Recent Posts

11

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:41 »

ИМАНЕ


   Ибиж ага беше чорбаджията на селото. Баща му също беше заможен човек, но не колкото него. Той нивите на баща му ги удвои, а стадата утрои. Това го направи първенец не само на селото, а и на околията. Но добротата, с която той се славеше, беше в пъти по-голяма. Той никой не върна от портата си. На стотици даде пари за болести и още толкова със собствени пари задоми. Освен, че построи нова джамия в селото, той построи и трите каменни моста, които свързваха селото. Всяка година построяваше и по няколко чешми. Засаждаше стотици орехи и нито един от тях не береше, а ги оставяше на хората да ги берат. Всяка година правеше тържество сюнет и на него със собствени средства обрязваше децата на бедните, не само на селото, а и от околията. Тогава се канеха оттам пехливаните и се въртяха десетки чевермета.
Ибиж ага освен тези дейности, в живота си имаше две любови. Първата беше просветата, за която даваше и мило и драго. Училището в селото всяка година се пребоядисваше. На всеки учител всяка година даваше по една заплата. Библиотеката пък я пазеше като зеницата на окото си. Всяка година за нея купуваше стотици нови книги.
Втората му любов пък беше гиздавото Вайде, която още от юноша той я нарече Гиздавуша и така я наричаше до последно. За нея той без да мисли би си дал и сърцето, и душата. И нямаше нещо, което тя да пожелае и да не го направи. Русите й къдрици и сините небесни очи още от дете го бяха пленили и той през целият си живот само за тях живееше.
Тя пък за негово щастие се случи оправна жена. Къщницата за нея беше като за детето играта, като на старец лулата, като на ерген мечтата. Откакто влезна в къщата на Ибиж ага, тя изцяло се промени. Някои стени се събориха, други построиха и тя заприлича на конак, на който всеки би завидял. Навсякъде се засади любимото й цвете – къкален карамфил, който човек веднъж помиришеше ли го, цял живот с този мирис живееше.
Тя му роди трима сина и ги отгледа. Освен, че ги отгледа ги и задоми. Освен това в този конак тя беше изковала железни правила,с които всичките в хармония живееха. Тези правила  тя с цената на всичко бранеше и на всички налагаше. Ибиж ага с тях лесно свикна. Синовете му пък с тях израснаха и хора станаха. На снахите им в началото им беше трудно, но след като нямаха друга възможност и те в тях се побраха.
На Гиздавуша с тях им беше лесно, защото като някакъв психолог добре ги беше разчела и знаеше кой или коя най-много обича. Големият им син например освен, че обичаше кърската работа, също толкова обичаше и лова. Затова тя по два дена в седмицата го оставяше на свобода с пушка в ръка да скита по балкана. Средният пък в живота си само едно нещо знаеше и това беше животновъдството. Ако не го повикаха, щеше да си осъмне по кошарите при животните. С най-големи подробности той знаеше всичко за тях. Някои от тях ги даряваше с велики имена, други пък кичеше като родни деца. Третият й син пък беше домошар. Когато по конака имаше някакъв проблем Гиздавуша винаги се обръщаше към него и той винаги успяваше с нещо да й помогне. За снахите си пък беше успяла да научи всичко. Та дори и на коя какво й е любимото ястие. Коя обича месо или сладко. Коя обича солено или безсолно ……
Но ето, че един пролетен ден Гиздавуша един път завинаги затвори своите небесно-сини очи. Ибиж ага въпреки, че я спусна сам в черната земя, не повярва, че тя го е оставила и заминала във вечното. Когато се завърнаха от погребението, той продължи да я търси по къщата. Дори чакаше, тя да му сервира любимото ястие. Но тази вечер на широката софра вечерята я сервира най-голямата снаха. За да направи уважение и според железните закони на Гиздавуша, той седна на софрата, но не яде. Това нещо на останалите членове не им направи впечатление. Вместо това те още на вторият залък с думи, които до сега бяха забранени в тази къща, се хванаха шия за шия:
 - Аз съм най-голямата и на мен ми е правото да наследя Гиздавуша. Оттук насетне в тази къща аз каквото кажа, това ще е.
Втората пък не остана по-надолу и тропна по софрата:
 - Най умната в тази къща съм аз. Затова аз каквото кажа, това ще става. Третата пък на свой ред се разсмя така, че беше чута от улицата:
 - Вижте ги тия. Едната била голяма, другата умна. Докато аз съм най-млада и красива, и Гиздавуша от всички вас най-много мен обичаше. Затова оттук насетне в тази къща, каквото ще става, аз ще го казвам …..
Ибиж ага тихомълком стана от софрата и приседна на миндера под столетния орех, който бе засят от пра-пра бучу му. И докато пълнеше лулата си с тютюн, породистото куче се настани до него и любопитно го загледа в очите. А той след като запали лулата и отпи от нея отровата, погледна към луната и на Гиздавуша заговори:
 - Хей, любов моя Гиздавушо! Всичкото имане на този свят си отнесла със себе си. Да кажа, че вече в тази къща ще има мир, ще е лъжа. Да кажа, че в тази къща ще има разбиране, пак ще е лъжа. Да кажа, че вече в тази къща след тебе ще има обич, пак ще е лъжа. Да кажа, че в тази къща след тебе ще има имане, хептен ще е лъжа.

Автор Ибрахим Бялев

12

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 15:40 »

БОГАТСТВО

   Бай Атанас застана в центърът на двора и взе да оглежда всичко онова което през живота си бе построил с голям труд и любов. Първо очите му се спряха на двуетажната просторна къща. За да я построи, първо замина две години за Коми, след това цели четири години в Либия. Тези пари дето ги докара от там останаха и с тях си купи лада, която сега не струваше и пукнат грош. Тази мисъл го накара, да се замисли върху въпроса, кое колко струва в живота му? И ясно разбра, че най скъпото нещо което му беше останало, това беше семейството на дъщеря му. И само като си помисли за двата му внука, на лицето му изгря такава усмивка, на която всеки в това село би завидел. Старото му куче се доближи до него и без да го поглежда в очите, уморено се тръшна на земята пред него и лениво размаха голямата си рунтава опашка. Бай Атанас се наведе над него и както винаги взе да го милва по главата.
   - Ех приятелю ще трябва да се разделим. Бог така е дал. Всичко да има начало и край. Ако ли пък се случи някакво чудо и пак се върна тук, заедно с теб ще продължим песента на живота. Но ти сега прости. И ти благодаря за верността и любовта с които ме дари. След това стана и за последно старателно поля всички цветя в двора, които бяха останали още от жена му. И след като и от тях поиска прошка, набра един букет от рози и с него се запъти във вътрешността на пустата къща. Отвори един куфар и в него първо за внуците си сложи от всички плодове който имаше. За тях сложи и две кесии орехи. Защото добре знаеше, че те бяха здравословни. За дъщеря му сложи две буркани мед и две сладко от боровинки. Защото медът успокояваше и живот даряваше, а сладкото тя още от рождение най-много него го обичаше. За зетя сложи една бутилка червено вино и бутилка ракия от смокини. Знаеше, че не пие, но нямаше как да се покаже на вратата им с празни ръце. След това в куфара взе да реди негови вещи. Редяха се панталони, ризи, чорапи, гащи и една нощница. Не забрави в куфара да сложи и две три от любимите му книги. И най накрая в него сложи черният костюм с една бяла риза. И след като сложи и черните обувки, ядосано го затвори и с трудно дишане отседна на дивана и заоглежда стаята, която сякаш го омаляваше да не ходи никъде и че камъкът си тежи на мястото. 
Но той се направи на глух и гласно си каза:
   - На времето както са казали османлиите ,,Мохамед видял че планината не идвала при него, станал и той заминал при нея." Затова с голямо покорство стана и със сетни сили повлече куфара и букета от рози към изхода на къщата.
   Комшията пред портата му го чакаше със старият си Москвич и като го видя с куфар в ръце, вместо да се зарадва, ядосано сви вежди. До гарата която не беше много далече, си размениха само по няколко реплики и двамата потънаха в дълбоки размисли. Но когато стигнаха на гарата и двамата сякаш изтрезняха и се върнаха към нормалният живот.
   - Спиро. Братко. Ако има нещо прости. От мен простено да ти е. Но Спиро вместо да му отговори, разпери ръце и силно го прегърна. В този момент и на двамата очите се напълниха със сълзи.
   - И ти ли бе Атанасе? И ти ли ще побегнеш от корена си? Та ти си първенеца на селото. Сега кой ще ни е учителя, директора и кмета на селото? И най-вече …. И най-вече другаря и съветника ….
   - Спиро бе. Та аз не заминавам от хубаво бе брате. Знаеш, че вече тази болест не с дни, а със седмици ме поваля на легло пустяло. От болки вече не се издържа. Затова искам последните дни да ги изживея при внуците си. Хайде, хайде оставяй си със здраве и да се пазиш много, че времената са лоши. След това от джоба извади ключа на къщата си и му го подаде. Искам да те помоля да я наглеждаш. Да се знае, че тази къща не е пущина и все още си има стопанин. Събери овошките, за да не станат зиян. От тях по някоя остави да има и за птиците. Че и те имат душици пустяло. Кучето и той от старост вече не ходи никъде, затова и за него ще те помоля да се грижиш. И като се помине, погреби го някъде в двора. Колко години вече ми е верен другар. След това пак се прегърнаха и бай Атанас хвана куфара и се качи във влака. След това отвори прозореца и взе да го умолява да си го спомня с добро.
  - Атанасе. Той няма за какво. Но от мен простено да ти е. Ще моля Бог скоро в касабата да намериш цяр и пак да се завърнеш при нас. Ще те чакаме да знаеш. Оставяй си със здраве. А за къщата не бери грижа. Докато нозе ме държат, всеки ден ще я наглеждам.
   - Ха и последно. Щях да забравя. Ако някой ден ….. Но спря и не можа да продължи. Една буца му заседна на гърлото и го задави. Но след като избърса сълзите от очите с дрезгав глас продължи. Ако някой ден ме докарат. Искам да ме положите до нея. На друго място не искам. Бай Спиро му кимна в знак на съгласие и през това време влакът изсвири оная мелодия, дето с години беше разкъсала човешките сърца и съдби.
   В купето в което отседна нямаше никой и това го накара да потъне в размисли и спомени. Първото нещо което си спомни, това беше пак свързано с тази гара. На която не веднъж го бе изпращала първата му любов и най сладките от тях бяха, ония когато пристигаше от казармата. Другите бяха когато изпращаше единствената си дъщеря да учи в София. Тогава сърцето му се късаше на хиляди парчета. С тази болка той и до днес не можа да свикне.

   Така в дълбоки размисли той стигна на централна гара в София. Качи се в първото такси и без много да говори за двадесетина минути стигнаха пред дома на дъщеря му. Плати на таксиметровият шофьор и с куфар в ръце застана пред вратата на дъщеря му. Тя като го видя развълнувано изтича да го посрещне.

   - Добре дошъл Татко! Реши се най-после значи. Откога с децата и съпруга ми те молим. Но ти …. Той й подаде букета с рози и я помоли първо да влезнат вътре и тогава да говорят. Така и направиха. Настаниха се в хола и бай Атанас първото нещо което направи, това бе да отвори куфара и от него да извади подаръците. Дъщеря му го уверяваше, че нямат нужда от нищо и че не е трябвало тези неща да ги мъкне чак от провинцията. Но след като в него видя черният му костюм и бялата риза, нещо я парна по сърцето. И докато той от куфара вадеше подаръците, в главата й нахлуха стотиците добри спомени изживени с него. И ясно осъзна, че в този живот те им бяха най-голямото богатство. Спомни си за многото подаръци които бе получила от него. Спомни си как я учеше да кара колело и да язди кон. Спомни си кога й решеше косата и й говореше все за добри и велики неща. Спомни си когато тя като него завърши педагогика, как открито пред всеки с нея се гордееше. С раждането на внуците му, пък го направи най-щастливият човек на света …..

   Да драги читателю, на този свят има много богатства. Но те никога не са стигнали на глупавите хора. Има и такива богатства дето можем да поберем само в един куфар. Но истинското ни богатство е онова, което е побрано в сърцето и душата ни. Той няма цена и измерения. Ние с тях отлитаме в отвъдното. И ако сме живели като добри хора и на оня свят ще има с какво да живеем.

Автор Ибрахим Бялев

13

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 14:54 »

ПОРТРЕТ   

Баща ми беше тих човек. Също като летен ручей. Тихо и кротко си живееше своя живот и с цената на всичко гледаше да не се бърка в чуждите. Твърдият характер който имаше, не му позволяваше да взима акъл от другите хора, нито пък той да дава. С няколкото деца и проблемите които си беше създал, му стигаха за цял живот и с тях гледаше да си довърши остатъка от живота. Нивите които имахме винаги бяха засети, а ливадите окосени. Животните ни също бяха в изобилие и на този боллук и аз още от детски години трябваше да се включа в помощ с каквото мога и всеки ден да се уча да боравя с приборите на живота. Което боравяне, щеше да ми е нужно за цял живот и трябваше да го предам на поколенията си. Със занаята пък като обущар който беше наследил от баща си, освен, че помагаше да прехрани семейството си, ми даваше възможност до него да бъда близко и от него да уча енциклопедията на живота.
Един ден го погледнах по подробно и видях, че с побелелите му вече коси и брада, изцяло бе заприличал на дядо ми. Дори и мазолестите му ръце, които все още не спираха да работят приличаха на неговите. А аз от него всичко бях взел или по точно той ми беше дал. Само сините ми очи бях взел от майка ми. В този техен портрет аз видях себе си на средна и стара възраст. Видях какво ще бъда след време и това хем ме натъжи, хем зарадва. Натъжи, защото вече не бяха между нас живите и зарадва, защото Всевишният точно тях беше дал за мои родители.
Майка ми от този миг насетне замълча. Сякаш беше онемяла или пък беше забравила всичките думи и нямаше с какво да ни говори. С часове отвята нанякъде гледаше портрета на баща ми (който заедно на дядо ми с неговият заемаха централно място в стаята ни) и сякаш продължаваше да живее в неговия свят. Това изплаши цялото ни семейство и най-вече мен самия. Защото въпреки, че понякога нейните съвети ми идваха в повече, сега разбрах, че без тях не мога да живея. Все ми се струваше, че в нещо греша и това което правя или е погрешно или пък ненужно. Тя машинално продължаваше да си върши по-къщната работа, но вече без усмивка. Без щастие. Сякаш беше поела дълбоко въздух и ако го изпуснеше, за нея щеше да настъпи края. Оня край, в който баща ми си отиде от този свят и след него остави само спомени за доброти.
Един от тях, който най-много в съзнанието ми крещеше, това беше с краденото колело. В махалата имаше доста по богати семейства от нашето и за тях не беше проблем да си вземат цветен телевизор или колела на децата си. Дори много от тях имаха от тези по две. Един ден не се стърпях и откраднах едно и без да ме види някой го скрих у дома зад къщата и всеки ден ходих до него за да го милвам и му се радвам. А през нощите да си мечтая, как някой ден ще го карам с пуснати ръце.
- Буба ще ми вземеш ли черна блажна боя и четка?
- За какво ти е блажна боя и то черна?
- Е, може да е и тъмно синя или някакъв друг тъмен цвят. Но не и розова или червена.
- За какво ти е боя, бе сине? Не е ли редното да кажеш къде ще я ползваш за да знам колко да взема? - но аз упорито мълчах и всеки ден го молих да ми вземе боя и четка. Така един ден ми донесе черна боя и четка и ми ги даде малко тържествено, а аз ги поех като нещо свещено. И на следващия ден вместо да отида на училище, се захванах да боядисвам колелото в черно, за да не може собственикът да си го познае. Докато го боядисвах бях толкова възбуден, че не усетих как и кога баща ми е дошъл зад къщата и докато ме гледаше със сълзи на очи плачеше. В този момент исках жив да се зария в земята.  Вместо това се опитах да побягна от местопрестъплението  и да се скрия в незнайни земи, но бях спрян от думите на баща ми:
- Немотията, сине принуждава хората да правят глупави неща, та понякога и престъпления. За случващото се ти не си виновен. Нито пък Аллаха. За случващото се аз съм виновен и те моля за прошка. Хайде сега взимай колелото и заедно да си го откараме на собственика.
- Но, буба …. Така цяло село ще научи. Как ще гледам хората в очите? Не, моля те, аз довечера в тъмното ще си го занеса на собственика. Моля те …. Но молбите ми от него не бяха чути и заедно закарахме колелото на собственика, като баща ми там със склонена глава се извиняваше на детето и баща му.
Другият спомен който крещеше, това беше случая, когато ме притисна дърво в гората.
Вече бях станал юноша и трябваше да съм патерицата на семейството ми. С каквото можех това помагах. Грижех се за добитъка, помагах на нивите засети с тютюн и зеленчуци. Поливах ливадите, берях и карах за зимата сухи дърва. Така един ден исках да поваля един изсъхнал бук, от който щяха да излязат доста и хубави дърва. Но за мое злочестие стволът на дървото се стовари върху мен и каквото и да правех, от мястото си не можех да помръдна. Така изкарах нощта и на разсъмване баща ми ме намери. Поотмести дървото и след като ми превърза раните, ме метна на гърба и така отидохме до болницата. А по пътя докато вървяхме за да не заспя, ми разказваше за неговите подвизи в живота. Как е бил юноша като мен и в гората се е срещнал с мечки и вълци. Как се е влюбвал и разлюбвал. Как се е запознал с майка ми и се е оженил за нея. След това ми обясняваше какви вкусни ястия ще ми приготви …
Третият беше когато се разболях от туберкулоза и за лечение ме бяха приели в болницата. Освен, че присъстваше на всичките свиждания, той през нощта спеше на една пейка пред отделението. Когато ме излекуваха и изписаха от там, със собствените си ръце за мен заколи курбан.
Четвъртият – петият – шестият …. бяха свързани с моето влюбване. С часове с него стояхме под астмата на двора и като първи приятели си разговаряхме как любовта трябва да се изживее.
- Любовта, сине, не е шега работа. Тя е като огъня. Няма ли я, ще умреш от студ. Имаш ли я в повече ще те изгори, та дори и изпепели. Любовта, сине е като на лудия акъла. Никога не можеш да прецениш какво ще направи с тебе и винаги той е ще е силният и правият. Когато с това нещо се научиш да живееш, тогава се влюбвай и жени. В противен случай животът ти ще се превърне в горчилка, която от тебе ще направи сухо дърво.
Така и аз днес седнах до майка ми и загледан в портрета, обмислях живота си, как е преминал и как трябва без грешки и злоба да мине. Кои са по-слабите от мен и имат ли нужда от моята помощ. Какви ми са грешките в живота и какво трябва да направя, за да не се повторят. И по някакво чудо в този чернобял портрет намирах отговорите.

Автор:  Ибрахим Бялев

14

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on October 09, 2025, 14:52 »

ЛЮБОВНА ЖЪТВА

Настъпи време за жътва. Заради това нещо Ахмед ага, свъртка не го свърташе. С арабският си жребец той всеки ден обикаляше нивите си засети с едро жито и умоляваше Аллаха да го съжали и още няколко дена да грееше ясно слънце и добре да изпече житните класове. А той и тази година чу молитвите му и го дари с много нафака*. Когато стигаше до най-голямата си нива, той момчешки слизаше от жребеца и нежно откъсваше по няколко житни класа и ги разтъркваше в големите си мъжки лапи и като на малко дете се радваше на едрите им зърна, от които по тези места ставаше най бялото и хубаво брашно. С което се беше прочул по цялата околия. Тази нива той най-много я обичаше, защото още от пра бучу** му, на нея всяка година се провеждаше състезание между жътварите и който го спечелеше, Ахмед ага го даряваше с по една нива и с негови средства му вдигаше сватба. Заради това състезание на тълпи идваха и жътвари и от околията, които той гостеше с чевермета, сладка халва и курбан чорба.
И ето че чакащият ден настъпи и въпреки, че времето беше ясно като моминско чело, Ахмед ага със свити вежди разпореждаше кое как трябва да е.
- Колко коча заклахте? Готвачите готови ли са? Миналата година курбан чорбата не ми хареса. А фасула сякаш ми намирисваше на загоряло. Ако и тази година това се случи, глави ще хвърчат. А подаръците за всичките младежи, готови ли са? А за вдовиците добре помислихте ли? Че те от месеци чакат и дуа правят ….
- Всичко е наред ага. От седмица младежите се стараят пред тебе да застанат с бяло лице.
- А, те с тези лица не пред мен, а пред изгорите им искат да застанат. Що за шейтани са те, не само аз, а и цяло село знае.
- Успокой се ага. Всички сме минали по този път. Всичко ще е наред. Го уверяваше глашатая.
На другият ден още от ранни зори, в селото се раздумкаха десетина тъпана. Пръв от постелята стана Ахмед ага, който през нощта изобщо не беше мигнал и сънят си го беше пратил по чужди порти и стрехи. След като ги поздрави с „Добре дошли!“, на всеки от тях в ръцете им пъхна по една пендара и продължи с наставленията;
- За разлика от миналата година, тази искам да сте по тържествени. Тези тъпани да ги биете сякаш сте на сватба на дъщеря ми. При тези думи едно нагрято желязо парна сърцето на агата и го накара да омекне и си спомни, когато единствената си дъщеря повери на чужденец. В очите му проблеснаха няколко болезнени сълзи, на които на помощ както винаги се притече жена му Хатидже ханъм.
- Живи и здрави да сте ми и тази година добре сте ми дошли. Миналата година всичко премина както агата искаше. Тази година също така ще премине ишалла.
През това време двора взе да се пълни с все млади хора, които горяха от желание, час по рано да започнат работа. Защото добре знаеха, че жътвата траеше до пладне. След пладне класовете от слънцето се изпичаха и при най-малкият им допир зърната им се ронеха по земята.
- И вие добре сте ми дошли мили хора. Нивата я знаете и трябва до пладне да се ожъне. След това най работният от вас, лично аз ще го оженя или омъжа. На което всички в двора се разсмяха и не можеха да скрият своето задоволство от щастие. След това със сърпове в ръце, между смях и закачки се запътиха към аговата нива, която до сега беше оженила десетки. А след тях в темпо ги следваха мургавите тъпанари.
Нивата не беше далече, но беше обширна и още повече плодородна. Житните класове като бременна жена се бяха свили на две и като стар човек всички гледаха само към земята. Начело на младежта вървеше белият Али. Който тази година имаше най-голямо желание да се ожени за русото Фатме, дето я искаха всички останали младежи от селото. Дори от тях имаше и такива, дето бяха ходили по ходжи, за да й направят магия за да се омъжи за тях. Но тя беше като горска кошута която магия не я хващаше и от всички ловко бягаше. 
Тъпаните и те гръмко в ранни зори заехтяха – Дум, дум да. Дум, дум да …. Което означаваше, че на всяко - дум, сърпът трябваше да откосява койка, а на всяко - да, да я оставят настрани. Това темпо в началото всеки от младежите я спазваше, но след като слънцето се качи на няколко възтигарки*** на небето, откъдето като баща им се радваше, само малцина го спазваха и един от тях беше белият Али, който в този момент не знаеше какво е това умора. Нивата вече беше към своя край и на нея бяха останали само няколко младежи, които също като слънцето от топлина горяха тази година да се оженят.
А Ахмед ага стоеше настрани от тях и определяше темпото на тъпаните. През това време като лешояди в съзнанието му нахлуха спомени от неговото младо време, в което всичко бе зелено и жилаво. Все бе живо и щастливо. През това време погледа му се спря върху Али и в него припозна себе си. Това го накара от задоволство да се усмихне. Защото добре осъзнаваше, че докато подобни хора в товасело ги има и тях ще ги има. И когато пред състезателите остана само една койка, те се спряха и зачакаха да дойде агата да я покоси. А той не бързаше. Защото добре осъзнаваше, че този момент за един от тях ще е съдбовен. Но тъй като всички с любопитен поглед го следяха, той взе сърпа от Али и покоси последната ръкойка и я подаде на него;
- Тази година най кадърният си ти Али! Затова нека първо Аллах ти помага, след него и аз. За това ти давам нивата си на Падалата и новопостроената ми къща на горният край на селото. Нека там да създадеш поколение, от което ще се гордееш и с вдигната глава ще си отидеш от този свят. Оттук насетне, нека дясната ти ръка е обичта, а лявата търпението. Оттук насетне, нека обичта ти да е само за по слабият и нуждаещият се от нея.
След тези мъдри съвети всички колективно се насочиха към аговата къща, където ги очакваше вкусна гощавка. След това борба гюреш и щеше да завърши с кръшно хоро на мегдана. С които щяха да засвидетелстват задомяването на още едно младо семейство.
-----------------------------
* - имане.
** - дядо.
*** - дървена подпирала при товаренето на добитък.

Автор Ибрахим Бялев

15

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on July 30, 2025, 21:44 »

Всичките ми книги могат да се поръчват от книжарница Български книжици.

https://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202

16

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on July 30, 2025, 21:42 »

Здравейте приятели и почитатели!

Днес имам честта да ви представя новия ми роман „ИЗГУБВАНЕ“, който излезе от печат и за него вече взимам поръчки! И тъй като вече съм в Родината си, книгата ми този път ще се разпространява лично от мен. Ония от вас, които искат да я притежават ще ги помоля да ми пишат тук или на лични. Книгата ще се разпространява със Спиди и Еконт, също така и с Български пощи. Със съдържанието на книгата много от вас отчасти са запознати, но нека все пак и аз да внеса малко яснота. Това е любовен роман, който с топли и разбираеми думи се опитва да ни поучи, как трябва да живеем в любовта. Главната ни героиня смело крачи по ръба на пропастта и умело следва тънката нишка на любовта, която ние често от небрежност или невнимание я късаме. Книгата също така е изпълнена и с много мъдрост и ни кара да си зададем десетки въпроси, на които героинята смело ни отговаря.
На уважилите ме, предварително искам да им Благодаря! И ще завърша с един кратък стих, с който започва романът!
 * **
Вчера те обичах!
Днес пак те обичам!
И ако утре съм жив,
пак и пак ….
Ще те обичам!
До безкрай!
До смърт!
Обичам те!
Прости ми за тази смелост!
Без която не мога да живея!

С уважение вашият Ибрахим!

17

Религия и мистика / Re: Как мюсюлманите празнуват Курбан байрам

« Last post by SIVEK on June 06, 2025, 06:09 »

Честит Курбан Байрам
Пожелавам Ви да сте живи и здрави!!!

18

Правила на форума / Re: Правила на форума

« Last post by Тоска on December 23, 2024, 13:39 »

tets

19

Foto-galeri / Re: Yelken mevkii - Phokaia / snimkite ot phokaia

« Last post by Тоска on December 15, 2024, 12:21 »

test

20

Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

« Last post by ibrahim65 on April 12, 2023, 18:26 »

Здравейте приятели!Днес е един от най-щастливите ми дни в живота! Защото върху бели листа се роди поредният ми роман БЛИЗКО ДО БОГА ( Убиецът на пеперуди!) и в такъв вид ще има възможността да достигне до вашите огнища. Искрено ще се надявам ония от вас, които ценят творчеството ми да се сдобият с нея. От тази трибуна също така искам да благодаря на издателя Dimço Djigovski за положеният труд и внимание! И напомня, че онези от вас които се интересуват от книгата ми, трябва да се обърнат към него на тел. 0 898 406 486 Също така и към книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202…За страната ще могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. Пощи. А за чужбина - с бълг. пощи.С уважение.