sen üzülme
Ben senin uruna ölürüm ölürüm.

Sen güzel seven bu yüreğim sin
Benim duygusal yanımsın sevgili.. !
İlkbaharda bir rüzğar  sın sen.
Şu an layık oldugun yerdemisin
Ben senin uruna ölürüm ölürüm.

Sen bu kadar güzel olmasaydın bebeğim
Seni sevmekten kim usanırdı meleğim
Eğer içimdeki sesleri susturmasaydım
İçimdekilerle ben sana hep diyecektimki
Ben senin uruna ölürüm ölürüm.

Bu sevgi dolu bakışlarım olmasayda
İçimde sana ne varsa bir bir yakardım,
Sana her şeyi bir çırpıda anlatacaktı
ve yeri sol yanımda hiç değişmeyen
Ben senin uruna ölürüm ölürüm.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 04, 2013, 01:02
*****

Част бях от залеза, от душата.
Като звезда в небесата.
Символ съм аз на Свободата.
Но докосна ми ти душата.
В мене изгря Звездата, Луната.
С тебе ми почна Любовта. Първата.
Не вярвах отричах, че душата ми е озарена,
че Любовта ми пред тебе е смирена.
Не си спомняш за мене вече. Може би.
Не плача.Е малко ме боли,и доста тежи.
Как прекарвам дните без тебе. Знаеш ли.
Останаха ми спомени, на отронени сълзи.
Не,не плача, но тук от ляво вече никой не стой.
Не искам нещо много, или велико.Но бих искал....
Да имаш винаги в ръцете си свежи цветя.
Да си болна от Любов Жена.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 04, 2013, 22:41
*****

Излъжи ме!
Че заради мен си скитала цяла нощ.
Че си прободена от стрели със нож.
Че заради мен си скитала по небето.
Че за мен си плакала на морето.
Излъжи ме!
Излъжи,просто хей тъй на шега,
Че не си обичала друг, до сега.
Че за тебе съм най-ярката звезда.
Че единствено с мене си щастлива.
Излъжи ме!
Дотогава докато ти повярвам,
няма да те съдя, или проклинам.   
Няма да ти кажа: "ЗНАМ" че е лъжа.
Нека да се роди стих за Любовта.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 05, 2013, 01:40
КАЖИ НА БОГА

Ти за мене не си название,
а от душа породено желание.
Ти ми даваш, сили да живея,
дори когато не мога да се смея.

Ти за мене никога не си била край,
омагьосан съм от тебе,това знай.
И това знай.Без теб не мога да живея,
дори на места,от болка ще полудея.

Ако ти трябват вземи ги звездите,
на мен остави спомените, сълзите.
Ако желаеш да ме смаеш мила,
подари ми Обичта в теб, която има.

При мен си ти като лъч, всеки ден,
от обичта ти обсебен, незаситен.
Красива си,живота ми на прах разби,
всяка вечер съм в огънят ти до зори.

Искам да те помоля, ако имаш воля,
за мене не използвай думата, Моля.
Като си толкова близко до Бога,
кажи му че аз без тебе не мога.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 06, 2013, 02:51
ОГЪНЯТ

Аллаше, създал си огън,
нарече го Любов.
Ако грехът ми е Обичта,
нека  в него да изгоря.
В него се разболявам,
а на места полудявам.
Обича ме както никоя не умее,
целува както друга никоя не смее.
С влажни устни ме чака,
прави така че никога да не я забравя.
Тя ми е тайната радост,
всяка вечер е моята сладост.
В копнежите и нежни се губя,
с вълшебни страсти се любя.
Промъкна се в мен тайно,
залюби ме жадно, омайно.
Всяка дума с нея си струва,
говорим догато в нея се погубя.
Заради нея всичко правям,
на крака да се изправям.
Мене само влюбен ще ме разбере,
който падане и не може да стане.
Непростимото в нея да прощава.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2013, 01:44
ТОВА ЗНАЙ

Създадeна си  от луни лъчи,
точно като в мойте мечти.
Сякаш си майка на звезди,
и аз те дарявам със сълзи.

,,Обичам тe!'', чу ли моят зов,
само ти и аз в нашата Любов.
Искам нещо да ти призная,
само за теб сътворих аз рая.

Пречистих миналото със сълзи,
не остана нищо от което да те боли.
Не оставих нито един спомен
в този свят горчив и огромен.

Без окови ще са нашите сърца,
така ще отгледаме нашите деца.
Само ти и аз на Свобода,
магията си ти, на моята съдба.

Ангел мой, жар в моят пожар.
Ти си моят безкрай…
Ако имам все пак някой грях,
нека да е тоя. Моя си!! Това знай.

Автор Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2013, 22:45
*****

Аз съм - мъж. А ти си– жена.
Родени от / за / Любовта.
Без теб.Без мен. Без себе си дори.
Напълно голи само по коси.
Аз те галя по косите.
Ти ми говориш за мечтите.
Понисаме се отвъд звездите.
Залеза за нас се превръща в море.
Вълните ни от страсти никой не може да спре.
Имаме я душата, но търсим в нея свобода.
Раздялата нас ни боли, пълен поврат.
Момент в който Ангелите умират.

Автор Ибрахим Бялев.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2013, 23:18
 Да целунеш пеперудата.

Разказ от Ибрахим Бялев

http://ibrahimbyalev.blogspot.com/2012/08/blog-post.html
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 07, 2013, 18:32
БОЖЕСТВЕН ДАР

Моята нена / баба / се казваше Магбулея,но защото никой не я беше видял да се смее всички и казваха ,,Желязната жена”. Всеки който имаше някакви по сериозни проблеми непремено тичаше при нея. На някой гасеше въклен,на някой лееше куршум,на някой бавеше за главоболие, на някой оправяше изкълчени крайща, на някой просто им стигаше само един съвет за да намери пътят към щастието. По цяло село расправяха за нея че и никога не е плакала,дори и когато е раждала е била като желязо. Но днес тази желязна жена  проплака с глас, даже и проклинаше всевишният защо е бил толкова безжалостен.
Днес се почука на нашата порта, но чукането беше доста плахо, сякаш не беше сигорен дали е искал да почука.

 – Иди и виж кой е, сигорно е дете или някоя стара жена. Заповяда ми нена Магбулея, и отседна на нейното си място от кадето се виждаше почти цялата улица, място кадето беше посрещнала безброй гости и приятели.
Когато отворих вратата изненадата ми беше много голяма, на прага стоеше момиче ли да кажа или жена или нещо друго. Беше висока но доста подгърбена, а в очите разногледа, заради пелтеченето и едвам разбрах нещо което беше свързано с нена ми Магбулея. Отстъпих крачка назад и я поканих с жест, като едвам отроних няколко думи.

 – Да в къщи е ела. Почуствах голямо съжаление и да си ви призная и отвращение, не от нея разбира се, а от недостатъците който я бяха затрупали и не се виждаше нищо от тях. Момичето се опита да ми благодари или поздрави с усмивка, но това не преличаше на усмивка а на нещо друго, лицето и се деформира още повече. Не можах да и отвърна с усмивка, а трябваше да си отръгна погледа от нея. Сърцето ми се сви толкова много че взех да изказвам молитви към Аллах, че ме е съжалил,и е сътворил от мене нормален човек. Момичето се движише доста трудно, защото единият и крак беше доста по къс от другият. Заради този си недостатък едвам се катереше по дървената ни стълба за вторият етаж. Нена ми като я видя стана от мястото си,за да и помогна да се предвиже по стълбата,и да се настани на мястото определено за гости.
На всички зададени и въпроси отговаряше. – Добре съм. Това добре се опитваше да го докаже с усмивката си,или с рязко поклащане на главата в положителна посока. Но когато нена ми я попита. - За какво си дошла. Тя не бързаше да даде одговор, пое дълбоко въздух, задържа го за кратко време, след това го изпусна без да бърза. Сведе глава надолу към земята, но за по сигорно затвори и очите си, защото това което щеше да казва за нея сигорно беше някакъв срам или грях.

- Ах нено Магбуле, от каде да започна,та до каде да свърша. Горя в един огън, не, не, за това че загубих майка си и баща си,този огън не е такъв,този огън е нещо друго. Изгарям в него всеки ден и нощ,от акъла не ми излиза,откакто го видях в мене нещо гори,този пламък е толкова нежен,толкова силен че ми отне сънят. Отне мен от мене си дори,аз не живея за мене си вече а за него. Не се издържа вече на този огън нено,ти знаеш за всички билки,кажи ми някоя която ще ме спаси от този огън,нека вече завинаги да заспя,този огън не е за мене. Кажи ми нено Магбуле, нали е срамота и грехота човек като мене да обича,да си го пожелае дори......
Нена ми стоеше като вкаменена,но по лицето и се стичаха едри капки сълзи,който нарушиха  нейното желязно име. Стана приближи се до нея, хвана и треперещите и ръце, говореше и с тон с който не се говори с човек а с ангел.

 – Не, не милото ми момиче,не е нито срам нито грях да обичаш.Човек обича със сърцето си, а твойто е толкова голямо,толкова чисто,че този който обичаш трябва да е най щастливият човек на света. Знаеш ли колко очи има който не могат да видят Любовта, така както ти си я видяла. Колко сърца има в който няма твоят пламък, а на негово място имат  гордост, или злоба. Този пламък ти е дар от Аллах,пази го и живей заради него. Понякога Любовта може да е далече от тебе,или да е недостежима,но на човек му стига пламъкът и който е оставила след нея,радвай се и се родждай всеки ден в този  пламък, който не е за всяко сърце. Халал ти е залъка на тебе дъще,ти носиш най-голямата тежест на Аллах,от която всеки би се превил или самоубил. Този пламък ли за тебе в повече  е дошло.Това е дар от който живота се ражда,колкото и да боли всеки ще го желае,и за него ще копнее............

7 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 08, 2013, 09:02
ОБИЧАМ ТЕ

Ти си моя и си невероятно красива,
по мене пак сълза твоя се слива.
Всяка вечер говоря през сълзи,
моля прошка от твойте звезди.

Докоснеш ли ме дори само с ръце,
винаги изгаря в страст моето сърце.
Дали е чувство,или някакво изкуство,
или копнеж за страст и още нещо...?

Желания, безумна страст и грях,
един за друг живеем в тоя свят.
Всичко в тебе е неземно и вълшебно,
на сърцето ми пак му става горещо.

Обичам те,каква обиновена фраза!
Сред толкова омраза, като в мелодрама.
Обичам те, във този свят циничен.
И хич не ми пука дали ще съм логичен.

8 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 08, 2013, 21:40
АНГЕЛ МОЙ...!

Ангел мой, в душата ми жар,
нека да изгоря в твоя пожар!
На рамената си ти нямаш ръце,
а имаш разперени криле.

Срещнах те в залязващо небе,
заради мене сви белите криле.
Нямаш ти човешки грешки,
изпълни ми душата с надежди.

Никога няма да те отричам,
до смърт Мила ще те обичам!!
Обещавам ти пред Бога,
ще те обичам аз до гроба.

Обичам те! Казвам го на глас!
Няма да има АЗ, между нас.
Дори да си обляна в море от сълзи,
не тебе, а мене нека да боли.

Докосна ли те, умирам в страст!
Обичам да съм под твоята власт.
Ще си ми лунната пътека в нощта,
осеяна от звезда до звезда...

Животът ни в мечти ще продължи,
на този свят Любовта ще ни държи.
Ще бъда аз за теб до край всеотдаен,
ще бъда за тебе любовен океан безкраен.

8 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 09, 2013, 08:20
СЪН ИЛИ МАГИЯ

Сънувам те,с твойто потайно желание,
по гърбът ми си пак с нежно дихание.
Сънувам те винаги как си до мен,
щастлив съм в твоят нежен плен.

На места те сънувам за кратко,
но по тебе всичко е толкова сладко.
Пак сме в легло, усещам те магнетично,
както винаги страстно, неприлично.

Хайде, шепа ласки по мен разпилей,
нека от завист Богът ни да полудей.
И онзи нежен,божествен благодат,
който за други поети още е непознат.

Сънувам те,как те прегръщам,сбогувам,
но винаги се завръщам ,за да те целувам.
Близко сме в нощта, сплотява ни съня,
не това не е сън, а нашата Любовна магия.

9 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 09, 2013, 18:57
СТРАСТ

Всеки ден,когато си до мен,
празнуваме нашият рожден ден.
Събличаме се в жарава позлатена,
с танц даряваме мир на нашите сърца.

Пием от греховния ни елексир,
за да имат телата ни поне малко мир.
Знаехме, че и за двамата това е лудост,
но кой може да спре тази реалност.

Със устните си докосвах топлина,
тишина,красота,възбуда,до полуда.
Плувах до насита по твоята плът,
как можех да устоя на твоята гръд?

Изричахме всяко желание на глас,
и двамата летяхме възбудени в екстаз.
За нас беше важен този огнен път,
не мислeхме какво ще каже за нас светът...

9 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 09, 2013, 19:00
АААХ ЛЮБОВ МОЯ......

- Това време как се е разгорещяло, да знаех нямаше да излезна от къщи. В това време за разходка ли е .... Пък и този парк какво толкова има в него не мога да разбера....

Фатмето / наричахме я на галено Фатима / пусна ръката ми, изглежда я докачиха мойте негодования.

– Фатима, какво има пак, защо се нацупи? Нали искаше да се разходим? Ето разхождаме се, а жегата кой я гледа? Ще издържиме няколко часа ....... Това май й дойде в повече. Застана пред мен, и с доста твърт глас ме попита нещо ,което никога няма да забравя.

- Любовта ми не заслужаваш ти! Прости ми, че пропилях времето ти! Прости ми, до днес бях като сляпа! Мислиш си, че животът е само в хляба. Живея с мечтите си всеки ден, Любвта ми е свързана само с теб! Нима ще те загубя? Всеки ден живях във адски страх. Но сега сякаш някой ме удари с чук. Ти за мен не си вече този, който виждам, а някой друг. Не ме беше страх в тебе да се влюбя, а постояно ме беше страх ,че ще те загубя. Едно желание имах само- с тебе да се любя! Но днес, но днес.....Това е краят! Който и да е от тебе ще избяга! Ти не знаеш какво е това Рая! Любовта ми е от там, но ти вече ще си сам.....

Фатима направи няколко крачки и като си бършеше очите побягна към изхода на парка. Не виждаше накъде тича и се блъсна в едно момче, което я хвана за кръста,за да я предпази да не падне. В този момент вече аз бях готов да го убия. Фатима му се извини и с бързи крачки продължи пътят си, а аз бях онемял, полудял, изтървал всичко което имах преди малко. А той не беше никак малко,беше безкрайно. Момчето се приближи към мен и започна да ми крещи.

- Ти си луд, или боклук? Кой би се скарал с това момиче, та тя е като кокиче. Леле какви крака! Каква коса, какви очи...! Направо в тях ме погуби! Ти си луд за връзване мойто момче! Хайде сега търси изгубеното! Поправи счупеното, а когато това е сърцето, ще ти е тясно дори и небето...!

Седнах на пейката сам със свито сърце и всичко ми беше сиво. Сега можеше да съм с нея, и то в Рая. Да държа ръката й да й галя душата... да и дам от крилата! Да си споделя мъката, целувката, дори и сълзата......

Ааахх, Любов моя! За да те видя, трябваше някой да те види! За да те почувствам, трябваше от мене да си заминеш! Нима ще e живот това без тебе? За тебе не трябва да ме спират нито жеги, нито студове, нито бури или урагани.....................

27 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 10, 2013, 20:21
МОЛЯ ВИ

Моля ви не ми пипайте живота!
Живял съм винаги с трезва глава.
Не знам какво е това лъжа или измама.
Не е имало причина и за празни слова.

Не ми докосвайте душата поне!
В нея има море,а в очите ми небе.
Далече стойте и от моето сърце!
Който е в него няма да е с празни ръце.

Не ви давам и дните си светли,
те са толкова топли и горещи.
Очистил съм ги от кал и от печал,
в тях летя като орел,до краен предел.

Не ми докосвайте и нощите мои,
в тях всеки се чуства като при свой.
Да ,в тях няма лъчи, но има звезди.
Под тях е омагйосан всеки...И аз и ти!

Не, не си давам и спомените...
В тях има призвание,признание.
Всеки миг в тях е благослов!
Творила е там нашата Любов...

10 9 2103 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 10, 2013, 20:51

Любовта е танц и то най-красивият.
Най-запленяващият танц на света е на Любовта.
Виждаш аз и ти как танцуваме над вода?
Като Ромео и Жулиета,подарили душите си един на друг.
По- сладък от този танц има ли ?По прочут....
На истинската Любов не й трябват думи,
за нея е важно мигът,за да изгаряш в нея със страсти.
В нея няма прошка или злоба,има висота и дълбочина.
За нея е важно присъствието,близостта на любимия човек.
Този, който е Обичал,може и да гори,и да прости,и да твори...
Да описва любимият си човек с красиви думи и пламенни клетви.
Дори и да го няма,той го възпява и сляпо му вярва,дори и с него говори.
И когато ми кажат,че съм луд,винаги им отговарям с усмивката на Любовта.


10 9 2103 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 10, 2013, 20:57
АКО СИ ДО МЕНЕ

Не ме вини,а ми прости!
За това,че те видях! Че те Обикнах...!
И аз съм като всички останали хора, нямам умора!
А когато си спомня за Любовта, ми спира дъха.
Светът е на път, а дали си струва, да се тъгува?
През всички Божи дни, има толкова лоши новини,
Душата ми се моли, със страстите да се пребори.
Ако си до мене, ще те впиша като героиня в поема...
Под звездите ще ни изнасят концерт щурците...
На ръце ще те взема, нагоре ще те понеса към Рая!
Ще запаля огън в огнището на моето сърце!
Ще те почерпя по едно влюбено кафе,
за да ти бъде влюбено, щастливо поне с мене!
Нека мъката в нашето сърце да умре!
В тебе се крие крастота, взета от вечността!
В тази вселена ти си любовната арена!
Понякога си просто един миг... или стих...?
Когато съм с тебе не броя часовете,
защото се чуствам като при Боговете!
Не отваряй очи,а замълчи...!
Ние още сънуваме...
В средата сме на Рая...!

27 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 11, 2013, 08:57
EХ...!

Ех огледало,
ти пак си остаряло!
С ден или два ?
E,пак я няма,
каква е тази съдба?
Знам,
докосне ли те,
изгаряш,
но пак я чакаш
и навсякаде я търсиш...
Знам,
когато си замине,
и сърцето изстине,
думите не стигат,
и въглените не изгарят.
Знам,
че който си замине,
не се завръща от там.
Но и който е останал сам,
като мене,живот не живее.

11 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 11, 2013, 09:14
НЕ ТЕ СЪДЯ

Щастлив съм сега, да,да,.......
В очите ми ме погледни и се засрами,
от това,че за мен беше ти жена,
звярът в мене укроти,дори и го уби.

Премина през мен също като урагана...
Знаеш го оня,който не жали и сълзите.
Остави във мене най-дълбоката рана,
нека да те съдят ангелите и звездите.

Нали си ти моята Жена дошла от небето?
Каквато мъка и да е ще я надживея.
Нали за това Аллах ми е дал сърцето?
Ще ти простя греховете,да съдя не умея.

Подех аз по моят път,е малко е прашен...
В нощта е тъмен,а има и малко самота.
Но спътник ми е споменът ти прекрасен,
ще търся аз истинската Любов по света.

11 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 11, 2013, 19:46
ПОЗНАВАТЕ ЛИ Я ?

Пишeм за Любовта, сякаш я познаваме много добре,или е наша собственост. А дали е така,моля ви се признайте си, да да ето един,два,три,хиляда вече са готови да умрат за нея. А тя иска ли някой да умре за нея,категорично не. Та тя тогава как ще живее,тя няма ли да си отиде заедно с нас...... Какво е това Любов,питам се милион пъти. А сега питам вас,кой е смелият който ще говори за нея,хайде сцената е ваша.....

Беше ми непозната ,
а сега до болка си ми позната.
Любов моя,нося те в сърцето си!
Постояно ме даряваш с душевни страсти.
Халал да ти са сълзите за тебе отронени,
и чувсвата ми от мъка по тебе породени.
Обещавам ти Любов моя,някой ден ще те позлатя.
Не ,не на шега,ето нека да ми е свидетел света.
Ще пия за твое здраве,ще запея дори и песен,
и бялата лястовица ще ми приглася на есен.
Ти си прелест непозната,като слънчева позлата!
Когото огрееш обхващат го чувства необятни.
Има ли някой друг подобни на твойте страсти?
Когато с тебе имам срещи или прегръдки,
и пия зажаднял от твоят елексир голями глътки,
и когато съм в твоят храм и ме облива твоят блян.
Аз тогава съм господар на господарите.......

Кой ще продължи,или вече сте обляни в сълзи?Спрете се,огледайте се,и ако я видите я прегърнете. Тя Любовта е за вас,просто се огледайте и ще я видите. Ще ви дари,ще ви усмири,ще иска да живее с вас до старини.......

11 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 01:11
ОБИЧАМ ТЕ

Ти си моя и си невероятно красива,
по мене пак сълза твоя се слива.
Всяка вечер говоря през сълзи,
моля прошка от твойте звезди.

Докоснеш ли ме дори само с ръце,
винаги изгаря в страст моето сърце.
Дали е чувство,или някакво изкуство,
или копнеж за страст и още нещо...?

Желания, безумна страст и грях,
един за друг живеем в тоя свят.
Всичко в тебе е неземно и вълшебно,
на сърцето ми пак му става горещо.

Обичам те,каква обиновена фраза!
Сред толкова омраза, като в мелодрама.
Обичам те, във този свят циничен.
И хич не ми пука дали ще съм логичен.

8 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 01:12
http://www.youtube.com/watch?v=M5u5zXVmoHM
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 08:30
МИЛА

Хайде мила не се бави,
на този свят сме само Аз и Ти,
улови мига във света,
в който живее тя,Любовта.

В него ще сме само ние двама,
и през ум няма ни минава за измама,
всяка вечер ще те сънувам
и със страстни устни ще те целувам.

В него ще има мечта дори и сълза,
но от радост ще е породена тя,
ще разказвам за Любовта което зная,
а ти ще ме водиш за ръката до безкрая.

Хайде мила бъди все моя,
ще влезнеш ли с мене в буря и покоя,
позволи ми да съм ти простора,
а ти бъди в мига моята опора.

12 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 08:34
СЪЛЗА

Една сълза бавно се стича,
хиледи тайни в себе си е скрила,
със въздишка,и с болка сбогом изрича,
времето за нея вече бавно изтича.

Свидетел беше на нашата тайна,
истинска беше тя,дори кристална,
търколи се по лицето,и издаде сърцето,
тръгна по света на обиколка но с болка.

В началото беше породена от радоста,
имаше доброта,нали майка и беше Любовта,
изживяла е с нас мигове незабравими,
дали ще забрави греховете ни непростими.

В този живот,човек има една Любов,
втората дори и да е хубост тя е глупост,
за нея сърцето ще го боли дори и ще спре,
но за първата винаги ще иска да умре.

12 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 14:08
КРИЛА

Обичта нали е за това мила,
за да дава крила на Любовта?
А думите й са толкова дълбоки,
сякаш от пропастта са извадени.

Имах в мене толкова много страхове,
че не можех да подаря и едно цвете.
А сега и в нощта се спускам със крила,
за да достигна до твойте обятия.

Летях винаги в правилна посока,
често идвах очи в очи със смъртта.
За тебе винаги бях буден, възбуден,
на места от себе си дори изгубен.

Никога за нищо не претендирам,
себе си дори никога не рекламирам.
Пиша така, както я чуствам Любовта,
с болка, на места дори е невъзможна.

Никога не я налагам, или предлагам,
с усмивка даже се самоиронизирам.
Не моята душа в нея няма да изгори,
за нея ще твори, смирено ще й се покори.

25 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 14:11
ЗА НЕЯ ЖИВЕЯ

Любовта пак е моята надежда,
в огънят тя смело ме повежда.
Една искра за мене е достатъчна,
за да живее за нея моята надежда.

Лек полъх след теб на южният вятър,
като любовен сатър, потъвах в театър.
Винаги след теб оставаха пеещи мисли,
на които им пригласяха само моите сълзи.

Ум все умува, но Любов не се купува.
В тебе видях откровение, вълнение.
В мен остана прашинка от любовта ти,
изгубила посоката, пише съдбата ни.

Обещавах всеки път когато те видя,
до тебе ще бъда, и няма да те съдя.
Искам само за миг до тебе да постоя,
и с нежна целувка да ти благодаря.

Вече тези дни няма да ги намерим мила,
тихо беше, когато си замина... аз ще продължа!
Любовта в мене е предела на лудостта.
С нея живея! С нея ще умра! За нея ще ми е дъха...!

25 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 14:12
СЪТВОРИХ

Сътворих от тебе красота!
Царувай сега на моята душа.
Не ме жали, короната ми бъди!
Любовта си с мене сподели!

Сътворих от тебе молитва,
с нея сега ще покоря света...!
Ти не си половина, а едно цяло!
Гориш, бушуваш там от ляво...

Сътворих от тебе моя сълза!
Поливай сега всичките цветя.
Ще си като перла в сутринта,
а през денят и нощта сладостта.

Сътворих от тебе слънце и луна,
за да бъдем с теб и в деня и в нощта!
Ти не си ми прошка ,а волна вълна...!
Чакам те всеки ден и нощ на брега.


21 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 14:16
ДОЙДОХ

Дойдох, за да те обичам на тази земя!
Но ако съм сам в нощта нека да умра.
От спомените ми не ме ревнувай,
а с устни по мене Любовта рисувай.

Родих се за да живея с теб на тази земя,
не за ден и за два а за вечни времена.
Не искам да отпътуваш без да се сбогуваш...
Заминиш ли си ще живея сам в тъга и самота.

Дойдох за да оставя следа на тази земя!
Но ако я няма Любовта тя ще е само сълза.
С един поглед възпали в мене нежността.
с една целувка докара в мене Любовта...

С една раздяла ще докараш в мене смъртта.
С един твой допир от ада ме вадиш за мига.
Дай да те прегърна! Любовта да ти върна!
Душата ти да утеша! Забрави какво е тъга.

20 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 14:18
СЪНУВАХ СЪН

Ще те наричам Любов.
Обичам да говоря за теб на глас,
но винаги съм във захлас...
Сънувах сън за двама.
Ти беше млада и засмяна.
Пак беше с бялата премяна.
Не ти вярвах,че ще си права.
Да,сега за мен си незабрава...
Не ще говоря вече за раздяла...
При тебе все е пролет, или със Ангела полет...
Заради тебе в грях както в ада горях...
Но не се спрях за теб да горя...
Не,не ме е страх,че ще полудея!
Със тебе умея дори и в огъня да живея!
Прости ми,не успявах-без теб изгорях...!
Сам в спомените ни се унасях...
И винаги в сълзите си се давех..
Понякога дори и на Дявола се продавах!
Във всеки спомен докосваш сетивата...
От страстта ни вътре огъня остава...
Ето пак изгарят ни телата...!
Нямам сили за нови мечти,
пък и с тези пресъхнали сълзи...
Искам просто да бъдеш до мене,
в това забързано и проклето време...
Като всяка изстрадана истина-
Ще те наричам ЛЮБОВ...!

17 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 14:22
РОДИНАТА МИ

Родопите са моята родина,
със живота си ме е дарила.
Омайна е моята родина,
Тъмраш в себе си е съхранила.

Родопи, мила, ти си неповторима,
винаги си ми била моята закрила.
Има ли от тебе някаде по -красива
юнак като Ахмед -Агата си родила.

Родопи ти винаги си била като майка,
съхранила в себе си моята тайна.
Ще те обичам, в тебе ще се вричам,
никога с тебе няма да се сбогувам !

23 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 22:15
КОГАТО МЕ ЦЕЛУНА

Когато ме целуна живота,
самият аз се превърнах в живот,
почуствах радост, и нежност,
но почуствах че и ще ме боли.
Обляха ме безброй сълзи, но защо ли?
Все още не познавах Любовта ти, може би.
При мене няма гръмки фрази,
а и надеждите не ми са празни.
Във всяка и една те има засмяна,
дори си с букет и в бяла премяна.
Подай ми ръката си и света ще покоря.
Като свещ ще бъда за твоята душа.
Когато поискаш от моята светлина,
хайде нека за тебе да изгоря, да умра!
Не за ден или за два. Не, не до брега,
а до края на света със тебе ще продължа,
докато е жива в тебе Любовта.
Дори и да съм силно набожен,
знам ,че без щастие светът е невъзможен.
На места и да сънувам или бълнувам,
за дълги срещи с горещи клетви,
все ще си струва този сън до го досънувам.
Когато ме погали Животът,
не знаех какво е това страх или срам...
Но вече знам,че когато посееш в света Любовта,
ще жънеш от радостта, нежността и обичта!

26 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 22:20
КРИЛА

Обичта нали е за това мила,
за да дава крила на Любовта?
А думите й са толкова дълбоки,
сякаш от пропастта са извадени.

Имах в мене толкова много страхове,
че не можех да подаря и едно цвете.
А сега и в нощта се спускам със крила,
за да достигна до твойте обятия.

Летях винаги в правилна посока,
често идвах очи в очи със смъртта.
За тебе винаги бях буден, възбуден,
на места от себе си дори изгубен.

Никога за нищо не претендирам,
себе си дори никога не рекламирам.
Пиша така, както я чуствам Любовта,
с болка, на места дори е невъзможна.

Никога не я налагам, или предлагам,
с усмивка даже се самоиронизирам.
Не моята душа в нея няма да изгори,
за нея ще твори, смирено ще й се покори.

25 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 22:22
ЖИВОТ

Уви понякога в живота ни боли,
тежи, или предимно ни е от мечти.
Понякога е хубаво но е за кратко,
на места и от него ни става гадно.

Имал съм безброй изпитания,
а сърцето ми говори за страдание.
Смъртта ми вечно ме е прегърнала,
обещава ми спасение, избавление.

Често пия аз от живота горчивината,
и няма с кой да си споделя тъмнината.
Често усните ми мълчат или крещят,
но и без глас сълзите могат да текат.

Често от живота в очите си имам сълзи,
душата ми да боли, или съцето да кърви,
Но това не ми пречи въглена да разпалвам,
на живота, на Любовта с теб да се радвам.

На места животът ни е самата лудост,
за влюбените винаги е сладост, радост.
Макар че цял живот така ще живеем,
за всеки Божи ден отново ще копнеем.

24 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 22:29
ГОТОВ СЪМ

Ето ме пак сам...
Без глас, без власт.
На края на пропаст.
Дай ми твойте крила,
за да полетя, за да те следя!
Искам да ти простя!
От тебе да прося, усмивка, поглед,
или поне един полет!
Сам не мога да вървя...
Ще се изгубя,
в бездната наречена самота.
Ако си до мен, ако си със мен,
ще летя, няма да умра в ада,
а в прегръдка твоя, ще се родя.
Ето ме, сега съм с тебе!
Влюбен във твоята свобода
в младостта!
Безусловен, в тебе изгубен.
В мен усъмна усмивката!
Лошото забравям,
веки ще дарявам,
и змия ще поздравявам!
Разреши ми само да те Обичам.
До земята ще коленича!
Във вярност ще ти се вричам!
Мъката в мене ще убия!
Отровата за тебе ще изпия!
За да си до мен! Във мен...!
В душата ми няма камък,
а от Любовта въглен оставен,
превърнал се сега в пламък.
За Обичта ти съм готов да убивам....
.

18 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 22:33


Жена искам аз! Жена...!
За Любов и живот!
Живот да живея с нея,
не на небесата,
а тук на земята!
Нека да сме двамата,
с тебе под дъгата...!
А за постеля да ни са листата.
Сълзите нека да ни са росата.
От слънцето ще вземем топлината.
Не искам да те търся
цял живот...!
Искам те омайна, цяла,
и зажадняла за Любов!
Сега за теб съм облян във пот,
и така е било цял живот.
Къде си сега Любов?
Ела във всеки божи ден!
Сподели се със мен.
Ще затворим очите...
Ще сънуваме...
Или бленуваме...
Аз ще съм в теб,
а ти ще си в мен...
Нека тези от Рая,
да ни завидят за безкрая.......

16 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 22:48
ЗАБРАВЕНОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ

Както винаги пребит от умора,се прибирах от работа, но тази вечер имаше доста голямо задръстване, беше гръмнал трафопоста на квартала в който живеех. Да ,нямаше ток.С големи трудности паркирах колата и се запътих по стълбите, за да видя какво правят жена ми и двете ми деца. След като отворих вратата синът ми взе да крещи:

- Няма ток , компютърът не ми работи...! Има ли хора в тази скапана държава2... Няма оправия няма и да има ............

- Добре дошъл!- прошепна жена ми. Тази вечер е малко по -гореща от останалите. Как ти мина денят? Гладен ли си?Не успях да преготвя нищо за ядене. Сякаш ми се извиняваше и с целувката искаше прошка. Дъщеря ми както винаги чакаше своя ред ,за да ме дари с целувката си ,която очаквах цял ден.

– Вие как сте, каква е тази врява заради тока ли са тези крясъци? Понесах дъщеря ми на ръце към хола, където беше най -светло. След като се настанихме, и поуспокоихме, се сетих, че майка ми ми беше подарила една газова ламба, за рожденият ми ден.
– Сигурно ще потрябва някой ден, кой знае в живота всичко се случва........ Сякаш беше предвещала за тази нощ, и за наша изненада в нея имаше и газ. Нейната светлина докара светлината и радостта на майка ми, сякаш тя беше в салона.

– Аз ще приготвя вечерята!- съгласни ли сте? Чу се едно тригласно ,,Да,, .Сложих каквото имаше в хладилника, и това което имаше в бурканите от село, получи се една полу-селска и полу-градска вечеря. Задоволихме нуждите предоволно. Синът ми продължаваше да мрънка за компютъра си. Той беше неговият свят, с него лягаше и с него ставаше. – Баба ти как е живяла на село без ток ,това немога да разбера.Що за живот е било? Аз ако съм бил ,сигурно съм щял да умра...

- Да, интересен въпрос, искаш ли да научиш как е живял баща ти едно време? Съгласието пак беше тритонно. Настанихме се в хола, и усетих как от години наред не съм бил както тази нощ.Бях и телевизор и компютър и всичко останало.

- Моят живот бе създаден за да обичам, и да чуствам всичко заобикалящо ме, така съм живял и продължавам да живея. Едно време деца мои ,ние имахме нужда от природата ,а сега тя има нужда от нас. Тя вече се задушава ,дори не може да си поеме въздух. Но повече я боли заради това че ние не я виждаме и не я чустваме. Ще поискам утре само за един ден всичкият боклук, който изхвърляме да го докарате в къщи за да видите за какво ви говоря.

- Ще ви разкажа малко за моя живот на село. Там петелът е най -ранобуден, след него вече всичко ври и кипи. Ако искаш недей става, всички животни тебе чакат, да не говорим за нивите,които са голяма част от живота ни. Оране ,копане, прибиране на реколтата, приготовление за зимата ............
Но бих искал да ви разкажа за един мой случай, който мисля че е угоден за случая. Баща ми, Аллах да му прости, ме натовари с една задача, да отида и да набера боровинки, че са били много полезни за настинка и простуда. Когато минавах покрай голямата дъбица, на земята видях два жълъда ,които сякаш ми се усмихваха. Наведох се и ги взех от земята, а старата дъбица се разшумоли с листата си, сякаш претръпваше за рожбите си. Бяха прекрасни на вид, доста едри и лъскави. Реших да ги поставя там където им е мястото. Огледах се около мен, наблизо до дъбицата имаше широка поляна с доста изобилна влага и слънце. С ръце разтворих земята и ги поставих на няколко метра един от друг, все пак бяха брат и сестра, хем не трябваше да си пречат, хем не трябваше да са разделени един от друг. Влага имаше достатъчно, посипах върху тях одгребаната земя и вече бяха готови да поемат пътят на тяхния и на нашия живот. Знете ли че една дъбица живее няколко човешки живота. Дъбицата от високо наблюдаваше всичко. Радостта и беше до небесата. Със шумът на листата си сякаш ми благодареше или изказваше някаква молитва на благополучие. Дните и годините се нижеха един след друг, а на мястото на жълъдите вече имаше две млади и красиви дъбици, които когато и да минех покрай тях винаги не пропускаха да ми благодарят за стореното . А то беше само едно мое задължение, забравено сега от всеки...

14 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 12, 2013, 22:59
АЛЛАШЕ

Аллаше!На нея никой не прилича!
Тя е като молитва за тебе!
Сърцето ми с цялата ми душа я обича!
От Рая си спуснал Ангел за мене...

Кажи ми,Аллаше!С какво да я даря?
Откакто я видях в очите ми има порой...
От тебе прошка прося и от сърце те моля!
Дари й Аллаше поне малко от твоя покой...

Аллаше!На нея никой не прилича!
Ако лъжа,нека лицето ти свято да не видя!
Сърцето ми пред тебе във вярност се врича!
Тя за мене е като ПОМАКИНЯ!

12 8 3012
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 14, 2013, 13:06
БЛИЗО ВЕЧЕ ВЕК

Да, да аз съм това,
поет ,но тъна в забрава.
Неусетно побелях,остарях.
Но спомените си не изтрих,
със приятелите се сдобрих,
дори и със смъртта се сродих.
Не съм вече това малко палаво момче,
пред което и света онемяваше.
Сега вече съм се отчаял,онемял,
и не правя нищо за нашата чест,
а в душата ми се вдига на протест.
Тя горката сякаш някъде пропадна,
или някъв див звярът я грабна.
Вече толкова години се борим,
и не можем нищо да сътворим.
Живях близо половин век,
стараех се винаги да съм отпред.
Постояно сме в някакъв гръм,
но той сигурно е подарък от отвън.
До къде и кога с тези протести,
сякаш на някой сме им много лесни?

13 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 14, 2013, 13:07
СЪРЦЕТО

Погледни към безкрайното небе,
и ще видиш там моето сърце.
Летим в него като ангели красиви,
и колко много сме щастливи.
За нас е то като замък,
ще споделям с тебе моя залък,
само ти не бъди от камък.
Не го оставяй само под небето,
то и на двамата е сърцето.
Не се страхувай да му казваш,
че много го обичаш,
или пред него да се събличаш.
То няма да бъде за тебе тревога,
или да ти казва- Аз не мога!
Като слънцето ще те грее,
ще ти бъде вярно докато остарее.
Не оставяй под небето,
самотно СЪРЦЕТО.

13 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 14, 2013, 21:55
СПОДЕЛИ Я

Нека ме боли,
ти с мене я сподели.
Аз също с тебе ще я споделя.
Всяка сутрин за довиждане,
в нежните ти ръце,
ще слагам по едно парче,
от моето силно сърце.
С него спокойно ще живееш,
всички трудности ще преодолееш.
И през деня,докато мен ме няма,
обичта ми ще те навестява
и с нежни думи поздравява.
Вечер когато вратата ще отварям,
до земя ще ти се покланям,
по устните ти целувки ще разпилявам,
че си с мен ще ти се отблагодарявам.
От мене едно мила запомни,
обичта колкото и да ни боли,
ще живее тя само ако се сподели.

14 9 2013 г.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 15, 2013, 13:01
ДИАЛОГ

Някой хора си мечтаят за диалог.
но ДС-то е много строг-а..?
Маха с пръста...
- Аааа,ще ви отрежа клона....
- Но г-не знаете ли вие днес,
какво е това чест...?
- Ха,ха,важен е днес момента,
а не фундамента ...
- Да,да,за да живеем,
ние днес трябва да немеем...
Обещавам ние мирно ще си стоим,
и безрезервно ще ви крепим....
Ееех приятели,ДС-то е доста строг-а,
а майка ми е гладна и боса...
Ах Родино моя ти си земен Рай,
и твойте красоти нямат край....
Кажете ми приятели ама честно,
какво да правим това племе крадливо?
Виждаме и в чужбина има пари,
но ги нямат те нашите бели.
Може би защото нашите не ги управляват
или подчинените си за Роби не смятат?

15 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 16, 2013, 03:56
ОБИЧАЙ МЕ

Обичай ме,
когато имаш жажда за Любов.
бъди наивна не питай дали съм готов,
ти за мен си като неземен благослов.

Обичай ме,
като в любовен стих,
на тебе в живота всичко ти простих,
всичко на земята заради тебе покорих,
и всичките си чувства на тебе подарих.

Обичай ме,
дори и с тебе да съм груб,
не искам да остана оплакан труп,
очисти от мене всичкия боклук,
сътвори от мене ако трябва някой друг.

Обичай ме,
дори и да съм неприличен или наивен,
обещавам ти няма да има мое или свое,
нека да ме има само в съзнанието твое.
Хора,Обичта си подарете и я пазете,
Обичайте се и обичани бъдете.

16 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 16, 2013, 04:45
ЖАРАВА

Съдбата тихо ме предупреждава,
щяла да ми даде в ръцете жарава.
Усмихнах и се на тази нейна шега,
не след дълго видях че е била права.

Бях си свил вече уморените крилата,
отстъпвах мястото си на мойте деца
И младостта си вече беше отишла,
там от където беше наперена дошла.

Само Любовта ми в мене не умира,
живея аз постояно в нейната магия...
Обичам те! -.В мислите си крещя!
Винаги съм готов за тебе да умра.

Където и да погледна виждам все нея.
Като пролетен дъжд вечно я копнея,
Мили деца Любовта не е само мечта,
нейната храна е само едно Обичта.

15 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 16, 2013, 20:29
ЛЕБЕД

Живея пак като ранен лебед
в ледено -студения ти поглед.
Дойде пак пролетта- месец май,
страх ме е да не е той нашият край.

Заради твоите слънчеви лъчи,
очите ми пак са пълни със сълзи.
Ти за мен не си прелест непозната,
а Любов във слънчева позлата.

И злото в нашите дни ще отшуми,
ще бликнат и в нас чувства горещи.
В премяна златна и неземно сладка си,
с чувства необятни и душевни страсти,

Ще те пия аз на малки глътки,
за да си вечно в мойте прегръдки.
Постояно ще се питам къде е тя,
магьосницата на Любовта...?

16 9 2013 Г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 16, 2013, 23:31
НИКОГА БЕЗ ТЕБ

Един ден ще си замина,
но няма да е днес, нито пък без теб!
Някой ден ще те целуна,
но няма да е днес, но единствено само теб!

Дори и заради това да умра,
ще сме с теб на свобода…
Ще почувстваш моята доброта,
винаги ще виждаш в мене Любовта.

Не искам да ме оплакваш,
не искам мъка или сълзи, бъди себе си Ти!
Не искам за мен да полудяваш,
дори и да ти изпълня всичките мечти!

Но ако някога ме забравиш,
проклета от мен да си ти!
Като просяк от всеки милост да просиш,
в самотата се погуби и умри!

16 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 17, 2013, 21:16
ИЗБРАХ

Избрах си не съня,
а в него за тебе да творя,
не мога в него спокойно да заспя,
ако не съм прегърнал твоята душа.

Избрах си сутринта,
с целувки да те разбуждам,
и нежно с устни да те разлюбвам,
и в тялото ти до полуда да се погубвам.

Избрах си смеха,
не искам с тебе никога да сгрешим,
болката, тъгата, радостта ще споделим.
за поколенията ни Любовта ще сътворим.

Избирах си да съм нов,
ще бъда за тебе винаги готов,
никога няма да предам нашата Любов,
за мен питай слънцето или отвъдното.

Ще те храня с Надежда, Вяра и Любов....

17 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 17, 2013, 22:24
ТИ ЗА МЕН

Злато си ти за мен,
и то във всеки Божи ден,
ще останеш ти завинаги моят фен.

Момента си ти за мен,
за който си заслужава да умрем,
хей оня, за който и двамата копнеем.

Любовта си ти за мен,
от Рая си дошла само за момент.
Не ,не казвай че ще се изгубиш някой ден.

Божество си ти за мен,
с крила, с душа ,но от майка родено.
Божествена си ти за мен и съм в твоя плен...

17 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 17, 2013, 22:25
* * *

Орела преди да умре мила.

Винаги във простора излита.

За приятел самотата избира.

Със нея той съдбата си споделя.
 
От душата прокапа една сълза.

Защо ли този път е кървава тя.

Този път и аз със нея ще си отида.

Всичко в мене посивя,потъмня.

Орела преди да умре мила.

Винаги простора избира.....

17 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 19, 2013, 10:23
МИЛА ПРОСТИ МИ

Жена ми,....
Най-много обича "Мила прости ми!".
Моята Жена,светица и богиня,
живота ми в приказка е сътворила,
причинила ми и безброй сълзи,
тъгата ми в радост успя да сътвори!
Но Уви...!

Жена ми,....
Най-много обича "Мила прости ми!".
С крила,винаги свела глава,на рамото ми,
танцуваме влюбени валс под мойте звезди,
възможно ли е да не я обичаш.Я ми кажи.
живее в мечти,виждала е дори и творци!
Но Уви.... !

Жена ми,....
Най-много обича "Мила прости ми!".
няма скрито във нас,всичко ние на глас,
и раздаваме всичко спотаено във нас,
пеем песни за Любовта дори в захлас,
натискам аз китарата в контра-бас,бас!
Но Уви... !.

Жена ми,....
Най-много обича "Мила прости ми!".
Чиста страница отварям всеки ден,
нали съм мъж,не искам да съм победен,
но когато в сърцето си съм самотен,
хич не ми изнася на Любов да си играя!
Но Уви... !.
И така ден след ден. До последният..!"

18 9 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 19, 2013, 17:40
http://www.youtube.com/watch?v=Cld7opfFKe4
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 19, 2013, 20:21
ЖЕНА

Една Жена,
от Ева до сега,
олицитворението
 на Любовта!

Една Жена,
самотна,
като детсвена гора,
докосна ли я,
навлизам в гъста мъгла!

Душа на Жена,
от Бога подарена,
докосна ли я,
изгарям,полудявам,
стих за нея сътворявам!

Утеха на Жена,
страст,висота,
нежност и красота,
да това е Обичта,
отне ми пак мисълта!

Една Жена,
от Ева до сега,
това е тя Любовта!

18 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 22, 2013, 07:59
РЕЦЕПТА

Ако е риск мила нека да е твоят,
дори и да е най мрачният затвор,
ще пея със влюбените там във хор,
но никога няма да е той за позор!

Ако е вярност нека да е твоята,
няма там виши,ниши,или излишни.
Нямаше ден,да съм бил смутен,
а от Обичта ти винаги заслепен!

Ако е Любов нека да е твоята,
не е достатъчна за тебе сълзата,
нежни слова,или няколко цветята,
винаги ми искаше действителноста!

Ако е смърта нека да е моята,
един път искам да те целуна,
но да ме гори тя и след смърта,
да потрепне в душата ми нещо,
да и стане от тебе много горещо!

Искам само една дума да ти кажа,
но да струва тя за хиляда!

ОБИЧАМ ТЕ МИЛА ТОВА ЗНАЙ !!!

22 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 25, 2013, 15:26
МОЛБА

Кажи ми Любов каква цена имаш ти,
защо така нежно сърцето ми плени?
Като буен водопад върху мен се изливаш,
душата ми натъжаваш очиите ми навлажняваш.

Не ти сме вярни понякога,прости!
Понякога сме измамници и за тебе дори.
Моля те за нас нищо лошо не мисли,
греховете сторени за тебе ни прости.

Понякога и на нас сърцето ни е проклето,
или като бистра вода в лед сътворено.
Животът винаги е безмилостен, суров,
винаги от мен ще чуеш зов за Любов.

24 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 25, 2013, 15:27
https://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=q4aFeIYeres
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 25, 2013, 17:54
ОБИЧАЙ МЕ!

Обич... Любов моя,
Илюзия ли е щастието,
има ли го някъде под небето,
или е мечта на битието.

Разсъбличай се Любов моя,
разспръсни се по мен като порой,
остани само по душа по сълза,
нека в тях да се изгубя да умра..

Обичай ме Любов моя,
с бодлите ми със звездите,
със крилата ми на орлите,
със светлината ми на мечтите.

Прости ми Любов моя,
че живея без тебе, сам,
че от това ме е срам,
че в сълзи за теб съм облян.

Обич... Любов моя,
би ли могла за болките да разкажеш,
би ли могла и от себе си да се откажеш
за да можеш себе си да докажеш?

25 9 2013г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 02, 2013, 01:35
ОТРОНВАШ СЕ

Отронва се пак един лист от мене,
но защо ли толкова тежко стене,
Дали от това че надеждата отмина,
или защото пролета сама си замина.

Отронва се пак една сълза от мене,
която за живот няма никакво желание,
отива си като тебе но със страдание,
дано не останеш история или страдание.

Отронва се душата ми от мене,
отлита високо и синиь небе,
Остави след себе си нежност,
или спомени да описват вечност.

1 10 2013 г.
Автор Иврахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 02, 2013, 08:52
ЧУЙ МЕ

Любов моя...
Животът не е както изглежда,
дори и да е сътворен от надежда.
Изпълнен е с вяра,но не липсва в него и изневяра.
На места хапката присяда,или животът ни дотяга.
На места говориш за него на глас,или в захлас,
в него има и добрини,но има и злини.....
На места силно любиш,но често я и губиш.....
Преди да си тръгнеш,искаш да се върнеш....
За да не те боли,сътворяваш си мечти.....
Колкото и да е голяма,често тя е и измама....
Днес и шептиш,утре и говориш,след това я лъжеш....
В моята глава,има безброй любовни слова,
но това не можах да разбера,
дали животът е една игра........
И дали заради тази игра,
съм готов да умра.

1 10 2013 т.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 02, 2013, 08:54
УМИРАМ БЕЗ ТЕБ

Дори и за твоят мираж,
ми е нужен голям кураж.
Дори и за минута да съм сам,
като сляп се лутам в тъмнината.

Дори и да си жестока или строга,
остана си на душата ми красотата.
Ще те нося като бисер върху мен,
и това ще е през всеки божи ден.

Както дойде, така и си замина...
като цветята в моята градина...
Ароматът си забрави,или го остави,
като въглен душата ми да пари.

След теб ме обляха сълзи като дъжд,
через тях излях чуствата си наведнъж.
Дори и да нямаше от тебе никакъв звук,
ти винаги намираше време за да си тук.

1 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 02, 2013, 14:19
СКИТНИК

И да ме застрашава вечна забрава,
скитник съм и скитник ще си остана.
Не ме е страх и от това че ще ме боли,
има много дни,в които плача без сълзи.

Няма ден в който да не съм уморен,
не се оплаквам нали за нея съм роден.
Душата ми е прокълната да бъде все сама,
затова понякога е страшна,или много зла.

Кой би си спомнил за мене,на драго сърце,
свило крилата си в безсилие едно момче.
Което всяка нощ, все още за нея копнее,
с поглед вперен нейде, в звездното небе..

Имах и аз една жена, дар ми беше от бога,
и всяка нощ, беше тя за мене чист разкош.
Срамът и покрих отровата за нея аз изпих,
себе си в нея преоткрих,стих за нея сътворих.

2 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 02, 2013, 18:17
КАВАЛЕР

Любовта превърнала се в картини,
букет е от багри - лунни пейзажи.
Блянове, много мечти и надежди,
страст нежност,пламенни прегръдки.

Отивам да докосна и аз Любовта,
ще изгрее в мене като звезда.
Ще и хвана като кавалер ръката,
ще я погаля нежно по душата.

Ще изиграем един танц с думи,
метафора за всичките ни мисли.
Ще има и звук само един за друг,
ще съм за нея истинският съпруг.

Ще я рисувам с устни,със сълзи...
И тази Любов, и този момент,
в този ден,ще е само за мен.
Ще се преклоня на нея смирен,
ще се любим и няма да спрем,
и няма да спрем,
няма да спрем.!!!!

2 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 02, 2013, 18:18
https://www.youtube.com/watch?v=4tJQq8A9rm4
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 03, 2013, 07:05
ОКТОМВРИ

Октомври,
не не съм мъж а жена,
и то единствена.
Вечер си лягам в злато,
а на сутринта ми е драго.
В мене няма глад,
а има дори листопад.
Част съм от есента,
това не е срамота,
а съм на годината гордостта.
Октомври,
аз съм толкова различна.
В жълто зелено,
оранжево-червено.
Кажи само какъв цвят искаш,
за да ме обичаш.
Омагьосана съм от Любовта,
за да радвам вашите сърца.
Октомври,
хайде вземете си Любовта,
и като вятърът,
танцувайте в мен на свобода.

2 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 03, 2013, 09:34
ОБЕЩАЙ МИ ЖИВОТ

Не ми обещавай никога Луна,
не изказвай никога празни слова.
От тях и двамата много ще ни боли,
дори и да останат само като мечти...!!!

Не ми обещавай никога звезди,
прости,искам до мен да си само ти,
Да прекрасни са, но доста високо,
ти в душата си ме сложи на дълбоко..!!!

Не ми обещавай никога сърцето си,
колкото и да ме Обичаш,не го прави!
Живея щастливо в него на свобода,
пия на малки глътки там от Любовта...!!!

Обещай ми ти на мене живот,
ще живеем в него с нашият плод.
Нека ни се радват целият ни род,
нека ни благослови в него нашият Бог...!!!

3 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 04, 2013, 02:36
ИСТИНА ЕДНА

,,Обичам тe!'', чу ли самотния зов,
за Любов... за Любов...за Любов...
При мене няма лъжи или мечти,
има само Ти, само Ти само Ти...!!

Ти си Любовта,това е истината,
само една усмивка е достатъчна,
за да разпали в мене страстта,
ти си и причината за да умра...!!.

Докосна ли те Любов изгарям,
няма ли те Любов полудявам,
ти за глупостта ми прости,
само с мене бъди и с мене умри...!!

Усмихни се Любов поне на шега,
удави ме,във нежност,страх,и тъга,
ти поне знаеш истина една,моята,
ти си единствена,ти си моите крила...!!

Когато те срещнах хранех само мечти,
душата ми бе сита на подлости и лъжи,
бе изтерзавана,на безценица продавана,
във всяка Любов аз прозирах измамата...!!

Ти за мене си истина,стихия или магия,
в теб искам Любовта да припозная,
чуствата святи с тебе да споделя,
да се почуствам като Ангел от Рая...!!

4 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 04, 2013, 16:50
ОБИЧАМ Я ....!!!!

Дали съм те заслужил? - Не зная...
Невероятно си красива - ах каква сила.
Начетена си,чаровна и неповторима,
а и от душата ми си по,по - мила...!!

Дали съм ти по силите? - Не знам...
Събуждам изгревите, нали съм поет,
и в нощите съм доста наперен и напет,
от ревността пих,в надеждите те плених...!!

Дали съм ти по стандартите? - Не знам...
не не съм ти аз приятел - а обожател.
Във огъня се хвърлям много смело,
сякаш съм момък от някое село....!!

Дали съм те заслужил? - Не зная...
Описвал съм Любовта къде ли не...
в митове,поезия и в проза,
но душата ми пак е ранена и на пода...!!

Убива ме усещането вляво,
а това е само моето начало...
Мечтите ми реални ухаят - на живот,
Каква печал - за себе си ме хваща жал....!!

4 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 04, 2013, 18:53
СТИХ ЗА ЕСЕНТА

Есен,моята красота,
мога спокойно в тебе да умра.
кажи ми дали това си заслужава,
веднага ще се претопя в твоята душа.

Есен,моята красота,
ти за мен си Любовта,
дойдох от далече за да те целуна,
позволи ми да ти бъда светлина.

Есен,моята красота,
разцъфти в мене с твоите листа,
твоята багра на мен ми стига
за да докажа Любовта..

4 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 06, 2013, 17:06
ОМАЙНА

Нежна дума моля те ми кажи,
не недей сърцето си лъжи,
Любовта ни и с него я сподели,
стига вече и двамата да ни боли!

Една усмивка за мене сътвори,
нека душата ти от щастие да роди,
крилта распери и Бога в мене докосни,
нека в нас Любовта ни да цари.... !

Живееш в мен като Ангел от небето,
а сърцето ми е като морето,
крие от всеки желания и страдания,
ще си останеш за него всеотдайна,
потайна,омайна................. !

6 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 06, 2013, 19:51
ТРУДНО Е БЕЗ ТЕБ

Не искам войни да водим,
празни приказки да говорим.
нека да оставим красотата,
да я изживеем като децата.

Пиша за тебе любовен стих,
от душата ми роден щрих,
ще споделя с тебе тези слова,
за да стопля твоята душа.

Измежду хиледи копнежи,
или смъртоносни летежи,
за мен си неизживяно чудо,
повярвай ми Обичам те лудо.

Трудно ми е в денят без тебе.
чуствам се на света непотребен,
крещят в мене словата за Любов,
,,Ти за нея вече на всичко си готов”.

6 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 06, 2013, 19:52
НАУЧИ МЕ

Със теб осъзнах,
че Аллах от мене човек е създал.
Със тебе се научих да греша,
и да не слагам изкуствени крила.
Научих се и на това,
как да създавам човек от калта,
дори и да отронвам сълзи за Любовта.
Мечтите ми преди да се стопят,
помолих ги за себе си да говорят.
Няма да те ползвам за настроение,
ти на живота си ми вдъхновение.
Нито ще те продам като лихвар,
нито ще те похарча в някой бар.
Ще се боря за нашата съдба,
и със скритата в нея тъга,
в мене да стене няма да и позволя.
Докосна ме ти като истинска жена,
разпръсна се по мен като Луна светлина.
Дори и да си вече във рая,
пак ще те позная.

6 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 06, 2013, 19:55
http://www.youtube.com/watch?v=2Hondjo-Kjw
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 07, 2013, 15:33
БЪДИ......

Бъди друга,ако щеш и луда,
никога не се усмихвай насила,
вземи малко и от моята сила,
заради мен човек би ли убила.

Недей от нищо да ти пука,
само изхвърли от нас боклука,
колкото скъпо и да ти струва,
за истината не бъди глуха.

В тебе всичко е безгранично,
липсваш ми повече от всичко,
ти си на Любовта оръжието,
от теб зависи правосъдието.

Между нас каквото и да се случи.
знай от теб Любовта научих.
Ако някога от мен си тръгнеш,
само едно искам да запомниш.
,,Никога не се продавай”.

7 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 08, 2013, 19:36
ЗА БОГА

Хайде, Любов, като си
Бяла Лястовица, къде си?
Свий гнездо на моите плещи,
нека да се сбъднат и моите мечти!

Хайде, Любов, като си
за мен Бога, молитвата ми приеми!
А за сърцето ми слабо, недей забравяй!
Спри го да не кърви,че вече се умори!

Хайде, Любов, като си
за мен прокоба, ще те нося аз до гроба!
Ти за мен не си тежест или злоба,
заради тебе бих приел от змия и отрова.


8 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 08, 2013, 22:29
МОЯТА СЛАДКА

Говоря си с Луната всяка нощ,
казвам и – Тя за мен е като нож,
оплаквам се на нея и от съдбата,
проклинам и приятелят ми самотата...!!!

Животът ми след теб е пълен здрач,
а в очите ми няма друго освен плач,
пусни ме поне веднъж в сънят ти мила,
нека там да те видя и ще си замина...!!!

Никога няма да бъда със тебе суров,
докато ти живееш в мене Любов,
и тази нощ си неземно красива,
ти ще си останеш моята сладка, любима...!!!

Поглеждам Луната със скръб и печал,
и я питам защо да те задържа,не съм успял,
защо очите си в сълзи съм облял,
в този проклет свят без теб как бих оцелял...!!!

8 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 09, 2013, 08:51
СЪН РАЗКОШ

Ела,нека да те прегърна,
съдбата ни да преобърна.
Ще шепнем нежни думи,
че обичта е жива помежду ни.

Ти си неприлично красива,
като някаква силна магия,
Намираш ме дори и в съня,
живота ми превърна в сълза.

Очите ти планински, езера,
сияеш от нежност и пъстрота...
То твойто не е само красота,
сякаш имаш ангелски крила.

Живи въглени за мене си ти,
оставящи по мен парящи следи.
И тази нощ,не е сън а разкош,
ах на душата ми колко е хош.

9 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 10, 2013, 23:28
РОЗАТА НА ЛЮБОВТА

Слънцето отдавна беше изгряло,а аз се излежавах в леглото си сякаш бях някакъв ,,Бей,, за който работеше цяло село,или имах стотици слуги, които очакваха само моята заповед. -Нали бях отишъл да уча в София? Това за нашето село беше нечувано събитие,и то за доктор. Всеки вече ме сочеше с пръст и бях станал най-известният човек в околията. Не си спестяваха и труда да мислят от мое име и да правят планове какво съм щял да правя през остатъка от живота си.
Чу се гласът на нена ми,която беше известна с него по цялата околия. С него тя беше пяла на почти всички седянки и свадби още от дете. А аз като я слушах се понесох в миналото ми,а то беше сътворено само от топлина и любов.
Ето майка ми влиза във стаята ми.Първата работа която прави това е да ми се усмихне. А този нейн глас ,който така и до сега не можах да го определя на какво ми прилича...Но знаех много добре, че в София той най-много ми липсваше и бих го познал където и да го чуех. А миризмата ти мила майчинко...!Тя е взета от Рая! Когато затворя очи и си поема дълбоко въздух го чувствам дълбоко в себе си, някъде там в душата ми, където си само ти майко......
– Как спа сине,дано Аллах да те е опазил от лошите сънища........!- Кажи какво искаш да направя за ядене.......?
Защо ли след подобни мисли винаги ми се навлажняват очите? Може би защото бях едно парче от картината която описваше не само моят живот ,а вселената която познавах до сега. Казах вселената, та си помислих -Моята нена дали знаеше поне къде е София? Да не говорим за театър,опера и тем подобни. Или пък как живеят хората там,каква голяма важност дават на любовта....... Нека да я попитам поне нещо за любовта ,ще ми е интересно нейното становище.
Станах от леглото и се запътих към предверието където предимно стоеше нена ми,която винаги имаше какво да прави там. Или предеше вълна,или точеше баници,или кърпеше някакви работни дрехи....
Този път в ръцете си държеше гергев, на който везеше някаква картина с два бели гълъба. Като ме видя спря да пее и ме поздрави с голямата си усмивка,сякаш виждаше бучу ми,или някакъв ,,чиновник,, ,както тя обичаше да казва. - Наспа ли се сине? -Гладен ли си? -Кажи какво да те нагостя ?-Те всичките са на къра,нали знаеш тук как е на село.....?
Седнах до нея и я загледах в тези кафяви очи, които криеха една цяла история за нашия живот. - Нено, ти някога обичала ли си? -Разкажи ми какво знаеш за това чувство,наречено любов? -Как се ожени,до колкото знам си избягала или те откраднаха насила?- Разкажи ми всичко с подробности ..... - И тебе ли сине те докосна ангелът на любовта с крилото си? -Време ти е вече...- Дано да намериш щастието в него като мене!-Дано и аз съм жива и здрава да видя в очите ти сълзи, било то от радост, било то от мъка по нея.. -Моето не беше обич сине, а магия,която ми беше обвзела не само мислите ми, а и сърцето...Любовта на места е като свещ в ръцете,на места като куршум в сърцетоси я носим...! Има две неща, които смъртният човек не бива да узнава.- Колко дни ще живее и колко пъти ще обича. Най-лошото е, когато живееш в самота и чакаш истинската,но още по- лошо е, когато си приел лъжата и си намерил истинската... -За това ти не бързай сине а винаги питай него сърцето! То знае най-добре коя е истинска и коя на него ще му приляга най-много.То сърцето е без кости сине, но най-много то се чупи и никога не заздравява,а се залъгва че с времето ще я забрави... Любовта има само един единствен гроб,а той е именно нашето сърце... - ” Обичам те” !-Това е ключът ,който отваря вратите на щастието! За това с ” Обичам те” започва моята магия, наречена любов! И винаги завършва с ” Прости ми...” ! В градината на моето сърце разцъвтяват всички негови цветя,но най-вече червената роза...Тя е най-хубава,а миризмата й е вълшебна...- Когато и да е минал покрай нея непременно ще я помилва и помирише. Но днес я и целуна!
-Вие мили читатели, целували ли сте някога розата на ЛЮБОВТА СИ........?

10 10 2013Г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 11, 2013, 11:55
ИСТИНИ

ИСТИНИ

Събуждам се със мисълта за теб,
но защо съм пак облян целият в лед?
Мислите една в друга се преплитат,
всички за тебе тъжат и питат.

А сърцето ми забрави че е цялост,
а изгуби си и чувството за радост.
Болката в него обезумяла стене,
смъртта се опитва да го превземе.

Душата ми горката нежно мълви,
все за онези изкрещяни истини...
Тя на мене все още ми е приятел,
знаем ,че Любовта е мечтател.

11 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 11, 2013, 11:56
СЪРЦЕТО МИ

Сърцето е виновно.
Че е нежно и копнежно.
Че те обича безрезервно.
Че не иска разрешение,
а има сляпо доверие.
Че видя своята любима,
и стана с нея парче неделимо.
Сърцето е виновно,
че те обича силно и красиво.
Че е изпълнено със страст,
и от никой няма никакъв страх.
Че ти позволи в него да се промъкнеш,
чувствата ми от него да обземеш.
Сърцето е виновно,
че те обикна безумно.
Че се превърна в твойо гнездо.
Че потъпка моите правила.
Че ми сложи жарава в душата.
Че постоянно за теб ме кори,
и в огъня му жив ме гори.
Сърцето е виновно,
че не иска да ми вярва.
А и не иска да му се заповяда.

11 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 16, 2013, 00:24
ДОБРЕ ДОШЛА!

Пристигна с плахи стъпки
в сърцето ми за тебе слабо.
Без да събудиш в него болки,
създадени от спомени стари.

Добре си ми дошла, моя Любов!
Почисти от мене черната умора!
Послушай поне стих от моя зов,
остани в сърцето ми даже до гроб!

Ела, положи глава на мойто рамо,
ще те посрещна с усмивка блага!
Не забелязвай на сърцето ми кораво,
то в Любовта само теб познава!

С тебе заедно и светлото се ражда,
без тебе съм като живот неизживян...
Силите ти в мене личността изграждат,
забравих всички мъки до сега изживял.

Ти за мене ще си велика победа,
Любов за която всеки си мечтае
И като жар породена от копнежа ...
Ела Любов! Ела, че нямаме време...!

15 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 16, 2013, 14:13
ЗДРАВЕЙ

Здравей мила...! Как си ти?
Пак ли си през сълзи...!
Ето пак сме сами но далече....!
Този гурбет дявол да го вземе...!
Ти спри вече не плачи,
стисни в юмрук тези сълзи...!
От Любовта ни нищо по свято няма...!
Аз те помня все такава,
бяла,млада и все засмяна...!
Ръцете си вплела покрай мойта глава
а край нас, всички тънат в захлас...!
И в твоята вяра безгранично вярвам аз...!
Дръж се, Любов,още малко остана,
ах, как кърви тази твоя незарастнала рана...!
Дръж се, любов, нашето сърце е остаряло,
има още сили в твоето жилаво,тяло....!
Дръж се, любов,има време ще стане и тъмно.
ще стане студено и страшно,
ще се изгубят дори и звездите....!
Когато литнем с тебе нагоре....!

16 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 17, 2013, 09:55
МАЙКО

Моята майка.
Създала е тишината,
дори и светлината,
като светулка я раздава,
от все сърце я дарява.
Моята майка.
И обичта я познава,
неразделни приятели са те,
където и да са все се държат за ръце.
Моята майка.
И мъката познава,
много често и със нея си ляга,
само това не й приляга.
Моята майка.
Като буря е живяла,
и мъж и жена е раждала,
и за това никога не е съжалявала.
Моята майка.
Не използва черни цветове,
или гръмки гласове,
нито може да проклина,
нито пък може да заклина.
Моята майка.
Е птица със силни криле,
ще си остана за нея вечното дете.
Обичам те майко, и то от сърце!

17 10 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 28, 2013, 23:09
ВСЕКИ ДЕН

Безумен съм,
грешен дори проклет,
все да съм в гнет,
а на места и поет.
Да и аз не съм от лед,
обичта в сърцето си приех,
но колкото и да съм смел,
без теб,живота е посивял,
осиротял,отлетял,онемял....
Желая те не само за няколко дни,
или между четири стени,
за теб душата ми гори,
и твори ли твори.....
прости и ти прости.
Ако можеш времето да върнеш,
или в него да надзърнеш,
не не питай дали ме боли,
или защо тази рана кърви,
върни се ти върни,
или за момент до мене поспри....
Тогава ще ме видиш озарен,
и то всеки ден и то всеки ден.

Автор Ибрахим Бялев
28 10 2013 г
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 30, 2013, 17:34
СЪН

Сън сънувам
Обичам те, и ти - мене,
и в нас нещо нежно стене,
разперваме бавно крилата,
понасяме се в небесата.
Забравяме за земният живот,
за нас той е много суров,
всичко друго, но не и Любов.
сгушени сме между звездите,
за да ни се сбъднат мечтите,
Говоря ти за нас в захлас,
разтреперен е пак моят глас,
но ти пея и песен за нас,
И в тази бяла лунна тишина,
сме като луната соната,
само аз и ти и безброй звезди,
говоря ти за Любовта ни,
и звездите са нашите свидетели.
На сутринта посрещаме лъчите,
аз продължавам да ти галя косите,
сърцата ни от радост нежно шумят,
докато са живи прегърнати ще вървят,
Дори и покрай нас да е мрак
ще продължавам да ти давам знак.
че Любовта ни ще е вечно жива.

30 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 31, 2013, 07:32
ЗА НЕЯ ЩЕ ЖИВЕЯ

Като клон от буря прекършен съм,
срина се Любовта ми като в сън.
И ето ме пак съм сам на свобода,
не усещам вече ни болка, ни тъга.

Понякога се сещам, че ме има,
започвам по нея като вълк да вия.
Откажеш ли се веднъж от себе си,
не търси повече следи или сълзи...

Ще оцелея времето ще ме лекува.
Но защо още в мене всичко бушува?
Дали със вечността да се слея?
Ще полудея! Не! За Любовта ще живея!

30 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 31, 2013, 13:57
ЛЮБОВ

Ще дойдеш ли някой ден? Не зная!
Нека поне малко да си помечтая!
Дали ще дойдеш някога? Кажи!
Ах колко много сърцето ме боли!

Аз, съм готов да ти предложа Рая!
Но ако не дойдеш ще му сложа края!
Живота без теб започна да ми горчи!
За това са виновни пак моите сълзи!

Ела Любов ела докато съм млад!
Никога няма да поглеждам назад!
Нека да не се заблуждаваме с лъжи!
Този свят е за двама това ми кажи!

31 10 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 01, 2013, 15:35
ОТКЪСНА СЕ ОТ МЕН

Откъсна се пак един ден,
като скъпо парче от мен,
изгуби се с него топлината,
отстъпи място на тъмнината.

Живот ли е това без тебе,
сърцето ми уморено и клето,
бори се неуморно и стене,
мъничко,нежно и проклето.

На брега съм, на пропастта,
умирам от самота. Къде е тя,
до смъртта стоя,до смъртта,
и за това няма никой вина.

Обичам те,ранен или проклет,
и да си замина от теб някой ден,
ще си остана в Любовта заклет,
винаги възпяващ Любовта поет.

1 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 03, 2013, 00:46
СЪЛЗА

Здравей, Сълза,
добре си ми дошла,
тържествувай сега,
след всичко това,
което изживя.!!!
Тръгваш ли си, Скъпа?
Назад не се обръщай,
болката при мен ще остане,
защото душата ми стене.!!!
Сбогом, Сълза,
щом искаш отивай,
нищо не ми обещавай,
просто прощавай.!!!
Аз ще остана,
въпреки че съм бит,
а скоро и убит,
ще се опитам да забравя,
в живота така се получава,
който обича винаги остава.!!!
Исках да е моя,за да мога,
да е направя щастлива...!!!
и от Богиня по красива...!!!
Исках да е моя навеки,
на Любовта ни,
да ни завижда всеки.!!!

1 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 03, 2013, 00:48
ОБИЧТА МИ

Обикнах аз женското сърце,
но не беше така лесно,
да го удържа в грубите си ръце.
Трябваше да го Обичам силно!

Не беше поема това, нито шега,
не помагаше моята сила.
Нуждаеше се тя от пълна свобода,
съпътствах я с моята молитва.

На места бях за нея здрача,
за да може тя да блести като Луната.
На места й бях храната,
за да може тя да разпери крилата.

Тя е жената на моята младост,
в сърцето си изповед ридая.
Научих с нея какво е това радост,
с нея бих отишъл дори и до края.

Трънлива е знам Обичта ни,
но който обича рози,
трябва да обича той и тръни и рани.
Нейното име ще изпиша над гроба ми.

2 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 03, 2013, 15:07
ЧУЙ МЕ...

Провиквам се към Бога:
Като си ми дал Любовта твоя,
да беше помислил за болката моя!
Откакто я видях нямам никаква воля,
за живот в който да творя....
Любов! Къде си, какво си ти?
Копнеж? Мираж? Въздишка или стих?
Дали ще ми стигнат въздишките мои,
сълзите, думите, да опиша твоя щрих?
По дирите ти цял живот вървя.
Намирам те или в книги, или пиеси,
на места стърчиш по уличните афиши.
Питам Господ дали те има на тази земя?
А той или не ме чува, или онемя.
Моля го да ме превърне в сянка твоя.
Не! Не, няма като тебе на тази земя!
Нося на плещите си съдбата моя.
На места ми дотяга товара Божи.
Поплаквам си скришом с мъжки сълзи.
Гледам да не оставят поне следи.
Ти си красива, грациозна дама.
Няма в тебе лицемерие или измама.
В твоята крепост няма отворени врати,
а чувствата ти към мене са студени.
Как да излекувам тези дълбоки рани?
Ще се боря докато превзема и аз Троя!
Ще си тогава ти само моя, моя...
На другите няма да те дам!
За тебе до пепел ще изгарям,
но без дим, само пламък и жарава!
На Любовта ни това ще отива.

3 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 03, 2013, 15:09
СЪДБА

Пак съм се изгубил,
със снимките в ръцете,
с теб и животът се е погубил,
остана само едно разбито сърце.

А споменът крещи,
в него има нежност и топлина,
сякаш е от вчера а не от преди,
а сега сълзи и молба за прошка.

А сега всичко горчи
всеки миг и дъх е свързан с тебе,
дори и в мойте очи, има пак звезди,
прости ми ти прости че си във мене.

Ще живееш ти там,
от ляво, в замакът на Любовта,
и ден и нощ по тебе ще страдам,
какво да се прави, ти си моята съдба.

3 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 03, 2013, 22:56
НЕЗАБРАВИМА

Снощи ти когато някаде спеше,
почистих звездите ги от праха,
на глас им шептях твойто име,
полях и с Любов твойте цветя.

Ако ме докоснеш ще заплача,
не не ме гледай в очите дори,
те са огледалото на съдбата,
Любов пак си обляна в сълзи.

Една твоя стрела ме прободи,
аз не исках война,или тревога,
искам да плувам в твойте води,
да те милвам,целувам до насита.

Ако някаде без мен си щастлива,
това и да ме боли ще оплодирам,
за мен ще си обичта незабравима,
в мойта половина нека да умирам.

3 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 04, 2013, 20:17
СЪДБА

Отварям пак темата за Любовта,
тема стара тема черна като нощта,
тук съм, както винаги в ъгъла сам,
чувствата са разбити до тежък срам.

Забулвам ги аз сякаш не са от Аллах,
до края съм решил да живея с този грях,
като знам ,че и аз съм от плът и кръв,
в това начинание винаги ще съм пръв.

Няма с кой да живея, да ме разсмее,
а когато някой раните ми докосне,
остава с мене до сутринта безсънен,
съдбата ми е да мра с венеца й трънен.

Не ,не искам аз паметник или слава,
стигат ми само тези слова за Любовта,
в тях аз се родих и в тях искам да умра,
дано с това не съм объркал ничия глава.


4 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 04, 2013, 23:10
АЛАХ ЗНАЕ

Аллах ми е свидетел!
Без тебе съм като Ангел без крила.
Не ,не! Това не ми стига, искам отрова,
за да докажа ,че живееш в мен като кралица.

Аллах ми е свидетел!
Всеки дъх, всеки спомен е за тебе.
Любовта ти ми е магия ,а не бреме.
Не, не! Дайте ми отрова, за да си ти с мене!

Аллах ми е свидетел!
Ти си светица от него сътворена,
и на сърцето ми царица! Царица!
Ако от мен си заминеш и аз ще си замина.

4 11 2013 г
Ьвтор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 05, 2013, 17:41
ПИСМО ДО МОЯТА ЛЮБИМА

Здравей, Любов моя!
Искам да съм огледалото в твоите ръце, за да ти напомням за красотата с която пленяваш и най-твърдото сърце!
На моменти го караш то да спре, а на моменти да запее или да заплаче….
Всяка сутрин и вечер вдигам ръце към Аллах, за да му благодаря, че те е създал във вид на земен Ангел - без крила, за да си близко до мен, на земята, а не в небесата!
Така ти можеш да ни радваш сърцата, да ни топлиш душата, да ни караш да пишем писма и стихове с неземни чувства…
Ееех, Любов моя! Толкова си красива, че сърцето ми в сълзи се облива!
То твоето не е само красота, а сякаш имаш скрити крила!
Ти си неприлично красива, като някаква силна магия, намираш ме дори и в съня, живота ми превърна в сълза!
Живи въглени за мене си ти, оставящи по мен парещи следи!
Ах, тези руси къдрави коси и тези сини очи как изгарят мъжките души!
И тази нощ, не е сън, а разкош за душата ми колко е хош!
Не се превръщай в спомен, ще ти подаря букет огромен!
Ти си толкова красива, като от гората самодива!
Очите ти планински езера сияещи от нежност и пъстрота!
Ела, любов моя! Нека да те прегърна, съдбата ни да преобърна ......

Вечно твой…

ОТГОВОР

Здравей, Любов моя!
Аз съм ти в покоя, колкото и да съм далече, моето сърце все за тебе живее!
Ти за мене не мисли, легни и малко поспи, че знаеш от това главата боли!
Годините ми се сгъстяват, а струните онемяват, косите, косите побеляват!
Казват, че времето лекува… Ха, та то сякаш е спряло или онемяло, кой знае сигурно и за нас е забравило…?
Но какво да се прави живот, съдба…. все повече и повече оредяваме, късаме се лист по лист бързо и неусетно…
Добре съм аз, добре, за мен много не му мисли, никой с мен не може да се мери, все още имам сълзи!
Получих ти снимките, по- красив си от младини, е малко сме оплешивели, но нали сме живи и здрави, другото е кахъри…
Дадоха ми нови хапчета за сън, по мънички, но сънливи, взимам по едно, но това сърце клето все още не е свикнало с тях, пък и за теб го е грях!
Не иска да спи, все за тебе мисли, кара устните ми да шептят, във вярност да ти се заклинат!
Сънищата ми са кратки но светли, може би защото спя с отворени очи, пък и тези мои мечти!
Добре съм аз, добре, очаквам мигът в който съдбата ми ще те подари.
И като дар божествен за да избърше моите сълзи......

Вечно твоя.

5 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 05, 2013, 18:43
С МЕНЕ ПРОДЪЛЖИ

Мълчиш. Безумно ме болиш!
Раздяла ли? Та тя не е остаряла...
Сякаш вчера във нас се е родила,
тази болка тъй лесно не минава!

Без път, без плът, пак под дъжда,
който очите ни е родил не веднъж.
Кажи това ли ще е нашата съдба?
Мъст! Смърт! Езан! Не е за нас това!

Не ме поглеждай така плахо!
Питай него, то е там от ляво!
Ако каже, че съм луд или виновен,
този миг ще е последен,съдбовен!

5 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 06, 2013, 09:14
ЖЕНА

Жена! Благослов!
Не, тя е Любов!
Ден ли е или нощ,
пак е валяло дъжд!
Ева, Елена,Жулиета!
не, не са само толкова,
безброй са в историята!
Ти си само една, Моята!
Всъщност ти си света!
Те са жени,красиви,
но винаги маскирани!
А ти не си като тях,
незнаеш какво е страх!
Ти си жената на поет,
в тебе съм заклет!
Мечта! Любима! Ела!
Махни от мен нощта!
Махни калта!
Благодаря!

6 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 08, 2013, 12:30
АМИН

Любов!
Твоята нежност,
е равна на цяла вечност.
Мина покрай мен като полъх,
остави ме без себе си, без дъх.
Загледан си стоя и до досега,
в твоята неземна красота....
Да бях тръгнал по твоите пътеки,
щяхме да сме щастливи навеки.
Дали вече се облече във бяло?
Сърцето ми полудяло, опустяло.
Навън е мрак и пак вали ли, вали...
Това пак са сигурно моите сълзи?
Пък и тишината с мене се сроди,
като орел в мен жестоко се впи.
И по мен пак вали ли, вали...
Славеите в мене вече заглъхват.
В тъгата мисли се промъкват.
Сърцето ми скитник самотен,
търси те в този свят огромен.
Гордостта ми вече я кълват гарвани.
Моля Аллах да излекува тежките рани.
АМИН!

7 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 08, 2013, 19:36
ОБИЧАМ ВИ

Рисувам небето в жълто,
болката я скрих надълбоко,
нека в него красотата да робува,
като златна рибка там да плува.

Творя съдбата на сърцето,
на места всичко е тихо и кротко,
на места има бури от страст и вопли,
чувствата на Любовта там са святи.

Това съм аз Ибрахим поета,
в живота ми всичко е стих и поема,
който е до мене топлината ми ще поема,
поне част от греховете ви и аз ще поема.
О-би-чам Ви.

7 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 09, 2013, 12:26
ЗА НАШЕТО ДНЕС

Последен стих,
който в себе си открих!
Щастието где е?
Я ми кажи човече...
След като има толкова деца,
с увиснали лица,
с онемемяла от плач душа?
А очите им големи,
черни, тъжни и неми,
в стомасите си нямат храна...!
Ще кажете - Какво от това,
че имат такава, жестока,
и тъжна съдба?
Тежи, гори и страда в мен!
С какво ще посрещнем,
утрешния ден?
И понеже нямам с какво,
да зарадвам вашето око!
Ще напиша за вас поема,
поне малко от мъката ви да отнема!
И за заглавие ще сложа,
ХВАНЕТЕ СЕ ЗА НОЖА!!!

7 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 10, 2013, 09:57
ПРОШКА

От дълги години живеех в чужбина. Животът ме беше изхвърлил от бащиното ми огнище, сякаш бях сторил някакъв голям грях, за който плащах скъпа цена.Не беше лесно да се скитам немил-недраг , като сирак по чужди земи, за да търся прехраната си, която много често зависеше от късмета, на който с други думи му казвахме "Съдба". Не беше лесно да се докажа, че съм честен и трудолюбив човек. Трябваше да отхвърля част от гордостта си. То тя съдбата го изискваше и тук, както навсякъде си имаше правила.

Много отдавна имах желание да посетя бащиното ми огнище, което отлагах все за друга година. Но този път твърдо реших, казах си на глас: – То работа винаги ще има, а пари винаги ще трябват, какво ми остава от живота...?

Само като си помисля, че ще си видя бащиното огнище, в мене започваше да бушува една силна буря, заради която сърцето ми се превива от лудите си ритми.
Събирах необходимите вещи за краткото ми пребиваване. Слагах и подаръците ,които бях накупил за близки и приятели, поне за тези който знаех че все още са живи и ще мога да ги видя.
С мислите си вече бях там, майка ми от щастие сияеше, сякаш беше Ангел. Тичаше нагоре надолу, за да угоди на всички гости, който се бяха събрали, за да ме видят и приветстват с "Добре дошъл".
Когато ме изпращаше горката за чужбина, лицето й беше бледо, повехнало, като прецъфтяло цвете. Това нейно лице беше заседнало в мислите ми като голям залък на гърлото, който така и не можех да преглътна... С него лягах с него ставах.

Ето ме вече пред бащината ми порта, която беше старателно изработена от дъбов масив, за да кара по дълго време. Беше поустаряла, поулющена, както всичко заобикалящо ме. На където и да поглеждах, виждах полу-руини, от всеки кът надничаше пустотата. На някои места даже царуваше и не й пукаше от това, че не я харесвам.

Почуках леко по вратата, хей тъй плахо, сякаш не исках да разбудя стопанина от дълбокия му сън. Почуках още един път, още един път ...
Бях толкова възбуден, сякаш щях да видя кът от Рая. Да, за мен този кът беше толкова скъп, толкова желан, че самият Рай бледнеше пред него.
- Сигурно са по работа или са на гости някъде? - си казах на глас и присегнах към мястото където слагахме ключа. За моя радост ключа си беше на мястото. Взех го с разтреперени ръце и отключих портата.
Прекрачих прага със страх ,който притискаше с все сила гърдите ми, и затрудняваше дъха ми.
Пустотата която беше обзела едно време толкова жизнерадостно и кипящо от живот бащино огнище, обзе и мен...

В първия момент се опитах да направя крачка назад, но не успях. Трябваше да продължа напред ,все нещо е останало за мен, все още нещо има нужда от мен, все още ...

Погледнах към слънцето, което вече падаше зад големия хълм. Сянката му се простираше по целия чардак. Плаха тревога сви душата ми.

Наближаваше вечеря, трябваше да усъмна някъде, но къде ...?

Тука ли, в тази пустош и хладнина, която никога вече няма да бъде топла както преди?

Всичко си стоеше на мястото непокътнато, потънало в прах и забрава. На стената висеше торбичката със Корана- Керим. Реших да прочета от него някой айета за да изгоня тази пустота, която не ми даваше мира.

Когато отворих торбичката, видях доста добре подвързано писмо, адресирано до мене. Това ме озадачи още повече. Разпечатах го и взех да го чета на глас, за да мога да го разбера по добре какво пише в него. Беше от баща ми...

Здравей Мили Сине! Сега, когато четеш това писмо, недей да плачеш, такава ни е била съдбата. Искам сега да съм до тебе, да те прегърна, да ти почувствам миризмата, която най много ми липсва, да ти се усмихна, да ти кажа че много те обичам...
Пиша ти това писмо, за да ти поискам прошка за греховете, сторени от мен. Прости и на майка ти. Тя си замина малко по- рано от мен,не издържа горката... Казват туберкулоза, захар, кръвно, но мъката по тебе я отнесе там, за където и аз съм се запътил...Ти прости Сине...! За да мога да дам и аз сметка на Аллах, че съм живял като праведен човек, пред тебе и пред него .....

Беше една чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Планината сякаш потъна в мрака, само спомените ми като безбройните звезди блестяха като жарава и продължаваха да напомнят ,че има живот.

Лошото е когато има раздяла, когато има забрава...Но още по -лошото е когато не знаем защо живеем...

9 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 10, 2013, 12:29
ЕЛА

За мене ела! За моята душа!
Огънят за тебе е сътворила тя!
Изгаря в него всяка и една жена,
която е готова да умре за Любовта!

За мене остани! За моите слова!
Тогава за теб ще стана аз слава!
Кажи, и света за тебе ще покоря!
Нека с тебе да напишем история!

Не ме оставяй между грешници!
Не вярвам вече аз на силни думи...
Разходки под луна и под звезди....
Ела! Жената на сърцето ми бъди!

8 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 11, 2013, 09:57
http://www.youtube.com/watch?v=z1XCBqxgak0
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 11, 2013, 10:07
БЪДИ МОЯ

Не искам да си за мен вятър,
или като драматичен театър,
със стари завеси, евтини декори,
оплешавяли и онемяли актьори.

Нека щастието ни пътя продължи,
и ние с тебе да сме в него актьори.
Нека да не лъжем своите зрители,
за нас има истини, има и приятели.

Не сме превзели с тебе вечността,
като нас има безброй по света.
Кой от скука във тъгата си умира,
кой от щастие пиян тържествува.

Ти за мен си акорд неизпят,
от Любовта ни нежно възпят.
На света най-красивата жена,
носиш гордо името на Любовта.

5 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 11, 2013, 16:10
ВЗЕМИ Я

Само Обич.
мога да ти дам.
На места е гола.
На места до болка опростена.
Само Обич, до полуда,
но за сметка на това пък си струва.
Шеметена е във всеки миг,
докосниш ли я чуваш нейният вик.
Стене не от старост,
а от страст и радост.
Вземи и мойте очи,
изплачи с тях твойте сълзи,
Погледни и за малко в съня,
прогони от там по теб тъгата.
Аз няма да имам вина,
ако нейното място заеме тъга.
Или в мене всичко замре,
и всичко това за тебе бъде добре.
Хайде протегни ти ръце,
сплоти разцепеното ми сърце,
Събуди в мен увяхналата ми душа,
дари живот на умиращата ми душа.

11 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 11, 2013, 22:12
ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА

Философията на Любовта!
Творение на нашите сърца.
Рецептата ще е само една,
Целуване, и ... до сутринта!

Изливат се само нежни слова!
Покоряваме сърцата в нощта...!
Сълзи от страст, няма умора!
Милувки, и ... до забрава!

По цигара...! Пак отначало...
Сърцата ни туптят в едно!
Летим като птички в небето...
Трептиш с крила! Като слова...!

11 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 12, 2013, 12:41
ЧУДОТО НА ЖИВОТА

Наближаваше Байрям,а това означаваше, че трябва да ходим до провинцията. От доста време не бяхме ходили, пък и поводът беше голям. Когато родителите ми научат, че ще си имат внук, Байряма щеше да е двойно по- голям празник за тях. Проблемът беше как да обясня това на жена ми, но по- важното беше да й взема съгласието.Загледан в побелелите върховете на планината, които се простираха чак до бащината ми стряха, си мечтаех за щастливите мигове, които щях да изживея под тях.

Жена ми, висока стройна жена, колкото беше чаровна, толкова беше и строга- жена с принципи. Да не дава Аллах тези принципи, за нея закони, да бъдат нарушавани. Сръднята продължаваше цяла седмица.Загледах се в захлас по нея. Този път сякаш е по- хубава от вчера... Не, не че е по- млада от мене,но може би бремеността я правеше толкова красива. В едно бях сигурен- тя беше най-красивата жена на света, а след някоя и друга седмица щеше да бъде и най-добрата майка.

Седнах срещу нея, хванах я за ръцете, погледнах я право в очите и със спокоен глас й казах:
– Ти си най- красивата жена, която съм виждал до сега! -В тебе намерих всичко онова, за което всеки мечтае! -Ти ме дари с живот, ти ........Тя ме слушаше в захлас и не криеше задоволството си, което изпитваше от тези така необходими думи за всяка жена. -Благодаря ти!
 -И ти за мен си най -прекрасният човек ,който съм познавала в живота си! -Аз също много те обичам.......

- Знаеш, наближава Байряма, да отскочим ли до провинцията, пък и нашите ще се зарадват много? -А, какво ще кажеш?
– Аз също искам да съм на този ден там, но кажи как да отида при това положение, пък и не виждаш ли какво е времето навън?С ръцете си погали нежно корема, където се беше сгушил нашият син.
– Кой знае, времето може да се оправи до тогава, пък и колата ми има климатик- продължавах аз да настоявам.
– Добре както ти искаш, за мен няма проблеми,но искам само да ми обещаеш, че ще се грижиш за нас...Голяма усмивка беше огряла лицето й, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да й обещая, че няма да им се случи нищо лошо, докато са с мен.

И както предполагах, радостта на семейството ми нямаше граници. Майка ми плачеше от радост, а гордостта на баща ми беше неописуема...
На сутринта с баща ми, след като си взехме абдест, се запътихме за джамията. По пътя срещахме забързани хора, които след краткия поздрав се изгубваха в мрака. Бързаха, за да си заемат места в предните редици в джамията.
Преди да прекрача прага на джамията, видях тъмен силует на жена. Това ме изненада. Обичаят, който беше дошъл от незнайни времена беше друг. На Байрям намазията, ходеха само мъже. След молитвата посещаваха гробището, за да се докоснат до близки и приятели. Жените ги чакаха в къщи да се завърнат, за да започне тържеството, което траеше цели четири дни.

Пристъпих тихо към жената, не исках да я уплаша или да и наруша молитвата Беше дребна на ръст, забрадена с черна забрадка. Протегнала ръце нагоре към минарето, което се издигаше толкова високо, сякаш щеше да допре небето.Жената се молеше на висок глас,а думите й бяха разтреперени като листата на бреза, подухвани от силен вятър. Бях изумен от случващото се. Тази жена сигурно имаше големи проблеми, за да дойде по това време на това място и да се моли по такъв начин.Съселяните забързани минаваха покрай нея и дори не я забелязваха. Всеки бързаше да заеме предните редици в джамията.Баща ми ядосан се беше подвърнал за мене. Като ме видя пропищя: - Хайде идвай! - Какво чакаш? Като видя, че гледам към жената, наведе глава и се върна обратно в джамията. Богомолката като чу гласът на баща ми се обърна към мен, не каза нищо, но със забързани. крачки се изгуби в тъмнината, която както винаги покриваше всичко случващо се покрай нас.

Когато влезнах в джамията, видях, че беше почти пълна. Намерих баща ми и седнах до него. Богомолците отдали слуха си изцяло на ходжата, бяха насядали на колене в прави редици,а погледът им беше вперен в незнайното.Ходжата от своя страна обясняваше, как трябва да се държи един почтен мюсюлманин, както в обществото, така и в семейството. Често даваше примери от корана,както и от живота на азрети Мохамед с.в.с. Аз не бях от тези, които посещаваха джамията по пет пъти на ден и може би затова, бях доста възбуден от случващото се покрай мен.

След Байрям намазията, с баща ми се запътихме към гробищата, където ни очакваха роднините.
- Те не могат да дойдат да ни посетят, за това ние трябва да отидем......
- Баба! -Коя беше тази жена, която беше дошла да се моли, познаваш ли я? Баща ми не скри изненадата от въпроса ми.
– Да познавам я,тя живее на долния край на селото. Като се връщаме ще ти покажа.Така и стана. След като почистихме гробовете, поляхме цветята и вдигнахме необходимите дуви, баща ми показа една стара почти срутена къщичка, в която живееше богомолката.
- Мъжът й е сакат и не може да дойде в джамията, за това е дошла тя, Аллах да им прости греховете! -Добри хорица са.Баща ми бързаше да се прибере в къщи, защото ни очакваха с нетърпение, за да започне празника.

За наша изненада, когато стигнахме до къщи, чухме писъците на жена ми, която беше получила болки за раждане. Това ме завари неподготвен, пък и като научих, че в село няма лекар- това още повече ме изплаши.Вече беше късно и опасно да пътуваме за града. Единствената възможност беше да намерим някой да изроди сина ми.
- Ела сине, в това село има само един човек, който може да помогне, и това е онази жена- богомолката. Иди и я помоли, белким дойде да помогне.Не можех да позная гласа на баща ми. Беше се притеснил повече и от мен.Майка ми хванала ръцете на жена ми я успокояваше, че Аллах си знае работата и че всичко ще е наред.Жена ми на свой ред продължаваше да плаче и да крещи, колкото й глас държи:
- Викайте лекар! -Викайте лекар.......!

Спуснах се по дерето, не тичах, а летях с мисълта,дали би ми помогнала тази толкова изстрадала жена, която си имаше безброй проблеми? Пък и е празник .......?Без да чукам на вратата, нахлух на двора като освирепяло куче с виковете:
– Има ли някой тука, има ли някой...?
Дребната жена изкочи от къщата с почти същите викове: – Какво има, какво е станало? – Моля ви се помогнете, жена ми ражда, моля ви се.....!
Жената без да каже дума се обърна и влезе обратно в къщата. Стоях като вкаменен, не знаех какво да правя. Не можех да я закарам насила, поне да й бях предложил нещо....Докато си мислих тези неща жената изскочи от там. В ръцете си държеше една кошница, в която беше подготвила всичко, което й беше нужно.

– На, вземи това не се притеснявай, всичко ще е наред.Не те познавам, от кои си ти? Взех кошнищата от ръцете й и забързах обратно за в къщи, като й обеснявах с подробности от кои съм и какво правя тук.
В къщи вече се бяха понасъбрали доста хора. Като ни видяха ни сториха път да минем.
Жена ми като ни видя, попита през зъби: – Това ли е доктора? Не отговорих нищо. Жената си знаеше добре работата. Потърси бързо топла вода и каквото й трябваше, а аз излязох навън,за да чакам да стана баща.Не след дълго чух писъка на синът ми, който и до сега звъни в ушите ми и сигурно ще го чувам до края на живота си...В този момент осъзнах,че животът ми се е променил!

Поканиха ме да се доближа, за да си видя рожбата. Пристъпих несигурно към леглото, където моят син,моето новородено дете беше повито и стискаше малките си очички,все едно спеше. От време на време проплакваше с нежното си ангелско гласче и ми докозваше,че моето щастие е истинско и аз съм вече най-щастливия баща на този свят .Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.Не можех все още да повярвам на случилото се! Това беше най-прекрасният миг в моя Живот! Жена ми лежеше на леглото и потта все още се стичаше по косата й. Събрах сили и се доближих до нея. Хванах изтощената й ръка и започнах нежно да й говоря. Осъзнавах,че в този момент не можех да й помогна кой знае колко,за да забрави болките и случилото се, но исках с няколко нежни дума да облекча преживяната болка.

Благодарих й за всичко, извиних й се за всичко, обещавах й всичко .....
Когато вече се бях поуспокойл, потърсих жената- богомолка, но тя си беше заминала,защото имала много работа. Не след дълго време реших да я посетя, за да й благодаря.Този път почуках на вратата. Жената беше много любезна, покани ме да влезна.Къщата беше малка, тясна, но спретната. На отсрещната стена имаше голям прозорец, а от двете му страни имаше две легла, на едното лежеше мъжът й, а на другото свекърва й. Гледката беше потресаваща.Бедността на тези хора си личеше отвсякъде.Поздравих и седнах на посоченото ми място. Жената ми предложи кафе и докато го пиех я заговорих - какво правят, как живеят, имат ли нужда от нещо .....

Жената не бързаше да ми отговаря. Отпиваше от кафето, и се позасмя леко: Цената на болката,сине, не винаги може да се обясни с думи,но тя се чувства...Чудото на живота можем да си обясним само тогава,когато позволим на неочакваното да се случи...! – Да ти е живо и здраво детето! Аллах те е помилвал и ти е дал рожба! Гледай го добре, че той е и мой син. Аз не искам нищо,важното е той да е добре! Другото се оправя... -Ние, ние ще живеем, както Аллах ни е отредил. Всичко в живота е от него! Той единствен решава, той съди! - На този свят има и болка има и радост! Имаме и очи,но не всеки може да я види... Ти я видя,а това на мен ми стига!

12 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 13, 2013, 01:16
РОДИНА

Моята Родина!
Шепа от поля,
бразди изорани -
в майка ми земя!
Няколко планини,
море и безрой реки!
Миризмата на роза!
Цветът на небеса,
на гората и войната!
Няколко века,
и безброй войни!
Шепа доброта,
за която ще умра!
Виж я моята родина,
неизбродна, безкрайна!
Пери се горда на света,
от нея по красива няма!
Моята малка Родина!

Автор Ибрахим Бялев
13 11 2013 г
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 14, 2013, 13:48
КОПНЕЖ

Богът ми пред тебе бледнее,
заради Ангелският ти полет!
За Любовта ти неземна копнея,
чувствата ми са като на пролет!!

В душата ми клета те зарових,
родиха се там любовни слова.
Скритите ми чувства преоткрих...
Не! Няма да съм аз вече забрава!!

Отпих от тебе с голяма наслада,
първа и последна за мен остана.
Копнеж, младост и незабрава,
от самодива по, и най-красива!!

Цъфна като на теменуга цвета,
украси се пак с тебе пролетта.
От дивния ти аромат миризма...
Омаях с него Бога на Любовта!!

14 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 14, 2013, 20:33
ОСТАНИ

Къде си Любов моя?
Изгуби се по света голям!
Остави ме да страдам пак сам.
За Любовта двама са потребни!
За да може чувствата да ни са живи.
За нея всеки миг е важен! Всеки час...
Аз самичък! Ти сама... Това ли е Любовта?
Ето, слънцето днес пак угасва!
Остани при мен!..Остани!..Остани!
За човешката ми обич!...Остани!
Звездите колкото и да ни блестят,
мракът им отнема светлината,
дори и ярко да свети сестра ти- Луната!
В мрака сърцата са студени, сиви!
Остани при мен!..Остани!..Остани!
Заради моята обич!...Остани!


14 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 14, 2013, 23:04
МАГИЯ

Дъжд вали от листа-
златна есенна красота.
Дървото пак се разделя
със своите златни чеда...
Птичката пее за тази магия...
Майка да не си на тези чеда.
Тъжен дъжд вали ли, вали...
Дори и да няма в него сълзи,
дървото пак жестоко го боли...
Сбогува се със своите листа,
тихо, кротко зачаква пролетта...
Листопад ми докосна душата,
при мен пак е дошла Любовта.

14 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 17, 2013, 15:37
МОЯТ АНГЕЛ

Умората ми притискаше клепачите със все сила, а спомените се редяха един след друг, трябваше само леко да ги докосна за да заплачат.
Баща ми както винаги привечер когато денят гасне, а ноща приобщава всичката негова светлина, е седнал пак на одера с чашка частна ракия, за да отхвърли черната умора, която всеки ден се стоварваше на гърбът му. Умора която неусетно, по грапавото му лице, и мазолестите му ръце, оставяше по един белег, за да напомня за този така безпощаден живот, който беше задължен да живее, не толкова за себе си, а за "Челята" както обичаше той да се изказва. А майка ми горката, имаше много повече работа и грижи от него, когато седне и започне да ги реди те нямаха край. Пък и на ,,Панагом,, както тя обичаше да се изказва, си беше отделно, а това имено беше мърморенето на "Стария" както обичаше да се изказва брат ми, който пък от своя страна негодуваше от всичко на този свят.
Всяка вечер когато се пребирах от среща или седянка, пристъпвах с леки и плахи стъпки, сякаш в нашата къща имаше гостенин, и не исках да го събудя от лекият му сън. Но майка ми, Милата, сложила безсилната си глава на рамото ми, обгърнала с ръце снагата ми, погледът и от който нищо не избягва. С усмивка блага, блага, както на никой друг, пак ме очаква на прага, за да вземе от мен радосната вест че всичко е наред

– Кажи ми сине истината, при коя ходиш, коя любиш коя мамиш, съжали ми слабото сърце, кажи ми вече, че вече сън не ме хваща ..
– Ах, майко майко, първо на тебе ще кажа, първо на теб, сега не, друг път.

А моята Любов беше, безнадеждна защото беше болна, унила, защото нямаше обратен път, бездомна защото вече вместо дом я очакваше черна земя. Любовта ми унила, на сърцето ми оскръбено лице склонила, дъхът и пламнал от пожар, сълзите и да са като порой, не гасяха тази мъка, която от вътре изгаря човека. Тръпнем от тази толкова студена, толкова жестока смърт, която настъпва всеки миг и час, и не оставя никакъв шанс. Отне усмивката, мечтите, косите, облада и сърцето, в което се беше настанила нашата Любов, която пък беше някак си свята, и се борише за всеки миг и дъх. Който ни види тръпне от нашата Любов, няма сили поне да ни гледа. Кой с иронична усмивка, кой, с поклащане на глава, кой само с един кратък поглед, се опитваше да ни е съпричастен, към това проклятие.

- Моят сън ще остане недосануван, в мене първо угаснаха мечтите, отстъпиха си мястото горките, смелоста и тя, лека полека отслабва, и надеждата колкото и да е опорита и вярна, колкото и здраво да са е вкопчила в мене, все някой ден ще ме остави. Ато вземи вече моят прощален плик, в който има силен вик: След мен не жали, а се ожени.

- Не Любов моя, аз ще ти съм верен до края, убии молбите си, и вярвай заедно с мен, че ще дойде ден, в който ще я победим. Ти подържай пламъкът на надеждата жив и буен, събирай сили за сълзи, другото на мен остави.

– В сърцето ми жаждата на смърта властва, везните вече към нея клонят, всички и се прекланят, свил е в огнен обръч моята душа, а ти ми говориш за надежда, която едвам блести като светулка в тъмна нощ. Ще падна победена някой ден, когато притворя клепачи уморени, ще ми си ти пред тях, със твойте нежни вопли, бъди, бъди...След тежки борби, в уречен час, ще тържествува тя, ще провъзгласява победата, на моята съдба. Аз искам да те помня все така, прегърнал волността, светлината, не забравяй вярата в Аллах, всичко започва с него и с него свършва. Той на мен ми даде крила, и сила за борба, той ме научи на разкаяние и срам, с него изминах пътеките на Любовта и Радостта.
- А сега когато гасна, когато живота сам смъртта е избрал, и когато ти получиш скръбна вестза за твоята Афродита. Едно знай че мойте простори на тебе ше съм ги дала, за да може Любовта да се повтори, с последен жар в сърцето ти разбито, Ти този който не можеш дори и лист да откъснеш, ожени се, та родата си продължи,.....

Лежа в леглото ледено студен, и слушам пак в захлас гласът на спомените. А тези пусти сълзи, бяха звезди, а сега пълноводни реки. Няма кой да ме утеши, дори майчината дума, целувка, прегръдка не могат да загасят пламъкът който гори в душата ми, вече толкова години. Когато съм сам говоря си на глас, с нежни думи, защото говоря със Ангела покровител. Летях аз с неговите крила, незнаех какво е това самота, дори и умора. Ах, искам да умра.... А усмивката му ме караше да съм по щастлив от щастливите, по влюбен от влюбените. Очите му ми пленяваха и най-непревзетите части от замъка, който бях градил толкова години. Нека, нека да умра. Да, аз си имах Ангел покровител, пленил ми и най-интимното, най-строгото място от човешкият ми живот.

Безсилни сме понякога срещу съдбата, но колкото и да ни боли от нея, трябва да продължим борбта, било то с вяра, било то с горчив спомен, или залък. Целта трябва да е една: Да живее борбата.

16 11 2013 Г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 19, 2013, 18:13
ПОМНИШ ЛИ

Помниш ли тихия зов за Любов?
Желаехме да сме в неговия затвор.
Казваха ни:- Позор е това, позор!
Ха, ха! Подминавахме ги без отговор.
Ти искаше да си бяла лястовица,
аз да съм твоето гнездо за да сме заедно.
Понякога бяхме безумни понякога шумни.
Понякога бяхме тъжни, понякога грешни.
Понякога слушахме музика като луди,
превивахме се от смях на гръмки речи.
Горди с палави сърца пиехме на уличен пир.
Ха, ха...! Само и само на този свят да има мир!
Неми ,свирепи! В сърцата ни страх и молитви!
Течаха дните ни в безумствата на Любовта.
Но, уви! Съдбата стана безпощадна!
И вместо смях- тишината нахлу при нас.
Изгубих тебе, изгубих и себе си в този свят.
Някой подшушна: -Пиян е, безумен е!
Аз плачех... Светът беше полудял!


17 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 20, 2013, 10:24
МОЛБА

Аллаше! Дай ми сърцето си,
за да издържа на Любовта й!
А и на самотата да издържа,
че тя вътре гори, гори ...
Аллаше! Дай ми очите си,
за да я виждам не само на светло,
а и на черно... И в земята,
че без нея там ще умра,
още един път... Още хиляда...!
Аллаше! Ако някой взимаш,
мене вземи преди нея!
Моля ти се мене вземи...!
Мене, мене вземи ...! Аллаше!
Денят минава, но през нощта....
през нощта е трудно, бе пустяло...!
Само ти и аз и тя в средата...!
С това сърце осиротяло,
вече остаряло, оглупяло...!

20 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 20, 2013, 21:05
***

Любовта ми,
през нощта е сълза,
на сутринта роса,
през деня река...
Понесла ме
в морета и океани!
Любовта ми,
на места топъл полъх,
на места вятър,
буря или стихия,
на места моята килия!
Любовта ми,
понякога пламък, жар,
превърнал се в пожар,
смъртоносен вулкан!
Любовта ми,
надежда, копнеж,
в която ти се иска
да умреш!

19 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 21, 2013, 10:23
ИЗГУБЕН ЖИВОТ

Знаех, че приличам на баща си, поне това показваха няколкото черно-бели снимки, които бяха останали след него. Изминали са няколко месеца след моето раждане,когато той се е поминал. Висок, мускулест човек, бил е като вятъра. Нищо не го е спирало. След моето раждане пък се е превърнал в буря. Искал е за кратко време да натрупа много, за да има за моето бъдеще.

При нас помаците има обичай, след като се роди дете, името се слага от бащата. Детето се взима на ръце и на ухото му се прошепва три пъти името му. Моят баща, когато ми е слагал името е прошепнал, че ще стана учен човек, голям човек.
По нашия край имаше и друг обичай. Учените хора се смятаха за големи хора. Уважението към тях беше до небето. Те всичко знаеха, те винаги бяха прави. Който имаше и най-малкия проблем- при тях тичаше,за да им вземе мнението. Може би баща ми за това е искал толкова много да стана голям човек. След него идват една след друга и незгодите, беднотията до шия, както се казва. Полу-гладни, полу-сити... Кърпехме живота. Майка ми винаги гледаше на мен като на голям човек, а аз бях задължен да отговарям на тези критерии. Не че ми беше трудно, не се искаше кой знае какво от мене.

Пътят, който трябваше да следвам беше определен- учене, учене и пак същото. Така се озовах в София, където освен образованието си намерих и половинката, която пък не искаше и да чуе за провинцията. С нейна помощ и аз успях да я забравя. Ту работа, ту жилище, деца, кола ........

Една сутрин виждам в огледалото мъж на средна възраст с прошарена коса. -Бре, та това аз ли съм? В този момент се сетих за баща ми. Толкова много приличах на него,а той беше вече починал на тази възраст. Какво ли е останало вече от него? Горкият, не можа да види какъв голям човек съм станал... А майка ми...? Леле майка ми... Какво ли правеше и тя горката? Толкова години не съм я виждал, сигурно и тя беше остаряла? Трябваше да ида да я навестя вече. Щеше да се зарадва горката ми майчица ........

Вечерта, след вечерята, седнахме с жена ми пред телевизора и аз подхванах разговора с добро, за да не се ядоса де, че ядоса ли се работата ми е спукана...

- Какво ще кажеш ,да отскочим до провинцията? -Отдавна не сме ходили, пък и времето е хубаво, ще си направим една екскурзия до там за един, два дни, а ...?

Бомба гръмна,та се чу чак и от Витоша! Жена ми събра всичката си сила и започна да крещи:

– Каква провинция бълнуваш, на мен главата ми се е запалила! -Вместо да вземеш да ми помогнеш с нещо, ти си бълнуваш за провинция...! -Винце, ракийка, мезенце, а, а,....

 - Не съм ли ти помагал до сега? -Пък и какво толкова ще стане за два дена? -Не, не, ако ти не дойдеш, аз ще отида сам, толкоз по въпроса...!

За да ми докаже, че тя е била права, реши да спи в хола на дивана. Радвах се, че избра хола, а не майка й, или някой хотел. Цяла нощ не мигнах, дали грешах? Дали да отида, да се откажа ли? Що за мъж съм аз? -Бе ейй.....! Мисълта за майка ми вече не ми даваше покой. Каквото ще да става,реших че ще о-т-и-в-а-м!

На сутринта- речено сторено. Събрах си по- нужните неща и тръгнах, с мисълта, че може повече и да не ме приберат обратно в тази къща. -Чао!- Бай! -Гут-бай! -Довиждане Скъпа, Мила... Ннц! Отговор не последва, но това не ме притесняваше.
Пътувах за родното си място, обвзет от чувства,които до сега не бях чувствал. Взех да философствам, за да се успокоя, да отхвърля поне част от срама,който носех на съвестта си.Толкова години така и не намерих свободно време за майка си. Какво можеше да е по -важно от нея? Колко голям не човек, а егоист съм бил, за да си мисля, че спомените са смъртната част на нашия живот, които сме изживяли. И ако се опитваме да живеем пак в тях, то тогава ние нямаме бъдеще. Защото в бъдещето нашите спомени нямат място. Но когато човек се поумори от живота и започне все по- често да се спъва в спомените си, било то с въздишка, било то с носталгия, то тогава може да кажем, че сме поостаряли или поумняли. -Ще й целуна ръка за прошка, тя е майка, тя ще ми прости... Аз как прощавам всичко на моите деца ...?

Джамията се виждаше отдалече. Запътих се към селото с голямо вълнение и трепет.На площада, както винаги бяха насядали белобради старци с бастуни в ръка. Реших да ги поздравя, спрях колата и отдадох необходимия селям . Хората отвърнаха хорово на поздрава, взираха се в мене ,но никой не можеше да ме познае. Реших да не си губя времето като им обяснявам кой и какво съм. Качих се обратно и потеглих за в къщи.

За моя изненада не намерих къща, а една полу-руина. Опитах да отворя вратата , но тя падна на земята и се разби на парчета. От двора се разбягаха няколко бездомни кучета, а бурените сякаш някой ги беше посял и поливал с години наред. Скърцането на стълбата сякаш плачеше за стопанина си, който беше легнал на младини под черната земя.

Стаята ми беше заключена, но с леко побутване се отвори.Спомените нахлуха в душата ми като рояк разярени пчели. Тук проходих, тук продумах, тук се раждаха мечтите ми за големия човек ... Тук плаках за първата ми Любов...... Всичко си беше на мястото. Тук времето сякаш беше спряло или умряло и чакаше някой да му даде живот.
Приседнах на леглото, след това полегнах. Не знаех какво да правя, мислите ми ми показваха грешките една по една, които бяха една от друга по- големи.

На стената имаше подпряна дъска / полица / на която си слагах книгите и по -скъпите вещи. На нея имаше дървена кутия останала от баща ми. В нея имах доста стари спомени. Реших да поразровя в тях. За моя изненада в нея имаше доста писма адресирани до мен и по- интересното беше че бяха писани от майка ми

Отворих първото писмо. Успях да прочетох само няколко реда, и спрях... Не можех да го чета, сълзите бликнаха, както никога до сега. Оплакваха болката на душата ми, а тя сякаш беше разкъсана на хиляда парчета... Опитах отново...

– Здравей мили сине! Ако питаш за мене, аз съм добре, даже съм и много щастлива, защото ти днес навърши двадесет години. Честит да ти е днешният рожден ден,сине! Той и за мен е празник, чакам го от отдавна...нямах пари да ти купя подарък,но разточих една стара фланела на баща ти и ти оплетох на тебе нова. Ако някога дойдеш и мен ме няма да я търсиш в горният край на гардероба, там където ще са и другите подаръци. Мили сине, ти не тъжи за старата ти майка, тя ще се оправи някак си, важното е ти да си добре, че ще имаш деца и жена.......

Отворих второто.
Здравей мили сине! Кажи ми истината. Добре ли си? Днес много се уплаших, получих силни бодежи в сърцето. То и друг път ми е ставало, ама този път беше нещо страшно... Казах си:- Станало е нещо с него, станало е ... Акъла направо при тебе ми отиде, той никога не си е отивал от тебе, сине... Никога...! Моля се на Аллах ден и нощ да си добре,! Знам, че само молитва не стига, за това взех сол и хляб и раздадох по махалата за твое здраве. Сине... Мили сине...! Да се пазиш! Обличай се добре, на студ инат не се прави, послушай майчината дума! За да говорим много, това значи ,че ние майките много знаем, и че много сме патили. ......

Отворих третото, четвъртото, петото, .......

Чукаше се... Вратата се открехна и на прага застана стройно момиче. Поздрави ме вежливо, пристъпи навътре в стаята, сякаш си беше у дома.

– Видях ти колата, та, дошъл е, си казах. Намерил си и писмата, тя, майка ти диктуваше ,а аз ги пишех, но не ти знаех адреса , а само името и за това не ги изпратих, а ги държах в себе си и когато тя си замина, аз ги прибрах на това място, за да ги намериш някой ден... За това дойдох, за да ти ги дам, но след като си ги намерил аз си отивам, че имам много работа.

– Стой! -Почакай, кажи ми как почина...? -Страдаше ли много, питаше ли за мен...? -Разкажи ми моля ти се, само това искам да знам...!
Момичето за моя изненада леко се засмя, а погледа й ме прониза като куршум.

– Ще ти разкажа ,не как почина, а как живя. Погледът и ставаше все по свиреп.

– Добре това ми разкажи...!- Как живя тя без мен?

– Тя живя като голям човек...!

22 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 22, 2013, 10:11
БЕЗ ГРИМ

Не искам много само една сълза,
отронена в името на Любовта,
сълза като роса по зелена трева,
безгримна като нашите сърца!

Тиха, интимна е нашата Любов,
сътворен от Бога ни благослов,
докосва нежно струните в нас,
омаени до полуда творим в захлас!

Сливаме се в плътта си греховна,
с възбудени гърди, и горещи слова,
душата обзета от страст и жар,
нашите тела са пламнали в пожар!

23 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 22, 2013, 10:14
ЕДНО ДВЕ СЛОВА

Изненадващо се случи...
Звяра в мене ти укроти!
Споделихме по една- две мечти,
в приказка заживяхме просълзени.
Изпрати ми ти на мен лудостта.
Настани се завинаги в мойте небеса!
Повярвах аз на твоята красота,
не знаех, че отплатата ще е от сълзи
и през всички земни дни ще ме мори.
Вярвах, че ще дойдеш и отминеш,
че с някой друг ще си заминеш...
Потапям се в тези меки и черни вечери
и слушам омагьосано песни на щурци.
С невидимо присъствие и аз участвам,
за обич и вярност им пригласям.
В сърцето ми разпали ти клада,
с живи огнени пламъци бумтящи...
Превърнах се във въглени кървящи.
Изригват в мен реплики премълчани,
заседнали в гърдите ми дълго пазени.
Изригват като смъртоносни вулкани,
с бушуващи и неугасващи пламъци.
Това са мойте слова за Любовта.

18 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 29, 2013, 10:08
МОЯ

Ти си Жена -
нежна и добра,
без мъка и тъга,
с устни ме погали,
сърцето ми запали!
Ти си моята Жена -
с теб научих да греша,
с теб и без крила летя,
за теб са всичките слова!
Ти си моята любима Жена -
дойде неканена, изведнъж,
като нечакан пролетен дъжд,
на гърдите ми плака не веднъж!
Ти си моята неповторима Любов -
копнеж, на страстта ми зов, ...
на перото ми нежното слово
без причина живееш с мен,
превърна ми нощта в ден!
Ти си моят живот -
моята Любов!
Моя си!
Моя!

23 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 29, 2013, 10:09
ОТ БОГА

Любовта !
Знаете нали,
че тя е Жена,
и от Бога сътворена !
Първата й ласка ,
като гръм ме стресна!
Дойде като тайна,
стана безкрайна !
Жена, превърнала,
ме в развалина...
Разори ме,остави -
ме, само по сълзи!
Но не тъжа аз много,
така ще е по- леко,
на сърцето ми клето!
Когато то е в нейните ръце,
лекува рани,
и тежка мъка,
дето пари...
И по нечовешки,
душата ми мами!
Но, аз не тъжа,
обичам да съм,
разорен, озарен,
от творението на Бога-
ПОБЕДЕН.... !!!

24 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 29, 2013, 10:21
ЖИВОТ

Днес кожата ми беше някак си тясна, не се побирах в нея. Реших да излезна да се поразходя по парка, който беше на няколко минути от нас. А слънцето ни се беше нещо разсърдило и спускаше свойте лъчи като огнени копия. За това по улиците почти нямаше жива душа. Но за сметка на тях парка беше претъпкан с хора и кучета, които отпочиваха под дебелата сянка на дърветата. Приседнах на една свободна пейка и загледах преминаващите които бяха предимно от влюбени двойки или млади семейства, които с гордост бутаха детските колички, или придружаваха малчугани хванати за ръчичка.

От лявата ми страна на малко дървено столче беше приседнал мъж на средна възраст със своя стар и поулющен акордион свиреше стари градски песни, които вече почти тънеха в забрава. Преминаващите му подхвърляха по някоя и друга дребна стотинка, за му се отплатят на труда. А и по този начин му даваха голяма надежда за живот. Доказваха не само на него а и на децата си, и най вече на себе си, че човещината все още не е умряла.

От дясната ми страна стоеше възрастна жена дребна на ръст. Беше се почти прегърбила от тежестта на живота, който се беше изсипал като днешните лъчи върху нея. Пред нея стоеше количка с варена царевица. Парата разнасяше царевичната миризма по цялата алея. А тя със своята приятна усмивка подканваше преминаващите да се почерпят с прясна и варена царевица. Когато хората купуваха или я питаха дали е прясна тя отговаряше с присвити очи и леко кимване. И за да им благодари за покупката тя се усмихваше още по- тържествено, и по такъв начин задоволяваше всички купувачи.

От към посоката на жената се зададе стройно младо момиче. Движеше се бавно с грациозна походка, сякаш искаше да покаже на заобикалящите, че я има и не й пука от нищо. Русите и прави коси стигаха чак до кръста, но й липсваше най- важното– усмивката. Самотата в нея крещеше с всичка сила. Спря се пред жената, искаше да купи царевица, но вместо царевица тя премина покрай мен и се спря пред човека с акордеона. Предназначените пари за царевица ги даде на акордеониста. Но стана нещо неочаквано, момичето политна и падна на земята. Стоеше там неподвижна като покосено дърво. Наобиколиха я няколко човека, но никой не смееше да я докосне. Чуха се викове: - От жегата е .... От глад е ....

Момичето гледаше неподвижно пред себе си, но едва ли виждаше нещо друго освен тъмнина. От болка се гърчеше като запалена хартия. Кой би описал тази картина? Красота, красотата обзета от смърт. Около нея настъпи тишина– тишина пронизваща и безмълвна, напомняща мълчанието на гробище, където не смееше човек да каже поне едно сбогом. Сянката й се сля с нея в едно цяло, душата й сякаш бягаше като от бясно куче. Тя бе вече само един труп- без остатък, без сянка, без мечти, само спомени които ще бледнеят един по един всеки изминат ден, докато и те се слеят в тъмнината. - Нима е възможно всичко това, тя е толкова млада, още е в самото начало ...?- развиках се колкото ми глас държи ... -Викайте линейка, за Бога някой да извика линейка ...
Взех я на ръце, вдигнах я от земята, в бързината съм й настъпил косата. При вдигането перуката й падна на земята. Това ми говореше за много неща. Затичах се със нея към входа на парка. Когато бях там линейката вече беше пристигнала. Докторите си знаеха работата, поеха я от ръцете ми и я поставиха на леглото.

Стресна ме въпросът на сестрата, - Ти гаджето ли си й ...? – Ще идваш ли със нас? - Да, да да ... Качих се в линейката и потеглихме с бясна скорост. Болницата беше наблизко, а там се оказа, че докторите я познават много добре заради дългогодишното лечение, което е провеждала при тях.

На другият ден решех да я посетя, любопитсвото не ми даваше мира- коя е, как е, мога ли да направя още нещо за нея. Но за моя изненада не е пожелала да се види с мен. На другият ден също, на по другият ден пак не ме желаеше. Но на по -следвашия вече не бях сам, а с акордиониста. Седнахме пред болницата и той засвири една доста весела песен. Живите и игриви звуци на акордеона промениха обстановката в болницата. На всички болни в сърцата потръпна живота и се чу гласът му: "-Все още съм тук...!" По прозорците се натрупаха болните, заприличаха на лястовиците по жиците, които се готвят да отлитнат в далечен и непознат за нас свят.

Момичето също се показа, на лицето й грееше позабравената от нея усмивка,а на мен това ми стигаше. Сега вече можех спокойно да си отида. Но за моя изненада тя ми махна с ръка да отида при нея. Врата й беше широко отворена. Пристъпвах с плахи стъпки- не знаех какво да й кажа, просто исках да чуя че е добре и нищо повече.

– Благодаря ти, но нямаше нужда, ако не днес то утре ... Нека мъката в мен да остане, нека болката да яде от светлината ми, докато ме превърне в труп, докато .....

- Пролетните вечери са все тъй хубави, тъмнината омеква и става нежна като любовта на сгушилите се двойки в нея. Липите миришат, звездите са по чисти и по ярки от вчера. А двете лястовици пак са сгушени в гнездото си и говорят за утрешният ден. Не се оплакват от нищо, а се надсмиват на котарака, който е имал остри нокти и зъби, а не можел като тях да лети.

– Но аз, аз ....

- По тротоарите минават момичета, сякаш са обгърнати от сияние. Чува се смях, въздишки, въклицания, желания… Ах Любов! Любов! Любов! По лицето й пак се появи усмивка, която й стопли душата, и възкреси мечтата.

Не забравяйте, че всеки сам си пише съдбата... А за нея е важно искрата.

Огън с огън гаси ли се? - Не. А омразата може ли да преодолее омраза? - Не.
Това може да го направи само Любовта в нас.


25 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2013, 11:09
ЕЛА

Където и да си, ще те открия!
Ти си моята бяла, нежна магия!
Където и да си, към тебе вървя,
сърцето мое на теб ще подаря!

Подари ми поне още малко живот
и ако може още една, две мечти!
Щом са от теб за мен е благослов,
нека в мен пак радост да живи!

Вън се любеха щурците охотно,
доста шумно, дори и страстно...
Искам да съм на тяхното място,
там всичко е свято и прекрасно!

Ела, да запалим в мене искрата!
Обич от все сърце ще ти подаря!
Ела...! Ти си моята мъжка мечта,
горда недостъпна моя принцеса!

26 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 01, 2013, 14:51
ТЯ Е РАЯТ

Сам съм в този свят,
жесток е той и голям.
А животът ми е черно бял,
дори и мечтите съм си продал.
Сълзите жестоко душата ми ронят,
като дъжд ромолят и за мене се молят.
Искам аз до себе си само една жена-
луда кръв, от обич за Любов родена!
На мъжкото ми царство да царува,
всяка рана и несгода да ми лекува.
С нея да съм, това си мечтая...
С нея да съм! Сигурно това е Раят...?

27 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 02, 2013, 00:19
СВЯТА РОЛЯ

Имам си аз една Любов,
измислихме я заедно с моя Бог!
На тебе дадохме трудната роля,
в нея ти си моята главна героиня!
Ще живееш както аз за теб живея!
Земята ти ще копаеш ден и нощ,
за да ми докажеш своята Любов!
Ролята ти там ще е трудна и свята,
ще ти бъда аз твоята кървава рана!
Всяка сутрин ще осъмваш разбита,
всяка нощ ще ходиш боса по жарава!
Чувствата ти в тебе ще пробуждаш,
сто пъти на ден в мен ще се влюбваш!
Между нас ще сложа дебели стени,
ти не се оповавай на своите сълзи!
Спести си и баналното ''Прости ми!''
Така ще живееш както аз със години!
Нека да те боли нека за обич да молиш!
Спри сърце! Спри! Не искай повече!
Тежко е мила сърцето да бие за двама,
да обичаш, а отсреща да няма в замяна!
Тежко е когато имаш само ти мечти,
но по-тежко е да си сам в този свят, нали?

28 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 02, 2013, 13:20
ЖИВОТЪТ Е КРАТЪК

Ела, Любов, ела…!
Дъхът и сълзите са на свършване!
Между цигарен дим и мартини,
ще ми шептиш Обичам те, любими!
Нека в нежноста ти да се погубя,
до сутринта ще те любя, любя..!
Не искай от мен да чакам пролетта!
Сега ела, че не мога без тебе, ще полудея!
Вземи ме в прегръдките си жадно,
искам да те усетя нежно и страстно!
Животът е кратък, с теб ще съм нататък!
За мен няма сън, аз те чакам все отвън!
Отлежало червено вино ще ти налея,
снагата ми за тебе ще е постеля!
Огънят в душата ми ще те стопли…
Ела, да се порадвам на присъствието ти!
Хайде, кажи ще дойдеш ли? Не мълчи!..
че от това хем боли, хем залъкът горчи!
Хубавици с лопата да ги ринеш!
Но ти, но ти в сърцето ми се криеш!
Целувах устните ти, а те като мед…
Не, не това не е някакъв си сюжет!
Допирът до тебе за мен ще е полет!
Допира на влюбена жена…аах,топлина!

28 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 02, 2013, 15:46
НАЙ-СКЪПОЦЕННА

Няма късна Любов, просто няма,
тя винаги е била и ще е млада!
Истинска е тази която не угасва,
тя е южен вятър, песен в пролетта!

Любовта е чудо сътворено от Бога
по-скъпоценна от всичи камъни!
Не я убиват ни куршуми ни гранати
и не се продава на никакви пазари!

Хубава, красива си, моят идеал,
другата ми нежната половина!
Не не съм сляп, нито съм бой ял,
магията ти в мен оживя, полудя!

Жадувате обрулената ми душа
без теб съм украсен със самота,
като отронени пера през есента,
картина пренаситена с тъга ..!!!

29 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 03, 2013, 17:47
НЕ МЕ БОЛИШ

По красива,
не съм видял,
ти си съвършена,
моят идеал!
Любовта ти,
не ме боли,
тя ме прогони,
от себе си дори!
В Бога се вричам,
ще те Обичам,
когато си най-слаба,
ще те целувам до забрава!
Ще бъда с теб, и тогава,
когато няма да съм там... !
Обичам те много........
и не се питам защо?
И без да зная защо,
ти си моето добро!
Готов съм на всичко,
искам да си честна в замяна!
И обратен път тогава,
за мен ще няма!

30 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 04, 2013, 12:48
УМОРАТА МИ БЪДИ

Потърси ме в мойте слова,
моята мъжка мечта е там сега!
Крещи в самота там моята тъга
сълзите оставят кървава следа!

Душата ми от тъга прелива,
вместо теб ме топли самотата!
Опитвам се за всичко да забравя,
сам ли съм мисля си за безкрайя!

Залей ме пак с твойте усмивки,
с допир на устните ти ме дари!
Оставяй по мене горещи следи,
умора бъди на мъжките ми дни!

2 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 04, 2013, 12:49
http://www.youtube.com/watch?v=gvNbhATvPH0
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 04, 2013, 20:30
ОБИЧАМ ТЕ

Казвам ти пак,че те Обичам,
без причина страстта ти утолявам!
И в сънищата си те сричам,
по тебе като сълзи се разливам!

Малко е да сме мъж и жена,
ще сме приятели и любовници!
Любовта ни така няма да угасва,
ще е без страх и предразсъдъци!

Ти на мене си любимият стих,
научих се с него всеки да обичам!
В него живота си преоткрих,
на обич там душата си обричам!

3 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 05, 2013, 12:05
ТАКА ЩЕ Е ДО КРАЯ

Ела Любов моя, докосни ме,
по струните ми Орфеени!
Ела Любов, ела накажи ме,
превърни ме в грехът твой!

Погледни ме поне веднъж,
с твоите очи теменужени!
Нека заромолят като дъжд,
чувствата ми по тебе влюбени!

Любов моя, ти за мен си Бога,
превърнах сърцето си в храм!
Ако имам щастие в живота,
това е когато си с мене там!

Любов, твоята болка ме убива,
но обичта ми пак ме възкресява!
Историята на любовта аз пиша,
такъв ще е моят живот до края!

4 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 06, 2013, 16:44
БЪДИ ПРИЯТЕЛ

Ела и прогони моята тишина,
не искам самота, искам топлина!
Не отлитай остани докато заспя,
нека да останеш с мен и в съня!
От нежността ти да ме заболи,
сърцето ми на болка да се насити!
Гали ме нежно без правила,
в страстта ти нека, нека да умра!
Целувай ме по очите теменужени,
жаден съм за нощи недолюбени!
Дълбоко в мене страстите запали,
черните въглени в жарава разгори!
Бъди обожател сладкодумен приятел,
и аз за тебе ще бъда любимият писател!

4 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 07, 2013, 00:42
РОЖБАТА НА ЛЮБОВТА

Не си далече, в сърцето ми си,
очите ти, късче от синьо небе!
Уби в мен скуката, тъгата дори,
превърна се в моето съкровище!

На обичта ми си нежният стих,
живея там в изгрева и залеза!
Със спомени за незабравен миг,
творим там Любовта на свобода!

Беше една сълза станаха порой.
в ушите гърми и трещи твоят зов!
Обичам те! Обичам те, мили мой,
с тебе ще изживея нашата Любов!

Не всяка жена има лоша Съдба!
Родила е, и е родена от Любовта!
Нима тя не е наша майка, сестра,
нима тя не ни е научила на Обичта!

6 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 07, 2013, 00:44
МОЯ СИ

Красива си като Мона Лиза,
нежна жена, от всеки желана!
Но за мен ти си Ангел с крила,
истинска, дива като самодива!

Потъвам винаги в твоите очи,
чувствата ти леки, нежни, голи!
Щастие от тях блика, извира,
страстта ти сърцето ми спира!

Обзети от бурната ни страст,
нашето е магия, всеотдайност!
Вместо одежди имаме надежди,
а сърцата ни живи и щастливи!

Желаеме, искаме, любиме се,
и никога не се преструваме!
В нашите сърца има урагани,
толкова мечтани и желани!!!

Ненаситен съм на страстта ти,
живея между хиляди жищници!
Желаеха ме алчно, дори хищно!
Ти си моя, другото е излишно ! ! !

6 12 2012 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 07, 2013, 12:08
" ОБИЧАМ ТЕ! "

Заваля пак в очите ми дъжд,
мисълта ми ги поражда неведнъж!
Капките изписват твоето име „Обичам те”.
Живота ми без теб се мъчи, дори горчи,
от магия по-вълшебна си в мойте очи!
Този дъжд, е за болката ти моя Любов
сърцето ми се къса и ридае, ооф, ооф ...!
Аз съм силен за двама, за милиони дори,
но отсъствието ти ме приковава с пирони!
Ела изтрии мойте сълзи, приеми мойте молби!
Нека двамата с тебе да раздаваме Рая!
Всяка нощ е вълшебство, всеки миг е чудо,
повярвай ми сърцето ми за тебе бие лудо!
Моят път, мойте мечти за теб няма да спрат!
Ела не смея, а и не искам без тебе да живея!
Клетва ми е да нося гордо името ти свято...
" ОБИЧАМ ТЕ! "

6 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 08, 2013, 20:41
ЛЪВ И ЛЪВИЦА

Не се търси, в мене си цяла,
като светулка там си изгряла,
свободно шеташ, сееш магията!
Моя си, вечно желана и обичана,
за теб съм като гнездо – за птица!
Нямам гръмки слова, роли с маски,
пиеси писани от болка, и през сълзи!
Ти за това остани, нека до мен да си,
желая те през всички божи дни и нощи!
По лицето ми, колко ли сълзи се изляха,
капят като капките, по бащина ми стряха!
Подай си ръката, приеми и ти моята ръка,
нека на живота да сме Лъвът и Лъвицата!

8 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 09, 2013, 13:30
ВЪЛШЕБСТВО ЛИ СИ .... !

Любов ти вълшебство ли си,
сърцето ми страда душата ми гори!
Защо аз за теб на всичко съм готов,
и продължавам да тичам по твоят зов!
Нещо вътре в мене вика иди иди я доведи,
склони глава на гърдите и целуни устните и,
отдай се на страстите си, изживей магията си!
Вълшебство ли е това Аллаше я ми кажи,
не се забравя, от нея се страда, боли, кърви...!
Защо заради нея все в тебе търся аз утеха,
ти на мен винаги си бил и доктор и аптека!
Не се сърдя, и на проклетата съдбата,
нейните чеда винаги са били в беда!
Недеждата ми остана мой приятел,
тя на мен никога не е била предател!
Сълзите и те горките все ми помагат,
и за утре среща пак ми обещават!

9 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 10, 2013, 16:14
ДО ЗАБРАВА

Тази вечер ще пия,
ще пия докото се напия,
ще се напия за да я забравя,
че тя смъртоносно ма е ранила!

Тази вечер ще пея,
ще пея песни само за нея,
за нея защото за друг не смея,
за да не се развали нашата магия!

Тази вечер тя е моя,
като мен в сълзи обляна,
между дим и мартини заляна,
тази вечер ще се любим до забрава!

9 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 10, 2013, 16:15
ПОКОРИЛА СВЕТА

Уморих се да изглеждам велик,
Любовта ме разкъса с нейният вик!
От безумие душата ми се разпиля,
а живота ми на парчета се пропиля!
От мъж, превърнах се в нежен роб,
кълна и се във вярност чак до гроб!
Понякога съм балада, понякога забава,
но не е ли до мене, съм дявола от Ада!
Гледам тялото й, невиждана красота,
Ангел без крила, нежно ме съблазнява!
Безумие ли е това, и до кога в него ще горя,
кой би издържал на огънят, покорил света!
Като Бог е в нощта, нежно ме вика и чака,
да вкуся забранените и плодове на Любовта!
Тишината ми говори със страстен стон,
а тя Любовта, - Ела, и бъди моят подслон!
Горя в тебе Любов горя, а и някой ден ще умра!

10 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 10, 2013, 16:19
http://www.youtube.com/watch?v=t4uOs8qhU8Y
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 11, 2013, 11:27
МЕЧТА

Протягам ръка, умолявам Аллаха,
да приеме молитвата ми крехка!
С тебе със нежност да заспиваме ,
всяка вечер в едно да се сливаме!
Ако можеха да говорят звездите,
за да ти разкажат и те за мъките!
Във всяка мисъл, надежда, мечта,
в сърцето полуда, от която кървя!
Без тебе съм безумен, полоумен,
гъста мъгла, в черен мрак изгубен!
Ако в живота имам някаква мечта,
то е да си с мен за вечни времена!
С тебе заедно да заспиваме,
в едно цяло да се сливаме!

11 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 11, 2013, 11:29
СЪВЕТИ

Това е моето момче,
до вчера го държах на ръце!
Днес е поел своята съдба,
понесал се неизвестно по света!
Синът ми неусетно, изведнъж,
порасна, стана вече мъж!
Като птичи трохи,
ще са за тебе, мойте съвети!
С товар е трудно сине,
но без него не си за никаде!
Диханието сине мило,
е на живота творението!
А живота е път неизвървян,
понякога и в сълзи е облян!
Свободата ти е в мисълта,
мисъл без окови и решетки!

11 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 11, 2013, 11:30
ТИ СИ МОЙ .....

Добре че те има сине.....
Хлябът без тебе все горчи,
а животът тежи ли тежи!
Може пък да е от мойте сълзи,
но раната ти в мене кърви ли кърви!
Ще търся вече крехката ти опора,
за да стоя и аз на крака, и за отмора!
Влизам аз тихо в милата ти душа,
за да мога да живея, за да оцелея!
Животът е битка не завършена,
дрехи за скитника, корен в земята,
перо в ръката, залък на сиромаха ,
молитва към Аллаха, към пророка свой!
Но незабравяй Сине, че ти си мой ! ! !

12 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2013, 20:53
ФИЛОСОФИЯТА ЖИВОТ

Живеех в малко планинско селце, беше едно от ония които бяха забравени и от властта и от всевишният. Тук животът си имаше своите закони, които се бяха слели, както с времето, така и с природата. Тук всичко беше от значение, дори и пътят на мравката беше част от нашият живот. Поздрава който беше задължителен, усмивката не трябваше да отсъства от лицето ни, тя беше ключът на щастието. В моето семейство, с което много се гордеех, имаше двама столетника, / бучу / дядо ми и / нена / баба ми. За мен те бяха изворът на живота ми, неможех да си го представя без тях. Те бяха почти всичко, спокойствието, търпението, те бяха бунара на живота, когато и да загребеш ще намериш нещо с което ще уталожиш жаждата на живота. Тяхното столетие беше чудо, за което говореха почти цялата околия. Изредиха се доста видни хора за да ги питат, с какво са успели да преборят смъртта.

Поради тази причина, една сутрин на нашата врата почука виден журналист от София. Нена ми както винаги шеташе из широките двори, като чу че се хлопа отвори вратата. Господина от София, поздрави учтиво, представи се, кой е и за какво е дошъл. Нена на своя страна се представи и го покани да влезе. Горкият господин не вярваше на очите си и постоянно повтаряше… как е било възможно всичко това,… столетничка да му отваря вратата. Нена ми се смееше на глас, но дали беше от задоволство или на акъла му… не можах да разбера.

– Заповядайте, влезте, дори ще ви разточа и баница! -продължаваше да се смее на глас. Господина пристъпи в двора и взе да пита за бучу.

- Къде е господин ......, стопанина, тука ли е, мъжът ти, бих искал да поговоря и с него? Нена ми пак се подсмихна, защото знаеше, че това което щеше да му каже, ще го шокира още повече.

– Не, няма го, сутринта отиде в балкана да бере дърва!- Ще се забави малко, защото не обича да бере сурови дърва! -Ще обикаля ако трябва цял ден за да намери сухо дърво, но сурово дърво той до сега в нашата къща не е докарал!

– Е това вече, за да повярвам, ще трябва да го видя със собствените си очи!

– Ще го видиш, сутринта излезе доста рано, сигурно вече е по път!- А казах път та,, и вие пристигате от дълъг път, заповядайте да си отпочинете!

След като се настани, господина взе да ни обяснява, че се е срещнал и с други столетници. Обясняваше ни на дълго и на широко с какви хора са е срещал, всеки и един от тях каква рецепта е използвал, за да си крепи живота и здравето стотици години. Според неговите дългогодишни проучвания, за дълголетието е било нужно- добра храна с различни витамини. Точно те са били тайната на дълголетието и са били двигателната сила на самият живот. Нена го слушаше внимателно и продължаваше да шета из цялата къща.

- Какво правите толкова, вие умора нямате ли? - Не е за вярване, каква енергия само имате! Нена пак леко се позасмя. - Ще пиете ли, още едно кафе, хареса ли ви ....?

В стаята която населяваше нена ми, беше пригодена и за кухня, и за всекидневна, предимно там се събирахме всички членове от семейството. Който огладнее тичаше там, а тя знаеше какво да прави, знаеше кой яде по- солено, кой обича сладко, кой обича тлъстото ....... така течеше нашият живот. В стаята имаше голям оджак /камина / от който се спускаха два синджира, които завършваха с куки, на тях се закачваха менците в които се готвеше. Но нена ми най-много обичаше да готви в калени съдове, това и беше нейната слабост, нищо по вкусно неможело да сготви бобът в гърнето, и т.н.

Гостенинът отпиваше от кафето и с голямо любопитство разглеждаше обстановката покрай него . Имаше стотици въпроси на които трябваше да му отговарям. Започнахме от училището…за да му докажа, че съм добър, трябваше да му обяснявам какво е това ренесанс, фотосинтеза и задължително таблицата с осем. Но това беше лесно, предстоеше… колко грама от това, колко грама от онова, какви подправки ползваше нена ми в гърнето за боб и т.н.

Нена ми на свой ред бързаше да направи баницата с тиква, за да има с какво да нахрани бучу ми, който скоро щеше да се прибере от балкана. Нена ми взе пирустьота , сложи върху нея тепсията с баницата, похлупи я със сача, след това посипа върху него насъбралата се жар от горящият огън на оджака. Баницата вече беше готова, това направи готвачката много щастлива, че ще има с какво да нахрани гостенинът. Бучу ми сякаш беше подушил миризмата на гощавката и пристигна точно на време. Нена ми като чу гласът на бучу ми, хукна към двора, за да му помогне да разтоварят дървата. Ние с журналиста също излезнахме на потуна, за да го посрещнем. Нена ми като го видя забрави, че имаме гостенин, сипеше въпросите един по друг. – Измори ли се? – Потен ли си? – Гладен ли си....? Бучу ми на свой ред отговаряше на всеки нейн въпрос с умерен тон, също така даваше наставления как трябва да е. – Внимавай да не се удариш! - Стой на страна! - Ти как си? - Умори ли се днес? - А ти затъжи ли се за мен .....?

Журналиста гледаше всичко това и не вярваше на очите си.

– Те… май,че много се обичат… нали? - Погледни ги само, сякаш не са се виждали с години.

- Ти не си видял нищо, наблюдавай от сега нататък какво ще правят. Аз вече не се стърпях и се провикнах ,че имаме гости и да побързат. Бучу ми като видя, че имаме гости, остави всичко на нена да довърши и дойде да се запознае с гостенина. След като се нахранихме, разпитът на журналиста започна. Бучу ми съвсем спокойно му отговаряше на всеки зададен въпрос. По едно време обстановката вече се отегчи, журналиста потърси разрешение да зададе последният си въпрос.

– След толкова години един цял век, каква ти е философията за смисълът на живота?

- Преди да ти отговоря ми позволи да ти изпеем една песен, пък тогава чуй моята философия.

Бучу ми присегна към кавала, оглеждаше го сякаш беше най- скъпото нещо което имаше в живота. Натъкми пръстите по местата им и засвири нечувана мелодия за журналиста. Нена ми беше седнала толкова близко до него сякаш искаше да му почувства пулса на сърцето, а очите и не виждаха нищо друго освен него. Пръстите леко потрепваха върху кавала, като по такъв начин позволяваха на въздухът да издава мека мелодия като кадифе. Долно, до до ре до до ре ми до,...... Нена ми подхвана да пее песента за Бяла ми Айша, гласът и се сля с кавала сякаш бяха едно цяло.

" Търси ме либе, търси ме, от село на села, па и в наще двори широки, либе да ти стана, деца да ти родя, една кошара, ... Аз съм бяла Айша с ръка не пипната, с устни не залюбена ... "

Бучу ми остави кавала, благодари на нена, пожела и да е жива и здрава и каза, че е много хубава. След всичкото това се обърна към журналиста и му каза философията си за живота.

- Изкушаваме се да мислим, че смисълът на живота е да преуспяваме в обществото, да изградим кариера, да натрупаме пари, да се състезаваме и да печелим, и да се сдобием с власт. Трябва да признаваме пред себе си, че сме доволни от живота и че винаги той е бил зависим от заобикалящите ни. Ние трябва да живеем честно и да откриваме веки ден, кои сме, за какво сме и с какво бихме били полезни на ближният. Още от малки ни учат, как трябва да живеем, как трябва се държим спрямо околните, но най-важното е постоянно да търсим смисъла на живота си. Ако някои хора ни помогнат,това значи че имаме голям късмет. Затова ние трябва да помагаме за да създаваме този късмет и на другите, който пък от тяхна страна ако са добронамерени ще правят същото, и по такъв начин кръгът се затваря и в него живее късметът. Не си мислете, че по такъв начин живеете нечий чужд живот, който е диктуван отвън, просто всеки в този кръг е щастлив. Този път е добре отъпкан път, поставя хората в позиция на щастлив човек, а когато човек е щастлив той е и способен. Тук страхът и съмненията нямат място, те разбиват обръча и внасят смут и нещастие. За да открием смисъла на живота трябва да се вслушаме във вътрешния си глас, който ни зове. Трябва да оставим живота да ни говори, а не ние да му казваме какво ще направим с него. Призванието е най важният момент. На себе си трябва да сме наясно, кой сме и на какво сме способни, и на какво трябва да се подчиняваме. Ако аз на нея не и се подчиня и тя на мен няма да ми се подчини, тогава съвместният живот се затруднява и за двамата ни, това бих ме ли го искали… Трябва да сме в мир със себе си, трябва да харесваме и тъмната си част от нас, тя защото е тъмна… трябва да я опознаем по -добре от светлата ни. Светлата я вижда всеки и ако сгрешим тогава ще ни поправят. Но черната трябва да я обичаме, защото я виждаме само ние, там сме скрили недостатъци, провали и несбъднати желания. Именно черната част на живота ни, ще ни напомня, че сме просмъртни и че не сме идеални, и именно затова трябва да уважаваме на другите грешките и недостатъците. За да откриете смисъла на живота си, ще трябва да се почувствате удобно в него и да знаете, че умът е част от него. Не е нужно да имате отговор на всички въпроси, те винаги биха изчакали удобният момент за да получат отговора си. Никога няма да намерите смисления живот само по пътя на мисълта, затова нещо ще ви са нужни чувствата и желанието за самият живот. И на последно… въпреки всичко това, ти може да си единият от тях, който ще изживеят живота си, без някога да са разбрали неговия истински смисъл.

Журналиста беше шокиран, всичко друго очакваше но не и този отговор.

– Аз не знам какво да кажа!- видя чудо невиждано до сега, море от обич, планини от уважение, философия като гранит ....

12 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2013, 21:12
http://www.youtube.com/watch?v=zyNxPICvbqc
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 15, 2013, 10:34
ДЪХЪТ МИ БЪДИ

Това да ти го казвам, е излишно,
но животът, без Любов е нищо!
"Обичам те" това мила ме уби,
душата ми покори дори погуби!

Събери мойте думи измълчани,
смъртните раздяли по всички гари!
И от душата ми кървящите рани,
живей с тях моля те поне до зори!

Когато думите ми заглъхнат,
сълзите ми от самота исъхнат!
Поезията моя замре в пущиняка,
и потъна някаде там в забрава!

Бъди ти дъхът на мойте слава,
песента на щуреца запей до забрава!
Тъжната песен пак да си попея,
нека всеки знае, че за тебе копнея!

13 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 15, 2013, 10:35
ЗНАЯ ЛЮБОВ

Зная Любов,аз зная,
че от твоят живот боли,
изпълваш сърцето ми с радост,
а после от нея той кърви,
ах тази непокорна младост,
дали поне веднъж ще и провърви!

Зная Любов, аз зная,
прегрътката твоя лекува рани,
събаряш стени, и прегради,
с болка, но хей, тъй по човешки,
прощаваш на нашите грешки,
ти за нас си като нови дрешки!

Зная Любов,аз зная,
че съм жив аз, и велик,
но този твой нежен вик,
слушам го винаги като войник,
съблазнява ме твоят неземен лик,
заради тебе станах аз алкохолик!

Зная Любов, аз зная,
сътворила си за нас Рая,
а ние питаме все за безкрая,
какво ще се получи накрая незная,
но ти Любов не си отивай, остани,
че раздялата и от смърта по боли!

12 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 15, 2013, 21:13
ОСТАНИ

Моля се на Аллах, да ми прости,
че ти Мила от него по мила си ми!
В очите ми сълзи, сърцето кърви,
но ти Мила от него по мила си ми!

Падах ставах, сълзи размазвах,
на съдбата юмруци размахвах!
Опитвах се да съм безразличен,
себе си да лъжа че не те Обичам!

По пътя устремен, яко наранен,
от зли мисли и окови освободен!
С куршуми в сърцето прободен,
не знам кога е нощ, кога е ден!

За всяка капка Любов ще се бия,
на всичко съм готов не го крия!
Любов моя не си отивай, остани,
че раздялата и от смърта по боли!

14 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 25, 2014, 18:32
БЕЗ СТОПАНИН

Старата ни къща, останала без стопанин като някой призрак, болезнено се губеше във времето. Не беше трудно на човек да разбере и почувства болката й, която разкъртваше из основи душата и пълнеше очите със сълзи.

Загасналото огнище е потънало в хладнина, а на младини от златната му жарава изкачаха златни искри като божествени светулки, които напомняха, че има живот, че има топлина, има и надежда ...... !

Ръждата и тя се беше впила като удавник по пантите на вратата, които при допира на вятъра изпищяваха като умрели, посивяли, осиротяли ..... !

Счупените дъски зееха като пропаст, а останалите прошепваха тежки уморени думи като стон:
- Защо не сте до мен, такъв ли ще е последният ми ден ..... ?

Полу-срутеният комин пъшкаше и се вайкаше за своята гордост и миналите дни, когато беше снежно- бял, като върховете на планината, а от душата му излизаше дим, като от устата на човек.

Покривът и той горкият, кърпен като стар чувал, едвам се крепеше на износените си греди. През деня молещ се на слънцето, а през нощта на луната, за да върне времето поне стотина години назад– за да се премени с нова, циганска носия, пак да почервенее, от сърце да се засмее, така, че старо и младо щастливо да заживее под него ..... !

Граченето на черната гарга, известяваше проклятието, надвиснало над бащината ми стряха– живот, облечен в пустош, в самота, в срам, .....

Питам се как е възможно това?

25 2 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 03, 2014, 23:55
Заповядайте ще ни е приятно със ВАС.

https://www.facebook.com/pages/%D0%9F%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%88%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B0/619608654759670?skip_nax_wizard=true
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 02, 2014, 11:29
,,Лукс е Любовта да оцелее,
но влюбеният, това едва ли го знае!"

И.Б
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 02, 2014, 11:46
ПРОШКА

Аллаше! Знаеш ли, Аллаше ... ?
Колко я Обичам, Аллаше ....?
Викът ми разтърсва земята!
Попитай Аллаше планината!
Попитай гората, дори и тревата,
животните, птиците ... сърната!
Те, Аллаше сълзите ми видяха!

Колко я Обичам Аллаше ...!
Ехото повтаря неуморно с мене!
Птиците ми пригласят с крилете!
На Обичта ми завидиха и кралете!
Питай Аллаше реките, върховете,
на тях показах раните, тайните!
Те, Аллаше ми чуха молитвите ...

Знаеш, Аллаше колко я Обичам!
За Любовта ми в тебе се вричам!
От Рая дори за нея се отричам!
До гроб, Аллаше по нея ще тичам!
Обичам! Обичам, ще повтарям,
докато от Обичта й ще изгарям!
От теб, Аллаше прошка ще искам,
че от теб повече я Обичам ..... !!!

30 3 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 09, 2014, 16:24
СЪРЦЕТО

Буен огън в мене гори,
изгубиха се и мойте сълзи...
Мигът, в който той пламна,
сърцето ми със писък заплака...

Преродих се аз във мечти,
душата ми пред тях коленичи,
а те падат като ярки звезди,
връхлитат като водопадни води...

Сърцето мъничко и клето,
от зло предчувствие обвзето...
Всичко е заложило на съдбата!
В плен се е предало на играта!

8 4 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 09, 2014, 16:25
ТИ .....

Ти Любов моя, виждала ли си -
някога самотата очи в очи?
Сърцето ти от болка да крещи...
Виждала ли си ти? Виждала ли си,
надеждата със затворени очи?
А огледалото нежно да ти шепти:
–Това не си ти...! Това не си ти,...!

Ти Любов моя, чакала ли си -
изгрева и залеза със сълзи?
Тя е слаба, тя е хляба, поезия, драма
Тя е всичко - друго не искам,
в сърцето нежно я притискам!
На щурчето песен в сърцето,
усмивката сутрин с кафето,...
С нея аз много си приличам,
затова мноооого я Обичам!

9 4 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 20, 2014, 21:21
ТАМ КАК ЛИ ЩЕ Е .... ?

Касабъта* Неврокоп, се беше сгушила между Родопите и Пирин планина, от едната носеше топлината а от другата славата. От едната му страна се простираше равнина опираща се чак до Драма, а от другата високи върхове опиращи се чак до Аллаха. През сърцето му минаваха бистри води, от който пиеха и стари и млади. Понякога беше кротка и тиха, понякога бурна и страшна, никой не смееше да я нагази, или пребори. Само един човек и се радваше като на пойна птичка и се опитваше да я вкара в златен кафез, за който кафез знаеха и старо и младо та дори и цялата околия. Водата ядосана се плискаше във кафеза и от гневът и излизаше бяла пяна , като на бяло агне от устата, което е било задушено или отровено от силна отрова. Но над кафеза огрее ли ясно слънце, винаги ставаше чудо, дъгата украсена в невиждана премяна като млада невяста чакаше своят избраник, да му престане, да го обладае, да го омае, ....... Тракащото колело издаваше звук като на тъпани биещи на някоя ергенска сватба, пойните птички с техните божествени гласове допълваха картината която се наричаше живот. На места тракащото колело биеше като сърцето на млад момък което продължаваше да бие до късна нощ на места до рани зори. Златният кафез беше построен на долният край на касабъта, в най ниският край на долината, там където изтичаха всички води и бяха проляти доста горчиви сълзи. Беше построен от камъни и тикли, но по него нямаше ни най-малки белези на хладнина или самота, комина му беше свидетел за това, а от прозореца му се носеше невероятна миризма, която пък доказваше че я има в него и сладостта.

Този безстрашен човек се казваше Асан ага. Появил се случайно в една бурна и тъмна нощ, говорил е че е имал нечувана мощ, с която можел да лекува най-тежки болести, че само с думи е връщал живота на умиращи, дори е знаел магия, с която би излекувал дори и змия.

В Асан ага имаше нещо, което го отличаваше от останалите хора. Като всеки воденичар, и той беше здрав и силен човек, леко закръглен, подгърбен. Беше тих, затворен в себе си човек, не говореше много, но това което казваше имаше стойност на жълто злато. Монотонният му глас и благият му поглед будеха любопитство и доверие пред всеки човек. Пред теб сякаш не стой някой прост изцапан в бяло брашно човек, а мъдрец който винаги е не доказал една истина и има да ти казва още стотици подобни на тази която в момента ти казва. Душата му твореше и вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на душата му.

Асан агата беше дошъл от Станбола, беше видял толкова колкото цяло село събрано на едно не беше видяло. Знаеше той много добре че за ловеца и за влюбеният винаги остава някоя надежда която да го крепи към живота, да му топли сърцето.
Приседнал трезицки ** на одера в лявата си ръка държеше лула с лют тютюн, а с дясната отпиваше силно турско кафе, а мисли те му една от друга по черни и тежки. От три неща не можеше да се раздери Асан ага, едната беше воденицата, втората лулата и третата това толкова сбито и силно на вкус кафе, аромата и славата му се носеше из цялата околия.
Когато го питаха как го прави, отговора му беше кратък: - С Любов.

И този ден беше необикновен както всички други, нощта и тя обещаваше че ще е много по различна от всички до сега.
Пътеката, клисурата, върховете и те се белееха, планината се готвеше за някакъв празник, къпеше се на лунната млечна светлина, бяла магия беше това. Асан ага пак се понесе в спомените си. Ето тя пак стой пред него, на гърдите и виси златна огърлица, сякаш не е кована от жълто злато а от дъбова жарава. Но и тя гаснеше пред лицето и, което беше обладано от щастие, сияеше той там, беше създал в очите и пламък, погледне ли те изгаряш, не те ли погледне умираш, .....
На Асан ага погледът му вече не беше както на младени, тогава беше вперен напред в далечината а сега трудно се отделеше от черната земя за която много често мислеше:

- Тука видяхме, тука знаем. Там как ли ще е, как ли ще е там .... ?

20 04 2014 г
Автор Ибрахим Бялев

* Град.
** Мъж седнал на земята със скръстени крака.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 29, 2014, 19:20
Ще напиша история за една жена, изоставила собствения си живот и се отдала изцяло на съдбата, наречена Любов, която я покорява с увереността, със своите бури и урагани ...
Ще се опитам да дишам с нейния дъх, да живея заедно с авантюрата на тази силна жена, самотна, но решителна, готова да промени не само нейния живот, но и този на заобикалящия я й свят. Една чудовищна любов изживяна от жена / мъжкар /, готова да заплати най- голямата цена, за да живее тя -Любовта. Желанието й да бъде обичана и желана, ще струва плът и кръв, а може би и срещата със самата смърт...
Отдалечавайки се от земното притегляне, ще се опитам да извървя нейният път, път между небесни вселени– път, без обратна посока, път отдалечаващ се от земните радости, път превъплатил се в религията, наречена Любов! Вратата на тази религия ще бъде винаги открехната за силните и смели хора, за да можем да разсъждаваме за стойноста й, ...... "
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 03, 2014, 12:08
ОБИЧАЙ МЕ, ЧЕДО!

Живеех в столицата, където се бях родил, но очите ми бяха постояно обърнати към нещо по- голямо- Европа, Америка, Англия. Там навярно беше всичко онова, от което имах нужда. Къщата ни беше на три етажа, но имахме и тавански стаи, в които се беше настанил като прелетна птичка наш квартират от провинцията. Добро и упорито момче, което искаше да покори света и особено момичетата в него. Доста често искаше от мен помощ, а за отплата обещаваше да ме закара на село за няколко дни, за да мога и аз / представете си само!/, "да видя бял свят".

– Утре сутринта тръгваме, нали? -лицето му беше събрало цялото щастие на земята и това ме караше да се ядосвам.
- Някой хора ходят в Истамбул, а ти ме караш в Ямбол, даже не е и Ямбол, а някакво си село! Ще умра от скука ти казвам, сигурно нямате още и интернет там? -видях как по лицето му вече не беше останала и капка щастие, и това ме натъжи.
– Какво пък толкова би станало за една нощ? Я иди, за да има след това с какво да го базикаш... -ми нашепваше дявола, с когото понякога доста си се обичкахме...

На следващия ден след закуска, поехме с автобуса на юго-запад. След около два часа и половина бяхме на около 2000 метра надморска височина. Вековни гори, пронизващ белите ми дробове въздух, зелени поля. Бедни, но щастливи хора- добродушни и сърдечни. За тях не беше важно с какво си облечен, а човешкият поздрава, който винаги раздаваха надлъж и на шир...

- Сърцето ми прелива от радост! Така ми се иска да викам, да чупя нещо, да се сборя с някого...!
- Толкова ли се радваш, сякаш не си идвал тук с години?- продължавах да цитирам дявола...
- Имам чувството, че този път ще ти се случи нещо хубаво и това чувство никога не ми е изневерявало приятелю...! Ще видиш, ще видиш......!
– Да не вземеш да се ожениш, че какво ще стане тогава с даскалото? Ха ха ха .... Този път щастието му продължи да тържествува!
– Защо не? По тези места момичетата ни са все още чисти- нито пушат цигари, нито знаят вкуса на алкохола...
– Ще видим, ще видим...! Стига толкова си се хвалил с тези селяни! Така ми се искаше да пътувам в самолет първа класа за Париж, а аз за село ....
– Да, аз се гордея с корена си и искам когато си тръгнеш от тук, да ми кажеш мнението си за тези непознати за теб села и земи!
– Да, да, непременно! Нима си мислиш, че ще премълча? -този път и аз се развеселих.
– Сега обаче искам да ти обясня нещо за баща ми. Той е малко особен човек, това всички го знаят. Кротко и достойно отпива от педесетте си години, набит, снажен, широкоплещест, необикновено як и силен. Славата му се е разнесла още когато е бил на двадесет. Веднъж се сборил с мечка, за да опази майка ми и по чудо е успял да я спаси. Лицето му е светло и продълговато и това винаги издава неговия помашки произход. Той е много упорит човек, тежък на приказки, но безкрайно добродушен, особено когато не е разсърден, тогава е готов да даде повече от това, което се иска от него. Но разсърди ли се... Майка ми го познава най-добре от всички по строгите веждите и по скърцането на зъбите:
– Какво пак си се навъсил като есенното време....?
-–Баща ти заскърца пак като гредите на старата ни къща...!-така тя обичаше да го кори през иронична, но топла усмивка.

Унесох се в дрямка, на клепачите ми сякаш имаше някаква тежест. Навярно от чистия въздух и моите спомени потънах в сън.
Не след дълго приятелят ми ме разтърси по рамото:
– Виждаш ли, виждаш ли ....?
– Какво по дяволите да виждам...? Какво....?
– Планината, виж я каква богиня е само!- бяхме потънали в море от зеленина.
Вълнението ми беше неописуемо. Зеленееха се поляните, зеленееха се и нивите- гъсти и къдрави, покрили напълно угарта си, коя с тютюн, коя с царевица, коя с .....
Подухваше хладничък вeтрец, но слънцето често поглеждаше иззад белите облаци и препичаше. Чучулиги пробягваха от двете страни на пътя, а безброй други се бяха издигнали нависоко и пееха тяхната си песен...
– Погледни нагоре! Виждаш ли ....?
Пред мен блесна нежното и красиво лице на жената – булка, тази, която се освобождаваше от воала си... По ориенталски маниер, воалът на планината сякаш падна и ни поздрави с нейното:– "Добре дошли"! Разбуленото лице на тази горда планина беше чисто и пъстро. Тя беше на милиони години, но по красота все още си оставаше неописуема... Картината сякаш не беше сътворена от човешка ръка. Попитах се в този момент, защо ли ние хората , умеехме и можехме само да рушим и да негодуваме...?

Влизайки в селото, приятелят ми каза че по това време няма "Джин- Джан",но това не можах да го разбера и се наложи той да ми обеснява, че по това време хората са на къра. Всички бяха излезнали на работа и портата беше заключена, но къде се намира ключът се знаеше от цялото село.

Отключихме портата и в двора ни посрещнаха всички любимци, и никой от тях не го беше забравил. Имаше доста новородени, но и те тичаха с останалите да го приветстват. Приятелят ми коленичи и започна да ги милва с любов едно по едно:
– Това е Шаро!- с него израстнах заедно, познавам го много добре... Докато не ми оближеше ръцете и бузите, докато не ме погледне дълбоко в очите, няма да ме остави на мира...
Всичко около мен беше изпълнено с десетки топли душици на ярета, агнета, кокошки .....Усещането беше неповторимо...!

–Така е на село! Този глъч винаги го чувам дори в съня си...!
Когато всичко поутихна, се чу тропот на копита и пърхот ...

– Ах, тези големи и влажни устни, за които понякога тихичко си поплаквам...! Възчерна, тънка, но добре охранена, косъмът й блестеше сякаш е от коприна...
– Баща ми я кръсти с името Назлъ и тя си го заслужава, защото е толкова горда и упорита... До сега ни е дарила с поне десетина чеда, но нито едно не приличаше на нея. Това баща ми го разтройваше много, но на нея никога и за нищо не й се скара- напротив, все я галеше нежно по шията и й шепнеше:
– Следвашият път, Назлъ...! Следвашият път...

–Изненадвам се, че и тя е тук, но повече се изненадвам на големия й корем... Сигурно си мисли, че баща ми се връща...?

Като ни видя, тя също се учуди и наостри тънките си и остри уши, а маслиновите й очи станаха още по- големи.
Приятелят ми я погали леко по челото и я попита нежно как се чувства, има ли болки, иска ли нещо да яде ..... А тя престъпваше от единия крак на другия и не толкова от товара си, а от притеснение, защото навярно чувстваше много добре какво я очаква...
В този момент, неочаквано за нас, Назлъ легна на земята и изпъна краката си. Дишането й стана доста тежко, а очите влажни. Повдигаше глава от земята, като че ли ни молеше за помощ...

– Започна се Аллаше...! Помагай, Аллаше, помагай...
Приятелят ми се молеше на неговия Бог, сякаш раждаше не кобилата, а самият той.
Най-после разбрах какво става и на лицето ми се появи невиждана до сега уплаха. Приятелят ми ме погледна, позасмя се засрамено и очите му се навлажниха. Изведнъж силата му закипя като на вулкан. Озърна се и разгледа мястото.След това с дива и необуздана решителност, каквато неочаквано го обзе, взе два снопа сено и ги разхвърли по яхъра. Не спираше да милва нежно главата на Назлъ и продължаваше да й говори с галени думи, сякаш искаше да поеме част от болките и страха й, които изпитваше в този момент кобилата.

Не след дълго главата на кончето започна да се подава. Приятелят ми съвсем леко го извлече върху сеното. Назлъ събираше всички сили и се мъчеше да види рожбата си. Тогава той пое с ръце съвсем внимателно малкото конче и го поднесе до главата й...
От очите и на двама ни вече капеха едри капки, които бяха породени от гордост, от обич, нежност и човещина .......

Привечер, когато пристигнаха селяните, къщата се развесели. Глъчката се чуваше отдалече. Толкова радост, толкова обич на едно място. Стопанинът ме прегърна по бащински и се провикна:
– Хееей! Да пийнем по глътка ракия, че поводите са многооо...!
Масата беше селска, препълнена с хляб, сирене, мед, яйца, суджук, а салатата с домати и краставици, зеле, моркови, лук .....

На тръгване си мислех, че ще ми трябва такси, когато се върна, защото тези хора ме бяха отрупали с армагани, подарени от техните чисти, селски сърца.

Видях и почувствах собствения си корен, който отдавна всички сме захвърлили на боклука. Имаше доста въпроси, които вече ме глождеха и не ми даваха мира и спокойствие...

В следващите дни бях подозрително възбуден. Никой не знаеше на какво се дължи повишеното ми настроение, след моето връщане. Аз вече нищо не виждах и от нищо не се интересувах. Бях видял и почувствал всичко, което съм търсил от години ! Вживях се с патоса си на откривател на златното кюлче, но потайно и безмълвно...

И до сега, след толкова години, храня само най-топли чувства към корена си и към неговите мили и гостоприемни земни хора- хората с ангелските сърца...!

Съжалявам само за краткия си престой там, но ако има нещо, което ще остане завинаги пред очите ми до сетния ми край, това е избледнелият образ на родителите ми, близките ми, родното ми село, сгушено в подножието на Балкана. Който образ ще ми нашепва винаги с нежност:

"Обичай ме,Чедо! Аз съм този, който ще те закриля!"

3 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 11, 2014, 10:16
СВЕЩЕНА

Свещена си Любов за мен ти,
като дреха си обвила тялото ми.
Прекрасно е с теб да се греши,
Аллах и на двамата ще ни прости.

В мислите ми се ражда пак чудо,
позлатена си ти, облечена в бяло.
Заби горкото като камбана лудо,
замоли Аллаха да го остави цяло.

Понякога и сърцето ми плаче,
рони сълзи, от проливен дъжд.
Без нея е като дъждовно облаче,
дори и да е в гърди на силен мъж.

Сърцето ми понякога и кърви,
облада го с нежност тя– Любовта.
За голотата нейна го боли, твори...
Говори за нея с мистични слова.

7 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 17, 2014, 12:48
БОЛНАТА ИСТИНА

Мъдростта е дело на мисълта, а мисълта е дело на чувствата. В живота нямаме ли чувства, не бихме имали сълзи, мечти, вопли, радости, стремежи ..... Именно тези чувства са нашето съкровище, от което черпим мъдрост, с която мъдрост се преборваме и със смъртта, а и не само с нея...

Признавам, че не обичах много комшията си. В него имаше доста странни качества- свещенни за него, но за мен те не струваха и пукнат грош.
Когато го канех на гости при мен, той винаги си мислеше, че може да влезе в къщата ми с мръсни обувки и без да го питам ми "даваше" безброй съвети, и ако недай си Аллаше видеше някоя моя грешка, то тогава земята спираше да се върти...
Жив професор, но без диплома, той мислеше, че това е негово задължение, а аз на свой ред трябваше да му вярвам и по-лошото– да съм му вечно благодарен.
В последно време, когато и да го видех, той беше все навъсен, замислен, сякаш животът му беше избягал във вълчи дол...

След като се поздравявахме с него, той моментално започваше със "Синът ми"...-една тема, безкрайно дълга, която видимо го "изяждаше" отвътре като червей. От известно време обаче този човек съхнеше бавно пред очите ми.
Най-напред му се появиха "белите влакна", след това цялата му коса побеля, а когато го поглеждах в очите- виждах как от сини, те са се превърнали в сиви. Казвах си, че може би това е цветът на изплаканите очи... Може би.....

Плодородната есен изживяваше последните си дни, под напора на силния вятър, който носеше хладнината, за да напомни на сиромаха, че пристига дългата и тежка зима. Облаците и те се бяха надвиснали сиви и тежки така, сякаш всеки момент ще се изсипят като из ведро. Губещите живот листа, като че ли при мисълта какво ги очаква, потрепваха от страх, който страх приличаше на молитва, отправена към тяхната майка...Те сякаш й шептяха и се молеха да не ги изпуска на земята, която щеше да ги погълне като собствени чеда.

Привечер вятърът започваше да царува по упостелите улици, където той си беше и царя, и неговата прислуга. Не оставяше място, което да не докосне. По най-сиромашките места той беше безжалостен и се стоварваше с всичката си сила, като помиташе заедно с него и радостите и надеждите...

В селото нито един прозорец не светеше. Кучетата не лаеха,,дори и петлите не пееха. Всичко се беше сгушило на топло и в мълчание...

Погледнах през прозореца навън, където вече се опитваше да превали първият сняг. Във въздуха виждах как лудо хвърчаха бели мухи, танцуваха на свобода, докосвани от вятъра. Когато бях дете им се радвах, сякаш виждах ангели, но сега сърцето ми се беше свило: - Как ли ще изкараме тази люта зима...? Как ....?

Присвит почти на две, с бавни крачки видях комшията да се задава от някъде и си казах:
–Като че ли има нещо...? Нещо се е случило...

Показах се на вратата и вятърът ме забрули по лицето, сякаш искаше да ме "задави" като вълк за шията. Очите ми се нъпълниха със сълзи и по цялото ми тяло избиха тръпки, като че ли ме пробождаха остри игли. Земята беше замръзнала и суха,защото жизнеността й отдавна си беше заминала.

– Здравей комшу,! Къде си бил по това време? ...Нещо май се е навъсило,а? Мирише и на сняг, сигурно ще превали ... ? Време му е вече.....

-–Здрасти комшу, при доктора бях. Нещо не съм добре ...Не ме бива вече ... В гърдите имам остри бодежи, а и въздухът не ми достига .....

Знаех, че той никога не е имал пари. Сиромах човек беше и тази сиромащия прогони децата му от бащината им стряха. На глад и на студ никой не издържа! Никой...

– Ако ти трябва нещо кажи ми! Нали за това сме комшии? Какво ти каза доктора? Не се плаши толкова, всичко ще се оправи, ще видиш и синът ти ще се завърне заедно с внуците. Имай вяра! Има още доста хляб в тебе! На пролет ще ........

Той едва ли вече ме слушаше. Извади пакет цигри и ми го подаде,за да запаля и аз, а знаеше много добре, че не пуша. Смукна от цигарата дълбоко, махна с ръка и продължи с разтреперен глас, сякаш се молеше:

- Аах комшу, дори усмивката на доктора не можа да прикрие истината, която разбра! Устните му, колкото и да говореха, че има някъде надежда, очите му ми казаха болната истина: –На този свят няма правда , а и за останалите се съмнявам ..... Моли се на Аллах! Моли се колкото можеш, дано поне от там да дойде надеждата......Аз знам, че вече съм отчупен клон... Изстивам като камък и за живота съм вече непотребен... Ще гния като мокрите листа в тази черна земя, а след това ще дойде и забравата... Ще дойде вечността...

Дните и нощите ми се сляха в житейската истина: - Искам красива жена, хубава кола, бол пара, този вкус, онзи цвят .....но сега черните ми мисли се превърнаха в тъжни молитви: – Постой още малко, живот в сърцето! Нека почака още малко небето! Все някой ден на всичко му идва края- и на болки, и на работа, и на мераци...

– Те не идват комшу, аз ще отида, нали знаеш поговорката: " Видял Мухамед, че планината не идва при него, станал и той отишъл при нея"?
– Това ще направя и аз - вземи ключа на къщата, че всичко се случва, пък и както казват хората: "Комшията е най-големият роднина" ! Нали така...?

Не знаех в този момент какво да му кажа, Не можех нито да го спра, нито да го виня, защото кой би издържл на тази самота и беднотия? Кой ......?

По навик поглеждам всеки ден към къщата на комшията. Едно време виждах глъч, радост, щастие, живот .... Сега усещам една голяма пустош, която не може да се запълни никога като преди с онова чувство, наречено Живот!


9 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 17, 2014, 12:51
ДОКАТО СЕ ПОГУБИМ

Живеех в китно селце, сгушило се в сърцето на Пирин, където под всяка стряха се пееше една и съща песен:

Имала ми майка, едно ми чедо,
заминало ми то за чужбина,
за чужбина, клета тогиня ...

Днес с голямо нетърпение чаках слънцето да се скрие зад билото, за да пусна окованите във вериги проблеми, да си ходят по живо и по здраво. А то не бързаше и лениво се клатушкаше по изоставения път, водещ в неизвестното. Този път не беше само изоставен, но беше и забравен, както от царете, така и от всички Богове.
Нашите деца и те не се мяркаха вече тук. Един по един гласовете заглъхваха, светлините угасваха, вратите се заключваха ....
Ежедневието посивя, осиротя и на много от хората им останаха само спомените, но и те бяха като забравени сенки, напомнящи за тяхното минало ...
През деня с тях беше поносимо, но през нощта опустяваха, сякаш се сливаха с тъмнината и крещяха оттам, като осъдени на смърт. Болката тогава беше непоносима. Ръчкаше човека ту в ляво, ту в дясно...къде ли не, но най- вече от тях болеше душата...

Откъм балкана се зададе сив облак, който по сивотата си личеше, че е доста гневен, като че ли беше готов да направи поразия. Бедните хорица от селото го гледаха с уплашени очи, а паметта им напомняше колко много са плакали след тази сивота, подарена от небесата ...
Едрите капки не закъсняха и както небето, така и сърцата на всички посивяха. Силните и зловещи гръмотевици се сляха с шепота на молитвите за милост и прошка ....

Селяните мокри до кости, не обръщаха голямо внимание на дъжда, а бягаха, за да успеят и си стопанисат добитъка- коне, крави, телета, които също като хората бяха изплашени до смърт от гръмотевиците.
Те тичаха като полудяли, а кокошките и пилетата, точно когато не трябваше все се тикаха под краката им. Кучетата виеха в хор, сякаш бяха във вълчи дол....

Изля се из ведро, но премина така, сякаш Аллах бе чул молитвите отправени от сърце.

Разясни се бързо и когато яркото слънце изгря,тогава всичко заблестя в празнична премяна. По баирите се стичаха порои, а в селския дол мътната и страшна река поглъщаше всичко по пътя си и го отнасяше със страшна сила сякаш в незнайното...
Децата се трупаха, за да гледат чудото придошло от балкана, отнасящо със себе си всичко на пътя, та дори и столетния мост.

Приятна нежна топлина се понесе из въздуха, а миризмата й ухаеше така,, сякаш бе подарена от Боговете.Топлата мараня се разнасяше във всички посоки,а най-много ухаеше тази на детелината.
О, велики Аллаше...! Затваряш очите си и като ангел се понасяш към небето .....

В градините вече имаше зеленина- от онази неповторимата, миришеща само на младост. Вишната и тя приличаше на булка, сякаш облякла с любов бялата си рокля... Пчелите неуморно бръмчаха и песента им се сливаше с крясъците на разтревожените врабчета, които никога не можеха да си хареса място за гнездо, страхувайки се единствено от котешките мераци.
Черните лястовици в тази неповторима картина приличаха на диригентите на оркестър. Те летяха ниско над земята, а след това политваха стремглаво нагоре. Единствен котаракът ги наблюдваше с лениво поклащане на глава , а мислите му бяха както винаги една от друга по- черни и зловещи...

Защо в този земен Рай, където чувствах, че здравето ми е като на чинар, защо пак там дълбоко в сърцето ми имаше остри бодежи, а в гърлото ми сякаш беше заседнала една буца, която не мърдаше нито нагоре нито надолу? Исках да преглътна слюнка, но тази буца.. ах тази буца – тази стара рана, пак ми напомняше за деня, когато те си тръгнаха и светът се преобърна...?

Погледът ми неспокойно се завъртя и се спря на пътя, по който се задаваше пощаджията. Когато той пристигаше, в мен винаги настъпваше голяма бъркотия, приличаща на тази, станала в нашето село преди броени часове.
Аз чувствах винаги, че този човек е като Бога за мен, защото знаех, че той носеше в чантата си бурята, която се изсипваше върху мен като порой.. а думите- като поточета, които се превръщаха в редове като реката и ме понасяха в неизвестното..., там където ми бяха сърцето, мислите, душата ....
.
Пристигнеше ли писмо за мен, аз винаги хващах пътя към балкана, защото там намирах утехата...така, както здравите корени на буковете ми я даряваха.
Единственно те помнеха колко бури са преживяли, но никога не бяха се предали... Бяха устояли ! Да, устояли .....!

Писмата у дома се трупаха едно след друго, а снимките от тях украсяваха стените, но раната в мен растеше с времето и винаги тайничко си кървеше... Жена ми гордо ги четеше дори на всички гости и комшии, а когато оставахме сами, говорехме с часове, малчахме с часове, обвинявахме се в какво ли не... Въпросите бяха безброй, но истината винаги беше само една.:

За нашата съдба, ние нищо не можехме да направим. Единствено трябваше да се примирим и да търпим, дотогава, докато се погубим...

15 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:23
ДА ГИ ЗАБОЛИ

Много бяха, около двайсетина...
Кълняха се във вярност, дори и в смърт!
Но днес ми останаха само трима!
Като ястреб, като орел, чуя ли зов -
и за тях на всичко съм готов!!!
Може би най-верните остават?
Само в скръб ръката си подават?
През пожарища да те прекарат!
Много бяха - двайсетина... Къде са?
Нищо! Нека да са живи и здрави!
Трябват ми само един, двама,
да хвърлят земята ми на смяна...
Без да им тежи и малко да ги заболи...

18 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:24
С ОБИЧ ....

Свикнах да живея,
с хора незнаещи да летят!
Свикнах да живея,
с хора нямащи сърца!
Да, Аллаше, такава е
съдбата на Любовта,
да умира, и да се ражда -
в празни сърца!
Знаех и силно вярвах,
с обич злото, че ще победя!
Всеки миг в огън горях ... !.
Сражавах се дори и с дявола!
Дошъл съм на тази земя,
едно чувство да изпитам,
за което си струва да живея!
Обичам! Обичам! Обичам!...

16 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:25
Тази сутрин все още има зведи, а луната стои и ме чака.... Дори и слънцето ярко свети в нея. Тази сутрин е свещенна! Стана чудо на чудесата... В мен умря грозотата! Цяла нощ страстно, неуморно прегръщах Любовта, а тя... А тя с ярка светлина уби в мен цялата грозота...
Ех, Любов... Ти дори и да си в съня... Правиш чудеса!

Ибрахим Балев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:26
Пиян от любов, крача смело в нощта, а сладостта от устните й... Ооф, оф ...! А допирът на ръцете й... Аах, ах ...!
Аллаше! Влюбих се в една жена- майка на красота! Сътворена е тя от страстта. Богиня твоя е тя, Аллаше! През деня тя е слънце, а през нощта е луна! Аах, Аллаше! Аз за нея ще умра! .....
Ако не я видя- сутринта не идва! Нощем не я ли целуна- сън не ме хваща...
На всички цветя е лика- прилика! Тя е ярка планинска иглика и само едно си знае...! Че много ме обича! Че мноооооооого ме обича!
С ласките й и в съня ме кара да гася пожари! Негаснещи са тези пожари, Аллаше! Тръгне ли си от мен, то тогава онемявм, оглупявм, осиротявам! То тогава тези пожари ме превръщат в пепелище....!
Видях, Аллаше светулка една, на свобода лети в лунна синева! В ръцете си пламъчета диви държи, а усмивката, очите, ръцете, косите .... са толкова красиви! Кипна ми кръвта... Да, Аллаше! Да! Това е Любовта! Жена е Тя- разнася огън и светлина по света...! На всички сърца!

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:31
СБОГОМ

Сбогом свят!
Бях аз твоят цвят!
Като хляб,
засищах твойта
скръб и глад.
Сбогом свят!
Богат бях,
на своето
раздаване -
човешкото .....
Стремглаво си отивам...
Кой знае,...?.
Миг... Час остават...?
Свещта ще угасне
все някой ден ...
Ти и да ме стъпкаш,
от мен няма да се отървеш!
Като житен клас,
ще поникна аз!
Ще поникна,
в душите на живите,
превръщайки се
в хляб за тях.
Отивам си,
оставяйки
обичта си...
За днес и завинаги!
И теб, Надеждо моя!
И теб... Обичам те!
Ти си безсмъртна нива!
В тебе всички класят!
Всички ти се молят...
Копнеят... В теб царят ....

13 05 2014 г
Автор Ибрахим Балев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:33
ЛЮБИМ

Не искам да ти бъда божество !
Те не познават болката човешка !
Сладостта да съм по устните твои !
На сърцето ти интимната топлина !
Да съм ти между вчера и утре... Сега !
Мигът в прегръдка да заключим !
Да се любим! Да се любим .... Любим !
Любовта нека така да приключим !
И нищо друго! Другото е смъртта !

12 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:33
ПАЗИ Я

Молитва в шепот редя...
Кажи, Аллаше, за мен ли е тя?
Дари я Аллаше с усмивка твоя,
от злините земни ти пази я ....!

Влюбих се, Аллаше ......!
Във вятъра на една жена!
Докосва ме със своята красота!
Понякога е нежна... От юг богиня!
Понякога от север...Разстрелва ме тя!
Погледна ли я в очите, плача и редя...
Лудост било това Аллаше... Любовта!

Обичам я, Аллаше, .....!
Като ангел ми облада душата...!
С гальовните си очи ме прелъстява!
На красотата й завижда всяка звезда!
Премина през мен като силен огън!
Остави в сърцето ми изгарящ спомен!
Обичам я, Аллаше...! Приказна е тя! Жена...
Стихия от нежност... Моята мадона е тя!
Денят и нощта е... Мечтаната ласка в съня!!

11 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:39
ЕДНО ЦЯЛО

Защо за Бога,
без теб аз не мога?
Ти си радост и печал,
за теб и в ада съм горял,
без да мисля, бих и умрял!
Коя си ти - за Бога?
В сърцето ми пося тревога,
сам ли съм – пил съм отрова!
Душата ми на всичко е готова!
Нежно и влажно ще те галя,
от теб огъня ще си запаля!
Хей тъй, изведнъж,
станах аз силен мъж!
Ти си Бог - и дявол,
ти си ми там в ляво!
С теб сме едно цяло!!!

29 04 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:40
СЪН

В лабиринта на моята душа,
притихнала е там една мечта.
Тихичко нашепва за тебе тя,
дори , че си била със крила...

Унесох се за миг в плах сън...
В сърцето ми си вътре... И вън...
За теб говори пак моята сълза,
на Бога животворната вода.

Събличаме се голи, по души,
любиме се лудо, без думи дори...
Просторът е наша страст без окови!
Любовта в нас чудо твори...! Гори!

29 04 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:41
ЛЮБОВТА!

Какво е Любовта?
Искра - жарава,
изгаря гърдите тя
на своите чеда!
Роса – по цветя!
Поток ... Река ....
Неусетно те повлича,
в незнайното тя!
Сълза – от душа,
породена от болка!
Красива е, а и не само.
Щастието й е голямо!
Топли - като жар!
Изгаря като пожар!
Див бряг – или храм,
без правила и срам!
Шепот на звезди,
пробляснали в очи!
В душата– сираче,
превърнала се в облаче!

29 4 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 18, 2014, 11:41
Разсъмна се, животът нахлу в стаята с ярката си светлина, подсещаше ни че продължава пътят си и че трябва и ние да се размърдаме, за да не станем за срам пред цяло село. Чу се глсът на бучу ми:
- Земята ражда толкоз, колкото е раждала и преди години, защо сега има гладни, голи и боси? Защо народът ти страда? Нена ми го роптна сърдито.
– С кого говориш пак, или сънуваш нещо. Хайде, хайде ставай вече че има много работа. Но бучу ми още по сърдито отсече и даде да се разбере че петелът все още пее в нашата къща.
- Аз говоря с Аллах. Настъпи тишина, всички мислиха единодушно. Като вас. Само нена след дълбока въздишка, по лицето й потекоха сълзи.
- Защо Аллаше в толкова трудно време криеш себе си от нас? Защо? Ти не си ли нашият създател и пастир?

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 19, 2014, 01:15
http://www.youtube.com/watch?v=BkQkcJBAxTk&feature=youtu.be
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 20, 2014, 12:04
ТОПЛО Е ...

Не си виновна ти,
че огънят от ада в мене гори.
Но дали някой ден и ти
ще си заминеш от мене?
Ще ме оставиш със сълзите сам
и чувствата ми несподелни, студени,
да остаряват, в самота да умират...
И ако заради това аз от този
свят си отида – погубя .....
Не се измъчвай, не се кори!
Моля те, едно запомни!
В спомените ме търси!
Там в мен огънят ти ще гори!
Не си виновна ти... Не, не си,
че огънят от ада в мен гори...
Не, не плачи... Топло е
все още моето сърце...

20 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 20, 2014, 12:05
http://www.youtube.com/watch?v=nD6ib2h90sw
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 21, 2014, 10:04
ЕДНА ЕДИНСТВЕНА

Накара ме да се влюбя,
в погледа ти синьо - зелен!
Веднъж в него се огледах
и останах завинаги поразен...!
Не, недей ме пита "Коя си ти?",
че от това и Бога ще го заболи!
Не ми предлагай от небесата Любовта,
много отдавна живее в мене Тя!
С полет на птичка дойде в мойто небе,
покори Любовта ми, с твойто сърце!
Трепетта ти в мене трепти... Боли!
Изричаш словата на мойта душа -
"Милиони небесни слънца!"
От милиони, една – единствена!
– Обичам те!!!
Изречена от влюбени сърца -
пробива моята стена!

21 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 24, 2014, 10:34
ЩЕ МОЛЯ

Днес ще моля Бога,
да си само моя
и да си щастлива!
Който те види
и да се пита:
–Коя е тази, коя е ...?
Обичам те ...!
Обичам те ...!
Обичам те ...!
Днес ще моля Бога,
Любовта ни -
огнена и дива...
Да благослови!!!
Ще ти говоря тихо ...
Без думи, с поглед само ...
Обичам те ...!
Обичам те ...!
Обичам те ...!
Днес ще моля Бога -
да докара бързо нощта...
С трепет ще те събличам...
На красотата ти ще въздишам...
Сълзи от обич ще се леят...
В мрака птички за нас ще пеят:
–Обичайте се ...! Обичайте се ...!

23 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 24, 2014, 10:35
ЗАЩОТО ТЕ ....

Защото те обичам .... !!!
Затова си толкова красива!
Ти си синьото в моето небе!
Аромата на цъфнали цветя!
Ти си свещ в нощта запалена!
Ти си уют, ласка и тишина!
Без теб не мога да продължа!
Ако си тръгнеш... Ще умра!
Защото те обичам ...... !!!
Затова си все тъй млада!
На сърцето ми всеки удар -
нашепва :– "Обичам Я!"
Усмивката, устните - божи дар!
Докосването нежно и страстта!
Очите ти и гласът ти изричат
вълшебните думи- "Обичам ТЕ!"
Как ме целуваш, галиш, имаш ...!
Ако сме в Ада - Рая дали ще разберем?
Обичам те такава, каквато си сега!
Не се променяй! Ти... Слънчева жена!

23 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 25, 2014, 22:03
ПРОСЯК

И днес ти казвам -
Че много те обичам!
Позволи ми да бъда -
част от твоята душа!
Голотата в тебе обичам,
облечена само по сълза!
Мечтая вечно да те имам!
И да живея дори в съня ти!
Колкото и да струва обичта ти;
ще плащам, ще пиша за тебе стих!
Че хората мила живеят само миг!
Знам че не е лесно да мълчиш,
на болки да търпиш, да заспиш ... !
Да преследваш мечтите си сам -
да ги гониш до лудост, до срам!
А казах ли ти колко те обичам?...
Пред портите на храма ти свят,
ще прося обичта ти вместо хляб!
Че и да не знам къде! Ще те чакам!
Обичам те! И днес и утре, и сега ...!
Хей оная, душата ти клета и сама!

35 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 28, 2014, 01:17
ДА СЕ БОРЯТ ...

Разголих си аз душата!
Само за тебе – цялата .. !.
Моля те, вземи я !
Виж какво е това- Любовта!
За усмивката – твоята,
гори тя на кладата!
Любов моя!
Милваш ме с ангелска ръка,
даряваш ме със твоите крила!
Боже, не е ли това магия... Твоята?
Изпусна ти пак една звезда,
да плени тя нашите сърца!
Постлал си ни словата си:
"Ще се запознаеш с Любовта,
когато видиш падаща звезда"...!
Боже мой! Давай й силите си,
за да се борят нашите сърца,
с тъгата, самотата, раздялата!!!

26 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 28, 2014, 01:20
САМО ТИ ...

Поискай ме – ще ти бъда сърцето!
Ще дойда с нежност, тишина и топлина !
Ще имаш две сърца в едно !
В замяна нищо не искам - щастлива да си ми стига!
Не ме моли! Поискай само...
Ръката ми протегни... Хайде лети ти... Лети !
И аз ще те обичам, ще сме рамо до рамо,
дори и Бог Любовта ни ще благослови !
Не ми се кълни, а ми се усмихни ....
Света с нея ти покори, а мене... А мене - пороби !
Аз просто само те обичам...! Само Ти, Ти, Ти ...!
От мене Ангел сътвори ... !!!

27 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 29, 2014, 23:25
Зная аз зная, какво е това Любовта!
В сърцата ни клети, тя просто свети...!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 29, 2014, 23:28
ИСКАМ

Искам твоята
нежност и страст,
твоята ласка и топлина -
да се слея с тях до несвяст!
Искам твоята
буря и твоя порой,
по мен да връхлитат,
да ме брулят без покой!
Не ме питай защо искам
и едва ли някой ще ти отговори...
Може би само влюбеният,
който от тъга сърцето го боли,
в пламъци неземни гори той... Гори!
Но ти... Не ме питай защо те искам!
Може би някой ден... Може би...
Едно малко огнено парче,
ще долети от светлото небе
и ще хареса твоето сърце!
Е, тогава... Е тогава за тебе,
животът няма да е забава...

28 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 31, 2014, 14:02
РОДИНО МОЯ

Родино моя!
Небето ти е ясно,
морето ти е синьо,
планината в зелено,
а полето покрито
с жълто злато.
Родино моя!
Ако не беше ти моят живот,
не бих узнал за светлината,
щях да търся по света свободата,
щях да съм пустиня, просекиня ...
Аллаше дай ми сили,
да изтръгна от нея всички гниди!
Да утеша в нея всички мъки!
Да направя от бедните - богати!
С гордост да я носят в сърцата,
да я пазят и завещават на децата!

31 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 01, 2014, 14:02
ЗНАМ ЛИ ...

Страдам. Мълча -
а в мен напира - Тя,
една вихрушка, вълна ... !
Пониса ме смъртоносно,
към края, към брега!
Живея с нея -
дори и в съня - а Тя,
не познава ни Бога,
ни Любовта .... !
А е взела от тях,
и топлина и сладоста,
изгаря с тях моята душа!
Да обичаш е прекрасно -
допир на устни жадуваш,
за всяка среща умираш,
да си пленик си мечтаеш!
Да си влюбен е страно,
ослепяваш, а и те боли,
живееш за нея - в мечти,
дори и те са за нея нали?
Знам ли - Какво е Тя -
стих без име, мелодия,
част от мен а може би целият,
ако убия себе си и нея ще затрия!
Кой знае – може би -
Любовта съм аз самия!

01 06 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 02, 2014, 20:45
АХ АЛЛАШЕ

В сърцето ми горят огньове ...
Да, обичаш ли от болка страдаш.
Така е било през всички векове,
на Любовта си сам се подаряваш

С милата усмивка на Афродита,
сърцето ми докрай тя разнищи,
дори и понякога да е сърдита,
даряваше ме с мечти, с искри ...

Любовта ми е бяла лястовица,
мираж, мечта, рай, моят живот...
В бяла премяна, като магьосница,
в мен разпали страст нежния стон

Животът ми в огнище се превърна,
буйна жар, страст в него кънтеше...
Лудост настъпва, когато я прегърна...
Ах, Аллаше...Тази раздяла да не беше!

02 06 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 06, 2014, 14:25
Себе си –
в тебе, съжелявах.
Сам на себе си -
Любов пожелавах.
Дори не го разбра -
че от теб си – отидах.
А си толкова добра,
сякаш имаш две сърца.
Стовари се,
по тялото ми младо,
справедлива като меч,
и сякаш нищо не е било,
веднага забрави за този сеч.
Спасявам си сърцето -
от кърваво –червения цвят.
Спасявам си душата -
от давящи словеса ....
Ще живея – през сълзи -
между съня и будността,
там кадето е само Любовта.
От мъка – ще летя,
докато остана без крила,
докато остана без душа.

И. Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 06, 2014, 15:45
Помня те Родино,
помня и твоята клисура,
мирисът ти нося в сърцето,
огненозлатистите листа,
камъните обрасли в зеленина ,
цветът ти е ту зелен ту бял,
на друго място това не съм го видял,
благотворя дните в тебе изживял

И. Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 06, 2014, 15:48
Колко обич -
може да побере -
твоето ранимо сърце ... !
сигорно му стигат дума две -
Обичам те Мила ... !
Чудо е че те има ... !
Ти си незаменима ... !
Пролет е за мен, тежката зима ... !.
Колко огън в сърцето си събрала -
та гориш в мен като ярка звезда .... !

И. Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 06, 2014, 15:50
Ще има
ли време -
за нас,
минута две,
или час,
да я довърша -
до фас,
тази голяма,
Любов наша?
В мен ти -
виждаш мечти,
колкото и да горчи,
смъртоносно да боли,
гледаш с нежност в очи,
искаш от мен надежди,
но за теб вече нямам думи,
нито ми останаха сили.
В дъха -
ми е греха,
тръгвам си сега,
потъвам в тъга,
не, не ще те забравя,
но време е за раздяла.
Сбогом, не ми се сърди,
Любов, човешка ми дари,
а сега моля те прости -
или за мен просто забрави.

И. Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 06, 2014, 16:07
Не се оплаквай -
от себе си ти!
Нали имаш урагани,
пък и мен с тях плени,
от душата ми роб направи.
А благодари -
че в живота ти -
не оставих за теб бодли,
и ти подарих крилата си,
хайде сега ти полети,
за мене една звезда целуни.

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 06, 2014, 16:41
https://www.youtube.com/watch?v=YDojlLfpnyM
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 11, 2014, 20:52
https://www.youtube.com/watch?v=2Gi70kbj4eU
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 12, 2014, 21:31
Облечи надеждата и ела
там на моста засмяна ела
В ръцете ти цветя ще положа
на душата ти Любов - та
на сърцето ти спокойствие и тишина
Ела ти ела ще ти простя а след това
ще те прегърна и със твоите крила
на високо ще полетя
Ела моля те ела
с нежност ще ти шептя
с устни огънят ще разгоря
с обич сърцето ти ще покоря
Хайде бяло облечи и ела
ти си Любовта
в тебе искам да умра
Хайде Мила ела
намери ме в покоите твой

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 13, 2014, 19:10
https://www.youtube.com/watch?v=kC0c_S19c0M&list=PLePjgWfkKcgQ5B89NI5XyiKPzlU4hGOwB&index=5
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 16, 2014, 22:03
Аллаше моля те пази я ....
Аз без нея не мога
тя е слова тя е Любовта ....
Аллаше защо и даде крила,
твоят Ангел ли е това .....
или е моята прокоба.
Аллаше тя е най-сладката във света,
аз без нея не мога, без нея ще умра;
Аллаше моля те пази я ...
Тя е с крила но не може сама.
Аллаше не мога без нея ....
Тя е Любов тя е жена
Луна в нощта през денят светлина,
тя е моята тайна моята душа.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 18, 2014, 10:45
С НЕЯ .....

Облякох си усмивка на лицето
с нея ще покоря аз света!!
Погалих си с нежност сърцето
с няколко любовни слова!!

Ако някой в този миг ме нарани
усмивката си ще му подаря!!
Дори и зад нея да има рани и сълзи
аз със нея ще го благословя!!

Този който не умее да се смее
животът му е пълен с печал!!
Едва ли той в щастие ще живее
в този свят прекрасен и бял !!

Ще тичам по мечтите си бели
ще живея без никаква вина!!
Животът е от срещи и раздели
но за мен е щастие и красота!!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 21, 2014, 18:21
ЧАКАМ

Не, аз не страдам,
нито пък съжалявам.
Видях аз твоите грехове,
ще ми стигат те за векове.
Но уви там в ляво малко ме боли....
Ще плащат пак моите очи със сълзи.
Груба грешка беше това на съдбата,
обеща ми с теб да изживея Любовта.
Като ураган бурно влезна в моят ден
преплете едно в друго чувствата в мен.
Омайна бяла роза която едва ли ще забравя
Боже, кажи ми какво със себе си да направя
ще мога ли да живея когато утихне урагана
Не ме питай дали отсъствието ти ме боли
обидите аз никога не слагам на везни,
те в мене ще останат като пресни следи,
да ми напомнят че моя си била някога ти ...
Не моля, не искам прошка от никой аз,
това беше Любов прелест, до захлас...
Повярвай ми не си виновна за нищо ти.
Моето просто беше искрени мечти.
Тръгвам си със страх тя да не ме зърне
Чакам и сърцето си да се завърне.
от Ада на съдбата наречен Любов.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 21, 2014, 20:20
НАУЧИХ СЕ

Научих се как да живея сами....!
След стъпкани радости и мечти.
сред тишина и след рухнали мечти!
Научих се да продължавам напред,
да доказвам че ме има навред....!
Научих се да прощавам на всеки,
който се опита на земята да ме повали,
да ме стъпчи, унищожи или изостави!
Научих се и да се усмихвам дори,
когато в сърцето ми силно вали!
Научи се да живея и след буря!
Как раните си в стих да забуля,
сам в себе си да се губя.....!
Докато.... сам се погубя!.

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 06, 2014, 14:24

НЕ ЗНАЯ ЗАЩО

Кълна ти се Аллаше!!!
Обичам Я до полуда, до погуба!
Обичам Я безумно много, много ...
Обичам Я! Дори не зная и защо?
С нея дори и в сънят сме в едно!
Ако Я няма, за мен живота спира!
Светлината от него завинаги си отива!
Не се влюбих в хубостта и нито в умът и!
Обичам да гледам в нейните очи!
А усмивката и ми пришива крила,
понася ме в небеса, а и не само това!
Ако не е до мен – чувствам празнота!
Заради която някога ще си сложа края!
Допирът и ме кара да се чувствам в Рая!
Обичам Я Аллаше! Не мога да и се наситя!
Защо ли? И аз не зная защо, но е така!
С нея, разбрах какво е това Любовта!!!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 06, 2014, 21:05
ДОКАТО УМРА

Наричай ме - "Обичам те".
Хайде Мила, повикай ме на име.
Накарай сърцето ми за тебе да стене.
А после каквото поискаш от мене ....
И през сълзи ме наричай - "Обичам те".
Казвай ми го нежно докато се разтопя -
по теб се разлея с Любовта ти се слея....
И аз в замяна ще те наричам - "Обичам те".
И пак и пак -  "Обичам те". Докато умра.

И. Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2014, 10:05
https://www.youtube.com/watch?v=VH0QOc404dg#t=29
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2014, 10:07
* * *
Нека ме боли.
Шепи добрина, ти ми стори.
Човек от плът и кръв си нали?
Имаш сърце, и топлина дори.
Нека ме боли. Ти за това не жали.
На мене шепи добрина ми стори.
Едната да е за Любовта. Нека тя да е жива.
До насита твоята вълна в мен да се разбива.
Без причина, просто ей така, заради пролетта,
породена от обичта на твоята прекрасна душа.
Човек си - без крила. Но имаш Ангели нали.
Вземи ме в прегръдките си - дъхът ми вземи.
От него спомен. Песен за двама ни съчини.
В танца само Аз и Ти ще затворим очи.
от нежност един към друг ще летим,ще летим ...
И когато душата от жажда за Любов се събуди.
Ти просто затвори очи и там от ляво ме потърси.
И аз ще съм там, готов да умра - ЗА ЛЮБОВТА.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2014, 10:08
Saplanmışsa aşk bıcagı kalbine
nasıl anlatırsın bunu sevdiklerine
sevgimi ihanetmi melenkoli mi
varın adını siz koyun bu aşkın

i.b.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2014, 10:09
ЩЕ УСПЕЯ ЛИ ...

Всичко в живота се измерва,
всичко се слага на кантара -
хлябът, прозата, поезията и тя!
Преди да се продадът, се оценяват.

И Любовта се измерва в рани,
по нейните не зарастващи рани -
и те се пресмятат колко са кървящи!
А забравяме че сме просто-смъртни.

"Птичка разтрепери свойте крила,
полита от слабо клонче на върба -
потрепва, мечтае си да полети и тя.
Забравя че полетът е пресъщ на - Любовта!„

Любовта в най-чистата форма е -
поезията която всичко в себе си побира,
изчерпва, изгребва изворите до дъно. Да -
всичко е просто - поезията е миг на отлитане!

Рима в мислите ми гравира – напира,
грахово зърно - мъдрост под небцето -
от бездарни стихове, напира в мен лавина -
потрепвам като дървото - ще успея ли да победя злото?

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2014, 10:09
БЕЗ ТЕБ

На колене пред тебе аз стоя ...
смъртно съм пиян от твойте ласки,
за тях съм готов с живота да платя,
това нашето е Любов без маски.

Без теб малък-жалък е моя живот,
нищо не ми остава – да найстина,
и виното горчи без твойта нежност,
ти за Любовта ми си най–достойна.

Хайде Мила нежно мирно и кротко,
топлината си по устните ми разлей,
ще се почуствам като през детство,
всичко в него е светло до безкрай.

Ела Мила нека да почуствам полуда,
нощта е безмълвна, наляна със здрач,
страшни призраци са превзели душата,
Луната сама утешава моят тъжен плач.

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2014, 10:10
НЕ, НЕ ЗНАЯ

Не, не зная как се живее,
но не зная и как се умира,
в сърцето обичта ти знаме вее,
а Любовта ти в мен цяла се побира ....

Тихо е при мен - като в храм,
ветрове вият - вълци умират,
тихо е при мен – и аз нямам срам,
телата на огньове омагьосани горят....

Това не е Любов – а копнеж,
просто доверие на душата си,
не, не е разврат – от обич бодеж,
просто се доверявам на сетивата си....

И макар че съм умен и красив,
а Луната мъдра, потайна и висока,
токчетата ти пораждат в мене срив,
страстта се съблича и в съня ми наднича....

Какво ли не се случва в Любовта,
понякога дяволи флиртуват с Ангели,
понякога желая света а умирам в самота,
горските самодиви умират като скитници....

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2014, 20:27
ТИХ - СТИХ

Понякога съм тих,
стих или роман,
заради .... да ме четеш.
Подробно. Без прекъсване.
Просто хей така.
Да ти запълня времето,
между две кофеинови -
димести глътки.
Липсата ти ми е в повече -
от необходимото,
затова плача само нощем.
Зная – че съм, съм, -
егоистично нахален съм.
Безработен самотник.
Или обратното. Все тая.
Не умея да говоря френски,
но обичам да пия отлежало уиски.
Слушам Бийтълс – и какво ли не,
мечтая си да пропуша на наргиле.
Да съм пак - разглезено дете.
През зимата да си мечтая за море,
а през лятото да съм снежно оснежен !!!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 15, 2014, 04:30
БЕЗ ОТРАЖЕНИЕ

Молиш ме и ти -
- Пиши - остави завет -
нали си поет? и то не-зает.
- Прости ми, не, немога -
няма я Луната,
роб съм на тъгата,
обвит съм от самотата ....
Без звездите -
изчерпани са темите,
а Любовта и виното -
вече ми горчат на гърлото.
Животът ми горчи,
дори повече от преди,
преди да те срещна -
беше сладолед с бадеми.
А сега, няма ли те -
съм книга без автор,
в до-животен затвор съм -
картичка без поздравления,
огледало без отражение.

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 15, 2014, 04:31
БЕЗ МЯРА

Целувала ли си вълци ...
А с Ангели любила ли са си ....
Уви - съзнанието ми кипи,
вулкана в главата ми,
отмерва нечии мисли......

Без мяра пия от твоята ласка,
на очите ти - на словата,
който са само за Любовта.
Убиваш в мен призрака,
душата ми дрипава -
караш я да празнува -
да тържествува -
пролет да ми е в плътта ....
Преди да започне нощта,
оставам гол - без душа -
така сърцето ми диша,
а и Любовта иска така ....

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 15, 2014, 04:32
КОЛКО ОСТАНАХА

Млад съм - дори красив,
а живота банален и сив ...
А колко ли клони -
за гнезда ми останаха?

Страхът обвил съзнанието ми ...
Страхът все повтаря - да забравя -
късове спомени – от бурята -
в която ти ми показа – доказа,
другата представа за света.
А колко ли клони -
за гнезда ми останаха?

Сърцето – камък,
тупти за залък,
ах колко съм малък,
жалък, жалък ....
Хищници гладни,
разкъсват същността ми.
А колко ли клони -
за гнезда ми останаха?

Каде съм аз – как ще продължа?
С вчера, с утре, или със сега?
А колко ли клони -
за гнезда ми останаха?

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 15, 2014, 04:33
ЗА ЛЮБЕНЕ

Слънцето пак умира -
във своята самота.
Не се ли роди на сутринта -
вече ще е забрава.

Котката ми се протяга -
става, сяда, изляга -
облизва се -
дали пък не е гладна -
не, не, сбогува се -
със слънчевата ласка.

Навън простора,
нахлупи тъмната си шапка,
безопасно е вече за мислене,
за скитане, за мечтаене, за чакане,
за събличане, за прегръщане,
за любене, за живеене ....

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 15, 2014, 04:35
СЛЕДА

Любовта,
която съм имал,
бе -
извън света,
извън живота.
Останала -
е в мен следа,
бе извора,
пролетта,
банално е но
и радоста.
Нагло я приютих,
в премръзналата ми душа,
дали е грях това,
не, не зная,
но тя успя
болката да ми отнася,
по планини и поля,
помогна ми с нея
да се родя,
още един път, още хиляда.
А след това
тя се превърна в моята
красива болка
докарала тишината,
обичта, Любовта.
И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 15, 2014, 15:48
http://www.youtube.com/watch?v=4FHpmn-KYec
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 16, 2014, 16:12
ТВОЯТА-МОЯТА

Аз не спя, а се моля,
за твоята - моята душа,
за тебе се моля непрестанно,
и тебе те моля отново и отново,
ела и ме прегърни за последно.

В прегръдката да изгорим,
в нежност двамата да се стопим,
нека, нека мигът с теб да сътворим,
дори и върху нас да се стоварят стихии,
поне за миг сърцата ни да са щастливи.

Знам, след това ще боли,
няма да забравя лудите ни дни,
ще те нося в себе си като молитва,
като свята, като скъпа божа реликва,
след теб в живота ми все нещо ще липсва.

Ще те откривам
в прегръдката на вятъра,
в нежната усмивка на луната,
във кървавите следи на съдбата,
във светлината озарила за нас земята.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 16, 2014, 16:13
КОГАТО ....

Ти не си истинска
ти дори не си земна ...

Ти си -
"Песен на щурец -
болка пропята,
от раздялата!".

Не, не, ти не си истинска,
ти от мен си измислена...

Ти -
само прогонваш
самотата ми -
умело се криеш
в зениците ми.

Не, не, ти ако си истинска ...

Сърцето ми няма да пее,
а орлите да си чупят своите криле.

Когато Любов в сърцето ми те няма -
ни път, ни смисъл, ни огън, ни спомен,
ни болка, ни мечти ми остават.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 16, 2014, 16:14
*****

Оттатък съм вече -
п р и я т е л ю,
във вечното ....

Премина болката,
остана само печал,
и няколко трохи носталгия ...

За жените плакали нощем подир мен ...

Блажен е този миг - п р и я т е л ю,
такива мигове трудно се повтарят,
къцаш веригите и продължаваш ...

Във вечното ....

Другото не струва -
повярвай ми, дявол да те вземе!

Забравих смехът си,
а
косите вече са бели,
очите леко ослепели,
крилатите надежди,
на майната отлетели.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 16, 2014, 16:15
СПОМЕНЪТ

Видях те -
прелест – непокътната.
Погалих те -
и вече бяхме във отвъдното.
Сграбчих те -
и вече беше моя - та – робиня.

Всичко ми позволи -
дори и леко се по-изчерви,
просълзи,

Луната и тя: кръгла и бяла -
споменът - осветява ....
Дъхът ти – острие,
ме предупреждава -
сърцето ми да внимава,
че ще следва незабрава.

Потрепваше с цялото
си тяло,
аз не свърших,
свърши ти,
след миг всичко свърши,
но останаха следи,
споменът в нас да крещи.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 17, 2014, 15:27
ЖЕНА

Името й е – жена,
всичко започва и свършва с това ....
Ако не си вкусил от сладоста –й,
няма как да узнаеш че тя е живота.

Жена,
често за да е - е убивала – дявола.
Прешивала е на всеки свойте крила,
за да възтържествува тя - Любовта.

Жена,
със ниски-високи обувки,
с захапани-изцапани устни ...
В прекрасните си очи,
като мъдри мъдреци -
крие безброй тайни и истини.

Жена,
ако някога ни навести смърта,
тя ще е до нас с отворена душа,
ще рони сълза след сълза,
ще умолява като майка Аллаха,
за да спаси душата ни от греха.

Жена,
Ангел за мен е - и ще е тя,
подарявам и цялата свобода,
да лети, да ражда, да ни радва ...

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 17, 2014, 15:28
НА ВСЕКИ ЖАДЕН

Давах, на шепи се раздавах,
на всеки за обичта ми жаден,
очистих от бодли нечии съдби,
никога не останах сам и празен.

Сега искам да съм на себе си,
с оглозаните от времето мечти,
там,там кадето сме само аз и ти,
в творбите описани за две души.

Съдбата си приемам със вина,
какво от това, важното е че творя,
стига ми че с тебе пак ще летя,
за Любовта ни ще срина света.

Ще замълча, любовта е тишина,
ще се влюбя, в теб ще се погубя,
няма ли те сърцето ми те измисля,
и до болка в себе си те претиска.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 18, 2014, 03:19
БЕЗ ТЕБ

Първата Любов - пеперудено крило,
звезден прах - посипан по моето око,
Първата Любов - светулки в мрака,
всяка нощ - клетвите между нас са ...

Калинката на дланта ти - ще ни жени,
не иска да отлети - и тя обикна обичта ти,
лунна светлина - в сърцето олеква ми,
щом до мен си ти - с Любовта си ....

От страст пламнали са - твойте гърди,
а защо ли в мен дявола – крещи ми,
но ако все пак трябва да се – раскрия,
аз без теб дори муха не мога да убия

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 18, 2014, 03:22
ЛЮБОВНО ...

Нежни думи, ми кажи
някак си елегантно -
нека да е през сълзи
може и без истини
спокойно излъжи
но моля ти се ....

Любовно ме лъжи,

а аз ще ти вярвам
душата ще крещи
защото ще я боли
но аз, аз ще ти ....
карай да върви
нека да продължи
романът ни от вини
ти давай, говори
но моля ти се ...

Любовно ме лъжи

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 18, 2014, 15:20
ТИ ПОМНИ

Ти помниш нали...
онзи дивият копнеж
по ярките звезди
направили от мене мъж ...?

Ти помниш нали ...
онези жадните надежди
плъзнали по нашите очи
и сътворили от нас мечтатели?

Ти помниш нали ...
бяхме много - много млади
трептяхме като на пчела крилата
твърдо вярвахме в доброто на сърцата?

Ти знаеш нали ...
колко обичам живота
и простора във светло-синьо
усмивката ти и на чайките крилата?

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 20, 2014, 17:13
НА ЛЮБОВ

Споменът ми - на Любов мерише ....
А думите като ураган връхлитат ....
Моята южна топлина се разлива,
по твоята северна неземна красота.
Гръмко, дори вулканично думи редя,
че без теб не мога, дори щял да умра.
Не, не ми стига, стих за теб ще пропиша,
Отпих глътка две - вино-боровинково,
подбрах за теб старателно хартия и перо.
Целувам твойте устни, а те омайниче,
поглеждам те в очите а те дълбок океян,
в слабоста ти се прекършвам пак и пак,
надничам в сърцето ти - огън ме изпепели.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 20, 2014, 17:15
АКО

Да живееш е нещо прекрасно
пък и времето ако днес е хубаво
пък и ако здравето ти е на място
а и в ръцете си има парче от хляба
а и мислите ти са чисти като снега
и не се срамуваш от собствената голота
и ако от себе си за нищо не се срамуваш
и ако имаш приятели и им се доверяваш
и ако вярваш че ще дойдат добри времена ...
Животът тогава е прекрасен -
да найстина е прекрасен ...!!!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 20, 2014, 17:18
http://www.youtube.com/watch?v=6avFSctP8dM
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 20, 2014, 22:32
МИЛА МОЯ

Мила -
когато си отида
ще те попитам
дали бях трън, или цвете – в живота твой
с какво Мила моя
те печелих в съня
и те губих в реалноста
дали успях Мила
да съм песничка на твойта уста?
Мила -
ще те попитам все още ли те боли
затова че лудувах в съня ти
и те държах будна чак до трети петли
дали те боляха затръшнатите ми врати?

Но ако ти Мила -
ме попиташ все пак
какво беше ти за мен в моят мрак
ти Мила беше птиче в моята ръка
пътека в пустиня и в не окосена трева
ти Мила за мен си сърна в летеж
камасутра за всеки мъж - за мен копнеж
дори и да си овъглена с мъка покрай зеници
тъй хубава и млада си цвят в пролетта си
все още краднеш безпощадно от съня ми?

На мен Мила -
Аллах ми е приятел,
и на всичко ми е свидетел
с език прехапан - болките му редя
без теб съм птица - без синева!
Мила -
калинка си в мойте длани
и още - светулка в ноща ми
гушкам те в в мечтите си
като дете в пазвата врабче!

Снощи Мила Аллах ми се появи
увери ме че с теб ще съм до старини
от небето късче ни подари
даде ми и още няколко щастливи дни
за да мога да умра в прегръдката ти!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 23, 2014, 05:59
ЗАПОМНИ МЕ

Този живот, моят - си отива,
като полет на падаща звезда.
Вятърът, ще ти донесе новина,
мирис на прясно изкопана земя.

Запомни ме като силен мъж,
самотен и до болка разголен.
Като плачещ под студен душ,
и възпят от великият Бетовен.

Запомни ме нежен като кадифе,
запомни как те милвах с длани.
Как за теб тупкаше моето сърце,
как душата ми с обич те храни.

Запомни ме твърд, безпардонен,
напращял от дива лъвска кръв.
Но в Любовта ти до болка удавен,
и че бях я вкусил в теб за пръв път.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 23, 2014, 18:10
НЕ МИЛ

На Любовта не станах никак мил,
дали пък Бог с мен не е съгрешил?
Дори не знам защо съм се родил,
а на рамената крила съм си прешил.

Нямаме ние защита от Любовта,
към беден и богат безразлична е тя.
Дава и отнима радостта в живота,
дали пък тя не е просто наша суета?

Да седиш и по нея да скърбиш, е срам,
знай без воля човек е жалко същество.
Налей-си напей-се дори и да си сам,
все пак за нас живота е вид тържество.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 23, 2014, 22:14
НЕ Е ДАЛЕЧЕ

В мене има погребение -
заглъхна по теб и мисълта ми.
Ангелите те взеха на рамене,
а Раят не е далече, в сърцето ми – е.
А си тъй хубава и бяла, като хляба ....
Каква ли сила може да изтърпи,
на празнотата изпълнила душата - ми,
на шумът на затварящите се врати?
След тежка мъка, мечтите са гробове,
а сърцето все пита, как тъй всичко мина?
Самоличността ми със себе си я вземи,
умирайки дано да ме надживееш и ти.
Че мойта власт е – само за да убива -
а без власт – всичко от мен си отива.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 25, 2014, 04:56
БЕСМЪРТИЕ

С нея минаваме през ада и през рая,
болката й ни кара да мислим за края.
Затова всеки сам си издига ограда,
за да може след това в нея да страда.

Живота като въздишка отминава,
живея за радостта във Любовта.
От него само това за нас остава,
останалото е просто чиста суета.

Понеже няма как да спра Смъртта,
нека да мрем двамата ръка за ръка.
В нашето безсмъртие – Любовта,
нека там да пребъдем на свобода.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 26, 2014, 03:33
ЗА ДА ТЕ ИМАМ

Слънце по мен тази нощ изгря,
летях но не беше смъртта това,
топлина по тялото ми се разля,
някакво творение на Любовта.

С нежност девойката в теб убих,
преродих те във всеодайна жена,
като две пеперуди валс играх-ме,
Аллах май пишише нашата съдба.

Любовта е нежна, яростна, крехка,
тъжна, красива, желана, истинска ...
но за да я имам ще ми трябва сърце,
за да летя по на-високо от птици-те.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 27, 2014, 01:15
ОБИЧАМ

Не те Обичам,
не, не това е от вятъра,
от твоят, оня южният -
който вътре изгаря.
Не, не те Обичам ...
това е от погледът ти,
който идва на приливи,
сразява в мен всички злини,
нежно ме милва, а след това кори,
възкресява страсти и нежности.
Не, не те Обичам ...
това е от топлината на плътта ти,
от светлината от нощните свещи,
от Луната, звездите, от душата ти,
и всичко друго загадачно и горещо,
идващо от разголеното ти нежно тяло.
Не, не те обичам ... Твърде малко е ....
Аз по теб си изгубих ума.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 28, 2014, 00:08
*****

Любовта -
в сърцето ми се роди,
като Поточе в Планина,
прясно, бистро и струйно -
зародишът на моята душа,
невинна, надеждна сълза...
А и не само това, а и не само ...

Любов - гальовно го наричат,
усмихнати майските звезди,
в студените и тъмни нощи,
вместо теб целува го Пролетта,
от извора откъснало се и тича,
с обичта си да напои то света...
А и не само това, а и не само ...

Поточе – Любов е то сега,
обичат го и стари и млади -
тревите, дървета и цветята,
в него здраво са се вкопчили -
и в животворната му вода,
украсяват снагата му като дъга...
А и не само това, а и не само ...

Поточето ми шепти:
Искам утрото да е светло,
да изгреят в мен твоите лъчи,
да ме галиш с целувки само,
и в нощта да има ясна Луна,
и поне една твоя звезда...
А и не само това, а и не само ...

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 28, 2014, 17:32
МЕЧТА

Мечтая си -
за две любящи ръце...
Мечтая за птичка -
да направи Пролетта -
в моята изтрадала душа -
като лястовица в дъжда -
на свобода за тебе да летя ...

Мечтая си
за прости неща,
в къщи да има жар,
а в Любовта ни мъничко пожар ...
Да ме посрещаш като пролетта с цвят ...
Не, не искам чудесата на целият свят -
до мен ли си, о Аллаше това за мен е Рай.

Мечтая си -
някога да ти пристана,
целият, до копнеж, до истина ...
Със страст в теб да взривя покоя,
океянът ти без компаст да прекося,
Мечтая си - да опиша Любовта ми
с малко думи … почти в мълчание,
така и ти и светулките ще сте щасливи.

Никоя и никога -
не съм Обичал така -
до задъхване, до небеса -
до безсилие, до лудост, до болка ...
Красива си, мила и нежна като утеха,
в очите има ли те, забравям че ме – има.
Като войн в битка искам за теб да умра.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 29, 2014, 23:09
ЗДРАВЕЙ

Здравей Любов! Това ти ли си?
Тъкмо си мислех, че си ме забравила.
Пред никой не съм коленичил на колене.
Преди да те видя бях цял- целеничък.
Видях аз доста неземни божества,
предлагащи прелести на душата ми.
Но аз в теб откривах болката и тъгата,
но и страстта, с която ме плени.
Здравей Любов! Ти как си?
След теб надникнах в долната земя,
понесох се и по божиите светли небеса...
Навсякъде нашепваха само твоето име,
че по женски миришеш и по женски цъфтиш...
По женски плачеш и по женски раздаваш ...
По мъжки обичаш и по мъжки страдаш,
по мъжки плачеш и по мъжки живееш ...
Здравей Любов! При теб има само ръкуване -
и никакво сбогуване и никакво сбогуване ...
Здравей Любов! Здравей ... !

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 29, 2014, 23:11
http://www.youtube.com/watch?v=viYuha8l_hg
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 30, 2014, 19:05
*****

Обичам - Я,
защо да го крия!
Името й е " ЖЕНА!"
Тя за мен е -
и разпятие и проклятие!
Тя за мен е - Любовта!
А името й е " ЖЕНА!"
С голяма надежда,
всеки за нея се оглежда,
да й дари поне една одежда,
а след това със себе си да я отвежда.
Да, да, името й е " ЖЕНА!"
Със страст и сладки устни е тя,
дори има и прекрасна душа!
С тях пали нашите сърца,
а след това политаме в небеса .... !
Не, не искам ни богатство ни злато.
Искам аз магията с името на " ЖЕНА!"

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 30, 2014, 19:06
*****

Да те желая,
да те мечтая,
е прекрасно мила ...!
Но това вече не ми стига,
искам да те имам,
за да те галя, милвам ... !
Животът като въздишка,
тихо отминава,
освен обичта ти -
нищо друго не ми остана!
Е, има едно късче на света,
където живеят лудите,
и умират пеперудите,
там съм аз - ТИ,
и Любовта НИ!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 01, 2014, 01:39
СЛЕД ТЕБ

Сърцето ми -
пламенна светулка.
Жаравата в него -
яростно пращи,
напомня ми -
че - те - има -
някъде по света.
Призраци -
вилнеят в душата ми -
късат от нея -
парче - по - парче ...
След теб живея -
в чувства незавидни ...
Безсилието ми разплаква бясове.
А самотата с глас на гарга крещи,
в покаяние от признатите грехове.
Перото ми замръзва -
в опита -
да разбере Любовта.
Перото ми замръзва -
а на думите от болката -
им омръзна ....
Бурна виелица от чувства,
до незнайност ме обърква.
А пулсиращото сърце -
ридае ...
Без думи -
тихичко -
между живота и смърта живее ...
Виелица душата ми превзема.
А смъртта безусловно -
лудее и цари -
сигурно ще е -
докато ме умори.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 01, 2014, 01:41
http://www.youtube.com/watch?v=h41joyobf3M
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 02, 2014, 04:58
ДВЕ ДУМИ

Създадох те
от думи две-
Обичам те!
Ти не си просто
богинята, която Обичам -
то е толкова малко!
Ти си героинята -
пленила моето сърце.
Ти си това,
което аз не зная.
Ти можеш ...
Да преплуваш голямата вода!
Дори и да си сама, ти си света!
Ти си моето онова,
което аз не съм.
Дори и в съня-
ти си небе,
когато аз разтварям криле!
Положих те
във стихове
във ветрове
и в моето
искренно,
тъжно,
нежно,
силно,
Сърце!
Крилата ти отнех-
във вярност се заклех!
Земята ти подарих-
небето в теб открих!
Върхове с теб покорих-
света с теб преоткрих!
Себе си на Любовта... Покорих!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 05, 2014, 02:48
ПОМАКИНЯ Е .....

Помакиня е - от нашите е!
Далече е - в сърцето ми е!
Помакиня е - огън и вопъл е!
Създадена е от южните ветрове!
Аллах я е дарил с неземна хубост!
Не, тя не понася и капка грубост!
Ангел с крила е и моята гордост!
Помакиня е - истинска Богиня!
Бяла роза от райската градина!
Най-красивата е под небето!
С топлина и обич в сърцето!
На лицето с усмивка е закичена!
Помакиня със басмяна премяна!
Тя е слънцелика, звездопадна…!
Не се прощава, не се надживява!
Огън е - своенравна и гореща,
сякаш току що е извадена -
на милата ми майка от пещта!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 05, 2014, 03:28
ПОНЯКОГА

Все по-навътре -
отдалечава се, изоставя ме,
погубва ме, понякога -
Любовта...
Първа си отиде нежността-
най-чувствителна беше тя.
Кажете ми какво е без нея -
Любовта?
Страстта и тя стана на крака:
- Не съм нищо аз без нейната
гърда ...
Кажете ми как да укротя сега
смъртта?
Нали съм роден аз от и за
Любовта?
Безсрамница е тя страстта,
като сляпа тича само по
Любовта...
Надеждата покорно,
тайничко таи се,
в дъното на ограбената ми
душа.
Молитви реди една след друга
да се върне, обратно
магията - Любовта.
А душата ми горката -
разцъфнало дърво-
очаква жуженето на своята
пчела – Любовта!
Какво ли не би дала, за да чуе
не само през пролетта
плясък на нейните крила?
А мисълта ми все по нея
тича и я врича-
в остроумна, бързорека,
своенравна,
закачлива, докачлива, с бяло
закичена,
недодялана, недопята,
недоизпита...
Готова на всичко, за да
удивлява!
Тиха и бяла в булченска
премяна!
Все по-навътре - ме погубва,
Любовта...

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 06, 2014, 00:59
ЩЕРКО

Фатмейко моме хубава,
не стой на порти широки,
че това е пътят за драма,
минават и турци и комити,
а ти дъще си млада фиданка,
не познаваш ни наши ни чужди,
нито пък поробителят Султана,
ще ти види пъстро-сините очи,
ще те закара щерко в харемите,
при чужди, при върли душмане ...
Щерко Фатмейко помети дворове,
тази вечер ще ни дойдат калесаре,
калесаре щерко от горното махале,
горди напети бекташевите синове,
хем са наши, хем са богати ПОМАЦИ.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 09, 2014, 04:12
*****

Земьо, светиньо - моя!!
Ти, на която Пролетта,
и над гробищата цъфти ...!
Ти, на която Красотата,
и в сънищата ме буди ...!
Не се срамувай ти‚
ако от мене лъв не стана.
Земьо, светиньо - моя!!
От нищо, не се боя,
от плътта ти е моето сърце,
след падане да ставам научих се ...
От всичко‚ което искам да ти кажа -
Със тебе до гроб ще продължа,
ти не си сама, ти не си сама ...
Ти си гордостта, а и не само това ...
Ти си Земя! Ти си Светиня - моя!!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 12, 2014, 05:49
ЗАЩОТО Е ВЛЮБЕНА

Жена е... Сякаш е
отгледана в стая – ярка звезда!
От живота не иска чудеса-
само въздух и малко вода
и със сърце да докосне Любовта.
Усмивката й я издаваше!
Тя обичаше–
Свободата във Любовта.
Мечтите и те нашепваха:
- Животът продължава ...
И тя изкара смачканата книга
под възглавницата.
Унесе се, както никога досега ...
А сълзите я издаваха...
Четеше за несбъднатото във Любовта...
Жена е тя! Жена!
Пазеше всички билети,
превърнали се в дълбоки тайни,
в които се таяха нежни прегръдки,
страстни докосвания, обещания...
Там, където се беше докоснала
със истина и с трепет в Любовта.
Жена е тя! Жена!
Кожата й е лъскава ...
Вятърът й вее косата ...
По-красива е просълзена ...
Дори и когато е натъжена ...
Защото тя е... Влюбена Жена!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 12, 2014, 05:50
НА РАЯ ЧУДЕСАТА

Живял ли си в празно гнездо,
обрулен, ранен, от Бога забравен?
Лягал ли си с лъжа в леглото,
в хладни обятия със смъртта смирен?
Сутринта да си със чупени крила,
а душата ти да желае небеса?
Дъждът вместо да е радостта,
на потоп да ти прилича?
Обичал ли си някога -
Жена – до припадък ?
Жена – само с поглед?
Без слова ...?
От Обичта й
да си в щур полет?
Със въздишка,
да я милваш само-
скътала се там в ляво?
Да чувстваш нейната болка!
Да тичаш от звезда на звезда -
докато намериш нейната!
Да я милваш нежно с ръка!
И Луната щом се забули-
от страстта ти да трепери?

Дъхът ти ме пронизва!
Разпалва в мене пожара!
Устните ти животворна вода!
Усмивката ти тръпнеща наслада!

Ех, Любов! Смеся ли те
с виното, надеждата и мечтата-
изживявам на Рая чудесата!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 13, 2014, 20:25
*****

Най-много
от тебе се топлих!
Толкова много, че се топях...
Дори тихо и скрито си поплаквах.
Най-много
от тебе се чупих!
Толкова много, че себе си погубвах,
дори Бога ми заради тебе разплаквах.
А когато до тебе се докосвах-
без душа, без сърце оставах!
На хиляди, на милиони парчета се разчупвах
и след тебе парче по парче се събирах,
за да има и за следващия път какво да чупя.
Ти... Ти нищо не правеше- само се усмихваше.
Понякога ме съветваше или ме докосваше...
Или... Или с погледа си целия ме поробваше.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 15, 2014, 13:40
*****

Ти си там - аз съм тук,
но не зная къде съм ...

Крещи ми Любовта -
и без крила да остана,
пак ще искам свобода!
За нея ще копнея! Живея!

Кой ще спаси -
грешните ни и грозни души?

Дойде -
нежна пеперуда от небе ...

В Любовта -
измежду жените си царица ...

А на мъжете -
красиш им мечтите ...

На мене-
за живота, за смъртта- причините.
На деня лъчите, на нощта звездите
и когато се моля на сърцето- сълзите!

Преди да те срещна -
мислех, че душата ми е празна.

Докосна ме!
Пламнаха буйни огньове!
Изпепели ме, уби ме, прероди ме!
Във съня си щастие направи ме!

Зная аз...
За всяка твоя нежна извивка...

Крещи ми Любовта:
– Аз съм вашата съдба!
Преди да настъпи смъртта-
насладете се на мойта красота!

Трудно е -
да остана след тебе цял .

Надеждата умира в мен всеки ден.
Погледът ми пак празен и уморен.
Спокойни са без тебе вълните.
Не скърцат ни леглото, ни вратите ...

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 15, 2014, 21:32
*****

Раздадох се!
Останаха само няколко оръфани мечти.
Оплетох се в илюзии и в чужди съдби ...
Вървя по пътя си, а в душата ми тръни и бодли -
за обич жадна. Ах, без нея как жестоко ме боли ...
Където и да погледна страшна бездна,
а душата ми горката без крила остана ....
А ти си във цъфтежа и леко неприлична ...
Усещам те като сладка тежест в сърцето ми,
като милост и жал – като самота на самотна жена.
Като плодородна златна есенна тишина.

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 16, 2014, 14:30
НА КОЛЕНА

В мен някак си всичко гори
и така е всяка вечер до зори.
Навярно поетите тъй горят,
за Любовта сами си говорят...

Сам съм, Любов– на колене съм!
На умиращите живот дарявам!
Пламъкът ми така и не забеляза,
че без теб животът ми залязва...

Не ми се сърди, че те Обичам!
Дори и с Бога те сравнявам!
Че те питам как си, Любов моя?
Зная! При теб все намирам покоя!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 17, 2014, 22:19
*****

И моето е човешка съдба
и радост, и тъга -
и до края май ще е все така ....

Живея и през деня
и през нощта.
Дори и на звездите говоря
за нежност и за красота
и... Че си само моя!
Като на Ромео – Жулиета.

Живея заради Любовта,
която е с нежна душа,
която ме докосва със слова!
Тя е цвете, разкрасила снега!
Тя е разлюляни златни жита!
Тя е мъдра и чиста, и бяла!
Тя е сън и реалност в мечта!
Тя е и истина, и надежда!
Тя е тази, която със себе си ме отвежда...
И усмивка, и скръб на душата!
В надежда и във светлина облечена ...

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 18, 2014, 22:24
НАЙ-КРАСИВА

Такава красота,
има само на оная земя!
Ах, Аллаше, толкова красота,
си дал в нейната изтрадала душа!
А очите й влажни - теменужени,
толкова пъстри и разтревожени!
Красива си, разрошена – ядосана,
но най-красива си, дори прекрасна,
когато само от мен си любена!
Красива си, когато лудо беснееш,
или на лудостта ми искрено се смееш!
Няма ли те затварям очи и те виждам ...
Най-красивата жена на света Обичам!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 22, 2014, 23:03
*****

Ох ... оставете ме -
смъртта да ме забули ...
От тежкото бреме да ми олекне ...
Не мога да я гледам как се влачи -
нещастна, прокудена или убита.
От нейно име, простих на всеки,
Любовта ни с куршум е пробита.
Оставете ме за миг да си поплача,
със приспивната песен на щурците.
Без вина овдовяла кънти Любовта ми,
а усмивката й тайничко пленява, подлудява.
Нека, смъртта в забрава да ме забули.
Не, не успяхме да сме мъже за нея,
често я захвърляхме сами да се оправя,
от съдбата да си проси щастие и късмет,

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 25, 2014, 00:10
*****

Аллаше!
Усмивката й плени сърцето!
Допирът й е ярък нежен плам!
Изгарянето ми е неудържимо,
дори и да съм с тебе, или сам ....

След нея Аллаше,
всички са бледи или фалшиви!
Ръцете ми с плът са препълнени,
но и сърцето и душата ми -
се чувстват студени и празни ....

Знаеш Аллаше,
че за нея в теб бих се заклел!
От живота си бих се отрекъл!
Тя е сестрата на луната,
на розата миризмата, аромата!
Тя е от твоя дъх небесен,
в живота ми е мига чудесен,
унесен, отнесен!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 25, 2014, 22:20
КАТО ВЯТЪР

Един топъл полъх ме докосна,
като вятър - детско хвърчило,
от мен и помен не остана,
сякаш никога не е и било...

Побутна ме леко към края,
на пропастта, наречена Любов,
не дочаках лична покана за Рая,
затворих очи и последвах твоя зов...

Не познавах до преди страха,
а сега с него лягам и ставам,
отседнала си ми здраво в ума,
на всеки срещнат за тебе повтарям...

Ако Любовта е разбрана от всеки,
раздялата нямаше да я има!
Ако за нея знаехме пътища къси,
тя за нас нямаше да е Любима!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 27, 2014, 22:40
АААХ АХ
   
 Ааах, в живота си Любовта видях,
 и никой не ме попита- защо горя?
 С пламъка си без време остарях,
 за теб мила, ще продължа да творя!
 
 В  градината ми те чаках да  цъфнеш
 роза спусната от небе за моето сърце!
 Всички останали цветя да се шашнат
 че си от Аллах и не си пипана с ръце!
 
 И ако мила някога не ти видя лицето,
 няма да кажа на Аллах че съм живял!
 Ако все пак не ти докосна сърцето,
 и на другият свят за теб ще копнея!
 
 Аз не те обичам, аз съм теб самата,
 знае го целият свят та и Аллах самият!
 До сутринта си поплаквам без да спра,
 моля се на Ангелите ти да ме убият!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 27, 2014, 22:42
“Хубавите неща, винаги минават през сърцето, 
 оставяйки или корени или спомени, сълзи или белези”.
 
 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 27, 2014, 22:43
*****
 
 Кажи ми, Живот мой,
 къде е твоят покой ?
 
 Душата ми,
 обладана е от Любов!
 
 Кажи ми, Живот,
 кой е моят Бог?
 Това не е ли Любовта?
 Сутрин ласките й са кадифе,
 а дъхът й аромат на кафе...
 В божествената й страст–
 потъвам като в океан ...
 
 Промъкна се!
 Завладя ме!
 Отне ме!
 Разбунтува ме!
 Опи ме!
 Съживи ме!
 
 Оф, оф, оф ...
 Прилича ми на Любов...
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 29, 2014, 22:55
ПРОЛЕТТА РАЖДА ЛЮБОВТА
 
 Нощта настъпваше бавно тихо и кротко, а сенките на върховете се запротягаха чак до полето. Лекият хладен ветрец заподканва Асан агата да си ходи, че тя работата няма своя край. Но той упорито не объщаше внимание на някакъв си ветрец, колкото и да е хладен той. Позамлъкнаха и гласовете от усоите и птичките една по една се прибраха в своите гнезда. Чуваше се само смехът на двете му дъщери, които нямаха равни на себе си по красота. Хеле тази малката, беше се метнала цялата на Асан агата, въпреки че сега вече косата му беше побеляла, брадата и тя също, та чак и веждите. Но на младини той беше известен из цялата околия със своята красота и доброта – нямаше мома, която да не го желае, освен една – дъщерята на ходжата Рахмието. Голямата му дъщеря пък приличаше цялата на нея, затова Асан агата не можеше да я сподели с никой. Колко хора дойдоха на портата му да я потърсят за снаха, но той не и не – свиваше побелелите вежди и сърдито отговаряше:
 
 –Малка е още ... Няма прекя .... или измисляше куп други причини.
 
 В последно време той забеляза в нея някаква друга красота – тя някак си сияеше, когато се усмихнеше, а на него сърцето му се свиваше:
 
 – Не, не, навярно това да е заради настъпването на Пролетта...– опитваше да се залъгва, но знаеше много добре, че не е заради Пролетта, а заради Любовта, която го беше отместила вече от нейното детско сърце...
 При тази мисъл го обхващаше силен смут, не знаеше какво да прави, с него никой нищо не споделяше, но той усещаше зад гърба си тяхното шушукане. Това го правеше все по- уязвим. Задължи ги да се обличат “прилично “ но и това не помагаше.
 Една вечер, когато се прибираше от джамията, той чу гласа на дъщеря си как се смее от все сърце. Нейният смях се сливаше със изцвилването на кон. Когато стигна до портата, конят профуча покрай него като падаща звезда:
 
 – Не, не е истина това.. . повтаряше си на глас, сякаш не искаше да забрави тази фраза, с която искаше да промени не само своя но и нейният живот.
 
 Асан агата натъпка здраво лулата с нов тютюн и потърси още едно кафе. Рахмие ханъм разбра, че иска да говори с нея и без да каже нито дума, направи от любимото му кафе, но този път сложи малко повече захар, за да е сладък разговорът.
 Асан агата отпи от кафето и нищо не каза, но се сети защо е толкова сладко – трябваше да й каже какво е това свадбарско кафе, но нищо не каза и преглътна всичко. Дъщерите му се досетиха, че трябва да ги оставят на саме и се оттеглиха в стаята си.
 
 - Рахмие, знаеш колко те обичам, а и не само тебе, а и тях. Какво съм аз без вас, какво ... ? Моля те, кажи ми какво знаеш, не мога така да живея сякаш съм чужд, сякаш ви съм душманин. Тази вечер, като си идвах от джамията чух гласа й чак от горната улица. Кажи ми Рахмие, какво става с нас .... ?
 
 – Нищо не става Асане, ти не му мисли, те нашите дъщери знаят какво да правят, пък и вече на колко години станаха?
 
 Асан агата не можа повече да я слуша, стана и излезе, за да изпуши лулата си навън между, мрака и звездите. Отиде до “набора” – така той обичаше да нарича старото си магаре, видя, че лулата не му е запалена, скръцна със зъби и се върна, за да си взема чакмака. Когато наближи видя, че вратата на дъщерите му е леко открехната и оттам долиташе глъсът на жена му Рахмие:
 
 – Докато е жив баща ти, това няма да стане! Познавам си го аз моя клетник! Ти дъще, най-добре не го питай, а избягай, няма да те даде той, няма да те даде...
 
 Асан агата целият се разтрепери и за да не падне, се подпря на стената. Тихомълком влезна във стаята си, но вече сън не го хващаше – от смут и от бяс не можеше да стои на едно място.
 Стана и отиде пак при ”набора “си. Седна до него и за първи път, откакто се помнеше не му каза нито дума. За миг се унесе в лека дрямка и му се присъни свадба,..
 
 Планината екнеше от песни... Листата и те шумяха някак си тихо и нежно... Щурците не бяха дочакали този път мрака и подсвиркваха късо – на малки паузи. Птиците и те от новината бяха като пияни – песните им някак си весели и щастливи. Слънцето и то грееше по-светло и по-засмяно отвсякога. Луната и тя – останала на това свято тържество, което празнуваше неговата голяма дъщеря...
 
 Сепна се... Стресна се, но не можеше да направи нищо. Пролетта си идваше и той усети, как тази сутрин беше по- различна от другите.
 В тази полу- прозрачна сутрин, все още липсваха слънчевите лъчи, но се чуваше нежното шушукането на безлистните дъбрави :
 
 – Днес ще се случи чудо на чудесата, днес ще се роди пролетта... Нежният допир на оголените им клони, приличаше на невиждана до сега интимност, от която щяха да се родят безбройните зелени листа, от които като девица непорочно ще се зачене пролетта!
 Тази божа вест обходи земята, чуха я и цветята и тревата, дори и тръните по полята..... Всички те бяха като Ангели небесени, носещи в утробата си зеленина, от която се раждаше пролетта.
 
 Само Асан агата не се радваше на тази радостна вест. Душата му като стар чувал беше препълнена, претъпкана, че нямаше място дори и за най-добрата вест на живота. Сърцето му и то едно време се беше преборило с дива мечка, а сега разбито, натрошено на хиляда парчета.
 
 – Да не бях чул, да не бях чул .....- повтаряше все на глас..
 . – Да бях оглушал, та да не бях чул ...- продължаваше да се вайка, като новородено агне изгубило майка си.
 
 Думите на жена му крещяха в него, за да може сърцето му все повече да кърви и да се чупи. Не дочака изгрева, взе малката брадва и потегли за мястото, което беше свещенно за него. Колкото по наближаваше бащината нива, толкова повече сърцето му ридаеше. Не можеше да не се запита човек: – Как е възможно в толкова малко сърце, толкова много мъка да се побере?
 
 Седна под крушата, засята някога от пра-пра бучу му и от очите му вече неудържими бликнаха едри капки сълзи. Пред него се разпростря Родопа планина, все още необлякла зелената си рокля. Но и така тя си беше прекрасна - като майка. В обятията си прегърнала бистрите ручейчета, а тези нежни, нежни птичи гласове, те караха да се почувстваш в Рая!
 –Пък и кой знае, може би оттук започва Рая – обичаше да се шегува Асан агата, но сега той не виждаше Рая, а си мислише само за края.
 
 - Хей, Аллаше! Кажи ми къде сгреших? Ти даваш, ти даряваш, ти прощаваш ... Кажи ми Аллаше къде сгреших, та да мога и аз да простя, та да мога и аз да живея? Обикнах я, а тя... Жена на жените – стройна, висока като тези върхове, потайна като тези долини, песнопойка като тези птици... Облече ли се в бяло – настъпва зимата, тогава жаравата, пламъкът гори, изскри, кънти .... Облече ли се в зелено , настъпва пролетта – подмладява се, ражда се в нея животът, ухае на свежест, на свобода ... Облече ли златисто- жълто – настъпва лятото ...
 
 Откъм селото по пътя се зададе стройна фигура на жена, която хем бързаше, хем се оглеждаше във всички посоки. Когато понаближи, Асан ага я позна. Това беше Рахмие ханъм – неговата Родопа Планина! Черното й фередже беше покрило неизмеримо сладостта и топлина й, а бялата й забрадка загърнала житната и златиста коса, шията и гъстата росна мъгла ....
 
 Когато го видя, тя протегна ръцете си към Аллах, затича се като луда към него и с двете си ръце започна да милва лицето му, като занарежда думи от все сърце:
 
 – Асане, Асане, Аллах да те прегърне! Кажи ми как да излекувам всичките ти рани? От тебе няма да си отида никога, няма да те питам дори дали искаш да остана, ти за мен си жива рана!
 
 Асан агата не обелваше и дума и само едрите капки по лицето му издаваха наранената му душа.
 Рахмие ханъм нямаше друго какво да прави, седна до Асан ага и се загледа в далечината, където селото се разбуждаше от тежкия си сън, а селяните отлитаха като пчели във всички посоки, за да събират зимнина за зимата. Луната вече беше избледняла до безцветно, а слънцето със своята светлина обгърна цялата планина. Ято врабчета като жива морска вълна се плискаше по небето – ту в единия, ту в другия му край, а гласовете им приличаха на детска свада.
 
 Така безмълвно стояха те, потънали във тежки размисли – кой, къде и в какво е съгрешил пред другия. Рахмие ханъм се загледа в лицето на Асана, а то беше пусто и бледо, потънало в тревога и скръб. Дали не си мислеше за смъртта? Тази мисъл като скала притискаше душата й и не й даваше покой.
 
 – Чух, всичко чух! – с големи усилия едвам, той успя да изговори тези три думи.
 
 – Какво си чул, кажи не мълчи, че от мълчание файда няма!
 
 – ” Докато е жив баща ти това няма да стане. Познавам си го аз моя клетник. Ти дъще най-добре не го питай, а избягай, няма да те даде той, няма да те даде.” Не знаех, че заради щастието на дъщеря ми ще трябва да умра. Нима съм толкова лош баща и съпруг, а аз си мислех ... мислех си, че съм друг...
 
 Душата й трепна, сякаш тя почувства болката на зееща като пропаст рана. Двете му черни огнени очи я гледаха и сипеха в душата й юлска жар, превръщайки я цялата в пожар. Тя също го погледна. Лицето му беше изваяно. А очите... Ах, тия големи и черни очи – буен огън, избухващ и угасващ, като пламъка на зимно огнище...
 
 Тя се доближи до него толкова близко, че той чувстваше топлотата на тялото й, което се впиваше в него. Горещ нежен дъх лъхаше от лицето й. А той беше като опиянен и зашеметен от огнената страст на тази нежна жена. Рахмие ханъм положи глава на широките му гърди и се разплака. Тихо и задавено му зареди:
 
 – Ти знаеш ли Асан ефенди, ти знаеш ли, че дъщеря ни се е влюбила в момък от съседното село? Знам Асан ефенди колко я обичаш и че няма да можеш да я прежалиш, но как да те питам:
 - Даваш ли си Асане хубавото чедо в чуждо село снаха да стане? Миналата вечер я чух да си говори със звездите, приличащи на божии огнени очи, които с любопитство наблюдават какво става долу на земята, - че с Пролетта се е раждала и Любовта...
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 10, 2014, 21:13
ХЛЯБ И СОЛ
 
 Ако знаеш само... Ако знаеш,
 пламъкът ти в мене как гори!
 Ти самата в него ще изгориш,
 ще се превърнеш в пепел и сълзи!
 
 С обич името ти изговарям,
 по това разбрах, че те желая.
 С копнеж лудо по теб изгарям,
 в сърцето ми люта рана ти остана.
 
 Обичам те силно, без окови!
 В теб аз на свобода летя, творя!
 И в съня те докосвам с жадни устни,
 а в словата ми живееш ти и тя – Любовта!
 
 От стомана ли е тази моя душа?
 Мисълта за теб ме наранява, пленява!
 Няма ли те – до смърт съм в тъга,
 а надеждата с усмивка ме дарява.
 
 Ако ме попиташ, какво си ти за мен –
 каквото са за човека хлябът и солта!
 За небето каквото са звездите!
 За планината водите, горите,
 на влюбените в очите – каквото са сълзите!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 11, 2014, 22:13
СВЕТЛИНА
 
 Всеки ден Аллах ми дава
 Слънцето, теб и нея – Любовта,
 за да има в живота ми радост
 и много, много светлина...
 
 А през нощта настъпва магия...
 Сърцето ми обливаш с топлина,
 ласката ти сякаш е стихия
 и забравям аз за моята самота...
 
 Все някой ден и аз ще си замина.
 Моля Аллах да е през Пролетта,
 за да има цъфнали безброй цветя,
 да почувстваш зародиша на живота,
 а не смъртта, а не смъртта! ..
 
 Моля те, ти за мен не страдай!
 Не се кори – остави огъня да гори!
 Пей, плачи, себе си раздавай!
 За мене само една, две сълзи остави!
 И моля те... С добро ме споменавай!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 15, 2014, 21:22
ЩЕ ТЕ НАРЕКА ЛЮБОВ
 
 Ще ми простиш ли някога -
 не зная,
 че откраднах искрици от -
 обичта ти,
 за да гори огънят вечно в -
 сърцето ми ?..
 От тебе научих какво е това -
 вяра и незабрава ...
 В теб вятърът е вихър, а росата -
 сълзи ...
 Всеки допир е следа, от която -
 боли ...
 Ще те нарека Любов и ще те -
 освободя ...
 Нека магията между нас да -
 живее на свобода!..
 Нека с шепи алчно да граби от
 обичта ни!..
 Дали като моята съдба Аллах дава -
 на всеки -
 или всеки върви по различни -
 пътеки?..
 
 Със сърце ще те докосна,
 и дано някога те прегърна!
 Тогава ще е празник на Любовта,
 и двамата ще сме с по две сърца.
 Ще сме толкова щастливи,
 че слънце ще грее и през нощта!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 16, 2014, 21:29
*****
 
 Не си тръгвай
 като слънцето!
 Не си отивай,
 че от това аз ще умра!
 Друга ще изгрее
 с нейната светлина,
 но дали това ще е Любовта,
 или просто живот на шега?
 Моля те, не си отивай!
 Сълзите ми не ще стигнат в очите!
 С мен заедно ще страдат и щурците,
 полята, нивите и горите...
 На болката ми не ще помогнат дори и лъжите!
 Любов моя, ти си ми тиха, потайна,
 мълчалива, жива, игрива, спонтанна...
 До мен ли си слънцето не залязва !
 Ще те помня все такава-
 Звезда в нощта изгряла!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 16, 2014, 23:08
БОЛКАТА
 
 първа част
 
 Някаква неописуема тъга притискаше сърцето ми, а силните резки болки в него се редяха една след друга и не ми даваха покой:
 – Ще трябва да е от времето, или от възрастта – си мислих, но болката се увеличаваше и не намаляваше. Докато не е станало късно ще трябва да отделя малко време и на себе си, че както е тръгнало сигурно няма да дочакам пролетта...
 
 От дълги години исках да посетя Родопа планина, за да се потопя в нейните тайнствени недра, в нейните зелени, свежи и чисти ниви, от които бликаше свеж вълшебен аромат... – мислите ми тържествуваха и в сърцето ми ликуваха ....
 
 Неусетно как, но щастливо вече крачех из нейните клисури, а те – безкраен зелен Рай. Болката в сърцето ми дори беше заглъхнала от тази неземна красота. Слънцето – голямо и ярко, беше толкова близко, че само да протегнеш ръка и би загребал със шепи от неговата топлина. Златистата яркост взе да се превръща в кърваво червена и да ми подсказва, че наближава време за лягане, а аз бях на километри разстояние от най- близкото населено място.
 
 Царуваше дълбока царствена тишина. Полето, елите, птиците – всичко беше спряло своя дъх, тъжно загледано към пламтящия запад – лумнал в божи огньове, в които слънцето умираше.
 
 Нощта неусетно беше дошла. Полето – пъстро и безкрайно, облякло своята черна премяна и на живота, и на смъртта, сякаш леко засмяно, млъкна и потъмня.
 А небето в своята звездна премяна оживя. Живи и игриви, на всеки погледнал ги, звездите протягаха ръце. Щурците и те – скрити в широката страшна бездна на нощта, започнаха тихите си любовни песни ...
 
 Тъмната нощ започна да ме плаши, сякаш смъртта от нея ме дебнеше и ми нашепваше, че я има и човек тогава, някак си се чувстваше отчужден от живота.
 
 В тази суматоха дочух стъпки на кон, които леко потропваха по земята. Това ме укоражи и развесели, но най-вече успокои. Когато наближи, дочух гласа на младо момче:
 
 – Здравейте, господине! Какво така по тези места, забравени от Аллаха? – но още преди да му отговоря, той вече се досети, че съм се загубил.
 – Хайде, ела! – тази вечер, ще си ми на гости! – каза той и доста енергично скочи от коня и ми помогна да се кача на неговото място. След половин час приятелски разговор вече бяхме стигнали до Куртовите хайте*, сгушили се между няколко големи скали, за да ги предпазват, като че ли от силните ветрове. Няколко грамадни кучета със гръмки гласове и лай се нахвърлиха върху нас. Чу се силно подсвиркване, което отекна във въздуха като изстрелян куршум. Кучетата останаха на място като поразени от небесна мълния, след което се дочу и дрезгавият и строг глас на стопанина им:
 
 – Елате по местата си! – едрите и почти диви кучета размахаха радостно опашки и се разделиха в три различни посоки. Когато наближихме хаятя, се видя и силуета на овчаря, който се поклащаше ту на ляво, ту на дясно. Походката му напомняше повече на моряк, а не на овчар.
 
 – Дойдох те, а?..
 – Нещо позакъсняхте, та затова реших аз да направя вечерята. Тази вечер ще ядем "котмач" **! – незнайно защо лицето на спътника ми грейна като нощната месечина, както той наричаше луната.
 – Ооо, много се радвам, ние ще ядем котмач, а на тебе нося "селска баница със сяра". ***
 
 По широкото бледолико лице на овчаря се появиха едри бръчи – смееше се от все сърце, а веждите, косата, мустаците и те рошави и бели – леко настръхнали – заприличал бе от човек на лъв.
 Преди да седнем да вечеряме, овчарят изсипа в три паници мляко и в тях накъса парчета хляб, след което изсвири няколко пъти и големите кучета дотърчаха и засърбаха лакомо – всяко едно от паницата си. След като се нахраниха, потънаха обратно в тъмнината сякаш не бяха идвали.
 
 Дойде време и ние да похапнем, но сега беше мой ред да се усмихна, а причината беше именно селската баница и незабравимият от мен и до сега котмач.
 Овчарят приседна по турски до пламтящия огън, който и при най-лекия допир разпръскваше искрите си – като празнична заря на всички посоки. Под звуците на чановете – леко и нежно, сякаш говореше на някое божество, той заразказва, как на времето чорбаджията на съседното село поискал от него най-хубавия овен, за да го пренесе курбан на единствената си дъщеря – висока двуетажна къща, цялата боядисана в бяло, като млада невяста – заградена от всякъде с високи каменни стени.
 
 Ратаят ме покани да вляза вътре, че чорбаджият искал да ми благодари и да ми плати три жълтици за любимия ми овен.
 Свалих калпака и с плахи стъпки пристъпих в широкия и просторен двор, потънал целият в цветя и босилек. В центъра му издигаше снага царски шадраван, а покрай него гордо пристъпваха няколко пауна.
 Чорбаджията – едър и важен човек, учил по Стамбола, в ръцете си държеше едра златно – жълта броеница. Размахваше я във всички посоки и обясняваше на дъщеря си, че искренният човек умее да скрива добрите си дела така, както крие и лошите...
 
 Овчарят спря да разказва, сякаш нещо му заседна на гърлото. Мълчахме и ние. Чуваше се само песента на щурците и звънците.
 С голямо усилие и плачевна душа той продължи:
 – Такава красота и самодива не може да има!.. Погледът й ме горя, горя, та чак ме изпепели!.. Ах, да не беше само тази немотия! Аллах да беше справедлив и щедър към всеки – светът нямаше да е Ад, а Рай!
 
 * Оборе – място на което нощуват домашни животни.
 ** Котмач – овчо мляко, което се вари продължително време на водна баня, докато се сгъсти.
 *** Селска баница със сяра – приготвя се от селски яйца и първото издоено краве мляко, непосредствено след раждане на телето.
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 17, 2014, 23:45
*** 
 Видях те сама във света!
 Обля ме като лятна топлина ...
 Казах си: - Не, не ще да е земна тя!
 Това е паднала небесна звезда...
 Бяла магия, в нощта – сънна стихия,
 на щурците любовната симфония!
 Твоята красота ми дари лудостта...
 Бушува в мен желание, страдание,
 вълнения. увлечения... Откровение!
 
 Ангел си ти! Раним и търпелив!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 18, 2014, 08:11
ПОМНЯ-ТЕ
 
 Помня -
 Те!
 И раздялата
 помня ...
 Бях се изгубил,
 или полудял ...
 Небето ридаеше ...
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 Дъжд не валеше...
 Слънце не грееше ...
 Съдбата ми изгаряше ...
 А душата ми кървеше ...
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 
 Помня -
 Те!
 Беше
 моя
 нежна теменуга!
 В ръцете си те държах
 и за милост те молех!
 За всичките злини!
 За грубите думи!
 За разрушените мечти
 и за всички от теб проляти сълзи ...
 Моля те да ми простиш!
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 
 Беше лято...
 Ти отлетя като ято...
 Остана вината
 и от тебе творбата:
 "Ако не полетиш, няма как небесата да покориш!"
 Остана и спомена,
 как се целувахме в устата ....
 Сърцето пък Бога проклинаше ...
 
 Не, не знам дали той е виновен,
 но му благодаря, че те превърна във спомен.
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 22, 2014, 00:51
ЛУДОСТТА МИ
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Душата ми - късче синьо небе!
 В него се раждат Ангелите бели,
 а птиците ми даряват по перце
 и нашепват, че с полет са живели.
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Тази магия ще я нося до смъртта!
 Звездите посипват своето сребро,
 напомнят, че съществува Любовта
 и че с нея ще преборят всяко зло.
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Името ти нека да е – Незабрава!
 Бог на Богиня с усмивка те дарява!
 Всеки на всичко да ти се удивлява,
 сякаш току - що от Рая си извадена!
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Нека, нека това да е „лудостта ми“!
 Като тихо море да погаля душата ти!
 Сутрин да миришеш на парфюма ми!
 Вечер с целувка да чупиш душата ми!
 
 Аз мога само да те - Обичам!
 
 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 22, 2014, 08:18
http://www.youtube.com/watch?v=wO8ZqvBTZ5s
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 23, 2014, 08:20
БОЛКАТА

 втора част

 – Аллаше! Толкова красота си побрал на едно място!.. Колко ли слънца има в нейната душа?..
 Едрата й и стройна фигура сякаш не беше земна, а паднала от небето. Русата коса пък – пожънати класове от полето. Къдриците прикриваха зелено-ливадните й очи – влажни, но изпълнени с топлина – погледне ли те с тях или политаш нависоко, или се спускаш в някоя дъбрава на дълбоко .... Усмивката й – Пролет, придружена с южен вятър. В нея имаше толкова радост и живот ,че можеше да разтърси изоснови уморената и болна снага на земята. На полу-забуленото й с бяла забрадка лице само Слънцето можеше да съперничи. Щастието й беше верният приятел и за миг не слизаше от лицето й – засмее ли се – изгряваше не едно, а сто .... сто слънца .... Кокиче беше тя! Щастливо кокиче в бяла забрадка ....
 Сърцето ми, опиянено от толкова ярки лъчи, замираше в мечти и човешки страсти. Като новородено птиче видяло майка си, желаех допира й, топлината й, закрилата й, Любовта й .....
 Спогледахме се мълчаливо, и в този кратък, но чист и искрен поглед, душите ни говореха за Любов, за щастие, за търпение, за обещание във вярност и уважение ...
 Засмяна, тя кротичко продума:
 – Толкова ми е леко, сякаш ще полетя ...
 Чорбаджията се сепна, погледна дъщеря си, след това в мен. Почувства огъня, който се беше разпламтял между два бора, между две ели, между две сърца – докосне ли ни, ще се извиси до небесата, ще се види и от съседните села, но от нас ще остане само спомена...
 – А, овена ли?.. Много е хубав, направо красавец. Кажи колко искаш за него?
 – Тук никой не прави пазарлък за курбан, но ние в Истамбул правиме, така е редно – след което той протегна ръката си и сграбчи моята. Притисна я със все сила, което означаваше само едно: „Стой далече от дъщеря ми, че и тебе ще пренеса в курбан, както овена ти!“. Сиромашкото ми сърце се сви на кълбо. От него вече не очаквах нищо добро, защото то не виждаше нищо наоколо ....
 – Стигат ли ти три жълтици? Стигат ли ти?.. – крещеше колкото му глас държи и размахваше моята груба овчарска ръка, а аз просто си бях преглътнал езика и не можех да обеля и дума. Душата ми вече разкъсана на парчета крещеше колкото й глас държи: “ Защо, защо?" ...
 Ратаят, за да ме спаси от този ад ме посъветва:
 – Кажи стигат, кажи стигат! ... С големи усилия изговорих: “Да“, а чорбаджията продължаваше победоностно да пита:
 – Какво да?.. Какво да? ..
 Не можах да устоя повече на тази негова власт и сила, и трябваше да се махна оттук колкото се може по - бързо, защото сълзите издаваха болката ми, която и до днес пари като въглен в сърцето ми...
 – Да, да, да! Стигат, стигат!.. но той продължаваше да ми стиска ръката и да не я пуска. Гледаше ме право в очите, а от тях сякаш излизаше пламък или светкавици:
 – Ето вземи три жълтици и ти давам още тридесет, за още десет коча! Ще ми ги докараш следващият петък преди пладне! Ще ми дойдат знатни гости от Стамбола, искам да ги нагостя с твоите кочове! – вместо отговор, се опитах да му се усмихна, но силите ми бяха някъде побягнали като овце от гладни и свирепи вълци.
 – Добре, добре! Ще ги докарам... Кочове има колкото искаш! – направих крачка назад и се запътих обратно към вратата. До мен крачеше ратаят и като домашно куче скимтеше:
 – Добър е моят чорбаджия и е доста щедър, хубав пазарлък направи, ....
 Когато вече бях на свобода, закрещях колкото имах сили, а ехото неуморно повтаряше след мене, сякаш и планината беше наранена в сърцето, или неогряна от слънцето. Когато човек е в беда, поглежда към небето. Така направих и аз, и една дълбока и тиха радост изпълни душата ми. Пред замечтаните ми очи изпъкна ярката картина на чаканите ми дни и шептях на глас:
 – Ще я видя още един път! Ще я видя още един път!..
 В петък станах рано, избрах най- хубавите десет коча и ги подкарах към съседното село. Когато наближих, дочух звук на пискливи гайди, а на мегдана кръшно хоро се виеше. – Имал съм късмет! – си помислих и с гегата подканих кочовете да побързат. В двора на чорбаджията този път имаше много хора. Всички те шетаха насам - натам, само чорбаджията седнал по турски, държеше в едната си ръка теспиха, а в другата наргилето и обясняваше на съселяните как ще протече тържеството. Ратаят като ме видя дотича и подкара кочовете към задният двор, където го чакаха касапите и готвачите.
 – Закъсня ти, закъсня! Свадбата вече започна, а гостите от Стамбола дойдоха още вчера. Не казах нищо, в мене всичко се беше разпиляло в различни посоки, а надеждата вече я нямаше... Всичко беше посивяво, оглупяло, осиротяло ....
 За да я видя затворих очи, а тя бяла, бяла сякаш от сняг е дялана, от самодива раждана ... Мислите ми я караха като топли пролетни лъчи да милва душата ми. А тя изпълнена със живот, неуморно бъбреше като пчела търсеща своята храна:
 – Толкова ми е леко, сякаш ще полетя!.. Гласът й като писък на ранена птица ме прониза точно във сърцето...
 – Ще има ли пак пролет?.. От радост кукувицата ще закука ли?.. На Балкана поляните ще позеленеят ли пак, дъбравите и те ще облекат ли своята нова премяна?.. Ще има ли пак дебели сенки, за да се пладнува? ...
 На третия ден селото заглъхна, сякаш нищо не е било. Стамболии се готвеха за дълък път, а чорбаджията до тях доволен, пре-доволен от сделката, някак си по- игриво подхвърляше златисто-жълтият си теспих и се подхилваше под мустак. Жена му ридаеше и на глас молеше Аллах да пази единственото й чедо. А тя като сърна се озърташе и нещо търсеше – може би Любовта, а може би искаше да се скрие от своята съдба... Погледът й, когато ме намери онемя, само сърцето й пропищя: – Аз там няма да мога да летя и сигурно ще умра.. Ще умра!...
 А моето просълзено мълвеше: – В Стамбола виреят ли кокичета? От земята си откъсната – в чужди ръце си дадена... Би ли могла там корен да пуснеш, цвят да разцъфнеш, семе да завържеш? ...

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 01, 2014, 21:16

ОТКРОВЕНИЕ

 Обичам те
 дори и на мене да не принадлежиш .
 Чувствата ми са дъх на планински сняг,
 дори за тях и с презрение да говориш,
 ти ще си останеш винаги моят бряг.

Ааах, Мила!
 Бялото на тебе толкова ти отива,
 умирам за да те гледам отстрани,
 сякаш си неуловима самодива...
 Недей жали ти за мойте сълзи!

 Божи дар си ти!
 Потайна, омайна, но винаги открита...
 Съдбата ми е да те гледам отстрани
 Душата ти ту светла – ту сърдита,
 сълза съм аз във твоите очи добри.

 Истината е една!
 Колкото и да ме боли, ти си на света!
 Обичам те и тоя миг ми стига само,
 за да живея аз непобедим с Любовта
 и да има светлина в сърцето ми кораво!
 
Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 04, 2014, 04:35

НИМА

 Нима ще загасне огънят –
 между нас от страст горял?..
 Нима ще пресъхне изворът–
 на Любовта, лудо от нас желан?..
 Капки роса по очите ми се стичат.
 Любовта като свои чеда ни Обича.
 Спомените ми все по тебе тичат.
 Мечтите ми все на тебе приличат.
 Цветята все със тебе се кичат.
 Боговете все, ама все теб Обичат!
 Ако нявга душата ми крила отпусне
 и бездънното небе без звезди остане...
 Или в душата ми белите цветя увяхнат
 и песените на щурците в мен заглъхнат...
 То тогава ще съм някъде там до безкрая...
 Ще те чакам, да влезнем заедно във Рая!

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 07, 2014, 21:23
 ПОМОГНИ МИ

 Моля те –
 не влизай в сърцето ми!
 Ще изгориш, казвам ти!..
 Там е страшно горещо –
 лумтят силни огньове!
 Лудеят там твоите богове ....
 Не, не влизай в сърцето ми!
 По-добре – помогни ми!
 Приеми ме във своето!
 Дай ми Обич и ето -
 ще възкръстне Любовта!
 Не, не казвай: – И какво от това ...
 Заедно ще победим болката!
 Ще си откраднем крила!
 Ще си имаме дори и небеса!
 Аз ще ти вярвам – и ти на мен
 и това ще е всеки божи ден ...
 Помогни ми на болката – проклета!
 По душата ми е разсипана жарава
 и за миг поне мира не ми дава …
 На живота – живот ми бъди!
 Разлей се по мен като нощни звезди...   

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!
 И.Б   
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 07, 2014, 21:23

ПОБЕДЕН
 Хайде съдба!
 Удари с камшика
 със събрани крила!
 Чакам те там – на ръба,
 победен – оръфан от Любовта...
 На две крачки съм от смъртта ...
 Подадох си молбата за Ада,
 със гордост ще му прекрача прага.
 Животът нека на нея да остане за награда!
 Ще занеса със мен няколко трохи спомени,
 уморените - ослепели по нея – небесните ми очи...
 Удари съдба ти с камшика и за мене не му мисли!..
 Не беше шега за мен Любовта!
 Слезнала от небеса – приши ми крила!
 Подари ми небесата и за Рая посока!
 Не знае, че аз съм произлязъл от жена
 и съм предопределен за черната земя!
 Удари камшика съдба! Нека дойде краят... Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 09, 2014, 08:04

АКО ТЕ СЪДЯ ПРОСТИ

 Яраби...!
 Има те в мойте гърди...!

 А сърцето ми,
 от самота кърви ...

 Защо на младини
 от мен я отне ти?...

 Наказа ме -да бъда слепец в твоите покои ...

 Размахвайки крила в простори,
 като полет на птица се изгуби,
 понасяйки със себе си моите мечти.

 Ако те съдя - ти прости ми!

 Но кажи ми, Яраби -
 защо я изстуди ти -
 със смъртта -
 Любовта ми?...

 Ааах, без нея как
 боли – и ще боли!...

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 21, 2014, 23:55

*****
 Сънувах те
 и тази нощ Мила ...
 На гърдите
 снагата прислонила ...
 Звездите пък от Бога озарени ...
 А очите ти -
 в мене устремени...
 Лежахме така -
 в Рая голи по душа ...
 Не, не е това шега,
 а моята мечта ...
 На раздяла -
 разплаках се на -
 нашата съдба.
 Роних аз сълзи -
 чак до следващи зори ...   Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!
 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 22, 2014, 02:36

ЗА ТЕБ

Не - думите ми не са за теб,
те отшумяват като изсвирен акорд!
Душата ми е за теб-бъди и ти Бог!
За да си ти, ще забравя, че съм горд!

Ще обезсмъртим с теб Любовта!
Ще ти даря огън, а ти на мен топлина!
Ще разголим звездите в тишината,
да озаряват до лудост в нас страстта!
 
Всемира от теб мила произлиза,
сякаш си море или на ангел сърце!
Сълзата-водата-гласовете в гората,
на слънцето топлината и тя от теб излиза!

Авторска творба!
Не копирай без името на автора!

 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 22, 2014, 02:38
http://www.youtube.com/watch?v=h41joyobf3M
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 26, 2014, 20:29

ЗА МОЯТА ЛЮБИМА

 Знам, че ти си Любовта…
 Нека пред теб да коленича и да помълча!
 Нека в твоята нежност се потопя,
 дори и от това да умра!

Нека да почувствам твоята душа!
 Да прошепна нежно на нощта -,
 в живота тя е моята звезда
 и за нея бих покорил света!

 Искам в нея да се потопя,
 до насита в Любовта и да горя!
 За нея да живея дори да умра,
 тя е моята истина и дува!

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 20, 2014, 22:33
***
 Миг
 наситен -
 с Любов.

В тишината.

 Обичам те ....

 Проплаква
 страст на -
 мъжки глас ...

 Сърце в сърце
 сливат се душите в една ...

 Ражда се -
 Тя Любовта ....

 Нежни чувства
 и топли сълзи
 рисуват
 живота...

 Горещи -
 треперещи
 устни
 засищат
 глада
 на сетивата
 породени
 от Аллаха ...

 Душата ми -
 отворена врата
 за нея Любовта.

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 23, 2014, 22:00

 ЛЮБОВЕН СТИХ

 Аз нямам име!
 Просто … Любов!
 Със засмяно лице
 за теб да умра съм готов!

 Аз не мога да летя,
 но в мене живее чудо!
 Ще ти подаря чифт крила,
 за да ме обичаш до болка!.. Лудо!

 Аз просто съм песен –
 пята за зима – през лято!
 Ухаещи цветя на златна есен,
 за вярност – подарено старо злато!

 А ти си любовен стих -
 страст ухаеща на люляци!
 На живота ми нежният щрих,
 обичта ми целувана по нощни улици!

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2014, 18:59

 ПУЛСЪТ

 Душата ми – пленена,
 от две чаровни – влажни очи,
 прекланя се пред тях смирена,
 готова дори и истина да премълчи...

 Душата ти в душата ми – царува,
 като пчела по цвят тържествува,
 и от това хич, ама хич не се срамува...
 Не дай си Боже – някога с мен да се сбогува!

 В магията наречена – Живот,
 някой ме нарича обич, друг мечта.
 Но за мен той е труд, Любов и суров,
 радост и мъка, а понякога е като паднала звезда.

 Но ти за мен си пеперуда върху цвете,
 или литнала в простора с райски крила,
 пулсът на мойто влюбено в теб сърце...
 Ще останеш да туптиш в мен и след смъртта!

 Авторска творба!
 Не копирай без името на автора!

 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2014, 19:01
 Ben seni cok sevdim -
 yıldızlar karanlığa gibi …
 Sanki gökten kar yağıyor -
 yüreğimi kraliçe yaşıyor …
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2014, 19:03
 ***

 Пазя я аз Любовта си,
 надълбоко в мисълта си.
 Сърцето рана до рана остана,
 но тя си остана мойта незабрава.
 Летен полъх е тя през пролетта,
 за него си заслужава да живея!
 Да имах хиляди сърца
 и безкрайна Любов - за нея!
 И... И неземна свръх божа сила,
 за да мога като слънце да я огрея...
 Като лунна светлина по нея да се разлея...
 Или... Или само за нея до края да живея!
 Като свещ гори тя в мене и аз във нея,
 ще светим  един за друг за да живее тя -
 ЛЮБОВТА.

 И Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2014, 19:05

*****
 Обичам те!
 Чуваш ли?
 Дори и в теб да е
 настъпила люта зима...
 Ако искаш сърцето ми счупи,
 или в ада ме прати ...
 Обичам те!
 Тишина... Само аз и ти
 и нежен шум на вълни...
 Нощта обляна в сребърни воали,
 аз и ти, и дъжд от падащи звезди!
 Затварям очи и те усещам!
 Издигам те във висините!
 Полагам те до звездите!..
 Страст, усет за ненасищане!
 До болка вплетени нашите ръце!
 Пленено е пак от теб моето сърце!
 Обичам те!
 Тъй близо до мене си ти!
 Усещаш ли топлината ми
 с дъх на цъфнали цветя?
 Искам Мила в теб – аз да умра!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2014, 19:06

*****
 В тази
 чудна
 бяла
 омайна,
 осеяна
 със звезди
 нощ,
 къде си?
 Остани и
 тази нощ!...
 Остани!...
 Остани!...
 Над нас
 Луната ще свети,
 а във сърцата ни
 огън ще гори!
 На света влюбени
 само Аз и Ти!
 Забрави за скръбта -
 покажи на света,
 че и от радост се ражда сълза,
 че в дъното на нашите сърца
 живее тя! Любовта!
 В тази свята бяла
 наша нощ, къде си?
 Къде си моя обич?
 – Ела ! Ела !! Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 30, 2014, 19:07

ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА


 Мракът и страхът ми обвиха сърцето, а неизвестността в мен крещеше като ранен ястреб : – Къде? Кога? Как? Какво? Кой? ......
 В този град на царете бях сам – самичък и само съдбата ми протягаше ръка, сякаш шептеше гальовните думи на майка ми: " Всичко ще се оправи... Утре заедно със слънцето и аз ще бъда светла и ярка, ще те галя с лъчите си! Ще те стопля с топлината си!"..
 Но до утре има една цяла нощ - нощ, изпълнена с мрак и неизвестност, и от всеки ъгъл на улицата дебне опастността ...
 Вътре в себе си крещях:
 – Нима, нима това е моята съдба?..
 Твърдо реших ... Ще изживея и аз както всеки своята съдба! Поех дълбоко въздух, изправих широките си плещи и се опълчих на всички злини, защото измежду милионите звезди светеше и моята... Най-ярката! ...
 Незнайно как стигнах до дъното на улицата. Пред мен се изпречи масивна стара къща, строена през миналия век – заградена с висок каменен зид, потънала в тъмнина или в забрава, затова и си казах: "Тя ще ме приюти тази нощ"....
 Прескочих оградата като крадец. Градината пред къщата беше доста голяма, но запустяла, а бурените бяха обрасли с розите, засадени от двете страни на алеята. Близо до входа имаше същия тип малка къща, предназначена за прислуги или за гости. За моя изненада вратата не беше заключена, просто трябваше да се самопоканя. Това и направих и след няколко секунди вече бях заспал като мъртвец...
 Когато отворих очите си, беше вече късен следобед и от сутринта нямаше и помен. Слънцето бавно се спускаше по небосклона. Хиляди въпроси нахлуха като мухи в главата ми, особено един, който приличаше на оная муха, която колкото и да я гоните- тя все успява да кацне на главата ви:
 – Хайде ставай, отивай, хайде ..... Но къде по дяволите да отида, като нямам и пукнат грош в джоба ?
 Леглото ми беше близко до прозореца и от него се виждаха розите, потънали в бурени, които сякаш ми протягаха ръка за помощ. Реших да им отвърна на молбата. Излезнах в градината и пред мен се разля най-красивата картина на света – синият Босфор потънал в зеленина, където животът усилено кипеше. Незнайно защо се запитах, дали моят живот би успял в този Рай, определен за царете?
 В този момент всичко, от което имах нужда бяха кирка, лопата и градинарски ножици, които намерих зад къщата. Окосих и извадих тревата, подрязах розите ..... Работих до късно и следващите няколко дни.
 Беше петък, вратата се отвори и една черна лимузина влезе през нея. Не знаех какво да правя, все пак бях неканен гост, а за някои – може би и крадец. Но съвестта ми беше чиста – не бях пипнал нищо и за престоя ми тук се бях отплатил щедро. Лимузината спря пред голямата къщата и от нея слезе жена в напреднала възраст. Облечена в черно, елегантността й си личеше отдалече. Не бързаше да влезе в къщата. Докато шофьорът й сваляше куфарите и багажа от колата, тя се любуваше на Босфора. Не след дълго погледът й се спря върху мен. Направи ми знак да се приближа. Уплашен до смърт, с неуверени крачки се запътих към нея. По косата й сякаш беше превалял нежен сняг, а по лицето й – времето беше издълбало няколко бръчки, но това не ми пречеше да видя щастието, изписано по красивото й лице от задоволството, което виждаше пред себе си.
 Тъмно сините й очи, сякаш взети от Босфора, излъчваха чистота и искреност. Те те грабваха веднага и като че ли те понасяха по снежните върхове на Пирин, а гласът мек и нежен, те докосваше като кадифе.Всичко като че ли идваше някъде дълбоко от дълбините на Родопите... От гърдите на майка ми!...
 – Здравейте! Приятна работа! Добра работа сте свършили! Да сте жив и здрав! Златни ръце имате! Отбийте се малко по- късно, за да ви платя......
 Работех доста усърдно. Исках да довърша още няколко важни неща, за да може започнатата работа от мен да има ефект. Трябваше да се изчисти басейна от листата и да се напълни с вода, да се пребоядисат беседката и оградата .....
 Видях, че госпожата излизайки от къщата с поднос в ръка, ми направи знак да се приближа.
 – Заповядайте, за отмора да пием по едно кафе! – не се притеснявайте толкова, работата може и да почака, нея ще я има и след нас.
 Разтреперен, седнах пред нея, но вълнението ми беше толкова голямо, че разлях кафето.
 – Спокойно, кажи ми какво има, защо си толкова притеснен? - по всичко си личеше, че тази жена има голям опит в живота, или пък аз просто не можех да се прикрия.
 – Ти сигурно не познаваш двуличието? Хайде казвай сега, какво те притеснява ?
 Бях доста объркан, защото не знаех откъде да започна, но намерих сили и подробно изредих каква работа ще трябва да свърша. Тя се засмя доволно.
 – Ще стане по- добре и от преди, а вие от коя фирма идвате? Преди да замина за Америка, се обърнах към три, но вие от коя сте? - сега вече мислех да не отговарям, отпих от кафето и се подготвих да си тръгвам, но вече беше доста късно, чувствах, че нейните очи бяха прочели почти всичко в мен – пък и вече нямаше какво да губя, пък и щеше да е по- добре да й се изповядам. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че тя е правилният човек...
 -– Влюбих се в един Ангел, но той беше неземен... И отлетя.... Душата ми осиротя ... Полудя .... Умря тя, умря!.. Опитах се след нея и аз да отлетя, но съдбата не е писана от човека, а от Аллах. И дявола не ми помогна да затворя тази страшна рана, с която трябваше да живея и ден, и нощ... И лято и зима, покрай мене всичко крещеше, че я има, че ми е любима.... Оставих се в ръцете на вятъра и незнайно как – като откъснат лист той ме довя дотук. От няколко дена вече съм неканен гостенин, за което искам да се извиня, и да Ви уверя, че това няма да се повтори.
 От отговора ми госпожата беше поразена, като гръм от ясно небе, както се казваше. След известно колебание се посъвзе и с треперещ глас промълви:
 – Можеш да останеш още няколко дена, докато си намериш място, или поне докато завършиш започнатата работа. Очите й се бяха изпълнили със сълзи, след което тя едвам продължи:
 – Тук има строги правила! Забранено е! ... Забранено е! ... -– клатех глава в знак на съгласие, пък и изредените забрани важаха почти навсякъде. Чувствата ми бяха доста объркани и не знаех какво да правя, нито какво да мисля. В мен всичко кипеше като изригнал вулкан...
 – Вземи тези пари, те са за теб, а този списък и тези, са за магазина. Ти го дай там, а те ще ти подготвят необходимото - след това ми го донеси, защото тази вечер ще имам важни гости.
 Докато чаках магазинерът да ми подготви поръчката, заразглеждах магазина. В очите ми се наби една нарязана тиква, която грееше като жълто злато. Реших да направя изненада на госпожата, взех необходимите продукти и се запътих за в къщи. Тя ме посрещна с голямо учудване:
 – Аз не съм поръчала тиква, какво ще я правя?- сега на свой ред аз се засмях:
 – Това е за мен, не, не е за Вас! Бих искал да приготвя една изненада за гостите Ви. ”Златна баница”- тя се разсмя от сърце:
 – Нима умеете и да готвите? – това е изключително рядко качество за един мъж. Добре ще чакаме с нетърпение..., след което взе чантите от мен и се прибра в къщата, за да започне да се приготвя за чаканите гости. Аз също забързах да изпълня обещанието си.
 Настъргах тиквата, разбърках я с канела, захар и орехи. Тази вълшебна смес я разстелих върху готовите кори и ги запекох в предварително загрятата фурна. Невероятната й миризмата се разнесе из цялата къща, а през напуканите кори светеше жълтото злато.
 Гостите - две изтънчени двойки, вече вечеряха, но като ме видяха не скриха любопитството си. Госпожата ме представи и им обясни, че съм им подготвил изненада – ”Златна баница”. Чу се едно доста гръмко: – Ооооо, така ли? ....
 На другия ден вече имах излишно време и пари, и имах възможността да полаская себе си, да се опозная, да живея... Да , да живея!
 Започнах да търся бутик за продажба на антики и вещи втора употреба. За моя радост недалеч от нас, намерих моето съкровище. Магазинчето се беше сгушило между два големи магазина, които по най -жесток начин му бяха отнели витрината, оставяйки му място само за вход.
 Вътре цареше спокойствие и тишина. Там, като че ли всичко беше сътворено за моята душа, а най-вече рафтовете със старите книги, в които се криеха безброй интриги на разни герои- живели, изпълнени с мечти и навярно проляти безброй горчиви сълзи....
 Продавачката, в напреднала възраст бе доста учтива с мен и по всичко личеше, че животът й я беше научил на неговите правила. Поздравът й беше с широка усмивка- нещо много важно, като първа стъпка, за да бъде спечелен клентът.
 За втората - не бързаше особено много, а имено с предлагането на стоката. Тя просто искаше да покаже, че тя така или иначе ще се продаде и че е много ценна.
 Погледът й беше като рентген, който бързо преценяваше колко пари имам и колко от тях бих похарчил.
 – Бих ли могла да ви помогнала с нещо? – усмивката тържествуваше на избледнялото й лице, въпреки, че се беше постарала да го прикрие зад доста дебел слой грим и той тайничко издаваше десетките коварни болести, които криеше в себе си...
 – Да, ето това искам!- разпервайки и двете си ръце аз й показах пълния рафт с книги. Това я накара да се разсмее от все сърце....
 – Да, да, разбира се... те всичките са за Вас! Заповядайте! Нещо определено ли търсите, или просто ей така? ....
 -–Нека да започнем от Любовта,! Нали тя е най ... Вие бихте ли ми препоръчали нещо? – почувствах леко парене по лицето си, вече знаех много добре, че съм се изчервил...
 – Сега разбрах, че и Вие сте ранен в крилото... Ах, младост! Ах, ах, Любов, ах .... Спомените навярно нахлуха като лешояди в душата й, а лицето й стана вече доста по-сериозно
 .– Навярно и Вие сте била наранена от някой? ...– едвам промълвих с иронична усмивка, но тя с твърд глас побърза да ме прекъсне:
 – Не бъркай в чужди рани момче, че .... Световната класика е на втория рафт отгоре- надолу. Ти вземи третата книга. По всичко личеше, че точно тази книга беше доста скъпа за нея.
 – Благодаря Ви, колко ви дължа?
 – Двадесет лири, но ти дай петнайсет и след като я прочетеш, можеш да ми я върнеш, ще си получиш обратно десетте лири...
 Книгата действително беше интересна – любовен роман, между богато момче и бедно момиче. Бях толкова увлечен в нея, че не усетих как е минал денят. Привечер госпожата с поднос в ръце ми дойде на гости.
 – Какво става с теб, като затворник цял ден стоиш вътре? Да не си болен нещо? – но виждайки усмивката ми тя се успокои.
 – Не, не, не, но и аз имам една болест – обичам да чета стари книги, особено тези, които са подчертавани с молив и се опитвам винаги да мисля като предишния читател. Но ме дразни много, когато липсват от нея някои страници, или пък завършекът ... Като си помисля, че и аз едно време ги късах от яд, когато не ми е харесал пасажа или края... – това накара госпожата да се разсмее, но не ми стана ясно, дали моят отговор беше за нея остроумие или глупост...
 -– Нека първо да се запознаем – казвам се Султана! Каквото те интенересува за мен, или за каквото и да било друго, можеш спокойно да ме питаш. Но се въоръжи с търпение, защото не винаги в момента можеш да получиш необходимия отговор. Ще ти е нужно и разбиране, че освен твоите две очи – на този свят има още доста много и всеки техен ъгъл е по- различен от твоя. Кажи ми сега, какво мислиш за живота? Покажи ми пълната част на чашата си... – пак леко се изчервих, защото знаех, че това за мен е съдбовен момент.
 – Благодаря Ви за доверието и най- вече за подкрепата, която ми предлагате. Дано някой ден обезпеча Вашите очаквания... – тайничко в мен знаех, че глупостта на човек може да бъде безкрайна, и никога не е късно да се изложиш, а и не бях живял никога на подобно място, нито пък толкова дълго за да мога да се справям с предизвикателствата, които ми предстояха. Знаех и това, че без грешки не можех да постигна напредък. Пък и не ми трябваше много или всичко, а само отколкото имах нужда. Имах и едно златно правило – че ако искам да въздействам на някого, то би трябвало да използвам личния си пример.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 02, 2014, 22:50

 ЗАПОМНИ МЕ

 Не ме изпращай!
 Знам си аз съдбата,
 в черната земя ще гния.

 И не проклинай!
 Тя за мен е вратата,
 с нея аз греха ще измия.

 Ти със мен не идвай!
 Запази спомена и вярата!
 Живей с тях като в магия!

 Моля те не ме осъждай!
 Нали ти оставям Любовта,
 да те хапе нощем като люта змия?

 Тази нощ не се събуждай!
 Не гледай с мен раздялата!
 Нека на свобода сълзите си да трия!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 02, 2014, 22:52

 ЗА НЕЯ

 Аз не живея.
 Аз горя.
 И мъничко творя.

 За нея Любовта.
 Нека, нека да живее Тя.

 Животът ми тежи,
 а на сърцето мъка ми лежи,
 понякога е прощален,
 понякога е печален  ...

 Щастието мечта си остана,
 за мен сякаш е забрана.
 Но ти си остана ,
 моята незабрава.

 Аз не живея.
 Аз за нея в ада горя.
 Но ще продължа .
 за нея да творя.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 06, 2014, 19:27

***

 В гърдите ми ,
 има не една,
 а две души.

 Едната грейна,
 като вечерна звезда,
 а другата неин роб остана.

 Едната нежна, бяла,
 сякаш беше
 неродена, неживяла .
 А другата на неин роб се обрече.

 Едната от Аллах погалена,
 мила, мила хубавица, гълъбица,
 снагата й слънце, месеци са я огрели,
 в гръдта ми като звезда трепери.
 А другата за нея крила разпери.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 06, 2014, 19:29

 ЧАКАМ

 Не, аз не страдам,
 нито пък съжалявам.
 Видях аз твоите грехове,
 ще ми стигат те за векове.
 Но уви там в ляво малко ме боли....
 Ще плащат пак моите очи със сълзи.
 Груба грешка беше това на съдбата,
 обеща ми с теб да изживея Любовта.
 Като ураган бурно влезна в моят ден
 преплете едно в друго чувствата в мен.
 Омайна бяла роза която едва ли ще забравя
 Боже, кажи ми какво със себе си да направя
 ще мога ли да живея когато утихне урагана
 Не ме питай дали отсъствието ти ме боли
 обидите аз никога не слагам на везни,
 те в мене ще останат като пресни следи,
 да ми напомнят че моя си била някога ти ...
 Не моля, не искам прошка от никой аз,
 това беше Любов прелест, до захлас...
 Повярвай ми не си виновна за нищо ти.
 Моето просто беше искрени мечти.
 Тръгвам си със страх тя да не ме зърне
 Чакам и сърцето си да се завърне.
 от Ада на съдбата наречен Любов.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 06, 2014, 19:31

Философията е в това:- Да можеш да дадеш!

 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 06, 2014, 19:33

 *****

 Пак е нощ,
 пак е тишина ...
 След нея -
 няма жива душа.
 Дали, дали -
 ще дойде като светлина?

 Любовта когато умира –
 и нас с нежност убива.
 Помня аз смъртта й,
 мечтите и те прекършени -
 кървяха и стенеха.
 Помня и аз как умирах,
 как мълчанието прегърнах,
 себе си в камък превърнах.
 
 Не ме обичайте,
 моля ви не ме обичайте,
 аз вече съм обичан.
 Аз вече нямам как -
 да бъда обичан,
 защото в нея съм се вричал.
 Не ме целувайте,
 моля ви не ме целувайте.
 Аз вече съм целуван,
 във безвремието любуван.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 09, 2014, 20:02

 В БЯЛО

 Облечи се в бяло -
 и ела,
 нека в теб аз да умра!
 Ела!
 Не чакай моите сълзи,
 те са роса по гори, по поля.
 Не изричай: "Прости ми",
 че от това все ме боли!
 Ти ела,
 в теб аз ще се потопя,
 дори и от това да умра!
 Грешен съм повече и от грях...
 Без теб и сърцето, и душата болят...
 Ти само ела,
 като магия, или проклятие,
 или просто човешка страст!
 Моля те на колене... Ела!
 Дай ме, подари ме, убий ме,
 но ти в сърцето ми ела!
 Стани негова богиня!
 Ето душата ми!.. Вземи я!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2014, 19:52
 Изгря,
 изгря ти -
 изгря ...
 Лъч по земя.
 По гори и поля ...
 Да, да изгря ти – изгря,
 аз - за да живея.
 Ти изгря,
 а душата ми
 те възцари!
 Да, да, ... възцари!

И Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2014, 19:53
 На
 дъното
 на
 твоята
 женска
 нежна
 потайна
 душа
 има
 има
 една
 голяма
 моя
 тайна:-
 Обичам те!!!

И Б
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2014, 19:54

 ЛЮБИХМЕ СЕ

 А нощта бе тъй тиха ...
 Луната и тя посребрена,
 цареше любовна магия,
 Бог и Богиня се любеха.

 Ти до мен – аз във теб,
 преплетени в една душа,
 трепетно притискахме ръце,
 в едно туптяха нашите сърца.

 Потънала в дъха на розите,
 прощаваш на всички грехове,
 раздаваш се на всички ветрове,
 на цялата земя, на всички светове.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2014, 19:55

 Ти,
 да ти,
 потъваш
 в моето спокойствие,
 губиш моето равновесие,
 а женското ти сърчице,
 само от неизлечима болка е ...
 В теб мечти от Любов изваяни,
 танцуват пламъци замаяни,
 празнуваш своя земен рай ...
 Но ти Мила, да ти,
 вдигни очи, погледни ме,
 помилвай ме и просто помълчи,
 и аз ще мълча, ще говорят очите ни,
 в тях ще има безброй звезди,
 и само Любовта - Аз и Ти ...

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2014, 19:58

 КРЪГОВРАТ

 Усещам те,
 че си близо,
 по-близо от преди.
 Но защо сега ми кажи?
 Колко думи,
 пазиш за мен в ума си?
 Всяка вечер е този кръговрат,
 само ти и аз в целия ми свят.
 Защо сега и докъде,
 ще стигнем с теб тук, насаме?
 Не съм идеален,
 нито пък ти,
 нито пък двамата взети заедно.
 Няма, няма идеали.
 Но ти, ти, ти,
 създаваш мойте сълзи,
 мойте грешки, попълваш празноти ...
 Всяка вечер търся топлина,
 две ръце, и нежното ти сърце ....
 Ааах в самотата не се лесно тъй мре
 дори и да плуваш в тъга от море.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 16, 2014, 17:34

 МЕЧТА

 Помогнах и ... и ...
 Станах по – богат!
 Някак сякаш се родих,
 във техния благодат!
 Не, не ме бива за търговец,
 въпреки, че зная тяхната цена!
 В душата ми са цъфнал здравец,
 понякога топлина, понякога тишина!..
 Не, не ми благодарете!
 Сега за миг се спрете! Вие, които и да сте!
 Където и да сте! За себе си забравете!
 И простичко кажете:
 – Обичам ви!
 И!...
 Мечтите ми ще бъдат сбъднати!
 Не, не после! А сега!
 Защото в живота има неща,
 за които си заслужава да живея!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 19, 2014, 10:35

 ДО ЛУДОСТ

 Щастлив ли съм – пиша,
 пея дори и скрито плача.
 Сега мълча, защото зная,
 че си ранена и пак си сама.

 Зная, че и тази нощ не спиш,
 сънуваш сънища с отворени очи.
 Ти за мен ще си падаща звезда,
 и ще сбъднеш пак моята мечта.

 Ти Мила, винаги летиш нагоре,
 сякаш си чайка над бурно море.
 Чаша червено вино, запалена свещ,
 магия, в която ти се иска да умреш.

 Сетивата ти са до болка оголени,
 до лудост, до душа, до бели кости.
 Вярваш ми без да виждаш напред,
 без да има и посока отвеждаща назад.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 19, 2014, 10:38

 Аз
 теб
 не
 те
 обичам ....
 Аз
 пламъка
 в
 теб
 обичам ...
 Това,
 че
 приличаш
 на
 дива
 роза
 обичам!
 А
 и
 твоите
 звезди
 обичам!
 И
 патроните
 обичам,
 с
 които
 ме
 простреля..
 Аз
 теб
 не
 те
 обичам ....
 Аз
 твоите
 прекрасни
 очи,
 твоята
 топла
 душа,
 за
 мен
 твоята
 отронена
 сълза...
 Обичам!
 Това,
 че
 и
 когато
 си
 без
 мен
 си
 на
 крака,
 а
 и
 не
 само
 това...
 Аз
 огъня
 в
 теб
 обичам!
 Аз
 обикна
 ли,
 до
 гроб
 Обичам!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 19, 2014, 10:40

 ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ

 Една капка Любов ми дай,
 от оная, дето стига за цял живот.
 От душата със нежност я извай,
 и нека да прилича на благослов.

 Поне една прашинка нека да е,
 нека ме боли, ала истинска да е.
 В сърцето ми я сложи, за да живее,
 вечно неуморно за другия да стене.

 Аллаше, моля те чуй моя зов,
 от самота животът сякаш е спрял.
 Дай ми поне прашинка Любов,
 докато в мен животът не е остарял.

 Всяка нощ я сънувам като блян,
 и Орфей с лира до мен сълзи рони,
 сърцата ни тръпнат по нейния свян,
 а вечер смъртта неуморна ни гони...

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 19, 2014, 10:42
https://www.youtube.com/watch?v=ZKQ3IPED41M
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 27, 2014, 22:13
***

 Твоите устни,
 следи оставят -
 по сърце, по душа …
 Помня как ми спря дъха,
 когато ти беше на върха...
 Триста гайди за теб свиреха,
 щурците и те на тях пригласяха ...
 А Ангелите ми на тебе приличат,
 одеждите си все от тебе обличат
 и няма никакво съмнение,
 че във теб е моето спасение.
 Ти ще ме избавиш от гибелта!
 Ще ме галиш нежно с топлина!
 Ще отпивам от теб сладостта на Любовта...
 Ах, Мила! Ти си толкова красива - игрива...
 Като слънцето си светла – гореща...
 Не зная дали съм в сън. или е мрак навън?..

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 27, 2014, 22:15
ГОРИМ

 Имам нужда от топлина,
 от зрънце вяра и надежда ...
             Затова!
 Мечтите ми отлитат на юг,
 там, при твоя любовен уют ...

От теб Мила нежността извира,
 душата пък моя – теб избира ...
              Затова!
 Бъди ми ти падащата звезда,
 бъди ми огън, страст, а и не само! ...

 Искам, искам да повярвам пак,
 да видя смисъл, да намеря знак ...
               Затова!
 Направи чудото, някаква магия,
 доброто във живота аз да открия! …

 Небето над нас силно гърми,
 под него се целуваме аз и ти.
              Затова!
 Горим в греха на Любовта,
 а и не само това, и не само това ...

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 27, 2014, 22:18

 БЛАГОДАРЯ

 О, Любов! .. Ти прости,
 за причинените от мен сълзи.
 За болката, която ти с мен изживя,
 понякога и на двамата за смъртта ни домъчня.
 Но ти за мен ще си останеш отворена рана,
 без която ни ден, ни миг аз не мога.
 Дойде неканена, боса, гола по душа,
 и душата ми преля, в нея славей запя.
 О, Любов!.. Ти прости ми,
 на наивността, на глупостта ми,
 че все още от теб взимам кръв и сълзи.
 Че плащаш за мен висока цена,
 че те искам само за мен!... Цялата!
 Намерих те и вече съм щастлив,
 вече се събуждам по-див, по-красив.
 И тихичко на Аллаха благодаря,
 че с теб ми подари Рая!!!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 28, 2014, 20:47
 ***

 Моля те...
 Бъди ти Любовта!
 А аз ще съм реалността.
 Ти нощем легни и поспи,
 а аз, ... ще съм сънят ти ...

 Легни ти легни и поспи,
 а аз ще сънувам с отворени очи.

 Отдавна съм забравил аз съня.

 Бъди ти Любовта!
 А аз звездите ще броя,
 и за тебе стих ще редя,
 даже песен ще ти изпея ...

 Бъди ти Любовта!
 А аз ще живея в тази магия.
 Ще делим всичко дето боли,
 и всичко онова дето тежи,
 ще споделяме радости, спомени ...

 Бъди ти Любовта!
 За да забравя аз смърта.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 29, 2014, 00:10
 ***

 Няма те . . . . . . . . .
 А на мен ми е
 някак нежно, снежно,
 тихо и бяло . . . .
 Сякаш времето е спряло.
 Проклет да е
 живота без теб,
 и думите и те,
 премълчаните . . .
 Проклети да са . . .
 Няма те . . . . . . . . .
 А на мен ми е някак разнежнено . . .
 Отпуснал съм глава,
 на твойте разголени рамена,
 и ми се мълчи,
 и ми се мълчи,
 и ми се мълчи,
 защото сме само аз и ти . . .
 Имам, имам и мечти,
 изричам ги на глас,
 нека да ме чуе целият свят,
 че в него сме само Ти и Аз, Аз и Ти . . .
 Няма ли те разбери,
 в мен душата страшно гори,
 мен не познава дори . . .

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 21, 2015, 08:26

 РАЗДАЙ МЕ

 Давам ти Любовта си!
 Със нея и живота си!
 Вземи, вземи, граби -
 .... и раздай ги,
 на хората имащи сърца.
 И най горещите,
 най-искрените чувства
 - вземи ги!
 Те са моите богатства.
 Както на теб подарявах звезди,
 ти тях на сиромасите ги подари,
 моля те, с нежност ги закърми!
 Давам ти Любовта си!
 Зная че ти нямаш умора,
 но моля ти се Мила – приеми,
 нека да бъда твоята опора,
 нека да изпия с устни дъха ти!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 24, 2015, 19:54

 ***

 Мълча ... аз ... мълча,
 а ти казвам с това толкова неща,
 не си мисли, че аз съм Луна,
 аз просто до теб с молитва вървя,
 ,,Как си, ти моето момиче?,,
 питам те с нежност всеки ден,
 а отговора, не, не е нужен,
 ти просто цялата си в мен.
 Усмивка на лицето ти видя ли,
 с крехот докосваш пожара в моята душа,
 в който много отдавна аз като факел горя.
 Всяка вечер ми се случват хубави неща,
 дори и в съня аз живея във твойте синева,
 Но ако видя че плащаш нечия цена,
 там във ляво настъпва страшна тишина,
 ето тогава проклинам и Бога и дявола.

 Автор Ибрахим Бялев

https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.94 (https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.94)
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 07, 2015, 11:54

Вземи,
хайде вземи ...

Живота ми ...

Сложи го върху своя,
нека той там да цъфти ...

Ако ме сполети смъртта,
нека, нека да е твоята ...

А аз като Бог с Любов,
за всичко ще ти простя ...

А толкова искам от теб да чуя,
простото ........ "Обичам те!" ...

Тогава за теб като вълк ще вия
и ще спре да кърви моето сърце ...

Розата на теб ще я подаря,
а аз от бодлите й стих ще сътворя ...

Ще пиша и ще се моля за Любовта ни,
в която Мила, ............ аз съм Ти ...

Едно е да знаеш, че има сълзи,
друго е да ги имаш във свойте очи ...

Едно е да знаеш, че я има Любовта,
друго е, когато тя ти спира дъха ...

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 14, 2015, 16:39

 ЩЕ ТЕ ИМА

 А толкова е хубаво че те има,
 поне за миг в моето съзнание,
 душата ти е остров, а аз вълна,
 толкова е хубаво да се плискам,
 по ранената ти изстрадала душа.
 А така е хубаво че до мен те има,
 и си част от моето съществуване,
 с теб съм щастлив като бяла зима,
 тъй луда си ти - като моето сърце,
 и днес те мисля и утре ще те мисля,
 давам ти от мен да грабиш и взимаш,
 за да димят - горят нашите сърца,
 за да умирам в теб и да се раждам,
 и то всеки ден, всяка нощ, всеки миг,
 при всяка мисъл, при всеки полет
 в прегръдката, в тишината, в молитвата ...
 Ще те има докато и мен ме има .....

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 14, 2015, 16:43

 МОЯТА РОДИНА

 Хей, Родино ти моя!
 Гледам образа ти, а той тъй блед,
 сякаш си новородено пеленаче,
 и не са му дали да вкуси и капка мед,
 на твоето отгледано юначе .... 

 Хей, Родино ти моя!
 Не, не протягай към мен ръце!
 Снагата ти е прекрасна нереалност,
 а моето е любов на ранено сърце...
 Живея аз в нашата безбожност ....
 
 Хей, Родино ти моя!
 Светинъо, жална обич непреживяна,
 сънувана, желана, мечтана неведнъж,
 Всеки ден се раждаш от млада по- млада,
 очакваме те като летен дъжд ....
 
 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 14, 2015, 16:45

 НЕ МЕ ДОКОСВАЙ

 Не ме докосвай никога без обич,
 че тогава от мъка аз ще умра ...
 Ще се превърна в сухи цветя,
 и никога повече няма да цъфтя.

 Не ме прегръщай никога без обич,
 че тогава няма да гасиш огньве ...
 Или да гледаш сънища за любови,
 а сълзи ще рониш по гробове.

 Не забравяй никога за Любовта.
 Не ме оставяй никога и в самота,
 че ще ме намериш с окапали листа,
 със свити - прекършени крила.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 20, 2015, 19:35

 ***

 Ей-вах, ей-вах ...
 Погледнах в огледалото -
 лицето ми черно и грешно,
 не познава своята усмивка,
 сърцето пък все едно си иска,
 моята кръв за нея да я плиска,
 душата пък готова да издъхва,
 на Боговете все за нея разказва,
 че от нея по-голяма Богиня няма,
 как с нея боса е газила по Рая !...

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 20, 2015, 19:36

 БЕЗ – ГРЕШНА

 Походката ти, на самодива,
 а сърцето ми по нея умира.
 Косите ти пък житни класове,
 нека, нека сърцето ми да мре.

 Очите ти две дълбоки езера,
 и ден и нощ във тях се давя.
 А гърдите ти са тъй сладки,
 утешават ме само въздишки.
 
 Усмивката ти, сладка отрова,
 аах, ах без нея така и не мога.
 Като теменуги през пролетта,
 си все залюбена и недолюбена.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 20, 2015, 19:56

 ***

 За да живея -
 прегърни ме -
 влез в мойто тяло,
 нека станем едно цяло.
 Нека, нека да живея,
 хайде съблечи ме ти,
 остави ме само по - душа.
 Нека ми личи, че аз съм ти.
 Хайде ела, не се плаши,
 и не бързай, за тебе имам време.
 Хайде с нежните си пръсти,
 от мен страстта съблечи,
 и тя е ранена до кости,
 нали виждаш как цялата кърви ...
 Съблечи от мен и умората,
 от сърцето ми и тревогата ...
 вкопчили се в мен като гниди.
 Не забавяй в душата ми и отровата.
 Хайде излекувай от тях раните,
 и на мястото им ги постави.
 За да мога да живея и да те обичам...

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 20, 2015, 20:02

 ***

 Видях я ...
 И сърцето ми там остана.
 Между живота и смъртта.
 Измежду изгрева и залеза.
 В очакване на нейното - Да.
 Ако нещо приятелю има цена,
 моля те хвърли го ти в боклука.
 Понякога ми иде да изкрещя,
 че тя е неродена, моя Богиня,
 тя е моята бяла роза, лилия ....
 С наведена глава "Прощавам ти"
 моля те Любов "Прости ми и ти".
 Ето от това се състой Любовта ми.
 Прощавам и някак душата ми лети!
 Мъж и жена, сякаш в ангел сме слети.
 Земен рай, цъфтеш на рози през май.
 Като блага вест, която радва душата.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 20, 2015, 20:04

 ОСЕЯН

 Когато съм без нея,
 от болка, от самота умирам ...                                   
 И когато съм със нея,
 не един път, а два пъти умирам ...
 Като истински приятел ми е,
 за мен като вълк в пущиняка вие ...
 Винаги е до мен в тъмнината,
 за да ми спаси от смъртта душата ...
 Пак и пак от Любовта й съм пиян,
 моят таван винаги от звезди е осеян ...
 По пътят си падах, плаках, греших,
 но Любовта й като молитва съхраних.
 Сега мила нищо не може да ме спре -
 че те Обичам нека целият свят да разбере ...

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 20, 2015, 20:05
 
 ***

 Щом аз не съм ти -
 светило в душата.
 Без Любов, и без сълзи,
 отук нататък ще живея.
 За себе си ще полагам грижи.
 Няма вече да мисля и да копнея,
 за твойте пъстри и влажни очи.
 Но сигорно накрая и аз ще полудея.
 Ще съм само вятър в твойте коси,
 дори и от това до смърт да ме боли.
 Ще съм като от мъка родени,
 и в щастие превърнали се твой сълзи.
 В себе си, като черна мъка ще потъна.
 Ще протягам ръце и като жар ще клея.
 Без теб няма да умирам. Но няма и да живея.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 25, 2015, 20:40

 НАРИСУВАЙ МЕ

 Ако ще ме рисуваш, нека да е сега ...
 Може и през нощта, под някоя звезда ...
 Използвай свойте пръсти за това ...
 Нарисувай ме, цветен като дъгата ...
 Нарисувай ме как горя във Любовта,
 и как ти разпалваш моята жарава ...
 После нека на твоята клада да умра.
 Рисувай ме ... Моля те ... Извай ме ...
 Извай ми и езерата, и планините,
 на греховната ми душа и долините...
 Хайде, извай ме със устни свой,
 нарисувай и бащините ми усои ...
 Там някаде остана младостта,
 и първата ми тръпка на Любовта.
 Разбягала се като от гръм диви ята.
 И тъгата и гневът ми нарисувай,
 който в мен отеква като вълчи зов,
 за твоята Любов ... за твоята Любов ...
 Твори ме с нежност... с мъжка сила,
 а целувката нека да е хищна и дива.
 А кръвта ми да е проливни водопади,
 и сърцето ми по теб в тях да се дави.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 17, 2015, 23:47
 ЩАСТИЕ

 Щастлив съм ...
 ах, колко съм щастлив
 ... че те Обичам ...!!!...
 че живееш в съзнанието ми
 в ежедневието, в сърцето ми!

 Благодаря ти мила
 че си жива и че те има ...!!!...
 в Слънцето, когато се ражда
 и когато като мен от щастие умира!

 От сърцето ми, сякаш си едно парче
 което топи в мен всички ледове
 дори и забравям за всички ядове!

 Нашето е любовна магия
 в която всеки миг живея
 в нея цветята, усмивките и те
 са само за тебе ... за тебе!

 Искам и да ти благодаря
 за изкрите, за пожарите ...
 и за мечтите все още не изживяните
 и за думите и за онези не споделените!

 Автор Ибрахим Балев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 18, 2015, 13:26

ЖИВОТЪТ
 
Автор Ибрахим Бялев
 
 Беше все още ранна Пролет, от ония в който през нощта се усещаше дъхът на зимата. Затова през нощта луната ми обещаваше светъл ден с много ярки и топли слънчеви лъчи, от който толкова много имах нужда и през нощта. Трябваше ми светлина и топлина за да мога и аз да си отгледам свойте чеда. Стопаните ме бяха засяли от към улицата за да могат всички преминаващи през нея да се радват на красотата ми. Само сляпите неможеха да ми се радват на тази красота открадната от рая, но те пък можеха да ми се радват на миризмата, която на свой ред не отстъпваше и крачка назад на красотата. Затова и днес се бях отдала изцяло на Слънцето, а той на свой ред ме галеше като истински любовник със свойта топлина. С мен сякаш се любеше, обещаваше ми че нощта ще е тиха и светла, и че следващият ден ще дойде да ме види и да ми се полюбува на красотата на миризмата. А аз му вярвах и исках да му вярвам, кой не иска любов, топлина, светлина ....!
 
 Към мен приближаваше жена седнала на инвалидна количка, мъжът и я буташе и й говореше нещо. Лицето на жената изразяваше болка и то непоносима но когато се обърнеше към мъжът, на лицето и изгряваше една пурпурна усмивка, сякаш беше най щастливата жена на света. А усмивката и отиваше толкова много, сякаш беше създадена за нея с нея забравяше болката си, или задържаше щастието си което я беше напуснало, но каквото и да беше тя със нея ставаше съвсем друг човек. Когато се приближиха до мен решиха да си удъхнат. Мъжът я обрна към него и се наведе ниско над нея, за да може да го чува по добре и шепнеше думи който так не можах да забравя и до днес.
 
 Щастлив съм ...
 ах, колко съм щастлив
 ... че те Обичам ...!!!...
 че живееш в съзнанието ми
 в ежедневието, в сърцето ми!

 Благодаря ти мила
 че си жива и че те има ...!!!...
 в Слънцето, когато се ражда
 и когато като мен от щастие умира!

 От сърцето ми, сякаш си едно парче
 което топи в мен всички ледове
 дори и забравям за всички ядове!

 Нашето е любовна магия
 в която всеки миг живея
 в нея цветята, усмивките и те
 са само за тебе ... за тебе!

 Искам и да ти благодаря
 за изкрите, за пожарите ...
 и за мечтите все още не изживяните
 и за думите и за онези не споделените!

 Тя му се усмихваше толкова нежно и му отвръщаше също със стих.

 Нарисувай ме,
 ако си обичал някога...
 Нарисувай ми не голотата,
 а душата.

 С болката я нарисувай,
 нека да крещи тя там.
 Нека да се къса -
 да те моли да я убиеш.
 Но ти я нарисувай само в черно
 и й прости.

 Нарисувай ме,
 ако си плакал някога...
 Нарисувай ми не очите,
 а сълзите ...!
 Напук на всичко,
 с радост ги нарисувай!
 Нека да са като ручей
 чисти и пъстри.
 Нека и враговете да се радват,
 че имам сълзи...

 Рисувай, рисувай -
 ако имаш толкова цветове.
 В мене Любовта нарисувай.
 Тя е колкото света -
 Луната и Слънцето дори....
 И себе си в мене побери!

 Мъжът беше толкова доволен и горд и той на свой ред с усмивка на лицето продължи.

 Богът ми пред теб бледнее,
 заради Ангелският ти полет!
 За Любовта ти неземна копнея,
 чувствата ми са като на пролет!!

 В душата ми клета те зарових,
 родиха се там любовни слова.
 Скритите ми чувства преоткрих...
 Не! Няма да съм аз вече забрава!!

 Отпих от тебе с голяма наслада,
 първа и последна за мен остана.
 Копнеж, младост и незабрава,
 от самодива по и най-красива!!

 Цъфна като на теменуга цвета,
 украси се пак с тебе пролетта.
 От дивния ти аромат миризма...
 Омаях с него Бога на Любовта!!

 Беше редът на жената, въпреки че се усмихваше гласът и леко трепереше, не можеше да прекрие болката която чувстваше душата й.

 Сбогом свят.
 Бях аз твоят цвят!
 Като хляб,
 засищах твойта
 скръб и глад.
 Сбогом свят.
 Богата бях,
 на своето
 раздаване -
 човешкото .....
 Стремглаво си отивам...
 Кой знае,...?.
 Миг... Час остават...?
 Свещта ще угасне
 все някой ден ...
 Ти и да ме стъпкаш,
 от мен няма да се отървеш!
 Като житен клас,
 ще поникна аз!
 Ще поникна,
 в душите на живите,
 превръщайки се
 в хляб за тях.
 Отивам си,
 оставяйки
 обичта си...
 За днес и завинаги!
 И теб, Надеждо моя!
 И теб... Обичам те!
 Ти си безсмъртна нива!
 В тебе всички класят!
 Всички ти се молят...
 Копнеят... В теб царят ....

 Но нали се разбрахме да не говорим за това нещо, ... Доктора какво каза горе главата, и на свой ред     продължи.

 Ела, нека да те прегърна,
 съдбата ни да преобърна.
 Ще шепнем нежни думи,
 че обичта е жива помежду ни.

 Ти си неприлично красива,
 като някаква силна магия,
 Намираш ме дори и в съня,
 живота ми превърна в сълза.

 Очите ти планински, езера,
 сияеш от нежност и пъстрота...
 То твойто не е само красота,
 сякаш имаш ангелски крила.

 Живи въглени за мене си ти,
 оставящи по мен парящи следи.
 И тази нощ,не е сън а разкош,
 ах на душата ми колко е хош.

 А тя сякаш не го беше чула и продължи, но гласът и се растрепери повече от преди.

 Хей любов моя
 прободена с нож
 разпъната на кръст ..
 Ще живееш ти
 в небесата
 в сърцата дори ..
 След теб ще има
 следи от сълзи
 от кръв дори ...
 Но пътят ти винаги
 ще е осеян с рози
 с мечти дори ...

 Моля ти се недей, недей така, ще видиш, аз ти обещавам, ще се оправиш, аз съм с теб дори и в ...... Замълча беше го страх че ще сгреши в нещо, но продължи като стискаше силно зъби.

 Ще можиш ли да ми говориш,
 за тъмнината която ми оставяш?
 Ще можиш ли да пееш,
 за тъгата която ми даряваш?

 Ще можиш ли да живееш,
 животът който ми оставяш?
 Ще можиш ли да погледнеш,
 това което ще съм след тебе?

 Но като го казваше вече не я гледаше в очите, а беше извърнал главата настрани и с ръка бършеше сълзите си който го издаваха. Тя също плачеше но трябваше да му каже нещо и продължи.

 Ако си любовта,
 ела, дори и да ме боли.
 Но ако си само сън,
 не, не, дори да си щастие.
 Нека да съм аз,
 мислиш си, любов моя.
 Но знае ли се,
 кого ще разплаче живота.
 Сълзите са твой,
 любов моя,бърши ги бърши.
 Аз пея любов моя,
 пея, дори и през сълзи.

 Влюбен беше до уши, но и горд човек, леко се изправи и почти се провикна защото хората взеха да гледат към тях.

 Хей любов моя,
 чувам, сърцето ми те моли,
 остани, до смърта ми дори,
 да ти кажа: обичам те мила.

 Хей любов моя,
 прободи ме там в ляво,
 кадето сме само аз и ти,
 остана само мрак и тъга.

 Хей любов моя,
 има ли раздяла без болка,
 а сега когато мен ме няма,
 ще пееш ли пак за любовта?

 На нея пак се появи тази така кристална усмивка , в която дори и аз се влюбих. Тя също си повиши гласът.

 Дар божествен за мен си ти,
 караш душата ми да лети!
 Знам, че любовта ти е прокоба,
 за нея ще се боря аз до гроба!

 Отвори очи, погледни ме,
 нека мъката в мен да умре!
 Не вярвам аз в дявола и бога,
 но на тях аз за теб се моля!

 Стискам силно аз твоята ръка,
 безмълвно следвам те в мрака!
 Блестят очите ти с пламък нежен,
 карат ме да запея за теб песен!

 Да любима, да, ти за мен си богиня и продължи на още по висок тон.

 Кажете ми,
 живот ли е това без нея.
 Та тя е,
 богиня, и на боговете.
 Кажете ми,
 какво съм аз без нея.
 Та тя е,
 ангелът, смисълът в живота.
 Кажете ми,
 утро ли е това без нея.
 Та тя е,
 лъчите, целувката в живота.
 Кажете ми,
 песен ли е това без нея.
 Та тя е,
 акордът, но не и тъгата, не.
 Каже ми,
 защо плача, аз без нея.
 Та тя е,
 усмивката, сълзата ми дори.

 Усмивката и се беше възвърнала както преди сияше от щастие и продължи с умерен тон.

 Над тази свят,
 като птича прелетях.
 На живота си
 не обичта, а края видях.
 Над тази свят,
 като песен прозвучах.
 На живота си
 не обичта, а мъката изпях.
 Над тази свят,
 из между стотици теб видях.
 В живота си
 с теб творях летях горях.

 Така не са сме разбрали с тебе, ще видиш аз ти обещах но ти трябва да ми повярваш, трябва да искаш не само живота а и неговите дарове сътворени за нас.

 Като казваше тези думи погледа му се беше спрял върху мене, протегна ръка и откъсна най хубавата ми рожба, която сега се беше напъпила. Очисти я старателно от бодлите и я протегна на жената която го гледаше в изумение.

 - Как е възможно да направиш подобно нещо ако те види някой как така посмя?

 – Давай да тръгваме докато не са на видяли, много е хубава нали и миризмата и е хубава, както тебе излъчва обич и щастие!?

 Отдалечавайки се от мен не чуствах никаква злоба че са ми взели рожбата, а се радвах че е на такова място, място изпълнено с нежност и любов.

 На следващият ден когато росата се вдигаше от мен за да разнася миризмата ми, по пътят се зададе кола която беше украсена с много цветя, а след нея вървяха хора облечени в черно. Стъпките им бяха бавни придружени от зловещи писъци. Когато колата се приближи до мен видях рожбата ми как краси ковчега, но беше някак си увяхнала и цветовете й потъмнели.

 С уважение Ибрахим

 Благодаря Ви че го прочетохте ...!
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 25, 2015, 22:58

ОБИЧАМ ТЕ!

Ще ти кажа - "Обичам те!"
Но този път ще е с твоето -
безсмъртното "Обичам те"!
Ще запаля с топлина слънцето,
луната, дори и в очите ми звездите!
Ще събера от планината,
от полето пойните птици и щурците!..
Ще обера от душата ми розите,
карамфилите, теменугите!..
Коленичил пред рая ти просълзен,
ще съм по – звяр от зверовете,
по гальовен и от ветровете!..
Ще прошепна като молитва – думи две,
ще ти ги повтарям до сбъдване,
че без твоето "Обичам те"
е страшно, тъмно и смъртно.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 20, 2015, 18:26
....

Понякога се питам
дали изобщо те има,
или си миг неизживян,
или просто миг мечтан?..
Умирам и оживявам
в бездната наречена Любов,
и това всеки ден и нощ, всеки миг...
Тичам като луд по твоя зов,
като по чупени стъкла вървя... вървя,
за да усетя твоята страст!
Дори и със Бога за теб си говоря...
Ааааах, каква Богиня – си - ми!..
Кафето на масата ми дими,
а в сърцето ми твоите мечти!
Със самотата е свикнало и мълчи,
че ако проговори и Бога ще го заболи!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 20, 2015, 18:28

Всъщност -
теб никой не те е обичал ...
Ама хич никой - като мен самият!
Едни ти обикнаха очите,
други пък устните ....
Докато аз ти обикнах душата
и във нея сълзата!
За теб над реките строях мостове,
дори прописах и стихове!
Теб никой не те е обичал,
ама хич никой - като мен самият!
Едни за да се хвалят и да те захвърлят,
други пък за да те имат или убиват ...
Докато аз – до болка до полуда,
дори и това смъртта да ми струва.
Не искам нищо - повярвай ми,
само мечтите ти и усмивката ти,
да затворя очи и до мен да си ти,
и
да ме обичаш поне една нощ до зори!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:40
БЕЗ ПРИЧИНА

Простете ми! ...
Ако без вас умирам,
а когато съм с вас – нея обичам!..
Разпиляна по моите брегове
живее тя като бурно море...
И когато по мен има самота,
или неизказани на глас неща,
дори и когато не се обичаме,
и с ярост един от друг се отричаме...
Живее с мен тя с любовни искри
и аз поплаквам си с тях насаме...
Не е тя от лесните – не, не е!
Сама подава и оставя ръце
като южен нежен вятър в нощта,
като майка е тя на всички цветя,
но най- много обича светлина,
затова с нея празнува моята душа!
Живея с нея вече толкова години,
без да има някакви причини! .....

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:41
БОЖА

Горя аз горя,
като светулка горя!
Любовта в сърцето си нося,
и ден и нощ за нея се боря,
докато в нея се погубя ....!
Съдбата ми си ти ....
такава каквато си,
морна, нежна и свежа,
като божа обикновена жена,
на сърцето ми прилягаш,
понякога на него полягаш,
но винаги с нежност го изгаряш ....!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:42

Родино моя ...!!!
Ти си тъй обикновена,
да, да, .... обикновена -
също като моята майка ...!
Свойте чеда винаги ти познаваш,
с топла пазва винаги ни чакаш,
за да почувстваме че сме под закрила,
че сме живи и че ни има!
Ниви, поля, ливади ...
все райско зелени,
а върховете са снежно бели,
сякаш богове по тях са живели!
Родино моя ...!!!
Ти си тъй обикновена,
също като моята майка ...!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:45
....

Когато съм на дъното ...
Когато съм дори и без светлина ...
Когато в мен чезне светлото ...
Когато искам аз да умра ...
Подари ми ти ръка ... мечта,
дори и да е от лъжа сътворена тя ....
Когато съм сам .... или луд ....
за всеки някой друг .... или труп .....
Ти до мен легни, душата ми с крила погали,
и ако трябва за всичко ми прости .....
Тогава аз на Бога ще кажа:"Ти за нея Умри!" ...

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:46
.....

Като пеперуда
при теб ще долетя ....!
С разтворени крила
с радост при теб ще долетя -
и ще докосна твоята душа
твоята топлина - красота -
и най- вече Любовта .... !

Ти ще мълчиш а аз ще крещя:
Обичам я ....Обичам я ....!
Това ще е началото и края ...
докато в теб се изгубя и намеря -
ще крещя: Обичам я ..Обичам я ...!
Ти ще мълчиш и аз ще мълча,
ще ни е тихо и красиво като през Пролетта!
Ако пък ни е студено през нощта,
аз ще те прегръщам и ти мене,
и така ще подържаме жива Любовтта!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:48
НЕЖНА ВЪЛНА

След теб .... какво остава?...
И животът вратата ми затваря,
а времето покрай мен минава,
като запалена свещ догарям ...

И сърцето е като счупена чаша,
докоснеш ли го кърви ли кърви...
По този проклет свят сам крача,
само Бог сигурно ще ме спаси? ...
На пропастта съм там – на края,
раните си лекувам със здраво въже,
с надежда да те срещна и в Рая,
сигурно така правят и другите мъже?..
Ти за мен ще си останеш покоя,
изплаквам те през сълзи на брега!
Знам, че ме чакаш там до прибоя,
за да ме докоснеш като нежна вълна!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:49
С НЕЯ .....

Облякох си усмивка на лицето
с нея ще покоря аз света!!
Погалих си с нежност сърцето
с няколко любовни слова!!

Ако някой в този миг ме нарани
усмивката си ще му подаря!!
Дори и зад нея да има рани и сълзи
аз със нея ще го благословя!!
Този който не умее да се смее
животът му е пълен с печал!!
Едва ли той в щастие ще живее
в този свят прекрасен и бял !!
Ще тичам по мечтите си бели
ще живея без никаква вина!!
Животът е от срещи и раздели
но за мен е щастие и красота!!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:50
*****

Умра ли ... ? ... моля ви,
оставете прозореца ми отворен!
За да слушам воя на своя – молив,
да слушам как драска с копито,
за правда и за свобода
и за нея Любовта ...!

Умра ли ... ? ...
оставете прозореца ми отворен!
Нека да влиза светлина,
и тя Любовта,
нека да лекуват останали
след мен болни рани.
Умра ли някога, умра ли ... ? ...
оставете прозореца ми отворен!
За да мога спокойно в отвъдното да спя,
за несподеленото сълзите си да излея,
а вие на висок глас прочетете мойте слова:
- Веднъж, сърцето ми примря,
разгоря се, гори, но не догаря,
сякаш е от дъбови гори, или проклетия.
Небето трептеше, изкреше,
а калдъръма от тихи стъпки ехтеше ...
А аз целунах ръката й бяла,
а тя щастлива и засмяна,
сякаш е в бяла премяна …
А по небето звездите трептяха, изкряха,
а по калдъръма тихи стъпки ехтяха ...

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 23, 2015, 23:54
https://www.youtube.com/watch?v=44Sqir37AFY
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 13, 2015, 00:29
БОЖА ...

Спотаила се е в мен надежда,
като теменуга между зелени листа,
краси тялото ми като одежда,
тихо нашепва, че е жива Любовта!

Обичам я със измъчено сърце,
звучи като отронен акорд от пиано,
с невидими майчини топли ръце,
гали изстрадалото ми за Любов тяло!

И това е през всеки Божи ден,
гори в мен един необуздан копнеж,
да си цялата единствено на мен,
животът ми е устроен от този метеж!

Като дъх от рози ще те запомня,
само към щастието поглед устремила,
неземен сън с отворени очи живея,
не си жена ти, а моята Божа самодива!

Автор Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 13, 2015, 19:22
ИЗГАРЯНЕ

Боли ме, боли ме до полуда,
до изгаряне на всички сетива,
обгърнала си с Любов моята душа!
Липсата ти там в ляво ме убива!

Като ангел спасител се появи ти,
премахна от мен черната одежда,
без да поискаш нещо от мен в замяна!
Богиня в очите ми ти завинаги остана!

С грешни мисли тичах в живота,
стъпките тежаха, тънеха в самотата,
докато не срещнах теб единствената!
От Бога подарена на мен любеща жена!

Без теб и минута не мога да живея,
като живота опълчил съм се на смъртта,
победоносно знаме в сърцето си вея,
творим заедно с него поезия за Любовта!

Автор Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 19, 2015, 20:45

 ПРОШКА

 Нека да ти кажа няколко слова!
 Искам до мен да си цялата сега...
 Да грабиш, да взимаш от моята душа,
 в нея живее на свобода Любовта!
 Тя е сойна и щедра като моята майка,
 винаги може с нещо да нахрани своите чада.
 Ти само ела, ела, дори и да не си засмяна,
 от душата ми шепи Любов загреби,
 своята душа окичи, дори и твоите коси!..
 Нека и те да почувстват празника на Любовта!

 Искам като на свой другар,
 да ти подаря от моята жива жар!
 Нека да те пари, нека  да те гори,
 ако си слаба, в него ти изгори!

 Дълги дни без слънце съм живял,
 в мисълта си като славей за теб съм пял!

 Искам да ти кажа няколко слова -
 "Обичам те Мила!" Прости ми, че с тези слова,
 докоснах твоята изнежнена душа!
 Прости ми, че никой не ме е учил на това,
 да зная... Какво е това Любовта!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 26, 2015, 11:24
 ЗА ДА ТЕ ИМАМ
 
 Слънце по мен тази нощ изгря,
 летях, но не беше смъртта това.
 Топлина по тялото ми се разля,
 някакво творение на Любовта.
 
 С нежност девойката в теб убих,
 преродих те във всеотдайна жена,
 като две пеперуди валс играх-ме,
 Аллах май пишеше нашата съдба?
 
 Любовта е нежна, яростна, крехка,
 тъжна, красива, желана, истинска ...
 Но за да я имам – ще ми трябва сърце,
 за да летя по – нависоко от птици-те!
 
 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 27, 2015, 20:41

 ОБИЧАЙ МЕ

 Целувай ме бавно!..
 Навлажни ми бялата шия,
 нека да е някак си омайно!..
 И от боговете няма да крия,
 че с теб всичко е трайно,
 че ти си моята магия!

 И бавно ме събличай,
 както се съблича наесен гората!
 Като новородено ме обичай,
 както се обича Луната!
 С лъчите си по мен изгрей,
 стопли ми с нежност душата!..

 Прегръщай ме страстно,
 сякаш си ме чакала цял живот!
 Притисни ме до сърцето си властно,
 сякаш аз съм твоят Бог!
 Нека да се чувствам подвластно,
 в този живот студен и строг!..

 Не бързай, а бавно ме люби,
 разлей се като страст разпиляна!
 Душата ми с ласки ти купи,
 и не искай нищо в замяна!..
 Ти не съди по моите сълзи,
 те са плод на това, че си засмяна!

  Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 28, 2015, 22:06

 МОЛБА

 Моля те! Не си отивай!
 Не ме оставяй сам на света!
 Не ме залъгвай с нежността!
 Ако до мен не е Любовта ти,
 това ще е краят на живота ми.
 Ако не можеш да летиш,
 вземи, вземи моите крила!
 Ако не можеш да се усмихваш,
 своята усмивка ще ти подаря!
 Ти само остани и в мен се настани,
 като калинка по мен се разходи!
 Като деца ръцете ще си държим,
 докато един в друг се погубим!
 Понякога като затворник съм бил,
 понякога като пияница съм пил,
 всеки - Дон Жуан ме нарича,
 и до болка само мен обичат!
 Не си отивай! Чуваш ли? Не тръгвай!
 Не ме питай кой съм и какво съм!
 Аз съм Любовта ти, каквато си ти за мен
 и това е през всеки Божи ден!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 02, 2015, 21:56

 ДЪЛБИНА

 За нея в пламъци горях,
 животът си като просяк пропилях,
 но за нея поезия творях,
 небрежно към смъртта си клонях!

 Беше като някаква магия,
 пред която би склонила дори и змия,
 за да целуна нейната шия,
 съгласен бях в черната земя да гния!

 Пътища пред мен безброй,
 но нейният е стръмен и без завой,
 като пролетен топъл порой,
 за който влизах със себе си в лют бой!

 Тя за мен си остана дълбина,
 за която и ден и нощ поезия ще творя!
 За да изживея с нея мига,
 на драго сърце бих продал дори и света!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 02, 2015, 22:00

 НАУЧИ МЕ

 С теб осъзнах,
 че Аллах от мене човек е създал!
 С тебе се научих да греша
 и да не слагам изкуствени крила!
 Научих се и на това,
 как да създавам човек от калта,
 дори и да отронвам сълзи за Любовта!
 Мечтите ми преди да се стопят,
 помолих ги за себе си да говорят.
 Няма да те ползвам за настроение,
 ти на живота си ми вдъхновение.
 Нито ще те продам като лихвар,
 нито ще те похарча в някой бар.
 Ще се боря за нашата съдба
 и със скритата в нея тъга,
 в мен да стене няма да й позволя!
 Докосна ме ти като истинска жена,
 разпръсна се по мен като лунна светлина.
 Дори и да си пратен Ангел от Рая,
 по обичта ти пак ще те позная!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 03, 2015, 14:14
ДЪРТАКЪТ

 - Татко, татко-о-о! ... – крещеше циганчето, колкото му глас държи. Старият циганин, чувайки разтревожения глас на сина си, скочи от леглото, сякаш го беше ухапала змия пепелянка. Изкочи на улицата по оръфани и избеляли долни гащи, готов да вдигне врява чак до небесата.

 – Какво стана, какво стана? ...– крещеше като обезумял от страх той.

 – Татко, татко, виж какво намерих! – и с гордост, на която би завидял и най-богатият човек на света, показваше съкровището, което стоеше пред него. По лицето на стареца се разля най- голямата, най щастливата усмивка, която можеше да съществува на света, а златният му зъб изгря като ясно слънце зад черни облаци.

 – Намерил си аа-кк-оо-рр-дд-ее-оо-нн .... – се чуха като в един петте гласа на малките циганчета.

– Опазил ни Господ! – едвам успя да проговори дъртака. Макар, че беше вече в напреднала възраст и малко понапълнял, той си беше хубавляк. Лицето му беше продълговато и винаги избръснато, а гъстите вежди му придаваха строг вид, но всъщност той си беше прочут веселяк. По черното му лице се спускаха побелели бакембарди, а централно място заемаше най-голямата му гордост – черният мустак. Той запристъпва с бавни и важни крачки, и както винаги – се опитваше да философства.

 – Винаги съм казвал, че от тебе ще излезе най-умния, най-смелия най, най ... циганин.

 Акордеонът, след като попадна в ръцете на дъртия циганин, малките и всички цигани покрай него се пренесоха в един друг свят, или така нареченият от тях Рай. Дъртакът като дългогодишен магьосник, прокарваше черните си пръсти по акордеона, а той горкият – ту проплакваше, сякаш го беше ухапала люта змия, ту извисяваше своя глас, сякаш не свирише за дъртака, а за първа класа. Той неуморно продължаваше нежно да го гали, сякаш това не беше акордеон, а някаква черна богиня с руси коси и златни зъби. Гордостта бликаше не само от него, а и от цялата му смугава тайфа, но най-вече тя си личеше по снажната Айша, която с невиждан къврък доказваше и показваше своята любов към нашия дъртак. Снажна, нежна и почти винаги тъжна, Айша сега сякаш стъпваше по белите облаци. Като разлистена топола с големи и едри гърди, които размяташе на всички страни, сякаш й се бяха сбъднали мечтите – тя се радваше и показваше на своите чернооки рожби как трябва да се изживее мига на щастието.

 Дядо ми над входната ни врата беше закачил изтъркана ръждива петала. Когато го попитах защо е направил това нещо, той ми отговори, че в нея се крие щастието. Не се стърпях и му се усмихнах! Как е възможно в тази изтъркана раждива петала да живее щастието? В отговор и той на мен се усмихна. Като дете това не можех да го проумея, но винаги когато минавах покрай петалата, тя неуморно ми нашепваше, че щастието го има някъде по света, но най-вече го има в нашите сърца. Една раждива петала ме накара да се усмихвам, затова – хайде, усмихнете се и вие!

 Драги мои читатели! Всеки се ражда с правото на избор – вие също. Хайде, направете и вие своя избор, усмихнете се на живота, на този който е до вас – затова, че го има! Затова, че днес и теб те има. Усмихни се, когато видиш родителите си, децата си пред теб, нима те не го заслужават това – да са щастливи нашите сърца? Усмихни се! Ти си господаря на своя живот и само ти си този, който може да го промени, нарани или продължи.

 В живота си хората се стремят към различни неща – любов, власт, пари или нещо друго. В него не е важно човек откъде идва и накъде отива, а е важно дали този човек по пътя си е щастлив!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 04, 2015, 14:56
 МИГ

 В твоите нежни женски ръце,
 изпълнен с нежност и топлина,
 събличам мъжкото си сърце
 и до насита изживявам Любовта!

 Със сърце блаженно, нежно и тихо,
 като малко дете в скута ти лежа,
 с мирис на жена тялото ми е обвито,
 разливаш се по мен като топлина!..

 Тихо и настойчиво в теб се гуша,
 а ти задъхана, топла, нежна и добра,
 сърцето ми и то твоя дъх слуша,
 нашепва, че някой ден за теб ще умра!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 09, 2015, 21:50
 ДО ЗАЛЕЗ

 Раздадох се...
 До последната си риза,
 до последната си дума
 и пак за мен не е криза,
 а тъгата като цар царува.

 Сам съм Любов. Тъжа
 и по тебе горчиви сълзи роня.
 До мен е само Бога. Не, не лъжа!
 Помага ми за теб поезия да творя.
 Не съм изсипвал след теб вода,
 след като ти си замина,
 няма я вече и моята душа,
 по теб тичаше като луда и тя...

 Сам съм Любов. Тъжа,
 до мен е само той – Бога!
 На него за теб думи редя!

 Остави я, Боже да живее,
 в сърцето ми знаме да вее...
 Докато косата ми побелее!
 Докато сърцето ми остарее!
 Докато светлината залезе!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 10, 2015, 08:44
Асан агата не отклоняваше поглед от пътят си, но ушите му долавяха селските слухове, които бяха един от друг по-зловещи – че на младини бил бурен като вихър и откъдето минавал, дори и трева не никнела. Където хващал – здрава кост не оставял и че с мерак си попийвал. Че нямал страх дори и от Аллах, че не спазвал законите на пророка, а сега – когато вече остарял и натежал, започнал да ходи на джамия. Въпреки, че всеки петък даряваше солидна сума за строежа й, или за някой мост или чешма – хорските приказки така и не секваха за него. Последното, което чу, че искал с пари да си закупи сторените от него грехове на младини. Асан агата и този път след като свърши петъчната молитва протегна ръце към Аллах и го помоли за една глухота: -"Алахъм, ти им прости, а на мен сиромаха глухота подари, така ще сме щастливи и аз, и те, и ти."

Откъс от разказа „ ПРОШКА” на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 10, 2015, 08:46
Тук всичко ми беше до болка познато и се беше впило в мен като забит гвоздей в живо дърво. Унесен в стотици спомени, ненаситно и радостно гледах към тези райски места, а възторгът ми "опираше" чак до божите небеса. През сълзи тихо и кротко към тях нашепвах молитва: " Дай Боже, дай на хората любящи сърца!". Погледът ми се спираше тук-там над селото и се опитвах да видя не това, което е останало от него, а това което беше едно време. Тишината и пустотата в сърцето ми сееха смъртоносна тревога. Едно време тук човекът цареше, животът кипеше, а сега жива душа не се мяркаше, сякаш лютият северен вятър беше издухал целия живот от тази долина. Само два орела с разперени и неподвижни крила, се виеха в кръг и търсеха посоката, в която и те да отлетят.

Откъс от разказа „ ЖИВОТ” на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 10, 2015, 08:47
Вятърът разлюля прясно-зелената ръж и полето заприлича на тревисто зелено море. А червените макове разстлали се по него, приличаха на кървави рани, на разбити сърца, кървящи по несбъднати любови. Нямаше чучулиги, нито пък песента на щуреца, цареше пълна пустота и под яркото изпепеляващо слънце се чуваше само шумоленето на ръжените плодородни класове. Тази песен колкото и да беше за плодородие и за живот, всеки вътре в себе си тъжеше по Любовта.

Откъс от разказа „ЛЮБОВТА” на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 10, 2015, 20:34
 ***

 Облече ми одежди,
 от пъстри мъжки надежди,
 зарадваха се и моите сълзи,
 че ще има за кой да живеят,
 като порой по нас да се леят! 

 Лумнаха в нас огньове,
 сред пламъци и дим,
 ние двама с теб в грях горим,
 и за Любовта поезия творим!

 Не е огън това, а пожар,
 в който умряха и дявола и Бога,
 и остана от тях ярка жар,
 да напомня, че без теб аз не мога!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 10, 2015, 22:36
 Aşk bu olması gerek!

 Biri tam candan sevdim,
 kalanlara candan sildim! 

 Sana verdim ömrüme,
 bir olduk yar seninle!

 Gençliğimi geri versenler
 yine Gülüm seni severim!

 İbrahim Beyaz
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2015, 13:50
 Когато плача -
 без сълзи и през сълзи,
 в главата ми си само ти, ти, ти!
 Когато искам да умра,
 с теб, без теб или от теб,
 в главата ми си пак само ти, ти!
 Но когато искам да живея,
 в сърцето ми, в душата ми,
 намирам само твоите спомени!
 Хайде бе Любов ела,
 да покорим с теб света,
 на нямащите да подарим нежността,
 тогава нека в твоят покой аз да умра!
 И на глас да кажат нямащите сърца,
 умря сиромаха, хей тъй за Любовта!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2015, 13:54
Катя беше младо момиче, доста млада за живота който живееше. Обичаше всичко защото беше предобедена че животът се състой само от обич. Зад ясно-небесните й очи се беше скрила една цяла вселена от чувства. Всяка сутрин с усмивка поздравяваше изгревът, а през денят не пускаше ръката на вятърът, привечер пък с отворено сърчице посрещаше Луната. Отсядаше на открито и очакваше да изсипе среброто си върху нея. Така между тайни скрити тъжни сълзи, нощта преминаваше в тиха меланхолия. Не беше като другите тя, да има капризи и безброй мечти, а само една имаше тя: с Господ да си поговори. Имаше да му казва толкова неща .......

Откъс от разказа „МЕЧТА” на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2015, 13:56
Небето бе ясно, толкова ясно сякаш днес Родопа планина празнуваше своят рожден ден. Само няколко малки седефени облачета имаше над планинските очертания. Бяха високо там някъде до Бога. Точеха се бавно и тихо като керван, пътуваха без вятър, отиваха там някъде на север. В низините пък като стада овце ненаситно от росата й пасяха бели пухкави облаци. Реката и тя беше понапълняла от дъждовете и от топящият се сняг по върховете. Гората се бе смълчала и като майка бе приютила дори и слънцето да пие сладост от нейните недра. Слънцето заради обичта й бе слязло ниско и я пробождаше със свойте жълто златни снопове светлина. По листата на дърветата, по тревата блестеше като бисерни сълзи жива роса. Беше време за обич и Любов. Любеха се всички не само гората със слънцето и мъглата. Любеха се дори и охлювите впили се до болка един в друг. Песента пята днес над Родопа планина беше някак по друга, звучеше любовно и идваше някъде там от недрата на душата.

И аз докато
чаках слънцето да изгрее,
в мойте небесно-сини очи,
сърцето ми плахо бледнееше
и питах планината къде си ти?

Откъс от разказа „ПЕСЕНТА” на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: Nazmi on October 05, 2015, 22:06



Ot imeto na www.pomak.eu iskam da kaja,che Ibrahim Bqlev -65 e chast ot nas i cenim talanta mu v poeziqtq,v pomashkata istoriq,i nai veche za saita ni.Vseki ot nas e tuk v imeto na pomaklaka,tova e.!
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 14, 2015, 23:48
https://www.youtube.com/watch?v=kRvbpheepGI
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 20, 2015, 21:06


РОД И РОДИНА

 Полето лека-полека опустяваше. Птичите райски гласове се чуваха все по-рядко и някак си откъслечно и глухо звучаха. В тях вече я нямаше тази врява, която излъчваше същността на техния живот.
 Земята почерня, до болка осиротя. Хората като безпощадни крадци бяха извзели всичко от нея. Беше останало само едно полу-сламено, полу–парцалено самотно чучело. Въпреки, че беше богато на парцали и на слама, и въпреки, че по него стърчаха страшни кръпки – от него вече никой не се плашеше.
 Някой му се присмиваха, че нямало крила, а други го съжаляваха, че нямало остри зъби, но всички те не чувстваха неговата болка, че в сламените му обятия то нямаше нито приятел - нито сърце, с което искаше сладко да живее.
 "Плашилото", както обичаха да го наричат селяните, си беше почти като тях, само дето му липсваха топло сърце и приятели. Но един ден като по чудо, на рамото му кацна едно премръзнало врабченце. Имаше то сърчице, но нямаше онази топлина, която имаше нашето чучело. Щом го усети на своето рамо, чучелото още повече се стопли.То усещаше, че се е превърнало едновременно на майка и баща за него.
 Вятърът – като ония лошите богове, запя своята страшна и студена песен, с която искаше да пропъди и врабчето, и чучелото от тази плодородна райска земя.
 Врабчето се опита да побегне от него, но той го сграбчи в своите ледени обятия и не му позволи да полети наникъде. От страх то се скри във вътрешността на нашето чучело, където имаше достатъчно закрила за него.
   След като почувства това сърце и приятелство, чучелото се опълчи като скала на вятъра. Сега вече бяха двама и си имаха всичко – сърце, приятелство, слама, парцали, топлина, гнездо ..... Имаха си дом и родина, имаха и смелост, с която биха се опълчили дори и на лошия Бог.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 26, 2015, 22:30

 ЗАРАДИ ТЕБ

 Само заради теб се обичам!
 Най-много си обичам душата,
 защото знам че ти си в нея,
 хей такава бяла, нежна и засмяна,
 винаги в празничната премяна!
 Обичам си и очите ...
 защото ти им си сълзите,
 извираш там някъде от дълбините,
 за да поливаш с тях мъките!
 Обичам си и сърцето,
 обширно е той за теб като полето,
 нищо че понякога е и клето,
 но той пред Бога за вярност се е клело,
 от сутрин до здрач за теб е копняло!
 Обичам си и косата,
 защото и тя за теб белее ....
 Обичам си дори и съня,
 защото в него си само ти,
 и от това хич, ама хич не ме боли!
 Обичам си и самотата,
 защото в нея пак си ти,
 и ми говориш със тишината!
 И ето сега в тази твоя тишина,
 аз ще ти проговоря със слова:
 Ако някога мила не ме намериш до теб,
 значи ме е изгоряла твоята жерава,
 и ме е превърнала в горда пепел,
 защото в обичта ти е горяла!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 05, 2015, 20:48


ИСТИНАТА

Преди тишината цареше свадата: аз бях правият, тя още по права, аз бях силният, тя още по силна, аз мразех, тя сигорно ме съжеляваше, аз обичах / или поне така си мислех /, тя беше майката на обичта ......
 След това настъпи смъртна тишина. И двамата тънехме в нея, вече не беше важното кой беше правият, или силният, не се знаеше и кой кой обича и дали изобщо сме знаели нещо за обичта….
 Любовта стаена, осквернена, лежеше на пода цялата в червено обляна. Мойте сълзи не се виждаха, а нейните не говореха, само с бясна скорост се стичаха. Незнайно защо и те бягаха от нас, може би се плашеха от тишината: си мислех, но добре знаех че в този миг не можех и да мисля.
 В тишината прозвуча гласът на един изстрелен коршум : Сбогом....
 Тишината беше простреляна, но незнайно защо болката й я почувствах в сърцето си. Без глас зарида и той, видях го да лежи до Любовта на пода, цялото обляно в кърваво червено.
 На излизане тя не затвори вратата, стъпките й отекваха като грамотевици в ушите ми ....
 Вече и аз лежан на пода облян и задавен като вълк от сълзи.
 В този миг аз се запознах с Любовта. Знаех вече и моята мъжка сила на какво е способна.Тази моя мъжка сила заради една гордост днес пожертва Любовта.
 Въпросите над мен се бяха наредили строени като войници, а отговорите им бяха като огнестрелно оръжие, насочено към сърцето ми. Мечтите ми вече бяха бледи, болни, празни илюзии, а обещанията ми вече и пукнат грош не струваха. Покрай мен вече беше всичко от тишина и самота.
 Слушах как двете си говореха на глас за изживяните спомени: След есенният топъл проливен дъж, прогизнал чак до кости я чаках на моста. Не бързах за никъде, но бях доста ядосан: Дали и тя са е измокрила? ... Как ли се е облякла? ... Само да не се разболее....!
 И тя дойде, дойде като мен окъпана от божи сълзи, / видя ли, като закъсня и на Бог му дожаля / не на нея, а на сърцето си прошепнах. Тя ухаеше на цветя, имаше моята усмивка, която може да прогони и най-тъжните облаци и да застави слънцето да грее дори и през нощта. Казах си: това е тя – Любовта!
 – Здравей! .....Гласовете ни се бяха сляли в едно.
 Прегърнах я до болка силно, целунах я по челото като ангел нежно, както се целува Любовта, погалих меката й мокра коса и така при нас заживя Любовта!
 Намерих сили и проговорих на тишината: - Защо .....? Отговорите ми пак ги дадаха спомените. Разглеждах всички снимки, подаръци, въздишките ми спираха дъха. – Мога ли да забравя миналото? Мога ли без него да живея в бъдещето?
 Преди тишината си мислех че мъжете не ги боли, или че те сами си пишат съдбата. Понякога крещях за да си вярвам или за да накарам сърцето ми да повярва че само тя е виновна: ”Тя не отпи този път от чашата а реши да е строши”.
 А истината не беше това драги мой читатели. Истината е че аз не я бях приел заедно със нейните недостатаци, който ги има във всички живи същества. И именно сега след строшената чаша аз осъзнавам че те в мен са били най много. Толкова много че мога да накарам любимият ми човек да строши чашата, чашата която от самото начало побираше всички мой и нейни горчилки и грешки.
 Любовта ни прогонена, наранена, ни наблюдаваше като чужденка отстрани, притихнала, умаляла, а гласът и вече не се чуваше от задушаващата болка ... Тя имаше цялата сила на света, но тя никога не се натрапваше и винаги очакваше нашата воля да и подаде ръка.
 Когато тя произнесе думата Сбогом, Любовта тихо заплака, като онзи божествен дъждът в онази ден когато бях влюбовен.
 Коя е тя Любовта? Любовта винаги се появява, когато най-малко я очакваш. Влиза в живота ни с пролетни цветя и с красотата си изпълва света. Дарявате само с доброта, спокойствие и спиращи дъха моменти. Тя не очаква, не изисква, не задължава. Дава цялата свобода, от която се нуждаеш и не иска нищо в замяна. Любовта е приемане на другия, такъв какъвто е. С всичките му усмивки и сълзи, със всичките му страхове и мечти, със всичките му недостатъци. Любовта дава силата да прощаваш, да се извисяваш, да летиш! Тя е най-мечтаното, мило, хубаво и желано нещо, което може да ти се случи!
 Сега драги мой читателю, след тази ярка истина единственото нещо което ми остана, това е пътят който трябва да извървя без нея до края на животът си. Незнам дали на този живот живот ще се казва, като си от любимият човек погребан, а за Любовта си непотребен?

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 05, 2015, 20:50

КЛЕТВА

Сам съм, а тъй ми се говори,
 и то всяка вечер до ранни зори,
 за тебе поезия ми се твори! ...
 Душата - ранен ястреб - крещи,
 сам съм, а тъй ми се говори,
 все, ама все - за любови ...!
 Моля ти се - не ме пъди,
 а просто затвори очи и замълчи,
 за миг послушай сърцето ми,
 как нежно за Любовта си говори!
 Не, не е приказка това повярвай ми,
 а истина една в която мога да умра!
 Плача – защото мога да обичам,
 имам на кой - името да сричам,
 с обичта му до насита да се кичам! В сърцето ми от обич - река тече,
 ти в него си по-топла и от огнище!
 Кълна се в стопанина на този свят,
 и във всички същества на тази земя,
 че ти за мен си единствената жена

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 04, 2016, 18:17

Една черна едра добре охранена муха доста упорито се блъскаше върху затворения прозорец и искаше да излезе на свобода. Това доста ме подразни, станах от леглото и с всичката си мъжка сила я размазах по стъклото.
 - Аз не се страхувам от твоята сила, ти с нея би потушил всеки пожар в мен. Аз се страхувам от твоята слабост, с която не би успял да помогнеш дори и на себе си. Думите на това за мен все още непознато момиче разтърсиха изоснови моите познания за живот. До преди малко аз се гордеех със своята мъжка сила, с която бих се преборил с лъв, мечка или каквото ви дойде на акъла, но сега вече разбрах, че за да направя човек щастлив, не е достатъчно да съм силен, а трябва да претежавам нещо друго – все още непознато за мен.
 – Ти вярваш ли в щастието, има ли го някъде? Ако ти подаря ключа на душата си, би ли била щастлива? Повярвай ми, за да те направя поне и за миг щастлива, бих се отказал и от себе си. Това някак си прозвуча фалшиво, немъжко. Всеки даваше или обещаваше, а аз повтарях като че ли тях. Искаше ми се да изкрещя, че не я искам за незначителни роли, за готвачката, перачката или чистачката. В тях няма красиви копнежи и възвишени стремежи ....
 – Щастието е нещо измислено, всеки може да го почувства само в своите представи, в своите измерения. Моите представи за щастие са извън моето тяло – да наблюдавам стремежа, борбата на една муха за свобода, за светлина ... Но ти си толкова мил, ти си онова, което трябва да бъде всеки мъж. Не бих искала твоето нещастие да е моето щастие. Не бих искала да обичаш жена, която в сърцето си носи друг. Позволи ми да остана за теб само едно красиво изкушение, един примамлив забранен сочен божи плод. По такъв начин ще съхраниш и теб, и мен като една несбъдната мечта.
 - Най-труден е онзи път, по който човек се страхува да тръгне. Но аз не се страхувам да тръгна с теб по него. Моля те, просто ми позволи и за теб бих сринал планини ....
 – Моят път е само за мен. Колкото и да е стръмен или раним, аз съм го избрала, а за товара ми не му мисли – всяка жена го носи скрито в сърцето си, без него нито една не би могла да живее.
 Стояхме прегърнати до прозореца и въпреки, че телата ни се отразяваха върху него в едно цяло – ние вървяхме по различни пътища, които по някаква шега на съдбата се пресичаха точно тук в тази хотелска стая, пред този прозорец, в този град на царете и бяхме като една малка играчка в ръцете на боговете. Чувствах нейната топлина, нейната беззащитност, нейната нежност, които бяха най-силното й оръжие. С тях тя би покорила и най-високите мъжки върхове. Знаех, че лесната победа не е победа, в нея плячката е мърша, за която не си заслужава човек да се поти.
 - След като искаш за мен да си забранен сочен божи плод или мечта, хайде ела, ела, ела ....
 И без да я освобождавам от прегръдката си, без дори да отделям устните си от нейните, я понесох на ръце обратно към леглото. А слънцето продължи още няколко пъти да изгрява и да залязва, да изгрява и да залязва ....

Откъс от романът „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА” на Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 06, 2016, 21:34


Крясъкът на чайките ме разбуди в тази пустота, която беше настъпила след нейното заминаване. Той приличаше повече на гаргово грачене, отколкото на крясъка на чайките. Откакто зазори вече беше изминал почти един ден, но аз все още лежах като прострелян не в леглото, а на пода. Опитах се да я спра, или по точно да я покоря, но за да покориш една жена не е достатъчно само мъжка сила. Дори паднал на колене я молех като просяк – молещ всевишния за здраве и благоденствие. Моето безсилие с невиждани пирони ме прикова към пода – там, където имаше всичко, но не и мъжко достойнство. Така след нея лежах няколко дни, прострелян, ограбен ..... Нейната загуба не можеше да се сравни с нищо материално на тази земя. Тя ме беше допуснала до душата си, тя ми беше позволила да вкуся от нейните сладости .....

 На вратата няколко пъти се почука, но аз не отварях. Не исках да виждам никой, нито пък да говоря с който и да е. Исках сам да изживея тази болка такава, каквато е – с цялото й величие. Не след дълго вратата я отвори хотелиерът и на нея застана Султана ханъм, облечена цялата в черно. Лицето й издаваше колко е ядосана и загрижена, но най-вече уплашена. Не каза нищо, нито упрек, нито укор, просто застана до леглото ми – впери нейния майчин поглед в моя и застрада повече от мен.

 Така мълчахме дълго, доста дълго, докато си кажем всичко. „Имал си възможността да се измокриш под дъжда на любовта – от това по голямо щастие има ли на света? Не само животът има правила – тях ги има и в любовта. Където има любов, има и сълзи, дори да е живяна в двореца на султана . Пътят към истината не минава винаги през сърцето, а по-често през трънливите пътеки на разума. Любовта няма етикети, нито пък високопарни определения. Тя просто е това, което е – нещо като живата вода, а влюбеният е огън, който трябва да обикне водата, и когато... и само когато пламъкът обикне водата, именно тогава настъпват чудеса. За влюбения няма време или посоки – за него е важен мига, в който изгаря и водата го погася. За него няма изток, запад, север или юг – посоката е само нагоре или надолу. За нагоре тя ти пришива крила, но за надолу ще ти е нужна и някоя човешка ръка. Накъде си тръгнал ти пътнико, след като все още нямаш пришити крила? Посоката ти е в черната земя! Хайде, избърши тези невинни сълзи и поеми моята човешка ръка, за да те измъкна от изкопа!”

 Султана ханъм беше права, трябваше да поема пътя на разума – път, който беше застлан само от материалното. Трябваше да се откажа от себелюбието, а много често дори и от себе си. Първо трябваше да опозная Бога в мен и ако този Бог беше любовта, то трябваше да живея така, че да създам такива условия, че и той да живее у мен. Не трябваше да се плаша от избрания от мен път, а трябваше да полагам стъпка по стъпка и от всяка една да получавам не болката, а сладостта. Не трябваше да се оставям на течението, а аз трябваше да бъда това течение. Не трябваше да се оставям на вятъра, а аз трябваше да съм вятър. Длъжен бях да намеря сили дори и да се опълча на съдбата. Първата крачка щеше да ми е да приема всеки такъв, какъвто е.

 На излизане дочух собственика на хотела да пита за мен: "Това ли е копелето от Истанбул?" Да! Аз бях вече едно истанбулско копеле, което все още не познаваше любовта, но страдаше от нея.

 На слизане от колата на Султана ханъм с присвити устни й прошепнах: – Да излезем някъде тази вечер.

 – Ти все още не си се прибирал, посъвземи се малко, пък тогава ще ходим където и когато пожелаеш.

 След малко почука на вратата ми с голяма кана кафе и няколко чинии пълни със сладкиши.

 – Хотелиерът ми каза, че няколко дена не си си поръчвал нищо от бара. Хайде едно кафе няма да ти дойде зле, пък и тези сладки съм ги правила лично аз, мисля, че няма да ми откажеш?..

 – Ибрахим, запомни нещо от мен! Който обича Аллах, обича и търпението. Те са една неразделна част. Именно търпението ти дава възможност да видиш залеза или изгрева. Търпението ти дава възможност да намериш себе си и в мрака. На този свят най-лесно се обича и свиква с любовта. Тя спохожда всеки, включително онези, които я отбягват. Но тя не е някакво сладко чувство, което идва и услажда нашата душа и си отива, хей тъй по живо и по здраво. Ти трябва да се научиш да я посрещнеш и ако иска да си отиде да я изпратиш така, както подобава. Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние! Опознай се докрай! Погледни чесно и твърдо тъмните и светлите си страни, и ще постигнеш съвършенство. Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки.....

 След всичките нейни наставления вече знаех че трябва да обикна различията на всеки. Бях длъжен да приема всеки като божествено, защото всички ние сме създадени по божа препоръка или по негов образец. Бог е искал тези различия и ги е създал, за да можем в другия да намерим това, което ни липсва или от което имаме нужда. За сега в ръцете си имах един мой живот, едно негово творение и една действителност, така че да мога да се променя. На този свят няма черно мляко, просто няма, както няма и втори мой живот, с който бих могъл да зарадвам близък или приятел. Затова първо трябва да се променя и да обичам себе си – науча ли се на това ще заобичам всичко свързано с него.


 Откъс от романът „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА” на Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 18, 2016, 20:03


https://www.youtube.com/watch?v=y-WC_KQBjX0
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 18, 2016, 20:16


https://www.youtube.com/watch?v=gBGM7Awh0sU
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 28, 2016, 19:45


 ПОМАК

 Не питай Господи,
 аз от кой съм ....?
 Че и аз не знам!
 Аз имам много имена,
 и в това е моята беля ...
 Едни ни наричат помаци,
 други ахряни, торбеши,
 а трети аповци, дилсизи,
 четвърти мияци, горани ....
 Аз Господи,
 имам и много Родини ...
 Едната ми е България,
 другите Турция, Гърция,
 останалите са Македония,
 Косово, Албания ....
 Аз Господи,
 на този свят съм най-богат,
 станал съм със всеки сват,
 затова всеки ме смята за свой брат!

 И когато застана на твоят праг,
 ще ти разкажа че на този свят нямах враг!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:00



- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Колко си хубава! Ах колко си хубава!
И с дрехи и без дрехи, винаги си хубава...
Но най-хубава си в скута ми полегнала!

Животът тогава е тъй хубав, тъй бял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Как искам да те обичам винаги - завинаги!
Ах как искам да си възможна и невъзможна!
За чужди да си прозрачна, а за мен значна!

Ела, вземи душата ми, аз и без нея ще съм цял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Остани до мен навеки - гола, нахална ...
С нокти и зъби своята чест отстоявай!
Редениците на влюбените ти стрявай!

А аз ще съм клонил глава пред твоят блян ...

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:01


След срещата ми със Есма ханъм, нямах покой и на следващия ден, затова реших да пресъздам мига, за който тя беше живяла един цял живот.
"Ако имаш път до любимата си - извърви го ...
Ако имаш дума за любимата си - кажи й я ...
Ако имаш живот за любимата си - изживей го ...
Ако имаш мъка за любимата си - погреби я ...
- Есма ханъм, бихте ли била така любезна тази вечер да я изживеете заедно с мен!?
- С уважение Ибрахим!"
Куриерът не след дълго се завърна с новината, че Есма ханъм е приела поканата ми. Влезнах в градината на Султан ханъм и набрах най-хубавите рози, очистих ги от бодлите и направих от тях един прекрасен букет, на който не би устояла и най- безчувствената жена. Надянах бяла риза и черен костюм, качих се в лимузината и тръгнах за срещата, която трябваше да се състои преди няколко десетилетия.
Лимузината спря пред магазина, който продаваше все разбити сърца и несбъднати мечти. Улицата почти замря, всички погледи бяха отправени към мен, а въпросите бяха хиляда. Когато влезнах в магазина, Есма ханъм облечена в червена рокля ме чакаше права. Когато я попитах защо е права , тя ми отговори, че така се посреща любовта. Подарих й цветята, а тя се разплака ...
- За мен това е една закъсняла пролет, в която няма да има полет, но си заслужава да се изживее дори и да е люта зима, която от нас тайно топлината ни взима.
Смело избърса сълзите, хвана ме под ръка и така излязохме на улицата, която ни очакваше с голям мерак. Едни ни се усмихнаха, други ни поздравиха, а трети ни завиждаха. Ресторантът, който посетихме беше почти врязан в самия Босфор. От трите му страни вместо студени стени имаше прозрачни стъкла, така имаш усета, че се намираш върху самата вода. Бели покривки, червено вино, жива музика, наздравица .....
Поръчах на оркестъра песента " Fikrimin İnce Gülü ".
- Есма ханъм под звуците на тази мелодия би ли ми разказала за твоята голяма любов? Това е любимата песен на Мустафа Кемал Ататюрк, с нея той увековечава своята любов към незабравимата за него до гроб Димитрина Ковачева!
- Нашето беше обич без думи. Не обичаше той дългите любовни обяснения, да се превива под евтини комплименти, или да се прикрива зад скъпи букети цветя. Обичта му беше някак по-различна от останалите. С поглед ме събличаше, пронизваше, галеше всяка част от плътта ми и в нея виждаше и най-скътаните чувства за него в душата ми. Когато ме погледнеше цялата ме обливаше топлина, върху себе си усещах тихата му невидима прегръдка. Обожавах миговете, когато ме поглеждаше и ме оставяше гола по душа. Някаква такава разпиляна, обикновена, от майка родена. Успяваше да премахне от мен и страха, пред него се смеех до насита, сякаш бях луда, или това нашето беше някаква лудост. Но тогава заслепени от тази ярка светлина не го виждахме. Имахме и срамежливи моменти в любовта ни, когато се чудеше как да ми каже, че съм много хубава, или че усмивката ми е чудесна. От него никога не чух обикновената дума „Обичам те”. Обичаше да доказва любовта си с дела. Всеки ден намираше време за да ме попита как ми е минал денят. И не по отговора, а по тона на гласа ми усещаше дали огънят му в мене все още гори. Не обичаше празни думи, нито пък гръмки, преди да съм казала каквото и да е той вече го знаеше, а отговорът му беше готов. Не вярваше и на пролети за него сълзи, ( детска му работа ) веднъж ме смъмри. Обичаше силните жени и аз се научих да бъда силна жена, да обичам така, както той обича да го обичат. Когато бях до него не бях обикновена, нито пък една от всичките, а единствена, извисена над тях. В неговия свят аз бях галено малко дете, негова дългоочакваната рожба. В този свят аз се научих да не искам мъж със стандарти, който да говори същите думи като другите, паднал на колене да подарява пръстени с диаманти. Моят мъж никога не трябва да е на колене, никога. Аз исках неговата вяра в мен, неговата опора за мен, неговото доверие ....
- Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева също са имали нашата участ - участ на несподелена любов. Затова днес ще ти разкажа за раздялата и то с любов. Защото и в раздялата и след нея може да живее любовта, стига да е истинска самата тя. Когато е истинска - тя не позволява в раздялата да има раздори, болка, тъга или неприятни чувства... Когато в раздялата има любов, то тогава раздяла няма, защото аз и след нея обичам, даже и си мечтая както преди. Просто се примиряваш със ситуацията, че аз съм ти и ти си аз, или, че аз съм в теб и ти си в мен. Раздялата може да ни научи да сме по-близки един на друг от преди нея. Когато в нея има любов, има и мир, и покорство - да се покориш пред раздялата е голям успех. Тогава не си загубил нито себе си, нито него, нито любовта си. Ако това не е успех, какво е?
- Но ако само в раздялата живее любовта, аз не знам дали ще мога да я нарека жива?
- Раздялата не е нещо, което може да ни пречи да обичаме, защото любовта е безусловна, без изисквания, тя просто е любов. Именно Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева са изживели такава любов и такава раздяла. И именно заради това и до днес говорят за тази любов, която не са я убили с раздялата си и е била жива и след нея!

- Той за мен беше като една любима книга, която не исках да дочета до край. Всяка негова страница, ред, или буква за мен имаше живото спасяваща сила. Всяка сутрин с нея се събуждах, в нея намирах невероятни мъдрости ,както за живота, така и за любовта. С голям трепет и интерес преминавах на нова страница. Но адски съжалявах за предишната, която с обичта си успяваше да ме държи на крака. В тази книга беше побран един миг на вечност, миг като извор, от който блика чиста любов и никога не пресъхваше. Всяка сутрин към него се понасях като морска вълна и с нежност обгръщах божественото му тяло .....
Есма ханъм под напора на спомените си трепереше като майски лист. Едва ли имаше земна сила, която можеше да я откъсне от този миг - миг, в който все още е била жива любовта.
- Ибрахим, ти пратеник на Аллах ли си ? Той те изпрати нали, за да разриеш моето огнище, в което като зеницата си пазя няколко негови въглена ? - това вече взе да ме плаши, защото пред мен стоеше една развалина, която в пазвата си все още криеше своите спомени парещи я като живи въглени.
- Човек винаги по пътят си иска да хване нечия ръка, но когато хване погрешната, тогава и той става грешен! Не мислиш ли, че тази ръка е била грешна? Не мислиш ли, че тази ръка та е приковала като пирон на едно място, от което едва ли някога ще се отървеш?
- Човек винаги е търсил изхода на пътят си, но когато стигне до него не знае какво да направи - дали да се върне, или да продължи!
- Все пак ако имаш нужда от помощ само ми кажи. На драго сърце бих ти помогнал.- но веднага съжалих за тези думи, защото първо не знаех как ще й помогна, второ нима аз не горях в този миг? Есма ханъм беше по-мъдра отколкото си мислих, затова с една къса иронична усмивка се направи, че не е чула предложението ми за помощ.
- Да пием за мига! - вдигна наздравица и изпи чашата до дъно, като по този начин искаше да го задави, или да го запрати някъде, но не успя, или не искаше да го стори.
Есма ханъм направи знак на шефа да се преближи и поръча песента "Kendim düştüm kalkabilirim"!* След тази песен вече осъзнах че пред този миг аз съм една искра, която може да подпали нейната душа и да я изпепели.
- Тук на това място, пак под звуците на Босфора му казах, че няма какво да му дам - само обич, в която би се удавила и най-великата личност описана във всички книги. Знам, че е малко, но пък е дива и много красива, и на двама ни много ще ни отива ...
Оставих я да изкаже болката която се беше наслоила в душата й и не и даваше покой дори и при взимането на дъх. Неусетно как нощта вече взе да отстъпва място на ранното утро, по небето звездите взеха да избледняват, да се потапят във ярка слънчева светлина, която ни напомняше че въпреки всичките изживени мигове животът продължава.
На изпращане не знаех какво да и пожелая или посъветвам. Всичко в живота й беше тъй жестоко, че всички думи бледнееха, немееха. Целунах й ръката и и прошепнах Kendine iyi bak**, но знаех че това нито е достатъчно нито успокояващо. Така пред къщата й оставих една развалина, която между светлина се беше превърнала във черна сянка.
На следващия ден реших пак да я навестя, но бутикът й беше затворен. Къщата, в която живееше беше наблизо, затова реших дори и неканен да отскоча до тях. Вратата вместо нея ми отвори прислужничката. По лицето й имаше изписана голяма тревога:
- Как е тя, как е? ....
- Кой как е, кой? - жената като видя, че не знам нищо, между плач и голям страх ми обясни как нейната ханъм се е опитала да сложи край на живота си. Взели са я в болница и тя не знае какво й е било състоянието.
Болницата беше доста наблизо и за моя радост докторът ми обясни, че няма опасност за живота й. Когато застанах до леглото не знаех какво да правя, дали да се радвам или да тъгувам за нея.
- Хайде като падна, опитай се сега да станеш. Нима всеки който обича все пада и там си остава? ...
- Добре съм, даже както никога до сега добре. Ще ти докажа че който обича, дори и пред любовта да се съблича, дори и тя да е за нас незабрава - опората в живота ни тя  остава ....
----------------------------------------------------
Kendim düştüm kalkabilirim - Сама паднах, ще се опитам и сама да стана.
** Kendine iyi bak - Гледай се добре.

Откъс от романа „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА” на Ибрахим Бялев


Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:01


ЧУДО

В това чудо наречено живот,
желая те, страдам те, живея те...!
И зная че ако изгубя твоята Любов,
ще изгубя всичките си цветове ...!

Мислите ми са изорана равна нива,
съдбата в тях пося неземни чувства!
Да страдам за Любов много ми отива!
Нямо страдание, огнен порив на кръвта!

Тайно те живея в мъжкото си мълчание,
с нежност събаряш всичките ми прегради!
Който ме види съчувства ми състрадание,
в тази тишина сърцето ми лудо за обич гори!

Богат съм аз, богат - като Бога богат,
и като него всичко наведнъж ти давам!
Не слушам дявола тъй хитър и рогат,
Любовта си за нищо на света не я продавам!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:02

ТВОРБА

Толкова много,
ли иска моята душа ...?
Нежност, доброта и малка творба -
изпълнена с гордост и душевна красота!
Ще споделя с тебе само нощта.
В нея ще вирее за нас Любовта!
Ще се слеем с тебе в тъмнината.
Ще запалим - ти звездите, аз луната.
За да бъде и там щастлива Любовта.
Ще намираме с теб изгубените души,
абсурдна ще е за тях раздялата.
Ще оцветяваме избледнелите им мечти.
От гръдта си ще им даряваме топлина.
Ще им казваме, че Любовта не е пари,
а думи две по - значими от милиони дори!
Колко малко е нужно на Любовта!
Обичам те, МИЛА !

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:04


ЩАСТИЕ

Щастлив съм ...
Ах, колко съм щастлив, ...
че те Обичам ...!!!...
Че живееш в съзнанието ми,
в ежедневието, в сърцето ми!
Благодаря ти мила, че си жива
и че те има ...!!!...
В Слънцето, когато се ражда
и когато като мен от щастие умира!
От сърцето ми сякаш си едно парче,
което топи в мен всички ледове,
дори и забравям за всички ядове!
Нашето е любовна магия,
в която всеки миг живея!
В нея цветята, усмивките и те,
са само за тебе ... За тебе!
Искам и да ти благодаря за искрите,
за пожарите, и за мечтите
все още неизживените, и за думите!..
И за онези несподелените!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:04

ЗА БОГА

Хайде, Любов! Като си
Бяла Лястовица - къде си?
Свий гнездо на моите плещи,
нека да се сбъднат и моите мечти!

Хайде, Любов! Като си
за мен Бога - молитвата ми приеми!
За сърцето ми слабо недей забравяй,
спри го да не кърви, че вече се умори!

Хайде, Любов! Като си
за мен прокоба - ще те нося аз до гроба!
Ти за мен не си тежест или злоба,
заради тебе бих приел и от змия отрова.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:06


БОЖА ...

Спотаила се е в мен надежда,
като теменуга между зелени листа,
краси тялото ми като одежда,
тихо нашепва, че е жива Любовта!

Обичам я със измъчено сърце,
звучи като отронен акорд от пиано,
с невидими майчини топли ръце,
гали изстрадалото ми за Любов тяло!

И това е през всеки Божи ден,
гори в мен един необуздан копнеж,
да си цялата единствено на мен,
животът ми е устроен от този метеж!

Като дъх от рози ще те запомня,
само към щастието поглед устремила,
неземен сън с отворени очи живея,
не си жена ти, а моята Божа самодива!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:07


НЕЖНА ВЪЛНА

След теб .... какво остава?...
И животът вратата ми затваря,
а времето покрай мен минава,
като запалена свещ догарям ...
И сърцето е като счупена чаша,
докоснеш ли го кърви ли кърви...
По този проклет свят сам крача,
само Бог сигурно ще ме спаси? ...
На пропастта съм там – на края,
раните си лекувам със здраво въже,
с надежда да те срещна и в Рая,
сигурно така правят и другите мъже?..
Ти за мен ще си останеш покоя,
изплаквам те през сълзи на брега!
Знам, че ме чакаш там до прибоя,
за да ме докоснеш като нежна вълна!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:08


Живот живеех,
както си знаех -
по мъжки ...!
Щастлив бях -
дори и със въшки ...!
Покрай мен птици само летяха!
Римите ми тогава немяха,
или чужди песни пееха ...!
В небето ми нямаше
изгреви, залези ...
Очите ми не бяха за сълзи,
а за да виждат пътят
по който тялото ми ще върви!
Но една нощ слънцето за мен изгря,
жена с очи - сърцето ми докосна,
погледът й по мен като катран се разля,
и ми помогна животът си да почерня!
От тогава до сега през нощта слънце търся!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:09


***

Обичам те ...........
........... но ти бягай
във своите висини!
Не ми позволявай да те докосна,
че от това аз ще умра!
Там се рей като богове
и прости ти на нашите грехове!
От твоята нежна миризма
остави след себе си за мен следа.
Нека да тържествува моята душа
затова, че е по следите на Любовта!
Обичам те! ..., но това за теб не стига!
Обичта ми по теб като извор извира
и целия свят в мен побира!

Ти си Любов!....
Ти си онова, от което имам нужда
за да съм жив!....
Не, не... Аз не те обичам,
само понякога в сънят си те сричам,
че многооо те обичам! ....
Но ти ми прости за това,
нали и аз съм от плът и душа,
която може да обича понякога?
Понякога ти без да знаеш,
те държа мислено в ръцете си.
От това толкова се топля, че се топя...
Без теб ли съм - не мога да заспя,
но ти и за това ми прости,
че те обичам дори и в съня си!
Ти си Любов! ... без която аз не мога!
На вятъра - гальовността! На вълните - покоя!
На дъжда - сълзите, на изгрева - лъчите!
Чакам деня, в който цялата ще си моя!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:11


*****

Умра ли ... ! ... моля ви,
оставете прозореца ми отворен!
За да слушам воя на своя – молив,
да слушам как драска с копита,
за правда и за свобода
и за нея Любовта ...!
Умра ли ... ! ...
оставете прозореца ми отворен!
Нека да влиза светлина,
и тя Любовта,
нека да лекуват останали
след мен болни рани.
Умра ли някога, умра ли ... ? ...
оставете прозореца ми отворен!
За да мога спокойно в отвъдното да спя,
за несподеленото сълзите си да излея,
а вие на висок глас прочетете моите слова:
- Веднъж, сърцето ми примря,
разгоря се, гори, но не догаря,
сякаш е от дъбови гори, или проклетия.
Небето трептеше, искреше,
а калдъръма от тихи стъпки ехтеше ...
А аз целунах ръката й бяла,
а тя щастлива и засмяна,
сякаш е в бяла премяна …
А по небето звездите трептяха, искряха,
а по калдъръма тихи стъпки ехтяха ...

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:12



НАУЧИ МЕ

С теб осъзнах,

че Аллах от мене човек е създал.

С тебе се научих да греша

и да не слагам изкуствени крила.

Научих се и на това

как да създавам човек от калта,

дори и да отронвам сълзи за Любовта.

Мечтите ми преди да се стопят,

помолих ги за себе си да ми шептят.

Няма да те ползвам за настроение,

ти на живота си ми вдъхновение.

Нито ще те продам като лихвар,

нито ще те похарча в някой бар.

Ще се боря за нашата съдба,

и със скритата в нея тъга,

в мене да стене няма да й позволя.

Докосна ме ти като истинска жена,

разпръсна се по мен като Лунна светлина.

Дори и да си във рая,

по обичта ти пак ще те позная.

Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:13


След нея остана светлина,
но
на свещ е тя - без топлина!

Имам, имам и детелина,
но
потъпкана е тя от двамина!

Със нея всичко си замина
и сърцето ми
като комина ледено изстина!

Не, не беше толкова отдавна,
снощи...
раздялата като вълк ме грабна!

О...!... колко хубаво беше,
в ръцете ми
като свещ тъй нежно гореше!

А
сега мъж като дете - ревеше...

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:14


***

Обич Моя!
Положи ме в скута си,
разлисти ме лист по лист,
живееш пак в горещия ми стих!
Прочети ми плачевната самота!
Прегърнати в думите на Любовта,
пламналите ни от страст тела!
Любов Моя!
В теб се влюбих, себе си погубих!
Топъл полъх, с вълшебен аромат,
златна жар, неочакван луд пожар!
На себе си ме обещавай всеки ден!
Страх! Неизвестност! Пълна тишина!
Но само във мен вирее тя Любовта.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:15


ЕЛА

Ела нещастнице,
изстрадалата ми душа стопли,
тя за теб е пристанище,
винаги обляна в бури и сълзи!

Не питай дали съм добре,
ще удържа на нежните ти вълни,
в мене по тебе всичко мре,
дори и сърцето като вулкан гори!

До мен ще ти е добре,
без лъжа, измама, страст ще ни изгаря,
както вчера така и утре,
сърцето ми Обич и Любов ще ти дарява!

Не ме питай защо съм така,
без теб останах като кръгло сираче,
без Любовта човек е руина,
дори и да мре, няма на кого да поплаче!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:16


ЗА ДА НЕ УМРА

Дайте ми светлина, много, много светлина,
аз имам здрави корени и пролетни листа,
светлина ми дайте, светлина и много свобода,
за останалото аз сами ще се справя - във света!

Светлина ми дайте за да живея и да творя,
аз имам много, много бели празни листа,
в тях безсмъртната Любов със крила ще опиша,
как в нея всеки миг като буен огън до пепел горя!

Дайте ми светлина, дайте ми аз с Бога ще говоря,
имам да му казвам толкова много мечтани неща,
дайте ми светлина, дайте ми че аз без нея ще умра,
аз искам за Любовта във светлина да живея!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:17


ПОМАКИНКА

Ах, майчинко мила,
залюбих си една Помакинка!
Когато съм без нея,
нито умирам, нито живея…
Ах, майчинко мила,
между изгрева и залеза съм без нея!
Когато тя не е засмяна,
нито е ден за мен, нито е нощ.
За Любовта и се превърнах в просяк,
и в нейна сянка без ляг.
Искам да я видя засмяна,
облечена в бяла премяна…
Да я питам и да отговаря на висок глас:
да, да, съгласна съм, с теб съм до край…
Ах, майчинко мила,
Уморих се от самотата,
тъжен, скитник съм по света!
Странник с ранено сърце,
уморих се да го кърпя,
пък и защо ли ми е, като съм без нея.
Със себе си водя безпощадна битка,
като Дон Кихот за Свобода, а аз за Любовта.
От както я видях, не ми дава мира
и във вените ми само тя пулсира.
Ах, майчинко мила,
затънал съм в безнадеждност,
копнея, жадувам, търся я…
болката съм оплакал в една сълза.
Самотата ме обича и разпознава,
свой спътник и съратник ме направи.
Ах, майчинко мила,
тя не е вечност не е,
а миг,в който се ражда живота!
Само тя в мене кръг чертае
и с голотата ме привлича.....
с невидими стъпки ме съпътства,
с нечувани думи ме ухажва.
В Аллах за нея се кълна,
вричам се в това което мога и не мога,
за да може тя да е моя.
Ах, майчинко мила, иди ти при нея, иди!
Потърси ми я, потърси…
белким ми я дадат майчинко,
че животът не мога да живея,
когато съм без нея…

Автор Ибрахим Бялев
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 02, 2016, 15:17


РОДОПА

Слушам Родината си,
със затворени очи!
Полъхва лек ветрец,
съживява всичките й листа,
пригласят му птици от своите гнезда,
настъпва жива врява,
животът смъртта побеждава ...!
Слушам Родината си,
със затворени очи!
И в мен е като празник,
породен от ярки цветове,
оцветяван от всички Богове,
покрай мен милион гласове,
на бели стада със звучни чанове,
напомнят че ма е имало и преди векове!
Виждам Родината си,
със затворени очи!
По ударите на сърцето си усещам,
че покрай мен е земен Рай,
без начало и без край ...!
Дробовете ми са от мирис пияни,
очите от щастие просълзени ...!
До мен е застанал връх Модър,
тъй могъщ, тъй стар, тъй мъдър -
винаги за нас като баща щедър!
Виждам Родината си,
със затворени очи ...!
Ето на вижте я и вие,
и сърцето ви от щастие ще бие!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 30, 2016, 10:32

Здравей Живот!

Научи ме да обичам Любовта!...
а след това и смъртта ....
Не, не се учудих от твоята сила,
нито пък от сладостта която от тебе блика!

Живот ти си Божа магия!....
от която аз все страстно пия!
Като прашинка съм в твоите ръце,
благодаря ти че все още си в моето сърце!

До кога ще е така? ... Не! Не зная,
но с теб душата ми е все жива и бяла!
Ако имаш някаква рана от мене ти,
моля те прости ми ти. Прости ....!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 30, 2016, 10:35
КЛЕТВА

Ще се накъсам на парчета ....
ако в мене не си само ти,
ще се раздам на океани и дерета,
да ме носят в незнайното божите води!

Нека,, нека си ти моята тайна ....
за която ще знаят само нашите звезди,
само те знаят колко си любеща и омайна,
ще кажат на Бога ни че ти си моите сълзи!

Ще дойде ден и аз ще съм до теб,
в ръката ще си държа пролетни цветя,
ще бъда на сърцето ти крилатия ястреб
с обич ще докажа на света какво е за мен любовта!

Ти сега легни и сладко си поспи,
ще ти дам аз сънят си и изстрадалата си душа,
с молитва ще моля Бога ни да ни прости,
че ти от него много по по мила си ми ......!

Автор Ибрахим Бялев

https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.334?fref=nf
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 03, 2016, 22:27


ПРЕДИ ХОДЖАТА ДА ПРОПЕЕ

В прегръдката на планината, под дебела тъмна нощна завивка и под напора на голяма нечовешка умора, селото като премръзнал мъртвец все още сладък сън спеше . Само Иса сън не го хващаше. Превил се на две на миндера, пушеше вече стотната си цигара и на всяка запалена следваща, задаваше един и същи въпрос: "Защо?" - на който така и не можеше да намери отговора.
Над селото, тук-таме няколко комина усърдно димяха като неговата стотна цигара и това като че ли напомняше, че и там има я болка, я новородено, които имаха нужда от нежност и топлина, от ласка и добрина.
Иса не беше лошо момче, нито грозно, нито пък наперено, каквито бяха повечето момчета от селото.
Преглътнал всички чувства надълбоко в себе си, той така и не успя да направи любовното си предложение на някоя мома от селото, докато един ден не срещна Айша. Тогава неговият живот започна, или по-точно свърши, защото той вече не живееше собствения си - а нейния. Денят му се превърна в нощ, а нощта в ден. Когато всичко живо и земно потъваше в тъмнина, на него му идваше смелостта. Тогава той под лъчите на лунната светлина без страх тръгваше по неотъпкани пътеки, за да стигне до онова чувство, наречено от него живот.

Жаден за нежност и красота винаги в ръцете си държеше някакво диво цвете, а в сърцето си вулкан от мъжки чувства. Всяка вечер той излизаше от село и стигаше до извора на собствения си живот. Неговата едра, стройна, млада мъжка фигура беше като на бор-ела, извисила се измежду храсталаците на селото. Но тази едра и стройна фигура тази вечер беше приведена, сякаш бе покосена на две, а на лицето му бяха ясно изписани неописуема тревога и скръб.

Къщата на Иса беше безмълвна и обзета от пустота, сякаш бе обитавана не от него, а от смъртта. А селото лека-полека под сребристия дим взе да се събужда.

Светлините пръв запали фурнаджията Исмаил ага, който беше най-ранобуден в селото, а както винаги до него младоликата му жена запретваше белите си ръкави. Животът с нежните си лъчи заподканва тъмнината да си ходи там, откъдето бе дошла. Тютюнджиите наизлизаха от широките порти и с тихи, но бързи стъпки като рояк работни пчели се губеха в далечината.
На изток взе да се ражда зората, някак си нежна и бяла, и
разпростря светлината си като любеща майка.

Иса превит на две остана на миндера още няколко часа и не само, че не мърдаше, а и не искаше да диша. Но животът не мислеше като него и си имаше своите закони и задължения. Затова той се изправи и с все сила изкрещя: "Защо-о-о?"
Чу го цялото село, та дори и планината, но отговор не последва.
От долния кат дочу гласа на майка си:
- Какво има, сине, какво е станало? Тя запъхтяна дотърча до него и между уплаха и сън продължаваше да повтаря същите въпроси. Когато го видя ,че е добре се поуспокои и приседна до него на миндера.

- Кажи ми, мили сине сега, какво е станало? Защо на очите ти има сълзи, а душата ти кърви?

- Не искай, мила майко от мен да ти казвам, че нея вече я няма и че като повехнало цвете в ръцете ми тя остана... Майка му като чу тези тежки думи побърза да се хване за устата. Нима беше възможно човек след смъртта дума да каже?

- Хайде, мила майко, кажи ми как любовта в черна земя се полага и върху нея черна пръст се слага?

- Остави всичко на ходжата сине, той си знае работата, той нали е за това?

Не след дълго ходжата пропя със своя тъжен нежен женски глас, който като куршум прониза селските сърца, а и не само тях. Планината и тя сякаш онемя, или тайно ридаеше за своите чада. Над селото се издигнаха ято бели гълъби, които като че ли с полета си изразяваха своята тъга и не можеха да повярват на тази истина, че днес беше починала Любовта. Толкова им се искаше ходжата да е ням, да не може така нежно да известява за смъртта. Не само на тях, а на всички в този момент им се искаше ходжата да е ням, защото пееше не за молитва, а за тъга.
Та аз се питах: "Как е възможно човек да пее при наличието на смърт?"

А всичко беше тъй различно преди той да пропее. Имаше радост, имаше мечти като светли лъчи и гората беше обрасла цялата в зеленина... Не, не в цветя, защото само тях виждаше Любовта. Гълъбите и тогава летяха, но с друг полет - полет, с който радваха хорските сърца като на малки деца.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2016, 20:13


СЪН

В сънят си те видях и бе тъй жива,
ароматна теменуга, в усой разцъфнала!
Като сърна в планина, дива и игрива,
бяла лястовица, в мене полет спотаила!

В сънят си те видях и бе ярък пламък,
и в рая и в ада в буйна страст горяхме!
Обичта за нас бе като за сиромаха залък,
като Жулиета и Ромео любовта изживяхме!

В сънят си те видях, ръка за ръка вървяхме,
нямаше посока, а и времето бе спряло .....!
Като пролетни цветя един за друг цъфтяхме,
и славея и чучулигата, всичко бе онемяло!

Но зората с усмивка на устата, ме събуди,
но аз в наслада райска, все твоя глас дочувах!
"Обичам те мили, с теб мечтите ми са обути,
ти за мен си онова, което със пари не купувах"!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 13, 2016, 20:15

СЪН

В лабиринта на моята душа,
притихнала е там една мечта.
Тихичко нашепва за тебе тя,
дори и че си била със крила...!

Унесох се за миг в плах сън...!
В сърцето ми си вътре... И вън...!
За теб говори пак моята сълза,
на Бога животворната вода!

Събличаме се голи, по души,
любим се лудо, без думи дори...
Просторът е наша страст без окови!
Любовта в нас чудо твори...! Гори!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 14, 2016, 16:28
НЕЗАБРАВА

Бялата чайка със своя плачевен крясък пак раздра не само небето, а и моята мъжка наранена гръд. Когато и да чуех този крясък, аз все на две, на хиляда парчета се разкъсвах. Само в едно бях убеден, че каквото за чайката беше морето, за мен това беше любовта - колкото и да ни болеше, ние не можехме и миг без нея. Често и аз като чайката крещях, не заради друго, а заради пожара, който в мен гореше и исках с крясък на птица да го загася.
Беше гореща лятна привечер, в която човек диша като "риба на сухо". Поради тази причина с двама мои приятели решихме да приседнем до морето и да се поразхладим с няколко студени бири. Единият от тях беше влюбен до уши, както се казваше и затова след втората бира реши да се обади на любовта си и да й обясни колко много я обича и че не може без нея ...... За наша изненада момичето реши да дойде и тя да се поразведри като нас и да подиша въздух като "риба на сухо". - Нека да донесе още бира! - провикна се приятелят ми вече развеселен. - Да не забрави да докара и приятелките си! - допълних аз на свой ред. Не след дълго до нас спря кола, от която три момичета сваляха каси пълни с бира. Ние като джентълмени рипнахме игриво на крака, за да им помогнем.
От първите ми впечатления, момичетата бяха обикновени, дори много обикновени, но когато едното от тях ме погледна, усетих че е дълбока като морската вода. Колкото повече я гледах, толкова повече се "давех" в нея. Колкото и да казвах гръмки слова, толкова повече потъвах в нейната неизвестност и дълбина. След известно време тя вече не бягаше от моя поглед, с който я събличах до душа. Тя също ме събличаше, дори чувствах, че като вълчица ме давеше. И аз й позволявах да го прави, дори бях щастлив, че от любовта съм победен.
В напредналите часове вече бяхме напалили буен огън, от който се извисяваше буен пламък и предаваше на лицата ни благороден божествен вид. Благодарение на вълшебната му светлина, аз продължавах да я оглеждам и да се любя на изящността й. Колкото повече пиех, толкова повече ми се ходеше по малка нужда. Когато ставах, леко залитах, но тя винаги ми подаваше нейната нежна ръка, която беше като от коприна. Момичетата за наша радост имаха тарамбука и китара, от които се лееха все любовни мелодии. Тогава сякаш времето спираше, а сърцето ми като лудо биеше, дори го чувах да ми нашепва: "Тя е твоя, твоя е, последвай я ...".
Това и направих, когато тя полу-пияна стана и се запъти по брега, аз като опитомено домашно куче я последвах. Под шума на вълните и крясъка на чайките я хванах за ръката, тогава всичко значимо изчезна. Не след дълго вече бях проникнал в нея там, където не всеки би проникнал, не всеки би хвърлил своето семе. Когато се завърнахме до огъня, по лицата ни и в сърцата ни имаше неописуемо щастие. Вече пеехме весели песни, дори крещяхме и на вълните .....
На сутринта, когато се събудих, до мен беше отседнала само пустотата. Вълните пак нежно шумяха, а чайките плачевно крещяха, но до мен беше единствено самотата. Никога не съм си представял, че морето може да бъде толкова сиво и студено. Ставайки от мястото си, самотата и тя стана, но където и да отида - тя горката беше все до мен. Съжалявах я, презирах я, даже я проклинах .....
Първите няколко дни се самозалъгвах: "Ще я забравя! Какво пък толкова, нито е първата, нито ще е последната", но се оказа че е единствената. Често след това ходих на същото място, пиех бира, палех буен огън, дори и песни пях, но ставах все за смях. Тогава разбрах, че брегът си е все същия бряг, но любовта не е до нас, а когато тя не е до нас ....... ???

Автор Ибрахим Бялев

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=272631989784664&set=a.265248493856347.1073741829.100011135953878&type=3&theater
Kaydet
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 14, 2016, 16:29

***

Все още в мен
твоят пламък гори
и аз го подклаждам
с надежда и бистри сълзи!
Обичам в теб преградите,
те са моята борба,
неизписана творба,
за която мога да умра!
Другото освен теб е шум,
в неизвестното изстрелян куршум.
Не, не мога поне засега
с теб да се разделя!
Ти си моята съдба
и онова, което не мога
да забравя!

И. Б.

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=272638759783987&set=a.265248493856347.1073741829.100011135953878&type=3&theater
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 17, 2016, 16:53

КОГАТО СТРАХЪТ БЕШЕ БОГ

Автор Ибрахим Бялев

От дълго време над планината не грееше ясно слънце, всичко бе посивяло, дори и онемяло. Песните бяха изчезнали от устните на хората, дори гласовете им се бяха сравнили със земята. Чуваше се само лая на кучета и през нощта воя на гладни вълци, които вече нямаха страх от нищо. Тук-там някоя кукувица пропискваше със своя зловещ глас, навярно за да предвещае, че настъпват трудни за нас дни.

- Снощи пак са идвали от околийското - през стиснати зъби промърмори баща ми. Бучу* ми се направи, че нищо не е чул и продължи да дои стадото.
- Този път не е като преди, този път с тях водели дори и попове. До къде ще отиде тази работа буба**? Нахвърлят се над нас като глутница гладни вълци. Ходели от къща на къща, заплашвали са жени, деца, старци. Селото опустя, хората се страхуват да ходят на джамията. За тези хора няма ли Аллах буба, ....няма ли? Какво искат от нас?
- Аллах има за всеки сине, но не всеки може да го види. Пък и те не знаят от какво имат нужда, затова са го загърбили, затова ..... - с доста дрезгав и плачевен глас продума бучу ми.

След като издоихме стадото, се оттеглихме да почиваме, но баща ми сврътка не го свърташе. Гневът в него беше преборил не само търпението, но и разума му. И този път както винаги бяхме насядали покрай огънят, но този път и той като че ли вече не беше толкова божествен като преди. От него пак изкряха искри, но те не бяха забелязвани от никой.

- Слушай, сине, какво ще ти кажа. Това не е първото покръстване на нас помаците, няма да е и последното, но ние ако не живеем с разум, няма как да оцелеем. Нима на нашите деди им е било лесно? Но ето че са запазили поколенията си и до днес. Не веднъж съм ти говорил за нашите деди богомилите. Ти не давай право на гнева да надделее над разума ти, защото има и ти за кого да мислиш. - сега вече и на двамата погледите им бяха приковани върху мен и виждаха онова, което аз щях да видя в моите рожби.
- Да буба, нали и аз затова говоря. Нима ще им позволя да го обезличат? Та той носи твоята - моя кръв, кръвта на дедите ни, които са населявали тези земи от памтивека. Какво лошо има в това да си по-различен, нима това не е богатство? - последва дълбока въздишка, която натъжи още повече атмосферата.

- Въпроси има много сине, но това не е толкова важно в момента. Зная, че човек от патилата си не може да избяга и, че от по силният може да яде бой и с тояга. Нашите хора са го казали: "Където всичкият инсан*** там и гол Хасан!" А моят баща казваше че срещу ръжника**** не се рита.
Покрай нас вече всичко бе утихнало, звездите и те бяха слезли "да пият вода" по земята. Така под властта на страха и този ден,който беше господар на всичко отмина.

На сутринта, когато все още не беше пукнала зората, видяхме към хайятето да се приближава пъдарят на селото. Баща ми и бучу му уплашени до смърт се спогледаха.

- Това не е на добро. Не е ... - едвам прошепна бучу ми. Сигурно се е случило нещо с майка ви? - и вече беше готов да заплаче. Пъдарят наближавайки се провикна:
- Не се плашете, всички са добре. Всички са добре!

- А бе пайтар***** вълци те яли. Какво чиниш толкова рано по къра? Душата до зъбите ми извади.

- А ти от здраве да не се куртулисаш******, бе Ибрахим ефенди. Как сте, добре ли сте с челядта ти? Аллах здраве и дълъг живот да ви дарява. - пъдарят, дребен на ръст човек, беше изсъхнал като листник*******, а животът едвам се крепеше на плещите му.

- Ела, ела, да те нагостя с нещо, че си уморен, пък и сигурно ми носиш хубава вест. - той това и чакаше, приседна тризицки до огнището и зачака своята почерпка. Дядо ми и той с две купи подварено мляко приседна до него.
- Хайде, казвай сега кой вятър те носи насам? Има ли нещо ново по село? - но веднага взе да съжалява за въпроса си, защото се досещаше за отговора.

- Слушай, Ибрахим ефенди, познаваме се от деца. Неведнъж си ми помагал, даже ти поиска жена ми от баща й, ако не беше ти нямаше да се оженя никога .....

- Хайде пайтар ефенди, карай по- накъсо, че работа ме чака. - Бучу ми като ястреб сви двете вежди и зачака новината.

- Откъде да започна не знам, но нали знаеш, аз съм само един служител, каквото ми наредят трябва да го изпълнявам ....

- С продажба семейство не се гледа, пайтар ефенди, но това си е твой проблем, а не мой. Ако знаех че ще се отлъчиш от стадото пръв, никога нямаше да ти помогна. Сега казвай за какво си дошъл?

- От околийското има заповед за тебе и по-видните хора от селото. Ще се проведе събрание на площада, ти и твоето семейство трябва да участвате. В противен случай наказанието ще е голямо. - Бучу ми сякаш го беше гръмнало гръм, нито каза нещо, нито помръдна от мястото си дълго време. Пъдарят и той повече и дума не обели. Стана от мястото си и си замина.

- Този път кръв ще се лее... - провикна се баща ми след него. - Ти така им кажи. Този път кръв ще се лее!
- Ще се лее сине, но не тяхната, а нашата. В тях е всичко и оръжие, и власт, и разум. А къде са нашите? Под властта на страха се скриха като пилци по балкана. Нима ние нямаме сърца и няма какво да кажем на душманите си?

Каракачаните подкараха стадото към пасбищата, а ние с баща ми и бучу ми се запътихме към мегдана на селото, където вече ни чакаха кръстителите, а те като ни видяха грейнаха като майско слънце.

- Ела, Ибрахим ефенди, ела, няма от какво да се страхувате. Ние не сме дошли тук като душмани, а като братя. Знаем, че с такива хора като теб лесно ще се разберем. Бучу ми на свой ред ги поздрави с добре дошли у нас.
- Ние не сме у вас Ибрахим ефенди, ние сме си у нас. Ние не се делим на ваши - наши, на черни и бели, на богати и на бедни. - Тогава викнете и Абдул ковача да дойде .- след тези думи на бучу ми, селото се разшумя като кошер пчели, но сражението беше започнало вече и нямаше място за отстъпване.
- Докарайте и циганина Апдул, нека той да стане за пример на всички помаци. Селото този път от страх онемя, защото из него се носеха слухове, че ковачът е продавал дори и майка си. Не след дълго Абдул дойде пред всички на мегдана. Дрехите му този път бяха по-оръфани от всякога, но хората това не го забелязваха, забелязваха само това, че от страх беше пребледнял и сякаш предварително се беше превъплатил в "нов българин".

- Ела по-близо, Абдула. Ела и стани за пример на цяло село. Покажи им как се става чист българин. - Абдул не знаеше какво да прави. Свали от главата си оръфаната шапка и смирено застана пред попа, който доволен и предоволен от новото си чедо, взе китка босилек и със светена вода започна да опява "новото си чедо". След целуването на сребърния кръст, церемонията вече беше почти приключила и пред нас стоеше един новороден българин. Но за да стане заклет българин Абдъл трябваше да си избере ново име, затова околийският се провикна: - От сега нататък не си Абдул а ще си Асен. Носи с гордост това име и го прославяй по света.

- Видя ли Ибрахим ефенди? Нито боли, нито пък кърви, хайде сега ти правата вяра си избери.
- Има рани, които не кървят, но повече от другите болят. Вие защо сте дошли, за да ми отрежете корена ли? Така, както Борис отряза на боилите, нали? Не. Нито вяра сменям, нито род продавам, а на теб ако ти е нужна кръв, вземи я, нека се прославиш и ти като Борис, че в името на вяра в кръв се задавя.

---------------------------------------------------------------------------------------------

Бучу* - Дядо.
Буба** - Татко.
Инсан*** - Хора.
Ръжника**** - Хляб. Но в момента обозначението е държавата.
Пайтар***** - Ветеринар.
Куртулисаш****** - Спасиш.
Листник******* - Складирана дъбова шума за зимата, с която се хранят овце и кози.

https://www.facebook.com/?ref=tn_tnmn
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 27, 2016, 20:26


СЪВЕТ

Не е трудно да разплачеш Жена,
не, не е!
Те плачат на всичко, защото имат сърца!
Не е трудно да направиш Жената щастлива,
не, не е!
Само една истинска любов, на нея й стига!

Как се обича ли? ... Ами просто е! ...

Сутрин стани час по-рано,
целуни я по нежното й рамо...
Не мисли дали ризата ти е изгладена,
а, че тя от Бога на тебе ти е дадена ...
Затова остани до нея още минута - две,
нека между вас дяволът да умре ...
Хайде, стани и за двамата нещо направи,
това, което тя прави за теб всяка вечер до зори!
Чаша топъл чай или чаша прясно смляно кафе,
това и на двамата ще ви дойде много добре!
След това в леглото с нежност я положи
и за раздяла с целувки до насита я дари!
По пътя си ако видиш цвете го поздрави,
спомни си, че и те за любовта от Рая са дошли!
Към нея когато се прибираш, нека не си уморен,
спомни си, че ти само за нея единствено си сътворен!
Затова за в къщи само щастие вземи и занеси
и не забравяй, че тя единствено само за тебе живее!

Автор Ибрахим Бялев

https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 04, 2016, 19:51

БРЕЗАТА

"И мъртвите живот живеят!" Тези светли думи на ходжата, като ехо кънтяха в нея. Тя знаеше много добре, че докато е жива и той ще е жив в нейното изстрадало сърце.

Ще ви разкажа за времето, когато добротата беше безродна и нямаше меч в ръката, когато силата бе обезвредена и когато всеки се молеше "утре" да не идва ..... Беше време когато мечтите немееха, а сърцата повече от всякога страдаха.
В полите на Пирин планина, там някъде на топло, се бе сгушило едно прекрасно помашко селце, което някой бе нарекъл с името Брезница! Дали заради това, че беше бяло и прекрасно като булчинска бреза, или заради това, че всяка вечер жените там си шушукаха под стрехите като поласкани от вятъра брези - не се знаеше. Но когато аз видях за първи път тази красота - казах на брезничани, че тъпчат Рая!

Но сега там, над тази божествено красива бреза бе надвиснал невиждан до сега страх. Жените продължаваха да шушукат, но на все на по-нисък глас, защото както обичаха те да казват, "И гората има уши, пък камо ли хората от селото".

Джамията беше една от най-старите сгради там и на няколко пъти беше опожарявана, но винаги с голяма любов отново построявана. След всяка молитва богомолците оставаха по места и се питаха, как ще се спасят и този път от тази проклетия, която беше надвиснала като черен облак над селото им.

- Хайде ходжа ефенди, кажи какво трябва да направим, за да се спасим и този път от покръстването? Ходжата уплашен до смърт ги съветваше да не прибягват до насилие, защото имат челяд и по-добре ще е да се молят на Аллах. Горките мъже силни като планина, стиснеха ли камък в ръката си и той би пуснал вода. Но и този път те смирено повдигаха ръце към техния господ Аллах и от все сърце се молеха на него да спаси семействата им от набезите на друговерците.

- Хей джамаат, чуйте ме! - всички брезничани се обърнаха към вратата на джамията, където пребледнял като мъртвец стоеше пъдарят.

- Утре ще престигнат гости от околиското и заедно със кметът и партийните членове ще свикват събрание в читалището. След това щели да ни обясняват и на нас как ще премине процедурата по сменянето на имената. Затова утре всеки да си стои по домовете, че който не присъства ще има санкции, дори и лишаване от свобода. Джамаата, чувайки за тази заповед, като ято пилци се разпръсна из селото, за да се види с челядта си.

Джамията и тази вечер остана осветена до полунощ и в нея всеки който беше останал, се молеше на Аллах "утре да не идва".

Но утрото дойде! Едно утро, което нямаше да бъде забравено от никой в селото, дори и от цялата околия. С пропукването на зората, на площада дойдоха няколко военни джипа с добре облечени хора. По външния им вид си личеше колко добре държавата ги беше "отгледала". Те не приличаха на брезничани с окатранените до болки души.

Придружени от няколко войници въоръжени до зъби, те бяха добре посрещнати от техните ятаци, които се прикриваха зад партийните си книжки. Не след дълго площадът се изпълни със смели хора, които бяха съгласни на всичко, но не и да си дадат вярата. Когато от читалището заизлизаха неканените гости, тълпата като столетна бреза подухвана от северният лют вятър тихо зашумя.

- Не се притеснявайте - провикна се един от другарите, така че да бъде чут от всеки. - Ние не сме дошли тук, за да ви сменяме вярата, а за да ви сменяме мюсюлманските имената. Всеки може да вярва в каквото си иска, но след като живее в България, трябва да носи българско име. Това не аз, а другарите от София го решават, така, че след като е от "от горе", ще трябва да се изпълнява.

- Какво ви пречат нашите мюсюлмански имена? - провикна се едно листо от брезата, а останалите листа, пак развълнувано зашумяха, сякаш отправяха молитва до Аллах да им помогне в този труден за тях момент.

- Кой си ти, я да те видим? - провикна се пак неканеният гост.
- Аз съм! Казвам се Тефик Хаджиев! - всички листа на брезата се обърнаха към най-смелия лист и повтаряха в хор: "Какво ви пречат нашите мюсюлмански имена?"...

Другарят повиши тон, но и това не помагаше да бъде чут от брезата, която се беше превила до болка от северния лют вятър. Ядосан до полуда той изкрещя колкото му глас държи: "Като не разбирате от добро - ще разберете от картечници!"- след което се качиха по джиповете си и заминаха.

- Не може нищо да ни направят - провикна се друго смело листо на брезата, което се казваше Исмаил Кальор /Атемин/.
- Може, може, в тази държава всичко може - промълви почти на себе си кметът на селото, който не беше чут от никой.

Съседното село на Брезница беше Корница. Името му идваше от дълбоките корени, които още от незапомнени времена беше пуснало в Пирин планина. Славата му се носеше с трудолюбив и смел помашки народ, който и денем, и нощем се трудеше по ниви и ливади, за да може да изхрани семействата си. Но и при тях този път бяха дошли "видните другари" от град Гоце Делчев, за да ги вкарат в правият път. Методът беше прост. Селото беше заградено с танкове и картечници, и да не би случайно някой от тях да има крила, другарите си бяха докарали и няколко хеликоптера.

По същия начин както в Брезница - и тук хората бяха събрани на площада, за да може всеки тържествено да си избере своето ново име. Но отказът им струваше толкова кръв, колкото можеше да задоволи придружените на другарят Тодор Живков и кликата му от ЦК на БКП.

Площадът в село Брезница се изпълваше с развълнувани хора. Всеки пристигнал питаше: "Вярно ли е?"
Пристигна и Тефик Хаджиев. Като чу разказите на очевидците, че избиват техните братя в Корница по вяра, с насълзени очи се провикна, че заминава за там, за да помага на своите братя помаци. Цялото село знаеше, че Тефик беше дал сърцето си на корничанка и сега нямаше сила, която би го спяла да не стигне до него. По-младите и буйни листа на брезата също заявиха, че заминават за Корница, за да помагат на своите събратя по съдба. Това принуди почти всички листа на брезата да се запътят натам на помощ. Когато наближиха местността "Мизиневи ливади", се чу изстрел, който прониза в сърцето Тефик Хаджиев. Листата на брезата се опитаха да се укрият по гората, но не успяха. Застигна ги участта, която беше настигнала всичките корени на Корница. Цената на тяхната смелост трябваше да стигне за другарите от СССР. Те също като своите побратими от България, искаха да вкусят от сладостта на помашките корени и брези, за да има с какво техните деца да се гордеят на старини.

На следващия ден в Брезница пристигна началника на РУ на МВР в Гоце Делчев, придружаван от началника на ДС - офицерът Стойчев и другарят Гуцев, с още няколко добре въоръжени възродители. Целта на занятието бе ясна: сплашване на мирното население на брезата, за да няма повече шум от нея и доброволно влизане в "правия път". Подпомогнати от местни ятаци те нахлуха в къщата на Исмаил Кальор /Атемин/, на който пред очите на майка му изпиха кръвта му.

След няколко дни брезата пак се събра, но този път не за възраждане, а за да изпрати своите листа шехити, дали кръвта си за името на свободата. Тук не беше дошла само гордостта, а и любовта на Тефик Хаджиев. Тя смирено слушаше молитвите на ходжата и повтаряше след него всяка казана дума, в която имаше единствено гордост и чест.

- И мъртвите живот живеят! Не си мислете, че след тяхното прераждане настъпва смърт. В Корана ясно е записано, че шехитите не умират и продължават да живеят между нас. Докато има живот и добрина, те ще продължат да живеят между нас.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 18, 2016, 14:52

1 - Да пишеш - това е да се раздадеш до дъно, до корен! Читателят пък ако има нужда, ще го използва за лек, или за утеха!

2 - Да избягаш от Любовта, или пък да не й вярваш - е все едно - да не си себе си!

3 - Ако природата има нужда от светлина, то нашата душа има нужда от Любовта!

4 - Ако ежедневието ти посивее, или пък косата ти вятър не я вее - то тогава не си заслужава да се живее!

5 - Писателят е писател тогава, когато успее да превърне читателя в свой приятел!

6 - Когато човек е слаб, единствено нещо, което му остава, е да сподели живота със собственото си малодушие!

7 - Какво означава Свободата? - ??? ?

8 - Любовта стоеше пред мен и очакваше да я окича с моите слова, да я даря с доброта, да й дам своите крака, да й бъда светлина в мрака! В замяна - да утеша нейната тъга, да спечеля нейната война, да изпия нейната отрова и да не искам нищо в замяна!

9 - Кой от Вас не може да обича, кой!? Аз също!

10 - Някой хора се осъзнават едва, когато близките започват да хвърлят земя върху тях!

11 - Нима в корена на всичко - не стои творението на жена?!

12 - Който вярва в нищото, за него нещото няма значение!

И. Б.
Kaydet
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 06, 2016, 11:54

ДУМИ ДВЕ ....

 1 -  Ако Аллах ма е създал заедно с моите недостатъци, аз какво съм виновен че е сторил с мен този грях?

 2 - На такова място съм, че покрай мен е само светлина! Но на който и да поддам ръка, всеки бяга от мен като от смъртта!

 3 - На животът след като господарят е смъртта, на мен какво друго ми остава, освен да я изживея заедно със радостта!

 4 - Ако Аллах за мен е създал живота, то защо за мен е създал и смъртта?

 5 - Ако на краят на пътят ми ме чака смъртта, то за какво ми са рози или благи слова?

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 07, 2016, 18:39

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - В любовта не е важно да си гений! Не, не е! Важното е с честност да следваш нейният път!

 2 - Душата не ми е пияна от алкохол, а от болката изживяна по любовта! А думите ми изказани по нея са поезията писана от един луд! 3 - Човек както всичко останало е обречен на край! Но е важното как ще стигнеш до него, дали като жаба, или като орел! Дали като варовик или като гранит!

 4 - Белите коси или бръчките по лицето, не са признак на старост, а на мъдрост! В тях не трябва да се виждаш недостатък а поука!
  5 - Срещнеш ли красива жена, просто и се полюбувай! Че това в днешно време е доста рядко срещнато явление!

 6 - Ако обичаш - обичай и нищо не питай, просто в неговата сянка дишай, вярвай и живей?! Отговорите винаги блъскат влюбеният към пропастта!

 7 - Алкохолът поне за миг винаги е бил заместник на смъртта! Поне за миг се откъсваш от тази земя и от действителността!

 8 - Опитайте се да живеете преди животът да е свършил! Така ще се насладите на него!
 9 - Да правиш секс без любов е най-гадното нещо което правиш в живота! Това е все и едно да правиш нещо сам със себе си, или със мъртвец!

 10 - Човек не може да избяга от действителността, защото действителността сме самите ние!

 И. Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 14, 2016, 20:59

ОТ ДУША

 1- Човек без любовта изглежда грозен! Даже много, много грозен!

 2 - Човек чрез любовта си пресъздава не само себе си но и света! Или чрез нея вижда нещата така!

 3 - Човек с книга в ръката изглежда някак си по друг човек! Като голям човек!

 4 - Ако в живота си посееш роза, ще има на някого какво да подариш, на какво да се порадваш, какво да помиришеш!

 5 - Любовта е нещо такова, че и мълчанието не може да я скрие!

 6 - Предателството на предателя може и да се хареса, но предателят винаги ще бъде мразен от всеки!

 7 - Всеки от нас е опитвал и върхът и калта на любовта! Но велик е този който зад гърби и двете и достойно продължи напред!

 8 - Любовта не се нуждае от закони! При нея само даваш онова от което тя има нужда, покоряваш се със цялото си сърце и не искаш нищо в замяна!

 9 - И дребните добрини носят щастие! Защото добрината си е добрина и малка и голяма!

 10 - Носи само толкова колкото можеш! Обичай само този който ще те оцени! Прероди се само за този който те заслужава! Вярвай само на този, който ти е повярвал дори и на лъжата!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 19, 2016, 16:11


МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД - 2

 1 - Един ден най-много ще ми липсва светлината!

 2 - Живота ми премина в търсене на любовта! Някой да я е виждал? А?

3 - Бях заставен да избирам между живота и смъртта. Избрах първото, защото само в него живее любовта!

 4 - Лукса на живота ни е - дъхът! Само който е оставал без него знае неговата цена!

 5 - Любовта е като ходенето по въже - не всеки го може!

 6 - На този свят е важно само своят живот! И това което си успял да постигнеш и да го раздадеш!

 7 - Един ден непременно ще разбереш че до теб е имало истински хора - който ще хвърлят върху теб нова изкопана земя!

 8 - Ако по подробно погледнем във изживелият си живот - ще видим че в него по голямата му част е от излишък и празнота.

 9 - Замисляли са сте някога каква решаваща роля за нас са сълзите!?

 10 - Преди брака всяка двойка бърза да хване самолета! Но след това повечето от тях не знаят посоката на полета!

 11 - Всеки поет е до болка раним! Старателно се опитва да прикрие живота си, но охотно го разголва в поезията си! 

 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 05, 2016, 22:21
*
*

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД - 5
 
 
 1 - Ако истински сте влюбени, то тогава няма да си цял, а половинката от цялото!
 
 
2 - Ако сте изплакали любовта си със собствените си сълзи, това ще значи че тя за вас е била истинската!
 
 3 - Ако истински сте влюбени, то тогава ще ви и боли! Но тази болка най много ще ви краси!
 
 4 - Ако истински сте влюбени, то тогава съпротива няма да й правите! Тя от вас ще сътвори съвсем друг човек!
 
 5 - Ако истински сте се влюбили, то тогава нейното дъното, ще ви се вижда като непокорен връх!
 
 6 - Ако истински сте влюбени, то тогава няма да знаете - нейните отговори! Във вас всичко до болка ще е объркано!
 
 7 - Ако истински сте влюбени, то тогава вашата цена винаги ще се умножава все по кръгла нула!
 
 8 - Ако истински сте влюбени, то тя тогава ще ви накара да платите нечувана цена за нея!
 
 9- Любовта когато е истинска, винаги ще те накара да се преродиш в нещо което не си!
 
 10 - Ако истински сте влюбени и имаш възможността да се докоснеш до нея, това ще е докосване на две планети!
 
 И.Б.
 
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 19, 2016, 22:50


*****
Най-много
от тебе се топлих!
Толкова много, че се топях...
Дори тихо и скрито си поплаквах.
Най-много
от тебе се чупих!
Толкова много, че себе си погубвах,
дори Бога ми заради тебе разплаквах.
А когато до тебе се докосвах,
без душа, без сърце оставах!
На хиляди, на милиони парчета се разчупвах
и след тебе парче по парче се събирах,
за да има и за следващия път какво да чупя.
Ти... Ти нищо не правеше- само се усмихваше.
Понякога ме съветваше или ме докосваше...
Или... Или с погледа си целия ме поробваше.

Автор Ибрахим Бялев

https://www.youtube.com/watch?v=M4SNexx3Z84 (https://www.youtube.com/watch?v=M4SNexx3Z84)
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 24, 2016, 19:04


БЛАЖЕНА

Намери ме, когато сричах
и само единствено Бога обичах!
Когато от тишина имах нужда
и душата ми беше на всеки чужда!

Животът ми по кина се играеше
и всеки писател с нежност го описваше!
Краят му винаги беше все тъжен,
защото беше без начало – завършен!

Ти му сложи име и светло начало,
заради което се преродих в твоето тяло!
Не бях вече аз сам, а с теб едно цяло.
Тържествуваше с теб сърцето ми осиротяло!

Дали така ще е и занапред - не, не зная,
но ти за мен ще си останеш божата омая,
която до сърцето ще притискам всяка нощ
и до смъртта ще черпя от блаженната й мощ!

Имам и мечта, като пияница за шише,
на надгробната ми плоча Любов да пише!
Не ме погребвайте на север или на юг,
аз искам да умра в прегръдките ти днес и тук.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 24, 2016, 19:05
***

Знам ,че
някъде те има
като самодива,
в снежна бяла зима,
полегнала си до горяща камина ...
И това ми стига, че те има, че те има!

Покрай теб разпръснати цветя,
а аз съм в камината – огъня
и за теб горя, горя, горя ....
И за любовта поезия творя!

След теб остават въглени
да пишат нашите спомени,
как аз за теб горях, сълзи ронех,
как моето аз в твоята пазва скрих,
как себе си в любовта преоткрих ....

Знам, че те има
в сърцето ми като самодива
и на двамата това толкова ни отива,
че дори и смъртта от нас завой завива!

Това не е от зимата, нито пък от лудостта,
а от любовта, която изпитвам по хубостта!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 28, 2016, 17:35


МИСЛИ ЗА ЖИВОТА НА ЕДИН ЛУД

1 – Ако си самотен, или пък си изгубил вярата си за живот, ти просто се изправи и крачка направи, умът ти чудо ще види!

2 - Хей, човече! Докато дишаш – покой няма да имаш, ако ли пък го имаш, значи вече не дишаш!

3 – Човек винаги се намира пред едно начало – просто трябва да направи крачка, за да тръгне напред!

4 – След лошия късмет винаги идва и добрият, затова насладете се на този, който е поред!

5 – Когато човек живее, не трябва да забравя за себе си! Но ние винаги се раздаваме, или на някой угаждаме и точно тогава за себе си забравяме!

6 – Само човек когато погледне в огледалото – може да види вътре в себе си! Но дали ще му хареса това, което вижда, това вече е друг въпрос!
7 - Опитайте се да живеете живот, в който никой или нещо нямат за вас никаква стойност – тогава ще почувствате чудото, наречено щастие!

8 - Животът едва ли ни казва нещо по-различно от това: "Живей ме!"

9 - Ако живееш с лъвица – ръмжи като лъв, но ако живееш с кучка, то тогава не лай, защото няма кой да те чуе!

10 – Когато в живота не си направил нищо добро и ти се струва, че ти си правия, то тогава ще настъпи края на живота!

11 - Ако вие мислите за себе си само добри неща, защо тогава не се опитате да мислите по същия начин и за останалите?

12 – В живота, за да видиш някои неща ( като вятъра например, или любовта), не са ти нужни непременно очи, а сетива!

И. Б.



Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 02, 2016, 15:19
ЧОВЕКЪТ

Разсъмна се. Първата мисъл, която нахлу в главата ми беше, че ми е свършило кафето и трябваше да отскоча до магазина, за да си купя. Мисълта ми взе да фантазира каква миризма от него ще излиза и как по гърлото ще ми се стича ....... Но когато надникнах през прозореца, видях, че студеният вятър тържествено пееше своята прохладна песен навън. Тичешком се върнах обратно в леглото си и до болка разнежен продължих да си мисля все за хубави неща – животът колко е хубав! Имам си гадже, пари също, здрав съм и много млад .... Ах сега да имаше едно кафе .... Имам страхотни идеи, пък и съм дипломиран, ще запраша някъде по света, ще си взема най-хубавата кола .... Ах сега да имаше едно кафе ....

– Добре по дяволите, ще отида и ще си купя каааафе. Това ли е проблема? Това ли е ..... , а сърцето ми прошепна за успокоение: “Проблеми няма, само този, който е легнал под земята!“

Нямах друг избор, мисъта за кафето ме подлудяваше и трябваше да отида до магазина да си купя кааафе. Обякох се все едно щях ходя на фронта, пълно бойно снаражение, шапка, шал, ръкавици и т н ....

На улицата нямаше и жива душа, а вятърът сякаш крещеше: "Аз съм смъртта". Затова реших да мина по напряко, трябваше да прескоча само няколко огради. След третата ограда вече се оказах в един друг свят - свят, който за мен до сега не съществуваше. Пред мен стоеше една стара прегърбена жена. Беше се толкова подгърбила, сякаш искаше да целуне земята. Годините, които беше изживяла бяха над седемдесет, но те не й пречеха да държи в ръцете си брадва и да цепи дърва. Гледах я като вцепенен и не вярвах на очите си. Въпросите бяха стотици, а отговори нямаше. Тя ме погледна озадачено и през усмивка ме попита: "Нещо ли ви трябва?" – по думите й прецених, че е готова да ми даде всичко онова, което има.

– Да. Трябва ми брадва. Бихте ли ми я дали?
– Да разбира се, чедо. Ето вземи я, стига да ти свърши работа.

Видях, че брадвата не беше точена от доста време и я помолих за острилка, за да я наточа. Наточих брадвата и започнах да цепя дървата, не след дълго вече имаше нацепени дърва за почти един месец. На тръгване тя тихо, почти виновно ме помоли да влезна да се стопля и да изпия едно кафе. При мисълта за кафе изтъпнах. Не помня до сега да съм отказал на тази покана. Когато влезнах в прихлупената й къщичка, ме посрещна една неописуема топлина, но тя не беше нищо до нейната радост, която тя изпитваше към мен. В мен тя виждаше нещо повече от човек, нещо като ангел спасител. С разтреперени ръце ми поднесе кафето и седна недалече от мен, за да може да ме чува по-добре. Вгледах се в топлите й очи и още преди да попитам каквото и да било, тя започна да разказва: „На седемдесет и седем съм. Някога бях млада, много млада. Нищо в живота не ми тежеше, нито пък болеше. Ожених се, родих и отгледах двама сина – два сокола. Единият почина в казармата. Така и не казаха от какво. Той си ми остана моята рана. От нея не мога да се излекувам, ще я нося в черната земя. По-малкият ........ той е божи лъч, божа реликва, с нея ставам, с нея лягам. Тя ако не е ......" – през сълзи започна да ми дава цветни снимки да гледам нейната божа реликва. Гордоста й беше неуписуема. "Живи са, това ми стига, за да живея и аз! Баща им почина млад. Казаха, че е от лошата болка. Дълги години лежа по болниците, отиде си млад и зелен. Така и не можа да се порадва на живота, а той нали е за това? На човек ако от живота му извадиш радостта, какво остава? Никога не ми е хрумвало, че ще остарея, че живота ми ще се преобърне. Животът ми сякаш не върви напред, а назад. Дават ми по малко пенсия, тя никога за нищо не ми стига, но на, вземи това е за твоя труд. На този свят всичко трябва да се заплаща, пък и ти ми свърши толкова важна работа, че .... " – усмивка озари лицето й, усмивка искрена и топла такава, каквато не съм виждал в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи. Тя беше толкова богата. Имаше онова, което не се купува с пари, а именно чувството без да имаш да даваш!

Иска ми се да има закон, в който благата да се разпределят по равно, дори и болката, дори и немотията. Иска ми се да живея в свят, в който хляба да не се продава – поне хляба да не се продава, поне той да се дава даром! Иска ми се всеки да моли: ''Елате, вземете си от мен хляб без пари!''

Иска ми се, човек за човека да бъде човек!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 04, 2016, 10:38
https://www.youtube.com/watch?v=U8YB9cpOQ7g
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 05, 2016, 10:31
Не ми хващай ръцете!Не, недей!Ще се изцапаш с Любов!Груби са те по мъжки, като розите с бодливи дръжки.Но докоснеш ли ги веднъж,сърцето ти ще кърви,душата ти от болка ще крещи!Не ме поглеждай и в очите!Сини са те и волни като небетои сякаш са откраднати от морето!Погледнеш ли ме – повярвай ми,като риба ще се давиш в сълзи.Ще живееш със слава и подвизи,но никога няма да си на себе си ти!Ако прекрачиш прага на моята душа,тогава ще видиш какво е това любовта!Ще се будиш потна и уморена в нощта,ще си говориш дори и със смъртта.Ще молиш на глас: „Нека, нека аз да умра”,за да живее тя – любовта!автор: ИБРАХИМ БЯЛЕВ

https://www.youtube.com/watch?v=Cml1Bu_XYTA (https://www.youtube.com/watch?v=Cml1Bu_XYTA)
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 12, 2016, 15:52


ПЪТ

Дълъг е този мой път,
дълъг е ....
Пък и съм ранен за кой ли път
в сиромашкото си сърце!

Ще вървя по него ранен,
ще кървя, за да оставя за влюбените следа!
Дори и като мъртвец да съм ограбен
моят поглед все към нея ще гледа!

Обикнах я, хей така
на шега, та и до сега!
Горя аз, горя,
но какво от това?
Нима има по-хубав пламък
от този на любовта?

И на тези,
които са в началото на пътя ще кажа:
"Вървете все със вдигнати глави!"
Дори и смъртта да е пред мен
от пътя си никога няма да се откажа!

Хайде, вървете!
Дори и да сте от товар прегърбени,
към Бога молитва отправете!
Благодарете му, че от любовта сте ограбени!

Автор Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 10, 2017, 16:27

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД!

 1 - Ако човек открадне цвете за любим човек, дали това е кражба? Защото аз на няколко пъти съм го правил, понякога със съгласието и на продавача! Защото той знаеше, че ще го направя и няма такава сила, която да ме спре или накаже!

 2 - Писателят е поробен от писалката! Това робство той смело си го носи до гроб! Той там живее в сияйни дълбини, води война със себе си, пролива горчиви сълзи, умира и се ражда, и на всеки живот дарява!

 3 - Умолявам Бога, моето детство да го даде на всеки, защото в него имаше живот! В него имаше бели черешови дървета и след това кървави следи по мен от червени вълшебни плодове!
 4 - Ако всяко живо същество служи за храна на друго живо същество, то аз кого ли ще обслужа с моите стотина килограма?

 5 - Има ли нещо по-щедро от книгата? Тя не ме напусна дори и когато бях на смъртното легло! Все топлина ми даваше и нищо в замяна не искаше! Това ако не е вярност и щедрост, какво е?
 6 - Любовта винаги ще се отплаща на този, който е заплатил за нея! Тя просто е един пламък, който постоянно трябва с чувства да се подклажда!

 7 - Често съм си мислил, че ако моята смърт допринесе облекчение на света, то тогава защо не осъдим Бога докато съм жив за неговото дело?

 8 - Ако видите по себе си рани, не се плашете, това са следите на живота! Ако нямаш никаква рана, значи си жив мъртвец, от тази смърт по-лоша няма!

 9 - Понякога, когато нямаше какво да правя, ставах цар на планината, на себе си, на разума си, на мечтите си ... И това само аз си го знаех и много ми харесваше!

 10 - Драги мои читатели, едно нещо знайте от мен, никога не се оглеждайте назад, по този начин не можете да видите бъдещето, където сте вие самите!

 11 - И да не забравя, че невинната дума "глупак" може да обиди хора, само които не са сигурни в себе си, или мислят все добри неща за отсрещния човек!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 16, 2017, 13:58


МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - В живота си съм завиждал само на Пинокио! С всички сили той се бори с лъжата! Затова е мой приятел! Затова! Просто ни показва как трябва да се живее по човешки!

 2 - В този свят така и не можах да намеря себе си! Един път бях неин, и втори път, и трети, ... Аз без нея не бях нищо, ТЯ допълваше всяка моя празнина и не беше нещастна от това!

3 - Винаги в живота търсех онова, което не ми достигаше! Така успях да се запозная с жената, така успях да се докосна до вратата на Рая! А после беше лесно, ставаше ми топло като при вулкан!

 4 - Понякога си мисля, че да обичаш някой човек, това значи да му дадеш в ръцете запален факел и да му позволиш жив да те изгори! И след това да продължиш да го боготвориш!

 5 - В живота си обичам най-много жените! Не защото са направени от моето ребро, а защото Бог ги е изваял от своята душа!

 6 - Драги читателю, до твоето сърце бих искал да достигна с
 най-прекрасното цвете на света и чаша червено вино! Знам, че ти това заслужаваш, защото си мой читател!

 7 - Старостта не е присъда към смъртта, но тя е последната стъпка до нея! Затова не бързайте за никъде! Просто се наслаждавайте на стъпките останали след вас!

 8 - Старостта е богатство! В нея има младост, има и страст, има и изживени спомени, които не си отиват от нас! Имаме и мечти нали? Кой от вас няма мечти, кой?

 9 - Ако искате да имате успех, то тогава трябва да имате куража да преживеете поне няколко неуспеха! Хайде, какво чакате, неуспехите ви чакат!

 10 - Синът ми ме пита: "Каква е тайната към успеха?" За разлика от него аз се родих в подножието на планината и погледът ми винаги беше към върха и всяка крачка към него за мен беше успех, изпълнен със щастие!

 11 - Жал ми е за короната, която нося на главата! Понякога е на Господ, понякога е на дявола, но все така еднакво ме красят!

 12 - Обикнах този свят! И не мога да се преборя с тази моя любов! Нима има нещо, което го няма в него или има някъде по-хубав от този?

 13 - Да чакаш от някого да бъдеш разбран, е много погрешно нещо! Все пак не забравяйте, че всеки е в криза!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 04, 2017, 00:01

 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД!

 1 - Много често питам акъла си: Дали си е на мястото!?

 2 - Ако Бог не беше създал болестта, колко ли по малко почитатели щеше да има?

 3 - Хубавото в религията е това, че някой ден можеш да потърсиш прошка за греховете си!

 4 - Ако един лъв по петите си има няколко свирепи кучета, той вече едва ли е лъв!

 5 - Ако за живота си имам причина, останалото за мен няма никакво значение!

 6 - Ако съдбата ми е смъртта, тогава ми е все едно дали падишаха е гол. бос или гладен!

 7 - На последният си дъх, искам да усетя вкусът на червено отлежало вино и сладостта на устните Й!

 8 - Ако душевно не си чист, на главата и корона да имаш, на чистотата за теб ще и е все тая!

 9 - Най-небрежно и сляпо се отнасяме към грозотата си! Някак си не я виждаме или я замитаме под килима!

 10 - Съдба! Колко хубава дума! Особено за слабите хора който търсят прикритие или оправдание!

 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 12, 2017, 23:03

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Щастието е „вторичен продукт“, първичният е Любовта! В нея дори и смъртта е щастие!

 2 - Ако не можеш да довериш душата си на един човек, то тогава не му доверявай и Любовта си!

 3 - Ако живееш с вълк, то тогава непременно трябва да се превърнеш във вълчица! В противен случай воя ти ще се превърне в лай!

 4 - Когато посмееш да общуваш с мен, не забравяй, че аз имам добро мнение за себе си и едва ли ти би го променил!

 5 - Искаш щастлив живот, нали? Рецептата е проста: Следвай трудните неща!

 6 - Дори и да съм ядосан понякога на Бог, той пак ме разбира! Може би затова е Бог?

 7 - Не ме познаваш, нали? И едва ли някога ще ме опознаеш, затова не очаквай от мен да ти заповядам да си облече най-хубавата нощница и да я съблечеш пред любимия си човек!

 8 - Ако се преклоня пред теб - би ли станал Бог? Едва ли! Затова!

 9 - Ако времето лекува всичко, защо тогава времето за мен да не е всичко!

 10 - Когато сравнявам своите проблеми с комшийските - моите някак си са по-хубави! Може би, защото аз съм ги създал?

 11 - Дори и живота ни да не е в "добра опаковка", той си остава най-големия ни подарък! Затова живейте бе хора!

 И.Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 12, 2017, 23:05

https://www.youtube.com/watch?v=72LlYQzgjO8
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 18, 2017, 22:55


 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Ако посеем мислите си – ще пожънем себе си!

 2 - Напиши си мисълта така, че всеки да се огледа в нея!

 3 - Ако искаме да живеем в чистота, първо трябва да почистим себе си!

 4 - Живей живота си с цел, а не сякаш си тръгнал на разходка!

 5 - Ако сме пълни само със себе си, това означава че сме празни!

 6 - Ако прозореца пред нас го посипем със сребро, ще виждаме само тези, които са до нас, но ако го украсим със злато, то тогава ще виждаме само себе си!

 7 - Малкото нещо си е малко нещо, но ако това малко за нас е единственото, то е огромно!

 8 - Ако хвърлят камъни по теб не се плаши, след теб ще има с какво да ти издигнат паметник!

 9 - За да имаш къща ще са ти нужни средства, а за да имаш дом - ще ти е нужна душа!

 10 – Тези, които винаги са готови за смъртта, предимно те най - добре живеят!

 11 - Не е важно колко имаш, а е важно от колко се нуждаеш!

 12 - Не съди никой, за това ще се намерят много мераклии!

 13 - Винаги усмивката е вършела много повече работа от тоягата!

 14 - Когато дойдат проблемите, някои хора си запретват ръкавите, други залостват вратите си!

 15 - От вчера вече нищо не може да се направи, затова очаквай утре!

 16 - Ако яйцето за нас е обикновено, то за кокошката е златно! Така е и с нашия живот!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 09, 2017, 11:22
МИСЛИ НА ЕДИН ЛЪД


1 - Пътя за Рая през ада е минавал! Така, че пътнико няма как да не изгориш!

2 - Има едно място, където никой не може да застане, това е мястото между мен и Аллах! Там може да стои само съвестта!

3 - На човек, който не е жаден - вода не му давай, няма как да й знае цената! 4 - Никой не го интересува това ,че пия вино, това е нещо между мен и Аллах! Нали той го е забранил, а и само той може да ми прости!,така, че ти си гледай работата!

5 - Ако ми е чиста съвестта и пиян мога да премина през моста! Така, че " Хайде наздраве!"

6 - Едно нещо в живота си съм искал! Само едно! С Ататюрк да си споделя делбата! Поне една чаша вино бе, дявол да го вземе да споделя с него ми стига!

7 - Слушам; "Аджъ станах"! Аллах да е доволен от теб! Но ти ми кажи колко гладни нахрани на тази земя, а не това, колко струва един теспих, три метра плат и няколко дуви!

8 - Този ,който ме съди мога и наново да го извадя от майка му, но проблема е, че и той не знае кой му е бащата!

9 - Казват: "Аллах ме е харесал, та ме е дал"! Защо тогава не ме е създал да не греша? Нима е било толкова сложно за него това творение?

10 - Ако в сърцето си си без държава и в джамията да си лягаш няма файда! На всеки ще си чужд дори и прокълнат, и винаги ще си готов за път, който няма посока!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 25, 2017, 19:27

Навън под разредената вече тъмнина, придружена с гъста влажна студена мъгла, се разнесе сутришната песен на ходжата, която подканваше жителите на Истанбул да се разделят с уютните си легла и да отправят своята молитва към създателя им Аллах.
 Аз също реших да стана не за молитва, а защото от снощната среща вече нямах покой дори и в леглото си, което до този момент беше моя уют и крепост, в която се чувствах като в Рая.
 Излизайки от къщата за гости в която пребивавах, видях, че стаята на Султан ханъм светеше и нейният силует ярко се открояваше по белите пердета и показваше, че се кланя сабах намаз*. Тази нейна молитва беше свещена и тя не се молеше толкова за себе си, а за единствената й дъщеря, която имаше нужда от спешна помощ - помощ, която можеше да дойде само и единствено от Всевишния. Сврътка не ме свърташе, затова реших да се поразходя из улицата, за да ми мине времето, но така незнайно как се отзовах пред джамията, която беше полу - празна и сякаш протягаше обятията си към мен и ме подканваше да се пречистя, а защо не и да се помоля за нуждаещите, и особено за дъщерята на Султан ханъм, която имаше нужда от тази моя молитва. Така и направих, коленичих пред Всевишния и протегнах ръце към него, изредих необходимите молитви за мир и благоденствие на народа и на Родината, както и за целия свят. След това през сълзи го замолих да спаси тази крехка и невинна душа, която бе все още в началото на живота си и не беше сторила никакво зло на тази земя ......

 След молитвата с пречистена съвест и с бавни, но сигурни крачки се отправих за в къщи. В двора на джамията ме настигна младолик белобрад старец.
 – Синко, стой, почакай, нека споделим дума-две. Искаш ли?– тъй като не бързах за никъде съгласих се на драго сърце. Слушах как този старец, който за пръв път виждах в живота си говореше за мен, сякаш ме познаваше от самия ми зародиш. Обясни ми защо съм се родил и как, и защо трябва да живея!
 – Чух молитвите ти, синко и ме заболя сърцето. Малко хора идват тук толкова рано, за да се молят за чужди несполуки. Затова искам да ти помогна, ако искаш, разбира се? – възможно ли беше да не приема подобна помощ и то не за друг, а за дъщерята на моя ангел покровител Султан ханъм, която за мен беше готова да стори всичко на света.
 – Стига да помогне, ходжа ефенди, стига да помогне? – и сълзите ми бликнаха пак някъде от дълбоко.
 – За да се пребориш с дявола, сълзите и молитвите понякога не стигат, синко. Затова ще ти е нужно много труд, усилие и здрав разум. Разум, с който да накараш болния да легне приживе в своя гроб.
 – Какви ги говориш, ходжа ефенди? Нима е възможно това? Това, което говориш ушите ти чуват ли го? – ядосан до болка усетих как му крещя, сякаш той беше виновен за състоянието на Елиф ханъм.
 – Стой, синко, почакай, с нерви и на софра не се сяда, камо ли да вършиш работа и то, която е свързана с дявола! Нека да ти обясня, пък ти си реши след това какво ще правиш. Ти си реши. – Незнайно как, но мекият и гърлен глас на този белобрад старец ме накара да се смиря пред него и да го изслушам.
 – Слушай синко, дяволът, който се е настанил в нея ще я напусне единствено тогава, когато тя легне в собствения си гроб. Само тогава. Трябва с цената на всичко да я накараш да го стори, за да се спаси. Когато реши да го направи нека се подготви като за джаназе,** – нека се сбогува с всички и с всичко на този свят. След това нека да отиде на гробищата и сама да легне в гроба си и да не става от там едно денонощие. Ако някой нещо й предлага – да не го приема, дори това да е и от собствената й майка. Ако стори това след едно денонощие тя ще е здрава като теб и мен. – След това старецът, оставяйки след себе си стотици въпроси без отговор стана и с бавни стъпки се изгуби в мъглата.
 Сутринта поканих Султана ханъм да закусим заедно в къщата за гости и й обясних всичко до най-големи подробности. Тя като ранена сърна в сърцето през едри проливни сълзи ме слушаше и не прикриваше своята безпомощност, която изпитваше пред дъщеря си.
 – Именно за това те обичам, Ибрахиме! Именно за това, защото ти чуждата болка я преживяваш и изпитваш като своя и винаги си готов да жертваш нещо от себе си, за да помогнеш на нуждаещия се. Аз не съм се уморила. Една майка никога не може да се умори, или пък да се откаже от битката, която я води за детето си, но победата е невъзможна, защото тази битка я водя от нейно име. Ако искаме да я спечелим, трябва тя да води битка срещу врага си и с моя помощ няма как да не победи, но тя не иска. Снощи я видя, нито иска да яде, нито пък да се среше, камо ли да се сражава с дявола както ти казваш.
 – Аз искам да опитам, пък и няма какво да загубя. Ще се опитам да стигна до сърцето й, което е ранено също като моето, пък дано ме чуе. От това ще спечелим всички и най-вече тя самата.
 – Ето ти ключа от къщата ми. Опитай каквото можеш и дано успееш, но се подготви за неща, които изобщо могат да се нарекат нормални. А аз ще се моля на Аллах да ти дава сили и търпение в това начинание, което за мен е проклятие. Проклятие!
 След това нейно съгласие, аз вече бях до смърт уплашен и объркан, защото всички мои изживени спомени един след друг оживяха и като въглени ме пареха. С часове се чудех как така съм ги преодолял и на живота съм се засмял? Но накрая се оказа, че нито съм ги преодолял, нито пък на него съм се смял. В този момент през сълзи заговорих на себе си: " Има ли щастлив човек на този свят? Има ли? Ако има, той е някакъв луд, който не познава любовта и болките на живота."


Елиф обитаваше таванските стаи, те за нея бяха и начало и край, и ад и Рай. Никой без нейно разрешение не можеше да отвори залостената врата, която я отделяше от земния нормален свят. Зад нея тя си беше създала един неин друг свят, в който със свои усилия се опитваше да поддържа ЖИВА ЛЮБОВТА. Но любовта можеше ли да е жива, когато е живяна само едностранно? Според мен - да. Може да си обладан от чувството, наречено любов, да го изживяваш до най-големи подробности,да живееш според неговите измерения и отсрещният човек за това дори и да не знае. Просто се потапяш в тези дълбини и черпиш от техните благини, но едва ли има по-голяма болка от несподелената любов, която като ръжда може да разяде човека отвътре. И ако той не е готов да се пребори с тази болка, се превръща в едно разядено същество, което не е полезно дори и на себе си.
 Нямаше време за губене, събрах всичките си мъжки сили, взех една от любимите ми книги, която беше попита цялата от смъртоносни рани и ухаеше на миризма на прясно пролята кръв, кръв пролята за несподелена любов. Приседнах до добре залостената врата на Елиф и зачетох на глас:
 
 Сам съм! ...
 Сам с голотата си.
 Не, не ме е срам,
 че съм по бели кости,
 че още имам мой дъх
 и истина една,
 която ще ме краси и в гроба!

 От другата страна на залостената врата се чу женски плач, плач, който прониза моето мъжко силно сърце. " Моля те недей ... недей докосвай тази рана, която за мен ще е края!" След тези проплакани няколко думи настъпи страшна тишина, тишина, която говореше повече от всичко друго на света. Така потопени в нея и двамата стояхме неподвижно с часове, а спомените тържествуваха и напомняха с каква голяма болка бяха изживяни.
 На следващия ден пак приседнах зад добре залостената врата и цитирах стих от книгата:

 Не умирай, Любов!...
 Зная, че
 твоя край е ново начало!...
 На нова интрига,
 която от сърцата ни извира!
 Но ти не умирай, Любов
 в мълчание,
 в мъчително страдание!
 Моля те, ти не умирай, Любов!...
 Ти преодоляваш трудни отчаяния,
 ти за нас си боже послание,
 твоят пламък топли милиони,
 ти си на живота ни цъфналите клони!
 Ти не умирай, Любов!...
 Ако в душата ми има
 поне малко обич - тя е твоята!...
 Ако настъпва пролет през люта зима
 то е, защото твоята топлина в мен я има!
 Ти не умирай, Любов!...
 Трудно е да гледам след теб пепелта!...
 След изгоряна обич на Любовта,
 след рухнали и празни сърца,
 да чакам в тях да възкръснеш като мечта!

 За моя изненада вратата се отвори и на прага й обляна в сълзи застана Елиф ханъм, с изкуствена усмивка кимна за поздрав и поиска книгата от мен. На драго сърце й я дадох, защото много добре знаех, че за нея това е единственото лекарство. На следващия ден пред вратата й поставих друга книга и на
 по-следващия още една. След седмица вече вратата не беше залостена и аз бях любезно поканен да посетя толкова бранената от нея крепост.
 - Защо правиш всичко това за мен? Не виждаш ли, че съм на края, който за мен е спасение за Рая?
 - Не, не, ти не си на края, а си в самото начало, ти трябва да се отървеш от тази магия, затова искам да си с вдигнато чело - настъпи пак оная страшна тишина, от която дъха спира.
 - Ти за мен нищо не знаеш, нито пък аз нещо за теб. Затова нека се смирим пред случилото се, което е наша съдба.
 - Смирението не е спасение, а съгласие с поражението. С други думи, който не се сражава е обречен да го краси поражение. Слушай, моето момиче, по пътя, по който си поела, аз от отдавна съм се върнал. Можеш спокойно да упрекваш който си искаш за своята несполука, стига това да те облекчи. Но знай, че истината е друга и тя не е това, която душата ти диктува, или зад което се криеш, за да можеш греховете си да прикриеш. Истината е ,че ти в ръката си имаш един прекрасен живот, живот който трябва да изживееш по такъв начин, какъвто изисква от теб любовта. Аз например когато полагах любовта си в черната земя упреквах и съдих Аллаха и тогава, ако имах възможност щях да го хвана за гушата. Но сега, сега виждам, че аз трябва да живея заради нея, да разнасям името й и да приема, че такава ми е била съдбата.
 - Разкажи ми за себе си, моля те - погледът й беше толкова любопитен и умолителен, че нямаше как да й откажа.
 - Преди година беше, когато Аллах от мене я отне, преди година беше, когато като покосено дърво в земята я положих и на живота си край сложих. След нея остана една страшна пропаст, която нямаше ни дъно, ни край. Нямах друг изход, трябваше да побягна от всичко напомнящо ми на нея, така се озовах във вашата къща за гости. Тук вече осъзнах, че не е било възможно да избягаш от себе си, защото аз незнайно как се бях превъплатил в нея. След това Султан ханъм ме научи да се изправя на крака и да се сражавам за любовта. Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си. Моля те! - но тя не бързаше, или не знаеше откъде да започне, стоеше до прозореца и гледаше в нищото. Така изминаха няколко часа в мълчание и в размисъл. След тези няколко часа на мястото на това прекрасно създание имаше един злодей, който крещеше и всичко покрай себе си чупеше. Нищо друго не ми оставаше, освен да напусна тази крепост изпълнена с ярост и злоба. След виковете: "Ти кой си? На мен и Аллах не може да ми помогне, та ти ли?" - се спуснах по стълбите с мисълта как издържа на този тормоз това крехко женско сърце.
 На следващия ден не отидох до крепостта й, не почуках на вратата й, не сложих книга пред покоите й, а се залових за работа по градината, защото пролетта напираше с всички сили. Трябваше да се орежат розите и да се окопае тревата покрай тях, да се очисти от боклуците басейна и куп още друга градинска работа. За моя изненада прислужничката на Султан ханъм се приближи до мен и ми каза, че Елиф ханъм ме кани на чаша кафе с нея да изпия.
 - Не, благодаря, предайте й, че имам много работа и няма как да я оставя наполовина. Може би някой друг път и на друго място - след това неловко оправдание продължих старателно да върша работата си. Не след дълго чух гласа на Елиф зад гърба си:
 - Ти ли обичаш много розите, или тя ги обичаше?
 - На хубава дума и на свежа роза всеки се радва, но малцина са тези, които за тях ще се потрудят! - без да спирам да копая й отговорих.
 - Ако искаш мога да ти отговоря на ...... пак настъпи онова страшно мълчание, което криеше в себе си един цял живот.
 - Да, искам. Но не тук и сега, а там, където се изгуби живота - там, където отстъпи мястото си на дявола - след тези мои думи пак настъпиха крясъци и истерии, които ми подсказваха, че съм на прав път.
 След два дена Елиф отново дойде при мен с молба да я изслушам, но аз държах на условието да отидем на мястото, където се е случил инцидента. Така се озовахме на брега на Принцовите острови, за които мога да твърдя, че са късче от Рая. " Беше един майски ден, ден в който животът кипеше и на всеки в сърцето любовта цъфтеше! Моята любов също имаше цъфтеж и то един от най-хубавите!" - през сълзи Елиф своята съдба разказваше. Той също като теб обичаше стихове да цитира.

 Умираха Ангелите
 един по един в мен -
 Боговете и те,
 а от дявола няма и помен.
 Само ти си до мен,
 само ти остана да светиш
 като слънцето в мен всеки ден,
 и през нощта че ме Обичаш -
 като щурец да ми шептиш!
 До мен ли си нямам ограда,
 радваш ме като висша награда!
 Но ти плакала ли си, Любов
 на сън със истински сълзи?...
 Искала ли си и Бог да излъжеш,
 че и без мен себе си ще бъдеш?
 Обичала ли си някога някого тайно,
 до полуда, до загуба, отчайно?
 Искам живота си да ти дам,
 но пред теб коленича ли, съм ням.

 ----------------------------------------------------------------
 Сабах намаз* - сутришна молитва.
 Джаназе** - погребение.
 Ya tutar sa *** - ами ако стане?
 Откъс от романа "ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА" на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 15, 2017, 23:50

Ако Аллах или Господ се беше научил да говори на помашки език - щях да му кажа толкова много неща!

 И. Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 15, 2017, 23:55

 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Понякога си мисля, че сълзите са думите на душата!

 2 - Ако мислите за любимите се плащаха - някои хора щяха да са милионери!

3 - Преди да искаш да умреш за любимия си - опитай се за него да живееш!

 4 - Ако в любовта забелязваш раните, то тогава слугуваш не на нея, а на дявола!

 5 - Дали има нещо по-ценно на тази земя от целувката, прегръдката от усмивката? Едва ли! Затова!

 6 - Кой от вас може да Обича? Кой? Кой? А дали изобщо знаем какво е това Обичта!? Ааах, драги читателю - ТЯ е магията на тази земя!!!

 7 - Вечерта Господ не я е дал за спане, а за обичане! И ако ти драги читателю не обичаш, а спиш, нека Господ да ти прости греха!

 8 - Преди да кажеш на някой, че го обичаш - трябва да си готов да преплуваш океана, да преброиш звездите по небето и да си съгласен да ти побелее косата по главата!

 9 - Господ на хората е дал сърцата - а на пеперудата крилата! Кой ли е печелившият? Мога да го кажа и по друг начин - Ако Господ беше дал на хората сърцата големи като на пеперудата крилата - дали биха се научили да обичат!?

 10 - Понякога се питам - какво ли толкова жените намират в мъжете? Брадясали, груби, дори и вулгарни, тъпка като мен самия! Може би харесват тяхната слабост и знаят, че всеки мъж на драго сърце би се жертвал за тях!

 И. Б.
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 19, 2017, 13:02

ГУРБЕТЧИИ

 Дълго очакваният Скайп пак позвъня, както винаги изтрих сълзите, прогоних мъките, самотата я запратих на майната й и тогава отворих това вълшебно прозорче, което ако не беше сигурно и мен нямаше да ме има.

 В един глас изрекохме: „Здравей“, след това не знам защо, но се засмяхме. Беше красиво, дори много красиво, двама влюбени се докосваха с помощта на Интернет.. Въпреки, че в този момент не й държах ръцете, чувствах нейната топлина дори и сърцето й, как лудо бие за мен. При нея вече беше настъпила нощта и защото искаше да спести някое евро в повече, се лишаваше дори и от светлината. Не ми го казваше, но и двамата знаехме, че е така. А аз винаги исках да я виждам осветена, озарена, каквато беше като ангел от Бога - с доброта дарена. Понякога исках да й дам малко от моята светлина, но нямаше как. При мен тя също беше в недостиг, затова се съгласихме само светлината на монитора да осветява нашите робски лица.

 - Как ти мина деня? С разтреперен глас докосна моето сиромашко сърце.

 - Добре мина, а твоя? - знаех много добре, че не е минал добре и лицето й като мръсен предател го издаваше Лицето й, което приличаше на стогодишна бъчва за вино, което е попило всичката мъка, която я има на влюбените по тази земята…

 С голяма злоба псувах съдбата, но през повечето време й се сърдех и не й говорех, просто знаех, че тя е писана от по-велики хора или божества от мен. Пък и едва ли и тя беше доволна от мен - един такъв оръфан, беден ...  С други думи вече бях заприличал на недопушен захвърлен фас на земята. В бащината ми Родина мнозина биха се навели ниско до земята и биха ми сторили честта, като още един път биха ми запалили душата с пламък и биха ме засмукали надълбоко в дробовете си .Тук хората дори не ме забелязваха и ако ме забележеха, те без да ми дадат пламък, биха ме захвърлили в първия срещнат боклук. - Знаеш ли, днес много мислих за теб, дори и снощи в сънищата ми беше дошъл на гости, един такъв наперен и горд, дори и да нямаш своя Родина, като нашите национални герои винаги говориш все за велики неща! А аз една такава малка, като светулка разнасям светлина от врата на врата, за да има много, много светлина в нашата тъмна Родина…

 След това настъпи едно страшно мълчание, размазано с горчиви сълзи, напомнящо на страшна смърт.

 - Ало, ало чуваш ли ме? По дяволите този Интернет, пак нещо прекъсна… Ало, ало…
 - Да, да, чувам те, а ти мен?
 - Да, да, чувам те много добре.

 - Как е времето при теб? - умишлено избягвах темата за любов, защото заговорех ли за нея, сърцето й се изпълваше с тъга и някаква неописуема мор я давеше за гушата и не можеше да каже нито дума.

 - Защо ме питаш пак за времето, сякаш имаш тук сто декара засято лозе и няма кой да се грижи за него?

 - Не, но нали знаеш, че темата за Любовта и за Родината за нас е доста болезнена. Когато и да сме говорили за тях ти или мълчиш или плачеш…

 Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on May 30, 2017, 09:07


 1 - Книга без замисъл, е като живот без време! А живот без книга е като Любов без интимност!
 
 2 - Смирението е моето богатство, търпението е моя блясък, а Любовта е моя живот!
 
 3 - Книгата ми ще си остане най-верния ми приятел! Никога няма да ме предаде, дори ще говори за мен само това, което й кажа!
 
 4 - Днес видях Бога! Беше се притаил на един просяк в сърцето! Съветвам и вас да не го търсете в джамия, синагога или в църква!
 
 5 - На този свят бих искал да няма граници, а къщите да са без врати! Тези две неща отдалечават и делят добрите хора един от друг!
 
 6 - Много хора се движат по пътя си без да знаят кои са, или накъде вървят! И един ден се чувстват изоставени и нещастни!
 
 7 - Ако искаш да почувстваш Божието присъствие в теб, целуни ръката на родителите си!
 
 8 - Иска ми се Любовта да е деление до безкрайност, за да има за всички хора на този свят!
 
 9 - Ако един човек позволи на Любовта да се самоубие в него, по този начин е позволил на гробарите да му изкопаят гроба!
 
 10 - Любовта не прави нищо, тя просто помага на хората да излезнат от блатото, в което се намират и да заживеят един достоен за него живот!
 
 11 - Много хора питат за моето посланието за Любовта: Това просто е един друг свят, в който няма лъжи, граници, или прегради, в този свят всички са равни пред тъгата и пред радостта! Този свят е изграден от Бога само за силни хора и всеки трябва да може да Обича и да бъде Обичан!
 
 
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 21, 2017, 12:23


ОТКЪСИ ОТ РОМАНА " ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА"

 Когато от смъртта те избави не кой да е, а дяволът!?

 Когато сърцето ти бие за някой упорито, болезнено, но безполезно.

Днес реших да направя няколко подаръка за самия мен. Първото нещо, което ми хрумна, това беше за моя гладен сиромашки стомах, който в момента свиреше жално на цигулка.

 Представата ми за щастието беше нещо съвсем различно от това, което хората знаеха. Аз обичах неща, които не се побират в куфар или вагон, а в сърца!

 Гадно е, когато за себе си намираш жестоката истина че: „Покрай теб няма нищо, освен тъмна нощ, която е забила тишината в сърцето ти като нож!”

 „Всъщност на кому изобщо му е нужно да ходи в Рая, след като на този свят се е сблъскал с любовта и то челно при това!?“

 Любовта винаги се връщаше при мен като ехо! Когато и да й извиквах, че я Обичам, тя също неуморно по няколко пъти ми отговаряше с "Обичам, чам...чам ...чам ..."

 Любовта за мен беше като красива паяжина, създадена от богове за свои чеда! Затова винаги съм държал да бъда в неин плен, да й бъда подвластен, а не властен! Защото за да си господар на любовта е доста отговорна работа, ще имаш почивка само тогава, когато хората заспят в сладки сънища.

 Светлината в любовта ме привърза към нея със здрава верига, която бе пришита за сърцето ми с благи и гальовни думи и искрени чувства, чувства които човек изпитва към новородено, или нещо райско.

 Моята любов беше безтегловна, тя не можеше да се измери в количество или килограми, затова на нея не й бяха нужни крила, а сладки думи и няколко целувки, с които стигаш до небесата.
 За мен любовта й беше като „нектара на боговете“, с една глътка можеше да ме повали на легло и да не стана с месеци от него.

 Най-добрата храна за любовта ако са чувствата, то за романа са думите! Затова не ги раздавай със стиснати юмруци или въздишки, а с усмивки, за да получиш целувки! Султана!

 И. Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on July 22, 2017, 22:09
МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Всички грешат само глупаците и аз не!

 2 - Ако искаш да си велик, влюби се във себе си!

 3 - Чуждата мъка лесно се забравя! Затова не очаквай от никой твоята да я помни!

 3 - Не се старай да знаеш всичко, че това качество е присъщо на глупака!

 4 - Научи се да плуваш и по този начин ще опознаеш дълбоките води! Така е и със живота, научи се да го живееш и няма да те е страх от смъртта!

 5 - Най-добре е да засееш дърво там където не никне, кой знае може пък и да цъфне! Най-добре е да обичаш там където никой не е обичал, кой знае може пък и да цъфне!

 6 - Не завиждайте на хора който са зависими от щастието, те предимно страдат заради него!

 7 - Винаги съм се намирал на края на света, там където се ражда или умира живота! Ако с нещо не съм могъл да помогна, то поне съм му съчувствал!

 8 - Животът ни ще е достоен ако в него има дела не за нас, а за по слабият, бедният, гладният, та дори и за мъртвият, който нищо не може да направи за себе си!

 9 - Ако си успял да подчиниш себе си на истината и на правдата, то тогава си успял да живееш като човек!

 10 - И накрая драги читателю не се гордей с това кое и колко си прочел, а с това което си разбрал!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 06, 2017, 11:08
МОЛБА

Хей помако,
от смъртният си сън ти се събуди,
и за себе си парче земя си потърси,
бъдещето там с приятели си построи,
нека там челядта ти на свобода се рой!

Хей помако,
ти който поглед към Рая си отправил,
в живота най големият грях си направил,
като челядта си в чужд двор си оставил,
и историята своя небрежно си забравил!

Хей помако,
в името на Аллах ти на крака се изправи,
бори се за свободата си с юмрук, а не с дуви,
че утре и твоите внуци ще живеят в злини,
и за това няма да са виновни твоите душмани!

Хей помако,
хайде от смъртният си сън ти се отърси,
нямаш лукса да живееш в несбъднати мечти,
бъдеще на поколенията си ти подари,
като с кръв завземеш своите бащини земи!

Автор Ибрахим Бялев

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 15, 2017, 11:10
КОРЕНЪТ

 - Баба е дошла! Баба е дошла! ... - крещеше още от стълбите синът ми.
 - По какво позна, че е дошла? Я кажи да видим? - при тези думи сърцето ми трепна и взе да се моли това да е вярно.
 - Мирише на липа и на село! Тя е, баба е дошла! - и синът ми се оказа прав. След като влезнахме в апартамента, още от антрето ни лъхна миризмата на прясно набрана липа, гъби, на изпечена баница и на невероятна сварена майчина манджа, за която така и не разбрах как я приготвя, за да е толкова вкусна. А тя горката превила се на две четеше книга на дивана, дори не ни усети че сме дошли. Синът ми с всички сили се хвърли в прегръдките й. Книгата падна на земята. Когато я повдигнах видях, че е чела Никола Вапцаров.
 - Пак ли Вапцаров четеш? Не ти ли омръзна? - тези мои въпроси повече прозвучаха като укор, отколкото като въпроси.
 - Не, не ми е омръзнал. Той все за светли бъднини е писал! Хем е бил човек с големи мечти, но и много млад е загинал, бе синко - опита се да се защити майка ми.
 - Не е загинал, а е бил убит. В това има разлика. Колко пъти сме говорили за това?
 - Това не ме интересува дали е убит, или не? Важното е, че е загинал за идеите си като голям човек. - по тона на гласа й усетих, че нещо се е случило. Косата й сякаш беше още по-побеляла, а бръчките по лицето още по вдълбани и увеличени ...
 - Добре, добре, нека да е така. Ти май, че нещо си ядосана, я казвай да видим, какво ти е качило така кръвното?
 - Нищо бе, сине. Нищо. Само дето оня ден комшията почина. Залости се вече и неговата врата с катанец. Сълзи никой не проля за него. Болнав беше тези дни. Децата му в чужбина. Не можаха да дойдат на погребението. Тъжна гледка. Няколко старци едвам го довлякоха до гробището. Не се стърпяхме и ние жените се стекохме на помощ. Хвърляме земя върху му и я проклинахме, а тя не е виновна за нашите несполуки, каквото й кажеш - това прави за нас. Днес тя ни храни, утре тя ни изяжда. Чуден е този живот дето живеем и старо, и младо, бе сине. Миналото лято комшията ми докара куп дърва за огрев. Исках да му платя. Не, не иска. “Нека са за себап*, нека са за нея.“ От деца се обичаха със жена му, а и след това се обичаха. Всичко нейно продължи да живее и до днес. Котки, кучета, цветя .... и най-вече името й. За какво идва човек на този свят, бе сине? Хайде християните идват за по един нов костюм, а ние мюсюлманите - за два метра бял плат. Голи идваме на този и само с това отиваме на оня. Всичко друго си остава тук на земята. Когато аз почина, ти ще дойдеш на погребението ми, нали? Обещаваш ли ми? Искам само това да ми обещаеш, че колкото и да си далече или зает - на погребението ми ще дойдеш ....
 - Моля ти се не говори подобни неща. Пък и кой знае и аз мога да те изпреваря ....
 - Пепел ти на езика. Не говори такива работи, че сърцето ми от болка се свива. Говори ми за други неща. Ти как си, децата, жената, работата ...
 - Защо не се обади, че ще идваш, щях да те взема от автогарата? Пък и толкова багаж си помъкнала – й казах като й видях пълните куфари с какво ли не.
 - А, като каза багаж, та, ... Ела моето момче да видиш какво съм ти донесла - а синът ми това и чакаше, рипна като ужилен от скута й и се доближи до куфарите, които за него изглеждаха вълшебни.
 - Как да се обадя бе, сине като знам, че си на работа, пък и на снахата не й е никак лесно. Хем ходи на работа, хем семейство, пък и на панагом търпи твоите капризи ... Пък нека и таксиджията да спечели някой лев, че животът за всички е еднакво труден.... Между тези нейни разсъждения тя изваждаше какво ли не за нас от куфарите. За сина ми и за нас изплела по една фланела, по няколко чифта чорапи и какво ли не. “Студено е тук през зимата, студено е, аз зная.“ На сина ми диви ягоди, сушени плодове и подправки, буркани и суджуци, пастърма, боб и какво ли не ... Жена ми хлопна входната врата и майка ми се засмя до уши! Знаеше, че е израснала сирак и заради това я обичаше повече и от мен.
 - Дъще моя! Пристигна ли? Сигурно си много уморена? Как ти мина деня? - въпросите бяха безброй, а отговорът една добродушна усмивка и няколко дъщерни целувки.
 - Каква приятна изненада. Ние наскоро щяхме да идваме ,но .... Ти как си ти? Нас ни остави, нашето е все едно и също.
 - Как, все също! Ти си се разхубавила, синът ми е поулегнал, а внукът ми възмъжал, станал е юнак. Ела, ела баба да го помилва, че след малко ще си тръгва. Колкото и да я задържахме тя добре си знаеше, че нейното място си беше там, където се чувстваше добре, до своята любов (дори и погребана да беше тя), до своята градина, до своя петел ... до своя изгрев и залез ....
 - Там където ми е миналото, там ще ми е и бъдещето, сине. Така са ме учили мен. Пък и комшията преди да си замине всичко на мене предостави. Отговорна се чувствам не само за вас, а и за тях. Така са ме учили, да бъда отговорна не само за себе си, а и за всичко заобикалящо ме.
 На автогарата през сълзи ме помоли и аз да бъда отговорен за това, което съм й обещал и най-вече за всичко заобикалящо ме и да полагам бащини грижи за корена си, от който зависи всичко на този свят.
 - Не забравяй, сине, че на оня свят първото нещо, което ще те питат то е, как си прекарал тук с комшии и приятели, с роднини и познати ......

 --------------------------
 Себап*- добрина.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 15, 2017, 11:11
ПЛАМЪКЪТ

 Бялата, някои я наричаха “Синеоката“, други пък “Дявола“, докато за мен тя си беше един бял синеок Ангел.
 Нощно време тя беше като вечерница на небето а през деня си беше чисто слънце. Опитваш се да я погледнеш, но не можеш, нещо от нея все те ослепява. А тя погледне ли те, от топлина изгаряш, потиш се дори и по петите.
 Бялата беше една в селото. Поне аз друга като нея не виждах. Но не само аз, а цяло село бе хукнало по нея. Кой я искаше за снаха, кой за жена, дори и старците искаха да се закичат с тази рядко срещана китка “Еделвайс“. Аз не се сърдех на никой. Всеки има сърце и иска да го положи в нежни ръце. Сиромах бе тя, беше видяла това, което никой в селото не бе видял. След като се ражда, баща й го притиска дърво в балкана. Майка й от любов по него си отива при него млада, зелена. Тя остава на тета* си в ръцете. За останалото не се говори, а и не трябва. Така беше прието в нашето село - “Малко говори, много работи!“- ни учеха родителите.
 И аз твърдо мълчах и упорито мечтах. Много работех и на нея нови менци й взех. А мечтата ми беше да й подаря една голяма пендара** да й краси гърдите и да й топли душата.
 “Жената, която обичаш, трябва и да я даряваш с по нещо - я с блага дума, я с това, която тя най-много обича!“ - ми беше казвал дядо ми неведнъж.
 След като й подарих менците, нито един момък от селото вече не поиска да пие от нейните менци, защото цяло село знаеше, че тези менци са от мен. “Това са неговите менци“- се разнасяше по цялото село.
 Затова исках да й подаря и пендара, за да е белязана с нещо на бялата шия от мен.
 В мрака се зададе ярка светлина. Беше тя, Бялата. Изскочих пред нея като див подивял, но тя не се уплаши, не трепна дори.
 Само ме гледаше въпросително.
 - Не се ли уплаши? - едвам намерих сили да кажа тези две смешни думи.
 - Защо? Трябва ли да се уплаша? И то тук, пред дома ми?
 - Искам нещо да ти подаря, за да си моя! Моя и на никой друг! Повярвай ми заради тебе бих ....
 - Сърце със сила не се взима! И внимавай да не го пречупиш, че тогава и мило, и драго да даваш пак няма да го имаш, и ще трябва да го забравиш.
 - Добре, но ти подаръка ми вземи и замълчи, пък другото на мен го остави!
 - Не, не, не искам аз подаръци от никой ... - изскубна се от ръцете ми и се прибра в къщи. След нея дълго търсих пендарата по земята, но не я намерих.
 Вчера на мегдана гръмнаха тъпани и зурни. Цяло село се стече да види какво става. Сватба ли има, или новородено? Хоро се вие, млади снаги се кършат, а най-отпред тя - Бялата.
 По едно време лек ветрец й развя забрадката. На шията й като дъбова жарава блесна жълтата пендара.
 “Белязана е“, “дадена е“ ,“взета е“, “изтървахме я“, “проклета да е“, “хубава беше“- мегданът освен от зурни и от слухове гърмеше, а на мен в сърцето ми славея пееше.
 Чорбаджията на селото Адил бей се провикна към единствения си син, (който открито залиташе по Бялата):
 - Ти ли без аз да знам, пендара си й дал?
 - Не, Буба, не. Сега ще разбера и заедно с нея ще го погреба.
 - Какво му хареса на този? Ваклите му очи ли, или дрипавите му дрехи? Човек да кажа не е, катър да кажа пак не е, що е това чудо бе, та ти от него пендара белег взе? Бялата все към мене гледаше и от душа се смееше.
 - Като гледам него и дрипа му приляга, и с тях на душата ми като мехлем ляга.
 От тогава до сега много мина, но тя остана и на сърцето ми като слънце приляга. Люляк цъфтеше, славей над него песен пееше, а на мен сърцето от любов гореше.
 Гореше, гори но не догаря, защото тя за мен единствена си остана!

 ----------------------------------
 *Тета - леля.
 **Пендара - пет жълтици в една.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 19, 2017, 18:11
ПРИСЪДА

 Под сенките на цъфналите липи на които божествената миризма се разнасяше по целия град, стоеше седемдесет годишна баба. Тя беше приседнала на малка дървена табуретка, защото тежестта на живота безпощадно се бе стоварила върху нея с все сили. Лицето й бе набраздено като селска нива, но очите й си бяха все същите. Едни такива сини, сякаш откраднати от висини. В тях човек можеше да прочете една цяла енциклопедия. Въпреки, че отслабналите й ръце леко потрепваха, тя взе една книга от количката пълна с книги пред нея и заумолява преминаващите:

 - Вземете ги, те имат души! Вземете ги, те имат души! - с умолителен тон подканваше всеки минал. Въпреки, че никой от преминаващите не я поглеждаше дори в очите, на нея душата й таеше търпение, а сърцето смирение. “Все някой ще се намери да вземе поне една от нейните души“

 Така и стана, не след дълго пред нея се спряха няколко деца. Сърцето на старицата трепна. Загледа ги - буйни, зелени като пролетна гора. Не издържа и пъхна на всяко по една книга в ръцете.
 - Ооо, не, не, бабе. С това не се занимавам - и едното я върна обратно. Другото й каза, че мирише на нещо, но тя не разбра на какво, защото думата за нея беше непозната и много модерна. Третото изобщо не я погледна, защото не отклоняваше очите от телефона си.
 Хрумна й идеята да се премести пред училището. “Тези деца имат родители. Те добре познават книгите. Пък и кой родител не се грижи за децата си?“ Пред училището беше шумно и живо като на панаир. Всичко имаше, само книгите липсваха.
 - Вземете ги, те имат души! Вземете ги те имат души! - с умоляващия си тон взе да подканва преминаващите. Няколко деца пак я наобиколиха и взеха да я разглеждат подробно, сякаш не беше земна, а извънземна. Започнаха и да й се подиграват на белите коси, на кривите крака, на износените дрехи ... Няколко родители слезнаха от скъпи коли и те застанаха до нея. С голяма жалост гледаха старицата и й казаха, че по незаконен път иска да печели пари.

 - Не, аз не ги продавам, аз ги подарявам. Моля ви вземете си по една или по няколко, те имат души. Ето тази например е ..... До нея вече беше застанал директорът на училището и я гледаше с навъсени очи.
 - Ти, а? Но как е възможно? Това за теб е най - скъпото нещо в живота! - всички го гледаха озадачено.
 - Да ви запозная, това е моята учителка, която ми даде това, което никой не ми е давал, а именно хляба на живота. От съжаление няколко родители взеха по една книга и забързаха към лъскавите си коли, а една се заоправдава, че щяла да вземе, но нямало място къде да я сложи в къщи.

 Когато останаха сами, директорът я покани да разгледа училището. Знаеше, че както винаги ще го посъветва нещо. В нея нещо трепна. Нещо се съживи. Бяха спомените. Крещяха като млади момци. Със смели стъпки влезна в училището. Вика на децата за нея беше като песента на славея, а звъна на звънеца - като звън на камбана.
 - Ще пиете ли нещо? - с умиление я попита директорът. Но тя отказа. Поиска да разгледа библиотеката на училището. Директорът вдигна телефона и се обади на домакина да донесе ключа на библиотеката. Не след дълго на вратата се почука и влезна добре охранен чиновник.

 - Господин директор, не мога да намеря ключа на библиотеката. Някъде съм го сложил и не знам къде е. Ако ми дадете още малко време ще се опитам да го намеря! - директорът махна с ръка и го подкани да побърза.
 - Госпожо, Светлана, кажете ми как сте? Как карате пенсионерския живот? Аз съм забравил, че живеехте наблизо. Повярвайте ми, в тази бързина на живота, пък и с тази трудна работа с която се наех, не ми е никак лесно. Пък имам жена и две деца, та закакво по-напред? То днешните деца не са като преди. В тях има всичко друго, но не и подчинение .....
 - Аз съм доволна от живота, Стояне! Въпреки, че е старо, имам си всичко. Само дето мъжът ми наскоро го изтървах. Дъщеря ми замина за Америка. Там си намери другар в живота, от който роди две деца. Не ги познавам достатъчно, но не се оплаквам от това, защото знам, че те са живи, здрави и най-вече щастливи. Тук няма да идват, пък и не виждам защо трябва да го направят.

 - Да, да. Сигурен съм, че те там ще се реализират много
 по-добре. Америка! Само като чуеш името и ти стига.
 - И тук е хубаво Стояне! И тук е хубаво. Даже по-хубаво от нашата Родина няма по света. Но с дъщеря ми така се стекоха нещата, Любовта я отвлече по чужди земи, но сърцето си й е тук, като Бог скита по бащините земи.
 - Добре, но защо искаш да си раздадеш любимите книги? Зная много добре колко ги обичаш. Цялата ти къща е "облечена" с тях.
 - Вчера бях на лекар и ми каза, че не ми е останало много време. Само няколко месеца. Страх ме е тези бисери да не попаднат в мръсни ръце. На днешно време трудно се намира човек, който да обича книгите. Затова реших да ги раздам на децата, но това което видях в тях ме потресе и не знам къде е причината ... На вратата пак се почука и след заповедта “Влез“ на прага застана добре охраненият домакин на училището.

 - Извинете, господин директор, но не мога да намеря ключа на библиотеката.
 - Но как така? Това е държавно имущество, което трябва да го пазиш като зеницата на окото си. - започна да крещи директорът на подчинения си.
 - Покажете ми поне вратата, моля ви. Не се карайте заради мен. - след което старицата стана от стола. Директорът се почувства доста гузен пред случващото се, стана и заведе Светлана пред вратата на библиотеката. Тя се доближи до нея и я помилва с майчина ласка и обич.

 - Спете, мили мой! Там в затвора! Не знам каква ви е вината, но присъдата ви е нечовешка. - директорът се опита нещо да каже, но тя го прекъсна с думите:
 - Свалете от себе си думата “ГОСПОДин“! Поне нея не мърсете!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 30, 2017, 21:28
МОЛБА

Сърце ми дайте! Сърце!
И ако може помашко да е то!
Хей тъй едно голямо, светът да побере!
Тогава нощта ще е светла, утрото и то!

Крила ми дайте! Крила!
И ако може помашки да са те!
Нека да са изтъкани от моминска ръка!
Тогава ще прилягат те на моето сърце!

Простори ми дайте! Простори!
И ако може помашки да са само те!
Хей тъй да литна над бащините ми двори!
Нека от радост в тях да умре моето сърце!

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 30, 2017, 21:33
ДОБРИНА

[Днес над мен се бе надвисил един неописуем смут, който ме караше да мисля само за момента, в който живея. „Животът е толкова кратък, по дяволите. На човек понякога му се иска да помързелува на свобода!“
Между тези мисли вече се бях озовах в покрайнините на Истанбул там, където исках да намеря нови сили, с които щях ловко да следвам пътя на щастието си. Не бях обмислил нещата с най-големи подробности, както правех винаги до сега, затова когато слязох от колата, забелязах, че е по-хладно отколкото предполагах и другото, което забелязах беше, че не съм си взел есенни дрехи. Реших да се позагрея с един по-бърз вървеж, който щеше да ме постопли достатъчно.

Когато стигнах до брега на Черно море забелязах, че не съм сам. Едно доста симпатично момиче тичаше ту напред - ту назад. Като ме видя с голяма лекота дотича до мен и ме посрещна с думите: „Здравей, защо закъсняваш?“

Гледах я с недоумение и вместо със „Здравей!“ - отговорих „Ние познаваме ли се?“

- Нали си писахме по нета и се разбрахме да се видим на плажа? - на свой ред сега тя тънеше в недоумение.
- Да, но „плаж“ е доста обширно понятие. Ти била ли си до края му? Тук няма нито спирка, нито улица, да не говорим за номер. След това разяснение, уморена и озадачена тя седна на плажа. Аз също поседнах до нея.


- Да се запознаем поне. Казвам се Ибрахим, а твоето име? - след кратък размисъл тя протегна ръка към мен.
- Какво значение имат имената и то сложени от други хора? Поне за мен нямат никакво значение, но ако толкова държиш да имам име, то тогава ти ми избери име. Това доста ме вбеси.
- Ти подиграваш ли се с мен? Как така аз да ти избера име? Ти нямаш ли си собствено? Майка ти, баща ти как са ти викали?


- Майка ми не я знам коя е, баща ми също. Само знам в кое кошче за боклук съм изхвърлена и кой ме е намерил и откарал в болницата, после в майчин дом, после, после ... После всеки ми е сложил по едно име, което на него му е харесвало. Хайде сега и ти ми сложи име, за да ме зарадваш с нещо ново и хубаво ..... Гледах я и й вярвах, защото по всичко си личеше, че съдбата се бе стоварила върху й като гръм от ясно небе и тя не знаеше на кой свят се намира. Докато аз размишлявах върху имената като „Надежда“, „Вяра“, или „Любов“, които щяха да й отиват, тя стана и се запъти към изхода на плажа.

- Ще ми позволиш ли да те прегърна, а аз в замяна също ще ти позволя! - тя се усмихна, аз също. След това разперих ръцете. И тя своите. Приближих се към нея и обхванах нежното й крехко тяло, което цялото трепереше от прохладния вятър. Тя също ме прегърна и така постояхме минута, две. Тъгата изчезна, на нейно място дойде надеждата. „Прощавам ти за всичко!“- й прошепнах на ухото. „Аз също!“ - отговори тя. Беше блажено и тихо! В нас се роди любовта. След прегръдката й хванах ръцете.

- Какво да правя с останалата ми любов? Аз имам в изобилие! Има хора, които я крият от всеки, сякаш е грях или срам, докато аз все я раздавах, а тя все се плодеше, сякаш знаеше, че от нея хората имат нужда. След това между думите „Ела дявол да те вземе! Дай ми още малко от нея! Ти не си земен! Ти си ангел небесен!“ - тя разпери своите ръце и получи обещаното.

След тези две прегръдки приседнахме на брега загледани един в друг и заговорихме за трудностите на живота, който бяхме преодолели. Неусетно как покрай нас светлината бе отстъпила място на тъмнината, която като юмрук присви нейното нежно сърце.
В голата необятна пустош на нощта, една самотна звезда се плъзна по небосклона.


-Това не е на добро. Не обичам да гледам как умират звездите. Това ме натъжава много, защото си мисля, че зад всяка звезда стои по един човек. - с тих почти плачевен глас тя изрече тези няколко думи и след това ми стисна здраво ръката, защото се страхуваше и на нас да не ни се случи нещо подобно като на звездата. - Дори и залезите понякога ме плашат. Какви са тези кървави светлини, сякаш Бог разрязва сърцето на слънцето и утре няма да изгрее?...

- Каква ти е представата за Рая? По всичко личи, че тук земното не ти допада. Ако искаш още сега можем да отидем там двамата заедно. Има ли нещо, което да те притеснява, че няма да можеш да преминеш по моста към него? - настъпи тишина, която бе нарушена от гласа на добре охранен бухал, който също като нас си търсеше половинката.

- Има... - след това отново тишината и гласа на бухала ни напомниха, че все още сме земни. С притиснати ръце и тела стояхме до брега на Босфора и аз не настоявах да науча нещото, което го има във всеки земен човек.

- Кой би ни гарантирал, че ще отворим вратата на Рая? В Корана пише доста неща, но повечето за нас са непосилни. Всеки от нас се е жертвал за нещо - я за деца, я за майка или баща ... А такива като мен за любовта. Нима Аллах ще ми прости, че аз .... - пак настъпи оная грозна и страшна тишина, която беше нарушавана единствено от оня дебел, влюбен бухал.

- Аз също имам грехове и то много. Много сърца пречупих, разлюбих, нима това Аллах ще ми го прости? Затова живея тук като в Рая, а пък след това - да му мисли душата, не аз. - това доста я разсмя.
Неусетно как зората се пукна и аз тичайки по брега на морето закрещях:
- Ето видя ли, слънцето пак се роди! Днес пак ще се случат безброй добрини, а докато има добрина - с нея винаги ще е победена всяка злина.


- Знаеш ли, след нас не остава нищо друго, освен любовта! Нека с теб да бъдем любов! Нека да се борим за нея така, сякаш Аллах ще ни даде някаква награда - ключа за Рая например! Нека да я изживеем така, че чувствата да не ни стигат! Аз ще бъда теб, а ти мен! Така духът ни ще се слее в едно!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 03, 2017, 20:02
***

Слънцето пак изгря,
Луната сребърна е и тя,
но теб защо те няма до тях,
сякаш си божи грях ....
Къде си Любов,
къде си, чуй моя зов,
за Любов, за Любов,
ела изрий ме от моят ров?

Слънцето изгря, Луната и ТЯ,
а в мен без нея всичко залязва.
Нима това е живота,
или съм наказан от Бога?
Ела Любов бъди моят грях,
недей от обичта ми да та е страх,
готов съм животът си да ти подаря,
с усмивка ще ти благодаря, че в мен изгря.

Слънцето изгря, Луната и тя,
а в мен без теб всичко умря...

Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 06, 2017, 17:28
АНГЕЛИТЕ НА ИСТАНБУЛ

 Дълбоко умислен за това кое ми липсва в живота, забързан крачех за работното си място, което се намираше в центъра на Истанбул. А тази липса в живота ми беше толкова много - трябваше да си подновя колата, гардероба, трябваше да си създам нови приятелства, които да ме издигнат с още едно стъпало над всички заобикалящи ме в него. Трябваше да си намеря и нова любовница, сегашната нещо бе много пасивна и пипкава, едно кафе не можеше да направи като хората, камо ли друго. Трябваше ми нещо по-свежо и крехко, като го вкараш в леглото си да трепери като лист в ръцете ти, да повдига адреналина до лудост ...

 Нещо твърдо се блъсна в мен, ударът беше толкова силен, че то падна на земята. Като го погледнах видях, че беше момче на около шестнадесет години. Това ме вбеси до полуда, искаше ми се да се стоваря върху него и да го размажа като нещо вредно на тази земя.
 - Извинете, извинете, аз много се извинявам, повярвайте ми не ви видях. Иначе аз съм много внимателно момче ....
 Пред мен на земята стоеше момче облечено най - много в двадесет лири, не повече, а ръцете му бяха изцапани и мазолести, очите му искрени и сини, толкова сини, че не можеха да лъжат. Наведох се към него и му подадох ръка, той малко се позамисли дали да я хване, но я пое и аз му помогнах да се изправи. Въпреки, че на дрехите спокойно можеше да се каже “дрипи“, то старателно взе да ги изтупва от праха, което ме накара да се засмея.

 - Чист си, чист си, не се притеснявай толкова. За къде си се забързал така, че не виждаш нищо покрай себе си? И внимавай да не те блъсне някой трамвай, че тогава докторите ще трябва да ти подадат ръка, а не аз.
 - Аз бързам за среща, господине! За среща бързам! Ще се срещна с любимата си .... - в гласа му вече имаше необясним трепет, (не знам, може би човек когато изпитва истинската любов така изговаря думите с трепет) и започна да ми обяснява тя за него какво представлява.
 - Тя е много красива! Повярвайте ми, тя е най - красивата! Тя има една такава миризма, която я няма никоя друга! Усмивката й и тя господине е най - хубавата, която съм виждал на тази земя! ...

 - Къде е тази толкова неземна и красива жена? Блазе ти, че си успял да я срещнеш и срещаш - с нотка завист го попитах.
 - Ето тука е господине, продава гевреци! Тя това работи - продава на хората гевреци и припечелва добре! Стигат й за всичко! И за майка й, за квартира и за нея. Елате, ще те запозная! Тя е много любезна! Сигурен съм, че ще се зарадва на вашето внимание!
 Не можех да откажа пък и любопитството ме караше да приема поканата му.

 - Добре, на драго сърце бих се запознал с тази дама. Когато тръгнахме забелязах, че момчето до мен накуцва, а и ръката му леко трепереше. Видимо личеше, че се е родил инвалид. На двадесет метра по-нагоре едно момиче упорито подканваше преминаващите да си купят топли гевреци.

 - Sıcak, Sıcak! Taze, Taze! Sıcacık! Buyurun efendim! Buyurun* .... Като ни видя се засмя някъде от дълбоко, някъде оттам, откъдето извираше любовта.

 - Мелиха! Да те запозная с господиннн ... Извинете, но аз не ви попитах за името!
 - Това не е проблем. Казвам се Ибрахим. А ти? - Мелиха пак се засмя, но този път гласът й се чу и от преминаващите.
 - Казвам сеее .... Мурат! Приятелите ме наричат Kara Murat!**. Искаше пред любимата си да изглежда герой като черния Мурат.
 - Добре! Беше ми много приятно, Мурат, извинете Кара Мурат! И ти мила Мелиха! А сега бихте ли ми продали няколко геврека и на мен?
 Момичето като чу тези думи с машинално движение на лявата ръка отвори една найлонова торбичка и със същата сложи в нея няколко геврека, след това пак със същата ми я подаде. Тогава забелязах, че дясната ръка й липсва.
 - Заповядайте, господине! Това е почерпка от мен и Кара Мурад! Да ви е сладко! - и продължи да гледа ту в мен, ту в нейния черен Мурат, а той вече почти не ме забелязваше, виждаше само нейната усмивка, нейната обич и доброта, нейната не дясна, а лява ръка, която стигаше не за една, а за хиляда ....

 - Ооо, благодаря! Поласкан съм от почерпката, но ми позволете и аз да ви подаря нещо. - извадих от джоба всичките си пари и им ги сложих в шепите.
 - Благодаря ви, че ми напомнихте какво имам и нямам, какво ми трябва и какво трябва да търся, и когато го намеря - как и с кой да го споделя! - Благодаря ви! Благодаря! - и с бавни и по-внимателни крачки се отдалечих от мястото, където беше жива любовта, добротата, човещината ...

 Настигнаха ме думите им “Allah e büyük! Allah e büyük!“***, а на мен това ми стигаше да знам, че заради една малка добрина, съм подкрепил Любовта и човещината.

 ---------------------------
 * - топли, топли, пресни пресни заповядайте господа.
 ** - народен герой който се е сражавал за бедните.
 *** - Бог е велик.

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 09, 2017, 23:53
ДВЕ В ЕДНО


Заради нея взех да обичам дори миризмата на чесъна. Даже вече го и ям, а миризмата му ме прави някак по-различен от тълпата. “Предпазва те от злите духове и така оставаш целия само на мен!“- ми беше казала един ден.
Сега не е като преди, когато я зървах на прага на вратата ми и да получавам сърцебиене. Сега съм доста уравновесен и спокоен, също както преди да я срещна, дори доста по-добре. Сега целувките не са толкова страстни като преди, но пък в замяна на това са много по-чести. Понякога са много сладки, (особено когато е преполовила буркана с конфитюр), понякога са солени, (когато е преяла от чипса), понякога са доста кисели, (когато ми прави компания да пия бира и тя ми помага да довършим кардашоните), така се запознах и с всички видове целувки. Къщата ми преди нея беше голяма и разхвърляна (като на неопитен ерген), а леглото огромно, но и то разхвърляно. Докато сега всичко си намери мястото, дори и ние в леглото се променихме, (не като преди, когато краката ни бяха вплетени толкова плътно един в друг, че не можех да отида до тоалетната и все отлагах за сутринта). Сега се докосваме по-рядко, дори си обръщаме гръб един на друг и когато искам да подишам от нейния (лъчев) дъх, или да почувствам нейния пулс на сърцето се обръщах към нея. А тя винаги ме приемаше като нейна любима играчка в обятието си и ме притискаше към сърцето така, че да не може да ме открадне някой друг от нея. Но дори и да съм с гръб към нея, аз се чувствах не като у дома си, а като в Рая!

Сутринта когато се пукваше аз винаги пръв се разбуждах, за да мога още миг да поживея с нея или да й поднеса каквото е останало от вечерта с чаша топъл чай, или кафе без захар, (защото тя така го пиеше и аз също се научих така да го пия). Тогава настъпват най-честите (ту кратки, ту продължителни) целувки, (това пак тя решаваше, разбира се), а след тях до болка познатите фрази „Обичам те“,  „И аз тебе“, „Аз повече от теб“, „Не, аз“ и на края това проклето „Трябва да тръгвам“ , „Тръгвам“, „Бай, Звънни“, „Ок, ок!“ .....

Не дай си Боже вън да е дъждовно или пък студено. Тогава нито тя ме пуска, нито пък аз искам да отивам на работа и тогава небрежно се изпускам и псувам всичко наред (времето, дяволите, директора, счетоводителката, та дори и секретарката), атя пак ми отвръща само с усмивка, ,(не че защото секретарката ни е възрастна жена, а защото ми има доверие).
През деня звъня няколко пъти, (знам много добре кога да позвъня, за да не я разстроя), но не дай си Боже тя да не вдигне. Тогава скърцам яко през зъби (не по нея разбира се), а пак по директора. Но стане ли време за напускане (на тази проклета работа) някак си се възбуждам, сякаш не съм работил нищо. Мисля си каква изненада ще имам като се прибера и аз каква да й направя.

Тя се радваше най-много на дребните неща (не заради друго, а защото ми знаеше положението), затова на мен не ми беше трудно да направя една жена щастлива. Пред вратата понякога стоях смирено с минути, но никога не отварях с ключ, (въпреки, че го носех с мен), винаги очаквах тя да ми я отвори. Тогава я поглеждах право в очите, (защото те никога не лъжеха или съжаляваха) и тя мене също. Между „Как мина“ и „Здравей“, се редяха целувките. Едната говореше „Обичам те“, другата също й нашепваше „И аз теб“, третата „Какво има за вечеря?“ от типа: „Радвам се, че съм с теб, а не с някой друг“, „Принцеса моя“ .....

Сега не е като преди, защото сега й бях подарил един цял живот в ръцете! И тя нейния! Сега имах отговорност не за един живот, а за два, и единият беше много по-ценен от моя!
Да, драги читателю, научих се да обичам красиво и бях обичан по същия начин!

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 03, 2017, 15:02

 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Според мен, животът е борба със смъртта! И нищо повече! Днес ти побеждаваш, утре тя!

 2 - През трудните ми мигове ако не си до мен, то и през щастливите не те искам! Тогава е лесно, мога и без помощ!

 3 - Приятелят се познава и по това, той знае къде да си премълчи и обида да преглътне, дори и патерица да ти бъде!

 4 - Светлината на човека е по-силна и от слънцето! Тя може да те огрее и през нощта, дори и да стопли измръзналото ти сърце!

 5 - Ако в живота търсиш специален повод за да се усмихнеш, това значи, че си напълнил душата си с чужда мъка!

 6 - Една снежинка може да ни каже толкова много - на този свят сме за много кратко!

 7 - Някой от вас има ли една цигара в повече, а една усмивка, а една дъга или слънце? А един живот? Замислихте се, нали?

 8 - В живота какво ви прави по-силни и щастливи? Мен - вие! Просто е, нали?

 9 - Първата лъжа за любимата си е най-ценна, затова внимавай да не я изтървеш, че след нея в лъжец ще се превърнеш!

 10 - Не си мислете, че тези които пеят и танцуват си нямат проблеми! Такава каша и те са забъркали, че от нея им се е преиграло и допяло!

 11 - Пред любовта е важно как ще стоиш, дали с вдигната глава или с наведена, но най-важното е да си със своята!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 06, 2017, 19:33
 1 - Най-страшното за един човек е - да умре преди да е живял!

 2 - Познавам хора, които по-лесно умряха, отколкото живяха! Дано и вие не сте от тях!

 3 - Някои лъжи умират бавно, но за сметка на това пък - истината живее вечно!

 4 - Зад всяка лъжа има по една истина, която неуморно я преследва като сянка!

 5 - На този свят няма кой да ме замени с нещо! Дори и родните ми деца си имат своя живот и грижи за него!

 6 - Всеки от нас носи смъртта на челото си! Нужно му е само едно огледало за да я види и се увери, че е смъртен!

 7 - В самотата има много красота и добрина! Но съвършеното в нея е, че можеш да намериш и чуеш себе си!

 8 - Когато човек е зле не трябва да се плаши! Просто трябва с кеф да се изпикае на съдбата си!

 9 - Човек трябва да може да се променя като през детското си време! Дори да съумява да живее до края на живота си по същия начин!

 10 - Най-здравите вериги и принципи на живота ни ги слагат близките или любимите! Ще дойде един ден и ние ще ги слагаме на любимите ни и ще мислим, че това е нещо правилно. А не е!

 11 - Ще прозвучи малко не джентълменско, но - блажени са тези, които съм "нагостил" с моето творчество!

И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 27, 2017, 16:55
ЖИВОТ

Ах, живот, живот .....
Тъй тихо ти покрай мен отшумяваш
сякаш не съм аз твоя плод
и като крадец покрай мен тихо преминаваш!


Ех, живот, живот .....
Половината вече в незнайното отлетя,
а аз в повечето за тебе бях в хомот,
дори и усмивката ми за теб я заболя!


Живях те така, както Бог ми отреди,
късно забелязах че от мен си си заминал,
защото винаги гледах как е било преди
и не забелязах, че половината от мен си преминал!


Сега вече като се погледна в някое огледало,
виждам до мен да стои една оръфана самота
и тялото ми от любовта до кости одялано.
Защо й позволи да стори това с мен любовта?


Чак сега виждам, че дъгата има и други цветове,
в които целия свят в едно е побрала.
Разбрах, че и ти като нея си създаден от богове,
за да залъгваш с надежда нашите изстрадали сърца!


Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 08, 2018, 15:58
Наименуването ПОМАК не грози, а краси милиони! Толкова съм щастлив че съм част от тези милиони и че притежавам тази красота!
 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 15, 2018, 00:23
 НЕПРИМИРИМИТЕ

 Живееш ли човече,
 или само дишаш?
 Тогава и това ти е в повече,
 защото себе си ти не обичаш!

Оплакваш се че дедите ти са страдали,
 побивани са били дори и на кол!
 Но на теб сега животът ти са откраднали,
 но ти си свел глава и се радваш на техният бол!

 Има, има и непримирими,
 които носят в себе си светлина!
 Които описват нашата борба в рими,
 за да имат бъдеще нашите деца!

 Не ги съдете за това,
 че се опълчват на дявола и на Бога!
 Те пак това го правят с доброта,
 за да не носим пак ние на главата си рога!

 Те са нашите бедни - оплюти поети,
 които в думите намират своята утеха!
 Тайно не в Бога, а в нас са заклети,
 и се молят да има доброта под всяка стреха!

 От тях и политик да направиш,
 стократно с доброта ще ти се отплатят!
 Дори и в къщи да го приемеш,
 на софрата ти усмивки ще разцъфнат!

 Аз завиждам на такива Хора,
 хей тъй благородно и красиво!
 Както се завижда на брат, сестра или Бога,
 видя ли ги на душата ми става весело и игриво!

 Обичайте ги, завиждайте им и вие,
 те са нашето единствено духовно богатство!
 Без което ние, няма да сме ние,
 радвайте се докато сте живи на това братство!

 Да вдигнем за тях наздравица с пълни чаши,
 и да им покажем, че не ни са излишни!
 Че повечето от тях умират в самота млади,
 други неразбрани или предварително осъдени!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 22, 2018, 00:25
БЛЯН

- О, Морна, Моя, Неземна ...
Колко си хубава! Ах, колко си хубава!
И с дрехи, и без дрехи, винаги си хубава...
Но най-хубава си в скута ми полегнала!
Животът тогава е тъй хубав, тъй бял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Как искам да те обичам винаги - завинаги!
Ах, как искам да си възможна и невъзможна!
За чужди да си прозрачна, а за мен значна!
Ела, вземи душата ми, аз и без нея ще съм цял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Остани до мен навеки - гола, нахална ...
С нокти и зъби своята чест отстоявай!
Редиците на влюбените ти строявай!
А аз пред твоя блян ще съм склонил глава...

Автор Ибрахим Бялев

https://www.youtube.com/watch?v=boZ6zjGOhfQ&t=19s (https://www.youtube.com/watch?v=boZ6zjGOhfQ&t=19s)
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 22, 2018, 00:28
ЕДНО ЦЯЛО

Защо за Бога,
без теб аз не мога?
Ти си радост и печал,
за теб и в ада съм горял,
без да мисля, бих и умрял!

Коя си ти - за Бога?
В сърцето ми пося тревога,
сам ли съм – пил съм отрова!
Душата ми на всичко е готова!
Нежно и влажно ще те галя,
от теб огъня ще си запаля!
Хей тъй, изведнъж,
станах аз силен мъж!
Ти си Бог - и дявол,
ти си ми там в ляво!
С теб сме едно цяло!!!

Автор Ибрахим Бялев

https://www.youtube.com/watch?v=ShSpvs1Eyq4&feature=youtu.be
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 22, 2018, 12:33
ДЯЛБАТА
 
Аго Мустафа загледан към нищото почти механично извади табакерата с цигарите и припали една от тях. Обичаше да ги реди в кутията като “млади невести“ както обичаше той да казва. Миризмата на цигарата се разнесе около него и подлуди другите старци от селото който като лястовици на есен бяха насядали както всеки божи ден в центърът на селото. Аго Мустафа охотно дръпна от младата си булка още един два пъти и я подаде на първият му и неразделим приятел Кольо (пантата) с който заедно изкараха казармата. Другите старци почти не говореха защото всичко помежду си бяха почти изказали, само гайдаря не стоеше мирно като тях на едно място, а се въртеше като ужилен от дива пчела. Аго Мустафа не се стърпя и пак извади от табакерата още една млада невяста, припали я пак така охотно като първата и подаде табакерата на ляво стоящата лястовица дядо Хасан (бирника), той я пое така сякаш за първи път от години не беше виждал млада булка. Взе една от табакерата и една закичи като китка на ухото. След това я подаде на приятелят му до него бай Спиро (плячката), той също я пое с голяма охота и му се поиска да я сложи в джоба си, но това сега нямаше как да стане затова я подаде на седящият до себе си аго Изер и след това се провикна към аго Мустафа;
 
 - Мустафа бе, ти като умреш тази табакера защо не я дадеш на мен, много ми харесва бе, пък и все е пълна с млади невести, както ти обичаш да казваш. Всички старци избухнаха в смях.

- За какво ти е на тебе вече младо булче, като вече миришеш на пръст – го смъмри аго Изер до него. Но останалите подхванаха пак мухабета за младите булки който ги задържаше с часове на мегдана. Така табакерата се върна обратно до аго Мустафа, той я погледна и видя че в нея са останали само две невести. Той прибра табакерата във вътрешният джоб на елека си и не че не знаеше но попита;
 
- Кой от юнаците ги няма пак?

- Молаалията го няма пак – провикна се бай Атанас така че да го чуят всичките лястовици. - Пак е на гробищата. И какво като ходи там всеки ден? И какво като ходи? Той докато беше жива не я тачеше като човек, та сега се е сетил. А бе за бой си беше този човек от малък, някак беше един такъв скръндза и никой не го обичаше.

- Хайде, хайде …. Пак подхвана старият мухабет – го смъмри аго Мустафа. Защото нямаше от селото който да не знае, че бай Атанас още от младини беше залитал по хубавата Зейнеп, жената на Молаалията. Но така и не му я дадоха, защото бай Атанас беше дошъл от гръцко и въпреки че заради голямата си любов не влизаше в черква, той за цяло село си остана от другата вяра.

- А бе аго Мустафа, недей така бе, поне ти недей. Нима сега за нея вече има някакво значение, дали някой плаче над гробът й, или от коя вяра е бил мъжът й? – опита да се оправдае бай Атанас.

- Но миналият ден и теб са та видели да плачеш над гробът й. И нима това е достойно за тебе? Погледни се само на колко си години, а все още живееш в онова време. През това време от към гробищата се зададе Молаали. Въпреки че беше свел глава към черната земя не гледаше къде стъпва. Вече беше научил с големи подробности къде има локва пълна с вода и къде има камък за да го спъва. Механично даде селям на лястовиците, те също механично се размърдаха и му направиха място да седне до аго Мустафа. Той също така механично бръкна в пазвата си и от там извади табакерата с младите невести. Подаде я на Молаалията и зачака да му я върне. През това време бай Атанас стана от мястото си и без да каже нищо се запъти за в къщи.

- Този ще го убия. Този вече ще го убия. Цял живот съм се канил и заканвал, но този път вече ще го убия – ядосано се закани Молаалията.

- Ти какво пак само за него говориш? Какво ти е сторил толкова човека? Пък и няма я вече Зейнеп. Няма я, разбери го един път завинаги. Няма вече от какво да я каскандисваш*.

- Вчера пак е бил на гробището. Пак е бил мамка му и копелето гръцко. Като гладен вълк цял живот е тичал по петите й. Заради него жената си отиде млада и зелена.

- Защо заради него? Защо? Пък и Зейнеп си поживя до осемдесет. Е раничко й беше, но така Аллах е отредил. Ти сега не се сърди на никой заради това, че Аллах отгоре всичко вижда и нашето време наближава, ето още един липсва от нас, знае ли се може и той да е заминал при него. След това се провикна на бай Атанас.

– Атанасе, Атанасе …. И бай Атанас като ударен от гръм се закова на мястото си. И първата мисъл която мина през умът му беше - “За какво ли ще ме съдят?“ Поиска му се да се направи че не е чул, но ако го направи, ще трябваше да се отлъчи един път завинаги от стадото. Пък и много добре знаеше че дори и да си вълк, единак ли си участта е ясна. Затова събра сетни сили, разтърси старата снага и се върна при тайфата, която го очакваха с голямо нетърпение.

- Какво има Мустафа? Какво са си развикал, сякаш имам да ти давам връв турски пендари. Хайде бързо казвай, че си имам много работа.
- Доволен ли си вече изеднико? Доволен ли си вече че е в черната земя? – му закрещя молаалията.

- Ти поне имаш шанса да бъдеш погребан до нея! Докато аз и този шанс го нямам. Но хайде със здраве че аз си имам работа – се опита пак да побегне бай Атанас.

- Работата ще почака. Постой сега за малко за да решим едно важно меселе** между вас двамата, че така повече не може да продължава. През това време Молаалията стана и също като бай Атанас се опита да побегне, но и той като пирон беше прикован от думите на аго Мустафа.

– Мола-а-а .. ако си отидеш, един път завинаги забрави и за мен. Стой еле почакай. Вече и Молаали и Атанас стояха лице в лице и се гледаха така, че са на мурабето и всеки момент щяха да се хванат шия за шия. За да не стане по голяма беля, стана и аго Мустафа и застана между двамата юнаци, които имаха една и съща цел – да унищожи врага. Хе-е-е-й гиди юнаци, хей. Не остарявате бе, и не поумнявате, все същите щури глави, щури мисли ….
 
 - Та се питам, сега ако тук между вас е хубавата Зейнепа, какво ли би ви казала и това което си мислите дали би го одобрила? Молаали ти си турчин, Атанасе ти си българин, а аз съм помак, но това не ни пречеше на всички тук да обикнем Зейнеп! Защото тя беше хубава, а хубавото се обича, хубавото се помни и тачи. Вижте се сега и вие двамата - затова че обичате хубавото, сте готови да се избиете. Тогава ние как да ви обичаме, помним и тачим? Прегърнете се като братя които са обичали хубавото, които тачат хубавото и искат от нас да ги запомним с хубаво. На Момаали от почти пресъхналите вече очи се търкулнаха две едри невинни сълзи. А краката му се разкършиха като покосени от брадва и политна към земята. Тогава бай Атанас го сграбчи така, сякаш искаше да му даде живот, да му даде всичко онова от което имаше нужда един близък приятел, или брат.

В тази прегръдка Молаали се разнежени до неузнаваемост. Сякаш беше попаднал пак в нейните ръце и на глас зарида като малко дете за своята майка. След това без да кажат нищо се запътиха за гробището където лежеше обичта им, живота им, мечтите им и всичко онова което деляха и мечтаха цял живот.

Автор Ибрахим Бялев
 
 --------------------------------------------
 * - ревнува
 ** - задача 


Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 24, 2018, 10:03
ДЪЛБИНА

За нея в пламъци горях,
живота си като просяк пропилях,
но за нея поезия творях,
небрежно към смъртта си клонях!

Беше като някаква магия,
пред която би склонила дори и змия,
за да целуна нейната шия,
съгласен бях в черната земя да гния!

Пътища пред мен безброй,
но нейният е стръмен и без завой,
като пролетен топъл порой,
за който влизах със себе си в лют бой!

Тя за мен си остана дълбина,
за която и ден и нощ поезия ще творя!
За да изживея с нея мига,
на драго сърце бих продал дори и света!

Ибрахим Бялев

https://www.youtube.com/watch?v=BMa_2wwPJbY&t=90s (https://www.youtube.com/watch?v=BMa_2wwPJbY&t=90s)

Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 16, 2018, 11:35
Вирналият й нос бе по вирнат от нормалното, което ме накара да се разсмея, дори развеселя. Тази красота можеше да задоволи всеки, но не и мене. Затова се вгледах по внимателно в нея, доста по внимателно от нормалното. До толкова внимателно че видях душата й! А тя прекрасна! Нещо подобно но Рая! Няма как да не си мечтаеш и красиш с нея, защото нима има от нея нещо по прекрасно на този свят? Очите и бяха сини! По сини от нормалното, затова се задавих в тях. До толкова се задавих че почувствах как умирам, или се раждам! Поисках помощ от Бога, но той сякаш не ме чу и ме остави да се давя в тази благина, за която всеки мъж тайно си мечтаеше и в която ставаше мъж. Това почувствах и аз как – станах мъж! Нима имаше по свещено за един мъж - да е за някой мъж? Аз вече без да знае тя, за нея бях мъж – мъж който за нейните къдрици мечтае, копнее - дори бих и умрял! Нейните думи за мен вече бяха славеени, или на нещо подобно в сърцето ми звучаха и за любов говореха!
 
 Докато разглеждах това сътворение на Бога и си представях неговите най-интимни прелести как са се разстлали пред мен дочух думите; - “Ти можеш ли да караш колело?“.
 
 – Да! Да! Мога да карам колело, дори мога да яздя и кон! – опитах се да успокоя развълнуваното й сърце.
 
 - Тогава да тръгваме! Със завидно детско щастие ме покани да я последвам!
 
 - Къде? Къде да тръгваме? – и почувствах как неизличимо вече бях заразен от нейното щастие. Това щастие което вече ми бе обладало не само сърцето, а и душата. В този момент почувствах как силите ми който до сега ми бяха слуга, ме бяха напуснали и бяха отишли на нейна страна и ми се смееха колкото глас ги държи. Но аз не ги упрекнах или осъдих, защото и аз в тази посока стремглаво вече се бях запътил.
 
 - Хайде да тръгваме тогава! – и с голяма лекота се качи на едно от колелата които стояха за продан на витрината. На мен не ми оставаше друга възможност освен тази – да пъхна необходимите лири в ръцете на продавача на колела и да взема едно от тях. Така в дяволска бързина се опитвах да я догоня по сокаците на Истанбул. Бързината и ловкостта с която караше колелото си бяха за завиждане, но по прекрасното нещо бяха нейните руси къдрици който под струята на вятърът се премятаха през бялата й шия, за която човек да я целуне би ухапал дори и змия.
 
 Така под напора на силата която безжалостно се стоварваше върху педалите се оказахме извън градът на царете, където цареше спокойствие и тишина. Тя с голяма лекота остави кормилото на колелото и вдигна ръцете във вид на крила. В този момент повярвах че е ангел с крила или нещо подобно. Яростно завидех и на вятърът, който като върл душманин я бе обгърнал толкова силно и нежно че сякаш се любуваше със нея!
 
 Аз също се опитах да оставя кормилото на колелото, но се оказа че аз не съм роден ангел, а нормален земен човек, който можеше единствено да си мечтае да е ангел. Затова затворих очи и си замечтах как заедно с нея летим, но не в небесата а в застлано в бели чаршафи легло. “Подадохме си крилата един на друг, след това съблякохме от нас срамът и потънахме в божа страст, страст в която се ражда любовта.“
 Славеевият и глас с голяма нежност ми прошепна да си затворя очите, а аз в отговор я попитах; 
 – Защо?
 
 – За да ме имаш такава каквото ме искаш, мечтал и чувствал, за да може между нас да се роди любовта, защото тя се ражда само в красота!
 
 - Ако в теб не се роди любовта? – проклета да е тя. Аз до сега не съм виждал нещо по прекрасно от твоите къдрици, от твоята топлина и красота! След това станах и коленичих пред нея така както се коленичи пред Бога и го замолих в този момент да ни дари с любовта.
 
 Гърдите й бяха малки – по малки от нормалното – но пък естествени. В тях намерих всичко онова от което имах нужда, дори ми бяха в повече. Устните не й бяха като пиявици, или начервени но пък страстни, по страстни от колкото очаквах. Лицето и той не й беше напудрено или изкуствено, а такова едно естествено, като на селска мома, докоснеш ли го, сякаш докосваш планина или езера – просто те повлича в незнайното, там където има и ад и рай.
 
 - Хайде побързай, че нямаме много време! – погледът й ме прониза като изстрелян куршум в сърцето.
 
 - Защо трябва да бързам? – нима в обичта трябва да се бърза, или има правила? Попитах в недоумение.
 
 - Ти не можеш да ме имаш, или притежаваш. Мен друг ме има и притежава. Нашето просто е един миг от две сърца копнян и желан, който в животът едва ли ще се повтори. Това като люта коприва ме опари по сърцето.
 
 - Не знаех че си притежание на някого. И ако знаех никога пред теб не бих си разголил душата до бели кости. Сега искам да ми простиш и за мен да забравиш.
 
 Откъс от романа “СЪРЦАТА НА НЕВИДИМИТЕ“ на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 16, 2018, 11:38
Здравейте Приятели!

 Тъй като днес е Байрам, позволете ми да Ви почерпя и пожелая много здраве и дълголетие! Нека има мир и любов между хората, нека се обичаме така сякаш един за друг сме родени! Обичам Ви всичките до един и всеки прекрачил тази страница нека се почувства почерпен!
 С уважение Ибрахим!
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on June 16, 2018, 11:40
НЕНАСИТЕН

 Влизам пак в душата твоя!...
 и чакам с ласки да ме утеши,
 желая пак да си цялата само моя,
 да се слеят в едно нашите души!

Спомням си за първата ни ласка,
 беше осребрена от небесни звезди,
 и като гръм от нежност ме стряска,
 сякаш и двамата бяхме без юзди!

 Красиви думи за Л♡бовта редеше,
 а аз като Ангел решах твоите коси,
 до болка все тъжни песни ти пееше,
 а аз те слушах и мечтаех през сълзи!

 Живея в Л♡бовта с ненаситен глад,
 в нея жаждата единствено си само ти,
 сякаш си късче Рая в този голям свят,
 всеки миг откривам в теб мой черти!

 На такава Л♡бов сбогом не се казва,
 прощава се дори и другия да сгреши,
 в нея всеки с обич - люто се наказва,
 така няма проблем който да не се реши!

 Автор Ибрахим Бялев

https://www.youtube.com/watch?v=G4ePCdQ2v_s&feature=youtu.be (https://www.youtube.com/watch?v=G4ePCdQ2v_s&feature=youtu.be)
Title: Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 16, 2018, 23:33
Драги читателю!

 Излишно е да ти казвам или пък доказвам, колко много те обичам и какво място заемаш ти в живота ми. Поне един ден, час, или минута не мога да си ги представя изминали без теб. Чувствам че съм свързан с теб така както са свързани нокътят с тялото, или пък както кръвта със сърцето! Когато и да съм седнал да пиша, винаги съм си представял как съм полегнал в ръцете ти и смирено чакам да ме разлистваш лист по лист и намираш в тях онова от което имаш нужда. В този роман може би ще намериш прашинка обич или надежда, може би няколко невинни сълзи, или няколко заровени в пепелта спомени. Ако е така повярвай ми, че ма си направил най-щастливият човек на света. От тук искам и да ти благодаря за това че ма си взел в ръцете си, че си отделил част от времето и парите си и по този начин си доказал, че за теб съм важен и желан!

  В този роман БЕЗ-ИМЕННАТА ще трябва да отговориш на доста сериозни въпроси като: - Познаваш ли достатъчно любовта? Какво би направил за нея, за да е тя до теб и те дарява със своето съществуване? Лесно ли се губи или убива любовта? Кой живот би предпочел, с гордост но без любов, или обратното? В живота от кое имаш повече нужда, от любов, или от гордост?
 Аз с моите скромни възможности се опитах да отговоря на тези няколко въпроса, който са жизнено важни за всеки жив човек, без значение на колко години е, или какви възможности има той в него. Защото любовта е духовната храна за душата ни и ако останем без нея, ние се превръщаме в кръгли сираци чак до гроб.

  В този роман драги читателю ще проследиш пътеките на три главни героя.

 Първият е Без-именната! Която заради любовта загърбва своето минало и стремглаво се спуска по трънливите пътеки на любовта. Която устоява със всичко свято и земно, с душа и сърце и заплаща най-голямата цена за любовта.

 Вторият е Бялото Фатме! Която с цената на всичко се стреми да запази онова което си мисли че й принадлежи, или пък заслужава. Но в живота й се оказва че на този свят няма нищо даром и за всичко трябва да положи не само усилие, а жертвоприношение.

 Третият герой е Азиз! Който със своята невинност и наивност ще се опитва да поддържа  между тримата жив пламъкът на любовта. В това начинание няма да му е никак лесно, защото ще бъде омагьосан от нежността на две необикновени прекрасни жени. Всеки ден и нощ за да им свети като свещ ще гори, ще гори, ще гори - докато изгори. Този пламък няма да има земна сила която да може да го загаси. Този пламък ще бъде подклаждан от любовта от нежност, обич и вяра, от търпение, умение и страдание. Азиз често ще изрича думите: - “Нима има нещо по свято от това, до края да гориш за Любовта!?“

 В романа и тримата ще се лутат по чужди пътеки, докато усетят че всичките водят в една и съща посока, към нея любовта. За сега драги читателю ще те помоля да не ги съдиш, а да се поставиш на тяхно място и ще видите истината право в очите. По пътят си те ще бъдат оплювани, съдени, наказвани, отлъчени, дори и убивани, затова нека ние да ги обичаме – защото обичта ще спаси света!

 С уважение Ибрахим Бялев

 -------------------------------------

 Градът в който живееше за нея беше избледнял до толкова че и приличаше на бял празен облак, на който дори сянката беше реева и бледа като дългогодишно боледувал човек. Затова реши да отиде при своят дъждовен облак, който с невиждана сила я повличаше в незнайното. Много често под него тя се бе измокрила от страст и ласки, от борба и премеждия. И сега след неговото заминаване тя усети неговата нужда и закрила, от неговата близост и далечина, от неговата потайност и незнайност.  Сега вече тя беше готова да му роди поне десетина деца, да му отгледа поне стотина внуци ….

 Когато я докосваше тя губеше всички посоки и разумни неща, често се опитваше да побегне от неговите обятия, но силата му и властта я оплитаха като октопод от който нямаше никакво спасение. Докосваше я така че сякаш искаше да я изяде, или изпие и пресуши до дъно. Тази жажда за допир я накара да си събере куфара и да потегли за своят дъждовен сив властен далечен облак.
 На автогарата на която пристигна цареше пълна бъркотия. Гъмжеше от непознати хора предимно местни помаци всичките забързали се на някъде. Но за нейна голяма изненада (въпреки че му бе писала), нея нямаше кой да я посрещне. Почувства се ограбена и унижена. В главата й нахлуха безброй черни мисли и като гладни лешояди взеха да разграбват всичко добро което беше създала за този толкова чакан и желан от нея момент. В него трябваше да има букет от ароматни диви цветя, който той лично трябваше за нея да набере. Трябваше коленичил между безброй възторзи и възклицания да й ги поднесе. Докато сега безнадеждно в главата й се бе настанил дявола и решително я подканваше  да се върне там от където беше дошла. Но тъй като тя беше възпитана от аристократи и дълбоко в съзнанието й беше закодирана борбата, твърдо реши да продължи. Скоро щеше да види чудесата на Бога - как разцъфва дива роза, или как се ражда сърна, дори и щеше да почувства трептенето на крилата на чучулигата.

 Плахо приседна в паркчето до шадравана на автогарата от който бликаше студена и хладна вода, която на други места по света рядко се срещаше.  Стана и отпи жадно от нея, сякаш цял ден беше работила под ясно слънце на нивата. При всяка глътка си представяше как той жадно пиеше от нейната страст и нежност и я сравняваше с ручеите на своята Родопа  планина.  След това сви шепите си във вид на сърце и ги напълни със студена бистра вода и заплеска обилно запотеното си бяло моминско лице. На душата й стана някак проветриво и сияйно, весело и щастливо, голяма топла усмивка озари нежното й сладко лице. По този начин тя стана още по детска и истинска. Надежда обля слабото й сърце и съвсем на себе си промълви:

 - Няма как да ма е забравил! Кой до сега е забравил първата си свята любов? Кой?

 Дълго очакваният автобуса най-после дойде и тя с голяма лекота нагърби своите бели мечти и застана наред с останалите хора и зачака своят ред да дойде, за да се качи в автобуса. Но за нейна изненада всеки и правеше място тя първа да се качи и седне там където пожелае. Това я накара да се развълнува и почувства специална. С бавни и грандиозни градски стъпки като някаква газела се покатери по стъпалата на автобуса и седна там където сметна за нужно. Когато всички хора се качиха автобусът потегли и кондуктора засъбира парите за билетите и нея я подмина, което я доста озадачи.

 - Колко ви дължа за билета? –за първи път пътувам по тези места, та затова питам! – след това с лека иронична усмивка подаде двадесет лева на кондуктора.

 - Моля Ви се госпожо! Приберете си парите! Този път нека да е от нас! Така е прието по тези места, на мусафира* пари не се взима. Вие какво така в тази жега по тези места? На някой на гости ли отивате? Или по работа? След тези няколко въпроса запотеното зачервено обло  лице на кондуктора, още повече почервеня и заприлича на разрязана диня.

 - Не, не е по работа. Идвам на гости на мой съученик. Учихме и живяхме заедно в София цели четири години! Казва се Азиз и трябва да е учител във вашето село.

 - О-о-о-о! Аго Азиз ли? Той не само че е учител, а и директор и домакин на училището! Ако не е той, повярвай ми училището ще затвори своите врати. Като него втори в тази околия няма и скоро едва ли ще има! След тези овации изказани доста гласовито целият автобус зашушука на  някакъв непознат за нея език. Но колкото и да й беше непознат този език, по тона на шушукането се подразбираше, че е направила някаква голяма грешка, която тук се счита за някакво престъпление или пък грях. Това някак си я стресна и не посмя повече да зададе нито един въпрос, защото най-вече се страхуваше от отговорите му.

 Автобуса с голяма лекота се носеше из недрата на Родопа планина. И тъй като жените тук бяха предимно облечени в черни фереджета, тя се почувства като из между ято черни лястовици, който заедно с нея пътуваха към незнайното, а може би и към отвъдното. Отвори дамската си чанта и извади от нея книгата на Кольо Пауло “Единадесет минути.“ и под проблясъците на юлското слънце което игриво и махаше за “Добре дошла!“ се пренесе в един любовен свят, изпълнен само с дълбоки и мечтани чувства. Не след дълго тревисто зелените й очи се понесоха в плаха дрямка, дрямка в която видя него “учителя“ “домакиня“ “директора“ и най-вече “любовника“. Една едра чучулига игрива прехвръкваше покрай автобуса и с нечувана нежност и нашепваше; - “Този човек всичко прави по прекрасен начин!“

 Автобуса с твърди спирачки спря на малкият селски мегдан и всички пътници наскачаха като ужилени от него. За нейна изненада този път никой не я покани първа тя да слезе, сякаш се бе превърнала в невидима, обикновена или една от тях. Всички пътници слязоха, но тя продължи да стой като закована на мястото си и не знаеше какво да прави. Една голяма бъркотия се беше настанила в главата й и не отстъпваше място на разумните въпроси и отговори. В тази бъркотия дочу сърцето си дрезгаво да крещи; - “Какво правя аз тук?“ в същото време дочу отговора на душата си;

  - “По пътя си на любовта!“ До нея се приближи червендалестият кондуктор и й каза;

 - Аго Азиз ще го намерите в училището. Той там е почти през цялото си време. Понякога стой там и до късно през нощта. На “Без-именната!“ (Тъй като никой не я попита за името й, тя за тях си остана една БЕЗ-ИМЕННА и нищо повече.) не и оставаше нищо друго освен да слезе от автобуса и да потегли по трънливият път на любовта, който засега преминаваше пак през училището.
 Тук искрено обичаха чужденците и им се радваха като на новородено, но нея никой не я хареса, никой не я покани да им гостува, дори ясно чуваше шушукането зад гърба си, които бяха един от друг по зловещи. Ясно се виждаше че бе попаднала във свят доста по различен от този който познаваше до сега. Но тя знаеше само едно, че не беше направила на никой нищо зло, а точно обратното, с цялото си сърце тя беше обикнала един от тях и с тази си обич тя се гордееше като се гордееше със своят Бог. В този момент и се прииска да изкрещи така че да я чуе цяло село, та и целият балкан:

 - Обичам го! Обичам го до полуда, до забрава, до пагуба. Да тя едвам сега разбра че се бе изгубила в недрата на своята  любов, от който спасение нямаше.

 Откъс от романа “БЕЗ-ИМЕННАТА“ на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 28, 2018, 22:44
ДОЙДЕ ВРЕМЕ ДА ВИ ПРЕДСТАВЯ И НОВИЯТ СИ РОМАН КОЙТО ПИША ОТ БЛИЗО ГОДИНА!

 Една голяма страшна гласовита дупка като ясно слънце стоеше на панталона му и крещеше колкото я глас държи. “Тук съм! Тук! Ето ме! Виждате ли ме, колко съм голяма и красива!?“ Но той с нея до толкова беше свикнал, че дори не му правеше никакво впечатление. Някой от хората го гледаха със голямо любопитство, други с отвращение, а трети със съжаление.
 В автобуса пискливо проехтя гласът на едно три годишно русоляво детенце; - Този чичко защо не е като нас? Защо е такъв?
 Всички покрай него мълчаха и се правеха че не го чуват. Докато той продължи да го разглежда с още по голямо любопитство. След малко пак зададе същите въпроси, които за всички бяха доста парливи. Аз не се стърпях и доста гласовито му отговорих с думите;
 - Защото не може да краде като нас. Майка му като чу думите ми, се окопити като ухапана от люта змия пепелянка.
 - Не гледай към тях моето момче, гледай в друга посока. Но момчето продължи да ни зяпа и да продължава открито да задава своите парливи въпроси.
 - Този чичко сирак ли е? Никой ли си няма на този свят? Защо никой не се грижи за него? Аз като порасна такъв ли ще стана? …….
 Клошаря не издържа на този натиск и на първата спирка с нервни стъпки слезе от автобуса. След него слязох и аз. Реших да го последвам и да се опитам да му помогна.
 - Колко ти са нужни? Бих искал да покрия твоите разходи. След това с умиление го загледах в небесно сините очи, който от алкохол, или от плач бяха избледнели като на мъртвец.
 - Не е толкова лесно, колкото си мислиш? Мой те дългове никой не може да ги покрие. След това примига със мъртвешките си очи и се опита да побегне от мен.
 - Добре де кажи ми колко дължиш все пак? – пък за останалото не му мисли. С уверени крачки го последвах към неизвестното или отвъдното.
 - Не настоявай за това млади човече, че това което ще научиш, много ще те натъжи. С ясен и твърд глас се опитваше да ме отклони от пътят си.
 - Но аз все пак настоявам да узная. Моля те …. Това вече го вбеси и накара да повярва че от мен толкова лесно не може да се спаси.
 - Дължа три живота човече. Точно три. Нито повече, нито по малко. Едно малко невнимание ми струва само три живота. И не си мисли че можеш да ми помогнеш, защото на мен и Аллах не може да ми помогне, камо ли хората като тебе. Но все пак ти благодаря за загрижеността. А сега аз искам да те помоля за нещо. Може ли?
 - Да разбира се! Само кажи! – и смирено зачаках тази негова молба, която за мен щеше да е закон.
 - Не стой на пътя ми човече. Не пречи на ПОЛЕТа ми КЪМ ОТВЪДНОТО!
 След тази негова молба вече разбрах, че пред някой неща парите, обичта, та дори и любовта не струват и пукнат грош.

-------------------------------------------------------------

- Леле мили човече, та ти ада си видял! Аз имам свободно време, ако искаш ела да изпием по едно кафе. За моя изненада човека не каза нито дума а взе и ме прегърна, така като се прегръща син, майка, или баща. От тази негова топлина облечена в мъка сърцето ми се разкъса на парчета. След прегръдката избърса едрите си сълзи и махна глава във знак на съгласие. По всичко си личеше че този човек, от мъка дори не може да говори. Отседнахме в кафето, което се бе разпростряло под дебелите сенки на вековните чинари. Покрай нас млади хора влюбено вперели поглед един в друг, Някои се държаха за ръцете, някои говореха доста възбудено все за хубави и щастливи неща. По възрастните майки или баби бяха заети със своите деца или внуци и не виждаха нищо друго освен тях покрай себе си. Сервитьора дойде и ни попита какво ще пием.
 - Аз си поръчах кафе и зачаках приятелят ми да си поръча нещо, но той загледан пред себе си в нищото не обелваше нито дума. Тогава казах кафетата да са две. Трябваше да го заговоря, защото знаех че няма нищо по болно от несподелената мъка, но не знаех от къде да започна. През това време сервитьора дойде и попита дали искаме нещо друго. Но от нас така и не получи отговор.
 - Загубата и мъката ти са големи, но живота си продължава. Огледай се само около себе си и ще видиш …. Той с бързо движение извади от джоба си един куршум и го сложи на масата. Това ме потресе, защото за първи път видях човек да си носи своята смърт в джоба си. Запазих хладнокръвие и продължих:
 - До там ли си стигнал? Нима в това виждаш спасението? Но той продължи да мълчи и от време на време като чистачки на колата да избърсва сълзите си по лицето, с които беше свикнал както се свиква със слънцето, или хляба. - Нямали да споделиш нещо с мене за живота?
 - За живота ли? Живота! …. И когато се огледаш, до себе си виждаш само една оръфана, от живота простреляна самота! Това виждам аз сега, докато едно време виждах онова което ти виждаш в момента! Но не се сърдя на никой. Дори и на Аллах не се сърдя, че ме създаде тъй проклет, не мил не драг. След това пак избърса сълзите и отпи от кафето. След глътката се опита да се усмихне, може би някакъв щастлив спомен се появи в сърцето му. Но мъката му го притисна пак плътно до земята и на мястото на усмивката му се появи една болезнена въздишка.
 - Преди година три месеца и два дни, за последно с тях пих кафе! Ах Аллеше, з-а-а-ащо? Аз също потънах в размисли и тъга и не знаех какво да му отговоря и сега научих че пред някой неща се мълчи, мълчи, мълчи, за да може тъгата да тържествува.
 - Но все пак … Живот да му се не види, трябва да се живее по някакъв начин нали! Опитах се да отхвърля тези негативи от нас.
 - Аз го живея. Ако не беше онова хлапе сега щях да съм при тях на гробището. Имам да им казвам пак толкова неща …..
 - Искаш ли и аз да дойда с тебе? Това доста го изненада и взе да ми вярва че аз съм доста сериозен и не съм само един от обикновените или лицемерите.
 - Защо? – ме попита в недоумение.
 - Защото, човек трябва да започне от някъде нали? Като чу тези мои думи си възбра крачола до оная гласовита дупка която крещеше в автобуса че я има.
 - Виждаш ли този белег? Този го изстрелях за дъщеря ми! След това възбра ръкава на ризата си и показа друг белег. – Този тук е за синът ми. След това разкопча две копчета на ризата си и показа сърцето си, но не каза нищо, само взе куршума от масата и го сложи обратно в джоба си. След това пак енергично избърса останалите сълзи които бяха неразделена част от него.
 - Моля ти се разреши ми да ти помогна. Моля ….
 - Добре направи го. Намери ми пистолет, че аз не мога. Помогни ми в ПОЛЕТа ми КЪМ ОТВЪДНОТО!


 Откъс от романа ПОЛЕТ КЪМ ОТВЪДНОТО на Ибрахим Бялев
https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 28, 2018, 22:50
Като видя Без-именната той се върна назад във времето, много назад, когато за него грееха две слънца, когато живееше със две сърца. Не каза “Здравей!“ нито пък “Добре дошла!“ просто както едно време жадно и копняно я взе на ръцете си и я понесе към незнайното. А тя не се съпротивляваше, нито пък вече страхуваше. Безрезервно се беше оставила в ръцете на вятърът, на бурята, на Бога си …. Гърдите й пламнаха във невиждана нежна любовна страст. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от мястото си. Бог и нашепваше че е на правилното място, място на което живееше любовта. Почувства сладка топлина между бедрата си, една такава която те кара да сториш грях, или убиеш всичко възпитано във себе си. След това една лека влага там я накара да се почувства Богиня. Такава беше тяхната любов, живяна сякаш между Бог и Богиня. Откъс от Романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 28, 2018, 22:51
Изкара от сандъка бели нови чаршафи и със тях застла брачното им дългогодишно сиво легло. Сложи и нови възглавници – ония дето ги беше бродирала с голяма любов и момински красиви мечти. Краката и се разтрепереха и за малко щеше да се строполи като отсечена ела на земята. Но не го направи, защото в нея гневът беше надделял над всичко и я караше да бъде силна и както никога до сега борбена. Две едри сълзи неволно се спуснаха по зачервените й до неузнаваемост бузи. Но тя доста гневно и с голяма сила ги размаза, сякаш бяха някакви върли душмани пристигнали като неканени гости от София. След това дръпна пердето за да не може този срам да се види от околните, които като черни гарги надничаха и като гласовити бухали за тях през нощта говореха. Всичко това го правеше с голямо покорство, защото много добре знаеше и то не само тя, а и цяло село че се бе влюбила и отдала на влюбен до полуда в друга момък. За момент се спря и погледна тавана, защото дочу песента на ходжата. В главата й нахлу мисълта че “Е проклета.“. Да, да, тя беше една клетница и то още от рождение, защото никога не се вслуша в бащините заръки. Може би затова Аллах не я дари с рожба, а я прокле да бъде не мила не драга, в чуждо студено легло нежелана. След това с бавни и тихи стъпки се запъти към долният етаж на къщата, от където долитаха нейните задоволителни и полети със щастие смехове. Като дива сърна подгонена от безжалостни ловджии с разтуптяно сърце за момент се спря за да чуе за какво си говорят, но така и не разбра, защото тези двама влюбени си говореха предимно с погледи, смях или мълчание. След всичко това на нея и стана ясно, че тази нощ няма да е нито обикновена, нито пък за нея лесна. Също така разбра че и тя е част от тях и точно колкото тях влюбена и от любовта ощетена. Също така разбра че за да съществува любовта, трябва с нещо да се храни и най-вече за нея човек да се сражава. И последното нещо което разбра беше, че борбата за любовта сега започва.
 Събра всички сили който имаше в нея и се запъти към битката в която не трябваше да има победени, или ощетени. Защото любовта не идваше за това да ощетява, а за да дарява и най вече за да прощава. Това направи и тя, дари всичкото което имаше във себе си и прости на всеки за случващото се.  По този начин и олекна на душата, но сърцето продължаваше като лудо да бие, защото в него се бе настанила ревността с която не знаеше какво да прави.
 На човек като на нея изобщо не й беше лесно в това начинание наречено от някой любов. Защото само на няколко пъти бе напуснала пределите на селото си и в тези непознати води тя се бе превърнала в удавник или в нещо подобно, от което много страдаше. По този начин мислеше и за останалите и най-вече за своят Азиз, който бе успял да преживее в непознати земи цели четири години. Той за нея се бе превърнал в човек който е преплувал океана, или пребродил целият свят от шир та на длъж.
 До тази вечер този нейн герой беше само нейн, или пък така и се искаше да е. Докато тази вечер неговото щастие ясно й даде да види, че тя за него никога не е била единствената, или пък неповторимата. Това неописуемо щастие по лицето му я караше да се чувства виновна и объркана и да си задава въпроса; - Къде е сгрешила?
 Тази мисъл много я заболя и й се прииска да е лъжа, или някакъв кошмарен сън, който е дошъл след продължителният и уморителен ден.  Но щастливите смехове долитащи от долният етаж и подсказваха че това не е нито сън, нито пък мараня, а самата истина с която трябваше да свикне да живее. И тъй като бе доста умно момиче продължи да мисли по нещата който се случваха с нея и ясно презря, че няма право да съди никой, защото в любовта не трябва да има осъдени.

 Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 28, 2018, 22:52
И тъй като Азиз беше роден на село и грижовно бе закърмен от неговите традиционни ценности, той винаги даваше голяма важност на това какво се случваше в него. С най-големи подробности познаваше всеки член в него и още толкова се гордееше със всеки родил се и живеещ в този къс от Рая. Защото както обичаше той да казва; - “Всеки във гърдите си носи едно голямо човешко сърце, с което може да направи чудеса!“ Азиз също имаше едно подобно голямо човешко сърце, с което до насита обичаше животните, за които се грижеше почти всеки ден. Винаги им говореше с гальовни думи и с една голяма завидна обич, като по този начин с нея той чувстваше как стига до душите им. Но едно от тях за него беше свещено и я бе нарекъл със краткото име - София! Четири пъти го бе дарила със своите рожби, които винаги и изцяло приличаха на нея. Едни такива врани и горди, с дълги мускулести крака и големи сърца, от които бликаше само обич и покорство. За да се превържеш към тях, беше ти нужно само един лек допир, или само един влажен не разгадан все още от човека поглед. Само едно пръхтене или потупване с копитото по черната майка земя ти беше достатъчно да разбереш че вече си избран за техен приятел и покровител. Често той на нея и чешеше гривата, така както майка на своята дъщеря, която като пълноводен водопад неволно се стичаше по сивата й дълга “моминска“ шия.
 Но този път той отиде при нея, нито за да й чеше сивата грива, нито пък да й говори гальовно, а за да порони скрито мъжки сълзи. София като го видя няколко пъти закопа копитата в земята и още толкова силно и игриво изпръхтя. Азиз веднага разбра кобилата какво му говореше и веднага й сложи самара. Докато го окачваше като на най близък приятел й заговори:
 - Вече трети ден е по този тъмен студен балкан. Какво яде, какво пие? И най-вече дали все още ме обича? Дали все още е моята София? Ще я намерим нали? Да, да ще я намерим! Аллах ще помогне! След тези думи отправи ръце към небето и отправи няколко молитви, в които ясно произнасяше само нейното име. След това без да губи време с пъргав момчешки скок се качи на кобилата и като вятър потегли към балкана.
  Небето сякаш с остър нож някой го разцепи и от него невиждана буря върху нея безжалостно се изля. Почувства че Бог заедно с нея за любовта й пролива горчиви сълзи. Не само дрехите й се измокриха, а и душата й се напой от тези влажни и проливни божи сълзи. На сърцето й стана блажено и хубаво и се почувства като дива горска сърна - кошута, която нямаше къде да отиде за да се подслони. Затова разпери широко  ръцете си и се наслади на този миг който й напомняше на ония бури изживени почти всяка вечер с него – учителят. В сърцето си почувства живи Бог и него пратеника на Бога. Това й стигаше даже и беше в изобилие, но не искаше тези двамата с никой да ги сподели. Защото те и бяха всичко онова което имаше на този свят и се бяха превърнали в нейният смисъл на живот. 
 На страни от нея с притаен дъх в храсталака се бе притаила бялото Фатме и умоляваше своят Бог Аллах с някоя светкавица да изплаши Без-именната, за да си побегне обратно там от където беше дошла. Но Без-именната имаше голямо любящо сърце и в него имаше всичко друго но не и омраза, или уплаха.
 Дъждът бързо притихна и след него изгря ясно топло юлско слънце. Без-именната зара съблича една по една своите прогизнали от проливният дъжд дрехи. След всяка свалена дреха божественото й тяло като жълто злато блясваше на слънчевите лъчи. Когато свали и последната, тялото й се превърна във връв жълтици “пендари“, която със своята светлина замайваше из основи човешката мисъл и я караше да мислиш все, ама все за хубави неща. На тази божа красота бялото Фатме още повече се ядоса и като кръвожаден вълк връхлетя върху нея.
 - Вземи. Вземи това и се загърни, че е срамота от хората. Ако някой те види, какво ще си помислят за нашето семейство? Това “нашето семейство“ и стигаше за да продължи живота си. С това “нашето семейство“ тя почувства че е приета във свят в който съществуваше нейната любов.
 - И така си хубава бе дявол те взел! И със фередже и без фередже си хубава! За това простих на моят Азиз! То на тази красота кой мъж би устоял, та и моят да устой!? След тези думи широко разпери ръце и прегърна Без-имената така както се прегръща дъщеря, сестра или майка.
 - Защо си по петите ми? Нима не искаше от мен да се отървеш? Нима не виждаше в мене някакво проклятие, заплаха или срам?
 - Вече трети ден те издирвам по този проклет балкан. И повярвай ми ако нещо ви се бе случило и аз щях да се самоубия. Тази кратка дума “ви“ я накара да си мисли че бялото Фатме знае всичко случващо се с нея.
 - Но нима ти знаеш за моята бременност? Боже как научи? Аз дори не съм казал и на Азиз!
 - Нима си мислиш че не те познавам добре, или старателно следя? В последните два месеца ти цъфна както цъфти еделвайс! А това няма как да ми избегне от окото. Просто няма как, защото този цъфтеж, аз го очаквам от доста дълги години.

 Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 09, 2018, 00:36
МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - И ако реално погледнем - единственото ни богатство си ни остава само изживеният от нас живот!

  2 – Късметлии са само родените! За останалите това не мога да го кажа! 3 – Проблемите ни идват за да ни напомнят, че ни има! А болката, че все още сме живи!

 4 – Мярната единица на човек е най-опасното нещо! Заради някаква си единица можеш да страдаш цял живот!

 5 – В живота ни колкото повече страст има, толкова по божествени сме!

 7 – Дребните неща в живота ни винаги ще си останат дребни! Те не трябва да ни спъват по пътя ни, че ние тук сме дошли да го извървим!

 8 – Ако прибягваш до лъжа за да си прав – то ти си по крив и от кривия!

 9 – В живота си преди болният съм съжалявал без майчиният! Защото болният ще оздравее, но този който е израсъл без майка, ще страда цял живот!

 10 – Белезите на човек лесно се виждат от всеки! Но само той знае тяхната болка и цена! И най-вече урока които е научил от тях!
 11 – Понякога жената няма да иска мъжките ласки! Но това не означава че действително не ги иска!

 12 – На моята любов и калта по ръцете и стой някак си добре! С нея сякаш е богиня!

 13 – На този свят няма велики умове! Просто всички умове са еднакви! Различават се само по мързела! Едните някак си прекаляват с него!

 14 – В любовта важи правилото, че колкото и да дадеш ще е малко и на каквото и да се надяваш няма да се осъществи! Но пък удоволствието е велико!

 15 – И да обичаме и да се женим и да раждаме - все тая! Човек по пътя си винаги е бил сам - като в гробът си!

 16 – Очно красивите имат само един процент повече шанс за успеха! Ама само един! Останалите ги решава душевната красота!

 17 – Ако овцете научат за желанията на овчаря, какво ли ще си помислят за него! Това важи и за  политиците и избирателите, за работодателя и работника!

 18 – Намирам щастие във властта над себе си! Опитай те и вие - няма как да не се отървете от пророците си!

 19 – Жената намира щастието в това - да е съблазнителна! А не в това с кой и къде е!

 20 – Винаги съм казвал че мен само Аллах може да ме разбере; а и той ме разбра погрешно!

 Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 01, 2018, 13:18
ДА ЦЕЛУНЕШ ПЕПЕРУДАТА   

Разказ от Ибрахим Бялев

 
 
    Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, а погледът му се носи над върховете, за да стигне до мястото, което за него беше свещено, смисълът на живота му. За това място говореше с толкова любов и нежност, че беше невъзможно да не го слушаш.
 
 - Сърцето ми говори, моля ви се, чуйте те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, ухажва ви, дори крещи... Ако този път не ме чуете, ще... - Тук гласът му заглъхва, защото не може без тези, към които се обръща, и не иска да обещае неща, които не би направил. След това обещава, че ще ги обича, каквито и да са, винаги ще му бъдат те короната на главата. Защото много добре знае, че без тях пеперудата няма да я има, няма да може да живее. (Всички тези неща щях да ги разбера по-късно.)
 
 - Би ли целунал пеперуда... – казва ми дядо - какво би почувствал...? А тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те: „Хайде, обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен. Аз имам всичко, за което си мечтаете, от което имате нужда, само че цената ми е доста висока, тази цена е само за смели сърца. Целунат ли ме, ще ги даря с даровете си, ще ги закрилям от врагове им, ще ги прославя и обезсмъртя...“ – И пак си спомня за Тъмръш.
 
 - Най-високият връх близо до Тъмръш е Модър и от него може да се види всичко, което се простира до полите на Рила, Пирин и дори Стара планина. А на юг, през безбройните дипли, погледът стига чак до гръцките планини.
 
 Но какво е Тъмръш? – ще попиташ може би, уважаеми читателю. Тъмръш носи названието си от едноименното село, чиито жители панически го напускат през 1912 г, по време на Балканската война. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като и тъмръшки мъже са потушавали Перущица по време на Априлското въстание. Има един период, от 1879 до 1886 г., в който тъмръшлии са управлявали цялата планина, до гръцката граница, и са били горди и непокорни планинци. През това време местата между реките Въча и Чая са се наричали “Тъмръшка република”.
 
 Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само основите на около 300 къщи. Всичко е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци. Но легендите са живи, подклаждани от дъбови дърва, чиято жарава е силна, и говорят за славата на помаците тъмръшлии. Жарава, която тлее и до днес в сърцата на потомците на тези горди планинци, отпили от чашата на свободата.
 
 - Времето беше време за пишене на история – продължава дядо. - Време за изграждане на гнездо, в което да се създадат достойни поколения, готови да умрат за идеалите си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай, създаден от Аллах. Бяхме я загърнали тази наша република с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и враждебни погледи. Някъде там, в душите ни, за нас и само за близки и приятели. Нали знаеш какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, едно парче, паднало от душата. А когато ти се усмихне, изгряват няколко слънца... Тогава душата ти се отпуска, поемаш си дълбоко въздух, в съзнанието ти се появяват светли, добри мисли, иска ти се да полетиш, да запееш песен, нечувана досега.
 
 Притискаш я близко до сърцето си, за да почувства топлината ти, душата ти, даряваш я с една, две, хиляди целувки, иска ти се да я изядеш, както казват нашенци... Но заплаче ли, тогава люта змия хапе сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач, а писък, който пронизва. Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го, както никога досега, за да се усмихне, за да те стопли...

 
 Ех, рожбо моя, за теб бих умрял, бих дал и дъха си, усмивката си, погледа си...
 Ех, рожбо моя, за теб бих направил това, което мога и което не мога, за да бъдеш и пребъдеш.

 
 ТЪМРЪШ
 
 Ти си искрата, мечтата
 в моя живот.
 Ти си копнежът, сълзата
 в моя живот.
 Ти си дъхът, лъчът
 в моя живот.
 Ти си денят, нощта
 в моя живот.

 
 Гледах го как шепти думи, изричани хиляди пъти, превъплътили се в него, както името му. Сълзите му капеха върху жълъда и парчето земя, които носеше винаги със себе си - те бяха на най-ценното нещо, което имаше.
 
 - Когато умра, искам да ми ги сложите в гроба, да дойдат с мен в черната земя. Ще ги занеса там, парче земя от рая в рая. А този жълъд ще посея, за да пусне корен, невиждан досега, и перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям, докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закараш, нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.
 
 Времето вече беше дошло, трябваше да закарам дядо в родното му място - знаеше ли се какво ще стане, можеше да се случи всеки момент... Животът и смъртта вървят ръка за ръка, дели ги само един косъм. Щеше да ми тежи на съвестта, ако не го направех, че не съм му сбъднал мечтата.
 
 - Утре рано, Аллах късмет ще отидем, нека и аз да я видя тази пеперуда. И ако е толкова хубава, защо и аз да не я целуна, нека и мен да дари с нейните дарове.
 
 - Наистина ли, Аллаше, благодаря ти, че ми даваш тази възможност, още един път ще видя рая, сътворен от теб... – зарадва се дядо и вдигна очи, гледащи някъде извън видимото. - Когато стъпя в него, ще заколя курбан, за да откупя всички грехове, извършени пред теб, Аллаше…
 
 От очите му закапаха едри сълзи, а устните му зашептяха дуа* "Алифатихa"**, и след това последваха още няколко. Сигурен бях, че тази нощ нямаше да мигне, както и стана. На другата сутрин станах рано, доста път ни чакаше, а той надянал най-новите си дрехи и седнал на любимото си място, вече смирено ме чакаше. Знаех какво е това за него и реших да го заприказвам, да го поуспокоя малко.
 
 - Как си, наспа ли се или изобщо не си лягал? Така не може, ела да хапнем нещо, пък пеперудата няма да избяга, тя те е чакала толкова време, ще почака още малко. Хайде, идвай в кухнята.
 
 Беше пролет, някъде по средата на май, но времето си беше някак си хладно, особено вечер, затова трябваше да взема и по дебели дрехи. Пък и този маршрут за първи път щях да го извървя. Качихме се в колата и потеглихме, дядо за пръв път седна на предната седалка. Не, че там се чувстваше по-удобно, а защото щеше да вижда по-добре и за да ми показва пътя. Слънцето взе да показва рога си, сякаш ни галеше или ни пожелаваше приятен път, дядо ми погледна няколко пъти към него и сякаш му се усмихна. Настроението му се подобри. Какво му минаваше през главата, не знам, но ми се искаше да съм на неговото място.
 
 - Е-е-е, казвай сега кой е този Ахмед ага Тъмръшлията! Познаваш го лично, били сте рамо до рамо, сбъднаха ли се мечтите му или си останаха само мечти?
 
 - Ахмед ага Караходжов, известен още като Тъмръшлията, беше водач. Висок, рус човек, в плещите доста широк, за да може да изхранва семейството си, както всеки един помак. Но в него имаше борбеност, каквато у никого другиго нямаше. На лицето му често можеше да се види усмивка, но това, което говорише, беше винаги много добре обмислено.
 
 (Ахмед ага е син на Хасан ага, помак от село Лясково. Майката на Ахмед ага е родом от Чепеларе и е дъщеря на Джафер Дервишев, виден помак в селото. След първоначалното прогонване на населението и опожаряването на региона през 1878 г., голяма част от управниците, начело с Ахмед ага Тъмрашлията и бежанците, се завръщат и основават Тъмръшката република в Родопите. Докато „републиката“ е била под негово управление, не е допуснато никакво насилие, противопоставяне и противоречия между различните религиозни и етнически общности, които живеели в мир и разбирателство.)
 
 - А каква е тази република, докъде се е разпростирала, колко време е съществувала?
 
 - Тъмръшката република имаше общо 22 села и 5 махали. Ахмед ага, по подобие на своя баща, от който получи в наследството района, сам раздаваше правосъдие и представляваше закона. Охраната и войската му се състоеше само от 40 специално обучени хора. Един от тях бях аз.

 
 (Под натиска на Англия и Турция западните сили не признават Санстефанския договор и свикват конгрес в Берлин. На 30 юли 1878 г. се обявяват решенията на т.нар. Берлинския договор. Съгласно тези решения нововъзвърналата се българска държава се раздели на две - Княжество България и автономна провинция Източна Румелия.
 Северната граница на „автономията” върви по билото на Стара планина, а южната - по Доспатските балкани - връх Перелик - превала Рожен - Преспанския дял - по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отива на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла - Триглау - Борино, оставаш в Източна Румелия.)
 
 - А откъде иде името й Тръмбаш?
 - Възможно е името да идва от формата на местността, но може да има и тракийски произход. За това поне говори една стара тракийска легенда.

 
 (Тракийската легенда е, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец - страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий.)
 
 Продължавах да карам, а пред очите ми се разпростираше море от зеленина, обляна в бяло. Сякаш някакво було беше обгърнало високите части на планината и мъглата се спускаше и по долината. Приличаше на стада овце, навлезли в зелените ливади. А прясната зеленина на буките, дъбовете и високо издигналите се смърчове, които сякаш допираха небето, се съчетаваше с тях по неописуем начин. Преливаха едни в други и те караха да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш, да си кажеш: ех, има ли някъде другаде такава красота...
 
 - Пристигнахме ли вече, гледам че се възбуди нещо, ако е това, то заслужаваше си... Просто нямам думи.
 - Да, пристигнахме, от тук започва всичко и тук свършва.
 - Не разбрах какво свършва.
 - Снощи звездите бяха толкова ярки, сякаш и те очакват среща с мен, скоро ще е, скоро.
 - Пак не разбрах, ама както и да е, искам да се порадвам на тази красота, да я приема в себе си.
 - Спри хей тук и ме почакай малко, сега ще се върна.

 
 Спрях колата и излязох малко да се поразтъпча, че се бях схванал целият. Въздухът беше толкова свеж, че като го поемеш, не ти се иска да го изпускаш. След малко дядо се зададе, държеше в ръцете си цветя, току що набрани.
 
 - Това какво е, цветя ли си набрал, толкова са хубави, как се казват?
 - Това е "видрица", вирее само по тези места. На запад казват, че това е сълзата на Исус Христос - когато е видял, че Помаците приемат исляма, се е разплакал за тях, затова вирее само тук.
 - Така ли, не знаех... Прекрасни са. Хайде да се качваме, казвай накъде да карам.
 - Карай направо и ще стигнем в Тъмръш. Това беше голямо, хубаво село, с къщи на два етажа всяка, с чардак, покрити с тикли, а улиците застлани с калдъръм. Джамията имаше две рукала, езан*** запее ли, животът спира, една неповторима мелодия, пята от векове за благото на хората.

 
 Пред нас се появи стадо овце, дядо ми каза пак да спра. Слезе от колата и отиде при овчаря, говориха си нещо надълго и нашироко, след което дядо брои някакви пари и му ги даде. Стиснаха си ръцете, после овчарят хвана най-хубавият овен и го подкара към мен. Когато дойде, върза му краката и го сложи в колата, благодари на дядо и си замина след стадото. Подкарах колата без да питам за нищо, едва ли щях да разбера.
 
 - Трябва да е тук наблизо, но защо всичко е замряло, защо няма живот, къде са тези хора, едно време наброяваха близо три хиляди, имаше четири махали...
 
 Пред погледа се редяха руини от къщи, обрасли в бурени и дървета, и никакъв помен от живот. Дядо слезе от колата, взе да си говори сам като сочеше с пръст, описваше във въздуха къде какво е било. Взе овена, подкара го към определено място – там, където някога е бил мегданът на селото. Реших и аз да му помогна, че тази работа не е за стари хора. Но той си беше вече подготвил всичко - положи овена на земята, върза му трите крака, върза му и очите с бяла кърпа. Изкара из пояса един остър нож и се обърна към небето:
 
 - Хей, Аллаше, умолявам те от името на всичките тези хора тук, да простиш греховете им, сторени срещу теб. Прости им, Аллаше, те бяха твои чеда, вярваха в теб, молеха ти се, възхваляваха те, ти за тях беше всичко. Прости им Аллаше, прости им.
 
 Той погали няколко пъти гърлото на овена, като шепнеше дума за прошка, и заби ножа в гърлото, откъдето потече яркочервена кръв. После седна настрани от курбана и през сълзи прошепна:
 
 - Толкова кривини има на този свят, толкова много, защо, защо... - Говореше сам на себе си, но знаеше, че така ще е и занапред, не винаги правдата възтържествува. Качихме курбана в колата, защото плътта му вече не беше толкова от значение, важни бяха дуата, душата и целта.
 
 - Карай, ще отидем на едно място. За да го видиш, ти трябват очи, за да го почустваш - душа.
 
 Не след дълго пред погледа се отвори прекрасна гледка. Майчице.... пред мен се простираше широка поляна, заградена от вековни смерчове. Застлана беше със зелена трева и осеяна от алени макове, които се изпреварваха с белите лайки кой по-напред да покаже прекрасните си цветове, но и другите цветя не им отстъпваха. Но най-важното на тази поляна бяха безбройните пеперуди, които се боричкаха или играеха някаква си тяхна игра. Цветовете им се сливаха с безбройните цветя, сякаш бяха създадени едни за други. В далечината се издигаше връх Модър, по който все още имаше сняг. Върхът сякаш беше диригент на една неописуема мелодия от звуци, които издаваха стотиците птици...
 
 - Син ти дойде, майко мила, дойде да изтрие твоите сълзи, да докосне твоите прелести... Дойдох да отдам почестите си, да полетя в рая ти като пеперуда – каза дядо и се наведе към земята. После се обърна към мен:
 
 - Ела, сине, на това място ще се кланяме три рекята****.
 
 Сега вече разбрах -  когато човек се кланя, навежда се към земята, като поставя дланите на ръцете си на нея, и след това поставя лицето си между ръцете, за да докосне земята или за да я "целуне". Щяхме да целуваме "земята пеперуда". Взехме си абдест*****, застанахме един до друг, обърнахме се към Каблето******. Дядо ме погледна, клепна с двете очи като ми се усмихна (това означаваше: готов ли си), аз му кимнах и също му се усмихнах. Вдигнахме ръце и докоснахме с палци задната мека част на ушите. Дядо с пълен глас се провикна:
 
 - Алайхуекбер*******...
 
 Свалихме ръцете и изрекохме дуата Субанике********, преминахме към седже*********, сложих си ръцете на земята, поставих лицето си между тях и целунах земята. Когато се изправих, дядо все още беше на земята. Аз продължих, преминах във второто седже, изправих се пак, дядо все още стоеше неподвижен. Към нас започнаха да се приближават стотици хора, които се усмихваха на дядо и той им се усмихна; после се превърнаха в пеперуди и полетяха на свобода. Затворих очи и продължих молитвата. След като свърших, си отворих очите, а дядо все още стоеше неподвижен в седже.
 
 - Дядо, какво ти става, какви бяха тези хора? Дядо, дядо...
 
 Но беше вече късно да ме чуе, той вече беше отлетял при своите пеперуди. Беше станал част от голямата пеперуда, в която имаше място за всички. Взех го на ръце, близо до нас имаше голяма дъбица, чиито клони правеха дебела сянка. Реших, че за него ще е най-добре там. Положих го в земята и, както искаше, поставих до него жълъда и късчето земя, които носеше винаги със себе си. Преди да се сбогувам с Тръмбъшката пеперуда, взех и аз един жълъд и парче земя, целунах ги и им обещах, че за тях ще живея и за тях ще умра.
 
 
 
 --------------------------------------------------------------
 * дуа – молитва   
 **"Алифатиха" - вид молитва
 *** езан - призив към молитва 
 ****рекята - части от молитва   
 *****абдест – ритуално измиване   
 ******Кабле (Кааба) - арабски الكعبة‎‎, «куб» — най-свещеното място за мюсюлманите. Кубическа постройка във вътрешния двор на Заповедния Мечет в Мека.   
 *******Алайхуекбер – Аллах акбар (Бог е велик)     
 ********Субанике - вид молитва
 *********седже (суджуд, саджа)- на арабски سُجود, произнасяно sʊˈdʒuːd, или  ُسجدة, произнасяно ˈsædʒdæh - дълбок поклон пред Всевишния в посока на Кааба, при който ръцете, челото и устните докосват земята

http://oreliak.blogspot.com/2012/08/blog-post_22.html
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on November 03, 2018, 10:29
 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Казват че надеждата умирала последна – докато мерака на човека преминава и в отвъдното! 2 – Когато се науча, като майка ти да те обичам и като баща ти да те закрилям – тогава ще ти кажа че съм влюбен в тебе!

 3 – Мързеливият работата и лъжеца истината, винаги ги отлагат за утре!

 4 – Много хора от нас се стремят към нещо скъпо, за да докажат на себе си и околните че са постигнали нещо в живота! Докато аз се задоволя с няколко празни листа и една писалка!

 5 – Ако пукне пушка за свободата, то тя нека да е в мен! По този начин няма да съм живял напразно, а ще съм послужил с нещо за вашата свобода!

 6 – Най големият грях пред вас ми е – че искам да ме четете!

 7 – Всяко нещо на този свят си има начало и край, така ще е и с мене! Но разликата между мен и други хора е това, че и след моят край, ще съм на някое дете в ръцете!

 8 - Каквото и да напиша, колкото и да напиша, за четящият ще е малко - а за неграмотният неполезно!

 9 – Ако ми кажете че съм луд – повярвайте ми няма да сгрешите! Аз съм човек който не вярва дори и на Аллах! Това за някой ако не е лудост – какво е?

 10 - Ако питате за мен; - Кой съм? Ще ви отговоря така - че произлизам от племе, което от трима - двата не могат да четат, а третият не иска!

 И.Б.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 10, 2018, 22:13
ОБИЧАЙ МЕ

Целувай ме бавно!..
Навлажни ми бялата шия,
нека да е някак си омайно!..
И от боговете няма да крия,
че с теб всичко е трайно,
че ти си моята магия!

И бавно ме събличай,
както се съблича наесен гората!
Като новородено ме обичай,
както се обича Луната!
С лъчите си по мен изгрей,
стопли ми с нежност душата!..

Прегръщай ме страстно,
сякаш си ме чакала цял живот!
Притисни ме до сърцето си властно,
сякаш аз съм твоят Бог!
Нека да се чувствам подвластно,
в този живот студен и строг!..

Не бързай, а бавно ме люби,
разлей се като страст разпиляна!
Душата ми с ласки ти купи,
и не искай нищо в замяна!..
Ти не съди по моите сълзи,
те са плод на това, че си засмяна!

Автор Ибрахим Бялев

https://www.youtube.com/watch?v=frJUs2OPoZI&feature=youtu.be&fbclid=IwAR2xX9UUR0dgS8Dl_Vnu8irfQivouMehgLo7GnJrVHx_zvpJVgyzYhfHO84 (https://www.youtube.com/watch?v=frJUs2OPoZI&feature=youtu.be&fbclid=IwAR2xX9UUR0dgS8Dl_Vnu8irfQivouMehgLo7GnJrVHx_zvpJVgyzYhfHO84)
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 15, 2019, 13:49
ПРИЗНАНИЕ

 Ако ти кажа "остани"....
 ще ме заболи.
 Ако вехнеш пред очите ми,
 още повече ще ме боли.

Ако пък ти кажа "замини" ….
 ще остана без корени.
 Затова вместо мен ти реши,
 какво да стане с любовта ни?

 Прецени дали хлябът ми,
 ще те задоволи?
 Дали постелята ми,
 ще те стопли и щастие подари?

 Ако все пак решиш
 и си заминеш.
 Аз ще вярвам, че не грешиш,
 защото и след това в мен ще гориш!

 Дали ще бъда след това, не зная,
 но ти и за това не му мисли.
 Аз и пред Бога ще призная,
 че за мен Бога си била само ти!

 Ибрахим Бялев

https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 24, 2019, 14:44
На никой не му трябва истината братко. На никой. Защото с нея трудно се живее. Трудно се диша. Хората предпочитат да вярват на лошото. На лошото да вярват. Защото, когато човек повярва в лошото, си мисли че той е доброто. Когато човек повярва в лъжата, си мисли че той е правдината. А не е така. Човек когато повярва в лошото и лъжата, те стават част от него и той със тях живее чак до гроба.Ето на, заради няколко жертви в Батак, изцапаха помашките ръце с кръв. Човек предпочита да краси своята история с лъжи и измами, за да е велик. За да може различният да е виновен и подчинен. С лъжа и измама караш различният да се срамува и да се чувства виновен, дори гузен. А къде остана истината братко? Къде? Ние се освободихме от робство, но се поробихме на лъжата. От това по голямо робство има ли?
 
 Из БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 26, 2019, 01:57
 

Селото бе врязано в падината на планината и почти не се виждаше от преминаващите. Човек спокойно можеше да си помисли, че се крият от враговете, но по късно се разбра, че е заради лютата зима. Къщите предимно направени от камък, а покривите вместо керемиди застлани с каменни тикли*. Всички къщи бяха заградени от високи стени, а портите им изработени от дъбов масив. Почти пред всички прагове бяха насядали забрадени в бяло жени и пред тях на ситният калдъръм си играеха купчини игриви деца.

Александър продължи да се движи по централната улица на селото, която го отведе на малкият мегдан, на който бяха насядали като на жица черни лястовици, готови за излитане по чужди светове белобради старци. В ръцете на почти всички имаха добре оформени бастуни, които им служеха не толкова за помощ, а и за красота. След подаденият поздрав “селям“ заразпитва къде може да отседна за една нощ. Всички от тях в хор повдигнаха бастуните и му показаха къщата в която се беше разположила пивницата на селото. Благодари им от сърце и без да губи време се запъти за кръчмата. На прага й го посрещна самият кръчмар. На въпроса му; “ Дали има свободно място за преспиване?“ кръчмаря му отговори с краткият отговор – “Нц. Но с охота допълни, че ще се погрижи за него.“ А на въпроса му; - “Дали има нещо за ядене?“ - просто се отдъпна от прага на вратата и му направи път да мине.

Пришелеца с лек страх се настани на една от маси в дъното на кръчмата. И при въпроса на кръчмаря; - “Какво ще желаете?“ отговори с въпрос; - “Вие какво предлагате?“ отговорът беше кратък и ясен; „Царска туршия“. По всичко си личеше, че човекът не беше търговски учтив, защото в селото освен тази друга кръчма нямаше.

- Докарай ми тогава една гроздова и една царска туршия. Пък останалото ще поръчам по късно. Кръчмарят сви гъстите побелели вежди, след това кимна в знак на съгласие и не след дълго му сервира чаша с гроздова ракия и някакво прогизнало зеле, което тук минаваше за царско. Почака малко за да вземе останалата поръчка, но след като пришелеца не казах нищо, отиде обратно зад дървеният “бар“ и се залови за работа.

Силният мирис на тютюна в кръчмата сякаш се беше сгодил с този на евтиният алкохол и гордо се разнасяха из цялата кръчма. А до тях миризмата на тор и прогнило сено, като свекър и свекърва напомняха на присъстващите, къде се намират и с какво се занимават. С тази миризма се свикваше бързо, особено след втората чаша отлежала ракия и прогизнала царска туршия. С помощта на тях бързо забравяш не само къде се намираш, ами от къде си и за какво си дошъл. След третата ракия, крясъците започват да ти напомнят, че си остарял, или оглушал. И въпреки че кръчмата не беше по голяма от две стай, в нея с голяма трудност се бяха разположили десетина дървени маси и също толкова умножени по четири поизлющени закърпени дървени столове. На стените висяха няколко глави на диви животни, едни от тях бяха на вълци, други на елени и една на мечка стръвница. Те сякаш бяха закачени там не да красят обстановката, а да им вдъхват вяра, че могат да изпият и още по една, две чаши от огнената вода. Кръчмаря въпреки че беше кьорав с едното око, от погледа му нищо не избягваше и като опитен ловец, винаги навреме поднасяше поръчката на своя лов.

Кръчмата за кратко време се изпълни със здрави и буйни мъже. Кой дървар, кой земеделец или животновъд, но всички старателно загрижени за утрешният ден. Врявата беше доста голяма, но пришелеца вече беше преминал на трета ракия и шумовете му приличаха на птичи песни. С новодошлите в кръчмата, селяните се отнасяха достатъчно внимателно и любезно. Така се случи и с Александър, до него се приближи доста едър и космат помак, който кръчмаря бе извикал при него и му „заразправя“ нещо за пришелеца. А селянина постоянно кимваше в знак на съгласие и погледа като на ястреб беше отправен към Александър. След като свърши разговорът, или наставленията, селянинът без да вземе разрешение дали да седне, се настани на масата пред Александър;

- Какво пиеш? - твърдо попита.

- Грозданка! - му отговори пришелеца с безразличен тон. Селянинът без да го пита дали и какво иска, поръча още по една. След любезното “Добре дошъл!“ го заразпитва, кой е, от къде е, и защо е на това място. На всичките тези въпроси, пришелецът отговаряше с голяма щедра усмивка, която не задоволи много разпитващият.

- Здравейте господине и добре дошъл в Чеча. Приятно ми е, казвам се Хасан! Старите хора тук казват че полето ражда тикви, а тук Балкана ражда човеци! Хасан беше висок и твърд като бук, с лице почерняло и загоряло като разорана черна земя, а физиономията му суха продълговата и хайдушка. Душата му дълбока и благородна, на нея можеше човек да се довери, дори и тайните да си сподели. Когато стисна ръката за “здравей“ Александър почувства че се здрависва със скала. Отговори му, че на него също му е приятно и последваха безброй наздравици. След като пресушиха чашите, Хасан стана и му заповяда да тръгват. По пътя много не разговаряха, защото походката на Хасан беше като на дива сърна. Но когато пристигнаха в къщи трябваше да преминат през пълен двор от животни. А те като го видяха, всички се трупаха покрай него, той хем ги галеше, хем им говореше, но успяваше и да ги представи на гостенина си. След всичката тази церемония ловко се покатери по дървена стълба която водеше към вторият етаж. Там ги посрещнаха четири деца, една жена и старата му майка. Децата бяха раждани през година. Руси снажни синеоки помачета и всички момчета. Като ги видяха се строиха като войници за вечерна проверка и за добре дошъл на гостенина му целунаха ръката. Жена му също като него кльощава жена, доста притеснителна и скромна, също така и любопитна. Не му подаде ръката за здравей, но по всичко си личеше че се радва на гостенина си. Дойде ред на майка му. Стара, но не остаряла жена, запазила си беше всичко красиво и младо по нея. Като ги видя веднага му подаде ръката за да я целуне. Но за да я целунеше Александър трябваше леко да се наведа. Беше много мъдра и внимателна жена, защото заместваше нейният мъж, а това не беше толкова лесно или без отговорно нещо. Докато сервираха вечерята децата на свобода оглеждаха и разпитваха гостенина за другият свят, който те все още не познаваха и с голямо нетърпение очакваха да завършат тук основното си образувание и навлязат в него. В средата на стаята която служеше хем за всекидневна, хем за кухня, снахата сложи голяма софра. Застла я със бяла покривка и по нея занарежда чинии вилици и лъжици. След това преметна на рамото бяла кърпа и в едната ръка държеше малък леген, а в другата бъклица пълна с вода. Първо застана пред свекървата, тя подаде ръцете над легена и си изми ръцете, след това взе кърпата и ги избърса. Тази церемония я направи и мъжът й, след това поднесе бъклицата с вода и легена и на гостенина, след това и на децата й, по този начин гостенина се почувствах част от семейството. Семейството се събра покрай софрата която беше изпълнена в изобилие и лакомства. Поканата беше ясна и кратка;

- Хайде заповядайте! Че в храната е борбата! Пък и както е казал Аллах – давам ти душа, но ако не я храниш, ще си я взема обратно! Разговор почти нямаше, по тези места не беше прието когато човек се храни да говори, всеки гледаше да си напълни стомаха, че за следващият ден щеше да има нужда от много сили. След вечерята вече оставиха да свети само една лампа. Хасан запали цигара и се подхванаха плановете кой какво ще прави на следващият ден. След всичко това вече дойде ред и на общи приказки.

- Душманите нас помаците ни разделиха на три части. Една част остана тук, друга я дадоха на турците, трета на гърците. Тук остана само една трета, най-плодородната част от планината дадоха на турчилата, останалата на гърците. Но нашата е най-величествена и красива, Чепинската долина е една гордост за нас помаците, Мусала, най-високия в целия Балкански полуостров. След дългият и приятен разговор настаниха гостенина в най - хубавата им стая. Прозорецът му беше широко отворен и от към дерето долитаха птичи гласове, блеене на стада, вой на кучета и вълци, песента на ходжата, и песента на бълбукащото забързаното дере, от което пристигаше ухание на младост и живот. Сънят му беше приятен, придружен със звуците на чанове, и мучене на кравите, потропванията на конете и сутринта най - приятното нещо, песента на петлите. Тук хората винаги стават по рано от слънцето и се състезават със времето.

На сутринта още преди да са е пукнала зората, Хасан почука доста скромно на вратата на гостенина.

- Станахте ли вече?

- Да, да станах! След този отговор Хасан нахълта в стаята му.

- Ела докато направят закуската, да изпием по една джигара на балкона. Александър на драго сърце излезе с него на терасата, а от там се виждаше величествена гледка. Върховете на балкана бяха толкова близко, че ако искаше човек сякаш би ги целунал, или докоснал с ръка. Миризмата на дивите цветя която го лъхна, сякаш го повдигна на метър от земята.

- Каква приятна и чиста миризма, заради нея човек си заслужава да трепе толкова път до тук!

- Ааа, да, така е, този въздух го няма на друго място, веднага се съгласи Хасан с него, но Александър не беше сигурен, че го разбра за какво му говори. Докато изпушат джигарите картината пред тях взе все повече да се откроява. Отсрещният бряг на дерето потъна в дебела сянка, по буйните поляни пасяха на свобода коне и крави, в подножието като бели облачета които са слезли на земята за да пият вода, пасяха няколко стада овце. Покрай тях тичаха на свобода агнета и ярета пазени от няколко едри кучета. На тук на там прелитаха забързани врабчета, а от пазвата на гората долитаха страшните звуци на бухалите. Александър усети, че тук човек може да изпуши цял пакет джигари и да му дойдат в малко. На вратата се показа стопанката и ги покани да закусят. Церемонията с миенето на ръцете се повтори и след което се нахраниха до насита, от прясното мляко, селското сирене и кашкавал, петмез от грозде и сладкото от диви ягоди, невероятните домати и чушки. Прясно изпечен селски хляб, подквасен само с квас, беше достатъчно човек да се почувства на празнична трапеза. След закуската която приключи за двадесетина минути всеки като пчели се разбяга в различни посоки. Останаха само Александър, Хасан и двете му все още невръстни деца. Майка му също се запъти към двора, за да посвърши някой и друга работа.

- Значи си дошъл в това село, за да се поразсееш от скучният живот живян в града? Какво мислиш да правиш днес?

- Днес мисля да се поразходя малко по балкана, Имам голям мерак да поразгледам дивото и непознатото, за нас гражданите това е голямо предизвикателство. След това малко се поизчерви, защото делеше хората на селяни и граждани. Но ясно разбра, че тук хората не се срамуват от наречието селяни, а се гордееха с него.

- Ами и аз съм на натам. Ако искаш да вървим заедно? Хем ще сме си дружина. Голяма очарователна усмивка обзе лицето на Александър, която се сметна в знак на съгласие. Хасан веднага му напълни раницата с необходимите неща и отседла коня за него. Наставленията продължиха, че не трябва да му стиска много юздата, останалото конят си го е знаел много добре. След тези наставления вече бяха готови да тръгват на път.
- Да, да! Мисля че с вас ще ми е по добре. Но бихте ли ми помогнали да се кача на коня, че за мен е малко трудно. Момчетата му се засмяха, пък и не повярваха. Баща им ги смъмри и единият отиде от другата страна на коня и се хвана за самара, другото момче прихвана двете си ръце пред него и подкани гостенина да си сложа кракът в шепата му. Така с тяхна помощ се качи на коня, а стопанина на своя и потеглихме за балкана.

- Господине, ти с какво се занимаваш? Какво работиш, та си дошъл по Чеча? Нещо ли ти трябва, или нещо специално търсиш? Миналата година идва още един като тебе, издирваше някакви билки, като горчив корен, еделвайс, видрица и още много други неща. Това което ме изненада в него беше, че познава билките по добре и от нас селяните. “Рай тъпчете вие! Рай!“ ни каза на тръгване.

- Аз съм преподавател в университета. Уча студентите на .....

- Ааа даскал си значи. Ами то работата ти е била много хубава и уважавана. Аз съм ходил в Станбола! Народ като мравки, с лапата да ги ринеш, чешит, чешит! Видях и араби и англичани, имаше даже и от Америка. Хей за тези хора граница и работа няма, хей. Едни такива спокойни, насядали по кафенетата и спокойно си пият кафето, пият си наргилето... А, като казах наргиле та ти ще запалиш ли един тютюн? Александър кимнах в знак на съгласие, Хасан запали една цигара и другите заедно с кибрита му ги подаде.

- Вие по работа ли нещо отивате, или на лов? Попита доста любопитно Александър. Тези въпроси накара спътника му да се разсмее на глас.

- Какъв лов господине в тази работа? Ти не гледай че съм взел пушката. Тя е зя тебе. В балкана не се ходи с празни ръце, че туко виж пред теб се е изпречила някоя мечка или гладен чакал. Пък и ловуването не е наша работа, не сме останали мусалат*** на дивото, имаме си питомно. А виж понякога мечка или вълк сме удряли, но и това е рядкост при нас, трябва да имаме саигия**** на дивото, че и той има душа и него Аллах го е дал. Ние вчера с децата сеяхме картови на нивата и не можахме да я довършим. За там съм се запътил.

Когато стигнаха до билото на Черен връх, Хасан пъргаво скочи от коня и помогна на Александър да слезе и той от неговият. След това му връчи пушката и продължи със наставленията;

- Ако видиш мечка не бягай, легни на земята и се престори на умрял. Ако речеш да бягаш, нямаш никакъв шанс, защото тя може да те годи и с километри, а ти толкова време и разстояние, не можеш да бягаш. Не се качвай и на дърво, защото мечките лесно се катерят и по дърветата. Ако пък е прасе веднага се катери на най близкото дърво и стой там, докато се отдалечи от тебе. Другите животни не са страшни за човека. Сърните и елените, като те видят непременно те ще побягнат, ако си добър стрелец стреляй, дано улучиш някоя от тях. Ама недей бе даскале, те всичките имат по това време рожби, пък и душмани им са много и ние хората им идваме в повече. А виж заек може. Те се размножават много и правят пакости по нивите. Заек става, видиш ли заек направо стреляй и хич да не ти пука. И да ме чакаш тука, на това място, аз по зайде слънце ще те намеря. След тези наставления яхна обратно коня и го пришпори към нивата, за която много бе закъснял.
Александър извади въжето от самара и единият край го завърза за левият крак на коня, а другият за здрав дъбов храст. След това свали торбата с храната и приседна на една доста обширна поляна обрасла с чудни диви цветя, от която се виждаше дори и гръцко море. Постоя така доста време и се наслади на това зелено море, което на друго място в света го нямаше. Почувства как душата му гори и че се страхува да каже кой е и защо и при кого е дошъл. След това взе пушката и изстреля два куршума във въздуха, ехото със същият глас като Господ му се озова. Това до някъде го развесели и му се поиска да изстреля още няколко патрона, но не искаше да плаши повече дивите животни. Така полежа доста дълго на поляната и премисляше всичко наново и наново, кое как ще се случи. Но не беше сигурен че на някой неща ще може да издържи и че те ще му причинят повече болка отколкото радост или щастие. Привечер Хасан доволен предоволен от свършената работа се зададе от към билото и от далече му привикна;

- Улучи ли нещо? Улучи ли! Но отговора беше; - че не е лесно бягащо да се улучи.
Вечерта Хасан пак го заведе в кръчмата. „В къщи не се пие, не трябва, грях е пред Аллах, срамота е от родителите и децата. Ако пиеш, ще пиеш там където пие всичкият народ, не пред децата и жената.“ На тези негови разсъждения Александър лесно се съгласи. Пък и си помисли защо трябва когато вършиш нещо приятно за душата, жената да ти мрънка, или децата да те дразнят, или пък родителите да те корят. В кръчмата вече всичко беше задимено и гласове се чуваха от всички страни. Кръчмаря доста пъргаво разнасяше чаши пълни ракия и прословутата царска туршия, която си беше чисто кисело зеле и нищо повече. Този път като ги видя ги посрещна засмян и веднага се видях че два предни зъба му липсват. Когато им поднесе вторите чаши Александър го пита;

- Защо не си оправиш зъбите? А той му отговори, че хората са свикнали да го виждат така и че най вече жена му не му е давала, защото с чупени заби не е можел да я хапе. Хасан се смееше през глас и му напомни, че е много скръндза, та затова не си ги е правил. Когато поднесе третата стограмка, кръчмарят отседна за малко на масата им и им обясни, че това със зъбите му е доста скъп спомен.

- Пък и огледай се малко и ще видиш че на някой липсват по три четири, та дори и всичките. И взе да се смее от все сърце. След това взе чашата на Хасан и се чукна с Александър за наздравица, но не отпи от нея. Тази картина промени мнението за гостоприемството за тези хора, живеещи тук в пазвата на рая. Трябваше само едно нещо да сториш, а той не беше много трудно, да спечелиш тяхното доверие, останалото беше топло и земно, братско и човешко.

- Хасане, ти с какво се занимаваш? Какъв ти е поминъкът? Доволен ли си от животът?
- Аз се занимавам с доста работа, но по важната ми е дърводобива. Но в тази работа вече на влезнаха все големи вълци, един от друг по свирепи и гладни, при тях няма наяждане. Всеки от политиците чакат на нея, големите хапки са все за тях, на нас остават трохите и мъките. Но трябва да я вършим, че и те понякога на нас потрябват, въпреки че и тогава пак ги засищаме я със агне я със теле. Втората работа ми е билкарство. Тук печалбата е по малко пък и не е гарантирана. В повечето пъти не можеш да си вземеш парите, все имаш да взимаш, но кога не се знае. Третата работа ми е животновъдството. Тя е моята опора, ако не е тя, съм си жив зиян.***** Но и там има фире****** много често патим от мечка, или вълк. Пък и много често боледуват, докторите взимат скъпо прескъпо. Но няма как трябва да се живее някак. Аз едно нещо съм научил от баща си. Търпение, желание и упоритост, останалото е Аллахова работа.

- Какво ще кажеш, сега ли е по труден животът, или през робството?

- За нас помаците робство не е имало. Ние никога не сме се чувствали роби на който и да е. Всеки сме го посрещали като наш гостенин, а не господар. През османско е било по лесно, по свободно за хората. Кой къде е искал там е живял, това е било една огромна територия и е била свободна за всички. Плащало са е и тогава данъци, но в коя държава данъци няма, нима сега малко плащаме и какво получаваме в замяна, нищо? Тогава от нашите помаци са служели в османската армия и са били добре заплатени. Някой доброволно са оставали да служат с повече години, защото са били на почит и уважение. Не мога да кажа нищо лошо за османизма, защото не съм чул за нея подобно нещо. Вървял ли си в пътя, нямал си проблеми със никой, както и сега. По късно идват подписани договори, за които никой ни не е искал нашето съгласие и поставят в сърцето на планината граници, която вместо да ни помага тя ни пречи. Много мой роднини останаха в гръцко, други в турско, на това правда ли му казваш. Аз съм за свят без граници и държави. Искам хората да не са разделени и ограбвани. Тука идваха учени хора, умни хора и всичките ни даваха акъл какви сме били и какви трябва да сме. А аз им викам; - Ние искаме да сме свободен народ и ако искам да съм такъв, вас не трябва да ви има, защото вие само делите и грабите и с нищо не помагате. Ето, един от вас нещо докарал ли е нещо за децата ни, за старците или за джамията. Нищо. Това един умен човек не трябва да го прави, защото след себе си оставя лош пример.

- А какво ще кажеш за вашата република Тъмраш? Ако беше просъществувала каква щеше да е, по добре ли от тази в момента. Той хвана шишенцето с ракия и го поднесе към устните за наздравица и очите му се напълниха със сълзи.

- За нея мога да ти говоря не до сутринта, а до смъртта! След това вдигна чашата и я изпи до дъно. Хайде сега да тръгваме, че стана късно, тайфъта***** ни чака за вечеря.
Церемонията за вечерята беше същата. Измиха си ръцете и се нахраниха доволно предоволно от вкусните гозби, приготвени от жена му и старата му майка. Когато излязоха на терасата за по джигара, Александър, със плах треперещ глас подхвана разговора.
- Тук идват ли често чужденци? Да работят като даскали, или пък да се женят? Едвам успя да зададе тези страни въпроси.

- Не. Не идват. Само едно девойче дойде и се ожени за нашият даскал Азиз. Цяло село се хвана за главата, как така толкова стройно и красиво момиче, е оставило София и е дошло чак тук да се ожени и то за женен мъж? Аз също се чудя на тази тяхна любов!

- А тя как се казва и какво работи тук? Продължи да любопитства гостенина.

- Името й никой в селото не го знае. Всеки й вика Без-именната. С това име я припознават. Работеше в библиотеката на селото. Но Аллах и даде мъжко чедо, нарекоха го Искендер и остави работата. Сега стой в къщи и си гледа рожбата. Александър като чу тези неща, една остра силна болка като нагрято желязо го парна по сърцето, политна и падна на пода.

Хасан на този пристъп не се уплаши, защото в казармата служеше като помощник на бацила и от него се бе научил на много неща. И даването на първа помощ, за него беше като за дете играчка. Когато Александър дойде на себе си, с помощта на Хасан се настани на леглото си и призна на стопанина, кой е и защо е дошъл по тези места. На това Хасан не се изненада и на драго сърце с големи подробности обясни на Александър за дъщеря му и случващото се с нея в това село. Разговорът им продължи до сутринта, защото бащината им обич беше над всичко и неведението в нея изяждаше Александър като червей зелено дърво.

- Знаеш ли че утре твоята дъщеря в нашето село ще е нестинарка? Аз все още не знам какво е това, но жена ми обясни онова което е чула от останалите хора на селото. Казва ми че нестинарките, ходят боси по жива жарава. Аз й казвам че не е разбрала, а тя продължава да спори че е вярно. Сега ти ми кажи, възможно ли е жив човек да ходи по жива жарава?

- Да възможно е и от моето поколение е имало нестинарки. 

- Но как така? Не изгарят ли?

- Не, не изгарят. Вярата им към Бога ги пази и закриля.

- И на това искаш да повярвам? Няма как да стане братле. Аз съм се парел и знам каква болка е. Имахме стара къща и веднъж по незнайни причини се беше запалела. А вътре ми беше всичката стока. Не толкова за стоката, а заради тяхната душа, се хвърлих в огньовете. Че ги спасих, ги спасих, но аз като въглен изгорях и от тогава до сега огън не паля. На това признание Александър намери сили и се засмя.

- Утре ще видиш, че когато имаш вяра в Бога, огън не те гори. Аз мислех утре да се прибирам в София, но заради този ритуал ще остана на гости още ден два.



Днес беше двадесети май. Гората, поляните и бърчините дори си бяха облекли нови от кипящ живот премени една от друга по-жизнени и божествени. Всяка със своята миризмата напомняше, че в тях го има Рая. Птиците пък със своя извън - земен глас радостно го потвърждаваха. За стадата вече бе настъпил Байрям, в който се бяха народили все свежи и стройни чеда. Ручеите и те пълноводни и само човек, който не беше отпил от тях не знаеше, че тяхната песен беше само от пожелания за живот.

За Без-именната също бе настъпил този празник и тя знаеше много добре, че я очаква голяма отговорност не само пред селото, а и пред цялата околия. Затова днес приготви любимото ястие на Азиз и с умилителни думи на софрата подхвана:

- Азиз, любов моя! Утре е двадесет и първи май - ден, в който се празнува огнения празник на Св. св. Константин и Елена. Азиз на това твърдо със заповеднически тон отсече:

- Не си длъжна да го сториш. Пък и …. недей, моля те?

Ако ти стане нещо аз след това какво ще правя? Мен от малък са ме учили, че с огъня шега не бива да се прави, а ти искаш жива по него да ходиш. Това е лудост, от която би пострадал всеки земен човек. Моля те не оспорвай!

- Аз те моля да ми позволиш да направя нещо полезно за това село, което тъне в нищета и мизерия - продължи да оспорва Без-именната.

- Всеки в това село е доволен от съдбата си и ти едва ли с това жертвоприношение ще им я промениш. Остави да си живеят живота така, както са сметнали за правилно. Пък и нима си мислиш, че това твое жертвоприношение ще го оценят? Ти все още достатъчно не ги познаваш, но свекървата реши, че е редно и тя да се намеси в този спор и също като някакъв наточен нож отсече:

- Ако толкова много иска, нека да го направи. Нито ще е първата нестинарка, нито последната. Пък и ако ще е за доброто на селото, та и на околията, защо да не го направи? Аз с цялото сърце й вярвам, че ще се справи, защото моята снаха е силна по дух и воля. Пък и коя друга жена би се съгласила от това село да ходи боса по жива жарава? Коя? Затова ти Азизе не се противи, а нужното сътвори и на жена си щастието подари. След тази заповед на Азиз не му оставаше нищо друго, освен да изпълни желанието на своята любима, която като огън гореше да стори нещо добро за селото.

- Добре, сега подробно ми обясни какво трябва да сторя, че наистина не знам. Такова чудо до сега в това помашко село не се е случвало.

- Първото искам да ми се довериш и безрезервно подкрепиш. След това да поканиш цялото село и околията който иска да присъства. Ще поканиш лично и попа от Касабата, мисля, че на драго сърце ще се съгласи да присъства. Утре ще напалиш голям огън на площада и той ще гори цял ден. Когато слънцето зайде и огънят притихне, ще разтеглиш жаравата в кръг и аз с икона в ръце ще танцувам върху нея и ще моля Господ да ни дари с благоденствие и берекет. По този начин ще докажа, че ….

- Какво ще доказваш? - продължи да тъне в недоумение Азиз.

- На цялата околия ще докажа, че съм горда българка и, че християнството не е лоша религия - с вдигнати рамена и горд глас продължи тя.

- Нима си мислиш, че те не знаят коя си и от кои си? Нима си мислиш, че и след това няма да си отлъчена и белязана? Затова от сега ти казвам, че за този ритуал ще изпълня всяко твое желание, но няма да нося никаква отговорност за последиците. Дори да видя, че в него жива гориш няма да те спасявам, защото аз не искам жена, която не ми се подчинява.

- Нима не се влюби в моето непокорство? Нима не ми казваше, че съм родена за знаменосец? Нима сега искаш от мен да съм една от останалите? Ако е така само кажи и ще бъда? Азиз пред тези въпроси леко се изчерви и предпочете да замълчи.
На следващия ден в центъра на селото Азиз запали буен огън от сухи дъбови дърва. Остави няколко младежи да го стъкват и разпрати вест по селото и околия, че този ден в селото ще си имаме нестинарка. Цяло село се стече на площада. Заприиждаха и гости от околията. Придружен от ходжата на селото дойде и попа от Касабъта. Двамата заеха централно място покрай огъня, който буйно гореше и след себе си жива жарава оставяше.
Пръв мухабета го подхвана ходжата:

- Да си призная, аз съм против подобни ритуали, защото тези неща ги няма в нашата свята религия, която е последна и в себе си е обвзела всички останали.

- Вашата вяра ако е последна, то нашата е древна, ходжа ефенди. Така, че не трябва с лека ръка да се отхвърля или петни. Пък и за това нещо с тебе за кой ли път вече сме говорили. Остави сега тези мисли на края и се отдай на момента, в който човека се обединява с Бога и то за благото на останалия народ.

- Ще видим, попе ефенди. Ще видим и това чудо, но аз все още не вярвам, че е на добро, защото не го пише в свещения ни Коран.

- Ходжа ефенди, ти на Корана ли ще вярваш, или на очите си? Аз бих предпочел второто.
- Лесно ти е на тебе, попе ефенди, защото тя е от вашите. Май ,че си прав, нека да видим какво ще се случи въпреки, че пак дебело подчертавам - съм против и не позволявам и не вярвам на подобни неща. Между тях вече се бе настанил кметът на селото, затова спорът временно бе прекратен.

През това време огънят беше на своето място, а жаравата му светеше в тъмнината като жълти османлийски пендари. Със своята сила тя беше готова да изгори всяко живо същество, посмяло да се допре до нея с голи ръце или крака.

Покрай огъня се бе събрало цялото село и още толкова хора от околията. От тълпата излязоха два тъпана и в необичаен такт думнаха така, че всеки се почувства като в чуждо небрано лозе.

Пред него излезе облечена само в бяла кошуля Без-именната. С бавни и ситни стъпки запристъпва покрай жаравата, която за тълпата приличаше на смъртта. Между вайкания и присмехулки тя без да обръща внимание на никой обиколи няколко пъти разстелената жарава. След това с икона в ръце повдигна поглед към небето и с плавни ситни стъпи се впусна върху жаравата, която като Бог я обгърна с топлина. Сълзи от щастие обляха красивото й моминско лице, защото до себе си почувства присъствието и закрилата на Бога. За нейна изненада от тълпата със същите нестинарски стъпки пристъпи висок строен мъж, в който тя припозна баща си Александър. До толкова беше объркана, че на глас взе да благодари на Бога си с думите:

- Благодаря ти Боже, че те има! Благодаря ти Боже, че ми го показа! Сега вече нека, нека да изгоря! А ти за тях благоденствие и плодородие определи!

- Ти няма да изгориш, а още един път в човек ще се преродиш, защото не само на себе си доказваш, че за хората милееш! След тези думи баща й силно я прегърна. Плачеше и той, плачеше и тя, плачеха и всички покрай тях.

Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев


 
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 26, 2019, 02:11
 Без-именната след като взе ключа за библиотеката, три дни от нея не излезе. Първото нещо което направи, това беше да свали всички книги от рафтовете и да избърши праха по тях. След това по неин усет и разбиране, наново подреди библиотеката. На ляво от входа постави световната класика. Точно пред вратата старателно подреди българската литература и зад масата която и служеше за бюро, гордо нареди всичко свързващо детската психология и четиво. След взимането на този вълшебен ключ, в нея се породи мечтата, която трябваше да накара младото поколение да чете. Но до сега ясно беше разбрала, че от четенето на книга по тези земи имаше много по важни неща и едно от тях беше вършенето на задълженията, които не секваха дори и през зимата. Когато пък имаха малко свободно време посещаваха джамията и зубреха на арабски Корана. След като подреди и последната книга и забърса и последната прашинка по тях, Без-именната усети че в тази библиотека липсва нещо много важно, което трябваше да се прочете от всеки в това село и това беше романа на Антон Дончев “Време разделно“. Вечерта когато се прибра в къщи първата работа която направи, това беше да запита Азиз: - защо тази книга липсва в библиотеката.

- Подобни измислени романи, които слагат сол в раната на хората тук, не трябва да съществуват, та затова – му бе отговора.


- С какво би наредил толкова на тези хора това не мога да разбера. Хем освен историческите книги, всички останали са литературна измислица и ти това добре го знаеш.


- Да знам го. Но за съжаление този роман доста хора го смятат за исторически и в това е белята. Продължи да устоява своето становище Азиз.
- Но да се забранява определена книга, на мен ми идва доста странно. Пък и да си призная, аз съм от тези, които смятат, че този роман е писан по исторически данни и са използвани източници които трудно могат да се оборят. Затова още утре ще поръчам този роман да ми го докарат и ще го предложа на по буйните и любопитни деца, за да видя тяхната реакция след това.

- Добре ще направиш. Не забравяй да поръчаш и Кама Сутра и още куп други глупости, които ти дойдат на главата. След това старателно проследи, каква реакция ще предизвикат опитните зайци.

- Но защо сравняваш романа Време разделно, със Кама Сутра? Това не мога да разбера?

- Ти не само това не можеш да разбереш. И аз затова нещо не те обвинявам. Защото ти все още не познаваш този народ, който лесно вярва на всичко казано, но никога не прощава на лъжата и измамата. И след като и ти си повярвала на този поръчков и дори краден роман, що остава за останалите? Но след като искаш да го направиш, ще трябва да си готова и съгласна да посрещнеш последиците, които няма да бъдат много розови за тебе.

- За първи път чувам че този роман е бил краден. Ще можеш ли да внесеш малко светлина по въпроса?

- Има слухове, че романа „Време разделно“, е дело на Фани Попова-Мутафова. А самият Антон Дончев казва че романа го е написал само за 41 дена. Представи си само, как един роман от над 400 страници се пише точно за 41 дена. И ако разгледаме стилистиката на романа и го сравним с по късните му книги, няма как да не разберем разликата в стила на писане. Другото нещо което е отвратителното в този роман, това е порнографията, която е в голямо изобилие. Моралът в този роман е сведен до минимума: "Викай ми Елице, че от утре ще ми викаш майко". Моето лично мнение е, че дори и да не е крадена цялата книга, то поне голямата част от нея са присвоени и след това по такъв начин до изопачени, по който да се харесат на партията. Но още по жалкото за този роман е, че точно той дава ход на държавата, да възражда този народ който стой сега пред тебе.


- За всичкото това много съжалявам. Но аз като библиотекарка на това село съм длъжна на жителите му да поднеса всичко което сметна за необходимо. Всеки носи глава на рамената си и всеки трябва сам да решава дали да я чете, или това в нея дали е достоверно.

- От моя страна нямаш никакви проблеми. Аз лично тази книга три пъти съм я чел и за нея си изказах мнението. Затова те подсетих да докараш и Кама Сутра, защото все пак поне начинаещите, ще има какво да научат от нея. И другото нещо което искам да те предупредя, пази се да не заприличаш на ходжата на селото.

- Добре кажи какво да направя и това ще бъде. Все пак ти тук си раждан и този народ го познаваш много по добре от мене.

- Иска ми се да се намери писател, който да опише истинската история на помаците. Но уви, ние до толкова сме поробени от ежедневието, че от книгите бягаме като от дявол.
 
Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

 
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 28, 2019, 09:45
 ПОМАЩИНАТА

 Като чинар се родих -
 в планината,
 като вълк живях -
 за свободата!

 Клони, корени пущах -
 за децата,
 от врагове със вой
 им бранех сърцата!

 Пътят ми определи Аллаха -
 да бъда на тях светлината,
 че на чужди се кланяха -
 и забравиха за свободата!

 Бъдете деца мили -
 и не забравяйте за ПОМАЩИНАТА,
 тя е нашето минало, бъдеще и сълзи,
 заради която сме дошли на земята!

 Ще дойде ден - ще полетите -
 в синевата като гълъби бели,
 за полята, горите, ще сте пчелите -
 но помнете - че за вас предци са мрели!

 И това помнете, тя ПОМАЩИНАТА -
 не се купува, нито пък продава,
 Имаш ли я? – тя е до гробищата,
 с нея човек се ражда и в щастие умира!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 23, 2019, 12:47
 РАМО

 Когато си паднала,
 продадена, или наранена,
 когато имаш нужда от рамо,
 или от блага дума – обади се!

 Когато ти писне от приятели,
 поведения, стремежи и хвалби,
 за да изпушиш една цигара
 за здравето на живота – обади се!

 Когато имаш какво да правиш,
 но нямаш сили, или желание,
 когато в очите си имаш сълзи,
 или пък си на ръбът на пропастта – обади се!

 Когато за обич си гладна,
 когато искаш да си далече от тълпата,
 когато целият свят ти е обърнал гръб,
 или пък имаш нужда от нежност – обади се!

 Когато Бог не е до тебе
 и като пеленаче имаш нужда от майка,
 или пък си мислиш, че любовта е мит,
 и не си скроена по нейна кройка – обади се!

 Когато краят е дошъл
 и нямаш ни път, ни надежда за начало,
 вятърът като ненужна в яма те е отвял,
 обади ми се бе – пустяло,
 в нея усмивка, живот, постеля да ти бъда!

 Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 27, 2019, 22:25
***

 Родина искам!
 Родина!
 Нека да е най-малка, но – моя!
 Родина искам!
 Родина!
 Цветът й нека да е само бял и син!
 Като новороденият ми син!
 Нека да го съпътстват и дъгата и цветята!
 Родина искам!
 Родина!
 Да няма в нея войни, а братство!
 Да няма в нея глад, а богатство!
 Родина искам аз!
 Родина!
 На която името вие ще сложете!

 Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 07, 2020, 18:37
БЛИЗКО ДО БОГА
                   
(Убиецът на пеперуди)     

Роман                      Автор Ибрахим БялевПредговор

Драги читателю, в този роман ще четеш за чувствената паяжина, плетена от сърцето и душата, диктувана от Бога и дявола, изживяна от жена с желанието да закриля човешките ценности. Този роман е написан, за да подтикне всеки мъж да се запита: - “Какво очаква жената от мен? - пари, имот, ласки на плът, любов, или доверие?“. Разковничето на този въпрос ще бъде заровено в последните му страници, в които ще бъде обрисувана психиката, не само на жената, а и смисълът на – живота. В този роман много врати ще бъдат отваряни и затваряни. Пътят освен че ще е трънлив, ще и окървавен. Но това няма да уплаши, или възпре нашите герои да го извървят. За да може не само на себе си, а и на нас да докажат, че животът ни е създаден от падежи и възвишения, от чувства заради които си заслужава да живеем.

  Главният ни герой в него ще е Анна! Младо момиче, едвам надминало двадесетте, но вече с голота коленичила пред любовта и готова за нейното благо, да се жертва до кости, до основа. Съдбата ще я накара да се разкъсва на парчета и с тях да търси в живота правилното не само за себе си, а и за останалите. Цената която ще плати няма да е никак малка, или пък за всеки, но това ще я извиси до Бога и ще се превърне във факел за останалите жени, на които със своето горене ще им показва пътят на истината. Философията й е “ Всяка победа изисква жертви – колкото по големи са те – толкова е по велика тя!“ и “ За да видим що за човеци сме – не ни е нужно огледало, а видим обстановката в която и с кой и как в нея живеем!“ и “ В този живот понякога си заслужава с лудият да си луд, с пияния, пиян и с бедният, беден!“ и “ Ако не знаеш какво да правиш с победата – тя не ти е нужна!“.

 Вторият ни герой в романа ще е Александър (наричан още от Анна - Ал), на който красотата и интелигентността му са толкова изтънчени и рядко срещнати, че това ще го кара не да е БЛИЗКО ДО БОГА - а да го замества. Кръгът му от почитателки ще е толкова обширен, че ще забравя кой е и за какво е дошъл на този свят и че ако Бог с едната ръка взима, с другата дава. Със сините си очи, стройната фигура и русите къдрици, ще е и син на любовта. И много негови почитателки (като Анна) опиянени от тях, с лекота и безжалостно пред себе си ще ги поставя на колене. Жените колкото го желаеха, Анна толкова ще се опитва да го промени и приземи. Защото добре осъзнава, че човек на този свят и крила да има, далече ли е от него, живота ще му мине напразно. Пък дори и облаците понякога слизат на земята да си починат и вода да пият. Заради него сътвори вразите: “ Ако не знаеш какво да правиш с победата – тя не ти е нужна!“. Защото лесно спечелените битки за сърца, до толкова ще го опие, че Анна ще се принуди, да му каже право в очите: “ Всяка победа изисква жертви – колкото по големи са те – толкова е по велика тя!“ Но хората които са БЛИЗКО ДО БОГА, подобни фрази, нито ги вразумяват, нито променят. Те живеят в облаците и земното за тях е като за орела мършата.

 Третият ни герой в романа ще е Али. Наперен селски момък, знаещ кой е и за какво тъпче родната земя. Съдбата му още от детските години не го жали и всеки ден върху му поставя тежести, от които той не се смазва, а става още по жилав и борбен. Философията му бе толкова колкото да се побере в едно човешко сърце: “Независимият най-много е мразен от силният и властващият!“, затова той се стараеше да бъде независим от никой, и никой да не бъде от него. Беше и уверен че: “Ако с бедният си– беден, с трудолюбивият – трудолюбив, с честният - честен, тогава ще си печеливш!“. Той бе обикновен като земята, гората, водата. Допреш ли се до него, ще си нахранен и напоен, не само от материалното, а и от духовното.

 И сега мили читателю, ще те помоля и ти да се оплетеш в тая извезана от любовни чувства паяжина, в която ще намериш приятни мигове изживени от нашите герои за благото на тебе и твоето поколение. Благодаря ти и приятно четене.

 С уважение Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on March 31, 2020, 14:55
YAZIK oldu benim ateşime!

 Seni görünce ateşi sevdim,
 o öyle bir ateş ki,
 canımı can katı, ömrümü uzattı!

 Seni görünce hayta sevdim,
 o öyle bir hayat ki,
 ben sen oldum, sen benin her-şey oldu!

 Seni görünce gözyaşlarıma sevdim,
 onlar öyle bir duygu ki,
 her gün onunla sevgiyle yaşadım!

 Seni görünce ölümü da sevdim,
 bu öyle bir ölüm ki,
 yanımda olmayınca ateşime yandım!

 Azık oldu benim ateşime,
 hayatını, gözyaşlarıma, ölümü, aşkıma,
 sen  gitti, ben bittim.

 Ibrahim Beyaz (https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330?__tn__=%2CdK-R-R-R-R&eid=ARDvcAZpXYcbozDAfhI6c-PiAz5GKlCH0kEXGdWoB6sO7_aMBFKbGK7LjzAoPzFf7XKpLpICrBxv69tl&fref=mentions)
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 24, 2020, 14:41
Родината на Любовта

Предговор


 Драги читателю, в този роман ще четеш за Родината на Любовта, сътворена от чувствата на сърцето и душата. В тази Родина облаците освен че ще са бели, пухкави и дъждовни, ще са и опустошителни. В тази Родина освен че ще се лее пот за благополучието на Любовта, често за нея ще се пролива обилна кръв, кръв която ще мие достойнството в нея. Обещанията и мечтите ще са цветът на нея, но корените ще са жертвоприношенията, без които Любовта няма как цвят да цъфне и плод да завърже. Пътят който ще извървим, ще е дълъг и дълбок, оснежен и огрян и от много проклет. Този роман не е написан за да служи за правило в Любовта, (защото всеки обича по своему) а с чувства да нахрани поне за малко душата на влюбеният и да го научи да прощава. Защото една от основите на тази Родина е прошката. Другата основа е търпението в което търпение ще е прикрит Бога и ще ни нашепва, че в това е спасението. Другата основа ще е надеждата, без която любовта не би могла да стой на крака и съществува. В нея ще бъдат поместени мечти и очаквания за престъпването в Рая. И не на последно място една от централните основи ще бъде Обичта, без която РОДИНАТА НА ЛЮБОВТА ще е немислима!

Благодаря на всеки спрял се и прочел това кратко въведение в новият ми роман, който се надявам да разтърси във вас ония чувства, с които сте обичали, мечтали, жертвали и прощавали!

 Автор Ибрахим Бялев.

https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330 (https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330)
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 26, 2020, 15:50
Всичко дето никне има корени, едно се ражда за да лекува, друго за да радва, трето с бодли.
 
 ПРЕДИСЛОВИЕ
 (на БЕЗ-ИМЕННАТА)

 
 В тази книга са събрани традициите и ценностите на помаците, на които корените са грижовно скрити във вековете. Тази книга цели с целият им блясък и без излишък да ги представи и постави в ръцете на читателя. С внимание и загриженост тук са описани техните мъки и радости, техното ежедневие и премеждия, в които една чиста и свята българка се претопява в една от тях и в това тяхно, тя намира спокойствие и живот. Живот в който корен пуска, цвят разцъфва и плод завързва. Като всеки герой и тя покорява високи върхове и преминава през много буйни реки. Трябва дори своето “Аз“ да претопи в ние, което в живота ни се сравнява със смърт. Но нейната смърт е живот, живот който като на всеки помак ще бъде за пример на останалите за живот, щастие и разбирателство. В тази книга главният герой ясно разбира, че помашката идентичност служи за спойка между народите и ясно и категорично проповядва – ЛЮБОВ В СВЕТА И МЕЖДУ НАРОДИТЕ.
 
 Събитията са художествени съчинения на автора, който се позовава на устната традиция при помаците. Която от край време се преподава не по книги, а от устни на устни, от сърца на сърца, от душа на душа. Непремълчаните му мисли и изживян живот ще ни запознаят с един друг свят. Свят който от някой бе наречен “български“ други “турски“ трети “гръцки“ или “македонски“, докато той в тази книга си запазва корена и становището – Помашки.

 В тази книга на преден план ще срещнем разсъжденията и борбата за сменяне на вяра с вяра, убеждения с убеждения, личност с личност. Които в миналото от много видни писатели са засегнати в романи и разкази, а през днешно време се срещат в смесените бракове.

 И сега преди да осъдим на “?“ автора и книгата, нека да се впуснем в дълбините й, в който всеки ред е въх, мъка и чувство … Понякога полято с мед, понякога с горчивина, понякога със сълзи, но най-вече с желание за живот.
 
 С уважение Ибрахим Бялев
   
 
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on October 09, 2020, 10:11
Здравейте, приятели и почитатели!

Ето, че първата ми книга събрана от тридесет и три подбрани разказа, вече е факт.  Оттук насетне тя не е моя, а Ваша. Вие сте ония, които ще предрешите нейното бъдеще.  А аз като неин създател само ще се надявам, тя да бъде в сигурни ръце и сърца,  и да ви донесе в тях истинско щастие.

Повярвайте ми, в това начинание не ми беше никак лесно, защото едновременно трябваше да целуна  Дявола и разплача Ангела в мен. Често, когато пишех и препрочитах написаното от мен,  скрито си поплаквах. И тъй като добре осъзнавах, че това е съдбата на всеки писател и поет,  със смирение и със задоволителни чувства кротко заспивах, но всяка сутрин, когато се събуждах,  чувствата ми ме караха да бъда не само отговорен, а и задължен към Вас.  С това задължение днес заставам пред Вас с това лице, наречено от мен – "ИЗВОРЪТ".  И ще се надявам всеки от вас докато пие от този ИЗВОР, да задоволи не само жаждата за живот,  а и за любов. Любов към ближния и родния и най-вече към корена си – Бащинията,  без които човек се превръща в дърво без корен.

И ако като създател на тази книга с няколко думи трябва да пресъздам нейната същност,  ще изкажа една мисъл от нея:

„Иска ми се човек за човека да бъде човек!“

Драги читатели, ако след прочета на тази книга мисълта ми не е загинала в паметта Ви,  това ще значи, че аз съм постигнал целта си и от Вас съм взел най-голямата награда,  която мога да взема от някой в живота си, за което от сърце Ви благодаря!

Авторът - вашият Ибрахим Бялев!

Книгата струва 12 лв. и ще можете да си я поръчате на тел. 0 2 980 69 50 – книжарница Български Книжници. http://knigabg.com/index.php?page=about

 (http://knigabg.com/index.php?page=about&fbclid=IwAR03b1wYteBg1OBbJOVW5cCINIZndS0OCm8roIsH34W9m0p5mYXwjR7KbS8)И за жителите на София, които желаят да я получат на ръка, на тел. 0 898 40 64 86 (издателя).
https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330/
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on December 03, 2020, 21:40
 
Втората ми книга (роман с 436 страници) вече е факт. В нея съм описал същността и живота на помаците. Следвал съм нишката на любовта която е борба на две жени за един мъж, придружена с безценните съвети на свекървата в това начинание как трябва да се живее и просъществува.
 
Книгата струва 20 лв. и ще можете да си я поръчате на тел. 0 2 980 69 50 – книжарница Български Книжници. http://knigabg.com/index.php?page=about (http://knigabg.com/index.php?page=about)
 
И за жителите на София, които желаят да я получат на ръка, на тел. 0 898 40 64 86 (издателя).
 https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330/ (https://www.facebook.com/ibrahim.beyaz.7330/) 
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on August 08, 2021, 10:51
Здравейте приятели!

Наскоро излезе и третата ми книга роман „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА“ и на ония от вас които имат интерес към книгите ми, искам да им посоча че могат да си ги поръчват от книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202… (http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202&fbclid=IwAR1GtRXYnc3smzTWxh0i3R4uhUhjhEu8tch5xzYMAQYP59qTrtlB0z6Yjkw)  Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.

С уважение.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 05, 2021, 13:58
УРОК

Къщата ни беше построена от моят пра-пра бучу /дядо/. Снагата й беше двуетажна и изградена от здрав сив гранит. В нея бе помислено за всичко и за всеки. И най-вече за гостите и за идното поколение. За тях стаите бяха обширни и с големи прозорци, от които се виждаше не само планината, а и цялата долина. В нея до най-големи подробности се бе помислело и за дивите и питомните животни. За питомните бяха построени хранилки, които всекидневно се пълниха с нужната храна за да просъществуват и през лято и през зима. За дивите пък се бяха засели овошки, които не се беряха и се оставяха на тях, за да пребъдат през лютата зима.

И ето че през една такава люта зима, в която всичко беше чисто и пъстро, бучу ми ме привика да седна до него до камината, на която винаги нещо вкусно се готвеше. Докато с жезълът разриваше ярката жар сякаш на себе си проговори: - Ела сине. Хайде ела. Седни до мене и ми кажи какво научи за живота? На тази покана нямаше как да откажа, защото в тях намирах маята, изворът на живота. Затова смирено седнах до него и загледан в сините му като езера очи, се опитах да бъда, ако не умен, поне порасъл или пък, че си бях научил урока.

- Живота е имане бучо! Колкото повече е имането, толкова повече е приятен за живеене. Живота е път бучо! Щастливи са ония, които крачат по него – но още в първото ми изречение, дядо ми сви вежди и се подготви и този път така да ми предаде урока му, че да го запомня за цял живот – а твоята философия каква е за живота бучо? Но той не бързаше да ми го предаде. Защото в момента мислеше, че все още не съм пораснал за него или все още не съм готов за него.

- Знаеш ли сине, че единственото живо същество на този свят, е човека, което знае, че един ден ще умре. Но въпреки това се прави, че не го знае и живее така, че никога няма да умре. Ето виждаш ли гробището пред нас – и с ръка показа възвишението над селото, което цялото се белееше в бял мрамор – под всички тези бели мрамори лежат подобни хора. Повечето хора предпочитат да живеят като трева сине. Да, да, като трева. Никне, цъфти и умира. Само една малка част от тях живеят като човеци.

- И кои са те бучо? Аз искам да съм като тях, а не като трева.

- Хайде сега ми кажи, преди сто години кой е бил най-богатият човек в страната ни?

- Незнам буче. Незнам.

- А кой е написал химна сине? Знаеш ли?

- Знам буче! Знам! Химна ни е написан от Цветан Радославов през 1885 г. който текст пише докато пътува за фронта на Сръбско-българската война.

- Видя ли сине? Този човек е знаел защо живее и защо да умре и докато е пътувал към смъртта си, е сътворил нещо свещено. Или с други думи, не е живял напразно.

- А кои хора живеят напразно буче?

- Ония дето си мислят, че след смъртта им света и живота ще свършат и нищо не оставят за поколенията си. Ти не бъди от тях сине и нещо за Родината и поколението след себе си остави. Всеки от този свят един ден си отива сине. Но някои си отиват като соколи, други като охлюви.

Автор Ибрахим Бялев
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on September 05, 2021, 14:00
Здравейте приятели! Искам да напомня на ония, които имат интерес към книгите ми, че могат да си ги поръчват от книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202 (http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202&fbclid=IwAR1yIZSWLbghWeWnkAPCRMJ57L-bkwrZIMflbcu5FGtrHQtodM4sEJ1mDy8)…
Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.

С уважение.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on January 05, 2022, 19:12
 БЛИЗКО ДО БОГА
 
              (Убиецът на пеперуди)

                                                              Роман
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on February 25, 2023, 10:13
Песента на живота   Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.       Eurochicago.com                     (https://www.eurochicago.com/author/eurochicago-com/)    2022-11-24              1 min read                                      (https://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2022/11/race-starost-baba-dqdo-88805-500x334-1.jpg)                 

   Разказ от Ибрахим Бялев
.
Първите петли в селото пропяха. Баба Стамена като ги чу се размърда в леглото. Първото нещо, което направи, бе да погледне дали бай Стамен до нея диша. В последно време суха кашлица му раздираше дробовете и гърлото. Ходеше на лекар, но лекарите като го виждаха, че е надхвърлил трапа на осемдесетте, изписваха му обезболяващи хапчета и си го изпращаха по живо, по здраво.
– Няма ти нищо, бай Стамене. Ти си от старите чинари. Тях кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза следващият.
Така този стар чинар остана в ръцете на баба Стамена, която го наливаше с диви билки и извари от разновидни корени. Но и те не му помагаха, пустяло. Често се свиваше на кълбо и до сълзи кашляше. А тя от него повече се плашеше и към Бога молитви отправяше. Но след като вчера в ръцете му видя алена кръв, до смърт се изплаши и реши да предприеме нещо по-сериозно, за да спаси своя чинар от гниенето в черната земя. Предпазливо стана от леглото и слезе в мазето. Оттам взе торба бяло брашно и замеси самун за цялата седмица. Докато го месеше, душата й се разплака и тя с тих, кадифен глас запя песента „Горице ситна зелена“, и продължи с „Излел е Дельо Хайдутин“. С последни сили изпя и песента „Въз подзиме съм легнала“. Мислите й пък като луди прескачаха от един спомен на друг, когато с бай Стамен бяха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за нея бе най-високият и прав смърч в планината. Най-красивият и пъргавият елен. Най смелият вълк, който нямаше нещо, което да не й обещае и свърши. След като му престана пък, той за нея се превърна в един непресъхващ извор, от който и до днес засищаше жаждата си от обич и уважение. От закрила и покорство. Но ето, че днес изворът й засъхна и от това засъхване сърцето й се разкъсваше. Затова набързо сложи самуните да втасват и напали пещта да се затопля. После нахрани кокошките и им събра яйцата. И след като изпече самуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.
– А-а-а, станал си вече и си напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. Отпусни тази душа и я нахрани със спокойствие. Кажи ми сега, какво искаш да ти приготвя за закуска? Че аз днеска съм решила да отскоча до касабата на пазара.
– Не може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го купя и докарам. Ти си жена и по касабато и пазаро сами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или язе ке отида сам и ке ти докарам що ти сака душата.
След това пак силно се разкашля. Баба Стамена със свито сърце се приближи до него и с кадифения си глас го замоли да се успокои и да си полегне обратно в леглото. След това му запържи няколко яйца и му ги даде в леглото да ги изяде. Наметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе смъмрена от бай Стамен:
– Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не сакам да я носиш. Пък и не сакам оттатък да си те спомням като жаловита булка.
– Никъде няма да ходиш, щурчо. Но след като не сакаш да съм с черна, ще си сложа жълтата. – И я сложи. А на бай Стамен сърцето му сякаш наново се роди или бе забравило за оттатъшното.
– Ха така те сакам! Като грейнало ясно слънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!
– Хайде, хайде, не говори много, а полегни и си нахрани душата със спокойствие. Аз тутакси ще отскоча и тутакси ще се върна. Ти сега кажи какво искаш от касабата? Та после да не ме хокаш напразно.
– Тебе искам, слънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли си, слънцето не залязва! След това взе да пее любимата й песен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, стара бе мамо, женен да ходя…“.
На баба Стамена някаква благина обля цялото й тяло. Сърцето й пък от тази благина се разпръсна на стотици парченца. Затова не можа да се стърпи и се наведе и целуна дядо Стамен по бузите. А той на свой ред още по-гласовито продължи да пее нейната най-любима песен.
Преди да тръгне за касабата баба Стамена се качи на тавана, взе от сандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата си. Пътят за касабата минаваше покрай гробището на селото. И тя, докато минаваше покрай него, погледът й прескачаше от един бял мрамор на друг, на които бяха изписани все имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й някак си посивя, осиротя и на глас взе да моли Господ да пази нейния чинар, който цял живот с голяма обич й бе правил сянка. Със свито сърце застана и пред вратата на лекуващия лекар на бай Стамен. По някое време дочу гласа му:
– Хайде. Хайде да влиза следващият.
И тъй като вече в коридора не бе останал друг човек, тя открехна вратата на лекаря и почти проплака, че освен нея друг няма, та затова влиза тя.
– Хайде. Хайде влизай и казвай от какво се оплакваш. Че нямам никакво време. И аз имам семейство и, освен вашите болки и вайкания, още много други ангажименти.
– Докторе, прости ми. Аз, слава на Бога, съм добре.
– Тогава защо си дошла бе, бабо? Казвам ти, че нямам никакво свободно време.
– Аз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото мисли за мене, се опитва да го крие. Но има някои неща, които не могат да се скрият, пустяло. Като обичта например. И тя, пустяло, не може да се скрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекаря. Той на това колкото се възмути, още повече се зарадва.
– Да, разбирам те, бабо Стамено. Но аз душа не давам. Има някои неща, които Господ решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.
– Аз не искам душа от тебе, докторе. В нашето село си имаме доста добър поп и красива църква. Ако ми трябваше душа, щях да се обърна към Господа ми.
– Тогава какво искаш от мене? – сопнато я попита лекарят и продължи: – Ако някой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.
– От тебе искам само едно. Поне един път да посетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече няма сили. Кой знае, може пък и да се случи чудо, и върху душата му душа сложиш. А тези жълтици ги давам за семейството ти. Мен Господ не ме дари с рожби. Затова тези жълтици ги давам на тебе за тях. Дано и те изучат и като тебе станат лекари, и да даряват нуждаещите се с живот. – След това тя остави жълтиците на бюрото и с бързи крачки се забърза към своя чинар, към своята сянка.
Като изкачи хълма, от който се виждаше селото, първото, което забеляза, бе, че коминът им не кадеше. „Заспал е – си каза и ускори крачките. – Не, не. Заспал е. Няма как да загасне моето огнище. Сега ще се прибера и ще го изкъпя! След това с любимото ястие нахраня! После заедно ще пеем любимите ни песни…“ И веднага запя на глас любимата му песен: „Тежко мина моята младост, докторе…“. Но някаква буца заседна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видяла, тя не можа да изпее любимата му песен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, сякаш някакъв вятър я носеше към огнището им. Към съдбата им. Към живота им.
Когато пристигна пред портата им, още преди да я отвори се провикна така, че да бъде чута от втория етаж:
– У-у-у, Стамене! Аз дойдох! Къде си бе, човече? За тебе имам добри новини! – Вятърът продължи да я носи и като виелица застана пред стаята им. Когато я отвори, първото нещо, което видя, бе, че огнището им не гореше и стаята бе изпълнена с хладнина. С плахи стъпки се приближи да чинара си и този път го видя, по-блед отвсякога досега. А по възглавницата следи от алена кръв й подсказаха, че в тази къща се е случило най-лошото, което можеше да се случи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, след това и сърцето й охладня и сякаш осиротя. Душата пък стисна зъби и нищо не каза.
Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.
Title: Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
Post by: ibrahim65 on April 12, 2023, 18:26
Здравейте приятели!Днес е един от най-щастливите ми дни в живота! Защото върху бели листа се роди поредният ми роман БЛИЗКО ДО БОГА ( Убиецът на пеперуди!) и в такъв вид ще има възможността да достигне до вашите огнища. Искрено ще се надявам ония от вас, които ценят творчеството ми да се сдобият с нея. От тази трибуна също така искам да благодаря на издателя Dimço Djigovski за положеният труд и внимание! И напомня, че онези от вас които се интересуват от книгата ми, трябва да се обърнат към него на тел. 0 898 406 486 Също така и към книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202 (http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202&fbclid=IwAR3RX2TckkbUiyJv6as0FNt2pV5Akqg7T-Wy7UqNgNcLyX2WgRkX18hcDh4)…За страната ще могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. Пощи. А за чужбина - с бълг. пощи.С уважение.