Pomak.eu
Български => История => Topic started by: mechta on April 20, 2010, 14:25
-
Тава са спомените на една жена от с. Селча. тя е Фатма Ахмед Оджак, родена 1924 година. Те са автентичен разказ за селото. Тъй като няма такава тема, то да ме извинят администраторите, че я публикувам тук,
-
- ГЕРМИНИН СЮЮТЛЕРИ
(ЧЕТИРИТЕ ВЪРБИ НА ГЕРМИТЕ)
/Разказът е афтентичен и на отделни места записан с езика на с. Селча/
Фатма Ахмет Оджак, род. 1924г.
„SAVAŞ KURBANI” - (жертва от войната)
(Тази песен е за един убит войник край село Селче в турско време - на Чал тепе, където имало къшла(казарма). Там наблизо е Юздюрменовата вода, в ливадите на Оджакви, за която става дума в песента. Текстовете са на турски език, защото Селча беше турско село, но забраниха езика 1912 година при смяна на имената и песните се забраниха, а младите не знаят това. Може да са чували от възрастните, но никъде не е написано, за да се помни. Аз всичко от възрастните както съм чула така искам да разкажа. Който помни, помни, който забрави това е за него си, но младите трябва да го чуят отнякъде, така както аз помня и съм слушала от старите хора.
След войната почнахме да говорим помашки, защото някои семейства бяха помаци и беше по-близко до българския език. А в тази песен случката е станала край село и старите хора я пееха, и аз я пея.)
Çal tepesi’nde* boru çaldılar,
merkez erinde haber saldılar,
herkez aldı teskeresini ürüdü,
benim kardeşimSelçe kenarında çürüdü
Çatallanmış kara çalı tikeni,
yol verin ey yömürlerimtükenir,
ne müşkül dür gurbet erde kalana,
ne müşkül dür gurbet erde yölene.
Kara dağdan kara duman pürüdü,
gözlerimden kannı da yaşlar ürüdü,
nam yoktur babam yoktur aylesin,
kimsem yоktur gam ükümü baylesin.
Akşam oldu ben nereden geçeim,
geçeim de Üzdrümen* suyundan içeim,
Üzdrümen suyu souktur içilmez,
üsek tepeler de buz dur geçilmez.
Sabah oldu cümle de kuşlar yötüyor ,
yötme de bülbül benim derdim etiyor,
cümle asker bölük, bölük yürüdü,
benim kardeşim şait oldu çürüdü.
(превод на песента)
На Чал тепе тръбата свирна
И на центъра пуснаха хабер,
Всеки получи своето тескере и тръгна,
А моето братче край Селча изгни.
Преплетоха клони черните тръни,
Пуснете ме, свършиха се дните ми.
Колко е трудно на чуждо място да паднеш,
Колко е трудно на чуждо място да умреш.
Oт планината спусна се черна мъгла,
Потекоха кървави сълзи от очите ми.
Нямам си баща да поплаче за мене
Нямам си никой, който да скърби.
Настава вечер, аз от къде ли да мина,
Да мина и от Юздюрменовата вода да пия,
Юздюрменовата вода е студена и не мога да пия
А върховете са поледени и не ще мога да мина.
Изгрява утро и хиляди птици запяват
Не пей и ти славею, скръбта ми е безкрайна
Войниците се разпуснаха и поеха към дома
А моето братче курбан стана и изгни.
ПРЕДИ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
Много години напред, как е заселено селото Селчук. Юруците се настанявали като почиващи през лятото със стадата си и основали село Селчук (сегашното село Селче), но не им харесало, защото нямало наблизо гора с пасища и те се приместили в местността „Тилкили”, „Саксан” и „Айшенин мезаръ”*(сегашни – Лисичево, Саксан и Айшов гроб). На Саксан им била джамията и гробището. Наричали ги юруци, защото пътували само по черен път с всичката си стока(юрюмишлер карадан). На юруците не им харесало, защото наблизо имало и къшла – казарма с войници(става въпрос за къшлата на Чал тепе, от тук минава стар римски път - към с. Фотиново (през средата на селото, където още стои римският мост и калдъръма). Старите хора някога, а и сега в селата казват Хотан, а помаците – Фотен* (1320 г. Татарската царица Бильон Хатун, в същото време византийска принцеса, на път за Константиние от Крим минава през римските пътища, където има специално устроени за нея места за почивка.)
Войниците имали носачи на вода, дето ги казвали Сакаджии. Те карали вода за къшлата като ходели да носят от реките. Между селата Фотиново и Селча има множество малки, но буйни реки, а къшлата е била в местността Чал тепе (след Руско-Турската война се оформя гранична застава в м. Шипковица, отстояща на 1км. от старата къшла)
Един от Сакаджиите харесал местността около Селчук и изоставените къщи на юруците и се настанил да живее там със семейството си, като завладял много земи. Направил си чифлик. След време дошъл и брат му. Него го наричали Сакаллъ Махмут, защото имал много дълга брада. Техните деца през род носели името Махмут. (По традиция турците, които принадлежат към къпчакската група - татари, кумани, печенеги, уйгури и др. - наименуват децата си или на брат и сестра, или на себе си, а тези от огузката група - тюркмени, киргизи, казаки, азери и др. - на дядо си). Така и до ден днешен тези родове са Сакаджълар и Сакаллълар. Те са първите преселници от Анадола.
После малко по малко почнало да расте селото. В къшлата(казармата) имало много войници от Емен (Йемен) и Арабските страни, от Татарите и други.
По-късно в селото дошли хора и от Селяник (Солун), от Будин (Будапеща*- става дума за преселниците през 1686, когато Обединените сили нападат и завладяват крепостта Будин, мюсюлманското население е подложено на сеч и християнизиране, много от тях избягват във вътрешността на Империята -, както и други села. Всички харесали тази местност и почнали да се заселват.
От Арнаутлука един единствен бил Мюмюн Арнаут, дошъл много по-късно със семейството си и имал две дъщери и един син на име Тефик. В къшлата имало много войници от различни градове и села. Имало и забити-чауши. От тях също се приселил един Али Чауш, който имал син Кадир. Имало и един Якуб Юздрюмен. Да кажем повечето били от турските войници от Азия – онбаши, юзбаши, бинбаши.
На местността Чал тепе имало къшла – казарма (по-горе писах). Може би до скоро съществуваха и стените от камъни, както и арабски надписи.
На Чал тепе имаме ние ниви и ливада. Самата ливада се дели на две. Дели я пътя за Чал дюзю и Калята насред пътя имаше чешма с дървено корито вдълбано в ливадата. Казваха му хем Юздюрмен сую, хем Оджаква суват.
Защо е Юздюрмен сую? Якуб Юздюрмен, там бил убит(за него е песента горе) и на това място войската направила чешма. Кога бяхме деца ходихме на Калята да ровим. Намирахме куршуми, фишеци, най-различни железа...
Постепенно селото растяло. После дошъл един Шяип Юсмен. А от Чанакчи – (с. Розово, обл. Пазарджик) две семейства Ислямлар и Имамлар - турци.
Порязлар дошли, от където духал силният вятър (така казвали на всички и така ги наричали – никой не разбрал точно от къде, защото те все казвали „от там където духа северният вятър – пойряз” т.е. от североизток).
До тук всичко разкаваше дидеку Ахмет Мугленчов, на майка ми баща и била съм може би на 6-7 годинки, но ми беше много интересно. Вечер се събираха старите на мохабет и само случки разправяха, а ние децата слушахме.
Селото още се увеличило след войната (Руско-Турската 1878), защото дошли и от Фотан(Фотиново) – турско село, от Кючук кьой - турско село(изселено и вече не съществува – около с. Фотиново, семействата Чалълар, Топаллар, Кузгунлар, Мюхтюлер, Кара токмаклар, Саръ бъйъклар, Кър Алилер, Пара пуллулар, Моллалар, Кара Алилер и много други семейства, от Форцово пак до Фотан и в него няма хора, но е било помашко село, от Чукур кьой (Забърдо) и от Тайлак (сега Ждребичко) и това били родовете.
Една сутрин се събуждат хората и виждат в местността Авлиите(авлъ – тур. заградено място за ниви, градини) насам до Долна вода всичко заградено от някой си Рюстем -гермиш чадърларъ (разпънал чадърите) и посадил четири дръвчета върби. Тези върби били символ за палатки, за летен лагер на войската.
По наше време на тези върби правехме люлки на Байрям и местността се казваше Гермите. Сега е построено новото училище. Върбите може би отдавна ги няма.
Да видим. Рустем имал четири дъщери и един син на име Юсмен. Юсмен не харесал това място, защото било азмак (блатисто) и чадърите преместили на Давут бурун, сегашно Давидуву. А той си направил къща и станал като падишах на селото. Най- напред си опънал един чадър във селото на това място и сега му викат (Чадър купасъ)Чадарво купище - старото училище е построено там. Малко по-надясно е на Юсмен първата къща. Баща му се върнал с дъщерите си в Азия. Юсмен имал дете на име Мехмет и всички носят неговата фамилия – Юсменви – всичко това го знам от дидеку Ахмет Мугленчов, баща на майка ми.
Този Рюстем имал и първа жена, но тя не пожелала да тръгне с него. И тя имала малък неженен син и Юсмен я прибрал като майка на брат му.
-
Поредната измислица и провокация от страна на Мечта, която или който и да е тя. А по стила на постинга и по тезите защитени в него ми е много ясно кой е. Мечта за историята на Селча има документи, няма нужда от твоите измислици.
-
Текстовете са на турски език, защото Селча беше турско село, но забраниха езика 1912 година при смяна на имената и песните се забраниха, а младите не знаят това. Може да са чували от възрастните, но никъде не е написано, за да се помни.
Мечта,
Мерси за алтернативната история. Ще поразгледам тия дни "другата история", и ще ти поместя малко материали и документи ;)
Абба (прадядо ми) рахметлията беше роден още по турско, но не владееше турски много.
Разбираше, но не го говореше добре.
Може ли да ми кажеш Джибировите от къде сме дошли?
Знам, че и в Борино има такава фамилия, но нашите не са споменавали да сме роднина по накякъв начин с тях.
-
Поредната измислица и провокация от страна на Мечта, която или който и да е тя. А по стила на постинга и по тезите защитени в него ми е много ясно кой е. Мечта за историята на Селча има документи, няма нужда от твоите измислици.
;D ;D лъжливо племе са помаците,балканжи.ти да не вземеш да им повярваш,само знаят да лъжат,измислят и съчиняват ;D ;D и песента е измислена и разказа също.ама ти нимои са коси ;) историйката пак ша я напишем,зам да знаят,оти ша си забурят произхода ахмаците ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D
-
Тава са спомените на една жена от с. Селча. тя е Фатма Ахмед Оджак, родена 1924 година. Те са автентичен разказ за селото. Тъй като няма такава тема, то да ме извинят администраторите, че я публикувам тук,
mechta, такава тема си има - за помаците от Девинско и Смолянско. Доколкото става дума за Селча - няма изобщо връзка с Неврокопската кааза ;)
Нека някой модератор да премести постовете след №20 в съответната тема.
-
Isa, Mечта не е помакиня, а туркиня от турски род. Село Селча никога не е било турско село. Има документи за това. Това че има два рода турци, не прави селото турско, запомни го. Ставаш вече смешен с непознаването на елементарни исторически факти, също като смешната и глупва книга на онзи албанец Неджат .
-
Isa, Mечта не е помакиня, а туркиня от турски род. Село Селча никога не е било турско село. Има документи за това. Това че има два рода турци, не прави селото турско, запомни го. Ставаш вече смешен с непознаването на елементарни исторически факти, също като смешната и глупва книга на онзи албанец Неджат .
това което ти го знаеш е наследството от комунягите,смешния си ти
-
това което ти го знаеш е наследството от комунягите,смешния си ти
Говориш на аба, без да знаеш нищо за моите познания. Боян скоро ще побликува документи и ше обори лъжите!
-
Говориш на аба, без да знаеш нищо за моите познания. Боян скоро ще побликува документи и ше обори лъжите!
от девет кладенеца вода ще донесете само и само да е на вашето
-
Аз не публикувам мои мисли, а спомените на една възрастна жена от Селча. Чела съм и монографията за селото написана от Ясен Шуров, но и там не разбрах какви са селчанци в крайна сметка - траки, кумани, славяни, българи, или помаци,.За това искам да чуя повече мнения като на тази, все пак селчанка, на която успях да открия спомените. Нали за това е форум всеки да поднесе нещо по-различно и по- близко до истината. А за това, че в Селча доста от родовете са били турски, но сега са български са благодарение на възродителните процеси започнали още 1912 година в Родопите.
-
Бояне, има малко информация, но за твоя род - не. Все пак може да се разпита стария ходжа Исмет ага, ако все още е жив и здрав.предлагам ти още една част от материала. Аз го ценя, защото е автентичен и в него има поне селска памет.
- РОДОВЕТЕ В СЕЛЧЕ
Аз както ги знам от старите хора така ги казвам, но не всичките знам, който знае да ги допълни, като вземе молива и сам разпита по-старите хора.
Имамови – с. Фотиново - турци
Мугленчов – от с. Мугла, дядо Ибрям е арабин, доведено дете на Имамви от Мека.
Оджакви – от с. Фотиново – турци.
Зонви – от Балабан – с. Ягодина – помаци.
Юсменви – от с. Фотиново – турци.
Теритви – от Гирит* – турци(Гирит - остров Крит, след 1860 година започва гонение на мюсюлманите там, мнозина избягват към по-сигурните места в империята).
Меркови –
Кьосеви –
Порязви – дошли от север
Алиботви – от с. Фотиново – турци
Караалилови –
Топалови – от с. Фотиново турци
Ислямви – от с. Фотиново – турци
Чалъосманнар(Фотенчови, Фотенлиеви) – от Фотиново – турци
Каратокмаклар (Маджирлер) – от с. Михалково – турци( преди войната е било изцяло турско село)
Саръпъйъклар – от с. Фотиново – турци
Мюфтюлер –
Садъклар – от с. Осиково – помаци
Кадирчаушлар – от Турция (Кадир е бил офицер от Анадол) – турци
Карабугалар –
Джебирлер –
Фазлълар – от с. Грохотно – турци
Сакаджълар – от Анадол – носачи на вода в армията - турци
Арнаутлар – от Албания – торбеши, или горани(помаци)
Шурелер –
Асаначушлар –
Кертиксалилер –
Семизлер –
Балабанлълар – от с. Ягодина – помаци
Еминефендилер от Чанакчъ (с. Розово- Пазарджишко) – турци
Белигашкалар –
Стамболулар – от Истанбул Турция - турци
ЕДИН МАСАЛ ОТ ДЕДЕКУ ОСМАН ЧЯЛИЯТА
Имало едно време един цар. Дошли му гости и той казал на готвача да сготви най-сладкото ядене. И той сготвил език. Царят се разсърдил и казал за следващия ден да сготви най-лошото ядене. Готвача пак сготвил език. Царят наредил да го обесят. Гостите го спряли: „Готвача няма никаква вина. Той правилно е преценил, че от езика по-сладко и по-лошо няма. Езика в огъня те хвърля и от огън те избавя.”
Тази приказка я разпрявяше дядо Осман Чялията, кога бяхме деца. Той все идваше у нас. Много песни пееше. Имаше двама сина Осман и Нури. Но им викаха Чалълар и Фотенчуви, защото беше от Фотен. Имаше и любима песен:
Ben giderim yolca/2 Buru Fatme
Demir yolunca
Bu dünyayı neyleyim Buru Fatme
Soktuna beni borca.
Lale misin, şeker misin Buru Fatme
Sen beni sever misin.
Bu dünyada yaktın beni Buru Fatme
Ahirette çeker misin.
-
Аз не публикувам мои мисли, а спомените на една възрастна жена от Селча. Чела съм и монографията за селото написана от Ясен Шуров, но и там не разбрах какви са селчанци в крайна сметка - траки, кумани, славяни, българи, или помаци,.За това искам да чуя повече мнения като на тази, все пак селчанка, на която успях да открия спомените. Нали за това е форум всеки да поднесе нещо по-различно и по- близко до истината. А за това, че в Селча доста от родовете са били турски, но сега са български са благодарение на възродителните процеси започнали още 1912 година в Родопите.
Мечта,
Да речем, че си имам своите основателни резерви, относно достоверността на твоето изложение, именно заради сътрудничеството ти с Дорсунски. Знаем за неговите невероятни истории.
Фантастичните разкази за татарската царица, дето минала през Фотиново и през Селча на път за Константинопол нещо не ми се връзва с реалността, а граничи със света на приказките.
За какво й е на тази царица да ходи из камънаците при положение, че си има царски път през Тракия - Одрин - Константинопол?
Пътят, който минава през Фотиново - Калята - Селча, съвсем не е първостепенен римски път, а е част от вторична пътна система.
Главният римски път от Пловдив през Родопите до Беломорието е минавал по билото на Модър и Персенк. Знаеш, че сме доста далеч от там и дори и през там да е минала тази царица, няма по никакъв начин как Фотиново да й вземе името, защото се намира на 2 дни път от Персенк.
Другата теза, че сме били турци, ама сме си забравили езика също е толкова абсурдна.
Знаеш, че и двете ни съседни села са турски - Фотиново и Стоманово. И в двете села си говорят турски, при тях защо не са забравили турския, пък видиш ли ние сме го забравили, та сме се научили да говорим български. Това са отново абсурди, с които не мога да се съглася. Всички автори от края на 19 век посочват, че в Селча живеят помаци - и Христо Попконстантинов и Ст. Захариев и Ст. Шишков и В. Дечов - всички посочват, че в Селча живеят помаци.
Турските окончания на фамилиите също за първи път ги чувам.
Това отново не отговаря на истината. Най-елементарното е, че местностите, които носят имената на фамилиите като Теритвата ливада, Джибирвата патика и т.н. и т.н. носят именно българските окончания. Нали няма да ми кажеш, че и тях възродителите са ги променили?
Теритови няма как да дойде от Герит, което пък дошло от Крит!
Старото име на Крит е Кандия.
Михалково е било помашко село до преди войната, не е било турско!
Прочети биографията на Осман Нури Ефенди.
http://promacedonia.com/tb/index.html (http://promacedonia.com/tb/index.html)
-
А, бе Бояне, абе аджамийко, а бре холан, ти нищо не разбираш. Ами на забрави ли сте си езика и не само тва ами сте научили и най- красивия и старинен диалект на българския. Не те е срам да забравиш че турци сте били, че араби сте били, че и татари станахте.
-
Това темата за Неврокопската кааза ли беше?
-
Това темата за Неврокопската кааза ли беше?
Беше... ;)
-
Жалко , че мисленето ви остава прокомунистическо. Да Селча е един конгломерат от етноси и това е така, когато селището се намира на кръстопът. Аз не казвам, че са всички турци, или всички помаци. Тези фамилии са там, не съм ги измислила аз.а това, че фамилиите приеха -ов и -ев още след освобождението, и че имената на местностите бяха сменени 1934 година, Бояне няма как да знаеш. а що се отнася до Бильон Хатун византийска принцеса и татарска царица - направи справка в история на Византия. Аз не съм от Селча, но спомените са на Фатма Оджак /сега тази фамилия е преименована на Жекови - поинтересувай се от хората живеещи там и най- вече от по-възрастните., защото не ми се занимава с неграмотни.За мен е важна и другата гледна точка. Да със Дурсунски се познавам и не смятам, че е срамно, или нечестно да общува човек с по- изучени хора, независимо, дали на някои им харесва кой какво е завършил и какъв се чувства. Нека бъдем различни, а не обезличени.
-
Темата по моя грешка попадна тук при копиране на информацията, за което моля да ме извините, и ако има начин администраторите да я преместят.
-
Бояне, към тебе лично - виждам, че не си от Селча, или близките села, иначе щеше да знаеш защо в Селча има и турци и помаци и арнаути и т.н. за Михалково - пак не си осведомен.
-
Мечти,мечти-а где ваши сладости?
Въпроса ,които възниква в мен е ,къде е границата между мечтата и реалноста[дори и в контекста на горните дискусии]
Но какъвто и отговор да се даде, хубаво е да се помечтае де-дори и да се пренебрегне реалноста-за сладоста на някоя мечта.
-
.
-
Юрушко село е ималло на 15-18 км от Селча по посока към Тилкили (Лисичево). това е в централнита Родопи.
- ДА ВЗЕМЕМ ЕДНО ПО-КЪСНО ВРЕМЕ
Фатма Оджак - с. Селча
Юруците на пролет идвали и есен си отивали. Юсмен като всички обичал да ходи в гората зимно време. Един ден отишъл на лов и минал през Саксан(сврака) и какво да види. В една колиба красива девойка със зъби гризе пармаклъка на пенджура. Като видяла Юсмен, тя почнала да дърпа пармаклъците с ръце и да крещи като да изяде човек. Юсмен разбрал, че е болна от бяс. Той веднага слязъл от коня и го заклал. Извадил белият му дроб и го хвърлил в колибата. Отищъл към Тилкили(сегашно Лисичево- местност на 18 км. от селото). Надвечер се връща и минава през колибата и какво да види, през прозореца момичето седнало на нара и плаче. Юсмен хемен счупил вратата и влязъл. Момичето подава ръцете си целите в кърви и казало само две думи: „Аман амъджа..(моля те чичо)”- повече нямало сили да каже. Юсмен вземало момичето на ръце и го занесло в селото. Оздравяло и заякнало, а било и красиво, та всички ергени ахнали по него.
Сакаджиите имали дюкяни, маази (значи складове) и юруците все идвали от него да купуват лятно време сол, брашно и друго. През пролетта един юрук дошъл да пазарува и видял момичето да мете двора на Юсмен. Той се върнал и обадил на родителите му, а те мислили, че дивеч го е изяло, щом вратата е счупена, и те много се зарадвали. Веднага дошли да я търсят. Дошли на село, но момичето им отказало: „ Вие не сте мои родители. Тези хора са мои родители.” Те много се молили, защото юруците не се женят за други турци, но момичето се оженило за брата на Юсмен от другата майка. И тя му родила дядо Мехмед, когото помня като дете. (Внучката на дядо Мехмед е Зюфикят Оджакова – все още е жива - по мъж, майка на Грингото, Айрединя и Рамзито, дето се водят на нова фамилия Жекови)Идваше у нас с бастун и разказваше на баща ми всякакви случки. Той имаше двама сина Халил и Ибрахим и две дъщери Сюбие и Атидже. Дядо Мехмед имал две сестри, но се оженили за военни и заминали за Измир. Жената на дядо Мехмед беше много добра, беше цял доктор. Лекуваше хора, добитък и често бебета. Фамилията им беше Юсменнер. А юруците живееха на Саксан. (до местността Лисичево)
-
Почти точно там и доста наблизо се намира и местността "Саксан джамия", а от другата страна на пътя на около половин километър от селището "Лесичево" в посока към гр.Девин, се намира и старото гробище на това селище, което в момента е обрасло с над 80 - 120 годишни борови и елови дървета. Тук таме има и доста разкопани гробища от мародери, както и всичик надгробни камъни където е имало надписи на арабски и османо-турски са тотално унищожени през различните периоди на "ВП"!
-
За Михалково - никога не е било помашко село. Сега е изцяло българско. Познавам семейство турци, чиито родители са били родени там и знаят дори къщата, къде им е. Осман Ефенди също е историческа личност, а аз твърдя, че знам много малко за него, независимо, ч е спасил собственият ми град от опожаряване. Жалкото в случая е че един помак-герой се споменава мимоходом от българите. За авторите ти Бояне, мога да кажа че не са единствените в България и извън нея. Когато четеш опитай се да погледнеш и полтическата обстановка в която са творили. пък и по-добре е да почетеш малко повече,защото истината както се казва е някъде по-средата. Името на острова ла латински е така, но 500 години са е наричал Гирит. пък вземи да отидеп до това пусто село Селча и се позапознай с някои стари хора от селото
-
джеф, лично съм снимал изкопаните камъни на Саксан джами. Сега там минава пътя за Девин. А хората от околните села имат много спомени за тези места.
-
Аз съм чувал от дядо си, че името "Саксан" останало от времето на Османските завоевания, където са спирали да лагеруват и са правили място за намаз и от там идва това наименование, т.е. "Осемедесетият" по ред лагер на придвижващите!
-
Малко се обърках, Саксан по пътя Селча - Лисичево ли е или Лисичево- Девин?
-
Малко се обърках, Саксан по пътя Селча - Лисичево ли е или Лисичево- Девин?
Изглежда,че ще да е по пътя Неврокоп-Сатовча.
Ама това девинските помаци и непомаци срам нямате!Оплесквате форума.
Мечта,едно предложение-ако не можеш да откриеш къде е темата за смолянските и девински помаци,просто си направи нова!
И няма ли кой да ви премести постовете най-накрая? ??? Не че не са интересни,даже напротив,но не са си на мястото.А ред трябва да има!
-
джеф, лично съм снимал изкопаните камъни на Саксан джами. Сега там минава пътя за Девин. А хората от околните села имат много спомени за тези места.
Мечта нали беше жена, оти лафиш в мъжки род ???
-
Саксан се намира на около 300м. от Лисичево по пътя за Стоманово, но сега пътя от Лисичево за Девин е прекаран през там и ако не си знаел къде са били гробищата на саксан и джамията трудно ще се ориентираш, защото пътя минава през самита гробища и селището.
-
"Модерно е да се сменят половете напоследък." Дали съм мъж ,или жена това е без значение. Само не ме упреквай, че бъркам родовете.
-
"Модерно е да се сменят половете напоследък." Дали съм мъж ,или жена това е без значение. Само не ме упреквай, че бъркам родовете.
Ако си си сменил пола реално е друг въпрос, но според мене си го сменил само виртуално ;)
-
Благодаря, Мечта.
-
Dnes po edno vreme razdelih temata ot Nevrokiopskata kaza...no may ne poglejdame mnogo kade pishem... :)
Razdelyam otnovo...dano diskusiyata tozi pat prodalji v tochnata tema.
-
Думата "саксан"означава сврака, а не "сексен",което е осемдест. А това , че обърках темата мисля, че не е във вреда на форума да разберат и от тук за село Селча. Да напомня, че спомените не са мои, а на човек от селото до които успях да се добера. до колко са автентични може да се провери на място има ли такъв човек от там. И не се срамувам, че родителите на моите родители са преселници от с. Селча, за това гарантирам за достоверността на написаното от тази жена. Нека и някой друг да потърси извори от там.
-
Къде са побликувани тези спомени и кой може наистина да удоствери, че това са реални спомени на жена от Селча а не поредната измислица и провокация?
-
Аз предпочитам да вярвам на хора помаци от там-Боян,Цецо и пр.Мечта не е доколкото разбрах от помаците.
-
Внимавай Мечта,какви са тези писания ти не знаеш ли че си има официална теза за произхода на помаците.Пък какви са тези турци не си ли слушала че те нямат нищо, АМА НИЩО ОБЩО с помаците.Внимавай също с какви хора се познаваш защото този Дорсунски има нахалството да не признава насилственото потурчване.
Предлагам Мечта да бъде анатемосана за ерест.
-
Аз предпочитам да вярвам на хора помаци от там-Боян,Цецо и пр.Мечта не е доколкото разбрах от помаците.
Всеки има право да си вярва в каквото си иска, дори и в хора НеПомаци, нали и те са людье! ;)
-
- ЗА САКАДЖИЯ
Тяхната фамилия и на другия брат Сакаллълар – най-богатите на селото. Сакаджията имал двама сина и една дъщеря.
Селото бая се намножило и живеели задружно.
ДА ДОЙДЕМ НА РОДА МУГЛЕНЧЕЛЕР
В с. Мугла имало семейство Имамлар. Имам Хариф имал две жени. Всяка година ходел на хаджилък в Мека. Той бил най-богатия и бил Хафуз в селото.
Eдна година отишъл пак на хаджилък. Какво било било, тръгнал да се връща и гледа една жена с бебе на ръце седи и плаче. Той я попитал, защо плаче и тя му обяснила, че мъжът и се удавил в морето, и тя останала на пътя, и няма си никого. Имам Хариф я прибрал и довел на село. Станали му три жени, а бебето се казвало Ибрахим. Пораснало детето, може би към 12 години и майка му починала. Може би една година още живял там, но другите жени и синовете на Хариф много го измъчвали. Принудил се Ибрахим да се махне от там. Дошъл в Селче да търси подслон. Сакаджи го прибрал като ратай. Бая години работил и бил добър и примерен, че Сакаджи оженил дъщеря си за Ибрахим. Заживяли добре...
Единият син(на Сакаджи) му починал като ерген. Той завещал половината имот на сина и половината на Ибрахим. Ибрахим много забогятял.
Всяка година ходел на хаджилък. Имал и втора жена. Първата му родила трима сина и една дъщеря. Синовете: Ахмед – моят дядо - на майка ми баща; вторият Ферат , Якуб и Айше. От втората жена имал една дъщеря – Зекие.
Много добре живеели. Построил голяма къща. Имал и одая за някои закъсняли пътници, за да ги прибира за хаир. Тези стаи се казвали „ачик одая”*(отворена стая).
Дядо Ибрахим починал. Втората му жена се омъжила за мюфтията на селото.
Да вземем Ахмед Мугленни- този прякор и фамилия получил Ибрахим, който дошъл от с. Мугла и не знаел каква фамилия има). Дядо Ахмед се оженил за момиче от Парапуллулар и имал две дъщери – Кебрие и Фатма и двама сина Али и Реджеб. И те били много богати.(Кебрие е моята майка)
ДА ВЗЕМЕМ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
Говорило се за мурабе. На Ахмет жената имала сестра в Мухале кьой*(турско село до войната - сега Михалково). Веднъж вика на Ахмед: „Да отидем да видим сестра ми, че ако се обърка света, кой знай кой ще остане жив.”
Сутринта отиват в Мухале кьой и що да видят, жива душа не се мярка. Всички врати на къщите зеят, селото пусто. Влезнали в една къща, откъдето се чувало плач и намерили едно бебе. В друга влезнали намерили близо две годишно дете да вика: „Буба!”*(тате)
Вземали децата и се върнали на село. Не минало и седмица започнала Балканската война. Вдигнало се цяло село да бягат. Дядо ми Ахмед вземал двете деца, баба ми, големият си син Али, майка ми Кебрие - тя била на десет години и вземала малкото си братче Реджеб на гръб и бягали, а отзад ги гонели гяурите. И от други села бягали. Стигнали Кавала. Кои минали минали, които останали ги пленили и върнали назад обратно. Мъжете събрали „исир”* (в плен). Жените като дошли що да видят, селото на пепел, само две къщи останали. Всички се прибрали в двете къщи. Никъде не намерили поне едно зрънце жито, или фасул, и по градините нито една ропка картофи(големи ями в земята, където се съхраняват зимата картофите). Всичко изровено и плячкосано от гяурите. Войната почнала есента, когато всичко е прибрано. Как е преживял този народ? Мъжете се върнали, когато се успокоило всичко. На пролетта в Селче пристига помощ в селото от Турция – храна, работници.
Заседнал един Кара Иван за кмет на селото. Много измъчвал хората, тирял момите (задирял) и младите невести. Чудели се къде да се крият горките. Народа таман се успокоил ето и друга мъка. Дошли стражари заедно с поп събират всичко живо в един сайвант и застава попа на вратата с един бакър вода и ножица в ръка, а в другата ръка кръст. Прочита едно слово, почва на жените да реже от косите, топи във водата и после пръска жената в лицето и слага косата в бакъра. Пита: „Как се казваш?” Да кажем пример: „Райме.” „Хайдее Райна!” И дава да целува кръста три пъти. По този начин всичко е прекръстено. Забранили турския език, но някои знаели и по някоя българска дума дето са живяли сред българите. Тогава казал народа:”Езика си даваме, но вярата, никогаш!”
ДА ДОЙДЕМ НА КАРА ИВАН
Бая време стоял кмет на селото. Приселили се и семейства българи в селото, за да научат народа на български, но не свикнали и си отишли. Само две семейства останали – Харизанови и Згурови. Димитър Згуров отворил дюкян. И стражаря живял бая време в селото.
Това всичко съм слушала от старите хора – моят дядо Ахмет Мугленчов, останал с тази фамилия от дядо Ибрахим, от дядо Осман, Хасан Чауш, Кадир Чауш, Мюфтю Али, Ахмед Палаз, Кър Али, Семиз Ахмед. Тези са и служели край село в къшлата (военната казарма).
На Кара Иван му викали и Черното... била съм на 8 годинки, кога почина дядо Ахмед. На майка ми бащата почина в гр. Пещера през деня Арифе, на знам коя година.
Дядо ми много случаи ни казваше, но кой да ги помни. Колкото помня мъча се да пиша. И една песен даже ме е научил - за Кара Иван. Случката е с двама млади – мъж и жена. Работели те на нивата, а от нивата надолу имало кладенец. Жената слязла да вземе вода и усетила шум. Поогледала се насам натам и съзряла, че някой я дебне и от страх заплакала. Тръгнала към нивата и той тръгнал по следите и. Дошъл до нивата, нападнал младежа и го ранил много тежко. Отвлякъл жената, а ето и песента на дядо за тази случка.
„Emennerden bir kız indi punara
Aktı gözümün yaşı döndü çimene.
Kara İvan kondu peşine,
Tarlanın orta erinde serdi leşimi.
Nereye gidersin sevdim delibaş gibi
Yaktın bugün yüreyimi kızgın saç gibi.
Ayleme sevdiğim ayleme gene benimsin
Dön beri sevdim dön beri sevdim
Yüzünü bileyim ruyamda göreyim.
Песента е много ценна. Който пише да я преведе на български.
(превод на песента)
От Еменнер слезе едно момиче на извора,
Изтекоха сълзите ми на поляната.
Кара Иван тръгна по дирите ми
В средата на нивата ме просна мъртъв.
Къде се втурна любима като полудял?
Не плачи любима, не плачи, ти си моя.
Изгоря сърцето ми като нажежено желязо.
Не ме разплаквай любими, пак ще съм твоя
Обърни се, обърни се любими
Да видя лицето ти и да го сънувам.
ДА СЕ ВЪРНЕМ В СЕГАШНОТО СЕЛЧЕ
Един младеж, не знам с какво образувание е написал книга за селото. Много хубаво е писана, но кой му е дуктувал това? Там съм родена, но народа беше едно време простичък. Сега интелегенцията много е напред, особено младежите. Още може да се намерят някои възрастни хора като нас, тъй че който чете моето писано да не намира махана. Много се извинявам, че пиша така просто.
Мили младежи, от Балканската война до ден днешен три пъти е прекръстен народа в Селче. Първията път – 1912-13 година, вторият път 1939 година, третият път по Живково време. Хайде, езика си дали, но защо не се научиха на чист български език от първият учител дошъл в селото. Вторият беше Никола Палев. Аз четири години учих при Палев и две години им служих, две деца им гледах – Личо на две годинки и Борьо на пет месеца. Там научих българския. До сега не е оставало селото без учители. Старо, младо, защо езика им е съвсем друг – помашки смесен с много турски думи?
Срещнеш някой учен и го питаш как се казва – Румен Мюфтиев, или Маджиров. На много фамилии сложиха сричката –ов, -ев. Например: Имамлар – Имамови, Топаллар – Топалови, Солаклар – Солакови и т.н.
ЕЗИКА, КОЙТО ГОВОРЯТ СЛЕД КАТО ЗАБРАНИХА ТУРСКИЯ
-Каде оди ба?
- Фаф Балканя, да калвем дарва.
-Атти мари фрут утидаа, па ни са ощи бавим
- Ясаа слива жаа откълвя, кума прави сенкя на пенжура.
-Аше, каде си одялу, бая си са нарамяло, како тако си зяло.
- кума докараа суган , та щяя жинтекята да са истрепят, та и я закачив дьорт беш килу.
-Амед, Али, саатя стана икиндия, стягати са, жим да кусим на Чяла.
Този наш писател щом ни пише за българи, защо до сега не са научили чисто българския. Доста има с висше обрзувание, но срещнеш ли някой и заговориш веднага ще познаеш, че е от Селче по говора.
По Балканската война, езика са си дали по принуда, но до ден днешен вярата си изпълняват, макар турци, макар помаци. С едно име не се счита за българин. Сърцето щом не приема друга религия, ако щеш десет имена ми сложи пак си е това, както било.
ЗА ТОЗ БУРУН
Едно време защо са нарекли Тоз бурун - Черкова?
Кара Иван направил една колиба и на покрива сложил един кръст от дърво и окачил един чан за камбана. Никой не ходел там. По някое си време излязъл един ураган и отнесъл колибата на Кара Иван. Но името на Тоз бурурн останало Черква, а местността Баалък, дето пасяхме овцете, сегашна Лозята - там ни бяха нивите.
С баща ми много старовремски случки си приказваха, много интересни работи слушахме, но кой да помни всичко, десет годишна съм била тогава. А Осман дидеку все си живееше там с овцете. Много ми беше драго, кога пускаше агнетата да играят в оградата. Кога имахме пресилена работа спяхме в тяхната колиба по жътва и харман. Майка ми и баща ми си ходеха на село, а ние с кака ми Зекие (Порязова) там оставахме. Далече беше нивата, час и половина път да бием и все нагоре до селото.
Дядо ми, на майка ми баща, казваше, че по някое време се появила някоя болест, наречена чума. По пет по шест души умирали за ден. Не могли да смогнат да ги погребат. *(в средата на 15 век). Гробището било далече, та ги погребвали до джамията. За пет месеца се напълнила ливадата до джамията. Много починали и войници от къшлата. *(Колко е старо село Селча, кога е заселено, след като в средата на 15 век загубва повечето от жителите си в това число войници от къшлата.)
СЛУЧКА ПРЕЗ ТУРСКО ВРЕМЕ
През турско време един военен забит отивал към Чал тепе на Калята. Точно стигнал до ливадата , през среде минавал пътя за Калята и в нея имало чешма, наречена суват, и на военния коня навел глава да пие вода. Изведнъж се изплашил и хвърлил човека на земята и той на място починал. Какъв е бил? От някоя държава е бил? Казвал се е Юздюрмен Сами, за това чешмата се казва Юздюрмен сую, сегашно име - Оджаковия суват, защото е в нашата ливада. Този човек го намерил някой от селото, а до него коня копаел с крак и цвилил жално.
Калята е била гранична кула едно време, а по-късно направили и на Шипковица удут (граница). Като деца ние ходехме да играем там и намирахме фишеци, куршуми, парчета ръждиви железа, може и сега да има някоя следа от стените.
МОЯТ БАЩА - АХМЕД ОДЖАК
Беше много общителен. Не правеше разлика между хората.С всякакви хора общуваше. И майка ми беше същата.
От с. Върбово имаше дядо Димитър и жена му баба Ружа. Те имаха дюкян, единствен в селото. Всичко продаваха. Цяло село купуваха от тях. Много добри хора бяха. Често идваха у нас на гости. Много случки разправяха. Казваха и за Балканската война. Димитър имаше брат Маврудия. Двамата били офицери. Маврудия живеел във Фотен (с. Фотиново, Пазарджик). Имал двама сина и една дъщеря, а дядо Митьо имаше само двама сина – Васил и Георги. Те живееха във Върбово. Дядо Димитър разказваше: „През войната, когато гоняхме турците, аз в една посока, брат ми в друга посока. Гледам жени, деца, възрастни не могат да бягат, давам команда: „От тук ще минем да ги преварим!” Вземаме дълга посока, за да могат хората да вземат мегдан(преднина). По деретата хората скрили чували с храна и покрили с шума, аз отклонявам войниците да не видят. А моят брат какво вършеше. Когото стигнеше сече, коли, дроби наляво надясно. На бременните жени вадял децата от корема и ги забивал на кол за знаме. Много хора погуби и се хвалеше с това. Но като му са родиха двама сина, дано Бог не дава на никого такава гледка, до кръста хора от кръста надолу никой не знай какво е - само майката. Това казваше дядо Митьо и плачеше. (И тези деца живяха до 1970-та година и ги гледаше сестра им Сийка Маврудиева във Фотен.)
Не съм била родена, когато всичко применували с български имена (1912г.) А като бях 10-12 годишна(1934), преименуваха всичко наново и хората, и местностите. Давут Бурун стана Давидова, Баалъка стана Лозята, Чадър купасъ стана Чадърво купище и т.н.
Имало военни служители от селото като Хасан Чауш, Осман Чауш, Ахмед Палаз и Али Чауш. Даже като дете и аз ги помня. Али Чауш и него го помня, имал жена и дъщеря на име Хавва, но и викаха Авиш.
Али Чауш като се разхождал по границата, гледа край Фотен на една нива майка и дъщеря работят. Момата била много красива и той без да мисли я отвлича, докарва я в селото и се оженва за нея. Тя му ражда двама сина – Кадир и Исмаил. Пораснали децата фамилията останала Чаушеви. Кадир се оженил и му се родили две деца Али и Фейме, а жена му починала. Вземал втора жена и тя му родила три дъщери.
Да дойдем на Али Чауш, той починал, жена му се върнала във Фотен. Там се омъжила втори път. Мъжът й имал двама сина – Хасан и Хюсеин, мъжът й се казвал Мехмед Оджак. Първата му жена била починала и останали децата му сираци. Втората му жена родила още един син – Ахмед – моят баща.
Хасан се оженил, а баща му починал. Ахмед останал сирак, когато бил на три годинки. Брат му Хасан тръгнал за Турция и земал Ахмед. Майка му пак се върнала в Селче при синовете. Ахмед като пораснал учил арабски, латински, първо в Измир – седем години, а после в Истанбул. Като станал на 19 години се върнал от Турция, защото му обадили, че майка му е болна и няма кой да я гледа. Вземали го войник и служил една година, понеже е бил сирак. По Балканската война бягал и се крил с майка си, но нищо не казваше. Като утихнала войната се оженил. Минали два месеца майка му починала. И повече баща ми никога не успял да види братята си в Турция. Едва аз, 85 годишна ходих благодарение на зет ми Мехмет Алев – Коджамустафа и видях внука на чичо ми Хасан. Много приличаше на баща ми. Прегърнахме се и много плакахме. Той живее в гр. Караджабей и има син и дъщеря.
Имало в село един човек от Гирит (о. Крит) на име Терит. Вземал дъщеря си и тримата сина Мехмед, Ахмед и Халил и пристигнал в село. От там им завикали Теритви
Да се върнем малко назад. Дядо Мехмед Юсмен. Разправяше, че баща му бил голям авджия, казвал се Юсмен. Неговото име носи фамилията на Юсменови. На дядо Мехмед жената всички и викаха бука(баба) Юсменка. Тя беше известна лечителка, от доктор по-нагоре. Лекуваше хора, деца, добитък. (В гроба камъните и пръстта да и са светлина, а ватаня да и е дженнет. Аллах да ме чуе. Дувата да ми прави кабул за всички души.)
Баба Юсменка разправяше, че нейната свекърва била от юруцуте на Юсмен жената. Баба имаше две деца – Халил и Ибрям и три дъщери – Айше, Сюбие и Атидже. (по-горе също стана дума за тях) Атидже беше жена на вуйчо ми Али Мугленчов, все я наричахме Юсменка инге. Халил и Ибрахим бяха майстори авджии, като баща им.
Топаллар, стария Топал – не го помня. Но жена му помня, беше от Фотеня. Често идваше у нас и не можеше да говори Селчански език, на всяка дума казваше „андан чене”, за това и казваха Ченет. Тя имаше четири сина, Ахмед – викаха му Палаза, Неби, Исмаил и Мехмед. Неби беше като лекар по счупените части на хората и добитъка. Третият – Исмаил и Мехмед. Имаше и две дъщери – Айше и Кебрие.
-
Аз предпочитам да вярвам на хора помаци от там-Боян,Цецо и пр.Мечта не е доколкото разбрах от помаците.
Това, че днес виждаме НЕВЕЖЕСТВОТО на някои, в отричането на очевидни за нас истини, трябва да ни е ДОКАЗАТЕЛСТВО, за възможността, един ден нашето НЕВЕЖЕСТВО да бъде видяно от тези след нас Липсата на доказателство не е причина да отхвърлим едно твърдение.Питаме се защо така разсъждават помаците спрямо българите,спрямо турците или спрямо други европейски или американски народи.Ами,сигурно е и заради това, че нашите братовчеди “българохристияните” не могат да намерят правилният път и отношение към помаците,ами постоянно до втръсване и предизвикване на ненавист натякват на Помаците, че трябва да се върнат към корените си, към християнството,към разни други глупости.Оставете ги тези хора да се чувствата такива каквито те желаят и искат.Те са Помаци и мюсюлмани и всяко друго определение от другите ентоси ги отдалечява още повече от тях.
-
Къде са побликувани тези спомени и кой може наистина да удоствери, че това са реални спомени на жена от Селча а не поредната измислица и провокация?
Отново питам същото. Докато не се посочи източник, публикация и така нататък, това ще си бъдат свободните съчинения на лицето Мечта, за което не знаем даже дали съществува реално или е поредния стар форумник с нов ник!
-
Това, че днес виждаме НЕВЕЖЕСТВОТО на някои, в отричането на очевидни за нас истини, трябва да ни е ДОКАЗАТЕЛСТВО, за възможността, един ден нашето НЕВЕЖЕСТВО да бъде видяно от тези след нас Липсата на доказателство не е причина да отхвърлим едно твърдение.Питаме се защо така разсъждават помаците спрямо българите,спрямо турците или спрямо други европейски или американски народи.Ами,сигурно е и заради това, че нашите братовчеди “българохристияните” не могат да намерят правилният път и отношение към помаците,ами постоянно до втръсване и предизвикване на ненавист натякват на Помаците, че трябва да се върнат към корените си, към християнството,към разни други глупости.Оставете ги тези хора да се чувствата такива каквито те желаят и искат.Те са Помаци и мюсюлмани и всяко друго определение от другите ентоси ги отдалечява още повече от тях.
Твърдението, че помаците са говорели друг език и после след 1912г.са го забравили е не само НЕВЕЖЕСТВО ,независимо за кое помашко селище се отнася-за мен това е не само свободно съчинение ,ами и дебелашки опит за изкривено представяне на факти -който нямат нужда от доказване-според мен естествено-всеки си има право на теории дори и фантастични.
Всеки съфорумник може лесно да открие доказателства безброй, за да обори тази теза.
Това че някои съфорумник потдържа дадена теза, мисля не дава право от гледна точка на елементарният морал и духа във форума ,да бъде квалифициран като Невеж.
За езика има отделни теми а и не виждам смисъл да доказваме нещо за което има безброй факти.
-
Мечта, ти уби всичко детско в балканджията,добрев ,а може би и на някои друг.
Разби им мечтите,идеалите...........съня.
Имаи малко милост,публикувай неща които са им удобни,хубави- а ти кво направи? ;D ;D ;D ;D ;D ;D
-
Скоро смятам да публикувам спомените на Хаджи Арап от Селча, които по достоверен и неоспорим начин доказват, че село Селча е било негърско село. Неговите жители са дошли от сърцето на Черна Африка и са се заселили в китните родопски барчинки. Там подробно се описва преселението от Африка- родовете от Бенин, Того, Руанда и Конго. Много добре е обяснено как поради хладния климат кожите им са станали бели- справка Майкъл Джексън. Показва се там как Османската империя и България със всички сили са се стремили да прикрият негърското минало на Селча и да изкарат населението турско или българско. По Османско време негрите, са били принудени да говорят на турски и са забравили родния си език, а след това забравят турски и проговарят на български. Именно това ги отличава от съседнито Фотиново, което и по време на Османската империя и по време на България си е говорило и винаги ще си говори на турски и няма как да забрави родния си език. Но в Селча наблюдаваме този необясним феномен. Интерсно четиво е и е достоверно точно толкова това на Мечта.
-
Скоро смятам да публикувам спомените на Хаджи Арап от Селча, които по достоверен и неоспорим начин доказват, че село Селча е било негърско село. Неговите жители са дошли от сърцето на Черна Африка и са се заселили в китните родопски барчинки. Там подробно се описва преселението от Африка- родовете от Бенин, Того, Руанда и Конго. Много добре е обяснено как поради хладния климат кожите им са
раздел-научнафантастика е някъде другаде, ,,объркал си реиса ,пич,, ;D
-
раздел-научнафантастика е някъде другаде, ,,объркал си реиса ,пич,, ;D
Точно тука е раздел научна фанатастика, защото писанията на Мечта спадат към нея. ;)
-
маи взехме много да спамим :P
-
Балканджия, какво стана с устната традиция,дето постоянно ни набиваш в чата? Май само ,когато ти изнася ,а? ;)
-
Скоро смятам да публикувам спомените на Хаджи Арап от Селча, които по достоверен и неоспорим начин доказват, че село Селча е било негърско село. Неговите жители са дошли от сърцето на Черна Африка и са се заселили в китните родопски барчинки. Там подробно се описва преселението от Африка- родовете от Бенин, Того, Руанда и Конго. Много добре е обяснено как поради хладния климат кожите им са станали бели- справка Майкъл Джексън. Показва се там как Османската империя и България със всички сили са се стремили да прикрият негърското минало на Селча и да изкарат населението турско или българско. По Османско време негрите, са били принудени да говорят на турски и са забравили родния си език, а след това забравят турски и проговарят на български. Именно това ги отличава от съседнито Фотиново, което и по време на Османската империя и по време на България си е говорило и винаги ще си говори на турски и няма как да забрави родния си език. Но в Селча наблюдаваме този необясним феномен. Интерсно четиво е и е достоверно точно толкова това на Мечта.
Много съм заинтригувана, Балканджи. Чакам с огромен интерес. Аз работя по друга теория - за пришествие на въпросното население от звездната система Сириус, по-точно от съзвездието Голямото куче. От там е и далечният спомен, запазен в отбелязването на "кучешките (песите) дни. Това, разбира се, е хипотеза, която се нуждае от още доказателствен материал. ;D
-
Балканджия, какво стана с устната традиция,дето постоянно ни набиваш в чата? Май само ,когато ти изнася ,а? ;)
Гелина аз също се позовавам на устна традиция- спомените на хаджи Арап!
-
Много съм заинтригувана, Балканджи. Чакам с огромен интерес. Аз работя по друга теория - за пришествие на въпросното население от звездната система Сириус, по-точно от съзвездието Голямото куче. От там е и далечният спомен, запазен в отбелязването на "кучешките (песите) дни. Това, разбира се, е хипотеза, която се нуждае от още доказателствен материал. ;D
Остави ти песите дни. Погледни кукерските маски- неоспоримо доказателство за негърския произход на населението!
-
Твърдението, че помаците са говорели друг език и после след 1912г.са го забравили е не само НЕВЕЖЕСТВО ,независимо за кое помашко селище се отнася-за мен това е не само свободно съчинение ,ами и дебелашки опит за изкривено представяне на факти -който нямат нужда от доказване-според мен естествено-всеки си има право на теории дори и фантастични.
Всеки съфорумник може лесно да открие доказателства безброй, за да обори тази теза.
Това че някои съфорумник потдържа дадена теза, мисля не дава право от гледна точка на елементарният морал и духа във форума ,да бъде квалифициран като Невеж.
За езика има отделни теми а и не виждам смисъл да доказваме нещо за което има безброй факти.
Интересно къде го прочете това твърдение,че го приписа на мен.Или четеш между редовете.Явно съм те подценил, като мислител.Всеки уважаващ себе си човек, който е запознат с историята, не трябва да твърди, че ВСИЧКИ помаци са потомци на българи, които НАСИЛСТВЕНО са приели исляма. Господа, кога ще изживеете този пет вековен комплекс? Смешно е!Просто да престанем да повтаряме едно и също нещо по сто пъти,че се изтърка тезата,ще вземем да ви повярваме. По-добре е да се говори малко, но на място, а думите да “тежат” със смисъла си, отколкото да се бъбрят неуморно несъществени неща.Истината е доста субективно понятие(тя зависи от гледната точка), особено по интернет форумите.И гледайте триизмерно за да видите игрите с маниполационна цел върху етносите и религиите.Ние сме различни, но в това е очарованието на този свят.
И пак искам да повторя. "Всеки човек има право на самоопределяне". Това е над всичко.
-
поздрав за балканжията и още някои-
Тодор Колев - Как ще ги настигнем американците (http://www.youtube.com/watch?v=Ep54g5vn2Nk&feature=PlayList&p=D4438A40116AC37D&playnext_from=PL&playnext=1&index=51#ws)
-
Благодаря Иса, но ако исках да ги стигам американците отдавна да съм отишъл там. Ама не съм ;)
-
И пак искам да повторя. "Всеки човек има право на самоопределяне". Това е над всичко.
Само дето, според някои местни цензури, не всеки човек има право на изявление. :)
Любопитно ми е как става самоопределение без изявление?
-
Аз си мислех ,че сте стегнали куфарита за Селча. Идете и разпитате родила ли се е такава жена там? Само за уведомление: нейните спомени са написани и на турски език от самата нея, тъй че има какво да научите в Селча от по-възрастните хора. Рода Порязови са племенници на бащата на тази жена Ахмед Оджак. *Сега фамилията на стария Оджак е Жекови. (много "интелегентно" звучи, нали?)
-
Интересно къде го прочете това твърдение,че го приписа на мен.Или четеш между редовете.Явно съм те подценил, като мислител.Всеки уважаващ себе си човек, който е запознат с историята, не трябва да твърди, че ВСИЧКИ помаци са потомци на българи, които НАСИЛСТВЕНО са приели исляма. Господа, кога ще изживеете този пет вековен комплекс? Смешно е!Просто да престанем да повтаряме едно и също нещо по сто пъти,че се изтърка тезата,ще вземем да ви повярваме. По-добре е да се говори малко, но на място, а думите да “тежат” със смисъла си, отколкото да се бъбрят неуморно несъществени неща.Истината е доста субективно понятие(тя зависи от гледната точка), особено по интернет форумите.И гледайте триизмерно за да видите игрите с маниполационна цел върху етносите и религиите.Ние сме различни, но в това е очарованието на този свят.
И пак искам да повторя. "Всеки човек има право на самоопределяне". Това е над всичко.
Дали ме надценяваш или подценяваш ,не е важно-надали с няколко думи ,ще си съставим точна преценка, а и не е нужно.
Просто ,в предишен твой пост, цитира мой, по отношение писаното от Мечта и останах с убеж дението че леко подпираш неините твърдения.
Аз никога не съм твърдял и потдържал само тезата за насилствено ислямизиране-напротив според мен и част от изворовият материал,е ставало доброволно по разни причини, разните форми на християнство и сектански залитания никога не са хранели симпатия по между си, сещам се за думите на един византииски аристократ Лукас Нотарас които казва -''по добре чалма от колкото папска митра''.
Формите и причините са най различни и ако искаме да сме точни ,има много и то сериозно да се пише.
А относно манипулациите -ако човек е достатъчно заинтересован то може да намери корените си стига да търси истински, абстрахирайки се от погрешни стереотипи ,независимо дали идват от близо или от далеч и за образования човек не ще бъде трудно да ги избегне.
Пък с правото на самоопределение ,съм съгласен с теб.
-
Само дето, според някои местни цензури, не всеки човек има право на изявление. :)
Любопитно ми е как става самоопределение без изявление?
И аз се чудя и се мая Петре,ама ней се!!!
Затова ще се опитам да разкажа съвсем субективно как чувствам нещата... Надарени сме с най-различни сетива. Възприемаме и се изразяваме чрез всички тях. Не се ограничаваме само с думите. Тези сетива са различно развити при нас. Примерно аз съм далтонист(атеист) и никога не съм разбирал прехласването пред живописните шедьоври.Не ме дразни това, че си атеист, а това, че не разбираш ролята на религията в живота на хората. Във варианта на безбожния "хуманизъм" животът е безсмислено бълбукане на биомаса. Такъв "живот" не е живот; освен, че е безсмислен, той е най-вече безсилен. Той няма енергия, бавно се разлага, умира.
Извинявай, но по някой път разсъждаваш точно като мюсюлманин. Сигурен ли си, че си атеист? Е, всъщност, вярно - преходът от атеизма към исляма, както казах, ...още, никак не е труден!!!
-
"Всеки уважаващ себе си човек, който е запознат с историята, не трябва да твърди, че ВСИЧКИ помаци са потомци на българи, които НАСИЛСТВЕНО са приели исляма. Господа, кога ще изживеете този пет вековен комплекс?" (Muti6)
Аз не твърдя, че ВСИЧКИ българи НАСИЛСТВЕНО са приели исляма. Петвековният ми комплекс влиза в шествековната си фаза и тя е отчаяние. Отчаяна съм от факта, че 500 години българският народ оцеля при екстремни обстоятелства, а сега е на път да изчезне заради политически, икономически, идеологически и пр. -ически чужди интереси.
Просто с моята "овехтяла" романтична нагласа по-симпатични са ми българите "насилствено приели исляма" от онези българи, които са го направили заради някаква изгода. Не ги съдя. Говоря за симпатия.
-
http://e-vestnik.bg/6364 (http://e-vestnik.bg/6364)
-
Във варианта на безбожния "хуманизъм" животът е безсмислено бълбукане на биомаса. Такъв "живот" не е живот; освен, че е безсмислен, той е най-вече безсилен. Той няма енергия, бавно се разлага, умира.
Извинявай, но по някой път разсъждаваш точно като мюсюлманин. Сигурен ли си, че си атеист? Е, всъщност, вярно - преходът от атеизма към исляма, както казах, ...още, никак не е труден!!!
А какъв е смисъла на твоето подчинение на някаква химера?
Във варианта на безбожния "хуманизъм" биомасата един ден ще стане Бог. Безсмъртен и всесилен.
И този Бог ще носи моите идеи. :)
Твоето подчинение, освен страх и лицемерие, не носи нищо друго.
-
http://e-vestnik.bg/6364 (http://e-vestnik.bg/6364)
Кои сме ние (Вкючая и Мутафчиева) че да решаваме дали онова е било робство или владичество?
Нито сме живяли по онези времена нито сме наясно с тях.
Хората, които са живяли по онова време са го нарекли робство.
Не смятам че някаква баба има право да променя тяхната преценка.
-
Кои сме ние (Вкючая и Мутафчиева) че да решаваме дали онова е било робство или владичество?
Вера Петрова Мутафчиева е българска писателка (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB) и историк (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BA) - османист (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0), член (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BA) на Българската академия на науките (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%90%D0%9D).
През 1951 (http://bg.wikipedia.org/wiki/1951) година Вера Мутафчиева завършва история в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%82), а от 1958 (http://bg.wikipedia.org/wiki/1958) година, след защита на дисертацията "Феодалната рента в Османската империя, XV-XVI век", е кандидат на историческите науки. От 1978 (http://bg.wikipedia.org/wiki/1978) година В. Мутафчиева е доктор на историческите науки след защита на дисертацията „Кърджалийско време“.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%80%D0%B0_%D0%9C%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%84%D1%87%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B0 (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%80%D0%B0_%D0%9C%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%84%D1%87%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B0)
-
Благодаря за намеренията да ме дообразовате, но познавам творчеството на Вера Мутафчиева отпреди. Дори я харесвам. Няма да коментирам поробени ли са били българите или зависими (каквото и да означава това). Знам само, че това Османско присъствие, владичество, иго и т. н. не само е спряло общественото и културното ни развитие като европейски народ, първи стигнал до проторенесанса, ами ни е осакатило манталитета.
-
А проро, Isa71, ти чел ли си "Летопис на смутното време".
-
не
-
Благодаря за намеренията да ме дообразовате, но познавам творчеството на Вера Мутафчиева отпреди. Дори я харесвам. Няма да коментирам поробени ли са били българите или зависими (каквото и да означава това). Знам само, че това Османско присъствие, владичество, иго и т. н. не само е спряло общественото и културното ни развитие като европейски народ, първи стигнал до проторенесанса, ами ни е осакатило манталитета.
( На калпава ракета космоса и пречи.
-
Кой е ракетата и кой космоса ??? ??? ???
-
( На калпава ракета космоса и пречи.
Калпава ракета, ама имаме вече 2-ма космонавти.
Единствените, които са доказано възнесени ;D на небето сред българите.
А скоро ще има и 3-ти. :)
-
Попадайки под „Османско робство„Б-я наброява около 4,5 милиона души,колкото Англия по това време.Излизайки от„Влади4еството„-пак толкова -а Англия ве4е наброява 45милиона.Колко хубаво са живели е пове4е от ясно.Сега по въпроса дали е било турско или отоманско,аз твърдя,4е е било турско.Османлиите са били така наре4ената „Османанска аристокрация„.Живеели са в сърцето на империята.Думата тур4ин са я употребявали в смисъл на селяндур ,4овек от провинцията,каквато е била и България.
-
Трябва да се излекуваме от робската психология, за което трябва да ни помогне пишещата интелигенция, като потърси изворите, които показват истинския живот на българите по времето, когато България е била само географско понятие в османската империя.
[/size]Османската империя е владяла всички европеиски държави, без Франция и Англия, но те не се считат за робо по време на османското управляние. А ние го правим, защото така сме възпитани. Така втълпяваме и на децата и внуците си. Ако по времето на 19 век, когато се мобилизира българинът да поиска да обособи българско управление, насаждането на робската психология е полезна донякъде. Но след осбобождението тя акумулира негативна енергия, омраза, която и в наши дни има непредвидими последствия.
ЗАТОВА, НЕКА БЪДЕМ ЕВРОПЕЙЦИ, ДА ЖИВЕЕМ В НОВОТО ВРЕМЕ И ДА ЗАБРАВИМ ДУМАТА РОБСТВО, ТО НЯМА КАК ДА НИ КАСАЕ И ПРЕВРЪЩА В РОБИ НА НЕПРЕДИЗВИКАНА ОМРАЗА!
http://zaw12929.blog.bg/politika/2009/11/30/zashto-ne-sme-bili-pod-tursko-robstvo.446055 (http://zaw12929.blog.bg/politika/2009/11/30/zashto-ne-sme-bili-pod-tursko-robstvo.446055)
-
,,Като намигване на съдбата едва 19-годишна Вера Мутафчиева влиза в отдела по османистика на Народната библиотека. Изследва там точно този архив, за който преди няколко години отново спорихме с Турция. А баща й е сред българските специалисти, които разбират колко е ценен той и правят всичко възможно да го купи България.
“Баща ми беше един от тия, които организираха откупуването на влаковата композиция с документи от Османската империя. А иначе швейцарци са ги купили. Швейцарската фабрика в Белово, която беше собственост на Шнеебергер. С децата на Шнеебергер имахме обща учителка по клавир. Много скромни хора. И купувайки композицията, са знаели, че получават една много хубава суровина. Защото османската хартия от ХV, ХVI, ХVII, ХVIII век е не от дървесина, а отпамук. Тя не остарява. В архива си имам такива документи. Но целият ми напън България да заеме едно първенстващо място заради този архив - той е третият в света по големина, удари на камък. В него документите за България са най-мижави. Ние можехме чудеса да направим. Но всичко това го спъваха с аргумента: "Не, само документи за България!" А документите за България – недоборите на раята. Раята, като види бирник, хване Балкана и толкоз.
Дори не са преведени всички архивни единици, то вече няма и кой. Аз само един том издадох и ми го платиха като превод от руски. Защото в хонорарната таблица нямало графа за превод от османски. Такава идиотска действителност...”
Когато обаче не й дават възможност да напише онова, което е събрала и научила, анализирала и осмислила от архива, тя посяга към романите Още с “Летопис на смутното време” и “Случаят Джем” прави бум в литературата.
http://www.veramutafchieva.net/comment_bg.php?newsID=107 (http://www.veramutafchieva.net/comment_bg.php?newsID=107)
КАКВО ВИ ГОВОРИ ПОСЛЕДНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ?.............
-
Говори ми, че наистина не си чел "Случаят Джем" и "Летопис за смутното време". Ще се опитам да запълня тази празнота.
-
Името Джем е отдавна забравено, макар преди столетия да беше във всички уста. Тогава — преди столетия — за Джем пишеха романи и стихове, биха писали едва ли не подлистници, ако по него време имаше вестници и тия вестници — подлистници; Джем възпяваха странствуващите певци. През седемнайсети век не можеше да се намери тема по-напрегната, по-вълнуваща от Джем султан, наречен по западному Зизим.
Както често се случва, за писатели и поети Джем беше само повод. Канавата, върху която извезваха своите приумици. За света на седемнайсетото столетие Джем бе злочест заключеник и коварно измамен любовник на скучаещи, също така заключени благородни дами; Джем бе за тях жертва на придворни интриги — един кристално чист, подигран от хората младеж.
Това всъщност не беше Джем султан, а героят на седемнайсетото столетие. Той с равно право би носил всяко друго име, но Зизим имаше преимущества; ориенталско, забулено с тайнственост, нашумяло.
Романтичната жертва Зизим пошумя и отшумя. Осемнайсетият век дойде с друг вид герои; с още по-различни — деветнайсетият. Кое днес ни връща към Джем?
Това например, че Джем досега не е разкрит. Вярно, той биде изровен четири години след смъртта си, за да докаже, че е мъртъв. Но за нас е важна не смъртта му, а неговият живот — тоя, който никой не пожела да опише, истинският.
Връщаме се към Джем и затова, че той беше не просто тъжна жертва. Съдбата на Джем показва, че някои истини не са нови, не важат само днес — има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира. Тази, да речем, че между човека и неговата родина съществува сложна зависимост, все още неопределена точно („Камъкът си тежи на мястото“ — казват едни, а други им противопоставят: „Никой не е пророк в родината си“). Тая истина не може да отживее; докато има хора и родини, съдбата на изгнаника ще бъде тема.
Към Джем днес се връщаме и по трета причина. В случая Джем за цяло десетилетие и половина самият край на петнайсетия век — съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос“, и може би с право, ако.
Нека приемем, че „Източният въпрос“ започва не с напредването на Русия към топлите морета и с усилията на Запада да попречи на това напредване, а с усилията на същия Запад да задържи развитието на Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки. Никога повече — отколкото по време на случая Джем — не е било така леко постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някои считат — от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.
На нея ние дължим твърде много. Най-общо казано — своето закъсняло развитие; за мъките не говорим, в историята не са уместни сантиментални съображения.
Ето, заради това най-вече се връщаме към случая Джем. Много дълго ни убеждават, че произлязлото на Балканите и завършило с тяхната балканизация (термин ако не пряко обиден, то поне снизходителен) е въпрос на историческа фапалност. „Няма що — искат да кажат, — кой е виновен, че Балканите са преддверие към Изтока и поемат върху себе си всички варварски нашествия. Разбираме болката ви — искат да кажат, — но географията си остава география, извън човешката воля.“
Разбират ни впрочем. Но защо да премълчаваме, че разбираме по нещо и ние? Това например, дето в случая Джем (както в случая изобщо) не бива да търсим нито историческа фаталност, нито география. Извън тях наистина е стояла човешката воля — волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос“ в неговото начало. За тях са били добре дошли и географията, и фаталността. Те са ги използвали умело.
Всъщност работата не е толкова сложна. И ние, и другите знаем добре, че в историята няма съчувствие. След като сме били обречени на всичко онова, което благовидно се нарича историческо предопределение, излишно е да приемаме благовидността. Наша тъжна печалба е, че можем да разкрием истината по случая Джем.
Свидетелите по този случай са отдавна мъртви, но при съвременните методи на съдопроизводството не е трудно мъртвите да заговорят, щом става дума за голям случай. Едва ли ще се противят, тяхната е лесна. Могат да очакват само присъдата на историята. Тя не вреди никому, такава присъда, защото е задочна и условна.
-
,,Когато обаче не й дават възможност да напише онова, което е събрала и научила, анализирала и осмислила от архива,,
Интересно кои не и дава?
,,Образът на “турчина” в българската проза от XIX и XX век: Тема и вариации по един мит на балканската национална идентичност
http://www.veramutafchieva.net/comment_bg.php?newsID=117 (http://www.veramutafchieva.net/comment_bg.php?newsID=117)
“Летопис на смутното време” (http://suzercatel.blogspot.com/2007/07/blog-post_19.html)
Чели ли сте тази книжка? Говоря за “Летопис на смутното време” от Вера Мутафчиева. Невероятна книга, според мен, но не това е причината да напиша този текст. Просто всички събития от най- новата ни история около прехода ми напомнят за тази книга. Постоянно забелязвам приликите между Османската империя от този период, края на 18- началото на 19 век, и нашата мила родина. Ако и вие се вгледате по- внимателно, сигурно ще ги забележите.
Какво имам предвид?
Ами имаме си “рая” и каста на “спахиите”, “еничарите” и “огланите”. Тази служебна “еничарска” каста беше формирана, за да служи безрезервно на държавата, точно като в Османската империя. Но “държавата” започна да отива по дяволите, една от причините за което беше именно разпуснатостта и самозабравата на “еничарите”, точно както в Османската империя. “Еничарите” пък като видяха, че държавата отива в небитието, решиха да направят всичко възможно, за да запазят привилегиите си и дезертирайки от службите си, които вече не им носеха престиж и печалби, поставиха началото на голямото “размирие”, ставайки “кърджалии”- точно като в Османската империя, само че няколко века по- късно. Началото на 90-те беше времето на “дивото размирие”, когато “кърджалийските дружини” грабеха и разделяха “империята”. Държавата не можеше, а вероятно и не искаше да им противостои, нали знаете, винаги се намират корумпирани “везири”, които да провалят походът срещу “размирниците”, както е случаят с Османската империя при Селим III. Та държавата, като не можа да ги смири, ги остави да правят каквото си искат. Нещо повече, тя сметна за изгодно да разреши проблема, точно както е постъпил Селим III- узаконявайки размирието, давайки им титли. За “кърджалиите” това също беше изгодно, защото узаконяваше придобивките им. Така те станаха “аяни” и придобиха власт над заграбеното. Дойде времето на “уседналото размирие”. То продължава и до сега. “Аяните” са си същите вече повече от 17 години. От време на време теглят куршума или ножа на някой от тях, но това не изменя картинката. За “двореца” положението е удовлетворително, защото се е инкорпорирал в системата и няма визия с какво може да я замени за разлика от Селим III, който все пак е имал желание за реформи.
А “раята”? Тя си е “рая”. Гледа да не се навира много в очите на “държавата” и “аяните”, ако успее да скрие няколко “гроша от джизието”, е щастлива. На тези, които не им отърва, емигрират, но този път не към Бесарабия и Русия, а на запад. Двете касти на “еничарите” и “раята” си съществуват паралелно и сегрегирано, точно като в Османската империя. Вероятно “раята” тайно се надява, че ще се появи някой Мустафа Байрактар и Махмуд хан II, които да сложат край на “еничарският” произвол, от време на време ги припознава в лицето ту на някой “цар”, ту на някой “бат”, но уви.
Най- страшното е, че май на “раята” днес й липсва възрожденски плам и идеал, каквито е имала преди два века, за да се самоорганизира.
http://suzercatel.blogspot.com/2007/07/blog-post_19.html (http://suzercatel.blogspot.com/2007/07/blog-post_19.html)
-
Османската империя е владяла всички европеиски държави, без Франция и Англия, но те не се считат за робо по време на османското управляние.
isa71, извинявай ама много са ти нефелни източниците ;D То ако безразборно копи-пействаме и представяме всичко за истина от последна инстанция, май става само каша.
Този твой източник дали е чувал за Испания, Португалия, Германия, ... да не изброявам поред; дали е чувал къде и кога е било спряно настъплението на османците в Европа?
-
Попадайки под „Османско робство„Б-я наброява около 4,5 милиона души,колкото Англия по това време.Излизайки от„Влади4еството„-пак толкова -а Англия ве4е наброява 45милиона.Колко хубаво са живели е пове4е от ясно.Сега по въпроса дали е било турско или отоманско,аз твърдя,4е е било турско.Османлиите са били така наре4ената „Османанска аристокрация„.Живеели са в сърцето на империята.Думата тур4ин са я употребявали в смисъл на селяндур ,4овек от провинцията,каквато е била и България.
Информирай модератор (https://www.pomak.eu/board/Themes/default/images/ip.gif) 84.126.80.81
-
Ти намери с кого да сравниш България ;D ама Англия с робите или без робите е била толкова?!
-
По спомените за Селча и от различните български и други известни на досегашната история източници за този район, би трябвало да се счита, че днешното село Михалково ("Махалькьой", "Махалькьово" и др.) винаги е било посочвано в източниците като чисто помашко село, което след войната, пожарищата и кланетата през 1912-та, онази част от оцелялото помашко население бяга през Родопите и Бяло море и се заселват в земите и отчасти в планините на днешната Туркия! ???
Много е вероятно в Селча да е имало и единици турски семейства, тъй като то е било почти със сигурност помашко село, в което както обикновено по онова време повечето хора са говорили няколко езика - османо-турски, славяно-български, гръцки, помашки или смес от всичко това имайки предвид свободното движение в пределите на Османската империя, където льюдетье са работили на различни места и са търгували с различни езикови групи общности! Но, възможно е било и да има тук таме единници турски семейства преселници или смесени бракове между Помаци и Турци, изключая юрушките поселища! А, отделно и от това, че по времето на "Османлийството" всичкото народонаселение в империята основно се е считало, брояло и числяло на две основни групи "турско"-"мюсюлманско" и "християнско"-"немюсюлманско" ???
Това съжителстване, би требвало да го имаме предвид и от почти известният факт, че защо в пределите на по-старата и сегашна Болгария и Тракия, Помашките села винаги са били почти на 100% населени с чисто помашко население и не е имало наличие и смесване на населени места, на Помашка общност с Турска, или на Помашка общност с Етнобългарска общност! ::)
Докато в някои населени места има съжителстване на Турска и Етнобългарска общност, то Помашката общност винаги е съществувала като самостоятелна в селата без никакво наличие на друго етноприсъствие от другите два основни етноса, незнайно защо, но може би и от това, че Помаците винаги са се смятали за по-големи мюсюлмани и от турците и вярващи от етнобългарите, а и по-близо до теорията на Дорсунски ! 8)
Но, тука май, че има доста посетители от Селча, които могат да ни осветлят нас невежите форумци по тези местни все още неразбрани загадки, ако разполагат с краеведчески писания и спомени, каквито и да са те, удобни или неудобни за трите спорещи етногрупи тук и 1-2 присъствуващи мирни атеисти! ::)
Иначе, интересно и похвално, че за толкоз кратко време за една страничка спомени от Селча се разпалиха толкоз много горещи страсти и спорове, че и то без да падне нито една форумна писалка в жертва на надзирателите и тъмничарите на сайятья! ;D ;)
-
Адреналин4о,4е без роби България е била по-велика и от Англия по това време.
-
А какъв е смисъла на твоето подчинение на някаква химера?
Във варианта на безбожния "хуманизъм" биомасата един ден ще стане Бог. Безсмъртен и всесилен.
И този Бог ще носи моите идеи. :)
Твоето подчинение, освен страх и лицемерие, не носи нищо друго.
Човекът има съзнанието, че притежава това божествено съвършенство в себе си, но го използва неправилно, желаейки винаги да има право за сметка на другите.
Всъщност най-добре да се сравняваш с някой, който е по-високо от теб, разбирайки, че този човек умее по-добре да дава израз на своя БОГ. ;D
Когато вътрешно мислиш, че си коректен и прав в сравнение с другия, който не само няма право, но е и напълно некоректен, ти си единственният губещ.
Внимавай с духовната надменност!
-
Човекът има съзнанието, че притежава това божествено съвършенство в себе си, но го използва неправилно, желаейки винаги да има право за сметка на другите.
Всъщност най-добре да се сравняваш с някой, който е по-високо от теб, разбирайки, че този човек умее по-добре да дава израз на своя БОГ. ;D
Когато вътрешно мислиш, че си коректен и прав в сравнение с другия, който не само няма право, но е и напълно некоректен, ти си единственният губещ.
Внимавай с духовната надменност!
Мнооого добро казване, много!
-
Еvropomak, не е ли малко архаично да градим историческата наука върху теорията на "вероятностите" и "предположенията" и "може би"-тата. Време е да се оттърсим от тези комунистичвски методи на мислене и тъкуване. Истока, Запада и нашите съвременни историци, отдавна посочват, че историята е факти и анализи. Дори и за тези, които не са ни удобни. А ти приятелю, не се бъркай в историята на селата, които познаваш по атласа.
-
Еvropomak, не е ли малко архаично да градим историческата наука върху теорията на "вероятностите" и "предположенията" и "може би"-тата. Време е да се оттърсим от тези комунистичвски методи на мислене и тъкуване. Истока, Запада и нашите съвременни историци, отдавна посочват, че историята е факти и анализи. Дори и за тези, които не са ни удобни. А ти приятелю, не се бъркай в историята на селата, които познаваш по атласа.
Дори и по атласа и BG-TR справките може да се познае, че село Селча е било Помашко село, а съседното село Стоманово е турско село, без да се водим от "теорията на вероятностите", защото това е почти цяла наука и е доста сложна дори и за любителите на висшата математика, а всяка наука преди да стане такава е едно обикновено "предположение" и една случайна "вероятност" ! :)
Даже, преди години от тамошни познати по възрастни български турци съм чувал, че една от версията за етноса в турското село Стоманово е, че то преди много години е било помашко село, но като по-изолирано от останалите села в него се запазва османо-турският говор който останал да съществува и до днес и се приема за роден език на тамошните людье! ::)
Казвам, че това е само една от версиите, и не оспорвам никоя от всичките коментирани по всички въпроси на тукашните сфорумци и посетители изявяващи се като "Помакомразци", "Туркомразци", "Българомразци" или секви други комшийски "Смирненскогаврошоидни" велики исторични исполини, както някой тук някъде, беше дал подобно определение! :o
А, за версията по разказите на старата жена от Селча, относно "помашкото" и "турското" съм склонен и да повярвам за съществуването на "турската" общност, че това се отнася по-скоро за Стоманово отколкото за Селча, но всичко е възможно и не може да се изключва и това твърдение! :)
Не съм нито атеист, нито някакъв националист или нацист, каквито често има и се появяват тука, но съм склонен да приемам всяка различна версия за всичко по-различно от моето мислене, дори и за това в което съм или не съм напълно убеден! 8)
Отделно от това, мисля, че по-голяма яснота по тази тема могат също така да внесат и да я допълнят и други хора, ако има посетители от тези села! А, май, че тук има доста посетители от Селча, да очакваме и някои посетители от Стоманово да направят допълнителни коментари или да представят документи и разкази на по-възрастни хора от там, и винаги са добре дошли с каквито и да е спорни тези да са те, стига да не ги прогонят някои местни скандалджии и нациошовинисти без значение от тяхната религия и народностна или етностна принадлежност! ::)
От познати съм чувал, че от Стоманово има две доста образовани, компетентни, културни и възпитани дами, които имат издадени малки книжки (мисля, че се казваха г-жа Балъкчиева на която съм чел нейни разкази и г-жа Газиева на която съм чел нейни описания и спомени за селото), които могат да допринесат с нещо повече, за да се разбере повече за историята на тези села или от записаните спомени, ако съществуват нови такива или пък стари все още непубликувани в сайьятьа! :)
На слука и сполука! ;)
-
Мога да ти кажа, че не си в час, ако беше чел книгите, които посочваш щеше да знаеш какви села са. Всъщност не ми се занимава с такива посредственички хора в сайта, които търсят къде да се развличат с някакви псевдо знания. Аз пък съм чела монографията за село Стоманово и мога да те уверя, че е от 230 страници и... прочети я и ти, за да се убедиш, че тези села не са чисто турски или чисто помашки, а смесени, като в едното превъзхождат турците, а другото помаците.
-
Мога да ти кажа, че не си в час, ако беше чел книгите, които посочваш щеше да знаеш какви села са. Всъщност не ми се занимава с такива посредственички хора в сайта, които търсят къде да се развличат с някакви псевдо знания. Аз пък съм чела монографията за село Стоманово и мога да те уверя, че е от 230 страници и... прочети я и ти, за да се убедиш, че тези села не са чисто турски или чисто помашки, а смесени, като в едното превъзхождат турците, а другото помаците.
Ех, до тази обемна книга от 230 стр. не съм се докосвал, а иначе мога да ти изпратя малките книжки брошури, читалищни издания и написаните извадкови материали от тези дами, за да видиш, че няма нищо страшно от накърняване на различните етнически и общностни "турски" и "помашки" чувства за етностната принадлежност на тези селища! :o 8)
Може да изпратиш адреса на лична поща, а и с молба да ни насочиш откъде можем да се снабдим с този краеведчески материал на тази книга за да го прочетем подробно! ::)
Ааа, забурихь и извинявай, но по реакцията ти съдя, че вероятно не си "Помак" или "Помакиня", ако не е тайна от кой Велик Етнос или Народ си! ???
С пожелания за успехи постигнати без войнствени доспехи! ;)
-
За Селча и Стоманово не знам много- но по принцип масата от помашките села са етнически хомогенни и не мога да не се сьглася с ЕВРОТО.
-
За Селча и Стоманово не знам много- но по принцип масата от помашките села са етнически хомогенни и не мога да не се сьглася с ЕВРОТО.
Да вземем за пример Сатовча и Долен-те се характеризират с една много добра етническа хомогенност ;D Виж тук за малко инфо:
http://bg.wikipedia.org/wiki/ (http://bg.wikipedia.org/wiki/)Сатовча
А ако ти опиша лично моя произход,ще се хванеш за главата!
-
Да вземем за пример Сатовча и Долен-те се характеризират с една много добра етническа хомогенност ;D Виж тук за малко инфо:
http://bg.wikipedia.org/wiki/ (http://bg.wikipedia.org/wiki/)Сатовча
...
За тази исикия си е така, спор няма. Май хомогенно - "помашките" села са по-малко от 50% ::) Но за смолянско може и по друг начин да стои въпроса.
-
Пиша за повечето помашки села, за многоброините помашки махали в Родопите, част от които познавам лично, та тази част която познавам е етнически хомогенна-селата във Велинградско много села и махали в Маданско и Неврокопско-и пак казвам повечето са хомогенни в етническо отношение.
Колкото за твоя произход то си е твоя работа.
-
Мили приятели, за да говоря толкова убедително за тези села не ви ли дойде на ум, че може да съм и от там. Да наполовина-помак и наполовина-турчин - такава раса няма ще кажете, но аз пък твърдя, че ние точно в този регион сме смесени и не се делим като вас на чисти или мръсни - ние сме мюсюлмани и това е най-вжно, защото в селата ни не погребватс попове, а и имами. пример: в Селча има булки от - Фотиново, Нова махала, Стоманово и други турски села, в Настан, Лясково, Девин,Змеица, Барутин, Влахово, Сърница, Доспат и други също има булки от турските села (в тези села имам братовчедки , както и обратно) В Стоманово, Нова махала, Фотиново, Борино Грохотно, Гьоврен, Кричим, Устина, Пещера, Куклен и др има булки помакини женени за турци. Вие си ни делете както щете - ние сме мюсюлмани и хич не ни пука вашето деление, защото ние се знаем, а вие не ни знаете.
-
Човекът има съзнанието, че притежава това божествено съвършенство в себе си, но го използва неправилно, желаейки винаги да има право за сметка на другите.
Всъщност най-добре да се сравняваш с някой, който е по-високо от теб, разбирайки, че този човек умее по-добре да дава израз на своя БОГ. ;D
Когато вътрешно мислиш, че си коректен и прав в сравнение с другия, който не само няма право, но е и напълно некоректен, ти си единственният губещ.
Внимавай с духовната надменност!
Много общо и нищо конкретно.
Когато противопоставяш човекЪТ на останалите винаги трябва да кажеш кои са останалите.
Извънземните, богове, ангелчета, дяволчета, сирени, минотаври, животните, роботите, джедаите или кой знае какво. ;D
Аз съм човек и е нормално да защитавам по-големите права на човеците спрямо гореизброените. За теб незнам.
Но ако противопоставяш правата на 1 човек на правата на друг човек, то желанието да имаш право за сметка на другиЯ минава през желанието на другия да има право за сметка на теб.
Единственото цивилизовано решението на това противоречие, при което и двамата човеци остават да съществуват , е демокрацията. Форма на управление, при което правата се определят от мнозинството човеци.
Не теокрация, при което правата се определят от фантазиите на някой самообявил се за нещо си наречено пророк.
Основното правило при демокрацията е да няма човек по-високо от друг човек, независимо кой е тоя човек. Пророк, самозванец, тиранин, мъдрец, учен, тракторист, хамалин и т.н..
Т.е. сравнявайки се с някого трябва да е ясно че той не е по-високо от мен, независимо в какъв Бог вярва и какви умения или знания притежава.
Това не се нарича духовна надменост а равноправие.
Разбирам че това понятие е несъвместиво за оня който си мисли че е богоизбран, и че истината е негов монопол, но това е положението.
Или се приема понятието равноправие и начина на живот при който всички са равни,
или межу нас ще има 7 метра стена, както е в Израел.
-
Пиша за повечето помашки села, за многоброините помашки махали в Родопите, част от които познавам лично, та тази част която познавам е етнически хомогенна-селата във Велинградско много села и махали в Маданско и Неврокопско-и пак казвам повечето са хомогенни в етническо отношение.
Колкото за твоя произход то си е твоя работа.
веск,кои села се етнически хомогенни?
-
Много общо и нищо конкретно.
Когато противопоставяш човекЪТ на останалите винаги трябва да кажеш кои са останалите.
Извънземните, богове, ангелчета, дяволчета, сирени, минотаври, животните, роботите, джедаите или кой знае какво. ;D
Аз съм човек и е нормално да защитавам по-големите права на човеците спрямо гореизброените. За теб незнам.
Но ако противопоставяш правата на 1 човек на правата на друг човек, то желанието да имаш право за сметка на другиЯ минава през желанието на другия да има право за сметка на теб.
Единственото цивилизовано решението на това противоречие, при което и двамата човеци остават да съществуват , е демокрацията. Форма на управление, при което правата се определят от мнозинството човеци.
Не теокрация, при което правата се определят от фантазиите на някой самообявил се за нещо си наречено пророк.
Основното правило при демокрацията е да няма човек по-високо от друг човек, независимо кой е тоя човек. Пророк, самозванец, тиранин, мъдрец, учен, тракторист, хамалин и т.н..
Т.е. сравнявайки се с някого трябва да е ясно че той не е по-високо от мен, независимо в какъв Бог вярва и какви умения или знания притежава.
Това не се нарича духовна надменост а равноправие.
Разбирам че това понятие е несъвместиво за оня който си мисли че е богоизбран, и че истината е негов монопол, но това е положението.
Или се приема понятието равноправие и начина на живот при който всички са равни,
или межу нас ще има 7 метра стена, както е в Израел.
Това с демокрацията е малко сложно. Откак сме свободни да се информираме и да мислим (който може), се разбра ,че не всички народи и не всички нации (да правим разликата, защото ние сме още на ниво народ ,маса, но не още и нация) са СПОСОБНИ да живеят в демокрация. Ние принадлежим към тези група , които са НЕСПОСОБНИ-за сажаление.
Имам чувството,че ти отдавна си я издигнал тази стена и е доста повече от 7 метра.Другите ти съждения не заслужават коментар.
Знам, че древните са казали, че „в спора се ражда истината”, и разбира се има известни основания за подобно твърдение, както и за всяко едно твърдение по принцип, но моето виждане за нещата е малко по – различно. За мен, спорът е Луциферовско(атеистично) проявление. При него се използва не езикът на любовта, а на студения като скалпел и агресивен, аргументативен език на логиката, която прави дисекция на нещата в опит да докаже собствената ни правота, т.е. ние влизаме в прекословие, за да утвърдим собственото си АЗ, да го изпишем ярко с червени букви, да докажем, макар и индиректно, че сме по – добри от другите, по – интелигентни, по – мъдри, по – добре виждащи нещата – изобщо, че сме нещо повече от другите. Спорът е продиктуван от жаждата за първенство - да доминираме, да властваме. Така се заражда у нас и се подхранва, за да израсте, високомерието (високоумието). А от него до идеята „Аз съм център на вселената”, крачката е само една. И ето как човек измества в съзнанието си Бога от Неговия престол, за да седне той на него и да се самообожестви. Затова и такъв тип хора, нямат нужда от Бог и не признават нищо за по – висше от себе си и никоя истина за по – висша от своята. Затова твърдя, че в спора не може да се роди истината – можем да изложим и аргументираме само нашата собствена истина.
-
Мили приятели, за да говоря толкова убедително за тези села не ви ли дойде на ум, че може да съм и от там. Да наполовина-помак и наполовина-турчин - такава раса няма ще кажете, но аз пък твърдя, че ние точно в този регион сме смесени и не се делим като вас на чисти или мръсни - ние сме мюсюлмани и това е най-вжно, защото в селата ни не погребватс попове, а и имами. пример: в Селча има булки от - Фотиново, Нова махала, Стоманово и други турски села, в Настан, Лясково, Девин,Змеица, Барутин, Влахово, Сърница, Доспат и други също има булки от турските села (в тези села имам братовчедки , както и обратно) В Стоманово, Нова махала, Фотиново, Борино Грохотно, Гьоврен, Кричим, Устина, Пещера, Куклен и др има булки помакини женени за турци. Вие си ни делете както щете - ние сме мюсюлмани и хич не ни пука вашето деление, защото ние се знаем, а вие не ни знаете.
Тук съм абсолютно съгласен!
Имаме си смесени бракове - имало ги е и в миналото, има ги и сега.
Важното е, че си се разбираме и си живеем спокойно.
Видях по-нагоре, че някой поставяше под съмнение дали Мечта е от Селча и дали разказите й не са измислени.
За тези, които се съмняваха - не познавам лично Мечта, но фамилиите за които пише са си селчански, а и тя самата посочи, че е от Оджаковия род. Историите свързани с рода й са си истински, само дето названията на фамилиите и местностите тя си ги нарича по турски.
Единствено не съм съгласен с изводите, които прави въз основа на разказите си.
Това, че тя е от смесен турски-помашки род и посочва, че в нейното семейство са говорили турски, не означава че всички останали в селото са използвали турски като майчин език.
Абба (прадядо ми) рахметлията разбираше и говореше турски, защото бе роден още преди Освобождението.
Всички хора от неговото поколение разбираха и говореха турски, но то и българите християни в Родопите от това поколение са разбирали и говорили на турски.
Нормално е, като си в среда, в която доминира определен език да се опиташ да го научиш.
Ние сме били владени от Турция до 1912 година, езика на администрацията е бил турски, търговията е била основно насочена натам, съвсем естествено е да разбират турски.
Въпросът е, че помаците вкъщи и помежду си са си говорили на родопски български диалект, дори и преди Освобождението.
При нас, както спомена и Мечта, има много смесени бракове, преобладаващата част са помаците и затова турците са научили да говорят български, за да могат да се разбират с околните, а не заради това, че някой възродител е дошъл насила да ги учи на български.
По същия начин няколкото помашки рода в съседното турско село Стоманово са възприели с годините турски за майчин език, тъй като средата в която живеят го изисква от тях. Те са били малцинство в турско село, смесените бракове са били също с турци и е нормално да възприемат турски за майчин език.
По същия механизъм, турците от смесените бракове при нас са възприели българския.
Абсурдно е да се твърди, че сме научили български след 1912 година под натиска на възродителите.
Най-малкото в нашия диалект има редица старобългарски остатъчни лексикални и граматически форми, които ги няма в съвременния български книжовен език и които няма как да се наложат насила отвън.
Това са архаични славянобългарски форми развивани от местното население в продължение на векове.
-
muti6 (http://www.pomak.eu/board/index.php?action=profile;u=3160)
В спора се ражда истината, ама само текущата истина.
До следващия спор, където ще се роди следващата текуща истина.
Щото винаги все някоя истина побеждава.
На това нещо му се вика динамично мислене. ;)
Стени, щом съм тук в този сайт, не вдигам. Вдигат ги ония който искат примерно да ме няма и изнудват модераторите да ме махнат. :)
Колкото до любовта :) ... любов сама за себе си няма. Любовта винаги е към нещо или към някого.
От там и езика на любовта винаги е различен. С обичаната жена се говори по един начин. С обичаните деца по друг. и т.н. Понякога даже езикът на любовта е в мълчанието.
И не виждам никакъв проблем в естествения стремеж на всеки от нас да утвърждава собственото си Аз,
да спори и да печели ( не само) в спора. Това не те прави център на вселената а само победител в текущия спор.
Еволюцията е създала човека именно чрез спора. ;)
-
Бояне, та аз пиша за периода преди 1912 година, след това е забранен турския, пък и помаците са много повече от турските родове там. и това няколко пъти го подчертах. ти много добре им казваш на някои типове с този сайт, че ние сме смесени и нищо не може да промени това и да попречи да сме единни и да се уважаваме и женим с когото си искаме., та дори и българи, защото сред нас има и такива смесени бракове след 1970 година. по-важното е че сме надраснали тези жалки бедни душици, които се опитват да ни разединяват и определят кои и какви сме. Ние сме им трън в очите само с това, че не делим хоората помежду си и те търсим вечно да се искарваме нещо което не сме. "Га пода на Селчанския сабор жа надена синян кош и жа порипкаме на Давидова ору."
-
веск,кои села се етнически хомогенни?
Ако си помак и се интересуваш лесно би си отговорил на въпроса.
В повечето родопски помашки села и махали са живели и си живеят само помаци -не че имам против всякакви други -просто това е истината.
Сега нема време но ще ти дам материал за обмисляне.
Може да ти отговорят и модовете ако искат-и Еврото и Аише Шукри -мисля че ще потвърдят казаното от мен.
-
muti6 (http://www.pomak.eu/board/index.php?action=profile;u=3160)
В спора се ражда истината, ама само текущата истина.
До следващия спор, където ще се роди следващата текуща истина.
Щото винаги все някоя истина побеждава.
На това нещо му се вика динамично мислене. ;)
Стени, щом съм тук в този сайт, не вдигам. Вдигат ги ония който искат примерно да ме няма и изнудват модераторите да ме махнат. :)
Колкото до любовта :) ... любов сама за себе си няма. Любовта винаги е към нещо или към някого.
От там и езика на любовта винаги е различен. С обичаната жена се говори по един начин. С обичаните деца по друг. и т.н. Понякога даже езикът на любовта е в мълчанието.
И не виждам никакъв проблем в естествения стремеж на всеки от нас да утвърждава собственото си Аз,
да спори и да печели ( не само) в спора. Това не те прави център на вселената а само победител в текущия спор.
Еволюцията е създала човека именно чрез спора. ;)
Някои хора демонстрират големи успехи в теоретичното решаване на своите проблеми, както и на проблемите на околните, създавайки понякога впечатлението, че имат готово решение за всеки случай в живота. И въпреки това, те са неспособни да доведат теорията в практиката. Както казва психологът Е. Р. Татри (1935), те се оказват "погребани с мислите си".В крайна сметка, най-важното за човека не е нивото на интелекта, а това какво той е способен да постигне чрез своя интелект.
Мен лично не ми пречиш,даже по някой път си забавен.
Колкото до „Еволюцията“,има си тема за нея. ;)
-
Приятели пак повтаряте същото. С Боян обсъждахме селата в Девинско, а не всичките помашки села. знам, че повечето са чисто помашки, но при нас не са и това малко или много е повлияло нашият бит, култура, фолклор, език и пр.
-
,,Като намигване на съдбата едва 19-годишна Вера Мутафчиева влиза в отдела по османистика на Народната библиотека. Изследва там точно този архив, за който преди няколко години отново спорихме с Турция. А баща й е сред българските специалисти, които разбират колко е ценен той и правят всичко възможно да го купи България.
“Баща ми беше един от тия, които организираха откупуването на влаковата композиция с документи от Османската империя. А иначе швейцарци са ги купили. Швейцарската фабрика в Белово, която беше собственост на Шнеебергер. С децата на Шнеебергер имахме обща учителка по клавир. Много скромни хора. И купувайки композицията, са знаели, че получават една много хубава суровина. Защото османската хартия от ХV, ХVI, ХVII, ХVIII век е не от дървесина, а отпамук. Тя не остарява. В архива си имам такива документи. Но целият ми напън България да заеме едно първенстващо място заради този архив - той е третият в света по големина, удари на камък. В него документите за България са най-мижави. Ние можехме чудеса да направим. Но всичко това го спъваха с аргумента: "Не, само документи за България!" А документите за България – недоборите на раята. Раята, като види бирник, хване Балкана и толкоз.
Дори не са преведени всички архивни единици, то вече няма и кой. Аз само един том издадох и ми го платиха като превод от руски. Защото в хонорарната таблица нямало графа за превод от османски. Такава идиотска действителност...”
Когато обаче не й дават възможност да напише онова, което е събрала и научила, анализирала и осмислила от архива, тя посяга към романите Още с “Летопис на смутното време” и “Случаят Джем” прави бум в литературата.
http://www.veramutafchieva.net/comment_bg.php?newsID=107 (http://www.veramutafchieva.net/comment_bg.php?newsID=107)
КАКВО ВИ ГОВОРИ ПОСЛЕДНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ?.............
Все още ли не си прочел "Летопис за смутното време?" Бях ти обещала да пусна нещо от тази наистина забележителна книга. Главни герои в нея са Кара Фейзи, прочутият кърджалийски главатар (помак), Осман Пазвантоглу, султан Селим ІІІ, Софроний Врачански, Мехмед Синап...
-
...
[/color]— Още ли няма?[/size]
[/color]— Няма. Нали ти рекох: щом има, веднага ще проводя да те извикат, рахат бъди![/size]
[/color]Този, който беше питал — младо, тънко турче, — се завъртя на пета и тръшна вратата на кадилъка.[/size]
[/color]Шемседин ефенди, кадия на Брезнишко, вече бе навикнал с него и чоглаво му беше, ако то не се отбиеше барем на два-три дни да узнае дали най-сетне е дошло важното му писмо.[/size]
[/color]За първи път Шемседин ефенди го видя преди година. Тогава той гледаше някаква давия за продан и си помисли, че туй, босото с кърпените дрехи, сигурно има вземане-даване с продавача, та нещо ще се жали. Но момчето не помръдна, докато из одаята не излезе и последният даваджия; разтриваше нос, попривдигаше проядения ремък на гащите си и не знаеше как да започне.[/size]
[/color]— Тебе какво те води?[/size]
[/color]Шемседин ефенди имаше обичай да говори бавно, за да го разбират неверниците. В Брезнишко турците бяха малко, а от гяурите по някой едва откъсваше господарския език.[/size]
[/color]— При тебе ида, кади ефенди. По една работа.[/size]
[/color]— С кого имаш давия?[/size]
[/color]— Нямам...[/size]
[/color]Под изпитателните очи на султановия човек селянчето се обърка за малко. Сетне пое и изрече на един дъх:[/size]
[/color]— Дойдох да ме сториш мюсюлманин.[/size]
[/color]Е, това пък Шемседин не беше чакал! Не само загдето през десетината години, изкарани в Брезник, не знаеше такова чудо, а за туй, че всеки е чувал как неверник приема правата вяра. Имаше си определени начини за тая работа.[/size]
[/color]Най-често пред кадията изстъпваше мюсюлманин и му обаждаше, че някаква мома искала да остави гяурската вяра. Веднага още мюсюлманинът й избираше име и кадията съставяше худжет. Пишеше, а си мислеше как е станала тя: същият правоверен е хвърлил око на момичето, събрал е пет-шестима по-яки приятели, прехвърлил е дувара на баща му нощем, грабнал го е — сънено и подплашено до смърт, — отвел го е у дома си и го е запрял. А понеже не иска да го запише своя робиня (то излиза по-скъпо), взима го за втора или трета жена. Но преди туй трябва да го потурчи.[/size]
[/color]Понякога пък бабаити водеха пред кадията момчета — пак такива, дето уж искали да приемат исляма. По някое втрещено от заплахи и смазано от бой чираче пристъпваше, държано под мишница от двама правоверни; те говореха наместо него, а то кимаше — готово на всичко, само да няма още бой. Сетне щипваше навън и улавяше къра. Друг път — дошло на себе си — захващаше да крещи, че е насилено, че не ще ни Мохамеда, ни вярата му. Някъде из чаршията тогава го застигаше тълпа мюсюлмани, заграждаше го като погнат заек и го стъпкваше със стотици нозе. Гяурите броеха такива отстъпници за светии, но малцина намираха смелост за мъченичество.[/size]
[/color]Всичко казано тук Шемседин бе чул или видял, ама онова, което стана преди година в кадилъка, не приличаше на нищо чуто и видено.[/size]
[/color]— Ти да не си направил някоя беля, а? И сега те е страх, че ще те пипнат и обесят?[/size]
[/color](В богопазената империя всеки убиец или разбойник, изправен пред палача, можеше да прегърне едничко правата вяра и тъй да отърве въжето.)[/size]
[/color]— Не съм свършил беля. Искам да стана мюсюлманин.[/size]
[/color]— Че тя така не може. Кой ще ти бъде свидетел? Откъде да зная що за момче си, дали не си побягнал роб.[/size]
[/color]— Никого в града не познавам. От Слаковец съм, от чифлика. Не ще мръдна, дорде не ме пишеш мюсюлманин, ден ще седя тук, неделя. Нека видиш, че никой няма да ме подири. Роб!. . . — процеди със злоба. — Барем една свястна риза щях да имам, ако бях роб.[/size]
[/color]Този ден Шемседин ефенди остави момчето да преспи в хапуса. Не че го запря, ами се надяваше, че то ще се изплаши и избяга. А ако не избяга, чисто е, ще рече.[/size]
[/color]На втория ден по обяд накара да го извикат; беше се сетил, че то не е яло. Каза да му сипят пилаф, гледаше го как лакомо гълта и все се чудеше откъде се взе туй момче и какво го носеше.[/size]
[/color]— Ти защо си толкова мераклия да станеш мюсюлманин, а?[/size]
[/color]Чакаше то да заразправя как разбрало, че вярата на баща му е неправа, та иска да го приеме истинският бог.[/size]
[/color]— Защото ми стигна до зъби — процеди момчето, без да се замисли. — Знам, някои търпяват и по-лошо. Пък на мен ми. се не търпи, толкоз![/size]
[/color]Май тъкмо тези думи накараха кадията да повярва, че няма насреща си нито избягал каторжник, нито преследван роб. Затуй, когато свари слаковчанчето на припек пред кадилъка следобед, Шемседин рече:[/size]
[/color]— Я ела да наредим твоята.[/size]
[/color]Свидетели нямаше, та кадията извика гавазина, който по цял ден дремеше край вратата. Тоя Хюсеин, син на Ахмед, и самият Шемседин ефенди бяха еднички свидетели на тайнството. Гавазинът подпираше стената, Шемседин пишеше изкусно худжета, а момчето стоеше, затаило дъх, и чакаше да бъде пропуснато в живота.[/size]
[/color]— Какво име да ти турим? Май не си го намислил, а?[/size]
[/color]— Избрал съм си. Фейзи пиши![/size]
[/color]— Че защо пък точно Фейзи, туй име малко го има.[/size]
[/color]— Да ми носи късмет.[/size]
[/color](«А, такава била тя — подсмя се кадията. — Успял, охолен, прочут, това значи Фейзи, Не било дотам загубено аргатчето...»)[/size]
[/color]— Хубаво — рече. — Фейзи, син на Абдулла.[/size]
[/color]— Какъв Абдулла? Баща ми не се вика Абдулла. — Баща ли? Ти баща вече нямаш, не може гяурин[/size]
[/color]да бъде баща на правоверен. Сега си син на някой божи раб — Абдулла. Такъв е редът.[/size]
[/color]Дали на Шемседин само се стори, или момчето наистина се стъписа? Можеше ли до този миг да не бе премислено, че от пътя, който поемаше, няма връщане към своите, към рода? Скъсало бе прастарата верига на кръвта и езика, на общо тегло и обща вяра. Нямаше си вече нищо, дето да го спъва, но и нищо — да го крепи.[/size]
[/color]«Ами! Мигар ще се побере това в ума на гладно, облъскано ратайче!» — викаше си кадията, докато момчето стоеше пред него, стиснало зъби.[/size]
[/color]— Пиши каквото трябва! — рече то глухо. — Знаеш си работата.[/size]
[/color]Худжетът беше готов. Щемседин тури под него украсения си подпис и кимна на гавазина:[/size]
[/color]— Тук удари палец![/size]
[/color]Хюсеин запретна ръкав, потопи пръст в дивита, притисна го с благоговение под написаното. Шемседин посипа хартията с пясъчец, изтръска я и я подаде на момчето.[/size]
[/color]То я пое. Държеше в ръка правото да живее като човек, да яха кон и носи пищови, да пътува, търгува, воюва и печели. И право над живота на другите — на ония, които до днес бяха родът му.[/size]
[/color]Кадията му чинеше сеира. А да си кажем, никакъв сеир нямаше. Момчето разгледа листа все с туй кораво лице. Стрелна, някак по новому надменно, кадията.[/size]
[/color]— Сега пиши другото! — рече.[/size]
[/color]— Че то се свърши, какво друго?[/size]
[/color]— Пиши до султана. Искам да ме стори еничар в дванайсетата орта, нали в София била дванайсетата?[/size]
[/color]— Ама си го намислил! — Покрай мътните очи на кадията се събраха бръчки и пак се изгладиха. — На какво отгоре да пишем?[/size]
[/color]— На туй, че съм нов мюсюлманин.[/size]
[/color]— То не стига. Ти късно си се родил, що ли? Султанът е бил петимен за повече еничари преди две-триста години. Сега се чуди как да се отърве и от тези, дето ги има. Всеки се натиска за еничар, за келепир.[/size]
[/color]— Другиму ги разправяй! — упорствуваше момчето. — Зная аз и песен такава: еничарите са все наша кръв. Все нови мюсюлмани.[/size]
[/color]«Аджамия! — викаше си с присмех кадията. — Какво да му разправям, до колене му морето. Нейсе, ще поумнее...» Извади малък лист — голям не му се хабеше за ялови работи, — изшари. А слаковчанчето го гледаше, сякаш вече наистина е еничар, отвисоко.[/size]
[/color]— Щом дойде някой да донесе ферман, ще изпратя писмото по него — рече Шемседин. — Ама ще трябва да чакаш месец ли, година ли. Падишахът дано има и друга работа.[/size]
[/color]Момчето си въздъхна. Не му се търпеше, види се.[/size]
[/color]— Язък, дето никой не те доведе, ами дойде сам — поиска да го разтуши кадията. — Виж, сега няма кой да те дари с нови дрехи, полагат ти се като на нов мюсюлманин.[/size]
[/color]— Здраве да е! — Личеше си, че не за кат нови дрехи беше си сменило вярата.[/size]
[/color]От онзи ден измина, речи го, година. Фейзи често се отбиваше в кадилъка да пита има ли отговор от Стамбул. Както се каза, Шемседин ефенди свикна с него и почти жалеше, че до някой ден момчето ще получи своята важна книга и ще изчезне.[/size]
[/color]През това време Фейзи стана друг: поохрани се, наедря, заякна. Стъпваше широко, полюляваше бабаитската плещи. И главата си държеше другояче, отметната над изправения гръб. Виждаше се, че е забравил къра — никога селянин не върви досущ изправен.[/size]
[/color]Веднъж Шемседин го попита откъде е взел пари да се облече. Наместо отговор, слаковчанинът присви очи — вече [/size]често имаше такива едни погледи. Кадията разбра: не бива да пита. Оттогава в ума му заседна, че работата на новия мюсюлманин не е съвсем чиста. То, дето не е чиста, се познаваше по много неща.
[/color]Фейзи не бе заловил никакъв занаят в града. Сякаш баща и дядо бяха се изработили и заради него. Къде се пилееше и какво ядеше, остана тайна. А спеше в бекярските одаи при джамията; там се сбираха такива, за които кадията не обичаше и да мисли, инак трябваше да нареди на сеймените да ги запрат и разпитат откъде са и какво търсят в Брезник. И щеше да излезе — Шемседин бе уверен, — че поне половината са за каторга. С тия хора живееше Фейзи. Като да не можеше намери по-свястна дружина.[/size]
[/color]Но кадията не подозираше, че Фейзи не може да намери по-свястна дружина.[/size]
[/color]Едва дни след като прие ново име и още си въобразяваше, че сега вече светът е негов, момчето схвана колко тесен е този свят. Нямаше наоколо човек, който да не знае, че ей това е Фейзи, ратайчето от Слаковец, дето само, без заплахи и побой, си сменило вярата. Отпърво, докато продължаваше плахостта му, сочеха го с пръст, подхвърляха обидни думи зад гърба му. И болеше го, и не: роденият[/size] [/color]роб рано обръгва на гавра. Но имаше в Брезник едни хора — от тях той направо се боеше, — дето го мереха с такава злоба, че Фейзи преминаваше сякаш по жарава под погледите им.[/size]
[/color]Уж се стараеше да не мисли за настръхналите гяури от града, а взе да се навърта повече из турската чаршия или да посядва пред джамията (всеки петък подир молитва там раздаваха пилаф на сиромашта). Щеше му се да не усеща как всеки го сочи с пръст, искаше да среща вече само мюсюлмани — нали сега те му бяха свои. Сякаш търсеше между тях мястото си, някаква закрила срещу неизречената закана на рода.[/size]
[/color]И ето: първия ден, когато заскита по турската чаршия и спря пред дюкяна на някой Ариф, чу този Ариф да подвиква на калфата си:[/size]
[/color]— Те тоя е дин-дьонмето![/size]
[/color]За първо чу думата, която дълги години щеше да го преследва, по-жестока от бич: «вероотстъпник!» Дръпна се от кепенците на Ариф. Тоя път улицата му се счини незнайно дълга. От всеки дюкян и вратня сякаш го преследваха очи. Усети: тук хората дори не го мразеха, тук просто не го броеха за човек.[/size]
[/color]Страшни бяха тия първи дни, Фейзи си знаеше, че не ще ги забрави. Нямаше къде да отиде; назад бяха останали онези, чието тегло отхвърли — за тях изменникът беше мъртъв. Около му пък живееха, крадяха и богатееха господарите по рождение, но Фейзи не бе роден от тях, А между едните и другите стоеше той, Фейзи, син на Абдулла, човекът без свои. Дьонмето.[/size]
[/color]Държеше го само вярата, че скоро ще дойде султановото писмо и ще стане еничар. А дотогава трябваше да живее като добър мюсюлманин, да не излезе недостоен за високото звание. Всеки петък отиваше на молитва. Щом видеше, че към Пазар джамия се потътрят еснафите от турската чаршия, Фейзи се упътваше подире им. Отначало съвсем не знаеше кекво следва — не бе дори надничал в джамия. Затуй влезе последен и цял превърнат в очи и уши, повтаряше всичко, което вършеха другите. Изу емении и поизплакна пети на тънката струя на шадравана; дръпна пердето и влезе бос; коленичи върху големия килим с прилепени към бедрата длани. После, щом имамът зачете молитва, Фейзи направи толкова метани, колкото всички правоверни, обръщаше се заедно с тях към четирите краища на света, прострял ръце напред като слепец.[/size]
[/color]Едва се удържаше да се не разсмее — досмеша го на стотината здрави и прави мъже, заети с досадна игра. Но изведнъж се огледа: защо стърчи така сам? Когато влезе, беше клекнал помежду другите, а след туй, сигурно докато са правили метани, правоверните бяха се издърпали вдясно, нагъсто, та Фейзи остана самичък като прокажен.[/size]
[/color]Притъмня му. Кои бяха те, за да се гнусят от него? Кой от тях бе платил по-високо правото си да коленичи в Пазар джамия?[/size]
[/color]Измъкна се набързо преди всички мюсюлмани, но не тръгна да скита из улиците. Излезе накрай града, над бахчите, седна и се загледа към Слаковец.[/size]
[/color]Право казано, нямаше какво толкоз да гледа към Слаковец дьонмето, макар да бе оставило там баща и майка. Не беше слаковски соят му, колибари бяха. Фейзи не помнеше колибите, но му се чинеше, че дълго е живял там — така често говореше баща му за някога своята земя.[/size]
[/color]Високо в Граово нивята са постни — пясък и камъни, — затуй там нямаше и села като хората; по пет-десет колиби. Една от тия колиби била на неговите. С няколко ниви, които захващали от сами прага й, едва закрепени върху стръмния, измит баир.[/size]
[/color]Старецът бил още дете, разправяше, когато долу, в Слаковец — дошъл агата — софийски еничарин, който прекупил десятъка на Брезнишко и тръгнал да го прибира.[/size]
[/color]Мерата на Слаковец е равна, тлъста. На агата харесали влажните ливади, мазната угар. Събрал селяните и им обявил, че ще купи тази мера. Те мълчали и се разотишли, но знаели, че пазарлъкът едва започва. Агата останал седмица в село и разплакал дете у майка — излишно е да се описва, знайно как. Имало селяни, които изтраяли на мъки до два дни и нощи, а на края все пак кандисали. Агата прибрал срещу дребни пари тапиите на цяло село, през есента вдигнал четириката кула край Слаковец, а напролет селяните вече орели не свои ниви, ами чифликчийски. Превърнали се в аргати на софийския еничар.[/size]
[/color]Наесен след харман селяните се нареждали около кулата — да получат плата. Чакали те по седмица, господарят живеел чак в София и не бързал да нахрани слугите си. Накрай идвал с голям салтанат, сядал на стъпалата пред кулата, кехаите изнасяли кантар и тефтери и започвал да прави сметката.[/size]
[/color]Първата година слаковчани не вярвали на очите си: толкова ли бил кесимът за кръгла година труд? Сетне се научили да взимат от агата зърно под лихва, научили се и да му отработват заема. Така за две-три години не останала душа в село, дето не била купена и прекупена от софийския еничар. Земята му се простряла отвъд слаковската мера, чифликът станал до първите колиби на Граово.[/size]
[/color]Някое време колибарите живеели като обкръжени — чифликът ги оставил без паша. Водели добитъка на дни път от колибите, взели да засяват дворовете си. А ръжта карали на воденица чак в Перник; не искали да. имат вземане-даване с чифлишките воденици, страх ги било. Нали пред очите им ситите слаковчани се превърнали в аргати.[/size]
[/color]Три зими се борили колибарите с глада и с чифлика, а не се давали. Мразели и агата, и субашите му така люто, че тази омраза ги вкарала на вълка в устата.[/size]
[/color]Било на четвъртата есен. откак станал чифликът. По харман. Агата пак дошъл в село да види сметките си с раята. А. през нощта пламнали чифлишките снопи. Имало вятър, та .огънят залял бързо гумното — спрели го току пред кулата. Колибарите наблюдавали, всичко отвисоко, били се скупчили над чифлишката межда, гледали мълчаливо. Не знаели и не искали да знаят чия ръка е завряла насмолени кълчища под аговите снопи, но се досещали: колибарска ще да е.[/size]
[/color]Подир седмица, из колибите се явил чауш от София. Колибарите настръхнали, изпокрили мъжете, но онзи не тръгнал да ги търси — все едно да гониш заек из Граово. Пък и давията на еничаря била друга: не му трябвала главата на подпалвача, нито каторга за колибарите. Настоявал само да му отработят загубеното.[/size]
[/color]Та през оная година — старият разправяше, че била хиляда седемстотин шейсет и втората — слаковският чифлик глътнал и колибите, където се родил Фейзи. А Фейзи бил на месеци дете, бозаел още. Майка му го свалила на гръб, в цедилка, из стръмното. Слизала надолу само с мъжа си. Много деца били родили в колибите, нито едно не утраяло, не се надявали да оцелее и последното. Пък то оцеляло.[/size]
[/color]«Единак!» — помисли си със злоба момчето, загледано към Слаковец. Усещаше, че след приказките на баща си ще вземе да си спомня и още: седемнайсетте години, които бе изкарало в слаковския чифлик. «Не съм крив! — щеше му се да извика с глас. — Не аз съм крив, а тия години, ратайските. За всичко - те. За туй, дето баща ми остана и без един син, за туй, че съм единак и дьонме...»[/size]
[/color]Рипна, заслиза припряно към града. «Мамка му на чифлика и на господаря, мамка му на господа — на бащиния ми и на моя!» — викаше си наум, докато стискаше зъби да не ревне.[/size]
[/color]Стискаше зъби вече дълги месеци, султановото писмо не идеше, а трябваше да го дочака тук, в Брезник, където всеки подритваше изменника. Чудеше се где да се дене, та да не бъде между хора, и понякога цяла неделя не обелваше дума. Но най-тежки си оставаха петъците — тогава нямаше как да не се измеси с правоверните и да не търпи гаврите им.[/size]
[/color]В джамията коленичеше настрани, така се залъгваше, че не другите бягат от него, ами той от тях. Струваше метани, а очите му гледаха някак над и покрай човешката тълпа, безкрайно чуждо и зло. Подир години щеше да се говори, че такива очи нямал сам шейтанът, не можело да се роди с такива очи човек. Вярно, не беше се родил с тях — с очите на вълк-единак.[/size]
[/color]Един от тия петъци в Пазар джамия до него коленичи някой. Фейзи се обърна; видя височък, тънък мъж в избелели дрехи на султанов спахия, разгърден, изпъчен. Беше се изул, но Фейзи мярна, че нозете му не са мокри — намъкнал се е немит в светото място. Спря до дьонмето и преди да се отпусне на килима, огледа всички наред. Дръзко, присмехулно.[/size]
[/color]При молитвата Фейзи усещаше близостта на непознатия, усещаше я с кожата си, отдавна отвикнала от човешка топлина. За първи път наистина забрави ония, останалите: «Те за себе си, ние за нази си!» — помисли. Кой знае защо бе решил, че и спахията ще да е от прокажените.[/size]
[/color]Едва завърши молитвата, и непознатият се изправи, завря палци в пояса, после свойски, сякаш бяха стари приятели, се обърна към момчето:[/size]
[/color]— И туй ако ми е имам, да пукна! Хабер нямаш какъв съм слушал в Едирне. В Султан Селим джамия. Ама пък джамия ли е то! Приказка... — говореше и вървеше.[/size]
[/color]Фейзи неусетно се повлече подире му, като да го мамеха и теглеха думите на непознатия.[/size]
[/color]— Ти накъде си? — попита онзи, щом излязоха навън. И преди Фейзи да зине за отговор, додаде: — Карай, и аз съм с тебе![/size]
[/color]«Кой е този човек? — думаше си момчето, без да чува какво му се говори. — Защо ме заприказва, защо тъкмо мен? Та той не знае, че съм дьонме, още не е научил, нали не е тукашен. А когато научи...»[/size]
[/color]Спря се, улови оногова за ръката.[/size]
[/color]— Аз съм дьонме, ти знаеш ли? — изрече ни в клин, ви в ръкав с някаква отчаяна решителност.[/size]
[/color]— А бе аз къде те бия, ти къде се пукаш? Дьонме си бил, голямо нещо! Питам те аз дали си ходил в Едирне, инак другояче трябва да подхвана тая приказка.[/size]
[/color]— Не съм.[/size]
[/color]Момчето не можеше да повярва, че непознатият отмина тъй леко думата, що почерняше живота му от месеци. Пристъпваше до него пред погледите на цял Брезник, пристъпваше като в сън Фейзи, та комай проспа приказката за Едирне, която спахията сега беше подхванал другояче.[/size]
[/color]—...викам ти, много градове съм видял и много джамии, ама като Селимие никъде няма, вярвай! — чу го да довършва. И изведнъж, сетил се нещо си: — Чакай бе! Защо се маем, нали след молитва раздават пилаф на фудулите. Върви да се връщаме![/size]
[/color]— Ти пък да не си останал на пилафа пред джамията?[/size]
[/color]— Ха, че за къде съм без петъчния пилаф? Да не ме взе за пашата на Румелия?[/size]
[/color]— Че войник си, тебе султанът храни.[/size]
[/color]— Войник съм, колкото ти си турчин. — Рече го лесно, без подигравка и зла мисъл. — По дрехите ли ти се сторих войник? Зер само те ми останаха от войниклъка.[/size]
[/color]Пред Пазар джамия на кози чул беше изтърсен пълен котел пилаф. Около него вече седяха четири-пет божи хора: дервиш, довеян из тия забутани краища, защото сбъркал пътя, малоумен скитник, който бъбреше непрестанно, та не идеше ред да хапне, и още двамина потъмнели, прашни мъже в остатъци от войнишки дрехи.[/size]
[/color]— Посместете се, хайде, сбутайте се! — провикна се непознатият, сякаш фудулите седяха на негова трапеза.[/size]
[/color]Сместиха се. А той приклекна, като остави място до себе си за Фейзи.[/size]
[/color]— Седи! — рече му и загреба с пълна шепа от ориза.[/size]
[/color]— Туй пилаф ли го викат по вас? — щом отмалко засити глада си, заприказва отново той. — Хаирсъзи! Крадат маслото, дето джамията дава за божите хора. Сварили ориза с чиста водица, чак солта спастрили. Че и мръвки няма — разрови с всички пръсти купчината. — Ня-ма![/size]
[/color]Непознатият святкаше със засмени очи, лъскаше със зъби, бършеше с ръкав бузите си. Божите хора хич не го чуваха, заети да дъвчат бързо. Само момчето поемаше всяка негова дума като омаяно.[/size]
[/color]— Нейсе, хапнахме! — заключи спахията и стана. — Сега една сянка да ми е, ама по-дебела така. Знаеш ли ги дебелите сенки в Брезник?[/size]
[/color]— Зная — излъга момчето. — Към бахчите да идем искаш ли?[/size]
[/color]Минаха през чаршията, а присмехът и презрението този път не достигнаха до Фейзи. Не беше вече сам. «Мигар имало и други като мене? — мислеше си. —- Ами защо да няма? И навярно не е едничко този, може мнозина да са неугодни, отритнати...»[/size]
[/color]— Ти сега си мислиш — чу Фейзи новия си приятел. — Мислиш си: този пък кой ли е?[/size]
[/color]— Право.[/size]
[/color]— Викат ме Вели — впусна се да разправя с охота. — Спахия. Бях де, преди бая години. Служих без земя два-три похода, после ме закараха в Нишката крепост. Хеле по едно време, как да ти кажа... нещо като бунт направихме. Весела работа стана, някога ще ти разправям. Сетне вече трябваше да бягаме, пратиха еничари от Белград да ни смиряват. Та скрихме се.[/size]
[/color]— Много си се скрил. И до днес ходиш облечен като спахия, всеки може да попита къде служиш и...[/size]
[/color]— Че като пита, ще отговоря — ухили се Вели. — В Кладово, ще кажа, в Белоградчик. Нека издири, ако не лови вяра.[/size]
[/color]— То веднъж стомна за вода, два пъти...[/size]
[/color]— Ами, вятър! Пълна е султановата земя с бегълци от войската. Ходим си, поминаваме. Ей ме мене, откак побягнах, има седем-осем години, живот видях. В Синоп чак съм бил, на Крит съм бил, в Багдад и Мека.[/size]
[/color]— Хаджия си, а?[/size]
[/color]— Хаджия. Ама не ми викай «хаджи», че всеки ще се зачуди откъде съм взел пари да ходя до Мека и ще заразпитва изтънко.[/size]
[/color]— А че как поминаваш, от какво?[/size]
[/color]— Шиир съм, знаеш ли що е то? Приказки разправям по ханища и кафенета, стихове пея. Голям късмет извади, момче? (Още не бе питал Фейзи за името му.) Късмет имаш, дето ме срещна. Що приказки ще чуеш без пари! Грош няма да ти взема, ти си ми приятел.[/size]
[/color]«Потрябвали са ми приказки!» — Дьонмето за миг се върна към злобното си недоверие, не му се вярваше някой да го нарече приятел. Но само за миг — велика бе съблазънта. Що пъти привечер е виждало правоверните да накачулят някой разказвач пред кафенето, а по лицата им познаваше, че това, което слушат, е по-сладко от шербета, по-скъпо от пари — тъй лесно подхвърляха стиснатите еснафи сребърни грошове на разказвача. Нямаше място за Фейзи в кафенето, нямаше за него пъстра арабска приказка. Сега щеше да има...[/size]
[/color]— Ти къде живееш? — прекъсва мислите му Вели.[/size]
[/color]— Къде падне — отговори неохотно. Не искаше да обади, че през студовете беше се примъквало в яхъра на хана и спеше, заровено в сламата; че веднъж ханджията го спипа и изрита като краставо псе. И че оттогава нощуваше из ланските колиби по бостаните.[/size]
[/color]— Върви с мене! Там, дето ще те заведа, все е по-хубаво от къде падне.[/size]
[/color]Така Фейзи влезе в бекярските одаи при джамията.[/size]
[/color]Знаеше ги отдавна, но бе ги взимал за яхър — тясна постройка в големия, тревясал двор, изградена с много врати и без прозорци. Джамията даваше там подслон на пътници и градски чираци, дошли да учат занаят.[/size]
[/color]Когато спахията и Фейзи влязоха в двора, пред бекярските одаи се протягаха десетина човека. («Съвсем от кол и въже!» — рече си момчето.) Не си спомняше да ги е срещало из чаршията, непознати. Между тях бяха ония с окъсаните войнишки дрехи, дето лапаха одеве пилаф, и още неколцина. Арнаути с бели фесове; те си седяха отделно, деляха резени ланшен алабаш и лениво дъвчеха. Един досущ приличен молла. И на края — едър мъж, глупав на вид, със сейменски дрехи, пък бос.[/size]
[/color]— Нов ли водиш? — обади се един от бегълците. — Води, твоя работа. Ама го тури при себе си, че нощес не остана празна одая.[/size]
[/color]— Защо да не го туря?[/size]
[/color]— Тебе нямахме за такъв бе! Нейсе. Само не можа ли да намериш нещо по-загладено? — И намигна.[/size]
[/color]Другите се изсмяха високо, безсрамно. Макар Фейзи да не проумя кое ги разсмива, настръхна: пак го взимаха на подбив.[/size]
[/color]— Не месете се! — За първи път от отзаран Фейзи видя разказвача без усмивка. — И да не сте го закачили, той ми е приятел![/size]
[/color]Мъжете от кол и въже млъкнаха като прерязани.[/size]
[/color]— Обадихме ли ти? — май рече да заглади работата един. — Черкезът се хвана на бас, че довечера ще довлече овца.[/size]
[/color]— Щом е рекъл, ще довлече. Знае си занаята.[/size]
[/color]— Не ще дума. Ама пък чак сам, посред бял ден![/size]
[/color]— Някога сам е по-лесно.[/size]
[/color]Момчето наостри уши: тия сякаш говореха за грабеж. И то като да ставаше дума за нещо в реда си. «Знаех си аз — помисли, че на мюсюлманина винаги му е лесно. Я баща ми да задигнеше овца! Кокалите му ще строшат...»[/size]
[/color]Просна се възнак на сянка, усети как мислите му потъват нанякъде, как цял олеква. Отпусна се — колко месеци не беше се отпускало? Дяволът да вземе тая сбирщина! Но нали вече не беше само срещу света...[/size]
[/color]Надвечер, когато сенките в двора на Пазар джамия станаха тъй дълги, та само част от дувара засвети червеникаво, мъжете пред одаите се разшаваха. И все пак не им се влизаше вътре въпреки предвечерния хлад — из одаите смърдеше като из лисичи кафез.[/size]
[/color]Заразстъпваха се, а някои поеха къде чаршията.[/size]
[/color]— Дърва няма, свършиха снощи — обади се оня с глупавото лице. — Цял ден се препичате, никой се на сеща за дърва.[/size]
[/color]— Че да беше отишъл, не сме те вързали.[/size]
[/color]— Ще ти се, все аз! Сега има по-нов от мене. Нека той върви, на Вели гостът.[/size]
[/color]— Нека. Виж кво — Вели още не бе научил името на момчето. — Като излезеш от горната врата, ще вървиш все по калдъръма. В края на улицата има фурна, на Фурнаджи Йово. Та в двора му, под сайванта, са струпани цепеници. Нарамваш, колкото можеш носи, и ги стоваряш тук. Няколко пъти така, довечера трябва голям огън.[/size]
[/color]— Ами фурнаджията?[/size]
[/color]— Той е свикнал, не му е сефте. Ако му стиска да пита, речи, че те е пратил сейменът, той направи сефтето.[/size]
[/color]Сейменът се хилеше, доволен, че и неговото име взима някому страха. Момчето се колебаеше явно, не бе крало през живота си — в чифлика за една открадната диня ти съдират кожата. А не смееше да покаже пред мъжете колко се бои.[/size]
[/color]— Страшно е само докато се престрашиш! — подвикна му Вели. — Да не мислиш, че някой се ражда готов обирник?[/size]
[/color]Когато Фейзи наближи, забеляза фурнаджията, нисък човечец с кротки очи. Помъчи се да не гледа към него — онзи стоеше зад тезгяха, май се надяваше, че дьонмето ще купи симид. Но то не спря, отмина кепенците и се совна в дворчето, подредено като кутийка. Забра под мишница първите цепеници, които докопа. Бързаше да се махне, сякаш земята се разтваря под краката му. И тъкмо се изхлуваше през портите, видя напреде си човека.[/size]
[/color]Само за миг — Фейзи се силеше да го не гледа — все пак съзря върху тъмното, опърлено от жарава лице на фурнаджията и горчиво примирение, и жалост. После човекът се отмести, а дьонмето отмина нагоре покрай дуварите.[/size]
[/color]Фурнаджи Йово го отгледа и сам се чудеше защо не бе извикал — това не ти е сейменът. А не извика, защото усети как дьонмето аленее, тресе се и препъва от срам. Детски срам. «Всеки знае себе си — разсъди Йово. — На един е по-лесно да проси, на друг — да краде. Пък на тоя и да краде не му е лесно... Свят!»[/size]
[/color]В същото време Фейзи беше почти стигнал джамията и си викаше, че би се оставил да го изгонят, но не ще отиде повторно в двора на фурнаджията.[/size]
[/color]Не опря дотам. Пред бекярските одаи стояха бегълците, а на плочника — куп дърва. Дори не попита кой ги е довлякъл. Завъртя се наоколо, зазяпа сеймена, който майсторски дереше овцата, докато Черкез Али описваше бабаитлъка си, докато Вели кладеше огъня. Забрави и Йово, и срама, и страховете си, унесено от незнайно сладкия мирис на печено месо.[/size]
[/color]Вече съвсем по тъмно дръпнаха шиша от жаравата. Овцата лъщеше примамливо на догарящия огън. Лъскави и алчни надничаха из тъмницата десетина мъжки лица. Някой накърши шума; разхвърли я върху плочите, а двамина стръскаха печеното от шиша. Месото само падна от кокалите и те се озъбиха бяло.[/size]
[/color]Мъжете налягаха наоколо, ровеха шумата, преглъщаха мръвките несдъвкани. Хрущялът проскърцваше между зъбите им, по плочника протракваха оглозгани ребра. Ако някой би гледал отнякъде, щеше да рече, че псета довършват леш.[/size]
[/color]Момчето първо се дръпна, не беше свикнало на месо. Усещаше да му се повдига от мазните мръвки, от дъха на лой и прегорели кости. Облегна се о ореха. «Ето ме сит — помисли си. — Доживях да се видя сит.» И се чудеше, дето не се радва.[/size]