Recent Posts

1

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:51 »

ДУА

Дядо Юсуф и тази нощ не спа спокойно. Остри бодежи постоянно го бодяха в сърцето и не му даваха покой. Затова сънят му като дива кошута бягаше от него и той до сутринта оставаше все буден. Мислите му пък все отиваха към младини, когато беше млад и свеж. Когато до него Фатмето шеташе и с благи думи за джигарите го хокаше:
- Заради тези джигари, на младини ще си отидеш от този свят. Няма да можеш да се нарадваш на внуци и пра-внуци. Но ето, че Аллах реши първо нея да прибере при него. За хубаво ли беше или за лошо, той не можеше да прецени, но с разбиране се съгласи с това неговото решение. Докато с наслада размишляваше за Фатмето, петлите по двора започнаха да се надпяват и той ясно разбра, че трябва да става от леглото и да се захваща за работа.
Първото нещо, което направи, това беше да погледне телефона му дали е зареден до горе. След това стана от леглото и нахрани кокошките и малкия добитък, пък кравата след като я издои, без да й слага нещо за ядене, отвори портата и я пусна сама да ходи по къра. Тя с него добре се бе научила къде има хубава паша и затова знаеше къде да ходи и кога да се прибере в вкъщи. Кокошките и те след като се нахраниха, като пилци се изгубиха по двора. Така той в тази голяма къща, която я бе строил за трите му сина, остана само с магарето, което заради възрастта си на нищо не гледаше с добро око. Дядо Юсуф и на него в един леген надроби хлебец и го остави в яслата пред него. След това взе няколко яйца от кокошарника и с кривене се върна обратно в къщата. В един малък тиган сложи малко масло и в него счупи няколкото яйца. След това ги осоли и ги сервира на масата до прозореца. През това време вместо да яде, той извади от джоба си телефона и взе да го разглежда. Онова, което знаеше, това беше само когато той позвъни, да натиска зеленото копче и по този начин щеше да се свърже с децата и внуците си. Но този телефон вече месеци не звънеше и това го караше да живее напрегнато и в незнание.
- Развален ще да е този телефон. Толкова време след като не звъни, нещо се е повредил. Пък и на всичкото отгоре миналия ден ми падна от ръцете. Не, не, развалил се е. То кое в този живот не се разваля пусто да опустее, та и телефонът ми да не се развали. То гледаш хора здрави и читави, а на следващия ден му ходиш на погребението.
След като в съзнанието му изплува картината за погребение, някаква рязка болка премина през тялото му и се заби точно в сърцето. Точно там, където бяха те. Децата и внуците му. Жена му от отдавна се беше поминала и вече нямаше тези дертове и грижи. Сега пък мисълта му за нея пак го разнежи до неузнаваемост. Спомни си как му беше родила трите сина и с какво голямо внимание и нежност ги беше отгледала. През това време си спомни за яйцата, които вече бяха изстинали и той не пожела да ги яде, затова и реши да ги остави за вечеря.
През това време взе телефона и внимателно започна да го разглежда.
- Не му разбирам пустяло на това чудо. Да беше дете - щях да го нахраня и отгледам. Да беше нива -  щях да я изора и засея. Да беше либе - щях да го разлюбя! -  след което на последното се разсмя на глас. - Ще трябва да отида до касабата, да намеря майстор за тази работа.
Затова стана от масата и хвана първия автобус за касабата. За негова изненада в автобуса беше и набора му Хасан. Без много да се чуди седна до него и веднага подхванаха мухабета за проблемите си:
- Знаеш ли, Юсуфе, моят син живее в София и там на една голяма фирма е станал директор. Думата му се слуша от стотици хора. Каквото каже - това става. А дъщеря ми …
- Защо си тръгнал за касабата, Хасане? Да не си болен нещо?
След като го изслуша Юсуф подхвана:
- Че той кой е здрав на този свят, бе наборе. Ние и на болестите да се благодарим, че все още не ни хвърлят под земята. А ти защо ще ходиш в касабата? Да не би ти да си болен от нещо?
- Случи ми се нещо по-лошо и от болка, бе наборе. - през това време наборът му щеше да се пръсне от любопитство.
- Да не би да се е случило нещо с децата ти? Аллах да ги пази. Тюх, тюх, на кой от тримата?
- Там е белята, че не знам. Вече три месеца никой от тях не ми звъни. Та затова мислите ми къде ли не ходят. Но накрая разбрах, че телефонът ми е развален и реших днес да го откарам на поправка.
- А, така ли? Ами в центъра на града има много дюкяни, в които продават  телефони. Влез и питай, те ще ти помогнат. През това време автобусът беше пристигнал в касабата и дядо Юсуф без да губи време се запъти към един от магазините за телефони. В магазина го посрещна добре облечено момче и го попита с какво може да му помогне.
- Телефона, сине. Телефонът ми е развален. Ще можеш ли да го ремонтираш?
- Разбира се, дядо. Първо го дай и ще видя какво мога да направя. Дядо Юсуф с голямо вълнение от джоба си извади телефона и го подаде на момчето. Момчето го взе в ръцете си и започна подробно до го разглежда. Няма и минута, то върна обратно телефона на дядо Юсуф и му каза, че телефонът му не е развален и може да си го ползва, на което дядо Юсуф много се учуди.
- Ама как може? Децата ми вече с месеци не ме търсят. Развален трябва да е.
Момчето нищо не му каза. Само от срам сведе главата и продължи да се занимава с ежедневната си работа.
През това време дядо Юсуф вдигна ръцете си към небесата и започна да се моли на Аллах да опрости греховете на децата му и добре да се грижи за тях. Момчето на това нещо се смути и реши да го смъмри:
- Те поне по телефона да бяха те потърсили, бе дядо, а ти се молиш за тях. Що за човек си ти?
- Аз съм баща, сине и добре зная, че в една къща, ако нещата не вървят в ред, то в нея липсва бащината дуа.
 
Автор: Ибрахим Бялев

2

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:50 »

КРАЯТ

 Мария беше родена в балканско селце, което набързо се разрасна и започна да прилича на малко градче. Промяната там беше толкова очевидна, че сякаш Бог с ръка все хубави неща рисуваше по него. Забележителностите не можеха да се изброят на пръстите на ръцете. Площадът беше обширен и застлан с калдъръм. От едната му страна важно се перчеше черквата, а до нея снага извисяваше голямо училище, което гъмжеше от живот. До него пък гордо се намираше масивно читалище, в което почти всеки ден се провеждаха социални мероприятия. Тук човек с просто око можеше да се зарадва на породистите стада и добре отгледаните градини, ниви и ливади …
На бял свят Мария се появи в заможно семейство, което я научи на трудолюбие и уважение. Но за да се развива, само това не беше достатъчно. Затова баща й реши да я изпрати да учи в града и оттам в столицата за да стане я лекар, я даскалица, от което селото имаше най-голяма нужда. Така и стана. Тя хвана пътя на просветата, който я прекара през града и столицата, и накрая съдбата й предложи образованието да го продължи в Европа. На това решение майка й твърдо се възпротиви, но баща й след като ставаше дума за просвета, с цялото си сърце я подкрепи. Така тя замина за година - две, които се превърнаха в десетилетия. Но ето, че днес тя с голямо вълнение си събра куфарите и се запъти към бащината стряха. Листата по дърветата вече бяха пожълтели. Но тази златна премяна не ги правеше по-богати или различни, а ясно напомняше, че краят им беше наближил. Тревата и тя до толкова беше избледняла, че напомняше на мъртвец, а миризмата на гнило, която излизаше от нея подсещаше какво ни очаква. Боровете, които населяваха по-високата част от планината, все още бяха зелени и ясно се открояваха с живот. Но и той вече стоеше някак уморен и за разлика от оная празнична премяна, която я обличаше напролет, вече се беше променил и приличаше на стар прегърбен човек, който от живота освен живот, друго нищо не искаше. В простора освен слънцето, което изпепеляваше всичко наред, друго нищо не се виждаше. Облаците, птиците, та дори и хората оттук сякаш бяха побягнали и картината все повече приличаше на пустош.
Когато Мария наближи родното си място, покрай пътя като гъби започнаха да никнат зелени ниви и ливади. Това взе да радва окото и сърцето й, а когато навлезе в града, цветята и плодородните дръвчета започнаха  да й подсказват, че тук все още има живот и не всичко на този свят беше изгубено. Така тя вече започна да кара по-внимателно и да се наслаждава на живота, който все още цареше в родния й град. Видимо в него доста неща се бяха променили, което още повече започна да я радва. Имаше построени нови къщи. Училището беше разширено и черквата пребоядисана в бяло и също като в детството й, тя приличаше на млада булка. Пред къщите под плодородните асми бяха насядали женорята на селото, които с любопитство я оглеждаха, а десетките деца все още си играеха на ония игри, които в живота който тя живееше вече ги нямаше.
Така тя навлезе в тесния сокак, на който беше разположена родната й стряха. Заради изникналите стотици въпроси, сърцето й започна лудо да бие. Но най-силният от тях беше, какво ще намери в нея. В този момент й се прииска в ръцете си да има вълшебна пръчица и с нея да върне времето назад с тридесет години. Когато наближи портата, първият спомен, който изплува в съзнанието й, това беше майка й, която през свободното време стоеше на пейката до вратата и от нея наблюдаваше трите й рожби как си играят. Пейката си стоеше на същото място и беше непокътната, но пуста и празна. Тя паркира колата и от чантата извади ключа, който за нея струваше едно цяло състояние и за нищо на света не би го заменила. За нейно щастие той отключи тежката врата и тя с бавни и плахи стъпки влезе в двора. Всичко си беше на мястото, само душите ги нямаше. Разликата, която видя, бе дивата в изобилие трева и окапалите едри, сочни ябълки и круши, заради които едно време с братята си, тя се биеше като момче. Внимателно мина покрай тревата и взе една от окапалите круши. Първо я помириса. Тази миризма я върна в детството и й нашепна, че това са били най-прекрасните дни в живота й. След това я отхапа, но не можа да я преглътне. Тази хапка здраво заседна на гърлото й и като нещо харам остана там и не мърдаше наникъде. Някаква бездомна черна кучка се разлая откъм къщата и я предупреди да не се приближава до рожбите й. Тя извади от чантата си няколко бисквити и ги хвърли пред нея. След като ги вкуси, кучето започна да размахва опашката си, след което Мария се приближи до нея и започна да я гали по главата, което тя на драго сърце прие. Тя не бързаше да посяга към рожбите й, защото добре осъзнаваше, че за една майка те бяха най-скъпото нещо на този свят.
Отвори вратата на работната стая на баща си. Някаква хладина като върл душманин я лъхна в сърцето, но тя не се уплаши и влезе в стаята. С любопитство заразглежда бюрото му, на което в портрет стоеше нейна снимка, когато оттук си замина да учи във Виена. Тогава тя беше младо като фиданка момиче и най-голямото й желание беше да се махне оттук и да се запознае с безкрайния свят. Снимките от черно-бели се превърнаха в цветни и красяха и четирите стени. На всичките тях, тя беше много щастлива. След това влезе в трапезарията. Там целият й живот като на филмова лента премина през съзнанието й. Покорно седна на мястото, на което през цялото си съществуване беше отсядала и в този момент й се прииска да им разкаже за себе си. Но краят тук отдавна беше дошъл и тя като горчиви сълзи трябваше да преглътне всичко това.
Изведнъж дочу, че на вратата се хлопа. Това я накара да си помисли, че в бащината стряха животът не беше прекъсвал, карайки я като на нищо друго до сега да се зарадва. По инерция, също както в детството си, тя отвори портата и зачака да види лицето на посетителя и какво ще поиска от тази вече пустош.
 - Здравейте! Видях ви колата, та „Най-сетне е дошла“ - си казах. Но аз не съм дошла за вас, а за да нахраня кучката. Жал ми е за нея. Има толкова много чеда.
 - Да, заповядайте. Чувствайте се като у дома си. Ще пиете ли кафе? Веднага бих приготвила.
 - Ще пия, разбира се. На кафе кой нормален човек би отказал?
 И докато пиеха горчивото си кафе, тя подхвана:
 - Ще ме заведете ли при родителите ми?
 - Да, разбира се. Ние всеки ден ходим там.
- Къде е това „там“?
 - Там е края.
 - Защо е края?
 - Защото след него нищо не се знае. Така след кафетата, те като сестри се запътиха към гробището, което беше в горния край на градчето.
 - Знаеш ги тук адетите. Жената винаги я полагат до гроба на мъжа й. Така направихме и с тях. При катастрофата за нещастие и двамата починаха на място. В автобуса имаше и късметлии, но майка ти и бащата не бяха от тях …
 През това време пред нея се появиха два красива гроба, които я накараха да учести дишането си. Сълзите пък от самосебе си бликнаха.
- Кой е направил гробовете им?
 - Малкият ти брат. Той някак остана по- привързан към бащината си стряха. Но и той след като се задоми скоро не е идвал. Лоши сме ние жените. Правим всичко възможно да изстудим мъжете си от бащината стряха …
 Мария вече не я слушаше. Смирено коленичи между двата гроба и през сълзи започна да им говори …
 - Кажи ми, майко… Как се продължава след края?

Автор: Ибрахим Бялев

3

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:49 »

ОБИЧ


Апартамента се намираше в центъра на града, с изглед към планината. Мебелите в него бяха последна мода и в изобилие Изобилието в него не бяха само те. Просторните стаи можеха да поберат гости от цяла сватба. Облеклата в гардероба също бяха в изобилие. Продуктите в мазето и хладилника можеха да нахранят една цяла рота. Но в тази къща в най-голямо изобилие беше тяхната кавга. Без която и ден не можеха да живеят. Елена днес по задължение направи вечерята, която се състоеше от задушени гювечета и за десерт сладко реване. Които тя можеше да ги приготви и със затворени очи. Но днес защото още от снощи му беше ядосана, реши в гювеча да не слага сол, а в реването захар и като по този начин щеше да го накаже и най-вече покаже тя коя е.

На вратата се позвъня. Което беше само веднъж и по възможност най късо, по което тя позна че беше той. Това негово звънене винаги я дразнеше и заради него си бе задала десетки въпроса като; „Ако позвъни по дълго, какво ще стане?“ и Ако позвъни два пъти, ръката ли му ще пресъхне или ще изразходи толкова ток, че няма да може да го плати?“ В същото време се притесняваше, дали днес бе много работил и бе много огладнял. Но запази хладнокръвие и със съдебна физиономия нервно отвори вратата и без да казва нищо отиде в кухнята и си намери някаква работа. Той пък с засмяно лице я поздрави и със завидно спокойствие се настани във фотьойла пред телевизора и както винаги отвори спортните канали и с цялото сърце взе да им се наслаждава. На което тя до толкова се ядоса, че цялата позеленя. „Поне една стотна от това на мен да беше се отдал, от него Ангел бих сътворила.“ Но стисна зъби и взе да сервира вечерята и го покани да вечерят. Той с разбиране и покорство седна на масата и взе да яде от гювеча. Тя го изчака няколко минути и с голямо задоволство го попита, дали му харесва вечерята. На което той й отговори с широка усмивка. Което означаваше, че много я харесва. Така те преминаха на десерта, който той също с охота ядеше. Което нещо нея доста я подразни и реши веднага да го попита, дали му харесва. На който въпрос, той пак отговори по същият начин.

- Ти с мене подиграваш ли се? Не можа да се стърпи тя и взе да му крещи в лицето.
- А ти? А ти подиграваш ли ми се? И искаш ли да чуеш истината?
- Да проклетнико. Искам да чуя истината. И ако не ми я кажеш право в очите ….
- И какво ще направиш?
- Ще си замина един път завинаги. Ще те оставя и забравя. Дори и всеки ден ще те проклинам ….. Той пак със засмяно лице смирено я слушаше и добре осъзнаваше, че като луда го обича и никога нямаше да го остави или напусне. Да, да ще дойде един ден, в който не само един път ще звъниш на вратата, но няма да има кой да ти я отвори. След това продължи със заплашите като между тях нагледно наместваше чувствата и трудностите които бе изживяла този ден. Които той с голямо внимание и търпение слушаше.

- Обичаш ли ме? На който въпрос тя замълча и не знаеше какъв отговор да му даде. Обичаш ме нали? И то лудо! Ако не беше така, всичко това нямаше да го живееш с мен.
- Защо мислиш така?
- Защото много добре знам, че ония дето не обичат, когато си тръгват, на никой не казват, че ще си тръгнат. Дори на излизане, не затварят вратата дори. Ако съм аз, така ще направя. Докато ти всяка вечер ми отваряш вратата и дори да не ме прегръщаш или целуваш, настоятелно ме питаш дали ти съм харесал вечерята. И това го правиш защото ме обичаш. И ти много добре знаеш, че в гювеча се слага сол, а в реването захар. И това нещо защото ме обичаш, не го си направила.
- Това не мога да го разбера.
- Просто е. Любовта защото е магия, кара хората да правят чудеса или глупости. На едните да им се наслаждаваш, а на другите ядосваш.
- А ти защо не се ядоса?
- Защото мила моя, аз любовта я храня с мъдрост.
- Като си толкова мъдър, хайде разкажи ми онова което знаеш за любовта.
- Когато в любовта има крамола, тогава проблем няма. Това значи, че тази любов за тебе е от значение и ти дори с викане искаш да я запазиш до себе си. Проблема е, когато ти е безразлична. Е тогава края е дошъл. Дали ти е харесал ястието ти е все едно и не питаш дори. Дори не те интересуваш как се чувства и още по лошото дали е до тебе или на майната му. И сега аз добре осъзнавам, че солта и шекера тази вечер трябваха да възпалят един голям спор, в който на края щяхме да кажем, че един без друг пак не можем. Но ако не обичаш, то тогава няма нужда от спор или крамола. Няма и нужда от доказване, кой в какво е прав. Просто взимаш куфара и без да затваряш вратата си отиваш.
- Но аз съм ядосана. Ти това не го ли виждаш?
- Виждам го и му се наслаждавам. Защото по този начин ти доказваш, че ме обичаш. Ако беше безразлична. Тогава ще трябва да моля боговете ми да ми помагат.

Автор Ибрахим Бялев

4

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:48 »

СЪН

Баба Стойна днес стана по-рано и от зората, и както никога до сега се разшета из къщата, която приличаше на конак и цялото село й завиждаше за него. Първо нахрани животните и след това набързо замете двора. В този момент й се прииска да боядиса и къщата, но за това нещо днес тя нямаше време, защото най-близките, най-любимите й щяха да й дойдат на гости. През това време разноцветният петел, който беше любимец на цялата женория в къщата й се наби на око и тя  взе да мисли някои неща за него. Но тъй като той не можеше да прочете мислите й, продължи важно да се разкарва по двора. А времето тъй напредваше. Слънцето вече се бе качило две възтигарки на небето, а тя тепърва трябваше да подкваси хляба и мекиците, заради които внуците й си облизваха пръстите. В този момент тя не забрави и за коконата от София, която освен курабиите й нищо друго не харесваше в тази къща. Затова набързо и за тях замеси тесто. А часовете в този момент се бяха превърнали в минути, които измъчваха поостарялото й сърце и й нашепваха, че за събитието няма да смогне.
След като всички теста бяха готови и оставени да втасват, тя си изми ръцете и решително излезе на двора. В този момент петелът продължаваше пред нея да дирижира ежедневието на женорята и да се прави на стопанин в къщата. През това време баба Стойна без много да мисли се наведе,  хвана го за краката и го повлече към дръвника, където без да й мигне окото му отряза главата. Докато си мислеше как внуците й щяха сладко да го ядат, го оскуба и сложи във фурната да се пече. След това, без да губи време отиде в градината и от там набра най-хубавите плодове и зеленчуци. А за коконата от София, която й беше жива рана и носеше нейното име, специално набра от малините и ягодите, които пак специално бе засяла за нея. След всичките тези приготовления, баба Стойна влезе в мазето и оттам за всеки извади по нещо. За сина си и зетьовете взе няколко бутилка отлежало вино, а за снахата и дъщерите напълни две бутилки ликьор от боровинки.
И докато петелът, хлябът и курабийките се печаха в пещта, тя заприготвя масата. От лявата страна където щяха да отседнат дъщерите и снахата й, тя подреди сладките неща. Сладко от малини, ягоди придружени от реване и още куп сладки от шоколад. Откъм страната на сина й и двамата й зетя, тя подреди от любимите им питиета и салати. В средата на софрата постави изпечения петел, който в изобилие бе „украсен“ с пържени картофи и зеленчуци.
През това време чу, че някой звъни на портата и в този момент някакъв вятър я повдигна от земята и я понесе към вратата, която с години не бе докосвана от свои. В този момент баба Стойна изпита онова щастие, което се изпитваше от малцина и само няколко пъти в живота. В този момент тя бе с отворени обятия, с които можеше да прегърне целия свят. И както се очакваше, за нейно щастие цялата й челяд едновременно бе пристигнала и тя ги запрегръща жадно всичките до един. След това ги настани на масата и започна да ги гощава. Тази гощавка протече точно така, както тя я беше планувала. Но ето, че след нея дойде време да се сбогува с тях, което тя не можа да преживее с отслабналото си вече сърце.
Първо се обърна към Бог и започна да го умолява да направи така, че да останат още ден - два. След това се обърна към снахите и зетьовете да не бързат със заминаването и чак на края коленичи пред внуците си и ги помоли да не я забравят. След това последваха стотици клетви в Бога, че много ги обича и още повече ще й липсват.
Баба Стойна почувства остри болки в гърдите си и това я накара да се разбуди от дълбокия си сън. Полежа тя още минута - две в леглото, но певческият глас на пернатия петел й напомни, че трябва да става от леглото и да се захваща за ежедневната си работа.

Автор: Ибрахим Бялев

5

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:47 »

УМНИТЕ ХОРА ЗВУЧАТ КАТО ЛУДИ ЗА ПРОСТИТЕ

 Днес трябваше да пребивавам на гости на сина ми, който по някакво чудо се бе настанил в най-богатия квартал на София – Бояна. Кварталът беше  точно под полите на планината Витоша. Зеленината в него бе в най-голямо изобилие, а сутрин птичите гласове ми напомняха на родното ми място. За съжаление хубостта на този толкова известен квартал беше само толкова. Но тъй като на мен душата ми бе изградена само от хубост, на това място спрях да я търся и се залових за работа. С продуктите, които носех с мен за внучката ми Мерием трябваше да приготвя любимите й ястия. Първо се захванах със супата топчета. То не бяха кайма, моркови, картофи и запръжка от чисто краве масло. Второто ястие беше боб с пастърма, придружен с ориз приготвен в изобилно прясно краве масло. За сина пък направих имамбаялдъ, а за снахата баница с домашни яйца и на ръце пресни точени кори. След като приготвих блюдата видях, че за вечерята нещо куца и това бяха питиетата, които с голямо желание отидох от магазина да ги купя. И както се досещате, за мен взех нещо по-твърдо, за сина ми бира и за останалите безалкохолно. Но за моя изненада, когато се наредих на касата, касиерката и управителят с все сила на един клиент крещяха, че нямали да го обслужат и веднага трябвало да напусне магазина.
 - Нима имате право на това? Ще затворя магазина ви, да знаете. Нямате право да избирате клиентите си.
 - Защо да нямаме? - се ококори продавачката.
 - Защото този гражданин като всеки един в тази държава си плаща данъците и ако се наложи ще я защити с кръвта си.
 - Извинете господине, но вие познавате ли го този човек? - се набърка управителят.
 - А, нужно ли е да го познавам?
 - Но господине, този човек, ако мога така да го нарека, всеки ден идва тук и я краде, я плаща но в късо. През това време стотинките, които държеше в ръцете си Човекът ги сложи обратно в джоба си и тръгна към изхода. Но аз го настигнах и сложих ръката си върху рамената му.
 - Не е толкова лесен, нали?
 - Кое? Кое не е лесно? - потрепваше под ръката ми.
 - Животът. За живота говоря.
- Какво разбираш ти от живота, та ми се периш? Разкажи ми. Искам за него да знам. Искам да го опозная.
 - Познавам ви аз Вас. Всички сте изградени от лицемерие.
 - Да, такива сме. А ти от какво си изграден? Като те гледам не си китка за мирисане.
 - Защо не си гледаш живота, бе братле и ме оставиш на мира?
 - Е, след като вече сме братя, тази вечер ще я изживеем заедно и то по братски.
След това прегърнати като братя започнахме да пазаруваме в магазина. Той за себе си вземаше ония продукти, които му харесваха. Аз за себе си правех същото. За наша изненада на касата този път ни посрещнаха така, както трябваше и по същият начин ни изпратиха. Когато излязохме от магазина и трябваше да се разделим, за моя изненада Човекът ме покани да му гостувам.
 - На драго сърце ще ти гостувам. Но аз все още не ти знам името. И не се ли страхуваш от непознати като мене?
 - Не говори глупости, че на човек като на тебе не му отива. Иначе се казвам Георги.
 - Приятно ми е! Аз се казвам Ибрахим. Няма да ви преча нали?
 - Какво ще ми пречиш? В къщи имам само две кучета. Едното съм аз, другото е Роки. А той вече е почти сляп.
- Добре тогава, да тръгваме! Далече ли живееш?
 - Не, на една пряка само. След това с бързи крачки забърза пред мен, по които аз съдех, че час по-скоро искаше да стигне до вкъщи за да отвори бутилките с ракия и бира.
Къщата, която ни посрещна, беше строена по старобългарска архитектура. Стопанинът в нея освен пари, беше вложил и душата си. Дворът беше застлан с калдъръм и със същия масив покрай нея бяха издигнати високи стени. От източната й част се извисяваха столетни борове, а от лявата бяха паркирани няколко коли, останали още от комунизма. Самата къща беше от два етажа придружена с тавански стаи.
 - Родителите ти май са били възрожденци?
 - Бяха! - след което отвори едната бутилка и взе да пие направо от нея.
- Ти няма ли да пиеш?
 - Аз така не пия.
 - О, знам ви аз вас. Вие живеете с обноски. На тях служите и се кланяте.
 - А ти? Ти на какво служиш и се кланяш?
 - Аз съм роб на свободата.
- Или пияница?
- Брат, брата не обижда, нали? Но трябва да го посъветва и каже истината в очите му, нали?
- Да, по дяволите прав си. Вие винаги сте били прави. Казвай сега какво да направя за да пиеш?
 - Остави това на мен. Аз ще се погрижа. След това запалих камината, която също беше строена по план. В нея можеше да се изпече цяло агне. Георги ми се притече на помощ и донесе колкото се може повече сухи дърва. Аз през това време приготвих салатите и месото, което сложих върху огъня. Една божествена миризма се разнесе не само из къщата и накара Георги да се разплаче с глас.
 - Спомените те душат, нали?
 - Да, точно те. Този мирис ме отвя в детството ми. Родителите ми бяха велики хора. Дядо ми е родом от Копривщица. Къщата му все още там стои. Такива като него изградиха една цяла държава. Докато аз... Докато аз, нямам и петак.
 - Това нещо прави ли те по-различен от тях?
 - Единствено недоимъка ме гложди.
- А правиш ли нещо за да се отървеш от него?
 - Опитах няколко пъти, но не стана.
- И защо?
- Защото умните хора звучат като луди за простите! - Юлий Цезар!
След това си затворих очите и мислено си представих Родината ми, която не беше обградена с високи стени и всеки в нея като събеседника ми беше по един Юлий Цезар, който до сутринта ми обясняваше какво е способен да направи за Родината си, но освен мен, друг нямаше кой да го чуе.

Автор Ибрахим Бялев

6

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:46 »

РАНИ

 Балнеолечебницата в с. Добринище беше вековна сграда. Банята беше разположена в обширен парк, в който едно време дори имаше и жива мечка стръвница и това я правеше още по-приемлива. Заради лековитата си вода, в нея доста хора си бяха намерили цяра. Така днес и аз реших да я посетя и използвам нейните благини. На вратата ме посрещнаха доста добри и засмени санитарки, които с голяма любезност ме обслужиха. След като в съблекалнята се съблякох както от майка роден, влезнах в помещението, в което се намираше басейна. За моя изненада в него имаше седем-осем човека, които с голямо любопитство ме огледаха. След този „рентген“ искам да си призная, че се почувствах малко неудобно. След измиването с предпазни стъпки и аз се настаних до тях във водата. И тъй като там всички бяхме голи, кой - кой е трудно можеше да се разбере. Но тъй като аз имах опит, първият който различих, това беше циганинът, който беше целия в синини и от тях охкаше като жена през първата брачна нощ. По мургавия тен ясно си личеше, че беше от другите. В басейна имаше и един доста добре охранен мъжага, на чиято шия  висеше голям сребърен кръст. Затова си помислих, че или е силно вярващ, или е някакъв поп. Странното, което в него беше, че той от всички ме гледаше най-навъсено.
- Ти мюсюлманин ли си?- не можа да се стърпи и ме попита.
 - Личи ми, нали? Бре да му се не види, човек и в банята не може за се скрие. - на което всички в басейна се засмяха.
- А ти поп ли си?
 - И на мен ми личи, нали? - с гордост заяви попът. Ти защо си тук? - продължи да се заяжда той.
 - За да се изкъпя. Банята е за всички, нали? Но ако си против, мога и да изляза от басейна? - Не, разбира се. Помислих да нямаш някаква болест та затова.
- Не! - му отвърнах и се обърнах към другите посетители.
Но попът се приближи по-близо до мен и взе да ме разпитва за исляма. Това как е при нас. Онова как е.
 - Аз не съм мюсюлманин.
 -Но ти си рязан. Това доказва, че си такъв. Продължи да спори попа.
- Не се е случило по моя воля и на този свят има доста рязани, които не са мюсюлмани. А и мисля, че знаеш, че и Исус Христо също е бил обрязан. След това се отдалечих от него.
- А ти защо си тук?- попита един от баняджиите циганина.
 - Аз съм целия натъртен. Значи миналия ден, като се прибирам от къра, една кола ме удари и от мен, и каруцата нищо не остана. Бог ми е свидетел, че аз не съм виновен! - доста настоятелно обясняваше циганинът.
 - Какво беше крал пак? - го подхвана един от баняджиите.
 - Бог ми е свидетел, че нищо не съм крал. - продължи да се кълне циганинът.
 - На колко ракии си бил? Тук тъй не стават тези работи. -  продължи да го обвинява следващият. А циганинът продължи да се кълне във вярност.
 - А ти защо си тук? - попитах единия от тях, на който лицето му бе изгоряло повече от това на циганина и по всичко му личеше, че беше човек, който работи на открито.
 - Аз съм болен от сърце, та затова съм тук. Казват, че тази вода идвала добре за здравето. Та затова.
- Ти тогава не стой много в басейна, че видиш ли може да се кютниш ей тука и ще се чудим какво да те правим.
 - Всичко е писано от Бога. - набърка се в разговора и попът.
- Сега това, което вчера стана с мен и каруцата ми, Бог ли го е написал?
- Да, разбира се! Без негово позволение на този свят и перо не може да падне на земята.
 - Да ти @ба и каруцата па на тебе! - не можа да се стърпи най-младият от нас, на който по всичко му личеше, че скоро секс не бе правил.
 - Ти сега моята каруца ли искаш да @беш? И какво ти е направила, та искаш да си изкарваш очите с нея? Хей, Боже господи, какво време доживях. - продължи да се вайка циганинът.
- Каруцата не е виновна. Той е виновен. Той е за @бане! - продължи следващият.
В центъра на басейна насам-натам се разкарваше доста поизсъхнал човек, на който очите му се стрелваха във всички посоки наслаждавайки се на всеки от нас.
- Хей, много @бачи в тази баня, бе! Дори и каруцата щели да @бат! А мен няма кой да @бе.- на което всички се спогледаха с погнуса. Само най-младият някак му се зарадва.
През това време по стълбата на банята заслиза човек в напреднала възраст. Всички мъже се вгледаха в достойнството му, а то горкото от големия корем почти не се виждаше.
- Богат е! - пръв проговори циганинът.
 - И по какво позна, че е богат?- не можа да се стърпи и го попита най-младият.
- По корема. Всички, които имат големи кореми са богати.
- Болен е! - прошепна болният.
 - И по какво позна? - и на него му се тръшна пак същият.
 - Ако не е болен, няма да идва на бани! - на което всички в басейна се разсмяха.
 - Аз не съм болен! - с гордост заяви педалът. Здрав съм! Много съм здрав …
- За оная ми работа си здрав. За оная. Знам ви аз вас … - не можа да се стърпи най-старият от нас, който до сега тихо и кротко си стоеше потопен във водата.
- Асъл вие сте най-болни! - не можах да се стърпя и аз, и го смъмрих.
- Лесно ти е на тебе с тази дарба! И аз да съм ... - което ме принуди с ръце да си закрия достойнството.
 - Бог да помага на жена му. Нямала е късмет жената. - проговори пак до мен попът.
- Какъв сте вие, господине? - не можах да се стърпя и го попитах.
 - Аз съм политик! - доста гръмогласно ми отговори човекът и поради тази причина беше чут от всички.
 - Точно вие @бахте майката на България. Точно вие сте за @бане ... - го срита най-младият. - А, бе момче, ако толкова ти се иска @бане, ела малко навън! - взе да го моли педалът.
- Ти си гледай болното здраве, бе пепо. С такива си нямам работа аз. Аз си имам няколко гаджета, които си умират за мен.
- Аз никой и никога не съм @бал. Ако поне малко разбирате от политика, ще ми дадете възможност да ви обясня за нашата партия, каква платформа има и какво планува за майката ни България. - но в басейна вече никой не го слушаше и го поставиха на мястото на педала.
 - А ти кой си? - попитах следващия от тях, който до сега не обелваше ни дума и само слушаше.
 - Аз съм грък.
 - И какво работиш?
 - Внасям мрамор и изнасям дърва.
- Ето и този. За клане сте вие гърците. Съсипахте гората ни. Едно време ни се смеехте на комунизма. Ама тогава ние засадихме цели гори. И това сега е нашето богатство.
- До сега аз не съм отсякъл нито едно дърво, така че ...
 - Ако не ги изкупуваш, горите ни няма да се секат. За @бане си ти, за @бане … - пенеше се най-младият и този път наистина вече беше готов да го направи.
Иначе банята беше построена още от османско и водата й бе доста лековита. На едни изваждаше камъни от бъбреците и жлъчката - на други лекуваше ставите и дробове … Само моите раните си останаха непокътнати. Раните в сърцето, които и ден и нощ милееха за тази Родина, в която засееш ли храст, може да се превърне в гора и трън, който ще се превърне в роза. Рани, които ме крепяха към живота и ще си ги нося до сетния ден.

Автор Ибрахим Бялев

7

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:44 »

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

И тази година се изниза някак неустно. На късметлиите Аллах им даде рожби, на други невести или зетьове. На трети здраве и щастие …. Имаше и такива които пострадаха от коварни болести. Не бяха малко и ония на които стрехата им жадуваше за радост и поминък. Но както казваше бучу /дядо/ ми;
- Всичко е в ръцете на Аллах. Той решава. Той прощава. Той дарява. Именно заради това нещо, всички в селото ни с голямо вълнение очакваха днешният ден, на който към всемогъщият щяха да отправят жертвоприношение.

Селото ни в което се бях родил и живеех, колкото беше малко, толкова беше и древно. В него много мъдреци и дервиши бяха живели. Но в съвремието ни, само моят бучу /дядо/ тяхната мъдрост беше наследил. До неговата мъдрост много хора когато бяха в беда опираха и от него съвети искаха. Аз често отсядах до него и винаги на мъдростите му съм се наслаждавал. Но той всеки ден за мен отделяше време и както той обичаше да казва;
- И днес искам върху основите ти да сложа един камък. „Заради другият Рай, много хора пропускат този тук на земята?“ „Човек огън не го гори. Горят го греховете му.“ „Неукият всичко не харесва в другият. А себе си, се гледа със слепи очи.“ „Който се качи на магарето, трябва да му приеме и последиците.“ „В търговията намръщеното лице, в семейството невъзпитаното дете и пропадналата жена, ги провалят.“ ….

Днес не можах да се стърпя и аз го попитах;
- Буче, как трябва да съхраним месото на курбана, за да не се развали?
- Като го раздадем на нуждаещите сине. По този начин до съдният ни ден, няма да се развали.

Така и днес на портата ни почукаха цяла дузина изпаднали в беда хора. И както винаги той и днес на всички успя да помогне. На някой от тях даде бащини съвети. Други пък ги изпрати с упреци, че са се отклонили от човешкото и заради лакомията си, неусетно са се превърнали в чудовища. На един от тях пък с въже завърза единият му крак и ръка и така го изпрати за в къщи и го посъветва, че това ще е живота му когато остане без семейството и без обичта му към тях.

Така днес надвечер, когато остана свободен баща ми с голямо вълнение се приближи до него и с още по голямо вълнение го попита;

- Буба, утре е Байрям! Кажи ми какво да заколя на него? Знаеш животните ни са в изобилие. Имаме и хубави кочове и още по хубави телета. Но тъй като всичките ги обичам като мои чеда, така и не мога да реша, кое да заколя.

Бучу ми този въпрос сякаш го беше чакал цяло столетие и като малко дете му се зарадва и след като си погали брадата, както никога до сега сериозно му отговори.
- На този толкова велик празник за нас сине, първо заколи лъжата. След това заколи и изневярата. С гордост заколи и кражбата. След това недей да щадиш и немотията. Заколи и нея. Заколи и нечовечността в себе си. И накрая в себе си заколи и омразата. И чак след тях, каквото искаш, това коли.

Ибрахим Бялев

8

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:44 »

ДЪЩЕРИТЕ

 Днес баба Стамена както никога до сега, се разбуди по-бодра и щастлива. Някакви пеперуди без причина прехвърчаха в гърдите й. Това дали беше за добро или за лошо така и не знаеше. Но тя твърдо реши днес да се наслади на този момент. Затова стана от леглото и застана пред огледалото. То пък не се държеше приятелски с нея, но тя реши днес да не му се сърди. Затова взе гребена, който бе изработен от известен майстор и с него започна да си реши побелелите вече уредели коси. Клепачите и те вече бяха почти прихлупени, но тя и на тях не обърна никакво внимание и продължи да си мисли само за добри неща.
 И тъй като днес тя имаше рожден ден, в този момент си спомни за годините, които никак не бяха малко. Но и това не я уплаши, а точно обратното - те я зарадваха: „Колко съм богата на години!“ - си помисли и продължи да се радва на живота. Затова стана и широко отвори прозореца и от него след като взе дозата чист свеж въздух, с широка усмивка му благодари. В този момент тя дочу гласовете на птиците и усети, че те бяха първите, дето я поздравяваха за това, че преди много години се беше родила. След това отиде в банята и както никога до сега на разсипия започна да използва скъпия шампоан. В този момент, спомените с все сила нахлуха в съзнанието й. Някои бяха като южните ветрове, някои от тях пък идваха от север. Безжалостно взеха да я шибат по лицето и тя в този миг едвам не примря, защото един от тях като сив вълк взе да я дави за гърлото и й напомняше как точно под този душ беше заченала първата си дъщеря.
Този спомен колкото беше сладък, толкова беше и груб. Сладък, защото той в този момент докосваше всички нейни струни и стигаше чак до душата й. Груб, защото той в този момент не се интересуваше от нейното мнение, желание или чувства. И тъй като тя не беше от слабите жени, които всеки ден си брояха камите по гърба, реши както никога до сега да продължи на чисто. Затова след душа гола както от майка родена, отиде в кухнята и там си направи двойна доза силно кафе и с него в наслада отседна на избелялото вече като нея канапе, което все още миришеше на него. След като от чашата отпи голяма глътка, тя реши изцяло да се отдаде на момента - момент, който Бог й бе подарил. В този миг миризмата на кафето и на дивана, я повлякоха към един друг спомен. Спомен, който за нея нямаше цена и не се повтори никога в живота й.
Беше един светъл майски ден. Ден, в който животът кипеше. В него не само хората, а и животните се любеха. Дори цветята и дърветата интимно се раздаваха на пчелите или на вятъра. На този ден тя и на двамата направи по едно силно кафе. Тя го обичаше дълго и с мляко. Той пък го обичаше късо и силно. Сложи и няколко курабии и това чудо го поднесе в леглото им. На това нещо той хем се зарадва, хем навъси.
- Не ти ли харесва? Защо пак така? Сякаш …. съм грешна?
 - Да. Ти си моята грешница, на която всеки ден всичко й прощавам. Навъсен съм, защото кафето е много малко и в този момент ще ми е нужно още едно. След това на екс изпи кафето и я придърпа силно към себе си. В този момент тя почувства неговата ерекция и най-вече неговата нежност и чувства.
 - Стой, почакай луднико! Не бързай толкова. За тези неща се искат не само чувства, а и време.
 - Хареса ли ти?
 - Кое?
 - Кафето… Как кое!
 - Да и то много. Дори искам още едно! - и за негова изненада, тя като ужилена се отскубна от прегръдката му и отиде в кухнята, за да му прави още едно. Но той я последва и още там я разгърди и като луд започна да я целува по гърдите. След това я взе на ръце и я понесе на това канапе, на което тя зачена втората си дъщеря. На него той й позволи да прекрачи всички прегради и изцяло да се наслади на неговите прелести и чувства. А тя в този момент беше като луда - полудяла и сякаш искаше двамата да се слеят в едно.
Докато допиваше кафето, тя усети по гърба си струя студена пот, която й напомни, че остатъка на живота си го беше изживяла монотонно-сиво. Трябваше да отгледа децата и засити мъжа си. За нея никога времето не стигна. Тя винаги беше второстепенна, а понякога и непотребна. Но днес тя почувства, че животът й наново започва. Нямаше никакво време за пропиляване и затова трябваше да се отърве от всяка тежест в живота си, и като някакъв войник здраво трябваше да стъпи на земята. И вместо да се вайка и цял ден да чака двете си дъщери и петте внуци да я търсят и честитят рождения ден, тя стана от канапето и отиде пред гардероба и от него извади най-хубавата си рокля, и я облече. След това пеша се спусна по улиците на града. В очите й се наби магазин за цветя. С носталгия и голямо желание се спря пред него и й се прииска в този момент от там да купи най-големия букет от червени рози и с него цял ден да се разкарва по града. Но не го направи, защото това, което имаше в джоба си щеше да й стигне само за фактурите, както и за купуване единствено на пресен хляб. Но това не я натъжи. С цялото си сърце се усмихна на витрината и още по-щастлива продължи напред .
Не след дълго, едно от момичетата в магазина за цветя я настигна и й подаде един скромен букет. - Това е за вас! Моля ви приемете го!
 - Благодаря! Но откъде знаете?
 - Кое? Кое знаем?
- Че днес ми е рождения ден!
 - А, така ли!? Честит ви рожден ден тогава! - и се наведе и я прегърна. В тази прегръдка тя спомняйки си за своите дъщери до неузнаваемост се разтопи и припадна. Когато дойде на себе си видя, че е в болнична стая и покрай нея имаше десетки красиви букети. Първото нещо, което попита това беше:
 - Къде са те?
 - Кои? - я попита сестрата.
 - Дъщерите ми!

Автор Ибрахим Бялев

9

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:43 »

ИМАНЕ

Исмаил ага произлизаше от бедно семейство. Но обичта му към имането, бързо го извиси над другите и се нареди до заможните ора в селото. Обичта си към имането той не го криеше от никой. А на тези които бяха покрай него, винаги ги насърчаваше да не мързелуват и се стремят към него. По бедните от селото му се подиграваха, а по богатите силно му завиждаха. Но пък всички искаха с него да дружат или се сватосат. Добрите му дела не можеха да се преброят на пръсти. Построй десетки чешми по къра, направи ново минаре на джамията. Разшири училището с нови класни стаи, подпомагаше на десетки бедни семейства в селото ….

Исмаил ага още на юношески години се влюби в най-красивото момиче в селото Адилея и Аллах му помогна с нея да се задоми. От нея се сдоби с три дъщери и един син, който нарече Адил. И защото в него виждаше своето бъдеще, всичко онова което знаеше се стараеше да му го предаде. И често когато се събираха покрай софрата да вечерят, на всички ясно заявяваше, че цялото си имане, ще го остави на него. Адил пък се оказа сръчно момче и освен занаятите които научи от баща си, се научи да свири и на гайда. На която често през нощта даваше душа и с нея си изливаше мъката си по несподелена любов. Добрите качества на Адил бяха в изобилие, но по късият му крак, с който накуцваше го караше да страда много и да не се чувства равен с другите ергени в селото. Затова любовта си към гиздавото Фатме, той не я сподели с никой. Тя си му остана като жива рана, цял живот като нагрято желязо да го пари по сърцето.

Но съдбата не протече така, както Исмаил ага беше начертал. Дъщерите му заради имането на баща им, бързо се задомиха и заживяха своят семеен живот. Синът му докато беше в казармата, жена му от коварната болест се помина. След няма и месец и той й последва участта. Селото лесна и бързо ги забравиха. А дъщерите му през това време си поделиха имането му, като на синът му оставиха само една малка нива в долният край на селото. Нивата се намираше до реката и тъй като през целият ден слънце не я огряваше, в нея освен коприва, друго не вирееше.

Адил на това тяхно решение не възрази и тихомълком прегърна своята съдба. Защото за него по важно беше да има роднини, отколкото градини. Пък и имаше само една душа, която можеше да нахрани и с коприва. След като се уволни взе да събира камъни от реката и с тях да строй воденица и до нея ковачница. За едно лято ги построй и във воденицата взе да мели ситно бяло брашно, а в ковачницата да прави подкови, сита, копачки, рала и всичко онова от което съселяните му имаха нужда. И тъй като подковаваше коне и крави, хората при него се стичаха на тълпи. Едни идваха за това, че не им работеше радиото, други пък, че им се бе счупила копачката или скъсала печката. А той на никой не отказваше и докато воденицата тракаше, той през свободното си време се стараеше, да им помага с каквото може. По двора спокойно се разхождаха кокошки на които яйцата подаряваше на хората от селото. Черешите и ябълките които бе засял и раждаха в изобилие, също не ги продаваше, а раздаваше за помен за родителите си.

Сестрите му по една или друга причина бяха изгубили имането си и когато го срещаха го поглеждаха ненавист и с погнуса. Всяка една от тях го кълнеше с люти клетви. Защото си мислеха, че тази участ ги е стигнала заради него. Но той на това нещо не отговаряше с лошо. Всеки петък ги навестяваше и даряваше с каквото имаше и можеше. Но те това не го оценяваха и неговите добрини вместо да ги радват, още повече ги озлобяваше.

Привечер той вадеше гайдата и с вълшебни мелодии говореше на гиздавото Фатме. Любимата му мелодия беше;

„Ой ле росна росичке,
що си толкова хубава?
Хубава и невъзможна,
невъзможна, но желана!“

Но една нощ гайдата не проплака. Това учуди цяло село. Втората пак. И третата. Тогава като мълния вестта, че Адил е починал, се разнесе по цяло село. На другата заран цяло село се събра в долният край на селото и всички вайкаха. Кмета на селото накара падара* да извика полицая. Той пък от околиството докара още трима и всички задаваха един и същи въпрос; - Защо толкова здрав и жизнерадостен младеж внезапно е починал?

- Заради любовта си по гиздавото Фатме си отиде. Въпреки, че на никой не казваше, цяло село знаеше колко много я обича. Провикна се към полицаите бледолико момиче забрадено в бяла шамия.

- Не. Не е заради любовта си. От работа си отиде момчето. Откакто сестрите го оставиха без имане, той денонощно работеше. Искаше да постигне онова, което баща му беше постигнал и му бе завещал. От тълпата се провикна един от първенците в селото.

През това време всички погледи се стовариха върху сестрите му, които стояха до него и плачеха с глас. При тази загуба на цяло село им стана ясно, че ИМАНЕТО на този свят не е ниви или къщи. Имането на този свят е добрината. Близкият човек до себе си. Благата дума, сладкият сън и залък.
(Ако греша ми простете)

Автор Ибрахим Бялев

10

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:42 »

ИЗПОВЕД

   В горният край на селото в малка стара къщичка, живееше нена Адилея. До нея в още по-малка къщичка живееше кучето й Адил, което тя бе кръстила на мъжа си, който бе изгубила още на младини. Оттогава до сега тя в него виждаше неговата душа и топлина. Старицата вече освен, че се беше прегърбила, още повече бе и оглушала. Едно по едно хубавите неща в живота я бяха напуснали и тя се страхуваше скоро да не я напусне и Адил, който й служеше хем за очи, хем за уши, хем и за съратник в живота. Затова тя го обичаше повече от брат и сестра.
Градината пред къщурката беше обширна и ако някога беше засята с разно-лични цветя, то сега също като нейната душа пустееше и бурените по нея се ширеха на свобода. Силите й бяха толкова пречупени, че приличаха на есен пред люта зима. От цветята й бяха останали само няколко рози пред къщата, за които вече никой не се грижеше и се бяха превърнали в големи страшни храсти. Тя вече не намираше спокойствие в леглото. Затова когато настъпваше нощ или зима, на себе си и двете ги проклинаше.
Покъщнината на старицата се състоеше от дървена софра и дървено легло, както и няколко дървени табуретки и посуда, които човек спокойно можеше да ги изброи на пръсти. На стената имаше старо огледало, което не бе поглеждала с години. До него имаше пано от няколко черно-бели снимки, на които ясно се виждаше нейната младост обляна в щастие. На две от тях тя беше облечена в празнично облекло, а на  останалите скромно беше склонила глава на неговото мъжко силно рамо. Щастливите мигове в живота й не бяха много, но пък само заради тях си заслужаваше човек да дойде на този свят и да ги изживее.

Така тя и днес с паница в ръка отседна до кучето Адил и тихо започна да му говори:
„Понякога си казвам, Аллах първо на мен душата да вземе. Но после си казвам, какво ли ще правиш без мен? Ще се намери ли някой с душа, който да ти отвори портата и да ти даде парче хляб?“
 Кучето на свой ред започна да скимти в колибата и с бавни стъпки излезе от нея и без да поглежда към паницата се настани близко до нена Адилея за да почувства пак топлината й, от която в момента имаше най-голяма нужда.
От портата на дворната долиташе скърцане на ръждясалите панти. По двора пък вятърът си играеше с окапалите листа, а от тъмното небе западаха студени капки дъжд. На тази гледка сърцето на нена Адилея се пречупи на две и тя реши, че е дошло време да се пречисти пред Аллах.

- Алаше мили, знам от майка си, че човек преди да умре, трябва с някой да си сподели греховете. Но аз с кой да ги споделя Аллаше, като покрай мен има само една жива душа и това е тази на кучето? Откакто се помня, все съм работила, а този който работи, няма време нито да греши, нито да излъже, нито пък да открадне нещо. Греховете ми бяха в това да засея, да събера и да го раздам. Ако това е грях - нека да е! Ще го нося гордо на челото си!
 Старото куче седнало до нея с килната глава настрани, в знак на разбиране и съгласие тихо размахаше опашката си.

- Аз в живота видях изгрева, Аллаше. Видях вишнения и ябълковия цвят. Видях пролетта, Аллаше. Ако това е грях - нека да е! С вдигната глава ще го нося с мен в отвъдното.

През това време студен въздух нахлу в двора на къщата. Започна да прехвърля и ситен бял снежец, но тя не помръдваше от мястото си. Кучето и то сгушено до нея не се отместваше от нея. Така на сутринта слънцето огря една малка част от Рая, който малцина успяха да видят и изживеят тук на земята.

Автор : Ибрахим Бялев