Recent Posts

1

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on April 08, 2026, 19:11 »

ГОЛОТА   
(откъс от романа В ПОДНОЖИЕТО НА РАЯ на Ибрахим Бялев)
 Вече се замрачаваше. Яркото слънце си бе свършило работата и се  оттегляше в покоите си. След поредната пура дойде време да се подготвя  за срещата, която щеше да се състои в малък италиански ресторант с  френска кухня и най-вече се славеше с качественото вино. Съблякох се  като от майка роден и се заоглеждах в огледалото. Очите ми като рентген  заразглеждаха до най-големи подробности цялото ми тяло. Освен брадата,  всичко друго бе безупречно. С бавни и доволни стъпки влязох в банята.  Там още дълго се взирах в огледалото, но този път в него вместо мен,  виждах нея. Бе бяла. Много бяла. И още повече нежна. Дотолкова нежна, че  ме бе погълнала целия. Аз вече не бях – Аз. Дори нямах сянка или  остатък. Онзи остатък, дето не ти го иска никой и го криеш от всеки. Но  аз без нейно разрешение вече го бях поставил в ръцете й. След дългите  размисли насапунисах брадата си и започнах да я бръсна. Пред нея исках  да съм безупречен. Засмян. Отговорен. Палав. Дори глупав. Исках да съм  това, което тя желае да съм.  Когато излязох от банята, ситен дъждец валеше над града. Стрехите като  малки поточета щастливи се стичаха по сивите павета. Поседнах на  канапето до прозореца и се загледах в тях, и в тях видях нея. Като  ситен, спокоен, плодороден дъждец, като щастливи поточета, които се  вливаха в сърцето ми. На мястото на слънцето вече се бе появила  сребриста луна, а покрай нея трептяха като мъниста звездите. Под тази  сребриста светлина сякаш бях потънал в някакъв сън или транс и не исках  нищо друго, освен нейния допир, нейния мирис и поглед, нейното  присъствие и топлина. 
Ресторантчето бе малко и поместено в стара вековна каменна сграда. Откъм  вътрешността му имаше и малка градина, в която бяха поместени няколко  маси само за по двама влюбени и върху тях луната изсипваше своето  сребро. Пръв пристигнах аз и избрах масата под сребристия водопад. Щеше  да й отива много. Не след дълго и тя пристигна. Походката й бе като на  газела и на все още неомъжена жена. Поздрави с къса иронична усмивка и с  моя помощ се настани пред мен под сребристия водопад. Пръв малко  притеснено подхванах аз:
- Как си? - Мерси! А, Вие? - пак последва иронична усмивка, но този път тя бе  по-дълга и топла, но с това “Вие“ ме постави на разстояние, което ми се  стори цели планини. 
- По-щастлив никога не съм бил! - с топла и широка усмивка се опитах да  прескоча няколкото планини и да се доближа до нея. През това време тя  срамежливо сведе поглед към масата, а аз я заразглеждах като чудотворна  икона поставена в рамка. Видях, че на ръката й няма халка, но следата от  нея все още си личеше. „Дали ще ме хареса?“ „Дали ще ме обикне?“ „Едва  ли с това разбито сърце.“ Под тези болезнени мисли и влюбено сърце вече  бях готов на всичко. Да я милвам. Целувам. Прегръщам. Любя, любя до  полуда. Да й се раздам до голота …
Докато тя бе безразлична. Или различна. Или необикновена. Но не и  влюбена. Сърцето ми трепна. „Дали пък не е дошла заради сребристия  водопад?“ „Дали хей тъй с мен да избие предишния пирон от душата си?“  През това време дойде сервитьорът и вежливо попита за поръчката. И  двамата си поръчахме еднакво меню, еднакво вино и един и същ  десерт. По  този начин се почувствах близко до нея. Без планини. Дори едно цяло,  което изсипва своя чувствен водопад над нея. Тя го почувства и се засмя.  След втората чаша вече и на глас. На втората бутилка се разплака. Но не  на глас, а само със сълзи. Така видях как плачат женските души. Те не  ругаят и не псуват като нас мъжете, а раждат тихи, наранени сълзи. След  като приключи вечерята тя поиска да си тръгне. Да отиде там, от където  бе дошла. Там, където душата й пиеше животворна вода, за да се превръща в  горчиви сълзи. Не поиска да се качи в колата ми, а да върви. Да върви  към незнайното. Към своето. Към начертаното от Бога й. По време на пътя,  под жълтата слаба светлина на уличните крушки приличащи на малки слънца  вървяхме мълчаливо. Черните й обувки с тънките токчета издаваха странен  звук. Звук, който и до днес кънти в ушите ми. Когато скришно я  поглеждах, виждах как краката й се преплитат един в друг и ми се  струваше, че ще падне. Но тя не падаше, а гордо вървеше по следите на  своята съдба. Теми между нас нямаше или пък и за двамата бяха болезнени и  затова ги избягвахме и мълчахме. Мълчанието за нас в този момент бе  спасението, което щеше да спаси магията, в която аз бях нея, а тя - все  още не знаех. Когато стигнахме на моста, тя се спря и се обърна с лице  към мен. А то под сребристия водопад бе пламнало и заприличало на ален  мак в зелена житна нива. По лицето й продължаваха да се стичат едри  парливи сълзи, които така и не избърса. „Сигурно е свикнала с тях?“ „Или  ги жали.“ „Дали ще ме хареса и обикне?“ „Дали ще ….?“ „Дали ще ….?“ …. - Стигнахме. Което означаваше “разделяме се“, което като нагрято желязо  ме парна по сърцето. В този момент ми се поиска да съм Бог, за да мога  да върна времето назад. Или да го спря. Но нито го върнах, нито спрях. А  я хванах за кръста и я придърпах към мен. Устните ми като пиявици жадни  за кръв се впиха в нейните и под сребристия водопад жадно пиха, пиха,  пиха …. Дъждът пак над нас ситно заромоля. Но нито тя го виждаше. Нито аз.  Съвкуплението беше истинско и интимно, нежно и красиво. Какво ли повече  му трябва на едно мъничко сърце като моето? Едно ярко слънце, сребриста  луна и нейният водопад. Тих дъждец и сладки устни на желана жена. И да  стоиш гол в любовта. Оттогава насетне, когато видя слънце, луна или дъжд, душата ми вижда  нея. Сърцето и то.
 Ибрахим Бялев

2

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 31, 2026, 21:34 »

***

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та моето сърце е - славеено!
Дай му едно -
а той в замяна, ще ти върне - хиляда!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз в тебе не се кълнях -
а в Бога ни - Любовта ни се кълнях!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Това е моето - постижение!
Заради което ще мога и ще живея!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз до сега не успях да ти подаря сърцето си!
А имам толкова думи изписани за тебе!
Понякога те сравнявам с изгрева - зората,
но никога със залеза.
А в живота ми има толкова много цветя, с които мога да те сръвня!
Замбак!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та аз за тебе съм първолак!
Без брада и мустаци!
Без злоба и умопомрачение.
Но най-вече без себе си дори.
В което ти си жива и отваряш своя цвят!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Та ти до сега не ми докосна сърцето - душата!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?
Ако аз не съм - Ти!
А Ти си Мен!

Откъде ще знаеш -
че много те обичам!?

Автор Ибрахим Бялев

3

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 28, 2026, 18:21 »

БАЩИНА СТРЯХА

Юсуф ага тази вечер не спа. Цяла нощ той мислеше пак за тях и като малко дете свито на две, дочака сутринта, в която се пукаше зората и с нея обещаваше, че днешният ден няма да е като предишните. „С тази кола, как ще преминат тези хиляди километри и на глас се молеше на Аллах да ги пази и закриля.“ Молбите му не бяха една и две, а безброй. Той също така с навлажнени очи се молеше за своята севда, която по рано от него си отиде от този свят и след нея остави само добри спомени, в които той не можеше да я прежали.
Но времето си течеше и никой не жалеше, затова Юсуф ага стана по рано от нормалното и се захвана за приготовлението с което щеше да посрещане единствената си рожба и неговото семейство. Той цяла нощ си представяше, как в двора му пак ще има детска глъч и щастие ще облее бащината му стряха. Но вече беше време да става, затова също като на младини се опита да бъде пъргав и позитивен, но още на няколкото крачки, той се задъха. Затова се поспря и първото нещо което направи, това беше да се хване за сърцето, след това за кръста. И двете го боляха пустяло и той често си мислеше, че болката е дошла от Ада за да наказва хората тук на земята. Затова се върна обратно в стаята си и изпи няколко хапчета наведнъж. След това се загледа по стените които бяха облепени с техните снимки и щастливо си въздъхна.
- Хей гиди мили Аллаше, дай ми още малко сили и живот. Друго нищо от тебе не искам. Само още един път да ги видя и вкуся от Рая, който за нас си създал тук на земята. След това отиде в курника и след като нахрани кокошките, за тях една цяла кошница събра пресни яйца. След това отиде до овошките и от тях събра още няколко кошници с плодове. И ето, че към обяд пред портата му изсвири клаксон на модерна кола. Той остави всичко и почти тичешком отиде да отвори портата. След като я отвори в двора му изгряха не едно, а две слънца. Та дори три, четири и пет …. Той първо се наведе и целуна най-малкият му внук, който със русите къдрици и сините си очи, приличаше най-много на него. След това се прегърна и с останалите, чак тогава със синът си, който за него беше всичко на света. В тази прегръдка той до неузнаваемост се разтопи и за малко щеше да политне на земята.
- Добре дошли чеда мои! Вашето присъствие ….
- Добре заварил, татко. Но ти нещо доста си поостарял. Дръж се де …. С укор го гледаше снахата, която със строг поглед беше спряна от мъжът й.
- Млад си е още моят баща! Млад си е! В него има още много хляб! Нека да ние е жив и здрав. През това време трите му внучета се втурнаха към кошниците с плодове и с охота взеха да ги ядат. Това нещо на Юсуф ага върху живота му живот сложи и той пак се почувства млад и необходим.
- Хайде елате и вие си вземете. Тази година Аллах се смели над нас и ни даде доста нафъка*. Те го послушаха и докато избираха от кошниците какво да си вземат, синът му с носталгия продума;
- Де сега тук да беше и моята майчица. Непременно щеше да ни посрещне с баница и любимите мекици на децата ми. Този неин вкус в чужбина най-много ми е липсвал.
- Не може да се отрече, че и тази гощавка също е на висота. За което благодарим от сърце разбира се …. Прекъсна го снахата. Но споменът за майката вече беше променил атмосферата и всички за нея взеха да мислят с носталгия. През това време едната от внучките се захвана с кучето, а другата с котките, внукът му пък гонеше петлите по двора.
- Буба, аз искам да съборя тази къща и на нейно място да направя друга. По модерна и обширна. Да има място за всички в нея. Да ни завидят хората и си кажат, „Вай бе, виж го ти синът на бедняка Юсуф, каква къща е построил.“. След това пристъпи навътре в двора надълго и нашироко взе да обяснява какво ще направи. А Юсуф ага с наведена глава вървеше след него и смирено го слушаше.
Вековната круша и тази година беше родила в изобилие. Нейните златни рожби се виждаха от далече. А някои от тях заради сладостта си бяха окапали по земята. Но всичката тази красота и имане, синът му не ги виждаше. Юсуф ага смирено вървеше след него и внимаваше да не смаже някоя от тях, защото добре знаеше какво богатство са. След това се наведе и от земята взе една едра круша и я нахапа. Нейната сладост го накара да се върне в годините когато беше дете и с всички деца от махалата предоволно ядяха от тази сладост, спусната им на тях от Аллах. След това в главата му нахлуха още стотици спомени за тази круша. Как понякога само за една круша децата се биеха помежду си, а жена му изтичваше и им я делеше по равна. Настрани от крушата десетки теменуги му примигваха и защото те бяха любимото цвете на жена му, той се наведе ниско над тях и нещо гальовно им прошепна. След това откъсна една от тях и я закътна** на ухото. Крушата беше изпълнена с врабчови гнезда, но синът му и тях не виждаше.
- Хайде буба. Ела по близо до мен за да ти обясня, каква нова къща ще построя тук. Първо тази круша ще я отсека и на нейно място ще засея ела или смърч. Всички тези бурени ще премахна и на тяхно място ще засея жива трънлива ограда, за да охранява къщата ми. Тук пред къщата ще направя два басейна. Един за деца и друг за нас възрастните. На мястото на асмата, ще направя барбекю, за да има къде да посрещам гостите си. Юсуф ага повдигна очи към лозата и по нея видя онова грозде, където вече рядко вирееше по тези край. Преглътна горчивата слюнка и продължи да мълчи. И след като се спряха пред къщата, построена някога от бащата на Юсуф ага, синът му продължи.
– Въпреки, че къщата е здрава, голяма и обширна ще я съборя до основи.  От нея няма да остане и спомен. След това на нейно място ще построя нова с модерно съоръжение. Тези негови думи като нагрято желязо парнаха по сърцето Юсуф ага и той леко залитна. Но синът му и това не забеляза.
- На покрива й, ще направя слънчеви панели които ще осветяват цялата къща. Който и да я види да си ахка по нея. Ще им покажа аз на тези селендури, кой е синът на бедняка Юсуф. Ще видят те с кой си имат работа.
През това време в двора нахлуха няколко комшийки и всяка от тях носеше по нещо. Едни за тях бяха разточили баници, а други бяха изпържили топли меки мекици. 
- Добре сте ни дошли комшии!
- Голяма радост само за нас и махалата!
- Живи и здрави да ни сте!
- А децата колко са пораснали!
- Кажете ако имате нужда от нещо?
- Носим ви гощавката на майка ви Атиджея! Тя докато беше жива, винаги заръчваше, когато идвате на гости, все така да ви посрещаме. Продължи най възрастната от тях. На която спомените за приятелката й напълниха очите със сълзи. На която гощавка децата най-много се зарадваха, а синът и снахата се шашнаха.
Та драги приятели, не мога да не ви запитам; Кое е нашето богатство в живота? И имаме ли очи да го видим?
----------------------
* - богатство
** - закачи

Автор Ибрахим Бялев

4

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 06, 2026, 09:19 »

ПРИЧИНАТА

Фахри бей не само в селото, а и в околията беше известен със своята доброта и най-вече със своята щедрост. Околията и с други постижения го познаваше и това бяха свиренето на музикални инструменти. Които умения за да не залязат в пущинака ги преподаваше на своите ученици. Хеле едно от тях беше толкова амбицирано, че с ловкост изпразваше неговата кесия (знание). А той на свой ред с щедрост му я предаваше. Фахри бей освен, че беше кадърен, той беше още повече щедър и най-вече красив. По която красота доста от ЧЕЧА залитаха. Но той сърцето си го беше дал на единственото момиче в света, на което стотици завиждаха.
Но след загубата на нея, той твърдо реши ден по рано да отиде при нея. Това решение не го взе лесно. По цял нощи вместо да спи, той с нея разговаряше и въпреки, че тя това нещо не го желаеше, той се предаде на чувствата си и категорично взе това толкова студено и зловещо решение.
На сутринта от вкъщи взе мотика и лопата и се отправи към гробището, където неговото всичко лежеше. Лежеше и него чакаше. Без много да го мисли той приседна до нея и с нежност взе да й говори;

- Знам, че ще си против. Но това ми е решението. Защото не мога да живея повече в самота. Повече без твоето присъствие. Повярвай ми за всичко твое съм се затъжил. До смърт затъжил. Вече нито ястието, нито питието имат оня вкус, в който беше ти. Затова ще те помоля да ми простиш и както едно време ме приемеш с моите недостатъци.
След това усърдно взе да си копае гробът до нейният. И след като вече беше постигнал решението си пак приседна до гробът й и с още по голямо умиление продължи;
- Всичко което имаше ми го даде. Но това за момента за мен е отрова. Отрова, която ме кара да предприема това действие. И ще те помоля утре без да ме съдиш пак отново да ме приемеш в обятията си. След това Фахри бей нагърби копачката и лопатата и се отправи за село. След като навлезе в него, той реши тази вечер да се сбогува с първият му приятел Риза бей, който не веднъж му се бе притекъл на помощ. Когато пристигна пред портата му, защото не беше ябанджия, той не пожела да чука или да тропа. Затова направо влезна в двора. В който двор с широки обятия го посрещна първият му приятел.
- Фахри бей Аллах те праща тука да знаеш. Преди малко мислех за тебе и щях да изпращам синът ми да те повика да ми гостуваш. Хайде ела искам нещо да ти покажа. След това прегърнати навлязоха в овощната градина. Виждаш ли я тази череша? Вече я имам седем години, но тази година за първи път ме дарява с рожбите си. След това с шепи взе да бере от нея и да дава на Фахри бей да яде.
- Много е вкусна. Със здраве да си я ядете.
- Вкусна ли? Та само за този вкус, човек си заслужава да живее! След това го заведе пред много бройните му рози и откъсна една от тях и я подаде на първият му приятел.
- Нека си призная, че по красиво от това нещо да сега в живота си не съм виждал!
- Приятелю, това не е само красота! Знаеш историята на цветята нали? Знаеш как вратата на рая е останала отворена и те от любопитство са слез нали на нашият свят и тук завинаги са останали. Виждаш ли я тази? Виждаш ли я? През цялата година цъфти и душата ни радва. Само заради нея, човек си заслужава на този свят да живее. След това го хвана под ръка и го закара пред кошерите с пчели. Където работеха няколко негови надничари. Те като ги видяха се отдръпнаха настрани и зачакаха да чуят оня урок който беше актуален за целият свят.

- Виждаш ли ги Фахри бей. Без тези същества живота ни е обречен. Но по важното е, че те не се оплакват на никой и от нищо. Просто идват на този свят, изпълняват своето задължение и си отиват от него доволни, че за него нещо полезно са направили. През това време надничарите им поднесоха от меда и продължиха да слушат за наставленията. На този свят всеки по нещо губи. Но това не е толкова важно за него. За него са важни делата му, с които един ден ще застане през Всевишният. А той ако ни дава нещо, това нещо има причина. И той ако ни взема нещо, това нещо пак за него има причина. След това го хвана под ръка и го поведе под чинара да пият благо кафе. И докато го пиеха, той не можа да се стърпи и попита Фахри бей, до къде беше стигнал с неговите планове и помощи ……

Автор Ибрахим Бялев

5

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on March 04, 2026, 09:26 »

СВЯТ
Над селото Пролет се пукаше. Пукаше и стотици животи раждаше. В селото някои сръчно тъкаха чеиз. Други пък гальовно отглеждаха своите рожби. Трети все мечтаеха за младостта, в която най-много беше жива любовта. Гората и тя някак си беше по друга. Гледаш го – бор. А то мъж! Гледаш го ела. А тя – жена! И то не каква да е, а бременна …..
И ето че и днес над селото изгря ясно топло слънце и с тая си своя яснота и топлота, той на селяните подсказваше, че живота на този свят е най-хубавото нещо което могат да го имат. Под стрехата на джамията пък десетки гнезда на врабчета и тяхната врява олицетворяваха живота на селото. И ако човек в тях по подробно се загледаше, щеше да види, че и те също като хората в селото, най-много се трудеха за своите чеда. И това щеше да види, че и техните проблеми не бяха никак по малко от тези на съселяните им.
Но Адил беше единственият който всичко това виждаше в това село. Но той това не само го виждаше, а и го чувстваше. Той с тези си чувства можеше да види и невидимото. Той в това село сгушило се в полите на Пирин планина, ясно виждаше, кой на коя бе пристанал или коя на кой бе изневерила. Само няколкото сиви облаци надвиснали над Балкана, плашеха неговото сърце. Затова мислено отправи молитвите си към Аллаха и с умиление взе да се надява, че от него щеше да бъде чут.
Адил беше глухоням. Той слушаше и говореше с очите. А понякога му се налагаше да говори и с усмивка. Той нея най-вече я ползваше, когато срещнеше някакво девойче от селото. Тогава усмивката на лицето му тържествуваше и на тях с нея за щастие им говореше. Така днес той докато прекопаваше градината и засяваше своите цветя видя, че дивите гълъби от минарето се разпръснаха от нея и той ясно чу, че е дошло време за молитва. На това нещо не само неговата майка се учудваше, а и всички от селото.
- Глух, пък чува когато ходжата пее. Като го видя да се кланя на Аллах, пръв се разлюти първият му приятел.
- Не е глух. Преструва се. Продължи да го подкрепя вторият му приятел.
- Глух е, глух. Не веднъж съм го напсувал на майка в очите. Но той все ми се усмихваше. Допълни комшията му.
- Знае ли се може да чува само ходжата. Аллахова работа е това. Опита се да го защити третият му приятел.
- А, Алах си няма работа, та ще се занимава с глухите и немите. Упрекна ги другият му комшия.
- По добре ще да е, да се занимава с глупците като вас. Не можа да се стърпи четвъртият му приятел.
През това време покрай тях мина ходжата на селото и като ги дочу, се поспря и ги нахока.
- Вместо да се пълните с грях, каня ви да дойдете в джамията и да се помолите за прошка. Младежите от това нещо се засрамиха и с наведени глави всички си разотидоха. И когато той остана сам погледна към небето и на себе си продума – Хей милостиви Аллаше, смили се над тях и ги вкарай в правият път, че всички ще имат семейства, а с този техен акъл семейство се не гледа. След това потри бялата си брада и се отправи за вкъщи.
Адил пък след като беше свършил с молитвата, пак усърдно се захвана за работа, защото добре знаеше, че в нея се крие нафъката*.  И тъй като той, добре познаваше цветята и климата и още по добре знаеше, кога, кое цвете ще цъфне, старателно в черната земя зариваше своите семена.
Първото цвете което цъфтеше в ранна Пролет бяха кокичетата и минзухара. След това идваше реда на шибоя. След него пък идваха всички останали ….. И докато спускаше семената в черната земя, взе за любов и обич им говореше.
Другото нещо което сръчно вършеше Адил на този свят, това беше всяка вечер да намине през портата на Айша и пред нея да остави букет цветя. И тъй като неговата любов беше всеизвестно на цяло село, дойде момент в който дори и околията взе да се интересува, този глухоням човек тази вечер какъв букет ще остави пред портата на хубавата Айша. И за изненада на всички, той и днес беше набрал букет от син минзухар. И както винаги с голямо внимание го постави пред портата на Айша и си замина за вкъщи.
Първият му приятел от яд щеше да се пръсне;
- И в ранна Пролет е намерил цветя за букет. Знае какво прави този. Знае. Не кат нас. А някои вече разправят по селото, че е и сляп.
- Той ги намира по миризмата. С това нещо показва, че вижда повече от нас. Допълни вторият му приятел.
- От този сляп, глухоням човек, човек има какво да научи. Продължи третият му приятел.
- Гледаш го сляп, а той вижда повече и от нас. Гледаш го ням, а много повече от нас говори. Гледаш го глух, а много повече от нас слуша. Възхити му се четвъртият приятел.
И сега драги приятели, ако ми позволите ще ви кажа, че на любовта не й са нужни очи, уши или думи. Защото в нейният свят всички са слепи и глухонеми. И най вече в тази глухонемота те са щастливи! Те в този свят и на куцият казват, че е човек! И немият казват че е човек! И на глухият казват че е човек ….

Автор Ибрахим Бялев

6

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on February 02, 2026, 00:25 »

ГРЕШКАТА

Исмет като видя разплаканото си дете, вдигна тоягата с която се подпираше цял живот и с нея стовари жена си по главата. От която тутакси бликна алена топла кръв. В първият момент тя на това нещо не повярва. Защото до сега беше живяла все правдив живот и на никой нищо зло не бе сторила. А на мъжът си Исмет освен сърцето си, бе дала и целият си живот и чувства. Но след като се увери, че той я бе ударил и от нея на ручейчета се стичаше кръв, първото нещо което направи, това бе да се опита да спре да изтича кръвта. Но след като не успя, тя нададе оня вой, дето се срещаше само при умряло. Но след като и това не помогна, тя остави кръвта по нея да се стича на свобода и гордо се изправи и така продължи да си върши всекидневните задължения. На което Исмет до толкова се изплаши, че си взе солука в кръчмата. В която да късно през нощта направо от шишето пиеше на големи глътки. Но за негова изненада този път ракията не го хващаше. Затова с трезва глава продължаваше да мисли за жена си. Която като жива, цялата обляна в кръв гордо стоеше пред него и на места с поглед го съдеше, а на места с нежен поглед го караше да се потапя в нежността, която до сега в нито една друга не бе видял.

- Исмете, затваряме вече кръчмата. Стига за тази вечер. Ако ти се е облажило, мога да ти дам бутилка за вкъщи. Но знаеш, че по нашият край не е прието да се пие пред жена и деца. Исмет не му отговори, само се огледа и видя, че освен него в кръчмата нито един човек не бе останал.
- Дай една бутилка и за останалото не му мисли. Аллах за това нещо ми е дал глава на рамената. И кръчмаря докато му докарваше бутилка люта ракия, пак подхвана;
- Баща ти рахметлията* едно време казваше, че за някои неща трябва на време да се мисли. Че после …. Но Исмет от ръцете му грабна бутилката и без да го слуша напусна кръчмата. Навън освен, че беше пусто и тъмно, есенната хладнина го скова и напомни за отвъдното. Затова той с бързи крачки взе да крачи за вкъщи. Но колкото и да я приближаваше, той още повече от нея се отдалечаваше.

Когато пристигна пред портата, той вместо да почука, като крадец се промушна през нея и се спря пред прозореца и се взря в осветената стая, в която жена му за него бе сложила софрата и пред оджака с гергеф в ръце везеше ситна шарка. Този път той в нея видя своя живот. Как го бе направила мъж. Как му беше заченала и родила трите рожби. Как от стрехата му, направи завидно гнездо, в което до вчера в него живееха като семейство лястовици, като щъркели.
След това в нея се вгледа по подробно и видя, че по нея вече следи от кръв нямаше и се бе облякла в чиста премяна. „Дали ми е простила?“ по сърцето го жегна тази проста мисъл, която в момента за него бе животворна. След това зад него чу гласа на дявола; „Ако беше ти, би ли простил? Би ли забравил, тази обида, от която потече алена топла кръв?“. В този момент той на дявола не можа да отговори, затова погледа му се откъсна от нея и се спря, върху трите му невръстни деца, които сладко спяха по леглата си. Това нещо хем го зарадва, хем и натъжи. След това със сетни сили вместо да влезе в къщата, той се отправи към яхъра, където спяха животните. И без много да се бави се спря пред възрастното магаре и се метна в яслата му. Магарето на това нещо доста се учуди и поиска да избяга, но след като припозна госта си, реши да го изслуша и с него да изкара вечерта.

- Простак съм аз Пешо. Простак. Как можах това нещо да го сторя на нея. Та тя освен да ме обича, друго нещо не знае на този свят. А за децата ми, тя винаги е готова на всичко. Дори за тях можеше и мен да убие - след това от шишето отпи голяма глътка и продължи – та какво съм аз без нея, дявол ме взел. А той ако се погледне трезво, то такива като мен и дявола няма да ги иска. Та защо ще му са? Да му подливат вода ли? След това пак от шишето отпи голяма глътка и в съзнанието му изплува оная вечер, в която я докара в тази къща. Злато да кажеш? Ще е малко! Самодива да кажеш, ще е хептен малко? Тя беше неговото всичко. След това в съзнанието му изплува оня момент в който го беше налегнало голямо дърво и му беше пробило коремната част. Момент в който тя беше разбулена и за него с дявола и Изриела се сражаваше. В този момент за нея Рая нямаше никакво значение. Значението беше само едно и това беше неговият живот. След всички тези мисли той почувства как пълноводни сълзи се стичат от очите му и той не ги бършеше. Защото тези сълзи бяха за нея – знаеш ли пешо? Тя ме намери в балкана. Сякаш всевишният я беше изпратил да се сбогува с мен, но тя не го послуша. С някаква мъжка сила тръгна дървото от мен и след като ми превърза раната, за да ме спаси на гърбът си ме носеше цели девет километра. Хайде кажи ми, ако това нейното не е любов какво е? А аз простака, днес заради един плач на рожбата ни с тояга я ударих по главата. След това пак отпи от шишето и пак се принесе в оня момент когато я доведе в тази къща. На прага ги посрещна баща му и след като си подаде ръката, за да я целунат, което означаваше, че ги благослови, започна с неговите наставления, как трябва да се живее семеен живот.

- Гледаш ли тази ръка сине? - на която пред тях свиваше и отваряше пръстите – сама ръка звук не издава. Но когато са две – и взе с двете да ръкопляска – правят чудеса. Другото нещо което искам да знаете от мен, това е, че оня който умее да отсява семето от плявата, гладен няма да остане. Научете се да виждате камъните по пътя си и най-вече от тях да се поучавате. Оня от вас който посрещне трудността и болката с вдигната глава, ще се превърне в благословен. И не забравяйте, че в живота ще имате семейство, деца, родители и комшии и с тях се отнасяйте като със себе си. И още едно нещо от мене запомнете, че онзи от вас който умее да оцени една усмивка и да забрави лошите моменти ще бъде любимец на Всевишният. Спомените които бяха един от друг по щастливи се редяха пред очите му и той на тях до смърт страдаше. Така вече на ранна утрин той се унесе в дълбока дрямка и когато се събуди пред него видя засмяното лице на нея. За което на драго сърце би си похарчил живота.

Автор Ибрахим Бялев

7

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on February 01, 2026, 12:10 »

- Настъпи ли края, крилата ти вече са ненужни!
- Обичаш ли все още?
- Вече не.
- И защо?
- Когато обичах, някак си спрях да съществувам. Бях в някаква празнина и в нея колкото и да се стараех, все не можех да се намеря. Дори и болката спрях да чувствам. Тя за мен се беше превърнала в нещо нормално. Спрях да виждам и чувам …. Всичко мое се беше превърнало в негово и той с него каквото си искаше, това правеше. После, лека полека взех да чувствам болка. След това взех да виждам и чувам. И един ден, няма да повярваш, ама в този живот видях себе си. И това нещо беше една страшна картина. Нещо което беше за оплакване. Нещо което беше за съжаление. Така и не можех да повярвам, че любовта от мен беше създала това. Но по късно, когато дойдох на себе си, осъзнах, че не любовта, а моята слабост или по точно слепотата ми в нея от мен беше сътворила тази кончина. И това осъзнах, че човек трябва обича силно, но гордо. Без да губи себе си. Без да се унижава. Тогава любовта си заслужава да се изживее. И най-важното, не ти, а тя трябва да е част от тебе. Ако е обратното, това не е любов, а някаква извратеност, от която нито ти, нито любовта ще сте доволни.
- Вай бе! Вие сте били за описване в някой роман. Какви дълбоки чувства само! Това всеки нормален човек, няма как да го изживее. Вие сте избраници.
- Случвало ли ти се е някога да си гола в дълбока изкопана яма? Или гола и обрулена да се движиш по заледена пътека? Повярвай ми, тогава човек единствено мисли за живота. Тогава ясно осъзнаваш, какво прекрасно нещо е това живота. 
- Кой е този човек по дяволите? Това трябва да е някакъв крал за да създаде от тебе това нещо.
- Много хубаво се смее! Много хубаво гледа! Много търпеливо слуша! И в замяна на това нещо, от тебе нищо не иска! Нещо като спокойна и дълбока вода, на която дъното не се вижда! В която нагазиш ли веднъж, е за цял живот!

- След всичко това, той за тебе все още съществува ли?
- Що за глупав въпрос? Та аз за него бих убила и Бога си и Рая си в мен! Та аз без него съм едно нищо. По дяволите едно нищо. Заради което всеки ден на Бога си благодаря.
- Това копеле трябва да е най късметлийското което познавам в живота.
- Това, че му повярвах, ми струваше живота и цялата мой нежност. Това, че му повярвах, струваше цялата моя същност и всички трохи които след моето съществуване съществуваше.

из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО на Ибрахим Бялев

8

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on February 01, 2026, 12:07 »

https://www.eurochicago.com/2022/12/mayata/comment-page-1/?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTAAYnJpZBExNTNUTjFmeHJuS3poelFlQ3NydGMGYXBwX2lkEDIyMjAzOTE3ODgyMDA4OTIAAR6BEUsm1SenYkYGmsyQInYpfJ75SCvzkKqcGndveIsJRmTA448daZDsnv3LSA_aem_Z80LacmP1_yOxQfnW9RlpQ#comment-596129

9

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on January 13, 2026, 13:43 »

В бара тази вечер с група младежи пристигна много красиво момиче. Краката му бяха дълги и изтънчени, но лицето му сякаш беше изваяно от някаква магия и в бара разпръскваше светлина и щастие. Йомер дълго време с поглед се спря на него и подробно го разглеждаше. Момичето без да иска с поглед на няколко пъти с него дойде очи в очи. Това подлуди Йомер, защото той по този начин вече беше успял да надникне в душата му. Оказа се, че душата му, беше още по изваяна. И за да се настани в нея, беше готов на всичко. Това чувство което обземаше душата му, до сега го бе изживял повърхностно. На едни беше харесал очите. На други гърдите или парите. Но този път бе нещо много по различно. В момента се опита да стане, но не можа. Краката му сякаш не бяха негови. Сърцето и той вече беше сякаш чуждо и не го слушаше. „Какво става с мен по дяволите? Момиче ли не съм виждал? Та тя е една от поредните. Една никой.“. Но в момента добре осъзнаваше, че тя не беше от обикновените. Тя беше нещо друго. Нещо много по различно от всичките. Нещо като онова, дето беше мечтал и чакал цял живот. През това време тя с приятелите си стана и на дансинга пред него взе да танцува. Това нещо вече накара и сърцето му също като краката му да откажат да действат. Той направи знак на сервитьорката да се приближи до него и й показа сто долара;

- Ако научиш кое е това момиче на дансинга пред мен? Тези пари са твой.
- Добре господине. На драго сърце. Аз за първи път я виждам в заведението ни, но ще се постарая. След това без да взима парите се изгуби във вътрешността на заведението. А тя продължаваше пред  него да танцува и му напомня за оная свята любов, заради която човек на драго сърце би висял на БЕСИЛОТО. През това време сервитьорката се върна при него и взе да му докладва; - Не е туристка. Дошла е тук при нейна роднина. Родом е от Франция и е преподавателка в някакъв университет и в същото време преподавала модерни танци. След това от него взе парите и си тръгна. Но Йомер я спря и й показа още една стотачка;
- Ако научиш в петък вечерта, каква й е програмата? Тези пари също са твой.
- Непременно господине. На драго сърце ще се постарая. След това пак изчезна във вътрешността на заведението. Където нямаше нищо скрито покрито. През това време Йомер на масата им изпрати две бутилки вино, със заръката да не казват от кой са. И когато те ги отвориха и пиха от тях, от него по щастлив човек на света нямаше. През това време сервитьорката се върна на масата му и пак за нея взе да му дава сведения;
- В петък ще посети Топкапъ сарая и имат запазено място за обед в ресторант на Босфора. И тъй като знам, че ще поискате да узнаете, името на ресторанта ….. Йомер с усмивка на лице от джоба си извади още една стотачка и заедно с останалата и я подаде.
- Ти си най-умното момиче на този свят която съм виждал. 
- Йомер! Не се прави на ….
- Замълчи и подмини. За останалото повече не искам да ти благодаря. През това време в погледа му се наби, че момичето отиде до тоалетната. Той също стана от масата и я последва. Но вместо и той да влезе в тоалетната, предпочете да я изчака да излезе от нея и когато тя излезе, той плътно я посрещна. И когато тя отстъпваше на ляво и той в тази посока отстъпваше. Когато тя отстъпваше на дясно, той също отстъпваше в същата посока. Така той цялата я почувства в себе си. Цялата без остатък. С парфюма й! С живота й! С мечтите й ….
- Май с мен искаш да танцуваш?
- Аз не мога да танцувам. Но ако ме научиш, на драго сърце с вас бих изтанцувал един танц и мислено си каза „Един цял живот!“.
- Защо не? А съм преподавател по ….
- Тогава в петък, в …. През това време, неговото обаяние, неговото мъжко излъчване като някаква бяла мъгла я обгърна и тя в този момент не можа да му откаже. Някаква сила просто й заповяда, че този момент от живота си, тя трябва да го изживее. Затова като първолаче, пред него склони глава и се съгласи.
- Разбрахме се тогава! И Йомер отстъпи крачка в страни за да й направи място да мине. Но тя не бързаше и като закована стоеше на мястото си. Но Йомер с неговият си маниер, продължи напред.
- Стой, почакай. Та ти все още не ми знаеш името.
- Името ви в момента няма значение. Някакво си наименование и нищо друго. Аз тази вечер за вас узнах достатъчно!
- А вашето име? Поне него кажете.
- Ще ви помоля, името ми вие да го сложите! Приятна вечер и до скоро!
- До скоро. Виното е от вас нали? Но този въпрос остана недочут. Защото Йомер през това време, напусна заведението. Защото ако беше останал, със сигурност щеше да допусне някаква глупост, която в любовта нямаше място. Момичето след това се върна на масата, но ясно чувстваше, че вече не беше същата. Затова взе бутилката вино и направо взе да пие от нея. На което нещо всички от масата взеха да й ръкопляскат.
- Наздраве! Е, вече какво се е случило там в тоалетната, нека да е за добро. И мисля, че е редно да го споделиш с нас.
- Де да беше толкова лесно момичета. Де да беше толкова лесно! Срещаш мъж, който ти казва, че трябва да танцуваш с него и ти нямаш сили да му откажеш. Казва ти, умри за мен и ти веднага започваш да мислиш, коя умирачка най-добре ще му отива. А бе мамка му, аз тази вечер срещнах любовта!
- А как се казва? Ако поне това не е в тайна?
- Не му знам името! А и той не пожела да научи моето.
- Но как така? Възмути се едно от момичетата на масата.
- Проблема е в това. Той за мен знаеше всичко. Знаеше, че преподавам танци. Знаеше, че в петък вечерта ще съм в заведение и даже в кое ще съм. Е, повярвайте ми, това вече не са случайности. Това нещо, е нещо друго. А за името му, ме помоли аз да му сложа името и аз сега се чудя с кое име да го назова. Да кажа, че е красив, ще е обидно за него! Да кажа, че е магьосник, ще е хептен обидно! Правилната дума е, че той е …. Че той е незаменим!
- А бе, какво има толкова в тази тоалетна? Нека и аз да я посетя. Съдбата може и мен да помилва. Каза едното от момичетата и всички на това нещо от сърце се разсмяха.

------------------------------

Тя за срещата облече черна рокля с дълбоко деколте. Тази вечер освен баджаците си, искаше да му покаже и останалите си божествени дарове, а именно, набъбналите си гърди. Напръска се от същият парфюм и чак след грима, вече беше готова за него.

Йомер пък от своя страна, не се постара кой знае какво. Облече сивият си костюм с бяла риза и след като за тази вечер освободи шофьора си, вече беше готов за среща. 
- Ако миналата вечер вие харесало виното? Нека и тази вечер да продължим с него.
- Много! Не знам къде и от какво е правено, но е страхотно! Някак те откъсва от земята и те понася в ….. Йомер без повече да чака, направи знак на сервитьора и му поръча бутилки от същото вино. На което тя не можа да се стърпи и продължи – снощи, доста се чудих, какво работите? Но сега със сигурност мога да кажа, че се занимавате с вино. Може би го произвеждате. Може би го продавате. Но е ….
- Да, така е, хубавото вино и жени ми са важната част от живота!
- Знаете ли? Тази вечер, вечерям с вас и все още не ви знам името. Това нещо не е ли ….
- А според вас?
- Според мен, сте женени и имате няколко деца. На което Йомер на глас се разсмя – извинете ме, нещо смешно ли казах?
- „Деца!“ колко добре звучи!
- Все още не сте ми сте казали името си.
- А вие как бихте ме нарекли? Може би идиот? Или нещо подобно?
- Не разбира се. Но имам чувството, че говоря с някакъв психиатър или пророк, който знае всичко за мене. Няма как съдбата и тази вечер, да е в отпуска и да се забавлява с мен.
- Все още не ми отговорихте на въпроса.
- „Незаменим!“. Поне това изпитах през последните часове.
- Това е чудесно! И искам това да ви кажа, че ако бях женен и то с деца, още в първият момент с гордост бих ви го заявил. Защото това постижение, наистина е най-голямата гордост за един човек! Но тъй като в момента аз съм взел думата, през следващите три месеца, докато сте тук, аз ще дирижирам нещата. Знам, че ще ви харесат. Защото в тях няма да има насилие. Няма да има принуда или изгода. Просто ако искате, момента го живеете. Ако ли не, не.
- Но как така ще изживея нещо с човек, който не го познавам?
- Просто е. През това време, няма да говорим за вас или мене. Няма да говорим за имане или бъдеще. Просто ще изживеем момента. Както сега например. Защото всичко това ще опорочи изживяванията ни.
- Това нещо само един луд може да го направи. Да, да. Ти си луд. Но това нещо ми харесва пустяло и ме подлудява! Но не мога ако не кажа и това, че ти търсите спокойно пристанище, в което, както искате, така да си развявате байрака.
- Не. Категорично не. Такива в живота ми с лопата да ги ринеш.
- А какво пустяло? Какво търсите в мен?
- Оригиналната! Непокорната! „Незаменимата!“!
- Как сте с лудостта си? Слуша ли ви?
- До миналият ден, ми беше като яйце в пазвата! Но след като ви срещнах, не й знам името. До толкова се промени, че и мен ме промени в нещо друго. В нещо непознато.
- Аз си тръгвам. До сега в живота си, с толкова нагла и надменна личност не се бях срещала.
- Напълно сте свободна в действията си. Но едно нещо искам да знаете, че утре вечер в осем, пак ще съм в това заведение, на тази маса. И ако сметените за нужно или интересно, можете пак да заповядате. Но тя не му отговори и с бързи и нервни крачки напусна заведението. Които крачки ясно я издаваха, че вече тя от това заведение си беше тръгнала без душа и сърце и само по бели кости. Когато излезе навън, първото нещо което й се прииска, това беше да се върне обратно и да му зашлеви един шамар. Но добре осъзнаваше, че за подобно нещо вече нямаше сили и власт. Затова ограбена продължи в тъмнината и за връщане за вкъщи не търсеше такси.

------------------------------------

Когато се прибра вкъщи, това нещо реши да го сподели с първата си приятелка. На което тя отговори с „Вай бе!“

- Защо Вай бе? Защо?
- Защото такъв човек и по точно мъж, на днешно време трудно се среща. Де да бях аз, веднага щях да му падна на колена в краката му.
- Чак пък. Какво толкова му има? Та да му падам на колена.
- Мило момиче, момчето ти обещава през следващите три месеца, да ти сбъдне мечтите. Второто е богат и най-вече млад и красив. Леле Боже. Повярвай ми живеем във време в което доста голям процент от мъжете са гейове. А този пращи от мъжество. Този ще те разцепи на две да знаеш.
- А какво ще стане с мен след тези три месеца?
- Нищо. Но в живота си ще имаш прекрасно изживени три месеца. Леле ако бях аз щях ….
На сутринта на вратата им почука куриер и им предостави кошница с лакомства за закуска и букет цветя от бели маргаритки, придружен с надпис „В живота един път се обича. Но не забравяй, че любовта е за силните и избраните от любовта хора?“. На което всички в стаята се ошашавиха.

- Този трябва да е някакъв Ангел! И как така аз съм го пропуснала? Почти през сълзи със злоба просъска приятелката й.
- Но ние с тебе май сме приятелки?
- Какво приятелки бе момиче? След като става въпрос за такъв мъж! При първата възможност ще те затрия за него.
Денят за нея не премина нормално. Изпи няколко кафета и почти цяла бутилка вино. Но нищо не й помогна да го забрави. Така тя ясно разбра, че всичкият си багаж който имаше, си го бе оставила при него и че за взимането му обратно, беше невъзможно. Затова загледана в огледалото, тя започна да брой часовете които оставаха до вечерта. След това затваряше очи и си представяше, как той я ухажва. Как хванати за ръце се разкарваха по зелени житни ниви изпълнени с алени макове. След това той от тях и бели маргаритки й правеше букети и венци и с тях я кичеше. След това как двамата в тези житни ниви до насита се любеха и в щастие и страст умираха. Как той във вярност и се кълнеше, а тя безусловно му вярваше и продължаваше да му се отдава. След това влезна ва банята и си взе душ. Но тъй като не беше сигурна, че за срещата им не се бе достатъчно изчистила, банята си я повтори и потрети. След това седна пред огледалото и докато се чешеше и гримираше, често в огледалото виждаше него. И неговото в момента което най-много я дразнеше, това беше неговата увереност и надменност. Което пък с някакви вериги здраво я прикрепеше към него. И тя от това нещо колкото и да не годуваше, че и  бе открал свободата, сърцето и душата от това нещо лекуваха.

-----------------------------

Точно в осем тя вече беше пред вратата на заведението. Поспря се за момент за да помисли. Но сърцето й и душата й и най вече любопитвото без нейно съгласие се натъпчиха в заведението и на нея не и оставаше нищо друго освен да ги последва. Той като я видя, стана от масата и я поздрави, след това мина от отсрещната страна на масата и издърпа стола и за да седне.

- Да повярвам ли?
- В днешно време се случват и чудеса!
- А това е едно от най хубавите! И след това си мина на мястото.
- Благодаря ви! На днешно време рядко се срещат подобни кавалери!
- Все още нищо не сте видели! Способен съм на много неща! Стига да пожелаете. Но в момента искам нещо да ви кажа и това е, че сте омагьосваща!
- Това и по рано сте го направили нали?
- Това за вас ще е ли проблем?
- Не голям.
- Тогава да не говорим за големите проблеми, а за малките и за щастието в тях.
- Тона който владеете и го налагате ме дразни. Понякога ми се иска да ви избода очите.
- Това ли заслужавам? След това в лицето й се разсмя на глас. Добре, че Всевишният не вие е дал мъж. Тогава на всички жени щеше да избодете очите. Какво ще пиете госпожо? Тази вечер е ваша!
- Мисля, че за момента ще е вино. А избора нека пак да е ваш.
- Благодаря ви за доверието!
- До кога смятате да сте анонимен? Толкова ли е важно вашето име?
- В момента името каквото и да е, няма никакво значение. В момента са важни отношението и чувствата. И повярвай ми, скоро за вас ще бъда най близкият човек на света. След това протегна ръката си и в шепата си хвана нейната. На което тя не се противи. Напротив искаше да усети неговата топлина и живот. Които като река от неговата мъжка корава ръка бликаха.
- След това какво ще стане? Ще страдаме ли един за друг?
- Това зависи и от двамата ни, как тези няколко месеца ще протекат. Ако се стигне до разпри и изневери, не мисля, че някой от нас за другият ще страда. Поне аз не. На колко години сте?
- На седемнайсет!
- През тези три месеца нямате право на лъжа.
- А вие нямате право една дама да я питате за годините й.
- Извинявам се. А имате ли семейство?
- Само майка.
- А баща?
- Дълга история.
- Достатъчно време имаме. Ще ми е приятно да я чуя.
- Баща ми за да си купи някаква китара, си е продал спермата на една банка. Това е. А майка ми е искала да умре девствена и най-голямото желание й е било да си роди дъщеря. И виждате ли, Господ осъществява мечтите й.
- Кратко на интересно.
- А вие господине? Имате ли семейство?
- На този свят няма човек без семейство. Защото семейството създава човека. Оттам насетне, вечерта премина в запознанство. Любопитството и на двамата беше голямо и за щастие на любовта и двамата един в друг виждаха само хубавите неща.

из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО на Ибрахим Бялев

10

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on January 13, 2026, 13:39 »

Две три думи на куп, знаеш ли какво нещо могат да причинят на човек! Нещо повече от изкопан гроб. Нещо повече от смърт. Хайде кажи ми няколко думи като „Отивай си.“ например и аз заради тях ще умра. Дори и да не умра, ще се превърна в жив мъртвец и всички не споделили любовта си, ще се огледат в мен. Хайде ако имаш смелост? Кажи ми няколко думи на куп. А аз за тебе ще напиша стих;

ДОСТАТЪЧНО - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Като „Стой, почакай!“ например!
Като „Не си отивай!“ например!
„Без тебе не мога да живея!“ например!

Достатъчно - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Но изказани през сълзи и от сърце!
Две – три думи само!
За да бъде вечна и жива – Тя Любовта!

Достатъчно - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Но моля те, не казвай „Аз.“ или „Ти.“
Че всичко ще свърши тъжно и без време.
Кажи „Ние!“ в което е скрита вечността!

Достатъчно - силна ли си?
За да ми кажеш две - три думи!
Като „Стой почакай!“ и „Не си отивай!“ например!
„Отивай си.“ е лесно да се каже.
Ще имаш ли сили да ми кажеш „Остани!“?

Автор Ибрахим Бялев