Author Topic: 28.март.1973 година- село Корница.  (Read 6879 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
 
  Днес се навършват  41 години от събитията в село Корница относно насилствено смяна на имената на нас Помаците.Една срамна част от историята на България..! 


   You are not allowed to view links. Register or Login

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Re: 28.март.1973 година- село Корница.
« Reply #1 on: March 29, 2014, 10:45 »
 
                                                 Корнишките събития – 41 одини по-късно.....


  Днес се на навършват 41години от едно от най-емблематичните събития в помашката история. На този ден през 1973 година в ранни зори повече от 3000 въоръжени до зъби милиционери и войници предприемат настъпление срещу невъоръжените жители на село Корница, които мирно се съпротивляват срещу поредната смяна на имената им. В акцията са убити петима души, няколко десетки са ранени, 10 са осъдени на различни срокове затвор, а десетки са интернирани в отдалечени краища на страната. Много от престъпниците, инициатори на погрома и участници в него, са все още живи. Много от жертвите също. Европомак предлага на вашето внимание личната история на един от потърпевшите Ибрахим Гетов. Разказът е записан преди две години по време на фестивала в Караачлъ, област Маниса, Турция.

Казвам се Ибрахим Османбей. Живея в Турция, Караачлъ. Роден съм в село Корница, Благоевградски окръг. Как сме преживели смяната на нашите имена, възродителния процес, както се казва? Как започна този процес? Най-напред работеха една група работници-секачи в Предела. Това беше 1972 година, ноември-декември месец. Хванаха ги там на обекта, както си спяха, и искаха да им сменят имената. Искаха да им сложат български имена. Те не щяха. Пребиха ги от бой просто и нощеска си дойдоха. Милицията ги би. Едни избягаха, други си дойдоха. И моя шурей и той беше там, той пък беше много пребит. Мина се една седмица, дойдоха пак от милицията, един следовател. Той (шурея) беше бригадир, Риза се казваше. Дойде да го съветва да си смени името, просто да подведат хората, защото той беше бригадир. И ние като разбрахме това, всички се стекохме и заградихме къщата. Не за друго, просто да го защитим да не го вземат с камионите. И се уплашихме, щото ги пребиха. И тоя следовател видя какво стана и си замина. Ние го освободихме. Той сам дойде, щото ученик му беше. Просто по приятелски. Следователят беше българин. Тогава нямаше такива работи да ни допуснат до този пост. Това беше следобед. И стъмни се, но ние все сме там. Страх ни е да не ни докарат милицията да ни изпъдят. Останахме там. Напалихме огньове. Щото беше зимата. Януари месец. Студено. Сняг имаше. И стояхме там цяла нощ. Осъмнахме. Те не дойдоха. И така два месеца изкарахме там на площада. Без да се прибираме ден и нощ. И просто се страхувахме. Ако дойдат, да бият всички заедно.

А пък 63-та година пак сменяха имената на нас. И хората бягаха по Балкана и един по един ги хващат. И пеят песни по радиоуредбата, че еди кой си сменил по желание с еди кое си име, а той плаче вътре. Моят баща и той беше там. И той плаче от болка, а те му пеят песен, че си избрал еди кое си име по желание. Аз бях малък тогава. Първо на бащите смениха имената, на по-възрастните. За една седмица всички ги хванаха и им смениха имената. От къде дойде някаква заповед и казаха: „Отменя се тая работа“. Ние както разбрахме, от Турция са научили и тоя въпрос го ликвидираха. Изгориха декларациите. Ние пак наново песни, радваме се, тъпани… Минаха се 8-9 години, 72-ра година хайде пак наново. Хванаха тия хора, дето ти разправям, и на огньовете, и точно на 28 март дойдоха милицията. А преди да дойдат, дойде един народен представител Крум Радонов. И дойде в читалището, уж като народен представител да види как върви работата в съвета. Лично аз му казах тогава: „Абе ти дойде, казвам, ама тука тоя народ, дето е отвън, не питаш за какво е дошъл“. Той знае, ама все едно идва за друга работа. И той казва: „На 28 март ще дойде анкетна комисия. На място ще провери тая работа“. Значи още един месец по-рано са знаели какво ще стане.

И караме ние така, стоим си на огньовете. Караме дърва, тюхкаме се какво ще стане. Знаем, че няма да е лесно. Докато не дойдат да ни разпръснат, няма да се оправи тая работа. Точно срещу 28 март вечерта дойде един представител, уж от Сърбия, със сръбски номер. И казва там на площада: „Аз съм от Сърбия… Васка Илиева ще пее, ще я пуснем утре сутринта…” А той бил от милицията човека. Щото имаше тогава пазари към Скопие, нашите ходеха. Той вика аз съм оттам, сръбски приказва. И таман сутринта към 4 часа, заградиха ни, ние сме на площада. Запраскаха автомати, пушки. Ние, кой бил си вкъщи, тича към огньовете, към площада. Решават да мрат хората. И така, така, продължи три часа. И кого убиха, кого раниха… Събраха ни, от всички улици ни заградиха и пожарната с вряла вода ни полива… Кучета отсреща да ни хапят, откъм пожарната… Отзад с автоматите перат, удрят. И вкараха ни в читалището и оттам един по един ни извеждаха да ни карат в милицията на разпит. Аз бях в първата кола. И едното момче, дето го убиха, Сали Ахмедин се казва, на село Борово почина. Те го бяха ранили с куршуми. Тия дето ги убиха, с куршуми ги убиха. Щото и от нашите хора някои взеха с дървета да се бранят. Изглежда някого удариха и той стреля. И тогава трима души от селото убиха. А пък двама дойдоха от Брезница и Лъжница. Те пък дойдоха на помощ. И половината от милиционерите отидоха, запряха ги и там убиха двама човека.

И нас ни вече вързаха, откараха ни в МВР-то. И на влизане в МВР-то същата сръбската кола се спира пред нас. И аз казвам на другите: „Я, ето го сърбина там, гледай го“. Сетне се оказа началник на МВР. И почнаха разпити, откриха подсъдими, 15 човека осъдиха. Ние бяхме задържани една седмица. А по същото време моето семейство и на брата, същата сутрин, боят когато беше… моето семейство с три деца, едното последното на една годинка, качват ги на колите, „Молотовки“ имаше едни стари, и ще ги изселват. На мене нищо не казват в момента. Казваха: „Вас ще ви очистят“. Така ни плашат. И ги карали там по Симитли. Това сутринта в тъмно още. Децата взели да плачат, взели да търсят вода, храна. Това го разправят тези които са били в колата, майките им, и моята жена е там. Казали на милиционерите: „Тези деца искат вода, искат храна.” А те им отговорили: „Каква храна, ние ще ви хвърлим в реката”, там река Места минава. „Ние ще ви издавим в реката, вие търсите храна.” И откарали ги, където ще ги интернират. Мен след пет дена ме пущат и тогава ми казват, че семейството ми е еди къде си. Брат ми, той, като инициатор, като организатор… Щото, когато дойде веднъж Петър Дюлгеров, имаше един секретар на Благоевградски окръг, дойдоха с началника на нашето МВР Йордан Йорданов, Даняка му викаха, дойдоха да кажат, че това ще стане, няма да се отменя. И нашите тогава докараха моя шурей болен в едно одеяло, да видят какво са направили, и те избягаха. Тръгнаха да бягат и нашите хора всички тръгнаха да ги гонят по шосето. Едно село Лъжница има там. Бяха сложили бариера с камъни да не могат да избягат. И те слизат от джипа и почват да бягат и нашият брат тогава казва „Пуснете ги да си вървят” и по тая причина го изкараха инициатор. И по тая работа, по тия огньове го задържаха. И после го осъдиха него, а нас ни изселиха.

Като ме изселиха във Видински окръг и аз повече не се върнах, пет години минаха, освободиха ни, аз пък не си отидох. Щото работих и бях ударник. И защото не си смених името. Те искаха да ми го сменят, но не ме назориха. Брат ми пък той в затвора. И той не си смени името. И като не си отидох шестата година, после казах, че ще си отида. Те пък казват „Щом не си дойде, сега няма да си идваш. Когато кажем ние, тогава. Ама в друг окръг, казват, можеш да отидеш. В нашия окръг нямаш право“. И аз оттам се вдигам и отивам в Казанлък и повече не се върнах. И в Казанлък като щях да отида, ми казаха, че трябва да си сменя паспорта. И аз пак не щях и им казах „Каквото искате правете“. И те ми слагат име без мое съгласие, но се принудих, защото иначе не можех да избягам, и ми дадоха паспорт с новото име. Във Видин си ми викаха Ибрахим, защото не си бях сменил името. В Казанлък от уважение винаги на фамилия ми викаха, Гетов, съобразяваха се. И хората не ги упреквам, много добри хора са. Българите. Защото има някои викат българите такива, турците такива… Не е вярно. Доволен съм много от тях. Никой не ме обиди. Обаче властта… тя винаги насъсква. 11 години живях в Казанлък и оттам дойдох тук 90-та година. Аз когато дойдох, вече имената решиха да ги връщат, ние по вахти ходехме. Ама не бяха още, само решиха, ама не ги връщат. И аз бях взел виза и казвам „Давай” и дойдох тук. Дойдох в Караачлъ, защото имам стари акраби, роднини. Едни са дошли през 23-та, едни 43-та, а мой роднина 51-ва година. Пак така са ги изселвали. От Корница първо в Габровско и оттам в Турция… Аз не го познавах, но знаех, че е в това село. Те са идвали в Корница, ама аз съм бил в Казанлък. Не го и познавах, ама той се научил и като дойдох, ме пресреща. Помогнаха ми много в началото.

93-та година ходих в България с виза, нямаше тогава такова двойно гражданство. Отидох си, имах къща за продан и оттам сетне не съм ходил и сега двойно гражданство нямам, не искам, не съм искал, само турско имам. 93-та година в Корница и в Казанлък си ходих, щото аз съм жител на Казанлък. Тия, които сме бити в Корница, повечето сме тук, около 150 къщи репресирани. А пък тоя следовател, дето е причината да се съберем, като си идвах, той искаше да се срещне с мен. Аз отказах, щото един път от Казанлък си отивам, майка ми беше болна. Пък ние вече задействахме движението за връщане на имената по вахтите. Аз бях един от първите там, гладни стачки правихме, за Франция писма пращахме. И отидох си един път и той казва: „Веднага си отивай, дорде е мирно селото”. Казвам: „Абе майка ми е болна, къща имам“, а той: „Не, отивай си“, и аз се принудих и се върнах. Да ти кажа честно, аз от тия техните нечестни работи, като си дойда, нещо там не ми е приятно. Не ми е приятно, защото постъпваха с нас зверски и неправилно. И затуй много съм доволен, че съм дошъл и съм добре тук. Децата ми са добре, учат. И сега ние тука доказахме и на цяла Турция какво можем, подобрихме селото, всички сме трудолюбиви.

   Източник:Форумът на село Корница .

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Re: 28.март.1973 година- село Корница.
« Reply #2 on: March 29, 2014, 11:04 »

      От Даниела Горчева/ Дилмана/
    Зейнеп Ибрахимова=село Корница..
 Вече бяха уведомени, че паспортите са готови и че трябва да напуснем незабавно България. След час-два служители на ДС щяха да пристигнат с коли, за да ни закарат до Русе за експулсиране.

Когато се качвахме на минибуса, по прозорците на съседските къщи беше пълно с хора, които искаха да ни видят за последен път. Вкъщи през нощта мнозина идвали да се сбогуват, някои и сега "случайно" минаваха, но най-много бяха децата, изпратени от родителите си. В Русе проверката продължи 8 часа, през нощта ни настаниха в хотел, заключиха ни отвън и чак на другия ден ни качиха на влака за Букурещ, изчаквайки неговото потегляне.

Не искахме да заминаваме, обаче бяхме спокойни за едно: оставили бяхме смели и всеотдайни заместници, които заедно с останалите членове на НДЗПЧ непременно щяха да продължат борбата за извоюване на правата си, да работят за заклеймяване асимилаторската политика на българското правителство и неговите помощници и да си възвърнат не само имената, но и достойнството, което така варварски им беше потъпкано.

- Вие сте вече извън България, когато се случват големите протести на етническите турци през май 1989, които разклатиха комунистическия режим. Но сигурно можете да кажете как се стигна до тях, бяха ли организирани или бяха спонтанни?

- Да, по време на майските събития ние бяхме в Турция, но непрекъснато слушахме западноевропейските предавания на български, от тях следяхме развитието на събитията и понякога успявахме да се свържем по телефона с кореспондентите им.

Първите бунтове избухват именно в селата на община Каолиново, като насъбралите се тръгват от Пристое (вече споменах за членовете на НДЗПЧ оттам, които бяха изгонени няколко седмици след нас и през Будапеща и Виена пристигнаха в Турция), минават през село Климент и умножавайки се по пътя с непрекъснато стичащи се от околностите хора, стигат до община Каолиново, където предявяват исканията си да им бъдат върнати имената. Вместо това обаче срещу тях се стреля и са дадени човешки жертви.

Тези бунтове са вдъхновени от хората, които продължиха създадената от нас в рамките на НДЗПЧ организирана протестна група, която осъществява по-късно тесни контакти с Демократичната лига на Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер, подкрепяща ги по въпроса за предприемане на открити протести срещу потъпканите права на турците в България. Разбира се, тези първи протести са разгласени по всички западни радиостанции (не трябва да се забравя никога огромната роля на работещите в тези предавания журналисти, особено на Румяна Узунова) и продължени след това по много други места в Североизточната, а после и в Югоизточната част на страната. Но именно този район запалва първата искра на откритите бунтове. Надявам се, че имената на тези хора ще станат известни и някога те ще заемат полагащото им се място в историята2.

Re:Зейнеп Ибрахимова
« Отговор #1 -: Март 26, 2010, 02:04:47 pm »
Publish
Как преценявате политическото и общественото развитие на България след 1989?

- След 1989 година много неща се промениха, но някои - не. Системата на управление е многопартийна, има свобода на словото, хората могат да пътуват навсякъде, стига да имат средства. Влизането на АТАКА в парламента, възможността тя да издава вестници и да излъчва предавания с такова шовинистично и расистко съдържание, плаши представителите на малцинствата. Дори ние, извън България, често си говорим помежду си: асимилаторската политика може да се повтори, нужният за нея потенциал в страната е налице. Само трябва да се създадат подходящи условия...

- Разкажете за Вашата научна работа, за изследванията и проучванията в България и след това - в Турция.

- Аз не съм правила научни изследвания в България, там никога не съм и мечтала дори, че ще работя в университет. Тогава заемащите що-годе някаква хубава длъжност представители на малцинствата трябваше да са доверени хора, или казано с други думи - да плащат за положението си. Завърших в Шумен (след две принудителни прекъсвания) българска филология с втора специалност руски език. В Турция най-напред започнах работа в Катедра български език и литература в Анкарския университет и писах дисертациите си върху българската литература. След това бях поканена от университет "Гази" (също в Анкара) да организирам основаването на руска филология. От 1999 г. работя в тази катедра и се занимавам с руска литература и история, теория и практика на превода (от руски и български на турски). Разбира се, продължавам да пиша и върху теми, свързани с българската литература.

- Направи ми впечатление, че имате много текстове, посветени на Йордан Йовков? Разкажете за това.

- Съдбата ми е някак си свързана с този изключителен писател-хуманист. Много обичах произведенията му и през 1980 г., когато кандидатствах, темата на изпита беше за неговото творчество (може би по повод 100-годишнината от рождението му). Магистърската ми работа беше на тема "Турците в творчеството на Й. Йовков". Това е единственият писател на Балканите, който няма никакви предразсъдъци към малцинствата като цяло и в частност към турците. Няма друг творец от този регион, който така добре да ги познава. (Запозната съм добре с творчеството на Иво Андрич, за когото не мога да твърдя същото.) Няма по-вълнуващо заклеймяване на принудителното изселване на турците от неговия разказ "Сенебирските братя".

- Минаха 20 години от 1989. Как преценявате положението с човешките права в света, в Турция, в България? Дали след два тоталитарни режима през 20. век днес е нараснало съзнанието за тяхната ценност?

- Няма страна, където да не съществува проблема с човешките права в по-малка или в по-голяма степен. Страшно става тогава, когато властващите съзнателно манипулират въпроса за човешките права в съответствие с политическите си цели.

Иска ми се да вярвам, че най-напред политиците, а после всеки човек трябва да си е взел поука от историята. Но всичко, което стана за тези 20 години на Балканите, расизмът и фашизмът, възраждащи се през последните години в Европа, това, което става сега в света, не ми дава основание да бъда оптимистка. Иначе как да си обясним последните войни, водещи се пред очите ни и непредизвикващи нужната реакция на световната общественост?

- Как се чувствате в Турция, имате ли усещането, че на вас гледат като на чужд човек, защото сте родена в България?

- Мога определено да кажа, че се чувствам добре. Живея вече почти 20 години в Анкара, в България никога не съм живяла толкова продължително на едно и също място. Където и да съм, нещо ме тегли обратно към този град.

Не мога да говоря от името на всички. Аз толкова бях свикнала да сменям местожителства и отново да изграждам някакъв образ за себе си, да се доказвам като човек, че тук не се затрудних много. Още повече че в началото ни беше оказана голяма помощ и от държавата, и от самите хора.

Това, че сме родени в България, си има своите плюсове и минуси. Отношението към нас е благосклонно и доброжелателно като цяло, много хора подхождат при взаимоотношенията си с нас с любопитство и желание за помощ. Защото повечето семейства непременно имат някаква връзка с изселник - било то от Балканите или Кавказ. Дори грешките ни се прощават повече, отколкото заслужаваме. Но не може да се каже, че са изключени случаите, когато се проявява хладно и високомерно отношение.

- Идвате ли си в България и с какви чувства се връщате у нас?

Често ходя в България, преди всичко за участия в различни научни конференции. Имам там близки роднини и много приятели. Приятно ми е да бъда сред тях, бих желала при възможност да посетя и селата, в които бях изселена и където срещнах прекрасни хора.

Но, за съжаление, има и неща, които настойчиво ме връщат към тъжни за мен спомени. През май миналата година след 17 години отново посетих гроба на баща ми в с. Фелдфебел Дянково, Толбухинско. Отново ме потресе почти избледнелия вече спомен от гледката на разораните с булдозери след 1985 година гробища, струпаните или разхвърлени по полето надгробни камъни, където паметната плоча на баща ми по чудо е оцеляла.

- Но защо са разсипали гробищата, мъртвите и те ли са ни врагове?

- Ами нали трябваше да заличат, че някога в България са живели турци и мюсюлмани. Ето няколко снимки. На тази се вижда една от по-новите надгробни плочи, която е оцеляла, намерена и изправена между другите стари надгробни камъни, защото е невъзможно да се открият гробовете. Старите турски гробища обикновено са дялани камъни, завършващи отгоре с чалми. Тези камъни са много стари и по някои от тях имаше османски надписи. Искаха да оставят селата без гробища, т.е. без история.

- Но защо и старите гробища?

- Защото твърдяха, че турците са потурчени българи и трябваше да бъдат унищожени най-старите следи. Затова изтриха и старите надписи по чешмите, където имаше дати и имена на дарителите. Трябвало е да бъдат унищожени всички по-стари надгробни камъни с турски надписи от периода, за който твърдяха, че е било извършено насилственото потурчване, включително и от джамиите, където обикновено са погребвани висши духовници. Техните надгробни камъни са били художествено обработени и с ценни от историческа гледна точка надписи. Но заедно със старото гробище, за да не се виждат турските имена, са унищожили и новото. Там, където са останали имена по плочите и камъните, на населението е наредено да ги замаже с блажна боя.

- Нери Терзиева ми разказваше, че са унищожавали дори тетрадките и свидетелствата на децата от училище, всички документи и снимки със стари имена.

- Има още толкова неща, които изобщо не се знаят, просто трябва да се работи, за да се съхранят за историята и за да знаят хората и бъдещите поколения.

- Благодаря ви за това интервю, краят с варварски разсипаните гробища стана малко тъжен и ще ми позволите да завърша с откъс от "Сенебирските братя" на Йовков, който е и мой любим автор.

"Там, дето тия две дървета, като два зелени стълпа, се изправяха нагоре към небето, отвъд чертата на хоризонта беше селото Сенебир и в него живееха двамата сенебирски братя Петър и Павли.

Не бяха двама братя - мислеше си дядо Щерю, - като два работни вола, кротки, добри, да живеят, да се поминават с чест, да имат страх от бога и милост към хората. Бяха като два вълка, свирепи, хищни и зли, също като ония бели балтенски вълци, които зимно време минават по замръзналия Дунав и скитат из равнините на Добруджа. Тъй се появиха и те. Дойдоха един ден в Сенебир - в руското мурабе беше, - докараха стада като облаци - и овце, и хергели, и сюреци говеда, - но всичката тая стока не беше тяхна мъка, а яма, награбена в това смутно време. Забиха се в Сенебир, както кърлежът се забива в живо месо. Който беше слаб, падна и коленичи пред тях, който беше по-силен, биваше мушкан и премазван като с рогата на бик. И за по-малко от двайсет години двамата братя станаха стопани на цялото село.

Един по-имотен човек само беше останал в Сенебир - Халил ходжа. Когато и неговата къща - пространен бял конак с чардак и с два големи бряста отпред, същите тия две далечни дървета, които гледаше сега дядо Щерю, - когато и тоя имот мина в ръцете на сенебирските братя, тогава шепата турци, които още се крепяха в Сенебир, се откъртиха и потеглиха за Анадола.

Родени бяха в тая земя и мъчно им беше да се разделят с нея. Напиха се, макар че никога през живота си не бяха пили вино, играха хоро, пяха, плакаха, прегръщаха и приятели, и довчерашни врагове. Най-после тръгнаха и почти всички селяни, между тях и дядо Щерю, излязоха да ги изпратят до къра. Канили се бяха да тръгнат в зори, а ето грееше вече месечина. Чисто беше небето, равнината се разстилаше нашироко, загърната с бяла мъгла, и там, дето беше селото, между белите стени на къщите с черни, угаснали прозорци, издигаха се двата тъмни бряста, сякаш две души, два призрака от миналото, които стояха един до друг и гледаха след ония, които си отиваха.

Тия две дървета погледна Халил ходжа, погледна своята къща зад тях и когато вече се прощаваха, когато мъжете пееха най-лудо, а жените плачеха, той каза на дяда Щеря:

- Прощавай, Щерю чорбаджи. Отиваме си. Ще ида далеч, чак до морето. Ако и там срещна зло, както тука, ще ида още по-нататък, ще ида отвъд морето. Моя имот го взеха двамата братя. Нека. Не ще кажа да не им е халал. Но слушай какво ще ти река: виждаш ли двата бряста, двете дървета? Тях баща ми ги е садил с ръката си, когато аз и моят брат сме се родили. Те са наречени на нас, наш късмет са - знаеш ги, нали, зелени, весели са, няма суха клечка между листата им. А занапред? - Не знам. Не вярвам туй, което бог е дал на едного, да го вземе назад и да го даде другиму. Не вярвам, помни ми думите, Щерю чорбаджи..."

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. През 1964 селото оказва съпротива на започналото в Гоцеделчевския район насилствено преименуване, след което то е преустановено, паспортите на хората са върнати, а вината е хвърлена върху местното партийно ръководство, което уж превишило правомощията си и допуснало "извращенията". Насилственото преименуване е подновено през втората половина на 1972. Много мъже от селото са призовавани в МВР - Гоце Делчев и премазани от бой, са били оставяни нощем пред домовете им или на площада. Населението решава да не позволи нито един човек от селото да бъде изтезаван и започва открит протест, като от края на декември същата година мнозина нощуват на площада около напалени огньове, защото се чувстват несигурни сами в домовете си. Този бунт е потушен жестоко през нощта на 28 срещу 29 март 1973 година, когато селото е блокирано от войска и милиция, на изходите са разположени картечари, има убити, десетки семейства са изселени, мнозина са изпратени в затвора, вкл. с 12-годишни присъди. [обратно]

2. Вижте и разказа на Гюлтен Османова за митинга в Каолиново в интервю на Румяна Узунова, радио "Свободна Европа": You are not allowed to view links. Register or Login. Една голяма част от интервютата на Румяна Узунова за радио "Свободна Европа" от "горещото" лято на 1989-а са издадени от фондация "Д-р Желю Желев" в сборника "Някога, в 89-а", съставител Лиляна Александриева, и са достъпни в интернет: You are not allowed to view links. Register or Login. Книгата с интервютата може да бъде получена безплатно на адреса на фондацията: 1113 София, ул. "Александър Жендов" 1, ет. 11, ап. 22; тел.: (++359 2) 9713288. [обратно]

You are not allowed to view links. Register or Login
 
© Даниела Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Диалог (Холандия), 2009, бр. 50, с. 7-11.

Интервюто е правено за юбилейния 50-ти брой на сп. "Диалог" и във връзка с 20-годишнината от Майските протести на българските турци.


 



    Зейнеп Ибрахимова е родена през 1958 година в с. Корница, Гоцеделчевско, известно със съпротивата си срещу насилственото преименуване на помаците през 1964 и 19731. След бруталното смазване на съпротивата през март 1973 семейството на Зейнеп Ибрахимова е принудително заселено в с. Славовица, Плевенско, а след изтичането на 5-годишния срок на изселване - в с. Фелдфебел Дянково, Толбухинско. През 1980 Зейнеп Ибрахимова постъпва във Висшия педагогически институт в Шумен, но заради отказа да си смени името, е принудена да прекъсне през 1982. След едногодишно прекъсване отново продължава следването си. По време на насилственото преименуване на мюсюлманите през 1984-1985 Зейнеп Ибрахимова и още трима нейни близки са осъдени на затвор. След като излиза от Сливенския затвор в края на декември 1986, принудително е заселена в с. Ботево, Михайловградско.

През 1988 Зейнеп Ибрахимова става член на "Независимото дружество за защита на правата на човека" (с председател Илия Минев) и е избрана за негов представител за Варненска област. В това си качество тя трябва да се срещне с френския президент Франсоа Митеран при неговото посещение през януари 1989, но е арестувана от Държавна сигурност, а на 3 февруари 1989 е експулсирана от България. От 1989 живее в Анкара. Доцент, д-р на филологическите науки. Работи в Анкарския университет и университета "Гази" в Анкара. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи, има издадена книга и участва като съавтор в различни сборници. Литературните й изследвания са свързани предимно с творчеството на Антон Чехов и на Йордан Йовков.


Името Зейнеп звучи много красиво, какво означава?

- "Зейнеп" е име от арабски произход и означава "скъпоценен камък". А като словосъчетание (изафет) "зейн-у еб" означава "украшението на баща си". Така са се казвали една от съпругите на Мохамед и една от неговите дъщери. Всъщност аз нося името на две мои лели - по майчина и по бащина линия.

- Разкажете за детските си години, за родителите си? Като дете в България чувствахте ли различно отношение, затова че сте мюсюлманка и сте част от едно малцинство?

- Моето детство беше много трудно, дори трагично. Не само защото от малка трябваше да работя непосилна за годините ми работа (без да се занимаваш с тютюн беше невъзможно да оцелееш) и никога не можех да си доспивам, но и затова, че още на 6 години се сблъсках с първото насилствено побългаряване, а на 15 години (заедно с майка ми и по-малкия ми брат) бях натоварена през нощта на камион и изгонена завинаги от родния ми край.

Още като съвсем малко дете слушах разкази за асимилаторската политика по време на Балканската война, за този страшен период от живота на двете ми баби, станали свидетелки на насилие и убийства. Защото и двете ми баби заедно със семействата си са преживели покръстването в нашия район. След края на Междусъюзническата война дядо ми по бащина линия отишъл да засее земите си през лятото в своето родно село (в Бабечкия район) и есента при прибирането на реколтата е бил убит пред очите на леля ми от българи, дошли да вземат житото.

- Кога беше първият опит за насилствена смяна на имената, който вие лично помните?

- През 1964 година, едва 6-годишна, преживях това, което някога слушах като страшни приказки. Беше много студена зима и всички мъже избягаха в гората. В селото останаха само жените, старците и децата. Помня, че ходех самичка у баба ми по майчина линия и се връщах обратно, за да осъществявам връзката между двете семейства. Често виждах групи от непознати хора, които влизаха по къщите, по всяка вероятност, да търсят мъжете. Понякога в тези групи от непознати виждах да вървят към съвета и познати ми лица. Помня студа и страха, които бяха сковали всичко наоколо - и пътищата, и душите ни.

След това изведнъж всичко като че ли се стопли, празнично облечени жени и момичета нещо празнуваха, вървяха по улиците с тепсии и на нас, децата, ни раздаваха бонбони и други лакомства. Страхът беше изчезнал и студът не изглеждаше вече толкова страшен. И най-важното: баща ми, дядо ми и чичо ми (живеехме в една къща) вече си бяха у дома, у баба ходехме заедно с майка ми, а по пътя срещах само познати и спокойни хора.

- Това, което ми разказвате е в годината, в която излиза написания по поръчка роман на Антон Дончев "Време разделно". Става дума за един от първите опити за насилствена смяна на имената на помаците (решението е взето през 1958, първите опити са от 1962-1964 година). По това време преименуванията на някои места са прекратени заради бунтовете.

- Като филолог и като потърпевша не мога да не изразя мнението си за този крайно шовинистичен и без особена художествена стойност роман. Единственото "достойнство" на книгата е подклаждане на шовинизма у българите, така необходим на правителството за прокарване на асимилаторската му политика. През 80-години този "исторически" роман още веднъж бе използван със същата цел след заснемане на филма, на който задължително се водеха всички ученици от смесените райони, за да се ненавиждат след това помежду си.

Ако бях на мястото на г-н Антон Дончев, щях да се срамувам от написаното. Или ако продължава да твърди, че си е послужил добре с "историческите" източници, нека сега да има достойнството да напише исторически роман за нечовешкото асимилиране в страната, на което лично стана свидетел.

- Академик Дончев няма угризения, зададох му този въпрос в Хага на поредното представяне на "историческия" му роман. Не одобрявал насилията, но очевидно се радва на добър сън. Къде беше вашето село, в кой район?

- Моето родно село Корница се намира близо до Гоце Делчев, между селата Брезница и Лъжница.

- Какво се случи после?

- Не бяха минали и десет години, когато всичко отново се повтори, но вече много по-добре организирано и планирано. Подготовката започна още през 1971/1972 година, в училищата учителите бяха настроени срещу нас. Помня, че по история ми написаха направо двойка за втория срок само затова, че не знаех някаква дата, а за първия срок имах отличен (6). Освен това класният ми ръководител (К. Янев) ме би много жестоко, защото не исках да се запиша в хора на училището.

За събитията в с. Корница се е писало много. Аз ще кажа само това, че когато през студената нощ на 28 срещу 29 март 1973 в село влязоха военни и милиция, аз бях на 15 години и моят вуйчо Хюсеин Карахалилов (45-годишен, с 6 малолетни деца) беше убит пред очите ми на 50 метра от нашата къща (за съжаление, той не беше единственият). Същата нощ майка ми, аз и брат ми (по-малък с две години) заедно с много други семейства (почти всички жени и деца) бяхме насила изведени от къщи и изселени. По време на пътуването ни към най-близката гара на района си мислех, че ни водят на разстрел.

Не знаехме дали баща ни е жив. Той дойде при нас в село Славовица, Плевенско, където бяхме изселени, чак след 10 мъчителни дни на тревога за неговата съдба. Семейството на чичо ми също беше изселено, но на друго място. Мисля, че тази нощ изселиха около 35 семейства от Корница, а след това и други. Вкъщи беше оставена само баба ми по бащина линия, тогава вече вдовица.

- Смениха ли ви имената?

- Нашите имена не бяха сменени, дори и след близо петгодишно изселване. Но това не е последното ми сблъскване с асимилаторската политика. Ние живеехме вече в Североизточна България. През 1982 година имах проблеми с милицията в Шумен, където бях студентка във ВПИ, защото отново поискаха от мен да си сменя името. Баща ми също беше викан в МВР - Толбухин. Понеже отказах, бях принудена да прекъсна следването си, това стана през юли 1982, а същия месец на баща ми организираха трудова злополука, при която той загина.

- Успяха ли да ви пречупят?

- Не. Пак не си сменихме имената. Но настъпи страшната зима на 1984/1985 г. Отново се започна, този път станахме свидетели на най-мащабната насилствена кампания за асимилиране на всички турци, помаци и роми, изповядващи мюсюлманска религия. Отново не искахме да си сменим имената. Затова служителите на Държавна сигурност задържаха бащата на братовчедите ми Юсуф и Вахиде Бабечки - Хюсеин Бабечки, и го изпратиха в лагера в Белене, а двете семейства ни изгониха от село Фелдфебел Дянково, Толбухинско, поради което се установихме в с. Климент, Шуменско.

Скоро след това аз, брат ми и братовчедите ми и още двама души от Толбухин бяхме осъдени на затвор, изселване и парична глоба. От двете ни семейства, общо 8 души, ненаказани останаха само майка ми, майката на братовчедите ми и техният брат, Кемал, който беше 15-годишен.

- Какви присъди ви дадоха и колко време бяхте в затвора?

- Аз и братовчедка ми получихме по 2 години затвор и по 2 изселване, а брат ми и братовчед ми по 2 години и 4 месеца затвор и по 2 изселване.

- Разкажете за вашето участие в Независимото дружество за защита на правата на човека.

- След излежаване на присъдите (най-напред аз, а след това брат ми), заминахме за определеното ни от съда място на изселване - с. Ботево, Михайловградско, а братовчедите ни в с. Черни връх, Михайловградско. Тук непременно трябва да подчертая, че тогава в този район във всяко село или община имаше най-малко по един изселник-турчин (или семейство). Представяте ли си какви са били мащабите на разправата с обявилите се открито против насилственото асимилиране?

Някъде през първата половина на 1988 чухме по радио "Свободна Европа" за дейността на НДЗПЧ. Братът на Юсуф и Вахиде - Кемал (понеже ние нямахме право да напускаме селата), осъществи връзка с Димитър Томов и Цеко Цеков в Михайловград и поиска те да се заемат със защитата на нашите права, потъпквани години наред.

Димитър Томов и Цеко Цеков обещаха да се заемат с нашия случай и ние изпратихме по Кемал данни за миналото си. Те ни обясниха, че в момента най-неотложна нужда от защита имат турците в България, че търсят контакти с това население, но срещат трудности и се сблъскват с недоверие и страх. Ето защо според Цеко Цеков и Димитър Томов ние сме хората, които биха могли да играят ролята на мост за достигане до тази част на населението, която спешно се нуждае от защита. Така ние станахме членове на НДЗПЧ и започнахме да работим за защита правата на турското, помашкото и ромското население.

Помня, че някакъв чужд журналист трябваше да ни посети, за да вземе интервю от нас за живота ни, но Държавна сигурност предотврати тази среща, връщайки ни насила в с. Климент, Шуменско. Целта беше да не се допусне срещата, а освен това да се отдалечим от михайловградските ни приятели, които имат изключително голяма роля за създаването и дейността на НДЗПЧ. Обаче с това свое решение представителите на ДС много сгрешиха. Тук ние продължихме дейността си в НДЗПЧ и заради това на няколко пъти бяхме задържани от органите на МВР.

Аз бях избрана за представител на дружеството от Варненска област и в това си качество трябваше да се срещна с френския президент Франсоа Митеран като представител на насилствено асимилираното население в България. Някои членове на НДЗПЧ трябваше да се срещнем в Пловдив и оттам да заминем заедно за София. Но още преди да влезем в Пловдив, бяхме арестувани и задържани, точно тогава бе извършен и обискът в дома на Петър Манолов. Затова ние не можахме да се срещнем с Франсоа Митеран, а по телевизията за първи път беше предадено съобщение за задържани, които са бивши затворници, осъдени за престъпни деяния.

След обиска на дома му и изземане на личния му архив Петър Манолов обяви гладна стачка, която аз и братовчедите ми подкрепихме.

- Как нарастваха членовете на НДЗПЧ и каква дейност имаше дружеството?

- Докато всичко това ставаше, някои турци от съседни и далечни населени места, които благодарение на предаванията по радио "Свободна Европа" бяха чули за нас и научили от радиото адреса ни, започнаха да ни посещават и да изявяват желание да станат членове на дружеството. Разбира се, това не беше масово, а единични случаи. Населението на самото село Климент, което беше може би най-голямото село с турско население в Шуменско, в началото само наблюдаваше събитията и нашата съдба след такава открита дейност. Само наши роднини и изселници от Гоцеделчевския край и района Бабек поддържаха по-тесни връзки с нас. Но с течение на времето и местни жители изявиха желание да членуват в дружеството, което беше от голямо значение за нас. Понеже активистите от НДЗПЧ непрекъснато се експулсираха от страната, това можеше да се случи и с нас. Затова решихме да изберем резервно ръководство на Дружеството от Варненска област, което да ни замести в случай на изгонване. Постепенно хората се увериха в безпомощността на ДС и желанието за членство непрекъснато нарастваше. Представители на ДС няколко пъти идваха в Климент и се опитваха да ни убедят да не дразним хората, които вече били свикнали с положението си на ...побългарени.

- Вие сте от първите експулсирани правозащитници от НДЗПЧ. Няколко месеца по-късно, през май 1989, ДС вече масово експулсира лидери на етническите турци - около 5000 души. Според вас това реакция на застрашения режим ли е, или е било част от дългосрочен план, свързан с бъдещите политически промени - т.е. "разчистване на терена" от евентуални политически противници и активни хора, вече придобили известен политически опит?

- Аз мисля, че нашето експулсиране беше свързано с намерението да ни отделят от района, който вече доста се беше наелектризирал. Ние работехме заедно и със семействата от Пристое, осъдени по едно и също време с нас и изселени в същия район. С тях се бяхме свързали още по време на изселването. Представителите на ДС вече много добре осъзнаха, че са ни върнали сред хората, които бяха толкова напрегнати, че при появата на необходимата искра там можеше да избухне протест.

- Как стана вашето експулсиране?

- Както вече казах, ние бяхме задържани при опита си да се съберем в Пловдив, но след като ни освободиха, отново се събрахме и дадохме интервю за Френската телевизия, където с братовчед ми Юсуф за кой ли пореден път разказахме за начина на асимилиране, за дадените жертви, за нашия живот, минал 7 години в изселване и две години в затвора. Всичко това беше излъчено по Френската телевизия, западноевропейските радиостанции също гърмяха по този въпрос. Мисля, че от ДС са помислили, че ако ни експулсират, ще могат да се справят с най-активната част на турското население в започналата вече политическа борба, а именно местата, където ние развивахме дейността.

Бях отишла в Пловдив за среща с Петър Манолов, оттам минах през София, за да се срещна по негово поръчение с Блага Димитрова. Беше 1 февруари 1989 г. и в дома на известната писателка се запознах със съпруга й Йордан Василев, с Жельо Желев и с Деян Кюранов, всички те членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това беше една изключително плодотворна среща за мен. Вечерта си тръгнах с влака и на сутринта бях в Климент.

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: 28.март.1973 година- село Корница.
« Reply #3 on: April 30, 2014, 07:07 »
1973 г.: Корница пише на министъра на просветата срещу „възродителния процес”

Документи    - Други
Написано от Христо Христов      
Четвъртък, 13 Март 2014 21:56

През 1973 г., преди 41 години, жителите на Корница са подложени от комунистическата власт на насилствена смяна на имената | Източник: kornitsa.com.

Сайтът desebg.com публикува писмо на жителите на с. Корница от март 1973 г. до министъра на просветата и културата на НРБ срещу агитирането на около 400 ученици за смяна на имената им. В резултат на кампанията през януари 1973 г. те са прекратили занятията в знак на протест.
МВР обаче е продължило опитите за насилствено преименуване през втората половина на януари същата година. В знак на протест жителите на Корница – деца, жени, мъже и старци – излизат на площада. „Освен този начин на самозащита друг метод не намираме”, посочват те в писмото до министъра на просветата, който по това време е Ненчо Станев, член на ЦК на БКП.
Корничани упрекват правителството, че „знаейки тази тъжна трагедия” то не взима никакви мерки. Жителите на родопското село молят министъра да отмени наложените административни глоби на децата, бойкотирали учебните занятия.
Как комунистическата власт реагира преди 41 години на мирните искания на жителите на Корница – очаквайте в събота.

Документът е включен в разширеното електронно (dvd) издание на комисията по досиетата „Държавна сигурност – смяната на имената – възродителният процес 1945-1985”, 2013 г.
 



You are not allowed to view links. Register or Login

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42