Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 100418 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
ДЯЛБАТА
 
Аго Мустафа загледан към нищото почти механично извади табакерата с цигарите и припали една от тях. Обичаше да ги реди в кутията като “млади невести“ както обичаше той да казва. Миризмата на цигарата се разнесе около него и подлуди другите старци от селото който като лястовици на есен бяха насядали както всеки божи ден в центърът на селото. Аго Мустафа охотно дръпна от младата си булка още един два пъти и я подаде на първият му и неразделим приятел Кольо (пантата) с който заедно изкараха казармата. Другите старци почти не говореха защото всичко помежду си бяха почти изказали, само гайдаря не стоеше мирно като тях на едно място, а се въртеше като ужилен от дива пчела. Аго Мустафа не се стърпя и пак извади от табакерата още една млада невяста, припали я пак така охотно като първата и подаде табакерата на ляво стоящата лястовица дядо Хасан (бирника), той я пое така сякаш за първи път от години не беше виждал млада булка. Взе една от табакерата и една закичи като китка на ухото. След това я подаде на приятелят му до него бай Спиро (плячката), той също я пое с голяма охота и му се поиска да я сложи в джоба си, но това сега нямаше как да стане затова я подаде на седящият до себе си аго Изер и след това се провикна към аго Мустафа;
 
 - Мустафа бе, ти като умреш тази табакера защо не я дадеш на мен, много ми харесва бе, пък и все е пълна с млади невести, както ти обичаш да казваш. Всички старци избухнаха в смях.

- За какво ти е на тебе вече младо булче, като вече миришеш на пръст – го смъмри аго Изер до него. Но останалите подхванаха пак мухабета за младите булки който ги задържаше с часове на мегдана. Така табакерата се върна обратно до аго Мустафа, той я погледна и видя че в нея са останали само две невести. Той прибра табакерата във вътрешният джоб на елека си и не че не знаеше но попита;
 
- Кой от юнаците ги няма пак?

- Молаалията го няма пак – провикна се бай Атанас така че да го чуят всичките лястовици. - Пак е на гробищата. И какво като ходи там всеки ден? И какво като ходи? Той докато беше жива не я тачеше като човек, та сега се е сетил. А бе за бой си беше този човек от малък, някак беше един такъв скръндза и никой не го обичаше.

- Хайде, хайде …. Пак подхвана старият мухабет – го смъмри аго Мустафа. Защото нямаше от селото който да не знае, че бай Атанас още от младини беше залитал по хубавата Зейнеп, жената на Молаалията. Но така и не му я дадоха, защото бай Атанас беше дошъл от гръцко и въпреки че заради голямата си любов не влизаше в черква, той за цяло село си остана от другата вяра.

- А бе аго Мустафа, недей така бе, поне ти недей. Нима сега за нея вече има някакво значение, дали някой плаче над гробът й, или от коя вяра е бил мъжът й? – опита да се оправдае бай Атанас.

- Но миналият ден и теб са та видели да плачеш над гробът й. И нима това е достойно за тебе? Погледни се само на колко си години, а все още живееш в онова време. През това време от към гробищата се зададе Молаали. Въпреки че беше свел глава към черната земя не гледаше къде стъпва. Вече беше научил с големи подробности къде има локва пълна с вода и къде има камък за да го спъва. Механично даде селям на лястовиците, те също механично се размърдаха и му направиха място да седне до аго Мустафа. Той също така механично бръкна в пазвата си и от там извади табакерата с младите невести. Подаде я на Молаалията и зачака да му я върне. През това време бай Атанас стана от мястото си и без да каже нищо се запъти за в къщи.

- Този ще го убия. Този вече ще го убия. Цял живот съм се канил и заканвал, но този път вече ще го убия – ядосано се закани Молаалията.

- Ти какво пак само за него говориш? Какво ти е сторил толкова човека? Пък и няма я вече Зейнеп. Няма я, разбери го един път завинаги. Няма вече от какво да я каскандисваш*.

- Вчера пак е бил на гробището. Пак е бил мамка му и копелето гръцко. Като гладен вълк цял живот е тичал по петите й. Заради него жената си отиде млада и зелена.

- Защо заради него? Защо? Пък и Зейнеп си поживя до осемдесет. Е раничко й беше, но така Аллах е отредил. Ти сега не се сърди на никой заради това, че Аллах отгоре всичко вижда и нашето време наближава, ето още един липсва от нас, знае ли се може и той да е заминал при него. След това се провикна на бай Атанас.

– Атанасе, Атанасе …. И бай Атанас като ударен от гръм се закова на мястото си. И първата мисъл която мина през умът му беше - “За какво ли ще ме съдят?“ Поиска му се да се направи че не е чул, но ако го направи, ще трябваше да се отлъчи един път завинаги от стадото. Пък и много добре знаеше че дори и да си вълк, единак ли си участта е ясна. Затова събра сетни сили, разтърси старата снага и се върна при тайфата, която го очакваха с голямо нетърпение.

- Какво има Мустафа? Какво са си развикал, сякаш имам да ти давам връв турски пендари. Хайде бързо казвай, че си имам много работа.
- Доволен ли си вече изеднико? Доволен ли си вече че е в черната земя? – му закрещя молаалията.

- Ти поне имаш шанса да бъдеш погребан до нея! Докато аз и този шанс го нямам. Но хайде със здраве че аз си имам работа – се опита пак да побегне бай Атанас.

- Работата ще почака. Постой сега за малко за да решим едно важно меселе** между вас двамата, че така повече не може да продължава. През това време Молаалията стана и също като бай Атанас се опита да побегне, но и той като пирон беше прикован от думите на аго Мустафа.

– Мола-а-а .. ако си отидеш, един път завинаги забрави и за мен. Стой еле почакай. Вече и Молаали и Атанас стояха лице в лице и се гледаха така, че са на мурабето и всеки момент щяха да се хванат шия за шия. За да не стане по голяма беля, стана и аго Мустафа и застана между двамата юнаци, които имаха една и съща цел – да унищожи врага. Хе-е-е-й гиди юнаци, хей. Не остарявате бе, и не поумнявате, все същите щури глави, щури мисли ….
 
 - Та се питам, сега ако тук между вас е хубавата Зейнепа, какво ли би ви казала и това което си мислите дали би го одобрила? Молаали ти си турчин, Атанасе ти си българин, а аз съм помак, но това не ни пречеше на всички тук да обикнем Зейнеп! Защото тя беше хубава, а хубавото се обича, хубавото се помни и тачи. Вижте се сега и вие двамата - затова че обичате хубавото, сте готови да се избиете. Тогава ние как да ви обичаме, помним и тачим? Прегърнете се като братя които са обичали хубавото, които тачат хубавото и искат от нас да ги запомним с хубаво. На Момаали от почти пресъхналите вече очи се търкулнаха две едри невинни сълзи. А краката му се разкършиха като покосени от брадва и политна към земята. Тогава бай Атанас го сграбчи така, сякаш искаше да му даде живот, да му даде всичко онова от което имаше нужда един близък приятел, или брат.

В тази прегръдка Молаали се разнежени до неузнаваемост. Сякаш беше попаднал пак в нейните ръце и на глас зарида като малко дете за своята майка. След това без да кажат нищо се запътиха за гробището където лежеше обичта им, живота им, мечтите им и всичко онова което деляха и мечтаха цял живот.

Автор Ибрахим Бялев
 
 --------------------------------------------
 * - ревнува
 ** - задача 



Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
ДЪЛБИНА

За нея в пламъци горях,
живота си като просяк пропилях,
но за нея поезия творях,
небрежно към смъртта си клонях!

Беше като някаква магия,
пред която би склонила дори и змия,
за да целуна нейната шия,
съгласен бях в черната земя да гния!

Пътища пред мен безброй,
но нейният е стръмен и без завой,
като пролетен топъл порой,
за който влизах със себе си в лют бой!

Тя за мен си остана дълбина,
за която и ден и нощ поезия ще творя!
За да изживея с нея мига,
на драго сърце бих продал дори и света!

Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
Вирналият й нос бе по вирнат от нормалното, което ме накара да се разсмея, дори развеселя. Тази красота можеше да задоволи всеки, но не и мене. Затова се вгледах по внимателно в нея, доста по внимателно от нормалното. До толкова внимателно че видях душата й! А тя прекрасна! Нещо подобно но Рая! Няма как да не си мечтаеш и красиш с нея, защото нима има от нея нещо по прекрасно на този свят? Очите и бяха сини! По сини от нормалното, затова се задавих в тях. До толкова се задавих че почувствах как умирам, или се раждам! Поисках помощ от Бога, но той сякаш не ме чу и ме остави да се давя в тази благина, за която всеки мъж тайно си мечтаеше и в която ставаше мъж. Това почувствах и аз как – станах мъж! Нима имаше по свещено за един мъж - да е за някой мъж? Аз вече без да знае тя, за нея бях мъж – мъж който за нейните къдрици мечтае, копнее - дори бих и умрял! Нейните думи за мен вече бяха славеени, или на нещо подобно в сърцето ми звучаха и за любов говореха!
 
 Докато разглеждах това сътворение на Бога и си представях неговите най-интимни прелести как са се разстлали пред мен дочух думите; - “Ти можеш ли да караш колело?“.
 
 – Да! Да! Мога да карам колело, дори мога да яздя и кон! – опитах се да успокоя развълнуваното й сърце.
 
 - Тогава да тръгваме! Със завидно детско щастие ме покани да я последвам!
 
 - Къде? Къде да тръгваме? – и почувствах как неизличимо вече бях заразен от нейното щастие. Това щастие което вече ми бе обладало не само сърцето, а и душата. В този момент почувствах как силите ми който до сега ми бяха слуга, ме бяха напуснали и бяха отишли на нейна страна и ми се смееха колкото глас ги държи. Но аз не ги упрекнах или осъдих, защото и аз в тази посока стремглаво вече се бях запътил.
 
 - Хайде да тръгваме тогава! – и с голяма лекота се качи на едно от колелата които стояха за продан на витрината. На мен не ми оставаше друга възможност освен тази – да пъхна необходимите лири в ръцете на продавача на колела и да взема едно от тях. Така в дяволска бързина се опитвах да я догоня по сокаците на Истанбул. Бързината и ловкостта с която караше колелото си бяха за завиждане, но по прекрасното нещо бяха нейните руси къдрици който под струята на вятърът се премятаха през бялата й шия, за която човек да я целуне би ухапал дори и змия.
 
 Така под напора на силата която безжалостно се стоварваше върху педалите се оказахме извън градът на царете, където цареше спокойствие и тишина. Тя с голяма лекота остави кормилото на колелото и вдигна ръцете във вид на крила. В този момент повярвах че е ангел с крила или нещо подобно. Яростно завидех и на вятърът, който като върл душманин я бе обгърнал толкова силно и нежно че сякаш се любуваше със нея!
 
 Аз също се опитах да оставя кормилото на колелото, но се оказа че аз не съм роден ангел, а нормален земен човек, който можеше единствено да си мечтае да е ангел. Затова затворих очи и си замечтах как заедно с нея летим, но не в небесата а в застлано в бели чаршафи легло. “Подадохме си крилата един на друг, след това съблякохме от нас срамът и потънахме в божа страст, страст в която се ражда любовта.“
 Славеевият и глас с голяма нежност ми прошепна да си затворя очите, а аз в отговор я попитах; 
 – Защо?
 
 – За да ме имаш такава каквото ме искаш, мечтал и чувствал, за да може между нас да се роди любовта, защото тя се ражда само в красота!
 
 - Ако в теб не се роди любовта? – проклета да е тя. Аз до сега не съм виждал нещо по прекрасно от твоите къдрици, от твоята топлина и красота! След това станах и коленичих пред нея така както се коленичи пред Бога и го замолих в този момент да ни дари с любовта.
 
 Гърдите й бяха малки – по малки от нормалното – но пък естествени. В тях намерих всичко онова от което имах нужда, дори ми бяха в повече. Устните не й бяха като пиявици, или начервени но пък страстни, по страстни от колкото очаквах. Лицето и той не й беше напудрено или изкуствено, а такова едно естествено, като на селска мома, докоснеш ли го, сякаш докосваш планина или езера – просто те повлича в незнайното, там където има и ад и рай.
 
 - Хайде побързай, че нямаме много време! – погледът й ме прониза като изстрелян куршум в сърцето.
 
 - Защо трябва да бързам? – нима в обичта трябва да се бърза, или има правила? Попитах в недоумение.
 
 - Ти не можеш да ме имаш, или притежаваш. Мен друг ме има и притежава. Нашето просто е един миг от две сърца копнян и желан, който в животът едва ли ще се повтори. Това като люта коприва ме опари по сърцето.
 
 - Не знаех че си притежание на някого. И ако знаех никога пред теб не бих си разголил душата до бели кости. Сега искам да ми простиш и за мен да забравиш.
 
 Откъс от романа “СЪРЦАТА НА НЕВИДИМИТЕ“ на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
Здравейте Приятели!

 Тъй като днес е Байрам, позволете ми да Ви почерпя и пожелая много здраве и дълголетие! Нека има мир и любов между хората, нека се обичаме така сякаш един за друг сме родени! Обичам Ви всичките до един и всеки прекрачил тази страница нека се почувства почерпен!
 С уважение Ибрахим!

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
НЕНАСИТЕН

 Влизам пак в душата твоя!...
 и чакам с ласки да ме утеши,
 желая пак да си цялата само моя,
 да се слеят в едно нашите души!

Спомням си за първата ни ласка,
 беше осребрена от небесни звезди,
 и като гръм от нежност ме стряска,
 сякаш и двамата бяхме без юзди!

 Красиви думи за Л♡бовта редеше,
 а аз като Ангел решах твоите коси,
 до болка все тъжни песни ти пееше,
 а аз те слушах и мечтаех през сълзи!

 Живея в Л♡бовта с ненаситен глад,
 в нея жаждата единствено си само ти,
 сякаш си късче Рая в този голям свят,
 всеки миг откривам в теб мой черти!

 На такава Л♡бов сбогом не се казва,
 прощава се дори и другия да сгреши,
 в нея всеки с обич - люто се наказва,
 така няма проблем който да не се реши!

 Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
Драги читателю!

 Излишно е да ти казвам или пък доказвам, колко много те обичам и какво място заемаш ти в живота ми. Поне един ден, час, или минута не мога да си ги представя изминали без теб. Чувствам че съм свързан с теб така както са свързани нокътят с тялото, или пък както кръвта със сърцето! Когато и да съм седнал да пиша, винаги съм си представял как съм полегнал в ръцете ти и смирено чакам да ме разлистваш лист по лист и намираш в тях онова от което имаш нужда. В този роман може би ще намериш прашинка обич или надежда, може би няколко невинни сълзи, или няколко заровени в пепелта спомени. Ако е така повярвай ми, че ма си направил най-щастливият човек на света. От тук искам и да ти благодаря за това че ма си взел в ръцете си, че си отделил част от времето и парите си и по този начин си доказал, че за теб съм важен и желан!

  В този роман БЕЗ-ИМЕННАТА ще трябва да отговориш на доста сериозни въпроси като: - Познаваш ли достатъчно любовта? Какво би направил за нея, за да е тя до теб и те дарява със своето съществуване? Лесно ли се губи или убива любовта? Кой живот би предпочел, с гордост но без любов, или обратното? В живота от кое имаш повече нужда, от любов, или от гордост?
 Аз с моите скромни възможности се опитах да отговоря на тези няколко въпроса, който са жизнено важни за всеки жив човек, без значение на колко години е, или какви възможности има той в него. Защото любовта е духовната храна за душата ни и ако останем без нея, ние се превръщаме в кръгли сираци чак до гроб.

  В този роман драги читателю ще проследиш пътеките на три главни героя.

 Първият е Без-именната! Която заради любовта загърбва своето минало и стремглаво се спуска по трънливите пътеки на любовта. Която устоява със всичко свято и земно, с душа и сърце и заплаща най-голямата цена за любовта.

 Вторият е Бялото Фатме! Която с цената на всичко се стреми да запази онова което си мисли че й принадлежи, или пък заслужава. Но в живота й се оказва че на този свят няма нищо даром и за всичко трябва да положи не само усилие, а жертвоприношение.

 Третият герой е Азиз! Който със своята невинност и наивност ще се опитва да поддържа  между тримата жив пламъкът на любовта. В това начинание няма да му е никак лесно, защото ще бъде омагьосан от нежността на две необикновени прекрасни жени. Всеки ден и нощ за да им свети като свещ ще гори, ще гори, ще гори - докато изгори. Този пламък няма да има земна сила която да може да го загаси. Този пламък ще бъде подклаждан от любовта от нежност, обич и вяра, от търпение, умение и страдание. Азиз често ще изрича думите: - “Нима има нещо по свято от това, до края да гориш за Любовта!?“

 В романа и тримата ще се лутат по чужди пътеки, докато усетят че всичките водят в една и съща посока, към нея любовта. За сега драги читателю ще те помоля да не ги съдиш, а да се поставиш на тяхно място и ще видите истината право в очите. По пътят си те ще бъдат оплювани, съдени, наказвани, отлъчени, дори и убивани, затова нека ние да ги обичаме – защото обичта ще спаси света!

 С уважение Ибрахим Бялев

 -------------------------------------

 Градът в който живееше за нея беше избледнял до толкова че и приличаше на бял празен облак, на който дори сянката беше реева и бледа като дългогодишно боледувал човек. Затова реши да отиде при своят дъждовен облак, който с невиждана сила я повличаше в незнайното. Много често под него тя се бе измокрила от страст и ласки, от борба и премеждия. И сега след неговото заминаване тя усети неговата нужда и закрила, от неговата близост и далечина, от неговата потайност и незнайност.  Сега вече тя беше готова да му роди поне десетина деца, да му отгледа поне стотина внуци ….

 Когато я докосваше тя губеше всички посоки и разумни неща, често се опитваше да побегне от неговите обятия, но силата му и властта я оплитаха като октопод от който нямаше никакво спасение. Докосваше я така че сякаш искаше да я изяде, или изпие и пресуши до дъно. Тази жажда за допир я накара да си събере куфара и да потегли за своят дъждовен сив властен далечен облак.
 На автогарата на която пристигна цареше пълна бъркотия. Гъмжеше от непознати хора предимно местни помаци всичките забързали се на някъде. Но за нейна голяма изненада (въпреки че му бе писала), нея нямаше кой да я посрещне. Почувства се ограбена и унижена. В главата й нахлуха безброй черни мисли и като гладни лешояди взеха да разграбват всичко добро което беше създала за този толкова чакан и желан от нея момент. В него трябваше да има букет от ароматни диви цветя, който той лично трябваше за нея да набере. Трябваше коленичил между безброй възторзи и възклицания да й ги поднесе. Докато сега безнадеждно в главата й се бе настанил дявола и решително я подканваше  да се върне там от където беше дошла. Но тъй като тя беше възпитана от аристократи и дълбоко в съзнанието й беше закодирана борбата, твърдо реши да продължи. Скоро щеше да види чудесата на Бога - как разцъфва дива роза, или как се ражда сърна, дори и щеше да почувства трептенето на крилата на чучулигата.

 Плахо приседна в паркчето до шадравана на автогарата от който бликаше студена и хладна вода, която на други места по света рядко се срещаше.  Стана и отпи жадно от нея, сякаш цял ден беше работила под ясно слънце на нивата. При всяка глътка си представяше как той жадно пиеше от нейната страст и нежност и я сравняваше с ручеите на своята Родопа  планина.  След това сви шепите си във вид на сърце и ги напълни със студена бистра вода и заплеска обилно запотеното си бяло моминско лице. На душата й стана някак проветриво и сияйно, весело и щастливо, голяма топла усмивка озари нежното й сладко лице. По този начин тя стана още по детска и истинска. Надежда обля слабото й сърце и съвсем на себе си промълви:

 - Няма как да ма е забравил! Кой до сега е забравил първата си свята любов? Кой?

 Дълго очакваният автобуса най-после дойде и тя с голяма лекота нагърби своите бели мечти и застана наред с останалите хора и зачака своят ред да дойде, за да се качи в автобуса. Но за нейна изненада всеки и правеше място тя първа да се качи и седне там където пожелае. Това я накара да се развълнува и почувства специална. С бавни и грандиозни градски стъпки като някаква газела се покатери по стъпалата на автобуса и седна там където сметна за нужно. Когато всички хора се качиха автобусът потегли и кондуктора засъбира парите за билетите и нея я подмина, което я доста озадачи.

 - Колко ви дължа за билета? –за първи път пътувам по тези места, та затова питам! – след това с лека иронична усмивка подаде двадесет лева на кондуктора.

 - Моля Ви се госпожо! Приберете си парите! Този път нека да е от нас! Така е прието по тези места, на мусафира* пари не се взима. Вие какво така в тази жега по тези места? На някой на гости ли отивате? Или по работа? След тези няколко въпроса запотеното зачервено обло  лице на кондуктора, още повече почервеня и заприлича на разрязана диня.

 - Не, не е по работа. Идвам на гости на мой съученик. Учихме и живяхме заедно в София цели четири години! Казва се Азиз и трябва да е учител във вашето село.

 - О-о-о-о! Аго Азиз ли? Той не само че е учител, а и директор и домакин на училището! Ако не е той, повярвай ми училището ще затвори своите врати. Като него втори в тази околия няма и скоро едва ли ще има! След тези овации изказани доста гласовито целият автобус зашушука на  някакъв непознат за нея език. Но колкото и да й беше непознат този език, по тона на шушукането се подразбираше, че е направила някаква голяма грешка, която тук се счита за някакво престъпление или пък грях. Това някак си я стресна и не посмя повече да зададе нито един въпрос, защото най-вече се страхуваше от отговорите му.

 Автобуса с голяма лекота се носеше из недрата на Родопа планина. И тъй като жените тук бяха предимно облечени в черни фереджета, тя се почувства като из между ято черни лястовици, който заедно с нея пътуваха към незнайното, а може би и към отвъдното. Отвори дамската си чанта и извади от нея книгата на Кольо Пауло “Единадесет минути.“ и под проблясъците на юлското слънце което игриво и махаше за “Добре дошла!“ се пренесе в един любовен свят, изпълнен само с дълбоки и мечтани чувства. Не след дълго тревисто зелените й очи се понесоха в плаха дрямка, дрямка в която видя него “учителя“ “домакиня“ “директора“ и най-вече “любовника“. Една едра чучулига игрива прехвръкваше покрай автобуса и с нечувана нежност и нашепваше; - “Този човек всичко прави по прекрасен начин!“

 Автобуса с твърди спирачки спря на малкият селски мегдан и всички пътници наскачаха като ужилени от него. За нейна изненада този път никой не я покани първа тя да слезе, сякаш се бе превърнала в невидима, обикновена или една от тях. Всички пътници слязоха, но тя продължи да стой като закована на мястото си и не знаеше какво да прави. Една голяма бъркотия се беше настанила в главата й и не отстъпваше място на разумните въпроси и отговори. В тази бъркотия дочу сърцето си дрезгаво да крещи; - “Какво правя аз тук?“ в същото време дочу отговора на душата си;

  - “По пътя си на любовта!“ До нея се приближи червендалестият кондуктор и й каза;

 - Аго Азиз ще го намерите в училището. Той там е почти през цялото си време. Понякога стой там и до късно през нощта. На “Без-именната!“ (Тъй като никой не я попита за името й, тя за тях си остана една БЕЗ-ИМЕННА и нищо повече.) не и оставаше нищо друго освен да слезе от автобуса и да потегли по трънливият път на любовта, който засега преминаваше пак през училището.
 Тук искрено обичаха чужденците и им се радваха като на новородено, но нея никой не я хареса, никой не я покани да им гостува, дори ясно чуваше шушукането зад гърба си, които бяха един от друг по зловещи. Ясно се виждаше че бе попаднала във свят доста по различен от този който познаваше до сега. Но тя знаеше само едно, че не беше направила на никой нищо зло, а точно обратното, с цялото си сърце тя беше обикнала един от тях и с тази си обич тя се гордееше като се гордееше със своят Бог. В този момент и се прииска да изкрещи така че да я чуе цяло село, та и целият балкан:

 - Обичам го! Обичам го до полуда, до забрава, до пагуба. Да тя едвам сега разбра че се бе изгубила в недрата на своята  любов, от който спасение нямаше.

 Откъс от романа “БЕЗ-ИМЕННАТА“ на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
ДОЙДЕ ВРЕМЕ ДА ВИ ПРЕДСТАВЯ И НОВИЯТ СИ РОМАН КОЙТО ПИША ОТ БЛИЗО ГОДИНА!

 Една голяма страшна гласовита дупка като ясно слънце стоеше на панталона му и крещеше колкото я глас държи. “Тук съм! Тук! Ето ме! Виждате ли ме, колко съм голяма и красива!?“ Но той с нея до толкова беше свикнал, че дори не му правеше никакво впечатление. Някой от хората го гледаха със голямо любопитство, други с отвращение, а трети със съжаление.
 В автобуса пискливо проехтя гласът на едно три годишно русоляво детенце; - Този чичко защо не е като нас? Защо е такъв?
 Всички покрай него мълчаха и се правеха че не го чуват. Докато той продължи да го разглежда с още по голямо любопитство. След малко пак зададе същите въпроси, които за всички бяха доста парливи. Аз не се стърпях и доста гласовито му отговорих с думите;
 - Защото не може да краде като нас. Майка му като чу думите ми, се окопити като ухапана от люта змия пепелянка.
 - Не гледай към тях моето момче, гледай в друга посока. Но момчето продължи да ни зяпа и да продължава открито да задава своите парливи въпроси.
 - Този чичко сирак ли е? Никой ли си няма на този свят? Защо никой не се грижи за него? Аз като порасна такъв ли ще стана? …….
 Клошаря не издържа на този натиск и на първата спирка с нервни стъпки слезе от автобуса. След него слязох и аз. Реших да го последвам и да се опитам да му помогна.
 - Колко ти са нужни? Бих искал да покрия твоите разходи. След това с умиление го загледах в небесно сините очи, който от алкохол, или от плач бяха избледнели като на мъртвец.
 - Не е толкова лесно, колкото си мислиш? Мой те дългове никой не може да ги покрие. След това примига със мъртвешките си очи и се опита да побегне от мен.
 - Добре де кажи ми колко дължиш все пак? – пък за останалото не му мисли. С уверени крачки го последвах към неизвестното или отвъдното.
 - Не настоявай за това млади човече, че това което ще научиш, много ще те натъжи. С ясен и твърд глас се опитваше да ме отклони от пътят си.
 - Но аз все пак настоявам да узная. Моля те …. Това вече го вбеси и накара да повярва че от мен толкова лесно не може да се спаси.
 - Дължа три живота човече. Точно три. Нито повече, нито по малко. Едно малко невнимание ми струва само три живота. И не си мисли че можеш да ми помогнеш, защото на мен и Аллах не може да ми помогне, камо ли хората като тебе. Но все пак ти благодаря за загрижеността. А сега аз искам да те помоля за нещо. Може ли?
 - Да разбира се! Само кажи! – и смирено зачаках тази негова молба, която за мен щеше да е закон.
 - Не стой на пътя ми човече. Не пречи на ПОЛЕТа ми КЪМ ОТВЪДНОТО!
 След тази негова молба вече разбрах, че пред някой неща парите, обичта, та дори и любовта не струват и пукнат грош.

-------------------------------------------------------------

- Леле мили човече, та ти ада си видял! Аз имам свободно време, ако искаш ела да изпием по едно кафе. За моя изненада човека не каза нито дума а взе и ме прегърна, така като се прегръща син, майка, или баща. От тази негова топлина облечена в мъка сърцето ми се разкъса на парчета. След прегръдката избърса едрите си сълзи и махна глава във знак на съгласие. По всичко си личеше че този човек, от мъка дори не може да говори. Отседнахме в кафето, което се бе разпростряло под дебелите сенки на вековните чинари. Покрай нас млади хора влюбено вперели поглед един в друг, Някои се държаха за ръцете, някои говореха доста възбудено все за хубави и щастливи неща. По възрастните майки или баби бяха заети със своите деца или внуци и не виждаха нищо друго освен тях покрай себе си. Сервитьора дойде и ни попита какво ще пием.
 - Аз си поръчах кафе и зачаках приятелят ми да си поръча нещо, но той загледан пред себе си в нищото не обелваше нито дума. Тогава казах кафетата да са две. Трябваше да го заговоря, защото знаех че няма нищо по болно от несподелената мъка, но не знаех от къде да започна. През това време сервитьора дойде и попита дали искаме нещо друго. Но от нас така и не получи отговор.
 - Загубата и мъката ти са големи, но живота си продължава. Огледай се само около себе си и ще видиш …. Той с бързо движение извади от джоба си един куршум и го сложи на масата. Това ме потресе, защото за първи път видях човек да си носи своята смърт в джоба си. Запазих хладнокръвие и продължих:
 - До там ли си стигнал? Нима в това виждаш спасението? Но той продължи да мълчи и от време на време като чистачки на колата да избърсва сълзите си по лицето, с които беше свикнал както се свиква със слънцето, или хляба. - Нямали да споделиш нещо с мене за живота?
 - За живота ли? Живота! …. И когато се огледаш, до себе си виждаш само една оръфана, от живота простреляна самота! Това виждам аз сега, докато едно време виждах онова което ти виждаш в момента! Но не се сърдя на никой. Дори и на Аллах не се сърдя, че ме създаде тъй проклет, не мил не драг. След това пак избърса сълзите и отпи от кафето. След глътката се опита да се усмихне, може би някакъв щастлив спомен се появи в сърцето му. Но мъката му го притисна пак плътно до земята и на мястото на усмивката му се появи една болезнена въздишка.
 - Преди година три месеца и два дни, за последно с тях пих кафе! Ах Аллеше, з-а-а-ащо? Аз също потънах в размисли и тъга и не знаех какво да му отговоря и сега научих че пред някой неща се мълчи, мълчи, мълчи, за да може тъгата да тържествува.
 - Но все пак … Живот да му се не види, трябва да се живее по някакъв начин нали! Опитах се да отхвърля тези негативи от нас.
 - Аз го живея. Ако не беше онова хлапе сега щях да съм при тях на гробището. Имам да им казвам пак толкова неща …..
 - Искаш ли и аз да дойда с тебе? Това доста го изненада и взе да ми вярва че аз съм доста сериозен и не съм само един от обикновените или лицемерите.
 - Защо? – ме попита в недоумение.
 - Защото, човек трябва да започне от някъде нали? Като чу тези мои думи си възбра крачола до оная гласовита дупка която крещеше в автобуса че я има.
 - Виждаш ли този белег? Този го изстрелях за дъщеря ми! След това възбра ръкава на ризата си и показа друг белег. – Този тук е за синът ми. След това разкопча две копчета на ризата си и показа сърцето си, но не каза нищо, само взе куршума от масата и го сложи обратно в джоба си. След това пак енергично избърса останалите сълзи които бяха неразделена част от него.
 - Моля ти се разреши ми да ти помогна. Моля ….
 - Добре направи го. Намери ми пистолет, че аз не мога. Помогни ми в ПОЛЕТа ми КЪМ ОТВЪДНОТО!


 Откъс от романа ПОЛЕТ КЪМ ОТВЪДНОТО на Ибрахим Бялев
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
Като видя Без-именната той се върна назад във времето, много назад, когато за него грееха две слънца, когато живееше със две сърца. Не каза “Здравей!“ нито пък “Добре дошла!“ просто както едно време жадно и копняно я взе на ръцете си и я понесе към незнайното. А тя не се съпротивляваше, нито пък вече страхуваше. Безрезервно се беше оставила в ръцете на вятърът, на бурята, на Бога си …. Гърдите й пламнаха във невиждана нежна любовна страст. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от мястото си. Бог и нашепваше че е на правилното място, място на което живееше любовта. Почувства сладка топлина между бедрата си, една такава която те кара да сториш грях, или убиеш всичко възпитано във себе си. След това една лека влага там я накара да се почувства Богиня. Такава беше тяхната любов, живяна сякаш между Бог и Богиня. Откъс от Романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
Изкара от сандъка бели нови чаршафи и със тях застла брачното им дългогодишно сиво легло. Сложи и нови възглавници – ония дето ги беше бродирала с голяма любов и момински красиви мечти. Краката и се разтрепереха и за малко щеше да се строполи като отсечена ела на земята. Но не го направи, защото в нея гневът беше надделял над всичко и я караше да бъде силна и както никога до сега борбена. Две едри сълзи неволно се спуснаха по зачервените й до неузнаваемост бузи. Но тя доста гневно и с голяма сила ги размаза, сякаш бяха някакви върли душмани пристигнали като неканени гости от София. След това дръпна пердето за да не може този срам да се види от околните, които като черни гарги надничаха и като гласовити бухали за тях през нощта говореха. Всичко това го правеше с голямо покорство, защото много добре знаеше и то не само тя, а и цяло село че се бе влюбила и отдала на влюбен до полуда в друга момък. За момент се спря и погледна тавана, защото дочу песента на ходжата. В главата й нахлу мисълта че “Е проклета.“. Да, да, тя беше една клетница и то още от рождение, защото никога не се вслуша в бащините заръки. Може би затова Аллах не я дари с рожба, а я прокле да бъде не мила не драга, в чуждо студено легло нежелана. След това с бавни и тихи стъпки се запъти към долният етаж на къщата, от където долитаха нейните задоволителни и полети със щастие смехове. Като дива сърна подгонена от безжалостни ловджии с разтуптяно сърце за момент се спря за да чуе за какво си говорят, но така и не разбра, защото тези двама влюбени си говореха предимно с погледи, смях или мълчание. След всичко това на нея и стана ясно, че тази нощ няма да е нито обикновена, нито пък за нея лесна. Също така разбра че и тя е част от тях и точно колкото тях влюбена и от любовта ощетена. Също така разбра че за да съществува любовта, трябва с нещо да се храни и най-вече за нея човек да се сражава. И последното нещо което разбра беше, че борбата за любовта сега започва.
 Събра всички сили който имаше в нея и се запъти към битката в която не трябваше да има победени, или ощетени. Защото любовта не идваше за това да ощетява, а за да дарява и най вече за да прощава. Това направи и тя, дари всичкото което имаше във себе си и прости на всеки за случващото се.  По този начин и олекна на душата, но сърцето продължаваше като лудо да бие, защото в него се бе настанила ревността с която не знаеше какво да прави.
 На човек като на нея изобщо не й беше лесно в това начинание наречено от някой любов. Защото само на няколко пъти бе напуснала пределите на селото си и в тези непознати води тя се бе превърнала в удавник или в нещо подобно, от което много страдаше. По този начин мислеше и за останалите и най-вече за своят Азиз, който бе успял да преживее в непознати земи цели четири години. Той за нея се бе превърнал в човек който е преплувал океана, или пребродил целият свят от шир та на длъж.
 До тази вечер този нейн герой беше само нейн, или пък така и се искаше да е. Докато тази вечер неговото щастие ясно й даде да види, че тя за него никога не е била единствената, или пък неповторимата. Това неописуемо щастие по лицето му я караше да се чувства виновна и объркана и да си задава въпроса; - Къде е сгрешила?
 Тази мисъл много я заболя и й се прииска да е лъжа, или някакъв кошмарен сън, който е дошъл след продължителният и уморителен ден.  Но щастливите смехове долитащи от долният етаж и подсказваха че това не е нито сън, нито пък мараня, а самата истина с която трябваше да свикне да живее. И тъй като бе доста умно момиче продължи да мисли по нещата който се случваха с нея и ясно презря, че няма право да съди никой, защото в любовта не трябва да има осъдени.

 Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2934
  • Gender: Male
И тъй като Азиз беше роден на село и грижовно бе закърмен от неговите традиционни ценности, той винаги даваше голяма важност на това какво се случваше в него. С най-големи подробности познаваше всеки член в него и още толкова се гордееше със всеки родил се и живеещ в този къс от Рая. Защото както обичаше той да казва; - “Всеки във гърдите си носи едно голямо човешко сърце, с което може да направи чудеса!“ Азиз също имаше едно подобно голямо човешко сърце, с което до насита обичаше животните, за които се грижеше почти всеки ден. Винаги им говореше с гальовни думи и с една голяма завидна обич, като по този начин с нея той чувстваше как стига до душите им. Но едно от тях за него беше свещено и я бе нарекъл със краткото име - София! Четири пъти го бе дарила със своите рожби, които винаги и изцяло приличаха на нея. Едни такива врани и горди, с дълги мускулести крака и големи сърца, от които бликаше само обич и покорство. За да се превържеш към тях, беше ти нужно само един лек допир, или само един влажен не разгадан все още от човека поглед. Само едно пръхтене или потупване с копитото по черната майка земя ти беше достатъчно да разбереш че вече си избран за техен приятел и покровител. Често той на нея и чешеше гривата, така както майка на своята дъщеря, която като пълноводен водопад неволно се стичаше по сивата й дълга “моминска“ шия.
 Но този път той отиде при нея, нито за да й чеше сивата грива, нито пък да й говори гальовно, а за да порони скрито мъжки сълзи. София като го видя няколко пъти закопа копитата в земята и още толкова силно и игриво изпръхтя. Азиз веднага разбра кобилата какво му говореше и веднага й сложи самара. Докато го окачваше като на най близък приятел й заговори:
 - Вече трети ден е по този тъмен студен балкан. Какво яде, какво пие? И най-вече дали все още ме обича? Дали все още е моята София? Ще я намерим нали? Да, да ще я намерим! Аллах ще помогне! След тези думи отправи ръце към небето и отправи няколко молитви, в които ясно произнасяше само нейното име. След това без да губи време с пъргав момчешки скок се качи на кобилата и като вятър потегли към балкана.
  Небето сякаш с остър нож някой го разцепи и от него невиждана буря върху нея безжалостно се изля. Почувства че Бог заедно с нея за любовта й пролива горчиви сълзи. Не само дрехите й се измокриха, а и душата й се напой от тези влажни и проливни божи сълзи. На сърцето й стана блажено и хубаво и се почувства като дива горска сърна - кошута, която нямаше къде да отиде за да се подслони. Затова разпери широко  ръцете си и се наслади на този миг който й напомняше на ония бури изживени почти всяка вечер с него – учителят. В сърцето си почувства живи Бог и него пратеника на Бога. Това й стигаше даже и беше в изобилие, но не искаше тези двамата с никой да ги сподели. Защото те и бяха всичко онова което имаше на този свят и се бяха превърнали в нейният смисъл на живот. 
 На страни от нея с притаен дъх в храсталака се бе притаила бялото Фатме и умоляваше своят Бог Аллах с някоя светкавица да изплаши Без-именната, за да си побегне обратно там от където беше дошла. Но Без-именната имаше голямо любящо сърце и в него имаше всичко друго но не и омраза, или уплаха.
 Дъждът бързо притихна и след него изгря ясно топло юлско слънце. Без-именната зара съблича една по една своите прогизнали от проливният дъжд дрехи. След всяка свалена дреха божественото й тяло като жълто злато блясваше на слънчевите лъчи. Когато свали и последната, тялото й се превърна във връв жълтици “пендари“, която със своята светлина замайваше из основи човешката мисъл и я караше да мислиш все, ама все за хубави неща. На тази божа красота бялото Фатме още повече се ядоса и като кръвожаден вълк връхлетя върху нея.
 - Вземи. Вземи това и се загърни, че е срамота от хората. Ако някой те види, какво ще си помислят за нашето семейство? Това “нашето семейство“ и стигаше за да продължи живота си. С това “нашето семейство“ тя почувства че е приета във свят в който съществуваше нейната любов.
 - И така си хубава бе дявол те взел! И със фередже и без фередже си хубава! За това простих на моят Азиз! То на тази красота кой мъж би устоял, та и моят да устой!? След тези думи широко разпери ръце и прегърна Без-имената така както се прегръща дъщеря, сестра или майка.
 - Защо си по петите ми? Нима не искаше от мен да се отървеш? Нима не виждаше в мене някакво проклятие, заплаха или срам?
 - Вече трети ден те издирвам по този проклет балкан. И повярвай ми ако нещо ви се бе случило и аз щях да се самоубия. Тази кратка дума “ви“ я накара да си мисли че бялото Фатме знае всичко случващо се с нея.
 - Но нима ти знаеш за моята бременност? Боже как научи? Аз дори не съм казал и на Азиз!
 - Нима си мислиш че не те познавам добре, или старателно следя? В последните два месеца ти цъфна както цъфти еделвайс! А това няма как да ми избегне от окото. Просто няма как, защото този цъфтеж, аз го очаквам от доста дълги години.

 Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42