Pomak.eu
Български => Култура и изкуство => Литература => Topic started by: musov on November 07, 2009, 21:22
-
Някой може ли да отговори на тоя въпрос. И какви са причините, ако има такива, за ралзиките с християните?
-
Някой може ли да ми каже къде мога да намеря книгата на Свилен Капсъзов "Краят на потоците"
-
Може би, една от многото причини е, че ако Помака си беше изразил "истинското" си мнение и това което в действителност мисли, той Помака моментално щеше да бъде затрит и духовно и психически и дори физически, действителни случаи, колкото щешь! :o >:(
Иначе, има и някои книжки и поетични сборници които са писани от Помаци "под прикритие", но не се обявяват, защото нямат достатъчно смелост да го кажат и да го заявят в своите си книги!
Велоятно си казват: - "Защо трябва да си създавам проблеми и главоболия и "онези" да ме гледат другите на кръв и злъч"! :D ;)
-
Някой може ли да отговори на тоя въпрос. И какви са причините, ако има такива, за ралзиките с християните?
Малко.
Салих Бозев,Мехмед Дорсунски после и Хусейн Мехмед.
Може би има и още.
Например книгите които е написал Веселин Ангелов които аз познавам, но не съм го виждал скоро.
Нямам обаче представа дали се счита за помак, макар че е от село Чавдар.
Той бе в комисията по досиетата преди, известна като комисията - "Андреев"
Ето една от книгите му - "Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България 1984 - 1989 г."
Книга обаче, с ясно изявена помашка идентичност на авторът е обречена на яростна атака, подобна на атаката срещу Хусейн Мехмед.
За мене този човек е мъченик.
Предполагам че всички онези които сме решили да пишем изобщо , ще имаме и имаме подобна съдба.
Основна причина е вменяването ни на вина, и употребяването ни за самочуствието на българщината.
Тоест Виктимизация.
Ние сме виновни затова че сме виновни.
И това е капан за нас.
Обвиненията срещу нас са в двете крайности - едната е че издаваната литература от помаци е
ислямиска, фундаменталиска, сепаратиска. И че издаваната литература се спонсорира от Арабски , Турски или ирански фондаций, както неведнъж някой като Боян тука споменават и размахват пръст.
Другата крайност е литература издавана от помаци в интерес на Възродителният процес и българщината.
Такъв пример е
Пламен Масърлиев от село Слащен. Има и много подобни нему автори.
Между тези две крайни обвинения Ние сме като в капан.
И мърдане нема.
Та вижте тука тумбите шовинисти които гледат под лупа , запетайките ни, точките, скобите и думите които пишем. Държат се менторски в наша виртуален дом..
Но за бъдещи помашки автори , според мене трябва да се насърчават или консултират.
Може би трябва да търсиме златната среда.
Ти си архитект Мусов и знаеш какво означава "Златно сечение"
Бих се радвал да дадеш началото на такова "Златно сечение"
-
Ааа, иначе, не е като изобщо да няма! Това са, нашьте Помачета! ;)
Мехмед Дорсунски - "История на Помаците - Ахряните" ;
Хюсеин Мехмед - "Помаците и Торбешите в Мизия, Тракия и Македония" ;
Салих Бозов - "В името на името" ;
Боян Каменов - "Светците на Ениханбаба", "Свещенният връх" ;
Щото, за Помаците има и доста книги написани от други людье, но поднесени през "високо-диоптрично-далтонистично-националистично-шовинистичните" очила, на техния религиозен и благороден творчески труд, ех, почти не сичките, но ... повечето! :o 8) ;D ;)
-
Има и други като например книгата на Ибрахим Имам за Абланица. Такива са и Запиките на Ибрахим Глогов, които са публикувани в този форум. Такива автори са гораните Назиф Докле и Садик Идризи Алябак. Други автори са торбешите Хасан Джило и Якуб Селимовски. За първия знам че е превел Корана на македонски и че е ислямски философ, но за втория незнам подробности отностно научната му дейност. Бил е главен мюфтия на Югославия и Босна и херциговина по време на войната.
-
Хора ние бяхме тотално изолирани от нормалният живот само допреди десетина години.Какви книги ,какви пет лева помак не можеше да препари до издателство на по предприемчивите трудовете бяха заграбвани и сьс тяхната слава се кичеха други. Ние нямахме право да дишаме та книги да пишем.Бьдещето е пред нас.Най богатият "бьлгарин" е помак сьс сигурност и най световно известният след време ще бьде такьв.
-
Явно не сте чували за КАПСЪЗОВ.Той се изяви в първите години на демокрацията
и загина при катастрофа,
-
Явно не сте чували за КАПСЪЗОВ.Той се изяви в първите години на демокрацията
и загина при катастрофа,
Малко са хората,които не са чували за Капсьзов.Говореше се усилено,че катастрофата е предизвикана умишлено и както обикновенно в Бьлгария това посегателство над личноста остана неразкрито.Неке някой продьлжава да си мисли,че е могло да се напише книга от помак.
-
Ако в миналото властите са пречели, каде са талантливите помаци днес. Близо 20 години..?
Толкова много наш народ е по света...?
Абе немога да разбера, докога все някои друг ще ни е виновен за това или онова, което ние не сме си направили...
От реване файда нема, деиствия са нужни. Нека талантите да почнат да се изявяват вече, нали и медия си имаме в лицето на сайта www.pomak.eu (http://www.pomak.eu)... :)
-
Помака от Ловеч Ахмед Джевдет паша бил автор и на клаузите на Меджеллето (османския граждански закон) и на дванадесеттомната История на Османската империя. Осман ефенди, на който родното му село било Михалково, също бил юрист и бил първия Главен мюфтия в София след като България вече се е освободила от Османска власт. За съжаление не знаеме с каква научната деност се занимавал.
-
Едната от причините бе,че тези които не ''служеха'' вярно на режима не им бе давана възможност да получат добро образование.Поради това по-голямата част от младите останаха полуграмотни,а с настъпването на демокрацията вниманието на хората се отмести към комерсиални цели или беше сведено до оцеляването на хората в икономически влошилата се обстановка.А знаете,че гладна мечка хоро не играе.Така че,както казва hat -та ние бяхме отрязани отвсякъде а,сега недоимъка съвсем съсипа нашия етнос.Впрочем,макар и в родината си на нас винаги се е гледало като на граждани втора ръка.Поради тази причина много наши сънародници избират ''отсрещния''лагер и дори застават срещу своите като по своята жестокост и озлобление превъзхождат многократно християните по рождение.За какви книги можем да говорим в такава обстановка.Ако някога е имало потурчаване по икономически причини,то сега пак по икономически причини се върши обратното.Нужна е и малко пропаганда и нашия човек е готов.Просто за нас възраждането не е дошло.И ще дойде ли....?
-
Ако в миналото властите са пречели, каде са талантливите помаци днес. Близо 20 години..?
Толкова много наш народ е по света...?
Абе немога да разбера, докога все някои друг ще ни е виновен за това или онова, което ние не сме си направили...
От реване файда нема, деиствия са нужни. Нека талантите да почнат да се изявяват вече, нали и медия си имаме в лицето на сайта www.pomak.eu (http://www.pomak.eu)... :)
Рахмие считам,че мнението ти е малко грубичко тьй като никой не реве както казваш ти а всеки действа според вьзможностите си.Самият факт,че толкова много наши хора са по света а и из цяла Бьлгария за да си тьрсят хляба си е силно показателен за целенасочено действие силно напред.Ще дойдат и талантите трябва ни малко тьрпение.Силно се надявам,че света тепьрва ще разбира за нас.
-
Всеки е свободен на мнение, аз мисля така, макар и да е грубичко...
Винаги ни е лесно да обвиняваме някого и нещо...
Неволята няма да дойде да ни помогне, сами трябва да си я свършим, мисля че е крайно време. Но всеки има право на своето си мнение...
Да почакаме още дваисетина години тогава и да не действаме... :)
Знам че не всички помаци се чудят как да свържат двата края, а имаме доста дето са си го свързали баят добре... :) ,но...
-
Аз пък ще ви кажа точно обратното......Възхищавам се от талантите тук в този форум.Тук срещнах много добри историци,духовници,културно проявени хора,които радеят за културата си.Предостатъчно е за един малък народ като Помашкия да изкара толкова много интелектуалци.Аз за себе си мога да кажа че съм възхитен и научих толкова много неща които, нито една балканска история изчерпателно не е отговорила.Форумът ви се следи от много хора и това се взема в предвид ....някой ден Помашкият народ ще сбъдне това което желае.....а именно идентичноста си!!!
-
И само се моля дано дано .........до всяко добро сьщество застане поне още едно.
-
Има и други като например книгата на Ибрахим Имам за Абланица. Такива са и Запиките на Ибрахим Глогов, които са публикувани в този форум. Такива автори са гораните Назиф Докле и Садик Идризи Алябак. Други автори са торбешите Хасан Джило и Якуб Селимовски. За първия знам че е превел Корана на македонски и че е ислямски философ, но за втория незнам подробности отностно научната му дейност. Бил е главен мюфтия на Югославия и Босна и херциговина по време на войната.
Tocno e ..Hasan e preveduvacot na Kur'an na Makedonski jazik i ne samo toa.. ima i drugi prevodi od oblasta na islamskata filozofija kako i sopstveni trudovi po razni simpoziumi i seminari.Eden e od nasite najplodni avtori koga stanuva zbor za pisanior zbor.Sto se odnesuva do hadzi Jakub ef.Selimoski ,toj povece e angaziran vo organizacijata na Islamskata zaednica vo Mk . Bese i Reiz ul ulema (vrhoven muftija)na eks -Yu ,Prvo vrsitel na dolznost (V.d) a potoa izbran za Reiz.Interesno e toa sto protiv kandidat ,pokraj drugite mu bese i segasniot Reiz na Bosna ,dr.Mustafa ef.Ceric.
Po raspadot na Yugoslavija ef.Jakub Selimoski pokrena inicijativa za sozdavanje Balkanska islamska zaednica vo koja pokraj zemjite od eks-Yu ,bi vlegle i Albanija ,Grcija i Bugarija ..no za zal ne dojde do realizacija na toj proekt.
-
Помака от Ловеч Ахмед Джевдет паша бил автор и на клаузите на Меджеллето (османския граждански закон) и на дванадесеттомната История на Османската империя. Осман ефенди, на който родното му село било Михалково, също бил юрист и бил първия Главен мюфтия в София след като България вече се е освободила от Османска власт. За съжаление не знаеме с каква научната деност се занимавал.
http://sbe.erciyes.edu.tr/dergi/sayi_20/17_%20219-232_%20syf.pdf (http://sbe.erciyes.edu.tr/dergi/sayi_20/17_%20219-232_%20syf.pdf)
Ahmet Cevdet Paşa'nın Türk dili hakkındaki eserleri:
1. Kavâ'id-i Osmâniyye: Encümen-i Dâniş'in ilk kitabı olarak H.1267
(M.1851) yılında taş basması yapılan ve Türk dilinin Türkçe yazılmış ilk gramer
kitabı kabul edilen bu eserin üzerinde Ahmet Cevdet Paşa ile birlikte Keçecizâde
Mehmet Fuat Paşa'nın da adı bulunmaktadır.
2. Medhal-i Kavâ'id: Ahmet Cevdet Paşa bu eserinin ortaya çıkışını, "Daha
sonra tecrübeyle Kavâ'id-i Osmâniyye'nin yeni başlayanlara öğretilmesinde ve
anlatılmasında zorluklar görüldüğünden onun bir özeti olmak üzere Medhal-i Kavâ’id
adlı eseri yazmış ve bir sene sonra o da öncelikle rüşdiye mekteplerinde
okunmak üzere basılmıştır." (Baysun, 1986: 45) sözleriyle anlatır. İlk defa Matba'ai
Âmire'de H.1268 (M.1852) yılında taş basma ve 55 sayfa olarak basılan eser,
1891 yılına kadar 10 ayrı baskı daha yapmıştır. Baskılar arasında bir fark bulunmamakla
birlikte taş basmalarda yer alan ünlülerin okunuşunu kolaylaştırmak için
kullanılan işaretler, matbu metinlerde gösterilememiştir.
3. Kavâ'id-i Türkiyye: Ahmet Cevdet Paşa'nın ilk Maarif Nazırlığı sırasında
kurduğu komisyonda alınan karar gereği sıbyan mekteplerinde okuyan çocukların
ana dili eğitimi için yazdığı dil bilgisi kitabıdır. İlk baskısı H.1288 (M.1871)'de yapılmış,
1906 yılına kadar 6 defa daha basılmıştır. Eser, ilkokul çocuklarına yönelik
olduğu için sade bir dille ve Türkçe unsurlar ağırlıklı olmak üzere kaleme alınmıştır
4. Belâgat-i Osmâniyye: Ahmet Cevdet Paşa, Kavâ'id-i Osmâniyye'nin son
bölümünde cümle ve cümlenin tamamlayıcıları bahsinde, cümle içinde kelimelerin
yer değiştirmesi ile anlamın nasıl değiştiğini anlattıktan sonra, "Sâ'ir mütemmimâtın
takdim ve te'hîrinde dahi bu misilli mezâyâ pek çoktur. Fakat onlar inşâ'allah
bundan sonra te'lif ve tertîbi musammen olan fenn-i belâgatta beyân olunacaktır."
(Özkan, 2000a: 130) der. Bu açıklamaların üzerinden yıllar geçtikten sonra yine
kendi ifâdesi ile "Mekteb-i Hukuk'un ikinci sınıfı açıldıktan sonra birinci sınıf talebesine
haftada bir defa belâgat-i osmâniyye öğretilmesi için verilen derslerin hulâsası
zapt olunarak Belâgat-i Osmâniyye nâmiyle bir risâle te'lîfine" başlar. (Baysun,
1986: 214) İlk baskısı H.1298 (M.1880)'de gerçekleşen eserin 1910 yılına kadar
dokuz baskısı daha yapılır.
5. Tertîb-i Cedîd Kavâ'id-i Osmâniyye: Ahmet Cevdet Paşa bu eseriyle
ilgili hazırlıklarını "1301 senesi evâilinde ... Kavâ'id-i Osmâniyye'nin dahi noksanları
ikmâl ile yeniden cem ve tertîp olundu." (Baysun, 1986: 216) cümlesiyle haber
verir. Bu açıklamadan da anlaşılacağı gibi Tertîb-i Cedîd Kavâ'id-i Osmâniyye,
Kavâ'id-i Osmâniyye'nin yeni bir düzenlemesidir. İlk baskısı H.1303 (M.1885)'te
yapılan bu eserin, daha sonra değişik düzenlemelerle 30'dan çok baskısının yapıldığı
belirtilmektedir. (Halaçoğlu-Aydın, 1993: 446) Ancak bu sayı Ahmet Cevdet Paşa'-
nın bütün dil bilgisi kitapları için söz konusu olmalıdır. Bu eserin sonuncusu
1906'da olmak üzere sadece 7 ayrı baskısı tespit edilebilmiştir. (Karabacak, 1986:
21)
http://dergiler.ankara.edu.tr/dergiler/37/744/9531.pdf (http://dergiler.ankara.edu.tr/dergiler/37/744/9531.pdf)
http://dergiler.ankara.edu.tr/dergiler/19/835/10561.pdf (http://dergiler.ankara.edu.tr/dergiler/19/835/10561.pdf)
19. yüzyılda Osmanlılarda astronomi alanında önemli eserler bırakmıs bilim
adamlarından biri Ahmet Cevdet Pasa’dır. Ahmed Cevdet Pasa (1823-1895), 19. yüzyıl
Türkiye’sinin önde gelen bilim ve devlet adamlarındandır
http://80.251.40.59/humanity.ankara.edu.tr/unat/yu/M06.pdf (http://80.251.40.59/humanity.ankara.edu.tr/unat/yu/M06.pdf)
-
Има и една друга книга за Помаците, написана най-вероятно от Помака - prof. Ilker ALP от Тракийският Университет, но няма превод на Помашки или Български за да я разберем, че не ни се отддава турския език! ???
Книгата се казва "POMAK TURKLERI" (Kumanlar-Kipchaklar) издадена в Одрин през 2008г. 8)
Една малка стихотворна извадка от книгата: ::)
"Изрекъл е поетът - "Земя като една човешка длан"
"За кървящия геноцид над родопските мюсюлмани през 1912 - 1913г. - ще добавя аз - е изписана по челата на старци и старици човешка тъга: 8)
"Родопска длан
без пет безценни пръста,
кастрени в безреда до насита
в името на кръста,
докато палът се насити първи!
Човешка длан
без пет безценни пръста,
гледам те, чета браздите
и ти меря ръста
по чертите в кърви!" 8)
Там, по Туркията, ако има некои окомушь Помаки, нема да е лошо да я прочетат, да я преведат и да я пуснат в сайта, за да я поразгледаме и ний Помацетьо от селата и махлитье, дето немаме книжарници по сокацитье! ;)
-
познавам творчеството на много помашки писатели и поети, а имами книгите им. в момента чета 4-те книги на Балин Смилянов/Бехайдин Яшаров Делиеминов от с. Смилян. Препоръчвам ви една от книгите му "Белязани нощи и дни" - една автобиографична изповед за живота на онези, преживели изселничеството 46-48 година, както и поредната смяа на имената. Чела съм и други автори- Хюсеин Мемишоглу "Pomak türkleri", на Кешиф Капсъсзов всичките книги,на Момчил Петров,Веселин Ангелов, Хюсеин Мехмедов, Салих Бозов, Мехмед Дурсунски, Никола Чуралски,Емил Енчев Ефим Ушев, Ясен Шуров, Красимир Плявов, Светозар Любомиров,Ахмет Еминов, Светозар Казанджиев и още много, както и стиховете на една поетеса от Неделинско, на която не се сещам за името. знам, че част от тях приемат, че са помаци, други - не. какво да се прави - демокрация и право на самоопределяне.но това не пречи да бъдат творци.някои от тях са галеници на политическия елит и съвсем естествено е да се изживяват като българи, други се клатушкат ту там ту тук, а трети категорично се определят като помаци.
-
СЪЛЗИТЕ НА ЛОЗНИЦАТА
/Разказ от сборника "Грапави разкази" на поета Емил Енчев/
Детето се връща от училище и реве,та се къса.
-Ако рониш сълзи,че са ти писали двойка,съдирам ти задника от бой!Ти мъж ли си,или...-викнах нервно,а то глада жално с премрежени очи и пита:
-Дедко,Кючукова турска дума ли е?
-кючук е турска дума,сигурно и кючукова тогава е турска-рекох,без да се замислям.
Малкият се усмихна доволно и припна навън.детска му работа!Какво ревеше,така и се разсмя.
Бяхме изселяни.Изселиха ни принудително и ни обявиха за врагове на народа-някога дядо ми беше избягал в Турция.Запратиха ни чак в Тъговищко,в един краен квартал със странното определение "Калково".Там всичките къщи бяха правени еднотипно.За такива като нас.Постройките ни се виждаха отдалече-бяха опасани с жив плет и бръшлян,а до прага на всеки дом имаше лозница.Вече се бяхме настанили и се мъчехме от ден на ден да приемаме новия свят като част от нас-един вид като свой.
Бях се отпуснал на рогозката,когато чух,че жената изви глас като на умряло.Подскочих като ужилен навън и какво да видя-и жената и лозницата плачат.Още помня тези сълзи-едри и бистри като див ручей.Плачеха млада лозница и стара жена..
-Стига си ревала,какво толкова е станало!Ставай и стягай вечерята,че ще дойдат децата-рекох колкото се може по -строго,макар да знаех,
че не е лесно да загубиш къща,роднини,роден край и да ти се връща в главата оставеното някъде далече.
Женицата ми беше кротка,бързелива и сръчна.Обърса с опакото на ръката си сълзите и тръгна примерно навътре.Оттогава не я видях повече да плаче.Нещо в душата и се беше скършило.Сълзица не отрони до края на дните си-отиде си от света с кротката си мъка.
Всяка сутрин и вечер се подписвахме в околийското.Бая време изтече,докато ни оставят на мира.Сигурно разбраха,че сме кротки хора,работим и носим душите си под език.Нищо повече.Та за внука ми беше думата.Оня ден го изпитвала учителката по литератураТрендафила Кючукова.Видяла,че не знае много и решила да му запуши устата с изводи.
-Ти турче ли си?-попитала ни в клин,ни в ръкав даскалицата.
-Не-рекал нашият.
-Да неби да си българче?-продължила нстоятелно Кючукова.
-Не-отсякло детето.
-Ами тогава си циганин.Сядай.Слаб.-Преценила от раз учителката.
Та затова плакало оня ден детето-не могло да обясни,че не е нито едното нито другото,а българомохамеданче.Дяволска работа.Иди,обеснявай подробности какъв си и откъде си.
Преди години внукът ходи на среща с випуска в Търговище-да се разтъжи със съучениците.И Кючукова била там.Нашият ударил две-три ракии за кураж и отсякал:
-Зная защо съм Мустафов,ама още се чудя защо вашата фамилия,госпожо Кючукова,е турска.Нали сте българка?
Тя опулила очи,припомнила си вероятно някагашния разпит в училище.Не предположила тогава жената,че и от второ качество човек може да излезе доктор.И то хирург.
-
"СЪЛЗИТЕ НА ЛОЗНИЦАТА"
Много показателен разказ от истински писатели помаци, сравнявайки и всяка една съдба на хиляди и стотици хиляди прогонени и прокудени по чуждите краища и държави, с незаписани Помашки съдби със сълзи, с тежнения и тъга по родният край, който някои, никога не са имали възможност да видят отново те или техните близки! ::)
Малко ми напомня за един разказан случай за един Помак от ЧЕЧ-а прогонен през 20-те години в Турция, който десетки пъти се опитвал да посети България и родния си край в Родопите и все получавал откази! :o
Зарекъл се дори да има тази възможност в последните дни, дори преди смъртта му да има късмет като последно желание да види отново някогашните свои баири, ливади, камъни и пътеки където като дете е минавал, да ги преброди още веднъж! 8)
Този случай му се отдал едва когато е бил на 72 години и е получил мечтаната входна виза за България и когато отново с пъргавината на дете е пребродил с дни същите тези друми и баири връщайки се в своите детски спомени и години и 3 дни след завръщането си в новата си родина Турция, останал вечно там с последни красиви думи, поглед щастлив и усмихнат, като завърнал се отново в спомените си към своите детски години вървейки по планински пътеки на Помаците! ??? 8)
-
СЪЛЗИТЕ НА ЛОЗНИЦАТА
/Разказ от сборника "Грапави разкази" на поета Емил Енчев/
....
Allah razı olsun!
Пак от същия автор:
"Извинявай, че ме има,
че съм се родил.
(не че аз съм виновен за това…)
Извини ме, че говоря,
пък и не ти харесвам.
(поне предизвиквам емоции!…)
Извинявай, че размърдвам
Тинята в твоя живот.
Извини ме за това,
Че те обичам…. "
-
Да не отварям нова тема в един раздел, в който, гледам, от доста време никой не е писал, пускам линк към един разказ тук.
http://www.eurochicago.com/2012/04/mayko-az-doydoh/ (http://www.eurochicago.com/2012/04/mayko-az-doydoh/)
-
Мерси Mariana супер е станало,страшно ми хареса.
Ще дойде ден когато ще се отплащаме.Мерси. ;)
-
Чуство
Обикнах аз,
цветовете за теб видях аз,
мор жълто розово червено,
не всички са за теб всички.
Обикнах аз,
мечтите за теб сънувам аз,
летим с теб от цвят на цвят,
не всички са със теб всички.
Хей обич моя,
толкова блиско но чужда,
толкова далеч но желана,
толкова трудна но мечтана,
-
http://www.eurochicago.com/2012/04/vlyubeniyat/ (http://www.eurochicago.com/2012/04/vlyubeniyat/)
-
Госпожо Mariana силен разказ си пуснала, за което ви благодаря.
Но ще може ли да ни разкажеш нещо по подробно за писатела.
Ибрахим Бялев кой е от каде е, да посочите някоя негова книга и т. н.
От сега ви благодаря.
-
Ибрахим Бялев още не е издал книга, но може би и това ще стане :)
Това, което знам за него е, че е роден през 1965 г. в гр. Гоце Делчев. Учи в родния си град. Има семейство и две деца. Работи като оформител на вътрешен дизайн и майстор на осветителни тела. В момента живее в Р. Турция.
Под разказа, който може да се види чрез линка по-горе, има линкове и към други негови творби, публикувани в същия сайт. Ибрахим пише в стихове и проза повече от 20 години, но за първи път негови неща бяха публикувани тази година.
-
Ибрахим Бялев още не е издал книга, но може би и това ще стане :)
Това, което знам за него е, че е роден през 1965 г. в гр. Гоце Делчев. Учи в родния си град. Има семейство и две деца. Работи като оформител на вътрешен дизайн и майстор на осветителни тела. В момента живее в Р. Турция.
Под разказа, който може да се види чрез линка по-горе, има линкове и към други негови творби, публикувани в същия сайт. Ибрахим пише в стихове и проза повече от 20 години, но за първи път негови неща бяха публикувани тази година.
Марианче, вярно има талантливи хора от нашия сой ,но заради християнската цензура не се допускат да изплуват.Но светът ще ги оцени.Сега е по-лесно общуването.Успех на всички творци без значение на религията-искрени пожелания.Да се покаже и красотата на този свят и чувства.
-
Марианче, вярно има талантливи хора от нашия сой ,но заради християнската цензура не се допускат да изплуват.Но светът ще ги оцени.
Ах тия лоши християни, въх нямат си друга работа, и гледат само как да цензурират помаците :D
-
Няма християнска цензура, Хавайка.
Не знам как е било преди, не бих се учудила ако цензурата на комунистическата държава или нежеланието на нейни структури или представители (или пъщ просто безхаберието) да се помага на талантливите хора от помашките краища да изявят и публикуват свои творби е играло някаква възпираща роля. Но тази цензура беше за всички, тя бдеше всичко едва ли не, което се публикува да е идеологически "правилно". В онова време никое издателство (освен оцифиалното църковно) не би пуснало и книга, в която примерно да се отразяват и християнските ценности (нали не трябваше да се "разваля" младежта и не само тя разбира се, а режимът беше, като всеки комунистически режим, атеистичен.)
Ибрахим Бялев наистина е талантлив.
Надявам се, че ще успее да предаде на белия лист още мното неща, плод на този талант и на вътрешния му човешки опит.
Един от най-добрите начини да покажеш специфичното в културата на която и да било общност е литературата. Особено когато наистина е такава. Ако личното и специфичното успее да се отрази, да стане точно това, то става и универсално. В смисъл, че може да докосне сетивата на всеки искрен и изкушен читател, независимо кой е той, каква е неговата вяра, какъв е етносът му или страната, в която живее.
-
Не вярвам да има цензура сега, просто опира проблема на таланта и на финансите.
След като академик Петър Япов написа толкова книги за нас ПОМАЦИТЕ.
Или по точно че излизат от негово име. ;)
-
http://liternet.bg/publish28/ibrahim-bialev/dyrvoto-na-zhivota.htm (http://liternet.bg/publish28/ibrahim-bialev/dyrvoto-na-zhivota.htm)
http://liternet.bg/publish28/ibrahim-bialev/pytiat-kym-hrama.htm (http://liternet.bg/publish28/ibrahim-bialev/pytiat-kym-hrama.htm)
http://liternet.bg/publish28/ibrahim-bialev/majko.htm (http://liternet.bg/publish28/ibrahim-bialev/majko.htm)
-
Няма християнска цензура, Хавайка.
Не знам как е било преди, не бих се учудила ако цензурата на комунистическата държава или нежеланието на нейни структури или представители (или пъщ просто безхаберието) да се помага на талантливите хора от помашките краища да изявят и публикуват свои творби е играло някаква възпираща роля. Но тази цензура беше за всички, тя бдеше всичко едва ли не, което се публикува да е идеологически "правилно". В онова време никое издателство (освен оцифиалното църковно) не би пуснало и книга, в която примерно да се отразяват и християнските ценности (нали не трябваше да се "разваля" младежта и не само тя разбира се, а режимът беше, като всеки комунистически режим, атеистичен.)
Ибрахим Бялев наистина е талантлив.
Надявам се, че ще успее да предаде на белия лист още мното неща, плод на този талант и на вътрешния му човешки опит.
Един от най-добрите начини да покажеш специфичното в културата на която и да било общност е литературата. Особено когато наистина е такава. Ако личното и специфичното успее да се отрази, да стане точно това, то става и универсално. В смисъл, че може да докосне сетивата на всеки искрен и изкушен читател, независимо кой е той, каква е неговата вяра, какъв е етносът му или страната, в която живее.
http://www.blitz.bg/news/article/116693 (http://www.blitz.bg/news/article/116693)
Признание се получава след отричане на помашките корени ;)
Има публикувано писмо от правителството до Стойо Шишков(още от тогава инструкции),да не допуска наши "елементи" във власта и културата.
И теб ще помоля за едно име на историк например.Нима историците задължително трябва да са християни?Много ми е интересно дали ще откриеш "българин" с арабско име да е историк....... ??? ;)
-
Не вярвам да има цензура сега, просто опира проблема на таланта и на финансите.
След като академик Петър Япов написа толкова книги за нас ПОМАЦИТЕ.
Или по точно че излизат от негово име. ;)
Да са ги признали за историци и уважаемия Дурсунски.Набързо ги анетемосаха от ордена на Тамплиерите и историчарите от ДС ;)
Само тяхната е вярна ..КАЗАХ ;D
-
http://www.blitz.bg/news/article/116693 (http://www.blitz.bg/news/article/116693)
Признание се получава след отричане на помашките корени ;)
Има публикувано писмо от правителството до Стойо Шишков(още от тогава инструкции),да не допуска наши "елементи" във власта и културата.
И теб ще помоля за едно име на историк например.Нима историците задължително трябва да са християни?Много ми е интересно дали ще откриеш "българин" с арабско име да е историк....... ??? ;)
Днес няма християнска цензура, Хавайка.
И не е зле всички да се поразвият малко, да не стоят само в ХІХ-ти век или само във времето на комунизма.
Не е задължително разбира се историците да са само християни.
(Те и християни не са повечето, впрочем, а хора по-скоро със светски мироглед.)
По-важното е обаче учените да имат съвест на учени, както и капацитет за такива.Защото нищо по-лошо няма от учен, бъркаш науката с пропаганда и служещ на прогандните митове на своето време. Защото изглежда такива учени не липсват и днес. Както не липсват и хора, които пишат исторически изследвания и книги, без да имат нужния капацитет, нуждия обем от знания за това.
Колкото до арабските имена, и за имената не е зле да се знае повече. Някои имена се смятат за арабски, а те имат общосемитски произход, някои имена се смятат за български, а те имат примерно гръцки произход или са поредната транскрипция на имената на библейки герои и пр. Така Шломо примерно е станал Соломон, а после и Сюлейман; така Юсуф е станал Йосиф и после пак Юсуф, така Моше е станал Мойсей и после Муса; така Авраам е станал Ибрахим; така и името Йошуа в гръцка транскрипция е Исус, а в арабска - Иса; така Яяков е станал Иаков и после Якуб; така Агар е станала Хаджар, а Мириам/Мария/Мариам. Тези примери разбира се отнасят до имената, свързани с личности, за които се говори в светите книги на трите световни монотеистични регилии. Които личности - пророци, царе, герои и пр. съществуват повечето и в трите вери, с транскибираните си по един или друг начин, поради езикови, фонетични и пр. различия, имена.
Моля те, впрочем, да не превръщаш тази тема, която е за литература, за текстове, написани от помаци, в нещо друго. В някакво желание за съвсем други спорове, за които има място колкото искаш в други теми.
-
liter net
Ибрахим Бялев "Дървото на живота", "Пътят към храма", "Майко, аз дойдох"
http://spisanie.liternet.bg/12_05.htm (http://spisanie.liternet.bg/12_05.htm)
Виждам че Mariana го е пуснала но исках да го повторя и аз за да се види че на днешно време
и ПОМАЦИТЕ пробиват дори и да са с мюсюлмански имена, стига да са кадърни.
Дано да има още такива ПОМАЦИ във всички свери.
-
Кметът
Разказ от Ибрахим Бялев
http://www.eurochicago.com/2012/05/kmetat/ (http://www.eurochicago.com/2012/05/kmetat/)
-
Изворът
Разказ от Ибрахим Бялeв
Живеех в ”голямото село“, както наричахме София помежду си. Имахме си даже и ,,тристаен” апартамент на петият етаж, радвахме се на гледката от няколко съседни блокове, поолющени и посивели като върховете на Витоша. За съседите не мога да кажа нищо, защото не ги познавах. Едно „Здравей” беше достатъчно или някоя лицева гримаса, опитваща се да мине за усмивка.
Но имах и жена си, която бе всичко за мен. Всички „букви” в сърцето, че дори в битието ми, които имаха лична стойност. Тя беше някак и тази, която определяше за кое как и какво да се говори. Избрала ми беше една маска – задължително да я слагам пред чужди хора, но най-вече пред приятели. Имахме си и дъщеря, нашето съкровище, нашата малка принцеса. Единственото нещо, за което винаги си е струвало да живея. Тогава принцесата ни нямаше още пет годинки, но, надянали маските на лицемерието, учехме и нея да живее с маска. Да я носи, все едно е естественото й лице.
Имах и кола, даже две (купихме една и за жена ми), видимата част от живота ни трябваше да е перфектна. Но невидимата – като това, с което се хранихме – беше все в недостиг, там трябваше да се жертваме. И не само там – переше се само, когато се съберат достатъчно дрехи; крушките не биваше да бъдат оставяни ей така, безразборно да светят…
Наближаваше рожденият ден на дъщеря ми. Имаше повод да се покажем, правиха се планове. Колко хора ще каним, с какво ще ги нахраним – да няма одумвания след това. Но ние с жена ми бяхме учители – това, което получавахме, беше предварително изчислено, за какво може и за какво не.
- Ще кажеш едно стихотворение, ще останат с пръст в устата. Толкова малка, пък казва стихотворение – наредихме на малкото си момиченце. – Трябва да е някакво патриотично. „Да, това ще ни отива на нас, нали сме учители…”. И започнаха репетиции всяка вечер.
Една сутрин остра болка ме сряза от лявата страна на гърдите. Не беше за първи път това, и друг път се беше случвало. Знаех, че големия град няма как да ме излекува. Качвах се в такива случаи на колата и потеглях за ,,извора“ си. Само там намирах утеха, само там от болката не оставаше и помен. Но колкото повече приближавах родното място този път, толкова повече се съмнявах и натъжавах. Беше ме страх да не би да не намеря това, което бях оставил.
Човек, където и да го е отнесъл животът, не може да се отдели напълно от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, бащината дума, майчината ласка…
Когато гледах планината, ми ставаше леко, все едно, че се нося над нея като птица. Съмне ли, погледът стигаше далече, далече, чак до опрелия чело в небето Ореляк*. Надвечер виждах как слънцето от билата се обира и цялата планина ляга да си почине като уморен човек. А сетне звездите, тия пусти пирински звезди! Никъде, никъде няма такива. Сипнали се по небето като жълтици и блестят ли, блестят. Когато пък има пълнолуние, то е небивала чудесия. Цялата планина е като полята със сребро и сякаш чуваш как ти говори: ,,Не си отивай оттук, по-хубаво от мен няма да намериш”.
„Прости ми, земльо, че те оставих, прости ми…” – прокраднаха се издайнически няколко сълзи. Но не от болката, а от вината, която изпитвах.
Вратата на бащиния дом беше залостена. Не заради крадци, а заради животните, които влизаха без покана. Отворих я и зачаках мама да се зададе отнякъде. По едно време тя се показа, задянала сноп съчки. Като ме видя, ги остави на земята; опита се да се изправи, но не можа веднага. Дали от товара, който носеше, или от старостта – трудно й беше. Но не беше изгубила гордостта си. Приближи се към мен, протегна ми ръка да я целуна, придърпа ме после към себе си. Прегърна ме и ме притисна с все сила…
- Добре си ми дошъл, сине, защо си сами, да не е станало нещо? Малката какво прави, да беше взел и нея… Гладен ли си, хей сега ще направя нещо да те нагостя.
- Всички сме добре, а пък тя утре ще навърши пет годинки. Ти как си, защо носиш този товар? На тия години защо не се пазиш малко?
- Важното е не на колко си, а на колко се чувстваш – каза мама и леко се засмя. – Хайде ела, влизай. Ще се връщаш ли? Снахата знае ли, че си тук?
- Никой не знае, дойдох да те питам нещо. Ще празнуваме рождения ден на малката….
- Аз не мога да дойда, знаеш, снахата… Пък и с тази черна шамия, дето съм я надянала, откакто баща ти почина, и която няма да сваля… Не, не искам да ви излагам, там сте все големи, важни хора…
- Аз мисля ние да дойдем тук, с теб да го празнуваме. Какво ще кажеш, ще сме доста хора, да не те притесним с нещо?
- А-а, на драго сърце, та тя е моя внучка, как така… Сега цяла нощ няма да мигна, с отворени очи ще дочакам утрото. Но снахата какво ще каже, дали ще се съгласи?
- Ти там не му мисли, аз ще се оправя – отговорих. Но не знаех всъщност как точно да го постигна.
Приседнах до печката и зачаках да ме нагости. Знаех, че без да съм ял, няма да ме пусне да тръгна. Вгледах се в лицето й – времето беше рисувало безпощадно по него, всяка бръчка означаваше нещо. Питах се кои бяха причинени от мен – повечето или всичките…
Взе брашно и го замеси, сложи картофи да се варят, надроби на ситно праз, счупи и няколко яйца. Почна да точи тънки и фини кори, които препече на печката. Нареди върху всяка кора от праза, настърга от картофите, сложи от яйцата. Скоро баницата беше вече във фурната и миризмата й изпълни стаята.
На вратата се почука, майка ми излезе да види кой е. Беше комшийката.
- Видях колата пред къщата, имаш гости га че ли, кой е дошъл? Изпекох хляб, та ти донесох малко, може да е гладен. Пък и днес те нямаше, къде ходи?
- Синът е това, няма да стои, ще се връща. Почакай малко, направих му баница с праз и картофи. Много я обича, но там в града няма как да си правят. Ще ти дам един клин, не се връщай празна.
Жената влезе, поздравихме се и приседна на един стол. Погледна ме така, сякаш припознаваше в мене собствен син.
- Колко е хубаво, че си дошъл. И аз имам двама сина, но не се сещат да дойдат. Колко ни остава на нас с майка ти – всички наши набори се загубиха вече, идва и нашият ред. Събирахме тия дни билки и гъби, дадохме ги на билкаря. Взехме си кефенк** и всичко останало за погребение. Не искаме да сме в тежест на децата, че и те я дойдат, я не. А това ни очаква, било днес, било утре…
- Хайде, хайде, стига си говорила такива неща – отвърна й майка ми. – Това е работа на Аллах, той ако е казал, ще стане. Вземи баницата и върви да почиваш, че става късно.
След като изпрати комшийката, мама седна до мен и ми поднесе прекрасната баница със студено кисело мляко.
- Не й се връзвай на приказките, тя си е такава, много говори. Хайде яж, докато е топла. Снахата готви ли ти, трудно ще й е, защото и тя работи.
- Утре ще дойдем към обед десетина човека. Кажи какво ще ти трябва, за да донеса.
- Ти ме познаваш добре, защо ме питаш?
Това означаваше, че каквото и да донеса, няма да го приеме.
Беше станало късно, трябваше да тръгвам. Сбогувах се и потеглих с мрачно настроение. Как кажа на жена си, че имам план за рождения ден, който не бяхме обсъдили преди това? Реших да не й казвам, да бъде изненада и за нея.
Обадих се на директора на училището, в което работехме, на другия ден да дойдат по-рано. Същото казах и на останалите поканени колеги.
На сутринта се опитах да бъда по-любезен, но исках този път петелът да пее в нашия дом.
- Хайде мила, ставайте вече, че днес ни очакват трудни моменти.
- Има време до вечерта, ще се справя даже и без теб. А сега ми се разкарай.
- Обадих се на всички да дойдат на обяд, ще го празнуваме на друго място, затова ставай и се приготви, че няма време.
- Как така, и то без да ме питаш? Ха-ха, не ме разсмивай… Моля ти се, разкарай се вече.
- Ти си знаеш, но ако бях на твое място, щях да стана. Или попитай директора ни, ха-ха.
Както и предполагах, тя взе телефона и се обади. Но преди да проговори, си сложи маската и си смени гласа. Тонът стана мек и монотонен.
- Господин директор, добро утро… Мерси, станахте ли вече? Мерси, да, само исках да ви напомня за… Да, да, ще тръгнем от нас; да, и за мен е изненада… Да, доскоро виждане. Затвори телефона и си свали маската.
- Ти си луд, да, да, луд, това е истината… И другата истина е, че си най-голямата ми грешка в живота. Къде ще ни караш с тези малки деца, защо не ме питаш първо, защо? Омръзна ми вече да ти повтарям, че ти не си способен…
Но вече беше твърде късно. „Петел съм аз, петел, ха…”, настроението ми се подобри. Кокошката нещо кудкудякаше, но това не беше от значение.
Гостите започнаха да идват един по един, всичките любезни и добре облечени, довели бяха и децата си. Събрахме се пред входа, чакахме директора, той както винаги закъсняваше. Като пристигна, попита важно:
- В кой ресторант ще ходим?
- Ще ходим на ,,Извора“, не го знаете, затова карайте след мен. И който няма бензин, да си вземе, че пътят дотам е два часа.
Качихме се по колите и потеглихме. Не знаех какво ни очаква там, но знаех, че майка ми ще се справи. Тя беше истински извор, утоляваше жаждата и мъката на всеки.
Когато започнахме да се катерим по баира за нашето село, на жена ми й падна „пердето”, изпадна в истерия. Правеше всичко възможно да спре колата, искаше да скочи от нея, но беше късно… Маската й щеше да падне, и то един път завинаги.
Като пристигнахме, пред къщата ни чакаха около десетина жени. Само толкова бяха останали в цялото село. Всички те почти в един глас повтаряха „Добре дошли!”, а гостите гледаха смутено като в небрано лозе.
Слязох от колата пръв, целунах ръката на майка ми и след това на всички останали жени, които грейнали ми подаваха ръцете си. Това целуване на ръце беше свидетелството, че са по-големи от нас, а и че ги има все още… Но този ритуал беше доста труден за преглъщане за жена ми и за директора.
Когато влязохме в двора, ни очакваше небивала трапеза, пълна с лакомства. Баници, печена тиква, боб в гърне, печени пилета, пълнени с ориз, салати, отлежала гроздова ракия и вино, курабийки за децата, какво ли не…
Не я бях виждал майка си по-щастлива. Беше взела дъщеря ми в ръцете си и й говореше толкова нежно и топло, с думи, които и да се опишат, не всеки може така да ги изрече. Насядахме после покрай масата, а мама седна до мен.
- Да сте ми живи и здрави! Колко хубаво направихте, че дойдохте… Не мога да повярвам на очите си, снаха ми и тя е дошла на гости, внучката ми и тя. И побърза да дари детето с топли целувки и ласки.
Гостите започнаха да раздават подаръци на рожденичката, която сияеше от радост. Постоянно благодареше и им целуваше ръцете.
В един момент жена ми привика детето и се обърна към гостите:
- Подготвили сме за вас още една изненада, подарък от любимата ни дъщеря.
Малката вдигна високо лице, разпери леко малките си ръчички и с все сила започна да рецитира, като да беше правила това, от както се бе родила.
РОДИНАТА МИ
Аз също обичам България,
нека да бъде и пребъде.
България това съм аз и ти,
това е сънят и мечтите ми.
Позволете ми да я обичам,
да я сънувам, да я мечтая.
Не ме слагайте на сянка,
не мога да я виждам цяла.
България е ярка, светла,
има лъчи, изгрев и залез.
Аз съм изгревът, а ти лъчите,
нека да бъде и пребъде.
- Много хубаво, още на тези години я учите на родолюбие. Браво, от сега мога да кажа, че ще стане голям човек… – Разтопи се директорът.
Но дали бяхме свалили наистина маските или бяхме ги забравили само за малко, заради мъдростта на една майка и всичката й любов?
http://www.eurochicago.com/2012/06/izvorat/ (http://www.eurochicago.com/2012/06/izvorat/)
-
Да не забравим и Ефраим Моллов.
-
Дъжд
Разказ от Ибрахим Бялев
.
- Моля ти се, докторе, този път излъжи, толкова ли е трудно да излъжеш, никой не иска истината…
*
Беше пролет, когато се ражда живот, когато не те свърта на едно място. Особено ако си имаш любима, за която да мислиш ден и нощ, на която да искаш да кажеш толкова много…
Този ден пак щях да се виждам с нея в парка, където имаше място за всички влюбени. Точно те ми даваха смелост да говоря за велики неща, да имам увереност и надежда.
Трябваше да тръгвам, никога не бях закъснявал. „Този път трябва да й покажа, че я ценя”, казах си. Огледах се за последен път в огледалото, но не виждах себе си, а нея. Усмихната, очарователна, но и малко унила. Винаги ми показваше, че съм умен, вежливостта й беше неизменна. Обичаше да ме слуша. ,,А, така ли?”, казваше в края на тирадите ми. ,,Да, да, така”, уверявах я аз.
Позвъних й и й казах, че тръгвам. Не след дълго я чаках с букет цветя на уговореното място пред входа на парка. Погледът ми беше вперен в отсрещната страна на улицата, откъдето трябваше да дойде. Започна да вали, капките дъжд се стичаха по лицето ми, сякаш ми пробваха нервите, докога ще издържа да стоя на открито. Но аз стоях, неподвижен като статуите, стърчащи невъзмутимо наоколо в парка, и чаках да видя едно-единствено лице. Което първо щеше да се усмихне, а после като че да съжали, и след това да ме възнагради с нежна, влажна целувка. Точно това си мечтаех, виждах го с подробности.
Тя се зададе доста забързана – дали заради дъжда или защото искаше по-скоро да стигне до мен – не знаех и никога нямаше да науча. Чадърът в ръцете й, наклонен срещу моментния порив на дъжда, ограничаваше полето на видимост. Като ме забеляза, вдигна ръка за поздрав и, без да се огледа, тръгна припряно да пресича. Чу се силен шум от спирачки, но мокрият път не позволи на колата да спре на място, инерцията я отнесе напред още няколко фатални метра. Звукът от свистенето на гумите накара хората да се обърнат към мястото, където… лежеше неподвижно моята любов. Всичко стана толкова бързо, че не можех изобщо да реагирам, не вярвах на очите си… Чаках да стане и да тръгне към мен с онази усмивка, която постоянно ме пленяваше.
Шофьорът слезе от колата и като видя какво е станало, се хвана за главата. Почна да крещи:
- Ти сляпа ли си бе, как можа да не ме видиш? Какво ще стане с мен сега, имам две деца… Видяхте ли какво направи тая, видяхте ли?
Затичах се с всички сили, вдигнах я от земята…
- Кажи нещо, моля те, не ме оставяй, не си отивай… Виж, аз съм тук, при теб, винаги ще бъда…
Линейката дойде учудващо бързо. Взеха я от мен, сложиха я в колата, качих се и аз. Сложиха й маска, правеха всичко, което трябваше, но тя не се усмихваше, лицето й беше каменно. Воят на линейката се разнасяше наоколо, предупреждаваше всички да бъдат по-внимателни, но те не чуваха, бързаха за някъде. Стигнахме в болницата, взеха я в операционното отделение, а аз вцепенен зачаках пред вратата. Почнаха да идват близки и приятели, питаха се тревожно какво ще стане, суетяха се. След известно време вратата се отвори и докторът тръгна към нас. На лицето му беше изписано това, което щеше да каже. Потърси ме с поглед между насъбралите се. Като ме забеляза се приближи, но аз го изпреварих. Помолих го да не казва истината, да излъже поне този път…
*
Всички в стаята плачеха безмълвно, слушайки разказа ми. Раната беше толкова прясна, преди час се бяхме върнали от погребението. Телефонът иззвъня – характерният, повтарящ се звук се чу няколко пъти, но никой не искаше да вдигне слушалката. След последното позвъняване се чу нейният глас:
- В момента няма никой в къщи, позвънете по-късно. Обичам ви.
http://www.eurochicago.com/2012/06/dazhd/ (http://www.eurochicago.com/2012/06/dazhd/)
-
Да не забравим и Ефраим Моллов.
Той се е самоопределил като българин. ;) Както и всички останали написали книги!
-
Продал се е какво да правим.
Спазил е старите завети, за да издадеш трябва да се продадеш.
-
Продал се е какво да правим.
Спазил е старите завети, за да издадеш трябва да се продадеш.
Така ли?
Кой ти каза?
Но и се плюят българите колективно или да се изпитва голям срам или страх, че може пък, о, колко лошо... предците на помаците да са точно българи, също никому не прави чест.
-
Той се е самоопределил като българин. ;) Както и всички останали написали книги!
Само за пред хората ;) Властоимащите христиени да не го репресират
Нии са знаем с Ефрем ага
-
Той се е самоопределил като българин. ;) Както и всички останали написали книги!
Наскоро му гльодахме преброителната анкетна ферманска карта на Ефрем Моллата и се оказа, че чильяка се е определил като Помак!
Иначе за всеки самозван Ахмак, може да предполага, кой как и защо се е определил така, като не става дума за онези, които са писали или неписали книги подобие на История Славоноблугарская!?! ??? ;D :) ;)
-
Наскоро му гльодахме преброителната анкетна ферманска карта на Ефрем Моллата и се оказа, че чильяка се е определил като Помак!
;) 0889 87 93 78 - питай си го сам. 8)
-
СРЕЩА
разказ от Ибрахим Бялев
Наближавах чешмата с петте чучура. Там спрях, за да си напълня прясна вода и да набера кураж за неизвестното от моето завръщане.
Не знаех какво ме очакваше, какво ще видя и какви чувства ще изпитам. Водата бликаше и от петте чучура и си беше също толкова студена и вкусна, както преди двадесет години. Измих си лицето и поседнах под дебелата сянка на зелените буци и спомените ми изплуваха един след друг. Зад хълма се чуваше гласът на кавал придружен със звън на чанове.
Беше някакъв овчар и ако съдехме по гласовете им, те се приближаваха все по-близо към мен. Мелодията, която излизаше от кавала му, ми беше доста позната. Това беше тъжна песен, предимно се пееше с долно ,,до”, бях я пял стотици пъти. Та нали бях все известен с гласът си, пеех по всички сватби и седенки. Овчарят наближи почти на няколко метра от мен, тогава и аз се провикнах колкото ми глас държеше.
Мори вземи ме, бело Найле, вземи ме.
Че имам мерак, Найле за тебе.
Че имам мерак, Найле за тебе.
Тогава овчарят се обърна рязко към мен и видях, че по лицето му имаше следи от сълзи, а косата му нямаше нито един черен косъм, веждите и леката брада, която имаше, също бяха прошарени. Втренчи се силно в мен, сякаш се опитваше да ме припознае за някой близък, приближи се
по- близо до мен, а лицето му ставаше все по- сериозно, а малките му очи тъмни и свирепи.
- Ти а, това си ти и то все още жив, познах те по гласа ти, но как е възможно след толкова проклятия да си жив!
Аз също се загледах по- добре в него и го познах по очите.Това беше първият ми приятел, с който споделях всичко, както добро, така и зло.
- Все още не си забравил нали, след толкова време, дори си ме проклинал… а аз не съм виновен за нищо и ти много добре го знаеш това.
- През цялото време си ме лъгал, а аз съм ти вярвал на всяка твоя дума. Ти си проклятие в живота ми и по- голям подлец от теб не съм виждал. През цялото това време съм очаквал този момент, за да те убия, но сега си казвам, да ти дойде от Аллах. Нека той да те съди, за всичко което си сторил!
- Лесно се говори от там, за една малка грешка не знаеш какво съм преживял, прокудихте ме в пъкала. Но, не знаете хората как живеят там, имат пълна свобода. Всеки е с когото си иска и прави това, което ще го накара да се почувства щастлив.
- Ти не трябваше да се връщаш от пъкала, а да си на дъното му, от теб по- голям дявол не съм срещал, мястото ти е там!
- Нали няма да ме съдиш, нека това направи всевишният! Той си знае работата, пък и теб какво те интересува за моите грешки. Ти си виж твоите, сигурен съм, че и ти не си „китка за мирисане.”
- Така ли мислиш, тогава не си ме познавал достатъчно, но ти освен себе си, друг никой нито виждаше, нито чуваше. Мислеше си, че светът се върти около теб, но гледам, че не си се променил особено. Напразно си бил в пъкала. Защо се връщаш, като няма какво да те свързва тук, и след всичко това което стори?
- Беше грешка и то само за един миг. Знаех всичко… какво изпитваше към нея , но как да постъпя, като тя започна първа.
- Как стана, искам да зная всичко, но този път истината и ако ме излъжеш, кълна се, ще те убия!
- Добре, ще ти разкажа всичко. Знаеш, че ти идваше при мен да и пиша писма от твое име, но аз не и пишех от теб, а от мое име. Ти и ги носеше почти всяка вечер, след това докарваше отговорите, а аз ти ги четях все едно са писани до теб. Така продължи до този миг ,,грешката”. Ти не подозираше нищо, просто беше влюбен до уши. В течение на времето, Найле взе да ми харесва, все повече и повече, но не можех да ти го кажа, заради това, че беше мой приятел. Първа тя поиска среща, не че аз не исках, но заради теб, беше ми приятел. След това какво щях да ти казвам, но тя настояваше и аз приех без да имам някакви лоши намерения. Отидох на уговореното място и зачаках да дойде, взех да си мисля, че няма да дойде, времето беше доста хладно и дъждовито, но тя не след дълго се появи, доста забързана и уплашена, беше я страх да не я види някой. Снагата и беше стройна като топола, а кръста и тънък с едната ръка да го прихванеш, гърдите високо изправени, а главата ниско наведена, косата и руса изплетена на плитка, достигаше и до бедрата, а очите и сякаш взети от морето, излъчващи чистота и строгост. Когато се приближи до мен се опита да ми се усмихне, но усмивката и замръзна на лицето в очакване на моя отговор. Хванах я за ръката, а тя бяла, нежна, топла, сякаш за пръв път излиза на открито.
- Студено ли ти е. Отговорът и беше кратък, а гласът и нежен, като на лястовица.
- Не.
- Къде ще ходим?
- Където кажеш!
- Тръгнахме в неизвестна посока, но времето взе да става все по- студено. Подухваше доста силен вятър, който ни подканваше да се връщаме обратно. Попитах я, ако иска да се връщаме обратно, но отговор не ми даде, това означаваше, че иска да е с мен. Започнаха да валят едри капки дъжд. В началото не обръщахме внимание, но след като се усилиха и ние започнахме да тичаме с все сила към изоставената къща, която беше пред нас на стотина метра. Когато влезнахме вътре, все още и държах ръката, капките дъжд и се стичаха по зачервените и бузи като сълзи, бършех и ги една по една и се смеехме на глас. Капките дъжд бяха докарали при нас щастието и ние го бяхме приели с отворени сърца, които тупкаха до полуда. Усмивките за момент изчезнаха от лицата ни и отстъпиха място на мислите ни, които се бяха превърнали в едно желание. Устните и бяха леко набъбнали и сякаш ми прошепваха, че ме желаят, гледах я в очите и сякаш заплувах в океан без граници.........мигът беше дошъл, който желаехме и двамата. Това е…..
- - Сега разбирам, какво се е случило….
- Става късно, къде ще отседнеш? Ако искаш ела у нас има място, но ме изчакай да издоя стадото и ще отидем у дома.
- Добре, ще те изчакам в колата, ще полегна малко в нея, че не съм мигнал от два дена, когато свършиш ела.
Така и направих полегнах в колата и веднага съм заспал, сякаш някакъв товар бях свалил от себе си. Почука се по стъклото, погледнах приятелят ми беше дошъл, кимнах му с главата да се качва. През целият път не говорихме, беше настъпила една доста страшна тишина, която се опитах да наруша.
- Какво стана с Найлето след мен? Тя как е, добре ли е, повярвай ми и за миг не съм я забравил.
- Когато отидем у дома ще ти обясня всичко подробно, сега гледай пътя, че има доста зайци.
Къщата му беше доста спретната, личеше си отдалече, че има жена в нея, всичко си беше на мястото, можеше спокойно човек да му завиди.
- Браво, като гледам много си успял, ти от малък си беше трудолюбив, постигнал си доста.
- Е, е така е, когато човек иска постига, сигурно и ти си постигнал много, мечтите ти бяха големи, хайде да влизаме.
Почука на вратата, но тя не се отвори, почука по- силно.
- Найле, тука ли си! Вратата леко се отвори и на вратата застана Найлето. Не повярвах на очите си. Времето беше спряло за нея, сърцето щеше да ми изкочи от гърдите, в главата ми нахлу силна струя кръв, въздуха не ми стигаше въпреки, че ускорих дишането.
- Но как е възможно!- едва прошепнах.
- Да буба тук съм. Разнесе звукът на лястовицата.
Тази вечер ще имаме гости, подготви нещо за ядене и стаята за гости.
Исках да побягна със все сила, да се кача в колата и да се върна в пъкала.
- Хайде влизай, какво чакаш, заповядай!
- Влезнахме в къщата. Тя беше чиста подредена все едно не е живял никой в нея, приседнах на канапето.
- Сега е твой ред да казваш, какво е станало след това. След мен, ти знаеш всичко, хайде казвай!
- Какво да ти казвам, ти знаеш почти всичко за мигът ,,грешката,'' а аз за след това. Знаеш, че Найле остана от теб бременна и ти взе да я избягваш и постоянно лъжеше. Тя продължи да ти пише, но без отговор, защото ти не и отговаряше, а аз взех да я лъжа от твое име, докато тя ми признае, че е бременна. Закани се, че ще се самоубие, ако не я вземеш за жена. Аз колко пъти те питах, но ти все отричаше и казваше, че не е вярно, докато на нея взе да и личи. Тогава реших да кажа на баща ти, който ми обеща че ще говори с тебе, но така и теб повече не те видяхме. Станах сянката на Найлето, страхувах се от това което мислеше да направи. Но, тя не издържа и посегна на живота си. Един ден чух писъка на майка и. Затичах се, свалих я бързо от въжето и я закарах на болницата, но за нея беше вече късно. Успяха да спасят дъщеря ти. Казах, че е моя дъщеря и сложих името на майка и Найле, има ли по хубаво име от това за мен, няма. Вратата се отвори.
- Правя ви кафе за отмора, как ще го пиете?
Чухсе гласът на лястовицата.
-
Талант е Бялев евалла.
-
СВАДБА
разказ от Ибрахим Бялев
Tази вечер бе по-тъмна от всяка друга, обзела бе с тъмнината си всичко, дори и сърцето ми. Особено него. Улицата, която изминавах всяка вечер, беше оживена, както никога досега, чуваха се забързаните стъпки на калесарите по калдъръма. По стените отекваше смехът на жените, по който си личеше, че са доволни от това, което правят. Стоях достатъчно близо, че да мога да я видя, ако се покаже от някъде; и толкова далече, че да не ме види никой, че съм там. Не чувствах нищо, само желание за мъст. Бях толкова озлобен, че бях готов на най-лошото, което може да направи един човек на друг; дори и на нея.
Някой ме хвана здраво за рамото. Разтреперих се, исках да се обърна, но чух гласа на баща ми:
- Хайде ела, не ти е тук мястото.
След като се увери, че ще го последвам, се запътихме за вкъщи, но не исках да се прибирам. Като влязохме в двора, взех да рева с пълна сила.
- Защо, защо? Не мога да разбера това, искам отговора…
- Аз те разбирам най-добре, всичко ще отмине, ще видиш. Ще си намериш по-хубава, тази не е за теб. Познавам ги що за стока са, така е по-добре за теб, само ги гледай от страни що за картинка са.
- Само това не искай от мен – да ги гледам, че тогава ще умра от мъка. Тя е толкова хубава, че за нея бих умрял, бих си дал живота. Тя е това, което никой друг не е, дори и сега.
- Ти най добре утре не стой тук, иди някъде, иди при братовчед си в града. Стой там ден-два, тогава си ела, всичко ще е отминало. Сега върви, горе майка ти те чака, хапни нещо…
Последвах го, но като видях майка, се разплаках отново с глас, който й говореше достатъчно.
- Знам всичко, но не мога да ти помогна, сине мой, в това страдане. Плачи, от тази болка по-голяма няма, с нея човек отива дори в черната земя. И после взе да плаче заедно с мен.
Приседнах на земята и зачаках да дойде утрото, но и то не идваше, то също беше сякаш срещу мен. Реших да не го чакам, станах на крака. Стана и баща ми, с малко висок тон взе да ми дава кураж и наставления, но това, което ми казваше, нито го слушах, нито имаше значение. Пътят го знаех много добре, нямах нужда от светлина, но като тръгнах, утрото се бе задало вече. Затова забързах, да не ме види никой в този час по улиците. Но колкото и да бързах, нещо все ме дърпаше назад, затова смених посоката. Реших да отида на място, откъдето се виждаше цялото село, а то можеше да е само едно, Голямата дъбица; имаше и колиба за подслон. След няколко минути вече бях се изкачил.
Есента бе дошла и подухваше студен вятър, който шибаше лицето ми като камшик. На места трябваше да вървя приведен към земята, да избегна блъскането на камшиците му. Земята беше покрита с листа, които приличаха на мъртъвци – избледнели, загубили всички белези на живота. Вятърът се опитваше да ги съживи, но те вече си бяха свършили работата. Оставаше последното нещо – да се превърнат в хума, за да подхранят корените на дървото, от което бяха пораснали. А то се оголваше все повече и повече и не можеше да направи нищо за тях, въпреки че беше силно и високо; просто гледаше как лежат в подножието му. Оставаше му само едно – да чака пролетта, за да се радва на нови рожби.
Тялото ми трепереше, но не от вятъра, нито пък от това студено излъчване на листата, поели вече пътя си към вечността. Даже исках да съм на тяхното място, да съм поел и аз този път, който нямаше обратна посока. Но любопитството не ме жалеше, напираше в мен с все сила. Слънцето взе да показва ярките си лъчи, да завладява небето над хоризонта, но и то не можеше да ме зарадва, нито да ме стопли. Откъм селото взеха да се чуват звуците на тъпаните и зурлите, който отбелязваха най-черния ден в живота ми…
Исках да я зърна за последен път – ще е в бяло, щастлива, и то без мен, поела пътя към дома и сърцето на друг. Знаех всичко: какво ще се случи, кой каква роля ще вземе в ритуала, бяхме го планирали с подробности. Кой ще играе на хорото, кой ще го извежда…
Чух в себе си първите думи на прощалната сватбена песен: „Прощавай, майко и буба*, до сега съм тебе слушала, от сега нататък свекър и свекърва…”
…Баща й я води за ръка, предава ми я и ми казва: „Да я гледаш като очите си, тя за мен е всичко”. Поемам ръката й, гледам я в очите, а тя гледа мен… Покрай нас няма никой, само белите облаци…
Сепнах се. Бях потънал в мечтите си, а те бяха толкова хубави, че не исках да ги напускам. Селото вече се беше събрало долу, на мегдана. Хоро се виеше, невиждано досега; нали младоженецът беше богат, имаше и можеше всичко. А тя най-отпред, с китка в ръката. Но неспокойна беше, погледна два-три пъти настрани, сякаш търсеше някого, сякаш искаше да се сбогува.
Хукнах със всички сили, не виждах, не чувах, исках да съм там, това беше волята на сърцето ми, нищо друго нямаше значение. Спуснах се долу толкова бързо, като че огън гореше под краката ми. Застанах до хорото, тя беше срещу мен… Като ме видя, спря, отрони се китката от ръцете й… Хорото и зурлите спряха също, всички сватбари се обърнаха към нас, очаквах да се случи най-лошото. Приближих се към нея и се провикнах се с все сила:
- Хей душа моя толкова те обичам, ти превърна ноща ми в ден, хивота в рай, за тебе аз живях творях копнях, когато не си до мен всичко е мрак и лъжа.
http://www.eurochicago.com/2012/06/svatba/ (http://www.eurochicago.com/2012/06/svatba/)
-
Някой може ли да отговори на тоя въпрос. И какви са причините, ако има такива, за ралзиките с християните?
Видех ,че в тази тема не съм изказал "компетенциите" си . Вярна е констатацията ,че малко помаци са написали книги ,та в тази посока аз мисля ,че и никой да не е написал нито една книга ,това не е толкова важно и не е мерило за нашата компетенция защото книгите особено историческите се пишат постфактум на историята , а ние не пишем книги , не създаваме филми,не правим театри, не сме балерини ,актьори и тн. ние сме тези които правим историята , създаваме концепциите ,творим на практика сюжетите ,върху които другите пишат книги,рисуват картини, играят театри и т.н. Тоест ние сме материални създатели , другите са просто нереални интерпретатори на обективната действителност и точно в това е и разликата.
-
Видех ,че в тази тема не съм изказал "компетенциите" си . Вярна е констатацията ,че малко помаци са написали книги ,та в тази посока аз мисля ,че и никой да не е написал нито една книга ,това не е толкова важно и не е мерило за нашата компетенция защото книгите особено историческите се пишат постфактум на историята , а ние не пишем книги , не създаваме филми,не правим театри, не сме балерини ,актьори и тн. ние сме тези които правим историята , създаваме концепциите ,творим на практика сюжетите ,върху които другите пишат книги,рисуват картини, играят театри и т.н. Тоест ние сме материални създатели , другите са просто нереални интерпретатори на обективната действителност и точно в това е и разликата.
Материалната култура за никъде не е без духовната.
Защото – в добрия случай разбира се – духовната може да я осмисли, да я надгради, да й помогне да се развие и пр.
Разбира се далеч не всичко, което се пише, играе, представя и пр. си струва да бъде гледано, четено и пр. И за да отсее човек за себе си какво му е нужно и какво не, какво може да му каже нещо и и какво не, трябва да си изгради все пак някакъв собствен критерий, да може да сравнява, да съпоставя, да мисли и пр. Да не е прочел примерно само една книга в живота и... стига толкова, що му е повече да чете?
Във всеки случай да се каже, че няма нужда от книги, от филми, от спектакли и пр., е в някакъв смисъл като да се твърди, че човекът не е трябвало да бъде одарен от Бога с искрата на творчеството и въображението. Без да си даваме сметка, че без нея едва ли щяхме да се различаваме особено от животните.
-
Материалната култура за никъде не е без духовната.
Защото – в добрия случай разбира се – духовната може да я осмисли, да я надгради, да й помогне да се развие и пр.
Разбира се далеч не всичко, което се пише, играе, представя и пр. си струва да бъде гледано, четено и пр. И за да отсее човек за себе си какво му е нужно и какво не, какво може да му каже нещо и и какво не, трябва да си изгради все пак някакъв собствен критерий, да може да сравнява, да съпоставя, да мисли и пр. Да не е прочел примерно само една книга в живота и... стига толкова, що му е повече да чете?
Във всеки случай да се каже, че няма нужда от книги, от филми, от спектакли и пр., е в някакъв смисъл като да се твърди, че човекът не е трябвало да бъде одарен от Бога с искрата на творчеството и въображението. Без да си даваме сметка, че без нея едва ли щяхме да се различаваме особено от животните.
Драга Мариана макар,че репликата ти се разминава със смисъла на моите думи и не е по сърцето ми да се изразявам грубо, ще ти кажа че от пилешки поглед си личи ,че твоя мироглед малко или много е пречупен през комунистическата идеология ,която учеше ,че духовността на народа е следствие на възпитанието му в комунизъм, а не е следствие на културата за създаване на материалната основа ,без която духовността е обречена да бъде куха,изкривена и нестойностна,както на практика се случва на културния фронт във България, където 90 процента от "творците" са си най обикновенни лизачи на паници. Не може в една бедна държава като България , да има най много културни дейци и творци на глава от населението, да има повече опери отколкото има в Италия ,да има повече театри отколкото във Франция и т.н. защото това означа ,че нищо хубаво не излиза. Е , като толкова сме развити духовно в България и след като според теб "материалната култура за никъде не е без духовната" такава , докъде я докарахаме ,докарахме ли я дотам ,да разберем ,че нямаме и материална култура.
Не съм казвал, че няма нужди от книги,филми ,спектакли и т. н. , казах само ,че те са една форма на интерпретация на реалния живот ,а реалния живот на нас помаците ни е отредил естествен ход в развитието ни - първо хляба , след това зрелищата .. Що се касае до" искрата на творчеството и въображението " то едва ли тази искра е предназначена само създаването на изкуство .А самото изкуство е изкуство само тогава когато някой му се порадва, а за да му се порадава този някой , то на същия този някой трябва съзнанието му да е освободено от мисълта за материалната култура. Като потвърждение на всичко това важи и приказката за онзи който си мислел че като впрегне каруцата пред коня едва ли не е творец ,също като управниците които ни не работят за това да ни направят създатели , а хрантутят някакви котерийна художествено творческа интелигенция която дава на народа ГМО и му обяснява ,че всъщност яде естествена храна благодарение мъдростта държавниците . И това не е от днес , това е от 1878 година
-
Драга Мариана макар,че репликата ти се разминава със смисъла на моите думи и не е по сърцето ми да се изразявам грубо, ще ти кажа че от пилешки поглед си личи ,че твоя мироглед малко или много е пречупен през комунистическата идеология ,която учеше ,че духовността на народа е следствие на възпитанието му в комунизъм, а не е следствие на културата за създаване на материалната основа ,без която духовността е обречена да бъде куха,изкривена и нестойностна,както на практика се случва на културния фронт във България, където 90 процента от "творците" са си най обикновенни лизачи на паници. Не може в една бедна държава като България , да има най много културни дейци и творци на глава от населението, да има повече опери отколкото има в Италия ,да има повече театри отколкото във Франция и т.н. защото това означа ,че нищо хубаво не излиза. Е , като толкова сме развити духовно в България и след като според теб "материалната култура за никъде не е без духовната" такава , докъде я докарахаме ,докарахме ли я дотам ,да разберем ,че нямаме и материална култура.
Не съм казвал, че няма нужди от книги,филми ,спектакли и т. н. , казах само ,че те са една форма на интерпретация на реалния живот ,а реалния живот на нас помаците ни е отредил естествен ход в развитието ни - първо хляба , след това зрелищата .. Що се касае до" искрата на творчеството и въображението " то едва ли тази искра е предназначена само създаването на изкуство .А самото изкуство е изкуство само тогава когато някой му се порадва, а за да му се порадава този някой , то на същия този някой трябва съзнанието му да е освободено от мисълта за материалната култура. Като потвърждение на всичко това важи и приказката за онзи който си мислел че като впрегне каруцата пред коня едва ли не е творец ,също като управниците които ни не работят за това да ни направят създатели , а хрантутят някакви котерийна художествено творческа интелигенция която дава на народа ГМО и му обяснява ,че всъщност яде естествена храна благодарение мъдростта държавниците . И това не е от днес , това е от 1878 година
Ако съдя по това, което си написал, изобщо не си ме разбрал.
Не знам за какво се бориш във всеки случай – надявам се да е за това да няма автори помаци, които да пишат книги...
Не ми говори за хляба и за зрелищата.
Тук не за зрелища става въпрос.
Добрата литература не е точно зрелище, ако не знаеш.
Нито пък само помаците са тези, които изпитват материални затруднения.
Въобще не е така в България.
Ако, за да напише човек примерно книга, впрочем, важно е това колко пари има или колко имоти и въобще материални богатства, най-добрите писатели щяха да са примерно банкерите.
Изкуството е вик на душата, не на стомаха или на портфейла. Или поне онова изкуство, което има какво да даде на другите.
И няма как празен човек, с празна душа, без достатъчно богат вътрешен опит, без, ако щеш, достатъчно лично преживени изпитания в живота си, да извади от себе си някакво нематериално богатство, което да им даде.
-
Това ,че ти не си ме разбрала не означава ,че не съм писал точно върху тебе. Опитах се ти обясня ,че не е толкова важно колко помака са написали книга,защото и един независим помак да е написал книга то тази книга се равнява поне на половината от българската част на народната библиотека,защото тази книга не поръчкова и не е екипна.Не знам за какво изкуство ми говориш ,за какви викове на душата,за банкери и т. н. но много добре знам че изкуството освен с талант се прави и с пари ,и много добре знам че в България когато се дават пари за изкуство , те се дават на некадърниците.
-
79 Елка Константинова 8 ноември 1991 – 30 декември 1992 Радикалдемократическа партия
Министри на образованието, науката и културата (1992-1993) [редактиране]
правителство име дати партия
80 Марин Тодоров 30 декември 1992 – 23 юни 1993 независим
Министри на културата (1993-2005) [редактиране]
правителство име дати партия
80 Ивайло Знеполски 23 юни 1993 – 17 октомври 1994 независим
81 Ивайло Знеполски 17 октомври 1994 – 26 януари 1995 независим
82 Георги Костов 26 януари 1995 – 10 юни 1996 БСП
82 Иван Маразов 10 юни 1996 – 12 февруари 1997 БСП
83 Емил Табаков 12 февруари 1997 – 21 май 1997 СДС
84 Емма Москова 21 май 1997 – 24 юли 2001 СДС
85 Божидар Абрашев 24 юли 2001 – 23 февруари 2005 НДСВ
Министри на културата и туризма (2005) [редактиране]
правителство име дати партия
85 Нина Чилова 23 февруари 2005 – 17 август 2005 НДСВ
Министри на културата (2005-…) [редактиране]
правителство име дати партия
86 Стефан Данаилов 17 август 2005 – 27 юли 2009 БСП
87 Вежди Рашидов 27 юли 2009 – … ГЕРБ
-
Това ,че ти не си ме разбрала не означава ,че не съм писал точно върху тебе. Опитах се ти обясня ,че не е толкова важно колко помака са написали книга,защото и един независим помак да е написал книга то тази книга се равнява поне на половината от българската част на народната библиотека,защото тази книга не поръчкова и не е екипна.Не знам за какво изкуство ми говориш ,за какви викове на душата,за банкери и т. н. но много добре знам че изкуството освен с талант се прави и с пари ,и много добре знам че в България когато се дават пари за изкуство , те се дават на некадърниците.
Ех, Терсид, нямам време за просвещение.
Екипна книга, както си се изразил, няма. Може да има например научни изследвания, които са дело на няколко души, на научен колектив; може да има даже, макар и рядко, художествена книга, която да е написана не от един, а от двама, да кажем, автори (това наистина се случва рядко), но художествената литература е авторска, тя е лично, не колективно творчество.
Не е нужно, също така, да обиждаш, толкова смело и невежо, всичко онова, което е било създадено досега в българската литература. От най-различни автори, от различни поколения, в различни жанрове и пр. Не знам доколко въобще я познаваш тази литература, доколко въобще си чел поне някои от знаковите й творби, но тази настървеност да обиждаш нещо, което едва ли наистина познаваш, не говори добре за тебе. Само страдащите от дълбоко чувство за малоценност могат да се правят на велики по подобен глупав начин.
Колкото до това какви пари се дават в България сега за изкуство, ако под "изкуство" се разбират всички онези пари, които разни новобогаташи дават за чалга музиката например - тогава да, мога да се съглася с тебе. Само дето поне аз въобще не смятам, че това е изкуство.
Днес държавата не дава, впрочем, или почти не дава пари да подпомага финансово изкуството и културата. И не само защото не стигат подобни пари по време на икономическа криза. Ами защото културата в последните 20 и повече години е ресорът по-принцип с най-най-малки отчисления от държавния бюджет. Има разбира се и някакви европейски средства, разни програми, разни фондации, разни проекти, нещата са доста по-раздвижени и много различни от онова, което беше преди повече от 20 години. (Когато никой не можеше да издаде книга или да нправи филм, ако този филм или тази книга не бъдат одобрени от партията-държавата, от нейните органи, цензори и пр.) Във всеки случай на социален, не на верски примерно или на етнически принцип днес един автор може да издаде или не може своя книга, а на социален, да го наречем. Ако има пари да си плати за това, ще намери някое от многоброните частни издатевства, което да му я отпечата. Ако няма, проблемът си е негов в най-общия случай.
-
Eh, ti Marian4e, mola ti se otdeli mi ot tsenoto si vreme zashtoto bez teb ne moga da misla. No, sishto taka te mola ne badi takava bukvalistka ,zashtoto mi dosku4avash.
Kogato sam kazal ,4e balgarskata literatura kato tsialo e sku4na ,bezideina ,pora4kova i ili ekipna, ne sam kazal ,4e tsilalata e takava. Ima i mnogo malki izklu4eniia broiat se na prsti, napr. kato Iovkov ..I za da ne bada golosloven i za da se ubedish 4e ne govoria prazno ste ti citiram # Vreme razdelno# romanat na guposta na veka ,edin ot primerite za padenieto na pora4kovoto tvor4estvo na ekip ot bezdarnici . Primeri kato tozi bol, mila moia Mariana. Ako ne e taka na4i sam neveja i shte te mola po 4esto da mi obrashtash vinmanie.
Shto se kasae za parite za kultura ,az ti napisah imenata na ministrite na kulturata i partiinata im prinadlejnost , sechtai se draga kakvo sledva.
-
Eh, ti Marian4e, mola ti se otdeli mi ot tsenoto si vreme zashtoto bez teb ne moga da misla. No, sishto taka te mola ne badi takava bukvalistka ,zashtoto mi dosku4avash.
Kogato sam kazal ,4e balgarskata literatura kato tsialo e sku4na ,bezideina ,pora4kova i ili ekipna, ne sam kazal ,4e tsilalata e takava. Ima i mnogo malki izklu4eniia broiat se na prsti, napr. kato Iovkov ..I za da ne bada golosloven i za da se ubedish 4e ne govoria prazno ste ti citiram # Vreme razdelno# romanat na guposta na veka ,edin ot primerite za padenieto na pora4kovoto tvor4estvo na ekip ot bezdarnici . Primeri kato tozi bol, mila moia Mariana. Ako ne e taka na4i sam neveja i shte te mola po 4esto da mi obrashtash vinmanie.
Shto se kasae za parite za kultura ,az ti napisah imenata na ministrite na kulturata i partiinata im prinadlejnost , sechtai se draga kakvo sledva.
Не знам какво да ти кажа за министрите на културата, без значение от партийната им принадлежност. Може би само това, че не тя определяше качествата им като министри. Както и, че аз лично никога не съм се занимавала с политика.
Колкото до това, че само Йовков ти харесва, надявам се, че не е, понеже само него (и автора на "Време разделно") си чел... Надявам се, че не е заради това.
Мисля, че като че бъркаш някак си литературата с други сфери. Имаш някакви предразсъдъци, които нямат общо с литературата като такава, а с други неща.
-----------
п.с.:
Дали съм ти скучна, честно да ти кажа, не ме интересува.
Едва ли просвещението (или, както е в случая, някой-друг бегъл опит за него) може да е задължително забавно.
-
Писмо до Ибрахим
http://www.eurochicago.com/2012/08/pismo-do-ibrahim/ (http://www.eurochicago.com/2012/08/pismo-do-ibrahim/)
-
Здравейте приятели, позволете ми да си мисля че сте добре, това го желая от все сърце.
Аз ли как съм,......Зле.....това е истината, почти една седмица пак бях в болница, там кадето виждаш истината, а тя е без жалостна, там кадето търсиш надежда поне за още няколко дена, там кадето се страхуваш от думите на лекаря,.....не не губи надежда, вярвай в Аллах той е...... той ще........едва ли го слушаш повече в главата ти нахлува силна струя кръв и мрачни мисли.
Извинявам се на всички, който съм засегнал,повярвайте ми правех го умишлено, в мен имаше доста злоба на която позволих да ми промени живота.
Но съвеста ми е чиста, добрините ми са в изобилие, цял живот се раздавах, на роднини, на приятели дори и на непознати, и сега когато от животът ми са останали само няколко прашинки какво да ги правя, на кого са нужни няколко прашинки живот освен на такива като мен.
Пиша за последно тук, затова ми позволете да благодаря на един достоен човек, който има крила, който успя да докосне струните ми на живота, въпреки че е българка в нея нямаше тази надменост над мен,подаде ми патерицата от която имах нужда. Двадесет и повече години не бях писал на кирилица, бях позабравил дявол да го вземе, доста хора ми хвърлиха че съм простак, но тя застана блиско до мен както аз когато си учих децата да си пишат домашната. Бих искал не да пия кафе със теб а да събера всички звезди от небето и да ти ги подъря, бих искал да съчетая такъв стих че с него да лягаш и с него да ставаш.........
Благодаря ти Мариана, действително ти благодаря, със твоя помощ се родиха няколко хубави неща поне това показва Фейсбук-а.
Оставай със здраве и нека Бог да не те напуска дори и в сънищата. Позволи ми да го пусна вече редактиран от теб.
Да целунеш пеперудата
Разказ от Ибрахим Бялев - Редактор Марияна Христова
Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, а погледът му се носи над върховете, за да стигне до мястото, което за него беше свещено, смисълът на живота му. За това място говореше с толкова любов и нежност, че беше невъзможно да не го слушаш.
- Сърцето ми говори, моля ви се, чуйте те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, ухажва ви, дори крещи... Ако този път не ме чуете, ще... - Тук гласът му заглъхва, защото не може без тези, към които се обръща, и не иска да обещае неща, които не би направил. След това обещава, че ще ги обича, каквито и да са, винаги ще му бъдат те короната на главата. Защото много добре знае, че без тях пеперудата няма да я има, няма да може да живее. (Всички тези неща щях да ги разбера по-късно.)
- Би ли целунал пеперуда... – казва ми дядо - какво би почувствал...? А тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те: „Хайде, обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен. Аз имам всичко, за което си мечтаете, от което имате нужда, само че цената ми е доста висока, тази цена е само за смели сърца. Целунат ли ме, ще ги даря с даровете си, ще ги закрилям от врагове им, ще ги прославя и обезсмъртя...“ – И пак си спомня за Тъмръш.
- Най-високият връх близо до Тъмръш е Модър и от него може да се види всичко, което се простира до полите на Рила, Пирин и дори Стара планина. А на юг, през безбройните дипли, погледът стига чак до гръцките планини.
Но какво е Тъмръш? – ще попиташ може би, уважаеми читателю. Тъмръш носи названието си от едноименното село, чиито жители панически го напускат през 1912 г, по време на Балканската война. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като и тъмръшки мъже са потушавали Перущица по време на Априлското въстание. Има един период, от 1879 до 1886 г., в който тъмръшлии са управлявали цялата планина, до гръцката граница, и са били горди и непокорни планинци. През това време местата между реките Въча и Чая са се наричали “Тъмръшка република”.
Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само основите на около 300 къщи. Всичко е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци. Но легендите са живи, подклаждани от дъбови дърва, чиято жарава е силна, и говорят за славата на помаците тъмръшлии. Жарава, която тлее и до днес в сърцата на потомците на тези горди планинци, отпили от чашата на свободата.
- Времето беше време за пишене на история – продължава дядо. - Време за изграждане на гнездо, в което да се създадат достойни поколения, готови да умрат за идеалите си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай, създаден от Аллах. Бяхме я загърнали тази наша република с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и враждебни погледи. Някъде там, в душите ни, за нас и само за близки и приятели. Нали знаеш какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, едно парче, паднало от душата. А когато ти се усмихне, изгряват няколко слънца... Тогава душата ти се отпуска, поемаш си дълбоко въздух, в съзнанието ти се появяват светли, добри мисли, иска ти се да полетиш, да запееш песен, нечувана досега.
Притискаш я близко до сърцето си, за да почувства топлината ти, душата ти, даряваш я с една, две, хиляди целувки, иска ти се да я изядеш, както казват нашенци... Но заплаче ли, тогава люта змия хапе сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач, а писък, който пронизва. Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го, както никога досега, за да се усмихне, за да те стопли...
Ех, рожбо моя, за теб бих умрял, бих дал и дъха си, усмивката си, погледа си...
Ех, рожбо моя, за теб бих направил това, което мога и което не мога, за да бъдеш и пребъдеш.
ТЪМРЪШ
Ти си искрата, мечтата
в моя живот.
Ти си копнежът, сълзата
в моя живот.
Ти си дъхът, лъчът
в моя живот.
Ти си денят, нощта
в моя живот.
Гледах го как шепти думи, изричани хиляди пъти, превъплътили се в него, както името му. Сълзите му капеха върху жълъда и парчето земя, които носеше винаги със себе си - те бяха на най-ценното нещо, което имаше.
- Когато умра, искам да ми ги сложите в гроба, да дойдат с мен в черната земя. Ще ги занеса там, парче земя от рая в рая. А този жълъд ще посея, за да пусне корен, невиждан досега, и перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям, докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закараш, нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.
Времето вече беше дошло, трябваше да закарам дядо в родното му място - знаеше ли се какво ще стане, можеше да се случи всеки момент... Животът и смъртта вървят ръка за ръка, дели ги само един косъм. Щеше да ми тежи на съвестта, ако не го направех, че не съм му сбъднал мечтата.
- Утре рано, Аллах късмет ще отидем, нека и аз да я видя тази пеперуда. И ако е толкова хубава, защо и аз да не я целуна, нека и мен да дари с нейните дарове.
- Наистина ли, Аллаше, благодаря ти, че ми даваш тази възможност, още един път ще видя рая, сътворен от теб... – зарадва се дядо и вдигна очи, гледащи някъде извън видимото. - Когато стъпя в него, ще заколя курбан, за да откупя всички грехове, извършени пред теб, Аллаше…
От очите му закапаха едри сълзи, а устните му зашептяха дуа* "Алифатихa"**, и след това последваха още няколко. Сигурен бях, че тази нощ нямаше да мигне, както и стана. На другата сутрин станах рано, доста път ни чакаше, а той надянал най-новите си дрехи и седнал на любимото си място, вече смирено ме чакаше. Знаех какво е това за него и реших да го заприказвам, да го поуспокоя малко.
- Как си, наспа ли се или изобщо не си лягал? Така не може, ела да хапнем нещо, пък пеперудата няма да избяга, тя те е чакала толкова време, ще почака още малко. Хайде, идвай в кухнята.
Беше пролет, някъде по средата на май, но времето си беше някак си хладно, особено вечер, затова трябваше да взема и по дебели дрехи. Пък и този маршрут за първи път щях да го извървя. Качихме се в колата и потеглихме, дядо за пръв път седна на предната седалка. Не, че там се чувстваше по-удобно, а защото щеше да вижда по-добре и за да ми показва пътя. Слънцето взе да показва рога си, сякаш ни галеше или ни пожелаваше приятен път, дядо ми погледна няколко пъти към него и сякаш му се усмихна. Настроението му се подобри. Какво му минаваше през главата, не знам, но ми се искаше да съм на неговото място.
- Е-е-е, казвай сега кой е този Ахмед ага Тъмръшлията! Познаваш го лично, били сте рамо до рамо, сбъднаха ли се мечтите му или си останаха само мечти?
- Ахмед ага Караходжов, известен още като Тъмръшлията, беше водач. Висок, рус човек, в плещите доста широк, за да може да изхранва семейството си, както всеки един помак. Но в него имаше борбеност, каквато у никого другиго нямаше. На лицето му често можеше да се види усмивка, но това, което говорише, беше винаги много добре обмислено.
(Ахмед ага е син на Хасан ага, помак от село Лясково. Майката на Ахмед ага е родом от Чепеларе и е дъщеря на Джафер Дервишев, виден помак в селото. След първоначалното прогонване на населението и опожаряването на региона през 1878 г., голяма част от управниците, начело с Ахмед ага Тъмрашлията и бежанците, се завръщат и основават Тъмръшката република в Родопите. Докато „републиката“ е била под негово управление, не е допуснато никакво насилие, противопоставяне и противоречия между различните религиозни и етнически общности, които живеели в мир и разбирателство.)
- А каква е тази република, докъде се е разпростирала, колко време е съществувала?
- Тъмръшката република имаше общо 22 села и 5 махали. Ахмед ага, по подобие на своя баща, от който получи в наследството района, сам раздаваше правосъдие и представляваше закона. Охраната и войската му се състоеше само от 40 специално обучени хора. Един от тях бях аз.
(Под натиска на Англия и Турция западните сили не признават Санстефанския договор и свикват конгрес в Берлин. На 30 юли 1878 г. се обявяват решенията на т.нар. Берлинския договор. Съгласно тези решения нововъзвърналата се българска държава се раздели на две - Княжество България и автономна провинция Източна Румелия.
Северната граница на „автономията” върви по билото на Стара планина, а южната - по Доспатските балкани - връх Перелик - превала Рожен - Преспанския дял - по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отива на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла - Триглау - Борино, оставаш в Източна Румелия.)
- А откъде иде името й Тръмбаш?
- Възможно е името да идва от формата на местността, но може да има и тракийски произход. За това поне говори една стара тракийска легенда.
(Тракийската легенда е, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец - страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий.)
Продължавах да карам, а пред очите ми се разпростираше море от зеленина, обляна в бяло. Сякаш някакво було беше обгърнало високите части на планината и мъглата се спускаше и по долината. Приличаше на стада овце, навлезли в зелените ливади. А прясната зеленина на буките, дъбовете и високо издигналите се смърчове, които сякаш допираха небето, се съчетаваше с тях по неописуем начин. Преливаха едни в други и те караха да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш, да си кажеш: ех, има ли някъде другаде такава красота...
- Пристигнахме ли вече, гледам че се възбуди нещо, ако е това, то заслужаваше си... Просто нямам думи.
- Да, пристигнахме, от тук започва всичко и тук свършва.
- Не разбрах какво свършва.
- Снощи звездите бяха толкова ярки, сякаш и те очакват среща с мен, скоро ще е, скоро.
- Пак не разбрах, ама както и да е, искам да се порадвам на тази красота, да я приема в себе си.
- Спри хей тук и ме почакай малко, сега ще се върна.
Спрях колата и излязох малко да се поразтъпча, че се бях схванал целият. Въздухът беше толкова свеж, че като го поемеш, не ти се иска да го изпускаш. След малко дядо се зададе, държеше в ръцете си цветя, току що набрани.
- Това какво е, цветя ли си набрал, толкова са хубави, как се казват?
- Това е "видрица", вирее само по тези места. На запад казват, че това е сълзата на Исус Христос - когато е видял, че Помаците приемат исляма, се е разплакал за тях, затова вирее само тук.
- Така ли, не знаех... Прекрасни са. Хайде да се качваме, казвай накъде да карам.
- Карай направо и ще стигнем в Тъмръш. Това беше голямо, хубаво село, с къщи на два етажа всяка, с чардак, покрити с тикли, а улиците застлани с калдъръм. Джамията имаше две рукала, езан*** запее ли, животът спира, една неповторима мелодия, пята от векове за благото на хората.
Пред нас се появи стадо овце, дядо ми каза пак да спра. Слезе от колата и отиде при овчаря, говориха си нещо надълго и нашироко, след което дядо брои някакви пари и му ги даде. Стиснаха си ръцете, после овчарят хвана най-хубавият овен и го подкара към мен. Когато дойде, върза му краката и го сложи в колата, благодари на дядо и си замина след стадото. Подкарах колата без да питам за нищо, едва ли щях да разбера.
- Трябва да е тук наблизо, но защо всичко е замряло, защо няма живот, къде са тези хора, едно време наброяваха близо три хиляди, имаше четири махали...
Пред погледа се редяха руини от къщи, обрасли в бурени и дървета, и никакъв помен от живот. Дядо слезе от колата, взе да си говори сам като сочеше с пръст, описваше във въздуха къде какво е било. Взе овена, подкара го към определено място – там, където някога е бил мегданът на селото. Реших и аз да му помогна, че тази работа не е за стари хора. Но той си беше вече подготвил всичко - положи овена на земята, върза му трите крака, върза му и очите с бяла кърпа. Изкара из пояса един остър нож и се обърна към небето:
- Хей, Аллаше, умолявам те от името на всичките тези хора тук, да простиш греховете им, сторени срещу теб. Прости им, Аллаше, те бяха твои чеда, вярваха в теб, молеха ти се, възхваляваха те, ти за тях беше всичко. Прости им Аллаше, прости им.
Той погали няколко пъти гърлото на овена, като шепнеше дума за прошка, и заби ножа в гърлото, откъдето потече яркочервена кръв. После седна настрани от курбана и през сълзи прошепна:
- Толкова кривини има на този свят, толкова много, защо, защо... - Говореше сам на себе си, но знаеше, че така ще е и занапред, не винаги правдата възтържествува. Качихме курбана в колата, защото плътта му вече не беше толкова от значение, важни бяха дуата, душата и целта.
- Карай, ще отидем на едно място. За да го видиш, ти трябват очи, за да го почустваш - душа.
Не след дълго пред погледа се отвори прекрасна гледка. Майчице.... пред мен се простираше широка поляна, заградена от вековни смерчове. Застлана беше със зелена трева и осеяна от алени макове, които се изпреварваха с белите лайки кой по-напред да покаже прекрасните си цветове, но и другите цветя не им отстъпваха. Но най-важното на тази поляна бяха безбройните пеперуди, които се боричкаха или играеха някаква си тяхна игра. Цветовете им се сливаха с безбройните цветя, сякаш бяха създадени едни за други. В далечината се издигаше връх Модър, по който все още имаше сняг. Върхът сякаш беше диригент на една неописуема мелодия от звуци, които издаваха стотиците птици...
- Син ти дойде, майко мила, дойде да изтрие твоите сълзи, да докосне твоите прелести... Дойдох да отдам почестите си, да полетя в рая ти като пеперуда – каза дядо и се наведе към земята. После се обърна към мен:
- Ела, сине, на това място ще се кланяме три рекята****.
Сега вече разбрах - когато човек се кланя, навежда се към земята, като поставя дланите на ръцете си на нея, и след това поставя лицето си между ръцете, за да докосне земята или за да я "целуне". Щяхме да целуваме "земята пеперуда". Взехме си абдест*****, застанахме един до друг, обърнахме се към Каблето******. Дядо ме погледна, клепна с двете очи като ми се усмихна (това означаваше: готов ли си), аз му кимнах и също му се усмихнах. Вдигнахме ръце и докоснахме с палци задната мека част на ушите. Дядо с пълен глас се провикна:
- Алайхуекбер*******...
Свалихме ръцете и изрекохме дуата Субанике********, преминахме към седже*********, сложих си ръцете на земята, поставих лицето си между тях и целунах земята. Когато се изправих, дядо все още беше на земята. Аз продължих, преминах във второто седже, изправих се пак, дядо все още стоеше неподвижен. Към нас започнаха да се приближават стотици хора, които се усмихваха на дядо и той им се усмихна; после се превърнаха в пеперуди и полетяха на свобода. Затворих очи и продължих молитвата. След като свърших, си отворих очите, а дядо все още стоеше неподвижен в седже.
- Дядо, какво ти става, какви бяха тези хора? Дядо, дядо...
Но беше вече късно да ме чуе, той вече беше отлетял при своите пеперуди. Беше станал част от голямата пеперуда, в която имаше място за всички. Взех го на ръце, близо до нас имаше голяма дъбица, чиито клони правеха дебела сянка. Реших, че за него ще е най-добре там. Положих го в земята и, както искаше, поставих до него жълъда и късчето земя, които носеше винаги със себе си. Преди да се сбогувам с Тръмбъшката пеперуда, взех и аз един жълъд и парче земя, целунах ги и им обещах, че за тях ще живея и за тях ще умра.
--------------------------------------------------------------
* дуа – молитва
**"Алифатиха" - вид молитва
*** езан - призив към молитва
****рекята - части от молитва
*****абдест – ритуално измиване
******Кабле (Кааба) - арабски الكعبة, «куб» — най-свещеното място за мюсюлманите. Кубическа постройка във вътрешния двор на Заповедния Мечет в Мека.
*******Алайхуекбер – Аллах акбар (Бог е велик)
********Субанике - вид молитва
*********седже (суджуд, саджа)- на арабски سُجود, произнасяно sʊˈdʒuːd, или ُسجدة, произнасяно ˈsædʒdæh - дълбок поклон пред Всевишния в посока на Кааба, при който ръцете, челото и устните докосват земята
-
"Пиша за последно тук..."
"Дум спиро сперо", "Докато дишам, се надявам" - такава поговорка са измислите древните.
Не пиши подобно нещо.
-----------
Има болести, които идват от силно потиснати отрицателни чувства.
Защото тялото реагира на това, което се случва в психиката.
Това не съм го измислила аз, така твърдят хора с медицинско образование.
Дано се пребориш и този път.
-
Ибрахимчо, съществуването ни поднася непрестанно изненади.
Просто му се предай и вярвай.
Моля се за тебе.
-
Ibrahim, böyle durumlarda insanın aklı duruyor ve ne diyeceğini bilemiyor. Burada seninle birçok ortak noktamızın olduğunu gördüm. Geçmiş kötü olaylara karşı aynı hisleri beslediğimizi de gördüm. Bundan dolayı seni yakın gördüm, adeta bir ailenin ferdi gibi. Bir rahatsızlığn olduğunu öğrenince de acı ve üzüntü duydum. Inşallah atlatırsın ve burada eskisi gibi hep beraber yazmaya devam ederiz. Allahtan umut kesilmez. Senin için duacıyım, ve bir an evvel sağlığına kavuşmanı can-ı yürekten dilerim. Allaha emanet ol kardeşim.
-
Субигиев защо пишеш на турски? За да те разбере по-добре ли?
Ибрахим се обръща към всички тук, за да сподели преживяването си СЕГА.
Човекът Ибрахим споделя, твори, извинява се на български, защото това иска съзидателния му дух, идва му напълно естествено!
Хайде имай малко уважение към човешкото същество като такова, към целия форум и творческата страница на Ибрахим Бялев.
-
Надявам се, че Ибрахим ще се пребори с болестта.
Не само заради себе си и заради близките си,
но и заради това, че може да напише още много разкази и стихове,
и да доживее, дай Боже, някой ден,
да има внучета, на които да покаже поне една своя издадена книга.
-
Субигиев защо пишеш на турски? За да те разбере по-добре ли?
Невероятно, но позна. ;D А ти не се ли притесняваш да експлоатираш случая и да правиш мили очички.
Изказал съм съболезнование на език който и двамата знаем. Не му е мястото тук да си изказваш ксенофобията, умразата и нетърпението към Турския език, който между другото е и официален в този сайт.
Постингът ми към Ибрахим е интимен и е много нагло да се човърка там.
-
Надявам се, че Ибрахим ще се пребори с болестта.
Не само заради себе си и заради близките си,
но и заради това, че може да напише още много разкази и стихове,
и да доживее, дай Боже, някой ден,
да има внучета, на които да покаже поне една своя издадена книга.
Amin!!! Inşallah!!!
-
Постингът ми към Ибрахим е интимен и не е етично да се човърка там.
Ако постингът беше толкова интимен, както си се изразил, можеше да го напишеш в ЛС.
Не мисля, впрочем, че тази тема е подходяща за каквито и да било заяждания и боричкания.
-
Ако постингът беше толкова интимен, както си се изразил, можеше да го напишеш в ЛС.
Не мисля, впрочем, че тази тема е подходяща за каквито и да било заяждания и боричкания.
От де да знам че на някоя ще и заври фашистката кръв като види нещо написано на Турски. За нередности във форума си има хора, но някои предпочитат да са меродия навсякаде.
-
От де да знам че на някоя ще и заври фашистката кръв като види нещо написано на Турски. За нередности във форума си има хора, но някои предпочитат да са меродия навсякаде.
Остави тия силни епитети, "фашистка кръв" и пр. глупости.
Няма нищо лошо в това да пишеш на турски, за това има цял отделен раздел от този форум.
Но това не е този раздел.
И най-хубавото нещо да си написал, хората, които не знаят турски, не могат да го прочетат.
Затова то изглежда като демонстрация.
-
Остави тия силни епитети, "фашистка кръв" и пр. глупости.
Няма нищо лошо в това да пишеш на турски, за това има цял отделен раздел от този форум.
Но това не е този раздел.
И най-хубавото нещо да си написал, хората, които не знаят турски, не могат да го прочетат.
Затова то изглежда като демонстрация.
Проблема е в тези с лошото подсъзнаие, които винаги се съмняват в хората, та дори и в най-съкровенните части на живота. Тези особи никога не пропускат удобни моменти за пресиране на опонентите си, защото етиката им е чужда. Можеше да поискате превод, но явно сте на старната на антагонизма. Нямам думи!!!
-
Двадесет и повече години не бях писал на кирилица, бях позабравил дявол да го вземе, доста хора ми хвърлиха че съм простак, но тя застана блиско до мен както аз когато си учих децата да си пишат домашната. Бих искал не да пия кафе със теб а да събера всички звезди от небето и да ти ги подъря, бих искал да съчетая такъв стих че с него да лягаш и с него да ставаш.........
Благодаря ти Мариана, действително ти благодаря, със твоя помощ се родиха няколко хубави неща поне това показва Фейсбук-а.
Никога не съм искала да ми сваляш звезди.
Благодаря за силните думи, но всичко, което ми дължиш, ако наистина изпитваш към мен поне малко уважение, е да ми обясниш защо не трябва да има връзка между моя и твоя профил във Фейсбук, и защо трябваше да напиша публично писмо, за да разбера, че си в болница.
Забранено ли ти е и от кого, да му се не види, да пишеш лични съобщения?
Желая ти здраве и дълъг живот.
Не вярвам въобще в твоето уважение, но това все пак е бял кахър, така да го кажа.
-
Проблема е в тези с лошото подсъзнаие, които винаги се съмняват в хората, та дори и в най-съкровенните части на живота. Тези особи никога не пропускат удобни моменти за пресиране на опонентите си, защото етиката им е чужда. Можеше да поискате превод, но явно сте на старната на антагонизма. Нямам думи!!!
Стига бе, курт.
Стига си раздавал присъди.
Не знам дали въобще някой ден намериш думи, които ДА НЕ подклаждат към разделения и антагонизъм.
С този все громящ стил, с това, че все някой ти е крив, демонстрираш всичко друго, само не и широта, добри намерения и толерантност.
Не съди за другите по себе си.
-
Стига бе, курт.
Стига си раздавал присъди.
С този все громящ стил, с това, че все някой ти е крив, демонстрираш всичко друго, само не и широта, добри намерения и толерантност.
Знам ви аз много добре. Досега нито една дума не си казала против светулката въпреки че употребява извратени вулгаризми, които не ми се иска да ги описвам тук че ще завони. Знам ви аз много добре и досега винаги съм успявал да ви искарвам на показ за да ви видят истинското лице. Не вярвам че ще спреш с двойния ти аршин, но за мен няма значение. Дерзай!!!
-
Ти не си безчувствен, Куртчо Вълков, ти си първобитно дрънкало.
Ето и стихове от Севим от темата "Интимно/поезия"
http://www.pomak.eu/board/index.php/topic,3572.30.html (http://www.pomak.eu/board/index.php/topic,3572.30.html)
Много ми се искаше в тази тема да побликуват свои стихове повече помаци .Сигурен съм че има много такива, затова ги приканвам да побликуват. Дори имам идеята евентоално с най- добрите да се издаде една стихосбирка.Аз също понякога пиша , сега съм подбрал няколко стихотворения и ще ги публикувам .Надявам се да ви харесат.И още веднъж приканвам хората на изкуството/само помаци/ да публикуват тук своите стихотворения.Така ще покажем на света че и ние сме умни и интелигентни хора.!
Приказка
Житена питка,живяла щастливо
детството свое пред бялата къща.
но един ден я грабнали груби ръце,
и я понесли незнаино къде.
Най-подло я хвърлили по-стръмния склон,
тя се търкулнала с вопли със стон.
И се запряла в чужда страна,
всичко загубила била сама.
Плакала дълго, накрая се спряла
за да потропа на чужда къща бяла.
И се показало малко дете,
то я прегърнало с топли ръце.
-Житена питке влез не плачи
и заживеи с нас заедно ти.
Pевнувах
Сънувах те и тази нощ,ревнувах те и този път.
Вървеше ти по-път с цветя , и водеше него под ръка.
С какво те той така плени?-Нима сгреших ? С какво ? Кажи.
Нима не дадох ти любовта? Нима не клехме се във вярноста.
И исках те , желаех те, опитах се да те задържа.
С какво сгреших? С какво , кажи ?
Отиде си от моите мечти.
Любов, любов ,осеяна с мечти,
С какво ме ти плени и покори .
Любов ,любов изгаряща oт страст.
Ах, колко жалък съм сега аз.
Сънувах те пак тази нощ, целувах те и този път.
Вървеше ти по-път със цветя,и пеперуди с тръпнещи
крилца.
-
Знам ви аз много добре. Досега нито една дума не си казала против светулката въпреки че употребява извратени вулгаризми, които не ми се иска да ги описвам тук че ще завони. Знам ви аз много добре и досега винаги съм успявал да ви искарвам на показ за да ви видят истинското лице. Не вярвам че ще спреш с двойния ти аршин, но за мен няма значение. Дерзай!!!
Ако ще пишеш обичайните си "добронамерени" глупости,
поне не ги пиши в тази тема.
Всеки отговаря за собствените си думи.
И против тебе нищо не бих написала,
ако не се стараеше толкова да намираш "врагове".
-
Ако ще пишеш обичайните си "добронамерени" глупости,
поне не ги пиши в тази тема.
Всеки отговаря за собствените си думи.
И против тебе нищо не бих написала,
ако не се стараеше толкова да намираш "врагове".
Ти не си безчувственa, Mariana , ти си първобитно дрънкало. >:( s dvoen standart ;D
-
Ти не си безчувственa, Mariana , ти си първобитно дрънкало. >:( s dvoen standart ;D
Драги ми курт,
не си човек, който може да отсъди каква съм.
Нищо не мога да направя за хора,
които само злобата ги радва.
Сега какво - да почна да пиша глупости за тебе, обидни епитети и пр. - както си направил ти?
Жалък си,
само това ще ти кажа.
-
Драги ми курт,
не си човек, който може да отсъди каква съм.
Това са светлинни изблици които ти умишленно се правиш че не ги забелязваш. Аз само ти ги препратих за да видя дали ще разбереш автора но уви; пак мериш с двоeн аршин. Между другото нямам отговор към светулката относно '' първобитното и дрънкало''. Да беше направила и ти така вместо да се правиш на Маda Тереза.
-
Това са светлинни изблици които ти умишленно се правиш че не ги забелязваш. Аз само ти ги препратих за да видя дали ще разбереш автора но уви; пак мериш с двоeн аршин. Между другото нямам отговор към светулката относно '' първобитното и дрънкало''. Да беше направила и ти така вместо да се правиш на Маda Тереза.
Не знам как ти се виждам и не ме интересува.
Но след като ме нарече "първобитно дрънкало" - което били някакви "светлинни изблици", които аз не съм разбрала - което значело било, че хем мен си нарекъл така, хем друг член на този форум...
Не ме занимавай с глупости,
със замотавания, извъртания, не знам какво.
Иди си премери температурата някъде
или аршина,
каквото искаш.
-
Но след като ме нарече "първобитно дрънкало" - което били някакви "светлинни изблици", които аз не съм разбрала - което значело било, че хем мен си нарекъл така, хем друг член на този форум...
Светulkata:Ти не си безчувствен, Куртчо Вълков, ти си първобитно дрънкало
--------------------------------------------------------------------
Те това са думите на твоята дружка която така умело се стараеш да упазиш и се правиш на ударена, когато ги адресирах до теб. Патента не е мой, така че оди се плачи на арменския поп ако щеш. ;)
-
Светulkata:Ти не си безчувствен, Куртчо Вълков, ти си първобитно дрънкало
--------------------------------------------------------------------
Те това са думите на твоята дружка която така умело се стараеш да упазиш и се правиш на ударена, когато ги адресирах до теб. Патента не е мой, така че оди се плачи на арменския поп ако щеш. ;)
Аз не съм следила вашите разговори, курт.
Нито съм длъжна да знам кой на кого какво е написал.
Ти тези думи за дрънкалото ги написа за мен.
И, колкото и да не ти се вярва най-вероятно,
твоите мисли не са мои мисли,
нито твоите нагласи - мои нагласи.
-
Аз не съм следила вашите разговори, курт.
Нито съм длъжна да знам кой на кого какво е написал.
Мариана, не знам защо но ти си много по-различна от светл. Понякога нарочно упъвам конците само за да пробвам колко са здрави, а не че искам да те убидя с нещо.
Казваш че не следиш но прегледай че този спор започна от твоята критика към мен поради мой постинг към светл. Не си испуснала случая да ми се нахвърляш, но към главната причина ( Св.) нещо пaсуваш неразбираемо. Т.е. аз ви разбирам много добре, но все пак ти прощавам. Дано набереш сили и да станеш малко пo реалистка. Не че се плаша от критики, но двойният ти стандарт направо ме убива. ;)
-
Мариана, не знам защо но ти си много по-различна от светл. Понякога нарочно упъвам конците само за да пробвам колко са здрави, а не че искам да те убидя с нещо.
Казваш че не следиш но прегледай че този спор започна от твоята критика към мен поради мой постинг към светл. Не си испуснала случая да ми се нахвърляш, но към главната причина ( Св.) нещо пaсуваш неразбираемо. Т.е. аз ви разбирам много добре, но все пак ти прощавам. Дано набереш сили и да станеш малко пo реалистка. Не че се плаша от критики, но двойният ти стандарт направо ме убива. ;)
Прощаваш ми -
за какво по-точно?
Аз ли те обидих или ти мен?
-
Аз ли те обидих или ти мен?
Простих ти за аршина. А ''обидата'' беше само за да разбереш че е двоен. Да се надявам се че ще си на еднакво разстояние към всички форумци и че ще реагираш еднакво към всички обиди във форума. Към св. винаги съм бил в отбрана, което сигурно си пропуснала. С нея атмосферата е друга и ти си пъхна пръста там дето скърца вратата. Накраце целта ми не беше обида, но ако се чувстваш обидена приеми този постинг като извинение. Поздрави!
-
Простих ти за аршина. А ''обидата'' беше само за да разбереш че е двоен. Да се надявам се че ще си на еднакво разстояние към всички форумци и че ще реагираш еднакво към всички обиди във форума. Към св. винаги съм бил в отбрана, което сигурно си пропуснала. С нея атмосферата е друга и ти си пъхна пръста там дето скърца вратата. Накраце целта ми не беше обида, но ако се чувстваш обидена приеми този постинг като извинение. Поздрави!
Уважаеми курт,
Не знам защо смяташ, че аз трябва да регулирам едва ли не отношенията между участници в този форум.
Не се виждам като никаква "дружинна ръководителка".
Хората са различни, впрочем, и далеч не всички могат да имат твоят аршин.
И не трябва да смяташ, че точно той е "еталон" някакъв, та да се водят другите по него.
Всеки човешки аршин е субективен.
Опитай понякога да отваряш съзнанието на хората на по-добрите им "страници".
Това обикновено е по-трудно, отколкото обратното.
Но само така "аршините" могат да приближават своите "мерни единици".
И тези "мерни единици" да не мерят само едно или само друго.
Защото едни мерят в инчове, други в сантиметри, трети в стъпки и педи са мерили.
Казвам това разбира се символично.
Освен това за чувствата на хората, за техните страхове или пристрастия,
няма мерни единици.
И всеки може да си мисли, че е прав за себе си,
но ако не универсален, то поне приблизително верен еталон или аршин
може да се получи не когато настояваме, сърдим се и пр., че не ни разбирали,
а когато започнем да разбираме защо не ни разбират
и сами построим мост.
-
Не ви ли омръзна на всички постоянно да се спори в този форум.Било,каквото било.Сега всички живеем тук /В България/. Нека заедно да направим живота ни по - хубав и лек.
-
Търсете в Google Емил Бечар. Наш човек е.100% гаранция.