14
« Last post by ibrahim65 on September 05, 2021, 13:58 »
УРОК
Къщата ни беше построена от моят пра-пра бучу /дядо/. Снагата й беше двуетажна и изградена от здрав сив гранит. В нея бе помислено за всичко и за всеки. И най-вече за гостите и за идното поколение. За тях стаите бяха обширни и с големи прозорци, от които се виждаше не само планината, а и цялата долина. В нея до най-големи подробности се бе помислело и за дивите и питомните животни. За питомните бяха построени хранилки, които всекидневно се пълниха с нужната храна за да просъществуват и през лято и през зима. За дивите пък се бяха засели овошки, които не се беряха и се оставяха на тях, за да пребъдат през лютата зима.
И ето че през една такава люта зима, в която всичко беше чисто и пъстро, бучу ми ме привика да седна до него до камината, на която винаги нещо вкусно се готвеше. Докато с жезълът разриваше ярката жар сякаш на себе си проговори: - Ела сине. Хайде ела. Седни до мене и ми кажи какво научи за живота? На тази покана нямаше как да откажа, защото в тях намирах маята, изворът на живота. Затова смирено седнах до него и загледан в сините му като езера очи, се опитах да бъда, ако не умен, поне порасъл или пък, че си бях научил урока.
- Живота е имане бучо! Колкото повече е имането, толкова повече е приятен за живеене. Живота е път бучо! Щастливи са ония, които крачат по него – но още в първото ми изречение, дядо ми сви вежди и се подготви и този път така да ми предаде урока му, че да го запомня за цял живот – а твоята философия каква е за живота бучо? Но той не бързаше да ми го предаде. Защото в момента мислеше, че все още не съм пораснал за него или все още не съм готов за него.
- Знаеш ли сине, че единственото живо същество на този свят, е човека, което знае, че един ден ще умре. Но въпреки това се прави, че не го знае и живее така, че никога няма да умре. Ето виждаш ли гробището пред нас – и с ръка показа възвишението над селото, което цялото се белееше в бял мрамор – под всички тези бели мрамори лежат подобни хора. Повечето хора предпочитат да живеят като трева сине. Да, да, като трева. Никне, цъфти и умира. Само една малка част от тях живеят като човеци.
- И кои са те бучо? Аз искам да съм като тях, а не като трева.
- Хайде сега ми кажи, преди сто години кой е бил най-богатият човек в страната ни?
- Незнам буче. Незнам.
- А кой е написал химна сине? Знаеш ли?
- Знам буче! Знам! Химна ни е написан от Цветан Радославов през 1885 г. който текст пише докато пътува за фронта на Сръбско-българската война.
- Видя ли сине? Този човек е знаел защо живее и защо да умре и докато е пътувал към смъртта си, е сътворил нещо свещено. Или с други думи, не е живял напразно.
- А кои хора живеят напразно буче?
- Ония дето си мислят, че след смъртта им света и живота ще свършат и нищо не оставят за поколенията си. Ти не бъди от тях сине и нещо за Родината и поколението след себе си остави. Всеки от този свят един ден си отива сине. Но някои си отиват като соколи, други като охлюви.
Автор Ибрахим Бялев