ОБИЧТРОТ Ð ÐЯ
разказ от Ибрахим БÑлев
- Виж, лудиÑÑ‚ пак минава. - Изтръпнах, вÑе не можех да Ñвикна Ñ Ñ‚Ð¾Ð²Ð° наименование, но не можах да реагирам. ДонÑкъде Ñи бÑха прави - в мен имаше нещо, което за Ñ‚ÑÑ… беше непознато. Ðо това, което те не познаваха, беше РаÑÑ‚.
Селото ни беше малко, познавахме Ñе вÑички, кой какво прави, къде е бил и къде ще ходи. Сгушило Ñе под полите на Пирин планина, но Ñе опълчило на Родопите, ÑÑкаш й казваше: „От мен по-хубаво нÑмаâ€. И Ñи беше така, имаше Ñи вÑичко, Ñ‚Ñ€Ñбваше Ñамо да има човек очи да го види и Ñърце да го почувÑтва.
Бучу* ми имаше една Ñтара къща, оÑтанала от Ð½ÐµÐ³Ð¾Ð²Ð¸Ñ Ð±ÑƒÑ‡Ñƒ, Ñ‚Ñ Ð±ÐµÑˆÐµ в горниÑÑ‚ край на Ñелото. УÑамотена далече от хорÑките очи и приказки. Беше поÑтроена от дÑлани камъни, покривът й Ñъщо беше каменен, от тикли, обраÑли Ñ Ð¼ÑŠÑ…. ЗелениÑÑ‚ цвÑÑ‚ на покритите Ñ Ð¼ÑŠÑ… тикли придаваше приÑтен вид. До къщата имаше извиÑени два бора, които пееха неповторима пеÑен под напора на вÑтъра. Бучу ми казваше, че това е пеÑента на балкана, и когато Ñи отидел от този ÑвÑÑ‚, тази пеÑен щÑла най-много да му липÑва.
Вътре имаше три Ñтаи, едната от които беше кухнÑ. БанÑта и тоалетната - алето, беше прикрепено до къщата. Малко зад къщата имаше бунар, направен Ñъщо от камъни. Ðа вÑеки трети камък единиÑÑ‚ беше наддаден малко навън, за да Ñлужи за Ñтълба.
Много чеÑто ходих в тази къща, нещо ме превличаше, вÑе едно говореше Ñ Ð¼ÐµÐ½. Ðе иÑкаше да Ñ Ð¾ÑтавÑм Ñами, умолÑваше ме да Ñ ÑтопаниÑам.
- Буба**, аз иÑкам да Ñе премеÑÑ‚Ñ Ð¸ да Ð¶Ð¸Ð²ÐµÑ Ð² бучувата къща на хълма, там ще ми е по-добре. ИÑкам малко ÑпокойÑтвие и Ñамота.
- Ðо как така, Ñ‚Ñ Ðµ много далече - или бÑгаш от наÑ? Пък и по Ð½ÐµÑ Ð¸Ð¼Ð° много работа, един млад човек какво ще прави там Ñами? Ðаправи вÑе пак, както иÑкаш.
- ÐÑма да Ñъм отделно, ще идвам вÑеки ден, защо да бÑгам от ваÑ? Ремонта ще Ñи го Ð½Ð°Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ñ Ñам лека-полека.
Ðа другата Ñутрин Ñе запътих за там. Когато Ñтигнах и влÑзох, Ñлънцето отдавна вече беше огрÑло ÑтаÑта, коÑто Ñлужеше за ÑпалнÑ, и това не беше Ñлучайно. Ð’ÑÑка Ñутрин Ñрките лъчи те разбуждат и те подканват за работа. РзалÑзваше откъм другата ÑтаÑ, предназначена за вÑекидневна; и винаги, когато потъваше бавно зад хоризонта на върховете, нашепваше за прекарване на приÑтна вечер.
„Ще започна от бунара, той е най важенâ€, казах Ñи. Ðадникнах в него, вода имаше, но беше пълен Ñ Ð»Ð¸Ñта и клони. За Ñам човек щеше да е трудно да го изчиÑти.
- ДоÑта Ñи подранил, Ñине, решил Ñи твърдо, значи. Тази работа не е леÑна, ще имаш ли нужда от помощ? – поÑви Ñе отдолу по пътеката Ñлед има-нÑма двайÑетина минути баща ми.
- Ще започна от бунара, защото ми е нужна вода, ако иÑкаш, помогни ми Ñамо за него.
- Да, разбира Ñе, Ñам не можеш, доÑта е дълбок. ЧиÑтил Ñъм го на младини, но майка ти не иÑкаше да живее тук без комшии, затова Ñе премеÑтихме в голÑмата къща. Там за Ð½Ð°Ñ Ðµ по-добре.
- Ела да изпразним водата му – рече. И отхлупи един камък, под който имаше вода. - Тази вода идва от бунара, минава през кухнÑта, а Ñлед това отива в алето. Така хем нÑма загуба на вода, хем е леÑно да Ñе поддържа чиÑто. Ртова тук Ñлужи за клапан, когато ти е нужна вода за градината, повдигаш този камък и готово.
Запретнах ръкави и Ñе ÑпуÑнах в бунара. ЧиÑтех Ñтарателно вÑичката Ñ‚Ð¸Ð½Ñ Ð¸ лиÑта, които Ñе бÑха натрупвали по Ñтената му, а баща ми разказваше от кого и как е бил поÑтроен този бунар и къщата.
- Ðа Ð¼Ð¾Ñ Ð±Ð°Ñ‰Ð° баща му нÑкога е бил доÑта заможен човек, занимавал Ñе е Ñ Ñ‚ÑŠÑ€Ð³Ð¾Ð²Ð¸Ñ. Купувал е животни, Ñтока от Ðнадола, и Ñ Ð¿Ñ€Ð¾Ð´Ð°Ð²Ð°Ð» тук, по нашите земи. От баща ми Ñъм Ñлушал и за ÐºÐ¾Ð¿Ñ€Ð¸Ð½ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¿ÑŠÑ‚; за Ð¿ÑŠÑ‚Ñ Ð½Ð° коприната, пренаÑÑна от векове от далечен Китай, през Средна ÐÐ·Ð¸Ñ Ð´Ð¾ Европа. Веднъж, преди един Курбан Байрам, когато отивал да докара кочове за курбана, Ñрещнал едно краÑиво момиче по Ð¿ÑŠÑ‚Ñ Ñи. ПоиÑкал Ñ Ð·Ð° жена, но не му Ñ Ð´Ð°Ð»Ð¸, не Ñ Ð´Ð°Ð²Ð°Ð»Ð¸ на чужди. ПоÑтавили му уÑловие: „Ðко имаш толкова и толкова жълтици, тогава ще ти Ñ Ð´Ð°Ð´ÐµÐ¼â€. ЗаÑлужавало Ñи момичето, било доÑта хубаво - поне така обÑÑнÑвал бучу – и той не пожалил Ñили да Ñъбере иÑканото. Ðо когато Ñъбрал жълтиците и отишъл да Ñ Ñ‚ÑŠÑ€Ñи, Ñ‚Ñ Ð²ÐµÑ‡Ðµ била омъжена за друг. Тогава той Ñе върнал тук и Ñ Ñ‡Ð°ÑÑ‚ от парите направил тази къща, а оÑтаналите ги заровил нÑкъде. Казал на вÑички, че който ги намери, да му Ñа халал, защото Ñамо умен човек можел да ги намери. ТърÑи ги, дето Ñе казва, цÑло Ñело – довърши тази иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð±Ð°Ñ‰Ð° ми - но никой не ги намери.
Докато татко разказваше тази, а поÑле и други Ñлучки – аз така, между разказите, Ñтигнах до дъното. Взе да ме подканва, че е готово вече и Ñ‚Ñ€Ñбва да излизам. Ðо аз не бързах, не иÑках нищо мръÑно да оÑтане в бунара, Ñъбирах вÑички боклучета, клонки, лиÑта и пр. Ñтарателно. Ð’ една от поÑледните шепи Ñ‚Ð¸Ð½Ñ Ð¸Ð·Ð²ÐµÐ´Ð½ÑŠÐ¶ в ръцете ми нещо проблеÑна - не беше нито клонче, нито камъче. И поÑле още едно, още едно... Взех намереното и тръгнах да излизам вече от кладенеца. Като ги огледах по-добре горе видÑÑ…, че бÑха нÑколко жълтици. Реших да ги дам на баща ми, но той ми отказа.
- Това Ñа твой къÑмет, Ñине, и отплата за извършената работа. Вземи ги, тук има много маÑраф, ако иÑкаш наиÑтина да поÑтегнеш къщата. Хайде, аз ще тръгвам. И не забравÑй за Ñватбата, иди да помагаш.
За Ñпоменатата Ñватба Ñе готвеше кажи-речи цÑло Ñело, щÑха да взимат момиче от ÑÑŠÑедното Ñело. Момчето беше заможно, канише цÑло Ñело и от ÑÑŠÑедните Ñела, затова имаше много калеÑари***. Чуваше Ñе, че ще има и борба, гюреш****. Гюрешът Ñе извършваше под звуците на тъпани и зурли, и Ñе ÑÑŠÑтоеше от малък баш, орта баш и баш*****. Имаше три коча и вÑеки един Ñе Ñтремеше да ги вземе.
Ðз бÑÑ… ходил вече като калеÑар в ÑÑŠÑедното Ñело, Ñ Ð¾Ñ‰Ðµ двама добре наглаÑени младежи. Ðа гърдите Ñи имахме вÑеки по една китка, да изглеждаме празнично, да личи, че Ñме калеÑари. Почуках тогава на една доÑта Ñпретната къща, боÑдиÑана в бÑло. Откъм двора й Ñе чу лай на куче, помиÑлих, че нÑма никой в къщи. Ðо вратата Ñе отвори и на прага й заÑтана едно виÑоко момиче. Очите ми Ñе впиха в нейните, преливащо биÑтри и зелени. Дотогава не бÑÑ… поглеждал така никое момиче... Беше толкова близко до мен, че почувÑтвах дъха й. Ð¢Ñ Ñе Ñепна леко, но не Ñе уплаши. ПоÑле Ñведе глава и Ð²Ð¸Ð´Ñ ÐºÐ¸Ñ‚ÐºÐ°Ñ‚Ð° ми.
- Каним ви на Ñватба в нашето Ñело, ще има и борба - изрекох едвам, вÑе едно, че нÑкой ме беше хванал за гърлото.
- Добре, ще дойдем, да Ñа живи и здрави младоженците - промълви Ñ‚Ñ Ñ Ð»ÐµÐº, монотонен глаÑ, като продължаваше да гледа в китката ми.
- ХареÑа ли ти? - взех китката и е протегнах към неÑ.
Ð¢Ñ Ñ Ð²Ð·Ðµ, поднеÑе Ñ Ð´Ð° Ñ Ð¿Ð¾Ð¼Ð¸Ñ€Ð¸ÑˆÐµ и ме погледна пак Ñ Ð´Ð²ÐµÑ‚Ðµ Ñи прекраÑни „езераâ€, в които вече бÑÑ… почнал да Ñе давÑ.
- Да, много е хубава – каза ми и Ñе уÑмихна.
- Как Ñе казваш ?– Ñъбрах кураж да Ñ Ð¿Ð¾Ð¿Ð¸Ñ‚Ð°Ð¼, макар и доÑта плахо. Молех Ñе за отговора.
- Вайде.
Девойката помириÑа още един път китката, уÑмихна Ñе пак, обърна Ñе и тръгна обратно за в къщи но не затвори вратата. Продължих да Ñ Ð³Ð»ÐµÐ´Ð°Ð¼ като омагьоÑан, докато черната й коÑа, игриво падаща над крехките рамене, докато не Ñе Ñкри зад падащите клони на дръвчетата.
Китката Ñ Ð±ÐµÑˆÐµ правила майка ми: бÑла роза, нÑколко момини Ñълзи, Ñедефче, червен карамфил, беймигижик****** Ñ Ð»Ð¸Ñтата му. СвежиÑÑ‚, невероÑтен Ð¼Ð¸Ñ€Ð¸Ñ Ð½Ð° това приготвено за Ñватба букетче така отиваше на Вайдето.
Баща ми Ñи беше заминал вече, а аз държах тези жълтици и миÑлих какво да ги правÑ. Реших да ги оÑÑ‚Ð°Ð²Ñ Ð½Ð° мÑÑтото Ñи, където бÑха. „Там им е мÑÑтото, нека ги има за черни дни†- казах Ñи и Ñе запътих за в къщи.
- Ðно*******, би ли ми направила още една китка, ама да е много хубава, и да мирише. И Ñе изчервих - за пръв път иÑках подобно нещо от неÑ.
- За кого ще е, за да знам какво цвете да Ñложа? - Почака отговор, но не получи. – Добре, разбрах, за Ñпециален човек ще да е.
ОткъÑна два карамфила, единиÑÑ‚ бÑл, другиÑÑ‚ червен, Ñложи и нÑколко пера от беймигижик, завърза ги Ñ Ñ‡ÐµÑ€Ð²ÐµÐ½ конец и ми подаде китката.
- Вземи, на коÑто Ñ Ð´Ð°Ð´ÐµÑˆ, Ñ‚Ñ Ñ‰Ðµ знае какво означава това. Раз иÑкам да знам ÐºÐ¾Ñ Ðµ Ñ‚Ñ, имам това право, нали? - И ми Ñе уÑмихна.
- Ðо аз не знам какво означава това - казах озадачен.
- ЧервениÑÑ‚ карамфил Ñи ти, Ñилно влюбен, а белиÑÑ‚ карамфил е Ñ‚Ñ, чиÑта и пъÑтра; и в Ñвета оÑвен Ð²Ð°Ñ Ð´Ñ€ÑƒÐ³Ð¸ нÑма.
Това ме направи щаÑтлив, че е възможно хората да Ñи говорÑÑ‚ чрез цветÑта. Биваше Ñи ги мурафетите на майка ми.
Взех китката и Ñе запътих за Ñватбата. ТърÑих навÑÑкъде Вайдето, но накъдето и да погледнех, Ñ Ð½Ñмаше. Стана ми ÑÑно, че не е дошла. Реших да отида аз до дома й. СÑкаш вÑÑ‚ÑŠÑ€ ме ноÑеше по Ð¿ÑŠÑ‚Ñ Ð½Ð°Ñ‚Ð°Ð¼, не разбрах как Ñе оказах пред вратата - но като Ñтигнах, не знаех какво да Ð½Ð°Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ñ Ð¸ зачаках. След малко по улицата Ñе чуха Ñтъпки. Вайдето и баща й Ñе прибираха от нивата. Като ме видÑ, Ñ‚Ñ Ñе уÑмихна и Ñе приближи. Ðз Ñъщо Ñе уÑмихнах и й подадох китката.
- Това е за теб, как Ñи, защо не дойде на Ñватбата, Ñ‚ÑŠÑ€Ñих те навÑÑкъде.
- Ðе идвай повече. Това което Ñи миÑлиш, нÑма да Ñтане. Взе китката и забърза да влезе в къщи.
- Ще идвам вÑÑка вечер, да знаеш...
Като Ñе прибра, Ñе чу виÑокиÑÑ‚ Ð³Ð»Ð°Ñ Ð½Ð° баща й, който ме удари като Ñ ÐºÐ°Ð¼ÑˆÐ¸Ðº.
- Кой е този, какво Ñ‚ÑŠÑ€Ñи тук? Ðко го Ð²Ð¸Ð´Ñ Ð¾Ñ‰Ðµ един път тук, ще го пребиÑ.
Ðе иÑках да Ñлушам повече и Ñе запътих за в къщи. Ðо в ушите ми звучаха не толкова неговите, колкото нейните думи: ,,Ðе идвай повече, това което Ñи миÑлиш, нÑма да Ñтане.â€
Ðа другата Ñутрин иÑках да ремонтирам оджака, който Ñе беше наклонил леко. Качих Ñе на покрива и започнах да ÑвалÑм камък по камък, щÑÑ… да ги Ñ€ÐµÐ´Ñ Ð½Ð°Ð½Ð¾Ð²Ð¾. Към долниÑÑ‚ край излÑзоха пак нÑколко жълтици и това ме развеÑели. Ðакара ме да Ñи миÑÐ»Ñ Ð·Ð° моÑÑ‚ бучу, колко е бил предвидлив. Сложих Ñи ги на мÑÑтото и наредих обратно камъните. Така Ñе получи и Ñ Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ð´Ð°Ñ‚Ð°, и Ñ Ð²Ñичко оÑтанало, което ремонтирах.
Взех да Ñе питам къде Ñа парите на бучу ми, бÑÑ… ли толкова умен, за да ги намерÑ? Това миÑлих щÑла нощ, какво е миÑлил, когато ги е крил. ТрÑбва да има знак, нишан, който ще е за поÑтоÑнно, но какъв е той? Да това ще да е бунарът, той е нишанът, но парите не Ñа в него, Ñамо нÑколко жълтици е оÑтавил там. Къде ще да Ñа, къде? Ðа Ñутринта Ñтанах преди да изгрее Ñлънцето, заÑтанах до бунара и зачаках да Ñе поÑвÑÑ‚ първите лъчи. И когато ме огрÑха, ÑÑнката на главата ми показваше къде е мÑÑтото. БÑÑ… Ñигурен, че Ñъм прочел загадката - водата и Ñлънцето бÑха за поÑтоÑнно тук.
Малко по-къÑно приÑтигна баща ми. Като видÑ, че Ñъм направил вÑичката тази работа, Ñе заÑÐ¼Ñ Ð¿Ð¾Ð´ муÑтак.
- Станал Ñи богат като гледам. - И продължи да Ñе Ñмее.
- Ðе, оÑтавих Ñи ги на мÑÑтото им, може да дойде ден да потрÑбват.
- И аз направих така преди време, идват вÑÑкакви моменти в живота. – ПочувÑтвах, че е доволен от мене.
- Ðамерих жълтиците на бучу, знам къде Ñа, на много хубаво мÑÑто ги е Ñложил.
- Къде ги е Ñложил? Очите му заблеÑÑ‚Ñха от задоволÑтво. Дали Ñметна, че Ñъм Ñе проÑвил като доÑтатъчно зрÑл...
- Ðко Ñи умен, и ти ще ги намериш.
Сега беше мой ред да Ñе заÑмеÑ.
- Златото за мен Ñи ти и това ми Ñтига – продължи той. - Ðа който му Ñ‚Ñ€Ñбва злато, да Ñ‚ÑŠÑ€Ñи. Утре какво ще правиш?
- Ще ÑÑŠÐ´Ñ Ñ†Ð²ÐµÑ‚Ñ Ð² градината, ще Ñ Ð½Ð°Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ñ Ñ€Ð°Ð¹, иÑкам да има от вÑички цветÑ.
- Като каза цветÑ, та Ñе Ñетих - майка ти иÑка да говори Ñ Ñ‚ÐµÐ± за нÑкакви цветÑ.
- Да тръгваме тогава, Ñигурно ще ми даде акъл, Ñ‚Ñ Ð·Ð½Ð°Ðµ доÑта за Ñ‚ÑÑ…. И Ñе запътихме за в къщи. Ðо като видÑÑ… майка ми разбрах, че нещо не е наред.
- Как може да направиш това, цÑло Ñело говори за теб... Береш им от цветÑта, какво ги правиш, на кого ги даваш толкова цветÑ? ÐšÐ¾Ñ Ðµ тази принцеÑа, ме питат хората. Ðе знам, им казвам, но не ми вÑрват. Обрал Ñи на цÑло Ñело цветÑта.
- Ðа теб не ти е до цветÑта, ами да научиш ÐºÐ¾Ñ Ðµ, но рано или къÑно и това ще Ñтане - прекъÑна Ñ Ð±Ð°Ñ‰Ð° ми.
- Казват му лудиÑÑ‚, Ñамо луд ще вземе да направи подобно нещо, а и аз нищо да не знам... Хайде, за моите Ñ†Ð²ÐµÑ‚Ñ Ð½Ð¸Ñ‰Ð¾ не казвам, но защо береш цветÑта на цÑло Ñело...
- Стига вече, умно ни е момчето. Ще вземе най-хубавата, както аз направих навремето – опита Ñе да Ñ ÑƒÑпокои баща ми.
- Ти Ñи ме вземал... Ðз те взех, аз – Ñепна му Ñе майка ми.
Този разговор кой кого е взел можеше да продължи Ñ Ñ‡Ð°Ñове и Ð½Ð°ÐºÑ€Ð°Ñ Ð¿Ð°Ðº вÑеки на Ñвоето държеше. БÑÑ… го Ñлушал не веднъж.
Ðа другиÑÑ‚ ден започнах да ÐºÐ¾Ð¿Ð°Ñ Ð³Ñ€Ð°Ð´Ð¸Ð½Ð°Ñ‚Ð°, чух глаÑа на майка ми, идваше да ми помага Ñ Ð½Ñколко комшийки. След това дойдоха още нÑколко, Ñлед това още. Ð’Ñички ноÑеха цветÑ, Ñмехът им Ñе преплиташе Ñ Ð¿ÐµÑни за любов.
Обикнах аз,
избрах цветовете за теб -
жълто, розово, червено -
не, вÑички Ñа за теб, вÑички.
Обикнах аз,
мечтите Ñи за теб Ñънувам,
летим Ñ Ñ‚ÐµÐ± от цвÑÑ‚ на цвÑÑ‚,
не, вÑички Ñа Ñ Ñ‚ÐµÐ±, вÑички.
Хей, обич моÑ,
толкова близко, но чужда,
толкова далеч, но желана,
толкова трудна, но мечтана.
До вечерта градината Ñе превърна в рай, бе Ñтанала по-хубава дори и от мечтите ми.
- Ех, Ñине, дано да намериш щаÑтието Ñи тук, но не е леÑно да накараш човек да те обича. Рбез обич тези Ñ†Ð²ÐµÑ‚Ñ Ð½Ñма да Ñа цветÑ, и животът ти - живот. Ð’ глаÑа й личеше задоволÑтво, че е могла да ми помогне Ñ Ð½ÐµÑ‰Ð¾, но имаше и неувереноÑÑ‚, защото не знаеше нищо за Вайдето.
Благодарих на вÑички за подкрепата им и получих най-хубавите Ð¿Ð¾Ð¶ÐµÐ»Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð·Ð° щаÑтие и къÑмет.
ОткъÑнах най-хубавата роза, очиÑтих Ñ Ð¾Ñ‚ бодлите и Ñе запътих за любовта, като бÑÑ… решил да й предложа този път да дойде ÑÑŠÑ Ð¼ÐµÐ½.
ЗаÑтанах пред вратата на бÑлата къща, почуках така, че да Ñе чуе от вÑички; вече нÑмаше какво да криÑ, бÑÑ… готов на вÑичко.
Вратата Ñе отвори, на прага заÑтана бащата на Вайдето. По лицето му Ñе четеше, че е Ñтанало нещо лошо.
- Ела, Ñ‚Ñ€Ñбва да ти кажа нещо, така не може да продължава, Ñ‚Ñ€Ñбва да знаеш...
Влезнахме в двора на къщата, покани ме да Ñедна на миндера, а той Ñедна наÑреща ми.
- Вайдето отдавна Ñ Ð½Ñма тук и тези цветÑ, който ги Ñлагаш вÑÑка вечер пред вратата, аз ги взимам. Ðе идвай вече, Ñ‚Ñ Ðµ болна. Докторите казват, че нÑма надежда да Ñе оправи.
Повече нÑмаше Ñили да говори, това му причинÑваше болка.
- Къде е Ñ‚Ñ, в ÐºÐ¾Ñ Ð±Ð¾Ð»Ð½Ð¸Ñ†Ð°? ИÑкам да Ñ Ð²Ð¸Ð´Ñ, Ð¼Ð¾Ð»Ñ Ð²Ð¸, за мен е важно...
- Ð’ диÑпанÑера, малката болница на ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° града. Като питаш ще ти кажат, но е по-добре да не ходиш.
Ðе казах нищо, защото ако кажех, щеше да ме чуе цÑло Ñело. Затова ÑтиÑнах зъби.
Болницата беше нÑкаква Ñграда, боÑдиÑана в Ñиньо, отпред имаше зеленина. ÐÑмаше много болни, изглежда това беше поÑледната Ñпирка.
ВлÑзох вътре ÑÑŠÑ Ñтрах, но не от друго, а от отговорите, които можех да чуÑ. Затова реших да не питам нищо, Ñамо попитах къде е Ñ‚Ñ.
Когато Ñ Ð²Ð¸Ð´ÑÑ…, не повÑрвах на гледката, от Ð½ÐµÑ Ð½Ðµ бе оÑтанало почти нищо, Ñамо очите й. Очи, които задаваха много въпроÑи.
Приближих Ñе до неÑ, опита Ñе да ми Ñе уÑмихне, но лицето й изразÑваше нещо друго. Като на човек, който Ñе Ñбогува Ñ Ð±Ð»Ð¸Ð¶Ð½Ð¸Ñ‚Ðµ Ñи завинаги.
Ðаведох Ñе, взех Ñ Ð² ръцете Ñи, а Ñ‚Ñ Ð¼Ðµ обгърна Ñ Ð½ÐµÐ¶Ð½Ð¸Ñ‚Ðµ Ñи длани. Така подехме по Ð¿ÑŠÑ‚Ñ ÐºÑŠÐ¼ къщи. ПредупреждениÑта да не ходим надалече, които бÑÑ… получих, нÑмаха никакво значение. ИÑках колкото Ñе може по-Ñкоро да Ñе махнем оттук.
Като Ñтигнахме, на вратата ни чакаше Ñвод от червени и бели рози, Ñлед това идваше ред на оÑтаналите цветÑ, които Ñе ÑÑŠÑтезаваха ÑÑкаш по прелеÑÑ‚ и уханиÑ.
- Къде Ñме? - попита ме Ñ‚Ñ Ñ ÑƒÑилие.
- Ð’ Ñ€Ð°Ñ Ñме, в дома ни, при мен. Ðе Ñе тревожи.
Така Ñе занизаха дни, за които Ñи бÑÑ… мечтал. От ден на ден здравето й Ñе подобрÑваше, бузите й поруменÑваха, изтънелите й пръÑтчета Ñтаваха по-Ñилни, плахите й в началото Ñтъпки - много по-уверени.
- Знаеш ли, вратата на Ñ€Ð°Ñ Ð¾Ñтанала отворена и цветÑта били доÑта любопитни, надникнали да видÑÑ‚ какво има на земÑта – казах й веднъж. - Ðо вратата Ñе затворила и така те оÑтанали тук, при наÑ. И Ñега ни радват и лекуват.
- Ðе знам за цветÑта, но знам за обичта, че е от раÑ. Рпри теб Ñ‚Ñ Ðµ толкова Ñилна и голÑма, че наиÑтина може да върне живота.
--------------------------------------------------------------------
* дÑдо
** татко, обръщение
*** хора, които канÑÑ‚ за Ñватба
**** вид Ñвободна борба, пехливанлък
***** възраÑтови категории - „малък баш†Ñа децата до 12 години, като завиÑи и от килограмите; „орта баш†- момчетата и мъжете от 12 до 30 години, без значение от това колко Ñа тежки; а „баш†е категориÑта за най-добрите борци.
****** (обÑÑнението за беймигижик)
******* мамо, обръщение