Тема: Байрям на хармана - Неделино

[eron]

Успоредно с асимилиране на родопчани в една нова етническа общност, в следствие на наложения ислям, приема част от народния празничен календар на асимилатора, но не изтласква от съзнанието на обикновените хора поверия, празници и игри, сраснали се с бита им. Понякога културните наслоявания така се смесват, че е трудно да се определи точно етническия белег, кои са отправните и точки, постепенните и преобразувания в историческата съдба на народа. Като че ли никога новият официален култ не е могъл да внесе пълен прелом в душите, срасли със суеверията на прадедите и като че ли Байрям е най-доброто доказателство за това.

Под влияние на ислямската традиция тук се е чествал празникът Байрям. Календарно се сменя и се пада през всички сезони. Познати са Малък Байрям и Голям Байрям. На Малък Байрям се коли жертвено животно – овен, овца, теле, крава, вол. Изискването е то да е “гадиносано”, т.е. да е навършило една година. От дясната страна на закланото животно се отрязват нечетен брой парчета месо – “пáеве” и се раздават на комшиите. Задължително се посещават родителите и се поздравяват . Прието е да се посещават и почистват гробовете на починалите близки, да се помолят на на гробовете им за спасение на душите им.

Някои жени се каносват.

Байрям се е празнувал на селското сборище. В Неделино са известни две места – Зиково бърце и Бабаческа бърчина. В околните селища публичните тържества са се правели на селския харман. За тях младите моми и момци се обличат в новите си дрехи. Момите са с кундри, шарени чорапи, кенарена риза, върница, мендил, на шията си носят украшения – гердани, през раменете си са преметнали сребърни накити – калеме, в които са поставени благовонии. На главите си носят шарени кърпи.

Момците също обличат новите си дрехи – бели чорапи, украсени в горната си част с разноцветни шарки, черен домашно тъкан панталон, бяла везана домашна риза, червен пояс на кръста и калпак. С особена грижа моми и момци се отнасят към дрехите. Тези, които обличат на Байрям са “гиздилни”, другите са “катаденшни”. Гиздилото на момите е тяхна целогодишна грижа, както и хубостта им. В една прекрасна неделинска песен момата моли облака да скрие слънцето, за да запази белотата на лицето си:

    Сипни са ройни, облако,
    вър ясничконо слънчице,
    лютичко да ма не пече,
    лицено да ми не вяне,
    ачинки да ми не гарет.
    Че нема да ма приляга
    баш байрямсконо гиздило,
    гиздило, още кичило,
    дену на дене надявам,
    на дене и на недяле.

Същият смисъл откриваме и в друга песен:

    Люто е горко припекло
    шеинско слънце пекливо.
    -Изгарях, майчо, дагарях,
    изгаряха ми ачине
    и завяна ми лицено –
    черна ще, морна да стана,
    та нема да ма приляга
    баш байрямсконо гиздило.

Празникът е свързан с всенародно веселие – свирни и песни огласят селото.това е празник-манифестация на женската хубост, красотата и жизнеността. Липсва всякаква религиозна насоченост на тържествата. Песните, които момите и младите невести пеят, са предимно за любов. Пеенето е двугласно, пеят се “наръчки” по подобие на гергьовденските наричания. Веселие и любовни задявки, огласят мегдана. Често стават и сватби. Когато празникът отмине, веселието продължава всеки петък. Тогава момите и момците казват :”Отиваме на петък”. Петъците са се чествали извън активния земеделски сезон, когато захване лятото, честването се преустановява до началото на есента.

Пеенето се извършва от две двойки, тройки или четворки момичета. Те застават на около десетина крачки едни срещу други. Първата група запява и тръгва към другата. Тя без да пее също тръгва и двете групи се срещат по средата, покланят се и гърбом се връщат на изходно положение. На връщане втората група подхваща песента на първата като повтаря същия текст. Всички песни започват с една и съща начална фраза: “Малеле, моя майчице, девойко мари хубава…”, след което се пее същинската песен. Съдържанието на песните е свързано с желание за скорошна женитба, за споделяне на любовта, изобилстват с любовни закачки. Импровизацията е тяхната най-важна особеност. Много от тях се съчиняват в момента и отразяват моментното настроение на участниците в празника. И макар в мелодичен план да са еднотипни, дори монотонни, то в съдържателен план зад всеки стих се крие истинско преживяване, свързано с най-съкровени чувства и са свидетелство за богата душевност, и невероятни импровизаторски възможности в публичното “оповестяване” на чувствата чрез магията на песента. Ето един пример, свидетелство и за това как са се създавали песните:

    Га си ми пясне паискал,
    чем оти да ти не напем.
    Пяснена не я прадавам –
    харисано я напявам
    и тебе, севдо да напем,
    и тебе сърце да сторем:
    -Севдице, моя севдице,
    бял канак да ми уградиш
    в шумаратенска махала -
    с оники бяли кумине,
    с ирмибеш жемля пенжуре,
    с гюмишени дереци,
    с алтънени пармаци.

Народните вярвания бележат с особена знаковост хармана, защото на него се извършват много празници,обреди и обичаи. Заграденото пространство се отделя от аморфната среда на профанното и се институционализира като сакрално – място, където се осъществява връзката с божеството.Той е кръгъл и е умален модел на земята, но моделирането на свещените зони следва и небесния прототип. В центъра на хармана е забит стожера и бележи графитема на кръг с фиксиран център. То е обосновано на вярването, че това, което става на Земята, предварително може да се види от посветените изписано на небето. Небето също е медна тава в народните представи, а ролята на негов център се приписва на Полярната звезда (Анчо Калоянов).

Без съмнение харманът се възприема като въплъщение на благоденствието, от тук потича благоденствието, от тук потича реката на благословеното жито, тук се увенчават целогодишните усилия на земеделския труд. Харманът е място, където хората се събират във върховния момент, когато освен приятни грижи по прибирането и обработката на реколтата се отправят благодарности към божеството на плодородието. Няма населено място в община Неделино, в което харманът да не е обособен като типичен сакрален топос. Той се е превърнал в топоним, в пространствен определител за проява на масова култура. В землището на село Диманово има местност, която се нарича «Старата гумна», гумно(а) е синоним на харман, там някога се е вършеело селското жито, а в центъра му е бил забит стълб-стожер (царят, брадата или китката на нивата - фитоморфният образ на житния дух). Селският площад, селското сборище също се именуват «харман».

В неспирния кръговратен ход на звездите около полюса човекът в древността вероятно вижда проекция на онова, което се извършва на земята. Допустима е и версията, че е използван космическия модел при определяне начина на вършитба. Денонощната небесна графика, изписана от съзвездието Голямата мечка, служи за основа на мита за звездния център като пространството на благополучието, на неизчерпаемото богатство, където житото непрекъснато се вършее.

Погледнато от астрономическа гледна точка съзвездието Голямата мечка е най-ясно видимо образувание на северното звездно небе. За жителите на нашия звезден пояс то не залязва зад хоризонта, като другите съзвездия от зодиака, и по всяко време на нощта може да се наблюдава.Поради близостта си до Северния полюс се вижда как затваря един кръг около него. Съзвездието прави един пълен оборот около полюсната звезда за двадесет и четири часа. От тук идва и етиологичният мит за Калисто, представящ отговора на въпроса защо Голямата мечка не се потопява в Океана като другите съзвездия.

В “Одисея” Омир представя мистериално плаване-посвещаване на царя на Итака, като хитроумният мореплавател зорко следи движението на звездите:

    “Сън не спохождаше никак очите му будни, следящи
    зорко Плеядите и Воловаря, що бавно захожда,
    още Голямата мечка, която наричат Колата-
    тя се на място обръща и скритом Орион поглежда,
    а в океанската пазва едничка не се потопява.”

            (9, V, 231-275)

А.Калоянов, когато изследва фолклорната традиция, достига до извода,че Полярната звезда в митологичните представи е не само Златен стожер, но и Златна ябълка (5,с.109).Фолклорният мотив за златната ябълка съдържа същата символика на небесния център като извор на плодородие, изобилие, благоденствие и безсмъртие. Наративната конструкция от приказките, посветени на златната ябълка, може да се изрази във формата: открадване на скъпоценния плод от земята, който е въплъщение на заплахата на установения ред и благосъстоянието на царството; убиване на хтоничния противник, което довежда до възвръщане на благата и укрепване на хармонията, чийто център се явява дървото със златните плодове. В Гръцката митологична традиция ябълката е свещено дърво на Аполон. Скъпоценните плодове са присъждани като награда в състезанията в чест на годеника слънце, както маслиненото клонче в игрите, посветени на Луната Дева.

Известен е в преданията дванадесетият и последен подвиг на Херакъл, който се отзовава за целта в градината на Хесперидите. Някои древни коментатори разполагат чудна райска градина на запад до Херкулесовите стълбове, на Канарските острови, други в земите на изчезналата Атлантида. Аполодор е категоричен относно местонахождението на чудните златни ябълки:” Те се намирале не, както твърдят някои, в Либия, а при Атлант, в страната на хипербореите. Гея ги била подарила на Зевс, когато се оженил за Хера.”

Или дървото със златните ябълки се намира на север, в сакралния небесен център, където Атлант поддържа звездния свод. Там е земята на вечното изобилие, мястото на вечното блаженство, подчертано не само чрез маркера златни ябълки, а и като пространство, населявано от хипербореите, където ежегодно се оттегля на своята величествена колесница златният Аполон. Питагор, който изучава тайнствата в Египет, назовава съзвездията с особени имена. Двете небесни мечки се наричат “ръцете на Рея”. В Египетското канонично изкуство, на стенописите в храмове и гробници, е изобразяван образът на Великата майка като хранителка, защитница и помощница, въплъщаваща силата на неизтощимите оплодителни води. Често изписаното представя женски дървесни същества-нумени (като инкарнация на богините на небето Нут и Хатхор), израстващи от короната на дървото, от което са неделима част. Основната им функция е да раздават храна и вода. Или това са “ръцете на Рея”, които даряват блага, имащи отношение към пространството на небесния център.

Етруските жреци също структурират заобикалящата човека среда съобразно звездните знаци. Разпределението, актът на организирането на пространството било извършвано от посветените по време, когато забитият кол в земята не давал сянка. Той бил забиван на място, от където е имало възможност за обзор към всички посоки. По този начин лицето, извършващо свещенодействие се отзовало в центъра на сакралното,пространство. Жрецът първо се обръщал на север със своя жезъл, съединявал линията с Тин (върховно божество при етруските, което се помещавало на север), а след това определял другите посоки. Така организираното пространство римляните наричали templum. Предсказанията на полета на птиците също изисквало разпределението на човешката среда на сектори.

Ив.Венедиков в книгата си “Медното гумно” привежда цитат от лексикона на Суидас, в който действията на царя по своя характер са магически акт на изобилието, чрез очертаването на познатата небесна графика /./:”При император Юстиниян Носообрезания предводителят на българите, Тервел, бил на върха на благополучието….Той поставял щита си, който носел по време на война, и изправял своя камшик, с който шибал конете си и сложил пари, докато покрие единия и другия. Изправял копието си на земята и до краищата му натрупвал голям куп дрехи от коприна”. В приказките вълшебната пръчица може да извърши чудеса- от изпълването на трапезата с вкусни ястия, до построяването на царски дворец. Тя може би е първият прототип на царския жезъл, като инсигния на владетеля, и знак на могъщество.

Изправянето на вертикалата, отбелязването на центъра като магическо действие е жест на благополучието, което при египтяните се фиксира с възвисяването на стълба Джед; в хедските митове с получаването на двореца от Инара, с повесеното овче руно на дървото, дарено от Телепину, което е своеобразен рог на изобилието; същата символика се съдържа в ритуала salcluvenias при етруските и т.н.

Всички тези действия търсят ефекта на възвръщане на хармонията, като същевременно се отбелязва, застопорява космическият център като точка на покоя, символ на уравновесяващите сили и основен структуриращ елемент на пространството. Това е крайната точка на задгробното плаване на фараоните. Към същия топос се е отправил и Одисей в последното си пътуване, след възстановяване на царската си власт. Изписването на графитемата на кръг с център в словесни текстове и ритуалите е залог за осигуряване на изобилие и благоденствие, тъй като наподобява един от моделите на космическата хармония.

http://hermes.superhosting.bg/~nedeli/index.php?option=com_content&task=view&id=94&Itemid=62

ЕRON