Pomak.eu
Български => Дискусии => Topic started by: Metka on September 26, 2009, 06:58
-
ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ
Васил Проданов
Част -1
Жизнеспособността на една организация силно зависи от степента, в която включените в нея индивиди са обединени от обща идентичност, създаваща индивидуални нагласи за принадлежност към една и съща общност, лоялност към тази общност, готовност да се носят отговорности и задължения спрямо нея, включително и лични жертви в нейна защита. Тази идентичност се проявява на две равнища – негативно и позитивно. По-елементарното е на негативна идентичност, представа за това кои не сме и кои са евентуално нашите противници или тези, които са различни от нас. По-висшето равнище е това на позитивна идентичност – кои сме, какво е общото между нас на символично равнище (знаме, химн, обща символична среда) и на ценностно равнище (култура, идеология, ценностно-нормативни комплекси). Държави, които не могат да създадат достатъчно силна обща идентичност на своите граждани, се разпадат, независимо от силното си икономическо единство, както стана със Съветския Съюз и Югославия. Не случайно през последните години нарастват вълненията около общата идентичност на САЩ и дали с нарастващата мултикултурализация на тази страна, тя ще успее да се запази като единно цяло. В още по-висока степен това е валидно за нововъзникващи формирования каквото е Европейският съюз, който е обединение на множество общности с традиционно силни национални идентичности. Възможността на Европейския съюз като обединение на гражданите в Европа в най-висока степен е обусловена от изграждането именно на такава обща идентичност. В този процес на изграждане на обща идентичност ние се сблъскваме с три основни противоречия на идентичността - между национални идентичности и европейска идентичност; между локални етнически и национални идентичности; между външни емигрантски и национални идентичности.
1. Националните идентичности срещу европейската идентичност
В изграждането на ЕС централен проблем е как от отделни части да се изгради някаква цялост и непрекъснато отново и отново се поставя въпросът за съотношението между това цяло и неговите части, за да бъде то стабилно и конкурентно. Проблемът се усложнява от това, че тези, които създават цялото, са “частите”, т.е. националните държави, а техният брой непрекъснато се увеличава и това може да има и дестабилизиращи следствия за формиращото се цяло или система на ЕС. Пред отделните държави остро стоят въпросите: каква част от техните правомощия да бъдат предадени на “цялото”, т.е. на органите на ЕС, какви да бъдат границите на автономия на “частите”, какви да са закономерностите на функциониране на “цялото”? Индивидуалистичен или холистичен тип методология ще стои в основата на изграждането на ЕС? Дали ще го възприемаме просто като сума от части, или той ще бъде повече от всяка от тези части в икономическо, политическо и културно отношение? И тъй като самото му изграждане става от националните държави, т.е. от основните елементи, които ще конституират цялото, то това е изключително сложен и противоречив процес, непрекъснато сблъскващ се с претенциите, егоизма, предразсъдъците, интересите на националните държави.
Националната държава възниква и се развива най-напред, създавайки модерни институции и опит, не някъде другаде, а именно в Европа след Вестфалския мир през 1648 година. В продължение на няколко века националните държави в Европа укрепват в кървави войни помежду си и предлагат еталон за разпадане на империите и за националноосвободителни движения. Идеята за единна Европа идва да преодолее това многовековно противопоставяне.
Какви противоречия се появяват в този процес, които пречат на процеса на интеграция?
Първо.
Това е традиционно силната национална държава. Проблемът е, че това, което характеризира по начало европейския, за разлика от американския, социално-икономически модел, е по-голямата роля на националната държава в стопанския механизъм и високата степен на социална ориентация на държавата. Западноевропейският капитализъм повече от всякъде другаде попада под рубриката “социално пазарно стопанство” и солидарността в развитите европейски общества е твърде висока. Поради всичко това силните национални държави в Европа непрекъснато са в напрежения и противоречия с процеса на евроинтеграция. Тя се сблъсква със силни национални идентичности.
Второ.
Принципът на субсидиарността не работи ефективно. Интеграцията е процес, имащ икономически, но и политически предпоставки. Във всеки случай можем да кажем, че европейската интеграция е стимулирана от отслабването на националната държава в условията на глобализация. На институциите на Съюза се прехвърлят правомощия, които отделните национални държави все по-трудно реализират и в мащабите на ЕС се търси управляемост на процеси, които не могат да бъдат повече овладяни успешно в рамките на националната държава. Така Европа е изправена пред алтернативата: “Или съществува една-единствена европейска държава (федерализъм), в който случай няма национални държави-членки; или националните държави-членки продължават да стопанисват Европа, в който случай единна Европа не съществува (междуправителственост).” Принципно се казва, че субсидиарността е основата на разпределение на правомощия, т.е. това, което не може да бъде решено на национално равнище, се прехвърля на наднационално. Както подчертава обаче Фелипе Гонсалес, “ аз съм участвал в безчислени срещи за знаменития принцип на субсидиарността, който твърди, че законодателството трябва да се разгръща на европейско равнище само ако това е по-ефективно, отколкото на национално равнище. Петнадесетте държави на ЕС почти никога не са постигали съгласие кои проблеми да се разглеждат като общи и кои са прерогативи само на националните правителства”. А това означава, че субсидиарността е на практика абстрактен и неработещ принцип.
Поради това и администрацията на Европейския съюз е обвинявана непрекъснато от национални партии, патриоти и националисти от всякакъв вид, че концентрира в себе си твърде много правомощия, че е бюрократизирана, скъпа, склерозирала. Привеждат се постоянно примери за бюрократичен гигантизъм и неефективност. Администрацията в Брюксел непрекъснато е критикувана за разхищения и корупция. През пролетта на 1999 г. всички 20 еврокомисари бяха сменени поради подозрения в корупция. Особено десните и националистки кръгове в различни европейски страни постоянно се оплакват от безотговорността на “брюкселските чиновници” и “еврократи”, от закритостта и лобистките интереси в техните действия, от съчетанието в тях на лош мениджмънт и национален егоизъм.
Трето.
Това е езиковият Вавилон. Ако вземем дори езиковите различия, непрекъснато се говори, че те водят до постепенното превръщане на институциите на ЕС във Вавилонска кула, в която разходите за превод от един език на друг език непрекъснато растат, а административните процедури все повече се “замърсяват езиково”. Тази тенденция се засилва с увеличаването на броя на членуващите в Съюза. Трудностите по превода на 80 000 страници европейски закони на езиците на десетте страни, които бяха приети през 2004 г. са големи. А сред тях са и езици, говорими само от около 400 000 души, какъвто е малтийският език. С приемането на България и Румъния евентуално през 2007 г. броят на преводачите ще се увеличи допълнително още с около 100 души. Институциите на Европейския съюз ще трябва да платят стотици милиони евро за около 1800 нови преводачи до 2008 г., когато официалните езици ще се увеличат от 11 на 20, а броят на възможните варианти на превод ще нарасне от 110 през 2002 г. на няколкостотин. Единственият изход от това “езиково задръстване”, ако не се създадат автоматични системи за адекватен превод, вероятно ще бъде нарастващата роля на един предпочитан език – евентуално английския.
Четвърто.
Препятствие са разнопосочните интереси и силата на държавите. Всички тези въпроси на разпределението на правомощията между органите на Съюза и тези на националните държави са свързани с непрекъснати напрежения между отделните държави и единните им органи. Берлин, Париж и Лондон – столиците на трите най-големи държави на ЕС, твърде често действат по различен начин на международната сцена, имат различни виждания, “дърпат чергата” в различна посока. Големите европейски държави с дълго минало гледат много ревниво на суверенитета на външната си политика. Германия е най-силната от държавите и нейният БВП значително надвишава този на Франция и Великобритания, но е гледана от останалите с опасения. Нейното обединение не беше желано от Франция и Великобритания. Интересите и вижданията на отделните държави нерядко се различават. Германия е насочена главно към Централна и Източна Европа (старата немска “Мителойропа”), тъй като изоставянето на този регион от Русия откри геополитически вакуум. Германия, която поради своята икономическа мощ получава лидерски възможности в Европа, запълва този вакуум. От своя страна Франция е ориентирана към Магреб и Северна Африка, откъдето идват голяма част от емигрантите и където са били нейните основни колонии. В противовес на французите, немците открито говорят, че Алжир лежи на изток от Европа.
Пето.
Проблем остава и запазващата се уседналост, слаба мобилност на населението в основните страни-членки на Евросъюза. Силната традиция на националната държава и политическата обособеност в Западна Европа запазват отделните страни като цялостности и като национални общности. Така например в средата на 1999 г., независимо от дългогодишния процес на интеграция и на падане на границите, от около 300 млн. жители на ЕС са се преместили от една в друга национална държава малко повече от 1 милион. И без това слабите темпове на този вътрешноемиграционен поток стихват. Въпреки неохраняваните вътрешни граници, броят на смесените бракове е колкото в началото на ХХ век. При отсъствието на ограничения на придвижването на лица вътре в ЕС през първата половина на 90-те години само 2 % от работната сила намира приложение извън националните граници и само за по-изостаналата Португалия процентът е над 10%. Както изглежда, Европа трудно може да стане Америка с нейната уникалност във връзка с мобилността на населението и въпреки падането на границите, хората в нея остават в рамките на националните си държави и държат на национални символи и идентичност, национално самочувствие, национална физиономия, национална икономика.
При това множество стереотипи, създадени в условията на формиране на европейските нации, продължават да съществуват в главите на хората и са фактор в тяхното общуване. За техните съседи например европейците изглеждат повърхностни – една нагласа, създадена още от Хердер, след знаменитото му посещение във Франция в средата на ХVІІІ век; германците изглеждат свръхорганизирани, британците като репресирани, италианците като хронично закъсняващи. При това има една характерна психологическа тенденция при нарастващото общуване между различните нации и етноси - колкото повече се сближават и общуват активно, толкова повече усещат и акцентират различията помежду си.
Шесто.
Препятствия са и разделенията между националните държави във връзка с действията на световния хегемон САЩ. Както отбелязва Кристоф Бъртрам, “стремежът към наднационалните институции отслабва, а се засилва завръщането към междуправителствените пазарлъци”. Войната на САЩ срещу Ирак в 2003 г. и разделението вътре между държавите в ЕС по този въпрос направиха особено очевиден факта, че като политическа общност той не е достатъчно зрял, за да взема интегрирани политически решения. Особено отчетливо бе поведението на Великобритания, която икономически има по-силни взаимовръзки със САЩ, отколкото с ЕС и Испания, развиваща огромна активност по отношение на Латинска Америка, която би могла да бъде алтернативна на връзките й с ЕС. На всичко отгоре в това разделение се прояви и поведението на новоприеманите държави от Източна Европа, които демонстрираха проамериканска политика, породила тезата за разделението между “стара Европа” и “нова Европа”. Споровете във връзка с войната в Ирак превърнаха всички предходни усилия за обща външнополитическа линия в непостижима мечта. Има опасност конфликтите между 25 или бъдещите 27 страни-членки да станат повече, отколкото в предходните 15. Със своите 450 милиона души това ще бъде голяма икономическа сила, но перспективите изглеждат да остане в обозримо бъдеще политическо джудже, поради националните разноречия и възможността на САЩ да използват тези различия в своята политика на глобален хегемон.
Седмо. Досегашният исторически опит показва, че националният егоизъм и обособяване се преодоляват само чрез насилие или войни. Факт е, че САЩ, които възникват от обединяването на различни колонии, стават възможни само благодарение на две войни – външна, за независимост, която принуждава отделните колонии да се обединят пред общия враг, и вътрешна, гражданската война, която блокира отцепването на част от колониите. Ако две войни са били необходими, за да се създадат САЩ, и то от субекти, които съвсем не са били няколковековни национални държави, доколко това е възможно сега в Европа, и то доброволно и без насилие? Още повече, че във всяка страна се появяват сили, които говорят, че са за запазване на своята идентичност (за “силна България”, както се изрази един политик у нас днес). Обединяват се интелектуалци (и не само в България), за да защитават ерозиращото национално – има ли перспективи тогава ЕС? Това са въпроси, които не са още решени и съзнанието за тяхната значимост и сложност трябва да се създава именно от интелектуалците. Ако пътят на създаване на САЩ след тежки конфликти и със силата на оръжие и противопоставянето на съответен враг не може да бъде повторен сега, какво да се прави?
Това обаче прави проблематичен самия процес на интеграция. Интеграцията се превръща само в търговски контакти и общо законодателство, но липсва ключовият фактор за този процес – нов европейски човек. Различията в езиците и традициите на отделните страни не само, че са големи и формирани в продължение на пет века от националните държави, но и идеята е категорично да се запазят. Във всички европейски страни основните нагласи са да се развива сътрудничество помежду им, да има обмен на стоки, хора, информация, но нито една не е готова да губи своята националност. Какво обаче ще бъде общото между тях? Този въпрос е много по-важен, защото без философското, културното, психологическото понятие за европееца, не е възможна единна Европа, а Вавилонска кула, която е обречена на разпадане.
-
ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ
Васил Проданов
Част -2
2. Локални етнически идентичности срещу национални политически идентичности.
Втората дилема на идентичността в Европа е свързана с противопоставянето на локални етнически срещу национални политически идентичности. Националната държава и националната идентичност в Европа са резултат от последните няколко века на централизирана хомогенизация на населението върху определени територии, асимилация на малцинствата, потискане на етническите групи и обособяването на единно цяло. Националната държава навсякъде в процеса на своето развитие е била враждебна към вътрешното етническо и културно разнообразие, стремяла се е да утвърди някаква обща идентичност, която да бъде по-силна от каквито и да е локални идентичности. Тази обща идентичност се е градяла или на етническа основа около доминиращия етнос, или на политическа основа, когато е имало по-голямо етническо разнообразие – такъв политически смисъл на нация е американската или канадската, а по-рано бяха съветската и югославската нации. Увеличаването на емигрантските потоци дава тласък в Европа, а и не само там, към акцентиране на политическо, а не на етническо, понятие за нация, при което водеща е идеята за нацията като политическа общност. И у нас най-различни фигури – от Ахмед Доган до неговите противници от в. “Зора” например – са склонни да кажат, че са “умерени” или “модерни” български националисти в смисъла на политическа нация, т.е. на българска държава, в която с равни права са различните етноси на българи, турци, арменци, евреи и т.н.
Проблемът обаче е, че именно това политическо понятие за национално е подложено на ерозия. Има тенденция на разпад на политическата за сметка на етническата нация. Факт е, че политически нации като в СССР и Югославия се разпаднаха с гръм и трясък, а на тяхно място се появиха множество етнически нации, а в някои от тях, както например в прибалтийските държави, чуждата руска етническа група е подложена на директна дискриминация. Но подобни процеси протичат и в Западна Европа. Така например уелският език и идентичност, които допреди няколко десетилетия бяха на изчезване, започнаха да се възраждат, а този феномен се наблюдава и на много други места. Бившите кралства Шотландия и Уелс имат автономни парламенти. Сега на мястото на общата национална (в смисъл на политическа) идентичност все повече имаме преход към локални етнически идентичности, свързани с общата тенденция на фрагментизация и партикуларизация, резултат на глобализацията, но в същото време и подтиквани мощно от процеса на европейска интеграция.
Първо.
Глобализацията води до ситуация, при която държавата се превръща в редица отношения твърде голяма институция, за да ръководи всекидневния живот на хората, и твърде малка, за да управлява международните проблеми. Поради това навсякъде протичат процеси на разтоварване на централните правителства чрез прехвърляне на техни правомощия не само към централата в Брюксел, но и към местните власти, към области, провинции, големи градове, общини, части на федерации. Преразпределят се финансови потоци. Така например в края на 90-те години вече само 40 % от германските публични разходи са се извършвали на централно равнище, 30 % са били на равнище провинции и 30 % на равнище градове и селища. Това благоприятства възраждане на локални култури и идентичности. Така регионализацията на държавите се превръща в една от реакциите на глобализацията, така както изграждането на ЕС е противоположният тип реакция. Това води до засилване на множество различни проявления на феномена регионализъм или местничество, до възход на регионални политически структури, локални култури и идентичности, които започват да подминават в своите действия националните правителства и структури и да се опитват да комуникират директно с Брюксел. Тази тенденция се подсилва от специалната политика на Евросъюза по отношение на регионите. Според Маастрихтския договор от 1991 г. бе създадена специална Комисия по регионите, провеждаща европейската политика за засилване на ролята на регионите и на регионалните идентичности и за тяхната все по-голяма самостоятелност по отношение на държавите. Германската провинция Баден-Вюртенберг например провежда своя външна и търговска политика и вече е сключила няколкостотин договора с други региони, области, градове. Така възникват опасения, че Европа все повече започва да изглежда като съвкупност от все по-плътно обвързани помежду си региони, а не като съставена от национални държави. Описвайки например корените на германския регионализъм, който днес се засилва, Джон Нюхаус отбелязва, че повечето германци се чувстват най-напред все повече като тюрингци, баварци, вестфалци и прочее, а след това като германци. За тях е по-лесно да кажат “Аз съм шваб” или “Аз съм саксонец”, отколкото “Аз съм германец”, макар че някои биха могли да добавят евентуално и “Аз съм също и европеец”.
Второ.
Малките етнонационални общности, които искат да избегнат доминирането на по-големите си съседи, откриват в разтварянето на границите от процесите на глобализация и евроинтеграция възможност за обособяване. Не е случайно поради това, че сепаратистите например в Каталония или Баския в Испания са силни поддръжници на европейската интеграция. Но населението и в едната, и в другата област е склонно да мисли за себе си като за нация, а не като за жители на региони. Така дезинтеграцията на държавите получава нови възможности благодарение на разгръщането на наднационална интеграция. Отваряйки границите си в процеса на интеграция, всяка от държавите, включващи се в ЕС, получава възможности да действа на равна нога с останалите. Това важи обаче и за отделните им провинции и региони, които са етнически специфични. Държавите, които са започнали да се регионализират или са федерализирани в определена степен, откриват как отделни техни региони изпитват по-силни симпатии към евроинтеграцията, отколкото към единна национална идентичност. Уелсците, шотландците, каталонците са силно проевропейски настроени, откривайки в европейското равнище нови възможности за идентифициране, различни от класическата национална обвързаност. По-рано например баските имаха само испански паспорти и можеха да работят само в Испания, докато сега носят европейски паспорти и могат да работят навсякъде в Европа. И ако решат да създадат своя държава, това няма да им струва скъпо, защото няма да се създават нови митнически граници, нови валути, няма да се губят работни места, търговски отношения и прочее. Във Франция бретонци, баски и елзасци говорят за самоопределение, в Корсика има сили, настояващи за независимост и право да говорят на своя език; в Италия съществува Лига, която не би имала нищо против да раздели страната на Северна и Южна, а във Венеция по едно време бе образувана партия, мечтаеща за отделяне на този град от държавата. Движения на сепаратисти има не само в Италия, но и в Шотландия, Уелс, Бавария, Баския, шведската област Скан, в Белгия и на редица други места. Това се подсилва и от факта, че в политиката и дейността на ЕС регионите играят важно място и голяма част от неговите закони се прилагат към области, които са в компетентността на регионалните власти. Така допълнително се стимулира културното разнообразие.
Трето.
В същото време се разгръща уплътняване на зависимостите, които пресичат националните граници, и се създават връзки, при което гранични зони на две държави може да бъдат по-силно обвързани помежду си, отколкото със своите собствени държави. След време в този процес например Кърджали и Родопите могат да се окажат по-силно обвързани с районите отвъд границата в Турция, отколкото с българските области.
Четвърто.
В същото време на основата на исторически, културни, езикови, икономически връзки се създават отделни междудържавни зони на по-висока степен на интеграция в рамките на регионалната групировка. В Европейския съюз това се отнася например за южноевропейските държави, скандинавските държави, но субрегионалните групировки могат да не бъдат просто между държави, а да обвързват силно отделни региони на различни държави, каквито са комплексите по осите Баден-Вюртемберг – Бавария - Западна Австрия – Северна Италия или Северна Белгия -Холандия – Хамбург – Северна Европа. Барцелона, която е част от Каталония и от Испания, се включва в икономически район, който се простира отвъд границата в Южна Франция.
Така границите на националните държави стават все по-неопределени, а етническите идентичности се подсилват за сметка на политическите.
3. Емигрантски идентичности срещу национални и локални европейски идентичности
Третият тип дилеми на идентичност са свързани с емигрантските потоци и тенденцията на мултиетнизация. Слабите темпове и размери на вътрешни емигрантски потоци се съчетават с нарастващи темпове и размери на идващи отвън емигранти.
Страните от Европейския съюз са изправени пред двойствена ситуация. От една страна, в тях има устойчива безработица, която ражда негативизъм към външното имигрантско население, особено ако то е с твърде различни традиции, култура, религия и носител на престъпност. От друга страна, населението в европейските страни застарява и прогнозите сочат, че то ще става все по-възрастно, натоварвайки силно бюджетите на отделните държави, за разлика от САЩ, където раждаемостта и притокът на имигранти са високи, което е едно съществено предимство. ЕС може да компенсира само ако отвори по-широко вратите си за движение на работна ръка. Без имиграция европейското население ще застарява и ще намалява, ще изпитва недостиг за работна ръка и икономически проблеми. От двадесетте нации с най-ниско равнище на раждаемост в света осемнадесет са европейски. Средното равнище на раждаемост в Европа е паднало до 1,4 деца на една жена, а за запазване на сегашната численост на населението се изисква минимум поне 2,1. При най-голямата нация в ЕС – германската, в продължение на десет години вече равнището на раждаемост е 1,3 деца в семейство и затова има автори, които я характеризират като “умираща нация”. При тези темпове до 2050 г. населението на тази страна ще намалее от 82 на 59 милиона, а съотношението между стари и млади хора ще бъде две към едно в полза на старите. Равнището на раждаемост в страните от ЕС през 2003 г. е било такова, че на сто работещи са се падали 35 пенсионери, но при запазване на съществуващите тенденции на раждаемост, през 2050 г. на сто работници биха се падали 75 работници, а в Италия и Испания съотношението би било даже 100 на 100.
Като се има предвид застаряването на населението в страните от ЕС, за да може да се развива успешно, той ще се нуждае допълнително от милиони емигранти през следващите десетилетия. Само за Германия се смята, че се нуждае от 300 – 400 хиляди нови имигранти всяка година. През 2000 г. Германия въведе “зелена карта” за специалисти по информационни технологии, научни работници, ръководещи менажери. През февруари 2005 г. Европейският комисар по труда и социалната политика Владимир Спидла заяви, че след 20 години Европа ще има 20 милиона по-малко работници, даже ако се има предвид раждаемостта на сегашните имигранти в нея. За да има социални фондове за бързо увеличаващото се възрастно население, европейските работници ще трябва да работят по-дълго, преди да се пенсионират. След две десетилетия почти половината от населението на ЕС ще е над 55 години, поради което през идващите години легалната имиграция в този регион ще се увеличава бързо. Испания вече реагира, като даде в началото на 2005 г. амнистия на около един милион нелегални емигранти, работещи там. Търсят се млади хора и специалисти, като същевременно стремежът е да се ограничава нелегалната имиграция на недостатъчно квалифицирани хора, които натежават на бюджета на държавите от ЕС. Ако се остане на сегашното равнище на раждаемост, до 2050 г. Европа трябва да приеме 169 млн. имигранти, за да запази съществуващото съотношение между петнадесет годишните и шестдесет годишните.
Независимо от желанието си, Европа не може да мине без емиграция и това ще я превръща все повече в етническа и религиозна смесица, тя става и ще става все по-плуралистична. Поради своето застаряване и необходимостта от допълнителна работна сила Европа в някои отношения и по-бързо от САЩ се превръща в емигрантска държава. Натискът за емиграция отвън се засилва и в средата на 90-те години числеността на чуждестранните работници, пребиваващи в страните от ЕС, е над 10 млн. души или около 11 % от работната сила, което съответства на дела на безработицата в много от водещите държави в Европа. При това чужденците, създаващи конкуренция на пазара на труда, са готови да работят за 55-70 % от дохода на европейците, изпълняващи аналогична дейност. По официални данни делът на чужденците като процент от населението в 2001 г. в различните страни на ЕС е следното: Австрия – 9.1 %, Белгия – 8.4 %, Великобритания – 4.1 %, Германия – 8.9 %, Гърция – 1.6 %, Дания – 4.8 %, Ирландия – 2.3 %, Италия – 2.2 %, Люксембург – 37.3 %, Холандия - 4,1 %, Португалия – 1.9 %, Финландия – 1.8 %, Франция – 6.3 %, Швеция – 5.4 %. През 2001 г. в Германия са влезли 237 000 души повече, отколкото са заминали от страната. От тези хора 84 000 са германци и 188 000 чужденци, голяма част от които попълват икономически активното население на Германия. Броят на влизащите годишно нелегални имигранти в страните от ЕС е около 500 хиляди души и строгите наказания срещу нелегалния трафик на хора не дават сериозни резултати. Известно е, че в Холандия например има черен пазар на работници в оранжериите за цветя, във Великобритания има голямо количество нелегални сезонни работници и т.н. Към 2000 г. етническите малцинства са били вече 40 на сто от населението на Лондон, а социологическите прогнози са, че към 2010 г. бялото население ще бъде малцинство в този град.
В много отношения Европейският съюз започва да прилича на обградената от бедни варвари Римска империя, които я обсаждат от всички страни и се опитват да преминат стените и укрепленията, които тя изгражда, за да преодолеят нейната мощ и да получат благосъстоянието и възможностите, притежавани от нейните членове. Всекидневно във водните пространства на Средиземноморието са залавяни различни транспортни средства, натъпкани с емигранти. Независимо от ограниченията обаче в условията на глобализация големите маси хора трудно могат да бъдат спрени. По официални данни около половин милион нелегални имигранти влизат годишно в страните на ЕС, независимо от Шенгенската система, изградена да предотврати този процес. Тези нелегални потоци пристигат главно от държавите от Средиземноморския басейн, Източна Европа, Балканите, бившия Съветски съюз, а и от Азия и от африканските страни, разположени южно от Сахара. По-строгият Шенгенски контрол по летищата и границите не препятства тези процеси, а увеличава печалбите на т.нар. каналджии, занимаващи се с нелегален трафик на хора. Европейският съюз има програма за узаконяване на присъствието на хората без документи. Преговорите за присъединяването към ЕС допълнително засилват остротата на въпроса за национална и културна идентичност и ще водят до трудности в процеса на обединяването.
[/size][/b]
-
ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ
Васил Проданов
част - 3
Европа се превръща все повече в място на “разлома” по схемата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизации на една територия. В Украйна президентските избори в края на 2004 г. като че ли потвърдиха тезата на Хънтингтън, че това е страна на “разлома”, защото ясно пролича различието между прозападната и католически ориентирана част на страната и нейната източна част, където се говори руски и която се възприема в много отношения като част от Русия. Но същите тези процеси всъщност се проявяват на много други места в Европа, където нараства броят на ислямското население, идващо от Турция, Северна Африка, Близкия Изток, Азия, водещо след себе си специализирани мюсюлмански магазини за продукти, джамии, особен външен вид. В сърцето на Европейския континент възникват анклави с арабска и мюсюлманска култура, традиция, вяра – копия на страни от Северна Африка и Близкия Изток. При това близостта с региони с висока раждаемост, каквито са Северна Африка, Турция и Близкия Изток, означава, че Европа ще става и все по-мюсюлманска.
Ако се приеме Турция в ЕС, това ще бъде гигантско включване на мюсюлмански маси, като се има предвид, че в момента броят на първокласниците в Турция е повече отколкото във Франция, Германия и Великобритания, взети заедно. Това означава, че след четвърт век например Турция би била не само най-голямата държава, но и общата й маса от население ще бъде по-голяма отколкото на няколко западноевропейски държави и това радикално би изменило етнорелигиозните баланси в Европа, превръщайки я в нещо коренно различно, пренасяйки опасностите от културни сблъсъци, за които предупреждава Хънтингтън. През 2003 г. в ЕС вече са живели около 15 млн. мюсюлмани и се очаква тази цифра да се удвои до 2015 година. Общият брой на мюсюлманите в Европа през 2003 г. е бил около 53 милиона, като техният брой в отделните западноевропейски държави е съответно: в Австрия – 180 000; в Белгия – 370 000; във Великобритания – 1,48 млн; в Гърция – 170 000; в Дания – 160 000; във Франция – 5,98 млн; в Германия – 3,06 млн; в Италия – 1,37 млн; в Испания – 500 000; в Люксембург – 10 000; в Полша – 40 000; в Португалия – 50 000; в Словения – 30 000; в Холандия – 870 000; в Чешката република – 20 000; в Унгария – 10 000; в Швейцария – 230 000; в Швеция – 280 000; в Норвегия – 50 000; в Латвия, Финландия и Естония – по 10 000 във всяка от тях. Тяхната раждаемост обаче е толкова висока, че около 20 % от децата и младите хора в ЕС вече са от мюсюлмански семейства. Ако преди половин век в Западна Европа почти няма джамии, сега във всяка от основните страни има с хиляди. Само в Германия през 90-те години вече е имало около петнадесет хиляди джамии. Количеството на мюсюлманите в Европа се е увеличило само за десетилетието между 1989 и 1998 г. със 142,35 %. От половин милион нови имигранти годишно по-голямата част са мюсюлмани. Ислямът сега е втората по големина религия в Европа, а в Париж бе създаден първият ислямски университет на континента.
Така традиционно християнска Европа е изправена пред предизвикателството на ислямизация, която е по-бърза от промените в етнорелигиозните баланси във всеки друг регион в света. Този процес води до консервативни и националистически реакции на много места. Това от своя страна пък засилва идентичността на много мюсюлмани, които живеят в отделни, паралелни общности, в които бедността и безработицата са много по-високи.
Мюсюлмански групи за натиск, лобита, благотворителни организации действат със стотици във всяка от западните държави. Броят на избирателите мюсюлмани се увеличава и те се превръщат все повече в политическа сила, влияеща върху резултатите при избори. Във Франция министър-председателят Жан-Пиер Рафарен бе принуден да включи двама мюсюлмани от Северна Африка в своя кабинет. В Германия мюсюлманите гласуват главно за социалдемократите и така през последните години влияят върху резултатите от изборите, противопоставящи се на антиемигрантската политика на християндемократите, които са и против членството на Турция в ЕС. На парламентарните избори през 2006 г. се очаква поне един милион германски турци да гласуват за социалдемократите и да намалят шансовете на християндемократите. Това превръща постепенно ислямското население в балансьор при изборите в различни страни в Европа, където две партии се състезават с близки резултати. Те подкрепят онази от тях, която има по-благосклонна към ислямското население политика. В същото време А. Меркел, лидерката на Християндемократическата партия, използва страховете от имигрантите и ислямизацията на страната, за да привлече избиратели на своя страна сред немалка част от работническата класа и по-бедните слоеве от населението, които се чувстват заплашени от притока на чужденци.
При това мюсюлманските общности в Европа стават все по-радикални – чувството за социална изолация и недостигът на граждански права (в Националното събрание на Франция например няма нито един мюсюлманин) е хранителна среда за нарастващо недоволство. За да смекчи напрежението, Националното събрание на Франция прие в началото на 2004 г. закон, забраняващ на мюсюлманските момичета да носят мюсюлмански забрадки в държавните училища, където се забраняват и всички други религиозни символи, включително и кръстове. Стремежът е така да се запази светският характер на обществения живот. Трудно е да се каже дали това ще увеличи религиозната и етническа търпимост и ще помогне за изграждане на мултиетнически и мултирелигиозни общества. Във всеки случай без специална образователна и социална политика съответните малцинства ще се превръщат в огнища на социално напрежение.
За тази тенденция ще допринасят два основни фактора.
Първо.
Особено силният конверсивен потенциал на исляма, който от САЩ до Русия се занимава с мисионерска дейност, водеща до бързи тенденции на ислямизация. Така например във Франция през 2002 г. около 100 хиляди души са приели исляма, във Великобритания – 50 хиляди, а в Москва само – 20 хиляди. Върви процес на коригиране на европейската идентичност, в която мюсюлманският елемент става все по-силен. В Русия също върви процес на реислямизация.
Второ.
На много места в големите градове в Западна Европа се оформят цели квартали-гета, ставащи опасност не само за западноевропейските държави, но и за останалия свят. В тях има паралелни общества и втвърдяване на отношението към исляма. Според цял ред данни повечето терористи в Европа са се появили в такива общества. Само в Холандия службите за сигурност са разкрили до началото на 2005 г. над 15 различни терористки опита да бъде наказана страната за своя военен корпус от 1 300 души, пратен да помага на САЩ в Ирак. Независимо от това, че голямата част от мюсюлманите са мирни хора, които са избягали поради икономически причини от своите страни, интеграцията на немалка част от тях в западноевропейските общества се оказва изключително трудна. В много отношения Европа е изправена пред алтернативата: или ислямът да се европеизира, или Европа да се ислямизира.
Ето защо в проучването на експерти на американските разузнавателни агенциии и световни футуролози под заглавие «Глобални тенденции 2020» се отбелязва: “Изследванията показват, че мюсюлмански имигранти се интегрират в западноевропейските страни, които стават все по-способни да ги включат в своите общности, но в същото време множество имигранти, които са второ и трето поколения, са привличани от радикалния ислям, тъй като срещат препятствия при пълната си интеграция и бариери в това, което те разглеждат като нормални религиозни практики. Различията в религиозно и етническо отношение ще допринесат за бъдещи конфликти, ако са неконтролирани, което ще предизвика регионални борби.”
Досега съществуващият опит показва, че ако една емигрантска общност е под 10 %, по принцип е възможна нейната интеграция и отчасти дори асимилация спрямо съществуващата общност. Когато са повече обаче, това се оказва невъзможно. Съответните етнически или религиозни групи се обособяват в отделни райони на големите градове, образуват емигрантски анклави, които на много места не само в ЕС се превръщат в своеобразни “сиви зони”, които трудно се контролират от централните и местните власти. Така е в Париж и Москва, така е в Брюксел, Мюнхен, Лос Анджелис, Ню Йорк и на много други места в света. В тях има висока криминогенност, голяма част от хората не плащат данъци, подкупват полицията, а социализацията на младото поколение е затруднена.
Имиграцията променя състоянието на Европейския съюз и създава нови проблемни ситуации. Падането на раждаемостта, съчетана с нарастващата имиграция означава край на създадената в епохата на възход на националната държава и асимилация на местни общности еднородност на европейските традиционно национални държави. Възниква въпросът как да бъдат интегрирани тези общности в Европа и дали това може да стане на основата на хомогенизиращи и асимилиращи процеси, както е било в предходни периоди.
Факт е, че досега на практика това бе изключително трудно. В Германия доскоро гражданството се определяше “по кръв”, т.е. според националността, а не по месторождение, поради което родените в страната турци не се усещаха изцяло причастни към тази страна. Във Франция се прилага политическо понятие за гражданство, но в същото време нагласите срещу чужденците, особено тези от Африка, са много силни и там, както и в други страни, има тенденции на етническа сегрегация. Емигрантските общности се обособяват в свои си територии, със свой начин на живот, отделени от останалите, бедни и създаващи напрежение с другото население. Поради тези причини негативното отношение към емигрантите в страните от ЕС расте и през 1998 г. то се споделя от 27.3 % от французите, 39.6 % от немците и 41 % от белгийците, поради което и Шенгенските стени стават все по-здрави.
В Дания десноцентристкото управление дойде на власт с лозунгите за строги ограничения и квоти за икономически имигранти в ЕС. Във всяка от западноевропейските държави се появяват агресивни антиемигрантски партии, опитващи се да влияят върху политиката на правителствата. Под натиска на десните сили се засилва консенсусът в страните на ЕС за нуждата от борба с нелегалната имиграция. Те влияят върху настроенията и на останалите партии, които също втвърдяват позициите си спрямо имигрантите.
Бъдещето на европейската интеграция във висока степен е обусловено от разгръщането на тези три вида противоречия. Тяхното изостряне и неспособност да бъдат регулирани и контролирани, както и липсата на механизми за изграждане на обща европейска идентичност, могат да доведат Европа в перспектива до тежки проблемни ситуации с дезинтегриращи следствия.
-
Метка,
не разбрах ти какво предпочиташ от дилемата предложена от статията
- ислямът да се европеизира, или Европа да се ислямизира?
-
PETER'e несе заяждай в горната статия на Васил Проданов
изпратена от Metka никъде не се сповенава думата ислям. Така че не се опитвай да провокираш статията пък и темата ''ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ''.
-
Ако не си чел и не ти се чете:
Цъкаш на Edit -> Find , пишеш думичката и я намираш. :)
-
PETER'e несе заяждай в горната статия на Васил Проданов
изпратена от Metka никъде не се сповенава думата ислям. Така че не се опитвай да провокираш статията пък и темата ''ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ''.
Бих отметнал, че думата или производна се споменава 18 пъти. Има функция FIND ;)
Както исляма ревниво държи на "самобитността" си, такова право има и Европа. Защо е нужно да адмирирам чужда ми религия, а да загърбвам своята?
А статията е прекалено дълга. Ако някой я прочете моля да я резюмира (https://www.pomak.eu/board/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fforum.bg-mamma.com%2FSmileys%2Fdefault%2F2thumbsup.gif&hash=7b842e7e5edde4ab1308afba5f37b9be356d315c)
-
PETER'e несе заяждай в горната статия на Васил Проданов
изпратена от Metka никъде не се сповенава думата ислям. Така че не се опитвай да провокираш статията пък и темата ''ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ''.
Моите уважения, корница, но ТИ не се опитвай да представяш всяко мнение несимпатично ти като провокация. Думата ислям се споменава много пъти в статията.
Иначе бих цитирал абц:
"Както исляма ревниво държи на "самобитността" си, такова право има и Европа. Защо е нужно да адмирирам чужда ми религия, а да загърбвам своята?".
Европа има самобитен ислям и той е в коренното ислямско население на Балканите. Имигрантите да задържат самобитността си там, от където са я взели. Самобитност може да пазим на местните етноси и нации, а не на имигрантските. Ако в Европа има традиционен ислям - то това е помашкия ислям, а не пакистанския (примерно).
-
Аз не забелязвам насилствено налагане на исляма в Европа, Исянкар! А от тази твоя фраза : "Имигрантите да задържат самобитността си там, от където са я взели. Самобитност може да пазим на местните етноси и нации, а не на имигрантските." даваш ли си сметка колко нищожно звучи? Придава ти облик на човек от който зависи демографския баланс във Европа! Големите европейски колонизатори от миналото, които ограбиха благата от колониите си, сега са застрашени от инвазия от техните бивши колонии. Да, допускам, че е така. Но сега не го наричат колонизиране, а емиграция.И тези емигрантски общности се интегрират успешно във страните.Разбира се, че има пресъпници сред тях, но това не е единственото поле на престъпност-сред местното население също има престъпници, и хубавото е , че има действащи органи, които дават отпор на тази престъпност.
-
Аз не забелязвам насилствено налагане на исляма в Европа, Исянкар!
А къде забеляза, че аз съм казал подобно нещо ?? Чужди думи в моята уста не искам.
Големите европейски колонизатори от миналото, които ограбиха благата от колониите си, сега са застрашени от инвазия от техните бивши колонии. Да, допускам, че е така. Но сега не го наричат колонизиране, а емиграция.И тези емигрантски общности се интегрират успешно във страните.
Бих казал, че като цяло НЕ се интегрират успешно. Процентът на неинтегрираните веряотно е доста по-малък от интегрирането, но пък негативите от тяхната неинтеграция заличават високия процент на интегрираните.
Относно колонизатори и империи - моята страна не е колонозирала, че сега да страда от колонозиторите. Сега може би няма силен емигрантски натиск, но в бъдеще вероятно ще има в България. Не ме интересува дали някой ги е колонизирал - моята страна не ги е колонозирала, а сега не иска да идват с емиграцията си.
Прости ми за въпроса, ама грешно ли е да не искам емигранти в страната ми от други страни ? Имаме си 1 млн цигани дето още не са интегрирани, а остава и още 1 млн африканци да поканим да интегрираме. Накрая нас ще трябва да интегрират.
-
Големите европейски колонизатори от миналото, които ограбиха благата от колониите си, сега са застрашени от инвазия от техните бивши колонии. Да, допускам, че е така. Но сега не го наричат колонизиране, а емиграция.И тези емигрантски общности се интегрират успешно във страните.Разбира се, че има пресъпници сред тях, но това не е единственото поле на престъпност-сред местното население също има престъпници, и хубавото е , че има действащи органи, които дават отпор на тази престъпност.
Това е много точно казано Шумаров.Особено за грабителската политика на западните колониалисти в миналото.Но прибави към това и факта че през последните сто години
доста емигранти са били поканени на Запад за да копаят на западняците метрото,да им правят магистралите, да им копаят канафките и да им мият мръсотийте в тоалетните.
Въпреки всичко Исианкар ми стана симпатичен с това -
Ако в Европа има традиционен ислям - то това е помашкия ислям, а не пакистанския (примерно).
Макар че тази идея е нереалистийчна, Исианкар може би съзнателно може би несъзнателно сочи общноста ни като потенциален авангард на Исляма в Европа.Което означава автоматически че религията ни е толерантна и ние не сме инкубатор на екстремизъм и сепаратизъм а напротив добър пример за подражание.
Но е хубаво да се замислим за успешната интеграция на емигрантските популаций в Европа идващи от Африка и Азия.
После да сравниме тази тяхна евроинтеграция с нашата интеграция в България, на Балканите изобщо.
Аз мисля че има огромна разлика, макар че в тази насока има известни промени и се надявам за бъдеще да е така.Просто съм оптимист.
Но бих дал пример за това че в българското общество все още цари националистически резерв които ни пречи да се интегрираме .
Ето един от многото примери , този път от нашия съфорумник Мусов:
Гледам тука, че се водят спорове за дискриминацията, дали е етническа или религиозна, или е еднаква както за християните, така и за помаците. И то по-конкретно за дискриминацията в казармата-дали е на етническа основа, или просто старите войници си тормозят новобранците. Освен това се твърди, че дискриминацията е била повече през комунизма и сега е, ако не хич, то сведена до минимум.
Ще дам пример с мене, тъй като моята казарма беше малко по-специална. От една страна е по-добре друг да разказва, за да не излезе като самоирония, но пък от друга, кой знае по-добре от мен!?
Детската ми мечта беше да стана военен. За нея още в училище започнах да работя здраво, учех математика, стараех се да имам висок успех, тренирах за изпитите по физическо. Още тогава нашите работеха здраво за да ме откажат от това, водени от същите „предразсъдъци”, че ние сме помаци и мястото ни не е там, и опасявайки се , че може да се окаже опасно дори, ми забраниха. Казваха ми също, че с турско име никога няма да бъда приет и бяха прави. Целта ми беше в началото ВВВУ „Г. Бенковски” в Долна Митрополия, но в последствие се отказах и реших да кандидатствам във ВВОВУ „Васил Левски във Велико Търново сега Военен университет. И така, убеден от многото съвети, които ми бяха дадени, аз си смених името с предишното ми българско , направих инат на родителите ми, кандидатствах и бях приет. Тогава, 17 годишен, все още не осъзнавах какво точно означава да си помак. Дори се мислех за стопроцентов българин, възпитан от тогавашния строй. И това че съм мюсюлманин, мислех, че е някаква подробност. Постепенно с течение на времето, те започнаха да разбират какъв съм в действителност. Трябва да призная, офицерите се държаха изключително предпазливо с мен, но колегите ми не пропускаха да ми направят мръсно в първият удобен за тях момент. Когато имаше нещо за чистене аз бях винаги в групата по почистване. На караул ме слагаха почти винаги на неудобните смени, например втора смяна на нова година. Дневален по рота също през почивните дни много пъти съм давал дежурство. Въобще, имаха ли възможност, използваха я и мене ме набутваха в неудобните им смени. Опитвах се и опитвах да се сприятелявам, но уви-без успех. Едвам с двама-трима поддържах връзка, и то защото спяхме в едно спално помещение. Дежурните по роти нарочно ме държаха на смяна (както му викат,на стойка) повече от два часа. Понякога показвах повече умения в дадени области и това много ги учудваше-как така помак ще знае повече от нас!? Мога да изреждам до утре сутринта случки, показващи дискриминация. Това беше ежедневие. И там това се случваше само на мен и то защото бях помак. И то само аз бях помак. Някои офицери също се опитваха да правят някои такива неща, но аз се опълчвах директно и не позволявах да ме малтретират. Накрая ми писна и реших да подам рапорт за напускане. По принцип преди напускане се прави събеседване с началника на училището, като последният се опита да вразуми напускащият да размисли. В моя случай това не се случи. Заповедта пристигна за няколко часа, разписана и подпечатана.
-
На крива ракета космосът и пречел...
Това с Мусов е пример точно за обратното. Че в БГ се дава шанс на всички.
Кой как го ползва си е негов проблем.
И на първия чернокож генерал в САЩ не му е било лесно да завърши Уест поинт, ама щом го е завършил значи не е мрънкал .
А тук мрънкне че чистел, че бил в неудобната смяна,че нямал приятели...
Айде моля. Чистили сме лайна и сме давали наряд всеки ден без откат... и кофата с луфтове сме "носили"... ???
-
Относно колонизатори и империи - моята страна не е колонозирала, че сега да страда от колонозиторите. Сега може би няма силен емигрантски натиск, но в бъдеще вероятно ще има в България. Не ме интересува дали някой ги е колонизирал - моята страна не ги е колонозирала, а сега не иска да идват с емиграцията си.
Прости ми за въпроса, ама грешно ли е да не искам емигранти в страната ми от други страни ? Имаме си 1 млн цигани дето още не са интегрирани, а остава и още 1 млн африканци да поканим да интегрираме. Накрая нас ще трябва да интегрират.
Да, Исянакар-направо тръпки ме побиват, като си представя колко народ емигрира в България! Язък! Ще се навъди със чалми от Азия, и Африка-зян ще ни отиде чистата кръв, и нация! Носи се слух, че щели да възстановяват кльоновете по границата, и пак да минират за да се спре неудържимия наплив от емигранти. Не е грешно да не искаш емигранти-достойно е за съжаление! А за циганите в България-те нямат нужда по мое мнение от интеграция, защото това е родината им.Интегрират се чужденци.Българско общество има нужда да се научи на толерантност към малцинствата.Допускам, че имаш предвид престъпността на циганите, и това е проблем на властите в България, които не направиха нищо за тях през тези времена на свобода-даваха им подаяния пред поредните избори, и нищо, като отговорна, и сериозна политика.
-
Шумаров, ако искаш съжалявай, ако искаш се радвай - но емигранти в страната си повече от 0.1% от населението на година не искам. А дали имало или нямало наплив - ами отвори коя да е таблица за БВП/на глава от населението и виж България на което място в света е и си помисли колко от по-долните таблици биха дошли в България...Е, те естествено биха се пробвали в по-богати страни, но за тях и България не е бедна. Но всъщност дълбоко ми се иска да си прав и да няма "наплив от емигранти".
Уточняващ въпрос - какво е "чалми от Азия и Африка" ? Звучи нещо просташко и не мога да повярвам, че използваш такива изрази.
Относно чистата кръв и нация - това какво понятие и какво означава ?
Шумаров, НАЦИСТКА ЛИТЕРАТУРА ЛИ ЧЕТЕШ ? ИЗУМЯВАШ МЕ !!!
-
На крива ракета космосът и пречел...
Това с Мусов е пример точно за обратното. Че в БГ се дава шанс на всички.
Кой как го ползва си е негов проблем.
И на първия чернокож генерал в САЩ не му е било лесно да завърши Уест поинт, ама щом го е завършил значи не е мрънкал .
А тук мрънкне че чистел, че бил в неудобната смяна,че нямал приятели...
Айде моля. Чистили сме лайна и сме давали наряд всеки ден без откат... и кофата с луфтове сме "носили"... ???
Пишеш извън контекста на сравнението, ПЕТЕР!
Ами, Метка сигурно е нормално български автор да е загрижен от инвазията на ислям в Европа.На мене не ми прави впечатление тука да се чувстват застрашени от исляма.Наясно са, че сред емигрантите има, и не обслужващ персонал. Разбира се хората със интелектуално ниво под средното приемат болезнено този факт.Но е факт.
-
Чудя се
Как в БГ не случихме веднъж на голям европейски колонизатор, а все азиатски колонизатори ни се нахлузват? :)
-
Да така е.
В статията се казва:'' В Русия също върви процес на реислямизация.''
И вие се страхувате това да не стане в България,защото знаете какво означава 'ре' като представка на думата.
И се страхувате именно от това.
-
Уточняващ въпрос - какво е "чалми от Азия и Африка" ? Звучи нещо просташко и не мога да повярвам, че използваш такива изрази.
Относно чистата кръв и нация - това какво понятие и какво означава ?
Шумаров, НАЦИСТКА ЛИТЕРАТУРА ЛИ ЧЕТЕШ ? ИЗУМЯВАШ МЕ !!!
Не, Исянкар, не чета НАЦИСТКА ЛИТЕРАТУРА- това е на жаргона на хората, които споделят твоите страхове от инвазия на исляма в Европа, в Димитровград...както казваше Блян Рибенов-от Ванкувър до Владивосток! :) Кое е просташко-използването на такива изрази, или лимитирането на емигрантите, и религиите ? ???
-
Москва може да признае Севернокипърската турска република
(https://www.pomak.eu/board/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.dnevnik.bg%2Fshimg%2Fzx450y250_602468.jpg&hash=bc22c3b0043df9fb4aacea2de46b5fa4937c7f2e)
По темата
Бивши европейски лидери: ЕС трябва да помогне на Грузия да върне Абхазия и Южна Осетия
ПАСЕ лишава Русия от право на глас заради войната с Грузия
Русия и Грузия започнаха нов кръг от преговори
Никозия следи с особено внимание появили се в турски вестници информации, че Русия възнамерявала да признае така наречената Севернокипърска турска република, а в замяна Анкара да признае независимостта на Абхазия, става ясно от публикации в кипърските гръцки вестници.
Изданията цитират турския в. "Миллиет", който пишел, че Русия и Турция се намират в процес на сътрудничество за Кавказ. Същият вестник се позовал на информации от сайтове на руски и турски медии, в които се казвало, че за първи път било съобщено, че руската петролна компания "Роснефт" може да предостави нефт за тръбопровода Баку - Джейхан, предава БТА.
В тях се твърдяло, че президентът на Република Кипър Димитрис Христофиас се очаква да заяви пред Общото събрание на ООН в Ню Йорк, че ако тази есен Турция коригира
действията си в положителна посока във връзка с Кипър, Никозия щяла незабавно да пристъпи към решаване на проблема за острова.
http://www.dnevnik.bg/sviat/2009/09/23/788251_moskva_moje_da_priznae_severnokipurskata_turska/ (http://www.dnevnik.bg/sviat/2009/09/23/788251_moskva_moje_da_priznae_severnokipurskata_turska/)
-
http://www.omda.bg/institut/ev_iv_osmansko_zavladyavane.htm (http://www.omda.bg/institut/ev_iv_osmansko_zavladyavane.htm)
Евгения Иванова
Османското завладяване на Балканите: митотворчески интерпретации
Митичното надграждане върху исторически събития е характерно не само за Балканите. Всяка историография има своите романтични периоди и интерпретации, когато - в едни случаи - се наваксва героичност, в други се обясняват/оправдават травматични исторически последствия. Известни са напъните на “големите” нации да обосноват националната си значимост чрез “велики предци”: франките и бритите били потомци на троянците, немците - на митичните Тацитови германи. Всички - по един или друг начин - били свързани с най-великата империя - Римската. В същото време, именно срещу великата империя великите герои - Херман в Германия, Версенжеторикс във Франция, Вириат в Испания, Цивилий в Холандия, Боадицея в Англия - отстоявали народната (националната?) независимост... А Тюдорите поръчвали на Шекспир специални исторически драми...
“Историчността”, изобщо, е ресурс от първостепенна важност в националнообразуващите процеси на всички нации - не само на балканските. Именно за Балканите обаче се отнася прочутото клише, че произвеждали повече история, отколкото могат да понесат. Това и други клишета - като “кръстопът”, “мост”, “тюрлюгювеч” - създават за Балканите образа на особена територия, чиято закъсняла модерност се компенсира с истерично натрупване на “история”. (А тази пък “история” впоследствие натрупвала братоубийствени кръвопролития, казват...)
Ако зависимостта закъсняла модерност - истерична “историчност” беше толкова безпроблемна, как да обясним казуса “Германия” - през модерния 19 век?
“Автопортретът на немския Райх от 1871 - казва Хаген Шулце - който се превърнал в една от водещите индустриални сили на Европа и почти нямал равни по икономическа и научна модерност, бил едно голямо викане на духове.” (Шулце 2002:188)
В немската поезия, драматургия и музика (особено подходяща в това отношение била оперната патетика) от модерния 19 век шествали нибелунги и императори, отглеждали се християнски и семейни ценности, произвеждали се защитни механизми от - винаги чуждото - зло. Братя Грим мистифицирали приказния фолклор, “връщайки” на германците стария немски мит, а Рихард Вагнер “връщал” (поне на сцената) суровото достолепие на валкириите, Лоенгрин и Парсифал...
Случайно ли именно немската философска мисъл провъзгласила първия “край на историята”? Този край, провъзгласен от Хегел в самото начало на 19 век (1806 - след битката при Йена и рухването на Свещената Римска империя на немския народ) звучи почти толкова иронично, колкото “краят на историята”, провъзгласен от Фукуяма почти два века по-късно. Независимо дали се провъзгласява победата на модерността (в случая Хегел), или победата на либерализма (в случая Фукуяма), тя някак задължително се обвързва с някакъв “край” на някаква “история”. Нищо, че след всеки такъв “край” светът някак се претъпква с “история”...
Случайно ли именно в немската философска мисъл се родила Хердеровата концепция за кulturnation - за нацията преди държавата?
Балканските нации - почти без изключение - се създавали като кulturnation - нации без държави. Нации, чиито държави се обособявали мъчително и бавно през целия 19 (някои - чак в 20) век. За този тип нации (пак не само балкански) се казвало, че са “народи без история”. Историята, някак, се изравнявала с държавността. Изглежда, истеричната “историчност” компенсирала не само закъснялата модерност, но и (дали не - в по-голяма степен?) закъснялата държавност.
Погледнато така, натрупването на “история” става характерно не само за балканските, но и за всички други нации (Германия и Италия - в това число), чиито националнообразуващи процеси предшестват държавотворческите. Особено характерно е това натрупване за нациите (пак - не само балкански), чиито държави се обособяват от предишно имперско цяло. Тяхната национална “история” не само се обособява от имперската история, тя се формира преди всичко като история на съпротивата срещу империята.
Онова, което създава спецификата на балканската историческа митология и я прави привидно толкова различна от историческата митология на една Полша или Чехия, например, е спецификата на самата империя, под чиято власт пребивава по-голямата част от полуострова за няколко века. Докато за останалата част от Европа Османците са постоянна заплаха - често само символна (заплаха от смяна на цивилизационната парадигма), за Балканите те са ежедневие. Докато европейската идентичност се изгражда в пряка зависимост от османската заплаха, балканската идентичност се изгражда в пряка зависимост от османското ежедневие. Възможно е именно смяната на цивилизационната парадигма да създава привидността за “голямото натрупване на история”...
Така или иначе, балканските народи се съпротивляват (или - не се съпротивляват) срещу един всепризнат “по-враг”, отколкото народите в Централна Европа. Именно в тази съпротива (реална или митологична) ще се изградят балканските нации. Епосът на всички балкански народи изобилства с подвизи на юнаци и хайдути, които в 99% от случаите побеждават цивилизационния “враг”. Разбира се, в победите на епическите герои липсва историчност. Нали затова най-големият (и най-общ) балкански герой Крали Марко е епически герой, въпреки историческото му битие като владетел на Прилеп и османски васал. Същото се отнася и за хайдутите, клефтите, ускоците и пр. разновидности епически “народни закрилници”, въпреки историческото им битие на обикновени разбойници... Във всеки случай, епическите герои нямат особен принос в “натрупването на история”.
“Натрупването на история” е свързано, така или иначе, с държавността, най-често персонифицирана в образа на владетеля. Повечето от историческите сюжети в балканския фолклор пресъздават османското нашествие и гибелта на средновековните царства, кралства и княжества. Значи - интерпретират държавността като паднала, а владетеля - като последен.
Тази обща особеност на балканския исторически фолклор рефлектира по различен начин в конструирането на националните митологии. Травматичният исторически спомен за падналата държавност и последния владетел не изгражда непременно катастрофично национално съзнание. Ако епическият образ на Крали Марко еднакво удовлетворява потребността от героичност у балканските народи, “историческият” образ на “последния владетел” се вписва по различен начин в националната идентификация на всеки от тях.
“...когато османский полмесец, изгрев от Азия, засени свободи слънце по всички Старопланински полуостров, по всички равнини левия страни Дунава... - подир паданието сръбскаго краля Лазара на Косово поле, българского царя Шишмана на Софийско поле, арбанашкаго владетеля Ювана Кастриота и храбраго му сина Георги Кастриота, призванаго Скендер-бега, Костандина Драгоша в Цариград, зовимаго византийскаго императора, боснянскаго бана и подир всичките други последни покушения против османское нападение...”
Георги Сава Раковски, в. “Бъдъщност”, Букурещ, 12 април 1864 (Раковски, III 1984:309)
Неслучайно цитирах една от най-ренесансовите не само български, но и балкански личности - Раковски - вместо някоя стара хроника. Не само защото хроники от епохата (освен за падането на Константинопол) почти няма, но преди всичко - защото едва ли има друго ”историческо” съчинение, което да подрежда в толкова епическа конструкция последните балкански владетели.
Именно за пресъздаването на историята като епическа конструкция, именно през “века на нациите” - деветнадесетият - ще става дума в този текст.
Оставям настрана неидентифицирания от Раковски босненски бан (става дума за крал Стефан Томашевич, обезглавен две години след падането на Босна през 1462), чиито наследници заедно с цялата аристокрация приели исляма и така създали “особения случай” Босна. В “особения случай” Босна не може да се говори за национална идентификация, свързана с османското нашествие, затова няма да го разглеждам тук.
Никой от останалите четирима владетели не е “последен” в истинския смисъл на думата: След смъртта (естествена) през 1468 на Великия Скендербег - албанския феодал Георги Кастриоти - все още остават непокорени територии в албанските планини. А след падането на Константинопол и смъртта на последния византийският император Константин ХI Палеолог, наречен от Раковски с майчиното му (“българско”) име Драгаш, остават византийските княжества в Морея. Сърбия продължава да съществува цели 70 години след битката при Косово поле, а Видинска България надживява с една година смъртта на Шишман през 1395. Всъщност, последният български цар е брат му Срацимир, чието име се споменава един единствен път във фолклора по повод важна сватба...
Символните събития и символните персонажи, които имат значение за националната идентификация, обаче са онези, изброени от ренесансовия “историк” Раковски в неговата епическа конструкция...
Безспорно, натовареното с най-много символика - не само балканска, но и европейска, и християнска - “падане” е падането на Константинопол през 1453. Столицата на Християнския Изток, Вторият Рим се срива под напора на цивилизационния враг при Последния Константин. Налице са всички условия за интензивно произвеждане на травматична историческа идентификация - дори не само в гръцката, но и в другите балкански митологии. В някои балкански сюжети, свързани с “падане”, цар Костадин присъства без обаче да е свързан с Константинопол. Във фолклорната история на днешния български градец Асеновград (населен през 19 в. предимно с гърци), например, се разказва за цар Костадин, чиято глава била отсечена от неверниците. Царят дълго бягал с отсечената глава под мишница.
В гръцката национална митология обаче сюжетът за падането на Константинопол и за Последния Константин по-скоро отсъства. Основополагащо за гръцката национална митология е друго събитие - голямото Въстание от 1821-1827 (Заверата), довело до освобождението на Гърция. Героизмът на въстаническите действия (често - кланета) и масонската ритуалност на “приятелите” от “Филики етериа” се подреждат в митологичен пъзъл, мотивиращ модерното гръцко национално самочувствие. Въпреки (или - поради?) пристрастията към “Мегали идея”, чертаеща национална Гърция като наследница на Елада и Византия, падането на Константинопол някак не се вписва в градивата на националната идентификация. Поради това няма да бъде разглеждано тук.
За разлика от Последния Константин, Скендербег и до ден днешен е национален герой на Албания. “Напълно основателно” - бих казала, ако не се срамувах да търся основателност в епическата конструкция на националното митотворчество. Така или иначе, Кастриоти-Скендербег действително създавал изключителни неприятности на Османците и докарал пред стените на никому неизвестната дотогава (и не много известна извън албанските земи впоследствие) крепост Круя самия Мехмед Завоевателя. За разлика от Константинопол, Мехмед цели 35 години (1443-1478) се опитвал да превземе Круя. Успял едва десет години след смъртта (естествена) на Скендербег.
Друг е въпросът, че Константинопол бил символ не само на Византия, но и на Християнския Изток, а Круя не била символ дори на Албания, защото Албания нямало...
Макар (или поради?) разположението си в двете крайности на епическата конструкция, Константинопол и Круя пребивават в известна симетрия по отношение на националните митологии. Колкото и да се срамувам да говоря за основания в случая с митологиите, трябва да призная, че гърците основателно не произвеждат национална идентификация от падналата си държавност и “последния си владетел”, пък албанците съвсем основателно надаряват устоялия феодал с ореола на владетел, а неизвестната крепост - с национален ореол...
Доста по-различно е разположението в другата “двойка” царства и владетели: Сърбия - княз Лазар Хребелянович и България - цар Иван Шишман. Тази двойка е също симетрична. Ако симетрията Константинопол - Круя има своето просто обяснение в рационалния избор на идентификация (травматичният Константинопол е “пропуснат” като национална идентификация, а героичната Круя “наваксва” липсата на албанска държавност през 15 в.), симетрията Косово поле - Софийско поле се нуждае от доста по-сложен анализ.
На пръв поглед, симетрията е пълна:
- Нито Лазар, нито Шишман са “последните” владетели;
- Нито битката при Косово поле (1389) е гибелна за сръбската държавност, прекратена чак през 1459, нито битката за София (1382 или 1385 - според различните източници и изследвания) ликвидира българската държавност. Това се случва през 1396.
- И двата исторически персонажа имат своите фолклорни “продължения”: княз Лазар “продължава” в “зетя” си Милош Кобилич[1], който убива турския султан, цар Шишман “продължава” или се припокрива с “брат” си цар Ясен, който не убива султан, но в някои варианти убива царицата си, понеже харесвала турците.
Друг е въпросът, че никак не е сигурно дали цар Шишман “продължава” в цар Ясен, или хронологически се случва обратното.
Могат да се изброят още много симетрии (може би по-точно е да се каже - подобия). Тук обаче искам да спомена основното нарушение на симетрията, което именно прави Софийския цикъл подобен, а не симетричен на Косовския: княз Лазар участва и умира в битката на Косово поле; цар Шишман не участва в битката за София и не умира в Софийското поле.
И основната семантична разлика: княз Лазар избира небесното царство пред земното, той е мъченик и светец; цар Шишман не избира нищо, той е жертва.
Тази основна разлика омаловажава симетриите и подобията, оставя на заден план въпроса (третиран, впрочем, още в края на самия 19 в.[2]) дали Софийският цикъл (макар понятието “цикъл” за него да е малко пресилено) е възникнал под влияние на Косовския, или едновременно с него. Оставя на заден план и безспорно интересния въпрос: доколко и двата цикъла са автентичен фолклор и доколко - дело на “просветени патриоти”[3] от 19 век.[4] Може би по-интересно е да се проследят топосите на митологичната интерпретация - за сърби и за българи - независимо дали самата интерпретация е фолклорна, или авторска. Т.е. важно е не кой интерпретира, а какво и как се интерпретира.
От тази гледна точка, едно писмо на руския историк и славист Юрий Венелин ми се струва твърде показателно, затова се изкушавам да го цитирам подробно:
Юрий Венелин, писмо до Васил Априлов, 1837:
“Вие се оплаквате, че българите са забравени от русите. Гърците и сърбите не са забравени от просветените европейски народи, защото те самите, търгувайки и служейки из Европа, пишеха, говореха и крещяха с етнографски сведения за себе си...
...При все че сърбите са още съвсем необразован народ, преводите на народните им песни накараха цяла Европа да ги смята вече за полукласически народ. И каквото и нещастие да се случи на сърбите, всякога в Европа ще се намерят хиляди гласове, които да заговорят в тяхна полза, както вече говорят в полза на гърците поради това, че европейците са чели в Илиадата и Одисеята народните песни на тяхната древност...
... В сръбските героични песни намирам извънредно много интересни и важни неща за попълване сръбската история, така например - много любопитни песни за Косовския бой и за падането под робство. Поради това предполагам - и дори от опит зная, че и българите имат множество свои исторически песни: например за цар Александър, за Шишман, за Страшимир, за Калоян и пр.; също тъй и за падането на България под турско иго...”
И Венелин буквално заклева Априлов и Неофит Рилски да събират исторически реликви и песни - особено за Крали Марко и Шишман, за когото, впрочем, се изказва не твърде ласкаво:
“Шишман е бил, доколкото забелязвам от историята, доста сладострастен и ленив и изглежда е главната причина за падане на България.” (Венелин 1942:114-120)
Освен за “наваксването” на историчност, което вероятно е събудило у българския елит от 19 век, писмото на Венелин свидетелства и за още нещо, което ми се струва твърде съществено: умението на гърците и сърбите да се “представят” в Европа. И ако за гръцкото “представяне” най-голяма роля играе елинизмът, за чиито наследници гърците от 19 век - с право или не - се приемат, то сръбската “историческа визитка” са Косово и мощите на Свети Мъченик Лазар.
“И тъй той прие мъченическа смърт, и сега изглежда като жив във великата обител, съградена от него и наречена Раваница, защото явно бе възнаграден от тези, с които ликува в небесата...”
Константин, придворен житиеписец на деспот Стефан Лазаревич (син на княз Лазар), познат още като Константин Костенечки от българския град Костенец (Константин 1993:149)
Канонизирането на княз Лазар от сръбската църква скоро след смъртта му би могло да бъде една от отправните точки за сравнителния анализ между “историческото” митотворчество на сърбите и българите.
Шишман, разбира се, не бил канонизиран - не само, защото не умрял в битка, както Лазар, но и защото нямало кой да го канонизира. Българската Търновска Патриаршия загинала две години преди него. Видинският митрополит Йоасаф[5] пренесъл от Търново във Видин мощите на Света Филотея - без да се погрижи за телата нито на Шишман, нито дори на действително последния български владетел - Срацимир Видински. И Шишман, и Срацимир преживели своите царства. Царството (в същност - княжество и после деспотство) на Лазар го преживяло със 70 години.
Едва ли обаче само този рационален мотив е в основата на мита за Лазар. Канонизирането на сръбските владетели било традиция - много преди нашествието на османците и преди Лазар. Трудно е да се пренебрегне, например, факта (при цялата ирония, която съдържа), че в софийската черква “Св.Крал” (сега - “Св.Неделя”) се пазят мощите на сръбския крал Милутин[6], за когото не е известно да е загинал в битка или да бил особено благочестив...
След падането на сръбската държавност през 1459 и особено след загубата на сръбската автокефалия през 1530 почитането на Свети Мъченик Лазар със специална литургия в деня на смъртта му (денят на Косовската битка 15/28 юни) останало само в манастира Раваница, чийто основател бил князът. Във всеки случай, като ден на Св. Вит (Видовдан) 15 юни влиза в официалния календар едва през 19 в. Дотогава е ден на пророка Амос. (Малкълм 2001:124-6)
Докато подходът на двете църкви - сръбската и българската - към “последния владетел” е очевидно различен, във фолклорната история съществуват очевидни успоредици. Техни герои обаче са не толкова самите владетели, колкото чисто фолклорните персонажи Милош Кобилич, убиецът на султан Мурад в Косовската битка, и цар Ясен[7], владетел на крепостта Урвич край София. В една единствена песен става дума за Шишманине Яне - владетел на София и брат/син на цар Шишман.
В песните от Косовския цикъл, записани преди 19 век, Лазар участва само в една фолклорна ситуация, която предшества самата битка: пирът преди битката, когато Лазар пие със зетьовете или (в други варианти) със слугите си и съобщава, че на другия ден Милош Кобилич ще го предаде. На този пир, в който могат да се търсят аналогии както с пира в юнашкия епос, така и с Тайната вечеря на Христос и апостолите[8], съответства пирът на цар Ясен, по време на който турци отвличат царицата му.
Второто участие на Лазар е косвено: вече след битката, в кървавата река Ситница, която влачи разчленени трупове и юнашки калпаци, мома намира калпака на Лазар. Така се разбира, че е убит.
В Софийския цикъл[9] кървавата река е Искър, а момата намира калпака на Шишман. Това се случва в песента за “Шишманине Яне”, която - макар записана чак през 1881 - може да бъде отнесена (с относителна степен на сигурност) и към предишен период. В песните за цар Ясен Шишман отсъства.
В разгледаните дотук ситуации, създадени (вероятно) преди 19 век, и Лазар, и Шишман са жертви.
Героите са Милош Кобилич, Шишманине Яне и цар Ясен.
Безспорно, най-”героичен” сред тях е Милош. Несправедливо набеден от Лазар, че ще го предаде, той извършва чудеса от храброст и успява да убие самия султан Мурад, с което Косовската битка (в реалната история) е прекратена. Фолклорната история обаче продължава с битието на самия Милош, предаден от една подла баба. От подла баба е предаден и Шишманине Яне, който - независимо, че не е убил султан - загива по същия начин като Милош: мостът, по който ще мине героят е настлан със счупени саби, покрити със слама.
И в сръбския, и в българския вариант бабата е българка.
Шишманине Яне не притежава “чистата” героичност на Милош. Той до голяма степен е виновен за смъртта на брат си/баща си Шишман, защото не се притекъл навреме да го спаси. Бдителността му, рабира се, била приспана от кралицата-гъркиня. Симптоматично е, че гъркинята е наречена “софийска кралица” - в пряка аналогия с Милица-кралица, жената на Лазар. В много от вариантите Косовският цикъл започва именно с Милица-кралица[10], която “сънувала сън” за падането на кралството. В същност, именно Милица - а не Лазар - е от свещената за Сърбия династия на Неманичите, почти всичките - канонизирани от църквата. Възможно е нейната роля във фолклора да придава на Лазар допълнителна царствена санкция. В българския вариант царствената санкция е заменена от трафарета за подлата гъркиня.
В Косовския цикъл е проследена и по-нататъшната съдба на кралицата: тя забягва с децата си в Немско, откъдето те после се връщат да си придобият Сърбия отново. В действителност (подобно на Крали Марко), Милица и Стефан Лазаревич са покорни османски васали, а дъщерята Оливера е любимата жена на Баязид Светкавицата. Синът на Свети Мъченик Лазар участва с войски на османска страна в битката при Никопол през 1396, когато окончателно загива българската държавност.
Предание от Софийско пък разказва как самият цар Ясен забягнал в Русия и станал говедар. Там му се родил син, който се върнал в Урвич не да царува, а да изрови бащиното си имане.
Образът на цар Ясен е “дегероизиран” в сравнение дори с Шишманине Яне. Докато за бавенето на Шишманине Яне е виновна поне гъркинята, за нещастията на цар Ясен е виновно собственото му пиянство. Докато царят пирува със слугите си (в един от вариантите му прислужва “крал Степан” - персонаж, срещан и в някои варианти на Косовския цикъл), турци влизат в крепостта и отвличат царицата му. Той ги догонва, прибира си царицата и в повечето от вариантите я посича, защото е омърсена от турците. (В едно по-късно предание дори се твърди, че на царицата й харесала хигиената на турците.)
Песните и преданията за цар Ясен са точно локализирани - в селата около крепостта Урвич, над р. Искър, близо до София. Липсата на национално разпространение, липсата на историцизъм, а - също така - и неопределеният по скалата добро/зло персонаж на царя свидетелстват за възможно ранната им поява. По-трудно е да се определи в този смисъл песента за Шишманине Яне. За нея е по-вероятно да е повлияна от Косовския цикъл.
Основният топос в тези по-ранни фолклорни ситуации е реката. Юнаците се стичат на бой като река. После пак реката е обагрена в кръв, тя влачи кървавите разчленени трупове и кървавите калпаци на жертвите. Юнакът намира смъртта си на моста, който е над реката. Ситница в Косовския вариант, Искър - в Софийския - и в двата случая реката, а не полето е в центъра на фолклорните събития. Това е естествено: по реката минава пътят, значи - движението. Фолклорните ситуации отпреди 19 век се движат, променят се. Още не са добили застиналата еднозначност на късно произведения мит, чийто основен топос става полето.
И така: Във фолклорните ситуации отпреди 19 век характеристиките на персонажите се движат между добро и зло. И Милош, и Шишманине Яне, и особено цар Ясен са преди всичко епически персонажи, ненатоварени с морализаторската санкция на застинали икони. “Историческите” персонажи Лазар и Шишман - доколкото изобщо участват - имат преди всичко статуса на жертва.
Ситуацията значително се променя през 19 век, когато епическите персонажи, естествено, се оказват недостатъчни да изпълняват национални задачи. Твърде локалният (само около крепостта Урвич на Искъра) цар Ясен, чиято единствена заслуга е да си убие царицата, не може да понесе товара на национален герой, борец срещу цивилизационния враг. На всичко отгоре цивилизационният враг дори не е достатъчно изяснен: в някои от вариантите на песента дори не става дума за турци, а за татари...
Милош пък - макар надарен от фолклорния певец с всички героични качества - се оказва по друг начин неудобен: името му звучи твърде архаично. Нещо повече - в някои варианти дори се обсъжда произхода му от кобила, захранването му с кобилешко мляко и пр. атрибути на епичния, но съвсем не на националния герой. Затова, неизвестен “просветен патриот”, през 19 век, задрасква “К”-то от името на героя и той става “Обилич”. Така - като емблема на изобилието, от 19 век нататък - Милош продължава битието си във всички популярни, и дори - в някои научни съчинения...
Истинската “революция”, която извършват с фолклорния материал “просветените патриоти” от 19 век (както ще видим след малко, “революционните опити” започват още от втората половина на 18 век), е въвеждането на владетелите. От 19 век нататък на историческите, а не на епическите персонажи е определена главната роля в създаването на националния мит. В новите ситуации, създадени през 19 век, които вече само изглеждат фолклорни, обикновените жертви, чието участие в битката не е отбелязано изрично от фолклора и чиито калпаци момите намират в кървавата река, се превръщат в национални герои, призвани да символизират оттук нататък националната цялост. Тази операция сръбските и българските “просветени патриоти” извършват по различен начин, което предопределя и различното по-нататъщно битие на националния мит.
Мистичният избор на княз Лазар между земното и небесното царство, залегнал трайно в сръбската национална митология, се появява за първи в една песен, за(на)писана от Вук Караджич - “Падането на сръбската империя”. Според Караджич, чието авторство може да се счита за доказано,[11] в навечерието на Косовската битка Св.Илия се явил на Лазар във вид на сокол и му предложил да избере между земното и небесното царство. Ако Лазар изберял земното (нетрайното) царство, щял да победи турците и да си царува. Но ако изберял небесното (като съгради манастир) - щял да стане небесен цар. Лазар избира небесното царство, съгражда манастира (в Раваница, където впоследствие са пренесени мощите му), загива на Косово и се възцарява на небето, като произнася прочутия си завет: “По-добре е да умреш в битка, отколкото да живееш в срам...” (ц. по Малкълм 2001:123)
От този късен конструкт[12] тръгва всъщност сръбският национален мит за богоизбрания владетел и богоизбрания му народ, които - чрез страданието и саможертвата - ще възкръснат за вечен живот. Именно този “договор на Лазар с Бога” е в основата на сръбското възприятие за земното поражение като небесна победа. Земното поражение на сръбската държавност превръща Косово (поле) в свещена територия за сърбите - а не многото православни манастири, по-голямата част от които впрочем се намират в Метохия. Именно заради това е необходимо Сърбия да е загинала на Косово поле, а не - 70 години по-късно с безславното предаване на Смедерево.
Така, “просветените патриоти” от 19 век изместват центъра на Косовския мит от земната победа на епическия Милош Кобилич към небесното възцаряване на Свети Лазар. Операцията постига целта си - жертвата Лазар, чийто калпак влачи кървавата река, се превръща в мъченик по собствен избор и застава начело на своя народ в мъченическото му битие на полето Косово. Вече не реката, която предполага движение и промяна, е централният топос в митичната ситуация. Измества я полето - зафиксираният чрез божествена санкция и поради това - вечен топос на сръбското страдание.
Българските “просветени патриоти” извършват по-проста операция. Заместват локалния цар Ясен, в чийто епически образ съжителстват неразчленени добро и зло, с националния цар Шишман, чийто “исторически” образ по презумпция е образ на добър народен закрилник.
Всъщност замяната е извършена още от Паисий в “История славянобългарска”, където обитателят/защитникът на крепостта Урвич при Искъра става цар Шишман.
“За тоя цар Йоан Шишман няма писано известие що е станало с него, дали турците са го тогава убили, или е поживял няколко години. По-късно в някой препис или стар превод на грамотата на тоя Йоан Шишман се намира, че търновските господари и цар Шишман не са могли да противостоят на турците. И избягали от Търново, от Загоре и от Стара планина, дошли в град Средец или София и тук се спрели в някои тесни места покрай река Искър и по Витоша планина... И седем години стоял цар Шишман в Средец и покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост, наоколо го ограждала вода. Така с малко войска и търновските велможи преживели тук и се криели от турците. Когато турците превзели от крал Вукашин охридската земя и го поробили и надвили, и тук окончателно заробили и погубили цар Шишман и войската и търновските и българските велможи.” (Паисий 1989:85-88)
Всички досега познати извори[13] почти единодушно сочат смъртта на Шишман в Никопол през 1395. В никой от тях не е отбелязана съпротива. Напротив - Шишман е описан като османски васал, назначен от покорителя на България Баязид (син на убития при Косово Мурад) за управител на собствената си крепост Никопол. Изворите се разминават само в начина, по който е умрял: посечен от султана или от естествена смърт, в затвора. “Историите”[14], създадени през Възраждането, и късният фолклор - от 19 и дори 20 век - обаче разполагат съпротивата и смъртта му в и около Софийското поле[15].
Най-голяма заслуга за налагането на Софийското поле като топос на Шишмановата съпротива, безспорно, има прочутата песен “Откак се е, мила мая майно льо, зора зазорила”, която разказва как Шишман събира безчетната си войска на Софийското поле за бой с турците (в един от вариантите впрочем отново става дума за татари). Песента е публикувана за първи път през 1848 в Пазарджик от Найден Йованович, а през 1860 - в сборника на братя Миладинови.
Още Михаил Арнаудов предположи, че песента е късна, че е творение на “даскалската поезия” от 19 век, вероятно - на самия Найден Йованович. (Миладинови 1942:LXIV) Освен понятия като “българско име” и “Христова вяра” - съвсем нехарактерни за епоса, в нея се появяват пушки, пищови, барут и куршуми.
Това, че песента е доказано късна, няма толкова голямо значение - видяхме, че основните параметри на националния мит - не само в Сърбия, но и другаде - се задават именно през 19 век. По-важно е да се проследят самите параметри на националната идентификация с образа на “последния владетел”.
Новиите елементи, който въвежда песента за цар Шишман на Софийско поле, са съпротивата на последния владетел, липсваща в по-ранните епични варианти, и голямата войска, за чието събиране теснините около Урвич и Искъра са недостатъчни - затова е необходимо поле. Тук, вероятно, полето фиксира образа на мащабната съпротива - за разлика от движещия се по реката образ на укриващия се или бягащ цар от “Историята” на Паисий. Няма значение дали Софийското поле е пряка заемка от Косово поле в сръбския цикъл - важно е именно фиксирането на мащабната съпротива, необходима за националната идентификация. И още нещо: за разлика от цикъла за цар Ясен и песента за Шишманине Яне, записани само в Софийско, песента за Шишман на Софийско поле има национално разпространение. Национално разпространение получава, разбира се, и “Историята” на Паисий, в чиито различни варианти и преправки (най-важна от тях е Рилската преправка от 1825, която компилира Паисий и Спиридон) се появяват и различните топоси на Шишмановата (а не - на цар Ясен) смърт: София, Урвич, Самоков.
Завет на Шишман към неговия народ липсва.
И така:
- Надграждането, което извършва върху епическата конструкция българският 19 век, е мащабната съпротива на “последния владетел”, която липсва както в действителния (който може да се проследи по достъпните извори) развой на събитията, така и в дотогавашните фолклорни източници.
- Надграждането, което извършва върху епическата конструкция сръбският 19 век, е мъченическия ореол на “последния владетел” и неговия завет: “По-добре е да умреш в битка, отколкото да живееш в срам...” В сръбския действителен развой на събитията и в сръбските фолклорни източници отпреди 19 век съпротива не липсва.
Тази разлика е симптоматично уловена от корифея на сръбското възраждане Доситей Обрадович в неговия апел към австрийския император да освободи и сърбите, и българите:
“Дай болгарам нове боляре,
Твоим сръблям - витезове старе.” (Шишманов 1965:58)
Българският 19 век компенсира липсата на съпротива у “последния владетел” - без да черпи от това солидни основания за национална идентификация. Българският “последен владетел” - макар вече кодифициран като съпротивляващ се - остава жертва: той намира смъртта си, бягайки... Макар надарена с чудесни атрибути (Шишман също носи главата си под мишница), смъртта на българския цар остава в границите на реалното. Поражението на българската държавност не се превръща в символ. А царят не оставя никакъв завет.
Сръбският 19 век - като стъпва на епическата юнашка традиция - превръща действителното поражение в символна победа, а една не дотам значителна битка - в национален мит. Оттук нататък сръбската национална идентификация ще бъде завинаги свързана с “травмата Косово”, а сръбското национално самочувствие ще се захранва от - преди всичко - травматични източници. Заветът на мъченика Лазар “По-добре е да умреш в битка, отколкото да живееш в срам...” ще изостря сетивата на “сръбството” и към най-нищожната - реална или въображаема - причина за сръбски национален срам...
В Сръбския национален календар, издаден от епископ Николай Велимирович в Ню Йорк през 1916, се казва: “Косово е вододелът на сръбската история.” (Викърс 2000:123)
Българската история като че ли няма вододел...
“Самото изричане на това име - Косово - предизвикваше неописуемо вълнение. Всеки от нас носеше в съзнанието си картина на Косово, нарисувана още докато сме били в люлката си. Нашите майки ни приспиваха с песни за Косово, а в училище учителите ни не се уморяваха да разказват за Лазар и Милош. Ние се чувствахме силни и горди, защото сме поколението, което ще осъществи многовековната мечта на целия народ: със сабя ще възвърнем свободата, изгубена от сабя.”
Спомени на млад войник, чиято част през Балканската война се отправя към Косово: (Викърс 2000:91)
Една анкета, проведена в сръбската армия през 1909, показва, че 100% от войниците са чували за Крали Марко, 98% - за Милош (вече)Обилич и само 47% - за царуващия в същото време крал Петър. (Грънчаров 2001:379)
Не ми е известно подобна анкета да е провеждана в българската армия.
Вероятно доста под един процент са българите, които знаят датата (не годината), на която пада Търновска България. Или Видинска България. Или някоя друга дата - героична, травматична, все едно - от историята на Османското завладяване.
Вероятно доста под един процент са сърбите, които не знаят датата на Косовската битка - 15/28 юни, Видовдан. Нищо, че до 19 век това не е Видовдан, а ден на пророка Амос...
Наистина, Видовдан е доста значеща дата и в новата история на Сърбия/Югославия.
Атентатът в Сараево през 1914, когато е убит ерцхерцог Фердинанд и започва I Световна война, се случва на Видовдан.
Изключването на Югославия от Съветския блок през 1948, с решение на Коминформбюро, се случва на Видовдан.
Милошевич е предаден на трибунала в Хага на Видовдан 2001.
Символиката на тези събития е многозначителна...
Единственият период, в който интензивността на Косовския мит избледнява, е времето на Титова Юго�
-
Статията на Евгения Иванова е добра и си струва, след като е пусната, да я има цялата.
Аз не мога щото имам някакво ограничение за обем на пост, предполагам че след онази статия за Етиката на Мохамед.;D
Все пак да пусна края.
Мисля само, че едно от обясненията (търсени досега в българската етническа толерантност и българския комшулук) за невъзможността в България да се случат Босна и Косово трябва да се търси в неизбирането на травматизма като идентификационен код. Защото етническата толерантност не е единствено български патент, а понятието “комшулук” влезе в международно обръщение не през примера на България, а през примера на Босна... Отказът (нарочен или случаен, ласкателен или обиден за националното самочувствие) да се избере травматизма като идентификационен код, вероятно, предпази българските граждани от сериозни катаклизми по време на “възродителния процес”, провеждан с мюсюлманите в България още от 1912, и по време на “голямата екскурзия” на българските турци от 1989. Отказът (нарочен или случаен, ласкателен или обиден за националното самочувствие) да се избере травматизма като идентификационен код, надявам се, ще ни предпазва и в бъдеще ...
Чудя се какво ли ще предпазва в бъдеще, тези които се идентифицират като помаци, след избора на травматизма от Възродителния процес за техен идентификационен код? :)
-
Чудя се какво ли ще предпазва в бъдеще помаците, след избора на травматизма от Възродителния процес за техен идентификационен код?
PETER не се учудвам че се чудиш.
Това което със сигурност може да ни предпазва за в бъдеще от Асимилация е Интеграцията
в Държавните институций в съответните държави където живеем.
Участието в Неправителствени организаций , също така Европейските институций също са отворени.
Правене на съответни проекти и кандидатсване за пари.
Достойно място и участие на интилигентните помаци в тези проекти а не да ги оставяме да копаят канафките и да лъскат тоалетните на мутрите.
Бъдещето на светът е свят без граници.
Идеята за наций се дискредитира и този вакуум напоследък се попълва от Евроинтеграцията.
За щастие това се случва въпреки че Бай Ганю Балкански все още е зграбчил в косматите си ръце - с едната сопата ,а в другата държи здраво митницата.
Все повече и повече народа ни, ще приема идеята че съдбата е в собствените му ръце.
Много хора днес получават образованието си не сам в български университети но и в такива престижни като в - Съйдиненните Щати,Англия,Германия, Испания , Франция та дори и в Турция.
Така че кучетата си лаят, а кервана си върви..
-
Все повече и повече народа ни, ще приема идеята че съдбата е в собствените му ръце.
Прав си, Метка. Съдбата на народа ни е в наши ръце.
-
Интеграция с цел сепарация. Интересна игра на купешки думи. Скромността, казва Заратустра, е качество за хора, които си нямат други. Вайкането и пасивната агресия е подход който при липса на други методи помага. Би могъл и да е доходоносен. Европа някакк другояче ще погледне... Съжалително. Може и някое евро да даде...
Евроинтеграцията размива смисъла на границите, а тръгнали веднъж да падат нови не са нужни. Освен ако няма задни мисли разбира се.
Кучетата си лаят, но прогреса не може да бъде спрян ;) Керванът ще продължи напред, а кучетата ще останат вързани за кучешките си къщички. Някои по-лъскави, някои по-нелъскави. Но вързани.
Прав си, Метка. Съдбата на народа ни е в наши ръце.
Грешка. Ти не си неговия народ. Комай няма и един пост, в който да го е показал, че сме НИ.
-
Интеграция с цел сепарация.
Интеграцията си е интеграция.
Помак - съдия,помак полицай, помак военен, помак министър , пилот и какво ли не още.
Вие искате да сме само - шарени гелини с окървъвени чаршафи,тютюнджий, музиканти
да пеем за Дельо Хайдутин в космоса,гайдари,трамбурджий и кавалджи за да ви веселим, да копаем канафки, да чистим тоалетни , да не участваме в проекти, да си трайкаме , да "лапаме свински дропки", да не разказваме за устната ни традиция, да не си общуваме със хора който имат съдба и култура като нашата,
да не роптаем срещу възродителите който са затънали в корупция днес, да не сме с имена различни от възрожденските.
Искате да се тупаме с юмрук в косматите гърди като Бай Ганю и да викаме - "Бен БУЛГАР !"
Искате да сме гостоприемни докрай бадева, искате да ви точим баници, да ви колим агнета , да ги печем на шиш да ви нагостим.Искате даже да ви поднасяме овче гъсто млекце със мед или боровини.
Искате да сме усмихнати, да сме отворени и да не мърморим срещу съдбата си.
Не искате да излезем от скапаното гето в което сме набутани и изборът ни е само да мигрираме от България.. В това число включвам и онези млади интилигентни българи които със стотици хиляди са напуснали България.
Незнам @abc, но ми се струва че ти бъркаш Интеграцията с Асимилация.
-
Незнам @abc, но ми се струва че ти бъркаш Интеграцията с Асимилация.
Струва ми се, че и двамата грешите :) от интеграция има нужда един чужденец! А помаците сме си български граждани-т.е. намираме се в Родината си-нямаме нужда от интеграция, а българското общество има нужда от лечение от предразсъдъци при разпределяне на постове за, които Метка пише.Да се оценяват професионални качества при подбор на длъжностни лица, а не етническа, расова, и какватао и да е принадлежност!
-
А кой пречи на помака да бъде съдия, военен, министър, пилот и каквото там още се сетиш? Във форума има таива. А ако има спънки и псилогочески проблем на християните от арабските имена кой е начина да се реши? Дали капсулирането на общността? Или пътят е друг? Ти как мислиш?
Шарените гелини са характерни за райони които съотнесено процентно към другите е нищожно число. От там до последното изречение е лирика без конкретика. А пък и чак толкова искания ...
Но ти си си избрал пътя. Европа, програми, страдаме, евро...
Шумаров много предразсъдаци има. Нямам несъгласие. Въпроса е какво да правим с него?
-
Хехе, че то да се интегрирате, така щото да си натопите пръстчето в кацата с мед, си треба да се откажете от своята "спецефична помашка чувствителност", и да станете ... асимилирани от глобалната борба за власт и пари.
Башев е типичния пътеводен пример...:)
За това Бай ти Ганю няма да пречи.
И за Бай ти Ганю интереса клати феса. :)
Бегай в някоя партия и си готов.
-
А кой пречи на помака да бъде съдия, военен, министър, пилот и каквото там още се сетиш? Във форума има таива. А ако има спънки и псилогочески проблем на християните от арабските имена кой е начина да се реши? Дали капсулирането на общността? Или пътят е друг? Ти как мислиш?
Шарените гелини са характерни за райони които съотнесено процентно към другите е нищожно число. От там до последното изречение е лирика без конкретика. А пък и чак толкова искания ...
Но ти си си избрал пътя. Европа, програми, страдаме, евро...
Шумаров много предразсъдаци има. Нямам несъгласие. Въпроса е какво да правим с него?
По мое мнение пречи статуквото в България, абц! Преди за да бъде назначен на не толкова престижен пост, трябваше да е верен на майката партия.След 1989 година трябваше да е верен на копелетата на тази майка партия! Самата необходимост от такава вярност е обидна за помаците, и много от тях предпочитат да си берат тютюн, вместо да се наведат! Или, както е в моя случй да емигрират.
-
Метка, това за което говориш се постига с мощно представяне в политиката.
Иначе само с интеграция става този процес, според мен.
Между другото не трябва да сме съвсем черногледи - има не малко наши събратя и полицаи, и военни, и на много по-високи постове...
Моето ОБРЪЩЕНИЕ към подрастващото младо поколение е:
УЧЕТЕ, УЧЕТЕ и пак УЧЕТЕ!!!
Придобиването на престижно образование за в бъдеще отваря много врати.
Интелигенцията във всички етноси е високообразована и тя е носитела на прогреса.
(Справка ръководителите на съвременно Косово!!!)
Иначе на квотен принцип представителство в държавната власт ми изглежда справедливо,
като в САЩ. Там даже ролите в игралните филми са на квоти!
-
Струва ми се, че и двамата грешите :) от интеграция има нужда един чужденец! А помаците сме си български граждани-т.е. намираме се в Родината си-нямаме нужда от интеграция, а българското общество има нужда от лечение от предразсъдъци при разпределяне на постове за, които Метка пише.Да се оценяват професионални качества при подбор на длъжностни лица, а не етническа, расова, и какватао и да е принадлежност!
Изключително съм възхитен от това мнение ! Право в целта ! Много точно, кратко и ясно написано. Бих допълнил, че ако при етническите турции или роми е необходима (най-често при вторите) по-задълбочена езикова интеграция, то при помаците няма подобни лингвистични проблеми. Разликата с мнозинството е само от към религия, но в крайна сметка в големия град, в голямата компания, в голямото държавно ведомство - НЕ БИ ТРЯБВАЛО никой да се интересува от лични неща като религия или с колко жени спи човек или нещо подобно.
-
Изключително съм възхитен от това мнение ! Право в целта ! Много точно, кратко и ясно написано. Бих допълнил, че ако при етническите турции или роми е необходима (най-често при вторите) по-задълбочена езикова интеграция, то при помаците няма подобни лингвистични проблеми. Разликата с мнозинството е само от към религия, но в крайна сметка в големия град, в голямата компания, в голямото държавно ведомство - НЕ БИ ТРЯБВАЛО никой да се интересува от лични неща като религия или с колко жени спи човек или нещо подобно.
Интегрирането е не само акт да се говори езика на мнозинството!
Между другото понякога имам чувството, че с нашето смачкано самочувствие нещата изглеждат така страшни,
в очите на другите сме много достоен народ!
-
Рядко вземам отношение по такива теми във форума и затова за тези, които не ме познават, смятам че е редно да се представя. Казвам се Незир и съм напуснал родното село, Гоцеделчевско през далечната 1978г., на 15 години.
Женен съм за християнка, с две дъщери - Емине и Аида.
-
Живея в къща. Много е интересно отношението на съседите ми към мен, респективно семейството ми.
Двамата ми съседи са много възрастни хора, единият е на над 80г., а другият малко под тази възраст.
И с двамата отношенията ни са повече от приятелски - Незир това, Незир онова - с голямо възхищение!
Другите двама на моя възраст, на около 40г. даже не ми говорят!
А нали се сещате, че аз еднакво се отнасям към всички.
И до ден днешен не мога да си обясня защо е така.Закона на джунглата ли - конкуренция някаква, че ги превъзхождам, нямам идея.
Въобще не се притеснявам да спомена, че ги превъзхождам - не с пари, разбира се! Духовно превъзходство.
-
Изключително съм възхитен от това мнение ! Право в целта ! Много точно, кратко и ясно написано. Бих допълнил, че ако при етническите турции или роми е необходима (най-често при вторите) по-задълбочена езикова интеграция, то при помаците няма подобни лингвистични проблеми. Разликата с мнозинството е само от към религия, но в крайна сметка в големия град, в голямата компания, в голямото държавно ведомство - НЕ БИ ТРЯБВАЛО никой да се интересува от лични неща като религия или с колко жени спи човек или нещо подобно.
Това се отнася, и за турците, и ромите в България, Исянкар! Те също са български граждани. Факта, че имат затруднения с езика е срамен не за тях, а за образователната система в страната.За това вече сме писали( за сателитните чинии, и интернет зали за сметка на закриването на училища) в друга една тема. Но съм поласкан, че заслужих възхищението ти ! :)
-
Когато България стане една нормална държава от ЕС (каквато все още не е), нещата ще си дойдат на мястото.
Прав е nеzir_9 - учене му е майката!
Постоянното мрънкане и вайкане, ровене в стари рани не е достойно - това за мен е поведение на комплексирани личности. Има една стара приказка при нас: "Ако ще и червата да ти се влачат - ти казвай, че поясът ти се е размотал"!
Докато на всички нива на управление не започнат да се назначават знаещи и можещи хора, нещата няма да потръгнат.
Прословутия квотен принцип го видяхме приложен на българска почва при едни доскорошни управляващи - резултатите се виждат...
-
Преди повече от 3 години през 2009 Метката отвори тази тема,която е актуална много днес и сега,за което искам най-искрено да му благодаря.
Още самото заглавие подсказва това. ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ!
Днес уж обединена Европа все повече се сблъсква с тези противоречия.
Препоръчвам много внимателно да се прочете от началото темата,за да може обществото да разбере същноста на проблема.
Васил Проданов
2. Локални етнически идентичности срещу национални политически идентичности.
Втората дилема на идентичността в Европа е свързана с противопоставянето на локални етнически срещу национални политически идентичности
Националната държава и националната идентичност в Европа са резултат от последните няколко века на централизирана хомогенизация на населението върху определени територии-
- асимилация на малцинствата,
- потискане на етническите групи и обособяването на единно цяло.
Националната държава навсякъде в процеса на своето развитие е била враждебна към вътрешното етническо и културно разнообразие, стремяла се е да утвърди някаква обща идентичност, която да бъде по-силна от каквито и да е локални идентичности.
Тази обща идентичност се е градяла или на етническа основа около доминиращия етнос, или на политическа основа, когато е имало по-голямо етническо разнообразие – такъв политически смисъл на нация е американската или канадската, а по-рано бяха съветската и югославската нации. Увеличаването на емигрантските потоци дава тласък в Европа, а и не само там, към акцентиране на политическо, а не на етническо, понятие за нация, при което водеща е идеята за нацията като политическа общност. И у нас най-различни фигури – от Ахмед Доган до неговите противници от в. “Зора” например – са склонни да кажат, че са “умерени” или “модерни” български националисти в смисъла на политическа нация, т.е. на българска държава, в която с равни права са различните етноси на българи, турци, арменци, евреи и т.н.
Проблемът обаче е, че именно това политическо понятие за национално е подложено на ерозия. Има тенденция на разпад на политическата за сметка на етническата нация. Факт е, че политически нации като в СССР и Югославия се разпаднаха с гръм и трясък, а на тяхно място се появиха множество етнически нации, а в някои от тях, както например в прибалтийските държави, чуждата руска етническа група е подложена на директна дискриминация. Но подобни процеси протичат и в Западна Европа. Така например уелският език и идентичност, които допреди няколко десетилетия бяха на изчезване, започнаха да се възраждат, а този феномен се наблюдава и на много други места. Бившите кралства Шотландия и Уелс имат автономни парламенти. Сега на мястото на общата национална (в смисъл на политическа) идентичност все повече имаме преход към локални етнически идентичности, свързани с общата тенденция на фрагментизация и партикуларизация, резултат на глобализацията, но в същото време и подтиквани мощно от процеса на европейска интеграция.
Глобализацията води до ситуация, при която държавата се превръща в редица отношения твърде голяма институция, за да ръководи всекидневния живот на хората, и твърде малка, за да управлява международните проблеми. Поради това навсякъде протичат процеси на разтоварване на централните правителства чрез прехвърляне на техни правомощия не само към централата в Брюксел, но и към местните власти, към области, провинции, големи градове, общини, части на федерации. Преразпределят се финансови потоци. Така например в края на 90-те години вече само 40 % от германските публични разходи са се извършвали на централно равнище, 30 % са били на равнище провинции и 30 % на равнище градове и селища. Това благоприятства възраждане на локални култури и идентичности. Така регионализацията на държавите се превръща в една от реакциите на глобализацията, така както изграждането на ЕС е противоположният тип реакция. Това води до засилване на множество различни проявления на феномена регионализъм или местничество, до възход на регионални политически структури, локални култури и идентичности, които започват да подминават в своите действия националните правителства и структури и да се опитват да комуникират директно с Брюксел. Тази тенденция се подсилва от специалната политика на Евросъюза по отношение на регионите. Според Маастрихтския договор от 1991 г. бе създадена специална Комисия по регионите, провеждаща европейската политика за засилване на ролята на регионите и на регионалните идентичности и за тяхната все по-голяма самостоятелност по отношение на държавите. Германската провинция Баден-Вюртенберг например провежда своя външна и търговска политика и вече е сключила няколкостотин договора с други региони, области, градове. Така възникват опасения, че Европа все повече започва да изглежда като съвкупност от все по-плътно обвързани помежду си региони, а не като съставена от национални държави. Описвайки например корените на германския регионализъм, който днес се засилва, Джон Нюхаус отбелязва, че повечето германци се чувстват най-напред все повече като тюрингци, баварци, вестфалци и прочее, а след това като германци. За тях е по-лесно да кажат “Аз съм шваб” или “Аз съм саксонец”, отколкото “Аз съм германец”, макар че някои биха могли да добавят евентуално и “Аз съм също и европеец”.
Малките етнонационални общности, които искат да избегнат доминирането на по-големите си съседи, откриват в разтварянето на границите от процесите на глобализация и евроинтеграция възможност за обособяване. Не е случайно поради това, че сепаратистите например в Каталония или Баския в Испания са силни поддръжници на европейската интеграция. Но населението и в едната, и в другата област е склонно да мисли за себе си като за нация, а не като за жители на региони. Така дезинтеграцията на държавите получава нови възможности благодарение на разгръщането на наднационална интеграция. Отваряйки границите си в процеса на интеграция, всяка от държавите, включващи се в ЕС, получава възможности да действа на равна нога с останалите. Това важи обаче и за отделните им провинции и региони, които са етнически специфични. Държавите, които са започнали да се регионализират или са федерализирани в определена степен, откриват как отделни техни региони изпитват по-силни симпатии към евроинтеграцията, отколкото към единна национална идентичност. Уелсците, шотландците, каталонците са силно проевропейски настроени, откривайки в европейското равнище нови възможности за идентифициране, различни от класическата национална обвързаност. По-рано например баските имаха само испански паспорти и можеха да работят само в Испания, докато сега носят европейски паспорти и могат да работят навсякъде в Европа. И ако решат да създадат своя държава, това няма да им струва скъпо, защото няма да се създават нови митнически граници, нови валути, няма да се губят работни места, търговски отношения и прочее. Във Франция бретонци, баски и елзасци говорят за самоопределение, в Корсика има сили, настояващи за независимост и право да говорят на своя език; в Италия съществува Лига, която не би имала нищо против да раздели страната на Северна и Южна, а във Венеция по едно време бе образувана партия, мечтаеща за отделяне на този град от държавата. Движения на сепаратисти има не само в Италия, но и в Шотландия, Уелс, Бавария, Баския, шведската област Скан, в Белгия и на редица други места. Това се подсилва и от факта, че в политиката и дейността на ЕС регионите играят важно място и голяма част от неговите закони се прилагат към области, които са в компетентността на регионалните власти. Така допълнително се стимулира културното разнообразие.
....http://www.pomak.eu/board/index.php/topic,2575.0.html
-
04.02.2013 година
Неинтегрираното общество е истинската опасност за националната сигурност.
.......
В доклада си на Осмата Национална конференция г-н Доган отправя предложение към Европейските либерали за изработване на концепция за даване на „статут на европейско малцинство“ на рисковите малцинства в ЕС.
Бихте ли пояснили какво се крие зад това предложение?- въпрос?
Това е иновацията на г-н Доган в този доклад. Аз бих извел идеята за получаване на статут на “европейско малцинство” на рисковите малцинства като изцяло нов политически концепт за реализиране на модела на интеграцията вече в европейски мащаб. Кое налага това? В националните държави, особено силно това се отнася за Югоизточна Европа, по-конкретно Балканите, във всяка една страна има много силен етноцентризъм, който спъва интеграционните процеси, защото разглежда етнокултурните различия не като капитал, а като опасност за националния интерес. Аз твърдя, че националният интерес е застрашен тогава, когато се спъва интеграцията, неинтегрираното общество е истинската опасност за националната сигурност на една страна. И фактически идеята за придобиване на “статут на европейско малцинство” цели да преодолее неспособността на националните държави да реализират действени интеграционни механизми. Тоест общностното право да има предимство пред националното, то да се задълбочи и това общностно право да уреди статута на рисковите малцинства като “европейско малцинство”, така щото защитата на техните права вече да не зависи от една държава или не дори от двустранни договори, а да бъде издигната на по-високо ниво. Това не само, че не е сепариране, това е преодоляване на сепарирането.
Това няма ли да събуди подозрението, че турското малцинство в България едва ли не има и други претенции освен конституционно дадените му права?
Онова, за което заслужаваме признанието на национална партия, е, че ние имаме за философия интегриране със запазена идентичност и казваме “не” на всякакви идеи за сепариране, нарушаване на териториалната цялост, автономия и т.н. Не случайно ние знаково изключихме от редовете на Движението крайно настроения Адем Кенан още във Великото Народно събрание. И затова казах, че ДПС е шанс за България. И твърдим, че имаме решителен принос за безкръвния преход от тоталитаризъм към демократично гражданско общество. Ако ние бяхме партия на реваншизма, именно наследството на т.нар. “възродителен процес” създаваше предпоставки за такъв реваншизъм. Само че ние казахме “не” на реваншизма, “не” на сепаратизма, казахме “да” на интеграцията, но казахме също така, че няма да отстъпим от идентичността си и занапред няма да правим компромиси с идентичността си. И точно заради тази политика България не мина през кървавата баня на етническите конфликти и осъществи мирен преход от тоталитаризъм към демокрация. Това е формулата ДПС, това е моделът, който трябва да се интернационализира, от български етнически да стане балкански етнически модел, по възможност да стане европейски етнически модел.
Ако щете, идеята за “статут на европейско малцинство” е идеята за интернационализирането на българския етнически модел в европейски мащаб.
повече тук- http://zaman.bg/bg/neintegriranoto-obshtestvo-e-istinskata-opasnost-za-natsionalnata-sigurnost/
-
Moeto skromno mnenie e,çe maltzinstvata v B-ya sa dokazali svoyata loyalnost dırjavata v koyato sa se rodili i koyato e rodna zemya kolkoto na osnovniya etnos tolkova i na maltzinstvata.Sışto moeto skromno mnenie e,çe s vlizaneto na B-ya v Evropeyskiya sıüz dade na moite bratya müsülmani izvestna svoboda za pıtuvane i rabota po sveta,no vmesto mıdrost zasili rasizma sred osnovnata masa bılgari daje na pravitelstveno nivo.
-
Тезджан Наимова: Аз съм българско момиче
(https://www.pomak.eu/board/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.sportni.bg%2Fimage.php%3Fpath%3DL25pZGF0YS9hcHBzL3Nwb3J0bmkuYmcvd3d3L211bHRpbWVkaWEvcGhvdG9zL1JBREtPL1RlemRqYW4tMDktMDMtMTMuanBn%26amp%3Bw%3D501%26amp%3Bh%3D309&hash=23aaa8d11a28e0351e78cd96db6adf91ff0953b1)
Европейската шампионка на 60 метра в зала Тезджан Наимова е горда българка, въпреки турското потекло. Това заяви самата тя в ефира на БиТиВи.
"Аз съм българско момиче, обичам страната си. Не мога да кажа, че съм или съм била дискриминирана. Може би е имало някакво необичайно отношение заради името ми докато бях малка. В училище, между нас, учениците. Но нищо сериозно, което да ме е засегнало. Все пак тогава бяхме деца", отговори Теди на въпрос дали хората проявяват по-различно отношение заради името й.
Още по темата
Тезджан Наимова европейска шампионка навръх националния празник
Тезджан Наимова европейска шампионка навръх националния празник
03.03.2013 19:36
17 | видяна 20705
Приключихме ЕП в Швеция само с един медал
03.03.2013 21:26
0 | видяна 579
Титлата на Тезджан Наимова от Гьотеборг е коствала големи усилия на атлетката.
"Положих много усилия, за да дойде този успех. Дори аз самата не вярвах, че това се е случило. Бях много притеснена преди първото бягане в сериите. Чувствах една болка в крака, която преди време също я имаше и тогава се контузих. Когато обаче мина първото бягане, всичко стана по-лесно.
Подготвях се в Южна Африка, където явно свършихме много добра работа. Условията са много важен фактор в нашия спорт.
В крайна сметка отидох на състезанието и всичко се получи. Преди финала момичето, което завърши на второ място, получи някаква травма. Помислих си го, че е възможно да съм първа, след като финиширахме, но изчаках. И като видях името си на таблото, разплаках се. Не успях да сдържа сълзите си и по време на награждаването", разказа още Тезджан Наимова.