13
« Last post by ibrahim65 on October 27, 2026, 18:13 »
Заради причината, че на Без-именната родителите й бяха в София и щяха да пристигнат на другият ден, погребението на Азиз и Амина се отложи за следващият ден. През това време в конака бяха докарани двата трупа на поминалите се и по мюсюлмански обичай, в бяло платно един до друг бяха положени Азиз и Амина. А в ръцете им беше поставен по един нож. Освен, че имаше кой да стои до тях на пост, Вайдето от тяхната кончина не се отмести и за миг. В ръцете си беше взела Корана керим и на глас четеше айет след айет, като по този начин искаше колкото може повече да ги приближи до Рая. На съмване вече когато ходжата пропя своята песен сабах намаза в нея нещо потрепна. Или я върна към нормалният живот. В този момент от очите й бликнаха пълноводни сълзи. Защото тя в този момент тя ясно осъзнаваше истината и която с нищо на света не бе подменила или променила. Но тъй като беше аговица и твърда жена, в този момент запази хладнокръвие и изцяло се отдаде на задълженията си, които трябваше да стори през този толкова важен ден за нея. След това остави Корана керим на страни и както никога до сега към небето вдигна своите ръще и гласом взе да му се моли;
Аллаше ако те има и си милостив? Помилвай ги Аллаше. Ако ли пък не можеш и пред тебе с нещо са прегрешили, този грях го дай на мен Аллаше. Моля те дай ми го. На мене го дай. Аз на драго сърце, ще понеса тяхното наказание. Ако ли пък така решиш и не ми го дадеш, аз ……. от тебе ще се откажа. Не, не ме е страх и ясно го заевявам. Защото мило Аллаше те освен на този свят да се обичат, нищо друго не сториха. Да признавам си, че в техният живот и ти имаше място. Но повечето си го бяха отделили и дали на Любовта. Та сега мило Аллаше, ако човек в живота си само обича с какво би го дарил и наказал!
След всичко това сърцето й не можа да издържи и също като тях безжизнена се строполи на пода. През това време снахата й Фатима нададе вой на умряло и на това нещо на помощ се притичаха всички присъстващи.
Не след дълго още в ранни зори в двора влезнаха Божана и Александър. И още със своето влизане Александър почти свирепо попита;
- Къде е тя?
- Коя е Тя Александре? И добре дошъл.
- Коя може да е? Дъщеря ми.
- Тук няма Тя Александре. Тук има Ние. И ако питаш за Нас? Ние сме тук и Ви чакаме. През това време в стаята влезе и Божана и на гледката се възмути и без да крие недоволството си продължи – Какво сте направили с дъщеря ми? Защо е обвита в това бяло платно и в ръцете си държи нож?
- Добре дошла и ти Божано. Това нещо го изисква религията ни. В която преживе доброволно се закле.
- Но аз …. Но аз не съм съгласна. Аз не позволявам.
- Пред тези клетви мила Божано, нито твоето, нито моето мнение е от значение. И нека да си призная, че за това дело синът ми много я предопреждаваше и съветваше. Но тя никой не послуша и без никакво насилие избра исляма.
- Разбирам. И напълно те подкрепям, че в нито една религия не се влиза насила, а доброволно. Затова нещо само едно нещо искам да те помоля.
- Няма нужда да ме молиш. Само кажи и всяка твоя дума ще бъде изпълнена.
- Искам внука си. Искам внука си да израстне и живее с мене.
Тези няколко думи накараха аговицата да страда повече отколкото в момента страдаше по покойният си син. Защото добре осъзнаваше, че в този момент от нея искаха да изтръгнат всичко онова което имаше в сърцето си и тя без него щеше да е една не изорана запустена нива.
- Та той вече ми е всичко на света. Как да ти го дам? Как? Та какво ще съм аз без него? Моля те поискаи ми всичкото богадство, но не и внуците ми. Моля те, имам много ниви стада. Имам и много жълтици. Нека са твой, но не ми отнемай имането. Моля те. Само това не. Моля те да не ми отнемай душата ми.
- А с мойта душа какво ще стане Вайде? Преди пет години шест месеца и двадесет дена синът ни дойде и ми я отне. Не. Не разбира се. Азиз за нищо не го виня. Но моля ти се погледни само моята съдба. На това живот ли ще му кажеш? Сама. Потъпчена и обрулена. Лишена от всякакви ласки и ….. и наследство дори.
- Но защо така говориш Божано. Тези деца не са само мой. Те са и на вас. Нима не ги е раждала нашата дъщеря Амина? Божана като чу новото име на дъщеря си като подрязано дърво се строполи на земята. Хората на това нещо се стичаха на помощ, но с твърдият и заповеднически глас бяха спряни от аговицата.
- Оставете я, нека да страда. Нека до дъно почувства тази болка, от която не се умира, но и човек не се става. След това приседна до нея и като на нещо свещено взе главата й и я положи в скута си;
– Знаеш ли сестро моя, че си родила и отгледала най финната струна на живота! Знаеш ли сестро моя, че си отгледала най видното, най скъпото на любовта. Но и аз съм родила и отгледала един левент, който успя да й открадне сърцето и своето на нея да го даде.
През това време в двора нахълта Александър и като орел се нахвърли на Вайдето и от ръцете й отне Божана.
- Какво са направили от тебе тези хора Божано? Защо неподвижно лежиш в ръцете на душманина? Проклети да сте. Проклети да сте всичките. Един жив и здрав да не остане от вас. Първо ми отнехте дъщерята, сега и жената. Но ще ви покажа на вас, ще ви покажа аз кой съм и на какво съм способен.
- Александре, достатъчно е само да вдигна ръка и жив от това село няма да излезеш. Затова нещо мъжеството си го запази за други работи. Всеки от присъстващите в този момент във Вайдето виждаха някаква вълчица, която с цената на всичко искаше да опази своите внуци от нещо много зло.
През това време Александър се обърна към нея, но след като я видя, че беше голобрада, ясно осъзна, че момента за тях е съдбовен. В който той трябваше да отстъпи. Защото добре знаеше, че когато една жена в ЧЕЧА остане без забратка, тя вече беше готова на всичко и не само с дявола, а и с Бога можеше да се бори. И за всяка своя постъпка беше готова да заплати най скъпата цена.
- Да говорим тогава. Дай и ние като хората да се разберем.
- Разбира се, че ще говорим. Животните се разбират с мирисане, хората с говорене. Но сега не му е времето Александре. Сега запази самообладание и след като чедата ни както подобава на религията ни ги положим там където им е мястото, като свестни хора ще поговорим.
През това време в двора пристигна кмета придружен от ходжата на селото и попа на касабъта.
- Каква е тази врява и какво е станало тук? Но само свирепият поглед на Вайдето беше достатъчен за да го накара да млъкне. Попа като видя тази картина и почувства напрежението, реши и той да си замълчи. Само ходжата на селото в този момент намери сили и искаше с нещо да помогне;
- Вайде. Недей с лошо моля те. Знам какво изпитваш в момента. Ние всички от тяхната гибил сме покосени. Но моля те помисли малко и за своето здраве и най-вече за здравето на внуците си.
- Ходжа ефенди ….. заръките си, ги запази за джемаятя.* Знаеш много добре какво да правиш и извън този ритуал на нищо не се бъркай. Никой на този свят не се е родил по случайност. Ни най-малко пък моите деца и внуци. Всеки от тях има своята мисия и ще я изживеят до безкрай и излишък.
И тъй като ходжата добре я познаваше и още по добре знаеше тази жена на какво беше способна, пред нея сведе глава и се развика на тълпата;
- Хайде джамаат. Какво чакате? Взимайте табутето** и да тръгваме към гробището. А те сякаш това чакаха. Без да чакат повече покани или заповеди, по младите от тях нагърбиха двата табута и ги понесоха към вековното гробище, в което лежаха от всеки вид хора. Пътя им също като от разновидни цветя, беше осеят от голяма тълпа, която беше придошла от цялата околия. Някои от тях вдигаха ръце и отправяха молитви към Аллаха, други пък с навлажнени очи се кръстеха. Божана и Александър хванати за ръка редом вървяха след табутите и не повдигаха глава от земята. Но когато стигнаха до изкопаните два гроба, Божана пак припадна, а Александър с всички сили на ставащото се противи.
- Стой почакайте бе хора. Какво правите? Та тя е християнка и трябва да се погребе според християнските убичаи. След това се обърна кък попа и взе да го моли. Моля ти се попе, поне ти кажи нещо. Моля те не позволявай това нещо.
- Сине, дъщеря ти лично пред мен избра своето име Амина и се закле в исляма. След всичко това нещо аз за нея няма какво да направя. Тогава това нещо й проповядваше сърцето и тя заради Любовта си се отрече от нашата вяра християнството. Оттук насетне, Бог вече с нея какво ще прави, си е лично негова работа.
През това време в гроба на Без-именната Александър хвърли един сребърен кръст и взе да се кръсти. Но в този момент се набърка ходжата на селото;
- Извадете кръста от гроба й. Това нещо не е прието в исляма.
- Но ходжа, какво ще стане ако в гроба й поставя един кръст? Нима и той не е създаден за да служи в името на вярата?
- Да така е. Към кръста и ние мюсюлманите отдаваме почест. Но
този ритуал в исляма се извършва при определени закони и на този свят няма човек който би ги променил. Така, че оставете ме да си довърша задължението.
из БЕЗИМЕННАТА -2 на Ибрахим Бялев