Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 199193 times)

0 Members and 6 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


ЕЛА

Ела нещастнице,
изстрадалата ми душа стопли,
тя за теб е пристанище,
винаги обляна в бури и сълзи!

Не питай дали съм добре,
ще удържа на нежните ти вълни,
в мене по тебе всичко мре,
дори и сърцето като вулкан гори!

До мен ще ти е добре,
без лъжа, измама, страст ще ни изгаря,
както вчера така и утре,
сърцето ми Обич и Любов ще ти дарява!

Не ме питай защо съм така,
без теб останах като кръгло сираче,
без Любовта човек е руина,
дори и да мре, няма на кого да поплаче!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


ЗА ДА НЕ УМРА

Дайте ми светлина, много, много светлина,
аз имам здрави корени и пролетни листа,
светлина ми дайте, светлина и много свобода,
за останалото аз сами ще се справя - във света!

Светлина ми дайте за да живея и да творя,
аз имам много, много бели празни листа,
в тях безсмъртната Любов със крила ще опиша,
как в нея всеки миг като буен огън до пепел горя!

Дайте ми светлина, дайте ми аз с Бога ще говоря,
имам да му казвам толкова много мечтани неща,
дайте ми светлина, дайте ми че аз без нея ще умра,
аз искам за Любовта във светлина да живея!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


ПОМАКИНКА

Ах, майчинко мила,
залюбих си една Помакинка!
Когато съм без нея,
нито умирам, нито живея…
Ах, майчинко мила,
между изгрева и залеза съм без нея!
Когато тя не е засмяна,
нито е ден за мен, нито е нощ.
За Любовта и се превърнах в просяк,
и в нейна сянка без ляг.
Искам да я видя засмяна,
облечена в бяла премяна…
Да я питам и да отговаря на висок глас:
да, да, съгласна съм, с теб съм до край…
Ах, майчинко мила,
Уморих се от самотата,
тъжен, скитник съм по света!
Странник с ранено сърце,
уморих се да го кърпя,
пък и защо ли ми е, като съм без нея.
Със себе си водя безпощадна битка,
като Дон Кихот за Свобода, а аз за Любовта.
От както я видях, не ми дава мира
и във вените ми само тя пулсира.
Ах, майчинко мила,
затънал съм в безнадеждност,
копнея, жадувам, търся я…
болката съм оплакал в една сълза.
Самотата ме обича и разпознава,
свой спътник и съратник ме направи.
Ах, майчинко мила,
тя не е вечност не е,
а миг,в който се ражда живота!
Само тя в мене кръг чертае
и с голотата ме привлича.....
с невидими стъпки ме съпътства,
с нечувани думи ме ухажва.
В Аллах за нея се кълна,
вричам се в това което мога и не мога,
за да може тя да е моя.
Ах, майчинко мила, иди ти при нея, иди!
Потърси ми я, потърси…
белким ми я дадат майчинко,
че животът не мога да живея,
когато съм без нея…

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


РОДОПА

Слушам Родината си,
със затворени очи!
Полъхва лек ветрец,
съживява всичките й листа,
пригласят му птици от своите гнезда,
настъпва жива врява,
животът смъртта побеждава ...!
Слушам Родината си,
със затворени очи!
И в мен е като празник,
породен от ярки цветове,
оцветяван от всички Богове,
покрай мен милион гласове,
на бели стада със звучни чанове,
напомнят че ма е имало и преди векове!
Виждам Родината си,
със затворени очи!
По ударите на сърцето си усещам,
че покрай мен е земен Рай,
без начало и без край ...!
Дробовете ми са от мирис пияни,
очите от щастие просълзени ...!
До мен е застанал връх Модър,
тъй могъщ, тъй стар, тъй мъдър -
винаги за нас като баща щедър!
Виждам Родината си,
със затворени очи ...!
Ето на вижте я и вие,
и сърцето ви от щастие ще бие!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

Здравей Живот!

Научи ме да обичам Любовта!...
а след това и смъртта ....
Не, не се учудих от твоята сила,
нито пък от сладостта която от тебе блика!

Живот ти си Божа магия!....
от която аз все страстно пия!
Като прашинка съм в твоите ръце,
благодаря ти че все още си в моето сърце!

До кога ще е така? ... Не! Не зная,
но с теб душата ми е все жива и бяла!
Ако имаш някаква рана от мене ти,
моля те прости ми ти. Прости ....!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
КЛЕТВА

Ще се накъсам на парчета ....
ако в мене не си само ти,
ще се раздам на океани и дерета,
да ме носят в незнайното божите води!

Нека,, нека си ти моята тайна ....
за която ще знаят само нашите звезди,
само те знаят колко си любеща и омайна,
ще кажат на Бога ни че ти си моите сълзи!

Ще дойде ден и аз ще съм до теб,
в ръката ще си държа пролетни цветя,
ще бъда на сърцето ти крилатия ястреб
с обич ще докажа на света какво е за мен любовта!

Ти сега легни и сладко си поспи,
ще ти дам аз сънят си и изстрадалата си душа,
с молитва ще моля Бога ни да ни прости,
че ти от него много по по мила си ми ......!

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


ПРЕДИ ХОДЖАТА ДА ПРОПЕЕ

В прегръдката на планината, под дебела тъмна нощна завивка и под напора на голяма нечовешка умора, селото като премръзнал мъртвец все още сладък сън спеше . Само Иса сън не го хващаше. Превил се на две на миндера, пушеше вече стотната си цигара и на всяка запалена следваща, задаваше един и същи въпрос: "Защо?" - на който така и не можеше да намери отговора.
Над селото, тук-таме няколко комина усърдно димяха като неговата стотна цигара и това като че ли напомняше, че и там има я болка, я новородено, които имаха нужда от нежност и топлина, от ласка и добрина.
Иса не беше лошо момче, нито грозно, нито пък наперено, каквито бяха повечето момчета от селото.
Преглътнал всички чувства надълбоко в себе си, той така и не успя да направи любовното си предложение на някоя мома от селото, докато един ден не срещна Айша. Тогава неговият живот започна, или по-точно свърши, защото той вече не живееше собствения си - а нейния. Денят му се превърна в нощ, а нощта в ден. Когато всичко живо и земно потъваше в тъмнина, на него му идваше смелостта. Тогава той под лъчите на лунната светлина без страх тръгваше по неотъпкани пътеки, за да стигне до онова чувство, наречено от него живот.

Жаден за нежност и красота винаги в ръцете си държеше някакво диво цвете, а в сърцето си вулкан от мъжки чувства. Всяка вечер той излизаше от село и стигаше до извора на собствения си живот. Неговата едра, стройна, млада мъжка фигура беше като на бор-ела, извисила се измежду храсталаците на селото. Но тази едра и стройна фигура тази вечер беше приведена, сякаш бе покосена на две, а на лицето му бяха ясно изписани неописуема тревога и скръб.

Къщата на Иса беше безмълвна и обзета от пустота, сякаш бе обитавана не от него, а от смъртта. А селото лека-полека под сребристия дим взе да се събужда.

Светлините пръв запали фурнаджията Исмаил ага, който беше най-ранобуден в селото, а както винаги до него младоликата му жена запретваше белите си ръкави. Животът с нежните си лъчи заподканва тъмнината да си ходи там, откъдето бе дошла. Тютюнджиите наизлизаха от широките порти и с тихи, но бързи стъпки като рояк работни пчели се губеха в далечината.
На изток взе да се ражда зората, някак си нежна и бяла, и
разпростря светлината си като любеща майка.

Иса превит на две остана на миндера още няколко часа и не само, че не мърдаше, а и не искаше да диша. Но животът не мислеше като него и си имаше своите закони и задължения. Затова той се изправи и с все сила изкрещя: "Защо-о-о?"
Чу го цялото село, та дори и планината, но отговор не последва.
От долния кат дочу гласа на майка си:
- Какво има, сине, какво е станало? Тя запъхтяна дотърча до него и между уплаха и сън продължаваше да повтаря същите въпроси. Когато го видя ,че е добре се поуспокои и приседна до него на миндера.

- Кажи ми, мили сине сега, какво е станало? Защо на очите ти има сълзи, а душата ти кърви?

- Не искай, мила майко от мен да ти казвам, че нея вече я няма и че като повехнало цвете в ръцете ми тя остана... Майка му като чу тези тежки думи побърза да се хване за устата. Нима беше възможно човек след смъртта дума да каже?

- Хайде, мила майко, кажи ми как любовта в черна земя се полага и върху нея черна пръст се слага?

- Остави всичко на ходжата сине, той си знае работата, той нали е за това?

Не след дълго ходжата пропя със своя тъжен нежен женски глас, който като куршум прониза селските сърца, а и не само тях. Планината и тя сякаш онемя, или тайно ридаеше за своите чада. Над селото се издигнаха ято бели гълъби, които като че ли с полета си изразяваха своята тъга и не можеха да повярват на тази истина, че днес беше починала Любовта. Толкова им се искаше ходжата да е ням, да не може така нежно да известява за смъртта. Не само на тях, а на всички в този момент им се искаше ходжата да е ням, защото пееше не за молитва, а за тъга.
Та аз се питах: "Как е възможно човек да пее при наличието на смърт?"

А всичко беше тъй различно преди той да пропее. Имаше радост, имаше мечти като светли лъчи и гората беше обрасла цялата в зеленина... Не, не в цветя, защото само тях виждаше Любовта. Гълъбите и тогава летяха, но с друг полет - полет, с който радваха хорските сърца като на малки деца.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


СЪН

В сънят си те видях и бе тъй жива,
ароматна теменуга, в усой разцъфнала!
Като сърна в планина, дива и игрива,
бяла лястовица, в мене полет спотаила!

В сънят си те видях и бе ярък пламък,
и в рая и в ада в буйна страст горяхме!
Обичта за нас бе като за сиромаха залък,
като Жулиета и Ромео любовта изживяхме!

В сънят си те видях, ръка за ръка вървяхме,
нямаше посока, а и времето бе спряло .....!
Като пролетни цветя един за друг цъфтяхме,
и славея и чучулигата, всичко бе онемяло!

Но зората с усмивка на устата, ме събуди,
но аз в наслада райска, все твоя глас дочувах!
"Обичам те мили, с теб мечтите ми са обути,
ти за мен си онова, което със пари не купувах"!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

СЪН

В лабиринта на моята душа,
притихнала е там една мечта.
Тихичко нашепва за тебе тя,
дори и че си била със крила...!

Унесох се за миг в плах сън...!
В сърцето ми си вътре... И вън...!
За теб говори пак моята сълза,
на Бога животворната вода!

Събличаме се голи, по души,
любим се лудо, без думи дори...
Просторът е наша страст без окови!
Любовта в нас чудо твори...! Гори!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
НЕЗАБРАВА

Бялата чайка със своя плачевен крясък пак раздра не само небето, а и моята мъжка наранена гръд. Когато и да чуех този крясък, аз все на две, на хиляда парчета се разкъсвах. Само в едно бях убеден, че каквото за чайката беше морето, за мен това беше любовта - колкото и да ни болеше, ние не можехме и миг без нея. Често и аз като чайката крещях, не заради друго, а заради пожара, който в мен гореше и исках с крясък на птица да го загася.
Беше гореща лятна привечер, в която човек диша като "риба на сухо". Поради тази причина с двама мои приятели решихме да приседнем до морето и да се поразхладим с няколко студени бири. Единият от тях беше влюбен до уши, както се казваше и затова след втората бира реши да се обади на любовта си и да й обясни колко много я обича и че не може без нея ...... За наша изненада момичето реши да дойде и тя да се поразведри като нас и да подиша въздух като "риба на сухо". - Нека да донесе още бира! - провикна се приятелят ми вече развеселен. - Да не забрави да докара и приятелките си! - допълних аз на свой ред. Не след дълго до нас спря кола, от която три момичета сваляха каси пълни с бира. Ние като джентълмени рипнахме игриво на крака, за да им помогнем.
От първите ми впечатления, момичетата бяха обикновени, дори много обикновени, но когато едното от тях ме погледна, усетих че е дълбока като морската вода. Колкото повече я гледах, толкова повече се "давех" в нея. Колкото и да казвах гръмки слова, толкова повече потъвах в нейната неизвестност и дълбина. След известно време тя вече не бягаше от моя поглед, с който я събличах до душа. Тя също ме събличаше, дори чувствах, че като вълчица ме давеше. И аз й позволявах да го прави, дори бях щастлив, че от любовта съм победен.
В напредналите часове вече бяхме напалили буен огън, от който се извисяваше буен пламък и предаваше на лицата ни благороден божествен вид. Благодарение на вълшебната му светлина, аз продължавах да я оглеждам и да се любя на изящността й. Колкото повече пиех, толкова повече ми се ходеше по малка нужда. Когато ставах, леко залитах, но тя винаги ми подаваше нейната нежна ръка, която беше като от коприна. Момичетата за наша радост имаха тарамбука и китара, от които се лееха все любовни мелодии. Тогава сякаш времето спираше, а сърцето ми като лудо биеше, дори го чувах да ми нашепва: "Тя е твоя, твоя е, последвай я ...".
Това и направих, когато тя полу-пияна стана и се запъти по брега, аз като опитомено домашно куче я последвах. Под шума на вълните и крясъка на чайките я хванах за ръката, тогава всичко значимо изчезна. Не след дълго вече бях проникнал в нея там, където не всеки би проникнал, не всеки би хвърлил своето семе. Когато се завърнахме до огъня, по лицата ни и в сърцата ни имаше неописуемо щастие. Вече пеехме весели песни, дори крещяхме и на вълните .....
На сутринта, когато се събудих, до мен беше отседнала само пустотата. Вълните пак нежно шумяха, а чайките плачевно крещяха, но до мен беше единствено самотата. Никога не съм си представял, че морето може да бъде толкова сиво и студено. Ставайки от мястото си, самотата и тя стана, но където и да отида - тя горката беше все до мен. Съжалявах я, презирах я, даже я проклинах .....
Първите няколко дни се самозалъгвах: "Ще я забравя! Какво пък толкова, нито е първата, нито ще е последната", но се оказа че е единствената. Често след това ходих на същото място, пиех бира, палех буен огън, дори и песни пях, но ставах все за смях. Тогава разбрах, че брегът си е все същия бряг, но любовта не е до нас, а когато тя не е до нас ....... ???

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login
Kaydet

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

***

Все още в мен
твоят пламък гори
и аз го подклаждам
с надежда и бистри сълзи!
Обичам в теб преградите,
те са моята борба,
неизписана творба,
за която мога да умра!
Другото освен теб е шум,
в неизвестното изстрелян куршум.
Не, не мога поне засега
с теб да се разделя!
Ти си моята съдба
и онова, което не мога
да забравя!

И. Б.

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

КОГАТО СТРАХЪТ БЕШЕ БОГ

Автор Ибрахим Бялев

От дълго време над планината не грееше ясно слънце, всичко бе посивяло, дори и онемяло. Песните бяха изчезнали от устните на хората, дори гласовете им се бяха сравнили със земята. Чуваше се само лая на кучета и през нощта воя на гладни вълци, които вече нямаха страх от нищо. Тук-там някоя кукувица пропискваше със своя зловещ глас, навярно за да предвещае, че настъпват трудни за нас дни.

- Снощи пак са идвали от околийското - през стиснати зъби промърмори баща ми. Бучу* ми се направи, че нищо не е чул и продължи да дои стадото.
- Този път не е като преди, този път с тях водели дори и попове. До къде ще отиде тази работа буба**? Нахвърлят се над нас като глутница гладни вълци. Ходели от къща на къща, заплашвали са жени, деца, старци. Селото опустя, хората се страхуват да ходят на джамията. За тези хора няма ли Аллах буба, ....няма ли? Какво искат от нас?
- Аллах има за всеки сине, но не всеки може да го види. Пък и те не знаят от какво имат нужда, затова са го загърбили, затова ..... - с доста дрезгав и плачевен глас продума бучу ми.

След като издоихме стадото, се оттеглихме да почиваме, но баща ми сврътка не го свърташе. Гневът в него беше преборил не само търпението, но и разума му. И този път както винаги бяхме насядали покрай огънят, но този път и той като че ли вече не беше толкова божествен като преди. От него пак изкряха искри, но те не бяха забелязвани от никой.

- Слушай, сине, какво ще ти кажа. Това не е първото покръстване на нас помаците, няма да е и последното, но ние ако не живеем с разум, няма как да оцелеем. Нима на нашите деди им е било лесно? Но ето че са запазили поколенията си и до днес. Не веднъж съм ти говорил за нашите деди богомилите. Ти не давай право на гнева да надделее над разума ти, защото има и ти за кого да мислиш. - сега вече и на двамата погледите им бяха приковани върху мен и виждаха онова, което аз щях да видя в моите рожби.
- Да буба, нали и аз затова говоря. Нима ще им позволя да го обезличат? Та той носи твоята - моя кръв, кръвта на дедите ни, които са населявали тези земи от памтивека. Какво лошо има в това да си по-различен, нима това не е богатство? - последва дълбока въздишка, която натъжи още повече атмосферата.

- Въпроси има много сине, но това не е толкова важно в момента. Зная, че човек от патилата си не може да избяга и, че от по силният може да яде бой и с тояга. Нашите хора са го казали: "Където всичкият инсан*** там и гол Хасан!" А моят баща казваше че срещу ръжника**** не се рита.
Покрай нас вече всичко бе утихнало, звездите и те бяха слезли "да пият вода" по земята. Така под властта на страха и този ден,който беше господар на всичко отмина.

На сутринта, когато все още не беше пукнала зората, видяхме към хайятето да се приближава пъдарят на селото. Баща ми и бучу му уплашени до смърт се спогледаха.

- Това не е на добро. Не е ... - едвам прошепна бучу ми. Сигурно се е случило нещо с майка ви? - и вече беше готов да заплаче. Пъдарят наближавайки се провикна:
- Не се плашете, всички са добре. Всички са добре!

- А бе пайтар***** вълци те яли. Какво чиниш толкова рано по къра? Душата до зъбите ми извади.

- А ти от здраве да не се куртулисаш******, бе Ибрахим ефенди. Как сте, добре ли сте с челядта ти? Аллах здраве и дълъг живот да ви дарява. - пъдарят, дребен на ръст човек, беше изсъхнал като листник*******, а животът едвам се крепеше на плещите му.

- Ела, ела, да те нагостя с нещо, че си уморен, пък и сигурно ми носиш хубава вест. - той това и чакаше, приседна тризицки до огнището и зачака своята почерпка. Дядо ми и той с две купи подварено мляко приседна до него.
- Хайде, казвай сега кой вятър те носи насам? Има ли нещо ново по село? - но веднага взе да съжалява за въпроса си, защото се досещаше за отговора.

- Слушай, Ибрахим ефенди, познаваме се от деца. Неведнъж си ми помагал, даже ти поиска жена ми от баща й, ако не беше ти нямаше да се оженя никога .....

- Хайде пайтар ефенди, карай по- накъсо, че работа ме чака. - Бучу ми като ястреб сви двете вежди и зачака новината.

- Откъде да започна не знам, но нали знаеш, аз съм само един служител, каквото ми наредят трябва да го изпълнявам ....

- С продажба семейство не се гледа, пайтар ефенди, но това си е твой проблем, а не мой. Ако знаех че ще се отлъчиш от стадото пръв, никога нямаше да ти помогна. Сега казвай за какво си дошъл?

- От околийското има заповед за тебе и по-видните хора от селото. Ще се проведе събрание на площада, ти и твоето семейство трябва да участвате. В противен случай наказанието ще е голямо. - Бучу ми сякаш го беше гръмнало гръм, нито каза нещо, нито помръдна от мястото си дълго време. Пъдарят и той повече и дума не обели. Стана от мястото си и си замина.

- Този път кръв ще се лее... - провикна се баща ми след него. - Ти така им кажи. Този път кръв ще се лее!
- Ще се лее сине, но не тяхната, а нашата. В тях е всичко и оръжие, и власт, и разум. А къде са нашите? Под властта на страха се скриха като пилци по балкана. Нима ние нямаме сърца и няма какво да кажем на душманите си?

Каракачаните подкараха стадото към пасбищата, а ние с баща ми и бучу ми се запътихме към мегдана на селото, където вече ни чакаха кръстителите, а те като ни видяха грейнаха като майско слънце.

- Ела, Ибрахим ефенди, ела, няма от какво да се страхувате. Ние не сме дошли тук като душмани, а като братя. Знаем, че с такива хора като теб лесно ще се разберем. Бучу ми на свой ред ги поздрави с добре дошли у нас.
- Ние не сме у вас Ибрахим ефенди, ние сме си у нас. Ние не се делим на ваши - наши, на черни и бели, на богати и на бедни. - Тогава викнете и Абдул ковача да дойде .- след тези думи на бучу ми, селото се разшумя като кошер пчели, но сражението беше започнало вече и нямаше място за отстъпване.
- Докарайте и циганина Апдул, нека той да стане за пример на всички помаци. Селото този път от страх онемя, защото из него се носеха слухове, че ковачът е продавал дори и майка си. Не след дълго Абдул дойде пред всички на мегдана. Дрехите му този път бяха по-оръфани от всякога, но хората това не го забелязваха, забелязваха само това, че от страх беше пребледнял и сякаш предварително се беше превъплатил в "нов българин".

- Ела по-близо, Абдула. Ела и стани за пример на цяло село. Покажи им как се става чист българин. - Абдул не знаеше какво да прави. Свали от главата си оръфаната шапка и смирено застана пред попа, който доволен и предоволен от новото си чедо, взе китка босилек и със светена вода започна да опява "новото си чедо". След целуването на сребърния кръст, церемонията вече беше почти приключила и пред нас стоеше един новороден българин. Но за да стане заклет българин Абдъл трябваше да си избере ново име, затова околийският се провикна: - От сега нататък не си Абдул а ще си Асен. Носи с гордост това име и го прославяй по света.

- Видя ли Ибрахим ефенди? Нито боли, нито пък кърви, хайде сега ти правата вяра си избери.
- Има рани, които не кървят, но повече от другите болят. Вие защо сте дошли, за да ми отрежете корена ли? Така, както Борис отряза на боилите, нали? Не. Нито вяра сменям, нито род продавам, а на теб ако ти е нужна кръв, вземи я, нека се прославиш и ти като Борис, че в името на вяра в кръв се задавя.

---------------------------------------------------------------------------------------------

Бучу* - Дядо.
Буба** - Татко.
Инсан*** - Хора.
Ръжника**** - Хляб. Но в момента обозначението е държавата.
Пайтар***** - Ветеринар.
Куртулисаш****** - Спасиш.
Листник******* - Складирана дъбова шума за зимата, с която се хранят овце и кози.

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male


СЪВЕТ

Не е трудно да разплачеш Жена,
не, не е!
Те плачат на всичко, защото имат сърца!
Не е трудно да направиш Жената щастлива,
не, не е!
Само една истинска любов, на нея й стига!

Как се обича ли? ... Ами просто е! ...

Сутрин стани час по-рано,
целуни я по нежното й рамо...
Не мисли дали ризата ти е изгладена,
а, че тя от Бога на тебе ти е дадена ...
Затова остани до нея още минута - две,
нека между вас дяволът да умре ...
Хайде, стани и за двамата нещо направи,
това, което тя прави за теб всяка вечер до зори!
Чаша топъл чай или чаша прясно смляно кафе,
това и на двамата ще ви дойде много добре!
След това в леглото с нежност я положи
и за раздяла с целувки до насита я дари!
По пътя си ако видиш цвете го поздрави,
спомни си, че и те за любовта от Рая са дошли!
Към нея когато се прибираш, нека не си уморен,
спомни си, че ти само за нея единствено си сътворен!
Затова за в къщи само щастие вземи и занеси
и не забравяй, че тя единствено само за тебе живее!

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

БРЕЗАТА

"И мъртвите живот живеят!" Тези светли думи на ходжата, като ехо кънтяха в нея. Тя знаеше много добре, че докато е жива и той ще е жив в нейното изстрадало сърце.

Ще ви разкажа за времето, когато добротата беше безродна и нямаше меч в ръката, когато силата бе обезвредена и когато всеки се молеше "утре" да не идва ..... Беше време когато мечтите немееха, а сърцата повече от всякога страдаха.
В полите на Пирин планина, там някъде на топло, се бе сгушило едно прекрасно помашко селце, което някой бе нарекъл с името Брезница! Дали заради това, че беше бяло и прекрасно като булчинска бреза, или заради това, че всяка вечер жените там си шушукаха под стрехите като поласкани от вятъра брези - не се знаеше. Но когато аз видях за първи път тази красота - казах на брезничани, че тъпчат Рая!

Но сега там, над тази божествено красива бреза бе надвиснал невиждан до сега страх. Жените продължаваха да шушукат, но на все на по-нисък глас, защото както обичаха те да казват, "И гората има уши, пък камо ли хората от селото".

Джамията беше една от най-старите сгради там и на няколко пъти беше опожарявана, но винаги с голяма любов отново построявана. След всяка молитва богомолците оставаха по места и се питаха, как ще се спасят и този път от тази проклетия, която беше надвиснала като черен облак над селото им.

- Хайде ходжа ефенди, кажи какво трябва да направим, за да се спасим и този път от покръстването? Ходжата уплашен до смърт ги съветваше да не прибягват до насилие, защото имат челяд и по-добре ще е да се молят на Аллах. Горките мъже силни като планина, стиснеха ли камък в ръката си и той би пуснал вода. Но и този път те смирено повдигаха ръце към техния господ Аллах и от все сърце се молеха на него да спаси семействата им от набезите на друговерците.

- Хей джамаат, чуйте ме! - всички брезничани се обърнаха към вратата на джамията, където пребледнял като мъртвец стоеше пъдарят.

- Утре ще престигнат гости от околиското и заедно със кметът и партийните членове ще свикват събрание в читалището. След това щели да ни обясняват и на нас как ще премине процедурата по сменянето на имената. Затова утре всеки да си стои по домовете, че който не присъства ще има санкции, дори и лишаване от свобода. Джамаата, чувайки за тази заповед, като ято пилци се разпръсна из селото, за да се види с челядта си.

Джамията и тази вечер остана осветена до полунощ и в нея всеки който беше останал, се молеше на Аллах "утре да не идва".

Но утрото дойде! Едно утро, което нямаше да бъде забравено от никой в селото, дори и от цялата околия. С пропукването на зората, на площада дойдоха няколко военни джипа с добре облечени хора. По външния им вид си личеше колко добре държавата ги беше "отгледала". Те не приличаха на брезничани с окатранените до болки души.

Придружени от няколко войници въоръжени до зъби, те бяха добре посрещнати от техните ятаци, които се прикриваха зад партийните си книжки. Не след дълго площадът се изпълни със смели хора, които бяха съгласни на всичко, но не и да си дадат вярата. Когато от читалището заизлизаха неканените гости, тълпата като столетна бреза подухвана от северният лют вятър тихо зашумя.

- Не се притеснявайте - провикна се един от другарите, така че да бъде чут от всеки. - Ние не сме дошли тук, за да ви сменяме вярата, а за да ви сменяме мюсюлманските имената. Всеки може да вярва в каквото си иска, но след като живее в България, трябва да носи българско име. Това не аз, а другарите от София го решават, така, че след като е от "от горе", ще трябва да се изпълнява.

- Какво ви пречат нашите мюсюлмански имена? - провикна се едно листо от брезата, а останалите листа, пак развълнувано зашумяха, сякаш отправяха молитва до Аллах да им помогне в този труден за тях момент.

- Кой си ти, я да те видим? - провикна се пак неканеният гост.
- Аз съм! Казвам се Тефик Хаджиев! - всички листа на брезата се обърнаха към най-смелия лист и повтаряха в хор: "Какво ви пречат нашите мюсюлмански имена?"...

Другарят повиши тон, но и това не помагаше да бъде чут от брезата, която се беше превила до болка от северния лют вятър. Ядосан до полуда той изкрещя колкото му глас държи: "Като не разбирате от добро - ще разберете от картечници!"- след което се качиха по джиповете си и заминаха.

- Не може нищо да ни направят - провикна се друго смело листо на брезата, което се казваше Исмаил Кальор /Атемин/.
- Може, може, в тази държава всичко може - промълви почти на себе си кметът на селото, който не беше чут от никой.

Съседното село на Брезница беше Корница. Името му идваше от дълбоките корени, които още от незапомнени времена беше пуснало в Пирин планина. Славата му се носеше с трудолюбив и смел помашки народ, който и денем, и нощем се трудеше по ниви и ливади, за да може да изхрани семействата си. Но и при тях този път бяха дошли "видните другари" от град Гоце Делчев, за да ги вкарат в правият път. Методът беше прост. Селото беше заградено с танкове и картечници, и да не би случайно някой от тях да има крила, другарите си бяха докарали и няколко хеликоптера.

По същия начин както в Брезница - и тук хората бяха събрани на площада, за да може всеки тържествено да си избере своето ново име. Но отказът им струваше толкова кръв, колкото можеше да задоволи придружените на другарят Тодор Живков и кликата му от ЦК на БКП.

Площадът в село Брезница се изпълваше с развълнувани хора. Всеки пристигнал питаше: "Вярно ли е?"
Пристигна и Тефик Хаджиев. Като чу разказите на очевидците, че избиват техните братя в Корница по вяра, с насълзени очи се провикна, че заминава за там, за да помага на своите братя помаци. Цялото село знаеше, че Тефик беше дал сърцето си на корничанка и сега нямаше сила, която би го спяла да не стигне до него. По-младите и буйни листа на брезата също заявиха, че заминават за Корница, за да помагат на своите събратя по съдба. Това принуди почти всички листа на брезата да се запътят натам на помощ. Когато наближиха местността "Мизиневи ливади", се чу изстрел, който прониза в сърцето Тефик Хаджиев. Листата на брезата се опитаха да се укрият по гората, но не успяха. Застигна ги участта, която беше настигнала всичките корени на Корница. Цената на тяхната смелост трябваше да стигне за другарите от СССР. Те също като своите побратими от България, искаха да вкусят от сладостта на помашките корени и брези, за да има с какво техните деца да се гордеят на старини.

На следващия ден в Брезница пристигна началника на РУ на МВР в Гоце Делчев, придружаван от началника на ДС - офицерът Стойчев и другарят Гуцев, с още няколко добре въоръжени възродители. Целта на занятието бе ясна: сплашване на мирното население на брезата, за да няма повече шум от нея и доброволно влизане в "правия път". Подпомогнати от местни ятаци те нахлуха в къщата на Исмаил Кальор /Атемин/, на който пред очите на майка му изпиха кръвта му.

След няколко дни брезата пак се събра, но този път не за възраждане, а за да изпрати своите листа шехити, дали кръвта си за името на свободата. Тук не беше дошла само гордостта, а и любовта на Тефик Хаджиев. Тя смирено слушаше молитвите на ходжата и повтаряше след него всяка казана дума, в която имаше единствено гордост и чест.

- И мъртвите живот живеят! Не си мислете, че след тяхното прераждане настъпва смърт. В Корана ясно е записано, че шехитите не умират и продължават да живеят между нас. Докато има живот и добрина, те ще продължат да живеят между нас.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male

1 - Да пишеш - това е да се раздадеш до дъно, до корен! Читателят пък ако има нужда, ще го използва за лек, или за утеха!

2 - Да избягаш от Любовта, или пък да не й вярваш - е все едно - да не си себе си!

3 - Ако природата има нужда от светлина, то нашата душа има нужда от Любовта!

4 - Ако ежедневието ти посивее, или пък косата ти вятър не я вее - то тогава не си заслужава да се живее!

5 - Писателят е писател тогава, когато успее да превърне читателя в свой приятел!

6 - Когато човек е слаб, единствено нещо, което му остава, е да сподели живота със собственото си малодушие!

7 - Какво означава Свободата? - ??? ?

8 - Любовта стоеше пред мен и очакваше да я окича с моите слова, да я даря с доброта, да й дам своите крака, да й бъда светлина в мрака! В замяна - да утеша нейната тъга, да спечеля нейната война, да изпия нейната отрова и да не искам нищо в замяна!

9 - Кой от Вас не може да обича, кой!? Аз също!

10 - Някой хора се осъзнават едва, когато близките започват да хвърлят земя върху тях!

11 - Нима в корена на всичко - не стои творението на жена?!

12 - Който вярва в нищото, за него нещото няма значение!

И. Б.
Kaydet

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42