Recent Posts

1

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on July 31, 2026, 09:22 »

Днес Мерием беше много нервна. От всичко се оплакваше и на всичко беше навъсена. Това не можа да убегне от окото на Вайдето. Но тя предпочете да я остави на мира и сама да свиква с тръните в живота. Затова както винаги с покорство и днес продължи да приема гости и на нуждаещите от нея да им помага.
- Нене, на тези хора проблемите така и не свършиха. Кога ще отделиш време и за нашите?
- Нашите ще почакат щерко. Но ако ти имаш нужда от нещо, само ми кажи? Знаеш, че за мен ти си ….
- Нищо. Нищо. Но има много неща за които искам да си поговоря с тебе и взема твоето мнение.
- Добре щерко. Довечера след вечеря, двете ще си поговорим като приятелки. Ти сега стани и помогни с нещо на Фатима и не се ядосвай на хората. Те тук не идват от добро. Видя ли тази дето преди малко си замина? Вече осем години е бездомна и мъжът й взел да си търси друга за жена. Ти ако си на нейно място, какво ще направиш?
- Ще го убия. И то пред цяло село ще го направя.
- А-а-а-ах мила щерко. Все още си младо крехко фиданче. Още много време ти трябва, за да свикнеш с вятъра. Особено с оня северният. Дето не жали ни живо ни младо. И от глупавите, още по глупави прави.
- Нищо не разбирам от това дето ми говориш нене. Или не съм пораснала още или съм много глупава.
- Все още не си влюбена мила щерко. Човек когато се влюбва, научава се да прощава. Научава се да защитава. Научава се да се бори за любовта си. За семейството си. Тази женичка дето преди малко си замина, за разлика от тебе, тя в мъжът си е влюбена и с цената на всичко не иска да го изгуби. Затова ходи по врачки, ходжи и попове. И накрая и при мене дойде. Гасих й въглен. Погачих* я по корема. Дадох й добри съвети, кога и как да преспи с мъжът си и най-вече да не го съди за нищо. Защото с нея и на него не му е лесно. И накрая се моля на Аллах да не дава на никой да извърви нейният път, който не само е осеян с тръни, а и с голяма мъка, която лесно може да събори и най закоравялата жена на този свят.
- Добре нене. Сега разбрах всичко. Аз ще се кача в стаята си, че имам много работа за вършене и с нещо ще гледам да помогна на Фатима.
През това време Вайдето докато я гледаше, видя, че по бедрото й се стече тънка струя алена кръв. На което първо цялата се разтрепери, след това със сълзи на очи от все сърце леко се засмя. И без да губи време, вдигна двете си ръце и ги постави върху сърцето си;
- Благодаря ти Аллаше, че и това нещо ми показа в живота! Знам, че си велик и можеш всичко! Знам че от нас взимаш, но и в изобилие даваш! След това се обърна към Мерием и й каза да повика Фатима да дойде при нея. Внучката й и това недоумяваше, но изпълни заръките на нена й. Не след дълго запъхтяна с тестени ръце дотърча снахата й Фатима;
- Какво има майко? Изпи ли си хапчетата днес? Боли ли те нещо? От какво имаш нужда?
- Добре съм снахо. Добре съм. Ти хляб ли месеше? След като го замесиш, пусни хабер на овчаря да докара най-хубавият коч, ще го заколим за курбан.
- Защо ще колим курбан майко? Дано да е за нещо хубаво майко. Дано …..
- За хубаво е снахо! За хубаво е! Днес Мерием вече стана жена! Нека да заколим един курбан, за да може Аллах да я пази и напътства в правият път.
- А-а-х мила майко! Това е много хубава новина. Много се радвам, но вече трябва много повече да я пазим. Защото след всичко това идват лудите години за младите, в които са готови на всичко. Аз ей сегичка ще пратя хабер на овчаря за утре да докара един коч.
*****
На следващият ден Фатима влезна в стаята на Мерием и взе старателно да я разглежда. Първото нещо което почувства, това беше онова излъчване дето го имаше при майка й. Стаята беше старателно изчистена и подредена. Дори и парфюма беше същият. С плахи стъпки отиде и отвори гардероба и видя, че в него все още стояха подредени дрегите на Без-именната. Което до толкова я смути и уплаши, че тя веднага сатвори вратата на гардероба и поиска да избяга. Но любопитството й на прага я спря и тя пак се върна обратно и отново отвори гардероба. В този момент от него като живи излезнаха десетки, та даже стотици спомени, които един от друг бяха по болезнени. Някои от тях дори я накараха да се разплаче, други пък да се разтреперва като есенно листо. След това мисълта й като младо девойче изтича при обичта й Азиз;
- Как си Азизе мой? Как си там без мене? Добре знам, че тя пак е до тебе и те гледа като зеницата на окото си. Но аз без тебе страдам Азизе. Страдам и все още не мога да свикна с отсъствието ти. Откакто си замина, без сърце останах. Без душа. Една студена сянка се стовари върху мен и не ми дава покоя. Често си мисля и аз да отида и да се хвърля в оная пропаст, но на кого пустяло да оставя старата ни майка и любимата ти рожба. Знаеш ли Азизе, тя вчера вече стана жена. Не е за вярване. Но е така. Времето за нас ако е спряло, то за тях тича като бясно. Като я гледам откраднала е от тебе очите и характера. Всичко останало е наследила от майка си. Колкото е умна и красива, още повече е инат. С този инат също като нея може жива да проходи по жарава или дори има нейната смелост с която след тебе се хвърли в пропастта. След това очите й се спряха върху добре подвързана тетрадка която стоеше на масата. По всичко си личеше, че това беше дневника на Мерием. Затова тя с любопитство присегна към него и го отвори и зачете на глас;
Идрис (което означава добре сложен, много чувствителен човек), е много красиво момче! Което много ме обича и аз него! Когато сме заедно ….. На Фатима това й стигаше за да се разтрепери цялата. Тя затвори тефтера и с бързи крачки изтича при свекървата й Вайдето, която в този момент теглеше теспих-брояница и се молеше на Аллаха. Затова тя приседна до нея и зачака тя да привърши молитвата.
- Кажи какво има снахо? Но като те гледам, не си дошла за добро при мен.
- Мерием майко.
- Какво е станало с Мерием?
- Аз днес като влезнах в стаята й, на масата видях един тефтер и се зачетох в него.
- И какво толкова прочете в него снахо? Казвай, че знаеш сърцето ми на какво дередже е.
- Аз затова майко ….
- Каквото и да е, казвай, че ….
- Този тефтер майко е писан от Мерием и в него пише, че Идрис я обича и тя него обича. Вах, вах, какво ли ще правим сега?
- Обичта е най-хубавото нещо което може да сполети човека снахо. И на нас се пада, да научим внучката ни как най щастливо да я изживее. И отстрани да й се радваме.
- Но майко …. Идрис е онова сакатото момче от долната махала. Дето няма ни майка, ни баща и живее заедно с нена му.
- Нашата внучка също е кръгъл сирак мила снахо. Но това не й пречи да обича.
- Но те са много бедни майко. Дори съм чувала, че понякога са нямали какво да ядат и махалата им е носела ядене.
- А ти като си чула за бедността им, отнесе ли им нещо да ядат снахо? Или грях като гладна го преглътна? От което Фатима се засрами и без да казва нещо стана и си подхвана всекидневната работа.

из Без-именната - 2 на Ибрахим Бялев

2

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on July 19, 2026, 20:52 »

СЪДБА

След много, много време пак я срещнах в автобуса на аерогарата. В началото не можах да повярвам на очите си. Но след като по такта на сърцето се уверих, че е тя, спокойно пак я заоглеждах. Косите си беше пребоядисала в кестеняво с няколко светли кичура, които много я красяха. Очите й пък си бяха същите. Едни такива огнени и изпеляващи. Погледне ли те с тях и тутакси забравяш за себе си. Веждите й пък бяха по различни от преди. Някак си изтънени и навъсени. Но пък също като преди пак я красяха и човек като ги погледне ставаше някак си по сериозен или възмъжал. Брадичката й пък си беше същата. Една такава вирнала и красива. Да красива, също като устните й, които бяха най-сладкото нещо на света. Шията й и тя си беше същата. Да, да същата, та дори и по хубава отпреди. А гърдите й, които стегнато беше побрала в бялата си ризка, сякаш ме познаха и щяха да изскочат от нея и също като преди щяха да ме направят най-щастливият човек на света. Облеклото й пък ясно я издаваше, че бе станала стюардеса и бе осъществила най-голямата си мечта.
В този момент душата ми щеше да се пръсне от желание да научи, дали вече е омъжена и дали има деца. Въпросите бяха стотици, но отговори нямаше. И едва ли щеше да има.
В този момент тя ме погледна и леко, много леко ми се засмя. С която усмивка пак като просяк за чувства с въже вързано за шията ми ме повлека в миналото. В което за нас имаше едно тяло. Едно слънце. Една усмивка и едни мечти …. Но след това погледа си го свали към земята и там остана с минути. Тя това и преди го правеше, особено когато беше нещастна или имаше някакъв проблем за решаване. Това пак ме накара да си мисля, че в живота си има много проблеми за решаване и в него не беше щастлива. Заради това нещо, по тялото ми премина една хладна тръпка, която до плещи ме зари в черната земя.
Не можах да се стърпя и също като преди намерих сили и направих една, след това и още една крачка към нея. Но тя с поглед и поклащане на главата ме предупреди да не се приближавам към нея и да си стоя на мястото. Точно този поглед и поклащане на главата, също като преди изцяло ме закопа в черната земя. В този момент не знаех какво да правя, но взех да дишам често и продължително. И след като се успокоих, пак взех да я оглеждам подробно. И пропастта която в този момент съществуваше между нас, взе да ми говори, че пред нея има яко залостена здрава врата и никой на този свят вече не можеше да я отвори. „Кой знае, вече може да си има и деца?“, си помислих и се опитах и аз да погледна пред себе си. Но на това нещо нито сърцето ми, нито душата ми не ми позволиха.
През това време тя също взе да ме оглежда. Първо и тя се спря на прошарената ми коса и брада. На които сякаш се зарадва. След това очите й се спряха на очите ми и в този момент пак също като преди усетих как чрез тях достига до дълбините на душата ми. В този момент не знам какво видя в тях, но някак си се навъси или от нещастието ми се уплаши. Но въпреки уплахата си тя не си одръгна очите си от мене и продължи да ме оглежда. Спря се на слушалките ми и аз в този момент бях сигурен, че се пита каква музика слушам? Това нещо нея също я повлека и отведе в миналото. Онова минало, в което аз за нея бях всичко и тя за мене всичко. Леката й усмивка ме накара да си мисля, че си мисли за първата ни среща, в която аз исках да я убия и тя мене също. След това когото ядохме първите сладоледи. Когато се целувахме за първи път. Когато дъждът ни измокри до бели кости. Когато й подарих първият букет червени рози и й се вричах в Любов. През това време си отворих затворените си очи и видях, че вече нея в автобуса я нямаше. Това нещо и днес пак ме накара да си проклинам съдбата. Която от самото начало всеки ден точно по това време, на това място пак и пак ме среща с нея.

Автор Ибрахим Бялев

3

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on June 22, 2026, 18:49 »

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД
1 - О, слабост, невъзможност и проклятие – това съм Аз!
2 - През цялото си съществуване, разбрах, че глупеца на този свят живя най-щастливо!
3 - Любовта е емблема за силните! Останалите я ползват за кенеф.
4 - Всички велики личности са били големи работохолици или алкохолици!
5 - И ето на и надеждата надживя човека!
6 - Всеки белег говори за някаква рана. Но най болезнени са ония рани, които са без белег!
7 - По добре подрани с час, отколкото да закъснееш с него!
8 - Ако се смееш когато другите се смеят и плачеш когато другите плачат – си част от тълпата!
9 - Театъра и книгите са създадени за хората. Но малцина от тях това го знаят!
10 - На този свят умираме като първолаци, а и за другият Бог да ни е на помощ!
11 - Живеем епоха, в която идиотите водят стадото!
12 - Без да се омокриш, няма как да прекосиш морето. Същото е и с любовта. Няма как да я изживееш без да бъдеш щастлив и нещастен!
13 - Живота и без вас ще си тече. Но ще е по добре да тече с вас!
14 - Необразованият човек повече прилича на леш, отколкото на човек.
15 - Образованието на детето трябва да започне поне една или повече години преди той да се роди.
16 - Очите винаги са харесвали красивото. Акъла пък харесва само ония, дето го разбират. Докато душата, докато душата харесва само онова, което прилича на нея!
17 - Не опрощението означава, че не си нарасъл достатъчно!
18 - На този свят майките прощават най-много! Те прощават дори и на невъзможното! Все и едно са изтъкани от тази материя!
19 - Прошката е оня стълб в любовта, който идва след доверието и който най-често е събарян от първият!
20 - Много често в живота сме погрешно разбрани, но това не трябва да ни пречи, да живеем правилно!
21 - Живота може да се изживее и в легло. Може и като магаре. Но може и като Човек!
22 - Птицата не пее, за да я харесаш. А защото умее и й харесва!
23 - Ако в живота ти е тъмно, стани приятел със слънцето!
24 - Всичко ще бъде наред, когато ти си вред!
25 - За да изживееш живота си по кралски, не ти е нужно корона!
26 - Ако този живот си го изживееш както трябва, Рая няма да ти е нужен!
27 - Ако щастието си, го отложиш за утре, то знай, че днес не си живял в Рая!
28 - Живота ми е много горчив и се състой от три неща. Първото е – раздялата. Второто – немотията. И третото е – смърта.
Автор Ибрахим Бялев

4

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on June 08, 2026, 19:18 »

НАСЛЕДСТВО


Държавната болница в Одрин защото беше и университетска бе най-голямата в Тракия. В нея се поместваха над хиляда болнични легла. Персонала заедно с докторите и учениците пък надхвърляха три хиляди. И въпреки че се славеше и с “лошото“ си име – „Последната спирка.“, тук годишно хиляди хора намираха своето лечение. Аз също бях един от тях. В течение на времето с много лекари и професори станахме приятели. Понякога те ми гостуваха, понякога аз на тях и темата винаги беше за здравето и трудностите които живееха в „Последната спирка.“. Примерите бяха стотици, а понякога и доста комични. И ето че днес пак ми се наложи да отида до „Последната спирка.“, и посетя приятелите си. И те както винаги заради подаръците които им карах се събраха в един от кабинетите и пак започнаха да си разказват за ежедневието или някои случки за да си подобрят настроението.

- Професоре, хайде пак ни разкажи оня случай за коча. С усмивка на  лице единият от професорите подкани професор Айдън Алтан. Който беше един от основните фигури в тази болница.

- Наближаваше Курбан Байрям, затова и аз като хората на синът ми реших да заколя един коч – заразказва професора Айдън Алтан – и тъй като в отделението ми имаше един овчар който често го лекувах, му се обадих и го помолих за един коч.
- А-а-а-а професоре има, има кочове колкото искаш. И да няма за вас винаги ще се намери. Вие само кажете кога да го докарам?
- За Байрама ще ми е нужен. Вие сега кажете колко пари да си подготвя за него?
- За пари и думичка не искам да чувам докторе. Колко пъти вече живота ми спасяваш. Та и не само на мене, а и на цялото поколение.
- Не, не …. Тъй като е за Курбан, искам както му е реда да си направим пазарлъка и да си го платя.
- Добре тогава. Хубавите кочове тази година вървят по петдесет хиляди, но ти дай две и е твой - през това време всички на масата взеха да се превиват от смях. Айдън бей и на него от очите му хвърчаха сълзи – слушайте сега, знам, че случая съм ви го разказвал. Но този път го разказвам на Ибрахим, не на вас. Нека и той да се посмее малко.
- Добре. Добре. Ти продължавай да го разказваш.
- Ей това нещо колкото пъти и да го чуя все със сълзи се смея на него. Докато с кърпичка си бършеше сълзите, си призна другият професор.
- Е, и ? Разказвай бе професоре, че ще се пръсна от любопитство. През това време всички останали пак избухнаха в силен смях.
- Добре тогава. Тъй като аз искам коча да е от хубавите, за него ще ти дам пет хиляди. Продължи професор Айдън.
- И дума да не става професоре. Пет хиляди за тебе са много. Никога няма да се съглася на тази цена.
- А, бе човече ти продаваш кочовете, а аз купувам. Как така става, че аз за твоя коч правя пазарлък да е по скъп? През това време всички се държаха за корема.
- Професоре, сега извинявай, може и да си учен. И да ма си направил пет операции, ама няма как повече от мен да разбираш от кочове. Единият от професорите вече с ръце махаше и молеше Айдън бей да спре да разказва.
- Края, Края е трепач. Разказвай професоре. Подканиха го останалите.
- Аз наистина не разбирам от кочове. Защото съм учил за други неща. Но не искам да те ощетя.
- Професоре, моля ви се. Уважението ми към вас е до небесата – продължи овчаря вече разсърдено – знаете ли аз кой съм? Вие колкото болни имате в болницата, аз толкова кочове имам в къщи. Вече гордо продължи овчаря.
- Добре. Добре. Извинявай. Аз не исках да ….
- Извинен сте професоре и пазарлъка приключи. Точка. За Байрама ще имате най-хубавият коч. Точка.
- Благодаря! Жив и здрав и поздрави на семейството ви – и с леко подсмъркване продължи професора – ей братле, ако искаш вярвай, ако искаш недей, на следващият ден пред болницата с един жив коч пристигна овчаря и ми се обажда по телефона.
- Къде сте професоре? Както ви обещах, докарах коча.
- Какво си направил бе човече? До Байрама има още цели две седмици. Аз какво ще го правя този коч тези две седмици? Разказването на случки продължи още дълго, но аз днес искам да ви разкажа моята.

 -----------------------

В болницата след като дадох кръв и зачаках за резултатите, които щяха да излязат след три часа, реших да посетя закусвалнята която се славеше с вкусното си меню. И тъй като цените тук бяха изгодни, както винаги в нея имаше опашка от гладни хора и на мен ми се наложи на нея доста да почакам. И докато мислех какво да взема за обяд, една старица с побелели коси ми се наби в очите. Тя съвсем смирено мина покрай нас и без да си вземе нищо за ядене отседна на една празна маса и от чантата си извади шише вода и едно пликче с десетина хапчета. В началото с глътка вода отпи две хапчета на веднъж, след това по същият начин изпи и следващите. Не можах да се стърпя и от менюто си поръчах повече от онова което можех да изям и любезно я попитах дали мога да седна на масата й. Тя въпросително огледа празните маси покрай нея и с още по голямо недоумение ме покани да седна на масата й.

- Благодаря ви! Чакате ли някого?
- Вече не.
- Защо не?
- Миналата година завинаги си замина от мен.
- А, извинявай. Разбрах. Не исках да бъркам в рани.
- Това не са рани сине. Дори и да са, те ми са като мехлем за душата. Знаеш ли. Той много боледуваше. И когато идвахме на болница, винаги отсядахме на тази маса. И след него, аз продължавам да живея с неговите навици.
- Извинете, но тази манджа, ще ми дойде в повече. Вие бихте ли я изяли? И без да чакам нейният отговор, пред нея сложих ястието.
- Благодаря ви от сърце. Въпреки, че не съм много гладна ще го приема.
- Аз ви благодаря, че го приехте. По този начин ме направихте щастлив. След  това към нея подбутнах и сутляша. Ако не е тайна какво сте работили през живота си?
- Аз съм педагог! И спокойно мога да заявя, че с подобни фини действия като вашите в страната ни вече почти не останаха. И това нещо мога да заявя, че това нещо не се учи в училището. Той е наследство на ген и семейно възпитание.
На излизане от закусвалнята й целунах ръката и й благодарих, че днес ме бе накарала отново да се почувствам Човек.

Автор Ибрахим Бялев 

5

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on May 11, 2026, 08:22 »

УРОК
Днес беше един прекрасен ден, в който дадох всичко от себе си, за да мога и аз с нещо да бъда полезен на съдбата си и най-вече на света, който като бащина стряха ме бе приютил. Признавам си, че с тези две деца и жена, не ми беше никак лесно, но те бяха всичко онова, което исках да имам на този свят. Затова със знанията и най-вече с мъдростта си които бях наследил от родителите си, исках да им създам щастливо и сигурно бъдеще. В което и те също като мене след време щяха да се борят с вятъра и сами щяха да пишат съдбата си. И тъй като синът ми вече беше пораснал и имаше доста излишни сили, често в семейството ни се опитваше да наложи своето мнение. Което не беше никак лошо разбира се и с това нещо показваше, че вече можеше да носи отговорност и товар. Но той колкото повече растеше, проблемите с него ставаха все и все по големи. Което на места ме радваше, но в повечето време ме и плашеше. Особено неговите приятели с които се събираше всеки ден, много нощи ме оставяха в безсъние. И по лошото беше, че действията му изцяло се копираха от по малката му сестра.
Така днес огладнял като вълк като се прибрах вкъщи, направо нахълтах в кухнята и след като целунах жена ми, първо я попитах какво има за вечеря, второто къде са децата и третото беше как й е минал деня. Но тя предпочете да ми отговори само на вторият;
- По стаите си са. Ние вече им идваме в повече. Често си мисля, че вече им съм излишна.
- Не говори така, моля те. Ако не си ти, нито ние ще сме ние, нито семейството ми семейство, нито пък къщата ми къща. След това пак я прегърнах и за разцелувах. На което тя се противи.
- Недей така. Знам, че ме обичаш, но децата могат да ни видят и не е ….
- Добре. Добре. Ти сега сервирай вечерята, а аз ще видя какво правят. И с бързи крачки се качих по стаите им. И за моя изненада когато влезнах в стаята на синът ми, в ръцете му видях доста скъп телефон, на който играеше някаква игра.
- Какво е това бе сине? И най-вече откъде е?
- Не виждаш ли? Телефон. Намерих го на улицата.
- Дай да го видя. Изглежда много скъп.
- Защо да ти го дам? Той е мой късмет. От дълго време се моля на Бога да ми го даде и ето че той ми чу молитвите.
- Добре хайде да вечеряме. Че умирам от глад. След това отидох до стаята на дъщеря ми и двамата ги домъкнах в кухнята. Както винаги и тази нощ вечерята ни беше в изобилие и много вкусна. За което първо благодарих на Бога, след това на жена ми за златните й ръце. След вечерята децата ми пак като пилци се разбягаха по стаите им и след като останахме заедно с жена ми, реших първо да споделя с нея.
- Знаеш ли за телефона?
- Да знам. Но аз по въпроса нищо не мога да направя. Вече дори не ме и слуша. От известно време вече от чантата ми краде и пари. Гледам колко много се уморяваш и не искам с тези проблеми още повече да затруднявам живота ти.
- Но аз съм ти мъжът. Аз съм главата на семейството. Аз за вас трябва да знам всичко. Има ли още неща което да криеш от мене?
- Не. Само това дето тя вече си има приятел. Но все още не е нещо сериозно. А и аз я следя. Проверявам й всички дрехи и чанти. Дори миналият ден се опитах с нея да говоря. Но както предполагаш, не ме чува поне.
- Разбрах. Утре ще се опитам да им дам един доста добър урок, който няма да забравят през целият си живот. Затова ще те помоля, от утре в тази къща повече нищо да не готвиш и утре четиримата ще отидем на едни места.
- Добре. Но все пак кажи къде ще ни водиш? Нека според това да се облека и подготвя.
- Ще видиш. Хайде да гледаме някакъв филм. Че и тази нощ няма да мога да заспя.
Сутринта която започна с изненади и нацупени муцуни предсказваше, че не само тя, а и живота ни вече се променяше.
- Мамо, защо няма закуска на масата? Със сигурност си се успала. А аз днес трябва да ходя на спорт и ми са нужни доста калории и витамини. Но жена ми спокойно стоеше на масата и още по спокойно отпиваше от чашата си кафе. През това време в кухнята ни дойде и дъщеря ми, която също реагира по същият начин.
- Днес никъде няма да ходите. Заедно ще ходим на едно място.
- Татко тези неща не трябва ли да се говорят през нощта? Боже. Боже. Аз днеска задължително трябва да съм в даскалото. Имаме контролна.
- Вече са си научила и да лъжеш така ли? Това означава, че вече достатъчно си нараснала. На което лицето й заприлича на ален мак в житна нива. Обадих се в училището ви и ви взех разрешение за днес да не ходите на даскало.
- Добре, къде ще ходим по дяволите и то гладни. Тросна се синът ми и захвърли чантата си от рамената.
- В тази къща повече дявола не искам да се спомина. Останалото нека да е изненада.
- Знам ще ни водиш на пикник нали? Но аз не му отговорих и всички се качихме в колата и потеглихме за затвора, който се намираше в покрайнините на града. И когато стигнахме пред него, никой от героите ни не искаше да слезе от колата.
- Аз в тази сграда няма да влезна. Аз тук си нямам работа. Пак се тросна синът ми.
- Татко точно това нещо не го очаквах от тебе. Що за баща си ми кажи? Вместо да сме в даскалото, ние посещаваме затвори. Този път и дъщеря ми нададе вой.
- След като баща ви, така е решил и знаете, че няма как това да не стане, не си губете времето и слизайте от колата. Аз пък продължавах да мълча. Защото в този момент, аз не трябваше да говоря, а живота които като удавник за сламка пред нас без да си подбира думите красноречиво говореше.
Приятелят ми който тук работеше като охранител, ни посрещна с усмивка и ни разкара по целият затвор. И през цялото време говореше за определени случки, заради които много хора си бяха почернили живота.
- Ето този виждате ли го? Заради кражба е осъден на двадесет години затвор. Едва ли вече в живота си ще има възможност да си създаде семейство. Със сигурност и тук ще умре. А този виждате ли го? Този се е влюбил в погрешният човек и това нещо го е принудило да го убие и сега е осъден на доживотен затвор. Със сигурност от децата му нищо няма да стане и има голяма вероятност да последват примера му. Случаите които ни разказа, един от друг бяха по болезнени и трагични. На излизане му благодарих и подкарах колата към градското гробище, което ни посрещна с най-голямата хладнина, която можеше да съществува тук на земята. След като влезнахме в малката черква и запалихме по няколко свещи, придружени от свещеника с който се познавахме от казармата, ни за разкарва по гробището.
- За днес имаме да изкопаем три гроба. По някога се случва да копаем по пет и повече - се завайка свещеника и се спря пред трима мъже, които усърдно си вършеха работата и с нея прехранваха семействата си - ще смогнем ли за днес приятели? Хайде, хайде, че времето напредва. А аз през това време погледнах към синът ми и го попитах дали иска да помогне на работниците да свършат по бързо тази работа.
- Не разбира се. Никога. Ама никога в тази дупка аз няма да влезна. Но погледа ми пък говореше друго и му се наложи да влезне в нея. И докато копаеше свещеника ни разказваше за покойните, че едните са починали при катастрофа, а другите докато са извършвали обир на една банка.
- Знаеш ли сине, тази дупка в момента която копаеш, може да е и за тебе. За мене. За майка ти или сестра ти. Затова добре си помисли как ще продължиш занапред да пишеш съдбата ти. След това му подадох ръка и го извадих от тази дупка, която можеше да бъде на всеки от нас. И след като благодарих на приятеля ми, се запътихме за вкъщи, но бях спрян от синът ми.
- Татко, карай към полицията.
- Защо сега пък към полицията. Нададе вой пак дъщеря ми. Но от никой не получи отговор. И когато стигнахме пред полицията, синът ми както никога до сега уверен в себе си, влезна в нея и на полицаите предостави намереният телефон.

Автор Ибрахим Бялев

6

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on May 02, 2026, 20:22 »

+++

Обичта е причината!
Цветята и те ......
За да те Обичам!
За да ме няма или има!
Обичта е причината!
Цветята и те ......!
За да те обичам и да ме има!

Автор Ибрахим

7

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on April 08, 2026, 19:11 »

ГОЛОТА   
(откъс от романа В ПОДНОЖИЕТО НА РАЯ на Ибрахим Бялев)
 Вече се замрачаваше. Яркото слънце си бе свършило работата и се  оттегляше в покоите си. След поредната пура дойде време да се подготвя  за срещата, която щеше да се състои в малък италиански ресторант с  френска кухня и най-вече се славеше с качественото вино. Съблякох се  като от майка роден и се заоглеждах в огледалото. Очите ми като рентген  заразглеждаха до най-големи подробности цялото ми тяло. Освен брадата,  всичко друго бе безупречно. С бавни и доволни стъпки влязох в банята.  Там още дълго се взирах в огледалото, но този път в него вместо мен,  виждах нея. Бе бяла. Много бяла. И още повече нежна. Дотолкова нежна, че  ме бе погълнала целия. Аз вече не бях – Аз. Дори нямах сянка или  остатък. Онзи остатък, дето не ти го иска никой и го криеш от всеки. Но  аз без нейно разрешение вече го бях поставил в ръцете й. След дългите  размисли насапунисах брадата си и започнах да я бръсна. Пред нея исках  да съм безупречен. Засмян. Отговорен. Палав. Дори глупав. Исках да съм  това, което тя желае да съм.  Когато излязох от банята, ситен дъждец валеше над града. Стрехите като  малки поточета щастливи се стичаха по сивите павета. Поседнах на  канапето до прозореца и се загледах в тях, и в тях видях нея. Като  ситен, спокоен, плодороден дъждец, като щастливи поточета, които се  вливаха в сърцето ми. На мястото на слънцето вече се бе появила  сребриста луна, а покрай нея трептяха като мъниста звездите. Под тази  сребриста светлина сякаш бях потънал в някакъв сън или транс и не исках  нищо друго, освен нейния допир, нейния мирис и поглед, нейното  присъствие и топлина. 
Ресторантчето бе малко и поместено в стара вековна каменна сграда. Откъм  вътрешността му имаше и малка градина, в която бяха поместени няколко  маси само за по двама влюбени и върху тях луната изсипваше своето  сребро. Пръв пристигнах аз и избрах масата под сребристия водопад. Щеше  да й отива много. Не след дълго и тя пристигна. Походката й бе като на  газела и на все още неомъжена жена. Поздрави с къса иронична усмивка и с  моя помощ се настани пред мен под сребристия водопад. Пръв малко  притеснено подхванах аз:
- Как си? - Мерси! А, Вие? - пак последва иронична усмивка, но този път тя бе  по-дълга и топла, но с това “Вие“ ме постави на разстояние, което ми се  стори цели планини. 
- По-щастлив никога не съм бил! - с топла и широка усмивка се опитах да  прескоча няколкото планини и да се доближа до нея. През това време тя  срамежливо сведе поглед към масата, а аз я заразглеждах като чудотворна  икона поставена в рамка. Видях, че на ръката й няма халка, но следата от  нея все още си личеше. „Дали ще ме хареса?“ „Дали ще ме обикне?“ „Едва  ли с това разбито сърце.“ Под тези болезнени мисли и влюбено сърце вече  бях готов на всичко. Да я милвам. Целувам. Прегръщам. Любя, любя до  полуда. Да й се раздам до голота …
Докато тя бе безразлична. Или различна. Или необикновена. Но не и  влюбена. Сърцето ми трепна. „Дали пък не е дошла заради сребристия  водопад?“ „Дали хей тъй с мен да избие предишния пирон от душата си?“  През това време дойде сервитьорът и вежливо попита за поръчката. И  двамата си поръчахме еднакво меню, еднакво вино и един и същ  десерт. По  този начин се почувствах близко до нея. Без планини. Дори едно цяло,  което изсипва своя чувствен водопад над нея. Тя го почувства и се засмя.  След втората чаша вече и на глас. На втората бутилка се разплака. Но не  на глас, а само със сълзи. Така видях как плачат женските души. Те не  ругаят и не псуват като нас мъжете, а раждат тихи, наранени сълзи. След  като приключи вечерята тя поиска да си тръгне. Да отиде там, от където  бе дошла. Там, където душата й пиеше животворна вода, за да се превръща в  горчиви сълзи. Не поиска да се качи в колата ми, а да върви. Да върви  към незнайното. Към своето. Към начертаното от Бога й. По време на пътя,  под жълтата слаба светлина на уличните крушки приличащи на малки слънца  вървяхме мълчаливо. Черните й обувки с тънките токчета издаваха странен  звук. Звук, който и до днес кънти в ушите ми. Когато скришно я  поглеждах, виждах как краката й се преплитат един в друг и ми се  струваше, че ще падне. Но тя не падаше, а гордо вървеше по следите на  своята съдба. Теми между нас нямаше или пък и за двамата бяха болезнени и  затова ги избягвахме и мълчахме. Мълчанието за нас в този момент бе  спасението, което щеше да спаси магията, в която аз бях нея, а тя - все  още не знаех. Когато стигнахме на моста, тя се спря и се обърна с лице  към мен. А то под сребристия водопад бе пламнало и заприличало на ален  мак в зелена житна нива. По лицето й продължаваха да се стичат едри  парливи сълзи, които така и не избърса. „Сигурно е свикнала с тях?“ „Или  ги жали.“ „Дали ще ме хареса и обикне?“ „Дали ще ….?“ „Дали ще ….?“ …. - Стигнахме. Което означаваше “разделяме се“, което като нагрято желязо  ме парна по сърцето. В този момент ми се поиска да съм Бог, за да мога  да върна времето назад. Или да го спря. Но нито го върнах, нито спрях. А  я хванах за кръста и я придърпах към мен. Устните ми като пиявици жадни  за кръв се впиха в нейните и под сребристия водопад жадно пиха, пиха,  пиха …. Дъждът пак над нас ситно заромоля. Но нито тя го виждаше. Нито аз.  Съвкуплението беше истинско и интимно, нежно и красиво. Какво ли повече  му трябва на едно мъничко сърце като моето? Едно ярко слънце, сребриста  луна и нейният водопад. Тих дъждец и сладки устни на желана жена. И да  стоиш гол в любовта. Оттогава насетне, когато видя слънце, луна или дъжд, душата ми вижда  нея. Сърцето и то.
 Ибрахим Бялев

8

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 31, 2026, 21:34 »

***

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та моето сърце е - славеено!
Дай му едно -
а той в замяна, ще ти върне - хиляда!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз в тебе не се кълнях -
а в Бога ни - Любовта ни се кълнях!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Това е моето - постижение!
Заради което ще мога и ще живея!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз до сега не успях да ти подаря сърцето си!
А имам толкова думи изписани за тебе!
Понякога те сравнявам с изгрева - зората,
но никога със залеза.
А в живота ми има толкова много цветя, с които мога да те сръвня!
Замбак!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз за тебе съм първолак!
Без брада и мустаци!
Без злоба и умопомрачение.
Но най-вече без себе си дори.
В което ти си жива и отваряш своя цвят!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та ти до сега не ми докосна сърцето - душата!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Ако аз не съм - Ти!
А Ти си Мен!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?

Автор Ибрахим Бялев

9

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 28, 2026, 18:21 »

БАЩИНА СТРЯХА

Юсуф ага тази вечер не спа. Цяла нощ той мислеше пак за тях и като малко дете свито на две, дочака сутринта, в която се пукаше зората и с нея обещаваше, че днешният ден няма да е като предишните. „С тази кола, как ще преминат тези хиляди километри и на глас се молеше на Аллах да ги пази и закриля.“ Молбите му не бяха една и две, а безброй. Той също така с навлажнени очи се молеше за своята севда, която по рано от него си отиде от този свят и след нея остави само добри спомени, в които той не можеше да я прежали.
Но времето си течеше и никой не жалеше, затова Юсуф ага стана по рано от нормалното и се захвана за приготовлението с което щеше да посрещане единствената си рожба и неговото семейство. Той цяла нощ си представяше, как в двора му пак ще има детска глъч и щастие ще облее бащината му стряха. Но вече беше време да става, затова също като на младини се опита да бъде пъргав и позитивен, но още на няколкото крачки, той се задъха. Затова се поспря и първото нещо което направи, това беше да се хване за сърцето, след това за кръста. И двете го боляха пустяло и той често си мислеше, че болката е дошла от Ада за да наказва хората тук на земята. Затова се върна обратно в стаята си и изпи няколко хапчета наведнъж. След това се загледа по стените които бяха облепени с техните снимки и щастливо си въздъхна.
- Хей гиди мили Аллаше, дай ми още малко сили и живот. Друго нищо от тебе не искам. Само още един път да ги видя и вкуся от Рая, който за нас си създал тук на земята. След това отиде в курника и след като нахрани кокошките, за тях една цяла кошница събра пресни яйца. След това отиде до овошките и от тях събра още няколко кошници с плодове. И ето, че към обяд пред портата му изсвири клаксон на модерна кола. Той остави всичко и почти тичешком отиде да отвори портата. След като я отвори в двора му изгряха не едно, а две слънца. Та дори три, четири и пет …. Той първо се наведе и целуна най-малкият му внук, който със русите къдрици и сините си очи, приличаше най-много на него. След това се прегърна и с останалите, чак тогава със синът си, който за него беше всичко на света. В тази прегръдка той до неузнаваемост се разтопи и за малко щеше да политне на земята.
- Добре дошли чеда мои! Вашето присъствие ….
- Добре заварил, татко. Но ти нещо доста си поостарял. Дръж се де …. С укор го гледаше снахата, която със строг поглед беше спряна от мъжът й.
- Млад си е още моят баща! Млад си е! В него има още много хляб! Нека да ние е жив и здрав. През това време трите му внучета се втурнаха към кошниците с плодове и с охота взеха да ги ядат. Това нещо на Юсуф ага върху живота му живот сложи и той пак се почувства млад и необходим.
- Хайде елате и вие си вземете. Тази година Аллах се смели над нас и ни даде доста нафъка*. Те го послушаха и докато избираха от кошниците какво да си вземат, синът му с носталгия продума;
- Де сега тук да беше и моята майчица. Непременно щеше да ни посрещне с баница и любимите мекици на децата ми. Този неин вкус в чужбина най-много ми е липсвал.
- Не може да се отрече, че и тази гощавка също е на висота. За което благодарим от сърце разбира се …. Прекъсна го снахата. Но споменът за майката вече беше променил атмосферата и всички за нея взеха да мислят с носталгия. През това време едната от внучките се захвана с кучето, а другата с котките, внукът му пък гонеше петлите по двора.
- Буба, аз искам да съборя тази къща и на нейно място да направя друга. По модерна и обширна. Да има място за всички в нея. Да ни завидят хората и си кажат, „Вай бе, виж го ти синът на бедняка Юсуф, каква къща е построил.“. След това пристъпи навътре в двора надълго и нашироко взе да обяснява какво ще направи. А Юсуф ага с наведена глава вървеше след него и смирено го слушаше.
Вековната круша и тази година беше родила в изобилие. Нейните златни рожби се виждаха от далече. А някои от тях заради сладостта си бяха окапали по земята. Но всичката тази красота и имане, синът му не ги виждаше. Юсуф ага смирено вървеше след него и внимаваше да не смаже някоя от тях, защото добре знаеше какво богатство са. След това се наведе и от земята взе една едра круша и я нахапа. Нейната сладост го накара да се върне в годините когато беше дете и с всички деца от махалата предоволно ядяха от тази сладост, спусната им на тях от Аллах. След това в главата му нахлуха още стотици спомени за тази круша. Как понякога само за една круша децата се биеха помежду си, а жена му изтичваше и им я делеше по равна. Настрани от крушата десетки теменуги му примигваха и защото те бяха любимото цвете на жена му, той се наведе ниско над тях и нещо гальовно им прошепна. След това откъсна една от тях и я закътна** на ухото. Крушата беше изпълнена с врабчови гнезда, но синът му и тях не виждаше.
- Хайде буба. Ела по близо до мен за да ти обясня, каква нова къща ще построя тук. Първо тази круша ще я отсека и на нейно място ще засея ела или смърч. Всички тези бурени ще премахна и на тяхно място ще засея жива трънлива ограда, за да охранява къщата ми. Тук пред къщата ще направя два басейна. Един за деца и друг за нас възрастните. На мястото на асмата, ще направя барбекю, за да има къде да посрещам гостите си. Юсуф ага повдигна очи към лозата и по нея видя онова грозде, където вече рядко вирееше по тези край. Преглътна горчивата слюнка и продължи да мълчи. И след като се спряха пред къщата, построена някога от бащата на Юсуф ага, синът му продължи.
– Въпреки, че къщата е здрава, голяма и обширна ще я съборя до основи.  От нея няма да остане и спомен. След това на нейно място ще построя нова с модерно съоръжение. Тези негови думи като нагрято желязо парнаха по сърцето Юсуф ага и той леко залитна. Но синът му и това не забеляза.
- На покрива й, ще направя слънчеви панели които ще осветяват цялата къща. Който и да я види да си ахка по нея. Ще им покажа аз на тези селендури, кой е синът на бедняка Юсуф. Ще видят те с кой си имат работа.
През това време в двора нахлуха няколко комшийки и всяка от тях носеше по нещо. Едни за тях бяха разточили баници, а други бяха изпържили топли меки мекици. 
- Добре сте ни дошли комшии!
- Голяма радост само за нас и махалата!
- Живи и здрави да ни сте!
- А децата колко са пораснали!
- Кажете ако имате нужда от нещо?
- Носим ви гощавката на майка ви Атиджея! Тя докато беше жива, винаги заръчваше, когато идвате на гости, все така да ви посрещаме. Продължи най възрастната от тях. На която спомените за приятелката й напълниха очите със сълзи. На която гощавка децата най-много се зарадваха, а синът и снахата се шашнаха.
Та драги приятели, не мога да не ви запитам; Кое е нашето богатство в живота? И имаме ли очи да го видим?
----------------------
* - богатство
** - закачи

Автор Ибрахим Бялев

10

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 06, 2026, 09:19 »

ПРИЧИНАТА

Фахри бей не само в селото, а и в околията беше известен със своята доброта и най-вече със своята щедрост. Околията и с други постижения го познаваше и това бяха свиренето на музикални инструменти. Които умения за да не залязат в пущинака ги преподаваше на своите ученици. Хеле едно от тях беше толкова амбицирано, че с ловкост изпразваше неговата кесия (знание). А той на свой ред с щедрост му я предаваше. Фахри бей освен, че беше кадърен, той беше още повече щедър и най-вече красив. По която красота доста от ЧЕЧА залитаха. Но той сърцето си го беше дал на единственото момиче в света, на което стотици завиждаха.
Но след загубата на нея, той твърдо реши ден по рано да отиде при нея. Това решение не го взе лесно. По цял нощи вместо да спи, той с нея разговаряше и въпреки, че тя това нещо не го желаеше, той се предаде на чувствата си и категорично взе това толкова студено и зловещо решение.
На сутринта от вкъщи взе мотика и лопата и се отправи към гробището, където неговото всичко лежеше. Лежеше и него чакаше. Без много да го мисли той приседна до нея и с нежност взе да й говори;

- Знам, че ще си против. Но това ми е решението. Защото не мога да живея повече в самота. Повече без твоето присъствие. Повярвай ми за всичко твое съм се затъжил. До смърт затъжил. Вече нито ястието, нито питието имат оня вкус, в който беше ти. Затова ще те помоля да ми простиш и както едно време ме приемеш с моите недостатъци.
След това усърдно взе да си копае гробът до нейният. И след като вече беше постигнал решението си пак приседна до гробът й и с още по голямо умиление продължи;
- Всичко което имаше ми го даде. Но това за момента за мен е отрова. Отрова, която ме кара да предприема това действие. И ще те помоля утре без да ме съдиш пак отново да ме приемеш в обятията си. След това Фахри бей нагърби копачката и лопатата и се отправи за село. След като навлезе в него, той реши тази вечер да се сбогува с първият му приятел Риза бей, който не веднъж му се бе притекъл на помощ. Когато пристигна пред портата му, защото не беше ябанджия, той не пожела да чука или да тропа. Затова направо влезна в двора. В който двор с широки обятия го посрещна първият му приятел.
- Фахри бей Аллах те праща тука да знаеш. Преди малко мислех за тебе и щях да изпращам синът ми да те повика да ми гостуваш. Хайде ела искам нещо да ти покажа. След това прегърнати навлязоха в овощната градина. Виждаш ли я тази череша? Вече я имам седем години, но тази година за първи път ме дарява с рожбите си. След това с шепи взе да бере от нея и да дава на Фахри бей да яде.
- Много е вкусна. Със здраве да си я ядете.
- Вкусна ли? Та само за този вкус, човек си заслужава да живее! След това го заведе пред много бройните му рози и откъсна една от тях и я подаде на първият му приятел.
- Нека си призная, че по красиво от това нещо да сега в живота си не съм виждал!
- Приятелю, това не е само красота! Знаеш историята на цветята нали? Знаеш как вратата на рая е останала отворена и те от любопитство са слез нали на нашият свят и тук завинаги са останали. Виждаш ли я тази? Виждаш ли я? През цялата година цъфти и душата ни радва. Само заради нея, човек си заслужава на този свят да живее. След това го хвана под ръка и го закара пред кошерите с пчели. Където работеха няколко негови надничари. Те като ги видяха се отдръпнаха настрани и зачакаха да чуят оня урок който беше актуален за целият свят.

- Виждаш ли ги Фахри бей. Без тези същества живота ни е обречен. Но по важното е, че те не се оплакват на никой и от нищо. Просто идват на този свят, изпълняват своето задължение и си отиват от него доволни, че за него нещо полезно са направили. През това време надничарите им поднесоха от меда и продължиха да слушат за наставленията. На този свят всеки по нещо губи. Но това не е толкова важно за него. За него са важни делата му, с които един ден ще застане през Всевишният. А той ако ни дава нещо, това нещо има причина. И той ако ни взема нещо, това нещо пак за него има причина. След това го хвана под ръка и го поведе под чинара да пият благо кафе. И докато го пиеха, той не можа да се стърпи и попита Фахри бей, до къде беше стигнал с неговите планове и помощи ……

Автор Ибрахим Бялев