За фалшификатите, иÑториографиÑта, наÑилието и „разделните“ времена в науката (1) БългарÑката иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ñ„Ð¸Ñ Ð¸ до-идеологиÑта на Ñ‚. нар. „Възродителен процеÑ“
Кадър от филма „Време разделно“
Това Ñхващане е научно невÑрно, защото то противоречи на изобилието от иÑторичеÑки документи и материали. То е и обидно за българите мохамедани – да бъдат предÑтавÑни като наÑледници на родоотÑтъпници. Из Ñпомените на проф. Петър Петров, 2012 г.
През юни 2015 г., цели тридеÑет години Ñлед наÑилÑтвената ÐºÐ°Ð¼Ð¿Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð·Ð° ÑмÑната на имената на турците в Ð‘ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚ 1984–1985 г., „Време разделно“ беше избран от зрителите на БÐТ за
„филм на вÑички времена“. ПродукциÑта е ÐµÐºÑ€Ð°Ð½Ð¸Ð·Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð¿Ð¾ ÐµÐ´Ð½Ð¾Ð¸Ð¼ÐµÐ½Ð½Ð¸Ñ Ñ€Ð¾Ð¼Ð°Ð½ на пиÑÐ°Ñ‚ÐµÐ»Ñ Ðнтон Дончев и дело на режиÑьора Людмил Стайков. И каквото и да говорим за романа, за филма, за поÑланиÑта или за актьорÑката игра, трудно можем да Ñе оÑвободим от уÑещането, че вÑе пак Ñтава дума за едно поръчкова книга и един поръчков филм, чаÑÑ‚ от политичеÑка ÐºÐ°Ð¼Ð¿Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð½Ð° режима на Тодор Живков за аÑÐ¸Ð¼Ð¸Ð»Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð½Ð° мюÑюлманите и турците в БългариÑ, Ñъздадени Ñ Ð¸Ð·Ñ†Ñло пропагандни и политичеÑки мотиви. Те Ñа базирани върху доказани отдавна летопиÑи фалшификати от XIX в., Ñътворени Ñ Ñ†ÐµÐ» да обÑлужат тогавашната борба за църковна ÑамоÑтоÑтелноÑÑ‚, както и да намерÑÑ‚ обÑÑнение в извършено преди векове наÑилие за религиозното обръщенÑтво на хриÑтиÑни в иÑлÑма. Ðо и пиÑателÑÑ‚ Ðнтон Дончев, и Ñъздателите на филма по едноименната книга могат Ñпокойно да Ñе опрат и върху авторитета на текÑтове, пиÑани от профеÑионални иÑторици, и върху внушениÑта в Ñ‚ÑÑ…. И вÑичко това базирано единÑтвено върху неÑигурни и Ñъмнителни извори като фолклор, летопиÑни бележки, легенди и Ñ‚.н. ВнушениÑта обаче на профеÑионалиÑтите иÑторици от ÑÐ²Ð¾Ñ Ñтрана Ñтават оÑнова за учебниците по иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð² училище, където допълнително Ñе уголемÑва ефектът от Ñъздадената от фалшификатите иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð½Ð°
„наÑилÑтвеното помохамеданчване“. Произведената емоционална картина Ñе впиÑва в предÑтавата за „турÑкото робÑтво“, а деÑетилетните уÑÐ¸Ð»Ð¸Ñ Ð½Ð° нÑкои профеÑионалиÑти иÑторици – къде по-открити, къде по-умерени – да наложат една по-правдива и по-баланÑирана картина на ОÑманÑката Ð¸Ð¼Ð¿ÐµÑ€Ð¸Ñ Ð·Ð°Ð²ÑŠÑ€ÑˆÐ²Ð°Ñ‚ без оÑобени резултати.
ÐаÑкоро, Ñлед внушен от нÑкои медии нов опит за „погазване на българщината“ и „разпад на националната идентичноÑт“, в началото на 2016 г., премиерът Бойко БориÑов поиÑка оÑтавката на Ñ‚Ð¾Ð³Ð°Ð²Ð°ÑˆÐ½Ð¸Ñ Ð¾Ð±Ñ€Ð°Ð·Ð¾Ð²Ð°Ñ‚ÐµÐ»ÐµÐ½ миниÑÑ‚ÑŠÑ€ Тодор Танев. Причина за това бÑха учебните програми и учебниците по иÑториÑ. Заговори Ñе как недопуÑтимо било да Ñе правÑÑ‚ промени в Ñферата на образованието, които преди това не Ñа били предмет на общеÑтвено обÑъждане. Ставаше дума за учебни планове за втори и шеÑти клаÑ. Медиите бÑха вече внушили, че отпаднала от програмата ПаиÑиевата „ИÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ ÑлавÑнобългарÑка“, а терминът „
робÑтво“ оттук нататък Ñе заменÑл Ñ Ð½Ð¾Ð² – „
ÑъжителÑтво“. По-Ñетнешните обÑÑнениÑ, че нÑма такава замÑна, че терминът „ÑъжителÑтво“ бил приÑÑŠÑтвал Ñамо на едно мÑÑто в контекÑÑ‚ на битови отношениÑ, не Ñвършиха много работа. За да продължат БориÑов и кабинетът напред, Танев Ñ‚Ñ€Ñбваше да бъде жертван.
Добре извеÑтно е, че романът на Ðнтон Дончев (както и едноименниÑÑ‚ филм на режиÑьора Людмил Стайков) Ñе базират на Ð¿ÑƒÐ±Ð»Ð¸ÐºÑƒÐ²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ· 1870 г. във Виена от Стефан Захариев летопиÑен разказ на поп Методи Драгинов, за който Ñе твърди, че е от пазарджишкото Ñело Корова.
[1] ЛетопиÑÑŠÑ‚ е поÑветен на наÑилÑтвеното иÑлÑмизиране на наÑелението в ЧепинÑкото корито през XVII в. ТекÑÑ‚ÑŠÑ‚ е един от нÑколкото извеÑтни домашни извори, които говорÑÑ‚ за еднократен, маÑов и наÑилÑтвен акт на обръщенÑтво от хриÑтиÑнÑтвото в иÑлÑма. Сред Ñ‚ÑÑ… Ñа още „БаткунÑки Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ð½Ð° Ð¿Ð°Ð·Ð°Ñ€Ð´Ð¶Ð¸ÑˆÐºÐ¸Ñ Ð¼Ð°Ð½Ð°Ñтир „Св. Петър“, както и „БеловÑка хроника“. И докато нÑкои автори като Ðнтонина ЖелÑзкова говорÑÑ‚ за наличие на „очевидно обща първооÑнова“ на трите разказа,
[2] ÐœÐ°Ñ€Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð²Ð° е по-Ñкептична и ÑмÑта, че въпреки приликите „тÑхната генеалогична връзка не е уÑтановена убедително.
[3]. ОÑвен Ñпоменатите, ÑъщеÑтвува и още една хроника за тези ÑъбитиÑ. Това е Ñ‚.нар. „ИÑторичеÑки бележник“, занимаващ Ñе Ñ â€žÐ¿Ð¾Ñ‚ÑƒÑ€Ñ‡Ð²Ð°Ð½ÐµÑ‚Ð¾ на родопÑките българи“ Ñ â€žÐ¾Ð³ÑŠÐ½ и нож“.
[4] Според литературоведката Ðлбена Хранова, заедно Ñ Ð²ÐµÑ‡Ðµ Ñпоменатата хроника на Методи Драгинов, този извор е директно вкаран в романа на Ðнтон Дончев под формата на уÑтни разкази на героите му.
[5] Само че поради Ð³Ð¾Ð»ÐµÐ¼Ð¸Ñ Ð·Ð°Ð»Ð¾Ð³ и отговорноÑтта към ÑъбитиÑта, които Ñе разказват, веднага Ñе налага да изтъкнем, че от четирите извора за „наÑилÑтвеното помохамеданчване“ на наÑелението в Родопите в оригинал до Ð½Ð°Ñ Ðµ доÑтигнал Ñамо един – БеловÑкиÑÑ‚ – и то Ñъздаден чак през XIX в., ÑÑŠÑ ÑигурноÑÑ‚ не от Ñъвременник на Ñамите ÑъбитиÑ, уж разиграли Ñе през XVII в.
[6]Ето защо в Ñледващите редове ще Ñе опитам да проÑÐ»ÐµÐ´Ñ Ñ‚Ñ€ÑƒÐ´Ð½Ð¸Ñ Ð¿ÑŠÑ‚ на иÑториографиÑта и нейното боравене Ñ Ñ„Ð°Ð»ÑˆÐ¸Ñ„Ð¸ÐºÐ°Ñ‚Ð¸Ñ‚Ðµ от XIX в., които говорÑÑ‚ за наÑилÑтвено приемане на иÑлÑма. Ще проÑÐ»ÐµÐ´Ñ ÐºÐ°Ðº точно в профеÑионален план науката борави Ñ Ñ‚ÐµÐ·Ð¸ неÑигурни извори, как ги ÑъпоÑÑ‚Ð°Ð²Ñ Ñ Ð´Ñ€ÑƒÐ³Ð¸, доколко целенаÑочено и ÑъучаÑтничеÑки доизвайва предÑтавата за наÑилÑтвената иÑлÑмизациÑ, какво Ñе крие зад подобни напълно Ñъзнателни дейÑтвиÑ. И още – какво публикациите и дебатите ни казват за взаимоотношениÑта вътре в иÑторичеÑката колегиÑ; какви Ñа взаимодейÑтвиÑта и завиÑимоÑтите на българÑките иÑторици, боравещи Ñ Ñ‚ÐµÐ¼Ð°Ñ‚Ð° Ñ Ð¿Ð¾Ð»Ð¸Ñ‚Ð¸Ñ‡ÐµÑката влаÑÑ‚; какви похвати Ñе използват за заемане на по-умерени позиции и има ли нÑкакъв ефект от Ñ‚ÑÑ…; до каква Ñтепен гоÑподÑтващите разкази Ñа резултат от политичеÑки натиÑк и поръчка; доколко Ñа плод на наложено ценноÑтно разбиране в колегиÑта за задачите на Ð¾Ñ‚Ð´ÐµÐ»Ð½Ð¸Ñ Ð¸Ñторик и „българÑката иÑторичеÑка наука“ като цÑло? И още. Какви Ñа Ñтратегиите, които иÑториците предприемат за да Ñе ÑправÑÑ‚ Ñ ÐµÐ´Ð¸Ð½ безÑпорно травматичен период за българÑкото маÑово Ñъзнание, но и да запазÑÑ‚ нÑкаква научна автономноÑÑ‚, както и да избегнат, от една Ñтрана, политичеÑката конюнктура и натиÑк, а от друга, наказващата ÑÐ°Ð½ÐºÑ†Ð¸Ñ Ð½Ð° популÑрното Ñъзнание, базирано на фолклора?
Ð’ хронологичеÑки план ще започна от около ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° 50-те години и ще разгледам иÑториографÑките Ñ€Ð°Ð·Ð²Ð¸Ñ‚Ð¸Ñ Ð´Ð¾ непоÑредÑтвеното навечерие на аÑимилационната ÐºÐ°Ð¼Ð¿Ð°Ð½Ð¸Ñ Ñрещу българÑките турци от 1984–85 г., като така ще Ñе концентрирам целенаÑочено върху
до-идеологиÑта на Ñ‚.нар. „Възродителен процеÑ“. ОÑтавÑм периода преди Втората Ñветовна война вÑтрани, тъй като в немалка Ñтепен оÑманÑката епоха и проблемите на иÑлÑмизациÑта тогава Ñе разглеждат от любители неÑпециалиÑти. Поради това, че натиÑкът Ñлед ÑмÑната на имената на българÑките турци през 1984–85 г. Ñтава по-директен, нÑма да разглеждам и произведениÑта от този период, втвърдÑването на пропагандата, както и на иÑториографÑÐºÐ¸Ñ Ð´Ð¸ÑкурÑ. Тезата, коÑто ще защитавам, е, че разбирането за отговорноÑтта на иÑторичеÑката ÐºÐ¾Ð»ÐµÐ³Ð¸Ñ ÐºÑŠÐ¼ едно определено романтично разбиране за нациÑта, както и взаимоотношениÑта в рамките на неизбежните мрежи вътре в профеÑиÑта, правÑÑ‚ българÑката иÑторичеÑка наука твърде уÑзвима и абÑолютно неизбежен ÑъучаÑтник на влаÑтта в аÑимилационните Ñ ÑƒÑилиÑ. И това Ñе Ñлучва още далеч преди акциÑта от 1984–85 г. Споменатото ÑъучаÑтничеÑтво Ñе оÑъщеÑтвÑва в две поÑоки. От една Ñтрана, Ñ Ñ‚ÑÑно ÑътрудничеÑтво, което разширÑва ÑÐ²Ð¾Ñ Ð¾Ð±Ñ…Ð²Ð°Ñ‚ и Ñвързва в определен момент и най-маÑтитите имена в бранша. Ðа второ мÑÑто чрез хилави, чаÑтични и Ñ Ð¼Ð½Ð¾Ð³Ð¾ уговорки неÑъглаÑÐ¸Ñ ÑÑŠÑ Ñъщите Ñветила, които обаче в крайна Ñметка не атакуват мита и много трудно могат да бъдат разбрани от една дори по-широка интелигентна публика. Ðе на поÑледно мÑÑто заради обÑтоÑтелÑтвото, че учебните програми в крайна Ñметка Ñа резултат от политичеÑка ÑанкциÑ, поради вÑе още Ñилното приÑÑŠÑтвие на предÑтавители на Ñтатуквото в колегиÑта, както и поради изключителната вÑе още чувÑтвителноÑÑ‚ на общеÑтвеното мнение, опитите за промени не дават резултат. И „Време разделно“ е образ на най-доминиращата предÑтава за „турÑкото робÑтво“ и „наÑилÑтвеното помохамеданчване“.
БългарÑките фалшификати в общоевропейÑка перÑпектива Ð’Ñички тези извори – кога повече, кога по-малко – винаги Ñа предизвиквали Ñред Ñериозните изÑледователи ÑÑŠÐ¼Ð½ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚Ð½Ð¾Ñно Ñ‚Ñхната автентичноÑÑ‚ и използването им като нÑкакви доÑтоверни иÑторичеÑки документи.
[7] Дори и ÐœÐ°Ñ€Ð¸Ñ Ð¢Ð¾Ð´Ð¾Ñ€Ð¾Ð²Ð° Ñ Ð½ÐµÐ¹Ð½Ð¸Ñ‚Ðµ уговорки признава:
Очевидно, той (ЛетопиÑÑŠÑ‚ на поп Методи Драгинов – бел. Ð¼Ð¾Ñ Ð¡.Д.)
не може да Ñе ползва като пример за документ от Ð¥VІІ в., нито като доÑтоверен ÑвидетелÑки разказ за маÑово помохамеданчване.
[8] ВъпроÑÑŠÑ‚ тук за мен обаче е друг. Дали иÑторикът профеÑионалиÑÑ‚ Ñ‚Ñ€Ñбва да уÑилва и поддържа популÑрните легенди, Ñ ÐºÐ¾ÐµÑ‚Ð¾ да удържа определено ÑÑŠÑтоÑние на маÑовото Ñъзнание за миналото, както и определени актуални политики на влаÑтващите, или той Ñ‚Ñ€Ñбва да заÑтане на позициите на профеÑионализма, хуманноÑтта, конÑтитуционните принципи и законноÑтта? Тази ÑÑ‚Ð°Ñ‚Ð¸Ñ Ñ‰Ðµ бъде напиÑана от позициите на вторите.
Очевидно е, че поÑвилите Ñе летопиÑни разкази Ñа резултат от Ñ‚ÑŠÑ€Ñенето от българите през XIX в. на отговор на въпроÑа защо край Ñ‚ÑÑ… Ñе Ñрещат и мюÑюлмани, които говорÑÑ‚ на практика ÑÑŠÑ‰Ð¸Ñ ÐµÐ·Ð¸Ðº като този на ÑÑŠÑедите Ñи хриÑтиÑни, но изповÑдват различна от Ñ‚ÑÑ… религиÑ. Легендарното и митичното обÑÑнение, че Ñа били накарани наÑила да Ñе обърнат към иÑлÑма, предÑтои да влезе дълбоко в националната памет. По този начин Ñе утвърждава Ñтабилна и уÑтойчива предÑтава, че „българинът“ може да Ñтане мюÑюлманин единÑтвено Ñлед упражнено върху него наÑилие. Ртози мит, че преминаването в другата вÑра е Ñтанало наÑилÑтвено, е изключително уÑтойчив и чаÑÑ‚ от Ñтабилни общеÑтвените предÑтави. Това води и до поÑледващото доверÑване на профеÑионалната иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ñ„Ð¸Ñ Ð½Ð° тези извори, както и до заÑилването на Ñ‚ÐµÑ…Ð½Ð¸Ñ ÐµÑ„ÐµÐºÑ‚ чрез художеÑтвени Ð¿Ñ€Ð¾Ð¸Ð·Ð²ÐµÐ´ÐµÐ½Ð¸Ñ (поезиÑ, разкази, повеÑти, романи, филми и др.). По този начин допълнително Ñе укрепва митът и Ñе поÑÑ‚Ð°Ð²Ñ Ð² оÑновата на популÑрна иÑторичеÑка памет, коÑто би могла да легитимира и определена идентичноÑÑ‚ и политика.
Веднага Ñе налага да изтъкнем, че изработването на фалшификати в Европа през XIX в. не е дело, което Ñе Ñреща Ñамо и единÑтвено Ñред българите.
[9] Ðапротив, в тогавашната интелектуална и политичеÑка атмоÑфера, коÑто Ñ‚ÑŠÑ€Ñи иÑтинÑко „национално“ минало, Ñе поÑвÑват подобни в редица други Ñтрани. Преди години имах възможноÑтта да бъда чаÑÑ‚ от един международен изÑледователÑки екип, който под ръководÑтвото на директора на ИÑторичеÑката школа при Центъра за виÑши изÑÐ»ÐµÐ´Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð² ПринÑтън (Ñъздаден от Ðлберт Ðйнщайн), иÑторика медиевиÑÑ‚ проф. Патрик Гийри, работи върху проблемите на иÑториографиÑта и „производÑтвото“ на миналото
[10], включително и чрез изработването на фалшификати.
[11]Ðаред Ñ Ð´Ñ€ÑƒÐ³Ð¸Ñ‚Ðµ изÑледователÑки задачи бÑха разглеждани и фалшификации, манипулации на текÑтове, миÑтификации, продукти на поетичното въображение и Ñ‚.н. Тук Ñе включваха „откритите“ от шотландÑÐºÐ¸Ñ Ð¿Ð¾ÐµÑ‚ Ð”Ð¶ÐµÐ¹Ð¼Ñ ÐœÐ°ÐºÑ„ÐµÑ€Ñън поеми на ОÑиан; уж откритите „Ñредновековни“ „КраледворÑки ръкопиÑ“ и „ЗеленогорÑки ръкопиÑ“ на ÐºÑ€ÐµÐ°Ñ‚Ð¸Ð²Ð½Ð¸Ñ Ñ‡ÐµÑ… Вацлав Ханка, Ñам ученик на Ð²Ð¾Ð´ÐµÑ‰Ð¸Ñ ÑлавиÑÑ‚ Йозеф ДобровÑки; финландÑÐºÐ¸Ñ Ñ„Ð¾Ð»ÐºÐ»Ð¾Ñ€ÐµÐ½ епоÑ
Калевала и редица други. Сред Ñ‚ÑÑ… попадаха и „ЛетопиÑа на поп Методи Драгинов“, както и „Веда Словена“. Проектът Ñпомогна чрез една широка Ñравнителна перÑпектива на множеÑтво Ñлучаи в цÑла Европа да Ñе Ñтигне до интереÑни изводи. УÑтанови Ñе, че в едни Ñлучаи главната цел е да Ñе открие и ако го нÑма, да Ñе произведе и проектира в миналото изгрÑващото национално Ñъзнание. Ð’ други можем да говорим за ÑъвÑем цинични проекти на изобретÑване на минало Ñ Ñ†ÐµÐ» доказване на нÑкакви неÑъщеÑтвуващи Ñтари права и традиции. Ð’ трета група вече Ñе натъкваме на открити фалшификати, използвани, за да подведат Ñъвременниците. Има и такива, които Ñе опитват да запазÑÑ‚ отдавна изгубено време, ÑÑкаш то е вÑе още живо.
Що Ñе отнаÑÑ Ð´Ð¾ мотивите, ÑтоÑщи зад подобна дейноÑÑ‚, те Ñъщо Ñа различни. Можем да говорим за ÑмеÑица от мечта за алтернативно минало на нациÑта, подобрÑване на вече уÑтановена академична репутациÑ, както и лични кариерни подбуди. Обикновено чуждите критики и неÑъглаÑÐ¸Ñ ÐµÐ´Ð¸Ð½Ñтвено дават допълнителен тлаÑък на подобни уÑÐ¸Ð»Ð¸Ñ Ñ Ñ†ÐµÐ» укрепване на националната гордоÑÑ‚. Ð’ нÑкои Ñлучаи изработването на фалшификати дори има като мотив забавлението, че Ñи излъгал читателите Ñи и бъдещите академични люде. МотивациÑта може да тръгва при нÑкои и от желание за Ñлавата на нациÑта, и нÑкакви права около произхода на народа, както и поради Ñъревнование между народите за минало. УÑтанови Ñе Ñъщо, че оÑвен от Ð¾Ð±Ñ‰Ð¸Ñ ÐºÑƒÐ»Ñ‚ÑƒÑ€ÐµÐ½ и политичеÑки климат Ñа налице и дейÑтвителни нужди, които фалшификатите поÑрещат, и поради това нÑкои Ñе оказват в определен ÑмиÑъл „уÑпешни“ (тук видимо Ñ‚Ñ€Ñбва да поÑтавим и тези от Ð½Ð°ÑˆÐ¸Ñ Ñлучай Ñ â€žÐ½Ð°ÑилÑтвеното помохамеданчване“).
Проектът конÑтатира, че различните „фалшификации“, „миÑтификации“ и „поетични фантазии“ имат и различна Ñъдба. ÐÑкои Ñе отхвърлÑÑ‚ твърде бързо, други eдва Ñлед повече от Ñтолетие, а трети провокират ÑъщеÑтвени промени в иÑторичеÑÐºÐ¸Ñ Ñ€Ð°Ð·ÐºÐ°Ð· на профеÑионалиÑтите иÑторици за деÑÐµÑ‚Ð¸Ð»ÐµÑ‚Ð¸Ñ Ð½Ð°Ð¿Ñ€ÐµÐ´, или пък мобилизират цели национални движениÑ. Ðужно е да минат нÑколко поколениÑ, да Ñе промени цÑлоÑтно политичеÑкиÑÑ‚ климат и да Ñе поÑви вече ÑъвÑем нова научна ерудициÑ, за бъдат те окончателно отхвърлени като фалшификати. Ð’ този ÑмиÑъл Ñ€Ð¾Ð»Ñ Ð¸Ð³Ñ€Ð°Ðµ и едно ново дефиниране на Ñамата национална идентичноÑÑ‚, за чието утвърждаване фалшификатите Ñа Ñпомогнали, доколкото ги прави проÑто ненужни.
[12] (И тук видимо има мÑÑто за нашите фалшификати). ГолемиÑÑ‚ проблем за Ð½Ð°Ñ Ðµ в това, че в повечето от гореизброените Ñтрани фалшификатите отдавна Ñа вече иÑториÑ, а в Ð‘ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ Ñ‚Ðµ вÑе още продължават да крепÑÑ‚ предÑтави, които леÑно биха могли да легитимират преÑтъпната политика, позната ни от миналото.
Фалшификатите и българÑката иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ñ„Ð¸Ñ ÐžÑобен Ð¸Ð½Ñ‚ÐµÑ€ÐµÑ Ð·Ð° Ð½Ð°Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ´ÑтавлÑва периодът Ñлед ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° 50-те години, доколкото започва един поÑтепенен завой на комуниÑтичеÑката влаÑÑ‚ и режима на Тодор Живков към един Ñелективен национализъм. Той възкреÑÑва верÑии за „турÑкото робÑтво“, които Ñа извеÑтни още от деÑетилетиÑта Ñлед Ñъздаването на модерната българÑка държава през 1879 г. и които Ñлужат за Ð»ÐµÐ³Ð¸Ñ‚Ð¸Ð¼Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð½Ð° наÑилÑтвените кампании за ÑмÑна на имената от 1912–13 г., както и в началото на 40-те години на ХХ в.
[13] Стартът като че ли е даден Ñ Ð¿Ð¾ÑÐ²Ð¸Ð»Ð¸Ñ Ñе през 1958 г. Ñборник „
Из миналото на българите мохамедани в Родопите“. Ð’ него Ñа включени реÑпектиращи тогава имена на иÑторичеÑката наука. Видно е, че не Ñтава дума за нÑкакви изолирани уÑилиÑ, а за добре обмиÑлен и целенаÑочен проект. Както ще отбележи Ñлед години Ñ Ð¾Ñнование Ð•Ð²Ð³ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð˜Ð²Ð°Ð½Ð¾Ð²Ð° в книгата Ñи „Отхвърлените приобщени“ Ñ Ñ‚Ð¾Ð·Ð¸ Ñборник „БългарÑката Ð°ÐºÐ°Ð´ÐµÐ¼Ð¸Ñ Ð½Ð° науките е изпълнила „поръчението“ за „корена“.
[14]Ð’ÑъщноÑÑ‚, в началото на 60-те години уÑилиÑта продължават. През 1961 г. Ñе поÑвÑва книгата „
Родопа – българÑка твърдина“.
[15] Ð¢Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ´ÑтавлÑва пÑевдоиÑторичеÑко учебно помагало, дело най-вече на Ð¿Ñ€Ð¾Ñ„Ð¸Ð»Ð¸Ñ€Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ñе по темата медиевиÑÑ‚ Петър Петров. Инициативата за него е на Отдела по идеологичеÑките въпроÑи към ЦК на БКП Ñ Ñ†ÐµÐ» да Ñе използва в кръжоците на БКП, ДСÐÐœ, ОФ, ПрофÑъюзите и админиÑтрациÑта.
[16] До 1964 г. то претърпÑва вече три изданиÑ, като Ñамо през 1964 г. Ñе поÑвÑват цели две. Заложили най-вече върху ÑведениÑта на легендарните разкази, издателите Ñа помеÑтили и въздейÑтващи картини на „Отвличане на българÑки жени и деца от турÑките поробители“. ПроÑледени Ñа „първо маÑово помохамеданчване“, „второ маÑово помохамеданчване“, „помохамеданчването в ЧепинÑкото корито“, „помохамеданчването в Ð Ð°Ð·Ð»Ð¾Ð¶ÐºÐ¸Ñ ÐºÑ€Ð°Ð¹â€œ, поÑле в ГоцеделчевÑÐºÐ¸Ñ ÐºÑ€Ð°Ð¹ и Средните Родопи. Ð’ третата глава под заглавие „ИÑтината е неопровержима“ Ñледват материали, поÑветени вече на езика и фолклора на меÑтното родопÑко наÑеление.
Тези възгледи ще навлÑзат и в „тритомната“ „ИÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð½Ð° БългариÑ“ от началото на 60-те години. Ð’ том 1 от 1961 г., макар да Ñе Ñпоменава от Димитър Ðнгелов как „турÑко наÑеление от Мала ÐзиÑ“ било докарано в по-главните градове Одрин, Пловдив, Стара Загора
[17], в подточката „ÐÑимилаторÑка политика на оÑманÑката влаÑт“
[18] Ñе заÑтъпва тезата, че Ñ‚Ñ â€žÐ¿Ñ€Ð¾Ð²ÐµÐ¶Ð´Ð°Ð»Ð° поÑледователна политика на аÑÐ¸Ð¼Ð¸Ð»Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð½Ð° хриÑтиÑнÑкото наÑеление“. Ð’ апокалиптичен дух Ñе разказва:
ПоÑледното маÑово помохамеданчване тук Ñтанало през 1656 г. и заÑегнало жителите на ЧепинÑкото корито.[19] И тук Ñъответно по летопиÑа Ñе говори за многото изклани, за 218 ÑÑŠÑипани църкви, за 33 опожарени манаÑтира. СъвÑем изрично Ñе цитира под Ð»Ð¸Ð½Ð¸Ñ ÐºÐ°Ñ‚Ð¾ източник и Ст. Захариев.
[20] Ðе Ñе пропуÑка позоваване и на вече излÑзлата „Из иÑториÑта на българите-мохамедани в Родопите“.
[21] Ðатъкваме Ñе и на Ñпециална подточка „ТурÑка ÐºÐ¾Ð»Ð¾Ð½Ð¸Ð·Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð² българÑките земи“.
[22]Още тези най-първи поÑвили Ñе изÑÐ»ÐµÐ´Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð·Ð° мюÑюлманÑкото наÑеление в Родопите не го наричат по начина, по който то Ñе ÑамоопределÑ, а използват за него термина „българи мохамедани“. Ð’Ñички те залагат на легендарните ÑÐ²ÐµÐ´ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¸ фалшификатите от XIX в., като открито и без Ñъмнение ги приемат за напълно автентични. Заедно Ñ Ñ‚Ð¾Ð²Ð° авторите утвърждават наличието на цÑлоÑтна оÑманÑка държавна политика, целÑща именно централизирано и наÑилÑтвено налагане на иÑлÑма над меÑтното наÑеление, което Ñе ÑÑŠÑтоÑло пък именно от вече ÑамооÑъзнати като българи хриÑтиÑни. Ðалице е Ñъщо ÑклонноÑÑ‚ родопÑкиÑÑ‚ Ñлучай да Ñе прехвърли върху цÑлоÑтната Ñ‚ÐµÑ€Ð¸Ñ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð½Ð° Ñтраната. Макар не вÑички профеÑионални иÑторици да Ñа Ñвързани Ñ ÐºÐ¾Ð½ÐºÑ€ÐµÑ‚Ð½Ð°Ñ‚Ð° политика около иÑлÑмизациÑта, навÑрно вÑички те Ñи дават Ñметка, че изцÑло учаÑтват в едно пропагандно, а не чиÑто научно мероприÑтие, при което науката Ñе използва за целите на политичеÑÐºÐ¸Ñ Ñ€ÐµÐ¶Ð¸Ð¼.
Ð’ решение на Политбюро от 5 май 1962 г. за „МероприÑÑ‚Ð¸Ñ Ð¿Ñ€Ð¾Ñ‚Ð¸Ð² турчеенето“ отново Ñе вменÑва в дълг на БÐРда проучва „българÑÐºÐ¸Ñ Ñ€Ð¾Ð´Ð¾Ð² корен“, а към отдел „Пропаганда и агитациÑ“ на ЦК на БКП Ñе назначава Ñпециален инÑтруктор за работа Ñред „българите мохамедани“.
[23] Ðе закъÑнÑва да Ñе поÑви през 1962 г. и Ñборникът Ñ Ð´Ð¾ÐºÑƒÐ¼ÐµÐ½Ñ‚Ð¸ „
ÐÑимилаторÑката политика на турÑките завоеватели“. Показателно е и подзаглавието „Сборник от документи за Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð°Ð½Ñ‡Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð¸ Ð¿Ð¾Ñ‚ÑƒÑ€Ñ‡Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ XV–XIX в.“
[24] Разбира Ñе, приоритет Ñе дава повече на домашните извори. До две години, през 1964 г., ще Ñе поÑви и второ преработено и допълнено издание.
[25]Още Ñлед титулната Ñтраница Ñе поÑвÑва пеÑента „Балканджи Йово“. Ðейната цел е видимо чрез Ð¿Ñ€ÐµÑ‚ÐµÐ½Ñ†Ð¸Ñ Ð·Ð° автентичен фолклор да наложи интерпретирането на Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ Ð¾Ñтанал документален материал в тази тоналноÑÑ‚. Ðла добре извеÑтно е за теÑните ÑпециалиÑти, че мотивът за Балканджи Йово като хриÑтиÑнÑки мъченик не е разпроÑтранен във фолклора. Има наиÑтина такава запиÑана пеÑен в СерÑко, коÑто Стефан Веркович през 1860 г. публикува в Белград в Ñборника „Ðародне пеÑме македонÑки бугара“. ПопулÑрната Ð´Ð½ÐµÑ Ð² маÑовото Ñъзнание верÑÐ¸Ñ Ð¾Ð±Ð°Ñ‡Ðµ е дело на поета Пенчо Славейков и Ñе поÑвÑва едва през 1917 г. в Ñборника „Книга на пеÑните“. ÐвтентичноÑтта на тази пеÑен – подобно и на измиÑлените къÑни летопиÑни разкази – винаги е пораждала ÑъмнениÑ. Както изтъква и литературоведът Ðиколай Ðретов, популÑрноÑтта на пеÑента нÑма как да бъде разбрана без ролÑта на фактори като качеÑтвата на текÑта, минал поÑле и през ръката на майÑтор като Пенчо Славейков; адекватноÑтта му ÑпрÑмо мита за „наÑилÑтвеното помохамеданчване“ и Ñтереотипите, които той поражда в маÑовото Ñъзнание; държавната политика, довела до поÑтоÑнното приÑÑŠÑтвие на точно тази пеÑен в различни учебници и хриÑтоматии, в рецитации при чеÑтваниÑ, поÑтоÑнното Ñ Ð¿Ñ€Ð¸ÑÑŠÑтвие в публициÑтиката.
[26] Разбира Ñе, иÑтинÑка изненада би било, ако в Ñ€Ð°Ð·Ð³Ð»ÐµÐ¶Ð´Ð°Ð½Ð¸Ñ Ñборник би бил пропуÑнат фалшивиÑj Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ð½Ð° поп Методи Драгинов от Ñело Корова.
По този начин и на Ñамите оÑманÑки извори Ñе прави твърде произволна интерпретациÑ. Важните Ð²Ð½ÑƒÑˆÐµÐ½Ð¸Ñ Ñа две. Ðа първо мÑÑто наличието на нÑкаква преднамерена и централизирана, добре обмиÑлена оÑманÑка държавна политика за затриване на „българÑката народноÑт“. И на второ, тази политика Ñе оÑъщеÑтвÑвала чрез планирано от Ñамата оÑманÑка държава наÑилие и терор. Ðа практика върху оÑновата на Ñ‚.нар. â€žÐ›ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ð½Ð° поп Методи Драгинов“ в тази и поÑледващите Ñи публикации П. Петров Ñе Ñтреми да укрепи окончателно тезата за разорението на Родопите през 1669 г. (ЧепинÑко през 1666 г.) по време на венециано-оÑманÑката война за оÑтров Крит, както и за оÑъщеÑтвеното тогава наÑилÑтвено иÑлÑмизиране на „родопÑките българи“.
През това време между иÑториографиÑта и политичеÑката влаÑÑ‚, включително и партийната номенклатура, протичат интереÑни енергии. Ðа 6 март 1964 г. е проведено Ñъвещание на отдел „Пропаганда и агитациÑ“ към ЦК на БКП. Ðа него, между другите разиÑкваниÑ, иÑторикът Петър Петров Ñе Ð½Ð°Ñ…Ð²ÑŠÑ€Ð»Ñ Ð±ÑƒÐºÐ²Ð°Ð»Ð½Ð¾ над Ð¾ÐºÑ€ÑŠÐ¶Ð½Ð¸Ñ Ñекретар на БКП в СмоленÑки окръг Ðикола Палагачев хем уж заради „извращениÑ“, хем за проÑвен от него „либерализъм“ в подхода към „българите мохамедани“.
[27] След пленум на ОК на БКП в Благоевград Ñе решава да Ñе започне Ñ Ð½ÐµÐ·Ð°Ð±Ð°Ð²Ð½Ð° ÑмÑна на имената. ВеÑтта Ñе разнаÑÑ Ð±ÑŠÑ€Ð·Ð¾ из окръга, а в Ñелата Корница, Брезница, Ðврамово, ВълкоÑел, Якоруда и други Ñе готвÑÑ‚ незабавно за Ñъпротива. Жителите на Ñело Рибново го отцепват и не допуÑкат никой да влезе, като разгонват подобни опити Ñ ÐºÐ°Ð¼ÑŠÐ½Ð¸.
[28] И вÑе пак през 1964 г. побеждава линиÑта на Ðикола Палагачев, „извращениÑта“ Ñа прекратени, а наÑилÑтвено отнетите мюÑюлманÑки имена Ñа отново върнати.
[29] Само временно. ÐеÑлучайно веднага Петър Петров е утвърден за нещатен Ñътрудник към отдел „Пропаганда и агитациÑ“ на ЦК на БКП Ñ Ð¿Ð¾ÑтоÑнен пропуÑк до Ñградата и товарен Ñ Ð½Ð¾Ð²Ð¸ задачи.
[30]ОÑвен преиздаването на Ñборника „Родопа – българÑка твърдина“ на Петров е възложено през 1964 г. да подготви и книгата „
ПомохамеданчваниÑта в Ð›Ð¾Ð²ÐµÑˆÐºÐ¸Ñ ÐºÑ€Ð°Ð¹â€œ. Изданието е направено в Ð¾ÐºÑ€ÑŠÐ¶Ð½Ð¸Ñ Ñ†ÐµÐ½Ñ‚ÑŠÑ€, ала вÑичко е видимо централизирано като политика и уÑилиÑ, което Ñтава оÑобено ÑÑно от решаващото учаÑтие на Петров, което Ñе дължи и на партийна командировка в региона.
[31]И тук продължават внушениÑта за наличие на „официална политика в турÑката империÑ“ Ñрещу „българи“, за единични Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð°Ð½Ñ‡Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð¸ Ñ‚.н. Книгата разказва за първо и второ маÑово (!) помохамеданчване в Северна БългариÑ. Разбира Ñе, Ñпоменатото „помохамеданчване“ нÑма как да не е „Ñъпроводено Ñ Ð½Ð°Ð¹-големи жеÑтокоÑти“. Дори Ñе казва:
Жителите на цели Ñела били избивани, ако откажели да приемат иÑлÑма.[32] И тук, както и в предишни изданиÑ, в ÐºÑ€Ð°Ñ Ðµ разположена чаÑÑ‚, озаглавена „ИÑтината е неопровержима“, отново Ñ Ð´Ð°Ð½Ð½Ð¸ за език, пеÑни, Ð¿Ñ€ÐµÐ´Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð¸ Ñ‚.н., които Ñ‚Ñ€Ñбва да докажат „българÑÐºÐ¸Ñ ÐºÐ¾Ñ€ÐµÐ½â€œ.
ÐÑма как да подминем, че на фона на тези Ñ€Ð°Ð·Ð²Ð¸Ñ‚Ð¸Ñ Ð² науката по повод на миналото на Родопите и най-вече Ñъдбата им в рамките на ОÑманÑката империÑ, през 1964 г. Ñе поÑвÑва ÑпоменатиÑÑ‚ роман на Ðнтон Дончев „Време разделно“. Произведението преминава през предварителната „научна“ Ñ€ÐµÑ†ÐµÐ½Ð·Ð¸Ñ Ð½Ð° Петър Петров и Доньо Донев, автори на Ñпоменатото вече учебно помагало.
[33] Ð’ романа, както вече отбелÑзахме, по думите на Ðл. Хранова, Ñа имплантирани два от разглежданите по-горе фалшиви летопиÑи от XIX в. – Ñ‚.нар. „ИÑторичеÑки бележник“ и „ЛетопиÑÑŠÑ‚ на поп Методи Драгинов“. Те Ñа въведени в повеÑтвованието като уÑтни разкази на двама от героите. Социалната Ñ€Ð¾Ð»Ñ Ð½Ð° поп Методи Драгинов е поета от „напълно Ñ„Ð¸ÐºÑ†Ð¸Ð¾Ð½Ð°Ð»Ð½Ð¸Ñ Ð¿Ð¾Ð¿ Ðлигорко“ и Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð°Ð½Ñ‡ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñ„Ñ€ÐµÐ½Ñки ариÑтократ, наречен Венецианеца.
[34]Започва да излиза на интервали и „РодопÑки Ñборник“, който видимо Ñъщо е включен в тази политика. ОÑобено важно Ñе ÑвÑва изданието от 1965 г., излÑзло под редакциÑта едновременно на ХриÑто ХриÑтов, Петър Петров и Страшимир Димитров. Един от оÑновните помеÑтени материали е този на П. Петров, който е Ñвързан Ñ â€žÐ¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð°Ð½Ñ‡Ð²Ð°Ð½ÐµÑ‚Ð¾â€œ в района именно Ñпоред „българÑки летопиÑни ÑведениÑ“.
[35] Тук Ñе натъкваме отново на вÑички вече познати ни похвати на П. Петров, които ще ÑъпътÑтват докрай предполагаемо „научната“ му кариера. Материалът изцÑло Ñе базира върху извор като Ñ‚.нар. â€žÐ›ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñ Ð¿Ð¾Ð¿ Методи Драгинов“ Ñ Ð²Ñичките му неточноÑти. ОценÑвайки в Ñпомените Ñи ÑобÑтвената Ñи работа, Петров е категоричен:
доказах Ð°Ð²Ñ‚ÐµÐ½Ñ‚Ð¸Ñ‡Ð½Ð¸Ñ Ñ…Ð°Ñ€Ð°ÐºÑ‚ÐµÑ€ на летопиÑа на Методи Драгинов от Ñ. Корова.[36] Ðла отново Ñе натъкваме на Ñлаба Ð¸Ð½Ñ‚ÐµÑ€Ð¿Ñ€ÐµÑ‚Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ð½Ð° малкото налични оÑманÑки извори Ñ Ñ†ÐµÐ» да Ñе докаже или удържи вече изградениÑÑ‚ мит. Петров Ñе опитва да убеди за пореден път читателÑ, че ÑъбитиÑта, опиÑани от уж Ñ€ÐµÐ°Ð»Ð½Ð¸Ñ Ñвещеник от Ñело Корова, наиÑтина Ñа Ñе разиграли в ЧепинÑкото корито, най-вероÑтно в интервала 1666–1669 г., а Ñамата хроника била Ñъздадена през 1670 г. ПомюÑюлманчването е Ñтанало по начина, по който го е опиÑал Ñам Ðœ. Драгинов, поради заÑÐ¸Ð»ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñ€ÐµÐ»Ð¸Ð³Ð¸Ð¾Ð·ÐµÐ½ фанатизъм по време на дълго проточилата Ñе „Ñвещена война“ за превземането на Крит от 1645 до 1669 г., довела до преминаването на войÑки през Родопите. Според П. Петров и преди е имало иÑлÑÐ¼Ð¸Ð·Ð°Ñ†Ð¸Ñ Ñ‡Ñ€ÐµÐ· „наÑилÑтвени и доброволни помохамеданчваниÑ, маÑови и единични, поробваниÑ, преÑелваниÑ, еничарÑтво и Ñ‚.н.“. ИнтереÑно е, че като доказателÑтва профеÑионалниÑÑ‚ иÑторик използва дори недокументирани лични разговори. Ðапример той пише:
Що Ñе отнаÑÑ Ð´Ð¾ езика на Ð½Ð°ÑˆÐ¸Ñ Ð»ÐµÑ‚Ð¾Ð¿Ð¸Ñен разказ, на пръв поглед той наподобÑва новобългарÑÐºÐ¸Ñ ÐµÐ·Ð¸Ðº от времето на Възраждането. Ð’Ñрно е, че езикът не е църковноÑлавÑнÑки. Това обаче е говоримиÑÑ‚ народен език. И тук като доказателÑтво дава личен разговор Ñ ÐµÐ·Ð¸ÐºÐ¾Ð²ÐµÐ´Ð° Кирил Мирчев, който му бил казал, че нÑмало оÑÐ½Ð¾Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ ÐµÐ·Ð¸ÐºÑŠÑ‚ да Ñе отнеÑе по-къÑно от XVII в.
[37]Ð’ Ñборника е публикувана и важна ÑÑ‚Ð°Ñ‚Ð¸Ñ Ð½Ð° Страшимир Димитров за иÑлÑмизационните процеÑи в Западните Родопи и по течението на река МеÑта.
[38] Във време, когато в българÑката иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ñ„Ð¸Ñ Ð³Ð¾ÑподÑтва изцÑло възгледът за въоръжени и наÑилÑтвени акции като Ñ‚ÐµÑ…Ð½Ð¾Ð»Ð¾Ð³Ð¸Ñ Ð¿Ð¾ „налагане на иÑлÑма“, Страшимир Димитров вÑе пак очертава – макар и най-общо – един дълъг и разтегнат във времето иÑлÑмизационен Ð¿Ñ€Ð¾Ñ†ÐµÑ Ð² разглежданата от него облаÑÑ‚. ОÑновниÑÑ‚ извод на Димитров е ÑледниÑÑ‚:
Ðалагането на иÑлÑма над българÑкото наÑеление в никакъв Ñлучай не може да Ñе ÑмÑта кaто резултат от една акциÑ, на една маÑова кампаниÑ. То било плод на продължителна, нÑколковековна дейноÑÑ‚. СиÑтемните единични Ð¿Ñ€Ð¸Ð¼Ð°Ð¼Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð¸ Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð°Ð½Ñ‡Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ñе Ñъчетавали Ñ Ð¿ÐµÑ€Ð¸Ð¾Ð´Ð¸ на маÑово крушение на хриÑтиÑнÑката маÑа, докато в ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° краищата иÑлÑмът бил наложен над почти Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ Ð§ÐµÑ‡, ДоÑпат, над чаÑÑ‚ от Ñелата в ÐеврокопÑкото поле и Разлога.[39]Редица автори и колеги Ñа Ñклонни да предÑтавÑÑ‚ изложената тук теза на Страшимир Димитров като наÑочена Ñрещу гоÑподÑÑ‚Ð²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ ÐºÐ°Ð½Ð¾Ð½ в българÑката иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ñ„Ð¸Ñ Ñ‚Ð¾Ð³Ð°Ð²Ð°, като проÑва на диÑидентÑтво и неÑъглаÑие Ñ ÐºÐ¾Ð»ÐµÐ³Ð¸Ñ‚Ðµ привърженици на наÑилÑтвената, маÑова иÑлÑмизациÑ.
[40] Ðла тук е необходимо едно по-внимателно вглеждане и правене на нужните уговорки.
Ð’ никакъв Ñлучай не може да Ñе говори за нÑкакво конфронтационно влизане на Страшимир Димитров Ñрещу оÑновното руÑло на българÑката иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ñ„Ð¸Ñ Ð¸ нейното интерпретиране на проблемите Ñвързани Ñ Ð¸ÑлÑмизациÑта. Ðещо повече. ВидÑхме по-горе, че той оÑтава при ÐºÐ°Ð½Ð¾Ð½Ð¸Ñ‡Ð½Ð¸Ñ Ð¸ÑториографÑки език, доколкото говори определено за „налагането на иÑлÑма“, за „крушение на хриÑтиÑнÑката маÑа“. ПравÑÑ‚ впечатление и Ñледните други негови похвати, които говорÑÑ‚ в обратна поÑока или Ñа проÑто поредица от „презаÑтраховки“ на иÑторика както Ñрещу влаÑтта, цензурата и идеологичеÑките блюÑтители, така и Ñрещу недоволни колеги от гилдиÑта, или пък дори общеÑтвеното мнение и неговите Ñтереотипи. Още Ñ Ð¿ÑŠÑ€Ð²Ð¾Ñ‚Ð¾ Ñи изречение Стр. Димитров обÑÑнÑва наÑочването Ñи към точно тази тема Ñ Ð¾Ð±ÑтоÑтелÑтвото, че „ЛетопиÑÑŠÑ‚ на Методи Драгинов за помохамеданчването в ЧепинÑкото корито“
Ñъздаде Ñлед Ñебе Ñи цÑла литература, коÑто в една или друга Ñтепен изÑÑнÑва това Ñъбитие от иÑториÑта на чепинÑките българи.[41] Базирайки Ñе за XVI в. върху малкото тогава фрагменти в българÑÐºÐ¸Ñ Ð°Ñ€Ñ…Ð¸Ð², Страшимир Димитров Ñтига до заключението, че това Ñтолетие
може да Ñе ÑмÑта катаÑтрофално за хриÑтиÑнÑкото вероизповедание.
[42] Тази катаÑтрофична предÑтава наиÑтина Ñе потвърждава от по-къÑно поÑвилите Ñе оÑманÑки документи, ала никакви доказателÑтва не Ñе пръкват за предположението му, че
такова едно бързо преобръщане ще да е Ñтанало и Ñ Ð¿Ñ€Ð¸Ð»Ð°Ð³Ð°Ð½ÐµÑ‚Ð¾ на открито и грубо наÑилие.
[43] Още за XVI в. той Ñе доверÑва на неÑигурните домашни припиÑки и пише изрично:
Ðаличните документи не дават възможноÑÑ‚ да Ñе определÑÑ‚ по-точно хронологичеÑките граници, в които Ñа Ñе разиграли евентуалните акции за помохамеданчване или за довършване помохамеданчването на наÑелението в тези Ñела. Като Ñе има предвид обаче, че болшинÑтвото от нашите припиÑки и по-къÑни летопиÑни бележки Ñвързват тези ÑÐ²Ð»ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñ Ð¸Ð¼ÐµÑ‚Ð¾ дейноÑтта на „Ñултан Селим“, би могло да Ñе потвърди,
че такива наÑилничеÑки Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ…Ð°Ð¼ÐµÐ´Ð°Ð½Ñ‡Ð²Ð°Ð½Ð¸Ñ Ñа Ñтавали по време на нÑкой от двамата цаÑ