Recent Posts

Pages: [1] 2 3 ... 10
1
История / Re: Истината за Батак ?!?
« Last post by ibrahim65 on July 25, 2019, 22:05 »
За фалшификатите, историографията, насилието и „разделните“ времена в науката (1) Българската историография и до-идеологията на т. нар. „Възродителен процес“
 Кадър от филма „Време разделно“ Това схващане е научно невярно, защото то противоречи на изобилието от исторически документи и материали. То е и обидно за българите мохамедани – да бъдат представяни като наследници на родоотстъпници.
 Из спомените на проф. Петър Петров, 2012 г.
През юни 2015 г., цели тридесет години след насилствената кампания за смяната на имената на турците в България от 1984–1985 г., „Време разделно“ беше избран от зрителите на БНТ за „филм на всички времена“. Продукцията е екранизация по едноименния роман на писателя Антон Дончев и дело на режисьора Людмил Стайков. И каквото и да говорим за романа, за филма, за посланията или за актьорската игра, трудно можем да се освободим от усещането, че все пак става дума за едно поръчкова книга и един поръчков филм, част от политическа кампания на режима на Тодор Живков за асимилация на мюсюлманите и турците в България, създадени с изцяло пропагандни и политически мотиви. Те са базирани върху доказани отдавна летописи фалшификати от XIX в., сътворени с цел да обслужат тогавашната борба за църковна самостоятелност, както и да намерят обяснение в извършено преди векове насилие за религиозното обръщенство на християни в исляма. Но и писателят Антон Дончев, и създателите на филма по едноименната книга могат спокойно да се опрат и върху авторитета на текстове, писани от професионални историци, и върху внушенията в тях. И всичко това базирано единствено върху несигурни и съмнителни извори като фолклор, летописни бележки, легенди и т.н. Внушенията обаче на професионалистите историци от своя страна стават основа за учебниците по история в училище, където допълнително се уголемява ефектът от създадената от фалшификатите история на „насилственото помохамеданчване“. Произведената емоционална картина се вписва в представата за „турското робство“, а десетилетните усилия на някои професионалисти историци – къде по-открити, къде по-умерени – да наложат една по-правдива и по-балансирана картина на Османската империя завършват без особени резултати.
Наскоро, след внушен от някои медии нов опит за „погазване на българщината“ и „разпад на националната идентичност“, в началото на 2016 г., премиерът Бойко Борисов поиска оставката на тогавашния образователен министър Тодор Танев. Причина за това бяха учебните програми и учебниците по история. Заговори се как недопустимо било да се правят промени в сферата на образованието, които преди това не са били предмет на обществено обсъждане. Ставаше дума за учебни планове за втори и шести клас. Медиите бяха вече внушили, че отпаднала от програмата Паисиевата „История славянобългарска“, а терминът „робство“ оттук нататък се заменял с нов – „съжителство“. По-сетнешните обяснения, че няма такава замяна, че терминът „съжителство“ бил присъствал само на едно място в контекст на битови отношения, не свършиха много работа. За да продължат Борисов и кабинетът напред, Танев трябваше да бъде жертван.
Добре известно е, че романът на Антон Дончев (както и едноименният филм на режисьора Людмил Стайков) се базират на публикувания през 1870 г. във Виена от Стефан Захариев летописен разказ на поп Методи Драгинов, за който се твърди, че е от пазарджишкото село Корова.You are not allowed to view links. Register or Login Летописът е посветен на насилственото ислямизиране на населението в Чепинското корито през XVII в. Текстът е един от няколкото известни домашни извори, които говорят за еднократен, масов и насилствен акт на обръщенство от християнството в исляма. Сред тях са още „Баткунски летопис на пазарджишкия манастир „Св. Петър“, както и „Беловска хроника“. И докато някои автори като Антонина Желязкова говорят за наличие на „очевидно обща първооснова“ на трите разказа,You are not allowed to view links. Register or Login Мария Тодорова е по-скептична и смята, че въпреки приликите „тяхната генеалогична връзка не е установена убедително.You are not allowed to view links. Register or Login. Освен споменатите, съществува и още една хроника за тези събития. Това е т.нар. „Исторически бележник“, занимаващ се с „потурчването на родопските българи“ с „огън и нож“.You are not allowed to view links. Register or Login Според литературоведката Албена Хранова, заедно с вече споменатата хроника на Методи Драгинов, този извор е директно вкаран в романа на Антон Дончев под формата на устни разкази на героите му.You are not allowed to view links. Register or Login Само че поради големия залог и отговорността към събитията, които се разказват, веднага се налага да изтъкнем, че от четирите извора за „насилственото помохамеданчване“ на населението в Родопите в оригинал до нас е достигнал само един – Беловският – и то създаден чак през XIX в., със сигурност не от съвременник на самите събития, уж разиграли се през XVII в.You are not allowed to view links. Register or Login
Ето защо в следващите редове ще се опитам да проследя трудния път на историографията и нейното боравене с фалшификатите от XIX в., които говорят за насилствено приемане на исляма. Ще проследя как точно в професионален план науката борави с тези несигурни извори, как ги съпоставя с други, доколко целенасочено и съучастнически доизвайва представата за насилствената ислямизация, какво се крие зад подобни напълно съзнателни действия. И още – какво публикациите и дебатите ни казват за взаимоотношенията вътре в историческата колегия; какви са взаимодействията и зависимостите на българските историци, боравещи с темата с политическата власт; какви похвати се използват за заемане на по-умерени позиции и има ли някакъв ефект от тях; до каква степен господстващите разкази са резултат от политически натиск и поръчка; доколко са плод на наложено ценностно разбиране в колегията за задачите на отделния историк и „българската историческа наука“ като цяло? И още. Какви са стратегиите, които историците предприемат за да се справят с един безспорно травматичен период за българското масово съзнание, но и да запазят някаква научна автономност, както и да избегнат, от една страна, политическата конюнктура и натиск, а от друга, наказващата санкция на популярното съзнание, базирано на фолклора?
В хронологически план ще започна от около края на 50-те години и ще разгледам историографските развития до непосредственото навечерие на асимилационната кампания срещу българските турци от 1984–85 г., като така ще се концентрирам целенасочено върху до-идеологията на т.нар. „Възродителен процес“. Оставям периода преди Втората световна война встрани, тъй като в немалка степен османската епоха и проблемите на ислямизацията тогава се разглеждат от любители неспециалисти. Поради това, че натискът след смяната на имената на българските турци през 1984–85 г. става по-директен, няма да разглеждам и произведенията от този период, втвърдяването на пропагандата, както и на историографския дискурс. Тезата, която ще защитавам, е, че разбирането за отговорността на историческата колегия към едно определено романтично разбиране за нацията, както и взаимоотношенията в рамките на неизбежните мрежи вътре в професията, правят българската историческа наука твърде уязвима и абсолютно неизбежен съучастник на властта в асимилационните ѝ усилия. И това се случва още далеч преди акцията от 1984–85 г. Споменатото съучастничество се осъществява в две посоки. От една страна, с тясно сътрудничество, което разширява своя обхват и свързва в определен момент и най-маститите имена в бранша. На второ място чрез хилави, частични и с много уговорки несъгласия със същите светила, които обаче в крайна сметка не атакуват мита и много трудно могат да бъдат разбрани от една дори по-широка интелигентна публика. Не на последно място заради обстоятелството, че учебните програми в крайна сметка са резултат от политическа санкция, поради все още силното присъствие на представители на статуквото в колегията, както и поради изключителната все още чувствителност на общественото мнение, опитите за промени не дават резултат. И „Време разделно“ е образ на най-доминиращата представа за „турското робство“ и „насилственото помохамеданчване“.
 Българските фалшификати в общоевропейска перспектива Всички тези извори – кога повече, кога по-малко – винаги са предизвиквали сред сериозните изследователи съмнения относно тяхната автентичност и използването им като някакви достоверни исторически документи.You are not allowed to view links. Register or Login Дори и Мария Тодорова с нейните уговорки признава: Очевидно, той (Летописът на поп Методи Драгинов – бел. моя С.Д.) не може да се ползва като пример за документ от ХVІІ в., нито като достоверен свидетелски разказ за масово помохамеданчване.You are not allowed to view links. Register or Login Въпросът тук за мен обаче е друг. Дали историкът професионалист трябва да усилва и поддържа популярните легенди, с което да удържа определено състояние на масовото съзнание за миналото, както и определени актуални политики на властващите, или той трябва да застане на позициите на професионализма, хуманността, конституционните принципи и законността? Тази статия ще бъде написана от позициите на вторите.
Очевидно е, че появилите се летописни разкази са резултат от търсенето от българите през XIX в. на отговор на въпроса защо край тях се срещат и мюсюлмани, които говорят на практика същия език като този на съседите си християни, но изповядват различна от тях религия. Легендарното и митичното обяснение, че са били накарани насила да се обърнат към исляма, предстои да влезе дълбоко в националната памет. По този начин се утвърждава стабилна и устойчива представа, че „българинът“ може да стане мюсюлманин единствено след упражнено върху него насилие. А този мит, че преминаването в другата вяра е станало насилствено, е изключително устойчив и част от стабилни обществените представи. Това води и до последващото доверяване на професионалната историография на тези извори, както и до засилването на техния ефект чрез художествени произведения (поезия, разкази, повести, романи, филми и др.). По този начин допълнително се укрепва митът и се поставя в основата на популярна историческа памет, която би могла да легитимира и определена идентичност и политика.
Веднага се налага да изтъкнем, че изработването на фалшификати в Европа през XIX в. не е дело, което се среща само и единствено сред българите.You are not allowed to view links. Register or Login Напротив, в тогавашната интелектуална и политическа атмосфера, която търси истинско „национално“ минало, се появяват подобни в редица други страни. Преди години имах възможността да бъда част от един международен изследователски екип, който под ръководството на директора на Историческата школа при Центъра за висши изследвания в Принстън (създаден от Алберт Айнщайн), историка медиевист проф. Патрик Гийри, работи върху проблемите на историографията и „производството“ на миналотоYou are not allowed to view links. Register or Login, включително и чрез изработването на фалшификати.You are not allowed to view links. Register or Login
Наред с другите изследователски задачи бяха разглеждани и фалшификации, манипулации на текстове, мистификации, продукти на поетичното въображение и т.н. Тук се включваха „откритите“ от шотландския поет Джеймс Макферсън поеми на Осиан; уж откритите „средновековни“ „Краледворски ръкопис“ и „Зеленогорски ръкопис“ на креативния чех Вацлав Ханка, сам ученик на водещия славист Йозеф Добровски; финландския фолклорен епос Калевала и редица други. Сред тях попадаха и „Летописа на поп Методи Драгинов“, както и „Веда Словена“. Проектът спомогна чрез една широка сравнителна перспектива на множество случаи в цяла Европа да се стигне до интересни изводи. Установи се, че в едни случаи главната цел е да се открие и ако го няма, да се произведе и проектира в миналото изгряващото национално съзнание. В други можем да говорим за съвсем цинични проекти на изобретяване на минало с цел доказване на някакви несъществуващи стари права и традиции. В трета група вече се натъкваме на открити фалшификати, използвани, за да подведат съвременниците. Има и такива, които се опитват да запазят отдавна изгубено време, сякаш то е все още живо.
Що се отнася до мотивите, стоящи зад подобна дейност, те също са различни. Можем да говорим за смесица от мечта за алтернативно минало на нацията, подобряване на вече установена академична репутация, както и лични кариерни подбуди. Обикновено чуждите критики и несъгласия единствено дават допълнителен тласък на подобни усилия с цел укрепване на националната гордост. В някои случаи изработването на фалшификати дори има като мотив забавлението, че си излъгал читателите си и бъдещите академични люде. Мотивацията може да тръгва при някои и от желание за славата на нацията, и някакви права около произхода на народа, както и поради съревнование между народите за минало. Установи се също, че освен от общия културен и политически климат са налице и действителни нужди, които фалшификатите посрещат, и поради това някои се оказват в определен смисъл „успешни“ (тук видимо трябва да поставим и тези от нашия случай с „насилственото помохамеданчване“).
Проектът констатира, че различните „фалшификации“, „мистификации“ и „поетични фантазии“ имат и различна съдба. Някои се отхвърлят твърде бързо, други eдва след повече от столетие, а трети провокират съществени промени в историческия разказ на професионалистите историци за десетилетия напред, или пък мобилизират цели национални движения. Нужно е да минат няколко поколения, да се промени цялостно политическият климат и да се появи вече съвсем нова научна ерудиция, за бъдат те окончателно отхвърлени като фалшификати. В този смисъл роля играе и едно ново дефиниране на самата национална идентичност, за чието утвърждаване фалшификатите са спомогнали, доколкото ги прави просто ненужни.You are not allowed to view links. Register or Login (И тук видимо има място за нашите фалшификати). Големият проблем за нас е в това, че в повечето от гореизброените страни фалшификатите отдавна са вече история, а в България те все още продължават да крепят представи, които лесно биха могли да легитимират престъпната политика, позната ни от миналото.
 Фалшификатите и българската историография Особен интерес за нас представлява периодът след края на 50-те години, доколкото започва един постепенен завой на комунистическата власт и режима на Тодор Живков към един селективен национализъм. Той възкресява версии за „турското робство“, които са известни още от десетилетията след създаването на модерната българска държава през 1879 г. и които служат за легитимация на насилствените кампании за смяна на имената от 1912–13 г., както и в началото на 40-те години на ХХ в.You are not allowed to view links. Register or Login Стартът като че ли е даден с появилия се през 1958 г. сборник „Из миналото на българите мохамедани в Родопите“. В него са включени респектиращи тогава имена на историческата наука. Видно е, че не става дума за някакви изолирани усилия, а за добре обмислен и целенасочен проект. Както ще отбележи след години с основание Евгения Иванова в книгата си „Отхвърлените приобщени“ с този сборник „Българската академия на науките е изпълнила „поръчението“ за „корена“.You are not allowed to view links. Register or Login
Всъщност, в началото на 60-те години усилията продължават. През 1961 г. се появява книгата „Родопа – българска твърдина“.You are not allowed to view links. Register or Login Тя представлява псевдоисторическо учебно помагало, дело най-вече на профилиращия се по темата медиевист Петър Петров. Инициативата за него е на Отдела по идеологическите въпроси към ЦК на БКП с цел да се използва в кръжоците на БКП, ДСНМ, ОФ, Профсъюзите и администрацията.You are not allowed to view links. Register or Login До 1964 г. то претърпява вече три издания, като само през 1964 г. се появяват цели две. Заложили най-вече върху сведенията на легендарните разкази, издателите са поместили и въздействащи картини на „Отвличане на български жени и деца от турските поробители“. Проследени са „първо масово помохамеданчване“, „второ масово помохамеданчване“, „помохамеданчването в Чепинското корито“, „помохамеданчването в Разложкия край“, после в Гоцеделчевския край и Средните Родопи. В третата глава под заглавие „Истината е неопровержима“ следват материали, посветени вече на езика и фолклора на местното родопско население.
Тези възгледи ще навлязат и в „тритомната“ „История на България“ от началото на 60-те години. В том 1 от 1961 г., макар да се споменава от Димитър Ангелов как „турско население от Мала Азия“ било докарано в по-главните градове Одрин, Пловдив, Стара ЗагораYou are not allowed to view links. Register or Login, в подточката „Асимилаторска политика на османската власт“You are not allowed to view links. Register or Login се застъпва тезата, че тя „провеждала последователна политика на асимилация на християнското население“. В апокалиптичен дух се разказва: Последното масово помохамеданчване тук станало през 1656 г. и засегнало жителите на Чепинското корито.You are not allowed to view links. Register or Login И тук съответно по летописа се говори за многото изклани, за 218 съсипани църкви, за 33 опожарени манастира. Съвсем изрично се цитира под линия като източник и Ст. Захариев.You are not allowed to view links. Register or Login Не се пропуска позоваване и на вече излязлата „Из историята на българите-мохамедани в Родопите“.You are not allowed to view links. Register or Login Натъкваме се и на специална подточка „Турска колонизация в българските земи“.You are not allowed to view links. Register or Login
Още тези най-първи появили се изследвания за мюсюлманското население в Родопите не го наричат по начина, по който то се самоопределя, а използват за него термина „българи мохамедани“. Всички те залагат на легендарните сведения и фалшификатите от XIX в., като открито и без съмнение ги приемат за напълно автентични. Заедно с това авторите утвърждават наличието на цялостна османска държавна политика, целяща именно централизирано и насилствено налагане на исляма над местното население, което се състояло пък именно от вече самоосъзнати като българи християни. Налице е също склонност родопският случай да се прехвърли върху цялостната територия на страната. Макар не всички професионални историци да са свързани с конкретната политика около ислямизацията, навярно всички те си дават сметка, че изцяло участват в едно пропагандно, а не чисто научно мероприятие, при което науката се използва за целите на политическия режим.
В решение на Политбюро от 5 май 1962 г. за „Мероприятия против турчеенето“ отново се вменява в дълг на БАН да проучва „българския родов корен“, а към отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП се назначава специален инструктор за работа сред „българите мохамедани“.You are not allowed to view links. Register or Login Не закъснява да се появи през 1962 г. и сборникът с документи „Асимилаторската политика на турските завоеватели“. Показателно е и подзаглавието „Сборник от документи за помохамеданчвания и потурчвания XV–XIX в.“You are not allowed to view links. Register or Login Разбира се, приоритет се дава повече на домашните извори. До две години, през 1964 г., ще се появи и второ преработено и допълнено издание.You are not allowed to view links. Register or Login
Още след титулната страница се появява песента „Балканджи Йово“. Нейната цел е видимо чрез претенция за автентичен фолклор да наложи интерпретирането на целия останал документален материал в тази тоналност. Ала добре известно е за тесните специалисти, че мотивът за Балканджи Йово като християнски мъченик не е разпространен във фолклора. Има наистина такава записана песен в Серско, която Стефан Веркович през 1860 г. публикува в Белград в сборника „Народне песме македонски бугара“. Популярната днес в масовото съзнание версия обаче е дело на поета Пенчо Славейков и се появява едва през 1917 г. в сборника „Книга на песните“. Автентичността на тази песен – подобно и на измислените късни летописни разкази – винаги е пораждала съмнения. Както изтъква и литературоведът Николай Аретов, популярността на песента няма как да бъде разбрана без ролята на фактори като качествата на текста, минал после и през ръката на майстор като Пенчо Славейков; адекватността му спрямо мита за „насилственото помохамеданчване“ и стереотипите, които той поражда в масовото съзнание; държавната политика, довела до постоянното присъствие на точно тази песен в различни учебници и христоматии, в рецитации при чествания, постоянното ѝ присъствие в публицистиката.You are not allowed to view links. Register or Login Разбира се, истинска изненада би било, ако в разглеждания сборник би бил пропуснат фалшивияj летопис на поп Методи Драгинов от село Корова.
По този начин и на самите османски извори се прави твърде произволна интерпретация. Важните внушения са две. На първо място наличието на някаква преднамерена и централизирана, добре обмислена османска държавна политика за затриване на „българската народност“. И на второ, тази политика се осъществявала чрез планирано от самата османска държава насилие и терор. На практика върху основата на т.нар. „Летопис на поп Методи Драгинов“ в тази и последващите си публикации П. Петров се стреми да укрепи окончателно тезата за разорението на Родопите през 1669 г. (Чепинско през 1666 г.) по време на венециано-османската война за остров Крит, както и за осъщественото тогава насилствено ислямизиране на „родопските българи“.
През това време между историографията и политическата власт, включително и партийната номенклатура, протичат интересни енергии. На 6 март 1964 г. е проведено съвещание на отдел „Пропаганда и агитация“ към ЦК на БКП. На него, между другите разисквания, историкът Петър Петров се нахвърля буквално над окръжния секретар на БКП в Смоленски окръг Никола Палагачев хем уж заради „извращения“, хем за проявен от него „либерализъм“ в подхода към „българите мохамедани“.You are not allowed to view links. Register or Login След пленум на ОК на БКП в Благоевград се решава да се започне с незабавна смяна на имената. Вестта се разнася бързо из окръга, а в селата Корница, Брезница, Аврамово, Вълкосел, Якоруда и други се готвят незабавно за съпротива. Жителите на село Рибново го отцепват и не допускат никой да влезе, като разгонват подобни опити с камъни.You are not allowed to view links. Register or Login И все пак през 1964 г. побеждава линията на Никола Палагачев, „извращенията“ са прекратени, а насилствено отнетите мюсюлмански имена са отново върнати.You are not allowed to view links. Register or Login Само временно. Неслучайно веднага Петър Петров е утвърден за нещатен сътрудник към отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП с постоянен пропуск до сградата и товарен с нови задачи.You are not allowed to view links. Register or Login
Освен преиздаването на сборника „Родопа – българска твърдина“ на Петров е възложено през 1964 г. да подготви и книгата „Помохамеданчванията в Ловешкия край“. Изданието е направено в окръжния център, ала всичко е видимо централизирано като политика и усилия, което става особено ясно от решаващото участие на Петров, което се дължи и на партийна командировка в региона.You are not allowed to view links. Register or Login
И тук продължават внушенията за наличие на „официална политика в турската империя“ срещу „българи“, за единични помохамеданчвания и т.н. Книгата разказва за първо и второ масово (!) помохамеданчване в Северна България. Разбира се, споменатото „помохамеданчване“ няма как да не е „съпроводено с най-големи жестокости“. Дори се казва: Жителите на цели села били избивани, ако откажели да приемат исляма.You are not allowed to view links. Register or Login И тук, както и в предишни издания, в края е разположена част, озаглавена „Истината е неопровержима“, отново с данни за език, песни, предания и т.н., които трябва да докажат „българския корен“.
Няма как да подминем, че на фона на тези развития в науката по повод на миналото на Родопите и най-вече съдбата им в рамките на Османската империя, през 1964 г. се появява споменатият роман на Антон Дончев „Време разделно“. Произведението преминава през предварителната „научна“ рецензия на Петър Петров и Доньо Донев, автори на споменатото вече учебно помагало.You are not allowed to view links. Register or Login В романа, както вече отбелязахме, по думите на Ал. Хранова, са имплантирани два от разглежданите по-горе фалшиви летописи от XIX в. – т.нар. „Исторически бележник“ и „Летописът на поп Методи Драгинов“. Те са въведени в повествованието като устни разкази на двама от героите. Социалната роля на поп Методи Драгинов е поета от „напълно фикционалния поп Алигорко“ и помохамеданчения френски аристократ, наречен Венецианеца.You are not allowed to view links. Register or Login
Започва да излиза на интервали и „Родопски сборник“, който видимо също е включен в тази политика. Особено важно се явява изданието от 1965 г., излязло под редакцията едновременно на Христо Христов, Петър Петров и Страшимир Димитров. Един от основните поместени материали е този на П. Петров, който е свързан с „помохамеданчването“ в района именно според „български летописни сведения“.You are not allowed to view links. Register or Login Тук се натъкваме отново на всички вече познати ни похвати на П. Петров, които ще съпътстват докрай предполагаемо „научната“ му кариера. Материалът изцяло се базира върху извор като т.нар. „Летопис поп Методи Драгинов“ с всичките му неточности. Оценявайки в спомените си собствената си работа, Петров е категоричен: доказах автентичния характер на летописа на Методи Драгинов от с. Корова.You are not allowed to view links. Register or Login Ала отново се натъкваме на слаба интерпретация на малкото налични османски извори с цел да се докаже или удържи вече изграденият мит. Петров се опитва да убеди за пореден път читателя, че събитията, описани от уж реалния свещеник от село Корова, наистина са се разиграли в Чепинското корито, най-вероятно в интервала 1666–1669 г., а самата хроника била създадена през 1670 г. Помюсюлманчването е станало по начина, по който го е описал сам М. Драгинов, поради засиления религиозен фанатизъм по време на дълго проточилата се „свещена война“ за превземането на Крит от 1645 до 1669 г., довела до преминаването на войски през Родопите. Според П. Петров и преди е имало ислямизация чрез „насилствени и доброволни помохамеданчвания, масови и единични, поробвания, преселвания, еничарство и т.н.“. Интересно е, че като доказателства професионалният историк използва дори недокументирани лични разговори. Например той пише: Що се отнася до езика на нашия летописен разказ, на пръв поглед той наподобява новобългарския език от времето на Възраждането. Вярно е, че езикът не е църковнославянски. Това обаче е говоримият народен език. И тук като доказателство дава личен разговор с езиковеда Кирил Мирчев, който му бил казал, че нямало основания езикът да се отнесе по-късно от XVII в.You are not allowed to view links. Register or Login
В сборника е публикувана и важна статия на Страшимир Димитров за ислямизационните процеси в Западните Родопи и по течението на река Места.You are not allowed to view links. Register or Login Във време, когато в българската историография господства изцяло възгледът за въоръжени и насилствени акции като технология по „налагане на исляма“, Страшимир Димитров все пак очертава – макар и най-общо – един дълъг и разтегнат във времето ислямизационен процес в разглежданата от него област. Основният извод на Димитров е следният: Налагането на исляма над българското население в никакъв случай не може да се смята кaто резултат от една акция, на една масова кампания. То било плод на продължителна, няколковековна дейност. Системните единични примамвания и помохамеданчвания се съчетавали с периоди на масово крушение на християнската маса, докато в края на краищата ислямът бил наложен над почти целия Чеч, Доспат, над част от селата в Неврокопското поле и Разлога.You are not allowed to view links. Register or Login
Редица автори и колеги са склонни да представят изложената тук теза на Страшимир Димитров като насочена срещу господстващия канон в българската историография тогава, като проява на дисидентство и несъгласие с колегите привърженици на насилствената, масова ислямизация.You are not allowed to view links. Register or Login Ала тук е необходимо едно по-внимателно вглеждане и правене на нужните уговорки.
В никакъв случай не може да се говори за някакво конфронтационно влизане на Страшимир Димитров срещу основното русло на българската историография и нейното интерпретиране на проблемите свързани с ислямизацията. Нещо повече. Видяхме по-горе, че той остава при каноничния историографски език, доколкото говори определено за „налагането на исляма“, за „крушение на християнската маса“. Правят впечатление и следните други негови похвати, които говорят в обратна посока или са просто поредица от „презастраховки“ на историка както срещу властта, цензурата и идеологическите блюстители, така и срещу недоволни колеги от гилдията, или пък дори общественото мнение и неговите стереотипи. Още с първото си изречение Стр. Димитров обяснява насочването си към точно тази тема с обстоятелството, че „Летописът на Методи Драгинов за помохамеданчването в Чепинското корито“ създаде след себе си цяла литература, която в една или друга степен изяснява това събитие от историята на чепинските българи.You are not allowed to view links. Register or Login Базирайки се за XVI в. върху малкото тогава фрагменти в българския архив, Страшимир Димитров стига до заключението, че това столетие може да се смята катастрофално за християнското вероизповедание.You are not allowed to view links. Register or Login Тази катастрофична представа наистина се потвърждава от по-късно появилите се османски документи, ала никакви доказателства не се пръкват за предположението му, че такова едно бързо преобръщане ще да е станало и с прилагането на открито и грубо насилие.You are not allowed to view links. Register or Login Още за XVI в. той се доверява на несигурните домашни приписки и пише изрично: Наличните документи не дават възможност да се определят по-точно хронологическите граници, в които са се разиграли евентуалните акции за помохамеданчване или за довършване помохамеданчването на населението в тези села. Като се има предвид обаче, че болшинството от нашите приписки и по-късни летописни бележки свързват тези явления с името дейността на „султан Селим“, би могло да се потвърди,
2
Tarih / Re: Hotaşlı ve Tozyanı Hakkında
« Last post by Turski on July 24, 2019, 11:11 »
Burada bulamadığım cevapları bölgeyi ziyaret ederek buldum. Dve Topoli ile Malko Krushevo arasında bulunan ve Zagrazhden’e bağlı olan Tozyanı, bir Türk köyüymüş. Köyde Pomakça değil, Türkçe konuşuluyor. Başta garipsemiştim o bölgede Türk köyü olmasını ama Davidkovo yakınlarında bulunan, Türkçesi Kabaağaç olan Debelyanovo köyünün de Türk olduğunu öğrendim. Bunlar haricinde Zagrazhden ve Davidkovo’ya bağlı olmalarına rağmen Türklerin yaşadığı birkaç köy daha varmış. Pomak nüfusun Zagrazhden ile Davidkovo’nun merkezinde ve Batı yakasında yaşadığı söyleniyor. Hotaşlı bölgesi ise şive ve tip olarak Eğridere’ye bağlı daha alçakta kalan köylerden farklı olsa da nihayetinde tamamen Türkçe konuşan ve Türk olduğunu söyleyen köylerden oluşuyor.
3
Фото-галерия / Re: с.Ваклиново
« Last post by SIVEK on July 23, 2019, 10:46 »
You are not allowed to view links. Register or Login
4
Фото-галерия / Re: с.Ваклиново
« Last post by SIVEK on July 15, 2019, 17:40 »
You are not allowed to view links. Register or Login
5
История / Re: Данни от археологията
« Last post by ultras_as23 on June 08, 2019, 13:21 »
Находки на персийски,китайски и ранносредновековни ислямски монети(на Арабския халифат и Саманидския емират в Средна Азия) от територията на България тук:
You are not allowed to view links. Register or LoginЛ.Василев_-_Находки_на_сасанидски_куфически_и_далекоизточни_ранносредновековни_монети_от_територията_на_съвременна_България_Finds_of_Sasanian_Kufic_and_Far_Eastern_Early_medieval_coins_from_the_territory_of_modern_Bulgaria_-_сп._Реверс_бр.2_Юли-Декември_2018г._с.8-23
6
Tarih / Plevne Müslüman Nüfusu
« Last post by Turski on April 15, 2019, 13:30 »
Merhaba.

Plevne’nin Müslüman nüfusu hakkında detaylı bir çalışma arayışındayım fakat kayda değer bir şey bulamadım. Anne tarafım Plevneli. Karaağaç köyünden geldiklerini, köyde Bulgarlarla birlikte yaşadıklarını, köyün yakınından tren yolu geçtiğini ve Türk olduklarını söylüyorlar fakat ben Plevne’ye Türk iskanı olduğuna dair bir belgeye rastlamadım. Plevne’deki Pomak yerleşimleri arasında Karaağaç diye bir köy de göremedim. Üstelik Plevne’de birden fazla Karaağaç isimli köy olduğunu öğrendim. Bahsettikleri köy hangi Karaağaç, Türk köyü mü yoksa Pomak köyü mü? Yardımcı olabilecek biri var mı acaba?
7
 Без-именната след като взе ключа за библиотеката, три дни от нея не излезе. Първото нещо което направи, това беше да свали всички книги от рафтовете и да избърши праха по тях. След това по неин усет и разбиране, наново подреди библиотеката. На ляво от входа постави световната класика. Точно пред вратата старателно подреди българската литература и зад масата която и служеше за бюро, гордо нареди всичко свързващо детската психология и четиво. След взимането на този вълшебен ключ, в нея се породи мечтата, която трябваше да накара младото поколение да чете. Но до сега ясно беше разбрала, че от четенето на книга по тези земи имаше много по важни неща и едно от тях беше вършенето на задълженията, които не секваха дори и през зимата. Когато пък имаха малко свободно време посещаваха джамията и зубреха на арабски Корана. След като подреди и последната книга и забърса и последната прашинка по тях, Без-именната усети че в тази библиотека липсва нещо много важно, което трябваше да се прочете от всеки в това село и това беше романа на Антон Дончев “Време разделно“. Вечерта когато се прибра в къщи първата работа която направи, това беше да запита Азиз: - защо тази книга липсва в библиотеката.

- Подобни измислени романи, които слагат сол в раната на хората тук, не трябва да съществуват, та затова – му бе отговора.


- С какво би наредил толкова на тези хора това не мога да разбера. Хем освен историческите книги, всички останали са литературна измислица и ти това добре го знаеш.


- Да знам го. Но за съжаление този роман доста хора го смятат за исторически и в това е белята. Продължи да устоява своето становище Азиз.
- Но да се забранява определена книга, на мен ми идва доста странно. Пък и да си призная, аз съм от тези, които смятат, че този роман е писан по исторически данни и са използвани източници които трудно могат да се оборят. Затова още утре ще поръчам този роман да ми го докарат и ще го предложа на по буйните и любопитни деца, за да видя тяхната реакция след това.

- Добре ще направиш. Не забравяй да поръчаш и Кама Сутра и още куп други глупости, които ти дойдат на главата. След това старателно проследи, каква реакция ще предизвикат опитните зайци.

- Но защо сравняваш романа Време разделно, със Кама Сутра? Това не мога да разбера?

- Ти не само това не можеш да разбереш. И аз затова нещо не те обвинявам. Защото ти все още не познаваш този народ, който лесно вярва на всичко казано, но никога не прощава на лъжата и измамата. И след като и ти си повярвала на този поръчков и дори краден роман, що остава за останалите? Но след като искаш да го направиш, ще трябва да си готова и съгласна да посрещнеш последиците, които няма да бъдат много розови за тебе.

- За първи път чувам че този роман е бил краден. Ще можеш ли да внесеш малко светлина по въпроса?

- Има слухове, че романа „Време разделно“, е дело на Фани Попова-Мутафова. А самият Антон Дончев казва че романа го е написал само за 41 дена. Представи си само, как един роман от над 400 страници се пише точно за 41 дена. И ако разгледаме стилистиката на романа и го сравним с по късните му книги, няма как да не разберем разликата в стила на писане. Другото нещо което е отвратителното в този роман, това е порнографията, която е в голямо изобилие. Моралът в този роман е сведен до минимума: "Викай ми Елице, че от утре ще ми викаш майко". Моето лично мнение е, че дори и да не е крадена цялата книга, то поне голямата част от нея са присвоени и след това по такъв начин до изопачени, по който да се харесат на партията. Но още по жалкото за този роман е, че точно той дава ход на държавата, да възражда този народ който стой сега пред тебе.


- За всичкото това много съжалявам. Но аз като библиотекарка на това село съм длъжна на жителите му да поднеса всичко което сметна за необходимо. Всеки носи глава на рамената си и всеки трябва сам да решава дали да я чете, или това в нея дали е достоверно.

- От моя страна нямаш никакви проблеми. Аз лично тази книга три пъти съм я чел и за нея си изказах мнението. Затова те подсетих да докараш и Кама Сутра, защото все пак поне начинаещите, ще има какво да научат от нея. И другото нещо което искам да те предупредя, пази се да не заприличаш на ходжата на селото.

- Добре кажи какво да направя и това ще бъде. Все пак ти тук си раждан и този народ го познаваш много по добре от мене.

- Иска ми се да се намери писател, който да опише истинската история на помаците. Но уви, ние до толкова сме поробени от ежедневието, че от книгите бягаме като от дявол.
 
Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

 
8
 

Селото бе врязано в падината на планината и почти не се виждаше от преминаващите. Човек спокойно можеше да си помисли, че се крият от враговете, но по късно се разбра, че е заради лютата зима. Къщите предимно направени от камък, а покривите вместо керемиди застлани с каменни тикли*. Всички къщи бяха заградени от високи стени, а портите им изработени от дъбов масив. Почти пред всички прагове бяха насядали забрадени в бяло жени и пред тях на ситният калдъръм си играеха купчини игриви деца.

Александър продължи да се движи по централната улица на селото, която го отведе на малкият мегдан, на който бяха насядали като на жица черни лястовици, готови за излитане по чужди светове белобради старци. В ръцете на почти всички имаха добре оформени бастуни, които им служеха не толкова за помощ, а и за красота. След подаденият поздрав “селям“ заразпитва къде може да отседна за една нощ. Всички от тях в хор повдигнаха бастуните и му показаха къщата в която се беше разположила пивницата на селото. Благодари им от сърце и без да губи време се запъти за кръчмата. На прага й го посрещна самият кръчмар. На въпроса му; “ Дали има свободно място за преспиване?“ кръчмаря му отговори с краткият отговор – “Нц. Но с охота допълни, че ще се погрижи за него.“ А на въпроса му; - “Дали има нещо за ядене?“ - просто се отдъпна от прага на вратата и му направи път да мине.

Пришелеца с лек страх се настани на една от маси в дъното на кръчмата. И при въпроса на кръчмаря; - “Какво ще желаете?“ отговори с въпрос; - “Вие какво предлагате?“ отговорът беше кратък и ясен; „Царска туршия“. По всичко си личеше, че човекът не беше търговски учтив, защото в селото освен тази друга кръчма нямаше.

- Докарай ми тогава една гроздова и една царска туршия. Пък останалото ще поръчам по късно. Кръчмарят сви гъстите побелели вежди, след това кимна в знак на съгласие и не след дълго му сервира чаша с гроздова ракия и някакво прогизнало зеле, което тук минаваше за царско. Почака малко за да вземе останалата поръчка, но след като пришелеца не казах нищо, отиде обратно зад дървеният “бар“ и се залови за работа.

Силният мирис на тютюна в кръчмата сякаш се беше сгодил с този на евтиният алкохол и гордо се разнасяха из цялата кръчма. А до тях миризмата на тор и прогнило сено, като свекър и свекърва напомняха на присъстващите, къде се намират и с какво се занимават. С тази миризма се свикваше бързо, особено след втората чаша отлежала ракия и прогизнала царска туршия. С помощта на тях бързо забравяш не само къде се намираш, ами от къде си и за какво си дошъл. След третата ракия, крясъците започват да ти напомнят, че си остарял, или оглушал. И въпреки че кръчмата не беше по голяма от две стай, в нея с голяма трудност се бяха разположили десетина дървени маси и също толкова умножени по четири поизлющени закърпени дървени столове. На стените висяха няколко глави на диви животни, едни от тях бяха на вълци, други на елени и една на мечка стръвница. Те сякаш бяха закачени там не да красят обстановката, а да им вдъхват вяра, че могат да изпият и още по една, две чаши от огнената вода. Кръчмаря въпреки че беше кьорав с едното око, от погледа му нищо не избягваше и като опитен ловец, винаги навреме поднасяше поръчката на своя лов.

Кръчмата за кратко време се изпълни със здрави и буйни мъже. Кой дървар, кой земеделец или животновъд, но всички старателно загрижени за утрешният ден. Врявата беше доста голяма, но пришелеца вече беше преминал на трета ракия и шумовете му приличаха на птичи песни. С новодошлите в кръчмата, селяните се отнасяха достатъчно внимателно и любезно. Така се случи и с Александър, до него се приближи доста едър и космат помак, който кръчмаря бе извикал при него и му „заразправя“ нещо за пришелеца. А селянина постоянно кимваше в знак на съгласие и погледа като на ястреб беше отправен към Александър. След като свърши разговорът, или наставленията, селянинът без да вземе разрешение дали да седне, се настани на масата пред Александър;

- Какво пиеш? - твърдо попита.

- Грозданка! - му отговори пришелеца с безразличен тон. Селянинът без да го пита дали и какво иска, поръча още по една. След любезното “Добре дошъл!“ го заразпитва, кой е, от къде е, и защо е на това място. На всичките тези въпроси, пришелецът отговаряше с голяма щедра усмивка, която не задоволи много разпитващият.

- Здравейте господине и добре дошъл в Чеча. Приятно ми е, казвам се Хасан! Старите хора тук казват че полето ражда тикви, а тук Балкана ражда човеци! Хасан беше висок и твърд като бук, с лице почерняло и загоряло като разорана черна земя, а физиономията му суха продълговата и хайдушка. Душата му дълбока и благородна, на нея можеше човек да се довери, дори и тайните да си сподели. Когато стисна ръката за “здравей“ Александър почувства че се здрависва със скала. Отговори му, че на него също му е приятно и последваха безброй наздравици. След като пресушиха чашите, Хасан стана и му заповяда да тръгват. По пътя много не разговаряха, защото походката на Хасан беше като на дива сърна. Но когато пристигнаха в къщи трябваше да преминат през пълен двор от животни. А те като го видяха, всички се трупаха покрай него, той хем ги галеше, хем им говореше, но успяваше и да ги представи на гостенина си. След всичката тази церемония ловко се покатери по дървена стълба която водеше към вторият етаж. Там ги посрещнаха четири деца, една жена и старата му майка. Децата бяха раждани през година. Руси снажни синеоки помачета и всички момчета. Като ги видяха се строиха като войници за вечерна проверка и за добре дошъл на гостенина му целунаха ръката. Жена му също като него кльощава жена, доста притеснителна и скромна, също така и любопитна. Не му подаде ръката за здравей, но по всичко си личеше че се радва на гостенина си. Дойде ред на майка му. Стара, но не остаряла жена, запазила си беше всичко красиво и младо по нея. Като ги видя веднага му подаде ръката за да я целуне. Но за да я целунеше Александър трябваше леко да се наведа. Беше много мъдра и внимателна жена, защото заместваше нейният мъж, а това не беше толкова лесно или без отговорно нещо. Докато сервираха вечерята децата на свобода оглеждаха и разпитваха гостенина за другият свят, който те все още не познаваха и с голямо нетърпение очакваха да завършат тук основното си образувание и навлязат в него. В средата на стаята която служеше хем за всекидневна, хем за кухня, снахата сложи голяма софра. Застла я със бяла покривка и по нея занарежда чинии вилици и лъжици. След това преметна на рамото бяла кърпа и в едната ръка държеше малък леген, а в другата бъклица пълна с вода. Първо застана пред свекървата, тя подаде ръцете над легена и си изми ръцете, след това взе кърпата и ги избърса. Тази церемония я направи и мъжът й, след това поднесе бъклицата с вода и легена и на гостенина, след това и на децата й, по този начин гостенина се почувствах част от семейството. Семейството се събра покрай софрата която беше изпълнена в изобилие и лакомства. Поканата беше ясна и кратка;

- Хайде заповядайте! Че в храната е борбата! Пък и както е казал Аллах – давам ти душа, но ако не я храниш, ще си я взема обратно! Разговор почти нямаше, по тези места не беше прието когато човек се храни да говори, всеки гледаше да си напълни стомаха, че за следващият ден щеше да има нужда от много сили. След вечерята вече оставиха да свети само една лампа. Хасан запали цигара и се подхванаха плановете кой какво ще прави на следващият ден. След всичко това вече дойде ред и на общи приказки.

- Душманите нас помаците ни разделиха на три части. Една част остана тук, друга я дадоха на турците, трета на гърците. Тук остана само една трета, най-плодородната част от планината дадоха на турчилата, останалата на гърците. Но нашата е най-величествена и красива, Чепинската долина е една гордост за нас помаците, Мусала, най-високия в целия Балкански полуостров. След дългият и приятен разговор настаниха гостенина в най - хубавата им стая. Прозорецът му беше широко отворен и от към дерето долитаха птичи гласове, блеене на стада, вой на кучета и вълци, песента на ходжата, и песента на бълбукащото забързаното дере, от което пристигаше ухание на младост и живот. Сънят му беше приятен, придружен със звуците на чанове, и мучене на кравите, потропванията на конете и сутринта най - приятното нещо, песента на петлите. Тук хората винаги стават по рано от слънцето и се състезават със времето.

На сутринта още преди да са е пукнала зората, Хасан почука доста скромно на вратата на гостенина.

- Станахте ли вече?

- Да, да станах! След този отговор Хасан нахълта в стаята му.

- Ела докато направят закуската, да изпием по една джигара на балкона. Александър на драго сърце излезе с него на терасата, а от там се виждаше величествена гледка. Върховете на балкана бяха толкова близко, че ако искаше човек сякаш би ги целунал, или докоснал с ръка. Миризмата на дивите цветя която го лъхна, сякаш го повдигна на метър от земята.

- Каква приятна и чиста миризма, заради нея човек си заслужава да трепе толкова път до тук!

- Ааа, да, така е, този въздух го няма на друго място, веднага се съгласи Хасан с него, но Александър не беше сигурен, че го разбра за какво му говори. Докато изпушат джигарите картината пред тях взе все повече да се откроява. Отсрещният бряг на дерето потъна в дебела сянка, по буйните поляни пасяха на свобода коне и крави, в подножието като бели облачета които са слезли на земята за да пият вода, пасяха няколко стада овце. Покрай тях тичаха на свобода агнета и ярета пазени от няколко едри кучета. На тук на там прелитаха забързани врабчета, а от пазвата на гората долитаха страшните звуци на бухалите. Александър усети, че тук човек може да изпуши цял пакет джигари и да му дойдат в малко. На вратата се показа стопанката и ги покани да закусят. Церемонията с миенето на ръцете се повтори и след което се нахраниха до насита, от прясното мляко, селското сирене и кашкавал, петмез от грозде и сладкото от диви ягоди, невероятните домати и чушки. Прясно изпечен селски хляб, подквасен само с квас, беше достатъчно човек да се почувства на празнична трапеза. След закуската която приключи за двадесетина минути всеки като пчели се разбяга в различни посоки. Останаха само Александър, Хасан и двете му все още невръстни деца. Майка му също се запъти към двора, за да посвърши някой и друга работа.

- Значи си дошъл в това село, за да се поразсееш от скучният живот живян в града? Какво мислиш да правиш днес?

- Днес мисля да се поразходя малко по балкана, Имам голям мерак да поразгледам дивото и непознатото, за нас гражданите това е голямо предизвикателство. След това малко се поизчерви, защото делеше хората на селяни и граждани. Но ясно разбра, че тук хората не се срамуват от наречието селяни, а се гордееха с него.

- Ами и аз съм на натам. Ако искаш да вървим заедно? Хем ще сме си дружина. Голяма очарователна усмивка обзе лицето на Александър, която се сметна в знак на съгласие. Хасан веднага му напълни раницата с необходимите неща и отседла коня за него. Наставленията продължиха, че не трябва да му стиска много юздата, останалото конят си го е знаел много добре. След тези наставления вече бяха готови да тръгват на път.
- Да, да! Мисля че с вас ще ми е по добре. Но бихте ли ми помогнали да се кача на коня, че за мен е малко трудно. Момчетата му се засмяха, пък и не повярваха. Баща им ги смъмри и единият отиде от другата страна на коня и се хвана за самара, другото момче прихвана двете си ръце пред него и подкани гостенина да си сложа кракът в шепата му. Така с тяхна помощ се качи на коня, а стопанина на своя и потеглихме за балкана.

- Господине, ти с какво се занимаваш? Какво работиш, та си дошъл по Чеча? Нещо ли ти трябва, или нещо специално търсиш? Миналата година идва още един като тебе, издирваше някакви билки, като горчив корен, еделвайс, видрица и още много други неща. Това което ме изненада в него беше, че познава билките по добре и от нас селяните. “Рай тъпчете вие! Рай!“ ни каза на тръгване.

- Аз съм преподавател в университета. Уча студентите на .....

- Ааа даскал си значи. Ами то работата ти е била много хубава и уважавана. Аз съм ходил в Станбола! Народ като мравки, с лапата да ги ринеш, чешит, чешит! Видях и араби и англичани, имаше даже и от Америка. Хей за тези хора граница и работа няма, хей. Едни такива спокойни, насядали по кафенетата и спокойно си пият кафето, пият си наргилето... А, като казах наргиле та ти ще запалиш ли един тютюн? Александър кимнах в знак на съгласие, Хасан запали една цигара и другите заедно с кибрита му ги подаде.

- Вие по работа ли нещо отивате, или на лов? Попита доста любопитно Александър. Тези въпроси накара спътника му да се разсмее на глас.

- Какъв лов господине в тази работа? Ти не гледай че съм взел пушката. Тя е зя тебе. В балкана не се ходи с празни ръце, че туко виж пред теб се е изпречила някоя мечка или гладен чакал. Пък и ловуването не е наша работа, не сме останали мусалат*** на дивото, имаме си питомно. А виж понякога мечка или вълк сме удряли, но и това е рядкост при нас, трябва да имаме саигия**** на дивото, че и той има душа и него Аллах го е дал. Ние вчера с децата сеяхме картови на нивата и не можахме да я довършим. За там съм се запътил.

Когато стигнаха до билото на Черен връх, Хасан пъргаво скочи от коня и помогна на Александър да слезе и той от неговият. След това му връчи пушката и продължи със наставленията;

- Ако видиш мечка не бягай, легни на земята и се престори на умрял. Ако речеш да бягаш, нямаш никакъв шанс, защото тя може да те годи и с километри, а ти толкова време и разстояние, не можеш да бягаш. Не се качвай и на дърво, защото мечките лесно се катерят и по дърветата. Ако пък е прасе веднага се катери на най близкото дърво и стой там, докато се отдалечи от тебе. Другите животни не са страшни за човека. Сърните и елените, като те видят непременно те ще побягнат, ако си добър стрелец стреляй, дано улучиш някоя от тях. Ама недей бе даскале, те всичките имат по това време рожби, пък и душмани им са много и ние хората им идваме в повече. А виж заек може. Те се размножават много и правят пакости по нивите. Заек става, видиш ли заек направо стреляй и хич да не ти пука. И да ме чакаш тука, на това място, аз по зайде слънце ще те намеря. След тези наставления яхна обратно коня и го пришпори към нивата, за която много бе закъснял.
Александър извади въжето от самара и единият край го завърза за левият крак на коня, а другият за здрав дъбов храст. След това свали торбата с храната и приседна на една доста обширна поляна обрасла с чудни диви цветя, от която се виждаше дори и гръцко море. Постоя така доста време и се наслади на това зелено море, което на друго място в света го нямаше. Почувства как душата му гори и че се страхува да каже кой е и защо и при кого е дошъл. След това взе пушката и изстреля два куршума във въздуха, ехото със същият глас като Господ му се озова. Това до някъде го развесели и му се поиска да изстреля още няколко патрона, но не искаше да плаши повече дивите животни. Така полежа доста дълго на поляната и премисляше всичко наново и наново, кое как ще се случи. Но не беше сигурен че на някой неща ще може да издържи и че те ще му причинят повече болка отколкото радост или щастие. Привечер Хасан доволен предоволен от свършената работа се зададе от към билото и от далече му привикна;

- Улучи ли нещо? Улучи ли! Но отговора беше; - че не е лесно бягащо да се улучи.
Вечерта Хасан пак го заведе в кръчмата. „В къщи не се пие, не трябва, грях е пред Аллах, срамота е от родителите и децата. Ако пиеш, ще пиеш там където пие всичкият народ, не пред децата и жената.“ На тези негови разсъждения Александър лесно се съгласи. Пък и си помисли защо трябва когато вършиш нещо приятно за душата, жената да ти мрънка, или децата да те дразнят, или пък родителите да те корят. В кръчмата вече всичко беше задимено и гласове се чуваха от всички страни. Кръчмаря доста пъргаво разнасяше чаши пълни ракия и прословутата царска туршия, която си беше чисто кисело зеле и нищо повече. Този път като ги видя ги посрещна засмян и веднага се видях че два предни зъба му липсват. Когато им поднесе вторите чаши Александър го пита;

- Защо не си оправиш зъбите? А той му отговори, че хората са свикнали да го виждат така и че най вече жена му не му е давала, защото с чупени заби не е можел да я хапе. Хасан се смееше през глас и му напомни, че е много скръндза, та затова не си ги е правил. Когато поднесе третата стограмка, кръчмарят отседна за малко на масата им и им обясни, че това със зъбите му е доста скъп спомен.

- Пък и огледай се малко и ще видиш че на някой липсват по три четири, та дори и всичките. И взе да се смее от все сърце. След това взе чашата на Хасан и се чукна с Александър за наздравица, но не отпи от нея. Тази картина промени мнението за гостоприемството за тези хора, живеещи тук в пазвата на рая. Трябваше само едно нещо да сториш, а той не беше много трудно, да спечелиш тяхното доверие, останалото беше топло и земно, братско и човешко.

- Хасане, ти с какво се занимаваш? Какъв ти е поминъкът? Доволен ли си от животът?
- Аз се занимавам с доста работа, но по важната ми е дърводобива. Но в тази работа вече на влезнаха все големи вълци, един от друг по свирепи и гладни, при тях няма наяждане. Всеки от политиците чакат на нея, големите хапки са все за тях, на нас остават трохите и мъките. Но трябва да я вършим, че и те понякога на нас потрябват, въпреки че и тогава пак ги засищаме я със агне я със теле. Втората работа ми е билкарство. Тук печалбата е по малко пък и не е гарантирана. В повечето пъти не можеш да си вземеш парите, все имаш да взимаш, но кога не се знае. Третата работа ми е животновъдството. Тя е моята опора, ако не е тя, съм си жив зиян.***** Но и там има фире****** много често патим от мечка, или вълк. Пък и много често боледуват, докторите взимат скъпо прескъпо. Но няма как трябва да се живее някак. Аз едно нещо съм научил от баща си. Търпение, желание и упоритост, останалото е Аллахова работа.

- Какво ще кажеш, сега ли е по труден животът, или през робството?

- За нас помаците робство не е имало. Ние никога не сме се чувствали роби на който и да е. Всеки сме го посрещали като наш гостенин, а не господар. През османско е било по лесно, по свободно за хората. Кой къде е искал там е живял, това е било една огромна територия и е била свободна за всички. Плащало са е и тогава данъци, но в коя държава данъци няма, нима сега малко плащаме и какво получаваме в замяна, нищо? Тогава от нашите помаци са служели в османската армия и са били добре заплатени. Някой доброволно са оставали да служат с повече години, защото са били на почит и уважение. Не мога да кажа нищо лошо за османизма, защото не съм чул за нея подобно нещо. Вървял ли си в пътя, нямал си проблеми със никой, както и сега. По късно идват подписани договори, за които никой ни не е искал нашето съгласие и поставят в сърцето на планината граници, която вместо да ни помага тя ни пречи. Много мой роднини останаха в гръцко, други в турско, на това правда ли му казваш. Аз съм за свят без граници и държави. Искам хората да не са разделени и ограбвани. Тука идваха учени хора, умни хора и всичките ни даваха акъл какви сме били и какви трябва да сме. А аз им викам; - Ние искаме да сме свободен народ и ако искам да съм такъв, вас не трябва да ви има, защото вие само делите и грабите и с нищо не помагате. Ето, един от вас нещо докарал ли е нещо за децата ни, за старците или за джамията. Нищо. Това един умен човек не трябва да го прави, защото след себе си оставя лош пример.

- А какво ще кажеш за вашата република Тъмраш? Ако беше просъществувала каква щеше да е, по добре ли от тази в момента. Той хвана шишенцето с ракия и го поднесе към устните за наздравица и очите му се напълниха със сълзи.

- За нея мога да ти говоря не до сутринта, а до смъртта! След това вдигна чашата и я изпи до дъно. Хайде сега да тръгваме, че стана късно, тайфъта***** ни чака за вечеря.
Церемонията за вечерята беше същата. Измиха си ръцете и се нахраниха доволно предоволно от вкусните гозби, приготвени от жена му и старата му майка. Когато излязоха на терасата за по джигара, Александър, със плах треперещ глас подхвана разговора.
- Тук идват ли често чужденци? Да работят като даскали, или пък да се женят? Едвам успя да зададе тези страни въпроси.

- Не. Не идват. Само едно девойче дойде и се ожени за нашият даскал Азиз. Цяло село се хвана за главата, как така толкова стройно и красиво момиче, е оставило София и е дошло чак тук да се ожени и то за женен мъж? Аз също се чудя на тази тяхна любов!

- А тя как се казва и какво работи тук? Продължи да любопитства гостенина.

- Името й никой в селото не го знае. Всеки й вика Без-именната. С това име я припознават. Работеше в библиотеката на селото. Но Аллах и даде мъжко чедо, нарекоха го Искендер и остави работата. Сега стой в къщи и си гледа рожбата. Александър като чу тези неща, една остра силна болка като нагрято желязо го парна по сърцето, политна и падна на пода.

Хасан на този пристъп не се уплаши, защото в казармата служеше като помощник на бацила и от него се бе научил на много неща. И даването на първа помощ, за него беше като за дете играчка. Когато Александър дойде на себе си, с помощта на Хасан се настани на леглото си и призна на стопанина, кой е и защо е дошъл по тези места. На това Хасан не се изненада и на драго сърце с големи подробности обясни на Александър за дъщеря му и случващото се с нея в това село. Разговорът им продължи до сутринта, защото бащината им обич беше над всичко и неведението в нея изяждаше Александър като червей зелено дърво.

- Знаеш ли че утре твоята дъщеря в нашето село ще е нестинарка? Аз все още не знам какво е това, но жена ми обясни онова което е чула от останалите хора на селото. Казва ми че нестинарките, ходят боси по жива жарава. Аз й казвам че не е разбрала, а тя продължава да спори че е вярно. Сега ти ми кажи, възможно ли е жив човек да ходи по жива жарава?

- Да възможно е и от моето поколение е имало нестинарки. 

- Но как така? Не изгарят ли?

- Не, не изгарят. Вярата им към Бога ги пази и закриля.

- И на това искаш да повярвам? Няма как да стане братле. Аз съм се парел и знам каква болка е. Имахме стара къща и веднъж по незнайни причини се беше запалела. А вътре ми беше всичката стока. Не толкова за стоката, а заради тяхната душа, се хвърлих в огньовете. Че ги спасих, ги спасих, но аз като въглен изгорях и от тогава до сега огън не паля. На това признание Александър намери сили и се засмя.

- Утре ще видиш, че когато имаш вяра в Бога, огън не те гори. Аз мислех утре да се прибирам в София, но заради този ритуал ще остана на гости още ден два.



Днес беше двадесети май. Гората, поляните и бърчините дори си бяха облекли нови от кипящ живот премени една от друга по-жизнени и божествени. Всяка със своята миризмата напомняше, че в тях го има Рая. Птиците пък със своя извън - земен глас радостно го потвърждаваха. За стадата вече бе настъпил Байрям, в който се бяха народили все свежи и стройни чеда. Ручеите и те пълноводни и само човек, който не беше отпил от тях не знаеше, че тяхната песен беше само от пожелания за живот.

За Без-именната също бе настъпил този празник и тя знаеше много добре, че я очаква голяма отговорност не само пред селото, а и пред цялата околия. Затова днес приготви любимото ястие на Азиз и с умилителни думи на софрата подхвана:

- Азиз, любов моя! Утре е двадесет и първи май - ден, в който се празнува огнения празник на Св. св. Константин и Елена. Азиз на това твърдо със заповеднически тон отсече:

- Не си длъжна да го сториш. Пък и …. недей, моля те?

Ако ти стане нещо аз след това какво ще правя? Мен от малък са ме учили, че с огъня шега не бива да се прави, а ти искаш жива по него да ходиш. Това е лудост, от която би пострадал всеки земен човек. Моля те не оспорвай!

- Аз те моля да ми позволиш да направя нещо полезно за това село, което тъне в нищета и мизерия - продължи да оспорва Без-именната.

- Всеки в това село е доволен от съдбата си и ти едва ли с това жертвоприношение ще им я промениш. Остави да си живеят живота така, както са сметнали за правилно. Пък и нима си мислиш, че това твое жертвоприношение ще го оценят? Ти все още достатъчно не ги познаваш, но свекървата реши, че е редно и тя да се намеси в този спор и също като някакъв наточен нож отсече:

- Ако толкова много иска, нека да го направи. Нито ще е първата нестинарка, нито последната. Пък и ако ще е за доброто на селото, та и на околията, защо да не го направи? Аз с цялото сърце й вярвам, че ще се справи, защото моята снаха е силна по дух и воля. Пък и коя друга жена би се съгласила от това село да ходи боса по жива жарава? Коя? Затова ти Азизе не се противи, а нужното сътвори и на жена си щастието подари. След тази заповед на Азиз не му оставаше нищо друго, освен да изпълни желанието на своята любима, която като огън гореше да стори нещо добро за селото.

- Добре, сега подробно ми обясни какво трябва да сторя, че наистина не знам. Такова чудо до сега в това помашко село не се е случвало.

- Първото искам да ми се довериш и безрезервно подкрепиш. След това да поканиш цялото село и околията който иска да присъства. Ще поканиш лично и попа от Касабата, мисля, че на драго сърце ще се съгласи да присъства. Утре ще напалиш голям огън на площада и той ще гори цял ден. Когато слънцето зайде и огънят притихне, ще разтеглиш жаравата в кръг и аз с икона в ръце ще танцувам върху нея и ще моля Господ да ни дари с благоденствие и берекет. По този начин ще докажа, че ….

- Какво ще доказваш? - продължи да тъне в недоумение Азиз.

- На цялата околия ще докажа, че съм горда българка и, че християнството не е лоша религия - с вдигнати рамена и горд глас продължи тя.

- Нима си мислиш, че те не знаят коя си и от кои си? Нима си мислиш, че и след това няма да си отлъчена и белязана? Затова от сега ти казвам, че за този ритуал ще изпълня всяко твое желание, но няма да нося никаква отговорност за последиците. Дори да видя, че в него жива гориш няма да те спасявам, защото аз не искам жена, която не ми се подчинява.

- Нима не се влюби в моето непокорство? Нима не ми казваше, че съм родена за знаменосец? Нима сега искаш от мен да съм една от останалите? Ако е така само кажи и ще бъда? Азиз пред тези въпроси леко се изчерви и предпочете да замълчи.
На следващия ден в центъра на селото Азиз запали буен огън от сухи дъбови дърва. Остави няколко младежи да го стъкват и разпрати вест по селото и околия, че този ден в селото ще си имаме нестинарка. Цяло село се стече на площада. Заприиждаха и гости от околията. Придружен от ходжата на селото дойде и попа от Касабъта. Двамата заеха централно място покрай огъня, който буйно гореше и след себе си жива жарава оставяше.
Пръв мухабета го подхвана ходжата:

- Да си призная, аз съм против подобни ритуали, защото тези неща ги няма в нашата свята религия, която е последна и в себе си е обвзела всички останали.

- Вашата вяра ако е последна, то нашата е древна, ходжа ефенди. Така, че не трябва с лека ръка да се отхвърля или петни. Пък и за това нещо с тебе за кой ли път вече сме говорили. Остави сега тези мисли на края и се отдай на момента, в който човека се обединява с Бога и то за благото на останалия народ.

- Ще видим, попе ефенди. Ще видим и това чудо, но аз все още не вярвам, че е на добро, защото не го пише в свещения ни Коран.

- Ходжа ефенди, ти на Корана ли ще вярваш, или на очите си? Аз бих предпочел второто.
- Лесно ти е на тебе, попе ефенди, защото тя е от вашите. Май ,че си прав, нека да видим какво ще се случи въпреки, че пак дебело подчертавам - съм против и не позволявам и не вярвам на подобни неща. Между тях вече се бе настанил кметът на селото, затова спорът временно бе прекратен.

През това време огънят беше на своето място, а жаравата му светеше в тъмнината като жълти османлийски пендари. Със своята сила тя беше готова да изгори всяко живо същество, посмяло да се допре до нея с голи ръце или крака.

Покрай огъня се бе събрало цялото село и още толкова хора от околията. От тълпата излязоха два тъпана и в необичаен такт думнаха така, че всеки се почувства като в чуждо небрано лозе.

Пред него излезе облечена само в бяла кошуля Без-именната. С бавни и ситни стъпки запристъпва покрай жаравата, която за тълпата приличаше на смъртта. Между вайкания и присмехулки тя без да обръща внимание на никой обиколи няколко пъти разстелената жарава. След това с икона в ръце повдигна поглед към небето и с плавни ситни стъпи се впусна върху жаравата, която като Бог я обгърна с топлина. Сълзи от щастие обляха красивото й моминско лице, защото до себе си почувства присъствието и закрилата на Бога. За нейна изненада от тълпата със същите нестинарски стъпки пристъпи висок строен мъж, в който тя припозна баща си Александър. До толкова беше объркана, че на глас взе да благодари на Бога си с думите:

- Благодаря ти Боже, че те има! Благодаря ти Боже, че ми го показа! Сега вече нека, нека да изгоря! А ти за тях благоденствие и плодородие определи!

- Ти няма да изгориш, а още един път в човек ще се преродиш, защото не само на себе си доказваш, че за хората милееш! След тези думи баща й силно я прегърна. Плачеше и той, плачеше и тя, плачеха и всички покрай тях.

Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев


 
9
Tarih / Ynt: Hotaşlı ve Tozyanı Hakkında
« Last post by Turski on March 20, 2019, 19:56 »
Yazıyı daha önce okumuştum fakat bilgi kısıtlı. Başka da bir şey yok zaten internette. Bu konuda ancak bölgeyi gören, bilen birilerinden bilgi alabilirim muhtemelen. Bir de Tozyanı Eğridere’ye değil, Banite’ye bağlı.
Pages: [1] 2 3 ... 10
anything