Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 140987 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
Вирналият й нос бе по вирнат от нормалното, което ме накара да се разсмея, дори развеселя. Тази красота можеше да задоволи всеки, но не и мене. Затова се вгледах по внимателно в нея, доста по внимателно от нормалното. До толкова внимателно че видях душата й! А тя прекрасна! Нещо подобно но Рая! Няма как да не си мечтаеш и красиш с нея, защото нима има от нея нещо по прекрасно на този свят? Очите и бяха сини! По сини от нормалното, затова се задавих в тях. До толкова се задавих че почувствах как умирам, или се раждам! Поисках помощ от Бога, но той сякаш не ме чу и ме остави да се давя в тази благина, за която всеки мъж тайно си мечтаеше и в която ставаше мъж. Това почувствах и аз как – станах мъж! Нима имаше по свещено за един мъж - да е за някой мъж? Аз вече без да знае тя, за нея бях мъж – мъж който за нейните къдрици мечтае, копнее - дори бих и умрял! Нейните думи за мен вече бяха славеени, или на нещо подобно в сърцето ми звучаха и за любов говореха!
 
 Докато разглеждах това сътворение на Бога и си представях неговите най-интимни прелести как са се разстлали пред мен дочух думите; - “Ти можеш ли да караш колело?“.
 
 – Да! Да! Мога да карам колело, дори мога да яздя и кон! – опитах се да успокоя развълнуваното й сърце.
 
 - Тогава да тръгваме! Със завидно детско щастие ме покани да я последвам!
 
 - Къде? Къде да тръгваме? – и почувствах как неизличимо вече бях заразен от нейното щастие. Това щастие което вече ми бе обладало не само сърцето, а и душата. В този момент почувствах как силите ми който до сега ми бяха слуга, ме бяха напуснали и бяха отишли на нейна страна и ми се смееха колкото глас ги държи. Но аз не ги упрекнах или осъдих, защото и аз в тази посока стремглаво вече се бях запътил.
 
 - Хайде да тръгваме тогава! – и с голяма лекота се качи на едно от колелата които стояха за продан на витрината. На мен не ми оставаше друга възможност освен тази – да пъхна необходимите лири в ръцете на продавача на колела и да взема едно от тях. Така в дяволска бързина се опитвах да я догоня по сокаците на Истанбул. Бързината и ловкостта с която караше колелото си бяха за завиждане, но по прекрасното нещо бяха нейните руси къдрици който под струята на вятърът се премятаха през бялата й шия, за която човек да я целуне би ухапал дори и змия.
 
 Така под напора на силата която безжалостно се стоварваше върху педалите се оказахме извън градът на царете, където цареше спокойствие и тишина. Тя с голяма лекота остави кормилото на колелото и вдигна ръцете във вид на крила. В този момент повярвах че е ангел с крила или нещо подобно. Яростно завидех и на вятърът, който като върл душманин я бе обгърнал толкова силно и нежно че сякаш се любуваше със нея!
 
 Аз също се опитах да оставя кормилото на колелото, но се оказа че аз не съм роден ангел, а нормален земен човек, който можеше единствено да си мечтае да е ангел. Затова затворих очи и си замечтах как заедно с нея летим, но не в небесата а в застлано в бели чаршафи легло. “Подадохме си крилата един на друг, след това съблякохме от нас срамът и потънахме в божа страст, страст в която се ражда любовта.“
 Славеевият и глас с голяма нежност ми прошепна да си затворя очите, а аз в отговор я попитах; 
 – Защо?
 
 – За да ме имаш такава каквото ме искаш, мечтал и чувствал, за да може между нас да се роди любовта, защото тя се ражда само в красота!
 
 - Ако в теб не се роди любовта? – проклета да е тя. Аз до сега не съм виждал нещо по прекрасно от твоите къдрици, от твоята топлина и красота! След това станах и коленичих пред нея така както се коленичи пред Бога и го замолих в този момент да ни дари с любовта.
 
 Гърдите й бяха малки – по малки от нормалното – но пък естествени. В тях намерих всичко онова от което имах нужда, дори ми бяха в повече. Устните не й бяха като пиявици, или начервени но пък страстни, по страстни от колкото очаквах. Лицето и той не й беше напудрено или изкуствено, а такова едно естествено, като на селска мома, докоснеш ли го, сякаш докосваш планина или езера – просто те повлича в незнайното, там където има и ад и рай.
 
 - Хайде побързай, че нямаме много време! – погледът й ме прониза като изстрелян куршум в сърцето.
 
 - Защо трябва да бързам? – нима в обичта трябва да се бърза, или има правила? Попитах в недоумение.
 
 - Ти не можеш да ме имаш, или притежаваш. Мен друг ме има и притежава. Нашето просто е един миг от две сърца копнян и желан, който в животът едва ли ще се повтори. Това като люта коприва ме опари по сърцето.
 
 - Не знаех че си притежание на някого. И ако знаех никога пред теб не бих си разголил душата до бели кости. Сега искам да ми простиш и за мен да забравиш.
 
 Откъс от романа “СЪРЦАТА НА НЕВИДИМИТЕ“ на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
Здравейте Приятели!

 Тъй като днес е Байрам, позволете ми да Ви почерпя и пожелая много здраве и дълголетие! Нека има мир и любов между хората, нека се обичаме така сякаш един за друг сме родени! Обичам Ви всичките до един и всеки прекрачил тази страница нека се почувства почерпен!
 С уважение Ибрахим!

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
НЕНАСИТЕН

 Влизам пак в душата твоя!...
 и чакам с ласки да ме утеши,
 желая пак да си цялата само моя,
 да се слеят в едно нашите души!

Спомням си за първата ни ласка,
 беше осребрена от небесни звезди,
 и като гръм от нежност ме стряска,
 сякаш и двамата бяхме без юзди!

 Красиви думи за Л♡бовта редеше,
 а аз като Ангел решах твоите коси,
 до болка все тъжни песни ти пееше,
 а аз те слушах и мечтаех през сълзи!

 Живея в Л♡бовта с ненаситен глад,
 в нея жаждата единствено си само ти,
 сякаш си късче Рая в този голям свят,
 всеки миг откривам в теб мой черти!

 На такава Л♡бов сбогом не се казва,
 прощава се дори и другия да сгреши,
 в нея всеки с обич - люто се наказва,
 така няма проблем който да не се реши!

 Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
Драги читателю!

 Излишно е да ти казвам или пък доказвам, колко много те обичам и какво място заемаш ти в живота ми. Поне един ден, час, или минута не мога да си ги представя изминали без теб. Чувствам че съм свързан с теб така както са свързани нокътят с тялото, или пък както кръвта със сърцето! Когато и да съм седнал да пиша, винаги съм си представял как съм полегнал в ръцете ти и смирено чакам да ме разлистваш лист по лист и намираш в тях онова от което имаш нужда. В този роман може би ще намериш прашинка обич или надежда, може би няколко невинни сълзи, или няколко заровени в пепелта спомени. Ако е така повярвай ми, че ма си направил най-щастливият човек на света. От тук искам и да ти благодаря за това че ма си взел в ръцете си, че си отделил част от времето и парите си и по този начин си доказал, че за теб съм важен и желан!

  В този роман БЕЗ-ИМЕННАТА ще трябва да отговориш на доста сериозни въпроси като: - Познаваш ли достатъчно любовта? Какво би направил за нея, за да е тя до теб и те дарява със своето съществуване? Лесно ли се губи или убива любовта? Кой живот би предпочел, с гордост но без любов, или обратното? В живота от кое имаш повече нужда, от любов, или от гордост?
 Аз с моите скромни възможности се опитах да отговоря на тези няколко въпроса, който са жизнено важни за всеки жив човек, без значение на колко години е, или какви възможности има той в него. Защото любовта е духовната храна за душата ни и ако останем без нея, ние се превръщаме в кръгли сираци чак до гроб.

  В този роман драги читателю ще проследиш пътеките на три главни героя.

 Първият е Без-именната! Която заради любовта загърбва своето минало и стремглаво се спуска по трънливите пътеки на любовта. Която устоява със всичко свято и земно, с душа и сърце и заплаща най-голямата цена за любовта.

 Вторият е Бялото Фатме! Която с цената на всичко се стреми да запази онова което си мисли че й принадлежи, или пък заслужава. Но в живота й се оказва че на този свят няма нищо даром и за всичко трябва да положи не само усилие, а жертвоприношение.

 Третият герой е Азиз! Който със своята невинност и наивност ще се опитва да поддържа  между тримата жив пламъкът на любовта. В това начинание няма да му е никак лесно, защото ще бъде омагьосан от нежността на две необикновени прекрасни жени. Всеки ден и нощ за да им свети като свещ ще гори, ще гори, ще гори - докато изгори. Този пламък няма да има земна сила която да може да го загаси. Този пламък ще бъде подклаждан от любовта от нежност, обич и вяра, от търпение, умение и страдание. Азиз често ще изрича думите: - “Нима има нещо по свято от това, до края да гориш за Любовта!?“

 В романа и тримата ще се лутат по чужди пътеки, докато усетят че всичките водят в една и съща посока, към нея любовта. За сега драги читателю ще те помоля да не ги съдиш, а да се поставиш на тяхно място и ще видите истината право в очите. По пътят си те ще бъдат оплювани, съдени, наказвани, отлъчени, дори и убивани, затова нека ние да ги обичаме – защото обичта ще спаси света!

 С уважение Ибрахим Бялев

 -------------------------------------

 Градът в който живееше за нея беше избледнял до толкова че и приличаше на бял празен облак, на който дори сянката беше реева и бледа като дългогодишно боледувал човек. Затова реши да отиде при своят дъждовен облак, който с невиждана сила я повличаше в незнайното. Много често под него тя се бе измокрила от страст и ласки, от борба и премеждия. И сега след неговото заминаване тя усети неговата нужда и закрила, от неговата близост и далечина, от неговата потайност и незнайност.  Сега вече тя беше готова да му роди поне десетина деца, да му отгледа поне стотина внуци ….

 Когато я докосваше тя губеше всички посоки и разумни неща, често се опитваше да побегне от неговите обятия, но силата му и властта я оплитаха като октопод от който нямаше никакво спасение. Докосваше я така че сякаш искаше да я изяде, или изпие и пресуши до дъно. Тази жажда за допир я накара да си събере куфара и да потегли за своят дъждовен сив властен далечен облак.
 На автогарата на която пристигна цареше пълна бъркотия. Гъмжеше от непознати хора предимно местни помаци всичките забързали се на някъде. Но за нейна голяма изненада (въпреки че му бе писала), нея нямаше кой да я посрещне. Почувства се ограбена и унижена. В главата й нахлуха безброй черни мисли и като гладни лешояди взеха да разграбват всичко добро което беше създала за този толкова чакан и желан от нея момент. В него трябваше да има букет от ароматни диви цветя, който той лично трябваше за нея да набере. Трябваше коленичил между безброй възторзи и възклицания да й ги поднесе. Докато сега безнадеждно в главата й се бе настанил дявола и решително я подканваше  да се върне там от където беше дошла. Но тъй като тя беше възпитана от аристократи и дълбоко в съзнанието й беше закодирана борбата, твърдо реши да продължи. Скоро щеше да види чудесата на Бога - как разцъфва дива роза, или как се ражда сърна, дори и щеше да почувства трептенето на крилата на чучулигата.

 Плахо приседна в паркчето до шадравана на автогарата от който бликаше студена и хладна вода, която на други места по света рядко се срещаше.  Стана и отпи жадно от нея, сякаш цял ден беше работила под ясно слънце на нивата. При всяка глътка си представяше как той жадно пиеше от нейната страст и нежност и я сравняваше с ручеите на своята Родопа  планина.  След това сви шепите си във вид на сърце и ги напълни със студена бистра вода и заплеска обилно запотеното си бяло моминско лице. На душата й стана някак проветриво и сияйно, весело и щастливо, голяма топла усмивка озари нежното й сладко лице. По този начин тя стана още по детска и истинска. Надежда обля слабото й сърце и съвсем на себе си промълви:

 - Няма как да ма е забравил! Кой до сега е забравил първата си свята любов? Кой?

 Дълго очакваният автобуса най-после дойде и тя с голяма лекота нагърби своите бели мечти и застана наред с останалите хора и зачака своят ред да дойде, за да се качи в автобуса. Но за нейна изненада всеки и правеше място тя първа да се качи и седне там където пожелае. Това я накара да се развълнува и почувства специална. С бавни и грандиозни градски стъпки като някаква газела се покатери по стъпалата на автобуса и седна там където сметна за нужно. Когато всички хора се качиха автобусът потегли и кондуктора засъбира парите за билетите и нея я подмина, което я доста озадачи.

 - Колко ви дължа за билета? –за първи път пътувам по тези места, та затова питам! – след това с лека иронична усмивка подаде двадесет лева на кондуктора.

 - Моля Ви се госпожо! Приберете си парите! Този път нека да е от нас! Така е прието по тези места, на мусафира* пари не се взима. Вие какво така в тази жега по тези места? На някой на гости ли отивате? Или по работа? След тези няколко въпроса запотеното зачервено обло  лице на кондуктора, още повече почервеня и заприлича на разрязана диня.

 - Не, не е по работа. Идвам на гости на мой съученик. Учихме и живяхме заедно в София цели четири години! Казва се Азиз и трябва да е учител във вашето село.

 - О-о-о-о! Аго Азиз ли? Той не само че е учител, а и директор и домакин на училището! Ако не е той, повярвай ми училището ще затвори своите врати. Като него втори в тази околия няма и скоро едва ли ще има! След тези овации изказани доста гласовито целият автобус зашушука на  някакъв непознат за нея език. Но колкото и да й беше непознат този език, по тона на шушукането се подразбираше, че е направила някаква голяма грешка, която тук се счита за някакво престъпление или пък грях. Това някак си я стресна и не посмя повече да зададе нито един въпрос, защото най-вече се страхуваше от отговорите му.

 Автобуса с голяма лекота се носеше из недрата на Родопа планина. И тъй като жените тук бяха предимно облечени в черни фереджета, тя се почувства като из между ято черни лястовици, който заедно с нея пътуваха към незнайното, а може би и към отвъдното. Отвори дамската си чанта и извади от нея книгата на Кольо Пауло “Единадесет минути.“ и под проблясъците на юлското слънце което игриво и махаше за “Добре дошла!“ се пренесе в един любовен свят, изпълнен само с дълбоки и мечтани чувства. Не след дълго тревисто зелените й очи се понесоха в плаха дрямка, дрямка в която видя него “учителя“ “домакиня“ “директора“ и най-вече “любовника“. Една едра чучулига игрива прехвръкваше покрай автобуса и с нечувана нежност и нашепваше; - “Този човек всичко прави по прекрасен начин!“

 Автобуса с твърди спирачки спря на малкият селски мегдан и всички пътници наскачаха като ужилени от него. За нейна изненада този път никой не я покани първа тя да слезе, сякаш се бе превърнала в невидима, обикновена или една от тях. Всички пътници слязоха, но тя продължи да стой като закована на мястото си и не знаеше какво да прави. Една голяма бъркотия се беше настанила в главата й и не отстъпваше място на разумните въпроси и отговори. В тази бъркотия дочу сърцето си дрезгаво да крещи; - “Какво правя аз тук?“ в същото време дочу отговора на душата си;

  - “По пътя си на любовта!“ До нея се приближи червендалестият кондуктор и й каза;

 - Аго Азиз ще го намерите в училището. Той там е почти през цялото си време. Понякога стой там и до късно през нощта. На “Без-именната!“ (Тъй като никой не я попита за името й, тя за тях си остана една БЕЗ-ИМЕННА и нищо повече.) не и оставаше нищо друго освен да слезе от автобуса и да потегли по трънливият път на любовта, който засега преминаваше пак през училището.
 Тук искрено обичаха чужденците и им се радваха като на новородено, но нея никой не я хареса, никой не я покани да им гостува, дори ясно чуваше шушукането зад гърба си, които бяха един от друг по зловещи. Ясно се виждаше че бе попаднала във свят доста по различен от този който познаваше до сега. Но тя знаеше само едно, че не беше направила на никой нищо зло, а точно обратното, с цялото си сърце тя беше обикнала един от тях и с тази си обич тя се гордееше като се гордееше със своят Бог. В този момент и се прииска да изкрещи така че да я чуе цяло село, та и целият балкан:

 - Обичам го! Обичам го до полуда, до забрава, до пагуба. Да тя едвам сега разбра че се бе изгубила в недрата на своята  любов, от който спасение нямаше.

 Откъс от романа “БЕЗ-ИМЕННАТА“ на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
ДОЙДЕ ВРЕМЕ ДА ВИ ПРЕДСТАВЯ И НОВИЯТ СИ РОМАН КОЙТО ПИША ОТ БЛИЗО ГОДИНА!

 Една голяма страшна гласовита дупка като ясно слънце стоеше на панталона му и крещеше колкото я глас държи. “Тук съм! Тук! Ето ме! Виждате ли ме, колко съм голяма и красива!?“ Но той с нея до толкова беше свикнал, че дори не му правеше никакво впечатление. Някой от хората го гледаха със голямо любопитство, други с отвращение, а трети със съжаление.
 В автобуса пискливо проехтя гласът на едно три годишно русоляво детенце; - Този чичко защо не е като нас? Защо е такъв?
 Всички покрай него мълчаха и се правеха че не го чуват. Докато той продължи да го разглежда с още по голямо любопитство. След малко пак зададе същите въпроси, които за всички бяха доста парливи. Аз не се стърпях и доста гласовито му отговорих с думите;
 - Защото не може да краде като нас. Майка му като чу думите ми, се окопити като ухапана от люта змия пепелянка.
 - Не гледай към тях моето момче, гледай в друга посока. Но момчето продължи да ни зяпа и да продължава открито да задава своите парливи въпроси.
 - Този чичко сирак ли е? Никой ли си няма на този свят? Защо никой не се грижи за него? Аз като порасна такъв ли ще стана? …….
 Клошаря не издържа на този натиск и на първата спирка с нервни стъпки слезе от автобуса. След него слязох и аз. Реших да го последвам и да се опитам да му помогна.
 - Колко ти са нужни? Бих искал да покрия твоите разходи. След това с умиление го загледах в небесно сините очи, който от алкохол, или от плач бяха избледнели като на мъртвец.
 - Не е толкова лесно, колкото си мислиш? Мой те дългове никой не може да ги покрие. След това примига със мъртвешките си очи и се опита да побегне от мен.
 - Добре де кажи ми колко дължиш все пак? – пък за останалото не му мисли. С уверени крачки го последвах към неизвестното или отвъдното.
 - Не настоявай за това млади човече, че това което ще научиш, много ще те натъжи. С ясен и твърд глас се опитваше да ме отклони от пътят си.
 - Но аз все пак настоявам да узная. Моля те …. Това вече го вбеси и накара да повярва че от мен толкова лесно не може да се спаси.
 - Дължа три живота човече. Точно три. Нито повече, нито по малко. Едно малко невнимание ми струва само три живота. И не си мисли че можеш да ми помогнеш, защото на мен и Аллах не може да ми помогне, камо ли хората като тебе. Но все пак ти благодаря за загрижеността. А сега аз искам да те помоля за нещо. Може ли?
 - Да разбира се! Само кажи! – и смирено зачаках тази негова молба, която за мен щеше да е закон.
 - Не стой на пътя ми човече. Не пречи на ПОЛЕТа ми КЪМ ОТВЪДНОТО!
 След тази негова молба вече разбрах, че пред някой неща парите, обичта, та дори и любовта не струват и пукнат грош.

-------------------------------------------------------------

- Леле мили човече, та ти ада си видял! Аз имам свободно време, ако искаш ела да изпием по едно кафе. За моя изненада човека не каза нито дума а взе и ме прегърна, така като се прегръща син, майка, или баща. От тази негова топлина облечена в мъка сърцето ми се разкъса на парчета. След прегръдката избърса едрите си сълзи и махна глава във знак на съгласие. По всичко си личеше че този човек, от мъка дори не може да говори. Отседнахме в кафето, което се бе разпростряло под дебелите сенки на вековните чинари. Покрай нас млади хора влюбено вперели поглед един в друг, Някои се държаха за ръцете, някои говореха доста възбудено все за хубави и щастливи неща. По възрастните майки или баби бяха заети със своите деца или внуци и не виждаха нищо друго освен тях покрай себе си. Сервитьора дойде и ни попита какво ще пием.
 - Аз си поръчах кафе и зачаках приятелят ми да си поръча нещо, но той загледан пред себе си в нищото не обелваше нито дума. Тогава казах кафетата да са две. Трябваше да го заговоря, защото знаех че няма нищо по болно от несподелената мъка, но не знаех от къде да започна. През това време сервитьора дойде и попита дали искаме нещо друго. Но от нас така и не получи отговор.
 - Загубата и мъката ти са големи, но живота си продължава. Огледай се само около себе си и ще видиш …. Той с бързо движение извади от джоба си един куршум и го сложи на масата. Това ме потресе, защото за първи път видях човек да си носи своята смърт в джоба си. Запазих хладнокръвие и продължих:
 - До там ли си стигнал? Нима в това виждаш спасението? Но той продължи да мълчи и от време на време като чистачки на колата да избърсва сълзите си по лицето, с които беше свикнал както се свиква със слънцето, или хляба. - Нямали да споделиш нещо с мене за живота?
 - За живота ли? Живота! …. И когато се огледаш, до себе си виждаш само една оръфана, от живота простреляна самота! Това виждам аз сега, докато едно време виждах онова което ти виждаш в момента! Но не се сърдя на никой. Дори и на Аллах не се сърдя, че ме създаде тъй проклет, не мил не драг. След това пак избърса сълзите и отпи от кафето. След глътката се опита да се усмихне, може би някакъв щастлив спомен се появи в сърцето му. Но мъката му го притисна пак плътно до земята и на мястото на усмивката му се появи една болезнена въздишка.
 - Преди година три месеца и два дни, за последно с тях пих кафе! Ах Аллеше, з-а-а-ащо? Аз също потънах в размисли и тъга и не знаех какво да му отговоря и сега научих че пред някой неща се мълчи, мълчи, мълчи, за да може тъгата да тържествува.
 - Но все пак … Живот да му се не види, трябва да се живее по някакъв начин нали! Опитах се да отхвърля тези негативи от нас.
 - Аз го живея. Ако не беше онова хлапе сега щях да съм при тях на гробището. Имам да им казвам пак толкова неща …..
 - Искаш ли и аз да дойда с тебе? Това доста го изненада и взе да ми вярва че аз съм доста сериозен и не съм само един от обикновените или лицемерите.
 - Защо? – ме попита в недоумение.
 - Защото, човек трябва да започне от някъде нали? Като чу тези мои думи си възбра крачола до оная гласовита дупка която крещеше в автобуса че я има.
 - Виждаш ли този белег? Този го изстрелях за дъщеря ми! След това възбра ръкава на ризата си и показа друг белег. – Този тук е за синът ми. След това разкопча две копчета на ризата си и показа сърцето си, но не каза нищо, само взе куршума от масата и го сложи обратно в джоба си. След това пак енергично избърса останалите сълзи които бяха неразделена част от него.
 - Моля ти се разреши ми да ти помогна. Моля ….
 - Добре направи го. Намери ми пистолет, че аз не мога. Помогни ми в ПОЛЕТа ми КЪМ ОТВЪДНОТО!


 Откъс от романа ПОЛЕТ КЪМ ОТВЪДНОТО на Ибрахим Бялев
You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
Като видя Без-именната той се върна назад във времето, много назад, когато за него грееха две слънца, когато живееше със две сърца. Не каза “Здравей!“ нито пък “Добре дошла!“ просто както едно време жадно и копняно я взе на ръцете си и я понесе към незнайното. А тя не се съпротивляваше, нито пък вече страхуваше. Безрезервно се беше оставила в ръцете на вятърът, на бурята, на Бога си …. Гърдите й пламнаха във невиждана нежна любовна страст. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от мястото си. Бог и нашепваше че е на правилното място, място на което живееше любовта. Почувства сладка топлина между бедрата си, една такава която те кара да сториш грях, или убиеш всичко възпитано във себе си. След това една лека влага там я накара да се почувства Богиня. Такава беше тяхната любов, живяна сякаш между Бог и Богиня. Откъс от Романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
Изкара от сандъка бели нови чаршафи и със тях застла брачното им дългогодишно сиво легло. Сложи и нови възглавници – ония дето ги беше бродирала с голяма любов и момински красиви мечти. Краката и се разтрепереха и за малко щеше да се строполи като отсечена ела на земята. Но не го направи, защото в нея гневът беше надделял над всичко и я караше да бъде силна и както никога до сега борбена. Две едри сълзи неволно се спуснаха по зачервените й до неузнаваемост бузи. Но тя доста гневно и с голяма сила ги размаза, сякаш бяха някакви върли душмани пристигнали като неканени гости от София. След това дръпна пердето за да не може този срам да се види от околните, които като черни гарги надничаха и като гласовити бухали за тях през нощта говореха. Всичко това го правеше с голямо покорство, защото много добре знаеше и то не само тя, а и цяло село че се бе влюбила и отдала на влюбен до полуда в друга момък. За момент се спря и погледна тавана, защото дочу песента на ходжата. В главата й нахлу мисълта че “Е проклета.“. Да, да, тя беше една клетница и то още от рождение, защото никога не се вслуша в бащините заръки. Може би затова Аллах не я дари с рожба, а я прокле да бъде не мила не драга, в чуждо студено легло нежелана. След това с бавни и тихи стъпки се запъти към долният етаж на къщата, от където долитаха нейните задоволителни и полети със щастие смехове. Като дива сърна подгонена от безжалостни ловджии с разтуптяно сърце за момент се спря за да чуе за какво си говорят, но така и не разбра, защото тези двама влюбени си говореха предимно с погледи, смях или мълчание. След всичко това на нея и стана ясно, че тази нощ няма да е нито обикновена, нито пък за нея лесна. Също така разбра че и тя е част от тях и точно колкото тях влюбена и от любовта ощетена. Също така разбра че за да съществува любовта, трябва с нещо да се храни и най-вече за нея човек да се сражава. И последното нещо което разбра беше, че борбата за любовта сега започва.
 Събра всички сили който имаше в нея и се запъти към битката в която не трябваше да има победени, или ощетени. Защото любовта не идваше за това да ощетява, а за да дарява и най вече за да прощава. Това направи и тя, дари всичкото което имаше във себе си и прости на всеки за случващото се.  По този начин и олекна на душата, но сърцето продължаваше като лудо да бие, защото в него се бе настанила ревността с която не знаеше какво да прави.
 На човек като на нея изобщо не й беше лесно в това начинание наречено от някой любов. Защото само на няколко пъти бе напуснала пределите на селото си и в тези непознати води тя се бе превърнала в удавник или в нещо подобно, от което много страдаше. По този начин мислеше и за останалите и най-вече за своят Азиз, който бе успял да преживее в непознати земи цели четири години. Той за нея се бе превърнал в човек който е преплувал океана, или пребродил целият свят от шир та на длъж.
 До тази вечер този нейн герой беше само нейн, или пък така и се искаше да е. Докато тази вечер неговото щастие ясно й даде да види, че тя за него никога не е била единствената, или пък неповторимата. Това неописуемо щастие по лицето му я караше да се чувства виновна и объркана и да си задава въпроса; - Къде е сгрешила?
 Тази мисъл много я заболя и й се прииска да е лъжа, или някакъв кошмарен сън, който е дошъл след продължителният и уморителен ден.  Но щастливите смехове долитащи от долният етаж и подсказваха че това не е нито сън, нито пък мараня, а самата истина с която трябваше да свикне да живее. И тъй като бе доста умно момиче продължи да мисли по нещата който се случваха с нея и ясно презря, че няма право да съди никой, защото в любовта не трябва да има осъдени.

 Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
И тъй като Азиз беше роден на село и грижовно бе закърмен от неговите традиционни ценности, той винаги даваше голяма важност на това какво се случваше в него. С най-големи подробности познаваше всеки член в него и още толкова се гордееше със всеки родил се и живеещ в този къс от Рая. Защото както обичаше той да казва; - “Всеки във гърдите си носи едно голямо човешко сърце, с което може да направи чудеса!“ Азиз също имаше едно подобно голямо човешко сърце, с което до насита обичаше животните, за които се грижеше почти всеки ден. Винаги им говореше с гальовни думи и с една голяма завидна обич, като по този начин с нея той чувстваше как стига до душите им. Но едно от тях за него беше свещено и я бе нарекъл със краткото име - София! Четири пъти го бе дарила със своите рожби, които винаги и изцяло приличаха на нея. Едни такива врани и горди, с дълги мускулести крака и големи сърца, от които бликаше само обич и покорство. За да се превържеш към тях, беше ти нужно само един лек допир, или само един влажен не разгадан все още от човека поглед. Само едно пръхтене или потупване с копитото по черната майка земя ти беше достатъчно да разбереш че вече си избран за техен приятел и покровител. Често той на нея и чешеше гривата, така както майка на своята дъщеря, която като пълноводен водопад неволно се стичаше по сивата й дълга “моминска“ шия.
 Но този път той отиде при нея, нито за да й чеше сивата грива, нито пък да й говори гальовно, а за да порони скрито мъжки сълзи. София като го видя няколко пъти закопа копитата в земята и още толкова силно и игриво изпръхтя. Азиз веднага разбра кобилата какво му говореше и веднага й сложи самара. Докато го окачваше като на най близък приятел й заговори:
 - Вече трети ден е по този тъмен студен балкан. Какво яде, какво пие? И най-вече дали все още ме обича? Дали все още е моята София? Ще я намерим нали? Да, да ще я намерим! Аллах ще помогне! След тези думи отправи ръце към небето и отправи няколко молитви, в които ясно произнасяше само нейното име. След това без да губи време с пъргав момчешки скок се качи на кобилата и като вятър потегли към балкана.
  Небето сякаш с остър нож някой го разцепи и от него невиждана буря върху нея безжалостно се изля. Почувства че Бог заедно с нея за любовта й пролива горчиви сълзи. Не само дрехите й се измокриха, а и душата й се напой от тези влажни и проливни божи сълзи. На сърцето й стана блажено и хубаво и се почувства като дива горска сърна - кошута, която нямаше къде да отиде за да се подслони. Затова разпери широко  ръцете си и се наслади на този миг който й напомняше на ония бури изживени почти всяка вечер с него – учителят. В сърцето си почувства живи Бог и него пратеника на Бога. Това й стигаше даже и беше в изобилие, но не искаше тези двамата с никой да ги сподели. Защото те и бяха всичко онова което имаше на този свят и се бяха превърнали в нейният смисъл на живот. 
 На страни от нея с притаен дъх в храсталака се бе притаила бялото Фатме и умоляваше своят Бог Аллах с някоя светкавица да изплаши Без-именната, за да си побегне обратно там от където беше дошла. Но Без-именната имаше голямо любящо сърце и в него имаше всичко друго но не и омраза, или уплаха.
 Дъждът бързо притихна и след него изгря ясно топло юлско слънце. Без-именната зара съблича една по една своите прогизнали от проливният дъжд дрехи. След всяка свалена дреха божественото й тяло като жълто злато блясваше на слънчевите лъчи. Когато свали и последната, тялото й се превърна във връв жълтици “пендари“, която със своята светлина замайваше из основи човешката мисъл и я караше да мислиш все, ама все за хубави неща. На тази божа красота бялото Фатме още повече се ядоса и като кръвожаден вълк връхлетя върху нея.
 - Вземи. Вземи това и се загърни, че е срамота от хората. Ако някой те види, какво ще си помислят за нашето семейство? Това “нашето семейство“ и стигаше за да продължи живота си. С това “нашето семейство“ тя почувства че е приета във свят в който съществуваше нейната любов.
 - И така си хубава бе дявол те взел! И със фередже и без фередже си хубава! За това простих на моят Азиз! То на тази красота кой мъж би устоял, та и моят да устой!? След тези думи широко разпери ръце и прегърна Без-имената така както се прегръща дъщеря, сестра или майка.
 - Защо си по петите ми? Нима не искаше от мен да се отървеш? Нима не виждаше в мене някакво проклятие, заплаха или срам?
 - Вече трети ден те издирвам по този проклет балкан. И повярвай ми ако нещо ви се бе случило и аз щях да се самоубия. Тази кратка дума “ви“ я накара да си мисли че бялото Фатме знае всичко случващо се с нея.
 - Но нима ти знаеш за моята бременност? Боже как научи? Аз дори не съм казал и на Азиз!
 - Нима си мислиш че не те познавам добре, или старателно следя? В последните два месеца ти цъфна както цъфти еделвайс! А това няма как да ми избегне от окото. Просто няма как, защото този цъфтеж, аз го очаквам от доста дълги години.

 Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - И ако реално погледнем - единственото ни богатство си ни остава само изживеният от нас живот!

  2 – Късметлии са само родените! За останалите това не мога да го кажа! 3 – Проблемите ни идват за да ни напомнят, че ни има! А болката, че все още сме живи!

 4 – Мярната единица на човек е най-опасното нещо! Заради някаква си единица можеш да страдаш цял живот!

 5 – В живота ни колкото повече страст има, толкова по божествени сме!

 7 – Дребните неща в живота ни винаги ще си останат дребни! Те не трябва да ни спъват по пътя ни, че ние тук сме дошли да го извървим!

 8 – Ако прибягваш до лъжа за да си прав – то ти си по крив и от кривия!

 9 – В живота си преди болният съм съжалявал без майчиният! Защото болният ще оздравее, но този който е израсъл без майка, ще страда цял живот!

 10 – Белезите на човек лесно се виждат от всеки! Но само той знае тяхната болка и цена! И най-вече урока които е научил от тях!
 11 – Понякога жената няма да иска мъжките ласки! Но това не означава че действително не ги иска!

 12 – На моята любов и калта по ръцете и стой някак си добре! С нея сякаш е богиня!

 13 – На този свят няма велики умове! Просто всички умове са еднакви! Различават се само по мързела! Едните някак си прекаляват с него!

 14 – В любовта важи правилото, че колкото и да дадеш ще е малко и на каквото и да се надяваш няма да се осъществи! Но пък удоволствието е велико!

 15 – И да обичаме и да се женим и да раждаме - все тая! Човек по пътя си винаги е бил сам - като в гробът си!

 16 – Очно красивите имат само един процент повече шанс за успеха! Ама само един! Останалите ги решава душевната красота!

 17 – Ако овцете научат за желанията на овчаря, какво ли ще си помислят за него! Това важи и за  политиците и избирателите, за работодателя и работника!

 18 – Намирам щастие във властта над себе си! Опитай те и вие - няма как да не се отървете от пророците си!

 19 – Жената намира щастието в това - да е съблазнителна! А не в това с кой и къде е!

 20 – Винаги съм казвал че мен само Аллах може да ме разбере; а и той ме разбра погрешно!

 Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
ДА ЦЕЛУНЕШ ПЕПЕРУДАТА   

Разказ от Ибрахим Бялев

 
 
    Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, а погледът му се носи над върховете, за да стигне до мястото, което за него беше свещено, смисълът на живота му. За това място говореше с толкова любов и нежност, че беше невъзможно да не го слушаш.
 
 - Сърцето ми говори, моля ви се, чуйте те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, ухажва ви, дори крещи... Ако този път не ме чуете, ще... - Тук гласът му заглъхва, защото не може без тези, към които се обръща, и не иска да обещае неща, които не би направил. След това обещава, че ще ги обича, каквито и да са, винаги ще му бъдат те короната на главата. Защото много добре знае, че без тях пеперудата няма да я има, няма да може да живее. (Всички тези неща щях да ги разбера по-късно.)
 
 - Би ли целунал пеперуда... – казва ми дядо - какво би почувствал...? А тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те: „Хайде, обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен. Аз имам всичко, за което си мечтаете, от което имате нужда, само че цената ми е доста висока, тази цена е само за смели сърца. Целунат ли ме, ще ги даря с даровете си, ще ги закрилям от врагове им, ще ги прославя и обезсмъртя...“ – И пак си спомня за Тъмръш.
 
 - Най-високият връх близо до Тъмръш е Модър и от него може да се види всичко, което се простира до полите на Рила, Пирин и дори Стара планина. А на юг, през безбройните дипли, погледът стига чак до гръцките планини.
 
 Но какво е Тъмръш? – ще попиташ може би, уважаеми читателю. Тъмръш носи названието си от едноименното село, чиито жители панически го напускат през 1912 г, по време на Балканската война. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като и тъмръшки мъже са потушавали Перущица по време на Априлското въстание. Има един период, от 1879 до 1886 г., в който тъмръшлии са управлявали цялата планина, до гръцката граница, и са били горди и непокорни планинци. През това време местата между реките Въча и Чая са се наричали “Тъмръшка република”.
 
 Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само основите на около 300 къщи. Всичко е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци. Но легендите са живи, подклаждани от дъбови дърва, чиято жарава е силна, и говорят за славата на помаците тъмръшлии. Жарава, която тлее и до днес в сърцата на потомците на тези горди планинци, отпили от чашата на свободата.
 
 - Времето беше време за пишене на история – продължава дядо. - Време за изграждане на гнездо, в което да се създадат достойни поколения, готови да умрат за идеалите си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай, създаден от Аллах. Бяхме я загърнали тази наша република с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и враждебни погледи. Някъде там, в душите ни, за нас и само за близки и приятели. Нали знаеш какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, едно парче, паднало от душата. А когато ти се усмихне, изгряват няколко слънца... Тогава душата ти се отпуска, поемаш си дълбоко въздух, в съзнанието ти се появяват светли, добри мисли, иска ти се да полетиш, да запееш песен, нечувана досега.
 
 Притискаш я близко до сърцето си, за да почувства топлината ти, душата ти, даряваш я с една, две, хиляди целувки, иска ти се да я изядеш, както казват нашенци... Но заплаче ли, тогава люта змия хапе сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач, а писък, който пронизва. Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го, както никога досега, за да се усмихне, за да те стопли...

 
 Ех, рожбо моя, за теб бих умрял, бих дал и дъха си, усмивката си, погледа си...
 Ех, рожбо моя, за теб бих направил това, което мога и което не мога, за да бъдеш и пребъдеш.

 
 ТЪМРЪШ
 
 Ти си искрата, мечтата
 в моя живот.
 Ти си копнежът, сълзата
 в моя живот.
 Ти си дъхът, лъчът
 в моя живот.
 Ти си денят, нощта
 в моя живот.

 
 Гледах го как шепти думи, изричани хиляди пъти, превъплътили се в него, както името му. Сълзите му капеха върху жълъда и парчето земя, които носеше винаги със себе си - те бяха на най-ценното нещо, което имаше.
 
 - Когато умра, искам да ми ги сложите в гроба, да дойдат с мен в черната земя. Ще ги занеса там, парче земя от рая в рая. А този жълъд ще посея, за да пусне корен, невиждан досега, и перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям, докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закараш, нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.
 
 Времето вече беше дошло, трябваше да закарам дядо в родното му място - знаеше ли се какво ще стане, можеше да се случи всеки момент... Животът и смъртта вървят ръка за ръка, дели ги само един косъм. Щеше да ми тежи на съвестта, ако не го направех, че не съм му сбъднал мечтата.
 
 - Утре рано, Аллах късмет ще отидем, нека и аз да я видя тази пеперуда. И ако е толкова хубава, защо и аз да не я целуна, нека и мен да дари с нейните дарове.
 
 - Наистина ли, Аллаше, благодаря ти, че ми даваш тази възможност, още един път ще видя рая, сътворен от теб... – зарадва се дядо и вдигна очи, гледащи някъде извън видимото. - Когато стъпя в него, ще заколя курбан, за да откупя всички грехове, извършени пред теб, Аллаше…
 
 От очите му закапаха едри сълзи, а устните му зашептяха дуа* "Алифатихa"**, и след това последваха още няколко. Сигурен бях, че тази нощ нямаше да мигне, както и стана. На другата сутрин станах рано, доста път ни чакаше, а той надянал най-новите си дрехи и седнал на любимото си място, вече смирено ме чакаше. Знаех какво е това за него и реших да го заприказвам, да го поуспокоя малко.
 
 - Как си, наспа ли се или изобщо не си лягал? Така не може, ела да хапнем нещо, пък пеперудата няма да избяга, тя те е чакала толкова време, ще почака още малко. Хайде, идвай в кухнята.
 
 Беше пролет, някъде по средата на май, но времето си беше някак си хладно, особено вечер, затова трябваше да взема и по дебели дрехи. Пък и този маршрут за първи път щях да го извървя. Качихме се в колата и потеглихме, дядо за пръв път седна на предната седалка. Не, че там се чувстваше по-удобно, а защото щеше да вижда по-добре и за да ми показва пътя. Слънцето взе да показва рога си, сякаш ни галеше или ни пожелаваше приятен път, дядо ми погледна няколко пъти към него и сякаш му се усмихна. Настроението му се подобри. Какво му минаваше през главата, не знам, но ми се искаше да съм на неговото място.
 
 - Е-е-е, казвай сега кой е този Ахмед ага Тъмръшлията! Познаваш го лично, били сте рамо до рамо, сбъднаха ли се мечтите му или си останаха само мечти?
 
 - Ахмед ага Караходжов, известен още като Тъмръшлията, беше водач. Висок, рус човек, в плещите доста широк, за да може да изхранва семейството си, както всеки един помак. Но в него имаше борбеност, каквато у никого другиго нямаше. На лицето му често можеше да се види усмивка, но това, което говорише, беше винаги много добре обмислено.
 
 (Ахмед ага е син на Хасан ага, помак от село Лясково. Майката на Ахмед ага е родом от Чепеларе и е дъщеря на Джафер Дервишев, виден помак в селото. След първоначалното прогонване на населението и опожаряването на региона през 1878 г., голяма част от управниците, начело с Ахмед ага Тъмрашлията и бежанците, се завръщат и основават Тъмръшката република в Родопите. Докато „републиката“ е била под негово управление, не е допуснато никакво насилие, противопоставяне и противоречия между различните религиозни и етнически общности, които живеели в мир и разбирателство.)
 
 - А каква е тази република, докъде се е разпростирала, колко време е съществувала?
 
 - Тъмръшката република имаше общо 22 села и 5 махали. Ахмед ага, по подобие на своя баща, от който получи в наследството района, сам раздаваше правосъдие и представляваше закона. Охраната и войската му се състоеше само от 40 специално обучени хора. Един от тях бях аз.

 
 (Под натиска на Англия и Турция западните сили не признават Санстефанския договор и свикват конгрес в Берлин. На 30 юли 1878 г. се обявяват решенията на т.нар. Берлинския договор. Съгласно тези решения нововъзвърналата се българска държава се раздели на две - Княжество България и автономна провинция Източна Румелия.
 Северната граница на „автономията” върви по билото на Стара планина, а южната - по Доспатските балкани - връх Перелик - превала Рожен - Преспанския дял - по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отива на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла - Триглау - Борино, оставаш в Източна Румелия.)
 
 - А откъде иде името й Тръмбаш?
 - Възможно е името да идва от формата на местността, но може да има и тракийски произход. За това поне говори една стара тракийска легенда.

 
 (Тракийската легенда е, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец - страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий.)
 
 Продължавах да карам, а пред очите ми се разпростираше море от зеленина, обляна в бяло. Сякаш някакво було беше обгърнало високите части на планината и мъглата се спускаше и по долината. Приличаше на стада овце, навлезли в зелените ливади. А прясната зеленина на буките, дъбовете и високо издигналите се смърчове, които сякаш допираха небето, се съчетаваше с тях по неописуем начин. Преливаха едни в други и те караха да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш, да си кажеш: ех, има ли някъде другаде такава красота...
 
 - Пристигнахме ли вече, гледам че се възбуди нещо, ако е това, то заслужаваше си... Просто нямам думи.
 - Да, пристигнахме, от тук започва всичко и тук свършва.
 - Не разбрах какво свършва.
 - Снощи звездите бяха толкова ярки, сякаш и те очакват среща с мен, скоро ще е, скоро.
 - Пак не разбрах, ама както и да е, искам да се порадвам на тази красота, да я приема в себе си.
 - Спри хей тук и ме почакай малко, сега ще се върна.

 
 Спрях колата и излязох малко да се поразтъпча, че се бях схванал целият. Въздухът беше толкова свеж, че като го поемеш, не ти се иска да го изпускаш. След малко дядо се зададе, държеше в ръцете си цветя, току що набрани.
 
 - Това какво е, цветя ли си набрал, толкова са хубави, как се казват?
 - Това е "видрица", вирее само по тези места. На запад казват, че това е сълзата на Исус Христос - когато е видял, че Помаците приемат исляма, се е разплакал за тях, затова вирее само тук.
 - Така ли, не знаех... Прекрасни са. Хайде да се качваме, казвай накъде да карам.
 - Карай направо и ще стигнем в Тъмръш. Това беше голямо, хубаво село, с къщи на два етажа всяка, с чардак, покрити с тикли, а улиците застлани с калдъръм. Джамията имаше две рукала, езан*** запее ли, животът спира, една неповторима мелодия, пята от векове за благото на хората.

 
 Пред нас се появи стадо овце, дядо ми каза пак да спра. Слезе от колата и отиде при овчаря, говориха си нещо надълго и нашироко, след което дядо брои някакви пари и му ги даде. Стиснаха си ръцете, после овчарят хвана най-хубавият овен и го подкара към мен. Когато дойде, върза му краката и го сложи в колата, благодари на дядо и си замина след стадото. Подкарах колата без да питам за нищо, едва ли щях да разбера.
 
 - Трябва да е тук наблизо, но защо всичко е замряло, защо няма живот, къде са тези хора, едно време наброяваха близо три хиляди, имаше четири махали...
 
 Пред погледа се редяха руини от къщи, обрасли в бурени и дървета, и никакъв помен от живот. Дядо слезе от колата, взе да си говори сам като сочеше с пръст, описваше във въздуха къде какво е било. Взе овена, подкара го към определено място – там, където някога е бил мегданът на селото. Реших и аз да му помогна, че тази работа не е за стари хора. Но той си беше вече подготвил всичко - положи овена на земята, върза му трите крака, върза му и очите с бяла кърпа. Изкара из пояса един остър нож и се обърна към небето:
 
 - Хей, Аллаше, умолявам те от името на всичките тези хора тук, да простиш греховете им, сторени срещу теб. Прости им, Аллаше, те бяха твои чеда, вярваха в теб, молеха ти се, възхваляваха те, ти за тях беше всичко. Прости им Аллаше, прости им.
 
 Той погали няколко пъти гърлото на овена, като шепнеше дума за прошка, и заби ножа в гърлото, откъдето потече яркочервена кръв. После седна настрани от курбана и през сълзи прошепна:
 
 - Толкова кривини има на този свят, толкова много, защо, защо... - Говореше сам на себе си, но знаеше, че така ще е и занапред, не винаги правдата възтържествува. Качихме курбана в колата, защото плътта му вече не беше толкова от значение, важни бяха дуата, душата и целта.
 
 - Карай, ще отидем на едно място. За да го видиш, ти трябват очи, за да го почустваш - душа.
 
 Не след дълго пред погледа се отвори прекрасна гледка. Майчице.... пред мен се простираше широка поляна, заградена от вековни смерчове. Застлана беше със зелена трева и осеяна от алени макове, които се изпреварваха с белите лайки кой по-напред да покаже прекрасните си цветове, но и другите цветя не им отстъпваха. Но най-важното на тази поляна бяха безбройните пеперуди, които се боричкаха или играеха някаква си тяхна игра. Цветовете им се сливаха с безбройните цветя, сякаш бяха създадени едни за други. В далечината се издигаше връх Модър, по който все още имаше сняг. Върхът сякаш беше диригент на една неописуема мелодия от звуци, които издаваха стотиците птици...
 
 - Син ти дойде, майко мила, дойде да изтрие твоите сълзи, да докосне твоите прелести... Дойдох да отдам почестите си, да полетя в рая ти като пеперуда – каза дядо и се наведе към земята. После се обърна към мен:
 
 - Ела, сине, на това място ще се кланяме три рекята****.
 
 Сега вече разбрах -  когато човек се кланя, навежда се към земята, като поставя дланите на ръцете си на нея, и след това поставя лицето си между ръцете, за да докосне земята или за да я "целуне". Щяхме да целуваме "земята пеперуда". Взехме си абдест*****, застанахме един до друг, обърнахме се към Каблето******. Дядо ме погледна, клепна с двете очи като ми се усмихна (това означаваше: готов ли си), аз му кимнах и също му се усмихнах. Вдигнахме ръце и докоснахме с палци задната мека част на ушите. Дядо с пълен глас се провикна:
 
 - Алайхуекбер*******...
 
 Свалихме ръцете и изрекохме дуата Субанике********, преминахме към седже*********, сложих си ръцете на земята, поставих лицето си между тях и целунах земята. Когато се изправих, дядо все още беше на земята. Аз продължих, преминах във второто седже, изправих се пак, дядо все още стоеше неподвижен. Към нас започнаха да се приближават стотици хора, които се усмихваха на дядо и той им се усмихна; после се превърнаха в пеперуди и полетяха на свобода. Затворих очи и продължих молитвата. След като свърших, си отворих очите, а дядо все още стоеше неподвижен в седже.
 
 - Дядо, какво ти става, какви бяха тези хора? Дядо, дядо...
 
 Но беше вече късно да ме чуе, той вече беше отлетял при своите пеперуди. Беше станал част от голямата пеперуда, в която имаше място за всички. Взех го на ръце, близо до нас имаше голяма дъбица, чиито клони правеха дебела сянка. Реших, че за него ще е най-добре там. Положих го в земята и, както искаше, поставих до него жълъда и късчето земя, които носеше винаги със себе си. Преди да се сбогувам с Тръмбъшката пеперуда, взех и аз един жълъд и парче земя, целунах ги и им обещах, че за тях ще живея и за тях ще умра.
 
 
 
 --------------------------------------------------------------
 * дуа – молитва   
 **"Алифатиха" - вид молитва
 *** езан - призив към молитва 
 ****рекята - части от молитва   
 *****абдест – ритуално измиване   
 ******Кабле (Кааба) - арабски الكعبة‎‎, «куб» — най-свещеното място за мюсюлманите. Кубическа постройка във вътрешния двор на Заповедния Мечет в Мека.   
 *******Алайхуекбер – Аллах акбар (Бог е велик)     
 ********Субанике - вид молитва
 *********седже (суджуд, саджа)- на арабски سُجود, произнасяно sʊˈdʒuːd, или  ُسجدة, произнасяно ˈsædʒdæh - дълбок поклон пред Всевишния в посока на Кааба, при който ръцете, челото и устните докосват земята

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Казват че надеждата умирала последна – докато мерака на човека преминава и в отвъдното! 2 – Когато се науча, като майка ти да те обичам и като баща ти да те закрилям – тогава ще ти кажа че съм влюбен в тебе!

 3 – Мързеливият работата и лъжеца истината, винаги ги отлагат за утре!

 4 – Много хора от нас се стремят към нещо скъпо, за да докажат на себе си и околните че са постигнали нещо в живота! Докато аз се задоволя с няколко празни листа и една писалка!

 5 – Ако пукне пушка за свободата, то тя нека да е в мен! По този начин няма да съм живял напразно, а ще съм послужил с нещо за вашата свобода!

 6 – Най големият грях пред вас ми е – че искам да ме четете!

 7 – Всяко нещо на този свят си има начало и край, така ще е и с мене! Но разликата между мен и други хора е това, че и след моят край, ще съм на някое дете в ръцете!

 8 - Каквото и да напиша, колкото и да напиша, за четящият ще е малко - а за неграмотният неполезно!

 9 – Ако ми кажете че съм луд – повярвайте ми няма да сгрешите! Аз съм човек който не вярва дори и на Аллах! Това за някой ако не е лудост – какво е?

 10 - Ако питате за мен; - Кой съм? Ще ви отговоря така - че произлизам от племе, което от трима - двата не могат да четат, а третият не иска!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
ОБИЧАЙ МЕ

Целувай ме бавно!..
Навлажни ми бялата шия,
нека да е някак си омайно!..
И от боговете няма да крия,
че с теб всичко е трайно,
че ти си моята магия!

И бавно ме събличай,
както се съблича наесен гората!
Като новородено ме обичай,
както се обича Луната!
С лъчите си по мен изгрей,
стопли ми с нежност душата!..

Прегръщай ме страстно,
сякаш си ме чакала цял живот!
Притисни ме до сърцето си властно,
сякаш аз съм твоят Бог!
Нека да се чувствам подвластно,
в този живот студен и строг!..

Не бързай, а бавно ме люби,
разлей се като страст разпиляна!
Душата ми с ласки ти купи,
и не искай нищо в замяна!..
Ти не съди по моите сълзи,
те са плод на това, че си засмяна!

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
ПРИЗНАНИЕ

 Ако ти кажа "остани"....
 ще ме заболи.
 Ако вехнеш пред очите ми,
 още повече ще ме боли.

Ако пък ти кажа "замини" ….
 ще остана без корени.
 Затова вместо мен ти реши,
 какво да стане с любовта ни?

 Прецени дали хлябът ми,
 ще те задоволи?
 Дали постелята ми,
 ще те стопли и щастие подари?

 Ако все пак решиш
 и си заминеш.
 Аз ще вярвам, че не грешиш,
 защото и след това в мен ще гориш!

 Дали ще бъда след това, не зная,
 но ти и за това не му мисли.
 Аз и пред Бога ще призная,
 че за мен Бога си била само ти!

 Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
На никой не му трябва истината братко. На никой. Защото с нея трудно се живее. Трудно се диша. Хората предпочитат да вярват на лошото. На лошото да вярват. Защото, когато човек повярва в лошото, си мисли че той е доброто. Когато човек повярва в лъжата, си мисли че той е правдината. А не е така. Човек когато повярва в лошото и лъжата, те стават част от него и той със тях живее чак до гроба.Ето на, заради няколко жертви в Батак, изцапаха помашките ръце с кръв. Човек предпочита да краси своята история с лъжи и измами, за да е велик. За да може различният да е виновен и подчинен. С лъжа и измама караш различният да се срамува и да се чувства виновен, дори гузен. А къде остана истината братко? Къде? Ние се освободихме от робство, но се поробихме на лъжата. От това по голямо робство има ли?
 
 Из БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2992
  • Gender: Male
 

Селото бе врязано в падината на планината и почти не се виждаше от преминаващите. Човек спокойно можеше да си помисли, че се крият от враговете, но по късно се разбра, че е заради лютата зима. Къщите предимно направени от камък, а покривите вместо керемиди застлани с каменни тикли*. Всички къщи бяха заградени от високи стени, а портите им изработени от дъбов масив. Почти пред всички прагове бяха насядали забрадени в бяло жени и пред тях на ситният калдъръм си играеха купчини игриви деца.

Александър продължи да се движи по централната улица на селото, която го отведе на малкият мегдан, на който бяха насядали като на жица черни лястовици, готови за излитане по чужди светове белобради старци. В ръцете на почти всички имаха добре оформени бастуни, които им служеха не толкова за помощ, а и за красота. След подаденият поздрав “селям“ заразпитва къде може да отседна за една нощ. Всички от тях в хор повдигнаха бастуните и му показаха къщата в която се беше разположила пивницата на селото. Благодари им от сърце и без да губи време се запъти за кръчмата. На прага й го посрещна самият кръчмар. На въпроса му; “ Дали има свободно място за преспиване?“ кръчмаря му отговори с краткият отговор – “Нц. Но с охота допълни, че ще се погрижи за него.“ А на въпроса му; - “Дали има нещо за ядене?“ - просто се отдъпна от прага на вратата и му направи път да мине.

Пришелеца с лек страх се настани на една от маси в дъното на кръчмата. И при въпроса на кръчмаря; - “Какво ще желаете?“ отговори с въпрос; - “Вие какво предлагате?“ отговорът беше кратък и ясен; „Царска туршия“. По всичко си личеше, че човекът не беше търговски учтив, защото в селото освен тази друга кръчма нямаше.

- Докарай ми тогава една гроздова и една царска туршия. Пък останалото ще поръчам по късно. Кръчмарят сви гъстите побелели вежди, след това кимна в знак на съгласие и не след дълго му сервира чаша с гроздова ракия и някакво прогизнало зеле, което тук минаваше за царско. Почака малко за да вземе останалата поръчка, но след като пришелеца не казах нищо, отиде обратно зад дървеният “бар“ и се залови за работа.

Силният мирис на тютюна в кръчмата сякаш се беше сгодил с този на евтиният алкохол и гордо се разнасяха из цялата кръчма. А до тях миризмата на тор и прогнило сено, като свекър и свекърва напомняха на присъстващите, къде се намират и с какво се занимават. С тази миризма се свикваше бързо, особено след втората чаша отлежала ракия и прогизнала царска туршия. С помощта на тях бързо забравяш не само къде се намираш, ами от къде си и за какво си дошъл. След третата ракия, крясъците започват да ти напомнят, че си остарял, или оглушал. И въпреки че кръчмата не беше по голяма от две стай, в нея с голяма трудност се бяха разположили десетина дървени маси и също толкова умножени по четири поизлющени закърпени дървени столове. На стените висяха няколко глави на диви животни, едни от тях бяха на вълци, други на елени и една на мечка стръвница. Те сякаш бяха закачени там не да красят обстановката, а да им вдъхват вяра, че могат да изпият и още по една, две чаши от огнената вода. Кръчмаря въпреки че беше кьорав с едното око, от погледа му нищо не избягваше и като опитен ловец, винаги навреме поднасяше поръчката на своя лов.

Кръчмата за кратко време се изпълни със здрави и буйни мъже. Кой дървар, кой земеделец или животновъд, но всички старателно загрижени за утрешният ден. Врявата беше доста голяма, но пришелеца вече беше преминал на трета ракия и шумовете му приличаха на птичи песни. С новодошлите в кръчмата, селяните се отнасяха достатъчно внимателно и любезно. Така се случи и с Александър, до него се приближи доста едър и космат помак, който кръчмаря бе извикал при него и му „заразправя“ нещо за пришелеца. А селянина постоянно кимваше в знак на съгласие и погледа като на ястреб беше отправен към Александър. След като свърши разговорът, или наставленията, селянинът без да вземе разрешение дали да седне, се настани на масата пред Александър;

- Какво пиеш? - твърдо попита.

- Грозданка! - му отговори пришелеца с безразличен тон. Селянинът без да го пита дали и какво иска, поръча още по една. След любезното “Добре дошъл!“ го заразпитва, кой е, от къде е, и защо е на това място. На всичките тези въпроси, пришелецът отговаряше с голяма щедра усмивка, която не задоволи много разпитващият.

- Здравейте господине и добре дошъл в Чеча. Приятно ми е, казвам се Хасан! Старите хора тук казват че полето ражда тикви, а тук Балкана ражда човеци! Хасан беше висок и твърд като бук, с лице почерняло и загоряло като разорана черна земя, а физиономията му суха продълговата и хайдушка. Душата му дълбока и благородна, на нея можеше човек да се довери, дори и тайните да си сподели. Когато стисна ръката за “здравей“ Александър почувства че се здрависва със скала. Отговори му, че на него също му е приятно и последваха безброй наздравици. След като пресушиха чашите, Хасан стана и му заповяда да тръгват. По пътя много не разговаряха, защото походката на Хасан беше като на дива сърна. Но когато пристигнаха в къщи трябваше да преминат през пълен двор от животни. А те като го видяха, всички се трупаха покрай него, той хем ги галеше, хем им говореше, но успяваше и да ги представи на гостенина си. След всичката тази церемония ловко се покатери по дървена стълба която водеше към вторият етаж. Там ги посрещнаха четири деца, една жена и старата му майка. Децата бяха раждани през година. Руси снажни синеоки помачета и всички момчета. Като ги видяха се строиха като войници за вечерна проверка и за добре дошъл на гостенина му целунаха ръката. Жена му също като него кльощава жена, доста притеснителна и скромна, също така и любопитна. Не му подаде ръката за здравей, но по всичко си личеше че се радва на гостенина си. Дойде ред на майка му. Стара, но не остаряла жена, запазила си беше всичко красиво и младо по нея. Като ги видя веднага му подаде ръката за да я целуне. Но за да я целунеше Александър трябваше леко да се наведа. Беше много мъдра и внимателна жена, защото заместваше нейният мъж, а това не беше толкова лесно или без отговорно нещо. Докато сервираха вечерята децата на свобода оглеждаха и разпитваха гостенина за другият свят, който те все още не познаваха и с голямо нетърпение очакваха да завършат тук основното си образувание и навлязат в него. В средата на стаята която служеше хем за всекидневна, хем за кухня, снахата сложи голяма софра. Застла я със бяла покривка и по нея занарежда чинии вилици и лъжици. След това преметна на рамото бяла кърпа и в едната ръка държеше малък леген, а в другата бъклица пълна с вода. Първо застана пред свекървата, тя подаде ръцете над легена и си изми ръцете, след това взе кърпата и ги избърса. Тази церемония я направи и мъжът й, след това поднесе бъклицата с вода и легена и на гостенина, след това и на децата й, по този начин гостенина се почувствах част от семейството. Семейството се събра покрай софрата която беше изпълнена в изобилие и лакомства. Поканата беше ясна и кратка;

- Хайде заповядайте! Че в храната е борбата! Пък и както е казал Аллах – давам ти душа, но ако не я храниш, ще си я взема обратно! Разговор почти нямаше, по тези места не беше прието когато човек се храни да говори, всеки гледаше да си напълни стомаха, че за следващият ден щеше да има нужда от много сили. След вечерята вече оставиха да свети само една лампа. Хасан запали цигара и се подхванаха плановете кой какво ще прави на следващият ден. След всичко това вече дойде ред и на общи приказки.

- Душманите нас помаците ни разделиха на три части. Една част остана тук, друга я дадоха на турците, трета на гърците. Тук остана само една трета, най-плодородната част от планината дадоха на турчилата, останалата на гърците. Но нашата е най-величествена и красива, Чепинската долина е една гордост за нас помаците, Мусала, най-високия в целия Балкански полуостров. След дългият и приятен разговор настаниха гостенина в най - хубавата им стая. Прозорецът му беше широко отворен и от към дерето долитаха птичи гласове, блеене на стада, вой на кучета и вълци, песента на ходжата, и песента на бълбукащото забързаното дере, от което пристигаше ухание на младост и живот. Сънят му беше приятен, придружен със звуците на чанове, и мучене на кравите, потропванията на конете и сутринта най - приятното нещо, песента на петлите. Тук хората винаги стават по рано от слънцето и се състезават със времето.

На сутринта още преди да са е пукнала зората, Хасан почука доста скромно на вратата на гостенина.

- Станахте ли вече?

- Да, да станах! След този отговор Хасан нахълта в стаята му.

- Ела докато направят закуската, да изпием по една джигара на балкона. Александър на драго сърце излезе с него на терасата, а от там се виждаше величествена гледка. Върховете на балкана бяха толкова близко, че ако искаше човек сякаш би ги целунал, или докоснал с ръка. Миризмата на дивите цветя която го лъхна, сякаш го повдигна на метър от земята.

- Каква приятна и чиста миризма, заради нея човек си заслужава да трепе толкова път до тук!

- Ааа, да, така е, този въздух го няма на друго място, веднага се съгласи Хасан с него, но Александър не беше сигурен, че го разбра за какво му говори. Докато изпушат джигарите картината пред тях взе все повече да се откроява. Отсрещният бряг на дерето потъна в дебела сянка, по буйните поляни пасяха на свобода коне и крави, в подножието като бели облачета които са слезли на земята за да пият вода, пасяха няколко стада овце. Покрай тях тичаха на свобода агнета и ярета пазени от няколко едри кучета. На тук на там прелитаха забързани врабчета, а от пазвата на гората долитаха страшните звуци на бухалите. Александър усети, че тук човек може да изпуши цял пакет джигари и да му дойдат в малко. На вратата се показа стопанката и ги покани да закусят. Церемонията с миенето на ръцете се повтори и след което се нахраниха до насита, от прясното мляко, селското сирене и кашкавал, петмез от грозде и сладкото от диви ягоди, невероятните домати и чушки. Прясно изпечен селски хляб, подквасен само с квас, беше достатъчно човек да се почувства на празнична трапеза. След закуската която приключи за двадесетина минути всеки като пчели се разбяга в различни посоки. Останаха само Александър, Хасан и двете му все още невръстни деца. Майка му също се запъти към двора, за да посвърши някой и друга работа.

- Значи си дошъл в това село, за да се поразсееш от скучният живот живян в града? Какво мислиш да правиш днес?

- Днес мисля да се поразходя малко по балкана, Имам голям мерак да поразгледам дивото и непознатото, за нас гражданите това е голямо предизвикателство. След това малко се поизчерви, защото делеше хората на селяни и граждани. Но ясно разбра, че тук хората не се срамуват от наречието селяни, а се гордееха с него.

- Ами и аз съм на натам. Ако искаш да вървим заедно? Хем ще сме си дружина. Голяма очарователна усмивка обзе лицето на Александър, която се сметна в знак на съгласие. Хасан веднага му напълни раницата с необходимите неща и отседла коня за него. Наставленията продължиха, че не трябва да му стиска много юздата, останалото конят си го е знаел много добре. След тези наставления вече бяха готови да тръгват на път.
- Да, да! Мисля че с вас ще ми е по добре. Но бихте ли ми помогнали да се кача на коня, че за мен е малко трудно. Момчетата му се засмяха, пък и не повярваха. Баща им ги смъмри и единият отиде от другата страна на коня и се хвана за самара, другото момче прихвана двете си ръце пред него и подкани гостенина да си сложа кракът в шепата му. Така с тяхна помощ се качи на коня, а стопанина на своя и потеглихме за балкана.

- Господине, ти с какво се занимаваш? Какво работиш, та си дошъл по Чеча? Нещо ли ти трябва, или нещо специално търсиш? Миналата година идва още един като тебе, издирваше някакви билки, като горчив корен, еделвайс, видрица и още много други неща. Това което ме изненада в него беше, че познава билките по добре и от нас селяните. “Рай тъпчете вие! Рай!“ ни каза на тръгване.

- Аз съм преподавател в университета. Уча студентите на .....

- Ааа даскал си значи. Ами то работата ти е била много хубава и уважавана. Аз съм ходил в Станбола! Народ като мравки, с лапата да ги ринеш, чешит, чешит! Видях и араби и англичани, имаше даже и от Америка. Хей за тези хора граница и работа няма, хей. Едни такива спокойни, насядали по кафенетата и спокойно си пият кафето, пият си наргилето... А, като казах наргиле та ти ще запалиш ли един тютюн? Александър кимнах в знак на съгласие, Хасан запали една цигара и другите заедно с кибрита му ги подаде.

- Вие по работа ли нещо отивате, или на лов? Попита доста любопитно Александър. Тези въпроси накара спътника му да се разсмее на глас.

- Какъв лов господине в тази работа? Ти не гледай че съм взел пушката. Тя е зя тебе. В балкана не се ходи с празни ръце, че туко виж пред теб се е изпречила някоя мечка или гладен чакал. Пък и ловуването не е наша работа, не сме останали мусалат*** на дивото, имаме си питомно. А виж понякога мечка или вълк сме удряли, но и това е рядкост при нас, трябва да имаме саигия**** на дивото, че и той има душа и него Аллах го е дал. Ние вчера с децата сеяхме картови на нивата и не можахме да я довършим. За там съм се запътил.

Когато стигнаха до билото на Черен връх, Хасан пъргаво скочи от коня и помогна на Александър да слезе и той от неговият. След това му връчи пушката и продължи със наставленията;

- Ако видиш мечка не бягай, легни на земята и се престори на умрял. Ако речеш да бягаш, нямаш никакъв шанс, защото тя може да те годи и с километри, а ти толкова време и разстояние, не можеш да бягаш. Не се качвай и на дърво, защото мечките лесно се катерят и по дърветата. Ако пък е прасе веднага се катери на най близкото дърво и стой там, докато се отдалечи от тебе. Другите животни не са страшни за човека. Сърните и елените, като те видят непременно те ще побягнат, ако си добър стрелец стреляй, дано улучиш някоя от тях. Ама недей бе даскале, те всичките имат по това време рожби, пък и душмани им са много и ние хората им идваме в повече. А виж заек може. Те се размножават много и правят пакости по нивите. Заек става, видиш ли заек направо стреляй и хич да не ти пука. И да ме чакаш тука, на това място, аз по зайде слънце ще те намеря. След тези наставления яхна обратно коня и го пришпори към нивата, за която много бе закъснял.
Александър извади въжето от самара и единият край го завърза за левият крак на коня, а другият за здрав дъбов храст. След това свали торбата с храната и приседна на една доста обширна поляна обрасла с чудни диви цветя, от която се виждаше дори и гръцко море. Постоя така доста време и се наслади на това зелено море, което на друго място в света го нямаше. Почувства как душата му гори и че се страхува да каже кой е и защо и при кого е дошъл. След това взе пушката и изстреля два куршума във въздуха, ехото със същият глас като Господ му се озова. Това до някъде го развесели и му се поиска да изстреля още няколко патрона, но не искаше да плаши повече дивите животни. Така полежа доста дълго на поляната и премисляше всичко наново и наново, кое как ще се случи. Но не беше сигурен че на някой неща ще може да издържи и че те ще му причинят повече болка отколкото радост или щастие. Привечер Хасан доволен предоволен от свършената работа се зададе от към билото и от далече му привикна;

- Улучи ли нещо? Улучи ли! Но отговора беше; - че не е лесно бягащо да се улучи.
Вечерта Хасан пак го заведе в кръчмата. „В къщи не се пие, не трябва, грях е пред Аллах, срамота е от родителите и децата. Ако пиеш, ще пиеш там където пие всичкият народ, не пред децата и жената.“ На тези негови разсъждения Александър лесно се съгласи. Пък и си помисли защо трябва когато вършиш нещо приятно за душата, жената да ти мрънка, или децата да те дразнят, или пък родителите да те корят. В кръчмата вече всичко беше задимено и гласове се чуваха от всички страни. Кръчмаря доста пъргаво разнасяше чаши пълни ракия и прословутата царска туршия, която си беше чисто кисело зеле и нищо повече. Този път като ги видя ги посрещна засмян и веднага се видях че два предни зъба му липсват. Когато им поднесе вторите чаши Александър го пита;

- Защо не си оправиш зъбите? А той му отговори, че хората са свикнали да го виждат така и че най вече жена му не му е давала, защото с чупени заби не е можел да я хапе. Хасан се смееше през глас и му напомни, че е много скръндза, та затова не си ги е правил. Когато поднесе третата стограмка, кръчмарят отседна за малко на масата им и им обясни, че това със зъбите му е доста скъп спомен.

- Пък и огледай се малко и ще видиш че на някой липсват по три четири, та дори и всичките. И взе да се смее от все сърце. След това взе чашата на Хасан и се чукна с Александър за наздравица, но не отпи от нея. Тази картина промени мнението за гостоприемството за тези хора, живеещи тук в пазвата на рая. Трябваше само едно нещо да сториш, а той не беше много трудно, да спечелиш тяхното доверие, останалото беше топло и земно, братско и човешко.

- Хасане, ти с какво се занимаваш? Какъв ти е поминъкът? Доволен ли си от животът?
- Аз се занимавам с доста работа, но по важната ми е дърводобива. Но в тази работа вече на влезнаха все големи вълци, един от друг по свирепи и гладни, при тях няма наяждане. Всеки от политиците чакат на нея, големите хапки са все за тях, на нас остават трохите и мъките. Но трябва да я вършим, че и те понякога на нас потрябват, въпреки че и тогава пак ги засищаме я със агне я със теле. Втората работа ми е билкарство. Тук печалбата е по малко пък и не е гарантирана. В повечето пъти не можеш да си вземеш парите, все имаш да взимаш, но кога не се знае. Третата работа ми е животновъдството. Тя е моята опора, ако не е тя, съм си жив зиян.***** Но и там има фире****** много често патим от мечка, или вълк. Пък и много често боледуват, докторите взимат скъпо прескъпо. Но няма как трябва да се живее някак. Аз едно нещо съм научил от баща си. Търпение, желание и упоритост, останалото е Аллахова работа.

- Какво ще кажеш, сега ли е по труден животът, или през робството?

- За нас помаците робство не е имало. Ние никога не сме се чувствали роби на който и да е. Всеки сме го посрещали като наш гостенин, а не господар. През османско е било по лесно, по свободно за хората. Кой къде е искал там е живял, това е било една огромна територия и е била свободна за всички. Плащало са е и тогава данъци, но в коя държава данъци няма, нима сега малко плащаме и какво получаваме в замяна, нищо? Тогава от нашите помаци са служели в османската армия и са били добре заплатени. Някой доброволно са оставали да служат с повече години, защото са били на почит и уважение. Не мога да кажа нищо лошо за османизма, защото не съм чул за нея подобно нещо. Вървял ли си в пътя, нямал си проблеми със никой, както и сега. По късно идват подписани договори, за които никой ни не е искал нашето съгласие и поставят в сърцето на планината граници, която вместо да ни помага тя ни пречи. Много мой роднини останаха в гръцко, други в турско, на това правда ли му казваш. Аз съм за свят без граници и държави. Искам хората да не са разделени и ограбвани. Тука идваха учени хора, умни хора и всичките ни даваха акъл какви сме били и какви трябва да сме. А аз им викам; - Ние искаме да сме свободен народ и ако искам да съм такъв, вас не трябва да ви има, защото вие само делите и грабите и с нищо не помагате. Ето, един от вас нещо докарал ли е нещо за децата ни, за старците или за джамията. Нищо. Това един умен човек не трябва да го прави, защото след себе си оставя лош пример.

- А какво ще кажеш за вашата република Тъмраш? Ако беше просъществувала каква щеше да е, по добре ли от тази в момента. Той хвана шишенцето с ракия и го поднесе към устните за наздравица и очите му се напълниха със сълзи.

- За нея мога да ти говоря не до сутринта, а до смъртта! След това вдигна чашата и я изпи до дъно. Хайде сега да тръгваме, че стана късно, тайфъта***** ни чака за вечеря.
Церемонията за вечерята беше същата. Измиха си ръцете и се нахраниха доволно предоволно от вкусните гозби, приготвени от жена му и старата му майка. Когато излязоха на терасата за по джигара, Александър, със плах треперещ глас подхвана разговора.
- Тук идват ли често чужденци? Да работят като даскали, или пък да се женят? Едвам успя да зададе тези страни въпроси.

- Не. Не идват. Само едно девойче дойде и се ожени за нашият даскал Азиз. Цяло село се хвана за главата, как така толкова стройно и красиво момиче, е оставило София и е дошло чак тук да се ожени и то за женен мъж? Аз също се чудя на тази тяхна любов!

- А тя как се казва и какво работи тук? Продължи да любопитства гостенина.

- Името й никой в селото не го знае. Всеки й вика Без-именната. С това име я припознават. Работеше в библиотеката на селото. Но Аллах и даде мъжко чедо, нарекоха го Искендер и остави работата. Сега стой в къщи и си гледа рожбата. Александър като чу тези неща, една остра силна болка като нагрято желязо го парна по сърцето, политна и падна на пода.

Хасан на този пристъп не се уплаши, защото в казармата служеше като помощник на бацила и от него се бе научил на много неща. И даването на първа помощ, за него беше като за дете играчка. Когато Александър дойде на себе си, с помощта на Хасан се настани на леглото си и призна на стопанина, кой е и защо е дошъл по тези места. На това Хасан не се изненада и на драго сърце с големи подробности обясни на Александър за дъщеря му и случващото се с нея в това село. Разговорът им продължи до сутринта, защото бащината им обич беше над всичко и неведението в нея изяждаше Александър като червей зелено дърво.

- Знаеш ли че утре твоята дъщеря в нашето село ще е нестинарка? Аз все още не знам какво е това, но жена ми обясни онова което е чула от останалите хора на селото. Казва ми че нестинарките, ходят боси по жива жарава. Аз й казвам че не е разбрала, а тя продължава да спори че е вярно. Сега ти ми кажи, възможно ли е жив човек да ходи по жива жарава?

- Да възможно е и от моето поколение е имало нестинарки. 

- Но как така? Не изгарят ли?

- Не, не изгарят. Вярата им към Бога ги пази и закриля.

- И на това искаш да повярвам? Няма как да стане братле. Аз съм се парел и знам каква болка е. Имахме стара къща и веднъж по незнайни причини се беше запалела. А вътре ми беше всичката стока. Не толкова за стоката, а заради тяхната душа, се хвърлих в огньовете. Че ги спасих, ги спасих, но аз като въглен изгорях и от тогава до сега огън не паля. На това признание Александър намери сили и се засмя.

- Утре ще видиш, че когато имаш вяра в Бога, огън не те гори. Аз мислех утре да се прибирам в София, но заради този ритуал ще остана на гости още ден два.



Днес беше двадесети май. Гората, поляните и бърчините дори си бяха облекли нови от кипящ живот премени една от друга по-жизнени и божествени. Всяка със своята миризмата напомняше, че в тях го има Рая. Птиците пък със своя извън - земен глас радостно го потвърждаваха. За стадата вече бе настъпил Байрям, в който се бяха народили все свежи и стройни чеда. Ручеите и те пълноводни и само човек, който не беше отпил от тях не знаеше, че тяхната песен беше само от пожелания за живот.

За Без-именната също бе настъпил този празник и тя знаеше много добре, че я очаква голяма отговорност не само пред селото, а и пред цялата околия. Затова днес приготви любимото ястие на Азиз и с умилителни думи на софрата подхвана:

- Азиз, любов моя! Утре е двадесет и първи май - ден, в който се празнува огнения празник на Св. св. Константин и Елена. Азиз на това твърдо със заповеднически тон отсече:

- Не си длъжна да го сториш. Пък и …. недей, моля те?

Ако ти стане нещо аз след това какво ще правя? Мен от малък са ме учили, че с огъня шега не бива да се прави, а ти искаш жива по него да ходиш. Това е лудост, от която би пострадал всеки земен човек. Моля те не оспорвай!

- Аз те моля да ми позволиш да направя нещо полезно за това село, което тъне в нищета и мизерия - продължи да оспорва Без-именната.

- Всеки в това село е доволен от съдбата си и ти едва ли с това жертвоприношение ще им я промениш. Остави да си живеят живота така, както са сметнали за правилно. Пък и нима си мислиш, че това твое жертвоприношение ще го оценят? Ти все още достатъчно не ги познаваш, но свекървата реши, че е редно и тя да се намеси в този спор и също като някакъв наточен нож отсече:

- Ако толкова много иска, нека да го направи. Нито ще е първата нестинарка, нито последната. Пък и ако ще е за доброто на селото, та и на околията, защо да не го направи? Аз с цялото сърце й вярвам, че ще се справи, защото моята снаха е силна по дух и воля. Пък и коя друга жена би се съгласила от това село да ходи боса по жива жарава? Коя? Затова ти Азизе не се противи, а нужното сътвори и на жена си щастието подари. След тази заповед на Азиз не му оставаше нищо друго, освен да изпълни желанието на своята любима, която като огън гореше да стори нещо добро за селото.

- Добре, сега подробно ми обясни какво трябва да сторя, че наистина не знам. Такова чудо до сега в това помашко село не се е случвало.

- Първото искам да ми се довериш и безрезервно подкрепиш. След това да поканиш цялото село и околията който иска да присъства. Ще поканиш лично и попа от Касабата, мисля, че на драго сърце ще се съгласи да присъства. Утре ще напалиш голям огън на площада и той ще гори цял ден. Когато слънцето зайде и огънят притихне, ще разтеглиш жаравата в кръг и аз с икона в ръце ще танцувам върху нея и ще моля Господ да ни дари с благоденствие и берекет. По този начин ще докажа, че ….

- Какво ще доказваш? - продължи да тъне в недоумение Азиз.

- На цялата околия ще докажа, че съм горда българка и, че християнството не е лоша религия - с вдигнати рамена и горд глас продължи тя.

- Нима си мислиш, че те не знаят коя си и от кои си? Нима си мислиш, че и след това няма да си отлъчена и белязана? Затова от сега ти казвам, че за този ритуал ще изпълня всяко твое желание, но няма да нося никаква отговорност за последиците. Дори да видя, че в него жива гориш няма да те спасявам, защото аз не искам жена, която не ми се подчинява.

- Нима не се влюби в моето непокорство? Нима не ми казваше, че съм родена за знаменосец? Нима сега искаш от мен да съм една от останалите? Ако е така само кажи и ще бъда? Азиз пред тези въпроси леко се изчерви и предпочете да замълчи.
На следващия ден в центъра на селото Азиз запали буен огън от сухи дъбови дърва. Остави няколко младежи да го стъкват и разпрати вест по селото и околия, че този ден в селото ще си имаме нестинарка. Цяло село се стече на площада. Заприиждаха и гости от околията. Придружен от ходжата на селото дойде и попа от Касабъта. Двамата заеха централно място покрай огъня, който буйно гореше и след себе си жива жарава оставяше.
Пръв мухабета го подхвана ходжата:

- Да си призная, аз съм против подобни ритуали, защото тези неща ги няма в нашата свята религия, която е последна и в себе си е обвзела всички останали.

- Вашата вяра ако е последна, то нашата е древна, ходжа ефенди. Така, че не трябва с лека ръка да се отхвърля или петни. Пък и за това нещо с тебе за кой ли път вече сме говорили. Остави сега тези мисли на края и се отдай на момента, в който човека се обединява с Бога и то за благото на останалия народ.

- Ще видим, попе ефенди. Ще видим и това чудо, но аз все още не вярвам, че е на добро, защото не го пише в свещения ни Коран.

- Ходжа ефенди, ти на Корана ли ще вярваш, или на очите си? Аз бих предпочел второто.
- Лесно ти е на тебе, попе ефенди, защото тя е от вашите. Май ,че си прав, нека да видим какво ще се случи въпреки, че пак дебело подчертавам - съм против и не позволявам и не вярвам на подобни неща. Между тях вече се бе настанил кметът на селото, затова спорът временно бе прекратен.

През това време огънят беше на своето място, а жаравата му светеше в тъмнината като жълти османлийски пендари. Със своята сила тя беше готова да изгори всяко живо същество, посмяло да се допре до нея с голи ръце или крака.

Покрай огъня се бе събрало цялото село и още толкова хора от околията. От тълпата излязоха два тъпана и в необичаен такт думнаха така, че всеки се почувства като в чуждо небрано лозе.

Пред него излезе облечена само в бяла кошуля Без-именната. С бавни и ситни стъпки запристъпва покрай жаравата, която за тълпата приличаше на смъртта. Между вайкания и присмехулки тя без да обръща внимание на никой обиколи няколко пъти разстелената жарава. След това с икона в ръце повдигна поглед към небето и с плавни ситни стъпи се впусна върху жаравата, която като Бог я обгърна с топлина. Сълзи от щастие обляха красивото й моминско лице, защото до себе си почувства присъствието и закрилата на Бога. За нейна изненада от тълпата със същите нестинарски стъпки пристъпи висок строен мъж, в който тя припозна баща си Александър. До толкова беше объркана, че на глас взе да благодари на Бога си с думите:

- Благодаря ти Боже, че те има! Благодаря ти Боже, че ми го показа! Сега вече нека, нека да изгоря! А ти за тях благоденствие и плодородие определи!

- Ти няма да изгориш, а още един път в човек ще се преродиш, защото не само на себе си доказваш, че за хората милееш! След тези думи баща й силно я прегърна. Плачеше и той, плачеше и тя, плачеха и всички покрай тях.

Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев


 

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 
anything