Topic: Политическа География, Геополитика и Геостратегия !

[Rasate]

Геостратегия за Евразия от Збигнев Бжежински


Преди 75 години, когато излезе първият брой на Foreign Affairs, Щатите бяха една самоизолирала се в Западното полукълбо сила, спорадично въвлечена в заниманията на Европа и Азия. Втората световна война и произтичащата от нея Студена принудиха Щатите да развият продължителна отдаденост към Западна Европа и Далечният Изток. Появата на Америка като единствената глобална свръх-сила ни заставя да изградим една интегрирана и разбираема стратегия към Еврaзия.

Еврaзия, от политическа гледна точка, е източникът на едни от най-настоятелните и динамични държави в света. Всичките претенденти за световна власт произлизат от Еврaзия. Едни от най-мнoгoчислените претенденти за регионална хегемония- Китай и Индия, са в Еврaзия, както са и всички останали потенциални политически и икономически претенденти, които се стремят да поставят под въпрос Американското първенство. В Еврaзия е съсредоточено 75% от населението в света, 60% Брутния Световен Продукт, и 75% от световните енергийни запаси. Потенциалната сила на Еврaзия засенчва дори тази на Америка.

Еврaзия е световният осен суперконтинент. Сила, която доминира Еврaзия би упражнявала решаващо влияние над два от трите световни икономически най-продуктивни региона: Западна Европа и Азия. Бегъл поглед към картата би ни подсказал, че държава доминираща Еврaзия автоматично би упражнявала контрол над Близкия Изток и Африка. В контекста на Еврaзия, служеща като световна геополитическа шахматна дъска, воденето на несинхронизирана политика спрямо Азия и Европа става неуместно. Начинът на разпределението на властта върху Евразиатската повърхнина ще е от решително значение за Американското глобално първенство и историческо наследство.

Самоподдържаща се стратегия спрямо Еврaзия трябва да се отличава с краткосрочна визия- в близките 5 години, със средносрочна такава- до 20 години и дългосрочна, отвъд 20 години. В повече, тези фази трябва да бъдат съзрени не като херметически изолирани едни от други, а като слети, част от една продължителност. В краткосрочен план, САЩ трябва да консолидират и продължат действащият геополитически плурализъм в Еврaзия. Тази стратегия ще гравитира около маневрирането и дипломатическата манипулация, предваряваща появата на злонамерена коалиция, която би могла да изпита Американското първенство, без да споменаваме и далечната възможност за единична държава, опитваща се да стори същото. В средносрочен план, предваряването би трябвало да доведе до създаване на стратегически съвместими партньори, които посредством Американското лидерство, биха могли да оформят една по-сътрудничеща си транс-Еврaзиaтска система за сигурност. В дългосрочен план, предугаждането на този злощастен сценарий би могло да се превъплъти в сърцевината на една глобална и действително споделена политическа отговорност. В западната периферия на Еврaзия, ключовите играчи ще продължат да са Франция и Германия, а съществената Американска цел би трябвало да продължи да бъде разширяване влиянието на Укреплението на Демокрацията- Европа. В далечният изток, изглежда, че Китай ще бъде още по-съществен актьор, а Американските Щати не биха имали Евразиатска стратегия, докато Шино-Американско политическо съглашение не бъде подхранено. В Еврaзиaтския център, зоната между разширяващата се Европа и регионално възкачващият се Китай ще остане политическа черна дупка, докато Русия не се редефинира като следимперска държава. Междувременно, южно от Русия, Централна Азия проявява симптомите на предстоящи етнически конфликти и съревнования на ниво Велики Сили.

НЕЗАМЕНИМАТА СИЛА

Няма признаци американският статус на световна свръхсила да бъде оспорен от нито един претендент в близкото поколение. Нито една държава не би могла да се сравни с Американските четири измерения на властта: военно, икономическо, технологическо и културно, които са съществото на глобалната политическа власт. В случай на Американска абдикация, алтернативата би могла да е само международна анархия. Президентът Клинтън бе прав, когато каза, че Америка се е превърнала в световно-"незаменимата нация".

Американската глобална загриженост ще бъде тествана от напрежение, турбуленция и периодичен конфликт. В Европа вече има признаци, че инерцията от интеграцията и разширението спадат и че национализма може да се пробуди отново. Голяма е и безработицата дори и в едни от най-успешните европейски държави, пораждаща ксенофобични реакции, които биха предизвикали Френската или Германската политика да склонят към екстремизъм. Желанието на Европа за единение може да бъде осъществено само чрез окуражение от страна на САЩ.

Бъдещето на Русия е по-малко ясно и възможностите за нейната позитивна еволюция са по-трудно достижими. Ето защо, Америка трябва да оформи политически контекст, който е в съзвучие с асимилирането на Русия в по-мащабна рамка на Европейско сътрудничество, като в същото време оказва благоприятно влияние над независимостта на нейните новосуверенни съседи. Въпреки това, жизнеността на Украйна или Узбекистан остава под въпрос, особено ако Америка не успее да подкрепи техните усилия към национална консолидация.

Шансът за привличане на Китай може да бъде заплашен от криза относно Тайван, вътрешнокитайската политическа динамика или просто поради долностремителната спирала на влошаващи се Шино-Американски взаимоотношения. Тази враждебност може да окаже напрежение върху отношенията на САЩ с Япония, вероятно посредством оказвайки разновесие в самата Япония. Азиатската стабилност може да бъде подложена на риск, а тези събития дори биха могли да засегнат позицията и вътредържавното равновесие в Индия, която е от критична важност за стабилността в Южна Азия.

В непостонянната Еврaзия, задачата на първо време е да се подсигури това, че нито една или комбинация от държави би могла да може да изхвърли САЩ от суперконтинента или намалят американската сила. Освен това, промоцията на стабилен трансконтинентален баланс не би трябвало да бъде видян, сам за себе си, като крайна цел, а само като средство за оформяне на наистина стратегически партньорства в ключови региони в Еврaзия. Една добронамерена американска хегемония все още би трябвало да обезкуражи други държави да оспорват нейната сила, посредством не само правейки разходите по тази идея твърде високи, но и чрез уважаване на легимните интереси на Евразиатските регионални претенденти.

И накрая, средносрочният план изисква подхранване на истински пертньорства с по-единна и политически дефинирана Европа, регионално превъзхождащ Китай, постимерска и гравитираща към Европа Русия и по-демократична Индия.

ДЕМОКРАТИЧЕСКОТО УКРЕПЛЕНИЕ

За Америка, Европа е изключително важно геополитическо укрепление в Евразия. Залогът в демократична Европа е огромен. НАТО окопава Американското политическо влияние и военна сила на Евразиатската земя. Посредством колективната Европейска зависимост от американска защита, всяко разрастване на европейското влияние е автоматично разширене на Американското такова. С други думи, способността на Америка да прожектира влияние и власт върху Евразия зависи от тесните транслатлантически връзки.
По-широка Европа и разширено НАТО биха послужили в краткосрочен и дългосрочен план на интересите на Американската политика. По-голяма Европа ще разшири обсега на Американското влияние, но без да може да бъде дотолкова политически интегрирана, че да се противопостави на САЩ по въпроси от геополитическо значение, особено по отношение на Близкия Изток. Политически дефинирана Европа е също важна и за асимилацията на Русия в система на глобално сътрудничество.

Америка не може да създаде по-унифицирана Европа сама – това е задача на самите европейци, особено на немците и французите. Обаче, Америка може да възпрепятства изплуването на по-вединена Европа, което може да се окаже гибелно за Евразиатската стабилност и Американските интереси. Докато Европа не стане по-единна, тя може да се разедини отново. Вашингтон трябва да работи заедно с Германия и Франция за да създаде Европа, която е политически жизнена, остава свързана със Щатите и разширява обсега на демократичната интернационална система. Въпросът не се състои в избора между Франция или Германия. Без тези две нации не би имало Европа, а без Европа, никога не би имало сътрудничество в транс-Евразиатската система.

На практика, всичко това би изискало накрая Америка да спомогне за споделено лидерство в НАТО, по-широка приемственост на френската загриженост относно ролята на Европа в Африка и Близкия Изток и продължителна подкрепа на източното разширение на ЕС, дoри aкo ЕС придoбиe по-силна политическа и икономическа настоятелност. Трансатлантическо споразумение за свободна търговия, както вече се предлага от някои Западни лидери, би могло да намали риска от растящото икономическо съперничество между ЕС и САЩ. Европейският успех в потулването на вековни вражди ще доведе до намаляването на важността на Америка като арбитър в Европа. Разширение на НАТО и ЕС бихa придaли жизненост на Европейското чувство за целенасоченост, като доведат до консолидиране на демократическите устои, извоювани с победата в Студената Война. Залогът в това усилие е нищо по-малко от Американската дългосрочна взаимовръзка с Европа. Новата Европа все още се дооформя и ако тази Европа ще да остане като част от "Евро-Атлантическото" пространство, експанзията на НАТО е задължителна.

В тази връзка, разширението на НАТО и ЕС би трябвало да напредват посредством поетапно дискутиране. Ако предположим че има взаимно поддържана Американска и Западноевропейска отдаденост, бихме могли да предположим един реалистичен времеви план за тези етапи: до 1999 първите 2 Централноевропейски членове ще трябва да бъдат приети в НАТО, въпреки че тяхното приемане в ЕС нямa да стане по-рано от 2002 или 2003; до 2003, много е вероятно ЕС да e започнал преговори за приемането на всичките три балтийски републики, а НАТО своенвременно ще е започнал същото спрямо Румъния и България с тяхното присъединяване преди 2005; между 2005 и 2010, само ако е направила съществени вътрешнодържавни рефорими и бъде идентифицирана като Централноевропейска държава, Украйна би трябвало да се подготви за преговори с ЕС и NATO.

Неуспешно разширение на НАТО, след като има отдадени усилия в тази посока, би унищожило идеята за разширяваща се Европа и ще деморализира централноевропейците. Дори и по-лошо, това би могло да превъзпламени латентната руска амбиция към Централна Европа. В повече, ясно е, че руският политически елит не споделя Европейското желание за силно Американско политическо и военно присъствие в Европа. В тази връзка, докато създаването на връзка с Русия за взаимно сътрудничество е желателна, за Америка е много важно ясно да изкаже своите глобални приоритети. Ако избор трябва да бъде направен, Евро-Атлантическата система трябва да стои по-високо от по-добрата взаимовръзка с Русия. РУСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ЗАДАЧА

Новите руски връзки с НАТО и ЕС, формализирани посредством Съвместният НАТО-Руски Съвет, биха могли да окуражат Русия да направи своето постимперско и дълго отлагано решение в подкрепа на Европа. Официално членство в Групата на Седемте и подобрение на машината на вземане на политически решения в Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа (ОССЕ/OSCE), в която специален комитет по сигурността, включващ Америка, Русия, и някоко ключови европейски държави, би окуражил кoнструктивнoто Руско въвличане в Европейското политическо и военно сътрудничество. Ведно с това, продължителното Западно финансиране и инвестиране в инфраструктурата, особено в комуникационните мрежи, биха довели Русия по-близо до Европа.

Въпреки това, в дългосрочен план, руската роля в Евразия ще зависи от нейното самодефиниране. Въпреки че Европа и Китай имат усилено регионално влияние, Русия все още остава най-големият световен притежалтел на недвижима собственост (земя), простираща се на десет времеви зони. Затова, проблемът на Русия не е в територията, а в това че тя трябва да застане лице в лице с факта, че Европа и Китай отдавна са икономически по-силни и че тя е по-назад от Китай в сферата на социалната модернизация.

В този контекст, първата цел на Русия по-скоро би трябвало да е собствената модернизация, отколкото да се впуска в безсмислени опити да си възвръща статута на глобална сила. Вземайки предвид размерът и разнообразието в нея, една децентрализирана политичекса система и икономика на свободния пазар биха отприщили креативният потенциал в руснаците и руските природни ресурси. Конфедеративна Русия – съставена от Европейска Русия, Сибирска Република и Далекоизточна Република – би могла по-лесно да култивира по-тесни икономически връзки със своите съседи. Всяка от конфедеративните единици би могла да впрегне своя местен креативен потенциал, който бива векове наред задушаван от тежката бюрократична ръка на Москва. Впоследствие, една децентрализирана Русия, по-трудно би могла да се поддаде на имперска мобилизация.

Много вероятно е Русия да скъса със своето имперско минало ако новонезависимите следсъветски държави са жизнени и стабилни. Тяхната жизненост ще секва винаги, когато Русия се отдава на имперксата съблазън. Затова, политическа и икономическа подкрепа трябва да бъде централна част от по-широка стратегия на интегрирането на Русия в една по-сътрудничеща трансконтинентална система. Суверенна Украйна е критически важен компонент на такава политика, както са и Азербайджан и Узбекистан.

Широкомащабно интернационално инвестиране в една по-достъпна Централна Азия би могло не само да консолидира независимостта на новите държави, но и да се окаже благотворно за следимперска и демократична Русия. Източването на ресурсите в региона би могло да увеличи просперитета и да изостри чувството за стабилност, като с това предотврати конфликтите от Балкански тип. Регионалното развитие също би трябвало да достигне и до прилежащите Руски провинции, които са икономически неразвити. Новите регионални лидери биха започнали да не се страхуват от политическите последици от по-тесните икономически отношения с Русия. Тогава, една неимперска Русия би могла да бъде възприета като главният регионален икономически партньор, ако и да не е вече имперски владетел.

ЕВРАЗИАТСКИЯТ НЕПОСТОЯНЕН ЮГ

С цел да осигури стабилност в Кавказкият и Централноазиатският регион като търси начини да подобри отношението си с Иран, Америка трябва да е много внимателна да не отблъсне Турция. Ако Турция се чувства като отхвърлена от Европа тя ще стане по-ислямизирана и без голямо желание да сътрудничи със Запада в опита му да приобщи Централна Азия към световното общество. Америка трябва да употреби своето влияние в Европа да окуражи евентуалното турско членство в ЕС и пресътворението й в европейска държава, само ако вътрешнотурската политика не се ислямизира. Редовни консултации с Анкара относно бъдещето на Каспийския басейн и Централна Азия биха подхранили у Турция чувство за стратегическо партньорство със САЩ. Също така, Америка трябва да подкрепи турското желание за основаването на тръбопровод от Баку (Азербайджан), до Джейхан.

В допълнение, не е в интерес на Америка влошаването на отношението й с Иран. Всички евентуални спогодби трябва да бъдат базирани на взаимното признаване на Американските и Иранските стратегически интереси в нестабилният околоирански регион. Силен, дори религиозно мотивиран – но не и финансово анти-Западнонастроен – Иран е също в интерес на САЩ. Американските дългосрочни интереси в Евръзия биха се подобрили ако Турция и Иран си сътрудничат, особено в сферата на построяването на нови тръбопроводи от Азарбайджан и Туркменистан. Всъщност, Американското финансово участие в тези проекти би могло да е само в плюс на Америка.

Въпреки че досега е била пасивен играч, Индия има важна роля на Евразиатската сцена. Без политическата подкрепа на Съветският Съюз, Индия щеше да е задушена геополитически от сътрудничеството между Китай и Пакистан. Оцеляването на Индийската демокрация е важно, понеже отхвърля твърдението, че демокрацията и човешките права са изцяло западни понятия. Индия доказва, че така наречените "Азиатски ценности" не са Азиатски, а просто антидемократични. При неуспех на Индия да запази своята демокрация това би довело до унищожаване на идеята за потенциално демократизиране в Азия и ще спре да оказва балансираща сила в региона, особено имайки предвид въздигащият се Китай. Индия би трябвало да бъде ангажирана с дискусии относно регионалната стабилност, без да забравяме промоциирането на повече двулатерални връзки с американските общности за сигурност. Никакво равновесие в Еврaзия не би било достигнато, без задълбочаването на стратегическото разбирателство между Америка и Китай и по-ясното дефиниране на японската роля. Това създава две трудни задачи за Америка: оценка на обсега на Китайското влияние в региона и контролиране на неспокойството на Япония относно нейният де-факто статут на Американски протекторат. Отхвърлянето на преувеличените страхове от въздигаща се Китайска сила и реалното японското икономическо възкачване би трябвало да инжектират реализъм в политика, която трябва да бъде базирана на внимателни стратегически изчисления. Целите на тази политика трябва да са да отклонят китайската власт в конструктивни регионални инициативи и да канализират японската енергия в по-широки международни сътрудничества.

Ангажирайки Пекин в сериозен стратегически диалог е първата крачка към стимулиране на неговия интерес към взаиморазбирателството с Америка, което рефлектира споделените от двете страни интереси относно североизточна и централна Азия. В същото време би било добре ако Вашингтон елиминира всякаква неяснота относно подкрепата си за "Един Китай", за да не може темата за Тайван да се влоши. По същия начин, в инетерес на Китай е да демонстрира, че може да подсигури мнoгoобразие в неговите вътрешни политически уредби.

В името на прогреса, стратегическият диалог между Китай и САЩ трябва да бъде продължителен и сериозен. Посредством такъв начин на комуникация дори и спорни теми като Тайван и човешките права биха били адресирани настоятетлно. На китайците трябва да им бъде казано, че тяхната вътрешнодържавна либерализация не е само тяхно занимание, понеже само демократизиран и проспериращ Китай има шанса да приобщи Тайван по мирен път. Всеки опит за насилствено вединение ще рискува стабилността на Шино-Американските отношения и ще възспре Китайската способност да привлича чуждестранни инвестиции. Тогава, китайската амбиция за регионално величие и глобален статус ще се снижат.

Въпреки, че Китай се въздига като регионално доминираща сила, далеч не е сигурно, че той ще стане глобална такава. Общите приказки, че Китай ще бъде следващата глобална сила пораждат параноя извън Китай и подхранват мегаломания вътре в него. Далеч от сигурно е, че експлозивните нива на растеж ще се задържат на това ниво в близките 20 години. Всъщност, продължителният дългосрочен растеж на тези нива ще изиска изключително добре съставна смес от: национално лидерство, политическа стабилност, социална дисциплина, високи спестявания, масивни вливания на чуждестранни инвестиции и регионална стабилност. Продължителната комбинация от тези фактори е много малко вероятна.

Дори ако Китай избегне сериозни политически сътресения и продължи своят икономически възход за четвърт столетие, той въпреки това би останал относително бедна държава. Утрояване на БВП ще остави Китай зад повечето нации по доход на глава на населението и съществена част от народа ще останат бедни. Неговият напредък по осигуряване на достъп до телефон, коли, компютри, камо ли консуматорски продукти, ще остане скромен. В близките двадесет години, може да се очаква Китай да достигне нивото на една глобална военна Сила, тъй като икономиката му ще даде шанс на неговите лидери да пренасочат значителна част от БВП на страната към военното дело и по този начин модернизират войската и ядрения арсенал. В същото време, ако усилията в тази насока са твърде големи, то по този начин може да се достигне същият негативен ефект в дългосрочен план върху икономиката, както бе и със Съветският Съюз. Натрупване на оръжия от страна на Китай би довело до съответен отговор и на Япония. Както и да е, настрана от неговите ядрени сили, Китай няма да може да прожектира своята военна сила отвъд своя регион в близкото бъдеще.

Велик Китай, превръщащ се в регионално доминантна сила е друг въпрос. Де факто, сфера на китайско регионално влияние е много вероятно да е част от бъдещето на Евразия. Такава сфера на влияние не би трябвало да бъде възприемана като зона на изключителна политическа доминация, както Съветският Съюз имаше в Източна Европа. Тази зона на китайско влияние по-скоро би била такава, в която по-слабите отделят специално внимание към интересите, гледните точки и очакваните реакции от регионалнодоминантната сила. Накратко, китайската сила на влияние може да бъде дефинирана като една, в която първият въпрос, който си задават в различните столици е: "Какво мисли Пекин по този въпрос?".

Също така, много е вероятно един Велик Китай да бъде политически подкрепен от неговата заможна диаспора в Сингапур, Бангкок, Куала Лумпур, Манила и Джакарта, без да споменаваме Тайван и Хонг-Конг. Според Яджоу Жоукан (Яжоу Жоукан, Asiaweek), крупните авоари на водещите 500 китайскопритежавани предприятия в югоизточна азия са равни на около $540 милиарда. Югоизточноазиатските държави отдавна вече подхождат с боязън и загриженост към икономическите и политическите интереси на Пекин. Китай, освен чрез спонсорирането на корейското съединение, може да стане една истинска политическа и икономическа сила, която би могла да прожектира явно влияние върху руският Далечен изток.

Геополитическото влияние на един Велик Китай не е непременно несъвместимо със стратегическите Американски интереси, които се състоят в поддържането на една плуралистична Евразия. Например, растящият китайски интерес в централна Aзия възспира руските опити на Москва да пресъздаде бившата политическа интеграция, от времето на СССР. В тази връзка и спрямо Персийският Залив, това че Китай има растящи енергийни нужди би означавало, че той има общ интерес с Америка в поддържането на свободен достъп до, и политическа стабилност в, нефтодобивните региони. По същия начин, Китайската подкрепа на Пакистан възспира индийските амбиции да подчинят тази държава, като в същото време компенсира за руско-индийското сътрудничество в Афганистан и Централна Азия. Съвместното японско и китайско сътрудничество в Източен Сибир също би спомогнало за подобрение на регионалната стабилност. В края на краищата, Америка и Китай се нуждаят един от друг в Евразия. Велик Китай би трябвало да счита Америка за естествен съюзник поради исторически и политически причини. Съединените Щати никога не са имали специални териториални кроежи за Китай, така както са имали за Русия или Япония. За Америка, китайската регионална сила, която е част от по-широка рамкова структура на международно сътрудничество може да се превърне във важен стратегически авоар – равен на Европа и по тежък от Япония – в контекста на подсигуряването на стабилността в Евразия. Затова, Китай трябва да бъде поканен на годишното събиране на Г7, особено след като и Русия е вече поканена.

ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА РОЛЯТА НА ЯПОНИЯ

След като демократично укрепление в източна Евразия не ще да се появи скоро, то от още по-съществено значение е Американските усилия към по-добри отношения с Китай да са на базата на потвърждението, че демократически и икономически просперираща Япония е американсият глобален партньор, но не и съюзник срещу него. Само на тази основа би могло да се състави тристранно сътрудничество, което би включвало американската глобална мощ, китайското превъзходство и японското международно лидерство. Този сценарий би могъл да бъде застрашен, ако военните отношения между Япония и Америка се разрастнат в голям мащаб. Япония не би трябвало да е американският непотопим съд в Далечният Изток, нито да бъде и основният азиатски партньор на САЩ в Азия. Опитите да се предлагат тези роли за Япония биха отрязали Aмерика от азиатския континет, биха опорочили възможностите за достигане на стратегически консенсус с Китай и омаломощят американската способност да консолидират стабилността в Евразия.

Япония няма главна политическа роля да играе в Азия, вземайки предвид регионалната неохота, която тя предизвиква поради начинът на участието й в, преди и след Втората Световна Война. Япония не е потърсила досега нито един начин да се сдобри с Китай и Корея, както направи Германия с Франция и Полша. Също както островна Великобритания спрямо Европа, така и Япония е извън политическият контекст в Азия. Въпреки това, Токио може да издълбае глобална и влиятелна роля за себе си посредством тясно сътрудничество със САЩ по новият глобален дневен ред, включващ глобално развитие и опазване на мира, без да се въвлича в зловъзвратни опити да се превръща в азиатска регионална сила. Американското държавничество трябва да насочи Япония в правилната посока.

В същото време, едно истинско Японско-Корейско сдобрение би допринесло в голяма степен за една стабилна плоскост върху която ще се състои корейското съединение, смекчаващи международните негитвни последици от края на разединението на Корея. Щатите трябва да спомогнат за сътрудничество в тази посока. Много конкретни мерки могат да се вземат; например съвместни университетски програми или комбинирани военни формации, също както и при Френско-Германските и Полско-Германските сътрудничества. Едно всеобхватно и регионално стабилизарщо партньорство между Япония и Коря трябва да бъде създадено, което впоследствие би спомогнало за продължителното американско присъствие в Далечният Изток, след корейското съединение.

Няма нужда да се споменава, че тясно политически сътрудничество с Япония е в глобален интерес на Америка. Но дали Япония трябва да е американски васал, съперник или партньор зависи от способността на американците и японците да дефинират своите съвместни международни цели и да разграничат американската стратегическа мисия в Далечният Изток от японските амбиции за глобална роля. За Япония, въпреки вътрешнодържавните дебати за външната политика, връзката й с Америка си остава единственият пътеводител, понеже тази връзка й дава усет за смислено и насочено движение. Дезориентирана Япония, без значение дали клоняща към превъоръжаване или отделно сътрудничество с Китай, би обозначило края на американската роля в Азиатско-Тихоокенаският регион, предугаждаща в зародиш потенциалното създаване на стабилно тристранно споразумение между Америка, Япония и Китай.

Дезориентирана Япония би била като кит върху плажа: тръскащ се безпомощно, но и също толкова опасен. Ако тя би обърнала своето лице към света отвъд Азия, то на Япония трябва да й бъде дадена смислена подбуда и специален статус, така че нейните национални интереси да са защитени. Обратно на Китай, който търси глобална власт като първо стане регионална сила, Япония може да се снабди с глобално влияние само ако тя първо отхвърли амбициите за регионално такова.

Това би накарало Япония да се почувства специален партньор в едно международно призвание, което e не само политически задоволително, но и икономически изгодно. В устрема към тази цел, Щатите трябва да обмислят прилагането на Американско-Японско съглашение за свободна търгoвия и създаването на съвместно икономическо пространство. Такaва стъпка би обслужила американските интереси за продължително влияние в Далечнят Изток и кoнструктивнoто глобално японско участие.

ТРАНСКОНТИНЕНТАЛНА СИГУРНОСТ

В дългосрочен план, стабилността в Евраазия ще бъде подсилена от появата, може би рано в следващото (сега--RG) столетие, на една Трансевразияатска система за сигурност. Такова трансконтинентално съглашение за сигурност може да включва разширеното НАТО, свързано с Русия, Япония и Китай посредством спогодби за сътрудничество и сигурност с тях. Но докато се стигне до там, американците и японците трябва първо да вкарат в движение триъгълният диалог по общата политика и сигурността, който трябва да включва и Китай. Такива тристранни Американски-Японски-Китайски разговори по сигурността трябва евентуално да включат повече азиатски участници, а по-късно и да доведе до диалог с Организацията за Сътрудничество и Сигурност в Европа (ОСCЕ/OSCE). Впоследствие, това би довело до серии от конференции от европейски и азиатски държави по теми за сигурността. Така, една трансконтинентална система за сигурност ще започне да се оформя.
Така, тази система за сигурност може да се превърне в основната архитектурна инициатива в следващият (сега -- RG) век. Сърцевината на тази нова трансконтинентална рамка може да бъде във формата на един комитет, съставен от основните Евразиатски сили, освен Америка: Европа, Китай, Индия, Япония и конфедеративна Русия. Появата на такава трансконтинентална система постепенно ще освободи Америка от някои от нейните задължения, която досега в продължение на повече от едно поколение е играла решителната роля на Евразиатски арбитър. Геостратегически успех в това начинание може да бъде наследството на Американската роля на първата и единствената глобална свръхсила.

 You are not allowed to view links. Register or Login You are not allowed to view links. Register or Login
=====================================================================
Още по темата: You are not allowed to view links. Register or Login

[Rasate]

Попадна ми едно документално Руско филмче разказващо сегашната  геополитическа игра.А тя спрямо САЩ и ЦРУ е задължителен разпад на Русия на три части.И по този начин по лесното заграбване на огромните и ресурси.
 Ð’изията за Русия на Збигнев Бжежински:
"Конфедеративна Русия – съставена от Европейска Русия, Сибирска Република и Далекоизточна Република – би могла по-лесно да култивира по-тесни икономически връзки със своите съседи. Всяка от конфедеративните единици би могла да впрегне своя местен креативен потенциал, който бива векове наред задушаван от тежката бюрократична ръка на Москва. Впоследствие, една децентрализирана Русия, по-трудно би могла да се поддаде на имперска мобилизация."

Играта на съвременна Турция и въздигащият се в нея неоосманизъм е под американският диктат.Една силна икономически,военно и демографски Турция е полезна на САЩ поради възпиращият потенциал на икономически въздигаща се Европа и подривната дейност спрямо Руската федерация.

Филмчето:

You are not allowed to view links. Register or Login

"Для одних Турция – дешевые курорты и поездки за тюками дешевого ширпотреба. А для других, чья работа – обеспечение государственной безопасности, – это страна, спецслужбы которой активно действуют на территории бывших республик СССР, поддерживая исламистские группы и работая на перспективу создания Великого Турана. В данном фильме рассказывается о методиках вербовки агентуры турецкими спецслужбами, их работе на Северном Кавказе и в Крыму."

[Rasate]

Псуват България, искат я в Турция

В социалната мрежа Фейсбук се появи анти-българска група със заглавието Fuck Bulgaria. Тя цели да се популяризира идеята България да бъде включена в границите на Турция, както е било по време на Османската империя, съобщава Агенция БЛИЦ.

„Не знаем дали това не е някаква провокация, дали на някой идиот не му е хрумнала тази идея. Все още не e ясно кой точно стои зад тази организация. Когато хората от тази антибългарска група, целяща да включи България в границите на Турция от времето на Османската империя излезнат публично и станат видими, със сигурност ще има реакция от моя страна. Едва когато направят открита пресконфренция , ще коментирам тази идея”, заяви Божидар Димитров за frognews.bg

В новооткритата група всички нейни почитатели могат да публикуват своето мнение по въпроса и да изказват недоволството си от факта, че повече от 131 години България вече не е включена в границите на Турция.

Именно това е страната, която наследява огромната Османска империя, която поробила не само българските земи, но и целия Балкански п-ов, земите на Близкия Изток и северните части на континента Африка.

“Това е Турция, а ние жалеем за Турция!
Това е нашата страна
Родени сме в тази земя и сме израснали тук,
Това е нашата земя.

Това е част от едно от няколкото поместени стихотворения в блога, насочени срещу родината ни България, която явно според тези хора никога не е съществувала на картата на света. Омразата им към България е толкова голяма, че те биха направили всичко по силите си да заличат името на страната ни от политическата карта на света.

Не става ясно обаче кои са създателите на групата в социалната мрежа. В страницата няма поместени имена и контакти. Ако обаче направим малко по-задълбочен анализ на гореизложения стих, няма начин да не си помисли човек, че най-вероятно става въпрос за български турци.

Ето какво се казва още в стихотворението:

“О, моят народ е моята звезда и тя ще изгрее;
Аз съм героят на моята раса! Този народ е мой.
Живели сме от незапомнени времена в свободна и независима земя,
О, ти си син на мъченик, боли те, срам те е,
Вземете тази земя рай.”

Коментарът за отношението на тези помаци към територията, на която живеят и изкарват прехраната си, просто е излишен. Очевадно е, че те правят всичко възможно, за да подготвят почвата за бъдещи конфликти между турци и българи.

Frognews.bg попита градския прокурор Николай Кокинов дали е възможно прокуратурата  да се самосезира след публикациите в медиите, на което той отвърна, че все още не е прочел материала, затова не може да заеме становище по случая.
You are not allowed to view links. Register or Login

[Azim]

Като се започне от заглавието та чак до коментарите,не можах да разбера как са разбрали че са помаци,сигурно авторите на тази помия следят внимателно анкетата тук в сайта.Страхът от признаването на помашки етнос кара някои хора сериозно да раздвижат химическите съставки в мозъка си но без видим резултат.Отново се потвърждава тезата че омразата надделява над разума,а именно,докато се говори с омраза към помаците и ни казват какви трябва и не трябва да бъдем,как и по какъв начин да мислим,къде и в какво да вярваме никога няма да се говори с респект към България и всички живеещи извън страната,когато ги попитат от къде са те ще казват чe са от Македония,Гърция,Турция и т.н.


Расате ти защо си сменил заглавието,страх ли те от нещо,дали не мислиш че в сайта има цензура или ей така...

[Rasate]

Като се започне от заглавието та чак до коментарите,не можах да разбера как са разбрали че са помаци,сигурно авторите на тази помия следят внимателно анкетата тук в сайта.Страхът от признаването на помашки етнос кара някои хора сериозно да раздвижат химическите съставки в мозъка си но без видим резултат.Отново се потвърждава тезата че омразата надделява над разума,а именно,докато се говори с омраза към помаците и ни казват какви трябва и не трябва да бъдем,как и по какъв начин да мислим,къде и в какво да вярваме никога няма да се говори с респект към България и всички живеещи извън страната,когато ги попитат от къде са те ще казват чe са от Македония,Гърция,Турция и т.н.


Расате ти защо си сменил заглавието,страх ли те от нещо,дали не мислиш че в сайта има цензура или ей така...

И аз се съмнявам,че са помаци затова го пропуснах в заглавието-но факт е ,че има подобни групи.
You are not allowed to view links. Register or Login
You are not allowed to view links. Register or Login
You are not allowed to view links. Register or Login

[Rasate]

Война за надмощие и световно лидерство-Китай срещу САЩ

Китайците бавно и славно работят за достигането на световното лидерство измествайки САЩ във всяко отношение.
Икономиката на САЩ е високо надценена-те са най големият длъжник в Света,като държавният дълг е около 14 трилиона долара.Докато Китай се явява на големият кредитор на американското правителство с  900,2 млрд. долара.
Ще припомним, че през последните няколко години световният брутен национален продукт не нараства и единственият източник на богатство стана печатането на долари от Федералната резервна система на САЩ, същата, заради която е и огромната инфлация и обезценяването на долара. Голяма част от емисията на Федералния резерв отива за поддържане на вътрешното потребление в САЩ, т.е. за спасяване на американската социално-политическа система. В тази ситуация във всички участници се появява желанието да лишат Федералния резерв от монопола на емисионния доход, заради това се ускорява и създаването на регионални независими емисионни центрове. Този процес вече започна и не може да бъде спрян в Европа, Близкия Изток, Югоизточна Азия, Русия. Ако сценарият с инфлацията на долара продължава, това само ще ускори формирането на регионалните центрове. Срещу печатницата на Федералния резерв ще застанат печатници в други части на света. А ако се появят няколко печатници, това е смъртта за американската печатница.
Трябва да се отчете величината преди всичко на Китай с неговата растяща суперикономика и колосална емкост на вътрешния пазар, който реално се равнява на 10 американски пазари. Заради това КНР може да осигури изгодно вложение на половината глобален финансов пазар, включително и неговите деривати. Той ще даде на инвеститорите в тези ценни книжа доходност от 10 на сто за две петилетки напред. При това само за сметка на ревалвирането на юана само от курсовата разлика. Благодарение на това Пекин ще може да пуска ценни книги например за 100 юана, а след пет години да ги изкупи за същите 100 юана, на вече много по-тежки. И целият свят с радост ще се съгласи с това. Заради простата причина - всеки доларов актив носи само загуби заради инфлацията, а всеки юанов актив носи гарантирана печалба само за сметка на ревалвацията, която ще покрие всяка инфлация.

След като завладее половината финансови пазари на света Китай ще може да въведе своя емисионен център. И той ще бъде много по-мощен от Уол стрийт. Това ще е пълна катастрофа за САЩ.

Но се появява въпросът, откъде светът ще вземе юани, за да купува китайски ценни книжа. Китайците ще предложат сделка - продавайки ни за юани своите реални активи, акциите на банките, предприятия и електрически компании, залежи от нефт и пристанища. И по никакъв начин няма да се съгласят да продават своите ценни книжа за девалвиращи се долари.

Това означава, че светът е на прага на финансова война с възможна смяна на хегемона. САЩ, както се казва, се доиграха.

Ако това стане, юанът ще бъде световна валута вместо долара. Ще припомня, че китайската диаспора контролира практически цялата икономика на Югоизточна Азия.

Елитът на САЩ е разделен и е в смъртна схватка. Същото се отнася и за Русия. Но елитът на Китай е монолитен и може да изработи общо решение, което ще реализира в живота. Китай вече купи от ЮАР технологията за производство на течно гориво от въглища. Ако САЩ се опитат да задушат Китай с нефтена примка, той ще премине към производството на синтетично гориво. Китайците купиха технологията от ЮАР, които по време на ембарго при апартейда преработваха своите въглища на бензин. За това Китай се нуждае от електроенергия и построи гигантския енергиен комплекс "Трите ждрела".

Освен това, през пролетта на 2006 г. китайската компартия извади най-силния си коз - обяви курс към ускорено развитие на вътрешния пазар. Същият сценарий приложи Сталин през 1928 г. Китай започва индустриален преход на своята провинция. Тъй като при тях населението е поне 6 пъти повече, отколкото в сталинисткия СССР, те даже нямат нужда да излизат на съветското равнище на потребление от 50-те години, за да станат най-емкият пазар на Земята. За Китай износът на САЩ ще престане да бъде жизнено важен. Укрепването и развитието на вътрешния пазар ще позволи на Пекин да издържи даже без ревалвиране на юана.

Какво в тази ситуация ще правят американците? Сега, за разлика от 1979-1982 г., те могат да поддържат равнището на своето потребление само за сметка на евтината китайска работна сила и евтините китайски стоки. САЩ ги очаква тотална катастрофа, ако КНР спре износа си за тях. САЩ станаха жертва на своето глобализиране, наложено от долара. В хода на глобализирането САЩ загубиха цели отрасли. САЩ бяха деиндустриализирани. Възстановяването на загубеното е изключително сложно. Ще са необходими не само гигантски инвестиции, но и работна сила, която в САЩ е скъпа. Реиндустриализирането на САЩ ще заеме поне 20 години. Това време те го нямат. А програмите на Microsoft не можеш да облечеш вместо ризите и гащите от Китай. На САЩ са необходими десетилетия. Това е нереално.

Ето защо инфлационният сценарий за САЩ не е реален. Това означава най-великото самоубийство в историята на човечеството. Много по-голямо от самоубийството на СССР.

Това накланя везните към дефлационния сценарий, който в крайна сметка ще укрепи долара, доколкото това е възможно, и ще подготви базата за преговори с Китай, Русия и Индия. Инфлационният сценарий от 1979-1982 г. е невъзможен заради чисто структурни икономически причини. Днес Америка произвежда твърде малко реални стоки и твърде много всякакви "постиндустриални боклуци", без които хората могат да минат - всякакви мултимедийни, софтуерни програми, компютърни игри, филми и т.н. Това е като в късния СССР, който произвеждаше твърде много оръжие за сметка на потребителския сектор. Същото сега искат от американците. Само да поддържат своята постиндустриалщина. САЩ се нуждаят поне от 200 милиарда долара годишно за компенсиране на структурните извращения. Това става чрез емисията на долари. Трагедията е пълна. 80 на сто от американския брутен национален продукт се състои от услуги. От реалното производство останаха отломки.

Това е същността. През 1979-1982 г. американците произвеждаха много сами. Тяхната икономика тогава беше небалансирана по финансите, но уравновесена в отраслевия баланс. Сега е унищожена от глобализирането. Ако Федералният резерв в рамките на инфлационен сценарий започне да лъже собствениците на долари по целия свят, те окончателно ще престанат да купуват техните ценни книжа. Тогава няма да е инфлация, а хиперинфлация и нова Ваймарска република от началото на 20-те години, когато парче хляб струваше 1 милиард марки.

Всъщност реалните заплати на американците падат вече четвърто десетилетие. Максимумът им беше през 1968 г.

Днес всеки американец дължи най-малко 130 000 долара, а всеки работещ 350 000. Това е американската мечта - голям балон. Ако се пусне инфлационният сценарий, жизненото равнище в САЩ ще тръгне стремително надолу. Американците ще се откажат от хай-тека, МР3-плейърите, програмите на Microsoft и ще купуват вносни жизнено необходими стоки.

Историята с краха на СССР ще се повтори.

Но в САЩ нещата ще бъдат по-лоши. През 1929 г., когато избухна Великата депресия, на външната търговия се падаха само 4 на сто от брутния национален продукт на САЩ, а днес - над 25 на сто. Това означава, че през 1929 г. САЩ бяха в много по-добра позиция, тъй като се осигуряваха самостоятелно, но даже и това не ги спаси от кризата.

Доларовата зона покри почти целия свят. И другите страни се съгласиха да снабдяват САЩ със стоки при условие, че доларът няма да се обезценява твърде бързо. Но ако инфлацията в САЩ тръгне неудържимо тях ги очаква катастрофа на потребителския пазар. Заплатите няма да растат, тъй като това окончателно ще убие конкурентноспособността на американската икономика. Американците станаха заложници на съвършено идиотското устройство на световната търговия, изградено от тях самите. До 70-те години на XX век търговията ставаше със стоки. Днес търгуват с търговски марки. Стоката е произведена в Китай, Тайланд, Малайзия, Турция. Американско е само названието й. Печалбата идва от марката. Nike получава печалба от целия свят, въпреки че шортите им ги шият в Тайланд за стотинки, а Nike след това ги продава с пъти по-скъпо. Такава система работи само при стабилен долар. И щом започне инфлация на долара цялата маркова система се разпада. За САЩ това означава разрушение на основния механизъм за получаване на печалба от техните корпорации.

Детето изяде родителите си. Глобализирането и ултралиберализмът изиграха на американците кошмарна шега. Те вече нямат реална икономика. Тя "избяга" в Китай и Мексико. Китай вече може да диктува условията на играта на САЩ.

Имат ли САЩ изход? Имат, но той не е войната. Това само ще ускори крахът на тази държава. Изходът е отново да индустриализират своята страна. Да започнат да строят липсващите фабрики, да модернизират инфраструктурата, да се върнат към космическата програма и нови трансамерикански проекти. Радикално може да реши проблемите новото производство на нанотехнологиите. Но този момент ще настъпи след 30 години. Дотогава САЩ са в капан, който сами си поставиха.

Днес пред финансовия елит на САЩ стои неприятният избор - спасение на доларовата система или стабилизиране на социалнополитическата ситуация. Едното и другото едновременно не може да стане. Или-или, но не и едновременно. Инфлация или дефлация.

Инфлацията е тотална катастрофа. Дефлационният сценарий е за САЩ единственият изход от положението. Но преди всичко трябва да бъде национализирана частната Федерална резервна система.

От всички възможни сценарии най-изпълним е радикалният - оздравяване на икономиката на САЩ чрез възстановяване на унищожения междуотраслеви баланс. За това най-подходящ е дефлационният шок със съкращаване на прекаленото вътрешно потребление на американците поне два пъти. Това все още е изпълнимо.

При дефлационния сценарии американците ще се избавят от дълговете. Ще бъдат отписани и кредитите за домакинствата. Американците ще изяждат по-малко, ще възстановят процеса на спестяванията, ще легализират милионите нелегални чуждестранни работници, които ще работят във възстановяващата се промишленост. С това САЩ не би трябвало да имат особени проблеми. Все още имат необходимите технологии и все още са живи инженерните кадри. Но след 10 години ще бъде късно. А войната срещу Иран ще им отнеме най-малко 10 години. След изборите през ноември привлекателността на дефлацията ще нараства.

Падането на долара с 50 на сто в началото ще предизвика инфлационна вълна, но ако демократите овладеят властта и финансовите лостове, ще настъпи дефлационен шок. Кризата ще бъде "две в едно". Най-напред е инфлацията. Определени кръгове в тези условия акумулират обезценяващите се долари. След овладяването на управлението тези долари се превръщат в инструмент на международните разчети.

Така или иначе, криза ще има. По-нататък какво ще става никой не знае. Кризата е предизвикана от структурни и финансови причини. Но преди всичко тя е системна. Това е криза на американския и на целия западен проект. Кризата ще започне като финансова и структурна и ще завърши като системна, т.е. със създаването на напълно нова система, на напълно нов свят. И ще спечели онзи, който ще предложи нов модел за развитието на човечеството. Това е същността. Старата система, свързана с долара, завърши с крах.

Идва времето на великите визионери и на новите революции. Очаква ни нестабилност минимум за едно поколение. И жестока борба за лидерство в бъдещия нов свят.

Засега не може да се каже по кой сценарий - инфлационният или дефлационният, ще тръгне доларовата криза. Прогнозните капацитети на всички центрове достигнаха своите предели (б. а. - в това число и на "Строго секретно").

Но светът вече няма да търпи повече машинациите на честните собственици на процеса на глобализирането. Неизбежно ще започне формирането на алтернативни на долара регионални валути.

Човечеството е над гроба на предишния миропорядък. Настъпва нова ера. Очертанията й са смътни. Но ясно е, че идва ерата на водородната енергетика, слънчевите батерии, генното инженерство, автоматичното нанопроизводство, комбинираните транспортни системи, изкуствения интелект.

Пред нас е нов свят на огромни възможности и перспективи. Но и на невиждани конфликти.
Източници:
You are not allowed to view links. Register or Login
You are not allowed to view links. Register or Login
You are not allowed to view links. Register or Login

[Rasate]

Американската върхушка обявява финансова война на целия свят

Какво ни готви бъдещето? Отговорът е "нищо добро". Нещата ще стават все по-лоши. В обозримо бъдеще американската икономика ще регистрира нов продължителен спад, който неизбежно ще премине в крах на US-финансовата система, която е гръбнакът на съвременния капитализъм.

САЩ от няколко десетилетия живеят на кредит благодарение на измисления от тях потребителски, т.е. кредитен капитализъм.

Неведнъж сме се спирали на този макропоказател, който обяснява всичко. САЩ произвеждат по-малко от 20 процента от световния брутен продукт, но потребяват 40 на сто от него. Заради това общият дълг на САЩ е между 60 и 200 трилиона долара (никой не знае колко са и по каква методология ги изчисляват.

Но даже в минималния вариант дългът надминава годишния световен брутен продукт 5 пъти. Това означава, че парите за икономическия ръст на целия свят, поне за 5 години напред са изядени и няма откъде да се вземат. Така САЩ въвличат в пропастта и другите страни.

Финансовата криза и намаляването на възможностите за кредитиране на американския пазар водят към спад на световното потребление и съкращаване на потреблението в САЩ, което е основният двигател на американската икономика. Всичко това пък предизвиква съкращаване на производството и намаляване на световното енергопотребление, в това число на нефта. Това води до срив на световните цени на нефт и газ, ако, разбира се, страните-износители не се обединят и не започнат рязко намаляване на търговията с нефт, за да удържат неговите цени на приемливо за тях равнище. Но при сегашната структура на производство, добив и потребление на нефт, това едва ли ще се служи.

От друга страна, цената на златото ще расте все по-бързо, тъй като само златото ще остане мярка за стойността на всички останали стоки и единственият еквивалент, който може да осигури съхранението на капиталите в период на кризи и банкрути.

Падането на потреблението в САЩ в резултат на финансовата криза неизбежно води към съществено намаляване на производството в Европа, Китай, Япония, Индия и другите азиатски страни, които през последните три десетилетия се превърнаха в световна фабрика за производство на потребителски стоки и IT-технологии. Това води към рязко съкращаване на световния пазар, ръст на протекционизма и засилване на търговските противоречия между САЩ, ЕС, Китай, Япония, Индия, Русия, ислямските страни, Латинска Америка и вероятно ще доведе до разпадане на Световната търговска организация.

Кризата, разразила се в САЩ и обхванала целия свят, се нуждае от адекватни глобални мерки. Но преди това тя се нуждае от разбиране - какви са истинските причини и колко ще продължава. Именно това не са в състояние да направят върхушките на западните страни, въпреки че още преди 80 години на така наречените либерални проекти бяха противопоставени вълните на Кондратиев. Развитието на събитията през последните три години потвърждава в голяма степен теорията на руския икономист Николай Кондратиев. Ще посочим отново някои нейни основни черти.

Кондратиев преди повече от 80 години предложи идеята за съществуването на големи икономически цикли с продължителност 48-55 години, през които става смяна на "запаса от основни материални блага". В резултат световните производителни сили преминават на ново по-високо равнище на своето развитие. По-късно това качване нагоре беше наречено "смяна на технологичните системи". Бяха очертани пет такива системи, през които световната икономика е преминала през последните 200 години.

Описаният от Кондратиев механизъм за функционирането на тези цикли, получили в икономическата наука названието "цикли на Кондратиев-к-цикли", включва две вълни - към ръст и към спад. В основата на циклите лежи механизмът на акумулиране, натрупване, концентриране, разпръскване и обезценяване на капитала, като ключов фактор на развитието на капиталистическата икономика. Това пък не се харесваше на либералните икономисти по света, тъй като според тях световната икономика не се развива циклично, а линейно.

Теорията на Кондратиев не се харесваше и в СССР. Със своя доклад той излезе през 1926 г. в началото на спадащата вълна. През 1930 г. икономистът беше затворен за антисъветска дейност и през 1938 г. разстрелян. Правоверните марксисти, предричащи неизбежния крах на капитализма, също не възприемаха теорията за неговото циклично развитие. Тогава в голяма степен бяха прави, тъй като през 20-те и 30-те години СССР със своята централизирана икономика по време на третия к-цикъл успя максимално да се възползва от Великата Депресия и да осъществи пълно модернизиране и индустриализиране на своята икономика, което му позволи да победи във Втората световна война. Но днес Русия е капиталистическа държава и циклите на Кондратиев се отнасят не само за САЩ, но и за нея.

Как да се отнесе теорията на Кондратиев към сегашната криза. Изводът не е сложен - световната икономика трябва да измине процес на "претоварване" и да се избави от натрупания капитал по пътя на неговото масово обезценяване в неизбежна, дълга и дълбока депресия. Обезценяването на паричния капитал ще стане с краховете на финансовите пазари и на третия фалит на долара, както стана през 30-те и 70-те години.

Това означава, че световната икономика я очаква поредица от тежки и дълги кризи, които едва ли ще завършат по-рано от 2020 г. Сегашната световна финансова криза е само първият звънец, съобщаващ ни, че главното действие предстои - то ще започне през 2012-2015 г., когато световната икономика ще стигне най-ниската точка на спадащата вълна на петия к-цикъл.

Ще припомним, че след втория фалит на долара през 1971 г. и нефтената криза през 1973-1975 г., когато световната икономика влезе в дълбока депресия, получила названието стагфлация - от стагнация плюс инфлация, фалираха хиляди предприятия, растеше безработицата, разоряваха се десетки хиляди дребни и средни предприемачи, постоянно растяха бюджетните дефицити на развитите страни, растяха и цените на нефта, златото, земята и храните. Но същевременно тази депресия изигра ролята на спусък за формирането на огнищата на нови базисни иновации - микроелектрониката, компютърната техника, Интернет и мобилните връзки.

Процесът на обезценяването на капитала на спадащата вълна на четвъртия цикъл доведе до акумулация на капитала в ръцете на сформираните по това време транснационални корпорации, които започнаха да търсят възможност за преодоляване на кризисните явления с изнасяне на производствените мощности в развиващите се страни и в инвестирането в нови базисни технологии. На корпорациите станаха тесни границите на националните икономики. Господстващата идеология стана неолибералната доктрина на пълно невмешателство на държавата в бизнеса. Именно тези сили доведоха на рубежа на 80-те години на власт в САЩ и Англия Рейгън и Тачър, които започнаха политика на кредитния потребителски капитализъм, т.е. навиване на конюнктурата чрез кредитна експанзия на потреблението в национален и глобален мащаб.

И така, около 20 години транснационалните корпорации под знамето на неолиберализма и глобализирането водеха световната икономика към издигащата се вълна на 5-ия цикъл. Разбира се, това се дължеше и на разгрома на СССР и Източна Европа и тяхното безогледно ограбване от западния капитал.

Подемът продължи до началото на XXI век, когато потенциалът на 5-ия цикъл се изчерпа. Либералната приказка свърши. Първият сигнал беше автопровокацията, която върхушката на САЩ си съчини на 11 септември 2001 г. с взривяването на кулите в Ню Йорк. Трябваше да печелят време, за да избегнат краха и да се опитат чрез износ на война да навиват икономиката си. Но това не помогна. Изгърмя пазарът на недвижимостите, цените започнаха да падат. Лошите кредити не се обслужваха. Това доведе до ипотечна криза и след това до световна финансова криза. Фалираха най-крупните в САЩ ипотечни агенции Фани Мей и Фреди Мак. Последваха три от най-крупните банки на Уол стрийт, европейски и азиатски банки. Лавината от финансовите проблеми и фалити продължава да се търкаля.

И така, какво ни очаква?

Очаква ни преди всичко трети фалит на американския долар, който ще постави точка на почти 70-годишното му доминиране като единствена световна резервна валута. Третият фалит на долара ще разруши действащата сега световна финансова система, базираща върху надуването на финансови балони. Световната икономика повече не може да търпи такова положение. Кредиторите на САЩ, Китай, Япония и Русия неизбежно ще трябва да се заемат със санацията на американската икономика, след като доларът и техните валути ще се обезценят няколко пъти.

Новият лидер на световната икономика - най-вероятно Китай и страните от БРИК, ще трябва да изработват нови правила на световен икономически ред, нямащ нищо общо със сегашния, и да създадат нови глобални финансови институти.

Спадащата вълна на 5-ия цикъл неизбежно ще доведе до формирането след 2015 г. на крупни регионални икономически групировки. Тук предимствата на колосалния вътрешен пазар на Китай и въобще на Азия ще имат решаващо значение. Към 2020 г. регионалното интегриране ще се осъществява повсеместно като защита от краха на американската финансова система. И всяка регионална групировка ще има своя регионална резервна валута. Вероятно ще се стигне до връщане към златния стандарт. В политически план тази реорганизация ще създаде базата на многополюсно организиране на световната общност, чиято устойчивост ще бъде по-висока от сегашната на еднополюсния свят от началото на XXI век. Онези страни, които продължат да вървят в течението на американската финансова политика, ще имат печална участ. Това се отнася и за Русия. Тяхната финансова система ще бъде погребана напълно под руините на американската.

Планът на Полсън и другите опити да се спасят американските финанси в сегашния им вид и ролята на долара могат само да отложат за известно време неизбежното, но с цената на висока инфлация или хиперинфлация. И колкото повече САЩ и другите западни страни наливат долари, евро и ликвидност, толкова по-дълбоко и продължително ще бъде тяхното падане след това.

Китай, Русия, Европа, Япония, Индия, Бразилия, Южна Корея сега би трябвало да прехванат цивилизационната инициатива и да заемат ролята на архитекти на света "след долара".

Повечето икономисти разбират, че ако през 2012-2015 г. американската икономика рухне, руският пазар може да стане най-привлекателно място за инвестиции по време на стремителното обезценяване на капитала от целия свят и използването на най-новите технологии.

Но ако Русия, същото се отнася за Китай, Индия и Бразилия, не успеят да се възползват от сегашната кризисна ситуация на спадащата вълна на петия кондратиев цикъл и продължат да поддържат или да финансират американската финансова система със своите валутни и златни резерви и енергиен износ, тогава тяхната участ ще е печална.

И така малко хора разбраха какво се случи на 22 ноември 2010 г. В този ден финансовата пирамида, наречена САЩ, фалира. От този момент официалната сума на държавните облигации, собственост на частната Федерална резервна система (ФРС), надмина 900 милиарда, което е повече от втория най-голям държател на американския дълг - Китай, който има 884 милиарда, Япония - 864 милиарда, и т.н.

Федералният резерв купува облигации със скорост 30 милиарда седмично.

Но Китай заяви, че повече няма намерение да прави това.

Реално може да се каже, че на 22 ноември 2010 г. САЩ като държава обявиха банкрут спрямо една частна финансова структура, собственост на американската суперолигархия.С две думи най богатите в САЩ вече си купиха държавата.Идва ред на останалите.

[Rasate]

Китайско-американският геополитически сблъсък в Африка



Перефразирайки известната саркастична фраза, прозвучала по време на президентските дебати в САЩ през 1992, когато никому неизвестният тогава Уйлям Джеферсън Клинтън хвърли в лицето на все още действащия президент Буш-старши думите: „всичко опира до икономиката, глупчо”, можем да кажем, че загрижеността, демонстрирана от сегашната администрация във Вашингтон за случващото се в южносуданската провинция Дарфур, съвсем не е свързана с геноцида на племената в тази най-бедна част на забравения от всички регион на Африка. Тук, „всичко опира до петрола, глупчо”.

В конкретния случай се лансира версия, очевидно изгодна за администрацията във Вашингтон, която обаче игнорира съвсем реалния геноцид в Ирак, след като вече контролира неговите огромни петролни запаси. Какво е поставено на карта в Дарфур? Контролът върху петролните залежи, разбира се, които при това са наистина значителни.

Случващото се в Дарфур, това неприветливо парче земя в Южен Судан, илюстрира новата студена война за петрол, която Америка и Китай вече водят на Черния континент. Рязкото нарастване на китайските потребности от петрол, свързани с бурния икономически ръст на страната, обяснява провежданата днес от Пекин изключително активна геополитика в Африка. Континентът е в центъра на вниманието на китайските стратези, като неговият централен район, между Судан и Чад, представлява определен приоритет за тях. Именно това определя и основния фронт, където от нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 насам се разгръща новата студена война между Вашингтон и Пекин за контрол върху ключовите находища на петрол. Като засега Китай съумява да разиграе картите си малко по-добре от своя съперник. Дарфур е основното бойно поле в тази игра, чиито залози стават все по-високи.

Африканската геополитика на Пекин

Китайците са убедени, че бъдещето на азиатските инвестиции е на Черния континент. През май 2007, в Шанхай, се проведе годишното заседание на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие.За първи път в цялата история на тази организация подобна среща се провежда извън Африка, като заслугата за появата на всички африкански финансови министри и председателите на централните банки на 53 страни от континента, принадлежи изцяло на китайското правителство. Докато останалите водещи световни държави предпочитат повече да разсъждават за необходимостта да се установят активни икономически и делови връзки с Африка, Китай отдавна и упорито действа в тази посока. И, ако съдим по хъса с който Пекин се готви не само да „изтиска” природните ресурси на Африка, а и да превърне континента в основния потребител на азиатските стоки и услуги, можем със сигурност да твърдим, че „африканският вектор” на китайската геополитика се смята от елита на страната за един от приоритетните.

По данни на китайската Централна банка, в края на 2006, преките инвестиции на Китай в африканските държави са достигнали 11,7 млрд. долара, а само през 2007 те ще нарастнат с още два милиарда. Според президента на Африканската банка за развитие Доналд Каберуки, по отношение на преките инвестиции, Пекин вече изпреварва всички бивши колониални държави, взети заедно, като китайските инвестиции са предимно държавни, за разлика от френските или британските например, които са най-вече частни. Китай предпочита да инвестира в селскостопанския сектор, хранително-вкусовата промишленост и развитието на пазара на телекомуникациите. Спорез зам. министъра на търговията Вей Джънгоу, Африка и Китай са „братя и верни приятели, които трябва винаги да си сътрудничат за да си гарантират съвместен просперитет”.

Само през 2007 Пекин ще помогне за играждането на 30 болници и 100 училища в различни селски райони на Африка, плюс 10 центрове за борба с маларията и 18 селскостопански центрове за обучение. Освен това Пекин възнамерява да продължи да провежда политика на опрощаване дълговете на африканските държави, както и да улесни достъпа им до китайските пазари.

Тази китайска помощ за Африка контрастира с начина, по който обикновено действат на континента другите големи световни сили. Както е известно, страните-членки на Г-8, които силно се нуждаят от африканските ресурси (и, особено, от петрола и природния газ), нерядко лансират различни инициативи в подкрепа на страните от Черния континент, като също обещават да редуцират или дори опростят дълговете им, както и да им предоставят милиони долари за реализацията на различни програми и проекти, съдействащи за „изграждането на демокрация от западен тип в Африка”, „борба с корупцията” и „радикални икономически реформи”. Въпреки това обаче, африканските държави продължават да заемат челните места в списъците на най-бедните страни в света, природните им ресурси се продават на безценица, а средната продължителност на живота в тях неизменно спада и вече е под 40 години. Така, смятаните за „демократични” африкански лидери редовно присъстват на различни международни срещи на високо равнище и често получават многомилионни помощи за икономическото и социално развитие на своите страни, които обаче, в повечето случаи, вместо в държавния бюджет отиват в личните им сметки в различни американски или швейцарски банки.

Китайците предпочитат да действат по друг начин. Наскоро например, те инициираха създаването на Китайско-африкански фонд за развитие, с начален капитал от един милиард долара, който през следващите три години ще нарастне петкратно.

Според анализи на китайското Министерство на икономиката, в близко бъдеще годишният икономически ръст на Африка ще достигне 5,9%, като Китай и днес контролира 20% от целия обем на търговския оборот на континента. През 2006 търговският обмен между Китай и африканските държави достигна 55,5 млрд. долара, а Пекин вече е третия по значение търговски партньор на Черния континент, отстъпвайки само на САЩ и Франция.

Особености на китайското икономическо проникване в Африка

Следва да се подчертае, че в отношенията си с африканските държави, Пекин старателно избягва да поучава техните лидери, какво следва да правят, не се опитва да им налага собствения си икономически (да не говорим за политическия) модел, нито пък обвързва икономическата си подкрепа с някакви идеологически постулати. В същото времи тази помощ, по правило, се оказва и ефективна и навременна.

През миналата 2006, на Икономическата среща „Китай-Африка” в Пекин присъстваха 40 държавни и правителствени ръководители (от общо 53-те африкански държави), плюс ощем 8 втори лица в съответните държави. Сред тях бяха както традиционни китайски съюзници, така и представители на страни, поддържащи дипломатически отношения с Тайван. Всички те бяха приети на най-високо равнище от китайското ръководство, което за пореден път илюстрира значението, което официален Пекин придава на развитието на връзките с Африка.

Продължение - You are not allowed to view links. Register or Login

[Kaplan]

И аз се съмнявам,че са помаци затова го пропуснах в заглавието-но факт е ,че има подобни групи.
You are not allowed to view links. Register or Login
You are not allowed to view links. Register or Login
You are not allowed to view links. Register or Login

Аз доколкото видях и македонците не са малко в тези групи...

[Svetla]

 Ð¢Ð¾Ð²Ð° е остаряло вече "събитие" - случайно бях попаднала на него през 2009 г. Всякакви хора, но мисля, че и журналистите са виновни - готови са всичко да публикуват, за да имат читатели, доста често дори не проверяват подадената информация.

[Rasate]

А аз мислех ,че ще си водя монолог

В този форум май никой не го интересува световната политическа сцена и какво ни готви бъдещето-всеки се е съсредоточил в собственото си оцеляване и не вдига глава за да се огледа на около.

[Rasate]

Как светът финансира Америка

Майкъл ХЪДСЪН



През пролетта на 2009 посетих няколко европейски страни за да обсъдя развитието на глобалната финансова криза с високопоставени правителствени чиновници, политици и синдикални лидери. Останах смаян от това, колко различно възприемат в Европа финансовите проблеми. Сякаш бях попаднал в друга икономическа вселена, а не просто на друг континент.

За съжаление, американската преса мълчи по най-важната тема, която дискутират  висшите европейски политици (а, както подозирам, и колегите им в Азия): как да опазят страните си от негативното въздействие на три взаимносвързани проблема:

- излишъкът на долари, наводняващи пазарите на останалия свят и използвани за нови финансови спекулации и корпоративни поглъщания;

- фактът, че централните банки са принудени да пускат тези долари в оборот, с цел да купуват дългови книжа на американската хазна за покриване бюджетния дефицит на САЩ;

- накрая, най-важният (и най-слабо осветен от медиите в САЩ) проблем за „военния характер” на платежния дефицит и дефицита на американския държавен бюджет.

Излишъкът на долари

Колкото и да е странно (и дори ирационално, ако това се случваше в доста по-логичната система на световната дипломация), но именно „излишъкът на долари” позволява на Америка да финансира глобалното нарастване на военната си мощ. Този излишък кара чуждестранните централни банки да поемат бремето на разходите по поддръжката на разширяващата се американска военна империя – своеобразно „данъчно облагане без представителство” в действие. Съхраняването на международните резерви в долари означава, че влизащите в една страна долари отново биват пускани в оборот за закупуване на американски дългови книжа, които, както е известно, се емитират най-вече за финансиране въоръжените сили на САЩ.

Досега останалите държави не можеха да избегнат това принудително финансиране на военните разходи на Съединените щати, той като то се бе превърнало в елемент на глобалната финансова система. Неолибералните икономисти, кой знае защо, определяха тази ситуация като „балансирана”, сякаш става дума за икономика и „свободен пазар”, а не за дипломация, при това налагана с нарастваща агресивност от американските чиновници. В същия дух бяха и коментарите в повечето американски медии, опитващи се да ни внушат, че другите държави вкарват в оборот излишните си долари, финансирайки отбранителните разходи на САЩ, защото „вярват в икономическата мощ на Америка” и не се боят да „инвестират в нея”. Сякаш в случая може да се говори за някакъв истински избор, а не за финансова и дипломатическа принуда, даваща възможност да се избира само между вариантите, дали да кажеш „да” (Китай, без особено желание), „да, моля” (Япония и ЕС) и „да, благодаря” (Великобритания, Грузия или Австралия). Тоест, не „вярата на чужденците в икономиката на САЩ” ги кара да „влагат тук парите си”. Това е глупаво обяснение на една доста зловеща тенденция. Защото въпросните „чужденци” не са потребители, купуващи американски стоки, нито пък са частни „инвеститори”, купуващи американски ценни книжа и задължения. Най-големите и влиятелни чуждестранни организации, които „влагат тук парите си”, са централните банки, да не говорим и, че въпросните пари въобще не са „техни”. Те влагат в Америка онези долари, които техните чуждестранни износители и другите получатели на долари, обменят в централните банки срещу съответната национална валута.

Когато, заради платежния си дефицит, САЩ „помпат” с долари чуждестранните икономики, националните банки почти нямат друг избор освен да купуват полици и облигации на американската хазна, която използва средствата от това за финансиране на огромните въоръжени сили. Последните пък са потенциална заплаха за основните реекспортьори на долари – Китай и Япония, както и за петролните производители от ОПЕК, и на практика са предназначени за стратегическото им обкръжаване. Въпреки това обаче, съответните правителства са принудени да пускат в оборот постъпващите в хазната им долари и то именно по начин, водещ до финансиране на военната политика на САЩ, върху която тези правителства нямат никаква възможност да влияят и която, на всичкото отгоре, представлява все по-сериозна заплаха за тях. Именно поради това, преди няколко години Китай и Русия обединиха усилията си, формирайки т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС).

В Европа са наясно, че платежният дефицит на САЩ е нещо много по-сериозно от обикновен търговски дефицит. Достатъчно е само да погледнем таблиците, съдържащи се в отчета за американския платежен баланс, представен от Бюрото за икономически анализи (ВЕА) и публикуван в месечния бюлетин „Survey of Current
Business” на Департамента по търговията, за да се убедим, че дефицитът се формира не просто защото на потребителския пазар вносът на стоки все повече преобладава над износа (поради осъществяваната от финансовия сектор политика на деиндустриализация на американската икономика). Още повече, че днес вносът в САЩ стремително пада, тъй като икономиката се свива, а потребителите са принудени да изплащат взетите от тях кредити.

Конгресът ясно заяви на чуждестранните инвеститори от най-големия притежател на долари – Китай, че не могат да купуват в Америка нищо, освен, може би, мрежите за продажба на стари автомобили или пък ипотеките и активите на „Фани Мей”. Тоест, ситуацията много напомня онази, когато японските инвеститори бяха подтиквани да изразходват милиарди долари за Центъра Рокфелер – сделка, донесла им 100%-ова загуба, както и ситуацията с инвестициите на саудитските безнесмени в „Ситигруп”. Изглежда именно този модел на „международен баланс” се одобрява от американските чиновници. Лозунгът “CHOOK върви си в къщи!” (1) се очертава като универсален за всички случаи, когато става дума за сериозни опити на чуждестранните правителства и техните суверенни фондове (т.е. отделите на централните им банки, опитващи се да решат, какво да правят с излишните си долари) да инвестират директно в американската индустрия.

Военният характер на американския платежен дефицит



Сега нека видим, до каква степен платежният дефицит на САЩ е обусловен от разходите за въоръжените сили на страната. Проблемът не опира само до войната в Ирак, която сега се прехвърли в Афганистан и Пакистан. Той е в скъпоструващото нарастване на броя на американските военни бази в азиатските, европейските и постсъветските държави, както и в тези от Третия свят. Администрацията на Обама обеща да направи информацията за истинските размери на тези разходи по-прозрачна. Което вероятно означава, че ще бъде публикувана и по-точна статистика за платежния баланс и разходите във федералния бюджет.

Всъщност, допълнителните военни разходи доста приличат на дълговите разходи – и едните, и другите черпят средства от икономиката. В случая – за да се плаща на военно-индустриалния комплекс, а не само на банките от Уолстрийт или на другите финансови организации. Дефицитът на американския държавен бюджет се формира не само заради гигантските суми, „изпомпани” от новата финансова олигархия. Той притежава и огромен и бързо нарастващ военен компонент.

И така, европейците и азиатците виждат, как американските компании наливат все повече долари в техните икономики. И то не само за да купуват техните експортни стоки, в обмен на собствените си стоки и услуги. Не само и за да придобиват техни компании или пък да се сдобиват с ключови позиции в приватизираните държавни предприятия, лишавайки ги, в същото време, от реципрочното право да купуват ключови американски компании (да си припомним, че опитите на Китай да влезе в американския бизнес, свързан с петролните продажби, срещнаха резкия отказ на САЩ). Не само и за да купуват чуждестранни активи, задължения и недвижими имоти. Американските медии избягват да коментират, как американското правителство изразходва в чужбина стотици милиарди долари – не само за активни военни действия в Близкия изток, а и за изграждането на гигантски военни бази, контролиращи целия останал свят, за инсталирането на радарни системи, системи за ракетно управление и други форми на военен натиск, да не говорим за осъществяването на т.нар. „цветни революции”, които се финансираха (и продължават да се финансират) от Вашингтон из цялото постсъветско пространство.

Купчините опаковани стодоларови банкноти постепенно се превърнаха в обичайния „видеофон” на някои американски телевизионни канали, но кой знае защо не ги свързват с разходите на правителството на САЩ за армията и дипломацията, или с доларовите капитали на чуждестранните централни банки, за които продължава да се твърди, че са доказателство за „огромното доверие в икономическото възраждане на САЩ”, а защо не и за възможностите в сферата на „паричните магии” на такива представители на Уолстрийт, като Тим Гейтнър – в хазната и „Бен Хеликоптера Бернанке” (2) – във Федералния резерв.

Разбира се, възникват и проблеми. Така, наскоро компанията „Кока Кола” се опита да купи най-големия китайски производител и разпространител на плодови сокове. Както е известно, Китай вече притежава американски ценни книжа на стойност около два трилиона долара, т.е. много повече от това, което му е необходимо или което би могъл реално да използва, имайки предвид, че правителството на САЩ не разрешава купуването на сериозни американски компании. Така че, ако въпросната сделка се бе осъществила, Пекин щеше да бъде изправен пред следната дилема:

Едната възможност беше продажбата да се разреши и плащането стане в долари, които след това да бъдат реинвестирани (както го налагат САЩ) – в облигации на американската хазна, носещи само 1% годишна лихва. В резултат от подобна сделка, Пекин би рискувал да загуби при евентуално повишаване на лихвения процент в САЩ или пък ако курсът на долара спадне, тъй като Съединените щати (и само те) продължават да следват експанзионистична кейнсианска политика за да осигурят на икономиката си възможност да се справи с бремето на своите дългови задължения.

Втората възможност пък беше плащането да не стане в долари, само че това би довело до ръст в курса на юана, спрямо долара, т.е. би ерозирало основното конкурентно предимство на китайски износ на световния пазар. Затова Пекин избра трети път, което обаче породи сериозните възражения на САЩ. Той отказа да продава своята, съвсем реална компания, за „американските хартийки”, защото беше наясно, че това би означавало, на практика, да продължи да финансира опитите на Вашингтон да обкръжи ШОС с мрежа от свои военни бази. Единствените, които, както изглежда, не успяха да схванат тази проста връзка, се оказаха представителите на американските медии и, съответно, американската нация.

Базирайки се на личния си опит, мога да заявя, че, за разлика от тях, в Европа разбраха за какво точно става дума (между другото, тук е мястото да предложа на читателя една любопитна тема за размисъл: коя европейска държава, освен Русия, първа ще декларира желание да се присъедини към ШОС?).

Ð’ академичните учебници не се казва нищо за това че „равновесието” (Ñ‚.е. балансът) в движението на чуждестранните капитали – както спекулативните, така и тези, предназначени за директни инвестиции – се оказва безкрайно, ако става дума за икономиката на САЩ. Днес, когато доларите вече не се конвертират в злато (или поне в закупуването на американски компании), икономиката на САЩ може свободно да печата долари, защото Америка се оказва най-защитената икономика в света. Само тя има правото да защитава селското си стопанство чрез въвеждането на импортни квоти (още повече, че самите САЩ записаха това си право, още преди петдесет години, когато, в качеството на „бащи-основатели”, формулираха принципите на световната търговия). Конгресът отказва на „суверенните” фондове правото да инвестират във важни сектори от американската икономика. Тоест, хазната на САЩ предпочита чуждестранните централни банки да продължат да финансират американския бюджетен дефицит, Ñ‚.е. да плащат цената на американската война в Близкия изток и обкръжаването на другите държави с мрежа от военни бази. Колкото по-голямо „изтичане на капитали” предизвикват американските инвеститори, купувайки чуждестранните икономики (Ñ‚.е. най-доходните им сектори, гарантиращи на новите си американски собственици максимални монополни приходи), толкова повече средства се оказват, в крайна сметка, в трезорите на чуждестранните централни банки за да поддържат с тях глобалния ръст на военната мощ на Америка. Ð’ нито един учебник по теория на политиката или по международни отношения не се разглежда въпросът, как е възможно държавитеда  действат до такава степен в разрез със собствените си политически, военни и икономически интереси. А именно това се случва през живота на последното поколение жители на планетата.

Възможната реакция



Така, в основен се превръща въпросът, какво могат да направят другите страни за да се противопоставят на тази финансова атака. При посещението ми в Испания, лидерите на един от синдикатите в Страната на баските ме попитаха, дали контролът върху движението на спекулативния капитал може да гарантира, че финансовата система ще действа в интерес на нацията. Или пък, дали е необходима национализация за по-доброто развитие на реалния сектор?

Всъщност, проблемът не е в „регулирането” или „контрола върху движението на спекулативния капитал”. Въпросът, е как държавите могат да действат като истински държави, т.е. в защита на собствените си интереси, а не като марионетки, принудени да се съобразяват със стратегията на американското правителство, т.е. с американските интереси.

Всяка страна, която се опитва да прави това, което САЩ правеха през последните 150 години, кой знае защо бива обвинявана в „социализъм”. Подобна реторика, на практика, не оставя кой знае какви алтернативи, освен незабавната национализация на кредитите. В американския случай обаче, „национализацията” се превърна в синоним на финансова подкрепа, оказана на най-големите и най-безразсъдно действащи през последните години банки, с цел компенсиране на неизплатените им кредити, както и подпомагането на хеджовите фондове и небанковите играчи за компенсиране на загубите им от игрите с деривативите, които AIG и другите застрахователи, или играчите от загубилата страна, не са в състояние да платят. Финансовата помощ, оказвана под такава форма, не представлява национализация, в класическия смисъл, при която отпускането на кредити и основните финансови функции отново се превръщат в обществена собственост. Тя е нещо съвсем противоположно – става дума за печатане на нови правителствени облигации, които се предават (заедно с възможността за саморегулиране) на финансовия сектор, без да се позволява на гражданите да си върнат въпросните функции.

Ако пък разглеждаме проблема като избор между демокрацията и олигархията, възниква друг въпрос: кой ще контролира правителството, занимаващо се регулация и „национализация”? Ако с това ще се занимава правителството, чиято централна банка, както и основните комисии към Конгреса, се контролират от Уолстрийт, тогава кредитите пак няма да се отпускат за производствения сектор, а просто ще продължи ерата на Грийнспън, Поулсен и Гейтнър, с характерните за нея „безплатни обеди” за собствената финансова клиентела.

Идеята на финансовата олигархия за „регулирането” се заключава в това да се гарантира, че дерегулаторите са назначени на съответните ключови постове и разполагат само с минимален щат и незначително финансиране. Въпреки признанията на Алън Грийнспън, че вече е прозрял и осъзнал, че саморегулацията не работи, хазната на САЩ продължава да се управлява от представител на Уолстрийт, а Федералният резерв – от негов лобист. Но, както е добре известно, лобистите не се интересуват от идеология, а само от собствените си интереси, които пък са неразривно свързани с интересите на техните клиенти. В тази връзка, те се нуждаят от благонамерени наивници, особено ако въпросните анализатори са и уважавани членове на американската научна общност. Последните обаче са само подставени лица, начело на които в момента са последователите на Милтън Фридмън от Чикагския университет. Те редовно получават трибуна във водещите академични издания, с единствената цел да не допуснат разпространението на идеи, които биха могли да навредят на финансовите лобисти.

Като предлог да не се допусне правителството да предприеме едно наистина разумно регулиране, се използва твърдението, че финансовата сфера е толкова сложна, че може да бъде регулирана единствено от експерти от финансовата „индустрия”. Към това се добавя и необоснованата теза, че сред белезите на демокрацията е и независимостта на централната банка от правителството. Макар че на практика, подобна ситуация няма нищо общо с демокрацията. Финансите са същността на икономическата система. И, ако те не са подложени на демократична регулация, в интерес на нацията, се оказват „свободни” да попаднат в ръцете на сили, със собствени специфични интереси, разминаващи се с националните. Тоест, това е своеобразна олигархична дефиниция на „свободния пазар”.

Опасността е в това, че правителствата позволяват на финансовия сектор сам да определя, кой ще осъществява регулацията му, както и как ще се осъществява самата „регулация”. Кръговете, със собствени специфични интереси, за които споменах по-горе, търсят начини за извличане на повече пари от икономиката, а финансовият сектор им дава възможност да го направят посредством изземането на част от средствата, предназначени за развитието на реалния сектор. В това се състои неговият пазарен план. Днес финансите работят така, че деиндустриализират икономиките, а не помагат за развитието им. Тоест, въпросният „план” предполага налагането на суров аскетизъм в трудовата сфера, в индустрията и във всички нефинансови сектори. Точно това се предлага в програмите на МВФ, натрапени на нещастните страни-длъжници от Третия свят. Опитът на Исландия, Латвия и другите „финансови” икономики следва да се анализира, като класически пример, най-малкото защото те бяха поставени почти на върха в съставения от Световната банка (СБ) списък на „най-благоприятните за бизнес” държави на планетата.

Всъщност, единственото осмислено регулиране може да се реализира само извън финансовия сектор. В противен случай може да се случи това, което японците наричат „да слезеш от небето на земята”: регулаторите се подбират от средите на банкерите и техните „полезни идиоти”. След като напуснат правителството, те се връщат във финансовия сектор, където отново заемат ключови длъжности. И тъй като са наясно с това, те „регулират” в интерес именно на финансовата система, а не на обществото, като цяло.

Проблемът за контрола върху движението на спекулативните капитали излиза извън рамките на създаването на набор от специфични правила. Той засяга границите на сферите на влияние на националните правителства. Както е известно, уставът на МВФ не позволява на държавите да се върнат към системата на „двойните обменни курсове”, която съществуваше в много страни чак до 50-те и дори до 60-те години на миналия век. Това бе широко разпространена практика, позволяваща съществуването на един обменен курс за стоките и услугите (понякога дори на различни обменни курсове за различните категории на вноса и износа) и друг – за „прехвърлянето на капитали”. Под натиска на САЩ, МВФ наложи фалшивата теза т.нар. „равновесен” курс, който е един и същ както за стоките и услугите, така и за движението на капитала. Правителствата, които отказаха да я приемат, бяха изключени от МВФ и СБ, или просто бяха свалени.

Проблемът днес е, че единственият начин, по който една страна може да предотврати движението на капитала, е да прекъсне членството си в МВФ, СБ и Световната търговска организация (СТО). За първи път от 50-те години на миналия век насам подобна възможност изглежда реална, заради осъзнаването (в глобален мащаб) на това, как икономиката на САЩ наводнява световната икономика с излишни „хартиени” долари, както и, че Вашингтон не възнамерява да допусне този процес да бъде прекратен. Защото, от американска гледна точка, това би означавало драстично съкращаване на военните разходи на САЩ, т.е. би поставило под въпрос тяхната сигурност.

 Ð‘ележки:
1. CNOOK е голяма китайска петролна компания.

2. Бен Бернанке, който в момента е президент на Федералния резерв на САЩ, се сдоби с прякора „Бен Хеликоптера” след речта си, през ноември 2002, посветена на методите за борба с дефлацията, в която заяви, че дори ако Федералния резерв свали лихвения процент до нулата, ще продължи да разполага с достатъчно методи за борба с дефлацията, включително и „като хвърля пари на тълпите от хеликоптери”.

 

* Авторът е професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити и презизент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET)

[EvroPOMAK]

Нейдье низ интернатската махальа ! 

Едва ли има на света друг народ, който така слабо да по-знава своята история.
Ние имаме големи учени историци, издадени са мону-ментални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,
а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ-четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ - и за съжаление, тази цел е вече почти постигната;
от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка;
а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...
Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете.
Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на Х век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827,
а България е България от 681 година.
Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем,
но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:
- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай
и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си;
победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден;
аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв;
не по друга причина, а за да спасят империята си от неудържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена,
но не успели още да я довършат и ето ги - българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки
и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената;
като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената;
те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят - така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите - на юг. Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра - така се казва върхът и досега - Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си - Болгар;
продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България,
но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия
(то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгàри, англичаните - балгèйриън, французите - бюльгàÑ€, немците - булгàрен, арабите - бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали полгар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците - балхар, индийците - балгхар, персийците - болгар...).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете - вика унгарецът, допивайки първата ракия, - живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа;
после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали народа балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име - Балкис,
това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.
По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара;
те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н... Ха наздраве!
Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.
Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!",
но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато;
древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица-та на Балхара, „перлата на Азия”,
тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра е написал свещената си „Зенд-Авеста”.
Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия,
но известно е, че египетският фараон Рамзес ІІ, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос
и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан,
така че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.
През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?";
пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!);
на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан,
но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини - и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.
Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.
Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава.
Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове.
Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхарва-веда", написана на санскрит през Х век преди Христа.
Нещо повече - индийски царе до Х век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар.
Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.
Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа;
други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България;
трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;
четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.
Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.
Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море
и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 година след Христа деветата българска държава,
призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор : ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.
Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който е основал всичките тези български държави?
Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година -
през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.
Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет - Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях,
защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.
За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето,
прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак),
та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко
и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието,
което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.
Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.
Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:
- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите.
В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име,
после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба - „Страната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат - Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала;
та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек - и им рекъл:
- Синове мои, свършват земните ми дни.
- Олеле, тате, недей! - проплакал най-малкият, Алцек. - Какво ще правим без тебе?
- Сега ще ви кажа - рекъл Кубрат. - Баяне, я вземи оня наръч пръчки. - Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле-жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.
- Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж - казал му Кубрат.
Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си - не се чупят. Ударил втори път - пак не се чупят. Трети път ударил с все сила - същото.
- Не мога - рекъл, - тате.
- Нека опитат и другите - казал Кубрат.
Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.
- Дайте ги сега на мен - рекъл Кубрат.
Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел - една по една.
- Еее, така и баба знае! - извикали в един глас синовете му. - Една по една всеки може.
- Точно така - казал Кубрат. - И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви победи. Разбрахте ли?
- Тъй верно, разбрахме! — отвърнали в един глас петимата му синове.
- Какво разбрахте?
- Съединението прави силата.
Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.
Тези хубави думи „Съединението прави силата" вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като Кубратовите синове.
Защото още не бил изстинал трупът на стария хан - и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.
- По старшинство на мен се пада - казал Батбаян.
- Тая няма да я бъде, ти да ни командваш - рекли четиримата му горди братя.
На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.
Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.
- Аз оставам тук, на бащината си земя - казал Батбаян.
- Аз поемам на север - казал Котраг.
- Аз на юг - казал Аспарух.
- Тогава аз тръгвам на запад - казал Кубер.
- Аз идвам с тебе, бате - казал Алцек.
И поели в четирите посоки на света.
Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само споменът.
Котраг повел ордата си на север - все по Волга, все по Волга, препускали, препускали...
и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал - на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели безкрайни гори и поля.
Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:
- Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!
Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребърна България.
През Х век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия,
защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам,
и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците...
Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била завладяна от татарите на Чингиз хан,
но българите съхранили своята свяст и, мине - не мине век, вдигали бунтове - и срещу татарите, и срещу руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир,
но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.
Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще използвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България.
За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ " („Историята на Джагфар") древни български хроники, написани през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките - „Хон китабъ " („Книга за хуните") на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и маите са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)... Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение.

Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:
- Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария;
понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг
и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава;
именно срещу тази България, която напирала да превзе-ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания
и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.
По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България - вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя...
Алцек продължил на запад, стигнал до страната на франките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани;
Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно,
но през пролетта се появили в горната част на Италийския ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Моите Булгаро...
Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа-ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:
Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдьгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган...
Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария...
А кой основа вашата - дванадесетата българска държава през 681 година? - провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. - България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!
Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?
Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките - анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.
Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина.
Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор разказва за една, друг - за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем...
И тъй ден след ден, век след век - „Било ли е, не е ли било?” - и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви - в мъглата на нашата памет.
Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.
Кое е по-добро?

[Rasate]

Балканите - географско понятие или диагноза?



Европа все още не намира верния тон в отношението си към балканските държави, отдавайки предпочитания на едни пред други. Но ако Старият континент не се сбогува с клиентелизма, напредък в региона няма да има, коментира "Дойче веле".

Според наблюдателя на австрийския всекидневник "Ди Пресе" Ханс Винклер Европа все още робува на стари клишета и модели, вместо да заложи на равнопоставеност и на перспективата за присъединяване към ЕС като дисциплиниращ инструмент. За историческата съдба на Балканския регион и имиджа му пред европейците Винклер цитира няколко поучителни истории:

"Австрия е немскоезична балканска република, корупцията й произтича от народа", се изрази саркастично един политик от консервативната Австрийска народна партия през 60-те години, пародирайки първото изречение от австрийската конституция.

На Бисмарк пък принадлежи репликата, че "Балканите не струват костите дори и само на един померански гренадир", а Уинстън Чърчил нарича Балканите "слабините на Европа". Следователно има изобилие на негативни конотации за наименованието, което всъщност би трябвало да представлява само географско понятие.


"Балкан" турците наричат планината, която разделя България на Северна и Южна, а оттук и целият полуостров между Адриатическо и Черно море се сдобива с името си. Кои страни се числят към Балканите е оспорвано, дори само причисляването на дадена страна към региона означава политическа опция. Че Сърбия, Черна гора, Косово, Босна-Херцеговина, България и Румъния, Албания, Македония, Гърция и европейската част на Турция са част от Балканите е неоспоримо. Дали обаче част от тях са също така Хърватия и Словения?

Изглежда, че само българите имат несмущавано позитивно отношение към своята идентичност като балканска страна. В туризма и производството на България думата "Балкан" се използва като запазена марка за качество.

За повечето останали страни "балканското" е нещо негативно. Те са поели тази оценка от чужбина, която вижда Балканите като вечен театър на бойни действия, етнически конфликти, братоубийствени граждански войни, религиозно оцветен национализъм, дребнофеодална държавна разпокъсаност, зависимост от външни сили и всеобща изостаналост.


Изхождайки от политическия вакуум във властта след края на Османската империя, понятието "балканизация" се превръща в символ за разпадането на крупни държавни формации. Един мениджър от Google неотдавна заговори дори за "балканизация на интернет". Като политически коректно понятие все повече гражданственост придобива "Югоизточна Европа", вместо "Балканите".

Ако с това понятие се обхваща пространството между Словенските Алпи и Егейско море, то Словения и Хърватия също са част от Балканите, както и Гърция. И трите страни не искат и да чуят за това. Балканите - това са винаги другите, с които те /вече/ нямали нищо общо.

Словения и Хърватия се смятат за централно-европейски страни, при което Хърватия има и подчертан средиземноморски оттенък. В официално писмо от Далмация до хърватските братя в Славония от 19-ти век подателите се извиняват, че не говорят общия език, а за съжаление само италиански.

Що се отнася до западната дипломация на Балканите след края на войните, свързани с разпадането на Югославия, впечатление прави скандалната асиметричност, с която са третирани трите най-важни съставни републики на югославската федерация - Словения, Хърватия и Сърбия.

Словения тутакси беше обявена за "прозападна" и "европейска", макар в никоя друга държава-приемничка на бивша Югославия старите комунистически структури на властта в икономиката, медиите и политиката да не са така добре съхранени до ден днешен. Приемът в ЕС в рамките на десятката от 2004 г., а преди две години и в евро-зоната, беше следствие от тези положителни оценки.


За останалите държави от бивша Югославия бе създадено понятието "Западни Балкани", което Паул Лендвай окачестви като "фантомно понятие в политическия жаргон на безмислието". Една наистина централно-европейска държава като Хърватия, която от 20 години насам е и независима, по този начин се причислява към Балканите. Целта е очевидна: Хърватия да бъде поставена в една категория със Сърбия и почти приравнена с нея по вина за югославските войни.

Друга асиметричност е третираното на държавите-приемнички на бивша Югославия като цяло в сравнение с Румъния и България. Ако двете последно споменати бяха проверявани преди присъединяването им към Евросъюза така строго както Хърватия, и до днес те нямаше да са приети. А за Сърбия, независимо от арестуването на Ратко Младич, е възможно условията да са още по-тежки.

Фаталното на евросъюзната политика в Югоизточна Европа е, че все още прозират старите образци, съгласно които балканските държави се разглеждат като клиентела на някогашните европейски велики сили. Румъния например, заради романския си език и заради франкофилията, може да бъде сигурна в подкрепата на Франция. А Хърватия от време на време усеща, че някога е била съюзничка на оста.

Този вид клиентелистка политика, разбира се, все повече отслабва. Ако ЕС иска да използва европейската перспектива като дисциплиниращ инструмент за Югоизточна Европа, той трябва да третира всички равнопоставено. Изгледите за присъединяване към Евросъюза предизвикаха и нов подход на държавите една спрямо друга. Сърбия се раздели мирно с Черна гора, а Хърватия и Сърбия нормализираха отношенията си. В центъра на Балканите обаче, в Косово и Босна-Херцеговина, все още тлее опасна жар.

[EvroPOMAK]

Русия = бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие

29.07.2011 / 12:30 от: Захари Стоянов
Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що-годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход т а я държава начело с нейний Гирс (Николай фон Гирс, 1820–1895 руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време – бел. ред.) и Катков (Михаил Катков, 1820–1887 г., известен руски панславист – бел. ред.) от 6-ий септемврий насам, т.е. от т о я знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност?

„Желае ни доброто, не ни е забравила", отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – „Вие сте идиоти", казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работ а т а , да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето, че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите". Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивский консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение (императорска тайна полиция, нещо като предшественик на КГБ – бел.ред.).

Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев (Николай Обручев, 1830–1904 г., военен и държавен деятел – бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите „так приказано", „не разсуждать", „не бунтовать", „Воля Его Императорского величества такая", „Вш народ неопитньш", „Вие трябва да слушате и се покорявате", „има за вас кой да се грижи" и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: „Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви". По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: „Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате „ура". А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло, прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш". „Так, так", отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го не желаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „ура". Как не могат да разберат това московските славянофили?

Ревне ни се, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: „Московска", „Александровска", „Аксаковска", „Паренсова", „Гуркова", „Славянска", „Николаевская", „Невская" и пр. да блещука и нещо като „6-ий септемврий", „Сливница", „Драгоман", „Батенберг" и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (В царска Русия така наричали днешна Украйна - бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. „Всяко тържество на България е смърт за Русия", пишеше в един брой на „Русь" покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. „Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?" – пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: „Вие, синове и потомци на рума и пр." Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.

Но ще да кажат мнозина: „Русия беше, която ни освободи". Да, това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5–6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз - добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...

В днешно време, когато това правителство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев (Константин Победоносцев, 1827–1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод при царуването на Александър III и Николай II. – бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите", която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в „Дунавски лебед" като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: „Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия", както днес обичат да философстват нашите дипломати.

Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския...

Русчук, 1-й март 1886 г.

Предговор на Захари Стоянов към книгата на Георги Сава Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите" (Първо издание – Букурещ, 1861 г.; Второ издание – Русчук, 1886 г.; Фототипно издание София, 1998 г.). Заглавието е на редакцията, но е цитат от текста на самия Захари Стоянов.
You are not allowed to view links. Register or Login