Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 199137 times)

0 Members and 3 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД!

 1 - Много често питам акъла си: Дали си е на мястото!?

 2 - Ако Бог не беше създал болестта, колко ли по малко почитатели щеше да има?

 3 - Хубавото в религията е това, че някой ден можеш да потърсиш прошка за греховете си!

 4 - Ако един лъв по петите си има няколко свирепи кучета, той вече едва ли е лъв!

 5 - Ако за живота си имам причина, останалото за мен няма никакво значение!

 6 - Ако съдбата ми е смъртта, тогава ми е все едно дали падишаха е гол. бос или гладен!

 7 - На последният си дъх, искам да усетя вкусът на червено отлежало вино и сладостта на устните Й!

 8 - Ако душевно не си чист, на главата и корона да имаш, на чистотата за теб ще и е все тая!

 9 - Най-небрежно и сляпо се отнасяме към грозотата си! Някак си не я виждаме или я замитаме под килима!

 10 - Съдба! Колко хубава дума! Особено за слабите хора който търсят прикритие или оправдание!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Щастието е „вторичен продукт“, първичният е Любовта! В нея дори и смъртта е щастие!

 2 - Ако не можеш да довериш душата си на един човек, то тогава не му доверявай и Любовта си!

 3 - Ако живееш с вълк, то тогава непременно трябва да се превърнеш във вълчица! В противен случай воя ти ще се превърне в лай!

 4 - Когато посмееш да общуваш с мен, не забравяй, че аз имам добро мнение за себе си и едва ли ти би го променил!

 5 - Искаш щастлив живот, нали? Рецептата е проста: Следвай трудните неща!

 6 - Дори и да съм ядосан понякога на Бог, той пак ме разбира! Може би затова е Бог?

 7 - Не ме познаваш, нали? И едва ли някога ще ме опознаеш, затова не очаквай от мен да ти заповядам да си облече най-хубавата нощница и да я съблечеш пред любимия си човек!

 8 - Ако се преклоня пред теб - би ли станал Бог? Едва ли! Затова!

 9 - Ако времето лекува всичко, защо тогава времето за мен да не е всичко!

 10 - Когато сравнявам своите проблеми с комшийските - моите някак си са по-хубави! Може би, защото аз съм ги създал?

 11 - Дори и живота ни да не е в "добра опаковка", той си остава най-големия ни подарък! Затова живейте бе хора!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Ако посеем мислите си – ще пожънем себе си!

 2 - Напиши си мисълта така, че всеки да се огледа в нея!

 3 - Ако искаме да живеем в чистота, първо трябва да почистим себе си!

 4 - Живей живота си с цел, а не сякаш си тръгнал на разходка!

 5 - Ако сме пълни само със себе си, това означава че сме празни!

 6 - Ако прозореца пред нас го посипем със сребро, ще виждаме само тези, които са до нас, но ако го украсим със злато, то тогава ще виждаме само себе си!

 7 - Малкото нещо си е малко нещо, но ако това малко за нас е единственото, то е огромно!

 8 - Ако хвърлят камъни по теб не се плаши, след теб ще има с какво да ти издигнат паметник!

 9 - За да имаш къща ще са ти нужни средства, а за да имаш дом - ще ти е нужна душа!

 10 – Тези, които винаги са готови за смъртта, предимно те най - добре живеят!

 11 - Не е важно колко имаш, а е важно от колко се нуждаеш!

 12 - Не съди никой, за това ще се намерят много мераклии!

 13 - Винаги усмивката е вършела много повече работа от тоягата!

 14 - Когато дойдат проблемите, някои хора си запретват ръкавите, други залостват вратите си!

 15 - От вчера вече нищо не може да се направи, затова очаквай утре!

 16 - Ако яйцето за нас е обикновено, то за кокошката е златно! Така е и с нашия живот!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
МИСЛИ НА ЕДИН ЛЪД


1 - Пътя за Рая през ада е минавал! Така, че пътнико няма как да не изгориш!

2 - Има едно място, където никой не може да застане, това е мястото между мен и Аллах! Там може да стои само съвестта!

3 - На човек, който не е жаден - вода не му давай, няма как да й знае цената! 4 - Никой не го интересува това ,че пия вино, това е нещо между мен и Аллах! Нали той го е забранил, а и само той може да ми прости!,така, че ти си гледай работата!

5 - Ако ми е чиста съвестта и пиян мога да премина през моста! Така, че " Хайде наздраве!"

6 - Едно нещо в живота си съм искал! Само едно! С Ататюрк да си споделя делбата! Поне една чаша вино бе, дявол да го вземе да споделя с него ми стига!

7 - Слушам; "Аджъ станах"! Аллах да е доволен от теб! Но ти ми кажи колко гладни нахрани на тази земя, а не това, колко струва един теспих, три метра плат и няколко дуви!

8 - Този ,който ме съди мога и наново да го извадя от майка му, но проблема е, че и той не знае кой му е бащата!

9 - Казват: "Аллах ме е харесал, та ме е дал"! Защо тогава не ме е създал да не греша? Нима е било толкова сложно за него това творение?

10 - Ако в сърцето си си без държава и в джамията да си лягаш няма файда! На всеки ще си чужд дори и прокълнат, и винаги ще си готов за път, който няма посока!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

Навън под разредената вече тъмнина, придружена с гъста влажна студена мъгла, се разнесе сутришната песен на ходжата, която подканваше жителите на Истанбул да се разделят с уютните си легла и да отправят своята молитва към създателя им Аллах.
 Аз също реших да стана не за молитва, а защото от снощната среща вече нямах покой дори и в леглото си, което до този момент беше моя уют и крепост, в която се чувствах като в Рая.
 Излизайки от къщата за гости в която пребивавах, видях, че стаята на Султан ханъм светеше и нейният силует ярко се открояваше по белите пердета и показваше, че се кланя сабах намаз*. Тази нейна молитва беше свещена и тя не се молеше толкова за себе си, а за единствената й дъщеря, която имаше нужда от спешна помощ - помощ, която можеше да дойде само и единствено от Всевишния. Сврътка не ме свърташе, затова реших да се поразходя из улицата, за да ми мине времето, но така незнайно как се отзовах пред джамията, която беше полу - празна и сякаш протягаше обятията си към мен и ме подканваше да се пречистя, а защо не и да се помоля за нуждаещите, и особено за дъщерята на Султан ханъм, която имаше нужда от тази моя молитва. Така и направих, коленичих пред Всевишния и протегнах ръце към него, изредих необходимите молитви за мир и благоденствие на народа и на Родината, както и за целия свят. След това през сълзи го замолих да спаси тази крехка и невинна душа, която бе все още в началото на живота си и не беше сторила никакво зло на тази земя ......

 След молитвата с пречистена съвест и с бавни, но сигурни крачки се отправих за в къщи. В двора на джамията ме настигна младолик белобрад старец.
 – Синко, стой, почакай, нека споделим дума-две. Искаш ли?– тъй като не бързах за никъде съгласих се на драго сърце. Слушах как този старец, който за пръв път виждах в живота си говореше за мен, сякаш ме познаваше от самия ми зародиш. Обясни ми защо съм се родил и как, и защо трябва да живея!
 – Чух молитвите ти, синко и ме заболя сърцето. Малко хора идват тук толкова рано, за да се молят за чужди несполуки. Затова искам да ти помогна, ако искаш, разбира се? – възможно ли беше да не приема подобна помощ и то не за друг, а за дъщерята на моя ангел покровител Султан ханъм, която за мен беше готова да стори всичко на света.
 – Стига да помогне, ходжа ефенди, стига да помогне? – и сълзите ми бликнаха пак някъде от дълбоко.
 – За да се пребориш с дявола, сълзите и молитвите понякога не стигат, синко. Затова ще ти е нужно много труд, усилие и здрав разум. Разум, с който да накараш болния да легне приживе в своя гроб.
 – Какви ги говориш, ходжа ефенди? Нима е възможно това? Това, което говориш ушите ти чуват ли го? – ядосан до болка усетих как му крещя, сякаш той беше виновен за състоянието на Елиф ханъм.
 – Стой, синко, почакай, с нерви и на софра не се сяда, камо ли да вършиш работа и то, която е свързана с дявола! Нека да ти обясня, пък ти си реши след това какво ще правиш. Ти си реши. – Незнайно как, но мекият и гърлен глас на този белобрад старец ме накара да се смиря пред него и да го изслушам.
 – Слушай синко, дяволът, който се е настанил в нея ще я напусне единствено тогава, когато тя легне в собствения си гроб. Само тогава. Трябва с цената на всичко да я накараш да го стори, за да се спаси. Когато реши да го направи нека се подготви като за джаназе,** – нека се сбогува с всички и с всичко на този свят. След това нека да отиде на гробищата и сама да легне в гроба си и да не става от там едно денонощие. Ако някой нещо й предлага – да не го приема, дори това да е и от собствената й майка. Ако стори това след едно денонощие тя ще е здрава като теб и мен. – След това старецът, оставяйки след себе си стотици въпроси без отговор стана и с бавни стъпки се изгуби в мъглата.
 Сутринта поканих Султана ханъм да закусим заедно в къщата за гости и й обясних всичко до най-големи подробности. Тя като ранена сърна в сърцето през едри проливни сълзи ме слушаше и не прикриваше своята безпомощност, която изпитваше пред дъщеря си.
 – Именно за това те обичам, Ибрахиме! Именно за това, защото ти чуждата болка я преживяваш и изпитваш като своя и винаги си готов да жертваш нещо от себе си, за да помогнеш на нуждаещия се. Аз не съм се уморила. Една майка никога не може да се умори, или пък да се откаже от битката, която я води за детето си, но победата е невъзможна, защото тази битка я водя от нейно име. Ако искаме да я спечелим, трябва тя да води битка срещу врага си и с моя помощ няма как да не победи, но тя не иска. Снощи я видя, нито иска да яде, нито пък да се среше, камо ли да се сражава с дявола както ти казваш.
 – Аз искам да опитам, пък и няма какво да загубя. Ще се опитам да стигна до сърцето й, което е ранено също като моето, пък дано ме чуе. От това ще спечелим всички и най-вече тя самата.
 – Ето ти ключа от къщата ми. Опитай каквото можеш и дано успееш, но се подготви за неща, които изобщо могат да се нарекат нормални. А аз ще се моля на Аллах да ти дава сили и търпение в това начинание, което за мен е проклятие. Проклятие!
 След това нейно съгласие, аз вече бях до смърт уплашен и объркан, защото всички мои изживени спомени един след друг оживяха и като въглени ме пареха. С часове се чудех как така съм ги преодолял и на живота съм се засмял? Но накрая се оказа, че нито съм ги преодолял, нито пък на него съм се смял. В този момент през сълзи заговорих на себе си: " Има ли щастлив човек на този свят? Има ли? Ако има, той е някакъв луд, който не познава любовта и болките на живота."


Елиф обитаваше таванските стаи, те за нея бяха и начало и край, и ад и Рай. Никой без нейно разрешение не можеше да отвори залостената врата, която я отделяше от земния нормален свят. Зад нея тя си беше създала един неин друг свят, в който със свои усилия се опитваше да поддържа ЖИВА ЛЮБОВТА. Но любовта можеше ли да е жива, когато е живяна само едностранно? Според мен - да. Може да си обладан от чувството, наречено любов, да го изживяваш до най-големи подробности,да живееш според неговите измерения и отсрещният човек за това дори и да не знае. Просто се потапяш в тези дълбини и черпиш от техните благини, но едва ли има по-голяма болка от несподелената любов, която като ръжда може да разяде човека отвътре. И ако той не е готов да се пребори с тази болка, се превръща в едно разядено същество, което не е полезно дори и на себе си.
 Нямаше време за губене, събрах всичките си мъжки сили, взех една от любимите ми книги, която беше попита цялата от смъртоносни рани и ухаеше на миризма на прясно пролята кръв, кръв пролята за несподелена любов. Приседнах до добре залостената врата на Елиф и зачетох на глас:
 
 Сам съм! ...
 Сам с голотата си.
 Не, не ме е срам,
 че съм по бели кости,
 че още имам мой дъх
 и истина една,
 която ще ме краси и в гроба!

 От другата страна на залостената врата се чу женски плач, плач, който прониза моето мъжко силно сърце. " Моля те недей ... недей докосвай тази рана, която за мен ще е края!" След тези проплакани няколко думи настъпи страшна тишина, тишина, която говореше повече от всичко друго на света. Така потопени в нея и двамата стояхме неподвижно с часове, а спомените тържествуваха и напомняха с каква голяма болка бяха изживяни.
 На следващия ден пак приседнах зад добре залостената врата и цитирах стих от книгата:

 Не умирай, Любов!...
 Зная, че
 твоя край е ново начало!...
 На нова интрига,
 която от сърцата ни извира!
 Но ти не умирай, Любов
 в мълчание,
 в мъчително страдание!
 Моля те, ти не умирай, Любов!...
 Ти преодоляваш трудни отчаяния,
 ти за нас си боже послание,
 твоят пламък топли милиони,
 ти си на живота ни цъфналите клони!
 Ти не умирай, Любов!...
 Ако в душата ми има
 поне малко обич - тя е твоята!...
 Ако настъпва пролет през люта зима
 то е, защото твоята топлина в мен я има!
 Ти не умирай, Любов!...
 Трудно е да гледам след теб пепелта!...
 След изгоряна обич на Любовта,
 след рухнали и празни сърца,
 да чакам в тях да възкръснеш като мечта!

 За моя изненада вратата се отвори и на прага й обляна в сълзи застана Елиф ханъм, с изкуствена усмивка кимна за поздрав и поиска книгата от мен. На драго сърце й я дадох, защото много добре знаех, че за нея това е единственото лекарство. На следващия ден пред вратата й поставих друга книга и на
 по-следващия още една. След седмица вече вратата не беше залостена и аз бях любезно поканен да посетя толкова бранената от нея крепост.
 - Защо правиш всичко това за мен? Не виждаш ли, че съм на края, който за мен е спасение за Рая?
 - Не, не, ти не си на края, а си в самото начало, ти трябва да се отървеш от тази магия, затова искам да си с вдигнато чело - настъпи пак оная страшна тишина, от която дъха спира.
 - Ти за мен нищо не знаеш, нито пък аз нещо за теб. Затова нека се смирим пред случилото се, което е наша съдба.
 - Смирението не е спасение, а съгласие с поражението. С други думи, който не се сражава е обречен да го краси поражение. Слушай, моето момиче, по пътя, по който си поела, аз от отдавна съм се върнал. Можеш спокойно да упрекваш който си искаш за своята несполука, стига това да те облекчи. Но знай, че истината е друга и тя не е това, която душата ти диктува, или зад което се криеш, за да можеш греховете си да прикриеш. Истината е ,че ти в ръката си имаш един прекрасен живот, живот който трябва да изживееш по такъв начин, какъвто изисква от теб любовта. Аз например когато полагах любовта си в черната земя упреквах и съдих Аллаха и тогава, ако имах възможност щях да го хвана за гушата. Но сега, сега виждам, че аз трябва да живея заради нея, да разнасям името й и да приема, че такава ми е била съдбата.
 - Разкажи ми за себе си, моля те - погледът й беше толкова любопитен и умолителен, че нямаше как да й откажа.
 - Преди година беше, когато Аллах от мене я отне, преди година беше, когато като покосено дърво в земята я положих и на живота си край сложих. След нея остана една страшна пропаст, която нямаше ни дъно, ни край. Нямах друг изход, трябваше да побягна от всичко напомнящо ми на нея, така се озовах във вашата къща за гости. Тук вече осъзнах, че не е било възможно да избягаш от себе си, защото аз незнайно как се бях превъплатил в нея. След това Султан ханъм ме научи да се изправя на крака и да се сражавам за любовта. Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си. Моля те! - но тя не бързаше, или не знаеше откъде да започне, стоеше до прозореца и гледаше в нищото. Така изминаха няколко часа в мълчание и в размисъл. След тези няколко часа на мястото на това прекрасно създание имаше един злодей, който крещеше и всичко покрай себе си чупеше. Нищо друго не ми оставаше, освен да напусна тази крепост изпълнена с ярост и злоба. След виковете: "Ти кой си? На мен и Аллах не може да ми помогне, та ти ли?" - се спуснах по стълбите с мисълта как издържа на този тормоз това крехко женско сърце.
 На следващия ден не отидох до крепостта й, не почуках на вратата й, не сложих книга пред покоите й, а се залових за работа по градината, защото пролетта напираше с всички сили. Трябваше да се орежат розите и да се окопае тревата покрай тях, да се очисти от боклуците басейна и куп още друга градинска работа. За моя изненада прислужничката на Султан ханъм се приближи до мен и ми каза, че Елиф ханъм ме кани на чаша кафе с нея да изпия.
 - Не, благодаря, предайте й, че имам много работа и няма как да я оставя наполовина. Може би някой друг път и на друго място - след това неловко оправдание продължих старателно да върша работата си. Не след дълго чух гласа на Елиф зад гърба си:
 - Ти ли обичаш много розите, или тя ги обичаше?
 - На хубава дума и на свежа роза всеки се радва, но малцина са тези, които за тях ще се потрудят! - без да спирам да копая й отговорих.
 - Ако искаш мога да ти отговоря на ...... пак настъпи онова страшно мълчание, което криеше в себе си един цял живот.
 - Да, искам. Но не тук и сега, а там, където се изгуби живота - там, където отстъпи мястото си на дявола - след тези мои думи пак настъпиха крясъци и истерии, които ми подсказваха, че съм на прав път.
 След два дена Елиф отново дойде при мен с молба да я изслушам, но аз държах на условието да отидем на мястото, където се е случил инцидента. Така се озовахме на брега на Принцовите острови, за които мога да твърдя, че са късче от Рая. " Беше един майски ден, ден в който животът кипеше и на всеки в сърцето любовта цъфтеше! Моята любов също имаше цъфтеж и то един от най-хубавите!" - през сълзи Елиф своята съдба разказваше. Той също като теб обичаше стихове да цитира.

 Умираха Ангелите
 един по един в мен -
 Боговете и те,
 а от дявола няма и помен.
 Само ти си до мен,
 само ти остана да светиш
 като слънцето в мен всеки ден,
 и през нощта че ме Обичаш -
 като щурец да ми шептиш!
 До мен ли си нямам ограда,
 радваш ме като висша награда!
 Но ти плакала ли си, Любов
 на сън със истински сълзи?...
 Искала ли си и Бог да излъжеш,
 че и без мен себе си ще бъдеш?
 Обичала ли си някога някого тайно,
 до полуда, до загуба, отчайно?
 Искам живота си да ти дам,
 но пред теб коленича ли, съм ням.

 ----------------------------------------------------------------
 Сабах намаз* - сутришна молитва.
 Джаназе** - погребение.
 Ya tutar sa *** - ами ако стане?
 Откъс от романа "ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА" на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

Ако Аллах или Господ се беше научил да говори на помашки език - щях да му кажа толкова много неща!

 И. Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Понякога си мисля, че сълзите са думите на душата!

 2 - Ако мислите за любимите се плащаха - някои хора щяха да са милионери!

3 - Преди да искаш да умреш за любимия си - опитай се за него да живееш!

 4 - Ако в любовта забелязваш раните, то тогава слугуваш не на нея, а на дявола!

 5 - Дали има нещо по-ценно на тази земя от целувката, прегръдката от усмивката? Едва ли! Затова!

 6 - Кой от вас може да Обича? Кой? Кой? А дали изобщо знаем какво е това Обичта!? Ааах, драги читателю - ТЯ е магията на тази земя!!!

 7 - Вечерта Господ не я е дал за спане, а за обичане! И ако ти драги читателю не обичаш, а спиш, нека Господ да ти прости греха!

 8 - Преди да кажеш на някой, че го обичаш - трябва да си готов да преплуваш океана, да преброиш звездите по небето и да си съгласен да ти побелее косата по главата!

 9 - Господ на хората е дал сърцата - а на пеперудата крилата! Кой ли е печелившият? Мога да го кажа и по друг начин - Ако Господ беше дал на хората сърцата големи като на пеперудата крилата - дали биха се научили да обичат!?

 10 - Понякога се питам - какво ли толкова жените намират в мъжете? Брадясали, груби, дори и вулгарни, тъпка като мен самия! Може би харесват тяхната слабост и знаят, че всеки мъж на драго сърце би се жертвал за тях!

 И. Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

ГУРБЕТЧИИ

 Дълго очакваният Скайп пак позвъня, както винаги изтрих сълзите, прогоних мъките, самотата я запратих на майната й и тогава отворих това вълшебно прозорче, което ако не беше сигурно и мен нямаше да ме има.

 В един глас изрекохме: „Здравей“, след това не знам защо, но се засмяхме. Беше красиво, дори много красиво, двама влюбени се докосваха с помощта на Интернет.. Въпреки, че в този момент не й държах ръцете, чувствах нейната топлина дори и сърцето й, как лудо бие за мен. При нея вече беше настъпила нощта и защото искаше да спести някое евро в повече, се лишаваше дори и от светлината. Не ми го казваше, но и двамата знаехме, че е така. А аз винаги исках да я виждам осветена, озарена, каквато беше като ангел от Бога - с доброта дарена. Понякога исках да й дам малко от моята светлина, но нямаше как. При мен тя също беше в недостиг, затова се съгласихме само светлината на монитора да осветява нашите робски лица.

 - Как ти мина деня? С разтреперен глас докосна моето сиромашко сърце.

 - Добре мина, а твоя? - знаех много добре, че не е минал добре и лицето й като мръсен предател го издаваше Лицето й, което приличаше на стогодишна бъчва за вино, което е попило всичката мъка, която я има на влюбените по тази земята…

 С голяма злоба псувах съдбата, но през повечето време й се сърдех и не й говорех, просто знаех, че тя е писана от по-велики хора или божества от мен. Пък и едва ли и тя беше доволна от мен - един такъв оръфан, беден ...  С други думи вече бях заприличал на недопушен захвърлен фас на земята. В бащината ми Родина мнозина биха се навели ниско до земята и биха ми сторили честта, като още един път биха ми запалили душата с пламък и биха ме засмукали надълбоко в дробовете си .Тук хората дори не ме забелязваха и ако ме забележеха, те без да ми дадат пламък, биха ме захвърлили в първия срещнат боклук. - Знаеш ли, днес много мислих за теб, дори и снощи в сънищата ми беше дошъл на гости, един такъв наперен и горд, дори и да нямаш своя Родина, като нашите национални герои винаги говориш все за велики неща! А аз една такава малка, като светулка разнасям светлина от врата на врата, за да има много, много светлина в нашата тъмна Родина…

 След това настъпи едно страшно мълчание, размазано с горчиви сълзи, напомнящо на страшна смърт.

 - Ало, ало чуваш ли ме? По дяволите този Интернет, пак нещо прекъсна… Ало, ало…
 - Да, да, чувам те, а ти мен?
 - Да, да, чувам те много добре.

 - Как е времето при теб? - умишлено избягвах темата за любов, защото заговорех ли за нея, сърцето й се изпълваше с тъга и някаква неописуема мор я давеше за гушата и не можеше да каже нито дума.

 - Защо ме питаш пак за времето, сякаш имаш тук сто декара засято лозе и няма кой да се грижи за него?

 - Не, но нали знаеш, че темата за Любовта и за Родината за нас е доста болезнена. Когато и да сме говорили за тях ти или мълчиш или плачеш…

 Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


 1 - Книга без замисъл, е като живот без време! А живот без книга е като Любов без интимност!
 
 2 - Смирението е моето богатство, търпението е моя блясък, а Любовта е моя живот!
 
 3 - Книгата ми ще си остане най-верния ми приятел! Никога няма да ме предаде, дори ще говори за мен само това, което й кажа!
 
 4 - Днес видях Бога! Беше се притаил на един просяк в сърцето! Съветвам и вас да не го търсете в джамия, синагога или в църква!
 
 5 - На този свят бих искал да няма граници, а къщите да са без врати! Тези две неща отдалечават и делят добрите хора един от друг!
 
 6 - Много хора се движат по пътя си без да знаят кои са, или накъде вървят! И един ден се чувстват изоставени и нещастни!
 
 7 - Ако искаш да почувстваш Божието присъствие в теб, целуни ръката на родителите си!
 
 8 - Иска ми се Любовта да е деление до безкрайност, за да има за всички хора на този свят!
 
 9 - Ако един човек позволи на Любовта да се самоубие в него, по този начин е позволил на гробарите да му изкопаят гроба!
 
 10 - Любовта не прави нищо, тя просто помага на хората да излезнат от блатото, в което се намират и да заживеят един достоен за него живот!
 
 11 - Много хора питат за моето посланието за Любовта: Това просто е един друг свят, в който няма лъжи, граници, или прегради, в този свят всички са равни пред тъгата и пред радостта! Този свят е изграден от Бога само за силни хора и всеки трябва да може да Обича и да бъде Обичан!
 
 

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


ОТКЪСИ ОТ РОМАНА " ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА"

 Когато от смъртта те избави не кой да е, а дяволът!?

 Когато сърцето ти бие за някой упорито, болезнено, но безполезно.

Днес реших да направя няколко подаръка за самия мен. Първото нещо, което ми хрумна, това беше за моя гладен сиромашки стомах, който в момента свиреше жално на цигулка.

 Представата ми за щастието беше нещо съвсем различно от това, което хората знаеха. Аз обичах неща, които не се побират в куфар или вагон, а в сърца!

 Гадно е, когато за себе си намираш жестоката истина че: „Покрай теб няма нищо, освен тъмна нощ, която е забила тишината в сърцето ти като нож!”

 „Всъщност на кому изобщо му е нужно да ходи в Рая, след като на този свят се е сблъскал с любовта и то челно при това!?“

 Любовта винаги се връщаше при мен като ехо! Когато и да й извиквах, че я Обичам, тя също неуморно по няколко пъти ми отговаряше с "Обичам, чам...чам ...чам ..."

 Любовта за мен беше като красива паяжина, създадена от богове за свои чеда! Затова винаги съм държал да бъда в неин плен, да й бъда подвластен, а не властен! Защото за да си господар на любовта е доста отговорна работа, ще имаш почивка само тогава, когато хората заспят в сладки сънища.

 Светлината в любовта ме привърза към нея със здрава верига, която бе пришита за сърцето ми с благи и гальовни думи и искрени чувства, чувства които човек изпитва към новородено, или нещо райско.

 Моята любов беше безтегловна, тя не можеше да се измери в количество или килограми, затова на нея не й бяха нужни крила, а сладки думи и няколко целувки, с които стигаш до небесата.
 За мен любовта й беше като „нектара на боговете“, с една глътка можеше да ме повали на легло и да не стана с месеци от него.

 Най-добрата храна за любовта ако са чувствата, то за романа са думите! Затова не ги раздавай със стиснати юмруци или въздишки, а с усмивки, за да получиш целувки! Султана!

 И. Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Всички грешат само глупаците и аз не!

 2 - Ако искаш да си велик, влюби се във себе си!

 3 - Чуждата мъка лесно се забравя! Затова не очаквай от никой твоята да я помни!

 3 - Не се старай да знаеш всичко, че това качество е присъщо на глупака!

 4 - Научи се да плуваш и по този начин ще опознаеш дълбоките води! Така е и със живота, научи се да го живееш и няма да те е страх от смъртта!

 5 - Най-добре е да засееш дърво там където не никне, кой знае може пък и да цъфне! Най-добре е да обичаш там където никой не е обичал, кой знае може пък и да цъфне!

 6 - Не завиждайте на хора който са зависими от щастието, те предимно страдат заради него!

 7 - Винаги съм се намирал на края на света, там където се ражда или умира живота! Ако с нещо не съм могъл да помогна, то поне съм му съчувствал!

 8 - Животът ни ще е достоен ако в него има дела не за нас, а за по слабият, бедният, гладният, та дори и за мъртвият, който нищо не може да направи за себе си!

 9 - Ако си успял да подчиниш себе си на истината и на правдата, то тогава си успял да живееш като човек!

 10 - И накрая драги читателю не се гордей с това кое и колко си прочел, а с това което си разбрал!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
МОЛБА

Хей помако,
от смъртният си сън ти се събуди,
и за себе си парче земя си потърси,
бъдещето там с приятели си построи,
нека там челядта ти на свобода се рой!

Хей помако,
ти който поглед към Рая си отправил,
в живота най големият грях си направил,
като челядта си в чужд двор си оставил,
и историята своя небрежно си забравил!

Хей помако,
в името на Аллах ти на крака се изправи,
бори се за свободата си с юмрук, а не с дуви,
че утре и твоите внуци ще живеят в злини,
и за това няма да са виновни твоите душмани!

Хей помако,
хайде от смъртният си сън ти се отърси,
нямаш лукса да живееш в несбъднати мечти,
бъдеще на поколенията си ти подари,
като с кръв завземеш своите бащини земи!

Автор Ибрахим Бялев


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
КОРЕНЪТ

 - Баба е дошла! Баба е дошла! ... - крещеше още от стълбите синът ми.
 - По какво позна, че е дошла? Я кажи да видим? - при тези думи сърцето ми трепна и взе да се моли това да е вярно.
 - Мирише на липа и на село! Тя е, баба е дошла! - и синът ми се оказа прав. След като влезнахме в апартамента, още от антрето ни лъхна миризмата на прясно набрана липа, гъби, на изпечена баница и на невероятна сварена майчина манджа, за която така и не разбрах как я приготвя, за да е толкова вкусна. А тя горката превила се на две четеше книга на дивана, дори не ни усети че сме дошли. Синът ми с всички сили се хвърли в прегръдките й. Книгата падна на земята. Когато я повдигнах видях, че е чела Никола Вапцаров.
 - Пак ли Вапцаров четеш? Не ти ли омръзна? - тези мои въпроси повече прозвучаха като укор, отколкото като въпроси.
 - Не, не ми е омръзнал. Той все за светли бъднини е писал! Хем е бил човек с големи мечти, но и много млад е загинал, бе синко - опита се да се защити майка ми.
 - Не е загинал, а е бил убит. В това има разлика. Колко пъти сме говорили за това?
 - Това не ме интересува дали е убит, или не? Важното е, че е загинал за идеите си като голям човек. - по тона на гласа й усетих, че нещо се е случило. Косата й сякаш беше още по-побеляла, а бръчките по лицето още по вдълбани и увеличени ...
 - Добре, добре, нека да е така. Ти май, че нещо си ядосана, я казвай да видим, какво ти е качило така кръвното?
 - Нищо бе, сине. Нищо. Само дето оня ден комшията почина. Залости се вече и неговата врата с катанец. Сълзи никой не проля за него. Болнав беше тези дни. Децата му в чужбина. Не можаха да дойдат на погребението. Тъжна гледка. Няколко старци едвам го довлякоха до гробището. Не се стърпяхме и ние жените се стекохме на помощ. Хвърляме земя върху му и я проклинахме, а тя не е виновна за нашите несполуки, каквото й кажеш - това прави за нас. Днес тя ни храни, утре тя ни изяжда. Чуден е този живот дето живеем и старо, и младо, бе сине. Миналото лято комшията ми докара куп дърва за огрев. Исках да му платя. Не, не иска. “Нека са за себап*, нека са за нея.“ От деца се обичаха със жена му, а и след това се обичаха. Всичко нейно продължи да живее и до днес. Котки, кучета, цветя .... и най-вече името й. За какво идва човек на този свят, бе сине? Хайде християните идват за по един нов костюм, а ние мюсюлманите - за два метра бял плат. Голи идваме на този и само с това отиваме на оня. Всичко друго си остава тук на земята. Когато аз почина, ти ще дойдеш на погребението ми, нали? Обещаваш ли ми? Искам само това да ми обещаеш, че колкото и да си далече или зает - на погребението ми ще дойдеш ....
 - Моля ти се не говори подобни неща. Пък и кой знае и аз мога да те изпреваря ....
 - Пепел ти на езика. Не говори такива работи, че сърцето ми от болка се свива. Говори ми за други неща. Ти как си, децата, жената, работата ...
 - Защо не се обади, че ще идваш, щях да те взема от автогарата? Пък и толкова багаж си помъкнала – й казах като й видях пълните куфари с какво ли не.
 - А, като каза багаж, та, ... Ела моето момче да видиш какво съм ти донесла - а синът ми това и чакаше, рипна като ужилен от скута й и се доближи до куфарите, които за него изглеждаха вълшебни.
 - Как да се обадя бе, сине като знам, че си на работа, пък и на снахата не й е никак лесно. Хем ходи на работа, хем семейство, пък и на панагом търпи твоите капризи ... Пък нека и таксиджията да спечели някой лев, че животът за всички е еднакво труден.... Между тези нейни разсъждения тя изваждаше какво ли не за нас от куфарите. За сина ми и за нас изплела по една фланела, по няколко чифта чорапи и какво ли не. “Студено е тук през зимата, студено е, аз зная.“ На сина ми диви ягоди, сушени плодове и подправки, буркани и суджуци, пастърма, боб и какво ли не ... Жена ми хлопна входната врата и майка ми се засмя до уши! Знаеше, че е израснала сирак и заради това я обичаше повече и от мен.
 - Дъще моя! Пристигна ли? Сигурно си много уморена? Как ти мина деня? - въпросите бяха безброй, а отговорът една добродушна усмивка и няколко дъщерни целувки.
 - Каква приятна изненада. Ние наскоро щяхме да идваме ,но .... Ти как си ти? Нас ни остави, нашето е все едно и също.
 - Как, все също! Ти си се разхубавила, синът ми е поулегнал, а внукът ми възмъжал, станал е юнак. Ела, ела баба да го помилва, че след малко ще си тръгва. Колкото и да я задържахме тя добре си знаеше, че нейното място си беше там, където се чувстваше добре, до своята любов (дори и погребана да беше тя), до своята градина, до своя петел ... до своя изгрев и залез ....
 - Там където ми е миналото, там ще ми е и бъдещето, сине. Така са ме учили мен. Пък и комшията преди да си замине всичко на мене предостави. Отговорна се чувствам не само за вас, а и за тях. Така са ме учили, да бъда отговорна не само за себе си, а и за всичко заобикалящо ме.
 На автогарата през сълзи ме помоли и аз да бъда отговорен за това, което съм й обещал и най-вече за всичко заобикалящо ме и да полагам бащини грижи за корена си, от който зависи всичко на този свят.
 - Не забравяй, сине, че на оня свят първото нещо, което ще те питат то е, как си прекарал тук с комшии и приятели, с роднини и познати ......

 --------------------------
 Себап*- добрина.

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПЛАМЪКЪТ

 Бялата, някои я наричаха “Синеоката“, други пък “Дявола“, докато за мен тя си беше един бял синеок Ангел.
 Нощно време тя беше като вечерница на небето а през деня си беше чисто слънце. Опитваш се да я погледнеш, но не можеш, нещо от нея все те ослепява. А тя погледне ли те, от топлина изгаряш, потиш се дори и по петите.
 Бялата беше една в селото. Поне аз друга като нея не виждах. Но не само аз, а цяло село бе хукнало по нея. Кой я искаше за снаха, кой за жена, дори и старците искаха да се закичат с тази рядко срещана китка “Еделвайс“. Аз не се сърдех на никой. Всеки има сърце и иска да го положи в нежни ръце. Сиромах бе тя, беше видяла това, което никой в селото не бе видял. След като се ражда, баща й го притиска дърво в балкана. Майка й от любов по него си отива при него млада, зелена. Тя остава на тета* си в ръцете. За останалото не се говори, а и не трябва. Така беше прието в нашето село - “Малко говори, много работи!“- ни учеха родителите.
 И аз твърдо мълчах и упорито мечтах. Много работех и на нея нови менци й взех. А мечтата ми беше да й подаря една голяма пендара** да й краси гърдите и да й топли душата.
 “Жената, която обичаш, трябва и да я даряваш с по нещо - я с блага дума, я с това, която тя най-много обича!“ - ми беше казвал дядо ми неведнъж.
 След като й подарих менците, нито един момък от селото вече не поиска да пие от нейните менци, защото цяло село знаеше, че тези менци са от мен. “Това са неговите менци“- се разнасяше по цялото село.
 Затова исках да й подаря и пендара, за да е белязана с нещо на бялата шия от мен.
 В мрака се зададе ярка светлина. Беше тя, Бялата. Изскочих пред нея като див подивял, но тя не се уплаши, не трепна дори.
 Само ме гледаше въпросително.
 - Не се ли уплаши? - едвам намерих сили да кажа тези две смешни думи.
 - Защо? Трябва ли да се уплаша? И то тук, пред дома ми?
 - Искам нещо да ти подаря, за да си моя! Моя и на никой друг! Повярвай ми заради тебе бих ....
 - Сърце със сила не се взима! И внимавай да не го пречупиш, че тогава и мило, и драго да даваш пак няма да го имаш, и ще трябва да го забравиш.
 - Добре, но ти подаръка ми вземи и замълчи, пък другото на мен го остави!
 - Не, не, не искам аз подаръци от никой ... - изскубна се от ръцете ми и се прибра в къщи. След нея дълго търсих пендарата по земята, но не я намерих.
 Вчера на мегдана гръмнаха тъпани и зурни. Цяло село се стече да види какво става. Сватба ли има, или новородено? Хоро се вие, млади снаги се кършат, а най-отпред тя - Бялата.
 По едно време лек ветрец й развя забрадката. На шията й като дъбова жарава блесна жълтата пендара.
 “Белязана е“, “дадена е“ ,“взета е“, “изтървахме я“, “проклета да е“, “хубава беше“- мегданът освен от зурни и от слухове гърмеше, а на мен в сърцето ми славея пееше.
 Чорбаджията на селото Адил бей се провикна към единствения си син, (който открито залиташе по Бялата):
 - Ти ли без аз да знам, пендара си й дал?
 - Не, Буба, не. Сега ще разбера и заедно с нея ще го погреба.
 - Какво му хареса на този? Ваклите му очи ли, или дрипавите му дрехи? Човек да кажа не е, катър да кажа пак не е, що е това чудо бе, та ти от него пендара белег взе? Бялата все към мене гледаше и от душа се смееше.
 - Като гледам него и дрипа му приляга, и с тях на душата ми като мехлем ляга.
 От тогава до сега много мина, но тя остана и на сърцето ми като слънце приляга. Люляк цъфтеше, славей над него песен пееше, а на мен сърцето от любов гореше.
 Гореше, гори но не догаря, защото тя за мен единствена си остана!

 ----------------------------------
 *Тета - леля.
 **Пендара - пет жълтици в една.

 Автор Ибрахим Бялев

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42