- Обичала ли си някога? Но на този въпрос АннаМария не бързаше да му отговори. Защото добре осъзнаваше, че любовта беше разновидна. И също така, че неговата любов беше пламък, който извън любовта си всичко останало изгаряше. Любов пред която живота бледнееше и нямаше никаква стойност. - Обичала ли си някога? Повтори въпроса си Йомер.
- Обич ли? За това чувство не всеки по всяко време трябва да говори Йомер.
- Защо? Защо? Нима това нещо не е човешко и нещо земно?
- Не е Йомере! Не, не е! Това е друго измерение! Което от хората прави Човеци! От обикновеният човек прави великани. Защото това чувство не е като нещо да го сготвиш и изядеш. В него освен, че се живее и се умира. Обичта не е толкова евтино нещо което може да се срещне по витрините и с печалба продаде. Обичта винаги се е предлагала от сърце и то винаги на безценица или на загуба. Но тръпката е равна на един живот. На едно раждане или прераждане. И повярвай ми, когато една обич се превърне в любов, тогава и боговете не могат да ти помогнат. Защото и те тогава за тебе са безразлични. Все е едно дали ги има. Дори и да ги има, те не са нищо повече от една петала закачена над входната врата. Която със сетни сили иска да ти пожелае цялото щастие на света. И сега ако трябва с тебе да си говорим, не за обичта а за любовта? Ти на мен трябва да си дадеш душата и аз моята на тебе. Затова нека да замълчим и пред съдбата си да замълчим. Защото в нея има рани, които не кървят, но от тях повече болят.
из СЪЛЗИТЕ НА БЕСИЛОТО
