Author Topic: Помаците и Балканските войни - 1912-1913  (Read 41494 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline sulu_man

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 58
Също така комендантът на гр. Дьовлен Спасов потърсил съдействие за започване строежи на църкви в 5-6 села в Дьовленско. По този повод станимашкият архиерейски наместник В. Димитров на 02.02.1913 г. обявил намерението си да превърне джамията в с. Богутево (близо до Чепеларе) в храм, който щял да бъде наречен „Св. Великомъченица Петка“ и там да се покръстят помаците. В село Сепет махала (Кошица), Ахъ- Челебийско, през 1908 г. била отремонтирана джамия, но до 1912 г. там нямало минаре. Един български офицер в знак на благодарност, че е отгледан от туркиня, събрал сепетмахаленчани, отсекли най-големия в землището дъб и с помощта на войниците го изправили като минаре. След като офицерът чул и първия езан (призив за молитва) в чест на „майката- туркиня“, продължил с войските си. Но само след година неговите събратя съборили минарето. Това били четници към 21-ви пехотен полк, командвани от полк. Владимир Серафимов.

Жителите на селата Богутево, Ер Кюприя (Мостово) и Дряново на 04.02.1913 г. в писмо до председателя на НС, Ст. Данев се оплакали, че християнизацията била насилствена и ако те са искали да се върнат към корените си, щели да го направят още преди 35 години, веднага след Руско-османската война. Те настоявали пред председателя на НС да бъде прекратен този позорен акт на БПЦ. На 23.02.1913 г. пловдивският митрополит Максим призовал архиерейските си наместници в епархията да наредят на свещениците си да съдействат за връщането на заграбеното имуществото на новопокръстените.

В с. Каршилъ (Виево) мъжете били взети в плен, а жените, децата и старците били разселени в съседните села Кутела, Чепеларе и Дерекьой (Могиловци). Тази част, която била отредена за Чепеларе била покръстена в Дерекьойската църква. Джамията в Чепеларе, била подпалена. Неколцина се опитали да потушат пожара, но били заловени и откарани в Дьовлен.

Там били покръстени и върнати в селото, след което били покръстени и семействата им. Децата били вкарвани в църквата, потапяни в казани и опявани, след което отрязвали кичур от косата. В Чепеларе християнският храм бил построен още през османския период с разрешителен ферман от султана. За да се укрепи вярата на новопокръстилите се, местна българка на име Чорлаковица, им разказвала с подробности за християнството и ги водела на неделна литургия. Търсейки спасение от духовното насилие, някои чепеларски помаци изживели кошмара на бегълци към Османската империя. Свещеник Янакиев пък на 19.04.1913 г. съобщил, че комисията не успяла да осъществи покръстването на жителите помаци в с. Чурен, тъй като те избягали в Кричим и се укрили в турски семейства. В отговор на това пловдивският митрополит Максим на 20.04.1913 г. съобщил на архиерейските си наместници в епархиите Пещера, Хасково, Станимака, Пазарджик, Карлово, Панагюрище, че покръстването на турци не е забранено.[4]

Наравно с православните и протестанти имало възможност да правят опити да привлекат някой друг помак. По този повод разложкият архиерейски наместник Н. Саев на 30.04.1913 г. съобщил, че засега протестантите не са имали успех, но ако в бъдеще мисионери предложат материални помощи, от каквито се нуждаело населението, те биха могли да постигнат известни резултати. На 20.03.1913 г. от рапорта на свещеника Димитрий Кутуев ставало ясно, че в покръстването на бабечанските колиби участвали три комисии. Първата комисия покръствала колибите около Коняревско, втората селищата с център Доганова махала и третата– с. Бабек с център Черешка махала. Всяка комисия се състояла от двама свещеника, един съветник, един писар и петнадесет полицаи за охрана. За още по-голяма сигурност съдействие са оказали и местните военни и граждански власти. В конярския участък били покръстени 1300 души, от които 100 болни, в догановския – 869 души със 162 болни и в бабешкия 1446 души със 130 болни. В тези райони населението мизерствало и гладувало и за целта комисията се нуждаела от допълнителни доставки на храна и за населението. Имало непокръстени, които били тежко болни от шарка и дифтерит поради условията, в които живеели.

Балканската комисия с председател Ноел Бъкстон, секретар Артър Симъндс и почетен секретар Едуард Бойл на 01.05.1913 г. се обърнала към министър-председателя Ив. Ев. Гешов относно слуховете, достигнали до нея, за насилствената промяна на вярата на мюсюлманите в завладените от съюзническите войски райони. Балканската комисия настоявала да получи опровержение на тези обвинения.

[1] Цанков, С., Помаците. – Църковен вестник, XIII, №54/01,12,1912 г.

[2] Георгиев, В., Трифонов, С., Покръстването на българите мохамедани 1912 – 1913., С., 1995, 19-20.

[3] Иванова, Ев., Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродителен“ (1912- 1939), С., 2002, с.12.

[4] Георгиев, В., Трифонов, с., 1995, 268-269

You are not allowed to view links. Register or Login.

Offline sulu_man

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 58
С доц. Илона ТОМОВА от Института за населението и човека към БАН разговаря Светослав Метанов
You are not allowed to view links. Register or Login
След първата Балканска война се присъединяват обширни територии в Родопите, по поречието на Места и Струма, където има мюсюлманско население, което говори български. Македонските чети там са изпращали своите юнаци и се осъществява първото им покръстване. След това десетилетия наред, като погледнем как върви идентификацията на тези хора, ще забележим, че там, където е имало най-голямо насилие, те не са станали българи. Правят се опити още през 1912 г., след това през 1940 г. отновоняма никакъв успех, през 1968 г. пак им се сменят имената. И какъв е ефектът - там, където е имало най-голямо насилие и кръв, тези хора отказват да се признаят за българи. Страшимиров казва: “Насилието върху тях беше толкова жестоко и беше подтикнато преди всичко от алчност и после от глупост и лошота. И после тези хора казват - да ни вземе който и да е, да не ни вземат българи.” Това той го пише през 1913 г. като потресен интелектуалец. Насилието тогава е родило отказа от българска идентичност. За мен е много важно като учен да получа данните каква част от хората в Родопите, Пирин, а и в Ловешко са се самоопределили като помаци, за да мога да видя динамиката на групата. Колко от тях се самоопределят като турци? Какво е станало с тях? Дали са напуснали страната, или вече се самоопределят просто като мюсюлмани. Възможно е да установим, че една голяма част все повече се идентифицира като българи, доколко силни са миграционните процеси сред тях и т.н.

Offline ЖАРКО ЖЕГЛЕВ

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 1480
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ЖАРКО ЖЕГЛЕВ

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 1480
  • Gender: Male
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline Hadj

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 585
     Когато записвах спомени за 1912-13 год. съм задавал вапроса :Защо се върнахте в края на 1912г.
   за да започнат след това да ви покрастват? Отговора беше: Ворнаха ни зорлен.

      ОТ книгата на Джъстин Маккарти  "Смърт и изгнание" става ясно какво се е случило:
                  "След като Кавала попада под контрола на българите,те наредили на селяните мюсюлмани да се върнат по земите си/далеч от очите на западноевропийците/ или да понесат болката от  ударите с пръчки,ако  останели в града.Селяните се завърнали в домовете си в планините на юг от старата българск а граница,но като  пристигнали не намерили нищо."

Offline Suleyman.45

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 357
Jarko ni e nameril i pokazaln straşni neşta ot onova jestoko bezvremie.Pokazva fotografii,a ne risunki s masleni boi za razlika ot mnogoproduktivniya manipulator rasate.Estestveno naşite oponenti,koito ne propusnaha momenta da izrazyat vızmoştenieto si ot kartata s razşerenata türkska teritoriya za pokırtitelnite snimki dokazvaşti kolko e sa bili humanni "osvoboditelite"na pomaşkite teritorii ne sa napisali daje edna duma.Apropo,karta s B-ya na tri moreta sım sigoren,çe şte predizvika samo gordost i meçti v duşite im-otnovo im pripomnyam dumite na prorok İsa za slamkata i gredata.

Offline ЖАРКО ЖЕГЛЕВ

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 1480
  • Gender: Male
Dokumentat po dolu e izvadka ot Osmanskiq arhiv publikuvano v You are not allowed to view links. Register or Login pod nomer 77
       Osmanlı belgelerinde Batı Trakya. kısım-1.pdf
       Osmanlı belgelerinde Batı Trakya. kısım-2.pdf
       Osmanlı belgelerinde Batı Trakya. kısım-3.pdf
       Osmanlı belgelerinde Batı Trakya. kısım-4.pdf  dokumenta prevoda na dne6en turski i latinica plus plana na cyrkvata.


Dedeağaç Kasabası’nda Bulgar cemaati için İsveti Yosef [Aziz Joseph] nâmıyla müceddeden
bir kilise inşasına ruhsat i‘tâsı hakkında mahallince vuku bulan istid‘â üzerine icra kılınan
tahkikâtı hâvî Edirne Vilâyeti’nden gönderilen ve ol bâbda komisyon-ı mahsusunca tanzîm
olunan mazbatalar ile evrak-ı müteferri‘anın takdimini mutazammın Adliye ve Mezâhib
Nezâreti’nin 18 Teşrîn-i Evvel sene [1]326 tarihli ve beş yüz kırk altı numaralı tezkiresi Divan-ı
Hümâ[yû]n Kalemi’nden yazılan müzekkire ile Şûrâ-yı Devlet’e havale buyurulmuş olmakla
Mülkiye Dairesi’nde kırâet olundu.
Meâllerine nazaran zikrolunan kilisenin cennet-mekân Sultan Bâyezid Han-ı Gâzî Hazretleri
Vakfı’ndan mukâta‘aya merbût ve kasaba-i mezkûrenin Muslihiddin Mahallesi’nde kâin olup
cihât-ı erba‘ası tarîk-i âmm ile mahdûd bulunan on üç bin kuruş kıymetinde ve altı bin dört
yüz zirâ‘ murabba‘ında arsa üzerine tûlen yirmi altı metre altmış santimetre ve arzen on beş
buçuk ve sakfına kadar irtifâ‘an dokuz buçuk metre olmak ve sakfı üstünde altı metre kutrunda
bir kubbeyi ve tûlen arzen dört buçuk metre ve irtifâ‘an yirmi metre otuz santimetre eb‘âdında
bir de çan kulesini hâvî bulunmak üzere kârgîr olarak inşasında hâlen ve mahallen mahzur
olmadığı anlaşıldığından arsasının kıymeti olan on üç bin kuruş üzerinden vakf-ı müşârunileyh
nâmına karar-ı mahsusa tevfîkan binde onu nisbetinde senevî yüz otuz kuruş icâre-i zemin
tahsis olunmak üzere mezkûr kilise ile çan kulesinin inşası için ruhsatı mutazammın emr-i
âlî ısdârı hususuna bi’l-istîzân müsaade-i seniyye-i hazret-i Padişahî şâyân buyurulduğu hâlde
ifa-yı muktezâsının Divan-ı Hümâyûn Kalemi’ne havalesi ve Adliye ve Mezâhib ve Evkâf-ı
Hümâyûn ve Defter-i Hakanî Nezâretlerine malumât i‘tâsı tezekkür ve haritası leffen takdim
kılındı. Ol bâbda emr u fermân hazret-i men lehü’l-emrindir.
Fî 21 Zilkade sene [1]328 ve fî 10 Teşrîn-i Sânî sene [1]326 / [23 Kasım 1910]
Şûrâ-yı Devlet Mülkiye Dairesi
Reis-i Sânîsi
Mehmed Şerif
(Ve azâların mühürleri)


Dedeağaç’ın Muslihiddin Mahallesi’nde Sultan Bayezid Han Vakfı arazisinden bir arsa
üzerine yıllık belli bir miktar kira ödenmesi kaydıyla Bulgar cemaati için bir kilise ile
çan kulesi yapılmasına izin verildiği

Prevod na bg: V Dedeaga4 mahala Muslihidin vyrhu parcel ot fondaciqta Sultan Beyazıt Han sre6tu godi6en naem se razre6ava na bylgarskoto ob6testvo ot grada da postroi carkva s kula za kambana.


Po dolu v PDF dokumenta e otbelazano 4e v grada ima 1742 turci , 2484 gyrci , 408 bylgari , 253 evrei i 449 armenci.
syotno6enieto na ob6tiq broi v okolqta e sledniq          11740        4806              10227                 253         445


Zaklu4eniqta ostavam sami da napravite.



Offline Subeyi Kurt

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 3444
  • Gender: Male
Re: Помаците и Балканските войни - 1912-1913
« Reply #82 on: October 21, 2013, 22:27 »
Edna pesen ot Balkanskata voyna opisvashta haraktera na bylgarite

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline sulu_man

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 58
Re: Помаците и Балканските войни - 1912-1913
« Reply #83 on: October 30, 2013, 08:08 »
You are not allowed to view links. Register or Login

Балканската война – масова смърт и етническо прочистване
15 Октомври 2013
Георги Зеленгора
Посещения: 2126

Share

„Не ви ли заставиха неоспоримите факти да стигнете до извода,
че българите и сърбите в своите национални стремежи да поправят
не съвсем благоприятните за тях данни на етнографската статистика
се заеха със систематично изтребване на мюсюлманското население?“

(Извънпарламентарно питане на Лев Троцки
към депутата в Държавната Дума Павел Милюков,
вестник „Лъч“ 30 януари 1913 г.)

Историческата демография е най-големият враг на национализма. Точните и обективни данни, с които тя си служи, обикновено не се харесват на създателите на националистически митове. Техният основен принцип на работа е пълното пренебрегване на демографската статистика и замяната и с произволни твърдения, при които демографските показатели на нашата етническа група винаги се преувеличават, а тези на другите се подценяват. Този начин на правене на наука е характерен за всички балкански държави. Той засяга и трудовете, посветени на миграционните процеси в нашия регион през ХIХ-ХХ век.

Етническите прочиствания и възникналите като следствие от тях бежански проблеми са част от новата история на всяка балканска държава. Всяка национална историческа наука им отделя значително място. Балканските историци и представителите на бежанските организации произвеждат огромно количество информация по бежанския проблем, в която преобладават емоционалните оценки, но липсват напълно статистическите аргументи. Изследователите обръщат внимание на трагедията на своите бежанци от съседните страни, но запазват мълчание по въпроса за нещастието на хората, прогонени от собствените им държави. Родината се представя като жертва на етническо прочистване от страна на съседите, но не и като извършител на подобни злодеяния към собствените си малцинства. В резултат на това хората на Балканите имат погрешна представа за етнодемографските процеси в региона. Те не си дават сметка, че етнически хомогенните общества, в които днес живеят, са създадени благодарение на масовото и насилствено прогонване на чуждите етнически и религиозни общности.

По отношение на броя на бежанците най-ощетена е Турция. При възникването на балканските национални държави мюсюлманските общности в техните земи не само не отстъпват по численост на преобладаващия християнски етнос, но на места дори го превъзхождат. Днешните жители на тези държави или не осъзнават тази реалност, или я смятат за нещо нормално и я оправдават напълно с клишета от националистическата фразеология. Твърдението, че са били под „турско робство“, е натрапвано системно на балканските народи от момента на създаването на техните държави, за да се оправдае подготвяното насилствено прогонване на „поробителите“ от Балканите. Масовото прочистване на мюсюлмани и заграбването на техните имоти се представя като част от процеса на национално освобождение.

В България представата на хората за бежанския проблем в българо-турските отношения се изчерпва с прогонването на българите от Източна Тракия и Мала Азия през 1913-­1914 г. Наследниците на тези бежанци дори започват преди две десетилетия кампания за търсене на компенсации от Турция за отнетите имоти, без да си дават сметка, че мюсюлманските бежанци от България са многократно повече, а стойността на изоставените от тях имоти е значително по-висока.

Напоследък в България се наблюдават плахи опити за преоценка на някои от споменатите патриотични заблуди. Тези логични и изключително здравословни за обществото тенденции предизвикват вулканични изригвания от първосигнален патриотизъм. Ето и част от неговата хронология. През 2010 г. бе издадена на български език книгата на Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922 г.“, от която българският читател за първи път научи за някои от престъпленията на неговата родина срещу мюсюлманите. Патриотичните организации осъдиха книгата като антибългарска. Демонстрирайки нулеви познания по демография, полуграмотни журналисти и треторазрядни политици се втурнаха да оспорват професионализма на автора.

В началото на тази година парламентът прие декларация, осъждаща възродителния процес. Там за първи път т. нар. „голяма екскурзия“ бе официално наречена етническо прочистване. Патриотите скочиха като ожилени против това закъсняло самопризнание. Недоволството от декларацията бе оглавено от известния предимно с агентурното си минало академик Георги Марков.

Истинската истерия обаче се разрази във връзка с отбелязването на 100 годишнината от Балканската война. Приемана дотогава единодушно и безкритично като освободителна и като някакъв недостижим национален връх, Балканската война бе напълно демаскирана като едно от най-големите престъпления, които нашата държава някога е извършвала. Първи смелостта да назоват нещата с истинските им имена проявиха членовете на новосъздадения Европейски институт „ПОМАК“. Те призоваха държавните институции да отменят честванията в Родопите, тъй като по време на тази война срещу мюсюлманското мнозинство в планината е извършено брутално насилие от страна на българската армия и подкрепящите я македонски и тракийски чети. Последва Кърджалийският скандал. Отказът на мнозинството в общинския съвет да присъди на окупатора на града генерал Делов званието почетен гражданин на Кърджали отприщи невиждана патриотична агресия. И отново начело на тази истерия застана споменатият вече академик-доносник. „Независимите“ медии се надпреварваха да канят „безспорния специалист“, а неговите крясъци горещо се акламираха от фашизоидите от ВМРО и „Атака“. Казусът „Делов“ се превърна в основен проблем на обществото.

Намеси се и Ахмед Доган, който също определи Балканската война като война за етническо прочистване. Тази абсолютно вярна констатация се оказа поредното наливане на масло в огъня най-вече поради факта, че е изказана от лидера на ДПС. Реакцията на Георги Марков не закъсня. Той обвини всички, които не приемат глупавите му патриотични клишета, че са турски агенти и проводници на измислената от него самия доктрина на неоосманизма. Политици от различни цветове се юрнаха да се изказват по въпрос, от който си нямат хабер. Последната неадекватна реакция беше на някакъв световно неизвестен писател-тракиец, който на страниците на вестник „24 часа“ разказа сърцераздирателна история за трагедията на своите предци по време на турското нашествие през лятото на 1913 г., но не обели нито дума за значително по-мащабната трагедия на „омразните поробители“ от есента на 1912 г.

В цялата тази словесна истерия напълно отсъстваха научните аргументи. Насилието над помаците и етническото прочистване се отхвърляха с горещ патриотичен плам, но без научни доказателства. А такива безспорно има. При това не чужди, не турски, европейски или американски, а чисто български. В следващите редове ще се опитам да представя Балканската война от гледна точка на българската статистика, която по моя преценка е на много високо професионално ниво и, ако все пак в нея има някакви слабости или пристрастия, то те в никакъв случай не са протурски или промюсюлмански.

Етническото прочистване на мюсюлманско население от България започва още по време на Руско-турската война (1877-1878) и продължава почти до края на ХХ век. То засяга не само турците, но и другите мюсюлмански общности като помаци, татари, черкези, юруци и цигани-мюсюлмани. Българската статистика позволява да установим с приблизителна точност броя на изселниците, населените места, от където произхождат, и годината на тяхното изселване. В това отношение най-полезни са резултатите от преброяванията на населението в България от 1881 г. нататък, както и други издания на Дирекцията на статистиката в България. Поради причини, които вече изтъкнах, в българската историография липсват опити за изясняване на този важен демографски проблем. Сериозни изследвания има в турската и в западната историография. Изводите в тях се потвърждават почти изцяло от данните на българската статистика, но тук няма да се спирам на тях, за да не бъда обвинен в тенденциозност.

Безспорно Балканските войни бележат една от връхните точки в изселването на мюсюлмани от България. Количествените параметри на този процес могат да бъдат проследени, като се съпоставят резултатите от преброяванията на населението в България през 1910 и 1920 г. Това, разбира се, не обхваща всички изселени в Турция мюсюлмани, а само тези, за които се отнасят и двете преброявания, а именно за довоенните територии на България, с изключение на Южна Добруджа и Западните покрайнини, които през 1920 г. вече не са част от страната. Тази съпоставка не се отнася и за териториите, придобити след 1912 г. Това са окръзите Петрич, Пашмакли и Местанлъ, околиите Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико. На тях ще се спра отделно.

Общият брой на населението на България към 31 декември 1910 г. е 4 337 513 души. От тях 602 078 души са мюсюлмани. Към 31 декември 1920 г. населението на страната е вече 4 846 971 души, от които 690 734 души са мюсюлмани. За десет години населението на страната се е увеличило с 509 458 души, а мюсюлманите с 88 656. Тези данни обаче не отчитат териториалните промени през този период. България губи една територия с преобладаващо мюсюлманско население, каквато е Южна Добруджа, но получава други територии с още по-многобройно мюсюлманско население, каквито са Родопите.

За да отчетем най-точно намаляването на мюсюлманите в старите предели на България, трябва да съпоставим резултатите от двете преброявания по окръзи, околии и населени места. През периода 1910-1920 г. не са правени промени в териториално-административното деление на страната. Променя се само общата територия, което води до отпадане и присъединяване на нови окръзи и околии. Ето и данните по окръзи:[1]

Окръзи
   

1910
   

1920
   

разлика
   

Забележка

Бургаски
   

40 739
   

40 925
   

+ 186
   

Без ок. Василико и Малко Търново

Варненски
   

39 543
   

42 284
   

+ 2741
   

Без ок. Балчик, Добрич и Куртбунар

Видински
   

7665
   

7539
   

- 126
   

Врачански
   

12 945
   

12 703
   

- 242
   

Кюстендилски
   

1402
   

1811
   

+ 409
   

Пловдивски
   

47 553
   

39 878
   

- 7675
   

Плевенски
   

22 000
   

21 446
   

- 554
   

Русенски
   

88 163
   

99532
   

+ 11 369
   

Без ок. Силистра и Тутракан, с община Юнузлар

Софийски
   

5215
   

6509
   

+ 1294
   

Без ок. Цариброд

Старозагорски
   

30 234
   

31 411
   

+1177
   

Без ок. Кърджали и Свиленград

Търновски
   

27 015
   

27452
   

+ 437
   

Шуменски
   

132 648
   

142 510
   

+ 9862
   


От таблицата се вижда,че при някои окръзи се наблюдава намаляване на мюсюлманския елемент, а при други незначително увеличение, което при тогавашния прираст е по-малко от нормалното и означава, че има изселвания на мюсюлмани от съответните окръзи. Прави впечатление, че мюсюлманите намаляват в окръзите, където относителният им дял е малък, а в окръзите, където са мнозинство, въпреки наличието на изселвания, мюсюлманите запазват силно присъствие и бележат увеличение. Най-силно намалява мюсюлманският елемент в Пловдивски окръг и това се дължи почти изцяло на изселването на помаци през 1913-1914 г., предизвикано от насилствената християнизация. Помаците са причина и за негативния баланс при мюсюлманите в Плевенски и Врачански окръг.

Повече яснота за териториалното разпределение на изселническия поток ще придобием, като съпоставим данните от двете преброявания по околии.

Околии
   

1910
   

1920
   

Разлика

Айтос
   

16 603
   

16 064
   

- 539

Анхиало
   

5216
   

4996
   

- 220

Бургас
   

2872
   

2285
   

- 587

Карнобат
   

6248
   

6840
   

+ 592

Котел
   

1812
   

2113
   

+ 301

Къзълагач
   

1228
   

944
   

- 284

Сливен
   

5072
   

5477
   

+ 405

Ямбол
   

1940
   

2206
   

+ 266

Варна (градска)
   

6164
   

5615
   

- 549

Варна (селска)
   

9184
   

11 039
   

+ 1855

Провадия
   

24 186
   

25 630
   

+ 1444

Белоградчик
   

843
   

892
   

+ 49

Видин
   

3607
   

3199
   

- 408

Кула
   

179
   

82
   

- 97

Лом
   

2036
   

3366
   

+1330

Берковица
   

677
   

626
   

- 51

Бяла Слатина
   

3382
   

3490
   

+108

Враца
   

2084
   

2773
   

+691

Оряхово
   

4125
   

4102
   

- 23

Фердинанд
   

1777
   

1712
   

-65

Дупница
   

350
   

566
   

+216

Кюстендил
   

796
   

990
   

+194

Радомир
   

256
   

255
   

-1

Карлово
   

4381
   

4485
   

+104

Пазарджик
   

5067
   

4939
   

-128

Панагюрище
   

833
   

1026
   

+193

Пещера
   

15 892
   

11 878
   

-4014

Пловдив (градска)
   

6583
   

7199
   

+616

Пловдив (селска)
   

5246
   

4123
   

-1123

Станимака
   

9551
   

6228
   

-3323

Ловеч
   

3365
   

3291
   

-74

Луковит
   

2415
   

2706
   

+291

Никопол
   

5840
   

4957
   

-883

Плевен
   

6086
   

6383
   

+297

Тетевен
   

3179
   

3038
   

-141

Троян
   

1115
   

1071
   

-44

Бяла
   

8404
   

8481
   

+77

Разград
   

46 947
   

51 740
   

+4793

Русе (градска)
   

6090
   

6182
   

+92

Русе (селска)
   

27 122
   

33 129
   

+6007

Орхание
   

1107
   

1153
   

+46

Пирдоп
   

303
   

202
   

-101

Самоков
   

833
   

921
   

+88

София (градска)
   

2440
   

3500
   

+1060

София (селска)
   

510
   

627
   

+117

Трън
   

22
   

59
   

+37

Борисовград
   

1215
   

1442
   

+227

Казанлък
   

10 655
   

10 755
   

+100

Нова Загора
   

2067
   

2013
   

-54

Стара Загора
   

3585
   

3095
   

-490

Харманли
   

6062
   

6222
   

+160

Хасково
   

4721
   

5974
   

+1253

Чирпан
   

1929
   

1910
   

-19

Габрово
   

34
   

89
   

+55

Горна Оряховица
   

3324
   

3043
   

-281

Дряново
   

258
   

212
   

-46

Елена
   

6731
   

7651
   

+920

Свищов
   

6372
   

6037
   

-335

Севлиево
   

6270
   

6389
   

+119

Търново
   

4026
   

4031
   

+5

Ески Джумая
   

23 676
   

24 500
   

+824

Осман пазар
   

26 695
   

28 676
   

+1981

Попово
   

8312
   

8174
   

-138

Преслав
   

15 876
   

14 342
   

-1534

Шумен
   

58 089
   

66 818
   

+8729


От 65 околии в 28 мюсюлманското население бележи спад. Особено забележително е намаляването на мюсюлманите в околиите Пещера, Пловдив (селска) и Станимака, където преди войната преобладават помаците. От населените предимно с турци околии най-сериозно намалява населението в Преслав. Значителен отлив има и от околиите Айтос, Анхиало, Бургас, Къзълагач, Варна (селска), Видин, Никопол, Свищов и Стара Загора.

Резултатите от преброяванията по населени места дават приблизителна яснота от кои села и градове по колко мюсюлмани се изселват в Турция. В повече от 20 населени места в Бургаски окръг мюсюлманският елемент намалява значително между двете преброявания. В окръжния център намаляват с 406 души (от 1287 на 881), в село Скеф с 24 души, в Созопол с 20; в селата от Анхиалска околия: Арнауткьой с 69, в Бурунджук с 62, Гюргенкьой с 21, Даутлий – 39, Еникьой – 67. В Айтоска околия най-много мюсюлмани се изселват от село Барък. От 483 през 1910 г. през 1920 г. остават само 6. Изцяло се изселват турците от село Казалък-ени-махле, наброяващи 261 души през 1910 г. Село Хотал намалява с 211 мюсюлмани, Джелеп кьопрю с 45, Ичмей вакъф с 43, Каравелилер с 22. От Карнобатска околия: Българско Бейкьой с 27, Караджиларе с 28, Сигмен с 43; от Сливенска околия – Юренджик с 53. От Къзълагачка околия изцяло се изселват мюсюлманите от селата Оджакьой – 238 души през 1910 г. и Попово – 65, а в Кайбиларе намаляват с 23 души.

Изселвания има и от Варненски окръг. Всички мюсюлмани от село Абдикьой, на брой 36 през 1910 г. се изселват. Най-много намаляват мюсюлманите в село Чокек – с 267 души. В село Бейджиоглу намаляват със 185 души, в Дервиш мюслим със 125, в Големи Аладън (Страшимирово) с 38, в Челебикьой с 43. Преброяването през 1920 г. отчита 119 мюсюлмани по-малко в Провадия. В Провадийска околия броят на мюсюлманите намалява в селата Мухалий със 114 души, Чамурна с 204 и Петрушан с 238. Бежанците от последното село са настанени в село Шевкетие (Хаджи Паун кьой), окръг Маняс, на мястото на изселените оттам българи. Една от трите махали на Шевкетие се нарича Петрушан (или Потрошан).

Във Видински окръг мюсюлманите намаляват само в окръжния град с 508 души и в село Арчар с 99. Мюсюлманите, които не се изселват, са предимно цигани. Във Врачански окръг съществен дял в изселванията се пада на помаците от Белослатинска околия. Изцяло без помаци остават селата Бъркачево (48 души през 1910 г.) и Реселец (28 души през 1910 г.). В Бреске помаците намаляват с 31, в Буковец с 30, в Глава с 43, в Койнаре с 46, в Тлачене с 33 и в Търнак с 43. Част от помаците в околията заминават за Румъния при оттеглянето на румънската армия след Втората Балканска война и се изселват в Турция през пристанището в Констанца. Във Врачанска околия мюсюлманите намаляват в селата Голямо Пещене с 21 души, Цаконица с 21, Краводер с 29, Лик с 28, Ракьово село с 41, Тишевица с 22 и Чирен със 79; в Оряховска околия: Оряхово с 81, Алтимир с 30, Бързина с 25, Малорад с 54 и Селановци с 37; в околия Фердинанд: Винище с 22, Вълкова Слатина с 39, Громшин с 24 и Мърчево с 41. В целият окръг почти не остават турци. Помаците намаляват значително. Единствено циганите запазват силно присъствие. В Кюстендилски окръг броят на мюсюлманите е символичен, поради което динамиката на тяхното население не оказва никакво влияние върху етнодемографския облик на региона. Намаляване на мюсюлманите се наблюдава единствено в Дупница от 260 на 147 души.

В Плевенски окръг изселванията засягат най-сериозно Никополска околия. В Никопол мюсюлманите намаляват с 338 души между двете преброявания, в село Гиген с 36, в Гулянци със 72, в Коиловци със 70, в Крета с 32, в Муселиево с 23. От Плевенска околия само село Ортакьой намалява с 31 мюсюлмани. От помашките села в окръга намаляват само Турски извор с 263 души и Добревци с 28. Другите големи помашки села в региона като Галата, Градешница, Торос и Помашка Лешница бележат увеличение.

Най-масовите изселвания от старите предели на България са от Пловдивски окръг. От Карловска околия селата Татаре и Кърнаре намаляват съответно с 45 и 37 мюсюлмани. Мюсюлманите в Пазарджик през 1920 г. са с 224 по-малко, отколкото през 1910 г. През периода 1910-1920 г. се изселват всички мюсюлмани от селата Аканджиево – 21 и Ляхово (Ясъджа) – 37. Спад на мюсюлманите в околията е регистриран в селата Бошуля с 32, Дебръщица 199, Динката – 34, Семчиново – 20, Хаджилии – 40. От село Ерелии, Панагюрска околия, се изселват всичките 27 мюсюлмани.

Като следствие от насилственото покръстване на помаците Пещерска околия преживява истинска демографска катастрофа. Чепино баня намалява с 1299 души, колибите Мечекоритски с 35, Дорково с 1029, Корово със 151, Костандово с 449, Ново село с 27, Осеново с 457 (изцяло изселено през 1911 г.), Ракитово с 1014 и Фотен с 94 помаци. От Пловдивска селска околия изцяло се изселват помаците в Еникьой (Цар Калоян) на броя 496 души през 1910 г., а в помашкото село Чурен от 536 души през 1910 г. остават само 5 през 1920 г. Село Каратаир намалява с 46 мюсюлмани, Куртово Конаре с 23, Манолско Конаре с 50, Марково със 164, Полатово с 25, Стряма с 95.

Почти всички помашки села в Станимашка околия бележат значителен спад между двете преброявания. В Станимака мюсюлманите са с 44 по-малко. Всичките 91 мюсюлмани от Орешец се изселват в Турция. Село Савтъще от 447 през 1910 г. остава с 6 жители през 1920 г. Основната част от жителите на селото са заселени в селата Чаталтепе и Нусретие, околия Лапсеки, на мястото на изселените оттам българи през 1914 г. Богутево намалява с 596 помаци, Дреновец със 73, Острица със 169, Харделово с 51, Борово с 226, Белица с 333, Ер кьопрю с 216, Добралък със 185, Куклен с 43, Павелско с 97, Гюндюзица с 262, Чепеларе с 365 и Чукуркьой с 564 души.

В много села на Русенски окръг броят на мюсюлманите намалява. В околия Бяла това са околийският център с 52 души и селата Батин с 28, Бей Върбовка с 34, Батишница с 34, Бъзовец с 22, Горно Абланово с 25, Дреновец с 31 и Чилнов със 72; в Разградска околия: Гюзелдже алан с 25, Демирджилер с 64, Дикили таш с 22, Калово с 82 и Сеново с 33; в Русенска селска околия: Кая махле с 21, Пара махле с 21, Голямо Враново с 46, Просена с 21, Костанденец с 44, Табан с 55, Пиргос със 111, Семерджиево със 133, Тръстеник със 102, Щръкльово със 141 и Юпер с 56. В Софийски окръг абсолютният брой на мюсюлманите е незначителен. Между 1910 и 1920 г. се наблюдава спад само в селата Белопопци с 20 души и Владая с 25.

Повече изселвания има от Старозагорски окръг. Всичките 36 мюсюлмани от село Бодрово, Борисовградска околия, го напускат. В село Дълбок извор, същата околия мюсюлманите намаляват с 28 души. В Казанлъшка околия мюсюлманите намаляват в селата Мъглиж с 32, Осетеново (Доймушлари) с 91, Ръжена с 48; от Новозагорска околия: Долно Паничерево с 37, Караджа Муратлий с 34, Попово (Ени Пазлии) с 36, Сборище (Джумалии) с 37; от Старозагорска околия: Богомилово (Теке) с 36, Левски (Аладалий) с 27, Ореховица с 56, Черково с 22. Изцяло се изселват мюсюлманите от Змейово (Дервент) – 47 през 1910 г. и Климентово (Кючюклери) – 26. Село Хан Аспарух (Чавла кьой) намалява с 66 мюсюлмани. Те са настанени в село Килик, окръг Гьонен, където дотогава живеят българи. В Харманлийска околия мюсюлманите намаляват в селата Брегово (Ярджелий) със 70, Горни Главанак (Акбаш Баля) с 89, Ефрем (Урум кьой) с 25, Лешниково (Пандъкли) с 24, Любимец (Хебибчево) със 143, Орешец (Козлуджа) с 32 и Малко Градище (Алван дере) с 35 (всички). В Хасковска околия изцяло се изселват мюсюлманите от Манастир (Хасарлоба) – 77 и от Петелово (Хорозлар) – 88 души през 1910 г. Криво поле (Иробас) намалява с 46 мюсюлмани, Козлец (Кочашлий) с 65, Каменец (Каяджик) с 24 и Узунджово с 22. В Чирпанска околия се изселват всички мюсюлмани от селата Зетьово – 55, Крушево (Халът кьой) – 39, Малко Борисово (Бурнусуз) – 29 и Царско село (Чикарджик) – 24 през 1910 г. В Голобрадово (Кюселий) мюсюлманите намаляват с 20, а в Пъстрово (Алагюн) с 24. Турското население намалява и в Търновски окръг. Горна Оряховица намалява с 38 мюсюлмани, Добри дел със 70, Долна Оряховица с 36, Драганово с 29, Крал бунар с 81, Сушица със 74, Чаир с 65. В Дряновска околия се изселват всички 28 мюсюлмани от Ялово. Свищов намалява с 211 мюсюлмани, а селата околията Козловец с 29, Лъжене с 22, Ореш с 53, Царевец с 26, Чаушово с 25, Яйджии с 32; в Севлиевска околия: Върбовка с 97, Горско Сливово с 35, Душово с 23, Хирево с 28; в Търновска околия: Осмо Градище с 49 и Дебелец с 57.

В довоенна България най-многобройно е турското население в Шуменски окръг. Въпреки че между 1910 и 1920 г. то нараства, през същия период има масово изселване в Турция. В Ески Джумая (Търговище) мюсюлманите намаляват със 139 души, в Ямла с 64, в Бухлар с 39, в Айладън с 33. В Поповска околия спадът засяга следните села: Балджи Омур със 120 души, Гагово 25, Дриново (Бахшишлар) с 68, Ковачовец с 53, Къзъллар със 111, Люблен (Дагъени) с 55, Садина с 30, Султан с 38, Хайдар с 68; от Преславска околия: Бяла река (Ак дере) със 110, Нова бяла река (Ак дере йени махле) с 346, Софулар със 175, Върбица с 57, Карамихца с 80, Бекирлие с 172, Иваново с 355, Хасаново със 124, Чулфа с 231, Осмар с 27, Троица (Тружа) с 58, Суха река (Кору дере) с 33; от Шуменска околия: Абоба с 357, Крива река (Ири дере) със 76, Имрихор с 29, Марковча (Марково) с 64, Кулаково с 62 и Нови Пазар с 265 души.

Съпоставката на резултатите от двете преброявания е валидна само за онези територии, които са били в България както през 1910, така и през 1920 г. Като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1910 тези, които живеят в откъснатата от страната Южна Добруджа 166 565 души, получаваме 435 513, а като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1920 г. 690 734 броят на мюсюлманите от новите земи 216 634 души, получаваме 474 100. Двете стойности получени от изваждането визират броя на мюсюлманите в земите, които и през двете години са били в България. Разликата между двете е 38 584 и показва увеличението на абсолютния брой на мюсюлманите в тези земи. Това прави прираст от 8,86% за период от 10 години. Средногодишният естествен прираст за периода между двете преброявания е 1,04 %. При мюсюлманите обаче той е малко по-висок от средния, 1,25 %, поради неучастието им в бойните действия през Балканската война. Като приложим ретроспективния метод, установяваме, че между 1910 и 1920 г. от довоенните предели на България са се изселили около 20 000 мюсюлмани. Това става предимно през периода 1912-1914 г. Приблизително половината от тези бежанци са помаци, напуснали страната заради насилствената християнизация.

Относителният дял на мюсюлманите в България между 1910 и 1920 г. бележи съвсем леко увеличение от 13,9 на 14,4%. Като се има предвид, че в новите земи мюсюлманският елемент преобладава, това скромно покачване подсказва, че има масово изселване на мюсюлмани в Турция и настаняване на български бежанци от съседните държави. В старите земи обаче се наблюдава сериозен спад в относителния дял на мюсюлманите във всички околии, с изключение на Русенска селска околия, където те се увеличават от 32 на 34,4%.

От териториите, които са обхванати от преброяването през 1910 г., в горните таблици не са включени Южна Добруджа и Западните покрайнини, които на следващото преброяване са вече извън България. В административно отношение тези земи включват околиите Балчик, Добрич, Куртбунар, Силистра, Тутракан (без община Юнузлар, която остава в България) и Цариброд, както и община Босилеград от околия Кюстендил. През 1910 г. в тези околии са преброени общо 166 565 мюсюлмани, разпределени, както следва:

Околия
   

Мюсюлмани през 1910 г.

Балчик
   

9070

Добрич
   

30 565

Куртбунар
   

34 103

Силистра
   

39 515

Тутракан (без Юнузлар)
   

33 184

Цариброд
   

128


Няма данни колко от тези мюсюлмани се изселват в Турция, преди областта да бъде откъсната от България.

От друга страна България придобива нови територии, населени предимно с мюсюлмани с обща численост 216 634 души според преброяването през 1920 г. Тези територии образуват три нови окръга Мъстанлийски, Пашмаклийски и Петрички и четири околии Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико, присъединени към Старозагорски и Бургаски окръг. Към тези земи трябва да прибавим Беломорска Тракия и Струмишко, които са отнети от България след Първата световна война, но през част от интересуващия ни период са под българско управление. Преди Балканските войни тези земи влизат в състава на Одринския и Солунския вилает. Данните за тяхното население са напълно съпоставими с тези на българската статистика, въпреки някои разлики в методиката и някои промени в административно-териториалното деление. Освен това има някои показатели, които са отчетени от българската статистика и дават косвена представа за размера на изселванията от тези земи. Това е статистиката на населените места, в която е отбелязано кои са селищата, напуснати от своите жители.[2] Ето и данните за броя на мюсюлманското население по кази и околии за 1903 и 1920 г.[3]

Околия/Каза
   

Салнаме 1319 (1903)
   

Преброяване 1920

Мустафа паша
   

10432
   

153

Ортакьой
   

16951
   

1879

Кърджали
   

37388
   

42017

Малко Търново
   

2603
   

40

Ахтопол
   

1461
   

86

Султан йери
   

58772
   

61136

Ахъ Челеби
   

21857
   

17620

Даръдере
   

21887
   

17555

Егри дере
   

38397
   

35228


В Малко Търновска околия мюсюлманите се изселват почти изцяло. От 2603 през 1903 г. през 1920 остават само 40. Българите в околията и преди войната са мнозинство. Има едно обезлюдено село Бакаджик. Подобна е ситуацията и в околия Василико (Ахтополска каза). Тук мюсюлманите намаляват от 1461 на 86 души между 1903 и 1920 г.

От картата на Свиленградска околия са заличени 5 села: Алиолар, Гюрген, Карабунар, Кюселер и Хаджикьой. Някои са презаселени след войната с бежанци. Спадът при мюсюлманите в околията е драстичен от 10 432 през 1903 г. на 153 през 1920 г. Втората стойност обаче не включва мюсюлманите от бившата нахия Чирмен (Орменион), която остава в Гърция след Първата световна война.

Най-сериозно засегната от изселванията е Ортакьойска околия, от чиято карта са заличени 32 села от общо 79, а други са с изцяло променен етнически облик. За по-малко от година околията на три пъти сменя стопанина си. През есента на 1912 г. е окупирана от българската армия, през юли 1913 г. попада в турски ръце, а по силата на Цариградския договор е върната на България. В хода на войните в околията са извършени масови репресии от страна на окупационните войски на едната и другата страна. В крайна сметка родните си места напускат жителите на селата Ятаклар, Караклисе, Къзълчал, Кютюкли, Съчанлъ, Ямаджик, Алагьозлер, Горно Акчасар, Горно и Долно Юрюклер, Гюджеклар, Дуванджикьой, Мюселим, Рахманлар, Спахалар, Ходжакьой, Юваджилар, Юсекьой, Армутлия, Аптарманкьой, Ашакьой, Карлово, Умурверен, Балджа, Башюрен, Зорнаджилар, Кохчас, Менекьой, Рахманкьой, Солуклар, Топузлар и Чуките. Част от тези села са възстановени след войните, като в тях са заселени бежанци. Така от 16 951 мюсюлмани през 1903 г. 17 години по късно остават 1879. Ако в навечерието на войните мюсюлманите в Ортакьойска каза са над 18 хиляди, 90% или над 16 хиляди са напуснали родните си места или са загинали.

Територията на каза Султан йери включва бъдещата околия Кошукавак и община Местанлъ. След Първата световна война към новосъздадената околия Местанлъ е присъединена и част от Гюмюрджинския санджак. През 1903 г. мюсюлманите върху територията на бъдещите Кошукавашка и Местанлийска околия са 58 772, а през 1920 г. върху същата територия живеят 61 136 мюсюлмани. Човешките загуби сред мюсюлманите в областта в резултат на Балканските войни са между 8 и 10 000 души, умрели или изселени. Четири села в околията са обезлюдени в резултат на войните – Дахъкьой, Казаклъ, Сюргюлю и Чукурите. Жителите на други пет села от същата околия Гьологлар, Едилоглар, Кабиллер, Каинтепе и Налбантлар са се пръснали из околните села.

Данните за околия Егри дере (Ардино) са съпоставими, защото нейната територия съвпада с тази на казата. От таблицата се вижда, че между 1903 и 1920 г. населението на областта намалява с 3169 души. Загубата на мюсюлманско население обаче е повече 2 пъти по-голяма, тъй като между 1903 и 1912 г. е осъществен прираст от минимум 10 %.

В Кърджалийска околия мюсюлманите се увеличават с 4629 души между 1903 и 1920 г. Това означава 12,38% прираст за 17 години или 0,72% средно годишен прираст, а това е доста под нормалното за периода. Поне 3000 души са загубите на мюсюлманите в района. Това е по-малко отколкото в другите нови околии. Причината за това е, че Кърджалийска околия е етнически хомогенна. Турците в нея до Балканските войни са близо 100%. Поради това те се чувстват по-сигурни и са по-малко склонни към емиграция.

Околиите Даръдере и Пашмакли (Ахъчелеби) почти се покриват с бившите кази. Демографските промени в двете околии са много сходни. От 1903 до 1920 г. мюсюлманите в околия Даръдере намаляват с 4332 души. В Пашмаклийска околия броят на мюсюлманите от 1903 до 1920 г. е намалял с 4237 души. Така общите загуби от смърт и изселване през 1912-1914 г. надхвърлят 6000 души във всяка една от двете околии, като огромното мнозинство от тях са помаци, напуснали страната заради християнизацията.

В Девинска околия, населена с помаци, войната също води до обезлюдяване. В хода на бойните действия бягат жителите на селата Барутин, Касъка, Чавдар махле, Яланджиево, Балабан, Неапли (Попово), Каурчан, Кестенджик, Гьоврен, Тъмръш и Чуруково. Някои от тези села са заселени повторно след войната, а други като голямото село Тъмръш изчезват завинаги. Неговите жители са пръснати в различни райони на Турция. Най-голямата група е настанена в измирското предградие Газиемир. Друга част от тъмръшката диаспора живее в село Гьохююк, окръг Чумра, област Коня. По-малки групи има в село Неджип кьой, окръг Маняс, област Балъкесир, където има и помаци от селата Черешово и Осиково. Тъмръшлии има и в окръзите Бига и Одрин. От Яланджиево (Змеица) има заселени бежанци в град Караджабей, област Бурса, и в село Сьольос, окръг Орхангази, област Бурса. Помаци от Доспат и Сърница, Девинско, се заселват в село Ташкесии, окръг Балъкесир.

Данните за новоприсъединените земи от Пиринска Македония също дават възможност за известна съпоставка. Данните от подробното салнаме на Солунския вилает за 1899 г. представляват най-точна оценката за етнодемографското състояние на региона.[4]

Околия
   

Салнаме 1899
   

селища
   

Преброяване 1920
   

Селища

Горна Джумая
   

5442
   

32
   

1579
   

39

Мелник
   

6419
   

53
   

504
   

63

Мехомия
   

11 907
   

13
   

7618
   

13

Неврокоп
   

47 190
   

130
   

18 301
   

69

Петрич
   

15 249
   

70
   

1151
   

72


С изключение на Неврокопска околия, където селата са два пъти по-малко, за останалите имаме приблизително запазване на териториалния обхват. В Горноджумайска околия мюсюлманите намаляват повече от три пъти. В околийския център от 3000 мюсюлмани през 1899 г. за две десетилетия спадат до 1013 души. Масови изселвания има от Осеново и Симитли. През 1899 г. в село Крупник живеят 400 помаци. Двадесет години по-късно остават само 60. Съпоставката показва, че в Петричка и Мелнишка околия мюсюлманите намаляват с над 90%. В Мелнишка околия са опожарени и трите помашки села Градежница (1322 жители през 1899 г.), Грънчар (270 жители през 1899 г.) и Ново село. Почти всички мюсюлмани се изселват от градовете Мелник и Свети Врач и от селата Белица, Джигурево, Левуново, Плоски, Поляница, Припечен и Склави. В Петричка околия войната води до обезлюдяване на селата Будилци, Гюргюво, Въксан и Ляшница, както и на помашкото село Сливница. Значително намаляват или изчезват напълно мюсюлманите в селата Вишнени, Тополник, Димидово, Дрожево, Дреновци, Елешница, Камена, Ключ, Коларово, Каменица, Мендево, Моровци (помашко), Мусли чифлик, Скърт, Старчево и Яворница. От 1570 помаци в околията през 1899 г. след Балканската война остават само 13. В Мехомийска околия една трета от мюсюлманите се изселват. За 20 години броят им намалява с 1976 души в Мехомия, с 279 в Бабяк, с 688 в Баня, със 122 в Бачево, с 422 в Белица, с 675 в Добринище и със 139 в Якоруда. В Струмишка околия, която след Първата световна война е присъединена към Югославия, има едно обезлюдено село Драгомирово.

Изселвания има и от българската част на Неврокопска околия, но те по-трудно могат да се установят от наличните статистически сведения, поради разликата в обхвата на казата и околията. Следващата таблица обхваща почти цялото мюсюлманско население на Неврокопска околия през 1920 г.

Населено място
   

Салнаме 1899
   

Преброяване 1920

Абланица
   

1300
   

931

Боголин
   

158
   

158

Крибул
   

290
   

215

Беслен
   

307
   

267

Перица
   

340
   

287

Долен
   

334
   

247

Теплен
   

370
   

191

Блатска
   

215
   

262

Дъбница
   

355
   

608

Фустаня
   

Offline sulu_man

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 58
Re: Помаците и Балканските войни - 1912-1913
« Reply #84 on: October 30, 2013, 08:38 »
Вижда се, че за две десетилетия мюсюлманското население на района намалява с една трета. Това до голяма степен се дължи на изселването на турците от Неврокоп, но не по-малък е делът на изселените помаци. В село Коджа бунар, окръг Гьонен, където до 1914 г. живеят българи, са настанени бежанци помаци от 33 села в Неврокопско, Драмско и Девинско, сред които Фъргово, Барутин, Крибул, Абланица, Жижево, Кочан, Сатовча, Карабулак, Джирновица, Пепелаш и други. Съседното село Чатак е заселено с помаци от Фъргово.

Какви са демографските загуби при мюсюлманите в новите земи в резултат на Балканската война? В придобитите от България територии на трите нови окръга и четирите околии мюсюлманското население през 1911 г. възлиза на 327 732 души.[5] През 1920 г. в същите тези земи българската статистика отчита 216 634 мюсюлмани. Разликата е 111 098 души. Като добавим и осъщественият за девет години естествен прираст стойността ще надхвърли 120 000 души. Това са убитите и насилствено прогонените от родните им места.

За съжаление в Беломорска Тракия не е правено преброяване, докато българите владеят областта. Българската статистика дава сведения единствено за обезлюдените села. В Гюмюрджинска околия това е село Куштепе, в Дедеагачка – Боялък, Делескьой, Халъкьой, Каракая, Ходжакьой, Фъндаджик, Селимие, Малък Вакъф и Гювендик, в Ксантийска – Лъджите. В околия Софлу в резултат на Балканските войни изчезват 31 села, а именно Гемиджикьой, Каваккору, Калдъркос, Кьопекли, Чалък, Чешмеджик, Арабмахле, Караюрен, Кюселеру, Кютюклю, Сипахлер, Катранджик, Миселимкьой, Муката, Пишмен, Калайджиюва, Демирен, Армутлу, Ашамахле, Балъккая, Дикилиташ, Иманлар, Инджекьой, Маскарлар, Рушанлар, Суджалар, Челибилер, Чокели, Юмерлер, Кюсекьой и Душтабак.

Демографските загуби при мюсюлманите в областта можем да установим, като съпоставим данните от довоенната османска статистика с тези от преброяването, извършено от френското окупационно управление през 1920 г. Резултатите от това преброяване са показани в следващата таблица:[6]

Околии
   

Турци
   

Българи
   

Помаци
   

Гърци
   

Евреи
   

Арменци
   

Цигани
   

Всичко

Ксанти
   

30657
   

1550
   

9507
   

6580
   

280
   

280
      

48774

Гюмюрджина
   

37877
   

19924
   

2232
   

2479
   

1397
   

650
   

482
   

64951

Дедеагач
   

637
   

18067
      

2565
   

165
   

512
      

21946

Софлу
   

2770
   

14447
      

7435
         

47
   

24699

Димотика
   

1274
   

4956
      

17602
   

877
   

157
   

122
   

25059

Караагач
   

5
   

10210
      

15045
   

370
   

450
   

1113
   

27193

Всичко
   

73220
   

69154
   

11739
   

51706
   

3000
   

1969
   

1834
   

212622


А ето и съпоставката на броя на мюсюлманите в областта според двете статистики:

Каза
   

Салнаме за 1903 г.
   

Преброяване 1920 г.

Димотика
   

8499
   

1274

Дедеагач
   

11900
   

637

Софлу
   

29754
   

2770

Гюмюрджина
   

53273 (- 17 045)
   

40109

Ксанти
   

25368
   

40164


През 1903 г. в Беломорска Тракия живеят 128 794 мюсюлмани. От тях 17 045 са в онази част на Гюмюрджински окръг, която през 1920 г. се намира в България и е част от окръг Местанлъ. В останалата територия на областта през 1912 г. мюсюлманското население достига до 122 924 души. Между 1912 и 1918 г. Западна Тракия е част от България, но по това време не е правено преброяване на населението. Съпоставката на двете статистики показва, че между 1912 и 1920 г. общият брой на мюсюлманите в областта намалява от 122 924 на 84 959 души. Това означава, че по време на българското управление и най-вече през Балканската война повече от 40 хиляди мюсюлмани от Беломорска Тракия умират или се изселват в Турция. С изключение на Ксантийската каза и донякъде на Гюмюрджинската в останалите мюсюлманите намаляват катастрофално. През същия този период българите в областта, които преди войните са незначително малцинство, се увеличават до 69 154 души благодарение на заселването на бежанци от Източна Тракия, Мала Азия и Македония.

Със сигурност има голям брой изселници от онези земи в Македония, които са окупирани от българската армия по време на Първата балканска война, но в резултат на Втората са отстъпени на Сърбия и Гърция. В някогашното българско село Той белен, окръг Балъкесир, Северозападен Анадол са настанени помаци от Жарново и Пепелаш, Драмско, избягали през Първата балканска война, когато районът е окупиран от българите. От тези села по време на българската окупация част от жителите се изселват в селата Тайфур, окръг Галиполи, Йени Сьольос, Орхангази, и Коджапънар, Гьонен.

За етнически прочистените мюсюлмани от Серско и Драмско през Балканската война известна представа дават резултатите от преброяването в Гърция през 1915 г. Те показват, че през 1912 г. мюсюлманите в Драмския санджак са 126 308 души. През 1915 г. са преброени 125 522 мюсюлмани. Намаляването е сравнително слабо, с около 1000 души. Най-засегната е Драмската каза, където спадът е с над 4000 души. Незначително намаляване се регистрира в казите Правище и Нестос, а в Кавала дори се наблюдава увеличение, което вероятно не е само от естествен прираст. По време на Балканската война в Кавала се струпват огромен брой мюсюлмани, бягащи от настъпващата българска армия. След като градът е окупиран от българите, там са избити няколко хиляди мюсюлмани, а други са върнати по родните места. Част от бегълците обаче предпочитат да останат в Гърция, след като градът попада в гръцки ръце. Оттам идва увеличението.

Не така стоят нещата в Серския санджак, където мюсюлманското население преживява демографска катастрофа. От 53 381 мюсюлмани в навечерието на войната през 1915 г. са останали само 20 335. В Серската каза спадът е от 19 836 на 5 615 души, в Зиляховската каза от 3934 на 1261, в Демирхисарската каза от 22 206 на 10 506, а в Нигритската каза от 9385 на 2953 души.[7] Изводът е, че в окупираната от българите част от Гръцка Македония в резултат на Първата балканска война демографските загуби на мюсюлманите се изчисляват на около 35 000 души. Една не малка част от тях са били избити от четите на ВМРО с мълчаливото съгласие на българските военни и граждански власти. Има и голям брой умрели от глад и от върлуващия в района коремен тиф.[8]

Статистиката категорично показва, че в резултат на „освободителната“ Балканска война България се разширява с територии, в които мюсюлманите доминират категорично. В някои от тези територии и до днес преобладават въпреки многократните прочиствания. Изключение прави Малкотърновската каза, където българите са абсолютно мнозинство и преди 1912 г., както и отделни малки анклави от Свиленградско, Ивайловградско и Пиринска Македония.

Колко е общият брой на мюсюлманските бежанци от Балканите по време на Балканските войни и веднага след тях? Според статистиката на министерството на вътрешните работи на Турция за периода 1912-1920 г. от Балканите в Турция са дошли 413 922 бежанци, които са заселени предимно в Европейска Турция и Западен Анадол. Други 632 408 балкански мюсюлмани умират в резултат на Балканските войни.[9] С други думи, демографските загуби при мюсюлманите на Балканите надхвърлят един милион души за по-малко от две години.

Каква част от тези загуби са от България и от нейните военновременни владения? Като прибавим към загубите на мюсюлманите от новите земи, които са около 120 хиляди души, 20-те хиляди мюсюлмани, напуснали старите предели, 40-те хиляди от Беломорска Тракия и 35-те хиляди от окупираната през 1912 г. от българите част на Гръцка Македония, ще получим приблизително 215 000. В тази бройка не влизат изселените мюсюлмани от Южна Добруджа и от онези части на Македония, които през Първата Балканска война са окупирани от българската армия, но според Букурещкия мирен договор от 1913 г. са предадени на Сърбия. Техният брой със сигурност също никак не е малък. Разбира се, гореспоменатата стойност не включва и убитите и прогонени от българската армия мюсюлмани от Източна Тракия. Тези, които успяват да избягат от областта преди идването на българите, естествено се завръщат след като Турция си възстановява контрола над тази територия, но има и хиляди обикновени мюсюлмани, загинали от куршуми, глад и болести. Другото, което не може да се установи с абсолютна точност от българската статистика, е съотношението между убити и бежанци. Тези, които са напуснали старите предели на България могат да се отнесат към бежанците, но от новите земи, където се водят сраженията, процентът на убитите никак не е малък.

Както вече стана дума, бойните действия са основният, но не единственият фактор за миграционния процес. В случая с България решаващ се оказва и опитът за насилствено налагане на християнството над помаците. Той започва още с еуфорията от първоначалните военни успехи през есента на 1912 г. и се развива особено интензивно в началото на 1913 г. Налагането на християнството сред помаците не е официална държавна политика. То е дело на отделни националистически настроени представители на духовенството, интелигенцията, македонските и тракийските революционери и българската общественост в помашките райони. Държавата приема тактиката на „ненамеса“, с което на практика развързва ръцете на извършителите за безконтролно насилие над беззащитните помаци. След поражението във Втората балканска война под натиска на международната общност правителството на Васил Радославов се намесва и спира насилственото покръстване, като дава право на помаците да се върнат към исляма. Въпреки това голяма част от тях предпочитат да емигрират в Турция. Българската историография продължава да оправдава това престъпление, съпроводено с мащабно насилие над помаците, и да обяснява прекратяването на кампанията и връщането на помаците към исляма като предизборен ход на Радославов. Истината е, че помаците оказват сериозна съпротива и отказват да приемат натрапената им вяра, а международният натиск срещу България за прекратяване на тази срамна кампания е безпощаден. Предизборната стратегия на Радославов е последният фактор, с който може да се обясни този единствен възможен изход.

Балканските войни пораждат сериозен бежански проблем и в България. Поражението във Втората балканска война и загубата на територии предизвиква потоци от бежанци от Тракия, Македония и Добруджа. През 1913-1914 г. се осъществява най-голямото изселване на българи от територията на днешна Турция, което окончателно прекратява българското присъствие в Източна Тракия и Мала Азия. Отричайки етническото прочистване на мюсюлманите от България, споменатият многократно сътрудник на тайните служби Георги Марков определя като такова прогонването на тракийските българи. Няма съмнение, че и това е етническо прочистване, съпроводено с убийства, изнасилвания и грабежи. Сравнявайки обаче двете етнически прочиствания, правят впечатление две неща. Първо, че броят на напусналите България мюсюлмани е значително по-голям от броя на прогонените от Турция българи, и второ, че етническото прочистване на българите от лятото на 1913 г. е реакция на идентичното, но доста по-масово прочистване на мюсюлмани през есента на 1912 г. Българските бежанци, напуснали Източна Тракия през 1913 г. и след това, са 62 998, а тези от Мала Азия са 7296 души или общо малко над 70 хиляди, което е повече от три пъти по-малко от демографските загуби на мюсюлманите от България и от окупираните от нея територии и многократно по-малко от общият брой на мюсюлманските бежанци от България за последните 135 години.[10] През по-ранния период е трудно да се говори за масово етническо прочистване. Между 1878 и 1912 г. броят на българите, напуснали Одринския вилает е около 60 000 души.[11] Към тях трябва да прибавим и 1700 малоазийски българи, преселени в Княжеството през 80-те години на Х1Х век, които обаче разменят имотите си с турци от България. Равносметката за периода от 1877 г. до днес показва, че от територията на днешна Турция се изселват около 130 000 българи. За същия период близо 1 700 000 мюсюлмани напускат България и намират убежище в Турция.

Бежанската вълна от 1912-1914 г. е една от петте най-масови вълни на изселване на мюсюлмани от България в Турция. Първата е по време на Руско-турската война 1877­1878 г. и довежда до загубата на 749 хиляди мюсюлмани от Княжество България и Източна Румелия (От тях 261 хиляди са умрели, а останалите са изселени). През 1950­1951 г. от България се изселват 156 хиляди мюсюлмани, през 1968-1978 г. се изселват 114 хиляди, а по време на голямата екскурзия през 1989 г. около 360 хиляди. Между тези пет големи вълни има множество по-малки вълни и постоянни единични миграции. Изселването през Балканските войни засяга особено сериозно помаците и води до обезлюдяване на обширни територии в Родопите.

Изнесените данни не са някаква провокация на външни, враждебни на България сили, а са част от българската статистика. Българската историческа наука обаче сякаш не ги забелязва и продължава да преекспонира трагедията на българските жертви и бежанци за сметка на противниковите. Балканските войни продължават да се оценяват само от гледна точка на политическите резултати от тях. Отричането на масовите убийства и етническото прочистване е първата крачка възпроизвеждане на онзи модел на междудържавни и междуетнически взаимоотношения, който доведе до трагичните събития от 1912-1913 г. Тази война е преди всичко трагедия за милиони жители на полуострова, причинена от егоистичните интереси на шепа хора. Затова тя трябва безусловно да се осъди, а не да се празнува като освободителна. Цинично е, убийството на стотици хиляди невинни мюсюлмани и прогонването на още толкова от родните им места да се нарича освобождение.

Вярно е, че терминът „етническо прочистване“ влезе в употреба по време на войната в Босна през 90-те години на миналия век, но той е напълно приложим към събитията на Балканите отпреди сто години. Масовите убийства и принудителното изселване на стотици хиляди хора доведе до радикална промяна на етнодемографската картина на Балканите, до разрушаването на съществуващия от векове мултикултурен модел. България, която има решаваща заслуга за това престъпление, е длъжна да го признае и осъди, както Германия призна и осъди Холокоста. България е длъжна да изключи микрофоните на психопатите, които фаворизират етническата хомогенност, на доносниците, които не признават на правото на хората на самоопределение и размахват на плашилото на „неоосманизма“, защото те са голямата заплаха за нейното бъдеще. Тези болни мозъци са в състояние да подпалят трета балканска война, ако не бъдат спрени. А отговорността за това е на всички нас.

Извори и историография:

Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1910 г., кн.1, С.,1923;

Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 г., кн.1, С.,1927;

Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1910 г. (по окръзи), т.1-12;

Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 г. (по окръзи), т.1-15;

Ростковский, А. Распределение жителей Солунскаго вилаета по народностям и вероисповеданиям в 1899 г. СПб., 1900;

Селскостопанско настаняване на бежанците. С.,1932;

Списък на населените места в Царство България от Освобождението (1879) до 1910 г. С.,1921;

Списък на населените места в новоприсъединените към царството земи. С.,1915; Данаилов,Г. „Изследвания върху демографията на България“. Сб.БАН, ХХГУ, 1930; Карайовов,Т. „Материали за изучаване на Одринския вилает“. Сб.НУНК, Х1Х, кн.1, 1903;

Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922 г. С.,2010;

Шишков, Ст. Беломорска Тракия в Освободителната война от 1877-1878 г. Пловдив, 1929;

Kornrumpf, Hans-Jurgen, Die Territorialverwaltung im östlichen Teil der Europäischen Türkei vom Berliner kongress (1878) bis zu den Balkankriegen (1912-1913) nach amtlichen Osmanischen veröffentlichungen. München, 1983;

Soteriadis, G. An ethnological map illustrating the Helenism in the Balkan peninsula and Asia Minor. London, 1918;


Източник

[1] Общи резултати от преброяване на населението в царство България на 31 декември 1910 г. С.,1923; Общи резултати от преброяване на населението в царство България на 31 декември 1920 г. С.,1927, с 193-213;

[2] Списък на населените места в новоприсъединените към царството земи. С.,1915, с.5-33;

[3] Карайовов,Т. „Материали за изучаване на Одринския вилает”. Сб.НУНК, Х1Х, кн.1, 1903, с.7-10; Komrumpf, Hans-Jurgen, Die Territorialverwaltung im östlichen Teil der Europäischen Türkei vom Berliner kongress (1878) bis zu den Balkankriegen (1912-1913) nach amtlichen Osmanischen veröffentlichungen. München, 1983; s.29-99;

[4] Ростковский,А. Распределение жителей Солунскаго вилаета по народностям и вероисповеданиям в 1899 г. СПб., 1900;

[5] Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922. София, 2010, с.213;

[6] Шишков, Ст. Беломорска Тракия в Освободителната война от 1877-1878 г. Пловдив, 1929, с.78;

[7] Soteriadis, G. An ethnological map illustrating the Helenism in the Balkan peninsula and Asia Minor. London, 1918, p.16;

[8]Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922. София, 2010, с.184-185;

[9] Пак там, с.214;

[10] Селскостопанско настаняване на бежанците. С., 1932

[11] Данаилов, Г. „Изследвания върху демографията на България”. Сб. БАН, т. ХХIV,1930, с.144;


 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42