Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 199343 times)

0 Members and 5 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
НА ТОЗИ СВЯТ

Над тази свят,
като птича прелетях.
На живота си ,
не обичта, а края видях.

Над тази свят,
като песен прозвучах,
На живота,
не обичта, а мъката изпях.

Над тази свят,
из между стотици теб видях.
В живота си,
с теб творях летях горях.

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ОБИКНАХ АЗ БОГИНЯ НА БОГОВЕТЕ

Беше към средата на лятото когато всеки стягаше багажа да отиде на почивка, кой на море кой на балкан, но жадуваха да имат различни приживявания и спомени за да имат какво да расправят на колеги и блиски. Аз също по това време оставах свободен, даскалото вече беше свършило и реших да замина на провинцията. Там имахме добре подържана къща останала още от пра дядо ми, беше и нашата гордост, там се бяха случали голями събития за нашето семейство, имено затова някак си ме превличаше като магнит.
Къщата беше от два етажа построена от дялан гранит, имено затова зимата беше сравнително топло а лятото хладно. Къщата беше строена през османско затова беше обградена с високи стени, за да пазят от не канени гости. Портата беше от нагорял дъбов масив, на нея имаше два топуза горният беше по голям беше предназначен за мъже, когато го удариш по вратата издаваше твърт звук, това означаваше че у нас идва мъж, тогава баща ми отваряше портата, долният беше предназначен за жени, когато го удариш по вратата идваше тънък звък по това съдехме че удома идва жена, тогава майка ми отваряше вратата. Долният етаж беше предназначена за ежедневие и за гости, горният беше за спане имаше и една работна стая за баща ми, тя се намираше от към пътят който беше застлан с калдаръм , а от прозореца имаше не повторима гледка към планината. Бях се усамотил в тази стая и наблюдавах върховете на планината който ме подканваха любезно да ги посетя.
Изведнъж слънцето се загуби зад тъмните облаци от който се засипа като от ведра, всеки тичаше забързан да се прибере в къщи че нямаше намерение да притихне този дъж който беше придрожен с грамотевици. Аз седях до прозореца и му се любувах като жилядите животни навън който от дълго време го чакаха да дойде, а да не говорим и за тревата , и гората, който без дъж се бяха някак си състарили увяхнали сякаш искаха преждевремено да си отидат от този бял свят.
По улицата не остана и жива душа, само едно младо момиче тичаше някак си без сила или без посока, погледът ми се спря върху него беше доста объркано, тогава от небето се стовари силен гръм върху нея, а след това дойде и заглушителният звук , тя се повали на земята като отсечено дърво. Затичах се със все сила знаех какво трябва да правя в тази ситуация, мигът за нея беше важен за да се върне от поелият вече път, път който не беше още за нея. Когато вече бях до нея се молих да не съм останал късно за сърцето и което е покосено от тази зла светлина падаща от небето.
Обърнах я по гръп, видях че няма пулс , започнах да и правя масаж на сърцето, натисках колкото мога , пулсът дойде но дишане и не беше в ред. Наведох се и започнах да и давам от дъхът си, вдъхвах и със все сила, и дъхът и се нормализира. Видях че циалата трепери сякаш подскачаше от мястото си, взех я на ръце внесах я в къщи положих я на спалнята. Циалата бише мокра не знаех какво да правя реших да я съблека,пък нямах друг избор, трябваше да довърша нещата до край, все някак ще ме разбере си казах и почнах да я събличам.
Под дрехите се показа едно тяло не на момиче а на богиня, гърдите леко закръглени стърчащи напред, бедрата и сякаш бяха ляти във калъп, а личето  на ангел, черните коси и бяха дълги и леко начупени, а устните ......

Покрих я със всички одела но тя продължаваше да трепери като лист, температурата и трябваше да се нормализира , затова реших да и дам от моята топлина. Саблякох се и легнах до нея, обгърнах я плътно така че да почуства дори и чуствата ми, а те бяха доста объркани, изпитвах страх да не згреша в нещо, съчуствах и че изпитва тази болка, и най вече едно друго непознато чуство до сега, може би беше любовта.

Ръцете ми бяха вплетени в нейните бедрата също а сърцата биеха в един такт , бяхме се превърнали в едно тяло, така лежахме със часове. Питах се постояно на сутринта какво ще направи ще си замине ли, или ще остане да и давам от дъхът от топлината и чуствата си, толкова ли много исках, а не го ли заслужавах. Докато си мислех за тези неща вече бях проникнал в нея, в душата и, а имах ли право да съм там и то не канен, но желанието ми беше наделяло, беше вече късно за съжеление или връщане назад, оставих се на вълната от страсти да бошуват във мен до насита. Така продължи до сутринта, а тя вече напираше със все сила, сякаш казваше хайде ставайте сънят свърши време е за раздяла, време за тъга за болка.

- Ще останиш нали, не си отивай тук ти е добе нали, обещавам ти че винаги ще бъдем заедно, повярвай ми обикнах те с цялата си сърце, не си отивай моля ти се, ще бъдеш моята богиня. Но тя не казваше нито дума само ме гледаше със тези черни очи който сякаш не бяха тук а някаде другаде, това взе да ме плаши повече от отговора, имаше едно обеснение тя беше все още в шок и имаше нужда от време. Това колкото ме натъжи толкова ме и зарадва, все още ще е със мен, ще намеря начин да и обесня че я обичам , че без нея не мога.
Така започнаха да се редят ден след  ден, аз говорих, пеех,  въспявах я в стихове, а тя все слушаше в захлас.

Дар

Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети,
Знам, че любовта ти е прокоба
за нея ще се боря аз до гроба,

Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре.
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля.

Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака.
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен.

Днес имах лошо предчуствие сякаш щеше да се случи нещо не предвидено, това ми притискаше сърцето,  беше ме страх да кажа нещо за да не я събудя от този сън в който се беше унесла, сън в който бяхме само аз и тя, реших да се излежавам до нея пък нека да става каквото ще на мен това ми стигаше, тази топлота, тази нежност която излъчваше каде бих я намерил на друго място. По стъклата на прозоръцът взеха да се стичат капки дъжд, пак щеше да вали и ако съдим по голимината им нямаше да е за кратко, точно това си мислих,  чу се гръм, сякаш предвещаваше че е дошъл дъждът и всеки да вземе необходимите мерки.
 
–  Каде съм  аз, ти кой си, какво правя аз в твоето легло. Крещеше със всички сили,  този зловещ гръм и беше върнал  всичко загубено това взе да ме плаши , видях че е дошъл краят на сънят.

 – Не се притеснявай, не си ли спомняш нищо, аз, аз ........ Тя обляка дрехите си и се запъти към хвода на къщата без да ме слуша или погледне в очите поне. Аз също се облякох и тичах след нея  за да я питам поне как се казва, или поне едно збогом, но вече беше късно тя отвори вратата и се загуби по улицата както и си беше дошла. Сълзите ми се сливаха със капките дъж, който бяха студени като спомените ми, който преминаваха като вятърът който шибаше лицето ми безжалостно, и ми напомняше мигове нe изживяни дори и от богове. Но сега трябва да се плаща, а цената им е за богове, който можеха всичко. Дали ще мога да забравя поне един миг изживян със нея. Ето устните и са толкова влажни,  способни да те накарат да тръпнеш от желание да ги докосниш, а засмеят ли се, този израз на щастие поражда в теб крила. А очите и те бяха всичко онова за което можех да умра.

 – Защо, защо това ли е отплатата на любовта. Крещях след нея колкото можех, но това вече едва ли щеше да промени нещо. Качих се в стаята, навсякаде виждах нея, а миризмата и, сякаш не бе си заминала а беше скрита там под юргана и ме чакаше със свояте ласки и  нежност. Легнах и зачаках да се върне, вярвах и желаях това със все сърце, хей сега, хей сега ще отвори вратата без да каже нито дума, ще приседне до мен ще ме погледне с тези големи черни очи, който прощават на всичко. Дните се занизаха пак един след друк, а аз вярвах в любовта че ще ми се отплати, поне с една целувка или един поглед. Реших да я нарисувам за да остане жива в спомените, за да не избледнее в съзнанието ми, човек устарява, оглупява, умира, но картините остават, нека да я има за вечно до мен даже и след мен. Използвах цветовете на пролета и есента, роклята и ще е от жълто което ще улищетвори топлината и, примесено с червено, което ще говори за страстите и, в ръцете и ще и дам книгата със стиховете написани за нея, нека да ги чете и почуства болката която чуствам аз в момента.

БЕЗ НЕЯ

Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.

Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
Ангелът, смисълът в живота.

Кажете ми,
Утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.

Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.

Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.

На вратата се чукаше но беше малкият топус, това сигорно беше жената която ми носише мляко и яйца, но когато отворих вратата видях богинята ми, някак си се беше разхубавила, беше се променила през всичкото това време, а аз с тази дълга брада, поне да се бях бръснал.Очите и греяха от щастие, приближи се блиско мен.

– Нося ти дар от любовта, ще го приемеш ли. Сведе поглед надолу кадето между двете си ръце държеше сътворението на мен и на нея.
– Ще е момче нали. Щастието ми беше до небесата.
 - Защо да е момче, нека да е момиче. 

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПОМАКИНЯ

Автор Ибрахим Бялев

Ах майко мила, видях я горе на балкана,
беше като бяла лястовица,
в ръцете си държеше зелен здравец, а на устата песен,
с нея моли Всевишния за здраве, живот и любов.

Ах майко мила, очите и са извор, а сълзите порой,
косата като тревата, а снагата взела от дъгата,
като изгрева е чиста, като залеза топла,
като росата е по цветята, като песен е по гората.

Ах майко мила, ангел със крила за мен е тя,
извисила се до небеса, не казвай че ще отмине
хей тъй без следа, или без сълза,
покрай нея има цветя само в бяло,
но и те бледнеят пред лицето и като цяло.

Ах майко мила, тя не е човек, а дива сърна,
от човек невидяна, с ръка недокосната,
гордостта й е до небесата, а гласът - до върховете,
моли се, майко, път да се отвори, майка да си види.

Като я видях, сърцето ми прошепна –
Това е тя, тя е, последвай я,
помогни й да премине през планината,
майка да си види, майка й да не жали за едничко чедо.

Кажи ми майко мила, ти ли да жалиш или нейна майка,
а сърцето ми напира със все сила: иди, иди;
а тя е като бял гълъб, в ръцете си държи зелен здравец,
а на устата песен молитва.

Ах майко мила, не търси в спомени си утеха,
ще идвам във съня ти ще влизам тихо и кротко,
дори и в мрака ще те намеря за да те погаля и целуна,
молитвата да ти взема, сълзите ти ще избърша дори.

Ах майко мила, в планината има гъсти гори, дълбоки води,
как да оставя либе сами, а майка жали чак до зори.
Жали майко, жали ти за двама чак до гроба......


Offline Suleyman.45

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 357
Ot sırtze i duşa bravo,bravo i pak bravo.İma edno izsledvane li opit za po pılno i obemno osvetlyavane na pomaşkiyat etnost li,neznam kak da go nareka.Zaglavieto e:"Pomatzite",no avtora ne e akad.Petır Yapov.Pırvoto ime ne si go pomnya,no vtoroto sıs sigornost beşe Çilingirov.Avtora tzitira edno pismo na sıprugata na britanskiya konsul do edna svoya poznata pisano sled edna obikolka prez pomaşkite rayoni,kıdeto opisva pomatzite kato mnogo krasiva rasa.Toçno tzitiranata e rasa,koeto pokazva çe oşte togava pomakite sa se razliçavali i to v polojitelen smisıl ot bılgarskoto i türkso naselenie.

Offline Suleyman.45

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 357
İbrahim,sen de sağ ol.İma oşte edna priçina bılgarite da ne sa  ştastlivi  i tova e zaştoto mnogo malko ot tyah şte imat ştastieto da imat sıpruga pomakinya,nali veçe me opredeliha tuk kato fanatik şte dobavya i türkinya.Prez trudovaşkite godini po vreme na poçivkite si spodelyahme pomejdu si kakvo sa ni pisali v naşite priyatelki isıprugi,priznavam si po romantiçni pisma ot pismata na momiçetata pomaki i do sega ne sım sreştal.Tova ne byaha pisma,tova byaha izpovedi,tova byaha pesni,tova beşe ne rimuvana poeziya pisana samo ot pılni s çista i svyta lübov romanticni sırtza.Mislya,çe moite vnutzi koito obiçam ot vse sırtze poradi obştuvaneto s cep telefonite  nyama daje da razberat s kakvo vılnenie si spomnih tozi perid ot taka nareçenata mladost.

Offline Mariana

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1078

You are not allowed to view links. Register or Login



Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
втори вариянт

ПОМАКИНЯ

Автор Ибрахим Бялев

Ах, майко мила, видях я горе на балкана,
горе на балкана, на широка поляна.
Беше, като бяла лястовица,
литнала през пролетта.
А в ръцете си държеше китка зелен здравец,
а на устата песен молитва.
С нея тя молеше Всевишния, за живот, здраве и любов.
Ах, майко мила, очите и са извор, а сълзите порой,
косата и като тревата, а снагата взела от дъгата.
Като изгрева е чиста, като залеза топла,
като росата по цветята е и като песента по гората.
Ах, майко мила, ангел с крила за мен е тя…извисила се е до небеса.
Ама ти не казвай, че ще отмине…. хей тъй, без следа или без сълза…..
Покрай нея майко, има цветя само в бяло,
но и те бледнеят, пред лицето и като цяло.
Ах, майко мила, тя не е човек, а дива сърна,
от човека невидяна и за ръка не държана.
А гордостта й е до небесата, а гласът - до върховете.
Моли се тя майко, път през планината да се отвори
и при нейна майка да си иди, да си иди и да види…
Като я видях майко, сърцето ми се разтрепери …
и тихо ми прошепна – „това е тя, тя е, последвай я….
помогни й да премине през планината,
майка да си види, майка й да не жали за едничко чедо.”
Кажи ми майко, мила, ти ли да жалиш или нейна майка?
А сърцето ми напира – „иди, иди”…..
а тя е, като бял гълъб, в ръцете си държи зелен здравец,
а на устата песен молитва.
Ах, майко мила, не търси в спомените си утеха,
ще идвам в съня ти, ще влизам тихо и кротко,
дори и в мрака ще те намеря, за да те погаля и целуна,
сълзите ти ще избърша дори…но не ме съди…
Ах, майко мила, в планината има гъсти гори, дълбоки води….
Как да оставя либе сами? А как, теб майко, със сълзи на очи?
Но ти жали майко, жали и за двама...че тя ми в душата остана…

Offline Suleyman.45

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 357
Dobre,çe Ibrahim s poeziyata i razkazite si predava nasayta i malko romantika.Za uvajavanata ot men Mariana:Bılgarite i damite im priemat kato liçna obida vsyaka pohvala ili zaştita na naşata vyara,naşata istoriya,na naşata kultura i obiçai.Vızhvalata i vızhiştenieto  mi ot trudolübieto,skromnosta duhovnata i fiziçeska krasota na naşite jeni i momiçeta,da se priema kato obida ne moga da go priema za normalna reaktziya.Moeto liçno mnenie,çe jenata tryabva da bıde  ne samo partnör v legloto i na restoranstkata masa,ne samo lübovnitza i duşeprikazçik na kafe tya trybva da bıde ne moga da se izrazya,no şte opitam.Tya tryabva da bıde toçno obratnoto na  sıbiratelniya obraz na sıvremennata bılgarka-tya trybva da bıde jena s çeteri glavni bukvi.Prekrasna mayka,lübyaşta sıpruga,dışterya ot koyato ne se sramuvaş  i na koyato mojeş da  razçitaş v dobri i loşi vremena.Da bıde dostoyna i mıdra jena,a ne jensko tyalo s mıjki loşi naklonosti.Za istoriçeskoto minalo i Levsk Benkovski t.n.:Edin narodne nepostigne li nezavisimosta si sıs sobstveni sili,vdigayki vıstanie s vodaçi-greşnitzi pişeşti pisma s krıv vmesto s mastilo, ubivayki nevini müsülmani i paleli sami bılgarskite sela estestveno nyama da uspeyat.Dobro se postiga samo s oşte po dobro.Podarenata nezavisimost na narod ne stignal v razvitieto si sam da si ya postigne ne dava plodove.Vinagi ste  bili za visimi i vinagi ot greşnata strana.İzvinyvam se za smescaneto na temite.

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
You are not allowed to view links. Register or Login
You are not allowed to view links. Register or Login

  Ибрахим,всеки докоснал се до таланта на помаците като теб и стремежа да покаже на света едно друго лице на нас помаците буди у нас гордост и предизвиква приятно чувство.
 ГОРДОСТ ЗА САЙТА НИ Е,КОГАТО ТАКИВА ТАЛАНТИ СА ТУК СРЕД НАС!
                                                                                                                                  УСПЕХ!


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login

  Ибрахим,всеки докоснал се до таланта на помаците като теб и стремежа да покаже на света едно друго лице на нас помаците буди у нас гордост и предизвиква приятно чувство.
 ГОРДОСТ ЗА САЙТА НИ Е,КОГАТО ТАКИВА ТАЛАНТИ СА ТУК СРЕД НАС!
                                                                                                                                  УСПЕХ!



Благодаря ти Nazmi.

Виждам че в днешно време за нашите ПОМАКИНИ няма почти нищо написано, нима те не заслужават един стих, един разказ една усмивка.
Когато ги видиш как боравят със тези прекрасни цветове за правяне на чейз, или чуеш някоя пята песен от тях в която непремено ще има болка и любов, дори и само един поглед да им уловиш, няма как да не почустваш нежноста им която е зародена в душата им ..........



Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
* * *

До сутринта колко остава,
а до края на живота ми...?
Не знам и не ме интересува.
Стига ми огънят твой, любов моя,
в него искам да изгоря,
и в душата ти капка живот да сложа.
Нека да кажат недокосналите се до теб -
умря сиромахът хей тъй, за една лювов.

А вие, сълзи мои, в езеро се превърнете,
за да потъне любовта в него,
нека плува там като златна риба,
чакана и молена от всеки,
и да избира сама бисери свой.

А ти, душа моя, научи ме да убивам смъртта,
за да живее тя до безкрай,
нека носи и тя душа лека на птица,
нека да пише нашата съдба.

Дори и сега в последните си мигове, любов моя,
ти пак си до мен, бяла и засмяна,
молиш ме да остана в прегрътката твоя,
болката в мен искаш да изтръгнеш,
от тъгата крила да направиш,
за да летим с теб от цвят на цвят.

И сега, когато аз си отивам,
на теб оставям розите в градината ни,
за да продължиш с тях нашата магия.
Който ги види, с въздишка да казва -
тук живее любовта.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
КУРБАН

Автор Ибрахим Бялев

Ти виждал ли си как умирам, как бавно ме напуска гордостта, за нея е най трудно да се прости със светлината, как със всички сили се бори и в тъмнините, как изпуска и последната искрица надежда за живот. А вярвах че ще спечеля двубоя с усмивката моя защото и да е жилаво злото, усмивката е като светлината, тя е толкова нежна че не би и устояло злото.
Когато се изгубиш и забравиш и светлото на белите си дни, когато всичко хубаво увехне, и останат само спомени, ще можиш ли да разкажеш за тъжното, което изпита в тези бели дни изпълнени с лъчи, огряващи и всяко кътче на живота ти, а сега толкова копнеещи и желани лъчи, създаващи светлото на живота.
Не не исках от живота да е лесен той винаги се ражда от сълзи, но исках привечер по лунни нощи луната среброто си върху мен да излее, а слънцето пак така нежно да ме погали със лъчите си, та да се почуствам важен и горд,
Нещо ставаше със мен, сменях си мястото, преминавах от едно място на друго, а тук ми беше токова хубаво и топло, е да малко ми беше тясно, защото аз обичах свободата и простора. Бях създаден да тичам от едно място на друго, и със тази си игривост да радвам човешката душа. Във очите ми нахлу ярка светлина, която сега я търся навсякаде, на която и премигвах сякаш ми беше стар приятел. Почуствах хладина която обвзе цялото ми тяло, от която леко се разтреперих, стегна ми всичките мусколи и ме подканваше да се изправя на краката. Така и направих събрах всички сили и реших да се изправя, но не беше толкова лесно, краката ми бяха доста гъвкави а аз доста объркан. Майка ми със тревожният и нежен глас ме подканваше да опитам пак и пак, докато не стъпех здраво на краката си.
Така и направих поех този крехт подарък поднесен от всевишият, наречен живот, изправих се на крака си, и стъпих здраво на земята, а тя горката от сега ме чакаше все и едно бях роден за нея, искше от сега да ме обгърне със свойте обятията. Но като чу гласът на майка ми който беше толкова нежен и горд, че се застрами и зачака този момент когато тя щеше да се радва а майка ми ще ридае песен през сълзи.
Стъпих здраво на земята но до мен стоеше едно черно петно подобно на мене което ме плашише постояно исках да избягам от него но така и не можех, беше се така здраво завързало за мен че кадето и да ходех той беше все със мен.
- Не се плаши от сянката си, тя е част от теб, тя е тъмната част от живота ти, тук е за да ти напомня за отвъдното, само когато те налегне тъмнината тогава те оставя на мира. Успокояваше ме майка ми – ти от нея не се плаши тя нищо не може да ти направи, враговете ти са други.
Занизаха се дните един след друк, когато хората ме видяха ме взимаха в ръцете си говореха ми нежно както на никой друг, за тях бях нещо специялно, нещо си говореха но не можех да ги разбера.
- Избрали са те за Курбан, защото си най хубавият, само такива като теб може да им откупи греховете. Прошепна майка ми, но в гласът и почуствах доста тъга която и мен натъжи. Да откупиш греха на други това щеше да е нещо много хубаво но защо майка ми се натъжава това не можех да го разбера, когато си имам рожба като нея може би тогава ще разбера, сега е още рано.
Днес е един такъв слънчев ден някак си по различен от другите дни, а в мен има тъга, сърцето ми се беше свило, а мислите ми сиви и студени, чусвата ми объркани.

- Днес е празник сине, днес е ден за откопуване на грехове, но не на нашите, а на други греховете ще откопуваш, днес е голям ден за теб и за мен, на този празник коя майка би издържала без сълзи без молитва. Нарицаше майка ми през сълзи, колкото и да се преструваше, видимо и беше как силите я са напуснали и едвам стоеше на крака.
- Ако някога почустваш мъничко тъга или самота ако нещо там те заболи, в мислите си ме покани, прегърни ме нежно и се утеши. Мъничко самотен ако се почустваш ти просто тихо, мълчаливо за мене си спомни, и моята милувка ще избърше твойте сълзи, и пак ще те целувам тихо, нежно, и ще те обгръщам с искрената си любов, и дори небрежно ще забравиш, че света понякога е тъй суров, и жесток. Знаеш как сърцето ми за теб гори, няма никога да стихне моята обич което ти в душата ми роди, ще дойда бързо дори на края на другият свят да си. Продължаваше майка ми да реди през сълзи, а аз не разбирах защо беше това така нежно збогуване със мен.

Към мен се преближи един човек, аз все така смирен както винаги го гледах в очите му и очаквах тези нежни думи който така и не разбирах , погали ме по главата и ми се усмихна така както никога до сега. Хвана ме здраво за рогата и ме повлачи към другите хора, а единият от тях в ръцете си държаха ножове, опитах се да се съпротивя но силата му беше доста повече от моята. Когато стигнахме до хората, събрах всички сили подскочих от земята и още един път и още един път......
Повалиха ме на земята единият ми държеше рогата, вторият ми завърза здраво краката, третият ми завърза очите, претискаха ме здраво към земята, не знаех какво да сторя силата ми беше отстъпила мястото на страхът, който ме караше да потрепвам като лист. Сега в този момент исках да съм птица да се извися над всичко зловещо, да расперя крила хей тъй волно на свобода да се любувам на всичко земно. Слушах молитвите на храта отправени към всевишият, молеха го за прошка за злините който са сторели, в гласът им имаше страх но и задоволство че са намерили начина да си откупят греховете, а те не бяха сигорно малко, а аз не знаех нито един от тях, а какво ще стане с мойте грехове кой и как ще ми ги откупи,........
Почуствах остра болка в гърлото, една хладнина обвзе тялото ми, вече не се съпротивлявах а отправих и аз молитва поне с нея да откупя греховете си, ако имах такива. Сега виждах как нишката на живота изчезва, гледам нагоре и виждам умиращата светлина, която лека полека отстъпва място на мрака, за някой вечност, ама все така тъжна и студена, оплаквана с писъци и истински сълзи, възбуждащи само хубави спомени създадени от краткият ти и светъл живот.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЖИВОТЪТ

Автор Ибрахим Бялев

Към мен приближаваше жена която беше седнала на инвалидна количка, а мжът и я буташе като си говореха нещо, лицето на жената изразяваше болка и то непоносима но когато се обърнеше към мъжът, на лицето и изгряваше една пурпурна усмивка, сякаш беше най щастливата жена на света. А усмивката и отиваше толкова много, сякаш беше създадена за нея със нея забравяше болката си или задържаше щастието си което я беше напуснало, но каквото и да беше тя със нея ставаше съвсем друг човек. Когато се приближиха до мен решиха да си удъхнат, мъжът я обрна към него и се наведе ниско няд нея, за да може да го чува по добре и шепнеше думи който така и не можах да забравя до сега.

Ела любима,
в бяло, розово, червено.
Ела любима,
в деня, в ноща, в съня.
Ела любима,
засмяна, тъжна, просълзена.
Ела любима,
в живота, в мечтите, в сърцето.

Тя му се усмихваше толкова нежно и му отвръщаше също със стих.

Ти си искрата, мечтата,
в моят живот.
Ти си копнежът, сълзата,
в моят живот.
Ти си дъхът, лъчът,
в моят живот.
Ти си денят, ноща,
в моят живот.

Мъжът беше толкова доволен и горд и той със усмивка на лицето продължи.

Обикнах аз,
цветовете за теб избрах аз,
мор жълто розово червено,
не всички са за теб всички.

Обикнах аз,
мечтите за теб сънувам аз,
летим с теб от цвят на цвят,
не всички са със теб всички.

Хей обич моя,
толкова блиско но чужда,
толкова далеч но желана,
толкова трудна но мечтана,

Беше редът на жената впреки че се усмихваше гласът и леко треперише като идаваше болката която чустваше душата и.

Ох майко мила,
Изгубих посоката,изгубих лъчът,
самота обгръща душата ми,
сълзи капят като порой.

Ох майко мила,
душата реве,крещи и се моли,
Пази я боже, дари я с дар от теб,
дай и усмивка както на ангел.

Ох майко мила,
гласът заглъхва, като в постиня,
светлината се збогува завинаги,
какво остана освен мрак и тъга.

Нали се разбрахме да не говорим за това нещо,доктора какво каза горе главата, и на свой ред продлжи.

Всичко е твойо земята, гората, водата,
всичко е твойо изгревът, залезат дори.
Всичко е твойо сърцето ми, душата ми,
всичко е твойо устните, сълзите ми дори.

Спомените са мой,спомените с теб и мен
бях щастлив, горд, смирен, богат със тях
Надеждите са мой надеждите с теб и мен,
бях силен, уверен, живях, летях със тях.

Ти беше усмивката, прошката, увереноста,
аз бях целувката, грешката, смиреноста.
Ти беше обичта ми, любовта ми, лудоста ми
аз бях обичта ти, любовта ти, лудоста ти.

А тя сякаш не го беше чула и продължи но гласът и се растрепери повече от преди.

Хей любов моя
прободена с нош
распъната на кръст

Ще живееш ти
в небесата
в сърцата дори

След теб ще има
следи от сълзи
от кръв дори

Но пътят ти
ще е осеян с рози
с мечти дори

Моля ти се недей недей така ще видиш аз ти обещавам ще се оправиш аз съм с теб дори и в ...... премълча беше го страх че ще згреши в нещо, но продължи като стискаше силно зъби.

Ще можиш ли да ми говориш,
за тъмнината която ми оставяш.
Ще можиш ли да пееш,
за тъгата която ми даряваш.

Ще можиш ли да живееш,
животът който ми оставяш.
Ще можиш ли да погледнеш,
това което ще съм след тебе.

Но като го казваше вече не и гледаше в очите, а беше извърнал главата настрани и със ръка бършише сълзите си който го издаваха. Тя също плачеше но трябваше да му каже нещо и продължи.

Ако си любовта,
ела, дори и да ме боли.
Но ако си само сън,
не, не, дори да си щастие.

Нека да съм аз,
мислиш си, любов моя.
Но знае ли се,
кого ще разплаче живота.

Сълзите са твой,
любов моя,бърши ги бърши.
Аз пея любов моя,
пея, дори и през сълзи.

Беше влюбен до уши, но и горд човек, леко се изправи и почти се провикна защото хората взеха да гледат към тях.

Хей любов моя,
чувам, сърцето ми те моли,
остани, до смърта ми дори,
да ти кажа, обичам те мила.

Хей любов моя,
прободи ме там в ляво,
кадето сме само аз и ти
остана само мрак и тъга.

Хей любов моя,
има ли раздяла без болка,
а сега когато мен ме няма,
ще пееш ли пак за любовта.

На нея пак се появи тази така кристална усмивка , във която дори и аз се влюбих. Тя сщо си повиши гласт.

Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети,
Знам, че любовта ти е прокоба
за нея ще се боря аз до гроба,

Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре.
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля.

Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака.
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен.

Да любомима да, ти за мен си богиня и продължи на още по висок тон.

Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.

Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
Ангелът, смисълът в живота.

Кажете ми,
Утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.

Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.

Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.

Усмивката и се беше възвърнала както преди сияше от щастие и продължи със умерен тон.

Над тази свят,
като птича прелетях.
На живота си ,
не обичта, а края видях.

Над тази свят,
като песен прозвучах,
На живота,
не обичта, а мъката изпях.

Над тази свят,
из между стотици теб видях.
В живота си,
с теб творях летях горях.

Така не са сме разбрали с тебе ще видиш аз ти обещах но ти трябва да ми повярваш, трябва да искаш не само живота а и неговите дарове сътворени за нас.

Любовта ранена, в пепел се превърща
вятърът жесток, без жалост го разнася.
Изгасва и последното пламъче надежда,
одалечавайки се сърцето ти ден след ден.

Пайжина от спомени обвива сърцето ми,
след теб душата ми в пустиня се превръща.
Без теб устните ми не ще да се смеят,
сълзи от очите ми не ще да се проливат.

Дали сърцето ти за мене пак ще жали,
със златен пламък в погледа ти нежен.
Под огъня пламтящ на звездното небе
седиме ние двама с теб ледено студени.

Като казваше тези думи погледа му се беше спрял върху мене, протегна ръка и отксна най хубавата ми рожба която сега се беше напъпила. Откъсна я очисти я старателно от бодлите, и я протегна на жената която го гледаше в изумение.
- Как е възможно да направиш подобно нещо ако те види някой как така посмя.
– Давай да тръгваме докато не са на видяли, много е хубава нали и миризмата и е хубава, както тебе излъчва обич и щастие.
Одалечавайки се от мен не чуствах никаква злоба че са ми взели рожбата, а се радвах че е на такова място, място испълнено с нежност и любов. На следващият ден когато росата се вдигаше от мен за да разнася миризмата ми, по пътят се зададе кола която беше украсена с много цветя, а след нея вървяха хора облечени в черно, стъпките им бяха бавни придружени от зловещи писъци. Това беше погребално шествие, когато колата се приближи до мен видях рожбата ми как краси ковчега, но беше някак си увяхнала и цветовете му потъмнели.

Offline Suleyman.45

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 357
Bravo İbrahim65,naistina si dobır poet i dobır Çovek.Pozdravyavam te ot tzyaloto si sırtze i duşa.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
СЪВЕТ

Подухва лек вятър, който нито е топъл нито е студен, но пък е свеж, сякаш е създаден от снежните върхове на планината, който се извисяваха до небесата. Поглеждах към тях и им обещавах че един ден непремено ще ги посетя, нека и те ми видят не само снагата, а и мъката която беше надвеснала над мен като сянка.

Днес бях като чупен клон в пролета, знете това чуство нали, иска ти се да вдишаш от този свеж въздух, да нагазиш в този бял сняг, да се понесеш като пролетен вятър над всичко, но нещо ти пречи, нещо има погрешно в живота ти а ти това не го намираш. Решиш да полежа още известно време и да реша какво да правя, той чупен клон не може да се сложи обратно на мястото си, но трябваше да намеря пречината на това чуство което ме изтезаваше тази пролет.

Мислите ми се преплитаха но все бяха в миналото а някой си противоречаха със спомените, виждах живота ми колко е бил празен и погрешен, взех да го проклинам, защо ли живее човек , както обичаше да казва дядо ми – Живеем за една комачка хляб. А можеше и без нея когато в живота сивото е повече от бялото , сълзите повече от усмивката, мислех си тези неща и очите взеха да ми се насълзяват, а душата сякаш се збогуваше с мен.

Реших да навестя дядо ми, от доста време не бях ходил да го видя,щях да потърся от него съвети, все пак беше живял близо столетие. Станах обляках се и взех неубходимите неща за там, една копачка лопата и няколко цветя ,много обичаше цветята на места когато ги поливаше съм го чувал да им говори, затова реших на гробът му да засея няколко рози.

Гробищата бяха вече наблизо а моят дядо беше в самото начало на едно от централните места от кадето се виждаже както нашата къща така и снежните върхове, с други думи на това място на човек трудно можеше да му доскучае. Оставих нещата който носех и изучих дуата която трябваше да изучи за мъртвите, за да получат както поздрав, така й покой. Гробът на дядо ми беше обрасъл в трева почистих я старателно, след това засях и розите, полях ги обилно с вода, гробът се превърна в малка градина, сигорен бях че дядо ми ме гледа от някаде и ми се радва.

Поседнах до елата, която беше посял баща ми за да прави сянка на гробът, да си отпочина и да си споделя мъките с дядо ми, който много обичах, и беше оставил голяма следа в живота ми, все още си спомням неговите съвети като.

; Искай прошка сине, и не забравяй за този дар от бога, живота, в него има и тъга, има и крила, когато ти е тъжно не слизай толкова дълбоко при мене, когато летиш не лети с облаците все пак си с душа. ; В живота на всеки се появяват неща който го променят, не е важно дали е щастие или е болка.Ти просто бъди такъв, какъвто си; ; Само баща и майка знаят да прощават. Другите просто забравят. ; ;Най трудната борба, носи най-сладката победа. ; ;Загубеното щастие е по-страшно от самата смърт а загубиш ли себе си тогава си мъртвец.;

Пред мен се появи една калинка която едвам летеше , като ме видя се устреми към мен и ми кацна на рамото, тя беше толкова малка и нежна че не можех да я докосна, за нея бях толкова груб, че просто трябваше да я докосна само с поглед. Калинката сви крилата си, прелеста и беше невероятна, тъмно-червеният и цвят излъчваше не друго а любовта която изпитваше към всички ни, а тъмно-черните точки, издаваха мъката която виждаше във живота. Не знаех какво да правя, какво яде за да я нахраня или каде живее за да я подслоня. А бях толкова силен и велик че за нея бих направил дори чудеса, но не знаех и това ме учуди, в същото време ме направи бесилен пред нея. Гледах я как едвам се крепеше на рамото ми с тези малки крака, сякаш искаше да ми каже нещо, това ме развесели и взех да се притеснявам че ще ме остави сам с мъките си, който така и не знаех как да ги реша.

Гледах как калинката распери крила и полетя, със своята си обич и мъка, я при свойте чеда я при своето щастие.

Изправих се и аз на крака - Дайте ми на мене обич и тъга, животът е сладък до смърта.

Автор Ибрахим Бялев

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42