Author Topic: Марин Урумов "Гласът на планината"  (Read 6926 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Tralala

  • Guest
Изкуших се да публикувам един много любим за мен разказ (сантиментално съм обвързана с "проблема"). Диалозите са на диалект за който прочетох в pomak.eu и затова мисля е място тук да го представя :)



ГЛАСЪТ НА ПЛАНИНАТА

Разказ от Марин Урумов

Авторът е от наградените на конкурса,
посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков!
[/i]

            - Емине! Дощеро…
            - Ида… – Стъпалата простенаха. Тихо. Стари бяха, а тя бе още момиче... Хубава ли, не беше ли… Лице нямаше. И баща... Само глас. Един глас само... И майка. Болна… Ама имаше я!
            Влезе и отхвърли фереджето си. С него и сумрака се свлече в стаята и се сви по ъглите. Хубава бе… Много хубава!
            - Що е, майчинко?
            - Попей ми...
            Момичето се усмихна… И огря стаята. И ъглите. Запя. Глас само… Ама жената в леглото заплака.
            Един кон изтропа навън. Един мъж, мина между очите на жените и къщите… Къщите се отдръпнаха, но очите пресъхнаха, ожадняха... Поискаха го. И други очи го искаха… Но те и не знаеха още що искат. Скриха се само от срам, че са искали да поискат. Момински очи... Хубав бе. Знаеше го. Очи не му трябваха. После чу... Глас. Песен беше… И нещо стегна гърлото му… Опита се да преглътне… Сух пясък сякаш... Издраска гърлото си, задави се... А пък мъж беше… И млад. Не беше и тукашен… но остана... Никой не го искаше. Той го поиска. Остана.
            Овчар каза, че е... Излъга. Името си каза – Селим… И пак излъга. Ама мъж беше и мъжете… Повярваха му. Той в друго вярваше. Беше християнин…

    * * *

            - Майчинко… Един мож доди в селону. Селим… У вуйко Демир Ахмеда живее. Уфчерин…
            - От де е?
            - Гьоврен май рекоха…
            - Де е со?
            - Ни знам…Далеко… Се от тука минува. И сига…
            - Я си ма повдигни да го видем чилякън, дену ти’й ума е зьомнал!
            - Майчо! – Едно слънце алено сякаш, срам, огради две сини мъниста, и ги стопли. Млади ръце повдигнаха немощна плът. Немощна… от работа и от болест.
            - Хубав… – Суха утроба, сви се… Дето беше някога раждала. В желание, в болка… И в немощ. Немощна плът… – Многу е хубав! – После… усмихна се. Жена бе... Ама повече майка!
            - Сал първом… балну ми стана. Спря ма на сред селону и заговори ма. – Мънистата заискриха. Спряха се. Зачакаха нещо... Не го дочакаха. На два сиви речни камъка станаха… И угаснаха.
            - Що думаш?! – Жената погледна навътре, а мракът изпълзя от ъглите и се преля в очите й. И пак… Глас само остана.
            - Да сипна ли вече да хапнем?
            - Не! Що ище?
            - Що?! Нищо…
            - Е?!
            - Да видел сва лицо… Моено… и ако хубаво било, да си ми станел сайбия1. Да ма зьомнел…
            - Тъй. - Жената натежа. Полегна. – Тоз да не е каурин2;? Къв ще е, дену ще ище да виде лицоно ти?! При мен що първом не доде? Да беше жив бубайко3 ти… Ти нещо дума ли му?
            - Не…
            - Дума ли му!
            - Не, що да му думам?! Мож е…
            - Каурин!
            - Селим му викат.
            - Чух! То е нищо. Име сал... Да са вардиш… – Момиче. Бе свело глава... Момиче... ама и жена беше вече. Сърцето, косите, снагата й… искаха мъжка ръка да им бъде сайбия. Искаха обич. На мъж. – Чуеш ли що ти зарочем?
            Майка й беше, ама не искаше да я чуе.
            - Сваа коща без мож не може. – Вдигна очи. – Е, колко си имахме стока... Де е? – Каза, и излезе навън. Стаята притъмня. Жената в одъра сля се с мрака. После… заплака и бавно... изсветля. Майка й беше, жена... Разбра я.

    * * *

            - Емине... – Чу гласа му. И майка й го чу. Нощ беше. Навсякъде. – Емине! – Не шепнеше и съвсем. И кучетата го чуха. Не лавнаха. Не проскимтяха, не се размърдаха… Нищо не сториха. Кучета! На страх само лаеха. И на тъмно… А тя се беше показала.
            - Що е? – Вятър сякаш лъхна в клоните. Топъл… Като оня, дето напролет ражда кокичета… Глас.
            - Ила!
            - Ида! – Стълбата и тя замълча...
            - Скоро си заминувам.
            - Де? – Леден вятър. Брисна лицето му, висна в тъмното… Сякаш сова изплака. Глас. Мъжът се усмихна. За това бе дошъл. Друго не му и трябваше, а продължи:
            - Долу, къде Бяло море... С уфцете на Демир Ахмеда.
            - Уф! Аз друго помислих… – Замълча, а изпълни нощта с мирис и звуци... и на нея замириса най-много… На косите й. Бе свалила фереджето си и го гледаше като малко дете. Право в очите. Той разбра. Бе му се дала. Цялата.
            Осветени от месеца… после… две очи угаснаха под клепките й… и там, на две сълзи станаха… и изтекоха.
            - Покрий са! И не плакни… Че като гльодам та, и на мен докривява ми, и… Зарад мене си… ща заплакна. – Мъж беше, а каза го. Тя се вкопчи в него и скри лице в ризата му. После тихо... много тихо попита.
            - Сига… ща ли ма зьомнеш? – Ръката му висна за миг над косите й. Трепна. Спусна се… и притихна.
            - Милко пиленце… Гат са ворна! Дума съм дал на Демир Ахмеда… Сeга на теб я давам!
            - Майчо ми дума… каурин, че си… – Сети ръцете му... Натежаха. Изстинаха. На камък станаха. После… на пясък. Посипаха се върху й. Свлякоха се. Погледна в лицето му, а не поиска да види. Запита и не поиска да чуе. – Верно ли?!
            - И верно да е… – Каза. После бързо… – Зарад теб… Да остана... по-близо...
            Верно е! Що от туй? То е сал име… – Отблъсна го.
            - И тя тъй ми дума, ама не е… Не е! Друго е. – Зарида.
            - Емине… – Гласът му стана различен. Като огъня дето стопля, не дето изпепелява… – Тъй е, друго е! Сичконо веке ми’й друго без теб. И по е лошо! Не ищем веке без теб да е, и без теб… няма да е! Ти си всичко, и от всичкото другоно повеке…
            Есен беше, нощ беше, студено, ама пиле, премръзнало, да беше се сгушило на гърдите му и то щеше се стопли... и оживее… Момиче. Не вдигна очи. През сълзи се усмихна и сякаш пропя му.
            - Любя та…

    * * *

            Проядени зъби прехапаха две сухи устни горе в тъмното. Всичко бе чула! Майка, жена… Нищо от тях не остана. Само омраза. Пред рождена... Преди начална... Омраза. Между огън и мрак... Между сила и страх... Между глътката въздух… първата, и последния дъх… Между Аллах и каурина. Само омраза!

    * * *

            Не се завърна! Пролет бе, а не се завърна. Другите казаха, че се е запилял нанякъде, и толкоз! Не повярва. И пита. Момиче беше, а пита. За него. Никой не я погледна, ама и никой не я заплю. Нещо бе станало… лошо...

    * * *

            - Како Емине, ела, бубайко та вика. – Беше синът на Демир Ахмед. Не каза нищо и тръгна… а сърцето й… още малко да хвръкне навън.
            Тежък мъж беше Демир Ахмед... Богат. До три хиляди глави овце имаше в сюрията си, и повече… Ама такова чудо не беше! Сам да вика момиче при себе си, ако и да бе сестрината му дъщеря.
            Вратата се хлопна подире й. Само двамата бяха.
            - Викам та за Селима… Да го заборавиш, да ти зарочем. – Сякаш отсякоха я. Приседна. – Нема го веке! – Гръм да бе, огън… Да я изпепели, че да свърши. Ама не! Седеше и гледаше в нея. Мълчеше. Сълзите измокриха фереджето й. После каза и друго.
            - За каурин ли плакнеш?
            Не отвърна веднага. Вдигна очи.
            - За него. От де го знаш?
            - Майчо ти... Хабер ми прати.
            - Сваа… – Преглътна веднъж, дваж... и пак... лоша дума каза... голяма. – не ми’й майкя. Ник’ва веке не ми’й!
            - Не го думай пред мене, че… Махкай са! И веке не питай...
            - Дека го сворши? – Стана. Не плачеше. Само очите и гледаха зло. Мълчеше, гледаше я… и не я позна. – Дека!
            - На Сворнато бърдо…
            Вратата се отвори и момчето влезе в стаята. Очите му големи, като на телица. Седи, мълчи и гледа в Демир Ахмед… А устата му като на уловена мряна. Отваря се и се затваря… И глас няма.
            - Що сине? – Гласът на баща му прозвуча уморено. – Що има?
            - Жините рекоха... за ученайка4... – Не погледна момичето. – Своршва са.
            От първом, никой и не продума. После всичко стана на болка. Нейната болка.
            - Нека й!

    * * *

            Стигна къщата като насън. Жените не вдигнаха очи. Знаеха. Всички знаеха!
            - Махкайте са! Всичките! Йедна ща сом... – Излязоха със сведени глави, както всякога. Мълчаха ала тя чуваше гласовете им, клетвите им, плача им… Сещаше мъката им по изгубени деца, мъже, родители... Знаеше всичко за тях. И те знаеха всичко за нея. Бе станала като тях... една от тях... Жена без глас. Без лице. Без сърце… Само сянка.
            - Емине… – Позна я.
            - Казала си. На демир Ахмеда си казала… – Не вдигна очи… Два въглена… от вода угасени. – Що ми го стори сва?
            - Зарад… теб си. На каурин няма та дам…
            - Йедин живот на Аллах само имаш за даване... Аз веке сом дадена! – Каза тихо, а сякаш плесница удари й. Умиращата се сви под постелята. На едно нищо стана. Без сълзи. Без глас. Само болка… И само болка преглътна, преди да продума.
            - Толкоз ли…
            - Толкоз! Мълчи, кат’ нищо не знаш и слушай ма що ти думам да отнесеш на Аллаха си. От негу, от теб… и от всичкине, най-много сом любила него, Селим… Имено, другоно му го ни знам... По-преди, ти го сворши сос брата си…
            - Дощеро… – Сълзите мокреха очите й.
            - Ни сом ти дощера… И ти ник’ва не си ми... – Сякаш изсъска.
            - Жив е… – От първо нищо не успя да продума. Мълчеше и гледаше в нея. И тя я гледаше… и прошка като да искаше. После… вятър духна. Надежда... И въглените припламнаха... Лумнаха. И стоплиха всичко.
            - Де е?
            - Демир знае… Ох! – Присви се от болка.
            - Що?
            - Нищо. Иди… отдолу рубана5 ми… в раклана… птвдигни… Виж там. Со е от мояна майчинка... и от нейнана… и от по-преди. Сига… за теб е. Зими го.
            - Демир Ахмед, за Селим… Друго рече. – Още не смееше да повярва.

            - Това… ти му го покажи… той го знае... – Жената се опита да каже още нещо, но се задави в последен един, грозен хрип… и издъхна.
            Погледа някое време мъртвата. Не заплака. Отиде до раклата…
            Излезе на вън и вдигна очи към жените. Не срещна техните... По-добре! Нямаше да разберат... нито да и простят. Никога! Прошепна им само:
            - Сворши са. – И ги отмина.

    * * *

            - Систра ти ми зароче... сва да си ти го пткажа. Ти си го знаел… – Демир Ахмед погледна в протегнатата и ръка и като да изгори очите си. Отмести поглед в страни. – Де е Селим?
            Мълчеше. Вдигна очи и пак не я позна.
            - Махкай са…
            - Ща са махна! Сал първом речи ми, де е?
            - Ник’ва нe си ти. Псица разхайтена! Горе в саите6 е, и той пес кат теб… Ама ворзан. Взимай го и махкайте са при неговине си, щото твоине веке ги нямаш...

    * * *

            Тръгна нагоре. Навлезе между скалите, премина склона и отдалече видя кошарите. Спря. Отвори длан и погледна в нея. Видя разкъсаните нишки между хората сред извисилата се планина... от болка. Болката родена от едно различно име и от думите на един език, който всички говореха, а не разбираха помежду си. Болката от различието на една вяра, която дедите й някога, бяха сменили с друга… И тогава разбра, че всичко това бе, защото любовта им… я нямаше. И я нямаше, защото болката я беше убила.
            Захвърли малкото, ръждясало желязно разпятие, и леко, нагази напред… През жуженето на мушиците, през цветята. През тихия звън на чановете и свободата на птиците… И сега всичко имаше. И любовта и я водеше. И на глас само стана, на песен… И каква песен беше! Запя, а като да заплака...

     

     

    1 - сайбия – стопанин;    ^
    2 - каурин – друговерец, гяурин;    ^
    3 - бубайко – баща;    ^
    4 - ученайка – вуйна;    ^
    5 - рубана – чеиз;    ^
    6 - сая - кошара;    ^


Offline Metka

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1696
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login

    2 - каурин – друговерец, гяурин;    ^
   


Тралала, аз също се чуствам искушен да разкажа истинска случка.

През 1972 -1973 години както е известно на нас ни сменяха имената.Аз тогава бях във четвърти клас.
На нас децата новите имена ни ги прочете директора собственоръчно във всеки клас.

Идва директора в касната стая заедно с дружинната ръководителка и почват да четат имената.
Всеки от нас които си чуе името става и после му казват - от тука нататък ще имаш ново име и ще се казваш еди как си.
И така обаркани с наведени глави ние посрещнахме това предизвикателство.

Но объркването беше епидемиологично.
Той зарази и учителите които всички бяха християни и които скрито също се възмущаваха от преименуването.
Самите те бяха задължени да прочита във всеки божи час , във всеки божи ден старите и новите имена на нас децата за да "свикнем" с имената си.

Имаше една учителка по български език , която един път държейки тетрадката с  новите имена  го четеше в началото на часат си и всеки трябваше да става като си чуе името.

На един ученик от Брезница новото име му бе - Кадрин.

А старото - Исмаил.

Но за сюрприз този които е писал новите български имена в тетрадката с химикалка , просто не е бил написал добре  буквата "д"  в името Кадрин.
Вместо тази буква  е била написана неволно буквата "у".

И тъй като написаното в тетрдаката е било с химикалка а не напечатани тези две букви си приличат и изглеждат почти еднакво.
По този начин учителката е била длажна да чете това което е било написано , защото се е страхувала да не бъде преследвана за това.
И така тя прочела това което е виждала - вместо Кадрин , тя е прочела - Каурин!

На Исмаил още същият ден му се лепва от съучениците му прозвището каурина.

Това си му остана като прякор за цял живот и тои дори не се обиждаше , макар че малък когато беше се обиждаше и плачеше редовно за този учителски гаф.

С Исмаил съм работил по обекти в София , заедно с него направихме главния офис на "Бодимет" и клуба на артистите "КЕВА" в Натфис.
Там имахме приятели студенти - българи които заедно с мене се шегувахме с Исмаил и те дори му казваха така - каурин или каурина.Просто човекът приемаше този прякор които се беше превърнал в негов етикет.

Но за жалост човек не знае кога ще му дойде краят.
Исмаил загина в тежка катастрофа преди една година случила се на околовръстния път до Младост 4.
В тази тежка катастрофа загинаха двама човека а синат на Исмаил изпадна в кома за седмица, но лека полека после се оправи. Рахмет на всички заинали в такива тежки катастрофи.. амин.

                                 

Offline dim56

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 558
Ами тема си има - "Възродителния процес - горчиви спомени"

Offline Metka

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1696
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login
Ами тема си има - "Възродителния процес - горчиви спомени"
Да дим56, много си прав.
Само че аз пиша тука не заради неизхаречената ми харизма а заради хората тука в сайта.
И ако Celestialwish ми дава нишан че ме насърчава, то аз учуден съм от лаконичната ти реплика.
Ами да си кажа мечта ми е да напиша книга.
Имам наистина много предложения но сам шашнат от неочакваното и добронамерено предложение от Celestialwish.
Още дори немога да се съвзема за да й благодаря.

Дим56, не разбирам какъв е твоя полускрит негативизъм за разказване на  спомени относно възродителния процес.

Значи Тео преложи да се напише книга - оплюха го и куцо и сакато.Искараха го пантуранист, провокатор.
Сега Celestialwish прави конструктивно и публично предложение, хаиде сега и тука пак да направиме шпагат и да убием всакакво желание на всеки който пише.
Пък ако някой пък е голям инат като Метка, дори и да напише нещо, после ще го искараме че е антибъ.....н, намерил кои знае от къде средства от някоя арабска фундаменталиска, уахабитска,ханбалиска,ислямистка и прочее фондация...

-  Та, Celestialwish благодаря ти за оценката и за това че ме накара да се чуствам насърчен , обаче виждаш ли в какво можем да се замесиме?
Ами ако  тука се изръси после Яне Янев?




Offline dim56

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 558
Метка, пак се изказа неподготвен - поста ми беше в отговор на този на него - на колежката със сложния ник - защо да е отваря нова тема, след като вече има такава?
За моя "негативизъм" спрямо тези събития - погледни в онази тема, че съм дал линк за книгата "Горчиви разкази", която приготвих в удобен за четене формат, благодарение на фотокопията предоставени от Мустафа.
А за твоя разказ - искрено ти благодаря.

Offline Metka

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1696
  • Gender: Male
Извинявай ако съм те засегнал.
Виждаш че тука има хора които на всяка цена се опитват да наложат максимата - Разделяй и владей.

В такива моменти проличава една личност колко е достойна и силна.

Tralala

  • Guest
А за разказа няма ли да кажете нещо или не си "направихте труда" да го четете  :-X
Нека поне литературата не опетняваме и не я натоварваме с религиозен и етнически заряд.
Произведението е много силно и разтърсващо, според мен. Дори и да не се припознаваме в лирическите герои, нека го оценим по достойнство!

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42