Author Topic: Ислямизационният процес през XV—XVII в.  (Read 49387 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
 През 1723 г. в каза Неврокоп-джамии- 50, месджиди-36. Християните разполагали само с двама свещеници за града и всичките села.
Впрос
 Да приемем че тази книга е достоверен источник тогава какво е станало със всичко това
и защо задаваме въпроса че нямаме никаква история и защо я нямаме заради кого я нямаме.
За толкова кратко време да заличиш толкова много това си е бая.....

Offline ЖАРКО ЖЕГЛЕВ

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 1480
  • Gender: Male
Quote
Демографски и етнорелигиозни процеси в западните Родопи през XV-XVIII век      
Оценка на читателите: / 10
Дискусии - България
Написано от Евгений Радушев      
Вторник, 15 Ноември 2011 11:39


С уговорката, че според мен в българската историография все още липсва яснота относно посоките, в които да се дирят главните причини за ислямизацията, ще си позволя да изтъкна някои от безспорните предпоставки за появата и развитието на феномена, що се отнася главно до района на Западните Родопи.

Като първа причина без съмнение се налага османското завоевание и последиците от него. Тук нещата опират до общия фон, върху който е протекъл ислямизационният процес: ликвидиране на средновековната балканска държавност и нейните институции. От голямо значение за изграждането на новата (османска) държава било преди всичко овладяването на нови пространства за исляма, на първо време в чисто териториално-политически план, едва след което идвал периодът на реалното, бих го нарекъл „физическо“ мюсюлманизиране на новите земи. Ще рече, че най-напред следва да се изясни въпросът за носителите на новата за балканския човек религия, които непосредствено осъществявали нейната представителност в живота на завладените земи. Следователно, за да установим нивото на тази представителност (мислейки не само за институциите на държавната власт и нейните служители по места), трябва да разрешим проблема за взаимовръзката и относителната тежест на колонизацията, от една страна, и на ислямизацията на местни християни – от друга, поставени в контекста на създаването на мюсюлманската империя и разпространението на исляма в отвоюваните от християнския свят земи. Тук особено вълнуващ за изследователите е въпросът за приоритетите, т. е. кой от двата фактора (тюркомюсюлманска колонизация или ислямизация на местни християни) се оказва решаващ за етнокултурните трансформации на завладените Балкани. Чудесно поле за изследване предлагат Западните Родопи.

Малкото на брой изследвания върху оскъдната доскоро изворова база успяха все пак да докажат един много важен факт – в района на Централните и Западните Родопи през нито един период на османското господство не е имало масово настаняване на анадолски тюркмени-колонизатори, така както това е станало в някои райони на Тракия, Добруджа, Лудогорието[37]… Първоначалната представителност на исляма в Западните Родопи (района на Неврокопско с Чеч) била осъществявана на институционално ниво от местната администрация и войската. Османските извори доказват това положение така: според ранен регистър на населението от 1445 г., в самия Неврокоп и по селата не е описан нито един[38] мюсюлманин . През втората половина на века в града вече са описани 265 християнски и 12 мюсюлмански домакинства, а в много от селата вече заварваме от 1 до 8 мюсюлмански домакинства[39]. Веднага трябва да се отбележи, че антропонимичната система на тези хора (композиция от мюсюлмански и тюркмено-юрушки имена) подсказва, че първоначалното представяне на исляма върху едно широко българохристиянско пространство било осъществено чрез колонизация.

Тук логиката на изложението налага да се отдели нужното внимание на тюркомюсюлманската колонизация като фактор в ислямизацията на територии в смисъла на споменатото по-горе „физическо“ мюсюлманизиране. Съвсем неотдавна, през предходното десетилетие, белязано от насилствената смяна на тюркомюсюлманските имена, в българската историография беше наложен изследователски подход, според който мюсюлманското население в т. нар. български етнически територии се обясняваше единствено като следствие на масово насилствено вкарване в исляма на местни българи християни. Преследваше се политико-пропаганден ефект – да се докаже българският етнически произход на мюсюлманите в България, като за целта идеологемите трябваше да добият силата на документирани исторически факти. И най-беглото запознаване с тогавашната изследователска практика разкрива отчетливата тенденция за заобикаляне (премълчаване) на темата тюркомюсюлманска колонизация изцяло в полза на детайлизиране представата за ислямизация на население – по-малко чрез документални следи от процеса, повече чрез трагизма за масово верско насилие, „съхранен в народната памет“. Заобикалянето (премълчаването) на проблема за тюркомюсюлманската колонизация на практика постави изследователите в парадоксалната ситуация да доказват ислямизация на хора при повсеместна липса на ислямизатори. Изход от това положение, както вече беше отбелязано, услужливо предлагат историческите митове[40]. Съмнителната научна стойност на този подход не беше от особено значение – той не изразяваше позитивни намерения за разкриване (реконструиране) на исторически явления и процеси, а служеше за въздействия върху масовото съзнание с оглед осъществяване на конкретни политически намерения [41].

За да се разбере колонизацията като фактор в ислямизационния процес, ще се наложи да се спуснем на юг от Неврокопската каза, към устието на р. Места на брега на Бяло море. Там е районът на каза Йенидже-и Карасу (дн. Генисеа, Гърция). В регистър от 1478 г., постъпил наскоро по обмена на архивна документация с Османския архив в гр. Истанбул, съществува плътна картина на демографската и етнорелигиозната ситуация по територията на казата през един период, когато османската социално-икономическа система вече била добила улегналия си вид, но конфесионалните промени все още се намирали в началната фаза на развитие. Няма нищо по-естествено (и логично!) от това, че мюсюлманският компонент в общия етнопейзаж на района бил представен от анадолските тюркмени колонизатори. Тук обаче искам да обърна вниманието на читателя върху следното обстоятелство: напоследък в българската, дори и в някои балкански историографии отчетливо се лансира идеята за номадския характер на тюркомюсюлманското завладяване и усвояване на балканските земи. Всъщност идеята не е нова. Още А. Тойнби в теоретичен план убедено твърди, че номадските скотовъдни общества след успешни завоевания на територии с културно-уседнало население се опитват да се отнасят към него, „като че то е човешко стадо, опитвайки се от пастири на животни да се превърнат в пастири на хора“ [42]. В средата на нивите и градовете обществото от номади и местни „човешки говеда“ е икономически нездраво, продължава Тойнби, тъй като „пастирите на хора винаги са икономически – макар и невинаги политически – излишни и затова паразитни. От икономическа гледна точка те престават да бъдат пастири, отглеждащи стадата си, и се превръщат в търтеи, експлоатиращи работните пчели. Те стават непродуктивна управляваща класа, поддържана от труда на продуктивното население, което ще живее по-добре, ако те не са там“ – приключва А. Тойнби[43].

Заключенията на английския историк, заедно с някои по-нови изследователски опити върху този проблем[44], експонирани върху балканската реалност в периода след османското завоевание, са в състояние да породят условията за един вид „съвременно митотворство“ от следния вид: отношенията, на които османотюрките се явяват носители, били отдавна изживени от народите на завладените земи. Затова и нашествието на номадски и полуномадски маси не само спряло, но и върнало столетия назад закономерното развитие на покорените земи и народи. Оттук лесно може да бъде обоснована „реакционната роля“ на османското нашествие – идея, твърде удобна за моделиране на определени исторически емоции с точен адрес.

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
You are not allowed to view links. Register or Login

С уговорката, че според мен в българската историография все още липсва яснота относно посоките, в които да се дирят главните причини за ислямизацията, ще си позволя да изтъкна някои от безспорните предпоставки за появата и развитието на феномена, що се отнася главно до района на Западните Родопи.

Като първа причина без съмнение се налага османското завоевание и последиците от него. Тук нещата опират до общия фон, върху който е протекъл ислямизационният процес: ликвидиране на средновековната балканска държавност и нейните институции. От голямо значение за изграждането на новата (османска) държава било преди всичко овладяването на нови пространства за исляма, на първо време в чисто териториално-политически план, едва след което идвал периодът на реалното, бих го нарекъл „физическо“ мюсюлманизиране на новите земи. Ще рече, че най-напред следва да се изясни въпросът за носителите на новата за балканския човек религия, които непосредствено осъществявали нейната представителност в живота на завладените земи. Следователно, за да установим нивото на тази представителност (мислейки не само за институциите на държавната власт и нейните служители по места), трябва да разрешим проблема за взаимовръзката и относителната тежест на колонизацията, от една страна, и на ислямизацията на местни християни – от друга, поставени в контекста на създаването на мюсюлманската империя и разпространението на исляма в отвоюваните от християнския свят земи. Тук особено вълнуващ за изследователите е въпросът за приоритетите, т. е. кой от двата фактора (тюркомюсюлманска колонизация или ислямизация на местни християни) се оказва решаващ за етнокултурните трансформации на завладените Балкани. Чудесно поле за изследване предлагат Западните Родопи.

Малкото на брой изследвания върху оскъдната доскоро изворова база успяха все пак да докажат един много важен факт – в района на Централните и Западните Родопи през нито един период на османското господство не е имало масово настаняване на анадолски тюркмени-колонизатори, така както това е станало в някои райони на Тракия, Добруджа, Лудогорието[37]… Първоначалната представителност на исляма в Западните Родопи (района на Неврокопско с Чеч) била осъществявана на институционално ниво от местната администрация и войската. Османските извори доказват това положение така: според ранен регистър на населението от 1445 г., в самия Неврокоп и по селата не е описан нито един[38] мюсюлманин . През втората половина на века в града вече са описани 265 християнски и 12 мюсюлмански домакинства, а в много от селата вече заварваме от 1 до 8 мюсюлмански домакинства[39]. Веднага трябва да се отбележи, че антропонимичната система на тези хора (композиция от мюсюлмански и тюркмено-юрушки имена) подсказва, че първоначалното представяне на исляма върху едно широко българохристиянско пространство било осъществено чрез колонизация.

Тук логиката на изложението налага да се отдели нужното внимание на тюркомюсюлманската колонизация като фактор в ислямизацията на територии в смисъла на споменатото по-горе „физическо“ мюсюлманизиране. Съвсем неотдавна, през предходното десетилетие, белязано от насилствената смяна на тюркомюсюлманските имена, в българската историография беше наложен изследователски подход, според който мюсюлманското население в т. нар. български етнически територии се обясняваше единствено като следствие на масово насилствено вкарване в исляма на местни българи християни. Преследваше се политико-пропаганден ефект – да се докаже българският етнически произход на мюсюлманите в България, като за целта идеологемите трябваше да добият силата на документирани исторически факти. И най-беглото запознаване с тогавашната изследователска практика разкрива отчетливата тенденция за заобикаляне (премълчаване) на темата тюркомюсюлманска колонизация изцяло в полза на детайлизиране представата за ислямизация на население – по-малко чрез документални следи от процеса, повече чрез трагизма за масово верско насилие, „съхранен в народната памет“. Заобикалянето (премълчаването) на проблема за тюркомюсюлманската колонизация на практика постави изследователите в парадоксалната ситуация да доказват ислямизация на хора при повсеместна липса на ислямизатори. Изход от това положение, както вече беше отбелязано, услужливо предлагат историческите митове[40]. Съмнителната научна стойност на този подход не беше от особено значение – той не изразяваше позитивни намерения за разкриване (реконструиране) на исторически явления и процеси, а служеше за въздействия върху масовото съзнание с оглед осъществяване на конкретни политически намерения [41].

За да се разбере колонизацията като фактор в ислямизационния процес, ще се наложи да се спуснем на юг от Неврокопската каза, към устието на р. Места на брега на Бяло море. Там е районът на каза Йенидже-и Карасу (дн. Генисеа, Гърция). В регистър от 1478 г., постъпил наскоро по обмена на архивна документация с Османския архив в гр. Истанбул, съществува плътна картина на демографската и етнорелигиозната ситуация по територията на казата през един период, когато османската социално-икономическа система вече била добила улегналия си вид, но конфесионалните промени все още се намирали в началната фаза на развитие. Няма нищо по-естествено (и логично!) от това, че мюсюлманският компонент в общия етнопейзаж на района бил представен от анадолските тюркмени колонизатори. Тук обаче искам да обърна вниманието на читателя върху следното обстоятелство: напоследък в българската, дори и в някои балкански историографии отчетливо се лансира идеята за номадския характер на тюркомюсюлманското завладяване и усвояване на балканските земи. Всъщност идеята не е нова. Още А. Тойнби в теоретичен план убедено твърди, че номадските скотовъдни общества след успешни завоевания на територии с културно-уседнало население се опитват да се отнасят към него, „като че то е човешко стадо, опитвайки се от пастири на животни да се превърнат в пастири на хора“ [42]. В средата на нивите и градовете обществото от номади и местни „човешки говеда“ е икономически нездраво, продължава Тойнби, тъй като „пастирите на хора винаги са икономически – макар и невинаги политически – излишни и затова паразитни. От икономическа гледна точка те престават да бъдат пастири, отглеждащи стадата си, и се превръщат в търтеи, експлоатиращи работните пчели. Те стават непродуктивна управляваща класа, поддържана от труда на продуктивното население, което ще живее по-добре, ако те не са там“ – приключва А. Тойнби[43].

Заключенията на английския историк, заедно с някои по-нови изследователски опити върху този проблем[44], експонирани върху балканската реалност в периода след османското завоевание, са в състояние да породят условията за един вид „съвременно митотворство“ от следния вид: отношенията, на които османотюрките се явяват носители, били отдавна изживени от народите на завладените земи. Затова и нашествието на номадски и полуномадски маси не само спряло, но и върнало столетия назад закономерното развитие на покорените земи и народи. Оттук лесно може да бъде обоснована „реакционната роля“ на османското нашествие – идея, твърде удобна за моделиране на определени исторически емоции с точен адрес.

You are not allowed to view links. Register or Login


Книгата е интересна,но в случая се развива теза базирана основно на статистическите данни и на някой източници.Съгласен съм с автора,но в българските земи през първата половина на 15 век стават много и различни събития,които ни говорят за периодично насилствено освобождаване от тюркският паразитен елемент.
Ако проследим източниците и фолклора ще забележим,че номадското и уседналото население са били в постоянна вражда-поради посегателството на първите не само върху имуществото на последните,но и върху техните деца и жени.
В някой места изходът е бил да се приеме ислямът,като средство на защита и равноправие пред падишаха,на други места се е търсила защита от влеелата се в османският административен и военен апарат българска аристокрация,а на трети като възпиращ елемент за безнаказаност е образуването на мъстеещи хайдутски чети.

От друга страна в книгата не е залегнала и вливането на българската аристокрация в османският управленски състав през целият 15 и 16 век.Процес протекъл не на всякъде безкръвно.

Не на последно място трябва да приемем и добиването на някакви права в християнското уседнало население по време на кърджалийското време,благодарение и на кърджалийте и на опасенията на високата порта за изчезването на основният данъкоплатец в империята,а именно християните.

Поздрави.

Offline KaraIbrahim

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1282
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login


Не на последно място трябва да приемем и добиването на някакви права в християнското уседнало население по време на кърджалийското време,благодарение и на кърджалийте и на опасенията на високата порта за изчезването на основният данъкоплатец в империята,а именно християните.

Поздрави.


 Единственото право,и то неофициално,което е било придобито вследствие появата на кърджалиите е правото на християните да притежават оръжие.За друго не съм чул.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
You are not allowed to view links. Register or Login
Единственото право,и то неофициално,което е било придобито вследствие появата на кърджалиите е правото на християните да притежават оръжие.За друго не съм чул.

Това е основното,но има и редица други с течение на времето-от Ферманът на османския султан Фатих II в защита на франсисканците в Босна,през  1453 г., признаването на правата на общността на православните християни посредством създаването на Рум вилает,през ферманите на  Сюлейман II, с който се предприема кампания за подобрение на състаянието на християните-вече хората, които се връщат към Християнството не се наказвали със смърт,и най накрая до ферманът “Хети Хемаюн” от 1856г. на Султан Абдул Аджид даващ равни права на всички поданици в империята.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Ислямизационният процес през XV—XVII в.

Състояние на немюсюлманите съгласно шериата в империята е основният двигател на ислямизационият процес на Балканите.


 Една от най-важните постановки на шериата в многонародностната Османска империя било признаването на граждански права единствено на мюсюлманското население. Така ислямът юридически осигурявал онова отношение към немюсюлманското население, което днес се квалифицира с модерния термин дискриминация. В шериата се намирал мотивът за диференциране на данъците съобразно религиозната принадлежност на данъкоплатеца, изисквайки от немюсюлманското население данък джизие и други данъци в по-голям размер. Всички немюсюлмани били лишавани от достъп до каквито и да е административни и управленчески длъжности. Немюсюлманското население не можело да участвува в армията. Шериатът обуславял юридическия приоритет на мюсюлманина. Съдебното свидетелство на трима немюсюлмани било невалидно пред обратното твърдение на един мюсюлманин. Чрез постулатите на ислямската религия османската феодална класа осигурявала господствуващото положение на един относително малък дял от населението и оправдавала всякакво насилие и гнет над поданиците немюсюлмани.
       В отделни периоди, когато нуждите на феодалната аристокрация и на държавата налагали, централната власт нарушавала шериатския канон. В противоречие с него Мехмед II започнал да издава свои закони. Той пренебрегнал свещения закон, секвестирайки вакъфите. Нарушение на шериата било провеждането на девширмето сред немюсюлманското население на империята или включването на християни-спахии в редовете на османската армия. Нарушенията на шериата обаче се осъществявали само с оглед на интересите на феодалната върхушка и никога с оглед на нуждите на масите. От тях се изисквало точно, догматично спазване на свещения мюсюлмански закон, което налагало дух на консерватизъм и догматизъм във всички османски среди.
 Неравнопоставеността на мюсюлмани и немюсюлмани най ясно се изразява от султанският ферман( 1631г.), когато се забранява на немюсюлманите да се обличат в копринени и атлазени дрехи, да носят самурени кожуси и калпаци, а жените им - фереджета от персийски плат. Султанът предписвал те да се обличат просто, та от облеклото и външния им вид да личи, че са “презрени и унижени”. Традиционната външна дискриминация на християните се изразявала още в забраната за раята да язди кон (в града), а ако язди при среща с мюсюлманин да слезе от коня и да го поздрави. Забрани имало по отношение на църковното строителство (църквите трябвало да бъдат ниски, вкопани в земята и без камбанарии). Тази политика на неравнопоставеност била прокарвана от всички институции на империята. В пропагандата и утвърждаването на исляма участвали както видни теолози, така и обикновени чиновници и служители.

  Османската интелигенция (улема), която заемала привилегировано положение в социалната структура и била неделима част от османската феодална класа, действувала предимно в посочените три области. В правораздаването се утвърдили две категории служители — мюфтии и кадии. Първите били законоведи начело с шейх-юл-исляма. Те тълкували шериата и чрез т.нар. фетви конкретизирали всеки частен юридически случай от държавно, гражданско или углавно правно естество. В своята дейност те се съобразявали с изискванията на шериата, нуждите на османската феодална върхушка и централната власт. Втора категория били съдиите (кадии), които осъществявали практическото прилагане на шериатския закон, т.е. съдебния институт и правораздаването. Така, докато мюфтиите обосновавали господствуващото положение на мюсюлманите и безправието на поробените народи, кадиите го осъществявали както чрез системата на съдопроизводството, така и чрез местното административно управление.
       Поддържането на религиозния фанатизъм сред мюсюлманското население, неговото възпитание в духа на ислямската догматика се осъществявало до голяма степен от образователната система. Образование се получавало единствено в религиозни училища (медресета). То се състояло преди всичко в изучаването на шериата и творбите на изтъкнати богослови и правоведи. Образователната система в империята била напълно теологична и възпитавала подрастващите поколения в догматично-религиозен дух. В многовековната история на империята училищните преподаватели (мюдериси) и учащите се (молли) винаги били една от най-консервативните социални прослойки. Моллите, мюдерисите, мюфтиите и кадиите формирали т.нар. улема, която винаги е била една от най-реакционните сили в османската държава.
       В пропагандата и утвърждаването на исляма и поддържания от него държавен ред активно участвували и представителите на други клонове на османската интелигенция. Литературата, историографията, даже географските описания строго се придържали към изискванията на религиозния канон и всъщност основната част от творбите от подобен характер били прослава на ислямската религия и османските държавни институции, главно династията на османските султани. В служба на религията били насочени усилията и на архитектите, които за един век след османското утвърждаване на Балканите променили в ориенталски дух външния облик на градовете.

Самият ислямизационен процес

 С утвърждаването си на Балканския полуостров в името и чрез исляма Османската империя започнала системно и целенасочено ислямизиране на местното население. С това тя целела неговото претопяване в тюркския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята. Тя била обусловена от нуждата да се увеличи относително малобройното тюркско население, от чиято среда се набирала, почти непрекъснато действуваща армия. От друга страна, това ислямизирано и в голямата си част тюркизирано население било необходимо като оръдие за поддържане на властта в новозавоюваните територии. Практически феодалната класа, опирайки се на шериата, възприела не етническия, а религиозния принцип на разделение на поданиците си. Мюсюлманите (правоверни) имали граждански права и теоретична възможност за икономическо и социално преуспяване. Немюсюлманите (неверници) били считани за безправна податна маса. При тази обстановка мюсюлманите действително се превръщали в реална масова опора на османската власт, особено в териториите с преобладаващо християнско население. За да си осигури такава опора, още в хода на завоеванието централната власт започнала да прехвърля мюсюлманско население от Мала Азия и да го заселва трайно в българските земи.
       Тези първи колонисти били най-вече скотовъдци-чергари (юруци), „освободени роби“ (от немюсюлманско потекло), участвуващи във военно-помощните корпуси, татари и множество духовни лица, служители на ислямския култ, дервиши и др. Освен тях придошли и чиновници, занаятчии, хора, невключени във военна служба.
       Колонизацията по селата ставала предимно в по-обезлюдените райони, понеже тъкмо в тях се намирали повече изоставени земи и селища за разпределяне. Този процес засегнал Североизточна България, Северна България от Шуменско до Врачанско (той се проявява все по-слабо, колкото се отива по на запад), Средногорието, Северна Тракия от Ихтиманско до морето, Югоизточна Тракия с Цариградския полуостров до левия бряг на Марица, Беломорска Тракия по десния бряг на Марица докъм Драма, Солунско и няколко отделни ивици или петна в Македония с ос по долината на Вардар. В ленните описи от XV в. наличието на мюсюлмани-колонисти е отбелязано много ясно. Те запълвали цели села, които запазвали старите си имена, заемали части от тях или обикновено се явяват там най-напред като малки групи от по няколко семейства.
       Особена грижа се полагала за закрепване на колонистите в градовете, което било от важно политическо, административно и стратегическо значение. Но тези колонизирани маси хора, които се вливали в поселищната мрежа, далеч не могли да попълнят демографската празнина след загубата и изтеглянето на част от християнските жители в хода на завоеванието. Колонизаторските усилия на османската власт се изчерпали със заселването на посочените български райони и след това пресекнали. Държавните органи съзнавали, че направеното е незадоволително, и затова приложили друг подход за набиране на мюсюлмани — чрез ислямизацията на местното християнско население. Това било една система, която вече дала богати резултати през XV в. и в Мала Азия.
       В българските земи бил изграден мисионерски институт за привличане на нови „правоверни“ между християните. Приемането на исляма ставало или с грубо насилие, или чрез създаване условия на принуда.
       Самата обстановка, създадена от завоевателите, при която принадлежността към исляма съдържала всички предпоставки за преуспяване, а в много случаи при социално немощните и за съществуване, изключва представата за „доброволност“ на помюсюлманчванията дори и когато те се осъществяват не със заплаха за живота,а чрез икономическа принуда.
       Особено остра била нуждата да се спечелят нови „вярващи“ в градовете. В тях били изпращани нарочно имами, молли, софти и дервиши с особено поръчение, като им се предоставяли социални и данъчни облекчения.
       Пропагандата на исляма била подпомагана от създадените през втората половина на XV в. имарети — религиозни благотворителни учреждения при мохамеданските общини в големите градове, като Търново, Видин, София, Скопие, Охрид, Солун, Битоля и др., които владеели имоти и получавали доходи от тях. Имаретите раздавали безплатно храна и облекло, предлагали приют или настанявали на някаква работа нуждаещите се.
       От приходите на мюлкове и вакъфи се издържали и всевъзможните монашески общежития, пръснати навред из българските земи, училища, пансиони и пр. предимно в по-значителните селища. В духа на тази политика за разпространение на исляма в градовете били построени много джамии, а там, където имало подходящи черкви, те също били превръщани в джамии. Такъв е случаят с черквите „Св. София“, назована от турците „Сиавуш паша“ джамия, и „Св. Георги“ в София, с двете най-големи черкви в Скопие, с архиепископската черква „Св. Климент“ в Охрид и пр.
       Резултатите от ранните асимилаторски процеси са отразени ясно в тимарските и данъчните регистри, където засегнатите от ислямизацията се открояват по различни белези: по немюсюлманските имена на бащите си, по прозвището „син на Абдуллах“ или по посочванията при имената „нов мюсюлманин“, „ахрян“ и пр. Присъствието в градовете на хора, които се стремели да запазят своята власт, привилегии или благосъстояние чрез приемане на мюсюлманската религия, обяснява и по-голямата податливост на тази среда към ислямизацията.
       Като последица от тюркската колонизация и помюсюлманчването на българското население към края на XV и в началото на XVI в. се забелязва чувствителна промяна в жителския състав на българските територии. Разгледана по райони, тази промяна очертава много разнообразна картина. Наличността на мюсюлмани в различни селища и райони в повечето случаи била резултат от ислямизацията. През XV—XVI в. най-многоброен мюсюлмански елемент живеел в Източна Тракия. В Беломорието — в областта от Марица до Места — имало голям брой мохамедани, а от Места до Струма християните били неколкократно повече. Много по-малобройно било мюсюлманското население в Северна Тракия. В санджака Чирмен, в Казанлъшко и в някои от големите градове, като Пловдив и Стара Загора, числото на мохамеданите било значително. Единствено Родопската област с изключение на източната ù част и северните склонове останала незасегната от вълната на колонизацията и асимилацията.
       В Македония имало мюсюлмани в по-значителен брой в южните райони (Кукушко и Солунско) и постепенно намалявали на север. В западните български земи (областта от Пирдоп до Ниш и от Годеч до Кюстендил) тяхното нарастване било много бавно. В Северна България мюсюлмани имало в Добруджа и в централната част на Никополския санджак, без обаче те да имат превес където и да било. В Северозападна България пък числото им било незначително. При това изворите за трите области (Македония, северозападните земи и Мизия) изрично посочват, че голяма част от мохамеданите били ислямизирани българи и помохамеданчени роби.
       Въпреки че чрез т.нар. единични помюсюлманчвания броят на приелите чуждата вяра чувствително нараснал, той не бил толкова голям, за да гарантира устойчивост на османската власт. В стремежа си да укрепи още по-силно своите позиции управляващата върхушка създавала атмосфера на религиозна нетърпимост. В името на политически интереси в определени моменти започнали да се организират масови принудителни помюсюлманчвания на видни българи. Идейно оправдание както за масовите, така и за единичните помюсюлманчвания била самата догма, която издигала налагането на исляма във всемирна религия като задължение на всеки правоверен. По летописни данни част от по-знатните българи били заставени да приемат исляма, а тези, които отказали, били избити. През 1515 г., към която летописите отнасят първото почти масово ислямизиране, в София бил изгорен жив на клада младият български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма. Това събитие, увековечено от православната църква и литературното предание, било във връзка с повсеместно разпалвания мюсюлмански фанатизъм при провеждане на масовата ислямизация в българските земи. В резултат на всички тези мероприятия на властта мюсюлманският елемент чувствително нараснал. Най-силно били засегнати от тези процеси санджаците Чирмен, Силистра, Никопол, а също и Беломорието и Македония.
Като основно средство на принудителна ислямизация се използвали постулатите на шериата,че всеки немюсюлманин може да се освободи от наказание, дори от смърт ако приеме исляма или смърт на всеки отстъпник от мюсюлманството,както и за неговите хулители, която може да се избегне чрез покаяние и завръщане към “правата вяра”(житие на Св. Николай Софийски)
       До края на XVI в. ислямизирането на българите продължило в различни размери и с различна интензивност. В Северна България то обхванало предимно градското население, а селското било особено засегнато в Североизточна България, където съдействувала за това и по-силната тюркска колонизация. Независимо от тази неравномерност през XV—XVI в. значителна част от българите били принудени да изменят на своята религия.
       През тези най-ранни единични или масови помюсюлманчвания промяната на религията обикновено означавала и промяна на народността. Чрез исляма османската държава осъществявала преливане на народни маси от покорените народности в тюркския етнос. Значителна част от тези българи, които били принудени да сменят своята религия, постепенно приемали турския език, обичаи и бит, приобщавали се цялостно към господствуващата народност и се превръщали в надеждна опора на чуждото владичество.

Друга политика на ислиамизиране били масовите изселвания на българско християнско население към Мала Азия и Близкият изток.


Да обобщим по разбираемо ;)-ОСМАНСКОТО ПРИСЪСТВИЕ ЛИ Е  ИЛИ ВСЕ ПАК Е РОБСТВО



Отговорът разбира се оставям на вас, а моята роля е да нахвърлям фактите, доколкото са ми известни. Като оставим настрана унищожаването на държавите на Балканския полуостров, първо трябва да отбележим  въздействието на ислямските канонични принципи, които делят хората на две групи - мюсюлмани (правоверни) и немюсюлмани (неверници). Първите са правоимащи, а вторите по волята на Аллах трябва да бъдат управлявани от мюсюлманите. На основата на теократичните повели на Корана и Шериата са изградени отношенията между османската държава и немюсюлманското население. Точно по тези причини християните не могат да заемат  постове в държавния апарат.

Присъствието на християни-спахии или на спомагателни християнски отряди в османската армия от времето на Мехмед, което толкова се споменава като веротърпимост от турските историографи е по-скоро необходим реверанс в етапа на завоеванието или просто икономическа мярка с повишена доза ефективност. През ХVІ в. християни-спахии вече няма,станали са правоверни служители на падишаха.

В правно отношение немюсюлманите не могат да свидетелстват срещу мюсюлмани, техните оплаквания се приемат само с подкрепата на друг мюсюлманин, защото на основата на Шериата всеки мюсюлманин е смятан за по-високопоставен гражданин на султана от всеки християнин(е все пак хитри християни почнали да наемат мюсюлмански свидетели и оттам израза кошаревски свидетел  ;)  ;D). Християните не могат да носят оръжие и да яздят кон при среща с мюсюлманин. Дрехите на немюсюлманите по цвят трябва да се различават от традиционните цветове на мюсюлманската носия. На всички християни е забранено с облекло и покъщнина да демонстрират лукс и превъзходство над мюсюлманите. В противен случай всеки мюсюлманин може да те подведе под отговорност за нарушаване на общоприетите и утвърдени правила за поведение на немюсюлманите. Законът забранява строителството на християнски жилищни сгради и черкви, които да са по-високи от съответните мюсюлмански. Най-често това е височината на един конник. Всички християнски празници и церемонии трябва да се провеждат без излишен шум и демонстративност. Само камбаните могат да бият неограничавано, когато е необходимо.

Политическото безправие на немюсюлманите е налице и при данъчното облагане, макар и разликата тук да е незначителна. Неравноправието личи най-много при плащането на поголовния данък джизие. Мюсюлманите просто на плащат такъв. При данъка испенче християните плащат 25 акчета, а мюсюлманите - 22. Мюсюлманите в градовете са освободени от него, а християните го заплащат на общо основание. Има разлика и при плащането на таксата  "чифтбозан".

Разбира се, ако смениш вярата си с мюсюлманска, което се толерира от държавата, въпреки финансовите загуби за нея (2 800 кг злато от неплащането на данък джизие и добавката от 3 акчета към данъка испенче), това неравноправие изчезва.

Асимилацията става  двустранно: като ислямизация и като османизация, като ислямизацията е с предимство. Тук не трябва да се забравя, че Османския султанат е конфесионална (на религиозна основа) държава, а национализмът през този период още е непознато явление.

Най-ранните форми на насилствената асимилация са свързани с отвличанията в робство. Взетите в робство като военна плячка военнопленници задължително са помохамеданчвани след което  са тюркизирани. Още при първите си нахлувания в балканските земи османците отвличат групи от местното население. Приемането на исляма е задължително условие за освобождаване от робство и преминаване в нова социална група - свободен роб. Освободените роби получават отново земя, разширявайки кръга за приобщаване към свободните поданици. Така се изземва от потенциала на завладените народи и се разширява човешкият потенциал на султаната. Само Мехмед ІІ Фатих поробва над 200 000 сърби и бошняци, които са заселени в Мала Азия.

 Турският хронист от XV век Сеадеддин съобщава: “При завземането на Чорлу, османските войски се сдобили с богата плячка и взели в плен чудно хубави момичета и момчета”.

Друга форма на помохамеданчване е вече описаната система по линия на данъка девширме. През 1433 г. бейлербеят на Румелия например е от категорията на бившите роби българи.

Случаите на масово насилствено помохамеданчване през период на военен подем са редки - само като репресивна мярка срещу населението на съпротивляващите се на завоевателя области. Тук за пример може да послужи Търново през 1394 г., когато част от жителите му са ислямизирани, а патриарх Евтимий - заточен.

Планове за масово ислямизиране на християнското население се приписват на султаните Селим І и Мурад ІV, но висшите мюсюлмански религиозни кръгове и най-вече християнският Константинополски патриарх се противопоставят на това. И все пак и такава съществува.

По линия на браковете, когато тюрки си вземат жени-християнки асимилацията съществува през цялото съществуване на султаната. Не само султаните, но и обикновените войници се женят  за робини-християнки. И то също още от селджукско време насам.

"Доброволна" ислямизация пък се прилага в началния период на завоеванието най-вече към представители на местната християнска аристокрация, които са включвани в тимарско-ленната ситема след много внимателен подбор. Като предимство имат тези, които не са се съпротивявали активно или пък веднага приемали исляма. Срещу това те си запазват земите и благосъстоянието или получават лен, по правило отдалечен от владяните дотогава земи. Тук е типичен примерът с албанската аристокрация, разединена от векове между православието и католицизма. Или пък босненската, като правило богомилска аристокрация.

По градовете и селата ислямизацията е повече по линия на икономическата принуда, съдебнополитическата сегрегация и ред други предимства на мюсюлманина в сравнение с християнина. Осъдените на смърт например са помилвани, ако произнесат формулата "Няма друг бог освен Аллах …"

Хората, приели решението да си сменят вярата просто е трябвало да попълнят молба до Високата порта и … получавали ритуални дрехи или еквивалентна сума за закупуването им. Като разликата в тези дарения варира от няколко десетки до няколко хиляди акчета. Разрешенията върху молбите разбира се идвали светкавично бързо с резолюцията "Да се извади от списъците за плащане на данъка джизие". Въпреки пословичната мудност на османската администрация. И въпреки видимите загуби от намаляването на християнското население в държавата по този начин.

В случаите, когато отреклият се от християнството пожелава отново да се върне към предишната си вяра, това се наказва обаче със затвор или смърт.

В селата ислямизацията върви по-бавно, по-слабо и по-късно от градовете, понеже тюркската колонизация засяга предимно градовете, а сблъсъците в селата на мюсюлмани с християни са по-малко и в по-търпима форма. А и не е икономически изгодно - все пак хазната само през 1527 г.  получава от своите европейски провинции приход в размер на 198 000 000 акчета, от който 42,3% са по линия на данък  джизие.

Като прибавим и насилията, правени от обикновените мюсюлмани, понеже повярвали си, че наистина са по-висши същества (тук нашият народ казва "пази боже сляпо да прогледа"), съчетани с намаляването на силата на централната власт в определени периоди (например края на ХVІІІ в.) направо ми е чудно, че все още има останали да се определят у нас като българи. Такова нещо днес просто не може да се случи при състоянието на българската нация. Страхът от божие наказание при предаване на вярата, който тогава е бил основен, сега е заменен с принципа "Вземай парите и бягай, пък каквото ще там да става". Сега ни трябва само един по-интересен турски сериал и по-висок стандарт в съседите, а не цял набор от мерки, за да бъде асимилацията пълна. ;) ;D

Поздрави

Offline ЖАРКО ЖЕГЛЕВ

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 1480
  • Gender: Male
Celite statii publikuvani ot Rasate moje da vidite tuk kakto sledva v po ob6iren vid.

 
Quote

You are not allowed to view links. Register or Login
  Една от най-важните постановки на шериата в многонародностната Османска империя било признаването на граждански права единствено на мюсюлманското население. Така ислямът юридически осигурявал онова отношение към немохамеданското население, което днес се квалифицира с модерния термин дискриминация. В шериата се намирал мотивът за диференциране на данъците съобразно с религиозната принадлежност на данъкоплатеца, изисквайки от немюсюлманското население данък джизие и други данъци в по-голям размер. Всички немюсюлмани били лишавани от достъп до каквито и да е административни и управленчески длъжности. Немюсюлманското население не можело да участвува в армията. Шериатът обуславял юридическия приоритет на мюсюлманина. Съдебното свидетелство на трима немюсюлмани било невалидно пред обратното твърдение на един мюсюлманин. Чрез постулатите на ислямската религия османската феодална класа осигурявала господствуващото положение на един относително малък дял от населението и оправдавала всякакво насилие и гнет над поданиците немюсюлмани.
История на България. Т. ІV, Османско владичество ХV–ХVІІІ в. стр. 54–61

i ot tuk
Quote
българите и римския свят ІV

You are not allowed to view links. Register or Login
ТОВА ОСМАНСКОТО САМО ПРИСЪСТВИЕ ЛИ Е БИЛО ИЛИ ВСЕ ПАК Е РОБСТВО

Отговорът разбира се оставям на вас, а моята роля е да нахвърлям фактите, доколкото са ми известни. Като оставим настрана унищожаването на държавите на Балканския полуостров, първо трябва да отбележим  въздействието на ислямските канонични принципи, които делят хората на две групи - мюсюлмани (правоверни) и немюсюлмани (неверници). Първите са правоимащи, а вторите по волята на Аллах трябва да бъдат управлявани от мюсюлманите. На основата на теократичните повели на Корана са изградени отношенията между османската държава и немюсюлманското население. Точно по тези причини християните не могат да заемат  постове в държавния апарат.

Pozdravi.

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42