Т.нар. „летопиÑен разказ на поп Методи Драгинов“ е краткото ÑвидетелÑтво за наÑилÑтвеното маÑово помюÑюлманчване на българи в района на Чепино, Западните Родопи, през Ð¥VІІ век, напиÑано от меÑтен Ñвещеник от Ñ. Корова. За пръв път летопиÑÑŠÑ‚ е публикуван на българÑки език във Виена през 1870 г. от Стефан Захариев, пиÑател-патриот, учен, колекционер на ръкопиÑи и журналиÑÑ‚, като чаÑÑ‚ от неговото „ГеографÑко-иÑторичеÑко-ÑтатиÑтичеÑко опиÑание на Татар Пазарджишката каза“ (Захариев 1870). Ст. Захариев завършва ръкопиÑа през 1866 г. и умира Ñкоро Ñлед неговото публикуване. Ð’ краткото въведение, което е прибавил към летопиÑÐ½Ð¸Ñ Ñ€Ð°Ð·ÐºÐ°Ð·, той обÑÑнÑва, че го е открил прибавен в ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° полузапазен молитвеник, напиÑан върху пергамент. ОригиналниÑÑ‚ молитвеник не Ñе е Ñъхранил. Счита Ñе, че е изчезнал по време на ареÑта на Ñина на Стефан Захариев – ХриÑто – в Цариград през 1874 г., макар че очевидно не вÑички образци от Ñбирката му Ñа изгубени, тъй като нÑкои от Ñ‚ÑÑ… по-къÑно Ñе озовават в колекциÑта на РуÑката Ð°ÐºÐ°Ð´ÐµÐ¼Ð¸Ñ Ð½Ð° науките в Санкт Петербург (Тодоров 1984:67). Съдържанието и изложението Ñа проÑти и ÑÑни. По време на управлението на Ñултан Мехмед IV войÑките му прекоÑили Родопите. ЯдоÑан на българите, че не Ñа Ñи платили църковната такÑа, гръцкиÑÑ‚ митрополит на Пловдив, Гавриил, докладвал на Ñултана, че те организирали въÑтание Ñрещу ÑултанÑката влаÑÑ‚. Ð’ резултат на това наказателен отрÑд, оглавен от нÑкой Ñи Мехмед Паша, бил изпратен в чепинÑките Ñела. ÐаÑелението било заплашено и впоÑледÑтвие помохамеданчено, като хрониката е запазила имената на иÑлÑмизираните Ñвещеници и на нÑкои меÑтни водачи; имало наÑилие и многобройни църкви и манаÑтири били унищожени. ЦÑлата Ð¾Ð¿ÐµÑ€Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð±Ð¸Ð»Ð° извършена между Гергьовден и УÑпение Богородично, Ñ‚.е. между меÑеците май и авгуÑÑ‚. Годината, коÑто Ñе Ñпоменава в летопиÑа, е 1600 (година, коÑто иÑторици, анализирали хрониката, коригираха, приемайки, че Ñтава дума за времето на ВенецианÑко-оÑманÑката война от 1660-1669 г. за о-в Крит).
Ð’ общите прегледи на българÑката литературна иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ñ‚Ð°Ð·Ð¸ хроника Ñе Ñчита за важен паметник, един от малкото оригинални текÑтове от Ð¥VІІ век. Макар още Ñъвременниците на Захариевата Ð¿ÑƒÐ±Ð»Ð¸ÐºÐ°Ñ†Ð¸Ñ (между които видни учени, като Марин Дринов, КонÑтантин Иречек, Ромео Чолаков) да отбелÑзват, че езикът на текÑта е оÑъвременен, както и че има фактологичеÑки неÑъответÑтвиÑ, това е припиÑвано на липÑата на профеÑионализъм, оÑобено на необходимата филологичеÑка прецизноÑÑ‚ от Ñтрана на Ст. Захариев. Въпреки това произходът на текÑта от Ð¥VІІ век не е поÑтавÑн под Ñъмнение.
По Ñъщото време учени забелÑзват приликите между летопиÑа на поп Методи Драгинов и други две хроники, опиÑващи Ñъщите ÑъбитиÑ. Едната е Ñ‚.нар. БаткунÑки летопиÑ, публикуван през 1893 г. Тази хроника е Ñчитана за българÑки превод на Ð³Ñ€ÑŠÑ†ÐºÐ¸Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ²Ð¾Ð´ на изгубен и недатиран българÑки оригинал, направен нÑколко деÑÐµÑ‚Ð¸Ð»ÐµÑ‚Ð¸Ñ Ð¿Ð¾-рано от гръцки лекар в Пловдив (КонÑтантинов 1898:230-231). Другата хроника е БеловÑкиÑÑ‚ летопиÑ, който ÑъщеÑтвува в две верÑии. Първата е публикувана през 1898 г. и е датирана от Ð½ÐµÐ¹Ð½Ð¸Ñ Ð¸Ð·Ð´Ð°Ñ‚ÐµÐ» Ðачов между Ñредата на Ð¥VІІІ и началото на ХІХ век (Ðачов 1898:149). Тъй като тази хроника е единÑтвената, чийто оригинал е запазен в БÐÐ, Ñ‚Ñ Ðµ окончателно анализирана и датирана към началото на ХІХ век от ХриÑто Кодов в Ð½ÐµÐ³Ð¾Ð²Ð¸Ñ Ð°Ð²Ñ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ‚ÐµÑ‚ÐµÐ½ â€žÐžÐ¿Ð¸Ñ Ð½Ð° ÑлавÑнÑките ръкопиÑи“ от 1969 г. (Кодов 1969:256-258) Втората верÑÐ¸Ñ Ðµ публикувана от Петър Мутафчиев, който обÑÑнÑва, че това е копие на унищожена или изгубена книга на Ñвещеника Георги от Белово, убит по време на ÐприлÑкото въÑтание през 1876 г. Оригиналът на копието обаче не е Ñъхранен (Мутафчиев 1973:366-367).
Въпреки че вÑички учени признават приликите между трите хроники, Ñ‚Ñхната генеалогична връзка не е уÑтановена убедително. ИÑторикът Петър Петров, който през 1965 г. предлага най-Ð¿Ð¾Ð´Ñ€Ð¾Ð±Ð½Ð¸Ñ Ð¸ÑторичеÑки анализ, заключава, че трите хроники Ñе базират на общ източник (Петров 1965) Ð’ по-Ñпециализирани иÑторичеÑки Ñреди, било в неофициални диÑкуÑии или в универÑитетÑки лекции, летопиÑÑŠÑ‚ на Методи Драгинов, макар и не в ÑÐ°Ð¼Ð¸Ñ Ñ†ÐµÐ½Ñ‚ÑŠÑ€ на дебатите, получи Ñрко противоречиви оценки. Докато нÑкои учени го ползват като безÑпорно доказателÑтво за маÑови Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð°Ð½Ñ‡Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð¸ като ÑвидетелÑтво за аÑимилаторÑка политика, други отказват да го приемат като доÑтоверен източник и го Ñчитат за фалшификат от ХІХ век.
През 1984 г. литературниÑÑ‚ иÑторик Ð˜Ð»Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð² публикува ÑтатиÑ, коÑто Ñе превърна в най-авторитетната оценка на хрониката. И. Тодоров подложи извора на обÑтоен езиковедÑки прочит и внимателно отбелÑза, че ÑамиÑÑ‚ език не може да бъде доÑтатъчно доказателÑтво за или против неговата автентичноÑÑ‚. ДиалектологичниÑÑ‚, ортографичниÑÑ‚ и ономаÑтичниÑÑ‚ анализ обаче му позволиха да заключи, че изворът е прекалено отдалечен от езика на документите от Ð¥VІІ век и че той отразÑва форми и Ñтандарти, типични за ХІХ век. Ðещо повече, фактологичеÑкиÑÑ‚ анализ разкри очевидни неÑъответÑтвиÑ, Ñред които това, че оÑманÑката Ð´Ð¾ÐºÑƒÐ¼ÐµÐ½Ñ‚Ð°Ñ†Ð¸Ñ ÑÑно поÑочва Ñелата в района на Чепино като чаÑÑ‚ от вакъф поне от Ñредата на Ð¥VІ чак до ХІХ век, докато летопиÑÑŠÑ‚ ги опиÑва като войнуганÑки Ñела. ОÑвен това И. Тодоров наблегна на очевидните антигръцки чувÑтва, ÑтруÑщи от документа, което Ñъщо отразÑва един анахронизъм: църковниÑÑ‚ конфликт между българи и гърци започва едва през втората половина на Ð¥VІІІ и Ñе Ñ€Ð°Ð·Ð³Ð°Ñ€Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ· ÑÐ»ÐµÐ´Ð²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð¥Ð†Ð¥ век.
Ðай-важниÑÑ‚ Ð¿Ñ€Ð¸Ð½Ð¾Ñ Ð½Ð° Ð˜Ð»Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð² обаче бе, че критично и иÑторичеÑки ÑъотнеÑе летопиÑа на поп Методи Драгинов към цÑлоÑтното творчеÑтво на Стефан Захариев. Той пръв уÑÐ¿Ñ Ð´Ð° докаже, че Захариев е бил запознат Ñ Ð‘ÐµÐ»Ð¾Ð²ÑÐºÐ¸Ñ Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ð¸ че го е Ñпоменавал във веÑтникарÑка ÑÑ‚Ð°Ñ‚Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚ 1860 г. Заключението на Тодоров е, че летопиÑниÑÑ‚ разказ на поп Методи Драгинов „не е нищо друго оÑвен една литературна обработка, направена от Ст. Захариев върху оÑновата на реално ÑъщеÑÑ‚Ð²ÑƒÐ²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð‘ÐµÐ»Ð¾Ð²Ñки летопиÑен разказ“. Като Ñ ÑравнÑва внимателно Ñ Ð´Ð²ÐµÑ‚Ðµ запазени верÑии на БеловÑÐºÐ¸Ñ Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ, И. Тодоров обобщава, че най-вероÑтно Ст. Захариев е ползвал изгубен общ предшеÑтвеник на двете верÑии (Тодоров 1984:60-62, 77)[1].
Ðо Ð˜Ð»Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð² не Ñпира дотук. Той разкрива как Ст. Захариев чеÑто е прибÑгвал до такъв литературен подход. Ð’ изданието, където е отпечатал хрониката, той е публикувал Ñъщо и Ð½Ð°Ð´Ð¿Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚ мраморна плоча, коÑто намерил в крепоÑÑ‚ в ÑÑŠÑ‰Ð¸Ñ Ñ€Ð°Ð¹Ð¾Ð½ и за коÑто Ñе предполага, че е от Ð¥ век. Ð’ този Ñлучай очевидно Ñтава дума за фалшификат, макар той да е предизвикал нÑколко археологичеÑки екÑпедиции. Ðай-малко в три други ÑÐ»ÑƒÑ‡Ð°Ñ Ð¸ в други Ñвои творби, Ст. Захариев прибÑгва, по думите на Ð˜Ð»Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð², към „литературни миÑтификации“. Това Ñа документи, компилирани от различни пиÑмени източници или запиÑани на оÑновата на уÑтна Ñ‚Ñ€Ð°Ð´Ð¸Ñ†Ð¸Ñ Ð¸ обогатени Ñ Ñ„Ð°ÐºÑ‚Ð¸ и Ð¸Ð·Ð¾Ð¿Ð°Ñ‡ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚ ÑÐ°Ð¼Ð¸Ñ Ð°Ð²Ñ‚Ð¾Ñ€, които той предÑтавÑл за ÐºÐ¾Ð¿Ð¸Ñ Ð½Ð° изгубени „оригинали“. Както показва анализът на Ð˜Ð»Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð², летопиÑниÑÑ‚ разказ на поп Методи Драгинов е близка литературна верÑÐ¸Ñ Ð½Ð° Ð°Ð²Ñ‚ÐµÐ½Ñ‚Ð¸Ñ‡Ð½Ð¸Ñ Ð‘ÐµÐ»Ð¾Ð²Ñки Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚ ХІХ век.
Мотивите на Стефан Захариев Ñа очевидни. Той работи в период, когато борбата за културно-религиозна ÐµÐ¼Ð°Ð½Ñ†Ð¸Ð¿Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð½Ð° българите доÑтига критична точка, а ÑамиÑÑ‚ той активно учаÑтва в тази борба. ЦърковниÑÑ‚ конфликт Ñ Ð“Ñ€ÑŠÑ†ÐºÐ°Ñ‚Ð° Ð¿Ð°Ñ‚Ñ€Ð¸Ð°Ñ€ÑˆÐ¸Ñ Ð´Ð¾Ñтига ÑвоÑта ÐºÑƒÐ»Ð¼Ð¸Ð½Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ· 60-те години на ХІХ век, като вÑички интелектуални уÑÐ¸Ð»Ð¸Ñ Ñа ÑÑŠÑредоточени да докажат „правото“ на българите на незавиÑима църква. Както ПатриаршиÑта, така и ВиÑоката порта правилно подозират, че ÑамоÑтоÑтелна църква за българите означава Ñтъпка към незавиÑимо национално ÑъщеÑтвуване. Докато ПатриаршиÑта поÑледователно Ñе противопоÑтавÑ, Портата в крайна Ñметка Ð¿Ð¾Ð´ÐºÑ€ÐµÐ¿Ñ Ð±Ð¾Ñ€Ð±Ð°Ñ‚Ð° Ñ Ð½Ð°Ð´ÐµÐ¶Ð´Ð°Ñ‚Ð°, че ще притъпи раÑÑ‚Ñщата радикалноÑÑ‚ на политичеÑкото движение Ñред българите.
Ð’ общоевропейÑки план Ñпоровете около държавнообразувателните процеÑи през ХІХ век Ñе разгарÑÑ‚ около категориите „иÑторичеÑките“ Ñрещу „неиÑторичеÑките“ нации и иÑториÑта Ñтава един от оÑновните легитимационни аргументи в полза на нациÑта. През 1860 г. ÑамиÑÑ‚ Захариев Ñкърби, че „ние нÑмаме древноÑти, от които да можат да Ñе издирват нашите едновременни дела и да Ñе ÑÑŠÑтави нÑÐºÐ¾Ñ Ð¿Ñ€Ð¾Ñтранна и ÑÑна иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð·Ð° нашето минало битие“. Той припиÑва това не на липÑа на такива древноÑти, иначе многобройни, а от една Ñтрана, на „народът ни като Ñе намерва още неразвиÑн в народните ни чувÑтва затова не може да ги оценÑва“, и от друга Ñтрана, на нищетата на учените, които, дори когато Ñе интереÑуват, не разполагат Ñ Ð½ÑƒÐ¶Ð½Ð¸Ñ‚Ðµ ÑредÑтва за Ñ‚Ñхното проучване. (Тодоров 1984:64)
Ст. Захариев ÑъвÑем не прави изключение в тази ÑÐ²Ð¾Ñ Ð´ÐµÐ¹Ð½Ð¾ÑÑ‚ нито в Ñтраната, нито в чужбина. През Ð¥VІІІ и ХІХ век увлечениÑта по клаÑицизма и романтизма Ñа в ÑÐ²Ð¾Ñ Ð°Ð¿Ð¾Ð³ÐµÐ¹ и произвеждат бележити „миÑтификации“ и Ñкандални „фалшификати“ практичеÑки във вÑички европейÑки Ñтрани: ФранциÑ, ИÑпаниÑ, ГерманиÑ, ШотландиÑ, ИталиÑ, РуÑÐ¸Ñ Ð¸ др.[2] Ð’ българÑÐºÐ¸Ñ Ñлучай клаÑичеÑкиÑÑ‚ пример е извеÑтната „Веда Словена“, коÑто предпоÑÑ‚Ð°Ð²Ñ Ð·Ð° ÑъщеÑтвуването на цÑл ÑлавÑнÑки пред-Омиров поетичен цикъл. Ðалице Ñа обаче и редица други Ð¿Ñ€Ð¾Ð¸Ð·Ð²ÐµÐ´ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚ този род (Веркович 1878), (Chodzko 1875), (Ðрнаудов 1968), (Богданов 1991), (ХриÑтов 1997).
Ð’ контекÑта на тази ÑÑ‚Ð°Ñ‚Ð¸Ñ Ðµ важно да Ñе види какво Ñе поÑтига Ñ Ð´ÐµÐ°Ð²Ñ‚ÐµÐ½Ñ‚Ð¸Ð·Ð¸Ñ€Ð°Ð½ÐµÑ‚Ð¾ или демиÑтификациÑта на летопиÑа на поп Методи Драгинов. Очевидно, той не може да Ñе ползва като пример за документ от Ð¥VІІ век, нито като доÑтоверен ÑвидетелÑки разказ за маÑово помохамеданчване. Ðо този факт делегитимира ли го напълно като иÑторичеÑки извор? Ето в такъв контекÑÑ‚ Ñ‚Ñ€Ñбва да бъдат разбрани разгорещените Ñпорове за клаÑифицирането на този документ: дали да бъде отхвърлен като „примитивна фалшификациÑ“, или да Ñе наÑтоÑва върху деликатната разлика между „фалшификат“ или „подправÑне“ и „литературна миÑтификациÑ“. Привържениците на второто гледище наÑтоÑват, че въпреки добавките и Ñвните изопачениÑ, документът дейÑтвително Ñе базира на редица дейÑтвителни иÑторичеÑки факти и на по-Ñтар пиÑмен или уÑтен материал (Грозданова, Ðндреев 1993:146-157)[3]. Проблемът тук, разбира Ñе, е, че вÑÑка една Ñ„Ð°Ð»ÑˆÐ¸Ñ„Ð¸ÐºÐ°Ñ†Ð¸Ñ Ñе базира на редица дейÑтвителни иÑторичеÑки факти и колкото Ñ‚Ñ Ðµ по-ефективна и доÑтоверна, толкова е по-близка до иÑторичеÑÐºÐ¸Ñ Ñ„Ð°ÐºÑ‚. От друга Ñтрана, онези, които предпочитат думата „фалшификациÑ“, наÑтоÑват Ñ Ð¿ÑƒÑ€Ð¸Ñ‚Ð°Ð½Ñка ревноÑÑ‚ тези извори да Ñе отÑтранÑÑ‚ изцÑло от репертоара на иÑторичеÑката Ð°Ñ€Ð³ÑƒÐ¼ÐµÐ½Ñ‚Ð°Ñ†Ð¸Ñ (Кил 1998:82)[4]. Ð’ ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° краищата, Ñтрува ми Ñе, че нÑма дълбока когнитивна разлика между категориите „фалшификациÑ“ и „миÑтификациÑ“. СъщеÑтвуват обаче ÑÑни оценъчни Ñ€Ð°Ð·Ð»Ð¸Ñ‡Ð¸Ñ Ð¼ÐµÐ¶Ð´Ñƒ автори, които използват едната или другата категориÑ, но това е иÑториографÑки проблем, на който ще Ñе Ñпра по-долу.
Що Ñе отнаÑÑ Ð´Ð¾ „хрониката на поп Методи Драгинов“, Ñ‚Ñ Ðµ автентично произведение от ХІХ век, което наред Ñ Ð´Ñ€ÑƒÐ³Ð¾Ñ‚Ð¾ отразÑва и предава предÑтави за иÑлÑмизациÑта. Това, което е най-ÑъщеÑтвено, е, че емоционалниÑÑ‚ център и ударението в този Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ð½Ðµ Ñа върху Ñамото иÑлÑмизиране, а върху предателÑтвото от Ñтрана на гръцкото духовенÑтво. Именно то поражда в ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° краищата „литературната миÑтификациÑ“. Следователно летопиÑÑŠÑ‚ е доÑтоверен иÑторичеÑки извор за иÑториÑта на идеите, както и за културните и църковни борби през ХІХ век. Докато антигръцката наглаÑа формира Ð¿Ñ€ÐµÐ´Ð½Ð¸Ñ Ð¿Ð»Ð°Ð½ на документа, иÑториÑта за помохамеданчването Ñлужи като фон. Именно тази нейна Ñ„ÑƒÐ½ÐºÑ†Ð¸Ñ Ð½Ð° фон, както и обÑтоÑтелÑтвото, че е документирана в Ñъхранена автентична хроника от началото на ХІХ век, ни дават правото да Ñчитаме, че иÑториÑта за помохамеданчването предÑтавлÑва доÑтоверна картина на широко ÑподелÑни предÑтави Ñред българÑкото общеÑтво през Ð¥VІІІ и ХІХ век. Зад тези предÑтави ÑтоÑÑ‚ популÑрни легенди, които в нÑкои Ñлучаи биха могли да Ñе изведат от Ð¥VІІ век. Когато обаче летопиÑÑŠÑ‚ напуÑка непоÑредÑÑ‚Ð²ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñи политичеÑки актуален контекÑÑ‚ – Ñредата на ХІХ век – и влиза в полето на дейÑтвие на академичната продукциÑ, където националната иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ñ„Ð¸Ñ Ð¸Ð¼Ð° по-различни политичеÑки доминанти, текÑÑ‚ÑŠÑ‚ е пренапиÑан, преинтерпретиран или по-Ñкоро фокуÑÑŠÑ‚ му е измеÑтен, като фонът е изтеглен на преден план. Това придава на летопиÑа нова Ð¿Ð¾Ð·Ð¸Ñ†Ð¸Ñ Ð¸ значение.
[1] И. Тодоров Ñъщо така наÑтоÑва, че БаткунÑкиÑÑ‚ Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ðµ най-ранниÑÑ‚ и ако оригиналът му бе запазен, щеше да е най-близък до първоначалната верÑÐ¸Ñ (пиÑмена или уÑтна) на преработената иÑториÑ.
[2] По тази Ð²ÑŠÐ¿Ñ€Ð¾Ñ ÑъщеÑтвува богата литература, Ñред коÑто ще Ñе Ñпоменат нÑколко заглавиÑ: Haywood, Ian. . Rutherford: Fairleigh Dickinson University Press, 1986; Lehmann, Paul. . Leipzig, Berlin: B. G. Teubner, 1927; Stafford, Fiona. . Edinburgh: Edinburgh University Press, 1988; Ланн, Евгений. Ð›Ð¸Ñ‚ÐµÑ€Ð°Ñ‚ÑƒÑ€Ð½Ð°Ñ Ð¼Ð¸ÑтификациÑ. Ðœ., ГоÑ. изд., 1930; Chamber, Edmund Kerchever. . Norwood, Pa: Folcroft Library Editions,1975; Rosenblum, Joseph. . New Castle, Del.: Oak Knoll Press, 2000.
[3] Тази ÑÑ‚Ð°Ñ‚Ð¸Ñ Ñъдържа нÑколко добре обоÑновани и детайлни критики на конкретни аÑпекти на анализа на Ð˜Ð»Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð² (например за вакъфÑÐºÐ¸Ñ Ð¸Ð»Ð¸ войнуганÑÐºÐ¸Ñ Ñтатут на Ñелата). Ðвторите Ñчитат, че тези критики им дават доÑтатъчно оÑнование да подкрепÑÑ‚ автентичноÑтта на летопиÑа от Ð¥VІІ в. и да оборÑÑ‚ оÑÐ½Ð¾Ð²Ð½Ð¸Ñ Ð¸Ð·Ð²Ð¾Ð´ на И. Тодоров. За Ñъжаление в логичеÑко отношение аргументът им е напълно неиздържан. Той произволно приема, че оборването на нÑколко доказателÑтвени нишки от логичеÑката поÑтройка на И. Тодоров автоматичеÑки валоризира Ñ‚Ñхната априорна Ð¿Ñ€ÐµÐ·ÑƒÐ¼Ð¿Ñ†Ð¸Ñ Ð·Ð° автентичноÑтта на документа.
[4] Ð’ ÑÑŠÑ‰Ð¸Ñ Ð´ÑƒÑ… Махиел Кил иронично коментира факта, че въпреки разобличаването на хрониката на Методи Драгинов като „фалшификат“ или „миÑтификациÑ“, Ñ. Корова, ÑмÑтано за родно мÑÑто на Ð²ÑŠÐ¾Ð±Ñ€Ð°Ð¶Ð°ÐµÐ¼Ð¸Ñ Ð”Ñ€Ð°Ð³Ð¸Ð½Ð¾Ð², ноÑи името Драгиново от 1966 г., „бележейки паметта на човек, който не е ÑъщеÑтвувал“ Като оÑтавим наÑтрана Ð²ÑŠÐ·Ð¼Ð¾Ð¶Ð½Ð¸Ñ Ð¿Ð¾Ð»Ð¸Ñ‚Ð¸Ñ‡ÐµÑки отзвук, фактът, че „не е ÑъщеÑтвувал“, Ñам по Ñебе Ñи не е причина за това да не го Ñпоменаваме изобщо. ТрÑбва ли да преименуваме град Ðтина, защото богинÑта Ðтина не е ÑъщеÑтвувала?