Recent Posts

1

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on June 22, 2026, 18:49 »

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД
1 - О, слабост, невъзможност и проклятие – това съм Аз!
2 - През цялото си съществуване, разбрах, че глупеца на този свят живя най-щастливо!
3 - Любовта е емблема за силните! Останалите я ползват за кенеф.
4 - Всички велики личности са били големи работохолици или алкохолици!
5 - И ето на и надеждата надживя човека!
6 - Всеки белег говори за някаква рана. Но най болезнени са ония рани, които са без белег!
7 - По добре подрани с час, отколкото да закъснееш с него!
8 - Ако се смееш когато другите се смеят и плачеш когато другите плачат – си част от тълпата!
9 - Театъра и книгите са създадени за хората. Но малцина от тях това го знаят!
10 - На този свят умираме като първолаци, а и за другият Бог да ни е на помощ!
11 - Живеем епоха, в която идиотите водят стадото!
12 - Без да се омокриш, няма как да прекосиш морето. Същото е и с любовта. Няма как да я изживееш без да бъдеш щастлив и нещастен!
13 - Живота и без вас ще си тече. Но ще е по добре да тече с вас!
14 - Необразованият човек повече прилича на леш, отколкото на човек.
15 - Образованието на детето трябва да започне поне една или повече години преди той да се роди.
16 - Очите винаги са харесвали красивото. Акъла пък харесва само ония, дето го разбират. Докато душата, докато душата харесва само онова, което прилича на нея!
17 - Не опрощението означава, че не си нарасъл достатъчно!
18 - На този свят майките прощават най-много! Те прощават дори и на невъзможното! Все и едно са изтъкани от тази материя!
19 - Прошката е оня стълб в любовта, който идва след доверието и който най-често е събарян от първият!
20 - Много често в живота сме погрешно разбрани, но това не трябва да ни пречи, да живеем правилно!
21 - Живота може да се изживее и в легло. Може и като магаре. Но може и като Човек!
22 - Птицата не пее, за да я харесаш. А защото умее и й харесва!
23 - Ако в живота ти е тъмно, стани приятел със слънцето!
24 - Всичко ще бъде наред, когато ти си вред!
25 - За да изживееш живота си по кралски, не ти е нужно корона!
26 - Ако този живот си го изживееш както трябва, Рая няма да ти е нужен!
27 - Ако щастието си, го отложиш за утре, то знай, че днес не си живял в Рая!
28 - Живота ми е много горчив и се състой от три неща. Първото е – раздялата. Второто – немотията. И третото е – смърта.
Автор Ибрахим Бялев

2

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on June 08, 2026, 19:18 »

НАСЛЕДСТВО


Държавната болница в Одрин защото беше и университетска бе най-голямата в Тракия. В нея се поместваха над хиляда болнични легла. Персонала заедно с докторите и учениците пък надхвърляха три хиляди. И въпреки че се славеше и с “лошото“ си име – „Последната спирка.“, тук годишно хиляди хора намираха своето лечение. Аз също бях един от тях. В течение на времето с много лекари и професори станахме приятели. Понякога те ми гостуваха, понякога аз на тях и темата винаги беше за здравето и трудностите които живееха в „Последната спирка.“. Примерите бяха стотици, а понякога и доста комични. И ето че днес пак ми се наложи да отида до „Последната спирка.“, и посетя приятелите си. И те както винаги заради подаръците които им карах се събраха в един от кабинетите и пак започнаха да си разказват за ежедневието или някои случки за да си подобрят настроението.

- Професоре, хайде пак ни разкажи оня случай за коча. С усмивка на  лице единият от професорите подкани професор Айдън Алтан. Който беше един от основните фигури в тази болница.

- Наближаваше Курбан Байрям, затова и аз като хората на синът ми реших да заколя един коч – заразказва професора Айдън Алтан – и тъй като в отделението ми имаше един овчар който често го лекувах, му се обадих и го помолих за един коч.
- А-а-а-а професоре има, има кочове колкото искаш. И да няма за вас винаги ще се намери. Вие само кажете кога да го докарам?
- За Байрама ще ми е нужен. Вие сега кажете колко пари да си подготвя за него?
- За пари и думичка не искам да чувам докторе. Колко пъти вече живота ми спасяваш. Та и не само на мене, а и на цялото поколение.
- Не, не …. Тъй като е за Курбан, искам както му е реда да си направим пазарлъка и да си го платя.
- Добре тогава. Хубавите кочове тази година вървят по петдесет хиляди, но ти дай две и е твой - през това време всички на масата взеха да се превиват от смях. Айдън бей и на него от очите му хвърчаха сълзи – слушайте сега, знам, че случая съм ви го разказвал. Но този път го разказвам на Ибрахим, не на вас. Нека и той да се посмее малко.
- Добре. Добре. Ти продължавай да го разказваш.
- Ей това нещо колкото пъти и да го чуя все със сълзи се смея на него. Докато с кърпичка си бършеше сълзите, си призна другият професор.
- Е, и ? Разказвай бе професоре, че ще се пръсна от любопитство. През това време всички останали пак избухнаха в силен смях.
- Добре тогава. Тъй като аз искам коча да е от хубавите, за него ще ти дам пет хиляди. Продължи професор Айдън.
- И дума да не става професоре. Пет хиляди за тебе са много. Никога няма да се съглася на тази цена.
- А, бе човече ти продаваш кочовете, а аз купувам. Как така става, че аз за твоя коч правя пазарлък да е по скъп? През това време всички се държаха за корема.
- Професоре, сега извинявай, може и да си учен. И да ма си направил пет операции, ама няма как повече от мен да разбираш от кочове. Единият от професорите вече с ръце махаше и молеше Айдън бей да спре да разказва.
- Края, Края е трепач. Разказвай професоре. Подканиха го останалите.
- Аз наистина не разбирам от кочове. Защото съм учил за други неща. Но не искам да те ощетя.
- Професоре, моля ви се. Уважението ми към вас е до небесата – продължи овчаря вече разсърдено – знаете ли аз кой съм? Вие колкото болни имате в болницата, аз толкова кочове имам в къщи. Вече гордо продължи овчаря.
- Добре. Добре. Извинявай. Аз не исках да ….
- Извинен сте професоре и пазарлъка приключи. Точка. За Байрама ще имате най-хубавият коч. Точка.
- Благодаря! Жив и здрав и поздрави на семейството ви – и с леко подсмъркване продължи професора – ей братле, ако искаш вярвай, ако искаш недей, на следващият ден пред болницата с един жив коч пристигна овчаря и ми се обажда по телефона.
- Къде сте професоре? Както ви обещах, докарах коча.
- Какво си направил бе човече? До Байрама има още цели две седмици. Аз какво ще го правя този коч тези две седмици? Разказването на случки продължи още дълго, но аз днес искам да ви разкажа моята.

 -----------------------

В болницата след като дадох кръв и зачаках за резултатите, които щяха да излязат след три часа, реших да посетя закусвалнята която се славеше с вкусното си меню. И тъй като цените тук бяха изгодни, както винаги в нея имаше опашка от гладни хора и на мен ми се наложи на нея доста да почакам. И докато мислех какво да взема за обяд, една старица с побелели коси ми се наби в очите. Тя съвсем смирено мина покрай нас и без да си вземе нищо за ядене отседна на една празна маса и от чантата си извади шише вода и едно пликче с десетина хапчета. В началото с глътка вода отпи две хапчета на веднъж, след това по същият начин изпи и следващите. Не можах да се стърпя и от менюто си поръчах повече от онова което можех да изям и любезно я попитах дали мога да седна на масата й. Тя въпросително огледа празните маси покрай нея и с още по голямо недоумение ме покани да седна на масата й.

- Благодаря ви! Чакате ли някого?
- Вече не.
- Защо не?
- Миналата година завинаги си замина от мен.
- А, извинявай. Разбрах. Не исках да бъркам в рани.
- Това не са рани сине. Дори и да са, те ми са като мехлем за душата. Знаеш ли. Той много боледуваше. И когато идвахме на болница, винаги отсядахме на тази маса. И след него, аз продължавам да живея с неговите навици.
- Извинете, но тази манджа, ще ми дойде в повече. Вие бихте ли я изяли? И без да чакам нейният отговор, пред нея сложих ястието.
- Благодаря ви от сърце. Въпреки, че не съм много гладна ще го приема.
- Аз ви благодаря, че го приехте. По този начин ме направихте щастлив. След  това към нея подбутнах и сутляша. Ако не е тайна какво сте работили през живота си?
- Аз съм педагог! И спокойно мога да заявя, че с подобни фини действия като вашите в страната ни вече почти не останаха. И това нещо мога да заявя, че това нещо не се учи в училището. Той е наследство на ген и семейно възпитание.
На излизане от закусвалнята й целунах ръката и й благодарих, че днес ме бе накарала отново да се почувствам Човек.

Автор Ибрахим Бялев 

3

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on May 11, 2026, 08:22 »

УРОК
Днес беше един прекрасен ден, в който дадох всичко от себе си, за да мога и аз с нещо да бъда полезен на съдбата си и най-вече на света, който като бащина стряха ме бе приютил. Признавам си, че с тези две деца и жена, не ми беше никак лесно, но те бяха всичко онова, което исках да имам на този свят. Затова със знанията и най-вече с мъдростта си които бях наследил от родителите си, исках да им създам щастливо и сигурно бъдеще. В което и те също като мене след време щяха да се борят с вятъра и сами щяха да пишат съдбата си. И тъй като синът ми вече беше пораснал и имаше доста излишни сили, често в семейството ни се опитваше да наложи своето мнение. Което не беше никак лошо разбира се и с това нещо показваше, че вече можеше да носи отговорност и товар. Но той колкото повече растеше, проблемите с него ставаха все и все по големи. Което на места ме радваше, но в повечето време ме и плашеше. Особено неговите приятели с които се събираше всеки ден, много нощи ме оставяха в безсъние. И по лошото беше, че действията му изцяло се копираха от по малката му сестра.
Така днес огладнял като вълк като се прибрах вкъщи, направо нахълтах в кухнята и след като целунах жена ми, първо я попитах какво има за вечеря, второто къде са децата и третото беше как й е минал деня. Но тя предпочете да ми отговори само на вторият;
- По стаите си са. Ние вече им идваме в повече. Често си мисля, че вече им съм излишна.
- Не говори така, моля те. Ако не си ти, нито ние ще сме ние, нито семейството ми семейство, нито пък къщата ми къща. След това пак я прегърнах и за разцелувах. На което тя се противи.
- Недей така. Знам, че ме обичаш, но децата могат да ни видят и не е ….
- Добре. Добре. Ти сега сервирай вечерята, а аз ще видя какво правят. И с бързи крачки се качих по стаите им. И за моя изненада когато влезнах в стаята на синът ми, в ръцете му видях доста скъп телефон, на който играеше някаква игра.
- Какво е това бе сине? И най-вече откъде е?
- Не виждаш ли? Телефон. Намерих го на улицата.
- Дай да го видя. Изглежда много скъп.
- Защо да ти го дам? Той е мой късмет. От дълго време се моля на Бога да ми го даде и ето че той ми чу молитвите.
- Добре хайде да вечеряме. Че умирам от глад. След това отидох до стаята на дъщеря ми и двамата ги домъкнах в кухнята. Както винаги и тази нощ вечерята ни беше в изобилие и много вкусна. За което първо благодарих на Бога, след това на жена ми за златните й ръце. След вечерята децата ми пак като пилци се разбягаха по стаите им и след като останахме заедно с жена ми, реших първо да споделя с нея.
- Знаеш ли за телефона?
- Да знам. Но аз по въпроса нищо не мога да направя. Вече дори не ме и слуша. От известно време вече от чантата ми краде и пари. Гледам колко много се уморяваш и не искам с тези проблеми още повече да затруднявам живота ти.
- Но аз съм ти мъжът. Аз съм главата на семейството. Аз за вас трябва да знам всичко. Има ли още неща което да криеш от мене?
- Не. Само това дето тя вече си има приятел. Но все още не е нещо сериозно. А и аз я следя. Проверявам й всички дрехи и чанти. Дори миналият ден се опитах с нея да говоря. Но както предполагаш, не ме чува поне.
- Разбрах. Утре ще се опитам да им дам един доста добър урок, който няма да забравят през целият си живот. Затова ще те помоля, от утре в тази къща повече нищо да не готвиш и утре четиримата ще отидем на едни места.
- Добре. Но все пак кажи къде ще ни водиш? Нека според това да се облека и подготвя.
- Ще видиш. Хайде да гледаме някакъв филм. Че и тази нощ няма да мога да заспя.
Сутринта която започна с изненади и нацупени муцуни предсказваше, че не само тя, а и живота ни вече се променяше.
- Мамо, защо няма закуска на масата? Със сигурност си се успала. А аз днес трябва да ходя на спорт и ми са нужни доста калории и витамини. Но жена ми спокойно стоеше на масата и още по спокойно отпиваше от чашата си кафе. През това време в кухнята ни дойде и дъщеря ми, която също реагира по същият начин.
- Днес никъде няма да ходите. Заедно ще ходим на едно място.
- Татко тези неща не трябва ли да се говорят през нощта? Боже. Боже. Аз днеска задължително трябва да съм в даскалото. Имаме контролна.
- Вече са си научила и да лъжеш така ли? Това означава, че вече достатъчно си нараснала. На което лицето й заприлича на ален мак в житна нива. Обадих се в училището ви и ви взех разрешение за днес да не ходите на даскало.
- Добре, къде ще ходим по дяволите и то гладни. Тросна се синът ми и захвърли чантата си от рамената.
- В тази къща повече дявола не искам да се спомина. Останалото нека да е изненада.
- Знам ще ни водиш на пикник нали? Но аз не му отговорих и всички се качихме в колата и потеглихме за затвора, който се намираше в покрайнините на града. И когато стигнахме пред него, никой от героите ни не искаше да слезе от колата.
- Аз в тази сграда няма да влезна. Аз тук си нямам работа. Пак се тросна синът ми.
- Татко точно това нещо не го очаквах от тебе. Що за баща си ми кажи? Вместо да сме в даскалото, ние посещаваме затвори. Този път и дъщеря ми нададе вой.
- След като баща ви, така е решил и знаете, че няма как това да не стане, не си губете времето и слизайте от колата. Аз пък продължавах да мълча. Защото в този момент, аз не трябваше да говоря, а живота които като удавник за сламка пред нас без да си подбира думите красноречиво говореше.
Приятелят ми който тук работеше като охранител, ни посрещна с усмивка и ни разкара по целият затвор. И през цялото време говореше за определени случки, заради които много хора си бяха почернили живота.
- Ето този виждате ли го? Заради кражба е осъден на двадесет години затвор. Едва ли вече в живота си ще има възможност да си създаде семейство. Със сигурност и тук ще умре. А този виждате ли го? Този се е влюбил в погрешният човек и това нещо го е принудило да го убие и сега е осъден на доживотен затвор. Със сигурност от децата му нищо няма да стане и има голяма вероятност да последват примера му. Случаите които ни разказа, един от друг бяха по болезнени и трагични. На излизане му благодарих и подкарах колата към градското гробище, което ни посрещна с най-голямата хладнина, която можеше да съществува тук на земята. След като влезнахме в малката черква и запалихме по няколко свещи, придружени от свещеника с който се познавахме от казармата, ни за разкарва по гробището.
- За днес имаме да изкопаем три гроба. По някога се случва да копаем по пет и повече - се завайка свещеника и се спря пред трима мъже, които усърдно си вършеха работата и с нея прехранваха семействата си - ще смогнем ли за днес приятели? Хайде, хайде, че времето напредва. А аз през това време погледнах към синът ми и го попитах дали иска да помогне на работниците да свършат по бързо тази работа.
- Не разбира се. Никога. Ама никога в тази дупка аз няма да влезна. Но погледа ми пък говореше друго и му се наложи да влезне в нея. И докато копаеше свещеника ни разказваше за покойните, че едните са починали при катастрофа, а другите докато са извършвали обир на една банка.
- Знаеш ли сине, тази дупка в момента която копаеш, може да е и за тебе. За мене. За майка ти или сестра ти. Затова добре си помисли как ще продължиш занапред да пишеш съдбата ти. След това му подадох ръка и го извадих от тази дупка, която можеше да бъде на всеки от нас. И след като благодарих на приятеля ми, се запътихме за вкъщи, но бях спрян от синът ми.
- Татко, карай към полицията.
- Защо сега пък към полицията. Нададе вой пак дъщеря ми. Но от никой не получи отговор. И когато стигнахме пред полицията, синът ми както никога до сега уверен в себе си, влезна в нея и на полицаите предостави намереният телефон.

Автор Ибрахим Бялев

4

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on May 02, 2026, 20:22 »

+++

Обичта е причината!
Цветята и те ......
За да те Обичам!
За да ме няма или има!
Обичта е причината!
Цветята и те ......!
За да те обичам и да ме има!

Автор Ибрахим

5

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on April 08, 2026, 19:11 »

ГОЛОТА   
(откъс от романа В ПОДНОЖИЕТО НА РАЯ на Ибрахим Бялев)
 Вече се замрачаваше. Яркото слънце си бе свършило работата и се  оттегляше в покоите си. След поредната пура дойде време да се подготвя  за срещата, която щеше да се състои в малък италиански ресторант с  френска кухня и най-вече се славеше с качественото вино. Съблякох се  като от майка роден и се заоглеждах в огледалото. Очите ми като рентген  заразглеждаха до най-големи подробности цялото ми тяло. Освен брадата,  всичко друго бе безупречно. С бавни и доволни стъпки влязох в банята.  Там още дълго се взирах в огледалото, но този път в него вместо мен,  виждах нея. Бе бяла. Много бяла. И още повече нежна. Дотолкова нежна, че  ме бе погълнала целия. Аз вече не бях – Аз. Дори нямах сянка или  остатък. Онзи остатък, дето не ти го иска никой и го криеш от всеки. Но  аз без нейно разрешение вече го бях поставил в ръцете й. След дългите  размисли насапунисах брадата си и започнах да я бръсна. Пред нея исках  да съм безупречен. Засмян. Отговорен. Палав. Дори глупав. Исках да съм  това, което тя желае да съм.  Когато излязох от банята, ситен дъждец валеше над града. Стрехите като  малки поточета щастливи се стичаха по сивите павета. Поседнах на  канапето до прозореца и се загледах в тях, и в тях видях нея. Като  ситен, спокоен, плодороден дъждец, като щастливи поточета, които се  вливаха в сърцето ми. На мястото на слънцето вече се бе появила  сребриста луна, а покрай нея трептяха като мъниста звездите. Под тази  сребриста светлина сякаш бях потънал в някакъв сън или транс и не исках  нищо друго, освен нейния допир, нейния мирис и поглед, нейното  присъствие и топлина. 
Ресторантчето бе малко и поместено в стара вековна каменна сграда. Откъм  вътрешността му имаше и малка градина, в която бяха поместени няколко  маси само за по двама влюбени и върху тях луната изсипваше своето  сребро. Пръв пристигнах аз и избрах масата под сребристия водопад. Щеше  да й отива много. Не след дълго и тя пристигна. Походката й бе като на  газела и на все още неомъжена жена. Поздрави с къса иронична усмивка и с  моя помощ се настани пред мен под сребристия водопад. Пръв малко  притеснено подхванах аз:
- Как си? - Мерси! А, Вие? - пак последва иронична усмивка, но този път тя бе  по-дълга и топла, но с това “Вие“ ме постави на разстояние, което ми се  стори цели планини. 
- По-щастлив никога не съм бил! - с топла и широка усмивка се опитах да  прескоча няколкото планини и да се доближа до нея. През това време тя  срамежливо сведе поглед към масата, а аз я заразглеждах като чудотворна  икона поставена в рамка. Видях, че на ръката й няма халка, но следата от  нея все още си личеше. „Дали ще ме хареса?“ „Дали ще ме обикне?“ „Едва  ли с това разбито сърце.“ Под тези болезнени мисли и влюбено сърце вече  бях готов на всичко. Да я милвам. Целувам. Прегръщам. Любя, любя до  полуда. Да й се раздам до голота …
Докато тя бе безразлична. Или различна. Или необикновена. Но не и  влюбена. Сърцето ми трепна. „Дали пък не е дошла заради сребристия  водопад?“ „Дали хей тъй с мен да избие предишния пирон от душата си?“  През това време дойде сервитьорът и вежливо попита за поръчката. И  двамата си поръчахме еднакво меню, еднакво вино и един и същ  десерт. По  този начин се почувствах близко до нея. Без планини. Дори едно цяло,  което изсипва своя чувствен водопад над нея. Тя го почувства и се засмя.  След втората чаша вече и на глас. На втората бутилка се разплака. Но не  на глас, а само със сълзи. Така видях как плачат женските души. Те не  ругаят и не псуват като нас мъжете, а раждат тихи, наранени сълзи. След  като приключи вечерята тя поиска да си тръгне. Да отиде там, от където  бе дошла. Там, където душата й пиеше животворна вода, за да се превръща в  горчиви сълзи. Не поиска да се качи в колата ми, а да върви. Да върви  към незнайното. Към своето. Към начертаното от Бога й. По време на пътя,  под жълтата слаба светлина на уличните крушки приличащи на малки слънца  вървяхме мълчаливо. Черните й обувки с тънките токчета издаваха странен  звук. Звук, който и до днес кънти в ушите ми. Когато скришно я  поглеждах, виждах как краката й се преплитат един в друг и ми се  струваше, че ще падне. Но тя не падаше, а гордо вървеше по следите на  своята съдба. Теми между нас нямаше или пък и за двамата бяха болезнени и  затова ги избягвахме и мълчахме. Мълчанието за нас в този момент бе  спасението, което щеше да спаси магията, в която аз бях нея, а тя - все  още не знаех. Когато стигнахме на моста, тя се спря и се обърна с лице  към мен. А то под сребристия водопад бе пламнало и заприличало на ален  мак в зелена житна нива. По лицето й продължаваха да се стичат едри  парливи сълзи, които така и не избърса. „Сигурно е свикнала с тях?“ „Или  ги жали.“ „Дали ще ме хареса и обикне?“ „Дали ще ….?“ „Дали ще ….?“ …. - Стигнахме. Което означаваше “разделяме се“, което като нагрято желязо  ме парна по сърцето. В този момент ми се поиска да съм Бог, за да мога  да върна времето назад. Или да го спря. Но нито го върнах, нито спрях. А  я хванах за кръста и я придърпах към мен. Устните ми като пиявици жадни  за кръв се впиха в нейните и под сребристия водопад жадно пиха, пиха,  пиха …. Дъждът пак над нас ситно заромоля. Но нито тя го виждаше. Нито аз.  Съвкуплението беше истинско и интимно, нежно и красиво. Какво ли повече  му трябва на едно мъничко сърце като моето? Едно ярко слънце, сребриста  луна и нейният водопад. Тих дъждец и сладки устни на желана жена. И да  стоиш гол в любовта. Оттогава насетне, когато видя слънце, луна или дъжд, душата ми вижда  нея. Сърцето и то.
 Ибрахим Бялев

6

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 31, 2026, 21:34 »

***

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та моето сърце е - славеено!
Дай му едно -
а той в замяна, ще ти върне - хиляда!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз в тебе не се кълнях -
а в Бога ни - Любовта ни се кълнях!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Това е моето - постижение!
Заради което ще мога и ще живея!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз до сега не успях да ти подаря сърцето си!
А имам толкова думи изписани за тебе!
Понякога те сравнявам с изгрева - зората,
но никога със залеза.
А в живота ми има толкова много цветя, с които мога да те сръвня!
Замбак!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз за тебе съм първолак!
Без брада и мустаци!
Без злоба и умопомрачение.
Но най-вече без себе си дори.
В което ти си жива и отваряш своя цвят!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та ти до сега не ми докосна сърцето - душата!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Ако аз не съм - Ти!
А Ти си Мен!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?

Автор Ибрахим Бялев

7

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 28, 2026, 18:21 »

БАЩИНА СТРЯХА

Юсуф ага тази вечер не спа. Цяла нощ той мислеше пак за тях и като малко дете свито на две, дочака сутринта, в която се пукаше зората и с нея обещаваше, че днешният ден няма да е като предишните. „С тази кола, как ще преминат тези хиляди километри и на глас се молеше на Аллах да ги пази и закриля.“ Молбите му не бяха една и две, а безброй. Той също така с навлажнени очи се молеше за своята севда, която по рано от него си отиде от този свят и след нея остави само добри спомени, в които той не можеше да я прежали.
Но времето си течеше и никой не жалеше, затова Юсуф ага стана по рано от нормалното и се захвана за приготовлението с което щеше да посрещане единствената си рожба и неговото семейство. Той цяла нощ си представяше, как в двора му пак ще има детска глъч и щастие ще облее бащината му стряха. Но вече беше време да става, затова също като на младини се опита да бъде пъргав и позитивен, но още на няколкото крачки, той се задъха. Затова се поспря и първото нещо което направи, това беше да се хване за сърцето, след това за кръста. И двете го боляха пустяло и той често си мислеше, че болката е дошла от Ада за да наказва хората тук на земята. Затова се върна обратно в стаята си и изпи няколко хапчета наведнъж. След това се загледа по стените които бяха облепени с техните снимки и щастливо си въздъхна.
- Хей гиди мили Аллаше, дай ми още малко сили и живот. Друго нищо от тебе не искам. Само още един път да ги видя и вкуся от Рая, който за нас си създал тук на земята. След това отиде в курника и след като нахрани кокошките, за тях една цяла кошница събра пресни яйца. След това отиде до овошките и от тях събра още няколко кошници с плодове. И ето, че към обяд пред портата му изсвири клаксон на модерна кола. Той остави всичко и почти тичешком отиде да отвори портата. След като я отвори в двора му изгряха не едно, а две слънца. Та дори три, четири и пет …. Той първо се наведе и целуна най-малкият му внук, който със русите къдрици и сините си очи, приличаше най-много на него. След това се прегърна и с останалите, чак тогава със синът си, който за него беше всичко на света. В тази прегръдка той до неузнаваемост се разтопи и за малко щеше да политне на земята.
- Добре дошли чеда мои! Вашето присъствие ….
- Добре заварил, татко. Но ти нещо доста си поостарял. Дръж се де …. С укор го гледаше снахата, която със строг поглед беше спряна от мъжът й.
- Млад си е още моят баща! Млад си е! В него има още много хляб! Нека да ние е жив и здрав. През това време трите му внучета се втурнаха към кошниците с плодове и с охота взеха да ги ядат. Това нещо на Юсуф ага върху живота му живот сложи и той пак се почувства млад и необходим.
- Хайде елате и вие си вземете. Тази година Аллах се смели над нас и ни даде доста нафъка*. Те го послушаха и докато избираха от кошниците какво да си вземат, синът му с носталгия продума;
- Де сега тук да беше и моята майчица. Непременно щеше да ни посрещне с баница и любимите мекици на децата ми. Този неин вкус в чужбина най-много ми е липсвал.
- Не може да се отрече, че и тази гощавка също е на висота. За което благодарим от сърце разбира се …. Прекъсна го снахата. Но споменът за майката вече беше променил атмосферата и всички за нея взеха да мислят с носталгия. През това време едната от внучките се захвана с кучето, а другата с котките, внукът му пък гонеше петлите по двора.
- Буба, аз искам да съборя тази къща и на нейно място да направя друга. По модерна и обширна. Да има място за всички в нея. Да ни завидят хората и си кажат, „Вай бе, виж го ти синът на бедняка Юсуф, каква къща е построил.“. След това пристъпи навътре в двора надълго и нашироко взе да обяснява какво ще направи. А Юсуф ага с наведена глава вървеше след него и смирено го слушаше.
Вековната круша и тази година беше родила в изобилие. Нейните златни рожби се виждаха от далече. А някои от тях заради сладостта си бяха окапали по земята. Но всичката тази красота и имане, синът му не ги виждаше. Юсуф ага смирено вървеше след него и внимаваше да не смаже някоя от тях, защото добре знаеше какво богатство са. След това се наведе и от земята взе една едра круша и я нахапа. Нейната сладост го накара да се върне в годините когато беше дете и с всички деца от махалата предоволно ядяха от тази сладост, спусната им на тях от Аллах. След това в главата му нахлуха още стотици спомени за тази круша. Как понякога само за една круша децата се биеха помежду си, а жена му изтичваше и им я делеше по равна. Настрани от крушата десетки теменуги му примигваха и защото те бяха любимото цвете на жена му, той се наведе ниско над тях и нещо гальовно им прошепна. След това откъсна една от тях и я закътна** на ухото. Крушата беше изпълнена с врабчови гнезда, но синът му и тях не виждаше.
- Хайде буба. Ела по близо до мен за да ти обясня, каква нова къща ще построя тук. Първо тази круша ще я отсека и на нейно място ще засея ела или смърч. Всички тези бурени ще премахна и на тяхно място ще засея жива трънлива ограда, за да охранява къщата ми. Тук пред къщата ще направя два басейна. Един за деца и друг за нас възрастните. На мястото на асмата, ще направя барбекю, за да има къде да посрещам гостите си. Юсуф ага повдигна очи към лозата и по нея видя онова грозде, където вече рядко вирееше по тези край. Преглътна горчивата слюнка и продължи да мълчи. И след като се спряха пред къщата, построена някога от бащата на Юсуф ага, синът му продължи.
– Въпреки, че къщата е здрава, голяма и обширна ще я съборя до основи.  От нея няма да остане и спомен. След това на нейно място ще построя нова с модерно съоръжение. Тези негови думи като нагрято желязо парнаха по сърцето Юсуф ага и той леко залитна. Но синът му и това не забеляза.
- На покрива й, ще направя слънчеви панели които ще осветяват цялата къща. Който и да я види да си ахка по нея. Ще им покажа аз на тези селендури, кой е синът на бедняка Юсуф. Ще видят те с кой си имат работа.
През това време в двора нахлуха няколко комшийки и всяка от тях носеше по нещо. Едни за тях бяха разточили баници, а други бяха изпържили топли меки мекици. 
- Добре сте ни дошли комшии!
- Голяма радост само за нас и махалата!
- Живи и здрави да ни сте!
- А децата колко са пораснали!
- Кажете ако имате нужда от нещо?
- Носим ви гощавката на майка ви Атиджея! Тя докато беше жива, винаги заръчваше, когато идвате на гости, все така да ви посрещаме. Продължи най възрастната от тях. На която спомените за приятелката й напълниха очите със сълзи. На която гощавка децата най-много се зарадваха, а синът и снахата се шашнаха.
Та драги приятели, не мога да не ви запитам; Кое е нашето богатство в живота? И имаме ли очи да го видим?
----------------------
* - богатство
** - закачи

Автор Ибрахим Бялев

8

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 06, 2026, 09:19 »

ПРИЧИНАТА

Фахри бей не само в селото, а и в околията беше известен със своята доброта и най-вече със своята щедрост. Околията и с други постижения го познаваше и това бяха свиренето на музикални инструменти. Които умения за да не залязат в пущинака ги преподаваше на своите ученици. Хеле едно от тях беше толкова амбицирано, че с ловкост изпразваше неговата кесия (знание). А той на свой ред с щедрост му я предаваше. Фахри бей освен, че беше кадърен, той беше още повече щедър и най-вече красив. По която красота доста от ЧЕЧА залитаха. Но той сърцето си го беше дал на единственото момиче в света, на което стотици завиждаха.
Но след загубата на нея, той твърдо реши ден по рано да отиде при нея. Това решение не го взе лесно. По цял нощи вместо да спи, той с нея разговаряше и въпреки, че тя това нещо не го желаеше, той се предаде на чувствата си и категорично взе това толкова студено и зловещо решение.
На сутринта от вкъщи взе мотика и лопата и се отправи към гробището, където неговото всичко лежеше. Лежеше и него чакаше. Без много да го мисли той приседна до нея и с нежност взе да й говори;

- Знам, че ще си против. Но това ми е решението. Защото не мога да живея повече в самота. Повече без твоето присъствие. Повярвай ми за всичко твое съм се затъжил. До смърт затъжил. Вече нито ястието, нито питието имат оня вкус, в който беше ти. Затова ще те помоля да ми простиш и както едно време ме приемеш с моите недостатъци.
След това усърдно взе да си копае гробът до нейният. И след като вече беше постигнал решението си пак приседна до гробът й и с още по голямо умиление продължи;
- Всичко което имаше ми го даде. Но това за момента за мен е отрова. Отрова, която ме кара да предприема това действие. И ще те помоля утре без да ме съдиш пак отново да ме приемеш в обятията си. След това Фахри бей нагърби копачката и лопатата и се отправи за село. След като навлезе в него, той реши тази вечер да се сбогува с първият му приятел Риза бей, който не веднъж му се бе притекъл на помощ. Когато пристигна пред портата му, защото не беше ябанджия, той не пожела да чука или да тропа. Затова направо влезна в двора. В който двор с широки обятия го посрещна първият му приятел.
- Фахри бей Аллах те праща тука да знаеш. Преди малко мислех за тебе и щях да изпращам синът ми да те повика да ми гостуваш. Хайде ела искам нещо да ти покажа. След това прегърнати навлязоха в овощната градина. Виждаш ли я тази череша? Вече я имам седем години, но тази година за първи път ме дарява с рожбите си. След това с шепи взе да бере от нея и да дава на Фахри бей да яде.
- Много е вкусна. Със здраве да си я ядете.
- Вкусна ли? Та само за този вкус, човек си заслужава да живее! След това го заведе пред много бройните му рози и откъсна една от тях и я подаде на първият му приятел.
- Нека си призная, че по красиво от това нещо да сега в живота си не съм виждал!
- Приятелю, това не е само красота! Знаеш историята на цветята нали? Знаеш как вратата на рая е останала отворена и те от любопитство са слез нали на нашият свят и тук завинаги са останали. Виждаш ли я тази? Виждаш ли я? През цялата година цъфти и душата ни радва. Само заради нея, човек си заслужава на този свят да живее. След това го хвана под ръка и го закара пред кошерите с пчели. Където работеха няколко негови надничари. Те като ги видяха се отдръпнаха настрани и зачакаха да чуят оня урок който беше актуален за целият свят.

- Виждаш ли ги Фахри бей. Без тези същества живота ни е обречен. Но по важното е, че те не се оплакват на никой и от нищо. Просто идват на този свят, изпълняват своето задължение и си отиват от него доволни, че за него нещо полезно са направили. През това време надничарите им поднесоха от меда и продължиха да слушат за наставленията. На този свят всеки по нещо губи. Но това не е толкова важно за него. За него са важни делата му, с които един ден ще застане през Всевишният. А той ако ни дава нещо, това нещо има причина. И той ако ни взема нещо, това нещо пак за него има причина. След това го хвана под ръка и го поведе под чинара да пият благо кафе. И докато го пиеха, той не можа да се стърпи и попита Фахри бей, до къде беше стигнал с неговите планове и помощи ……

Автор Ибрахим Бялев

9

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 04, 2026, 09:26 »

СВЯТ
Над селото Пролет се пукаше. Пукаше и стотици животи раждаше. В селото някои сръчно тъкаха чеиз. Други пък гальовно отглеждаха своите рожби. Трети все мечтаеха за младостта, в която най-много беше жива любовта. Гората и тя някак си беше по друга. Гледаш го – бор. А то мъж! Гледаш го ела. А тя – жена! И то не каква да е, а бременна …..
И ето че и днес над селото изгря ясно топло слънце и с тая си своя яснота и топлота, той на селяните подсказваше, че живота на този свят е най-хубавото нещо което могат да го имат. Под стрехата на джамията пък десетки гнезда на врабчета и тяхната врява олицетворяваха живота на селото. И ако човек в тях по подробно се загледаше, щеше да види, че и те също като хората в селото, най-много се трудеха за своите чеда. И това щеше да види, че и техните проблеми не бяха никак по малко от тези на съселяните им.
Но Адил беше единственият който всичко това виждаше в това село. Но той това не само го виждаше, а и го чувстваше. Той с тези си чувства можеше да види и невидимото. Той в това село сгушило се в полите на Пирин планина, ясно виждаше, кой на коя бе пристанал или коя на кой бе изневерила. Само няколкото сиви облаци надвиснали над Балкана, плашеха неговото сърце. Затова мислено отправи молитвите си към Аллаха и с умиление взе да се надява, че от него щеше да бъде чут.
Адил беше глухоням. Той слушаше и говореше с очите. А понякога му се налагаше да говори и с усмивка. Той нея най-вече я ползваше, когато срещнеше някакво девойче от селото. Тогава усмивката на лицето му тържествуваше и на тях с нея за щастие им говореше. Така днес той докато прекопаваше градината и засяваше своите цветя видя, че дивите гълъби от минарето се разпръснаха от нея и той ясно чу, че е дошло време за молитва. На това нещо не само неговата майка се учудваше, а и всички от селото.
- Глух, пък чува когато ходжата пее. Като го видя да се кланя на Аллах, пръв се разлюти първият му приятел.
- Не е глух. Преструва се. Продължи да го подкрепя вторият му приятел.
- Глух е, глух. Не веднъж съм го напсувал на майка в очите. Но той все ми се усмихваше. Допълни комшията му.
- Знае ли се може да чува само ходжата. Аллахова работа е това. Опита се да го защити третият му приятел.
- А, Алах си няма работа, та ще се занимава с глухите и немите. Упрекна ги другият му комшия.
- По добре ще да е, да се занимава с глупците като вас. Не можа да се стърпи четвъртият му приятел.
През това време покрай тях мина ходжата на селото и като ги дочу, се поспря и ги нахока.
- Вместо да се пълните с грях, каня ви да дойдете в джамията и да се помолите за прошка. Младежите от това нещо се засрамиха и с наведени глави всички си разотидоха. И когато той остана сам погледна към небето и на себе си продума – Хей милостиви Аллаше, смили се над тях и ги вкарай в правият път, че всички ще имат семейства, а с този техен акъл семейство се не гледа. След това потри бялата си брада и се отправи за вкъщи.
Адил пък след като беше свършил с молитвата, пак усърдно се захвана за работа, защото добре знаеше, че в нея се крие нафъката*.  И тъй като той, добре познаваше цветята и климата и още по добре знаеше, кога, кое цвете ще цъфне, старателно в черната земя зариваше своите семена.
Първото цвете което цъфтеше в ранна Пролет бяха кокичетата и минзухара. След това идваше реда на шибоя. След него пък идваха всички останали ….. И докато спускаше семената в черната земя, взе за любов и обич им говореше.
Другото нещо което сръчно вършеше Адил на този свят, това беше всяка вечер да намине през портата на Айша и пред нея да остави букет цветя. И тъй като неговата любов беше всеизвестно на цяло село, дойде момент в който дори и околията взе да се интересува, този глухоням човек тази вечер какъв букет ще остави пред портата на хубавата Айша. И за изненада на всички, той и днес беше набрал букет от син минзухар. И както винаги с голямо внимание го постави пред портата на Айша и си замина за вкъщи.
Първият му приятел от яд щеше да се пръсне;
- И в ранна Пролет е намерил цветя за букет. Знае какво прави този. Знае. Не кат нас. А някои вече разправят по селото, че е и сляп.
- Той ги намира по миризмата. С това нещо показва, че вижда повече от нас. Допълни вторият му приятел.
- От този сляп, глухоням човек, човек има какво да научи. Продължи третият му приятел.
- Гледаш го сляп, а той вижда повече и от нас. Гледаш го ням, а много повече от нас говори. Гледаш го глух, а много повече от нас слуша. Възхити му се четвъртият приятел.
И сега драги приятели, ако ми позволите ще ви кажа, че на любовта не й са нужни очи, уши или думи. Защото в нейният свят всички са слепи и глухонеми. И най вече в тази глухонемота те са щастливи! Те в този свят и на куцият казват, че е човек! И немият казват че е човек! И на глухият казват че е човек ….

Автор Ибрахим Бялев

10

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on February 02, 2026, 00:25 »

ГРЕШКАТА

Исмет като видя разплаканото си дете, вдигна тоягата с която се подпираше цял живот и с нея стовари жена си по главата. От която тутакси бликна алена топла кръв. В първият момент тя на това нещо не повярва. Защото до сега беше живяла все правдив живот и на никой нищо зло не бе сторила. А на мъжът си Исмет освен сърцето си, бе дала и целият си живот и чувства. Но след като се увери, че той я бе ударил и от нея на ручейчета се стичаше кръв, първото нещо което направи, това бе да се опита да спре да изтича кръвта. Но след като не успя, тя нададе оня вой, дето се срещаше само при умряло. Но след като и това не помогна, тя остави кръвта по нея да се стича на свобода и гордо се изправи и така продължи да си върши всекидневните задължения. На което Исмет до толкова се изплаши, че си взе солука в кръчмата. В която да късно през нощта направо от шишето пиеше на големи глътки. Но за негова изненада този път ракията не го хващаше. Затова с трезва глава продължаваше да мисли за жена си. Която като жива, цялата обляна в кръв гордо стоеше пред него и на места с поглед го съдеше, а на места с нежен поглед го караше да се потапя в нежността, която до сега в нито една друга не бе видял.

- Исмете, затваряме вече кръчмата. Стига за тази вечер. Ако ти се е облажило, мога да ти дам бутилка за вкъщи. Но знаеш, че по нашият край не е прието да се пие пред жена и деца. Исмет не му отговори, само се огледа и видя, че освен него в кръчмата нито един човек не бе останал.
- Дай една бутилка и за останалото не му мисли. Аллах за това нещо ми е дал глава на рамената. И кръчмаря докато му докарваше бутилка люта ракия, пак подхвана;
- Баща ти рахметлията* едно време казваше, че за някои неща трябва на време да се мисли. Че после …. Но Исмет от ръцете му грабна бутилката и без да го слуша напусна кръчмата. Навън освен, че беше пусто и тъмно, есенната хладнина го скова и напомни за отвъдното. Затова той с бързи крачки взе да крачи за вкъщи. Но колкото и да я приближаваше, той още повече от нея се отдалечаваше.

Когато пристигна пред портата, той вместо да почука, като крадец се промушна през нея и се спря пред прозореца и се взря в осветената стая, в която жена му за него бе сложила софрата и пред оджака с гергеф в ръце везеше ситна шарка. Този път той в нея видя своя живот. Как го бе направила мъж. Как му беше заченала и родила трите рожби. Как от стрехата му, направи завидно гнездо, в което до вчера в него живееха като семейство лястовици, като щъркели.
След това в нея се вгледа по подробно и видя, че по нея вече следи от кръв нямаше и се бе облякла в чиста премяна. „Дали ми е простила?“ по сърцето го жегна тази проста мисъл, която в момента за него бе животворна. След това зад него чу гласа на дявола; „Ако беше ти, би ли простил? Би ли забравил, тази обида, от която потече алена топла кръв?“. В този момент той на дявола не можа да отговори, затова погледа му се откъсна от нея и се спря, върху трите му невръстни деца, които сладко спяха по леглата си. Това нещо хем го зарадва, хем и натъжи. След това със сетни сили вместо да влезе в къщата, той се отправи към яхъра, където спяха животните. И без много да се бави се спря пред възрастното магаре и се метна в яслата му. Магарето на това нещо доста се учуди и поиска да избяга, но след като припозна госта си, реши да го изслуша и с него да изкара вечерта.

- Простак съм аз Пешо. Простак. Как можах това нещо да го сторя на нея. Та тя освен да ме обича, друго нещо не знае на този свят. А за децата ми, тя винаги е готова на всичко. Дори за тях можеше и мен да убие - след това от шишето отпи голяма глътка и продължи – та какво съм аз без нея, дявол ме взел. А той ако се погледне трезво, то такива като мен и дявола няма да ги иска. Та защо ще му са? Да му подливат вода ли? След това пак от шишето отпи голяма глътка и в съзнанието му изплува оная вечер, в която я докара в тази къща. Злато да кажеш? Ще е малко! Самодива да кажеш, ще е хептен малко? Тя беше неговото всичко. След това в съзнанието му изплува оня момент в който го беше налегнало голямо дърво и му беше пробило коремната част. Момент в който тя беше разбулена и за него с дявола и Изриела се сражаваше. В този момент за нея Рая нямаше никакво значение. Значението беше само едно и това беше неговият живот. След всички тези мисли той почувства как пълноводни сълзи се стичат от очите му и той не ги бършеше. Защото тези сълзи бяха за нея – знаеш ли пешо? Тя ме намери в балкана. Сякаш всевишният я беше изпратил да се сбогува с мен, но тя не го послуша. С някаква мъжка сила тръгна дървото от мен и след като ми превърза раната, за да ме спаси на гърбът си ме носеше цели девет километра. Хайде кажи ми, ако това нейното не е любов какво е? А аз простака, днес заради един плач на рожбата ни с тояга я ударих по главата. След това пак отпи от шишето и пак се принесе в оня момент когато я доведе в тази къща. На прага ги посрещна баща му и след като си подаде ръката, за да я целунат, което означаваше, че ги благослови, започна с неговите наставления, как трябва да се живее семеен живот.

- Гледаш ли тази ръка сине? - на която пред тях свиваше и отваряше пръстите – сама ръка звук не издава. Но когато са две – и взе с двете да ръкопляска – правят чудеса. Другото нещо което искам да знаете от мен, това е, че оня който умее да отсява семето от плявата, гладен няма да остане. Научете се да виждате камъните по пътя си и най-вече от тях да се поучавате. Оня от вас който посрещне трудността и болката с вдигната глава, ще се превърне в благословен. И не забравяйте, че в живота ще имате семейство, деца, родители и комшии и с тях се отнасяйте като със себе си. И още едно нещо от мене запомнете, че онзи от вас който умее да оцени една усмивка и да забрави лошите моменти ще бъде любимец на Всевишният. Спомените които бяха един от друг по щастливи се редяха пред очите му и той на тях до смърт страдаше. Така вече на ранна утрин той се унесе в дълбока дрямка и когато се събуди пред него видя засмяното лице на нея. За което на драго сърце би си похарчил живота.

Автор Ибрахим Бялев