Recent Posts

Pages: 1 [2] 3 4 ... 10
11
- Обичала ли си някога? Но на този въпрос АннаМария не бързаше да му отговори. Защото добре осъзнаваше, че любовта беше разновидна. И също така, че неговата любов беше пламък, който извън любовта си всичко останало изгаряше. Любов пред която живота бледнееше и нямаше никаква стойност. - Обичала ли си някога? Повтори въпроса си Йомер.

- Обич ли? За това чувство не всеки по всяко време трябва да говори Йомер.
- Защо? Защо? Нима това нещо не е човешко и нещо земно?
- Не е Йомере! Не, не е! Това е друго измерение! Което от хората прави Човеци! От обикновеният човек прави великани. Защото това чувство не е като нещо да го сготвиш и изядеш. В него освен, че се живее и се умира. Обичта не е толкова евтино нещо което може да се срещне по витрините и с печалба продаде. Обичта винаги се е предлагала от сърце и то винаги на безценица или на загуба. Но тръпката е равна на един живот. На едно раждане или прераждане. И повярвай ми, когато една обич се превърне в любов, тогава и боговете не могат да ти помогнат. Защото и те тогава за тебе са безразлични. Все е едно дали ги има. Дори и да ги има, те не са нищо повече от една петала закачена над входната врата. Която със сетни сили иска да ти пожелае цялото щастие на света. И сега ако трябва с тебе да си говорим, не за обичта а за любовта? Ти на мен трябва да си дадеш душата и аз моята на тебе. Затова нека да замълчим и пред съдбата си да замълчим. Защото в нея има рани, които не кървят, но от тях повече болят.

из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО
12
НЕ, не ме изгаряй,
вътре в мен си ти!

Живота е лъжа,
света и той е лъжа!
Лъжа, лъжа, лъжа …

Не, не ме изгаряй,
вътре в мен си ти!

На този свят само -
обичта ми не е лъжа!
Не, не, не е лъжа!

Не, не ме изгаряй,
вътре в мен си ти!

Хайде, за да ми повярваш,
потърси нещо от мен?!
Живот ли искаш или сърце?
Твои са!

Но моля те не ме изгаряй,
че вътре в мен си само ти!

Автор Ибрахим Бялев
13
Заради причината, че на Без-именната родителите й бяха в София и щяха да пристигнат на другият ден, погребението на Азиз и Амина се отложи за следващият ден. През това време в конака бяха докарани двата трупа на поминалите се и по мюсюлмански обичай, в бяло платно един до друг бяха положени Азиз и Амина. А в ръцете им беше поставен по един нож. Освен, че имаше кой да стои до тях на пост, Вайдето от тяхната кончина не се отмести и за миг. В ръцете си беше взела Корана керим и на глас четеше айет след айет, като по този начин искаше колкото може повече да ги приближи до Рая. На съмване вече когато ходжата пропя своята песен сабах намаза в нея нещо потрепна. Или я върна към нормалният живот. В този момент от очите й бликнаха пълноводни сълзи. Защото тя в този момент тя ясно осъзнаваше истината и която с нищо на света не бе подменила или променила. Но тъй като беше аговица и твърда жена, в този момент запази хладнокръвие и изцяло се отдаде на задълженията си, които трябваше да стори през този толкова важен ден за нея. След това остави Корана керим на страни и както никога до сега към небето вдигна своите ръще и гласом взе да му се моли;
Аллаше ако те има и си милостив? Помилвай ги Аллаше. Ако ли пък не можеш и пред тебе с нещо са прегрешили, този грях го дай на мен Аллаше. Моля те дай ми го. На мене го дай. Аз на драго сърце, ще понеса тяхното наказание. Ако ли пък така решиш и не ми го дадеш, аз ……. от тебе ще се откажа. Не, не ме е страх и ясно го заевявам. Защото мило Аллаше те освен на този свят да се обичат, нищо друго не сториха. Да признавам си, че в техният живот и ти имаше място. Но повечето си го бяха отделили и дали на Любовта. Та сега мило Аллаше, ако човек в живота си само обича с какво би го дарил и наказал!
След всичко това сърцето й не можа да издържи и също като тях безжизнена се строполи на пода. През това време снахата й Фатима нададе вой на умряло и на това нещо на помощ се притичаха всички присъстващи.
Не след дълго още в ранни зори в двора влезнаха Божана и Александър. И още със своето влизане Александър почти свирепо попита;
- Къде е тя?
- Коя е Тя Александре? И добре дошъл.
- Коя може да е? Дъщеря ми.
- Тук няма Тя Александре. Тук има Ние. И ако питаш за Нас? Ние сме тук и Ви чакаме. През това време в стаята влезе и Божана и на гледката се възмути и без да крие недоволството си продължи – Какво сте направили с дъщеря ми? Защо е обвита в това бяло платно и в ръцете си държи нож?
- Добре дошла и ти Божано. Това нещо го изисква религията ни. В която преживе доброволно се закле.
- Но аз …. Но аз не съм съгласна. Аз не позволявам.
- Пред тези клетви мила Божано, нито твоето, нито моето мнение е от значение. И нека да си призная, че за това дело синът ми много я предопреждаваше и съветваше. Но тя никой не послуша и без никакво насилие избра исляма.
- Разбирам. И напълно те подкрепям, че в нито една религия не се влиза насила, а доброволно. Затова нещо само едно нещо искам да те помоля.
- Няма нужда да ме молиш. Само кажи и всяка твоя дума ще бъде изпълнена.
- Искам внука си. Искам внука си да израстне и живее с мене.
Тези няколко думи накараха аговицата да страда повече отколкото в момента страдаше по покойният си син. Защото добре осъзнаваше, че в този момент от нея искаха да изтръгнат всичко онова което имаше в сърцето си и тя без него щеше да е една не изорана запустена нива.
- Та той вече ми е всичко на света. Как да ти го дам? Как? Та какво ще съм аз без него? Моля те поискаи ми всичкото богадство, но не и внуците ми. Моля те, имам много ниви стада. Имам и много жълтици. Нека са твой, но не ми отнемай имането. Моля те. Само това не. Моля те да не ми отнемай душата ми.
- А с мойта душа какво ще стане Вайде? Преди пет години шест месеца и двадесет дена синът ни дойде и ми я отне. Не. Не разбира се. Азиз за нищо не го виня. Но моля ти се погледни само моята съдба. На това живот ли ще му кажеш? Сама. Потъпчена и обрулена. Лишена от всякакви ласки и ….. и наследство дори.
- Но защо така говориш Божано. Тези деца не са само мой. Те са и на вас. Нима не ги е раждала нашата дъщеря Амина? Божана като чу новото име на дъщеря си като подрязано дърво се строполи на земята. Хората на това нещо се стичаха на помощ, но с твърдият и заповеднически глас бяха спряни от аговицата.
- Оставете я, нека да страда. Нека до дъно почувства тази болка, от която не се умира, но и човек не се става. След това приседна до нея и като на нещо свещено взе главата й и я положи в скута си;
– Знаеш ли сестро моя, че си родила и отгледала най финната струна на живота! Знаеш ли сестро моя, че си отгледала най видното, най скъпото на любовта. Но и аз съм родила и отгледала един левент, който успя да й открадне сърцето и своето на нея да го даде.
През това време в двора нахълта Александър и като орел се нахвърли на Вайдето и от ръцете й отне Божана.
- Какво са направили от тебе тези хора Божано? Защо неподвижно лежиш в ръцете на душманина? Проклети да сте. Проклети да сте всичките. Един жив и здрав да не остане от вас. Първо ми отнехте дъщерята, сега и жената. Но ще ви покажа на вас, ще ви покажа аз кой съм и на какво съм способен.
- Александре, достатъчно е само да вдигна ръка и жив от това село няма да излезеш. Затова нещо мъжеството си го запази за други работи. Всеки от присъстващите в този момент във Вайдето виждаха някаква вълчица, която с цената на всичко искаше да опази своите внуци от нещо много зло.
През това време Александър се обърна към нея, но след като я видя, че беше голобрада, ясно осъзна, че момента за тях е съдбовен. В който той трябваше да отстъпи. Защото добре знаеше, че когато една жена в ЧЕЧА остане без забратка, тя вече беше готова на всичко и не само с дявола, а и с Бога можеше да се бори. И за всяка своя постъпка беше готова да заплати най скъпата цена.
- Да говорим тогава. Дай и ние като хората да се разберем.
- Разбира се, че ще говорим. Животните се разбират с мирисане, хората с говорене. Но сега не му е времето Александре. Сега запази самообладание и след като чедата ни както подобава на религията ни ги положим там където им е мястото, като свестни хора ще поговорим.
През това време в двора пристигна кмета придружен от ходжата на селото и попа на касабъта.
- Каква е тази врява и какво е станало тук? Но само свирепият поглед на Вайдето беше достатъчен за да го накара да млъкне. Попа като видя тази картина и почувства напрежението, реши и той да си замълчи. Само ходжата на селото в този момент намери сили и искаше с нещо да помогне;
- Вайде. Недей с лошо моля те. Знам какво изпитваш в момента. Ние всички от тяхната гибил сме покосени. Но моля те помисли малко и за своето здраве и най-вече за здравето на внуците си.
- Ходжа ефенди ….. заръките си, ги запази за джемаятя.* Знаеш много добре какво да правиш и извън този ритуал на нищо не се бъркай. Никой на този свят не се е родил по случайност. Ни най-малко пък моите деца и внуци. Всеки от тях има своята мисия и ще я изживеят до безкрай и излишък.
И тъй като ходжата добре я познаваше и още по добре знаеше тази жена на какво беше способна, пред нея сведе глава и се развика на тълпата;
- Хайде джамаат. Какво чакате? Взимайте табутето** и да тръгваме към гробището. А те сякаш това чакаха. Без да чакат повече покани или заповеди, по младите от тях нагърбиха двата табута и ги понесоха към вековното гробище, в което лежаха от всеки вид хора. Пътя им също като от разновидни цветя, беше осеят от голяма тълпа, която беше придошла от цялата околия. Някои от тях вдигаха ръце и отправяха молитви към Аллаха, други пък с навлажнени очи се кръстеха. Божана и Александър хванати за ръка редом вървяха след табутите и не повдигаха глава от земята. Но когато стигнаха до изкопаните два гроба, Божана пак припадна, а Александър с всички сили на ставащото се противи.
- Стой почакайте бе хора. Какво правите? Та тя е християнка и трябва да се погребе според християнските убичаи. След това се обърна кък попа и взе да го моли. Моля ти се попе, поне ти кажи нещо. Моля те не позволявай това нещо.
- Сине, дъщеря ти лично пред мен избра своето име Амина и се закле в исляма. След всичко това нещо аз за нея няма какво да направя. Тогава това нещо й проповядваше сърцето и тя заради Любовта си се отрече от нашата вяра християнството. Оттук насетне, Бог вече с нея какво ще прави, си е лично негова работа.
През това време в гроба на Без-именната Александър хвърли един сребърен кръст и взе да се кръсти. Но в този момент се набърка ходжата на селото;
- Извадете кръста от гроба й. Това нещо не е прието в исляма.
- Но ходжа, какво ще стане ако в гроба й поставя един кръст? Нима и той не е създаден за да служи в името на вярата?
- Да така е. Към кръста и ние мюсюлманите отдаваме почест. Но
този ритуал в исляма се извършва при определени закони и на този свят няма човек който би ги променил. Така, че оставете ме да си довърша задължението.

из БЕЗИМЕННАТА -2 на Ибрахим Бялев
14
Смъртта на Азиз и Амина като светкавица се разнесе по целият ЧЕЧ. Добрите хора на това нещо не можеха да повярват. Докато злобните нечовешко взеха да се радват. Дори някои от тях с наслада потриваха ръцете си и на глас казваха, че Аллах има и всичко това нещо трябвало да се случи много по рано.
Но на тази картина най-много беше притеснен ходжата на селото. Който в този момент трябваше да направи ритуал, който до сега ЧЕЧА не познаваше и не беше преживял. Затова без да губи време се отправи към касъбъта за да се срещне с попа на града. Той пък като го видя, му се зарадва като на голям себаб, който можеше да се извърши, само веднъж в живота.
- Добре дошъл ходжа ефенди! Добре дошъл и няма как да не се запитам, днес каква добрина съм направил в името на Бога, та жив и здрав те е докарал в нешите покои. 
- Попе ти сега остави вярата настрани и ми обесни какво да правя? А-а-а-х Аллаше, това нещо ли трябваше да ме настигне в живота. Моля те Аллаше помогни ми пред тебе да не сторя грях, който няма с какво да измия на този свят, та и в другия.
- Ходжа ефенди, стой почакай. Не се притеснявай толкова. На този свят, само смъртта няма разрешение. За останалото нали ние сме за това.
- Проблема е в това дядо попе. Проблема е в това. Че на мегдана име не нещо друго а смърт. И то не каква да е.
- Дане би нещо да се е случило с Безименната? От което най-много ме беше страх.
- Случи се дядо попе. Случи се и то още как.
- Как …..?
- Знаеш я нашата Амина. Или както всички по този край я наричат Безименната. Та тя днес заради любовта си, след Азиз се е хвърлила в пропастта. Сега ти ми кажи какво да сторя с тях?
- Да кажа, че е луда. Не, не беше. Да кажа, че беше болна. Не, не беше. Даже беше по здрава и от нас. С неини средства и желание черквата ни беше наново построена. Манастира ни и той също с неини средства беше подновен. Но защо Господи е прибягнала до това нещо? Което строго се наказва от християнството.
- Що за глупави разсъждения дядо попе. Тя това нещо направи и за джамията на нашето село и колкото изостанали джамии има в околията.
- Е, какъв е проблема тогава?
- Проблема е в това дядо попе, че тя заради любовта си пренебрегна и вашата и нашата вяра. И сега ми кажи как и в кое гробище да ги погреба?
- Честно казано и аз не знам. Тези хора са се отказали от вярите ни и за тяхен култ са издигнали любовта. Подобно нещо в живота съм нямал. Защото всеки преди кончината си идва при мен и моли за прошка. Докато тяхното е нещо много по различно.
- И аз за това оворя и точно заради това нещо дойдох при тебе.
- Ходжа ефенди, нека от някъде да започнем. Ти като какъв познаваш Азиз?
- О-о-ох мило Аллаше, за него мога да говоря с дни и месеци. Той беше най-праведният мюсюлмани който можеше да видиш в нашите реденици. Нямаше нещо, на което да не се претече на помощ. Нямаше нещо което не можеше да разреши. И ден и нощ съм моло Аллах също като него да ми даде син. Той струваше за милиони.
- И, поне за момент не се ли отрече от вярата ви и за своя провъзгласи Любовта за своя?
- Едно нещо знам, че за вярата много направи, но за любовта си беше готов на всичко. Заради нея, спокойно на всеки от гърдите бе изтръгнал сърцето.
- Такива хора на милион един се ражда ходжа ефенди. Затова и двамата ги погреби на видно място в гробището ви. Нека всеки който види техният гроб, било от уважение, било от разбиране или да се кръсти или в тяхно име оправя молитви. Лично това аз сега ще го направя. Защото за мен Бог е един. Няма значение дали носи името Бог, Аллах или Любов!

из БЕЗИМЕННАТА -2 на Ибрахим Бялев
15
- Ела! Остави всичко и ела. Без проблемите ела. Засмяна ела. Такава каквато те харесвам и обичам! Нека този момент за нас е паметен. Хайде ела. Пък след това аз нека да умра. Ти ела! Нощите ми превърни в ден или в незабрава! Хайде ти ела! Умолявам те ела! Знаеш, че освен Бога друго нещо на този свят не съм молил! Затова моля те, ти ела!

откъс от ЛЮБОВ НА Ибрахим Бялев
16
Косите й бяха буйни. Хеле на младини, бяха като водопат. Днес също бяха същите. Само дето бяха малко оредели и побелели. Но това не й пречеше на елегантността. Тя и без тях по нищо не отстъпваше на кралиците. Каквото й да облечеше й отиваше. Сякаш всичко това за нея беше създадено.
Днес тя реши да се облече в печал (черно) който цвят тя най-много обичаше. Защото добре осъзнаваше, че тя с този цвят олицворяваше всички бедни сърца на Истанбул и на които искаше да е кралица или с нещо да допренесе за тяхното благополучие в този кратък, но жесток живот. За тяхна украска тя днес на бялата си шия сложи огърлица от бели перли. С които искаше на света да докаже, че този слой от населението не беше само и имеше кой да се грижи за него. След това на ушите си сложи по възможност най обикновените обици. С които искаше да каже, че тя беше обикновенна. Дори по обикновенна и от обикновените. Парфюма също си го спести, като по този начин на себе си показа, че борбата за обикновеният и е свещена. След като в ръцете си взе черната чанта в която бяха побрани всичките проблеми на едно съсловия, изезе пред кьошка и със завидна гордост ми каза, че е готова за сражение.
Аз пък на свой ред я гледах с умиление и не знаех какво да правя. Защото добре знаех, че на този фронт не се отиваше без грим или украшения. Ни най – малкото пък и без уръжие.
- Но Султан ханъм ….. При това положение ние още от сега сражението сме го загулили.
- В този живот не е важно да спечелиш сражението Ибрахиме, а войната.
(Моята рана …. Моята болка ….. Моят живот и смърт – Султана)!
Неините думи бяха; Ако живота ти е Любов, Рая ще почака! и Човек в живота само веднъж обича. След нея всичко останало е суета и кал.

откъс от ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА - 2 на Ибрахим Бялев
17
ПЕРОН

Градът пак заспа. Или за някои беше заспал. Слънцето с тях от отдавна се беше сбогувало и всички си бяха отишли по леглата. Докато за останалата част от града денят сега започваше. Улиците бяха осветени и подлезите оглушени от романтични мелодии. Особенно този на летището още от самото начало бе озвучен от влюбен тромпет и малцина бяха ония дето безразлично го подминаваха. Тромпетистта тук всяка вечер заработваше добри пари, с които успешно продължаваше своето образование. Пред него често се спираха влюбени двойки, които до насита му се любуваха и с прегръдки един с друг се сбогуваха. Така той и тази вечер засвири Rachmaninoff, в която мелодия човек можеше да побере всичките си чувства и целият си живот. Зра разлика от две влюбени двойки бяха се излегнали до стената и в захлас под звуците на трампета обсъждаха своята любов, всички останали уморени и забързани почти тичешком, се стремяха час по скоро да хванат своето метро, което щеше да ги закара по своите гнезда.
Тази вечер пред тромпетиста се спря двойка в напреднала възраст. Те с държанието си се открояваха от останалите и най-вече от тълпата. Някак си не бързаха за никъде. Или по точно не бързаха да се сбогуват. Той в прошарени коси и изправено тяло в очите й искаше да изглежда на осемнадесет. И тя на драго сърце с широка усмивка за такъв го преимаше. Тя също беше със същите коси и дебели очила (които често повдигаше и поставяше на мястото им) искаше да изглежда на същите години, затова с грация се изправяше и с нея сякаш искаше да му каже, че от нея живота нищо не бе открал, а бе сложил с шепи. И си беше права. Защото човек ако по подробно погледнеше в сърцето й, единственото което щеше да види, това бе Любовта й, с която ясно се гордееше.
И ето че за изненада на преминаващите и най-вече на тромпетиста, той остави куфарите на земята и я покани на танц. В началото тя тази изненада не намери сили да я скрие, след това с охота я прие. Маниерите им бяха на висота и силно аплодирани от наобиколилите ги вече тълпа. На което нещо най-много се зарадва тромпетиста. Защото в този момент той ясно осъзна, че напразно не полага сили. И че по този начин трудът му беше отплатен. И докато танцуваха и един на друг в любов се вричаха, дойде време за раздяла. И точно в този момент, в който имаше влюбена мелодия и бурни ръкопляскания, раздялата им за тях докара нощта. Докара истината, в която и двамата взеха да се давят. Той не искаше да й пуска ръцете, а тя за този момент би дала всичко от себе си.
- Обичам те! По дяволите много те обичам. Повярвай ми, не знам какво ще правя след твоето заминаване. Но само това знай, че много те обичам и ако има за какво ми прости …. Тя на свой ред не каза нищо. Просто свали очилата си и дълго бършеше сълзите си. След това ги сложи обратно на мястото им и към перона продължи. Към оня перон, който стотици пъти бе проклет от влюбени сърца.

Автор Ибрахим Бялев
18
ЖЕНАТА

Жената на петдесетте -
е на пиедестал!
Знае от кой какво да си потърси
и какво да им даде!

Жената на шестдесетте -
е златна рибка!
Знае на кой какво да прости
и как да го зароби!
Жената на седемдесетте -
е отлежало вино!

От него можеш да отпиваш,
до насита и пак няма да си пиян!
Жената на седемдесет и една -
е единствена!
Щастливи са ония дето са -
отпили от извора й!

Жената на седемдесет и две -
обича като малко дете!
Тази нейна обич не се повтаря
и за нея да се мре си заслужава!

Жената на седемдесет и три -
тук вече с любов пред нея се поспри!
И с поклон я поздрави и ако имаш сили
и само с обич я възхвали!

Автор Ибрахим Бялев
19
СТРЯХА

Днес беше един прекрасен ден! Слънцето пак изгря над бащината ми къща, в която живеех с двете ми деца и жена. Черешата на двора пък си бе облякла своята нова премяна и с нея примамваше всичките пчели от махалата, която заради редица причини почти се беше обезлюдила. Кучето и котката пък като брат и сестра, заедно лениво се излежаваха на двора. В тази картина не липсваше и кудкудякането на кокошките, които подред се хвалеха със своите рожби. Заради това нещо гордостта на петела ни почти нямаше равна в махалата. И въпреки, че в избата имаше почти от всичката зимнина като кромид лук, чесън, фасул, чували с брашно, пълни шишета с олио, вино и ракия, все нещо липсваше и трябваше да отскоча до града за да го набавя. Затова без да губя много време, взех списъка който още от вечерта бяхме подготвили със семейството ми и се запътих за града, където първото нещо което направих, това беше да платя фактурите и да взема необходимите лекарства и чак след това се запътих за големият маркет, в който имаше почти и от пиле мляко. За да ми е по удобно, взех една от количките и със списък в ръка взех да обикалям магазина.
За моя изненада в него видях учителят ми от гимназията, който съвсем смирен и вече леко подгърбен пазаруваше необходимите неща. Първото нещо което направи, това беше да си купи от вчерашният хляб, който тук го продаваха на половин цена. След това се спря пред рафта със сирената и от него взе бучка обезмаслено сирене и причината пак беше цената му. Мина и покрай плодовете и с нечовешка носталгия взе да ги разглежда. През това време преглътна голяма глътка слюнка, която го издаде, че скоро от тях не беше вкусвал. След това мина и през рафта с колбасите и саламите и от тях взе няколко в ръцете си  и внимателно на тях четеше етикетите от какво бяха направени и след това смирено си ги слагаше обратно по рафтовете. По същият начин премина и през хладилниците с месата. Но тук вече се задоволи само с гледане. Така премина и през рафта на ракията и въпреки, че и от него не взе нищо, той пред него се задържа повече от нормалното. След това с наведено тяло и бавна походка застана пред касата и докато плащаше, от касиерката потърси кутия цигари, който също пак бяха от най евтините.
Аз продължих да следвам този силует, който едно време за нас беше гордост и човек за пример, а сега вече с тези избелели дрехи се беше превърнал в дългогодишен „текезесарски“ работник. С бавни стъпки спря пред един полу-разрушен опел-вектра и преди да влезе в него от джоба си извади пакета с цигарите и от него с нервни движения запали една цигара. Аз се приближих до него и му потърсих огънче. А той дори без да ме поглежда механично ми подаде старата като него запалка и зачака да му я върна, но аз не бързах да му я връщам. Тогава той с любопитство се вгледа в мен и с голямо щастие;
- Атанасе, ти ли си бе момче?
- Да аз съм учителю.
- Радвам се да те видя след толкова време. Как си моето момче? Успя ли нещо да постигнеш в живота?
- Да драги учителю. Живея на село в бащината ми стряха и си създадох семейство и малък бизнес.
- Браво Атанасе! Дори два пъти браво! Първото за успеха ти и второто за това, че не си напуснал бащиното огнище. Гордея се с такива като тебе. Помниш какво съм ви преподавал за Родината ни, нали? Че тя е свещена и не е някакво си там понятие или парче земя, а ….. Но защо ли всичко това на тебе ти го обяснявам, след като не можах да го предам на своите три рожби.
- Помня учителю и това нещо и аз гледам да го преподавам и на децата си. А вие как сте учителю? Всичко наред ли е?
- Моето „Вие!“ вече няма как да бъде цяло и да се събере на едно място Атанасе. И трите ми деца заминаха за чужбина. А жена ми мъката по тях я отне от мен и откара на другият свят …. След това спря и не можа да продължи. Някаква буца му заседна на гърлото и като вълк го давеше. А едрите сълзи като ручеи взеха да се стичат по красивото му все още лице.
- Ще се върнат други учителю. Рано или късно ще се върнат. Родината ни по нищо не отстъпва на другите. Просто управниците ни са малко калпави и некадърни.
- Аз …. Аз съм добре. Справям се някак. Но ми е мъка за младите. На всеки от тях очите им гледат към чужди земи. След това пак оная буца го грабна за шията и той пак млъкна и дори взе трудно да диша.
- Успокой се и ми повярвай, че един ден всички ще се върнат по бащините си стрехи. Чужбина за нас винаги е била мащеха и такава ще си остане и за нашите поколения.
- Атанасе, ще бъда откровен с тебе. Вече с внуците си не мога да разговарям на родният ни език. Те не желаят и не могат да го говорят, а аз не знам английски. Тук вече виждам как нишката ни се къса и ме е страх да ги питам дали някой ден ще се върнат обратно при мен. Не че не знам отговора пустяло. Но все още, било с хапчета, било с надежда и лъжи залъгвам някак си изстрадалото си сърцето. Страхувам се, че ако от тях чуе истината няма да може да издържи и ще се пръсне на хиляди парчета. От другото нещо от което се страхувам, това е от тихата самотна смърт Атанасе. Миналият ден приятелят ми след месец го намериха вмирисан мъртъв в леглото.
- Вие все още в същата ли къща живеете?
- Да в нея съм. Аз освен нея друго нищо нямам на този свят. След четиригодишен стаж като възпитател, единствено успях да поддържам жива къщата на баща ми и да се сдобия с някаква пенсия. Която едвам стига за фактури и лекарства. На които всеки ден расте броя и цената им.
- Позволете ми да те посещавам. Пък искам и семейството ми да ги запозная с тебе.
- Ще ми бъде много приятно и ще ви очаквам. Но моля ви не ми носете нищо. Аз съм добре. Справям се някак.
- Добре, обещавам. Така нека да е. Сега довиждане и се пазете. Той на свой ред избърса сълзите и вместо довиждане, като свой син ме прегърна. Аз пък повече нищо не казах. Той също. Просто с мълчание заживяхме онази мъка която не беше създадена от нас, но беше наша.

Автор Ибрахим Бялев
20
Днес Мерием беше много нервна. От всичко се оплакваше и на всичко беше навъсена. Това не можа да убегне от окото на Вайдето. Но тя предпочете да я остави на мира и сама да свиква с тръните в живота. Затова както винаги с покорство и днес продължи да приема гости и на нуждаещите от нея да им помага.
- Нене, на тези хора проблемите така и не свършиха. Кога ще отделиш време и за нашите?
- Нашите ще почакат щерко. Но ако ти имаш нужда от нещо, само ми кажи? Знаеш, че за мен ти си ….
- Нищо. Нищо. Но има много неща за които искам да си поговоря с тебе и взема твоето мнение.
- Добре щерко. Довечера след вечеря, двете ще си поговорим като приятелки. Ти сега стани и помогни с нещо на Фатима и не се ядосвай на хората. Те тук не идват от добро. Видя ли тази дето преди малко си замина? Вече осем години е бездомна и мъжът й взел да си търси друга за жена. Ти ако си на нейно място, какво ще направиш?
- Ще го убия. И то пред цяло село ще го направя.
- А-а-а-ах мила щерко. Все още си младо крехко фиданче. Още много време ти трябва, за да свикнеш с вятъра. Особено с оня северният. Дето не жали ни живо ни младо. И от глупавите, още по глупави прави.
- Нищо не разбирам от това дето ми говориш нене. Или не съм пораснала още или съм много глупава.
- Все още не си влюбена мила щерко. Човек когато се влюбва, научава се да прощава. Научава се да защитава. Научава се да се бори за любовта си. За семейството си. Тази женичка дето преди малко си замина, за разлика от тебе, тя в мъжът си е влюбена и с цената на всичко не иска да го изгуби. Затова ходи по врачки, ходжи и попове. И накрая и при мене дойде. Гасих й въглен. Погачих* я по корема. Дадох й добри съвети, кога и как да преспи с мъжът си и най-вече да не го съди за нищо. Защото с нея и на него не му е лесно. И накрая се моля на Аллах да не дава на никой да извърви нейният път, който не само е осеян с тръни, а и с голяма мъка, която лесно може да събори и най закоравялата жена на този свят.
- Добре нене. Сега разбрах всичко. Аз ще се кача в стаята си, че имам много работа за вършене и с нещо ще гледам да помогна на Фатима.
През това време Вайдето докато я гледаше, видя, че по бедрото й се стече тънка струя алена кръв. На което първо цялата се разтрепери, след това със сълзи на очи от все сърце леко се засмя. И без да губи време, вдигна двете си ръце и ги постави върху сърцето си;
- Благодаря ти Аллаше, че и това нещо ми показа в живота! Знам, че си велик и можеш всичко! Знам че от нас взимаш, но и в изобилие даваш! След това се обърна към Мерием и й каза да повика Фатима да дойде при нея. Внучката й и това недоумяваше, но изпълни заръките на нена й. Не след дълго запъхтяна с тестени ръце дотърча снахата й Фатима;
- Какво има майко? Изпи ли си хапчетата днес? Боли ли те нещо? От какво имаш нужда?
- Добре съм снахо. Добре съм. Ти хляб ли месеше? След като го замесиш, пусни хабер на овчаря да докара най-хубавият коч, ще го заколим за курбан.
- Защо ще колим курбан майко? Дано да е за нещо хубаво майко. Дано …..
- За хубаво е снахо! За хубаво е! Днес Мерием вече стана жена! Нека да заколим един курбан, за да може Аллах да я пази и напътства в правият път.
- А-а-х мила майко! Това е много хубава новина. Много се радвам, но вече трябва много повече да я пазим. Защото след всичко това идват лудите години за младите, в които са готови на всичко. Аз ей сегичка ще пратя хабер на овчаря за утре да докара един коч.
*****
На следващият ден Фатима влезна в стаята на Мерием и взе старателно да я разглежда. Първото нещо което почувства, това беше онова излъчване дето го имаше при майка й. Стаята беше старателно изчистена и подредена. Дори и парфюма беше същият. С плахи стъпки отиде и отвори гардероба и видя, че в него все още стояха подредени дрегите на Без-именната. Което до толкова я смути и уплаши, че тя веднага сатвори вратата на гардероба и поиска да избяга. Но любопитството й на прага я спря и тя пак се върна обратно и отново отвори гардероба. В този момент от него като живи излезнаха десетки, та даже стотици спомени, които един от друг бяха по болезнени. Някои от тях дори я накараха да се разплаче, други пък да се разтреперва като есенно листо. След това мисълта й като младо девойче изтича при обичта й Азиз;
- Как си Азизе мой? Как си там без мене? Добре знам, че тя пак е до тебе и те гледа като зеницата на окото си. Но аз без тебе страдам Азизе. Страдам и все още не мога да свикна с отсъствието ти. Откакто си замина, без сърце останах. Без душа. Една студена сянка се стовари върху мен и не ми дава покоя. Често си мисля и аз да отида и да се хвърля в оная пропаст, но на кого пустяло да оставя старата ни майка и любимата ти рожба. Знаеш ли Азизе, тя вчера вече стана жена. Не е за вярване. Но е така. Времето за нас ако е спряло, то за тях тича като бясно. Като я гледам откраднала е от тебе очите и характера. Всичко останало е наследила от майка си. Колкото е умна и красива, още повече е инат. С този инат също като нея може жива да проходи по жарава или дори има нейната смелост с която след тебе се хвърли в пропастта. След това очите й се спряха върху добре подвързана тетрадка която стоеше на масата. По всичко си личеше, че това беше дневника на Мерием. Затова тя с любопитство присегна към него и го отвори и зачете на глас;
Идрис (което означава добре сложен, много чувствителен човек), е много красиво момче! Което много ме обича и аз него! Когато сме заедно ….. На Фатима това й стигаше за да се разтрепери цялата. Тя затвори тефтера и с бързи крачки изтича при свекървата й Вайдето, която в този момент теглеше теспих-брояница и се молеше на Аллаха. Затова тя приседна до нея и зачака тя да привърши молитвата.
- Кажи какво има снахо? Но като те гледам, не си дошла за добро при мен.
- Мерием майко.
- Какво е станало с Мерием?
- Аз днес като влезнах в стаята й, на масата видях един тефтер и се зачетох в него.
- И какво толкова прочете в него снахо? Казвай, че знаеш сърцето ми на какво дередже е.
- Аз затова майко ….
- Каквото и да е, казвай, че ….
- Този тефтер майко е писан от Мерием и в него пише, че Идрис я обича и тя него обича. Вах, вах, какво ли ще правим сега?
- Обичта е най-хубавото нещо което може да сполети човека снахо. И на нас се пада, да научим внучката ни как най щастливо да я изживее. И отстрани да й се радваме.
- Но майко …. Идрис е онова сакатото момче от долната махала. Дето няма ни майка, ни баща и живее заедно с нена му.
- Нашата внучка също е кръгъл сирак мила снахо. Но това не й пречи да обича.
- Но те са много бедни майко. Дори съм чувала, че понякога са нямали какво да ядат и махалата им е носела ядене.
- А ти като си чула за бедността им, отнесе ли им нещо да ядат снахо? Или грях като гладна го преглътна? От което Фатима се засрами и без да казва нещо стана и си подхвана всекидневната работа.

из Без-именната - 2 на Ибрахим Бялев
Pages: 1 [2] 3 4 ... 10