Ðавън под разредената вече тъмнина, придружена Ñ Ð³ÑŠÑта влажна Ñтудена мъгла, Ñе разнеÑе Ñутришната пеÑен на ходжата, коÑто подканваше жителите на ИÑтанбул да Ñе разделÑÑ‚ Ñ ÑƒÑŽÑ‚Ð½Ð¸Ñ‚Ðµ Ñи легла и да отправÑÑ‚ ÑвоÑта молитва към ÑÑŠÐ·Ð´Ð°Ñ‚ÐµÐ»Ñ Ð¸Ð¼ Ðллах.
Ðз Ñъщо реших да Ñтана не за молитва, а защото от Ñнощната Ñреща вече нÑмах покой дори и в леглото Ñи, което до този момент беше Ð¼Ð¾Ñ ÑƒÑŽÑ‚ и крепоÑÑ‚, в коÑто Ñе чувÑтвах като в РаÑ.
Излизайки от къщата за гоÑти в коÑто пребивавах, видÑÑ…, че ÑтаÑта на Султан ханъм Ñветеше и нейниÑÑ‚ Ñилует Ñрко Ñе откроÑваше по белите пердета и показваше, че Ñе ÐºÐ»Ð°Ð½Ñ Ñабах намаз*. Тази нейна молитва беше Ñвещена и Ñ‚Ñ Ð½Ðµ Ñе молеше толкова за Ñебе Ñи, а за единÑтвената й дъщерÑ, коÑто имаше нужда от Ñпешна помощ - помощ, коÑто можеше да дойде Ñамо и единÑтвено от Ð’ÑевишниÑ. Сврътка не ме Ñвърташе, затова реших да Ñе Ð¿Ð¾Ñ€Ð°Ð·Ñ…Ð¾Ð´Ñ Ð¸Ð· улицата, за да ми мине времето, но така незнайно как Ñе отзовах пред джамиÑта, коÑто беше полу - празна и ÑÑкаш протÑгаше обÑтиÑта Ñи към мен и ме подканваше да Ñе пречиÑÑ‚Ñ, а защо не и да Ñе Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ð»Ñ Ð·Ð° нуждаещите, и оÑобено за дъщерÑта на Султан ханъм, коÑто имаше нужда от тази Ð¼Ð¾Ñ Ð¼Ð¾Ð»Ð¸Ñ‚Ð²Ð°. Така и направих, коленичих пред Ð’ÑÐµÐ²Ð¸ÑˆÐ½Ð¸Ñ Ð¸ протегнах ръце към него, изредих необходимите молитви за мир и благоденÑтвие на народа и на Родината, както и за Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ ÑвÑÑ‚. След това през Ñълзи го замолих да ÑпаÑи тази крехка и невинна душа, коÑто бе вÑе още в началото на живота Ñи и не беше Ñторила никакво зло на тази Ð·ÐµÐ¼Ñ ......
След молитвата Ñ Ð¿Ñ€ÐµÑ‡Ð¸Ñтена ÑъвеÑÑ‚ и Ñ Ð±Ð°Ð²Ð½Ð¸, но Ñигурни крачки Ñе отправих за в къщи. Ð’ двора на джамиÑта ме наÑтигна младолик белобрад Ñтарец.
– Синко, Ñтой, почакай, нека Ñподелим дума-две. ИÑкаш ли?– тъй като не бързах за никъде ÑъглаÑих Ñе на драго Ñърце. Слушах как този Ñтарец, който за пръв път виждах в живота Ñи говореше за мен, ÑÑкаш ме познаваше от ÑÐ°Ð¼Ð¸Ñ Ð¼Ð¸ зародиш. ОбÑÑни ми защо Ñъм Ñе родил и как, и защо Ñ‚Ñ€Ñбва да живеÑ!
– Чух молитвите ти, Ñинко и ме Ð·Ð°Ð±Ð¾Ð»Ñ Ñърцето. Малко хора идват тук толкова рано, за да Ñе молÑÑ‚ за чужди неÑполуки. Затова иÑкам да ти помогна, ако иÑкаш, разбира Ñе? – възможно ли беше да не приема подобна помощ и то не за друг, а за дъщерÑта на Ð¼Ð¾Ñ Ð°Ð½Ð³ÐµÐ» покровител Султан ханъм, коÑто за мен беше готова да Ñтори вÑичко на Ñвета.
– Стига да помогне, ходжа ефенди, Ñтига да помогне? – и Ñълзите ми бликнаха пак нÑкъде от дълбоко.
– За да Ñе пребориш Ñ Ð´Ñвола, Ñълзите и молитвите понÑкога не Ñтигат, Ñинко. Затова ще ти е нужно много труд, уÑилие и здрав разум. Разум, Ñ ÐºÐ¾Ð¹Ñ‚Ð¾ да накараш Ð±Ð¾Ð»Ð½Ð¸Ñ Ð´Ð° легне приживе в ÑÐ²Ð¾Ñ Ð³Ñ€Ð¾Ð±.
– Какви ги говориш, ходжа ефенди? Ðима е възможно това? Това, което говориш ушите ти чуват ли го? – ÑдоÑан до болка уÑетих как му крещÑ, ÑÑкаш той беше виновен за ÑÑŠÑтоÑнието на Елиф ханъм.
– Стой, Ñинко, почакай, Ñ Ð½ÐµÑ€Ð²Ð¸ и на Ñофра не Ñе ÑÑда, камо ли да вършиш работа и то, коÑто е Ñвързана Ñ Ð´Ñвола! Ðека да ти обÑÑнÑ, пък ти Ñи реши Ñлед това какво ще правиш. Ти Ñи реши. – Ðезнайно как, но мекиÑÑ‚ и гърлен Ð³Ð»Ð°Ñ Ð½Ð° този белобрад Ñтарец ме накара да Ñе ÑÐ¼Ð¸Ñ€Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ´ него и да го изÑлушам.
– Слушай Ñинко, дÑволът, който Ñе е наÑтанил в Ð½ÐµÑ Ñ‰Ðµ Ñ Ð½Ð°Ð¿ÑƒÑне единÑтвено тогава, когато Ñ‚Ñ Ð»ÐµÐ³Ð½Ðµ в ÑобÑÑ‚Ð²ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñи гроб. Само тогава. ТрÑбва Ñ Ñ†ÐµÐ½Ð°Ñ‚Ð° на вÑичко да Ñ Ð½Ð°ÐºÐ°Ñ€Ð°Ñˆ да го Ñтори, за да Ñе ÑпаÑи. Когато реши да го направи нека Ñе подготви като за джаназе,** – нека Ñе Ñбогува Ñ Ð²Ñички и Ñ Ð²Ñичко на този ÑвÑÑ‚. След това нека да отиде на гробищата и Ñама да легне в гроба Ñи и да не Ñтава от там едно денонощие. Ðко нÑкой нещо й предлага – да не го приема, дори това да е и от ÑобÑтвената й майка. Ðко Ñтори това Ñлед едно денонощие Ñ‚Ñ Ñ‰Ðµ е здрава като теб и мен. – След това Ñтарецът, оÑтавÑйки Ñлед Ñебе Ñи Ñтотици въпроÑи без отговор Ñтана и Ñ Ð±Ð°Ð²Ð½Ð¸ Ñтъпки Ñе изгуби в мъглата.
Сутринта поканих Султана ханъм да закуÑим заедно в къщата за гоÑти и й обÑÑних вÑичко до най-големи подробноÑти. Ð¢Ñ ÐºÐ°Ñ‚Ð¾ ранена Ñърна в Ñърцето през едри проливни Ñълзи ме Ñлушаше и не прикриваше ÑвоÑта безпомощноÑÑ‚, коÑто изпитваше пред Ð´ÑŠÑ‰ÐµÑ€Ñ Ñи.
– Именно за това те обичам, Ибрахиме! Именно за това, защото ти чуждата болка Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ¶Ð¸Ð²Ñваш и изпитваш като ÑÐ²Ð¾Ñ Ð¸ винаги Ñи готов да жертваш нещо от Ñебе Ñи, за да помогнеш на Ð½ÑƒÐ¶Ð´Ð°ÐµÑ‰Ð¸Ñ Ñе. Ðз не Ñъм Ñе уморила. Една майка никога не може да Ñе умори, или пък да Ñе откаже от битката, коÑто Ñ Ð²Ð¾Ð´Ð¸ за детето Ñи, но победата е невъзможна, защото тази битка Ñ Ð²Ð¾Ð´Ñ Ð¾Ñ‚ нейно име. Ðко иÑкаме да Ñ Ñпечелим, Ñ‚Ñ€Ñбва Ñ‚Ñ Ð´Ð° води битка Ñрещу врага Ñи и Ñ Ð¼Ð¾Ñ Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ‰ нÑма как да не победи, но Ñ‚Ñ Ð½Ðµ иÑка. Снощи Ñ Ð²Ð¸Ð´Ñ, нито иÑка да Ñде, нито пък да Ñе Ñреше, камо ли да Ñе Ñражава Ñ Ð´Ñвола както ти казваш.
– Ðз иÑкам да опитам, пък и нÑма какво да загубÑ. Ще Ñе опитам да Ñтигна до Ñърцето й, което е ранено Ñъщо като моето, пък дано ме чуе. От това ще Ñпечелим вÑички и най-вече Ñ‚Ñ Ñамата.
– Ето ти ключа от къщата ми. Опитай каквото можеш и дано уÑпееш, но Ñе подготви за неща, които изобщо могат да Ñе нарекат нормални. Раз ще Ñе Ð¼Ð¾Ð»Ñ Ð½Ð° Ðллах да ти дава Ñили и търпение в това начинание, което за мен е проклÑтие. ПроклÑтие!
След това нейно ÑъглаÑие, аз вече бÑÑ… до Ñмърт уплашен и объркан, защото вÑички мои изживени Ñпомени един Ñлед друг оживÑха и като въглени ме пареха. С чаÑове Ñе чудех как така Ñъм ги преодолÑл и на живота Ñъм Ñе заÑмÑл? Ðо Ð½Ð°ÐºÑ€Ð°Ñ Ñе оказа, че нито Ñъм ги преодолÑл, нито пък на него Ñъм Ñе ÑмÑл. Ð’ този момент през Ñълзи заговорих на Ñебе Ñи: " Има ли щаÑтлив човек на този ÑвÑÑ‚? Има ли? Ðко има, той е нÑкакъв луд, който не познава любовта и болките на живота."
Елиф обитаваше таванÑките Ñтаи, те за Ð½ÐµÑ Ð±Ñха и начало и край, и ад и Рай. Ðикой без нейно разрешение не можеше да отвори залоÑтената врата, коÑто Ñ Ð¾Ñ‚Ð´ÐµÐ»Ñше от Ð·ÐµÐ¼Ð½Ð¸Ñ Ð½Ð¾Ñ€Ð¼Ð°Ð»ÐµÐ½ ÑвÑÑ‚. Зад Ð½ÐµÑ Ñ‚Ñ Ñи беше Ñъздала един неин друг ÑвÑÑ‚, в който ÑÑŠÑ Ñвои уÑÐ¸Ð»Ð¸Ñ Ñе опитваше да поддържа ЖИВРЛЮБОВТÐ. Ðо любовта можеше ли да е жива, когато е живÑна Ñамо едноÑтранно? Според мен - да. Може да Ñи обладан от чувÑтвото, наречено любов, да го изживÑваш до най-големи подробноÑти,да живееш Ñпоред неговите Ð¸Ð·Ð¼ÐµÑ€ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¸ отÑрещниÑÑ‚ човек за това дори и да не знае. ПроÑто Ñе потапÑш в тези дълбини и черпиш от техните благини, но едва ли има по-голÑма болка от неÑподелената любов, коÑто като ръжда може да разÑде човека отвътре. И ако той не е готов да Ñе пребори Ñ Ñ‚Ð°Ð·Ð¸ болка, Ñе превръща в едно разÑдено ÑъщеÑтво, което не е полезно дори и на Ñебе Ñи.
ÐÑмаше време за губене, Ñъбрах вÑичките Ñи мъжки Ñили, взех една от любимите ми книги, коÑто беше попита цÑлата от ÑмъртоноÑни рани и ухаеше на миризма на прÑÑно пролÑта кръв, кръв пролÑта за неÑподелена любов. ПриÑеднах до добре залоÑтената врата на Елиф и зачетох на глаÑ:
Сам Ñъм! ...
Сам Ñ Ð³Ð¾Ð»Ð¾Ñ‚Ð°Ñ‚Ð° Ñи.
Ðе, не ме е Ñрам,
че Ñъм по бели коÑти,
че още имам мой дъх
и иÑтина една,
коÑто ще ме краÑи и в гроба!
От другата Ñтрана на залоÑтената врата Ñе чу женÑки плач, плач, който прониза моето мъжко Ñилно Ñърце. " ÐœÐ¾Ð»Ñ Ñ‚Ðµ недей ... недей докоÑвай тази рана, коÑто за мен ще е краÑ!" След тези проплакани нÑколко думи наÑтъпи Ñтрашна тишина, тишина, коÑто говореше повече от вÑичко друго на Ñвета. Така потопени в Ð½ÐµÑ Ð¸ двамата ÑтоÑхме неподвижно Ñ Ñ‡Ð°Ñове, а Ñпомените тържеÑтвуваха и напомнÑха Ñ ÐºÐ°ÐºÐ²Ð° голÑма болка бÑха изживÑни.
Ðа ÑÐ»ÐµÐ´Ð²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½ пак приÑеднах зад добре залоÑтената врата и цитирах Ñтих от книгата:
Ðе умирай, Любов!...
ЗнаÑ, че
Ñ‚Ð²Ð¾Ñ ÐºÑ€Ð°Ð¹ е ново начало!...
Ðа нова интрига,
коÑто от Ñърцата ни извира!
Ðо ти не умирай, Любов
в мълчание,
в мъчително Ñтрадание!
ÐœÐ¾Ð»Ñ Ñ‚Ðµ, ти не умирай, Любов!...
Ти преодолÑваш трудни отчаÑниÑ,
ти за Ð½Ð°Ñ Ñи боже поÑлание,
твоÑÑ‚ пламък топли милиони,
ти Ñи на живота ни цъфналите клони!
Ти не умирай, Любов!...
Ðко в душата ми има
поне малко обич - Ñ‚Ñ Ðµ твоÑта!...
Ðко наÑтъпва пролет през люта зима
то е, защото твоÑта топлина в мен Ñ Ð¸Ð¼Ð°!
Ти не умирай, Любов!...
Трудно е да гледам Ñлед теб пепелта!...
След изгорÑна обич на Любовта,
Ñлед рухнали и празни Ñърца,
да чакам в Ñ‚ÑÑ… да възкръÑнеш като мечта!
За Ð¼Ð¾Ñ Ð¸Ð·Ð½ÐµÐ½Ð°Ð´Ð° вратата Ñе отвори и на прага й облÑна в Ñълзи заÑтана Елиф ханъм, Ñ Ð¸Ð·ÐºÑƒÑтвена уÑмивка кимна за поздрав и поиÑка книгата от мен. Ðа драго Ñърце й Ñ Ð´Ð°Ð´Ð¾Ñ…, защото много добре знаех, че за Ð½ÐµÑ Ñ‚Ð¾Ð²Ð° е единÑтвеното лекарÑтво. Ðа ÑÐ»ÐµÐ´Ð²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½ пред вратата й поÑтавих друга книга и на
по-ÑÐ»ÐµÐ´Ð²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð¾Ñ‰Ðµ една. След Ñедмица вече вратата не беше залоÑтена и аз бÑÑ… любезно поканен да поÑÐµÑ‚Ñ Ñ‚Ð¾Ð»ÐºÐ¾Ð²Ð° бранената от Ð½ÐµÑ ÐºÑ€ÐµÐ¿Ð¾ÑÑ‚.
- Защо правиш вÑичко това за мен? Ðе виждаш ли, че Ñъм на краÑ, който за мен е ÑпаÑение за РаÑ?
- Ðе, не, ти не Ñи на краÑ, а Ñи в Ñамото начало, ти Ñ‚Ñ€Ñбва да Ñе отървеш от тази магиÑ, затова иÑкам да Ñи Ñ Ð²Ð´Ð¸Ð³Ð½Ð°Ñ‚Ð¾ чело - наÑтъпи пак Ð¾Ð½Ð°Ñ Ñтрашна тишина, от коÑто дъха Ñпира.
- Ти за мен нищо не знаеш, нито пък аз нещо за теб. Затова нека Ñе Ñмирим пред Ñлучилото Ñе, което е наша Ñъдба.
- Смирението не е ÑпаÑение, а ÑъглаÑие Ñ Ð¿Ð¾Ñ€Ð°Ð¶ÐµÐ½Ð¸ÐµÑ‚Ð¾. С други думи, който не Ñе Ñражава е обречен да го краÑи поражение. Слушай, моето момиче, по пътÑ, по който Ñи поела, аз от отдавна Ñъм Ñе върнал. Можеш Ñпокойно да упрекваш който Ñи иÑкаш за ÑвоÑта неÑполука, Ñтига това да те облекчи. Ðо знай, че иÑтината е друга и Ñ‚Ñ Ð½Ðµ е това, коÑто душата ти диктува, или зад което Ñе криеш, за да можеш греховете Ñи да прикриеш. ИÑтината е ,че ти в ръката Ñи имаш един прекраÑен живот, живот който Ñ‚Ñ€Ñбва да изживееш по такъв начин, какъвто изиÑква от теб любовта. Ðз например когато полагах любовта Ñи в черната Ð·ÐµÐ¼Ñ ÑƒÐ¿Ñ€ÐµÐºÐ²Ð°Ñ… и Ñъдих Ðллаха и тогава, ако имах възможноÑÑ‚ щÑÑ… да го хвана за гушата. Ðо Ñега, Ñега виждам, че аз Ñ‚Ñ€Ñбва да Ð¶Ð¸Ð²ÐµÑ Ð·Ð°Ñ€Ð°Ð´Ð¸ неÑ, да разнаÑÑм името й и да приема, че такава ми е била Ñъдбата.
- Разкажи ми за Ñебе Ñи, Ð¼Ð¾Ð»Ñ Ñ‚Ðµ - погледът й беше толкова любопитен и умолителен, че нÑмаше как да й откажа.
- Преди година беше, когато Ðллах от мене Ñ Ð¾Ñ‚Ð½Ðµ, преди година беше, когато като покоÑено дърво в земÑта Ñ Ð¿Ð¾Ð»Ð¾Ð¶Ð¸Ñ… и на живота Ñи край Ñложих. След Ð½ÐµÑ Ð¾Ñтана една Ñтрашна пропаÑÑ‚, коÑто нÑмаше ни дъно, ни край. ÐÑмах друг изход, Ñ‚Ñ€Ñбваше да побÑгна от вÑичко напомнÑщо ми на неÑ, така Ñе озовах във вашата къща за гоÑти. Тук вече оÑъзнах, че не е било възможно да избÑгаш от Ñебе Ñи, защото аз незнайно как Ñе бÑÑ… превъплатил в неÑ. След това Султан ханъм ме научи да Ñе Ð¸Ð·Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ñ Ð½Ð° крака и да Ñе Ñражавам за любовта. Сега е твой ред да ми разкажеш за Ñебе Ñи. ÐœÐ¾Ð»Ñ Ñ‚Ðµ! - но Ñ‚Ñ Ð½Ðµ бързаше, или не знаеше откъде да започне, Ñтоеше до прозореца и гледаше в нищото. Така изминаха нÑколко чаÑа в мълчание и в размиÑъл. След тези нÑколко чаÑа на мÑÑтото на това прекраÑно Ñъздание имаше един злодей, който крещеше и вÑичко покрай Ñебе Ñи чупеше. Ðищо друго не ми оÑтаваше, оÑвен да напуÑна тази крепоÑÑ‚ изпълнена Ñ ÑроÑÑ‚ и злоба. След виковете: "Ти кой Ñи? Ðа мен и Ðллах не може да ми помогне, та ти ли?" - Ñе ÑпуÑнах по Ñтълбите Ñ Ð¼Ð¸Ñълта как издържа на този тормоз това крехко женÑко Ñърце.
Ðа ÑÐ»ÐµÐ´Ð²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½ не отидох до крепоÑтта й, не почуках на вратата й, не Ñложих книга пред покоите й, а Ñе залових за работа по градината, защото пролетта напираше Ñ Ð²Ñички Ñили. ТрÑбваше да Ñе орежат розите и да Ñе окопае тревата покрай Ñ‚ÑÑ…, да Ñе очиÑти от боклуците баÑейна и куп още друга градинÑка работа. За Ð¼Ð¾Ñ Ð¸Ð·Ð½ÐµÐ½Ð°Ð´Ð° приÑлужничката на Султан ханъм Ñе приближи до мен и ми каза, че Елиф ханъм ме кани на чаша кафе Ñ Ð½ÐµÑ Ð´Ð° изпиÑ.
- Ðе, благодарÑ, предайте й, че имам много работа и нÑма как да Ñ Ð¾ÑÑ‚Ð°Ð²Ñ Ð½Ð°Ð¿Ð¾Ð»Ð¾Ð²Ð¸Ð½Ð°. Може би нÑкой друг път и на друго мÑÑто - Ñлед това неловко оправдание продължих Ñтарателно да върша работата Ñи. Ðе Ñлед дълго чух глаÑа на Елиф зад гърба Ñи:
- Ти ли обичаш много розите, или Ñ‚Ñ Ð³Ð¸ обичаше?
- Ðа хубава дума и на Ñвежа роза вÑеки Ñе радва, но малцина Ñа тези, които за Ñ‚ÑÑ… ще Ñе потрудÑÑ‚! - без да Ñпирам да ÐºÐ¾Ð¿Ð°Ñ Ð¹ отговорих.
- Ðко иÑкаш мога да ти Ð¾Ñ‚Ð³Ð¾Ð²Ð¾Ñ€Ñ Ð½Ð° ...... пак наÑтъпи онова Ñтрашно мълчание, което криеше в Ñебе Ñи един цÑл живот.
- Да, иÑкам. Ðо не тук и Ñега, а там, където Ñе изгуби живота - там, където отÑтъпи мÑÑтото Ñи на дÑвола - Ñлед тези мои думи пак наÑтъпиха крÑÑъци и иÑтерии, които ми подÑказваха, че Ñъм на прав път.
След два дена Елиф отново дойде при мен Ñ Ð¼Ð¾Ð»Ð±Ð° да Ñ Ð¸Ð·Ñлушам, но аз държах на уÑловието да отидем на мÑÑтото, където Ñе е Ñлучил инцидента. Така Ñе озовахме на брега на Принцовите оÑтрови, за които мога да твърдÑ, че Ñа къÑче от РаÑ. " Беше един майÑки ден, ден в който животът кипеше и на вÑеки в Ñърцето любовта цъфтеше! МоÑта любов Ñъщо имаше цъфтеж и то един от най-хубавите!" - през Ñълзи Елиф ÑвоÑта Ñъдба разказваше. Той Ñъщо като теб обичаше Ñтихове да цитира.
Умираха Ðнгелите
един по един в мен -
Боговете и те,
а от дÑвола нÑма и помен.
Само ти Ñи до мен,
Ñамо ти оÑтана да Ñветиш
като Ñлънцето в мен вÑеки ден,
и през нощта че ме Обичаш -
като щурец да ми шептиш!
До мен ли Ñи нÑмам ограда,
радваш ме като виÑша награда!
Ðо ти плакала ли Ñи, Любов
на Ñън ÑÑŠÑ Ð¸ÑтинÑки Ñълзи?...
ИÑкала ли Ñи и Бог да излъжеш,
че и без мен Ñебе Ñи ще бъдеш?
Обичала ли Ñи нÑкога нÑкого тайно,
до полуда, до загуба, отчайно?
ИÑкам живота Ñи да ти дам,
но пред теб коленича ли, Ñъм нÑм.
----------------------------------------------------------------
Сабах намаз* - Ñутришна молитва.
Джаназе** - погребение.
Ya tutar sa *** - ами ако Ñтане?
ÐžÑ‚ÐºÑŠÑ Ð¾Ñ‚ романа "ТУК ÐЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТÐ" на Ибрахим БÑлев