Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 199199 times)

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПРИСЪДА

 Под сенките на цъфналите липи на които божествената миризма се разнасяше по целия град, стоеше седемдесет годишна баба. Тя беше приседнала на малка дървена табуретка, защото тежестта на живота безпощадно се бе стоварила върху нея с все сили. Лицето й бе набраздено като селска нива, но очите й си бяха все същите. Едни такива сини, сякаш откраднати от висини. В тях човек можеше да прочете една цяла енциклопедия. Въпреки, че отслабналите й ръце леко потрепваха, тя взе една книга от количката пълна с книги пред нея и заумолява преминаващите:

 - Вземете ги, те имат души! Вземете ги, те имат души! - с умолителен тон подканваше всеки минал. Въпреки, че никой от преминаващите не я поглеждаше дори в очите, на нея душата й таеше търпение, а сърцето смирение. “Все някой ще се намери да вземе поне една от нейните души“

 Така и стана, не след дълго пред нея се спряха няколко деца. Сърцето на старицата трепна. Загледа ги - буйни, зелени като пролетна гора. Не издържа и пъхна на всяко по една книга в ръцете.
 - Ооо, не, не, бабе. С това не се занимавам - и едното я върна обратно. Другото й каза, че мирише на нещо, но тя не разбра на какво, защото думата за нея беше непозната и много модерна. Третото изобщо не я погледна, защото не отклоняваше очите от телефона си.
 Хрумна й идеята да се премести пред училището. “Тези деца имат родители. Те добре познават книгите. Пък и кой родител не се грижи за децата си?“ Пред училището беше шумно и живо като на панаир. Всичко имаше, само книгите липсваха.
 - Вземете ги, те имат души! Вземете ги те имат души! - с умоляващия си тон взе да подканва преминаващите. Няколко деца пак я наобиколиха и взеха да я разглеждат подробно, сякаш не беше земна, а извънземна. Започнаха и да й се подиграват на белите коси, на кривите крака, на износените дрехи ... Няколко родители слезнаха от скъпи коли и те застанаха до нея. С голяма жалост гледаха старицата и й казаха, че по незаконен път иска да печели пари.

 - Не, аз не ги продавам, аз ги подарявам. Моля ви вземете си по една или по няколко, те имат души. Ето тази например е ..... До нея вече беше застанал директорът на училището и я гледаше с навъсени очи.
 - Ти, а? Но как е възможно? Това за теб е най - скъпото нещо в живота! - всички го гледаха озадачено.
 - Да ви запозная, това е моята учителка, която ми даде това, което никой не ми е давал, а именно хляба на живота. От съжаление няколко родители взеха по една книга и забързаха към лъскавите си коли, а една се заоправдава, че щяла да вземе, но нямало място къде да я сложи в къщи.

 Когато останаха сами, директорът я покани да разгледа училището. Знаеше, че както винаги ще го посъветва нещо. В нея нещо трепна. Нещо се съживи. Бяха спомените. Крещяха като млади момци. Със смели стъпки влезна в училището. Вика на децата за нея беше като песента на славея, а звъна на звънеца - като звън на камбана.
 - Ще пиете ли нещо? - с умиление я попита директорът. Но тя отказа. Поиска да разгледа библиотеката на училището. Директорът вдигна телефона и се обади на домакина да донесе ключа на библиотеката. Не след дълго на вратата се почука и влезна добре охранен чиновник.

 - Господин директор, не мога да намеря ключа на библиотеката. Някъде съм го сложил и не знам къде е. Ако ми дадете още малко време ще се опитам да го намеря! - директорът махна с ръка и го подкани да побърза.
 - Госпожо, Светлана, кажете ми как сте? Как карате пенсионерския живот? Аз съм забравил, че живеехте наблизо. Повярвайте ми, в тази бързина на живота, пък и с тази трудна работа с която се наех, не ми е никак лесно. Пък имам жена и две деца, та закакво по-напред? То днешните деца не са като преди. В тях има всичко друго, но не и подчинение .....
 - Аз съм доволна от живота, Стояне! Въпреки, че е старо, имам си всичко. Само дето мъжът ми наскоро го изтървах. Дъщеря ми замина за Америка. Там си намери другар в живота, от който роди две деца. Не ги познавам достатъчно, но не се оплаквам от това, защото знам, че те са живи, здрави и най-вече щастливи. Тук няма да идват, пък и не виждам защо трябва да го направят.

 - Да, да. Сигурен съм, че те там ще се реализират много
 по-добре. Америка! Само като чуеш името и ти стига.
 - И тук е хубаво Стояне! И тук е хубаво. Даже по-хубаво от нашата Родина няма по света. Но с дъщеря ми така се стекоха нещата, Любовта я отвлече по чужди земи, но сърцето си й е тук, като Бог скита по бащините земи.
 - Добре, но защо искаш да си раздадеш любимите книги? Зная много добре колко ги обичаш. Цялата ти къща е "облечена" с тях.
 - Вчера бях на лекар и ми каза, че не ми е останало много време. Само няколко месеца. Страх ме е тези бисери да не попаднат в мръсни ръце. На днешно време трудно се намира човек, който да обича книгите. Затова реших да ги раздам на децата, но това което видях в тях ме потресе и не знам къде е причината ... На вратата пак се почука и след заповедта “Влез“ на прага застана добре охраненият домакин на училището.

 - Извинете, господин директор, но не мога да намеря ключа на библиотеката.
 - Но как така? Това е държавно имущество, което трябва да го пазиш като зеницата на окото си. - започна да крещи директорът на подчинения си.
 - Покажете ми поне вратата, моля ви. Не се карайте заради мен. - след което старицата стана от стола. Директорът се почувства доста гузен пред случващото се, стана и заведе Светлана пред вратата на библиотеката. Тя се доближи до нея и я помилва с майчина ласка и обич.

 - Спете, мили мой! Там в затвора! Не знам каква ви е вината, но присъдата ви е нечовешка. - директорът се опита нещо да каже, но тя го прекъсна с думите:
 - Свалете от себе си думата “ГОСПОДин“! Поне нея не мърсете!

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
МОЛБА

Сърце ми дайте! Сърце!
И ако може помашко да е то!
Хей тъй едно голямо, светът да побере!
Тогава нощта ще е светла, утрото и то!

Крила ми дайте! Крила!
И ако може помашки да са те!
Нека да са изтъкани от моминска ръка!
Тогава ще прилягат те на моето сърце!

Простори ми дайте! Простори!
И ако може помашки да са само те!
Хей тъй да литна над бащините ми двори!
Нека от радост в тях да умре моето сърце!

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ДОБРИНА

[Днес над мен се бе надвисил един неописуем смут, който ме караше да мисля само за момента, в който живея. „Животът е толкова кратък, по дяволите. На човек понякога му се иска да помързелува на свобода!“
Между тези мисли вече се бях озовах в покрайнините на Истанбул там, където исках да намеря нови сили, с които щях ловко да следвам пътя на щастието си. Не бях обмислил нещата с най-големи подробности, както правех винаги до сега, затова когато слязох от колата, забелязах, че е по-хладно отколкото предполагах и другото, което забелязах беше, че не съм си взел есенни дрехи. Реших да се позагрея с един по-бърз вървеж, който щеше да ме постопли достатъчно.

Когато стигнах до брега на Черно море забелязах, че не съм сам. Едно доста симпатично момиче тичаше ту напред - ту назад. Като ме видя с голяма лекота дотича до мен и ме посрещна с думите: „Здравей, защо закъсняваш?“

Гледах я с недоумение и вместо със „Здравей!“ - отговорих „Ние познаваме ли се?“

- Нали си писахме по нета и се разбрахме да се видим на плажа? - на свой ред сега тя тънеше в недоумение.
- Да, но „плаж“ е доста обширно понятие. Ти била ли си до края му? Тук няма нито спирка, нито улица, да не говорим за номер. След това разяснение, уморена и озадачена тя седна на плажа. Аз също поседнах до нея.


- Да се запознаем поне. Казвам се Ибрахим, а твоето име? - след кратък размисъл тя протегна ръка към мен.
- Какво значение имат имената и то сложени от други хора? Поне за мен нямат никакво значение, но ако толкова държиш да имам име, то тогава ти ми избери име. Това доста ме вбеси.
- Ти подиграваш ли се с мен? Как така аз да ти избера име? Ти нямаш ли си собствено? Майка ти, баща ти как са ти викали?


- Майка ми не я знам коя е, баща ми също. Само знам в кое кошче за боклук съм изхвърлена и кой ме е намерил и откарал в болницата, после в майчин дом, после, после ... После всеки ми е сложил по едно име, което на него му е харесвало. Хайде сега и ти ми сложи име, за да ме зарадваш с нещо ново и хубаво ..... Гледах я и й вярвах, защото по всичко си личеше, че съдбата се бе стоварила върху й като гръм от ясно небе и тя не знаеше на кой свят се намира. Докато аз размишлявах върху имената като „Надежда“, „Вяра“, или „Любов“, които щяха да й отиват, тя стана и се запъти към изхода на плажа.

- Ще ми позволиш ли да те прегърна, а аз в замяна също ще ти позволя! - тя се усмихна, аз също. След това разперих ръцете. И тя своите. Приближих се към нея и обхванах нежното й крехко тяло, което цялото трепереше от прохладния вятър. Тя също ме прегърна и така постояхме минута, две. Тъгата изчезна, на нейно място дойде надеждата. „Прощавам ти за всичко!“- й прошепнах на ухото. „Аз също!“ - отговори тя. Беше блажено и тихо! В нас се роди любовта. След прегръдката й хванах ръцете.

- Какво да правя с останалата ми любов? Аз имам в изобилие! Има хора, които я крият от всеки, сякаш е грях или срам, докато аз все я раздавах, а тя все се плодеше, сякаш знаеше, че от нея хората имат нужда. След това между думите „Ела дявол да те вземе! Дай ми още малко от нея! Ти не си земен! Ти си ангел небесен!“ - тя разпери своите ръце и получи обещаното.

След тези две прегръдки приседнахме на брега загледани един в друг и заговорихме за трудностите на живота, който бяхме преодолели. Неусетно как покрай нас светлината бе отстъпила място на тъмнината, която като юмрук присви нейното нежно сърце.
В голата необятна пустош на нощта, една самотна звезда се плъзна по небосклона.


-Това не е на добро. Не обичам да гледам как умират звездите. Това ме натъжава много, защото си мисля, че зад всяка звезда стои по един човек. - с тих почти плачевен глас тя изрече тези няколко думи и след това ми стисна здраво ръката, защото се страхуваше и на нас да не ни се случи нещо подобно като на звездата. - Дори и залезите понякога ме плашат. Какви са тези кървави светлини, сякаш Бог разрязва сърцето на слънцето и утре няма да изгрее?...

- Каква ти е представата за Рая? По всичко личи, че тук земното не ти допада. Ако искаш още сега можем да отидем там двамата заедно. Има ли нещо, което да те притеснява, че няма да можеш да преминеш по моста към него? - настъпи тишина, която бе нарушена от гласа на добре охранен бухал, който също като нас си търсеше половинката.

- Има... - след това отново тишината и гласа на бухала ни напомниха, че все още сме земни. С притиснати ръце и тела стояхме до брега на Босфора и аз не настоявах да науча нещото, което го има във всеки земен човек.

- Кой би ни гарантирал, че ще отворим вратата на Рая? В Корана пише доста неща, но повечето за нас са непосилни. Всеки от нас се е жертвал за нещо - я за деца, я за майка или баща ... А такива като мен за любовта. Нима Аллах ще ми прости, че аз .... - пак настъпи оная грозна и страшна тишина, която беше нарушавана единствено от оня дебел, влюбен бухал.

- Аз също имам грехове и то много. Много сърца пречупих, разлюбих, нима това Аллах ще ми го прости? Затова живея тук като в Рая, а пък след това - да му мисли душата, не аз. - това доста я разсмя.
Неусетно как зората се пукна и аз тичайки по брега на морето закрещях:
- Ето видя ли, слънцето пак се роди! Днес пак ще се случат безброй добрини, а докато има добрина - с нея винаги ще е победена всяка злина.


- Знаеш ли, след нас не остава нищо друго, освен любовта! Нека с теб да бъдем любов! Нека да се борим за нея така, сякаш Аллах ще ни даде някаква награда - ключа за Рая например! Нека да я изживеем така, че чувствата да не ни стигат! Аз ще бъда теб, а ти мен! Така духът ни ще се слее в едно!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
***

Слънцето пак изгря,
Луната сребърна е и тя,
но теб защо те няма до тях,
сякаш си божи грях ....
Къде си Любов,
къде си, чуй моя зов,
за Любов, за Любов,
ела изрий ме от моят ров?

Слънцето изгря, Луната и ТЯ,
а в мен без нея всичко залязва.
Нима това е живота,
или съм наказан от Бога?
Ела Любов бъди моят грях,
недей от обичта ми да та е страх,
готов съм животът си да ти подаря,
с усмивка ще ти благодаря, че в мен изгря.

Слънцето изгря, Луната и тя,
а в мен без теб всичко умря...

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
АНГЕЛИТЕ НА ИСТАНБУЛ

 Дълбоко умислен за това кое ми липсва в живота, забързан крачех за работното си място, което се намираше в центъра на Истанбул. А тази липса в живота ми беше толкова много - трябваше да си подновя колата, гардероба, трябваше да си създам нови приятелства, които да ме издигнат с още едно стъпало над всички заобикалящи ме в него. Трябваше да си намеря и нова любовница, сегашната нещо бе много пасивна и пипкава, едно кафе не можеше да направи като хората, камо ли друго. Трябваше ми нещо по-свежо и крехко, като го вкараш в леглото си да трепери като лист в ръцете ти, да повдига адреналина до лудост ...

 Нещо твърдо се блъсна в мен, ударът беше толкова силен, че то падна на земята. Като го погледнах видях, че беше момче на около шестнадесет години. Това ме вбеси до полуда, искаше ми се да се стоваря върху него и да го размажа като нещо вредно на тази земя.
 - Извинете, извинете, аз много се извинявам, повярвайте ми не ви видях. Иначе аз съм много внимателно момче ....
 Пред мен на земята стоеше момче облечено най - много в двадесет лири, не повече, а ръцете му бяха изцапани и мазолести, очите му искрени и сини, толкова сини, че не можеха да лъжат. Наведох се към него и му подадох ръка, той малко се позамисли дали да я хване, но я пое и аз му помогнах да се изправи. Въпреки, че на дрехите спокойно можеше да се каже “дрипи“, то старателно взе да ги изтупва от праха, което ме накара да се засмея.

 - Чист си, чист си, не се притеснявай толкова. За къде си се забързал така, че не виждаш нищо покрай себе си? И внимавай да не те блъсне някой трамвай, че тогава докторите ще трябва да ти подадат ръка, а не аз.
 - Аз бързам за среща, господине! За среща бързам! Ще се срещна с любимата си .... - в гласа му вече имаше необясним трепет, (не знам, може би човек когато изпитва истинската любов така изговаря думите с трепет) и започна да ми обяснява тя за него какво представлява.
 - Тя е много красива! Повярвайте ми, тя е най - красивата! Тя има една такава миризма, която я няма никоя друга! Усмивката й и тя господине е най - хубавата, която съм виждал на тази земя! ...

 - Къде е тази толкова неземна и красива жена? Блазе ти, че си успял да я срещнеш и срещаш - с нотка завист го попитах.
 - Ето тука е господине, продава гевреци! Тя това работи - продава на хората гевреци и припечелва добре! Стигат й за всичко! И за майка й, за квартира и за нея. Елате, ще те запозная! Тя е много любезна! Сигурен съм, че ще се зарадва на вашето внимание!
 Не можех да откажа пък и любопитството ме караше да приема поканата му.

 - Добре, на драго сърце бих се запознал с тази дама. Когато тръгнахме забелязах, че момчето до мен накуцва, а и ръката му леко трепереше. Видимо личеше, че се е родил инвалид. На двадесет метра по-нагоре едно момиче упорито подканваше преминаващите да си купят топли гевреци.

 - Sıcak, Sıcak! Taze, Taze! Sıcacık! Buyurun efendim! Buyurun* .... Като ни видя се засмя някъде от дълбоко, някъде оттам, откъдето извираше любовта.

 - Мелиха! Да те запозная с господиннн ... Извинете, но аз не ви попитах за името!
 - Това не е проблем. Казвам се Ибрахим. А ти? - Мелиха пак се засмя, но този път гласът й се чу и от преминаващите.
 - Казвам сеее .... Мурат! Приятелите ме наричат Kara Murat!**. Искаше пред любимата си да изглежда герой като черния Мурат.
 - Добре! Беше ми много приятно, Мурат, извинете Кара Мурат! И ти мила Мелиха! А сега бихте ли ми продали няколко геврека и на мен?
 Момичето като чу тези думи с машинално движение на лявата ръка отвори една найлонова торбичка и със същата сложи в нея няколко геврека, след това пак със същата ми я подаде. Тогава забелязах, че дясната ръка й липсва.
 - Заповядайте, господине! Това е почерпка от мен и Кара Мурад! Да ви е сладко! - и продължи да гледа ту в мен, ту в нейния черен Мурат, а той вече почти не ме забелязваше, виждаше само нейната усмивка, нейната обич и доброта, нейната не дясна, а лява ръка, която стигаше не за една, а за хиляда ....

 - Ооо, благодаря! Поласкан съм от почерпката, но ми позволете и аз да ви подаря нещо. - извадих от джоба всичките си пари и им ги сложих в шепите.
 - Благодаря ви, че ми напомнихте какво имам и нямам, какво ми трябва и какво трябва да търся, и когато го намеря - как и с кой да го споделя! - Благодаря ви! Благодаря! - и с бавни и по-внимателни крачки се отдалечих от мястото, където беше жива любовта, добротата, човещината ...

 Настигнаха ме думите им “Allah e büyük! Allah e büyük!“***, а на мен това ми стигаше да знам, че заради една малка добрина, съм подкрепил Любовта и човещината.

 ---------------------------
 * - топли, топли, пресни пресни заповядайте господа.
 ** - народен герой който се е сражавал за бедните.
 *** - Бог е велик.

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ДВЕ В ЕДНО


Заради нея взех да обичам дори миризмата на чесъна. Даже вече го и ям, а миризмата му ме прави някак по-различен от тълпата. “Предпазва те от злите духове и така оставаш целия само на мен!“- ми беше казала един ден.
Сега не е като преди, когато я зървах на прага на вратата ми и да получавам сърцебиене. Сега съм доста уравновесен и спокоен, също както преди да я срещна, дори доста по-добре. Сега целувките не са толкова страстни като преди, но пък в замяна на това са много по-чести. Понякога са много сладки, (особено когато е преполовила буркана с конфитюр), понякога са солени, (когато е преяла от чипса), понякога са доста кисели, (когато ми прави компания да пия бира и тя ми помага да довършим кардашоните), така се запознах и с всички видове целувки. Къщата ми преди нея беше голяма и разхвърляна (като на неопитен ерген), а леглото огромно, но и то разхвърляно. Докато сега всичко си намери мястото, дори и ние в леглото се променихме, (не като преди, когато краката ни бяха вплетени толкова плътно един в друг, че не можех да отида до тоалетната и все отлагах за сутринта). Сега се докосваме по-рядко, дори си обръщаме гръб един на друг и когато искам да подишам от нейния (лъчев) дъх, или да почувствам нейния пулс на сърцето се обръщах към нея. А тя винаги ме приемаше като нейна любима играчка в обятието си и ме притискаше към сърцето така, че да не може да ме открадне някой друг от нея. Но дори и да съм с гръб към нея, аз се чувствах не като у дома си, а като в Рая!

Сутринта когато се пукваше аз винаги пръв се разбуждах, за да мога още миг да поживея с нея или да й поднеса каквото е останало от вечерта с чаша топъл чай, или кафе без захар, (защото тя така го пиеше и аз също се научих така да го пия). Тогава настъпват най-честите (ту кратки, ту продължителни) целувки, (това пак тя решаваше, разбира се), а след тях до болка познатите фрази „Обичам те“,  „И аз тебе“, „Аз повече от теб“, „Не, аз“ и на края това проклето „Трябва да тръгвам“ , „Тръгвам“, „Бай, Звънни“, „Ок, ок!“ .....

Не дай си Боже вън да е дъждовно или пък студено. Тогава нито тя ме пуска, нито пък аз искам да отивам на работа и тогава небрежно се изпускам и псувам всичко наред (времето, дяволите, директора, счетоводителката, та дори и секретарката), атя пак ми отвръща само с усмивка, ,(не че защото секретарката ни е възрастна жена, а защото ми има доверие).
През деня звъня няколко пъти, (знам много добре кога да позвъня, за да не я разстроя), но не дай си Боже тя да не вдигне. Тогава скърцам яко през зъби (не по нея разбира се), а пак по директора. Но стане ли време за напускане (на тази проклета работа) някак си се възбуждам, сякаш не съм работил нищо. Мисля си каква изненада ще имам като се прибера и аз каква да й направя.

Тя се радваше най-много на дребните неща (не заради друго, а защото ми знаеше положението), затова на мен не ми беше трудно да направя една жена щастлива. Пред вратата понякога стоях смирено с минути, но никога не отварях с ключ, (въпреки, че го носех с мен), винаги очаквах тя да ми я отвори. Тогава я поглеждах право в очите, (защото те никога не лъжеха или съжаляваха) и тя мене също. Между „Как мина“ и „Здравей“, се редяха целувките. Едната говореше „Обичам те“, другата също й нашепваше „И аз теб“, третата „Какво има за вечеря?“ от типа: „Радвам се, че съм с теб, а не с някой друг“, „Принцеса моя“ .....

Сега не е като преди, защото сега й бях подарил един цял живот в ръцете! И тя нейния! Сега имах отговорност не за един живот, а за два, и единият беше много по-ценен от моя!
Да, драги читателю, научих се да обичам красиво и бях обичан по същия начин!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Според мен, животът е борба със смъртта! И нищо повече! Днес ти побеждаваш, утре тя!

 2 - През трудните ми мигове ако не си до мен, то и през щастливите не те искам! Тогава е лесно, мога и без помощ!

 3 - Приятелят се познава и по това, той знае къде да си премълчи и обида да преглътне, дори и патерица да ти бъде!

 4 - Светлината на човека е по-силна и от слънцето! Тя може да те огрее и през нощта, дори и да стопли измръзналото ти сърце!

 5 - Ако в живота търсиш специален повод за да се усмихнеш, това значи, че си напълнил душата си с чужда мъка!

 6 - Една снежинка може да ни каже толкова много - на този свят сме за много кратко!

 7 - Някой от вас има ли една цигара в повече, а една усмивка, а една дъга или слънце? А един живот? Замислихте се, нали?

 8 - В живота какво ви прави по-силни и щастливи? Мен - вие! Просто е, нали?

 9 - Първата лъжа за любимата си е най-ценна, затова внимавай да не я изтървеш, че след нея в лъжец ще се превърнеш!

 10 - Не си мислете, че тези които пеят и танцуват си нямат проблеми! Такава каша и те са забъркали, че от нея им се е преиграло и допяло!

 11 - Пред любовта е важно как ще стоиш, дали с вдигната глава или с наведена, но най-важното е да си със своята!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 1 - Най-страшното за един човек е - да умре преди да е живял!

 2 - Познавам хора, които по-лесно умряха, отколкото живяха! Дано и вие не сте от тях!

 3 - Някои лъжи умират бавно, но за сметка на това пък - истината живее вечно!

 4 - Зад всяка лъжа има по една истина, която неуморно я преследва като сянка!

 5 - На този свят няма кой да ме замени с нещо! Дори и родните ми деца си имат своя живот и грижи за него!

 6 - Всеки от нас носи смъртта на челото си! Нужно му е само едно огледало за да я види и се увери, че е смъртен!

 7 - В самотата има много красота и добрина! Но съвършеното в нея е, че можеш да намериш и чуеш себе си!

 8 - Когато човек е зле не трябва да се плаши! Просто трябва с кеф да се изпикае на съдбата си!

 9 - Човек трябва да може да се променя като през детското си време! Дори да съумява да живее до края на живота си по същия начин!

 10 - Най-здравите вериги и принципи на живота ни ги слагат близките или любимите! Ще дойде един ден и ние ще ги слагаме на любимите ни и ще мислим, че това е нещо правилно. А не е!

 11 - Ще прозвучи малко не джентълменско, но - блажени са тези, които съм "нагостил" с моето творчество!

И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЖИВОТ

Ах, живот, живот .....
Тъй тихо ти покрай мен отшумяваш
сякаш не съм аз твоя плод
и като крадец покрай мен тихо преминаваш!


Ех, живот, живот .....
Половината вече в незнайното отлетя,
а аз в повечето за тебе бях в хомот,
дори и усмивката ми за теб я заболя!


Живях те така, както Бог ми отреди,
късно забелязах че от мен си си заминал,
защото винаги гледах как е било преди
и не забелязах, че половината от мен си преминал!


Сега вече като се погледна в някое огледало,
виждам до мен да стои една оръфана самота
и тялото ми от любовта до кости одялано.
Защо й позволи да стори това с мен любовта?


Чак сега виждам, че дъгата има и други цветове,
в които целия свят в едно е побрала.
Разбрах, че и ти като нея си създаден от богове,
за да залъгваш с надежда нашите изстрадали сърца!


Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Наименуването ПОМАК не грози, а краси милиони! Толкова съм щастлив че съм част от тези милиони и че притежавам тази красота!
 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 НЕПРИМИРИМИТЕ

 Живееш ли човече,
 или само дишаш?
 Тогава и това ти е в повече,
 защото себе си ти не обичаш!

Оплакваш се че дедите ти са страдали,
 побивани са били дори и на кол!
 Но на теб сега животът ти са откраднали,
 но ти си свел глава и се радваш на техният бол!

 Има, има и непримирими,
 които носят в себе си светлина!
 Които описват нашата борба в рими,
 за да имат бъдеще нашите деца!

 Не ги съдете за това,
 че се опълчват на дявола и на Бога!
 Те пак това го правят с доброта,
 за да не носим пак ние на главата си рога!

 Те са нашите бедни - оплюти поети,
 които в думите намират своята утеха!
 Тайно не в Бога, а в нас са заклети,
 и се молят да има доброта под всяка стреха!

 От тях и политик да направиш,
 стократно с доброта ще ти се отплатят!
 Дори и в къщи да го приемеш,
 на софрата ти усмивки ще разцъфнат!

 Аз завиждам на такива Хора,
 хей тъй благородно и красиво!
 Както се завижда на брат, сестра или Бога,
 видя ли ги на душата ми става весело и игриво!

 Обичайте ги, завиждайте им и вие,
 те са нашето единствено духовно богатство!
 Без което ние, няма да сме ние,
 радвайте се докато сте живи на това братство!

 Да вдигнем за тях наздравица с пълни чаши,
 и да им покажем, че не ни са излишни!
 Че повечето от тях умират в самота млади,
 други неразбрани или предварително осъдени!

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
БЛЯН

- О, Морна, Моя, Неземна ...
Колко си хубава! Ах, колко си хубава!
И с дрехи, и без дрехи, винаги си хубава...
Но най-хубава си в скута ми полегнала!
Животът тогава е тъй хубав, тъй бял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Как искам да те обичам винаги - завинаги!
Ах, как искам да си възможна и невъзможна!
За чужди да си прозрачна, а за мен значна!
Ела, вземи душата ми, аз и без нея ще съм цял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Остани до мен навеки - гола, нахална ...
С нокти и зъби своята чест отстоявай!
Редиците на влюбените ти строявай!
А аз пред твоя блян ще съм склонил глава...

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЕДНО ЦЯЛО

Защо за Бога,
без теб аз не мога?
Ти си радост и печал,
за теб и в ада съм горял,
без да мисля, бих и умрял!

Коя си ти - за Бога?
В сърцето ми пося тревога,
сам ли съм – пил съм отрова!
Душата ми на всичко е готова!
Нежно и влажно ще те галя,
от теб огъня ще си запаля!
Хей тъй, изведнъж,
станах аз силен мъж!
Ти си Бог - и дявол,
ти си ми там в ляво!
С теб сме едно цяло!!!

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ДЯЛБАТА
 
Аго Мустафа загледан към нищото почти механично извади табакерата с цигарите и припали една от тях. Обичаше да ги реди в кутията като “млади невести“ както обичаше той да казва. Миризмата на цигарата се разнесе около него и подлуди другите старци от селото който като лястовици на есен бяха насядали както всеки божи ден в центърът на селото. Аго Мустафа охотно дръпна от младата си булка още един два пъти и я подаде на първият му и неразделим приятел Кольо (пантата) с който заедно изкараха казармата. Другите старци почти не говореха защото всичко помежду си бяха почти изказали, само гайдаря не стоеше мирно като тях на едно място, а се въртеше като ужилен от дива пчела. Аго Мустафа не се стърпя и пак извади от табакерата още една млада невяста, припали я пак така охотно като първата и подаде табакерата на ляво стоящата лястовица дядо Хасан (бирника), той я пое така сякаш за първи път от години не беше виждал млада булка. Взе една от табакерата и една закичи като китка на ухото. След това я подаде на приятелят му до него бай Спиро (плячката), той също я пое с голяма охота и му се поиска да я сложи в джоба си, но това сега нямаше как да стане затова я подаде на седящият до себе си аго Изер и след това се провикна към аго Мустафа;
 
 - Мустафа бе, ти като умреш тази табакера защо не я дадеш на мен, много ми харесва бе, пък и все е пълна с млади невести, както ти обичаш да казваш. Всички старци избухнаха в смях.

- За какво ти е на тебе вече младо булче, като вече миришеш на пръст – го смъмри аго Изер до него. Но останалите подхванаха пак мухабета за младите булки който ги задържаше с часове на мегдана. Така табакерата се върна обратно до аго Мустафа, той я погледна и видя че в нея са останали само две невести. Той прибра табакерата във вътрешният джоб на елека си и не че не знаеше но попита;
 
- Кой от юнаците ги няма пак?

- Молаалията го няма пак – провикна се бай Атанас така че да го чуят всичките лястовици. - Пак е на гробищата. И какво като ходи там всеки ден? И какво като ходи? Той докато беше жива не я тачеше като човек, та сега се е сетил. А бе за бой си беше този човек от малък, някак беше един такъв скръндза и никой не го обичаше.

- Хайде, хайде …. Пак подхвана старият мухабет – го смъмри аго Мустафа. Защото нямаше от селото който да не знае, че бай Атанас още от младини беше залитал по хубавата Зейнеп, жената на Молаалията. Но така и не му я дадоха, защото бай Атанас беше дошъл от гръцко и въпреки че заради голямата си любов не влизаше в черква, той за цяло село си остана от другата вяра.

- А бе аго Мустафа, недей така бе, поне ти недей. Нима сега за нея вече има някакво значение, дали някой плаче над гробът й, или от коя вяра е бил мъжът й? – опита да се оправдае бай Атанас.

- Но миналият ден и теб са та видели да плачеш над гробът й. И нима това е достойно за тебе? Погледни се само на колко си години, а все още живееш в онова време. През това време от към гробищата се зададе Молаали. Въпреки че беше свел глава към черната земя не гледаше къде стъпва. Вече беше научил с големи подробности къде има локва пълна с вода и къде има камък за да го спъва. Механично даде селям на лястовиците, те също механично се размърдаха и му направиха място да седне до аго Мустафа. Той също така механично бръкна в пазвата си и от там извади табакерата с младите невести. Подаде я на Молаалията и зачака да му я върне. През това време бай Атанас стана от мястото си и без да каже нищо се запъти за в къщи.

- Този ще го убия. Този вече ще го убия. Цял живот съм се канил и заканвал, но този път вече ще го убия – ядосано се закани Молаалията.

- Ти какво пак само за него говориш? Какво ти е сторил толкова човека? Пък и няма я вече Зейнеп. Няма я, разбери го един път завинаги. Няма вече от какво да я каскандисваш*.

- Вчера пак е бил на гробището. Пак е бил мамка му и копелето гръцко. Като гладен вълк цял живот е тичал по петите й. Заради него жената си отиде млада и зелена.

- Защо заради него? Защо? Пък и Зейнеп си поживя до осемдесет. Е раничко й беше, но така Аллах е отредил. Ти сега не се сърди на никой заради това, че Аллах отгоре всичко вижда и нашето време наближава, ето още един липсва от нас, знае ли се може и той да е заминал при него. След това се провикна на бай Атанас.

– Атанасе, Атанасе …. И бай Атанас като ударен от гръм се закова на мястото си. И първата мисъл която мина през умът му беше - “За какво ли ще ме съдят?“ Поиска му се да се направи че не е чул, но ако го направи, ще трябваше да се отлъчи един път завинаги от стадото. Пък и много добре знаеше че дори и да си вълк, единак ли си участта е ясна. Затова събра сетни сили, разтърси старата снага и се върна при тайфата, която го очакваха с голямо нетърпение.

- Какво има Мустафа? Какво са си развикал, сякаш имам да ти давам връв турски пендари. Хайде бързо казвай, че си имам много работа.
- Доволен ли си вече изеднико? Доволен ли си вече че е в черната земя? – му закрещя молаалията.

- Ти поне имаш шанса да бъдеш погребан до нея! Докато аз и този шанс го нямам. Но хайде със здраве че аз си имам работа – се опита пак да побегне бай Атанас.

- Работата ще почака. Постой сега за малко за да решим едно важно меселе** между вас двамата, че така повече не може да продължава. През това време Молаалията стана и също като бай Атанас се опита да побегне, но и той като пирон беше прикован от думите на аго Мустафа.

– Мола-а-а .. ако си отидеш, един път завинаги забрави и за мен. Стой еле почакай. Вече и Молаали и Атанас стояха лице в лице и се гледаха така, че са на мурабето и всеки момент щяха да се хванат шия за шия. За да не стане по голяма беля, стана и аго Мустафа и застана между двамата юнаци, които имаха една и съща цел – да унищожи врага. Хе-е-е-й гиди юнаци, хей. Не остарявате бе, и не поумнявате, все същите щури глави, щури мисли ….
 
 - Та се питам, сега ако тук между вас е хубавата Зейнепа, какво ли би ви казала и това което си мислите дали би го одобрила? Молаали ти си турчин, Атанасе ти си българин, а аз съм помак, но това не ни пречеше на всички тук да обикнем Зейнеп! Защото тя беше хубава, а хубавото се обича, хубавото се помни и тачи. Вижте се сега и вие двамата - затова че обичате хубавото, сте готови да се избиете. Тогава ние как да ви обичаме, помним и тачим? Прегърнете се като братя които са обичали хубавото, които тачат хубавото и искат от нас да ги запомним с хубаво. На Момаали от почти пресъхналите вече очи се търкулнаха две едри невинни сълзи. А краката му се разкършиха като покосени от брадва и политна към земята. Тогава бай Атанас го сграбчи така, сякаш искаше да му даде живот, да му даде всичко онова от което имаше нужда един близък приятел, или брат.

В тази прегръдка Молаали се разнежени до неузнаваемост. Сякаш беше попаднал пак в нейните ръце и на глас зарида като малко дете за своята майка. След това без да кажат нищо се запътиха за гробището където лежеше обичта им, живота им, мечтите им и всичко онова което деляха и мечтаха цял живот.

Автор Ибрахим Бялев
 
 --------------------------------------------
 * - ревнува
 ** - задача 



Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ДЪЛБИНА

За нея в пламъци горях,
живота си като просяк пропилях,
но за нея поезия творях,
небрежно към смъртта си клонях!

Беше като някаква магия,
пред която би склонила дори и змия,
за да целуна нейната шия,
съгласен бях в черната земя да гния!

Пътища пред мен безброй,
но нейният е стръмен и без завой,
като пролетен топъл порой,
за който влизах със себе си в лют бой!

Тя за мен си остана дълбина,
за която и ден и нощ поезия ще творя!
За да изживея с нея мига,
на драго сърце бих продал дори и света!

Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login


 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42