Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 199222 times)

0 Members and 4 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 Без-именната след като взе ключа за библиотеката, три дни от нея не излезе. Първото нещо което направи, това беше да свали всички книги от рафтовете и да избърши праха по тях. След това по неин усет и разбиране, наново подреди библиотеката. На ляво от входа постави световната класика. Точно пред вратата старателно подреди българската литература и зад масата която и служеше за бюро, гордо нареди всичко свързващо детската психология и четиво. След взимането на този вълшебен ключ, в нея се породи мечтата, която трябваше да накара младото поколение да чете. Но до сега ясно беше разбрала, че от четенето на книга по тези земи имаше много по важни неща и едно от тях беше вършенето на задълженията, които не секваха дори и през зимата. Когато пък имаха малко свободно време посещаваха джамията и зубреха на арабски Корана. След като подреди и последната книга и забърса и последната прашинка по тях, Без-именната усети че в тази библиотека липсва нещо много важно, което трябваше да се прочете от всеки в това село и това беше романа на Антон Дончев “Време разделно“. Вечерта когато се прибра в къщи първата работа която направи, това беше да запита Азиз: - защо тази книга липсва в библиотеката.

- Подобни измислени романи, които слагат сол в раната на хората тук, не трябва да съществуват, та затова – му бе отговора.


- С какво би наредил толкова на тези хора това не мога да разбера. Хем освен историческите книги, всички останали са литературна измислица и ти това добре го знаеш.


- Да знам го. Но за съжаление този роман доста хора го смятат за исторически и в това е белята. Продължи да устоява своето становище Азиз.
- Но да се забранява определена книга, на мен ми идва доста странно. Пък и да си призная, аз съм от тези, които смятат, че този роман е писан по исторически данни и са използвани източници които трудно могат да се оборят. Затова още утре ще поръчам този роман да ми го докарат и ще го предложа на по буйните и любопитни деца, за да видя тяхната реакция след това.

- Добре ще направиш. Не забравяй да поръчаш и Кама Сутра и още куп други глупости, които ти дойдат на главата. След това старателно проследи, каква реакция ще предизвикат опитните зайци.

- Но защо сравняваш романа Време разделно, със Кама Сутра? Това не мога да разбера?

- Ти не само това не можеш да разбереш. И аз затова нещо не те обвинявам. Защото ти все още не познаваш този народ, който лесно вярва на всичко казано, но никога не прощава на лъжата и измамата. И след като и ти си повярвала на този поръчков и дори краден роман, що остава за останалите? Но след като искаш да го направиш, ще трябва да си готова и съгласна да посрещнеш последиците, които няма да бъдат много розови за тебе.

- За първи път чувам че този роман е бил краден. Ще можеш ли да внесеш малко светлина по въпроса?

- Има слухове, че романа „Време разделно“, е дело на Фани Попова-Мутафова. А самият Антон Дончев казва че романа го е написал само за 41 дена. Представи си само, как един роман от над 400 страници се пише точно за 41 дена. И ако разгледаме стилистиката на романа и го сравним с по късните му книги, няма как да не разберем разликата в стила на писане. Другото нещо което е отвратителното в този роман, това е порнографията, която е в голямо изобилие. Моралът в този роман е сведен до минимума: "Викай ми Елице, че от утре ще ми викаш майко". Моето лично мнение е, че дори и да не е крадена цялата книга, то поне голямата част от нея са присвоени и след това по такъв начин до изопачени, по който да се харесат на партията. Но още по жалкото за този роман е, че точно той дава ход на държавата, да възражда този народ който стой сега пред тебе.


- За всичкото това много съжалявам. Но аз като библиотекарка на това село съм длъжна на жителите му да поднеса всичко което сметна за необходимо. Всеки носи глава на рамената си и всеки трябва сам да решава дали да я чете, или това в нея дали е достоверно.

- От моя страна нямаш никакви проблеми. Аз лично тази книга три пъти съм я чел и за нея си изказах мнението. Затова те подсетих да докараш и Кама Сутра, защото все пак поне начинаещите, ще има какво да научат от нея. И другото нещо което искам да те предупредя, пази се да не заприличаш на ходжата на селото.

- Добре кажи какво да направя и това ще бъде. Все пак ти тук си раждан и този народ го познаваш много по добре от мене.

- Иска ми се да се намери писател, който да опише истинската история на помаците. Но уви, ние до толкова сме поробени от ежедневието, че от книгите бягаме като от дявол.
 
Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

 

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 ПОМАЩИНАТА

 Като чинар се родих -
 в планината,
 като вълк живях -
 за свободата!

 Клони, корени пущах -
 за децата,
 от врагове със вой
 им бранех сърцата!

 Пътят ми определи Аллаха -
 да бъда на тях светлината,
 че на чужди се кланяха -
 и забравиха за свободата!

 Бъдете деца мили -
 и не забравяйте за ПОМАЩИНАТА,
 тя е нашето минало, бъдеще и сълзи,
 заради която сме дошли на земята!

 Ще дойде ден - ще полетите -
 в синевата като гълъби бели,
 за полята, горите, ще сте пчелите -
 но помнете - че за вас предци са мрели!

 И това помнете, тя ПОМАЩИНАТА -
 не се купува, нито пък продава,
 Имаш ли я? – тя е до гробищата,
 с нея човек се ражда и в щастие умира!

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 РАМО

 Когато си паднала,
 продадена, или наранена,
 когато имаш нужда от рамо,
 или от блага дума – обади се!

 Когато ти писне от приятели,
 поведения, стремежи и хвалби,
 за да изпушиш една цигара
 за здравето на живота – обади се!

 Когато имаш какво да правиш,
 но нямаш сили, или желание,
 когато в очите си имаш сълзи,
 или пък си на ръбът на пропастта – обади се!

 Когато за обич си гладна,
 когато искаш да си далече от тълпата,
 когато целият свят ти е обърнал гръб,
 или пък имаш нужда от нежност – обади се!

 Когато Бог не е до тебе
 и като пеленаче имаш нужда от майка,
 или пък си мислиш, че любовта е мит,
 и не си скроена по нейна кройка – обади се!

 Когато краят е дошъл
 и нямаш ни път, ни надежда за начало,
 вятърът като ненужна в яма те е отвял,
 обади ми се бе – пустяло,
 в нея усмивка, живот, постеля да ти бъда!

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
***

 Родина искам!
 Родина!
 Нека да е най-малка, но – моя!
 Родина искам!
 Родина!
 Цветът й нека да е само бял и син!
 Като новороденият ми син!
 Нека да го съпътстват и дъгата и цветята!
 Родина искам!
 Родина!
 Да няма в нея войни, а братство!
 Да няма в нея глад, а богатство!
 Родина искам аз!
 Родина!
 На която името вие ще сложете!

 Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
БЛИЗКО ДО БОГА
                   
(Убиецът на пеперуди)     

Роман                      Автор Ибрахим БялевПредговор

Драги читателю, в този роман ще четеш за чувствената паяжина, плетена от сърцето и душата, диктувана от Бога и дявола, изживяна от жена с желанието да закриля човешките ценности. Този роман е написан, за да подтикне всеки мъж да се запита: - “Какво очаква жената от мен? - пари, имот, ласки на плът, любов, или доверие?“. Разковничето на този въпрос ще бъде заровено в последните му страници, в които ще бъде обрисувана психиката, не само на жената, а и смисълът на – живота. В този роман много врати ще бъдат отваряни и затваряни. Пътят освен че ще е трънлив, ще и окървавен. Но това няма да уплаши, или възпре нашите герои да го извървят. За да може не само на себе си, а и на нас да докажат, че животът ни е създаден от падежи и възвишения, от чувства заради които си заслужава да живеем.

  Главният ни герой в него ще е Анна! Младо момиче, едвам надминало двадесетте, но вече с голота коленичила пред любовта и готова за нейното благо, да се жертва до кости, до основа. Съдбата ще я накара да се разкъсва на парчета и с тях да търси в живота правилното не само за себе си, а и за останалите. Цената която ще плати няма да е никак малка, или пък за всеки, но това ще я извиси до Бога и ще се превърне във факел за останалите жени, на които със своето горене ще им показва пътят на истината. Философията й е “ Всяка победа изисква жертви – колкото по големи са те – толкова е по велика тя!“ и “ За да видим що за човеци сме – не ни е нужно огледало, а видим обстановката в която и с кой и как в нея живеем!“ и “ В този живот понякога си заслужава с лудият да си луд, с пияния, пиян и с бедният, беден!“ и “ Ако не знаеш какво да правиш с победата – тя не ти е нужна!“.

 Вторият ни герой в романа ще е Александър (наричан още от Анна - Ал), на който красотата и интелигентността му са толкова изтънчени и рядко срещнати, че това ще го кара не да е БЛИЗКО ДО БОГА - а да го замества. Кръгът му от почитателки ще е толкова обширен, че ще забравя кой е и за какво е дошъл на този свят и че ако Бог с едната ръка взима, с другата дава. Със сините си очи, стройната фигура и русите къдрици, ще е и син на любовта. И много негови почитателки (като Анна) опиянени от тях, с лекота и безжалостно пред себе си ще ги поставя на колене. Жените колкото го желаеха, Анна толкова ще се опитва да го промени и приземи. Защото добре осъзнава, че човек на този свят и крила да има, далече ли е от него, живота ще му мине напразно. Пък дори и облаците понякога слизат на земята да си починат и вода да пият. Заради него сътвори вразите: “ Ако не знаеш какво да правиш с победата – тя не ти е нужна!“. Защото лесно спечелените битки за сърца, до толкова ще го опие, че Анна ще се принуди, да му каже право в очите: “ Всяка победа изисква жертви – колкото по големи са те – толкова е по велика тя!“ Но хората които са БЛИЗКО ДО БОГА, подобни фрази, нито ги вразумяват, нито променят. Те живеят в облаците и земното за тях е като за орела мършата.

 Третият ни герой в романа ще е Али. Наперен селски момък, знаещ кой е и за какво тъпче родната земя. Съдбата му още от детските години не го жали и всеки ден върху му поставя тежести, от които той не се смазва, а става още по жилав и борбен. Философията му бе толкова колкото да се побере в едно човешко сърце: “Независимият най-много е мразен от силният и властващият!“, затова той се стараеше да бъде независим от никой, и никой да не бъде от него. Беше и уверен че: “Ако с бедният си– беден, с трудолюбивият – трудолюбив, с честният - честен, тогава ще си печеливш!“. Той бе обикновен като земята, гората, водата. Допреш ли се до него, ще си нахранен и напоен, не само от материалното, а и от духовното.

 И сега мили читателю, ще те помоля и ти да се оплетеш в тая извезана от любовни чувства паяжина, в която ще намериш приятни мигове изживени от нашите герои за благото на тебе и твоето поколение. Благодаря ти и приятно четене.

 С уважение Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
YAZIK oldu benim ateşime!

 Seni görünce ateşi sevdim,
 o öyle bir ateş ki,
 canımı can katı, ömrümü uzattı!

 Seni görünce hayta sevdim,
 o öyle bir hayat ki,
 ben sen oldum, sen benin her-şey oldu!

 Seni görünce gözyaşlarıma sevdim,
 onlar öyle bir duygu ki,
 her gün onunla sevgiyle yaşadım!

 Seni görünce ölümü da sevdim,
 bu öyle bir ölüm ki,
 yanımda olmayınca ateşime yandım!

 Azık oldu benim ateşime,
 hayatını, gözyaşlarıma, ölümü, aşkıma,
 sen  gitti, ben bittim.

 You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Родината на Любовта

Предговор


 Драги читателю, в този роман ще четеш за Родината на Любовта, сътворена от чувствата на сърцето и душата. В тази Родина облаците освен че ще са бели, пухкави и дъждовни, ще са и опустошителни. В тази Родина освен че ще се лее пот за благополучието на Любовта, често за нея ще се пролива обилна кръв, кръв която ще мие достойнството в нея. Обещанията и мечтите ще са цветът на нея, но корените ще са жертвоприношенията, без които Любовта няма как цвят да цъфне и плод да завърже. Пътят който ще извървим, ще е дълъг и дълбок, оснежен и огрян и от много проклет. Този роман не е написан за да служи за правило в Любовта, (защото всеки обича по своему) а с чувства да нахрани поне за малко душата на влюбеният и да го научи да прощава. Защото една от основите на тази Родина е прошката. Другата основа е търпението в което търпение ще е прикрит Бога и ще ни нашепва, че в това е спасението. Другата основа ще е надеждата, без която любовта не би могла да стой на крака и съществува. В нея ще бъдат поместени мечти и очаквания за престъпването в Рая. И не на последно място една от централните основи ще бъде Обичта, без която РОДИНАТА НА ЛЮБОВТА ще е немислима!

Благодаря на всеки спрял се и прочел това кратко въведение в новият ми роман, който се надявам да разтърси във вас ония чувства, с които сте обичали, мечтали, жертвали и прощавали!

 Автор Ибрахим Бялев.

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Всичко дето никне има корени, едно се ражда за да лекува, друго за да радва, трето с бодли.
 
 ПРЕДИСЛОВИЕ
 (на БЕЗ-ИМЕННАТА)

 
 В тази книга са събрани традициите и ценностите на помаците, на които корените са грижовно скрити във вековете. Тази книга цели с целият им блясък и без излишък да ги представи и постави в ръцете на читателя. С внимание и загриженост тук са описани техните мъки и радости, техното ежедневие и премеждия, в които една чиста и свята българка се претопява в една от тях и в това тяхно, тя намира спокойствие и живот. Живот в който корен пуска, цвят разцъфва и плод завързва. Като всеки герой и тя покорява високи върхове и преминава през много буйни реки. Трябва дори своето “Аз“ да претопи в ние, което в живота ни се сравнява със смърт. Но нейната смърт е живот, живот който като на всеки помак ще бъде за пример на останалите за живот, щастие и разбирателство. В тази книга главният герой ясно разбира, че помашката идентичност служи за спойка между народите и ясно и категорично проповядва – ЛЮБОВ В СВЕТА И МЕЖДУ НАРОДИТЕ.
 
 Събитията са художествени съчинения на автора, който се позовава на устната традиция при помаците. Която от край време се преподава не по книги, а от устни на устни, от сърца на сърца, от душа на душа. Непремълчаните му мисли и изживян живот ще ни запознаят с един друг свят. Свят който от някой бе наречен “български“ други “турски“ трети “гръцки“ или “македонски“, докато той в тази книга си запазва корена и становището – Помашки.

 В тази книга на преден план ще срещнем разсъжденията и борбата за сменяне на вяра с вяра, убеждения с убеждения, личност с личност. Които в миналото от много видни писатели са засегнати в романи и разкази, а през днешно време се срещат в смесените бракове.

 И сега преди да осъдим на “?“ автора и книгата, нека да се впуснем в дълбините й, в който всеки ред е въх, мъка и чувство … Понякога полято с мед, понякога с горчивина, понякога със сълзи, но най-вече с желание за живот.
 
 С уважение Ибрахим Бялев
   
 

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Здравейте, приятели и почитатели!

Ето, че първата ми книга събрана от тридесет и три подбрани разказа, вече е факт.  Оттук насетне тя не е моя, а Ваша. Вие сте ония, които ще предрешите нейното бъдеще.  А аз като неин създател само ще се надявам, тя да бъде в сигурни ръце и сърца,  и да ви донесе в тях истинско щастие.

Повярвайте ми, в това начинание не ми беше никак лесно, защото едновременно трябваше да целуна  Дявола и разплача Ангела в мен. Често, когато пишех и препрочитах написаното от мен,  скрито си поплаквах. И тъй като добре осъзнавах, че това е съдбата на всеки писател и поет,  със смирение и със задоволителни чувства кротко заспивах, но всяка сутрин, когато се събуждах,  чувствата ми ме караха да бъда не само отговорен, а и задължен към Вас.  С това задължение днес заставам пред Вас с това лице, наречено от мен – "ИЗВОРЪТ".  И ще се надявам всеки от вас докато пие от този ИЗВОР, да задоволи не само жаждата за живот,  а и за любов. Любов към ближния и родния и най-вече към корена си – Бащинията,  без които човек се превръща в дърво без корен.

И ако като създател на тази книга с няколко думи трябва да пресъздам нейната същност,  ще изкажа една мисъл от нея:

„Иска ми се човек за човека да бъде човек!“

Драги читатели, ако след прочета на тази книга мисълта ми не е загинала в паметта Ви,  това ще значи, че аз съм постигнал целта си и от Вас съм взел най-голямата награда,  която мога да взема от някой в живота си, за което от сърце Ви благодаря!

Авторът - вашият Ибрахим Бялев!

Книгата струва 12 лв. и ще можете да си я поръчате на тел. 0 2 980 69 50 – книжарница Български Книжници. You are not allowed to view links. Register or LoginИ за жителите на София, които желаят да я получат на ръка, на тел. 0 898 40 64 86 (издателя).
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 
Втората ми книга (роман с 436 страници) вече е факт. В нея съм описал същността и живота на помаците. Следвал съм нишката на любовта която е борба на две жени за един мъж, придружена с безценните съвети на свекървата в това начинание как трябва да се живее и просъществува.
 
Книгата струва 20 лв. и ще можете да си я поръчате на тел. 0 2 980 69 50 – книжарница Български Книжници. You are not allowed to view links. Register or Login
 
И за жителите на София, които желаят да я получат на ръка, на тел. 0 898 40 64 86 (издателя).
 You are not allowed to view links. Register or Login 

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Здравейте приятели!

Наскоро излезе и третата ми книга роман „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА“ и на ония от вас които имат интерес към книгите ми, искам да им посоча че могат да си ги поръчват от книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. You are not allowed to view links. Register or Login  Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.

С уважение.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
УРОК

Къщата ни беше построена от моят пра-пра бучу /дядо/. Снагата й беше двуетажна и изградена от здрав сив гранит. В нея бе помислено за всичко и за всеки. И най-вече за гостите и за идното поколение. За тях стаите бяха обширни и с големи прозорци, от които се виждаше не само планината, а и цялата долина. В нея до най-големи подробности се бе помислело и за дивите и питомните животни. За питомните бяха построени хранилки, които всекидневно се пълниха с нужната храна за да просъществуват и през лято и през зима. За дивите пък се бяха засели овошки, които не се беряха и се оставяха на тях, за да пребъдат през лютата зима.

И ето че през една такава люта зима, в която всичко беше чисто и пъстро, бучу ми ме привика да седна до него до камината, на която винаги нещо вкусно се готвеше. Докато с жезълът разриваше ярката жар сякаш на себе си проговори: - Ела сине. Хайде ела. Седни до мене и ми кажи какво научи за живота? На тази покана нямаше как да откажа, защото в тях намирах маята, изворът на живота. Затова смирено седнах до него и загледан в сините му като езера очи, се опитах да бъда, ако не умен, поне порасъл или пък, че си бях научил урока.

- Живота е имане бучо! Колкото повече е имането, толкова повече е приятен за живеене. Живота е път бучо! Щастливи са ония, които крачат по него – но още в първото ми изречение, дядо ми сви вежди и се подготви и този път така да ми предаде урока му, че да го запомня за цял живот – а твоята философия каква е за живота бучо? Но той не бързаше да ми го предаде. Защото в момента мислеше, че все още не съм пораснал за него или все още не съм готов за него.

- Знаеш ли сине, че единственото живо същество на този свят, е човека, което знае, че един ден ще умре. Но въпреки това се прави, че не го знае и живее така, че никога няма да умре. Ето виждаш ли гробището пред нас – и с ръка показа възвишението над селото, което цялото се белееше в бял мрамор – под всички тези бели мрамори лежат подобни хора. Повечето хора предпочитат да живеят като трева сине. Да, да, като трева. Никне, цъфти и умира. Само една малка част от тях живеят като човеци.

- И кои са те бучо? Аз искам да съм като тях, а не като трева.

- Хайде сега ми кажи, преди сто години кой е бил най-богатият човек в страната ни?

- Незнам буче. Незнам.

- А кой е написал химна сине? Знаеш ли?

- Знам буче! Знам! Химна ни е написан от Цветан Радославов през 1885 г. който текст пише докато пътува за фронта на Сръбско-българската война.

- Видя ли сине? Този човек е знаел защо живее и защо да умре и докато е пътувал към смъртта си, е сътворил нещо свещено. Или с други думи, не е живял напразно.

- А кои хора живеят напразно буче?

- Ония дето си мислят, че след смъртта им света и живота ще свършат и нищо не оставят за поколенията си. Ти не бъди от тях сине и нещо за Родината и поколението след себе си остави. Всеки от този свят един ден си отива сине. Но някои си отиват като соколи, други като охлюви.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Здравейте приятели! Искам да напомня на ония, които имат интерес към книгите ми, че могат да си ги поръчват от книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. You are not allowed to view links. Register or Login
Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.

С уважение.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 БЛИЗКО ДО БОГА
 
              (Убиецът на пеперуди)

                                                              Роман

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Песента на живота   Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.     You are not allowed to view links. Register or Login    2022-11-24              1 min read                                                       

   Разказ от Ибрахим Бялев
.
Първите петли в селото пропяха. Баба Стамена като ги чу се размърда в леглото. Първото нещо, което направи, бе да погледне дали бай Стамен до нея диша. В последно време суха кашлица му раздираше дробовете и гърлото. Ходеше на лекар, но лекарите като го виждаха, че е надхвърлил трапа на осемдесетте, изписваха му обезболяващи хапчета и си го изпращаха по живо, по здраво.
– Няма ти нищо, бай Стамене. Ти си от старите чинари. Тях кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза следващият.
Така този стар чинар остана в ръцете на баба Стамена, която го наливаше с диви билки и извари от разновидни корени. Но и те не му помагаха, пустяло. Често се свиваше на кълбо и до сълзи кашляше. А тя от него повече се плашеше и към Бога молитви отправяше. Но след като вчера в ръцете му видя алена кръв, до смърт се изплаши и реши да предприеме нещо по-сериозно, за да спаси своя чинар от гниенето в черната земя. Предпазливо стана от леглото и слезе в мазето. Оттам взе торба бяло брашно и замеси самун за цялата седмица. Докато го месеше, душата й се разплака и тя с тих, кадифен глас запя песента „Горице ситна зелена“, и продължи с „Излел е Дельо Хайдутин“. С последни сили изпя и песента „Въз подзиме съм легнала“. Мислите й пък като луди прескачаха от един спомен на друг, когато с бай Стамен бяха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за нея бе най-високият и прав смърч в планината. Най-красивият и пъргавият елен. Най смелият вълк, който нямаше нещо, което да не й обещае и свърши. След като му престана пък, той за нея се превърна в един непресъхващ извор, от който и до днес засищаше жаждата си от обич и уважение. От закрила и покорство. Но ето, че днес изворът й засъхна и от това засъхване сърцето й се разкъсваше. Затова набързо сложи самуните да втасват и напали пещта да се затопля. После нахрани кокошките и им събра яйцата. И след като изпече самуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.
– А-а-а, станал си вече и си напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. Отпусни тази душа и я нахрани със спокойствие. Кажи ми сега, какво искаш да ти приготвя за закуска? Че аз днеска съм решила да отскоча до касабата на пазара.
– Не може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го купя и докарам. Ти си жена и по касабато и пазаро сами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или язе ке отида сам и ке ти докарам що ти сака душата.
След това пак силно се разкашля. Баба Стамена със свито сърце се приближи до него и с кадифения си глас го замоли да се успокои и да си полегне обратно в леглото. След това му запържи няколко яйца и му ги даде в леглото да ги изяде. Наметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе смъмрена от бай Стамен:
– Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не сакам да я носиш. Пък и не сакам оттатък да си те спомням като жаловита булка.
– Никъде няма да ходиш, щурчо. Но след като не сакаш да съм с черна, ще си сложа жълтата. – И я сложи. А на бай Стамен сърцето му сякаш наново се роди или бе забравило за оттатъшното.
– Ха така те сакам! Като грейнало ясно слънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!
– Хайде, хайде, не говори много, а полегни и си нахрани душата със спокойствие. Аз тутакси ще отскоча и тутакси ще се върна. Ти сега кажи какво искаш от касабата? Та после да не ме хокаш напразно.
– Тебе искам, слънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли си, слънцето не залязва! След това взе да пее любимата й песен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, стара бе мамо, женен да ходя…“.
На баба Стамена някаква благина обля цялото й тяло. Сърцето й пък от тази благина се разпръсна на стотици парченца. Затова не можа да се стърпи и се наведе и целуна дядо Стамен по бузите. А той на свой ред още по-гласовито продължи да пее нейната най-любима песен.
Преди да тръгне за касабата баба Стамена се качи на тавана, взе от сандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата си. Пътят за касабата минаваше покрай гробището на селото. И тя, докато минаваше покрай него, погледът й прескачаше от един бял мрамор на друг, на които бяха изписани все имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й някак си посивя, осиротя и на глас взе да моли Господ да пази нейния чинар, който цял живот с голяма обич й бе правил сянка. Със свито сърце застана и пред вратата на лекуващия лекар на бай Стамен. По някое време дочу гласа му:
– Хайде. Хайде да влиза следващият.
И тъй като вече в коридора не бе останал друг човек, тя открехна вратата на лекаря и почти проплака, че освен нея друг няма, та затова влиза тя.
– Хайде. Хайде влизай и казвай от какво се оплакваш. Че нямам никакво време. И аз имам семейство и, освен вашите болки и вайкания, още много други ангажименти.
– Докторе, прости ми. Аз, слава на Бога, съм добре.
– Тогава защо си дошла бе, бабо? Казвам ти, че нямам никакво свободно време.
– Аз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото мисли за мене, се опитва да го крие. Но има някои неща, които не могат да се скрият, пустяло. Като обичта например. И тя, пустяло, не може да се скрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекаря. Той на това колкото се възмути, още повече се зарадва.
– Да, разбирам те, бабо Стамено. Но аз душа не давам. Има някои неща, които Господ решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.
– Аз не искам душа от тебе, докторе. В нашето село си имаме доста добър поп и красива църква. Ако ми трябваше душа, щях да се обърна към Господа ми.
– Тогава какво искаш от мене? – сопнато я попита лекарят и продължи: – Ако някой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.
– От тебе искам само едно. Поне един път да посетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече няма сили. Кой знае, може пък и да се случи чудо, и върху душата му душа сложиш. А тези жълтици ги давам за семейството ти. Мен Господ не ме дари с рожби. Затова тези жълтици ги давам на тебе за тях. Дано и те изучат и като тебе станат лекари, и да даряват нуждаещите се с живот. – След това тя остави жълтиците на бюрото и с бързи крачки се забърза към своя чинар, към своята сянка.
Като изкачи хълма, от който се виждаше селото, първото, което забеляза, бе, че коминът им не кадеше. „Заспал е – си каза и ускори крачките. – Не, не. Заспал е. Няма как да загасне моето огнище. Сега ще се прибера и ще го изкъпя! След това с любимото ястие нахраня! После заедно ще пеем любимите ни песни…“ И веднага запя на глас любимата му песен: „Тежко мина моята младост, докторе…“. Но някаква буца заседна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видяла, тя не можа да изпее любимата му песен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, сякаш някакъв вятър я носеше към огнището им. Към съдбата им. Към живота им.
Когато пристигна пред портата им, още преди да я отвори се провикна така, че да бъде чута от втория етаж:
– У-у-у, Стамене! Аз дойдох! Къде си бе, човече? За тебе имам добри новини! – Вятърът продължи да я носи и като виелица застана пред стаята им. Когато я отвори, първото нещо, което видя, бе, че огнището им не гореше и стаята бе изпълнена с хладнина. С плахи стъпки се приближи да чинара си и този път го видя, по-блед отвсякога досега. А по възглавницата следи от алена кръв й подсказаха, че в тази къща се е случило най-лошото, което можеше да се случи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, след това и сърцето й охладня и сякаш осиротя. Душата пък стисна зъби и нищо не каза.
Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42