Recent Posts1
Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
« Last post by ibrahim65 on February 02, 2026, 00:25 »ГРЕШКАТА
Исмет като видя разплаканото си дете, вдигна тоягата с която се подпираше цял живот и с нея стовари жена си по главата. От която тутакси бликна алена топла кръв. В първият момент тя на това нещо не повярва. Защото до сега беше живяла все правдив живот и на никой нищо зло не бе сторила. А на мъжът си Исмет освен сърцето си, бе дала и целият си живот и чувства. Но след като се увери, че той я бе ударил и от нея на ручейчета се стичаше кръв, първото нещо което направи, това бе да се опита да спре да изтича кръвта. Но след като не успя, тя нададе оня вой, дето се срещаше само при умряло. Но след като и това не помогна, тя остави кръвта по нея да се стича на свобода и гордо се изправи и така продължи да си върши всекидневните задължения. На което Исмет до толкова се изплаши, че си взе солука в кръчмата. В която да късно през нощта направо от шишето пиеше на големи глътки. Но за негова изненада този път ракията не го хващаше. Затова с трезва глава продължаваше да мисли за жена си. Която като жива, цялата обляна в кръв гордо стоеше пред него и на места с поглед го съдеше, а на места с нежен поглед го караше да се потапя в нежността, която до сега в нито една друга не бе видял.
- Исмете, затваряме вече кръчмата. Стига за тази вечер. Ако ти се е облажило, мога да ти дам бутилка за вкъщи. Но знаеш, че по нашият край не е прието да се пие пред жена и деца. Исмет не му отговори, само се огледа и видя, че освен него в кръчмата нито един човек не бе останал.
- Дай една бутилка и за останалото не му мисли. Аллах за това нещо ми е дал глава на рамената. И кръчмаря докато му докарваше бутилка люта ракия, пак подхвана;
- Баща ти рахметлията* едно време казваше, че за някои неща трябва на време да се мисли. Че после …. Но Исмет от ръцете му грабна бутилката и без да го слуша напусна кръчмата. Навън освен, че беше пусто и тъмно, есенната хладнина го скова и напомни за отвъдното. Затова той с бързи крачки взе да крачи за вкъщи. Но колкото и да я приближаваше, той още повече от нея се отдалечаваше.
Когато пристигна пред портата, той вместо да почука, като крадец се промушна през нея и се спря пред прозореца и се взря в осветената стая, в която жена му за него бе сложила софрата и пред оджака с гергеф в ръце везеше ситна шарка. Този път той в нея видя своя живот. Как го бе направила мъж. Как му беше заченала и родила трите рожби. Как от стрехата му, направи завидно гнездо, в което до вчера в него живееха като семейство лястовици, като щъркели.
След това в нея се вгледа по подробно и видя, че по нея вече следи от кръв нямаше и се бе облякла в чиста премяна. „Дали ми е простила?“ по сърцето го жегна тази проста мисъл, която в момента за него бе животворна. След това зад него чу гласа на дявола; „Ако беше ти, би ли простил? Би ли забравил, тази обида, от която потече алена топла кръв?“. В този момент той на дявола не можа да отговори, затова погледа му се откъсна от нея и се спря, върху трите му невръстни деца, които сладко спяха по леглата си. Това нещо хем го зарадва, хем и натъжи. След това със сетни сили вместо да влезе в къщата, той се отправи към яхъра, където спяха животните. И без много да се бави се спря пред възрастното магаре и се метна в яслата му. Магарето на това нещо доста се учуди и поиска да избяга, но след като припозна госта си, реши да го изслуша и с него да изкара вечерта.
- Простак съм аз Пешо. Простак. Как можах това нещо да го сторя на нея. Та тя освен да ме обича, друго нещо не знае на този свят. А за децата ми, тя винаги е готова на всичко. Дори за тях можеше и мен да убие - след това от шишето отпи голяма глътка и продължи – та какво съм аз без нея, дявол ме взел. А той ако се погледне трезво, то такива като мен и дявола няма да ги иска. Та защо ще му са? Да му подливат вода ли? След това пак от шишето отпи голяма глътка и в съзнанието му изплува оная вечер, в която я докара в тази къща. Злато да кажеш? Ще е малко! Самодива да кажеш, ще е хептен малко? Тя беше неговото всичко. След това в съзнанието му изплува оня момент в който го беше налегнало голямо дърво и му беше пробило коремната част. Момент в който тя беше разбулена и за него с дявола и Изриела се сражаваше. В този момент за нея Рая нямаше никакво значение. Значението беше само едно и това беше неговият живот. След всички тези мисли той почувства как пълноводни сълзи се стичат от очите му и той не ги бършеше. Защото тези сълзи бяха за нея – знаеш ли пешо? Тя ме намери в балкана. Сякаш всевишният я беше изпратил да се сбогува с мен, но тя не го послуша. С някаква мъжка сила тръгна дървото от мен и след като ми превърза раната, за да ме спаси на гърбът си ме носеше цели девет километра. Хайде кажи ми, ако това нейното не е любов какво е? А аз простака, днес заради един плач на рожбата ни с тояга я ударих по главата. След това пак отпи от шишето и пак се принесе в оня момент когато я доведе в тази къща. На прага ги посрещна баща му и след като си подаде ръката, за да я целунат, което означаваше, че ги благослови, започна с неговите наставления, как трябва да се живее семеен живот.
- Гледаш ли тази ръка сине? - на която пред тях свиваше и отваряше пръстите – сама ръка звук не издава. Но когато са две – и взе с двете да ръкопляска – правят чудеса. Другото нещо което искам да знаете от мен, това е, че оня който умее да отсява семето от плявата, гладен няма да остане. Научете се да виждате камъните по пътя си и най-вече от тях да се поучавате. Оня от вас който посрещне трудността и болката с вдигната глава, ще се превърне в благословен. И не забравяйте, че в живота ще имате семейство, деца, родители и комшии и с тях се отнасяйте като със себе си. И още едно нещо от мене запомнете, че онзи от вас който умее да оцени една усмивка и да забрави лошите моменти ще бъде любимец на Всевишният. Спомените които бяха един от друг по щастливи се редяха пред очите му и той на тях до смърт страдаше. Така вече на ранна утрин той се унесе в дълбока дрямка и когато се събуди пред него видя засмяното лице на нея. За което на драго сърце би си похарчил живота.
Автор Ибрахим Бялев
Исмет като видя разплаканото си дете, вдигна тоягата с която се подпираше цял живот и с нея стовари жена си по главата. От която тутакси бликна алена топла кръв. В първият момент тя на това нещо не повярва. Защото до сега беше живяла все правдив живот и на никой нищо зло не бе сторила. А на мъжът си Исмет освен сърцето си, бе дала и целият си живот и чувства. Но след като се увери, че той я бе ударил и от нея на ручейчета се стичаше кръв, първото нещо което направи, това бе да се опита да спре да изтича кръвта. Но след като не успя, тя нададе оня вой, дето се срещаше само при умряло. Но след като и това не помогна, тя остави кръвта по нея да се стича на свобода и гордо се изправи и така продължи да си върши всекидневните задължения. На което Исмет до толкова се изплаши, че си взе солука в кръчмата. В която да късно през нощта направо от шишето пиеше на големи глътки. Но за негова изненада този път ракията не го хващаше. Затова с трезва глава продължаваше да мисли за жена си. Която като жива, цялата обляна в кръв гордо стоеше пред него и на места с поглед го съдеше, а на места с нежен поглед го караше да се потапя в нежността, която до сега в нито една друга не бе видял.
- Исмете, затваряме вече кръчмата. Стига за тази вечер. Ако ти се е облажило, мога да ти дам бутилка за вкъщи. Но знаеш, че по нашият край не е прието да се пие пред жена и деца. Исмет не му отговори, само се огледа и видя, че освен него в кръчмата нито един човек не бе останал.
- Дай една бутилка и за останалото не му мисли. Аллах за това нещо ми е дал глава на рамената. И кръчмаря докато му докарваше бутилка люта ракия, пак подхвана;
- Баща ти рахметлията* едно време казваше, че за някои неща трябва на време да се мисли. Че после …. Но Исмет от ръцете му грабна бутилката и без да го слуша напусна кръчмата. Навън освен, че беше пусто и тъмно, есенната хладнина го скова и напомни за отвъдното. Затова той с бързи крачки взе да крачи за вкъщи. Но колкото и да я приближаваше, той още повече от нея се отдалечаваше.
Когато пристигна пред портата, той вместо да почука, като крадец се промушна през нея и се спря пред прозореца и се взря в осветената стая, в която жена му за него бе сложила софрата и пред оджака с гергеф в ръце везеше ситна шарка. Този път той в нея видя своя живот. Как го бе направила мъж. Как му беше заченала и родила трите рожби. Как от стрехата му, направи завидно гнездо, в което до вчера в него живееха като семейство лястовици, като щъркели.
След това в нея се вгледа по подробно и видя, че по нея вече следи от кръв нямаше и се бе облякла в чиста премяна. „Дали ми е простила?“ по сърцето го жегна тази проста мисъл, която в момента за него бе животворна. След това зад него чу гласа на дявола; „Ако беше ти, би ли простил? Би ли забравил, тази обида, от която потече алена топла кръв?“. В този момент той на дявола не можа да отговори, затова погледа му се откъсна от нея и се спря, върху трите му невръстни деца, които сладко спяха по леглата си. Това нещо хем го зарадва, хем и натъжи. След това със сетни сили вместо да влезе в къщата, той се отправи към яхъра, където спяха животните. И без много да се бави се спря пред възрастното магаре и се метна в яслата му. Магарето на това нещо доста се учуди и поиска да избяга, но след като припозна госта си, реши да го изслуша и с него да изкара вечерта.
- Простак съм аз Пешо. Простак. Как можах това нещо да го сторя на нея. Та тя освен да ме обича, друго нещо не знае на този свят. А за децата ми, тя винаги е готова на всичко. Дори за тях можеше и мен да убие - след това от шишето отпи голяма глътка и продължи – та какво съм аз без нея, дявол ме взел. А той ако се погледне трезво, то такива като мен и дявола няма да ги иска. Та защо ще му са? Да му подливат вода ли? След това пак от шишето отпи голяма глътка и в съзнанието му изплува оная вечер, в която я докара в тази къща. Злато да кажеш? Ще е малко! Самодива да кажеш, ще е хептен малко? Тя беше неговото всичко. След това в съзнанието му изплува оня момент в който го беше налегнало голямо дърво и му беше пробило коремната част. Момент в който тя беше разбулена и за него с дявола и Изриела се сражаваше. В този момент за нея Рая нямаше никакво значение. Значението беше само едно и това беше неговият живот. След всички тези мисли той почувства как пълноводни сълзи се стичат от очите му и той не ги бършеше. Защото тези сълзи бяха за нея – знаеш ли пешо? Тя ме намери в балкана. Сякаш всевишният я беше изпратил да се сбогува с мен, но тя не го послуша. С някаква мъжка сила тръгна дървото от мен и след като ми превърза раната, за да ме спаси на гърбът си ме носеше цели девет километра. Хайде кажи ми, ако това нейното не е любов какво е? А аз простака, днес заради един плач на рожбата ни с тояга я ударих по главата. След това пак отпи от шишето и пак се принесе в оня момент когато я доведе в тази къща. На прага ги посрещна баща му и след като си подаде ръката, за да я целунат, което означаваше, че ги благослови, започна с неговите наставления, как трябва да се живее семеен живот.
- Гледаш ли тази ръка сине? - на която пред тях свиваше и отваряше пръстите – сама ръка звук не издава. Но когато са две – и взе с двете да ръкопляска – правят чудеса. Другото нещо което искам да знаете от мен, това е, че оня който умее да отсява семето от плявата, гладен няма да остане. Научете се да виждате камъните по пътя си и най-вече от тях да се поучавате. Оня от вас който посрещне трудността и болката с вдигната глава, ще се превърне в благословен. И не забравяйте, че в живота ще имате семейство, деца, родители и комшии и с тях се отнасяйте като със себе си. И още едно нещо от мене запомнете, че онзи от вас който умее да оцени една усмивка и да забрави лошите моменти ще бъде любимец на Всевишният. Спомените които бяха един от друг по щастливи се редяха пред очите му и той на тях до смърт страдаше. Така вече на ранна утрин той се унесе в дълбока дрямка и когато се събуди пред него видя засмяното лице на нея. За което на драго сърце би си похарчил живота.
Автор Ибрахим Бялев