Ð”Ð½ÐµÑ Ñе приема,че иÑлÑма има редица течениÑ,но две Ñа оÑновните:
Сунизъм- ОÑновно направление в иÑлÑма, което Ñе ÑмÑта за правоверно и признава и признава за Ñвещено пиÑание оÑвен Корана и Ñуната, където е опиÑан живата на пророка Мохамед.
Шиизъм-Едно от двете оÑновни Ñ‚ÐµÑ‡ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð² иÑлÑма, което признава Ñамо Корана и наÑледниците на Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð¾Ð²Ð¸Ñ Ð·ÐµÑ‚ и Ñъпруг на Фатима, Ñ‡ÐµÑ‚Ð²ÑŠÑ€Ñ‚Ð¸Ñ Ñ…Ð°Ð»Ð¸Ñ„ Ðли, като върховен имам и законен наÑледник на Мохамед (Ðлиди); те отхвърлÑÑ‚ Ñунета (обрÑзването) като незадължително. Дава начало на многобройни иÑлÑмÑки Ñекти.
Ðо аз ще Ñпомена за едно трето течение,доближаващо Ñе най пълно до първичното хриÑтиÑнÑтво и богомилÑтвото,а именно Ñуфизмът-или проÑветениÑÑ‚ иÑлÑм.
ИÑлÑм,където нÑма разделение,където жената и мъжът Ñа равни пред бог-изпълнÑват задължениÑта Ñи заедно и Ñе молÑÑ‚ заедно.
Суфизмът (таÑаууф) е миÑтичната Ñ‚Ñ€Ð°Ð´Ð¸Ñ†Ð¸Ñ Ð² иÑлÑма. Ðазванието идва от „таÑаууф“, букв. навличане на влаÑеница; привичното облекло на миÑтиците аÑкети е груба влаÑеница. Етимологично названието им е Ñвързано и ÑÑŠÑ â€žÑафа“, чиÑти.
ИÑторичеÑки Ñуфизмът Ñе разпроÑтранÑва уÑпоредно Ñ Ñ€Ð°Ð·Ð¿Ñ€Ð¾Ñтранението на иÑлÑма, най-активно приÑÑŠÑтвие в Ñвета има от VIII до Ð¥VIII век. Самите Ñуфии Ñчитат ÑвоÑта Ñ‚Ñ€Ð°Ð´Ð¸Ñ†Ð¸Ñ Ð·Ð° вътрешно ÑпоÑваща човечеÑтвото от древноÑтта. Суфизмът Ñе разбира като като начин на живот, иÑтинен път (тарика), непрекъÑната верига на духовна Ñ‚Ñ€Ð°Ð´Ð¸Ñ†Ð¸Ñ Ð½Ð° проÑветлÑване и единение Ñ Ðллах, коÑто има Ñвои форми на проÑвÑване чрез феноменалната, иÑторичеÑки уÑтановена религиÑ. За ÑÑƒÑ„Ð¸Ñ Ðµ неотменно разбирането, че той е причаÑтен към вътрешната иÑтина на вÑички религии. РиÑлÑмът Ñе приема като феноменалната Ñреда, коÑто дава възможноÑÑ‚ за най-пълно и автентично изÑвÑване на Ñъщината на Ñуфизма.
Семената на Ñуфизма Ñа били поÑÑти по времето на Ðдaм,
напъпили Ñа по времето на Ðух,
разцъфтели Ñа по времето на Ибрахим,
започнали Ñа да Ñе развиват по времето на МуÑа,
Ñъзрели Ñа по времето на ИÑа,
дали Ñа чиÑто вино по времето на Мохамед.
"ЧиÑтото вино" е Ñимвол на чиÑтата непрекъÑната ÑъщноÑÑ‚ на Ñуфизма, коÑто Ñе разкрива в ÑÐ²Ð¾Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ´ÐµÐ» в Ñредата на иÑлÑма. Ð’ този ÑмиÑъл Ñуфизмът е езотерична традициÑ, коÑто Ñвързва Ñебе Ñи Ñ ÐµÐºÐ·Ð¾Ñ‚ÐµÑ€Ð¸Ñ‡Ð½Ð¸Ñ Ð¸ÑлÑм. Ðо правоверниÑÑ‚ иÑлÑм оÑтава Ñам по Ñебе Ñи екзотеричен. Отношението му към Ñуфизма пред Ñредновековието е като към еретично Ñвление в иÑлÑмÑката доктрина. СблъÑъкът Ñ Ð¾Ñ€Ñ‚Ð¾Ð´Ð¾ÐºÑалните иÑлÑмÑки възгледи Ñтава причина знаменитиÑÑ‚ миÑтик Ðл-Халладж да бъде оÑъден на Ñмърт (922 г.) заради разбирането, че е едно Ñ Ð±Ð¾Ð¶ÐµÑтвената ИÑтина (Ðл-Хакк).
След Ð¥VII век Ñуфизмът Ñе „Ñкрива“, Ð¾Ñ‚Ñ‚ÐµÐ³Ð»Ñ Ñе от формите на публично приÑÑŠÑтвие в религиÑта. Предполага Ñе, че той оÑтава в Ñкрити форми в духовното проÑтранÑтво на човечеÑтвото.
Суфиите изповÑдват единÑтвеноÑтта на Бога и единноÑтта Му Ñ Ð²Ñичко ÑъщеÑтвуващо, ÑподелÑÑ‚ идеите за равновеÑноÑтта на външните и вътрешните форми на живот, на макрокоÑÐ¼Ð¾Ñ Ð¸ микрокоÑмоÑ, за уÑъвършенÑтването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обÑвÑва Ñебе Ñи за Ñ€ÐµÐ»Ð¸Ð³Ð¸Ñ Ð½Ð° любовта. Един от най-авторитетните Ñуфии, андалузецът Ибн ал-Ðраби (Ð¥II в.) казва:
Сърцето ми може да приеме вÑÑка форма:
за монаха то би Ñтанало манаÑтир,
за газелите - паÑбище, за Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ð¾Ð²ÐµÑ€Ð½Ð¸Ñ - Кааба,
то би могло да Ñтане Ñвитък от Тора или Корана.
МоÑта вÑра е любов;
накъдето и Ñа Ñвърнат нейните камили,
любовта ще Ñи оÑтане моÑта Ñ€ÐµÐ»Ð¸Ð³Ð¸Ñ Ð¸ вÑра.
Ðай-ранната школа на иÑлÑмÑката миÑтика Ñе утвърждава в Багдад около ÑÐ²Ð¾Ñ Ð»Ð¸Ð´ÐµÑ€ Джунайд (830-910 г.). Джунайд разработва възгледите за „фана“ и „джам“. „Джам“ е Ñъбиране, пределно единÑтво, ÑамоÑÑŠÑредоточаване на миÑтика и негово единение Ñ Ð¿Ñ€Ð¸ÑÑŠÑÑ‚Ð²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð² Името Ñи Ðллах. Възгледът за „фана“ Ñъщо Ñтава централен за Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ Ñуфизъм. „Фана“ най буквално може да Ñе разбира като „угаÑване“, угаÑване на Ñъзнанието; интерпретира Ñе като пределен Ñтадий на миÑтичното възхождане, „разтварÑне“ в ÐµÐ´Ð¸Ð½Ð¸Ñ Ð‘Ð¾Ð³. ДоÑтигналиÑÑ‚ „фана“ Ñуфий Ñтава изразител на автентичното ÑÑŠÑтоÑние на ÑÑƒÑ„Ð¸Ñ Ð² Ñферата на временното пребиваване на човека в Ð·ÐµÐ¼Ð½Ð¸Ñ Ð¶Ð¸Ð²Ð¾Ñ‚ - да бъде „в Ñвета, но не от Ñвета“.
Ðл-Халладж разкрива ÑмиÑъла на миÑтичното възхождане като доÑтигащо до изразÑване на ÑÐ°Ð¼Ð¸Ñ Ð‘Ð¾Ð³ чрез човека. Едно от прекраÑните имена на Ðллах, Ðл-Хакк, ИÑтината, от което миÑтикът Ñе прониква в резултат на ÑÐ²Ð¾Ñ Ð´ÑŠÐ»ÑŠÐ³ и труден аÑкетичен опит, прави ÑÐ°Ð¼Ð¸Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÐº изразител на това Име (а във вÑÑко от Ñвоите Имена Бог приÑÑŠÑтва в пълнота и неделимо). "Слава на Този, Който изÑви СвоÑта човечноÑÑ‚ като миÑÑ‚ÐµÑ€Ð¸Ñ Ð½Ð° Ñлавата на СвоÑта ÑиÑеща БожеÑтвеноÑÑ‚". Това е миÑÑ‚ÐµÑ€Ð¸Ñ Ð½Ð° връзката на БожиÑта любов Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÑˆÐºÐ°Ñ‚Ð°. Ðо този езотеризъм, коментира Ðнри Корбен, като че ли „компрометира“ транÑцендентноÑтта на абÑÑ‚Ñ€Ð°ÐºÑ‚Ð½Ð¸Ñ Ð¼Ð¾Ð½Ð¾Ñ‚ÐµÐ¸Ð·ÑŠÐ¼, Ñ‚. е. чиÑто ÐµÐºÐ·Ð¾Ñ‚ÐµÑ€Ð¸Ñ‡Ð½Ð¸Ñ Ð²ÑŠÐ·Ð³Ð»ÐµÐ´ (Ðнри Корбен. ИÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð½Ð° иÑлÑмÑката филоÑофиÑ. С., 2000, Ñ. 267).
ПътÑÑ‚ на ÑÑƒÑ„Ð¸Ñ ÐºÐ°Ñ‚Ð¾ метод предполага единÑтво на външно и вътрешно пътешеÑтвие и Ñе оÑновава на разбирането за изначално дълбинно знание (ма'рифа), в поÑтигането на което човекът Ñтава Ñъвършен. Ð’ интерпретациÑта на Ибн ал-Ðраби образец на Ñъвършен човек е пророк Мухаммад. Прилагайки езотеричната методика на Ñвързване на буквени и чиÑлови значениÑ, ал-Ðраби проÑÑнÑва ÑмиÑъла на името Мухаммад чрез чиÑлото 33, Ñ‚. е. една трета от ÑъвършенÑтвата на Ðллах, изразени в Ðеговите Имена. И това говори за макÑималното ÑъвършенÑтво, което е възможно за човека и което Пророкът изразÑва в ÑмиÑъла на името Ñи. Можем да миÑлим, ÑмÑта Ибн ал-Ðраби, за конкретен Мухаммад и за вечен Мухаммад, и вечниÑÑ‚ Мухаммад е тъждеÑтвен на вÑички раÑули. Или, иначе казано, видимите форми Ñа Ñамо завеÑа на иÑтинната, вътрешна реалноÑÑ‚:
ÐÑкезата е необходима Ñпоред ÑуфийÑките учители заради вътрешната битка на адепта за очищение на ÑтраÑтната му душа, „нафÑ“, от нечиÑтотата на помиÑлите, от изкушениÑта. Ð¢Ñ Ðµ уÑловие, за да Ñе предприеме „небеÑното пътуване“. Ðеобходимо уÑловие е и преодолÑването на Ñтереотипите на миÑленето, на неговата обремененоÑÑ‚ от двойÑтвеноÑтта; обичайното ни Ñъзнание е затворено, оковано в тези Ñтереотипи. ОÑнователÑÑ‚ на ордена на въртÑщите Ñе дервиши Джалаладдин Руми (Ð¥III в.) Ñ‚ÑŠÑ€Ñи пътища за проникване в "затвореното" Ñъзнание на Ð¿Ñ€Ð¸Ð²ÑŠÑ€Ð·Ð°Ð½Ð¸Ñ ÐºÑŠÐ¼ Ñвета човек в притчите и алегориите. Ðе оÑтавайте Ñвързани ÑÑŠÑ Ñтената, върху коÑто Ñе виждат Ñамо отражениÑта - призовава Руми, - Ñ‚ÑŠÑ€Ñете Ð²ÐµÑ‡Ð½Ð¸Ñ Ð¸Ð·Ñ‚Ð¾Ñ‡Ð½Ð¸Ðº на Ñветлината.
Възгледите за Ð¿ÑŠÑ‚Ñ Ð½Ð° ÑÑƒÑ„Ð¸Ñ Ð¿Ð¾Ð»ÑƒÑ‡Ð°Ð²Ð°Ñ‚ различни интерпретации. Една от тези интерпретации принадлежи на поÑÐ»ÐµÐ´Ð¾Ð²Ð°Ñ‚ÐµÐ»Ñ Ð½Ð° идеите на Джунайд Ðаджмуддин Кубра (Ð¥III в.) от Хорезми. Ðл-Кубра ÑтранÑтва много, разработва Ñвоите идеи в различни трактати. Според него ÑъвършенÑтвата, атрибутите на Ðллах, обозначавани Ñ Ð˜Ð¼ÐµÐ½Ð°, пребивават „в ÐебеÑата“ и миÑтикът Ñледва да оÑъщеÑтвÑва „небеÑни пътешеÑтвиÑ“ за да доÑтигне „меÑтата“, обитавани от тези Имена. Човек е в ÑÑŠÑтоÑние да вмеÑти в Ñебе Ñи Божиите ÑъвършенÑтва, обозначавани Ñ Ðеговите имена, Ñ Ð¸Ð·ÐºÐ»ÑŽÑ‡ÐµÐ½Ð¸Ðµ на „Ðллах, Ð’ÑемилоÑтивиÑ, МилоÑърдниÑ“. Ð’ тези Имена Ñъщината на Ðллах оÑтава транÑцендентна по отношение на човека дори в Ð°Ð¿Ð¾Ð³ÐµÑ Ð½Ð° миÑтичните му поÑтижениÑ. ПътÑÑ‚ на ÑÑƒÑ„Ð¸Ñ Ñледва да доведе до проникване в Ñъщината на поклонението на ÐµÐ´Ð¸Ð½Ð¸Ñ Ð‘Ð¾Ð³. За битието на Бога можем да знаем Ñамо това, че то е Ñъздаващо битие Божие дейÑтвие, различно и дори обоÑобено от непоÑтижимата Ð‘Ð¾Ð¶Ð¸Ñ ÑъщноÑÑ‚. Ðл-Кубра разработва възгледа за деÑет принципа, или деÑет необходими компонента, Ñтепени на миÑÑ‚Ð¸Ñ‡Ð½Ð¸Ñ Ð¿ÑŠÑ‚:
покаÑние (тауба),
аÑкеза (зухд),
уповаване на Ðллах (таууакул, което означава и Ñамоотречение),
Ñамоограничение до най-необходимото (канаат),
уÑамотение (узлат),
дхикр (зикр; поÑтоÑнно припомнÑне на Ðллах),
ÑъзерцателноÑÑ‚ (тауаджух – пълно отвръщане от мирÑкото),
търпеливоÑÑ‚ (Ñабр, коÑто включва и пълно неприемане на джихад като военни дейÑтвиÑ),
Ñъзерцание (мураккаба – пълно ÑÑŠÑредоточаване върху Ðллах, върху пророка, върху аÑти на Корана),
доволÑтво (риза).
По време на миÑтичното възхождане на адепта може да Ñе ÑвÑва неговиÑÑ‚ отвъден двойник, шахид ал-гайб. По ÑъщеÑтво той като поÑветениÑÑ‚ в отвъдното е надеждниÑÑ‚ наÑтавник на адепта. Ðапълно ÑÑŠÑредоточениÑÑ‚ и преминаващ поÑледователно през деÑетте Ñтепени на възхождане човек преминава Ñпоред Ðл-Кубра през различни цветови ÑÑŠÑтоÑниÑ, за да доÑтигне във Ñ„Ð¸Ð½Ð°Ð»Ð½Ð¸Ñ Ð¼Ð¸Ð³ до Ñъзерцание на зелена Ñветлина. Тази Ñветлина е дори отвъд черната Ñветлина на непоÑтижимата Ð‘Ð¾Ð¶Ð¸Ñ ÑъщноÑÑ‚ – Ñ‚Ñ Ðµ Ñветлината на Ð²ÐµÑ‡Ð½Ð¸Ñ Ð¶Ð¸Ð²Ð¾Ñ‚.
Централен момент в практиката на Ñуфиите е дхикр (зикр), припомнÑнето на Божието име. Разбирането за ролÑта на дхикр Ñе черпи от аÑти на Корана, напр.: „О, вÑрваши, чеÑто Ñпоменавайте Ðллах!“ (33: 41). Според Ðл-Халадж дхикр е начин адептът да поддържа поÑтоÑнно активна паметта Ñи за Ðллах, за да приеме в екÑтаз вÑеприÑÑŠÑтвието Му. За него, както и за Ðл-Газали (1058-1111), дхикр е ÑредÑтво на възхождане, етап от подготовката на човека да приеме вÑецÑло Бога. Във вÑеки Ñлучай, припомнÑнето на Божието име не Ñе интерпретира като форма на вокациÑ, на призоваване на Бога.
Дхикр може да Ñе извършва индивидуално, в уÑамотение, но и едновременно от вÑички, принадлежащи към общноÑтта. Ð’ общите форми на дхикр Ñе утвърждават ÑъпътÑтващи дейÑÑ‚Ð²Ð¸Ñ â€“ ритуално въртене, ритуален танц.
Ðай-дълбинниÑÑ‚ Ñтадий на дхикр е Ñпоред Ðбу Хамид ал-Газали дхикр на Ñърцето. Ðа този Ñтадий е поÑтигната и тишина на телеÑното (уÑамотение, което той ÑмÑта за необходимо); поÑтигната е и тишина на „уÑтата“, защото в припомнÑнето заглъхва вÑÑко човешко Ñлово, и тишината на Ñърцето - Ñърцето на адепта Ñе „разтварÑ“, за да приеме Божието приÑÑŠÑтвие в такава пълнота, че Ñамото туптене на Ñърцето да бъде вече пулÑирането на Божието име.
Дхикр може да Ñе произнаÑÑ Ð½Ð° Ð³Ð»Ð°Ñ (дхикр джахри) или или да бъде вътрешна реч (дхикр хафи).
ДхикрShahadah in Spain (entering Islam through Sufism)Ðбдул Ðбд ал-Халик Гиджувани (Ð¥II в.), оÑновател на братÑтвото Ходжаган, разработва метод, път на тихиÑ, вътрешен дхикр. Този път включва оÑем Ñтъпки:
Ñъзнателно, овладÑно дишане (хуш дар дам; диханието да е живо Ñвързано Ñ Ð‘Ð¾Ð¶Ð¸ÐµÑ‚Ð¾ приÑÑŠÑтвие);
наблюдаване на крачките (назар бар кадам; да Ñе Ñледи Ñ Ð¿Ð¾Ð³Ð»ÐµÐ´ точното мÑÑто, където ще Ñе Ñтъпи, да не Ñе оÑÑ‚Ð°Ð²Ñ Ð¿Ð¾Ð³Ð»ÐµÐ´ÑŠÑ‚ да блуждае);
пътуване към родината (Ñафар дар ватан; монек да Ñледва Ñледва Ð¿ÑŠÑ‚Ñ ÐºÑŠÐ¼ иÑтинната Ñи родина – към ÑÐ°Ð¼Ð¸Ñ Ð¢Ð²Ð¾Ñ€ÐµÑ†; ÑÐ¿Ð¾Ð´ÐµÐ»Ñ Ñе възгледа за необходимо външно и вътрешно пътуване, във външните Ñи Ð¿ÑŠÑ‚ÑƒÐ²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÐº може да открие ÑÑŠÐ²ÑŠÑ€ÑˆÐµÐ½Ð¸Ñ Ñи Водител);
уÑамотение в тълпата (халуат дар анджуман; уÑамотението може да е външно и вътрешно – при външното човек Ñе Ð¾Ñ‚Ñ‚ÐµÐ³Ð»Ñ Ñамотен Ñе ÑÑŠÑредоточава върху дхикр, а при вътрешното, иÑтинÑкото уÑамотение, и Ñред тълпата той не чува нищо и оÑтава отдаден единÑтвено на дхикр в тишината на Ñърцето Ñи);
припомнÑне (Ñдкард; „кард“ е Ñъщината на дхикр, а „Ñд“ е извършването на дхикр в Ñърцето);
възвръщане (базгащ; Ñамообладание, миÑълта да Ñе пази от разÑейване, от разконцентриране);
внимателноÑÑ‚ (нигахдашт; взиране в Ñърцето, Ñ‚. е. Ñърцето да Ñе пази от проникване на лоши помиÑли);
ÑпомнÑне (ÑддÑщ; адептът да пази Ñърцето Ñи в приÑÑŠÑтвието на Ðллах – така той може да оÑъзнае и да проÑви и чрез Ñебе Ñи Ñветлината на СъщноÑтта на ЕдинÑтвеноÑтта (анвар аз-зат ал-ахадиÑ).
СуфийÑките общноÑти Ñе обединÑват около учител (шейх). ОтношениÑта учител-ученик Ñа Ñакрални, непоÑредÑтвени и не Ñе инÑтитуционализират. УчителÑÑ‚ Ñъблюдава конкретни подходи към вÑеки ученик и е в ÑÑŠÑтоÑние да му предава духовна ÐµÐ½ÐµÑ€Ð³Ð¸Ñ (барака). Името на Фаридуддин Ðтар (Химикът) (1150-1229) е Ñвързано ÑÑŠÑ ÑуфийÑкото упражнение "Ñтоп!" - в определен момент ученикът Ñпира вÑÑкакви Ð´Ð²Ð¸Ð¶ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¿Ð¾ заповед на учителÑ, и тъкмо тогава Ñтава възможно предаване на ÐµÐ½ÐµÑ€Ð³Ð¸Ñ (барака) от ÑƒÑ‡Ð¸Ñ‚ÐµÐ»Ñ Ð½Ð° ученика.
Real Islam-SufismÐ’ Ñредите на мюÑюлманите Ñе ползват Ñ Ð³Ð¾Ð»Ñма популÑрноÑÑ‚ притчите за ÐаÑтрадин Ходжа („ходжа“ ще рече „учител“), които Ñа доÑтоÑние на културата на вÑички балканÑки народи.
БезÑпорно едно от най-популÑрните ÑвидетелÑтва на миÑтиката на Ñуфиите Ñа приказките от 1001 нощ. СуфийÑки идеи изразÑват Ñтиховете на Джалаладдин Руми, на Саади Ширази, на Омар ХаÑм. Тези идеи имат решаващо влиÑние върху СервантеÑ, автора на „Дон Кихот“. Предполага Ñе, че те Ñа повлиÑли и Ñъздаването на такива значителни Ð¿Ñ€Ð¾Ð¸Ð·Ð²ÐµÐ´ÐµÐ½Ð¸Ñ ÐºÐ°Ñ‚Ð¾ „Вилхелм Тел“ и „Робин Худ“
Sufi Wisdom ( Rumi, Islam... etc )